Третият гроб отсреща

Глава 4

Размахах детективската си карта пред пазача на портала на затвора в Ню Мексико. Той ми махна да мина и аз спрях на паркинга за посетители, близо до сектор пет, най-строго охраняваната част на затвора. Нийл Госет ме посрещна в мига, в който влязох в сградата, украсена с тюркоазени орнаменти, взе кафето от ръката ми и го хвърли в кошчето за боклук. Ясно. Лоша идея.

– Хей – казах аз със затаен дъх, а в стомаха ми все едно запърхаха пеперуди, – какво става?

С Нийл бяхме съученици в гимназията, но се движехме в различни социални кръгове и определено не бяхме приятели. Той беше спортист, което донякъде обясняваше тъпото му държание към мен през ученическите години. Не че вината беше изцяло негова, но беше по-здравословно за самочувствието ми да го упреквам.

През втората година бях доверила на най-добрата си приятелка Джесика Гуин най-съкровените си тайни, в които се споменаваха думите "души" и "жътвар", може би не точно в този ред. Трябваше да предвидя. Да не се изненадвам толкова, когато тя се раздрънка пред цял свят и взе да страни от мен, сякаш бях чумава – а аз понякога може и да приличах на чума, но чумава не бях – и ми лепнаха етикет "откачалка". Не съм го оспорвала, но в същото време не ми беше много приятно да ме третират като прокажена. Нийл беше един от тези, които ме тормозеха, измисляха ми различни прякори и ме отбягваха.

Въпреки че Нийл не беше вярвал в способностите ми тогава, напоследък беше променил мнението си, след като пътищата ни се пресякоха отново. Той беше заместник-комендант на затвора, в който Рейес Фароу беше прекарал последните десет години, и аз нямах друг избор, освен да се изправя пред него в търсенето на претендента за титлата "Най-секси син на Сатаната". Заради инцидент, който се случил малко след пристигането на Рейес тук, при който трима от най-опасните гагстери сред затворниците били натръшкани буквално за петнайсет секунди, Нийл започваше да вярва, че крушката си има опашка. Каквото и да беше видял Нийл, бе оставило у него трайно впечатление. А и той знаеше за мен достатъчно, за да ми повярва, че съм наясно за какво говоря. Горкият нещастник.

Той се обърна и тръгна, което ми се стори доста невъзпитано. Въпреки това го последвах.

– Той просто поиска да говори ли? – попитах, докато бързах да го настигна – Той ли те помоли да ме извикаш? Каза ли ти защо?

Нийл премина през постовете на охраната, преди да ми отговори.

– Поискал е да говори на четири очи с мен – каза той, като се озърташе, за да се увери, че никой няма да го чуе. – Така че отидох на етажа с очакването да умра, като се има предвид колко ядосан е той, задето една обща позната го е свързала. – Той погледна набързо през рамо. – И тъй, влязох в килията му, а той поиска да говори с теб.

– Просто така го изтърси?

– Така го изтърси. – Нийл ме преведе през още няколко пропуска, докато стигнем в стая за разпити без прозорци, с маса и два стола, като онези, в които се провеждаха срещите с адвокатите. Беше малка, но заради светлите бетонни стени изглеждаше по-широка. Изглежда, пазачите можеха да наблюдават единствено през малкото като пощенска марка прозорче на вратата.

– Леле.

– Да. Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Чарли?

– Естествено. Защо да не съм? – Седнах до масата и оставих върху нея папката, която донесох, изненадана, че ме бе оставил да я внеса.

– Ами.., нека да помисля. – Нийл закрачи възбудено напред-назад. Все още имаше доста добра физика, въпреки че беше започнал да оплешивява. Доколкото знаех, никога не се бе женил, което бе учудващо. В гимназията момичетата тичаха след него. Той погледна към мен и продължи. – Рейес Фароу е син на Сатаната – започна да отброява с палец – Той е най-силният човек, когото съм виждал. – Показалец. – Движи се със скоростта на светлината. – Среден пръст. – О, и е бесен. – Цяла ръка.

– Знам, че е бесен.

– Адски е ядосан, Чарли. На теб.

– Уффф. Откъде знаеш, че е ядосан на мен? Може да е ядосан на теб.

– Виждал съм го как постъпва с тези, на които е ядосан – продължи той, без да ми обръща внимание – Тази гледка не се забравя, ако ме разбираш.

– Разбирам. Мамка му. – Прехапах долната си устна.

– Никога не съм го виждал такъв. – Той замълча и подпря замислено длани на масата. – Променен е, откакто се върна.

– Кое му е различното? – попитах разтревожена.

Той отново започна да крачи.

– Не знам. Някак отнесен е, много повече от обикновено. Не спи. Обикаля като звяр в клетка.

– Като теб в момента? – попитах.

Той се обърна към мен, не му беше забавно.

– Спомняш ли си какво видях, когато той пристигна тук?

Кимнах.

– Разбира се.

При първото ми посещение, Нийл ми разказа как е разбрал за способностите на Рейес.

Точно бил започнал работа в затвора и бил на етажа на столовата, когато видял как трима членове на банда се приближават към Рейес, двайсетгодишно хлапе по това време, което тъкмо било прехвърлено при останалите от приемния блок и диагностичното отделение. Нова плячка. Нийл изпаднал в паника и посегнал за радиостанцията си, но преди да успее да повика подкрепление, Рейес повалил трима от най-опасните мъже в страната, без дори да се изпоти. Нийл каза, че се движил толкова бързо, че не могъл да го следи с поглед. Като животно. Или като призрак.

– Затова ще наблюдавам през тази камера – съобщи той и посочи устройството в ъгъла. – Ще оставя и екип точно пред вратата, готов да влезе на минутата.

– Нийл – казах, като го погледнах предупредително от упор, – знаеш, че не можеш да пратиш хората си вътре, ако те е грижа за тях.

Той поклати глава.

– Ако нещо се случи, може поне да го задържат достатъчно дълго, за да те извадим навън.

Станах и се приближих до него.

– Наясно си, че няма да успеят.

– Какво да направя тогава? – попита той с горчива нотка в гласа.

– Нищо – промълвих умолително – Той няма да ми посегне. Но не мога да обещая същото за твоите хора, ако ги пратиш тук с палки и сълзотворен газ. Току-виж им се нервирал.

– Трябва да взема предпазни мерки. Единствената причина, поради която допускам това, е... – Той пак наведе глава. – Ти знаеш защо.

Знаех защо. Рейес беше спасил живота му. Навън, в истинския свят, това означаваше много. В затвора, тежестта на подобна постъпка се увеличаваше многократно.

– Нийл, в училище изобщо не ме харесваше.

Той изсумтя присмехулно и повдигна вежди въпросително.

– Леко съм поласкана, че се тревожиш, но...

– Не се ласкай – ухили се той. – Знаеш ли за каква документация става въпрос, когато убият някого в затвора?

– Благодаря – рекох и го потупах силно по ръката.

Той ми дръпна стола.

– Сядай и не мърдай. Ще помогна да го доведат. Не искам на има неприятности по пътя.

– Добре, няма да мърдам.

Така и направих. Стомахът ми беше свит на топка от вълнение и адреналин, страх и прекалено много кафе. Не можех да повярвам, че най-сетне ще го видя. От плът и кръв. В съзнание. Бях го виждала в тялото му, но беше или в кома, или в безсъзнание след мъченията. Проклети, гадни мъчения.

Няколко минути по-късно вратата на малката стая се отвори и аз бързо се изправих, когато мъж с белезници влезе донякъде, после се обърна към широкоплещестия надзирател, който го следваше. Беше Рейес и от присъствието му дъхът ми спря. Същата тъмна коса, която плачеше за подстригване, същите широки рамене, изпънали оранжевата затворническа униформа, ръкавите на която бяха навити нагоре и се виждаха отчетливите линии на татуировките, виещи се по изпъкналия му бицепс и изчезващи под избелялата тъкан. Беше толкова истински, толкова силен. А топлината, която излъчваше, толкова характерна за него, пропълзя до мен още при отварянето на вратата.

Надзирателят погледна окованите с белезници ръце на Рейес, след това лицето му и сви рамене.

– Съжалявам, Фароу. Оставаш с тях. Такива са нарежданията.

Тогава влезе Нийл. Рейес беше съвсем малко по-висок и въпреки това сякаш се извисяваше над него.

Той повдигна белезниците на ръцете си. Те бяха свързани с верига, закачена за колан на кръста му и стигаща до други белезници на краката му.

– Знаеш, че това няма да помогне – каза той на Нийл, а дълбокият му глас ме заля като топла вода.

Нийл плъзна поглед покрай него към мен.

– Във всеки случай ще ми осигурят няколко секунди.

Тогава Рейес вдигна очи над рамото му и погледите ни се срещнаха. За пръв път след повече от десетилетие го гледах наистина в очите, истинският Рейес Фароу и имах чувството, че коленете ми ще поддадат. Бях го виждала неведнъж в далеч по-духовен смисъл, когато ме посещаваше извън материалното си тяло, но чувството да го виждам в плът и кръв беше нещо съвсем ново. Освен това последния път, когато видях истинското му тяло, той беше разкъсван от стотици паякообразни демони с остри като бръснач нокти. Явно беше съвсем оздравял, ако чувствеността, излъчваща се от него, можеше да бъде някаква индикация.

Усещах, че няма желание да отклони погледа си от моя и бях сигурна, че той усеща похотта, която пълзеше нагоре по краката ми и се насочваше към корема ми като рефлекс на Павлов, причинен от близостта му, и дълбоко в себе си чувствах срам. Усещах също и желанието му да скъса белезниците, донякъде напук на Нийл, но и за да махне масата между нас. Той можеше да го направи. Можеше да се отърве от белезниците тъй лесно, както ако бяха от картон. Но чувствах и нестихващия му гняв и внезапно се зарадвах на камерата, на допълнителното усещане за защитеност, което ми даваше, независимо колко безполезна щеше да бъде, ако се стигнеше дотам.

Той се приближи към масата и когато лампата освети лицето му, пулсът ми се ускори двойно.

Чертите му се бяха изострили от ученическите години, бяха по-зрели, но махагоновите му очи не можеха да се сбъркат. Със сигурност беше пораснал, на някои места дори доста. Още беше слаб, но раменете му бяха широки. Заради размера им носенето на белезниците изглеждаше още по-неудобно.

Тъмната му коса и небръснатата брада обграждаха най-красивото лице, което бях виждала. Устата му беше плътна, чувствена, а очите – точно каквито си ги спомнях. Шоколадови, със златни и зелени петънца, подчертани от невероятно гъсти мигли. Блестяха дори и на изкуствената светлина.

Десет години в затвора. На това място. Гърдите ми се стегнаха при тази мисъл и ме връхлетя странно закрилническо чувство.

За жалост той го усети. Мускулите на челюстта му се стегнаха и той стисна зъби.

– Кажи му, че и без него ще минем – проговори той и чак тогава осъзнах, че Нийл още е в стаята.

Поех дълбоко въздух, за да се стегна.

– Всичко е наред, Нийл. Благодаря ти.

Нийл се поколеба, посочи към камерата, за да ми напомни за наличието ѝ, после излезе и затвори вратата след себе си.

– Колко мило – рече Рейес, седна на стола и хвърли поглед към папката, която бях оставила на масата. Веригите му издрънчаха върху метала, когато сложи ръцете си върху нея.

Аз също седнах.

– Кое?

Той посочи към вратата с глава.

– Госет. – След това ме погледна недоволно – Ти. – Лека подигравателна усмивка повдигна ъгълчето на прекрасната му уста.

Знаех на какво е способна тази уста от сънищата си, от срещите ни, но не от истинското му тяло.

– Какво за Нийл и мен? – попитах, като се преструвах на обидена. Бях толкова слисана от него, че се усещах направо зашеметена. – Учили сме заедно в гимназията.

Той вдигна вежди, сякаш бе изненадан.

– Колко удобно.

– Предполагам, че да.

В този момент усетих, че се местя напред и ахнах. Беше обвил крака си около моя и ме придърпваше към масата.

Когато се опитах да възразя, той вдигна пръст и го сложи пред устата си.

– Шшшт – пошепна с опасен блясък в очите. Когато ме приближи към масата, насочи погледа си някъде под шията ми.

Масата беше опънала пуловера ми, така че Опасност и Уил Робинсън бяха съвсем изразително очертани.

– Така е по-добре – измърмори, а очите му проблясваха одобрително. Тъкмо се канех да го смъмря и той попита: – Откога знае?

Въпросът му ме обърка.

– Кой? Какво да знае?

– Госет – поясни той и отново вдигна поглед към очите ми. – Откога знае какво съм аз?

Тези думи изкараха въздуха от дробовете ми. Примигнах, докато се опитвах да измисля отговор, заради който Нийл да не бъде убит.

– Аз.., той не знае нищо.

– Недей. – Предупреждението бе изречено тихо и въпреки това се разтреперих, сякаш ми бе креснал.

– Ти как...

– Дъч. – Той цъкна с език, наклони глава в очакване и аз осъзнах, че не мога да избегна истината.

– Той не знае. Не всичко. Не е заплаха за теб – отвърнах, като се опитвах да убедя и двама ни.

Когато при последното си посещение издрънках пред Нийл, че Рейес е син на Сатаната, изложих живота му на опасност. Разбрах го в мига, щом думите излязоха от устата ми. Не беше същото, като да кажа на Куки или Джема. Нийл беше затворен и една и съща сграда с него ден след ден. Честно казано, това беше една от най-глупавите постъпки в живота ми.

– Вероятно си права – подхвърли той и почти си отдъхнах. – Кой би му повярвал?

Рейес вдигна поглед право към камерата, продължаваше да се усмихва, но от него струеше безмълвна заплаха.

Имах чувството, че изобщо не го познавам, а то така си и беше. Срещите ни обикновено бяха кратки и с определена цел.

Не се бяхме впускали често в откровения, а когато го правехме, финалът винаги бе един и същ. Ала да кажа, че съжалявам, задето съм правила секс със създание, изковано от огъня на греха, би било откровена лъжа. Тялото му – и материалното и другото – беше като разтопена стомана, а страстта му беше неутолима. Когато ме докосваше, когато устата му се притискаше в моята, а тялото му напираше към мен, всичко друго губеше смисъл.

Само от мисълта за това усетих стягане между краката и поех въздух.

Той ме наблюдаваше, като че се опитваше да прочете мислите ми, затова стиснах папката, която бях донесла, и се опитах да се успокоя. Папката съдържаше протоколи от процеса му, копие от досието за арест и изваденото от джобовете на затворническата му униформа, поне това, което Нийл можеше да сподели с мен. Психологическият профил не беше достъпен. Знаех, че са му правили тест за интелигентност. Как се бяха изразили? Неизмерима?

Реших да задам страничните си въпроси, преди да стигнем до причината за идването ми. Рейес бе подложен на физически и психически тормоз от мъжа, за чието убийство беше пратен и затвора, но това изобщо не се споменаваше на процеса. Исках да разбера защо. Изправих рамене и попитах:

– Защо на делото ти не е казана нито дума за това как си бил малтретиран от Ърл Уокър?

Той застина. Усмивката му изчезна и между нас се издигна стена от недоверие. Стойката му почти недоловимо се промени, стана отбранителна, раменете му излъчваха враждебност, атмосферата помежду ни се изпълни с напрежение и предпазливост.

Стиснах папката. Трябваше да разбера защо просто е стоял и е допуснал да го пратят в затвора, без да направи и най-малко усилие в своя защита, в защита на действията си.

– Този въпрос изобщо не е бил повдиган.

Той стрелна папката със зъл блясък в очите.

– Значи сега знаеш всичко за мен? – Явно самата мисъл за това го дразнеше.

– Няма такова нещо – уверих го.

Той ме изучава дълго, преди да отговори.

– Но всичко, което искаш да знаеш, е събрано тук. Спретнато. Подредено. Сбито.

Силата на погледа му изкара дъха от дробовете ми и се борех за въздух под тежестта му.

– Мисля, че се подценяваш.

– Единствената в тази стая, която ме подценява, си ти.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха при тези думи.

– Не съм съгласна.

– Госет не искаше да те оставя сама с мен. Той поне има капка ум.

Реших да пренебрегна обидата. Беше ядосан и си го изкарваше на мен. Не беше ли постъпил по същия начин и собственият ми баща само преди час? Мъжете и тяхната неспособност да се справят с чувствата си ме смайваха. Погледът ми се сведе към ръцете му, умората и стресът си казваха думата.

Той се втренчи в мен изпитателно.

– Ти не спиш.

Примигнах от изненада.

– Не мога. Ти.., се появяваш.

Раменете му се отпуснаха леко и той наведе брадичка, сякаш засрамен.

– Без да искам.

– Личи си.

Признанието му ме втрещи. Макар да прикрих болката в гласа си, той трябва да бе усетил чувствата, кипящи у мен.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами просто си.., ядосан. – Преглътнах пристъпа на унижение и признах: – Ти не искаш да си там, да си с мен.

Той погледна встрани, за да избегне погледа ми. Това ми даде възможност да проуча профила му – свиреп и величествен в същото време. Дори и в затворническа униформа, той беше най-могъщото създание, което бях виждала, като звяр, живеещ само по силата на мощта и инстинктите си.

– Не съм ядосан, защото не искам да съм там, Дъч – промълви той с мек и колеблив тон. Прикова ме на място със сериозния си поглед. – Ядосан съм, защото го искам.

Преди сърцето ми да се е разпърхало от новината, реших да насоча разговора към по-раншните му твърдения.

– Тази сутрин, когато дойде при мен – подех, а бузите ми пламнаха от неудобство, – каза, че аз съм причината. Че те призовавам. Че винаги съм те призовавала, но това е невъзможно.

След дълга пауза, през която едва не се загърчих на стола, той каза:

– Някой ден ще разбереш на какво си способна. Тогава ще си говорим. – Преди да успея да го разпитам на тази тема, заговори отново. Този път гласът му се понижи почти до дрезгав шепот: – Освободи ме.

Аз трепнах. Знаех, че ще се стигне дотам. Знаех, че главно за това иска да говорим. За какво друго? Да не би просто да му се бе приискало да ме види? Наведох глава.

– Не мога да те освободя. Не знам как.

– Всъщност знаеш – заяви той и започна да ме изучава с опитно око.

Поклатих глава.

– Опитах се. Просто не знам как.

Веригите издрънчаха върху масата, когато той се наведе.

– Няма. – Той погледна притеснено към камерата. – Няма да се опитам да направя същото като последния път, когато ме видя. – Искаше да каже, че няма да се опита да се отърве от материалното си тяло, като на практика се самоубие. – Трябва да знаеш това. Не можеш да поправиш стореното, ако не ми се довериш.

– Вече ти казах, помъчих се. Не мисля, че е свързано с доверието.

– Изцяло е свързано с доверието. – Той стана, като събори стола си назад и явно се опитваше да контролира емоциите си.

Вдигнах ръка към камерата, за да уверя Нийл, че всичко е наред и също се изправих.

– Ще се опитам отново – обещах, като се стараех гласът ми да остане спокоен.

– Трябва да ме освободиш – изръмжа той отчаяно.

Стори ми се, че не опира само до желанието му за свобода.

Той имаше цел, задача, виждах блясъка в очите му.

– Защо?

Топлината, която се излъчваше от него, пропи под дрехите в кожата ми и неволно ме обзе желание. Очевидно Рейес имаше по-важни неща наум от това да съзерцава мен и жалката ми страст.

Той ме погледна настойчиво и заговори през стиснати зъби.

– Имам недовършена работа. Ако си мислиш, че тези вериги ще ме спрат, в жестока грешка си, Дъч.

Въпреки че масата все още беше между нас, притеснено направих крачка назад.

– Нийл ще влезе след две секунди.

Той наведе глава и ме изгледа изпод гъстите си мигли, като че ли бях храната му.

– Имаш ли представа какво мога да направя за две секунди?

Вратата на стаята за разпити се отвори и нахлуха трима надзиратели с палки в ръце. Нийл мина между тях и премести поглед от мен към Рейес и обратно.

– Край.

Рейес не вдигна глава. Само се завъртя и погледна Нийл с недоверие. Кръвта от лицето на Нийл се източи, но той отстояваше позицията си, а това впечатли присъстващите, които знаеха какво е Рейес. Пазачите в пълното си невежество стояха готови за бой. Очевидно бяха нови.

Едва бях пристъпила, когато вниманието на Рейес се насочи отново към мен. Бе неподвижен като кобра, готвеща се да атакува.

– Мисля, че приключихме, Нийл. Благодаря ти. – В тона, с който изрекох думите, се усещаше смесица от страх и адреналин.

Двама от пазачите пристъпиха напред и хванаха Рейес за ръцете, за да го отведат. За моя огромна изненада той не им се противопостави, но точно преди да прекрачат прага, се обърна към мен и каза:

– Не ми оставяш избор.

Хвърли бърз поглед към Нийл, излезе и остави двамата мъже да го придружат по коридора.

Нийл обърна пепелявото си лице към мен.

– Е, добре мина, значи?