Третият гроб отсреща

Глава 26

Бавно и с остра болка, която кънтеше в празнината в сърцето ми, най-сетне осъзнах, че съм причинила смъртта на един човек, на приятел. В живота на всяка жена идва момент, в който да преосмисли приоритетите си. Наистина ли исках да убивам приятелите си един по един?

Хрумна ми и нещо друго: мъжете в живота ми мислеха, че не съм способна да ходя и да дъвча дъвка едновременно. Поведението ми наистина не вдъхваше много доверие, но решавах случай след случай, бях минала през абсурдни премеждия и мислех, че се справям доста добре, по дяволите.

Моментното чувство на гордост изчезна в мига, в който си спомних, че заради мен беше убит човек. Не кой да е човек. Гарет Суопс. Моят Гарет Суопс. Специален агент, който криеше повече дарба в кутрето си, отколкото аз в цялото си тяло. Върнах отново сцената в съзнанието си, куршумите се движеха към него твърде бързо, за да може да реагира. А аз гледах като някой воайор. Мислех, че е Рейес, който ще успее да се защити някак. Ако знаех, че е Гарет, дали щях да успея да направя нещо? Щях ли да се постарая повече? Дали бих могла?

Само ако Рейес ми се беше доверил. Това беше другата мисъл, която се появяваше в съзнанието ми отново и отново. Само да ми се беше доверил. Да ми беше споделил идиотския си план. Честно казано, Рейес Фароу можеше да ми яде ушите.

Започнах да вадя игли и системи от всички части на тялото си и чичо Боб скочи от един ъгъл в стаята.

– Какво правиш? – попита той и се опита да ме спре. Успя с минимални усилия.

– Трябва да си отида.

– Трябва да си легнеш.

– Чичо Боб, нали знаеш колко бързо оздравявам. А вкъщи оздравявам още по-бързо. Само искам да се махна. Тук съм от две седмици.

– Миличка, тук си от два дни.

– Сериозно ли? – попитах огорчена донемайкъде. – Имам чувството, че е от цяла вечност. Дори повече.

– Чарли, нека първо поговорим с лекаря, става ли? Ще мине на визитация след около час.

Въздъхнах тежко, отпуснах се назад, отворих уста и закрещях без звук, а болката пронизваше всяка частица от тялото ми, после затворих уста, защото и от беззвучното крещене болеше. Мамка му, мразех да ме изтезават. Ядосвах се, че Рейес не ми се беше доверил. А най-много от всичко се тормозех от смъртта на приятеля си.

– Аз го убих, чичо Боб. – Покрих очи с ръката си, за да не види колко съм жалка.

– Чарли – продума нежно той, – не си била виновна.

– Беше изцяло по моя вина. Може би татко беше прав. Може би трябваше да стана водопроводчик.

– Баща ти иска да станеш водопроводчик?

– Не – проплаках, като си поемах въздух между риданията, – той само иска да се откажа от работата си.

– Знам. Но след като той те насочи към тази професия, ми е трудно да го разбера. – Тонът му стана суров и аз примигнах през сълзи, за да го погледна.

– Не искам да си му сърдит.

Той се усмихна.

– Не съм, миличка. Но той те въвлече в това, прие да разрешаваш случаите му, а когато дойде време да предаде значката си, решава, че е твърде опасно за теб.

– Ще го преживее.

– Чудя се дали не е защото се пенсионира преждевременно.

Изхълцах.

– Какво искаш да кажеш?

– Пенсионира се по-рано, отколкото възнамеряваше. Мисля, че се почувства виновен за това, че те използва така. Това е абсурдно. Ще говоря с него, тиквичке.

Малко след това дойде лекарят и сериозно поспори в продължение на половин час, но аз и чичо Боб спечелихме. Освобождаваха ме на моя отговорност.

– Какво правиш?

Вдигнах поглед и видях татко да влиза. Чичо Боб ми помагаше да обуя чехли, а Куки вадеше халат от гардероба.

– Здрасти, татко. Пускат ме да си ходя. Щура работа. Явно нямат представа колко съм опасна. – Насред обясненията си осъзнах, че татко е разстроен. – Какво има? – попитах, когато започна да стрелка с поглед ту мен, ту чичо Боб.

Чичо Боб се изправи.

– Лиланд, тя иска да си отиде у дома.

– Ти не спираш да я насърчаваш и ето че сега един човек е мъртъв, а тя е в болница, след като са я изтезавали почти до смърт за пореден път.

– Моментът не е подходящ за този разговор.

– Много е подходящ. Тя не слуша никого, дори лекаря си. – Аурата на татко светна от гняв. – Това – каза той и посочи оборудването наоколо, докато аз приседнах в края на леглото и се борех с болката, пронизваща ръката и крака ми, – това имам предвид.

Нямах сили да споря с него. Болката ги изцеждаше от тялото ми толкова бързо, че то не можеше да навакса.

Джема влезе с разширени от притеснение очи и разбрах, че има и още нещо, освен гнева на татко.

– Опитах се да го разубедя, Чарли.

– Защо? – Той се обърна към нея с изкривена от яд физиономия. Никога не бях виждала татко такъв. Винаги бе спокойният, хладнокръвният сред нас. – За да стига до болница през седмица? Това ли искаш за нея?

– Искам да е щастлива, татко. Тя харесва професията си и се справя добре, ние нямаме думата.

Той се извърна от нея, едва ли не отвратен. Зачудих се къде ли бе Дениз, дяволската ми мащеха, и тогава я видях да стои в коридора с тревожно изражение. Вдигна поглед, когато двама полицаи минаха покрай нея и влязоха в стаята. И чудо на чудесата, единият от тях беше Оуен Вон, естествено, и знаех, че ще стане далеч по-зле.

– Шарлот Дейвидсън? – попита полицаят, когото не познавах и не се беше опитвал да ме убие.

– Татко – обади се Джема, – помисли какво правиш.

– Това е тя – каза Вон, сякаш му бе ненавистно това, което вършеше.

Чичо Боб заговори с натежал от подозрение глас.

– Какво правиш, Лиланд?

– Това, което трябваше да направя преди много време.

– Госпожице Дейвидсън – съобщи полицаят, – тук сме, за да ви арестуваме за подпомагане и съдействие на престъпник и възпрепятстване на правосъдието при задържане на осъден.

Занемях с широко отворена уста. Местех поглед от тях към татко и обратно.

– Моля те, татко – повтори Джема.

– Предвид физическото ви състояние, ще ви помолим да се явите доброволно в рамките на следващата седмица за официален арест. Правата ви като лицензиран частен детектив са замразени, докато следствието установи степента на вашата намеса в бягството и последвалото укриване на Рейес Фароу.

Седях и слушах вцепенена и мълчалива, докато той говореше. Баща ми беше направил това. Единственият човек, на когото можех да разчитам, когато бях малка. Моята опора.

В някакъв момент насред шума от капещ някъде наблизо кран изпаднах в сюрреалистично състояние. Чувах татко и чичо Боб да спорят ожесточено, сестрите тичаха наоколо,

Джема и Куки ми говореха нежно и утешително. Всичко беше оцветено в червено. Татко. Рейес. Нейтън Йост. Ърл Уокър. Това беше достатъчно да ядоса едно момиче.

Внезапно лумналият ми гняв явно беше призовал Рейес. Той се появи веднага, обвит в развятата си мантия. Местеше поглед от спорещите хора към мен и обратно. Не исках да виждам точно него. По-скоро исках да го накажа. Виждах предателство. Безскрупулно поведение. Убийство.

– Рей’азиел – прошепнах със затаен дъх, с намерение да го пратя в тялото му завинаги, но той се озова пред мен само за миг.

– Да не си посмяла – изръмжа.

Аз го изгледах заплашително.

– Не ми нареждай.

Той смъкна качулката си, изумително красивото му лице беше на сантиметри от моето.

– Значи ще ме накажеш? Освобождаваш ме, когато имаш нужда от мен, а после отново ме свързваш? – Наведе се толкова близо към мен, че подушвах гръмотевичната буря, която бушуваше в него, изпаренията от сутрешната роса под топлината на слънцето. – Майната ти, тогава.

Бях разтърсена до дъното на душата си, гневът ми бушуваше и насищаше околното пространство с енергията, изливаща се от мен.

– Какво е това? – чух някой да пита.

Вдигнах поглед, огледах се и видях, че всички са се хванали за някаква мебел, един за друг.., нещо, което да ги задържи. Чичо Боб се препъна и хукна към мен. Той знаеше. Някак си бе разбрал.

Хвана брадичката ми с ръка.

– Чарли...

Лампите замъждукаха. От коридора се чуха писъци и видях водопади от искри.

– Чарли, миличка, трябва да спреш.

Куки се появи пред мен с разширени от страх очи, беше се хванала за една количка с апаратура.

– Чарли – каза отново чичо Боб нежно и утешително и миг по-късно отново бях в реалността. Той беше пред мен, а аз се бях върнала в тялото си от плът и кръв. Наложих си да се успокоя, да поема дълбоко въздух, за да мога да контролирам енергията, която струеше от мен.

От коридора проехтяха писъци и викове. Хората се опитваха да се изправят на крака. Оборудването беше прекатурено, лампите висяха на жиците.

Тогава баща ми насочи очи към мен. Той също знаеше.

И ето че Рейес отново се озова до мен, смесица от гняв и задоволство огряваше прекрасното му изменническо лице.

– Най-сетне – процеди той през зъби и изчезна.

После стана тихо, чичо Боб ме изведе от болницата и ме отнесе нагоре по стълбите до апартамента ми и канапето, което Куки ми беше постлала с чаршафи и ми беше приготвила юрганчето с Бъгс Бъни и безалкохолно на масичката, която беше приближила. Бях в апартамента си с шевове, превръзка на ръката, шина на крака и всичко останало.

– Нарекоха го земетресение – каза Куки, а в тона ѝ се долавяше облекчение. Сякаш някой би предположил, че тази вълнообразна сила произлиза от човек, а още повече от такъв, който не е способен да върви и да дъвче дъвка едновременно. Излишно се бе разтревожила. – Обади се Нийл Госет от затвора. Има новини за статута на Рейес и иска да знае как си. – Странно, но не ме беше грижа. – Казах му същото като на останалите. Ако искаш да му се обадиш по-късно, ще ти оставя телефона тук. – Тя го сложи на масичката до безалкохолната напитка.

– Аз ще се погрижа за това, миличка – рече чичо Боб, който пърхаше около мен не по-малко от Куки. – Не се тревожи от това, което стори баща ти. Аз ще оправя нещата. – Тръгна си притеснен и ядосан и ми се искаше да го предупредя колко е опасно да се шофира в такова състояние, но бях вцепенена, и дори идеята да се правя на умница не ме привлече.

Така че седях в пълен шок, потънала в самосъжаление доста дълго, преди да се унеса, а Куки остана до мен. Сега поне можех да спя и се оказа, че искам да правя само това.

На вратата се почука. Нямах сили да приемам посетители. Бяха ми нужни да докуцукам до бара и да се покатеря върху него със здравия си крак. Вдигнах другия, седнах на твърдите плочки и се облегнах на стената. Усещах студа в раните си. Не заслужавах да ми е удобно, просната на канапето, да гледам сапунени сериали по цял ден, били те и с десетгодишна давност.

Сряда седеше с кръстосани крака в отсрещния ъгъл на шкафчето с ножа в скута си и аз се зачудих дали го държи там, за да я защитава, да я предпази от предателството на едва ли не всеки мъж в живота ѝ. Вероятно не.

Лекарствата бяха облекчили пулсирането в крака и ръката ми. Очевидно преценката ми бе неточна, когато бях решила да предприема рисковано аматьорско изкачване на Еверест, който в случая беше барплотът ми. Нямах представа как ще сляза.

Усещах, че Рейес се навърта наоколо, крие се в сенките, но наднича и чака. Тъкмо се канех да му кажа да се омита, когато вратата се отвори и моят приятел рокер Донован влезе като у дома си. Мафиотът и принцът го следваха. Засрамена, отклоних поглед. Шевове по лицето надали бяха приятна гледка. Слава богу, имах огромна превръзка, която покриваше половината ми физиономия. Може би той нямаше да забележи. Нямаше да ми е много приятно да ме разлюби толкова скоро, след като се беше влюбил в мен.

Той ме изгледа с любопитство и ахна беззвучно.

Покрих лицето си с една ръка, още не можех да вдигна другата, без да изкрещя.

– Какво е станало с теб, по дяволите? – попита той. Премести един стол пред барплота встрани, за да види по-добре – Блейк ли го направи?

– Кой? – попитах и надникнах през пръсти.

Принцът се взираше в шината на крака ми. Бях облякла къси панталони с помощта на Куки и тя я беше сложила отново, за да не сгъвам крака си. Явно трябваше сухожилията да зараснат преди това. Превръзката върху раната от порязване се виждаше през каишките на шината. Той сложи ръка върху нея и ме погледна разтревожено.

Мафиотът стоеше до стената с ръце в джобовете и явно се чувстваше неудобно.

– Блейк, онзи, на когото спаси живота онази вечер.

– О, не. – Пак събрах пръсти. – Сама си го причиних.

– Не си ли малко сурова към себе си?

– Как е Артемида? – попитах, но вече знаех отговора. Скръб изпълни въздуха. Същата болка като онази, когато Куки ми каза за Гарет.

– Отиде си.

Стиснах устни. Доста смърт ми се събра напоследък. Поех дълбоко дъх и промълвих:

– Съжалявам.

– И аз, скъпа.

– Намерихте ли вашия човек?

– Кого, Блейк? Взе, че се вразуми и отиде в полицията.

– И аз това щях да направя, ако търсехте мен.

– Малко се съмнявам. – Усетих как плъзна пръсти по ръката ми и ги спря около китката ми. Много внимателно дръпна ръката от лицето ми. Както бях седнала на бара, главата ми беше малко по-високо от неговата, така че погледнах надолу. Изглеждаше доста добре за мърляв рокер. Мърлявите рокери, разбира се, бяха точно моят тип.

– Какво правиш тук? – попитах.

Той бръкна в джоба с едната си ръка, докато другата остана върху моята и извади ключ. – Донесох ти ключ.

Изненадах се, когато го остави в ръката ми.

– Ключ за какво?

Принцът се обади с горчивина в гласа.

– За приюта.

– Когато поискаш да говориш с Ракетата – каза Донован и изгледа кръвнишки приятеля си, – можеш да влизаш през предната врата. Няма вече да прескачаш огради и да нахълтваш през прозорците.

– Трошиш всичко – вметна принцът.

Явно не ме искаше там, а аз мислех, че сме приятели.

– Съжалявам. Нямаше да ходя там, ако информацията, която ми дава Ракетата, не беше толкова ценна.

– Ти не разбра правилно раздразнението му – каза Донован.

– Нашето раздразнение – намеси се и мафиотът, също толкова недоволен.

Донован се ухили.

– Не искат да имаш ключ, защото едно от любимите ни неща беше да гледаме корема ти и как минаваш през онова тесничко прозорче – той вдигна палеца и средния си пръст, за да покаже тесния отвор на прозореца.

Принцът се усмихна.

– На мен особено ми харесва, когато прозорецът се затвори, докато си по средата и си заклещиш задника.

Двамата с мафиота чукнаха длани.

– Напълно съм шокирана – казах напълно шокирана. – Вие сте знаели през цялото време? Гледали сте ме?

– Най-вече задника ти – намигна ми принцът. Чаровник.

– Какво се случи, сладурче?

Погледнах Донован, срещнах съчувствения му поглед и всичко ме връхлетя отново като ураган. В гърлото ми заседна буца, а очите ми се насълзиха.

– По моя вина убиха един от най-близките ми приятели. – Предателска влага се процеди през миглите ми, докато изучавах Донован. С рокерите поне си наясно за позицията им, която обикновено е на десет крачки от мотора. Не ти създават илюзията, че си на първо място. Няма обещания, гаранции и мили глупости, пошепнати в ухото.

Дишах на пресекулки и той приближи на една ръка разстояние.

Така че се протегнах.

Хванах ризата му и го придърпах. Трябваше да помисля за вида си. Лицето ми беше накълцано, но аз исках да усетя вкуса му в устата си. Наведох се и притиснах устни в неговите. Той се наведе напред и ме остави да го целуна. Целувката беше нежна, търпелива и мъничко ненаситна.

Мушнах ръка в якето му и го придърпах още по-близо. Той попритисна устни по-силно, но едва-едва в отчаяно усилие да не ме нарани.

– Това за мен ли бе предназначено, Дъч? – изръмжа Рейес. Беше толкова близо, че топлината му ме покриваше като одеяло. Мислено го пратих на майната му и той изчезна. Но болката, която се излъчваше от него точно преди това, беше толкова силна, че ми спря дъха и аз ахнах.

Донован веднага спря да ме целува.

Когато отворих очи, ръката на принца беше на рамото на Донован, сякаш за да го накара да спре. Донован кимна и принцът отдръпна ръката си.

– Сладурче – каза Донован, а в очите му проблясваше признателност – не знам къде да те докосна без да те нараня, а сега нямаш нужда от повече наранявания. – Той прокара пръсти по здравата ми буза. – Но бих излъгал, ако кажа, че не съм силно изкушен.

– Съжалявам. Не трябваше да го правя – казах, внезапно засрамена. Момиченцето седеше ококорено, сякаш гледаше порно филм. Май наистина щях да се отърва от нея.

С помощта на бодигардовете си Донован ме взе на ръце.

– Как се казвате? – попитах принца и мафиота, докато ме носеха към леглото, което беше малко безмислено, след как» всичките ми неща бяха на канапето. Те обаче метнаха няколко одеяла и решиха, че става.

Пръв заговори принцът.

– Аз съм Ерик – и ми намигна отново, – а маймуната до краката ти е Майкъл.

– Маймуна, а? – попита Майкъл. – Това ли успя да измислиш?

Трябваше да призная, че Майкъл излъчваше сексапил в стил Брандо и се обзалагах на шевовете си, че мацките се лепят по него.

Принц Ерик се изкикоти.

– Дотолкова ми стига образованието.

– Личи си.

Щом ме завиха добре, Ерик и Майкъл излязоха от стаята, а Донован коленичи до мен.

– Аз съм Донован.

Въпреки болката, се усмихнах.

– Знам.

– Харесвам те.

Сложих ръка на гърдите си, сякаш бях обидена.

– Последния път каза, че си влюбен в мен.

– Да, ето как тръгват клюките – подхвърли той и сви рамене. – Никой не иска заслепен от любов водач. Ще започнат бунтове, безредици, а после, току-виж се стигнало и до униформени тениски за бандата. – Той се наведе и целуна ръката ми. – Почини си.

Щом си тръгна, болката се върна, празнотата и възмущението от предателството бушуваха в мен. Рейес можеше да се гръмне. Татко можеше да се гръмне. Чичо Боб можеше.., всъщност не, още харесвах чичо Боб. Когато отново затворих очи, съвсем се бях вкиснала. От депресията на човек наистина му се спи постоянно. Кой да знае?