То

1.

Общинската библиотека / 01:15 ч.

Когато Бен Ханском привърши разказа за сребърните топчета, всички искаха да вземат думата, но Майк заяви, че сега трябва да поспят.

— Стига ви толкова за днес — каза той, макар че навярно само на него му стигаше толкова; гледайки колко е изпито и морно лицето му, Бевърли се запита дали не е болен.

— Не сме свършили — възрази Еди. — Ами останалото? Аз още не си спомням…

— Майк е п-п-прав — каза Бил. — Или ще си спомним, или н-н-няма да си спомним. Мисля, че вси-ххи-ичко ще си дойде на мястото. Засега узнахме кха-а-квото т-трябваше.

— Или по-точно казано, колкото можем да понесем — подхвърли Ричи.

Майк кимна.

— Ще се срещнем утре. — Той се озърна към часовника. — Днес, искам да кажа.

— Тук ли? — запита Бевърли.

Майк бавно поклати глава.

— Предлагам да се съберем на Канзас стрийт. Там, където Бил си криеше колелото.

— Значи слизаме в Пущинака — уточни Еди и изведнъж потрепера.

Майк отново кимна.

Шестимата се спогледаха и настана кратко мълчание. После Бил стана на крака и останалите последваха примера му.

— Искам до разсъмване да бъдете много предпазливи — каза Майк. — То е идвало тук; може да ви открие навсякъде. Но след тази среща ми стана по-добре. — Той погледна Бил. — Бих казал, че все още можем да го сторим, нали, Бил?

Бил бавно кимна.

— Да, мисля, че все още можем да го сторим.

— Само че То вероятно също го знае — добави Майк — и ще стори всичко възможно, за да наклони везните в своя полза.

— Какво да правим, ако То се появи? — запита Ричи. — Да си закрием носовете и очите, да се превъртим три пъти и да мислим за хубави неща? Да му хвърлим в лицето някакво вълшебно прахче? Да пеем стари песни на Елвис Пресли? Или какво?

Майк поклати глава.

— Ако можех да ви дам съвет, изобщо нямаше да срещнем проблеми, нали така? Знам само, че има някаква друга сила — или поне я имаше, докато бяхме хлапета — която искаше да оцелеем и да свършим работата. Може би все още я има. — Той уморено сви рамене. — Преди срещата тази вечер си мислех, че двама-трима от вас няма да дойдат. Че ще са изчезнали или мъртви. И като ви видях всички, надеждата ми възкръсна.

Ричи погледна часовника си.

— Един и петнайсет. Колко бързо лети времето, когато се забавляваш, нали, Камара?

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и се усмихна измъчено.

— Искаш ли да повървим пеш до „Гъ-гъ-градски дом“, Бевърли? — запита Бил.

— Добре — каза тя и наметна мантото си.

Сега библиотеката изглеждаше невероятно безмълвна, сенчеста, страшна. Бил усети как последните два дни изведнъж се струпват върху плещите му като непосилен товар. Би го изтърпял, ако беше само умора, но имаше и още нещо — чувството, че откача, сънува, вижда параноични фантазии. Имаше чувството, че го дебнат. Може би изобщо не съм тук, помисли той. Може би съм в лудницата на доктор Сюърд край порутената резиденция на граф Дракула, а в дъното на коридора е Рънфилд — той с неговите мухи, аз с моите чудовища — и двамата твърдо вярваме, че веселбата продължава, затова сме се пременили, само че не със смокинги, а с усмирителни ризи.

— Ами ти, Р-р-ричи?

Ричи поклати глава.

— Аз ще се прибера в хотела с Камарата и Каспбрак. Нали, момчета?

— Дадено — каза Бен. Той хвърли поглед към Бевърли, която стоеше до Бил, и в гърдите му се впи почти забравена болка. Някакъв нов спомен потрепна в съзнанието му, почти бе готов да изплува, но сетне потъна отново.

— Ами ти, М-м-майк? — запита Бил. — Ще се поразходиш ли с н-н-нас?

Майк тръсна глава.

— Трябва да…

В този миг болезнено острият писък на Бевърли раздра тишината. Високият свод подхвана крясъка и ехото заплющя над главите им като смях на кръжащи демони.

Бил се завъртя към нея; Ричи изтърва спортното си сако, както го надигаше от облегалката на стола; раздаде се трясък на строшено стъкло — Еди неволно бе помел с ръка празното шише от джин.

Пребледняла като първокачествена хартия, Бевърли бавно отстъпваше от тях с протегнати ръце. Очите й бяха готови да изхвръкнат от възпалените клепачи.

— Ръцете ми! — изкрещя тя. — Ръцете ми!

— Какво… — започна Бил, после видя как кръвта се стича по треперещите й пръсти. Закрачи към нея и изведнъж усети пареща болка в собствените си длани. Не беше остра; по-скоро напомняше болката, която се вестява от време на време в отдавна зараснала рана.

Старите белези, които се бяха появили върху дланите му в Англия, сега кървяха широко разтворени. Озърна се настрани и видя Еди Каспбрак да гледа ръцете си като втрещен. От неговите длани също течеше кръв. Както и от дланите на Майк. На Ричи. На Бен.

— Сега окончателно сме вътре, нали? — запита Бевърли. Плачеше. Риданията също се засилваха в безмълвната пуста библиотека; сякаш самата сграда плачеше заедно с нея. Бил помисли, че ако слуша по-дълго този звук, навярно ще полудее. — Бог да ни е на помощ, сега окончателно сме вътре.

Бевърли изхлипа и от едната й ноздра протече сопол. Тя го избърса с разтреперана ръка и по пода се заръсиха нови кървави капки.

— Бъ-ххъ-ързо! — възкликна Бил и сграбчи ръката на Еди.

— Какво…

— Бързо!

Той протегна другата си ръка и след миг Бевърли я хвана. Продължаваше да плаче.

— Да — каза Майк. Изглеждаше замаян като от упойка. — Да, така трябва, нали? Всичко започва отначало, нали, Бил? Всичко започва отначало.

— Д-д-да, ми-ххи-исля, ч-че…

Майк се хвана за Еди, а Ричи стисна другата ръка на Бевърли. Няколко секунди Бен ги гледа изумено, после като насън вдигна кървавите си длани и пристъпи между Майк и Ричи. Стисна ръцете им. Кръгът се затвори.

(Ах Чюд това е ритуалът Чюд и Костенурката не може да ни помогне)

Бил се помъчи да изкрещи, ала от гърлото му не излетя нито звук. Видя как Еди килна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Бедрата на Бевърли двукратно се разтърсиха, сякаш я пронизваше оргазъм, кратък и оглушителен като пистолетен изстрел. Устата на Майк се кривеше нелепо, сякаш опитваше да се смее и да плаче едновременно. Сред библиотечната тишина затрещяха врати и грохотът се търкулна по коридорите като грамадна топка за боулинг. В читалнята за периодика безплътен ураган завъртя купища списания. В кабинета на Керъл Данър пишещата машина IBM оживя с тихо бръмчене и започна да трака:

троши

стоборастрясък

сухипаккрещичесрещнал

духтрошистоборастрясъксухипак

Печатащата глава се заклещи. Претоварената машина изцвърча, нададе глух електронен вопъл и млъкна. Във Втори отдел лавицата с окултна литература изведнъж се прекатури, разсипвайки безредно по пода Едгар Кейс, Нострадамус, Чарлс Форт и „Апокрифите“.

Бил усещаше опияняващ прилив на мощ. Смътно долови, че има ерекция и всички косми по главата му са настръхнали право нагоре. Чувството за сила в затворения кръг беше неописуемо.

Всички врати на библиотеката се затръшнаха едновременно.

Старинният часовник зад бюрото удари веднъж.

После всичко свърши мигновено, сякаш някой бе изключил енергията.

Те отпуснаха ръце и се спогледаха замаяно. Никой не каза нищо. Докато чезнеше чувството за мощ, Бил усети как в душата му се прокрадва ужасяваща обреченост. Огледа белите, изнурени лица, после сведе очи към дланите си. По тях имаше кървави петна, но раните, които им бе нанесъл Стан Юрис със счупено шише от Кока Кола през август 1958, отново се бяха затворили, оставяйки само криви бели чертички като оплетени конци. Бил си помисли: Тогава за последен път бяхме седмината заедно… в деня, когато Стан наряза дланите ни сред Пущинака. Стан не е тук; мъртъв е. И сега за последен път сме шестимата заедно. Знам го, усещам го.

Бевърли се притискаше към него и трепереше цялата. Бил я прегърна. Всички го гледаха с огромни, блестящи в сумрака очи, а сред малкото островче светлина стоеше дългата маса, отрупана с празни бутилки, чаши и препълнени пепелници.

— Стига толкова — дрезгаво каза Бил. — Достатъчно се забавлявахме тая вечер. Ще отложим балните танци за друг път.

— Спомних си — каза Бевърли. Погледна Бил с широко разтворени очи над мокрите бели бузи. — Спомних си всичко. Как баща ми узна за вас. Как бягах. Бауърс, Крис и Хъгинс. Какво бягане падна. Тунелът… птиците… То… Спомням си всичко.

— Да — каза Ричи. — И аз.

Еди кимна.

— Помпената станция…

— А сега, Еди… — започна Бил.

— Сега се прибирайте — прекъсна го Майк. — Починете си. Късно е.

— Ела да се разходиш с нас, Майк — предложи Бевърли.

— Не, трябва да заключа. И да запиша това-онова… да включа тая среща в летописите, ако предпочитате. Няма много да се бавя. Вървете.

Мълчаливо тръгнаха към изхода. Бил и Бевърли вървяха заедно, след тях крачеха Еди, Ричи и Бен. Бил отвори вратата пред Бевърли и тя тихо благодари. Докато излизаха на гранитните стъпала, Бил помисли, че тя изглежда поразително млада и уязвима… С отчаяние разбра, че навярно отново се влюбва в нея. Помъчи се да мисли за Одра, но Одра оставаше някъде далече. Сигурно спеше в дома им във Флит, където вече изгряваше слънцето и млекарят започваше сутрешната обиколка.

Над Дери отново се струпваха облаци и по пустите улици лазеха гъсти приземни мъгли. В далечината унило се тъмнееше високият викториански силует на хотел „Градски дом“. И онова, което обикаляше из „Градски дом“, крачеше в самота, помисли Бил. Едва удържа смеха си. Стъпките им кънтяха оглушително. Пръстите на Бевърли докоснаха ръката му и Бил с радост ги стисна.

— Започна преди да бяхме готови — каза тя.

— Д-дали и-ххи-зобщо щяхме да б-бъдем г-готови?

— Ти щеше да бъдеш, Шеф Бил.

Докосването на нейната ръка изведнъж бе станало вълшебно и необходимо. Той се запита какво ли би било да докосне гърдите й за втори път през живота си — и подозираше, че още тази нощ ще узнае отговора. Сега щяха да са по-тежки, по-зрели… и дланта му щеше да открие косъмчета, когато се плъзнеше по издутината на венериния хълм. Той помисли: Обичах те, Бевърли… и те обичам. Бен те обичаше… и те обича. Обичахме те тогава… и те обичаме сега. Трябва да те обичаме, защото вече се започна. И няма път назад.

Той се озърна през рамо и видя библиотеката. Ричи и Еди стояха на най-горното стъпало; Бен беше застанал в подножието на стълбата и гледаше подир тях. Стоеше прегърбен, с ръце в джобовете и през трептящите воали на ниската мъгла изглеждаше тъй, сякаш отново бе станал единайсетгодишен. Ако можеше да го достигне с мисъл, Бил би му казал: Няма значение, Бен. Важна е обичта, копнежът… вечното желание, а не времето. Може би това е единственото, което успяваме да отнесем, когато литваме от синевата към мрака. Слаба утеха, би казал някой, но по-добре слаба утеха, отколкото никаква.

— Баща ми знаеше — изведнъж каза Бевърли. — Един ден се прибрах у дома от Пущинака и той просто знаеше. Казвала ли съм ти някога какво говореше, когато беше ядосан?

— Какво?

— „Тревожа се за теб, Беви.“ Това казваше. „Много се тревожа.“ — Тя се разсмя и в същото време потрепера. — Мисля, че искаше да ми причини болка, Бил. Тоест… и преди ми бе причинявал болка, но онзи последен път беше другояче. Той беше… в много отношения беше странен мъж. Обичах го. Много го обичах, но…

Тя го погледна, очаквайки може би той да довърши вместо нея. Бил мълчеше; трябваше да го изговори сама рано или късно. Лъжите и самозаблужденията се бяха превърнали в баласт, в излишен лукс, който сега не можеха да си позволят.

— Но и го мразех — каза тя и в една дълга секунда пръстите й стиснаха отчаяно ръката на Бил. — Никога до днес не съм изричала това. Мислех си, че Бог ще ме убие, ако го кажа на глас.

— Повтори го тогава.

— Не, аз…

— Не се бой. Ще боли, но може би прекалено дълго е стояло в душата ти. Кажи го.

— Мразех татко — каза тя и безсилно се разрида. — Мразех го, страхувах се от него, мразех го, никога не бях толкова добро момиче, колкото искаше и го мразех, да, мразех го, но и го обичах.

Той спря и я прегърна. Ръцете й безнадеждно се вкопчиха в него. Сълзите й се стичаха по шията му. Бил усещаше с потресаваща яснота нейното гъвкаво, зряло тяло. Лекичко се отдръпна, за да не я докосва с ерекцията си… но Бевърли отново се притисна към него.

— Цяла сутрин бяхме играли долу на гоненица или нещо подобно — каза тя. — На нещо безобидно. Даже не бяхме споменали нито дума за То, поне до пладне… обаче всеки ден идваше момент, когато отваряхме дума за това. Помниш ли?

— Да — каза той. — Идваше м-м-момент. Помня.

— Беше облачно… горещо. Играхме почти цяла сутрин. Прибрах се към единайсет и половина. Мислех да си пусна един душ, после да хапна сандвич и чиния супа. А после пак да играем. Нашите трябваше да са на работа. Само че той беше там. Беше у дома. Той

2.

Долна главна улица / 11:30 ч.

я запокити през цялата стая още преди да бе прекрачила прага. Тя изпищя от смайване и веднага млъкна, когато се блъсна в стената с такава сила, че рамото й изтръпна. Рухна върху вехтото канапе и трескаво завъртя глава. Вратата към коридора се затръшна. Баща й бе чакал зад нея.

— Тревожа се за теб, Беви — каза той. — Понякога много се тревожа. Знаеш това. Казвам ти го, нали? И още как!

— Татко, какво…

Той бавно закрачи към нея през хола и лицето му беше угрижено, печално, убийствено. Тя не искаше да вижда убийственото, но то беше там като безжизнен блясък на мръсотия по застояла вода. Хапеше замислено кокалчетата на дясната си ръка. Беше облечен с тютюневия работен костюм и когато бевърли сведе очи, забеляза, че дебелите подметки на обувките му оставят следи по маминия килим. После ще трябва да пусна прахосмукачката, объркано помисли тя. Да изчистя всичко. Ако изобщо съм в състояние да чистя. Ако той…

Беше кал. Черна кал. В ума й стремглаво изскочи тревожна мисъл. Беше играла в Пущинака с Бил, Ричи, Еди и другите. Калта по обувките на татко беше черна, лепкава — също такава имаше долу, в мочурището сред Пущинака, където стърчеше призрачен белезникав гъсталак от ония растения, които Ричи наричаше „бамбук“. Когато подухваше вятър, стъблата се търкаха едно в друго и трополяха глухо като далечни туземски барабани и нима баща й бе слизал в Пущинака? Нима баща й…

ПЛЯААС!

Ръката му се стрелна като ракета в широка орбита и я зашлеви по лицето. Главата й изкънтя от удара в стената. Той пъхна палци под колана си и я огледа с убийствено, някак отвлечено любопитство. Тя усети как под лявото ъгълче на долната й устна плъзва струйка топла кръв.

— Пред очите ми си израсла — каза той и Бевърли очакваше да добави още нещо, но засега това сякаш бе всичко.

— Татко, за какво говориш? — запита тя с тих, треперещ глас.

— Ако ме излъжеш, ще те пребия до смърт, Беви.

Тя осъзна с ужас, че баща й не я гледа; гледаше над нея, към стената зад канапето, където висеше старата гравюра на Къриър и Айвис. В нов безумен завой съзнанието й се стрелна към времето, когато беше четиригодишна и седеше във ваната със синьото пластмасово корабче и детския сапун „Попай“; огромен, безкрайно любим, облечен в сиви панталони на диагонални райета и мрежеста тениска, баща й стоеше до нея с чаша оранжада в едната ръка, с другата й сапунисваше гръбчето и говореше: „Дай да видим тия ушички, Беви; знаеш ли, че на мама й трябват картофчета за вечеря?“ И тя чу собствения си детски смях, видя се как вдига очи към леко брадясалото му лице, което в онзи миг й се струваше вечно.

— Аз… аз няма да те лъжа, татко — каза тя. — Какво е станало?

Нахлулите в очите й сълзи разкъсваха образа му на парчета.

— Ходила ли си в Пущинака с момчешка тайфа?

Сърцето й замря; погледът й отново се прикова към калните обувки. Черна, лепкава кал. Ако нагазиш в нея, може да ти засмуче обувката или гуменката… а Ричи и Бил бяха убедени, че по-навътре има истинско тресавище.

— Играя там поняк…

Пляс! Коравата мазолеста ръка описа нова орбита. Бевърли изкрещя от болка и страх. Ужасяваше се от странното му изражение, от това, че не я поглеждаше. Нещо му ставаше. Напоследък беше вечно сърдит… Ами ако се канеше да я убие? Ами ако

(о престани Бевърли той е твой БАЩА а БАЩИТЕ не убиват ДЪЩЕРИТЕ си)

престанеше да се владее? Ако…

— Какво си им позволила да правят с теб?

— Татко? Какво…

Нямаше представа за какво я пита.

— Сваляй гащите.

Объркването й растеше. Всичките му думи изглеждаха мъгляви, несвързани. От опитите да ги разбере й прилошаваше… повдигаше й се.

— Какво… защо…?

Ръката му се надигна; тя неволно отскочи.

— Сваляй гащите, Беви. Искам да видя дали си непокътната.

В главата й изникна ново видение, по-безумно от всички останали: видя се как сваля джинсите и заедно с тях единият крак се откъсва от тялото й. Опитва се да подскача из хола на куц крак, а татко й я гони с каиша и крещи: „Знаех, че не си непокътната! Знаех си! Знаех си!“

— Татко, не разбирам какво…

Ръката му пак се стрелна напред, този път не за да удря, а за да стиска. Пръстите се впиха в рамото й с чудовищна сила. Тя изпищя. Той я дръпна нагоре и Бевърли за пръв път го погледна в очите. Видяното я накара да изпищи отново. Беше… нищо. Баща й бе изчезнал. И Бевърли внезапно осъзна, че е затворена в апартамента насаме с То — насаме с То в този сънен августовски ден. Не усещаше тежкото чувство за мощ и безпределно зло, което бе изпитала преди седмица и половина в къщата на Нийбълт стрийт — сега То някак се разреждаше в човешката същност на баща й — но все пак То бе тук и нападаше чрез него.

Той я тласна настрани. Бевърли блъсна с колене холната масичка, преметна се през нея и с вик падна на пода. Значи така става, помисли тя. Ще кажа на Бил, за да знае. То е навсякъде в Дери. И просто… просто запълва празнините, това е.

Претъркаля се. Баща й пристъпваше към нея. Тя запълзя заднешком, а косата провисваше пред очите й.

— Знам, че си ходила долу — изрече той. — Казаха ми. Не повярвах. Не вярвах, че моята Беви ще скитосва с тайфа момчетии. Обаче тая сутрин видях с очите си. Моята Беви с тайфа момчетии. И дванайсет още нямаш, а пък скитосваш с тайфа момчетии! — Последните думи сякаш го тласнаха в нов изблик на гняв; яростта трептеше в мършавото му тяло като електрическо напрежение. — И дванайсет още нямаш! — изкрещя той и стовари върху бедрото й жесток ритник. Тя проплака. Челюстите му се впиваха в този нов факт или в собствената му представа за истина със сляпа алчност, както гладно псе ръфа парче месо. — И дванайсет още нямаш! И дванайсет още нямаш! И дванайсет още НЯМАШ!

Замахна с крак. Бевърли се отметна. Бяха се озовали в кухнята. Кракът му улучи шкафчето под печката и тенджерите вътре издрънчаха.

— Не бягай от мен, Беви — каза той. — Недей да го правиш, че по-лошо ще стане. Повярвай ми сега. Повярвай на татко си. Сериозно е. Да скитосваш с момчета, да им разрешаваш да ти правят Бог знае какво — а пък още нямаш дванайсет — това е много сериозно, Господ ми е свидетел. — Той я сграбчи за раменете и с рязко дръпване я вдигна на крака. — Ти си хубаво момиче. Сума ти народ само гледа да изчука някое хубаво момиче. Сума ти момичета са навити да ги изчукат. Била ли си им уличница на ония момчета, Беви?

Най-сетне тя разбра какво е вмъкнало То в главата му… но дълбоко в душата си разбираше, че мисълта навярно е съществувала отдавна; То просто си бе послужило с тази мисъл като с инструмент, който лежи и чака някой да го поеме.

— Не, татко. Не, татко…

— Видях те да пушиш! — изрева той.

Този път дланта му удари толкова жестоко, че тя се люшна като пияна и грохна по гръб върху кухненската маса, едва усещайки острата болка в гръбнака. Солницата и пиперницата полетяха на пода. Пиперницата се строши. Пред очите на Бевърли разцъфваха и чезнеха черни цветя. Звуците ставаха плътни и глухи. Видя лицето му. Нещо странно в лицето му. Той гледаше гърдите й. Изведнъж тя осъзна, че блузата й е изхвръкнала от джинсите, че няколко копчета са се откъснали, а отдолу не носи сутиен… засега имаше само един, слагаше го от време на време за да свиква. С нов отскок мислите й се стрелнаха към онзи момент в къщата на Нийбълт стрийт, когато бе взела тениската на Бил. Тогава бе усетила как предизвикателно стърчат гърдите й под тънкия памучен плат, но срамежливите, престорено небрежни погледи на момчетата не я смущаваха; изглеждаха напълно естествени. А погледът на Бил изглеждаше повече от естествен — струваше й се топъл и желан, макар и изпълнен с някаква дълбока заплаха.

Към ужаса започваше да се примесва чувството за вина. Дали пък баща й не беше прав? Не й ли идваха

(била си им уличница)

мисли? Лоши мисли. Мисли за онова, непознатото, за което говореше той.

Не е същото! Не е същото като този негов

(била си уличница)

поглед сега! Не е същото!

Тя се изправи и затъкна блузата си в джинсите.

— Беви?

— Татко, ние просто играем. Нищо повече. Играем. Ние… ние не правим нищо такова… нищо лошо. Ние…

— Видях те да пушиш — повтори баща й, пристъпвайки към нея. Погледът му се плъзна по гърдите й, по тънките, почти момчешки бедра. Изведнъж той затананика с писклив, хлапашки глас, от който я обзе още по-дълбок ужас: — Щом момиче дъвче дъвка, значи пуши! Щом момиче пуши, значи пие! А щом момиче пие, всички знаят какво прави такова момиче!

— НИЩО НЕ СЪМ ПРАВИЛА! — изкрещя тя, докато ръцете му слизаха към раменете й. Сега не щипеха, не удряха. Само докосваха нежно. И кой знае защо, тъкмо това беше най-страшно.

— Бевърли — изрече той с непоклатимата, безумна логика на маниак, — видях те с момчета. Обясни ми сега какво може да прави едно момиче с момчетата в храсталака, ако не е онуй, дето се прави по гръб?

— Остави ме! — извика тя. Гневът изригна от дълбини, за които не бе и подозирала. Яростта пламтеше в главата й със синьо-жълтеникав огън. Вече не можеше да мисли нормално. Спомни си колко пъти я е плашил; колко пъти я е карал да се срамува; колко пъти й е причинявал болка. — Просто ме остави на мира!

— Недей да говориш така на татко си — изумено промърмори той.

— Не съм правила онова, за което говориш! Никога!

— Може. Може и да не си. Сега ще те проверя. Знам как. Свали си гащите.

— Не!

Очите му се разшириха, разкривайки жълтата роговица около небесносините ириси.

— Какво рече?

— Рекох не. — Тя впи поглед в него и може би той различи пламъка на гнева, жарката стихия на бунта. — Кой ти каза?

— Беви…

— Кой ти каза, че играем там? Не беше ли непознат? Не беше ли облечен в оранжево и сребристо? Не носеше ли ръкавици? Не приличаше ли на клоун, дори и да не е бил клоун? Как се казваше?

— Беви, престани да…

— Не, ти престани — натърти тя.

Той отново замахна и този път ръката му бе свита в юмрук, готов да троши кости. Бевърли приклекна. Юмрукът изсвистя над нея и с трясък се стовари върху стената. Баща й изрева, пусна я и налапа ожулените кокалчета. Тя се отдръпна с бързи, ситни стъпки.

— Връщай се тук!

— Не — каза тя. — Ти искаш да ми сториш зло. Обичам те, татко, но и те мразя, когато си такъв. Вече няма да ти се дам. То те кара да го вършиш, но ти си му разрешил.

— Не знам за какво говориш — рече той, — обаче вместо да дрънкаш, по-добре идвай насам. Втори път няма да те моля.

— Не — каза тя и пак се разплака.

— Не ме карай аз да идвам, Беви. Ако го направя, има да си патиш, момиченце. Идвай тук.

— Ще дойда, ако ми кажеш от кого узна.

Той се метна напред с толкова хищна, котешка пъргавина, че макар да очакваше нападението, тя едва не се озова в ръцете му. Напипа бравата с треперещи пръсти, открехна вратата колкото да се провре през нея, а сетне вече бягаше по коридора към изхода, бягаше като в ужасен сън, както щеше да бяга след двадесет и седем години от мисис Кърш. Зад нея Ал Марш се стовари върху вратата с оглушителен трясък и я пропука по средата.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ! — изрева той, докато отваряше вратата и се хвърляше подир нея.

Външната врата беше залостена; Бевърли се бе прибрала през задния вход. Разтреперана от глава до пети, тя задърпа резето с едната ръка, докато другата безнадеждно въртеше бравата. Отзад баща й отново изрева като

(сваляй гащите, улично момиче)

звяр. Резето изщрака и вратата най-сетне се отвори. Парещият дъх подскачаше в гърлото й. Озърна се през рамо и видя баща си да връхлита с протегнати ръце — зловещо ухилен, оголил като капан два реда жълтеникави зъби.

Бевърли изхвръкна навън и в последния момент усети как пръстите му плъзнаха по блузата й, но не успяха да се вкопчат. Полетя по стъпалата, изгуби равновесие и се просна на бетонната алея, раздирайки коленете си.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ, ИНАК ГОСПОД МИ Е СВИДЕТЕЛ, ЧЕ ЩЕ ТИ СМЪКНА КОЖАТА ОТ БОЙ!

Той изскочи на стъпалата и тя мъчително се надигна с разкъсани джинси,

(сваляй гащите)

с окървавени колене, в които оголените нерви сякаш пееха „Напред, християнско воинство“. Озърна се и го видя да се задава — Ал Марш, портиер и пазач, разчорлен сив човечец в тютюнева риза с два джоба отпред и тютюневи панталони с връзка ключове на колана. Но в очите му не беше той, истинският той, който можеше да й мие гръбчето и същевременно да я рита в корема по една и съща причина — защото се тревожеше за нея, много се тревожеше; не беше той, който веднъж преди пет години опита да й направи плитка, обърка всичко и двамата се разкискаха като видяха как е щръкнала косата й; не беше той, който в неделя умееше да прави най-вкусния яйчен коктейл на света, по-вкусен от всичко, което можеш да купиш от млечния бар за четвърт долар; не беше бащата, не беше мъжът на нейния живот, предвестник на подранили послания от бъдещата й женственост. Сега в неговите очи нямаше и следа от всичко това. Бевърли виждаше в погледа му само убийствен блясък. Виждаше То.

Побягна. Бягаше от То.

Мистър Паскуале смаяно ги погледна откъм дворчето си, където поливаше жълтеещата трева и слушаше по радиото бейзболен мач, седнал на ръба на верандата. Хлапаците Цимерман надигнаха глави иззад раздрънкания Хъдсън Хорнет, който бяха купили за двайсет и пет долара и го миеха през ден. Единият стискаше маркуч, другият държеше кофа сапунен разтвор. Двамата бяха зяпнали от почуда. От апартамента на втория етаж надзърна мисис Дентън с карфици в устата; в скута си държеше роклята на една от шестте си дъщери, а още дрехи за кърпене бяха натрупани в коша до нея. Малкият Ларс Терамениъс грабна червеното си камионче от напукания тротоар и отскочи върху повехналата морава на Бъки Паскуале. Разплака се, когато край него с разширени очи и писъци пробяга Беви, която тази пролет дълго и търпеливо му бе обяснявала как да си върже гуменките тъй, че да не се развързват. След миг баща й изскочи с рев на тротоара и тригодишният Ларс Терамениъс, който след дванадесет години щеше да загине при мотоциклетна катастрофа, зърна в лицето на мистър Марш нещо страшно и нечовешко. През идните три седмици всяка нощ щеше да сънува кошмари, в които мистър Марш изчезваше и вместо него се появяваше паяк с човешки дрехи.

Бевърли бягаше. Отлично разбираше, че бяга от смъртта. Ако баща й я хванеше сега, нямаше да има значение, че са на улицата. Понякога хората в Дери вършеха безумни неща; не беше необходимо да чете вестници или да познава странната история на градчето, за да го разбере. Ако я настигнеше, той щеше да я удуши, да я смачка, да я стъпче. А когато всичко свършеше, някой щеше да го прибере и той щеше да седи в килията зашеметен и смаян като пастрока на Еди Коркоран.

Тя тичаше към центъра, задминавайки все повече хора. Те се взираха — първо в нея, после в баща й — и изглеждаха изненадани, някои даже поразени. Но чувствата по лицата им свършваха дотук. Взираха се, след това продължаваха накъдето бяха тръгнали. А въздухът в гърдите й ставаше все по-горещ и тежък.

Тя пресече Канала, барабанейки с подметки по циментовия тротоар, докато отдясно по дървената настилка на моста бръмчаха коли. Видя отляво полукръглия отвор на тунела, по който реката минаваше под центъра. После рязко свърна през Главната улица, без да обръща внимание на оглушителните клаксони и скърцащите спирачки. Отиваше надясно, защото там беше Пущинакът. Оставаше още около километър и половина и ако искаше да успее, трябваше да се откъсне от баща си по стръмния склон на Горната миля (или някоя от още по-стръмните странични улички). Друг изход нямаше.

— ВРЪЩАЙ СЕ, МАЛКА КУЧКО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!

Когато се озова на отсрещния тротоар, тя хвърли още един поглед назад и тежките червеникави кичури се развяха от рязкото движение. Баща й пресичаше улицата със същото пренебрежение към летящите коли. Пурпурното му лице лъщеше от пот.

Тя се шмугна в алеята зад складовете. От тази страна бяха задните стени на фабриките, гледащи към Горната миля: „Телешка звезда“, „Рицарят“, „Хъмфил — складове и доставки на едро“, „Орел“, „Еврейски консерви“. Павираната уличка беше тясна, задръстена с безброй димящи кофи за боклук. По каменната настилка полепваха Бог знае какви мръсотии и отпадъци. Наоколо надвисваше смес от миризми — едни противни, други остри, трети просто титанични… но всички напомняха за месо и кланица. Над боклука гъмжаха облаци мухи. От някои сгради долиташе вледеняващият вой на резачки за кости. Бевърли подскачаше като спъната по хлъзгавите павета. Закачи с бедро една тенекиена кофа за смет и отвътре като огромни, месести тропически цветя се разсипаха парчета карантия, увити в стари вестници.

— БЕВИ, ВЕДНАГА ДА СЕ ВРЪЩАШ, ЧЕ ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ! СЕРИОЗНО ТИ КАЗВАМ! НЕДЕЙ ДА МЕ ЯДОСВАШ, МОМИЧЕНЦЕ, И БЕЗ ТОВА ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ!

Край задната врата на колбасарницата „Киршнър“ двама мъже дъвчеха дебели сандвичи.

— Ей, малката, зле изглеждаш — подкачи я единият. — Все едно, че си отскочила с татко си до плевника.

Другият се разсмя.

Баща й я догонваше. Отчетливо чуваше тежките стъпки и задавеното дишане зад гърба си; сянката му вече прелиташе като черно крило по високата дъсчена ограда отдясно.

После той се подхлъзна и с рев на изненада и гняв се сгромоляса върху паважа. След миг пак беше на крака и от устата му вместо думи вече излитаха само свирепи, безумни крясъци. Мъжете край колбасарницата се превиваха от смях и взаимно се тупаха по гърбовете.

Алеята свърна наляво, Бевърли се люшна… и спря, зяпнала от отчаяние. Неподвижна боклукчийска кола задръстваше улицата от стена до стена. От двете й страни оставаше не повече от двайсет сантиметра свободно пространство. Двигателят работеше на празен ход. През глухото бръмчене смътно долитаха звуците на разговор в кабината. И шофьорите бяха в обедна почивка. До пладне оставаха само три-четири минути; скоро щеше да удари часовникът на съдилището.

Чу го как отново наближава, настига я. Хвърли се по корем и пропълзя под камиона, без да обръща внимание на болката в разранените колене. Призляваше й от смесената воня на нафта, изгорели газове и прогнило месо. И най-ужасна бе лекотата, с която напредваше; плъзгаше се по слузест пласт от разложени боклуци. Продължи да пълзи, като веднъж опита да се понадигне от паважа и докосна с гръб нажежената тръба на ауспуха. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи.

— Бевърли? Отдолу ли си?

Думите излитаха една по една, насечени от прекъслечното му дишане. Тя се озърна и срещна погледа на баща си. Беше се привел и надничаше под камиона.

— Остави ме… на мира! — изпъшка Бевърли.

— Ах ти, кучко — отвърна той с глух, задавен от слюнки глас. После ключовете издрънчаха, когато баща й се просна долу и пролази подир нея с нелепи движения на плувец.

Драскайки с нокти и лакти, Бевърли стигна под кабината, сграбчи една от грамадните гуми — пръстите й се впиха до втората става — и се издърпа навън. Изхвръквайки на свобода, тя си удари гръбнака в предната броня, а сетне вече тичаше по нагорнището, цялата омазана в невъобразимо смърдяща кал. Хвърли поглед през рамо и видя изпоцапаните ръце на баща й да се подават изпод боклукчийската кола като лапите на онова въображаемо чудовище, което дебне под всяко детско легло.

Почти без да разсъждава, тя се стрелна между склада на Фелдман и пристройката на братя Тракър. Тесният проход беше задръстен от натрошени сандъци, плевели, слънчогледи и разбира се, купища боклук. Бевърли се метна настрани и приклекна зад камара щайги. След няколко секунди видя как баща й пробяга край прохода и продължи по Горната миля.

Бевърли се изправи и хукна към отсрещния край на прохода. Там имаше телена мрежа. Изкатери се като маймунка и скочи от другата страна. Сега беше в задния двор на Духовната семинария. Изтича покрай грижливо поддържаната морава и заобиколи ъгъла на сградата. Отвътре долиташе класическа мелодия на орган. Приятните, спокойни звуци сякаш се запечатваха в неподвижния летен въздух.

Между Семинарията и Канзас стрийт растеше висок жив плет. Бевърли надникна през него и зърна в края на улицата баща си — задъхан, с тъмни петна от влага под мишниците. Стоеше с ръце на кръста и бавно се оглеждаше. По връзката ключове играеха слънчеви лъчи.

Също тъй задъхана, Бевърли го гледаше, а сърцето й подскачаше в гърлото като пленено зайче. Беше жадна и се отвращаваше от собствената си противна миризма. Ако сега ме нарисуват в комикс, мина й през ума, ще трябва да нарисуват над мене и вонята с ония вълнисти чертички.

Баща й пресече улицата и наближи Семинарията.

Бевърли спря да диша.

Моля Ти се, Господи, вече не мога да бягам. Помогни ми, Господи. Не му позволявай да ме открие.

Ал Марш бавно крачеше по тротоара край живия плет, само на метър от сгушената си дъщеря.

Мили Боже, не му позволявай да ме подуши!

Не я подуши — може би защото след падането на улицата и лазенето под камиона самият Ал вонеше още по-зле от нея. Той продължи надолу. Треперещото момиче го проследи с поглед докато изчезна в подножието на Горната миля.

Бевърли бавно се изправи. Дрехите й бяха омазани в боклук, лицето й беше мръсно, гърбът й пареше от докосването до ауспуха на камиона. Но тия телесни несгоди бледнееха пред вихъра от объркани мисли — струваше й се, че е изхвръкнала отвъд границите на света в някакво незнайно пространство, където не е валиден нито един от нормалните закони за поведение. Беше немислимо да се прибере, но също тъй немислимо изглеждаше и да не се прибере. Дръзнала бе да не се подчини на баща си, да му се противопостави…

Напрегна се да прогони тази мисъл, защото от нея се разтреперваше цяла, губеше сили, призляваше й. Обичаше баща си. Нима не повеляваше една от Десетте Божи заповеди: „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята“? Да. Но той не беше на себе си. Не беше нейният баща. Всъщност неговото място бе заето от някой друг. От измамник. От То…

Изведнъж тя изстина от една страшна мисъл. Дали и с другите не бе станало същото? Или нещо подобно? Трябваше да ги предупреди. Бяха наранили чудовището и сега То предприемаше мерки, за да ги отстрани завинаги. Пък и къде ли другаде можеше да отиде в този момент? Те бяха единствените й приятели. Бил. Бил щеше да измисли нещо. Бил щеше да й каже как да постъпи, как да се справи с мъчителното „Ами сега?“

Бевърли се промъкна до алеята пред семинарията и надникна иззад живия плет към Канзас стрийт. Баща й наистина бе изчезнал. Тя зави надясно и пое към Пущинака. По това време навярно нямаше да завари никого; всички бяха отишли да обядват. Но щяха да се върнат. А междувременно тя можеше да седне в прохладната къщичка и да се овладее поне отчасти. Щеше да остави прозорчето отворено, за да влиза светлина, може би даже щеше да подремне. Морното тяло и изтощеният ум охотно посрещнаха тази мисъл. Да поспи, да, би било чудесно.

Клюмайки в движение, тя отмина последните къщи преди стръмното надолнище към Пущинака — онзи Пущинак, сред който бе стоял да дебне нейният баща, колкото и невероятна да изглеждаше подобна мисъл.

Не чуваше стъпките зад гърба си. Момчетата се стараеха да крачат безшумно. Неведнъж бяха изпускали жертвите си; този път нямаха намерение да се провалят. С плавна, котешка походка тримата се прокрадваха все по-близо. Бълвоча и Виктор се хилеха, но лицето на Хенри беше унесено и сериозно. Чорлавата му коса стърчеше на всички страни. Очите му бяха мътни, също като очите на Ал Марш в апартамента. В знак за мълчание той надигна пред устните си мръсен показалец. Разстоянието бавно се топеше — двадесет метра, петнадесет, десет…

От началото на това лято Хенри постепенно се плъзгаше към някаква духовна бездна, крачеше по крехък мост, който безмилостно изтъняваше. През онзи ден, когато разреши на Патрик Хокстетър да го погали, мостът се превърна в почти невидима нишка. А тази сутрин нишката се скъса. Той изскочи на двора само по захабени, парцаливи долни гащи и вирна глава към небето. Горе все още висеше бледият призрак на снощната луна и когато я погледна, тя изведнъж се преобрази в костеливо, ухилено лице. Потресен от ужас и радост, Хенри рухна на колене пред лицето. От луната долитаха призрачни гласове. Те се променяха, понякога се сливаха в тихо, неразбираемо бръщолевене… но той долавяше простата истина, че всички тия гласове са само един глас, един разум. Гласът му заръча да намери Бълвоча и Виктор, а щом наближи пладне, тримата да чакат на ъгъла на Канзас стрийт и Костело авеню. Там щял да разбере какво да прави. Ясна работа — тъпата путка изникна точно където трябваше. Хенри зачака следващата заповед на гласа. И тя дойде докато тримата скъсяваха дистанцията. Този път гласът не долетя от луната, а от една тротоарна решетка. Беше тих, но ясен. Бълвоча и Виктор се озърнаха към решетката като хипнотизирани, после пак се вторачиха в гърба на Бевърли.

Убийте я, изрече гласът от канала.

Хенри Бауърс бръкна в джоба на джинсите си и извади тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От единия край на това съмнително художествено произведение лъщеше хромирано бутонче. Хенри го натисна. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож. После ускори крачка. Все тъй замаяни, Виктор и Бълвоча подтичваха подир него.

Не би могло да се каже, че Бевърли ги чу; не това я накара да извърне глава към наближаващия Хенри. Прегърбен, със замръзнала на лицето усмивка, Хенри стъпваше безшумно като индианец. Не беше звук; просто чувство, прекалено ясно, непосредствено и мощно, за да му се противи — чувството, че я

3.

Общинската библиотека / 01:55 ч. на 31 май 1985 г.

наблюдават.

Майк Хенлън остави химикалката и зарея поглед из сводестите простори на главната читалня. Видя светлите островчета под глобусите на лампите; видя дългите редици книги, чезнещи в сумрака; видя стълбичките от ковано желязо, описващи изящни спирали към горните рафтове. Сякаш нямаше нищо нередно.

И все пак не можеше да повярва, че е сам в библиотеката. Вече не.

След като другите си тръгнаха, Майк по стар навик разтреби грижливо. Работеше на автопилот, а мислите му се рееха нейде на милиони километри — и двадесет и седем години — оттук. Изпразни пепелниците, изхвърли бутилките от алкохол (като ги затрупа с боклук, за да не шокира Керъл) и прибра бирените шишета в касата зад бюрото си. После измете парчетата от бутилката, която бе строшил Еди.

Когато изчисти масата, Майк мина в читалнята за периодика и събра разпилените списания. Докато вършеше всички тия работи, той мислено пресяваше разказите на другите — и забелязваше най-вече онова, което бяха пропуснали. Те смятаха, че са си спомнили всичко; може би с Бил и Бевърли наистина беше така. Но имаше още нещо. Щяха да го открият… стига да разполагаха с време. През 1958 година събитията не им бяха дали шанс да се подготвят. Тогава ден подир ден водеха безплодни разговори — прекъснати единствено от боя с камъни и груповия героизъм в къщата на Нийбълт стрийт — и в крайна сметка можеха да си останат само с приказките. А после дойде 14 август и бандата на Хенри просто ги подгони към каналите.

Може би трябваше да им кажа, помисли той. Всичко се повтаряше и това вероятно бе част от предначертания път. Дали и краят нямаше да се повтори като в старомоден роман? Старателно бе подготвил фенери и миньорски каски за утрешния ден; в шкафа край тях лежаха чертежите на градската канализация, грижливо навити и стегнати с ластичета. Но в детството всичките им зрели или недозрели приказки и планове бяха стигнали до задънена улица; в крайна сметка просто ги бяха подгонили към каналите, бяха ги тласнали към последвалия сблъсък. Пак ли щеше да стане така? Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията — като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падане и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.

Божичко, голям философ било това негро, помисли Майк и тихичко се разсмя.

Той чистеше, подреждаше, размишляваше, а някаква друга част от съзнанието му нетърпеливо очакваше най-сетне да привърши и да се прибере грохнал от умора, за да поспи няколко часа. Но когато най-сетне свърши, Майк откри, че е свеж като краставичка. Тогава отключи решетката зад канцеларията си и влезе в единственото хранилище, до което не се допускаше широката публика. В това хранилище (смятано за огнеупорно, когато бъде затворена блиндираната врата) се пазеха най-ценните първи издания, книги с автографи на отдавна починали автори (между тях „Моби Дик“ и „Стръкчета трева“), общински архиви и лични документи на неколцината писатели, които бяха творили в Дери. Ако всичко приключеше благополучно, Майк се надяваше да ощастливи Общинската библиотека и с ръкописите на Бил. Докато крачеше между втория и третия рафт под меката светлина на електрическите лампи, вдъхвайки познатите канелени аромати на прах и старинна хартия, той помисли: Така и ще си умра някой ден — с библиотечен картон в едната ръка и печат за закъснели книги в другата. Нищо де, трай си, негро, може пък да е по-добре тъй, отколкото с пищов до слепоочието.

Към средата на третия рафт Майк спря. Между „Старият Дери“ от Фрик и „История на Дери“ от Мишо се спотайваше оръфаният бележник с безредни записки за потайностите на Дери и собствените му тревожни странствия. Беше го пъхнал толкова навътре, че да не се забелязва отстрани. Можеха да го открият само ако знаеха къде да търсят.

Майк взе бележника и се върна към масата, около която бяха разговаряли, като пътьом изгаси светлините в хранилището и заключи решетката. Седна и прелисти гъсто изписаните страници, размишлявайки колко странен и уродлив документ е сътворил: полуистория, полускандал, полудневник, полуизповед. От 6 април насам не бе написал нито ред. Скоро ще трябва да купя нов бележник, каза си той, прелиствайки малкото празни страници. После щракна химикалката и като прескочи два реда, изписа: 31 май. Позамисли се, оглеждайки разсеяно пустата библиотека, после започна да пише за всичко, което бе станало през трите дни след разговора му със Станли Юрис.

Около петнадесет минути той писа усърдно, после вниманието му взе да се отклонява. Все по-често отпускаше ръка. В съзнанието му упорито изплуваше хладилникът с отсечената глава на Стан Юрис — кървавата глава с пера в зяпналата уста, която изпада от лавицата и се търкулва по пода към него. С усилие на волята прогони видението и продължи да пише. Пет минути по-късно той подскочи и се завъртя, очаквайки да види как страшната глава се търкаля по изтърканата черно-червена мозайка и го гледа с изцъклените, алчни очи на препариран елен.

Нямаше нищо. Нито глава, нито какъвто и да било звук, освен глухите удари на сърцето му.

Овладей се, Мики. Нищо не е станало. Шубето те прихваща и толкоз.

Но мисълта не помогна. Думите почваха да се изплъзват, понятията танцуваха нейде на границата на съзнанието му. Усещаше натиск в тила си и този натиск сякаш ставаше все по-силен.

Наблюдават ме.

Майк остави химикалката и стана от стола.

— Има ли някой тук? — тихо подвикна той и изтръпна от звучното ехо под купола. Облиза устни и опита отново: — Бил?… Бен?

Бил-ил-ил… Бен-ен-ен…

Изведнъж Майк разбра, че иска да се прибере у дома. Просто щеше да вземе бележника със себе си. Посегна към масата… и чу тиха, провлачена стъпка.

Пак се озърна. Локви светлина, обкръжени от дълбоките лагуни на мрака. Нищо друго… или поне нищо не се виждаше. Той зачака с разтуптяно сърце.

Стъпката долетя отново и този път Майк засече откъде идва. От остъкления коридор към детския отдел. Там. Някой. Нещо.

Майк безшумно заобиколи регистраторското бюро. Разтворените врати към коридора бяха подпрени с дървени клинчета и светлината проникваше няколко метра навътре. Той различи нещо като крака и с внезапен зашеметяващ ужас се запита дали Стан не е решил в крайна сметка да дойде, дали няма да излезе от сенките с албума за птици под мишница, с пурпурни устни на восъчнобялото лице, с дълбоко накълцани китки. Най-сетне дойдох, ще каже Стан. Позабавих се, защото трябваше да изпълзя от някаква дупка в земята, но най-сетне дойдох…

Раздаде се нова стъпка и сега Майк ясно видя чифт обувки — обувки на босо и протрити джинсови крачоли, от които провисваха развлачени конци. А почти на два метра над тях в мрака блестяха очи.

Без да откъсва поглед от тия неподвижни, лъскави очи, той опипа плота на полукръглото бюро и достигна с ръка до отсрещния край. Пръстите му докоснаха ъгъла на малка дървена кутийка — картони на закъснели читатели. Картонена кутийка — кламери и ластичета. После напипаха нещо метално и го сграбчиха. Нож за рязане на хартия с релефен надпис ИСУС СПАСЯВА върху дръжката. Евтина дрънкулка, пристигнала по пощата заедно с призив на Баптистката църква за волни пожертвувания. Майк вече петнайсет години не бе посещавал проповед, но покойната му майка беше баптистка и той изпрати пет долара, макар че всъщност не можеше да си позволи подобно прахосничество. Отдавна се канеше да го изхвърли, обаче все не намираше време и ножът продължаваше да се валя до ден-днешен сред вехториите откъм неговия край на бюрото (на другия край Керъл поддържаше безупречен ред).

Стисна го с трескава сила и впи поглед в сенчестия коридор.

Още една стъпка… и още една. Сега парцаливите джинси се виждаха до коленете. Различаваше и фигурата над тях — едра, прегърбена. Раменете провисваха надолу. Смътно се мержелееше чорлава коса. Уродлив, маймунски силует.

— Кой е там?

Мълчание. Силуетът стоеше и го гледаше.

Макар и все още изплашен, Майк бе преодолял вцепеняващата идея, че Стан Юрис може да е излязъл от гроба, призован от белезите на дланите си, привлечен от някакъв злокобен магнетизъм като зомби в евтин филм на ужасите. Тайнственият посетител можеше да е всеки друг, но не и Стан Юрис, който едва бе израсъл до метър и седемдесет.

Силуетът отново пристъпи напред и сега лъчите на най-близката лампа стигнаха до кръста му. Беше без колан.

Изведнъж Майк разбра. Разбра още преди сянката да заговори.

— Я, ами че туй било негрото — изрече силуетът. — Още ли замеряш народа с камъни, негро? Искаш ли да чуеш кой ти отрови скапаното псе?

Фигурата прекрачи напред. Светлината огря лицето на Хенри Бауърс. Затлъстяло лице със сбръчкана, нездраво белезникава кожа; провисналите бузи бяха обрасли с остра, прошарена четина. Три дълбоки вълнисти бръчки прорязваха челото над рошавите вежди. Други две сякаш затваряха в скоби дебелите месести устни. Малките злобни очи тънеха дълбоко в торбички от тъмна, подпухнала плът — кръвясали очи, в които не проблесваше и искрица разум. Това бе лице на човек, тласнат към преждевременна старост; изглеждаше двойно по-стар от своите тридесет и девет години. Но в същото време беше лице на дванайсетгодишно момче. По дрехите му се зеленееха петна от храсталака, където бе лежал цял ден.

— Шо не рекнеш едно здрасти бе, негро? — запита Хенри.

— Здравей, Хенри — каза Майк.

Мина му смътната мисъл, че от два дни не е слушал радио и даже е пренебрегнал най-свещения ритуал — четенето на вестници. Прекалено много неща му се струпаха. Прекалено беше зает.

И всичко си оставаше за негова сметка.

Хенри излезе от коридора между отдела за възрастни и детската читалня. Спря и се втренчи в Майк със свинските си очички. Устните му се обтегнаха в зловеща усмивка, разкривайки чудовищно прогнили зъби, каквито се срещат само в най-затънтените кътчета на Мейн.

— Гласове — каза той. — Чуваш ли гласове, негро?

— Какви гласове, Хенри?

Майк събра ръце зад гърба си като декламиращ ученик и прехвърли ножа от лявата в дясната. Старинният часовник, подарен на библиотеката от Хорст Мюлер през 1923 година, тържествено отронваше секунда след секунда в мрачното езеро на безмълвието.

— От луната — каза Хенри. После бръкна в джоба си. — Идваха от луната. Много гласове. — Той помълча, леко се навъси и тръсна глава. — Много, ама всъщност е само един. Гласът на То.

— Ти видя ли го, Хенри?

— Ми да — потвърди Хенри. — Франкенщайн. Откъсна главата на Виктор. Сигурно и вие сте чули. Изпращя като грамаден цип. После То погна Бълвоча. Бълвоча се сби с него.

— Тъй ли?

— Ми да. Затуй можах да избягам.

— Зарязал си го да мре.

— Да не си посмял да говориш тъй! — По бузите на Хенри плъзнаха тъмночервени петна. Той направи още две крачки напред. Майк имаше чувството, че лудият става все по-млад с отдалечаването от пъпната връв между библиотеката и детската читалня. Виждаше по лицето му някогашната позната злоба, ала сега можеше да различи и още нещо: детето, отгледано от смахнатия Бъч Бауърс в една чудесна ферма, която година след година е затъвала в разорение и пустош. — Да не си посмял да говориш тъй! То щеше и мен да убие.

— Нас не можа да убие.

В очите на Хенри припламна жестоко веселие.

— Засега. Обаче ще ви очисти. Стига да не ви очистя аз по-напред.

Той измъкна ръка от джоба си. Държеше тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож, после леко ускори крачка и се отправи към бюрото.

— Гледай какво си намерих — каза Хенри. — Знаех къде да потърся. — Възпаленият му клепач се присви в похотливо намигане. — Онзи от луната ми каза. — Хенри пак оголи прогнилите си зъби. — Днеска се крих. И вчера. Тая вечер излязох на стоп. Дъртак. Теглих му един тупаник. Май че умря. Зарязах колата край Нюпорт. Тръгнах пеш. Малко преди Дери пак чух онзи глас. Надникнах в дренажа. Там бяха тия дрехи. И ножът. Старият ми нож.

— Забравяш нещо, Хенри.

Хенри се ухили и мълчаливо поклати глава.

— Ние избягахме и ти също избяга. Щом То иска да се докопа до нас, значи търси и тебе.

— Не.

— Мисля, че да. Може да сте му свършили работа с тъпите си чутури, обаче То не признава минали заслуги, нали? То уби двамата ти приятели, а ти избяга докато Бълвоча се биеше с него. Но сега пак си тук. Мисля, че То включва и тебе в списъка на недовършените дела, Хенри. Наистина мисля така.

— Не!

— Може би ще видиш Франкенщайн. Или върколака. Вампира. Мумията. Клоуна. Или Хенри! Може би ще видиш как изглежда наистина. Ние видяхме. Искаш ли да ти разкажа? Искаш ли да…

— Млъквай! — изрева Хенри и се хвърли напред.

Майк отскочи настрани и му подложи крак. Хенри рухна на пода и се плъзна по изтърканата мозайка като хокейна шайба. Главата му срещна единия крак на масата, край която тази вечер Неудачниците бяха споделяли спомените си. За миг остана да лежи зашеметен и пръстите му отпуснаха оръжието.

Майк се метна нататък, метна се към ножа. В този момент би могъл да довърши Хенри; имаше време да забие в шията на врага подаръка от майчината си църква с надписа ИСУС СПАСЯВА, а сетне да позвъни на полицията. Щеше да има разследване и разни неприятни формалности, но не чак толкова много — в Дери подобни безумни жестокости бяха част от нормалния живот.

Спря го внезапната мисъл — дошла прекалено светкавично, за да бъде случайна — че ако убиеше Хенри, делото на То щеше да укрепне също толкова, колкото и ако Хенри убиеше него. И още нещо; другото изражение, което бе открил в лицето на Хенри — умореното, объркано изражение на изтормозено дете, тласнато по пътя на злото в името на някаква незнайна цел. Хенри бе израснал в отровната среда на лудия Бъч Бауърс; навярно бе станал жертва на То още преди и да подозира за неговото съществуване.

Затова вместо да забие ножа за книги в неподвижната шия на Хенри, Майк падна на колене и посегна към неговото оръжие. То помръдна в ръката му — сякаш по своя собствена воля — и пръстите му стиснаха острието. Отначало не усети болка; само видя как кървава струя бликва от трите пръста на дясната му ръка и облива наранената длан.

Дръпна се. Хенри се превъртя и пак сграбчи ножа. Майк се надигна на колене и двамата кръстосаха погледи. Кървяха — Майк от ръката, Хенри от носа. Лудият тръсна глава и в мрака се разлетяха тъмни капки.

— Мислехте се за много умни! — дрезгаво кресна той. — Скапани женчовци бяхте и нищо повече! В честен бой щяхме да ви смажем!

— Остави ножа, Хенри — тихо каза Майк. — Ще повикам полицията. Ще дойдат и ще те върнат в „Джунипър хил“. Ще напуснеш Дери. Ще бъдеш на сигурно място.

Хенри искаше да отговори, но не намери думи. Не можеше да каже на омразната черна маймуна, че няма сигурно място — нито в „Джунипър хил“, нито в Лос Анджилис, нито в тропическите лесове на Тимбукту. Рано или късно щеше да изгрее луната, леденостудена и бяла като кост, рано или късно щяха да прозвучат гласовете и луната щеше да се превърне в лицето на То, щеше да бъбри, да се киска, да заповядва. Той преглътна гъста смес от сополи и кръв.

— Не се биехте честно!

— Ами ти? — запита Майк.

— Мръсно, въшливо, черно, катраносано, маймунско, скапано негро! — изрева Хенри и пак се втурна към него.

Майк с лекота отскочи от сляпата, тромава атака, но изведнъж загуби равновесие и се просна по гръб. Хенри пак се блъсна в масата, отлетя назад, завъртя се и впи пръсти в рамото на негъра. Майк замахна с ножа за хартии и усети как острието потъва дълбоко в ръката на врага. Хенри изкрещя, но вместо да го пусне, стисна още по-здраво. Придърпа се към Майк; пред очите му висяха сплъстени кичури, кръвта шуртеше от смачкания нос по дебелите му устни.

Майк се помъчи да провре крак под ребрата на Хенри и да го отхвърли назад. Хенри завъртя ножа в искряща дъга и петнадесет сантиметра стомана пронизаха бедрото на Майк. Стоманата потъна в плътта леко и гладко, като в буца топло масло. Хенри изтегли окървавеното острие и в същия миг Майк го отблъсна назад с вик на усилие и болка.

Мъчително се изправи на крака, но Хенри скочи по-бързо и Майк едва успя да избегне следващата му убийствена атака. Усещаше как ужасяващо мощен поток кръв се стича по крака му и пълни обувката. Изглежда, че е улучил бедрената артерия. Господи, спукана ми е работата. Кръв навсякъде. Кръв по пода. Мама му стара, и обувките ще се скапят, а пък ги купих само преди два месеца…

Хенри отново налетя, пъхтейки като разгонен бик. Майк се люшна настрани и пак замахна с ножа за хартия. Острието раздра парцаливата риза на Хенри и проряза дълбока бразда над ребрата му. Докато Майк го отблъскваше назад, Хенри изпъшка.

— Мръсно, нечестно негро! — проплака той. — Гледай какво направи!

— Остави ножа, Хенри — каза Майк.

Изотзад долетя хихикане. Хенри се озърна… и изпищя от непоносим ужас, притискайки бузите си с длани като шокирана стара мома. Майк стрелна поглед към регистраторското бюро. Раздаде се мощен, вибриращ звук — чат-боннггг! — и иззад бюрото изхвръкна главата на Стан Юрис. В кървавата отрязана шия се впиваше като тирбушон огромна пружина. Лицето му беше омазано с бял грим. На бузите пламтяха петна от руж. В очните кухини бяха втъкнати големи оранжеви помпони. Чудовищната играчка подскачаше и кимаше над пружината като някой от грамадните слънчогледи край къщата на Нийбълт стрийт. Устата се отвори и писклив, весел гласец закрещя:

— Убий го, Хенри! Убий негрото, убий черната маймуна, убий го, убий го, УБИЙ ГО!

Майк се завъртя към Хенри, усещайки с отчаяние, че е бил изигран… и същевременно смътно се запита чие лице е видял лудият върху пружината. Лицето на Стан? На Виктор Крис? Или може би на баща си?

С пронизителен писък Хенри се метна срещу Майк и автоматичният нож в ръката му подскачаше нагоре-надолу като игла на шевна машина.

— Гхааааа, негро! — пищеше лудият. — Гхааааа, негро! Гхааааа, негро!

Майк отскочи назад, но в същото време нараненият му крак се подгъна и той грохна на пода. С този крак вече не усещаше почти нищо. Беше станал чужд и студен. Сведе очи и видя, че кремавият му панталон се е обагрил в пурпур.

Ножът на Хенри профуча пред носа му.

И докато Хенри налиташе за нов удар, Майк замахна с църковния нож за хартия. Лудият се наниза на острието като бръмбар. Топла кръв обля китката на Майк. Раздаде се пукот и когато отдръпна ръка, той видя, че стиска само дръжката с надпис ИСУС СПАСЯВА. Острието бе останало в корема на Хенри.

— Гхааааа! Негро! — изпищя Хенри, притискайки длан над стърчащото назъбено парче. Между пръстите му се процеждаше кръв. Той я гледаше с разширени от смайване очи.

Отрязаната глава продължаваше да подскача над кървавата пружина с радостни крясъци и смях. Замаян, готов всеки миг да припадне, Майк се озърна и видя този път като чудовищна тапа от шампанско да изскача главата на Бълвоча Хъгинс. Носеше каскетче на „Нюйоркските янки“, обърнато с козирката назад. Майк изръмжа от болка, но звукът беше някак далечен, глух. Усещаше, че седи в локва топла кръв… неговата кръв. Ако не успея да си пристегна бедрото с турникет, ще умра.

— Гхааааааааааа! Нееееегрооооо!

Продължавайки да стиска с едната ръка окървавения си корем, а с другата автоматичния нож, той бавно затътри нозе към изхода. Люшкаше се като пиян и движението му през кънтящата зала напомняше траекторията на топче във флипер. Треперещата му ръка събори куп вестници. Накрая той стигна до изхода, тласна едното крило на вратата и потъна в нощния мрак.

Майк губеше съзнание. С почти безчувствени пръсти той задърпа токата на колана си. Най-сетне успя да го разкопчее и да го изниже от гайките. Омота го около кървавия крак, точно под слабините, и затегна с всичка сила. Като придържаше колана с една ръка, той запълзя към бюрото. Там имаше телефон. Не знаеше как ще докопа слушалката, но засега това нямаше значение. Важното беше да стигне до бюрото. Светът се люшкаше, гаснеше, чезнеше зад сива пелена. Майк изплези език и го захапа жестоко. Болката бе мигновена и вълшебно ясна. Мъгливият свят отново се избистри. Осъзна, че още стиска отчупената дръжка и я захвърли настрани. Ето го най-после бюрото — по-високо от Еверест.

Майк подви здравия крак под тялото си и се надигна, като стискаше ръба на бюрото със свободната ръка. Устата му се кривеше в трепереща гримаса, очите му се превърнаха в тесни цепки. Накрая успя да се изправи. Застанал на един крак като щъркел, той придърпа телефона с трепереща ръка. Отстрани бяха залепени три номера: пожарна, полиция и болница. Сякаш от двадесет километра разстояние видя как показалецът му тромаво набира номера на болницата: 555–3711. Когато чу сигнала, той затвори очи… и мигом ги разтвори широко, защото отсреща се раздаде гласът на Пениуайз Клоуна.

— Здрасти, негро! — провикна се Пениуайз, после в ухото на Майк нахлу като натрошено стъкло пискливият му смях. — Кажи нещо, де! Как си? Май че си малко умрял, к’во ще речеш? Хенри май си свърши работата! Искаш ли балонче, Мики? Искаш ли балонче? Ало, здрасти! Дай пари за пасти!

Майк завъртя очи към циферблата на големия часовник, Мюлеровия часовник, както го наричаха, и без капчица изненада видя вместо него лицето на баща си, посивяло и изпито от рака. Виждаше се само бялото на извитите нагоре очи. Изведнъж баща му изплези език и часовникът започна да бие.

Майк изтърва ръба на бюрото. За миг се полюшна на здравия крак, после рухна долу. Над него слушалката се люшкаше на шнура като магически талисман. Вече нямаше сили да стиска колана.

— Ало, здрасти, братче! — радостно крещеше Пениуайз от подскачащата слушалка. — Тука Кралят на рибарите! Тъдява си имаме само един Крал на рибарите, ама и той множко ни идва! Нал тъй, мой човек?

— Ако има някой там — изпъшка Майк, — ако има истински глас зад онова, което чувам, моля, помогнете ми. Казвам се Майкъл Хенлън и се намирам в Общинската библиотека. Умирам от загуба на кръв. Ако сте там, знайте, че не мога да ви чуя. Не ми разрешават да ви чуя. Ако сте там, моля, побързайте.

Той легна на една страна и се сгуши с колене пред гърдите. Омота края на колана около дясната си ръка и насочи цялата си воля само към нея, докато светът потъваше в меки балони от сив памук.

— Ало, здрасти, как сте? — пищеше Пениуайз от разлюляната слушалка. — Здрасти, черни педерасти! Ало, здрасти! Ало

4.

Канзас стрийт / 12:20 ч.

…здрасти — каза Хенри Бауърс. — Как си, путенце?

Бевърли мигновено се завъртя, готова да побегне. Никой от тях не бе очаквал толкова бърза реакция и тя навярно щеше да хукне с летящ старт… ако не беше косата й. Хенри стрелна ръка, сграбчи развяните рижави къдрици и я дръпна назад. После се ухили право в лицето й. Дъхът му беше тежък, горещ и зловонен.

— Как си? — запита Хенри Бауърс. — Накъде така? Пак на игра със скапаните си приятели, а? Аз пък мисля да ти отрежа носа и да ти го натъпча в гърлото. К’во ще речеш?

Тя се задърпа. Хенри се разсмя, стисна косата още по-здраво и разлюля главата й насам-натам. Ножът зловещо блестеше в облачното августовско пладне.

Внезапно отекна протяжният вой на клаксон.

— Хей! Вие там! Какво правите, момчета? Пуснете момичето!

Гласът принадлежеше на стара дама, седнала зад волана на добре запазен Форд, модел 1950. Тя бе отбила до тротоара и се подпираше на покритата с одеяло седалка, за да надникне през дясното прозорче. Когато видя откровения гняв по лицето й, Виктор Крис за пръв път се отърси от унеса и тревожно погледна Хенри.

— Какво…

— Моля ви! — пронизително изпищя Бев. — Той има нож! Нож!

Гневът на старата дама се превърна в тревога, изненада… и страх.

— Какво правите, момчета? Пуснете я веднага!

На верандата на отсрещната къща — Бев виждаше съвършено ясно — Хърбърт Рос стана от сгъваемия стол, пристъпи до парапета и погледна към улицата. Лицето му беше безизразно, също като лицето на Бълвоча Хъгинс. Той сгъна вестника, обърна се и спокойно влезе в къщата.

— Пуснете я! — дрезгаво изкрещя старата дама.

Хенри се озъби и изведнъж хукна към колата, влачейки Бевърли подир себе си. Тя се препъна, падна на коляно, пролази напред. Болката в главата беше чудовищна, непоносима. Усети как космите се изтръгват от кожата.

Старицата изпищя и трескаво вдигна страничното стъкло. Хенри замахна с яростен рев и ножът изхрущя по прозорчето. Жената вдигна крак от педала на съединителя. Старият Форд се търкулна на тласъци по Канзас стрийт, изскочи на тротоара и двигателят заглъхна. Продължавайки да влачи Бевърли, Хенри хукна нататък. Виктор облиза устни и се огледа. Бълвоча побутна нагоре козирката на бейзболното си каскетче и озадачено пъхна пръст в ухото си.

За миг Бев зърна пребледнялото, изплашено лице на старицата; видя я как отчаяно натиска ключалките на вратите — първо отдясно, после откъм своята страна. Двигателят на Форда избуча и заработи. Хенри строши с ритник десния стоп.

— Марш оттук, курво спаружена!

Фордът се смъкна от тротоара и гумите му изскърцаха по асфалта. Идващият насреща пикап рязко зави настрани и шофьорът натисна клаксона. Отново усмихнат, Хенри завъртя глава към Бев и точно тогава гуменката й се заби право в слабините му.

Усмивката на Хенри се превърна в страдалческа гримаса. Ножът се отрони от пръстите му и издрънча на тротоара. Другата му ръка разхлаби хватката около гъстите й къдрици (с едно последно ужасно дръпване), после той рухна на колене, изпищя без звук и се хвана за топките. Бевърли зърна между пръстите му кичур от рижата си коса и в този миг целият й страх прерасна в ненавист. Тя вдъхна дълбоко и изстреля върху темето му колосална храчка.

После се завъртя и побягна.

Бълвоча направи три тромави крачки след нея и спря. Двамата с Виктор пристъпиха към Хенри, който ги блъсна настрани и мъчително се изправи, продължавайки да стиска топките си с две ръце; не му беше за първи път през това лято.

Той се прегъна, вдигна автоматичния нож и изхъхри:

— …вайте.

— Какво, Хенри? — боязливо запита Бълвоча.

Хенри завъртя към него потното си лице, изпълнено с толкова болка и пламтяща, безумна омраза, че Бълвоча отскочи назад.

— Казах… хайде… идвайте — глухо процеди той и закуцука като пиян подир Бевърли, без да изпуска слабините си.

— Вече не можем да я хванем, Хенри — тревожно се обади Виктор. — По дяволите, ами че ти едвам вървиш.

— Ще я хванем — изпъшка Хенри. Без да осъзнава, бе надигнал горната си устна в свирепа кучешка гримаса. По челото и пламналите му бузи се стичаха лъскави капки пот. — Ще я хванем и още как. Защото знам къде отива. Отива в Пущинака при скапаните си

5.

Хотел „Градски дом“ / 02:00 ч.

[???] приятели — каза Бевърли.

— Ммммм?

Бил завъртя глава към нея. Беше се унесъл в мисли. Двамата вървяха ръка за ръка и към дружеското мълчание помежду им се примесваше лек отзвук от някогашното взаимно привличане. Бе чул само последната й дума. През ниската мъгла отсреща прозираха светлините на хотела.

— Казах, че бяхте най-добрите ми приятели. Единствените ми приятели по онова време. — Тя се усмихна. — Никога не съм умеела да се сближавам с хората, макар да имам една чудесна приятелка в Чикаго. Казва се Кей Маккол. Мисля, че би ти харесала, Бил.

— Сигурно. И аз не съм кой знае колко общителен. — Той също се усмихна. — По онова време же-ххе-лаехме само да сме заедно.

Видя капчици влага в косите й. Отблясъкът на уличните лампи ги превръщаше в светъл ореол. Бевърли го погледна втренчено.

— Сега желая още нещо — каза тя.

— Кха-а-кво?

— Желая да ме целунеш.

Мина му мисълта за Одра и той за пръв път осъзна, че тя прилича на Бевърли. Запита се дали това не е било единственият извор на увлечението, дали не е почерпил тъкмо от него смелостта да покани Одра на гости към края на забавата, където ги бяха запознали. Жилна го мъчително чувство за вина… после той разтвори обятия за Бевърли, своята приятелка от детинство.

Целувката й беше решителна, топла и нежна. Гърдите й се вмъкнаха под разкопчания му шлифер, бедрата й се притиснаха към него… отдръпнаха се… отново се притиснаха. Когато тя се отдръпна за втори път, той зарови пръсти във влажните й коси и пристъпи напред. Тя усети допира на твърдеещите му слабини, тихо ахна и притисна лице към шията му. Невидими, топли сълзи докоснаха кожата на Бил.

— Ела — каза тя. — Бързо.

Сплетоха пръсти и забързаха към „Градски дом“. Фоайето беше старо, претъпкано с декоративни растения, но все още съхраняваше следи от някогашния чар. Типична обстановка от миналия век, когато по тукашните места бе процъфтявал дърводобивът. Сега фоайето беше пусто, само в сянката зад бюрото дежурният администратор клюмаше пред телевизора. В асансьора Бил натисна третото копче с леко треперещ пръст — възбуда? нерви? вина? всичко това едновременно? О, да, а още и някаква безумна смес от ликуване и страх. Сместа не беше приятна, ала всички тия чувства изглеждаха необходими. Поведе я по коридора към стаята си, защото някаква объркана мисъл му подсказваше, че щом ще изневерява, трябва да бъде неверен до край, да го стори в своето легло, а не в нейното. Неволно си спомни за литературната посредничка Сюзън Браун, която бе станала първата му любовница още преди да навърши двайсет години.

Изневерявам. Изневерявам на жена си. Опита да задържи тази мисъл в главата си, но тя изглеждаше едновременно реална и нереална. А най-странна бе мъчителната носталгия, старомодният копнеж по домашното огнище. Одра сигурно вече беше будна и чакаше кафето да кипне, седнала по пеньоар край кухненската маса с поредната роля… или с криминален роман от Дик Френсис.

Ключът му изтрака в ключалката на стая 311. Ако бяха отишли на петия етаж в стаята на Бевърли, щяха да видят как върху телефона пулсира светлинката за спешно известие; дежурният администратор щеше да се откъсне от телевизора и да съобщи, че Бевърли трябва да позвъни на приятелката си Кей в Чикаго (след третото отчаяно обаждане на Кей той най-сетне не бе забравил да включи сигнала). Тогава нещата навярно щяха да се развият другояче и може би призори на този ден петимата нямаше да бягат от местната полиция. Ала двамата влязоха в неговата стая — и може би тъй им беше писано.

Врата се отвори. Озоваха се вътре. Цялата пламнала, тя го гледаше с искрящи очи, а гърдите й бързо се надигаха. Той я прегърна и усети как го обгръща вихрено чувство за правилност — чувство, че кръгът между минало и настояще се затваря победоносно, без белег и шев. Тромаво ритна вратата назад и Бевърли се разсмя, изпълвайки устата му с топлия си дъх.

— Сърцето ми — каза тя и положи дланта му върху лявата си гръд. Той усети стремителните удари под тази мека, еластична, влудяваща плът.

— С-с-сърцето ти…

— Сърцето ми.

Без да прекъсват целувката, двамата се хвърлиха на леглото облечени. Ръката й се пъхна под ризата му, отново изскочи навън. Тя плъзна пръст по копчетата, спря над колана, после същият пръст слезе още по-надолу и погали слабините му. Бил прекъсна целувката и се отдръпна от нея.

— Бил?

— Т-трябва да спрем за ми-ххи-инутка — каза той. — Инак ще се изпразня в па-хха-нталона к-като ученик.

Тя се разсмя тихичко и го огледа.

— Това ли било? Или вече дойдоха колебанията?

— Дойдоха — кимна Бил. — Ви-ххи-инаги се колебая.

— А аз не — каза тя. — Мразя го.

Той я погледна и усмивката му помръкна.

— До тази вечер не осъзнавах докрай как стоят нещата — продължи тя. — О, сигурно отдавна съм знаела нейде дълбоко в душата си. Омъжих се за него защото… навярно защото баща ми вечно се тревожеше за мен. Каквото и да правех, колкото и да се стараех, той продължаваше да се тревожи. Сигурно подсъзнателно съм разбирала, че той би харесал Том. Защото Том също се тревожеше. Много се тревожеше. А докато някой се тревожеше за мен, щях да бъда в безопасност. Нещо повече. Щях да бъда реална. — Тя го изгледа замислено. Изпод раздърпаната й блуза надничаше ивица от корема. Обзе го желание да целуне тази бяла кожа. — Но нямаше нищо реално. Всичко беше кошмар. Животът с Том беше като връщане към кошмара. Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?

— Се-ххе-ещам се с-само за е-ххе-дна п-п-причина: за да н-намери с-с-своето „аз“.

— Кошмарът е тук — каза Бев. — Кошмарът е Дери. В сравнение с тукашния ужас Том изглежда съвсем дребен. Сега го виждам по-ясно. Ненавиждам се за годините, прекарани с него… Ти не знаеш… какво ме е карал да върша… о, да, покорно вършех всичко, защото той се тревожеше за мен. Плачех… но понякога срамът става непоносим. Знаеш ли?

— Недей — тихо каза той и докосна ръката й. Тя се вкопчи в пръстите му. Очите й блестяха, но още не се отронваше нито сълза. — Всички м-могат да сга-хха-афят. Обаче животът не е их-их-изпит. П-просто живееш к-к-както можеш.

— Искам да кажа, че не изневерявам на Том, не си служа с теб, за да му отмъстя или нещо подобно. За мен това ще е нещо… истинско, естествено и нежно. Но не искам да ти причиня болка, Бил. Или да те подмамя в нещо, за което сетне ще съжаляваш.

Той се замисли дълбоко и сериозно. Но странната скоропоговорка — троши стобора и тъй нататък — отново се завъртя в кръг и прогони мислите. Тежък ден бяха преживели. От обаждането на Майк и срещата в „Ориенталски нефрит“ сякаш бяха минали векове. Толкова разкази бе побрало това време. Толкова спомени — като снимки от албума на Джордж.

— П-п-приятелите не се мамят — каза той и се приведе над нея. Устните им се срещнаха и той започна да разкопчава блузата на Бевърли. Тя плъзна по врата му, с другата дръпна ципа на панталона си и го смъкна надолу. За миг ръката му докосна топлия й корем, после гащичките й плъзнаха по бедрата с тих шепот; а сетне Бил се надигна и тя го насочи към целта.

Когато проникна в нея, тя леко изви гръбнак срещу напора на члена и промълви:

— Бъди ми приятел… обичам те, Бил.

— И аз те обичам — отвърна той и се усмихна, притиснал лице към голото й рамо.

Започнаха плавно и той усети как по кожата му избива пот, докато Бевърли ускоряваше ритъма под него. Съзнанието му потъваше, приковаваше се единствено към плътта помежду им. Порите й бавно се разтваряха, пръскайки нежен мускусен аромат.

Бевърли усети наближаващия екстаз. Стремеше се към него, напрягаше се за него, не се съмняваше нито за миг, че ще дойде. Внезапно тялото й се разтресе и литна нагоре — не към оргазъм, а към някакъв връх далече над онова, което бе изживявала с Том или другите двама любовници преди него. Осъзна, че това няма да бъде просто удоволствие, а взрив на ядрена ракета. Обзе я лек страх… но тялото й отново подхвана ритъма. Усети как цялата дължина на Бил се напряга в нея, как цялото му тяло се вкаменява като онова вътре, и в този момент достигна върха — не, започна да достига върха на някакво невъобразимо удоволствие, граничещо със страданието; то бликаше на вълни от неподозирани до днес шлюзове и тя захапа рамото на Бил, за да заглуши вика си.

— О, Боже мой — изстена Бил и сякаш заплака, макар че нито тогава, нито после тя не успя да разбере дали наистина е било така. Той се отдръпна и Бевърли помисли, че ще се изплъзне от нея — опита да се подготви за този миг, който винаги й носеше мимолетно, необяснимо чувство на загуба и пустота, като човешка следа на безлюден плаж — но той отново нахлу напред. И стана нещо, което не бе подозирала, че може да й се случи — мигновено я разтърси втори оргазъм, а сетне прозорците на паметта зейнаха широко и тя видя птици, хиляди птици да кацат по всеки покрив, по всяка жица и пощенска кутия в Дери, пролетни птици в бледото априлско небе, и имаше болка примесена с удоволствие — ала някак слаба и ниска, както е ниско бледото пролетно небе. Неясна болка, примесена с неясно удоволствие и чувство на преодоляване. Течеше й кръв… и тя… и тя…

— С всички вас? — възкликна тя изведнъж и очите й се разшириха от смайване.

Той пак се отдръпна и този път наистина я напусна, но тя почти не го усети сред потресението на внезапното разкритие.

— Какво? Бевърли? Д-добре ли…

— С всички вас? Любила съм се с всички вас?

Видя как по лицето му се изписва изумление, как челюстта му провисва… и изведнъж проблесва разбиране. Ала откровението не идваше от нея — разбра това въпреки собствения си смут. Бил откриваше истината сам.

— Ние…

— Бил? Какво беше? Как стана?

— Беше т-т-твоят начин да ни спасиш — каза той и очите му запламтяха толкова буйно, че я обзе страх. — Б-бевърли, н-не ра-хха-збираш ли? Това беше т-т-твоят начин да ни спасиш! Ние всички… само че бяхме…

Изведнъж той млъкна стреснат и неуверен.

— Спомняш ли си останалото? — запита тя.

Той бавно поклати глава.

— Не в по-ххо-дробности. Но… — Погледна я и тя разбра, че е изплашен до смърт. — Всичко се с-с-свежда дотам, че разкрихме спасителния път чрез ко-ко-копнежа. А не съм с-сигурен… Бевърли, не съм сигурен, че можем да го повторим като възрастни.

Няколко секунди тя го гледа мълчаливо, после седна на ръба на леглото и почти без да усеща какво прави, започна да се съблича. Имаше красиво, гладко тяло и извивката на гръбнака й едва се очерта в сумрака, докато се привеждаше да свали найлоновите три-четвърти чорапи. Косата й се разстилаше по рамото като ръжен сноп. Бил помисли, че не след дълго отново ще я пожелае и чувството за вина отново се завърна, потискано само от още по-виновната утеха, че Одра е нейде отвъд океана. Пуснете още една монета в музикалния автомат, помисли той. Песента се нарича „Щом не знае, не изпитва болка“. Ала все пак боли, боли някъде. Може би в пространството между хората.

Бевърли се изправи и дръпна завивките.

— Ела. Трябва да поспим. Изтощени сме и двамата.

— До-о-бре.

Знаеше, че тя е права, денят ги бе изтощил до предел. Сега искаше само да заспи… но не сам, не тази нощ. Последните остатъци от потресението изчезваха — може би прекалено бързо, но нямаше сили да мисли за това. Реалността бавно отстъпваше място на съня и въпреки парещата вина той усещаше, че там ще е в безопасност. Можеше да се отпусне за малко, да поспи в прегръдките на Бевърли. Желаеше нейната топлина, нейната близост. Над топлината и близостта се разливаше ореолът на меко сексуално привличане, ала сега в това нямаше нищо лошо.

Той смъкна чорапите и ризата, после легна до Бевърли. Тя притисна към него топла гръд и дълги, прохладни бедра. Бил я прегърна, усещайки разликите — беше по-висока от Одра и малко по-пълна в бюста и ханша. Но допирът до нейното тяло го правеше щастлив.

Сега би трябвало да си с Бен, скъпа, сънено помисли той. Струва ми се, че така е било предопределено. Защо не си с Бен?

Защо беше ти — и тогава, и сега. Това е всичко. Защото нищо не си отива завинаги. Мисля, че Боб Дилан го беше казал… ако не е бил Роналд Рейгън. А може би още защото Бен е обречен да бъде момчето, което изпраща госпожицата след бала.

Бевърли се размърда и притисна тяло към него — без плътско желание, просто диреше топлина (макар че с удоволствие усети как дори и насън членът му потрепва до бедрото й). Тя самата вече беше почти заспала. След толкова много години най-сетне я изпълваше истинско щастие. Разбираше го по горчивия привкус. Имаха само тази нощ и може би ранното утро. После щяха да слязат в каналите както някога и всеки щеше да срещне своето То. Кръгът щеше да се затвори още по-плътно и сегашният им живот щеше да се слее с детството; щяха да заприличат на същества, живеещи върху някаква безумна лента на Мьобиус.

Или пък щяха да загинат в дълбините.

Тя се обърна на другата страна. Бил протегна ръка над нея и нежно обгърна гръдта й. Чудесно бе да знае, че може да заспи, че няма защо да лежи будна и да се пита дали ръката няма изведнъж да я защипе жестоко.

Дрямката прииждаше и мислите й бавно се разпадаха. Както винаги, на границата на съня тя видя грейнали полски цветя — безброй цветя, люшнали пъстри главици под синьото небе. Видението избледня и тя усети, че пропада — като дете това чувство понякога я изтръгваше от съня обляна в пот, готова да изкрещи. На една лекция по психология в колежа бе узнала, че детските сънища за пропадане са често явление.

Но този път не се изтръгна от съня — усещаше топлата, ласкава ръка на Бил около гръдта си. Помисли си, че ако ще пропада, поне няма да е сама.

После тя стигна до дъното и побягна — какъвто и да беше сънят, не можеше да му се отрече, че е бърз. Гонеше съня, гонеше покоя, мълчанието или просто времето. Годините се носеха край нея. Годините летяха. Ако решиш да се обърнеш и да подгониш детството, трябва да бягаш тъй, че подметките ти да пламнат. Двадесет и девет години — тогава беше решила да си боядиса косата на ивици (по-бързо). Двадесет и две — тогава се влюби в един футболист на име Грег Малъри, който едва не я изнасили след някаква забава. (по-бързо, по-бързо) Шестнадесет — с две приятелки отскочиха до Портланд и се напиха в „Синята птица“. Четиринадесет… дванадесет…

по-бързо, по-бързо, по-бързо…

Тя тичаше в съня, гонеше дванадесетата си година, настигаше я, тичаше през булото на забравата, което То бе хвърлило над всички тях (усещаше го как нахлува в напрегнатите й дробове като студена мъгла), настигаше и единадесетата, тичаше, тичаше като луда, надбягваше се с дявола, и вече се озърташе, озърташе се

6.

Пущинакът / 12:40 ч.

през рамо да види дали няма да изскочат отнякъде, докато се спускаше по стръмния сипей. Но поне засега от врага нямаше и помен. С онзи ритник го беше „спукала по шевовете“, както казваше понякога баща й… и при мисълта за баща си тя усети как я облива нова вълна от безсилие и вина.

Надникна под паянтовия мост с надеждата да види отдолу Силвър, но Силвър бе изчезнал. Имаше само няколко пистолетчета — криеха ги тук, защото нямаше смисъл да ги прибират у дома. Тя изтича по пътеката, озърна се… и ето, горе на насипа като индиански стражи от приключенски филм стояха Бълвоча и Виктор, прегърнали Хенри през раменете. Хенри беше ужасно блед. Посочи я с пръст. Виктор и Бълвоча му помогнаха да стъпи на сипея. Изпод краката им се затъркаляха камъни и буци пръст.

Няколко секунди Бевърли ги гледа като хипнотизирана. После се завъртя и разплисквайки с гуменките си широки водни струи, прецапа плиткия поток, без да обръща внимание на камъните, които бяха наслагали тук под ръководството на Бен. Докато тичаше по пътеката, въздухът нахлуваше в гърлото й като нажежено желязо. Мускулите в краката й трепереха. Още малко. Къщичката. Стигнеше ли дотам, имаше надежда за спасение.

Тичаше по пътеката и ударите на вейките разпалваха още по-силно пожара по бузите й; едно клонче я шибна през окото и сълзите замъглиха всичко наоколо. Свърна надясно, провря се слепешком през плетеницата от храсти и изскочи на полянката. Капакът и прозорчето бяха широко разтворени; отдолу долиташе рокендрол. Чувайки нейното приближаване, Бен Ханском подаде глава. В едната си ръка държеше кутийка ментови бонбони, в другата книжка с комикси.

Вгледа се по-внимателно в Бев и зяпна от почуда. При други обстоятелства това би я разсмяло.

— По дяволите, Бев, какво…

Тя не си направи труда да отговори. Изотзад и то съвсем отблизо долиташе пращене на клони; отекна приглушена ругатня. Хенри, изглежда, се съвземаше. И тя просто се хвърли към квадратния отвор, развявайки дългата си коса, оплескана със съчки, листа и засъхнала мръсотия от пълзенето под камиона.

Бен я видя да връхлита като 101-ва въздушнодесантна дивизия и хлътна надолу също тъй бързо, както бе изникнал. Бевърли скочи и той я подхвана неловко.

— Затваряй всичко — изпъшка тя. — За Бога, Бен, побързай! Идват!

— Кои?

— Хенри и неговите приятели! Хенри е полудял, има нож…

Това бе достатъчно за Бен. Той захвърли бонбоните и книжката. С глухо пъхтене дръпна капака на място. Отгоре капакът беше покрит с чимове; лепилото продължаваше да ги държи отлично. Само два-три се бяха поразхлабили иначе всичко беше наред. Бевърли се надигна на пръсти и затвори прозорчето. Обгърна ги мрак.

Тя опипа наоколо, откри Бен и го прегърна с отчаяна сила. След кратко колебание той също я прегърна. Стояха на колене. С внезапен ужас Бевърли осъзна, че транзисторът на Ричи продължава да свири някъде в тъмното — Литъл Ричард пееше „Не е виновно момичето“.

— Бен… транзисторът… ще го чуят…

— Боже мой!

Месестото му бедро я блъсна и тя едва не се прекатури назад в мрака. Чу как транзисторът пада на пода. „Не е виновна тя задето мъжете спират и я зяпат“ — осведоми ги Литъл Ричард с обичайния си хрипкав ентусиазъм. „Не е виновна — потвърди съставът, — тя не е виновна!“ Сега и Бен се задъхваше. Двамата пъхтяха в тъмното като парни локомотиви. Внезапно нещо изхрущя… и настана тишина.

— Майната му — каза Бен. — Направо го смачках. На Ричи ще му призлее.

Той я потърси пипнешком из мрака. Бевърли усети как едната му ръка я докосва по гърдите и веднага отскача като опарена. Пресегна се, сграбчи го за ризата и го придърпа до себе си.

— Бевърли, какво…

— Шшшшшт!

Той млъкна. Седяха прегърнати и гледаха нагоре. Мракът не беше пълен; тънка ивица светлина подсказваше къде е единият край на капака, още три светли процепа очертаваха прозорчето. Един от трите беше толкова широк, че в къщичката проникваше диагонален слънчев лъч. Можеха само да се молят ония да не забележат пукнатината.

Бевърли ги чу как приближават. Отначало не успя да различи отделните думи… после говорът се проясни. Тя отчаяно се вкопчи в Бен.

— Ако е влязла в бамбука, лесно ще й открием следата — говореше Бълвоча.

— Те играят по тия места — отвърна Хенри. Гласът му трепереше, думите излитаха с пъхтене, като че насила. — Тъй разправя Талиендо Църното. И когато се бихме с камъни, пак оттук идваха.

— Ъхъ, играят си на престрелка и тем подобни — потвърди Бълвоча.

Изведнъж тежки стъпки затътнаха право над главите им; покритият с чимове капак затрепера нагоре-надолу. По вирнатото лице на Бевърли се посипа прах. Един или двама, а може би и тримата стояха над къщичката. Болезнен спазъм стегна корема й; тя захапа юмрук, за да не изкрещи. Бен я прихвана с едрата си длан и притисна лицето й към рамото си, докато гледаше нагоре, очаквайки да разбере дали ще се досетят… или вече са разбрали и само си играят с жертвите.

— Имали си скривалище — продължаваше Хенри. — Пак от Църното го разбрах. Къщичка на дърво или нещо от тоя сорт. Разправяли, че било техен клуб.

— Който има клуб, скоро ще е труп — каза Виктор. Бълвоча се разкиска гръмогласно като хиена.

Туп, туп, туп над главите им. Сега капакът поддаде още малко. Сигурно щяха да забележат; обикновената почва просто не пружинира толкова силно.

— Дайте да огледаме край реката — каза Хенри. — Бас държа, че е слязла натам.

— Окей — съгласи се Виктор.

Туп, туп. Отиваха си. Бев процеди през зъби тиха въздишка на облекчение… и в този миг Хенри нареди:

— Бълвоч, ти оставаш тук да пазиш пътеката.

— Добре — каза Бълвоча и закрачи напред-назад. Ту се отдалечаваше от капака, ту пак се връщаше отгоре. Над двамата продължаваха да се сипят прах и бучици пръст. Те се спогледаха с обтегнати, мръсни лица. Бев осъзна, че сега къщичката мирише не само на пушек — наоколо тегнеше и прогнила, влажна воня на боклук. Това е от мене, унило помисли тя. Но въпреки вонята се вкопчи още по-здраво в Бен. Туловището му изведнъж й се стори невероятно желано, безкрайно утешително и тя се радваше, че има толкова много за прегръщане. Началото на лятната ваканция го бе заварило като жалък изплашен шишко, ала сега той бе станал нещо повече; беше се променил заедно с другите Неудачници. Ако Бълвоча ги откриеше в къщичката, Бен можеше да му поднесе твърде неприятна изненада.

— Който има клуб, скоро ще е труп — промърмори Бълвоча и се изкиска. Смехът му беше гърлен и глух, като смях на трол. — Който има клуб, скоро ще е труп. Ама че го рече. Голям майтап.

Бевърли усети, че гърдите на Бен подскачат нагоре-надолу на резки тласъци; пресекливо поемаше въздух и тутакси го издишваше. В един панически миг помисли, че той се готви да заплаче, после се вгледа в лицето му и разбра, че се мъчи да удържи смеха. Просълзените му очи срещнаха нейния поглед и безумно се врътнаха настрани. В бледата светлина, прозираща през процепа край капака, Бевърли видя, че лицето му е тъмночервено от напъване.

— Който има клуб, става трупи-тупи-туп — повтори Бълвоча и тежко седна точно насред капака.

Този път покривът се разтресе още по-страшно и Бевърли чу откъм едната подпора глухо, зловещо скррръъъц. Капакът беше предвиден да издържи тежестта на прикритието от чимове… но сега към тях се прибавяха осемдесетте килограма на Бълвоча.

Ако не си тръгне скоро, ще ми се приземи право в скута, помисли Бевърли и изведнъж я прихвана истерията на Бен. Смехът се мъчеше да избие от гърдите й с мъчителни, парещи напъни. Представи си как открехва прозорчето, протяга ръка и жестоко ущипва задника на Бълвоча, който е седнал на припек и се кикоти без нищо да подозира. В последно отчаяно усилие да удържи смеха, тя притисна лице към гърдите на Бен.

— Шшшшшт — прошепна Бен. — За Бога, Бев…

Скрррръъъц. Още по-силно.

— Ще издържи ли? — едва чуто запита тя.

— Ако не пръдне, може и да издържи — отговори Бен и само след миг Бълвоча наистина пръдна — дълго и звучно соло на тромпет, което трая най-малко тридесет секунди. Двамата се вкопчиха един в друг, заглушавайки взаимно лудешкия си кикот. Бевърли усещаше ужасно главоболие и се запита дали няма да припадне.

После нейде отдалече Хенри повика Бълвоча.

— Какво? — изрева Бълвоча и скочи на крака с тежък тътен. Долу отново се посипа прах. — Какво, Хенри?

Хенри изкрещя някакъв отговор; Бевърли разбра само две думи: брега и храстите.

— Окей! — излая Бълвоча и стъпките му прекосиха капака за последен път. Отекна прощален тътен и в скута на Бевърли се отрони тресчица. Тя хвана късчето дърво и смаяно го огледа.

— Още пет минути — глухо прошепна Бен. — Само пет минути и всичко щеше да рухне.

— Чу ли го като пръдна? — запита Бевърли и пак се разкиска.

— Помислих, че е почнала Третата световна война — отвърна Бен и също се разсмя.

Трябваше да дадат воля на облекчението и те дълго се смяха като луди, опитвайки да не вдигат прекалено много шум.

Накрая, без сама да подозира какво ще изрече (и без никаква конкретна връзка с отчаяното положение), Бевърли каза:

— Благодаря ти за стихотворението, Бен.

Бен веднага спря да се смее и я огледа сериозно, почти боязливо. Извади от задния джоб зацапана кърпичка и бавно избърса лицето си.

— Стихотворение ли?

— Онова хайку. На пощенската картичка. Ти го изпрати, нали?

— Не — каза Бен. — Не съм ти пращал никакво хайку. Щото ако хлапе като мен — дебело хлапе като мен — направи такова нещо, момичето сигурно ще си падне от смях.

— Не се смях. Помислих, че е прекрасно.

— Аз не мога да напиша нищо прекрасно. Сигурно е Бил. Не съм аз.

— Бил ще пише — съгласи се тя. — Обаче никога няма да напише нещо толкова нежно. Ще ми услужиш ли с кърпичката?

Бен й я подаде и тя се помъчи да изчисти лицето си.

— Откъде разбра, че съм аз — запита той след дълго мълчание.

— Не знам — каза тя. — Просто разбрах.

Бен преглътна на сухо. Сведе глава и се втренчи в ръцете си.

— Не беше сериозно. Написах го просто така.

Бевърли го изгледа тъжно.

— Дано да лъжеш — прошепна тя. — Ако е истина, съвсем ще ми развалиш деня, а пък право да си кажа, той и бездруго не е много весел.

Бен продължи да се взира в ръцете си и най-сетне отвърна с едва доловим глас:

— Ами такова… обичам те, Бевърли, обаче не искам това да ни развали дружбата.

— Няма — обеща тя и го прегърна. — Сега се нуждая от всичката обич, която можеш да ми дадеш.

— Но най-много харесваш Бил.

— Може и да е тъй — съгласи се тя, — обаче това не е важно. Ако бяхме големи, сигурно щеше да има някакво значение. Но сега еднакво обичам всички ви. Вие сте единствените ми приятели. И аз те обичам, Бен.

— Благодаря ти — каза той. Помълча, напрегна се и успя да го изрече. Даже намери сили да я погледне в очите. — Аз написах стихотворението.

Дълго седяха в мълчание един до друг. Бевърли се чувствуваше в безопасност. Под закрила. Когато бяха толкова плътно притиснати, спомените за бащиното лице и ножа на Хенри изглеждаха бледи и далечни. Трудно бе да изрази с думи чувството за закрила и тя не се опита да го стори, макар че след години щеше да разбере откъде е извирала силата: намираше се в прегръдките на мъж, готов без колебание да загине заради нея. А сега просто знаеше истината — тя беше в излитащия от кожата му мирис на нещо безкрайно първобитно и собствените й жлези отвръщаха на този зов.

— Момчетата щяха да идват насам — каза внезапно Бен. — Ами ако ония ги спипат?

Тя трепна и разбра, че е била на път да задреме. Спомни си, че Бил беше поканил Майк Хенлън да обядват заедно. Ричи беше отвел Стан да си направят сандвичи. А Еди бе обещал да донесе „Не се сърди човече“. Скоро щяха да пристигнат, без да подозират, че Хенри и приятелите му дебнат из Пущинака.

— Трябва да ги предупредим — каза Бевърли. — Хенри не гони само мене.

— Ако излезем и ония се върнат…

— Да, но ние поне знаем, че те са наоколо. Бил и момчетата не знаят. А Еди не може и да бяга с тая счупена ръка.

— Божичко — промърмори Бен. — Май ще трябва да рискуваме.

— Аха. — Тя преглътна и погледна часовника си. В сумрака не видя почти нищо, но предположи, че трябва да е малко след един. — Бен…

— Какво?

— Хенри наистина е полудял. Като онова момче от „Ученическа джунгла“. Канеше се да ме убие и другите двама щяха да му помогнат.

— А, не — възрази Бен. — Хенри е луд, ама не чак дотам. Той просто…

— Просто какво? — запита Бевърли. Спомни си Хенри и Патрик сред автомобилното гробище под палещите слънчеви лъчи. Безизразния поглед на Хенри.

Бен не отговори. Мислеше. Напоследък нещата се променяха, нали? Когато си отвътре, промените по-трудно се забелязват. За да ги видиш, трябва да отстъпиш назад… или поне да опиташ. Когато започна ваканцията, той се боеше от Хенри, но само защото Хенри беше силен и жесток — от ония побойници, които обичат да хванат някой първолак и да му разтриват ръката с пясък докато се разплаче. Нищо повече. А сетне Хенри се подписа на корема му. Още по-сетне дойде боят с камъни и тогава Хенри вече размахваше каменарски капсули. С такова нещо можеш да убиеш човек. Убиваш го като едното нищо. Хенри изглеждаше някак различен… едва ли не вездесъщ. Сякаш винаги трябваше да бъдат нащрек, готови за появата му, както изследователят в джунглите трябва да бъде нащрек за тигри и отровни змии. Но с това постепенно се свиква; толкова се свиква, че вече не виждаш нищо странно, приемаш го като част от живота. Само че Хенри наистина беше луд, нали? Да. Бен го знаеше още от първия ден на ваканцията, но съзнателно избягваше да мисли за това. Мисълта не беше от най-приятните. И изведнъж нова идея — напълно оформена и толкова силна, че граничеше с увереност — полъхна в главата му като мразовит октомврийски вятър. То си служи с Хенри. Може би и с другите, но ги владее чрез Хенри. И ако е така, тя навярно има право. Този път вече няма да има само разтриване с пясък, или щипане по врата в последния учебен час, докато мисис Дъглас чете от учебника, или блъскане в училищния двор, та да паднеш и да си обелиш коляното. Ако То си служи с него, Хенри непременно ще развърти ножа.

— Една стара дама ги видя, като се канеха да ме пребият — говореше Бевърли. — Хенри се нахвърли върху нея. Счупи й стопа.

Това разтревожи Бен повече от всичко друго. Като всички свои връстници, той инстинктивно разбираше, че децата живеят извън зрителното поле, а следователно и извън мислите на повечето възрастни. Когато някой възрастен крачи деловито по улицата, увлечен във възрастните си мисли за работа, срещи, нови коли и прочие възрастни работи, той изобщо не забелязва как наоколо децата играят на дама, престрелка, ритни-консерва, ринги-ринги-рае и криеница. Побойници като Хенри можеха безнаказано да тормозят другите деца, стига да не навлизаха в зрителното поле на големите. Най-много някой възрастен минувач да им подхвърли: „Престани веднага!“ или нещо от тоя сорт, а сетне да продължи деловито напред, без да поглежда дали побойникът наистина е престанал. Побойникът търпеливо изчакваше възрастният да изчезне зад ъгъла… и продължаваше прекъснатото дело. Възрастните сякаш си въобразяваха, че животът започва едва след като пораснеш метър и половина.

Щом Хенри бе нападнал старата дама, значи нарушаваше зрителното поле. И за Бен това бе най-сигурното доказателство, че наистина е полудял.

Бевърли разбра по лицето му, че най-сетне е повярвал и я обзе неописуемо облекчение. Не се налагаше да му разказва как мистър Рос спокойно сгъна вестника и се прибра. Можеше да го премълчи. Това беше прекалено страшно.

— Тръгваме към Канзас стрийт — каза Бен и рязко вдигна капака. — Бъди готова да бягаш.

Той подаде глава навън и се огледа. Над поляната царуваше тишина. Чуваше звънкия ромон на Кендъскиг, птичи песни, далечния тътен на дизелов локомотив в депото. Нямаше нищо друго и това го разтревожи. Би се чувствувал много по-спокоен, ако можеше да чуе как Хенри, Бълвоча и Виктор се провират с трясък и ругатни през гъстия храсталак край потока. Но не ги чуваше.

— Хайде — каза той и помогна на Бевърли да излезе. Тя също се огледа тревожно, като приглаждаше косата си назад и се мръщеше от неприятния, мазен допир.

Бен я хвана за ръката и двамата започнаха да се промъкват през храстите към Канзас стрийт.

— По добре да не излизаме на пътеката.

— Не — възрази тя, — трябва да бързаме.

Той кимна.

— Добре.

Излязоха на пътеката и побягнаха към Канзас стрийт. Веднъж тя се препъна в някакъв издаден камък и

7.

Дворът на Семинарията / 02:17 ч.

тежко рухна на тротоара под сребристите лунни лъчи. Глухо изпъшка и заедно със стона върху напукания бетон бликна струйка кръв. Под лунното сияние изглеждаше черна като кръвта на бръмбар. Няколко секунди Хенри я гледа замаяно, после надигна глава и се озърна.

Над Канзас стрийт тегнеше предутринна тишина, между мрачните заключени къщи светеха само няколко улични лампи.

А. Ето и каналната решетка.

За една от железните пречки беше завързано балонче с изрисувана широка усмивка. Лекият ветрец го подмяташе насам-натам.

Хенри отново се изправи на крака, притискайки корема си с лепкава длан. Добре го беше подредило негрото, обаче Хенри му го беше върнал тъпкано. Да, сър. С негрото вече всичко беше типи-типи-топ.

— Пиши го бегало — промърмори Хенри и затътри треперещи нозе покрай подскачащото балонче. Нова струя кръв от корема оплиска дланта му. — Видях му сметката. Очистих го педераста черен. Всички ще очистя. Да знаят друг път как се хвърлят камъни.

Наоколо светът прелиташе на бавни, огромни вълни — досущ като ония, дето ги показваха по болничния телевизор в началото на всеки епизод от „Хавай“

(давай, мой човек, ха-ха, страхотен е Джак Лорд, да го шибам. Типи-типи-топ е Джак Лорд, да му го набутам в човката)

и Хенри можеше Хенри можеше Хенри почти можеше

(да чуе как ония грамадни вълни край Оаху растат с рев и подгъват пенести гребени и раздрусват

(друсайдрусайдрусай

(реалността на света. Ами „Тръбопровод“? Голяма работа беше. Помниш ли „Тръбопровод“? Типи-типи-топ, страхотен сериал. Ами „Изтриване“? Голям майтап падна в началото, да се напикаеш от смях. Оня образ мязаше на Патрик Хокстетър. Педераст скапан. Ама и него го очистиха и що се)

отнасяше до Хенри, тъй беше

(по-добре, хиляда кура по-добре от типи-типи-топ, беше просто ЧУДЕСНО, направо ЧУДЕСНО КАТО ПРЯСНА МАЗИЛКА

(окей стрелвай се по Тръбопровода и не се оглеждай назад не закачай моите момчета хващай вълната и се

(стрелват

(стреляйстреляйстреляй

(с вълната и литвай с мен на сърф по тротоара стреляй

(по вълната стреляй по света но слушай)

ухото на паметта — то непрестанно чуваше онова страшно чат-боннггг; окото на паметта непрестанно виждаше как над пружината подскача главата на Виктор с татуирани кървави розетки по челото, клепачите и бузите.

Хенри тъпо се озърна наляво и видя, че вместо къщи сега край него чернее висок жив плет. Отзад стърчеше тясната, мрачно викторианска сграда на Духовната семинария. Не светеше нито един прозорец. Последният випуск бе напуснал Семинарията през 1974 година. От лятото на онази година сградата затвори врати. Ако сега нещо бродеше из нея, можеше да го стори само с разрешение на групата стари клюкарки, които се наричаха „Историческо дружество“.

Той пристъпи към алеята пред входа. Преграждаше я тежка верига с метална табелка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ДЕРИ.

Хенри преплете крака и отново се сгромоляса — бух! — на тротоара. В далечината една кола зави по Канзас стрийт. Лъчите на фаровете обляха асфалта. Хенри намери сили да пропъди мъглата пред очите си и различи лампите върху покрива — полицейска кола.

Драскайки с нокти, той пропълзя под веригата и се търкулна наляво, зад живия плет. С наслада усети росни капки по пламналото си лице. Лежеше по очи, въртеше глава насам-натам из влажната трева и мислеше колко хубаво би било сега да пийне нещо.

Полицейската кола бавно мина край него и се отдалечи.

После лампите изведнъж припламнаха и пръснаха из мрака трескави сини отблясъци. По пустите улици нямаше нужда от сирена, но Хенри чу как двигателят изведнъж изрева на пълни обороти. Гумите яростно изпищяха по асфалта.

Спипаха ме, спипаха ме, брътвеше задавен глас в главата му… после той осъзна, че полицейската кола се отдалечава от него нагоре по Канзас стрийт. След миг адски вой огласи тихата нощ. Звукът наближаваше откъм юг и Хенри си представи как някаква чудовищна черна котка с дълга мека козина и искрящи зелени очи препуска из мрака — То иде под новия си облик да го хване, да го изсмуче като сурово яйце.

Малко по малко (и чак когато воят взе да заглъхва) той осъзна, че чува сирената на линейка, отиваща натам, накъдето бе изчезнала полицейската кола. Лежеше разтреперан и вледенен в мократа трева и се мъчеше

(друсай братко друсай сладко рокендрол има пилета в хамбар ’къв хамбар чий хамбар мой)

да не повърне. Боеше се, че ако повърне, може да си избълва червата, а му оставаха още петима за убиване.

Линейка и полицейска кола. Накъде отиват? Към библиотеката, разбира се. За негрото. Ама закъсняха. Очистих го. Що не вземете да спрете тая сирена, момчета? Той не я чува. Вече е глух като пън. Той…

Наистина ли?

Хенри плъзна пресъхнал език по олющените си устни. Ако онзи беше мъртъв, сирената нямаше да вие в нощта като ранена пантера. Нямаше да има линейка, ако черната маймуна не я е повикала. Значи може би — но само може би — негрото беше живо.

— Не — изпъшка Хенри.

Претъркаля се по гръб и заби поглед в небето, осеяно с милиарди звезди. Знаеше, че То е дошло оттам. Нейде от този небосвод… То

(бе дошло от космоса пълно с похотлива страст за земни жени бе дошло да ограби всички жени и да изнасили всички мъже хей братче не беше ли обратното я да мълчиш сладурче господин Джеси Джеймс си знае работата. Виктор обичаше да разправя този виц и падаше голям)

бе дошло от междувездните пространства. Гледайки звездното небе, той изтръпна от ужас пред необятния черен мрак. Прекалено лесно можеше да си представи как небосводът се обагря в кървав пурпур и огнени линии очертават Лице…

Потръпвайки, той затвори очи, стисна корема си с две ръце и помисли: Негрото е пукнало. Просто някой е чул боя и се е обадил на ченгетата да проверят какво става. Това е.

Ами линейката?

— Млъквай, млъквай — изстена Хенри.

Отново го обземаше някогашната безсилна ярост; спомни си как ония гадни хлапета все го прецакваха в старите времена — старите времена, които днес изглеждаха тъй близки и важни — как всеки път, щом решеше, че ги е спипал, те намираха начин да му се изплъзнат. Така беше и в онзи последен ден, когато Бълвоча видя ситното курве да тича по Канзас стрийт към Пущинака. Помнеше, о да, помнеше съвършено ясно. Когато те ритнат по топките, няма начин да забравиш. А през онова лято най-редовно го ритаха по топките.

Хенри с усилие се надигна, седна и примижа от острата болка дълбоко в корема.

Виктор и Бълвоча му бяха помогнали да слезе в Пущинака. Той вървеше колкото се може по-бързо въпреки страданието, раздиращо като с нокти слабините и долната част на корема му. Дошло бе време да свърши веднъж завинаги. Излязоха на полянка, от която като нишки на паяжина се разбягваха шест пътечки. Да, личеше, че тук са играли хлапета; не бе необходимо да си детектив, за да го разбереш. Наоколо се търкаляха хартийки от бонбони, стари капси от тапешник, няколко вехти дъски и пухкава купчинка стърготини, като че нещо е било майсторено тук.

Помнеше как застана сред полянката и огледа околните дървета, търсейки тъпата им къщичка. Щеше да я открие, после щеше да се изкатери — и момичето щеше да се крие там, а той щеше да й клъцне гърлото с ножа и след това щеше да й гали циците нежно и леко докато изстинат.

Но не видя никаква къщичка сред клоните; Бълвоча и Виктор също не откриха нищо. В гърлото му се надигна познатата горчилка на разочарованието. Двамата с Виктор оставиха Бълвоча да пази поляната и слязоха към реката. И там нямаше помен от момичето. Помнеше как се приведе, вдигна един камък и

8.

Пущинакът / 12:55 ч.

побеснял от недоумение и гняв го запокити далече надолу по реката. Рязко се завъртя към Виктор.

— Къде е?

Виктор бавно поклати глава.

— Не знам — каза той. — Тече ти кръв.

Хенри наведе глава и видя върху чатала на джинсите си тъмно петно колкото монета от четвърт долар. Болката бе отстъпила място на тъпо, пулсиращо страдание, но имаше чувството, че долните му гащи изведнъж са станали прекалено тесни. Топките му се подуваха. Усети как яростта отново нахлува в гърдите му и стяга сърцето като конопено въже. Тя бе посмяла да стори това.

— Къде е? — изсъска той.

— Не знам — отговори Виктор със същия безизразен глас. Изглеждаше хипнотизиран, слънчасал и сякаш изобщо нямаше представа къде се намира. — Сигурно е избягала. Вече може да е чак в Олд кейп.

— Не е — каза Хенри. — Крие се. Имат скривалище и тя се спотайва там. Може да не е къщичка на дърво. Може да е нещо друго.

— Какво?

— Откъде… да… знам! — изрева Хенри и Виктор отскочи назад.

Хенри стоеше сред Кендъскиг и се оглеждаше, без да усеща хладните водни струи около гуменките си. Пет-шест метра надолу по течението погледът му се прикова върху стърчащия над брега бетонен цилиндър — помпена станция. Измъкна се от водата и тръгна нататък, усещайки как го изпълва някакъв неизбежен ужас. Кожата му сякаш се стягаше, очите му се разширяваха, за да виждат все повече и повече; дори му се стори, че усеща как ситните косъмчета в ушите му настръхват и се полюшват като водорасли под ласката на дълбоко течение.

Откъм помпената станция долиташе глухо бучене. Над водата край нея стърчеше дълга тръба, от която на ритмични тласъци изхвръкваха струи тъмна кал.

Хенри се приведе над кръглия железен капак на цилиндъра.

— Хенри? — нервно подвикна Виктор. — Хенри? Какво правиш?

Хенри не му обръщаше внимание. Приближи око към една от кръглите дупки в капака, но не видя нищо освен мрак. Тогава притисна ухо върху желязото.

— Чакай…

Гласът долетя от дълбокия мрак и Хенри усети как цялото му тяло изстива до абсолютната нула, как вените и артериите замръзват като кристални ледени тръбички. Но с тия чувства идваше и нещо почти непознато: обич. Очите му се разшириха. Устата му се разтегна в безжизнена клоунска усмивка. Това бе гласът от луната. Сега То беше долу, в помпената станция… дълбоко в каналите.

— Чакай…гледай…

Той зачака, но вече не се чуваше нищо освен равномерното приспивно бучене на помпите. Върна се към Виктор, който стоеше на брега и го гледаше боязливо. Без да му обръща внимание, Хенри изрева на Бълвоча. След малко Бълвоча дотърча.

— Елате — каза Хенри.

— Какво ще правим? — запита Бълвоча.

— Ще чакаме. Ще гледаме.

Промъкнаха се обратно към полянката и седнаха между храстите. Хенри опита да дръпне гащите от подутите си топки, но това се оказа прекалено болезнено.

— Хенри, какво… — започна Бълвоча.

— Шшшшт!

Бълвоча послушно замълча. Хенри имаше пакет „Кемъл“, но не го извади. Не искаше оная кучка да надуши дима, ако се спотайваше наоколо. Можеше да им обясни, но нямаше смисъл да си хаби думите. Гласът бе изрекъл само две думи, ала те сякаш обясняваха всичко. Хлапетата играеха тук. Скоро щяха да се върнат. Защо да гонят само ситното курве, когато можеха да спипат и седмината лайнари накуп?

Чакаха и гледаха. Виктор и Бълвоча като че бяха заспали с отворени очи. Очакването не трая дълго, но Хенри имаше време да помисли за много неща. Например за това как бе намерил автоматичния нож тази сутрин. Не стария нож, който носеше през последния учебен ден; онзи бе изчезнал някъде. Обаче сегашният изглеждаше много по-готин.

Беше пристигнал по пощата.

Уж де.

Спомни си как стоеше на верандата, гледаше килнатата, очукана пощенска кутия и се мъчеше да проумее видяното. Кутията беше окичена с балони. Два бяха завързани за кукичката, на която раздавачът понякога закачаше колети; други — за металното флагче. Червени, жълти, сини, зелени. Сякаш някакъв безумен цирк бе минал в потайна доба по Уичъм роуд, за да остави тук своя знак.

Когато изтича до пощенската кутия, той видя, че по балоните са изрисувани лица — лицата на хлапетата, които го вбесяваха през цялото лято, които сякаш му се подиграваха иззад всеки ъгъл.

Зяпнал от изумление, той гледаше тия образи, а сетне балоните се пръснаха един след друг. Беше чудесно; стори му се, че ги е пукнал с мисълта си, че ги убива с желанието да умрат.

Изведнъж вратичката на пощенската кутия увисна надолу. Хенри пристъпи към нея и надникна вътре. Макар че раздавачът идваше насам едва около пладне, той изобщо не се учуди, когато видя плоско правоъгълно пакетче. Извади го. Адресът гласеше: МИСТЪР ХЕНРИ БАУЪРС, П.К. № 2, ДЕРИ, МЕЙН. Имаше даже и адрес на подателя: МИСТЪР РОБЪРТ ГРЕЙ, ДЕРИ, МЕЙН.

Развърза пакетчето и небрежно захвърли край краката си кафявата опаковъчна хартия. Вътре имаше бяла кутийка. Отвори я. Върху подложка от бял памук лежеше автоматичен нож. Хенри го извади и влезе в къщата.

Баща му лежеше на раздърпания дюшек в общата им спалня, обкръжен от празни бирени кутии. Коремът му стърчеше изпод жълтеникавите долни гащи. Хенри коленичи до баща си, вслуша се в носовото му хъркане, погледа как трепкат, подскачат и плющят загрубелите му устни.

Той притисна дръжката на ножа до изопнатото костеливо гърло. Баща му се поразмърда и пак потъна в пиянска дрямка. Зареял поглед нейде надалече, Хенри стоя така цели пет минути, галейки с палец сребристото бутонче върху дръжката. Гласът от луната му говореше — шушнеше като топъл пролетен ветрец с дебнеща в полъха хладна стомана, бръмчеше като гневни стършели в книжно гнездо, пазареше се като пресипнал политик.

Всички приказки на гласа изглеждаха типи-типи-топ, затова Хенри натисна сребристото бутонче. Нещо изщрака в дръжката на ножа, пружината тласна острието и петнадесет сантиметра стомана пронизаха гърлото на Бъч Бауърс. Беше съвсем лесно, като да забиеш вилица в месото на добре изпечено пиле. Окървавеното връхче изхвръкна от другата страна.

Бъч отвори очи. Втренчи се в тавана. Устата му зяпна широко. Струйки кръв протекоха от ъгълчетата на устните надолу към ушите. От гърлото му долиташе бълбукане. Огромен кървав мехур се изду между провисналите устни и веднага се пукна. Едната ръка на Бъч пропълзя напред и конвулсивно стина коляното на сина му. Хенри не се разсърди. След малко ръката се отпусна. После бълбукането заглъхна. Бъч Бауърс беше мъртъв.

Хенри издърпа ножа, избърса го в мръсния чаршаф върху дюшека и избута острието назад докато пружината изщрака. Огледа баща си без особен интерес. Гласът му бе обяснил задачите за днес докато стоеше на колене и притискаше дръжката на ножа към гърлото на Бъч. Гласът бе обяснил всичко. И той мина в хола, за да позвъни на Бълвоча и Виктор.

Сега тримата заедно чакаха край поляната и макар че топките все още го боляха ужасно, беше приятно и утешително да усеща как се издува ножът в левия джоб на джинсите. Предчувствуваше, че клането ще започне скоро. Другите щяха да се върнат, за да продължат бебешките си игри и тогава клането щеше да започне. Гласът от луната му бе обяснил всичко докато стоеше на колене край баща си, а после, на път към града, Хенри нямаше сили да откъсне очи от бледия призрачен диск сред небосвода. Видя, че луната наистина има човешко лице — зловещо искрящо призрачно лице със зейнали кратери вместо очи и похотлива усмивка, която сякаш прорязваше скулите чак до ушите. То му говореше

(тук долу се реем Хенри всички се реем и ти ще се рееш)

по целия път до града. Избий ги всички, казваше призрачният глас от луната и Хенри отлично го разбираше; усещаше, че споделя същото вълнение. Щеше да ги избие всички, всички свои мъчители и тогава страшното чувство — чувството, че хватката му слабее, че неумолимо навлиза в един по-широк свят, където не ще може да властвува както властвуваше над двора на Общинската прогимназия, че в широкия свят шишкото, негрото и пелтекът може някак да пораснат, докато той само ще старее — ще изчезне завинаги.

Щеше да ги избие всички и гласовете — ония, които говореха отвътре и другите от луната — щяха да го оставят на мира. Щеше да ги избие всички, а после щеше да се прибере у дома и да седне на задната веранда с татковата японска сабя в скута. Щеше да изпие една-две от татковите бири. Щеше да слуша радио, само че не бейзбол. Бейзболът беше скапана работа. Щеше да слуша рокендрол. Макар че Хенри не знаеше (а и не би му пукало, ако го знаеше), по този въпрос между него и Неудачниците царуваше пълно единодушие: рокендролът беше типи-типи-топ. Има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. Тогава всичко щеше да бъде наред; всичко щеше да бъде гот; всичко щеше да бъде окей и нямаше да има значение какво ще се случи после. Гласът щеше да се погрижи за него — усещаше това. Щом ти се грижиш за То, и То се грижи за теб. Така беше в Дери открай време.

Но хлапетата трябваше да бъдат спрени — незабавно, още днес. Така бе казал гласът.

Хенри извади от джоба новия си нож и взе да го върти насам-натам пред очите си, гледайки с наслада как слънчевите лъчи примигват и се плъзгат по хромираните части. После Бълвоча стисна ръката му и изсъска:

— Гледай, Хенри! Леле Божичко! Гледай го туй!

Хенри погледна и усети как разбирането го облива като поток от ясна светлина. Сякаш по вълшебство едно квадратно късче от поляната се вдигаше нагоре, разкривайки все по-широк мрачен отвор. Ужасът го жегна за миг, когато помисли, че там може да е господарят на гласа… та нали То живееше нейде под Дери! Сетне чу дрезгавото скърцане на зацапаните панти и разбра всичко. Не бяха видели къщичка по дърветата, защото тя изобщо не беше там.

— Бога ми, стояли сме право връз нея — изръмжа Бълвоча и се приготви да хукне в атака, когато от квадрата сред поляната изникнаха главата и раменете на Бен. Хенри го сграбчи и дръпна надолу.

— Няма ли да ги спипаме, Хенри? — запита Виктор, докато Бен с пухтене се измъкваше навън.

— Ще ги спипаме — отвърна Хенри, без да изпуска от поглед омразния шишко. И тоя си падаше ритнитопковец. Така ще ти сритам топките, че да си ги носиш за обици, педераст шишкав. Чакай само да видиш какво ти се пише. — Не се тревожи.

Дебелакът помагаше на курвата да се измъкне от ямата. Тя се озърна тревожно и за миг Хенри се изплаши, че гледа право срещу него. После очите й плъзнаха настрани. Двамата си казаха нещо, сетне хлътнаха в гъстите храсти и изчезнаха.

— Хайде — каза Хенри, когато шумът на листа и строшени клонки заглъхна в далечината. — Ще ги проследим. Обаче отдалече и тихичко. Искам ги всички в кюпа.

Озъртайки се наоколо с широко разтворени очи, тримата се приведоха и изтичаха през поляната като военен патрул. Бълвоча поспря да надникне в къщичката и поклати глава от почуда и възхищение.

— Ами че аз съм седял право над главите им.

Хенри нетърпеливо му махна с ръка.

Тръгнаха по пътеката, за да не вдигат шум. Бяха минали половината път до Канзас стрийт, когато отсреща изникнаха шишкото и курвето, хванати ръка за ръка (колко са милички! — помисли Хенри във върховен изблик на блажена ненавист).

За щастие двамата бяха с гръб към преследвачите и не поглеждаха назад. Хенри, Виктор и Бълвоча застинаха на място, после се оттеглиха в сянката край пътеката. Скоро Бен и Бевърли се превърнаха в две подскачащи светли петна сред гъстата плетеница от клони и храсти. Тримата продължиха преследването… но вече по-предпазливо. Хенри пак извади ножа и

9.

Хенри си намира превоз / 02:30 ч.

натисна хромираното бутонче върху дръжката. Острието изхвръкна навън. Той го огледа унесено под лунните лъчи. Звездните проблясъци по острието бяха прекрасни. Нямаше представа колко е часът. От време на време потъваше и отново изплуваше в реалността.

В съзнанието му нахлу далечен звук, който бавно се засилваше. Автомобилен двигател. Идваше насам. Очите на Хенри се разшириха сред мрака. Той стисна ножа и зачака колата да отмине.

Но колата не отмина. Отби до тротоара край живия плет на Семинарията и спря без да изключва двигателя. Хапейки устни (коремът му се вцепеняваше; беше се втвърдил като дъска и кръвта между пръстите му лепнеше като кленов сок, когато го източваш от стъблото в края на март или началото на април), Хенри се надигна на колене и разгърна жилавите вейки. Зърна фарове и тъмния силует на автомобил. Ченгета? Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на ножа, стискаха и отпускаха, стискаха и отпускаха.

Пратих ти превоз, Хенри, прошепна гласът. Един вид такси, чат ли си? Нали трябва час по-скоро да те докараме до „Градски дом“. Нощта отминава.

Гласът се изкиска тъничко и зловещо, после млъкна. Сега в тишината се чуваха само песните на щурците и равномерното боботене на мощния двигател. Звучи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички, разсеяно помисли Хенри.

Тромаво се изправи на крака и закуцука към алеята пред Семинарията. Надникна иззад живия плет. Не беше полицейска кола — нямаше буркани отгоре, а и формата му се стори някак необичайна. Стори му се… стара.

Отново чу онова тихо кискане… или може би само песента на вятъра.

Хенри се измъкна от сянката на живия плет, пролази под веригата, пак се изправи и тръгна към спрялата кола, застинала сред черно-бял фотографски свят от сребърен лунен блясък и непроницаеми сенки. Самият той изглеждаше ужасно: ризата му беше почерняла от кръв, лепкавото петно бе стигнало почти до коленете на джинсите. Лицето му се белееше призрачно в мрака под късата болнична прическа.

Стигна до тротоара и пак се вгледа в колата, опитвайки да различи какво представлява масивният силует зад волана. Но най-напред разпозна колата — баща му винаги се кълнеше, че някой ден ще има точно такава: Плимут Фюри модел 1958. Каросерията беше червено-бяла и Хенри знаеше (колко ли пъти го бе повтарял баща му?), че под капака боботи двигател V-8 327. Мощност 255 конски сили, развива 120 километра за девет секунди. Ще си купя тая кола и когато умра, ще ме погребат с нея, обичаше да казва Бъч… но разбира се, той не успя да купи колата и бе погребан на държавни разноски след като обезумелият Хенри попадна в лудницата, крещейки за подземия и чудовища.

Ако вътре е той, май няма да го понеса, каза си Хенри, докато се люшкаше замаяно напред назад и стискаше ножа, гледайки тъмната фигура зад волана.

После дясната вратичка на Плимута се отвори, лампичката над нея светна и шофьорът завъртя глава към него. Беше Бълвоча Хъгинс. Раздраното му лице висеше на парчета. Едното око беше изчезнало и през прогнилата дупка върху съсухрената буза прозираха почернелите зъби. На главата му стърчеше бейзболното каскетче, което бе носил преди да умре. По обърнатата назад козирка се стичаше сивозеленикава слуз.

— Бълвоч! — провикна се Хенри и болката раздра корема му. Изкрещя отново, този път без думи.

Сиво-белезникавите мъртвешки устни на Бълвоча се разтегнаха в обезкървена, сбръчкана усмивка. Той протегна обезобразената си ръка към отворената врата в подканващ жест.

Хенри се поколеба, после изкуцука край предницата на Плимута, плъзгайки за миг пръсти по V-образната емблема, както правеше в детството си всеки път, когато баща му го водеше в бангорската изложбена зала да огледат мечтаната кола. Докато се добере до дясната страна, над света плъзна мека сива пелена и трябваше да се вкопчи в отворената врата, за да не падне на асфалта. Постоя с клюмнала глава, дишайки безсилно и прекъслечно. Най-сетне светът се завърна — поне отчасти — и той намери сили да се провре през вратата и да рухне на седалката. Болката отново го захапа отвътре и по ръката му плъзна прясна кървава струя. Напомняше топло желе. Скърцайки със зъби, той отметна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Най-сетне болката поотслабна.

Вратата се затръшна сама. Лампичката изгасна. Хенри видя как прогнилата ръка на Бълвоча се вкопчи в скоростния лост и го тласна напред. През разложената плът на пръстите прозираха кости и белезникави топчести стави.

Плимутът потегли по Канзас стрийт към Горната миля.

— Как си, Бълвоч? — чу Хенри собствения си глас.

Глупав въпрос, разбира се — нямаше начин Бълвоча да е тук, мъртвите не могат да карат коли — но в момента не му хрумваше нищо друго.

Бълвоча не отговори. Единственото му хлътнало око се взираше в пътя. През дупката в бузата му ужасните зъби надничаха към Хенри. Хенри смътно усети, че откъм някогашния му приятел долита непоносима смрад. Вонеше на кош прогнили, разкашкани домати.

Капачето на жабката отхвръкна напред и чукна Хенри по коляното. В светлината на малката крушка отвътре той различи бутилка вино „Тексаски шофьор“. Взе я, развинти капачката и отпи дълбока глътка. Алкохолът плъзна надолу с прохладна, копринена ласка и избухна в стомаха му като вулканично изригване. Хенри потрепера цял, изстена… сетне се почувствува малко по-добре, малко по-свързан със света.

— Благодаря — каза той.

Бълвоча завъртя глава към него. Хенри чу как се раздвижват сухожилията в шията му; скърцаха като ръждиви панти. Няколко секунди Бълвоча го гледа с мъртвешки, едноок поглед и едва сега Хенри осъзна, че почти целият му нос е изчезнал. Май нещо беше ръфало старото приятелче. Може би куче. Или плъхове. По-скоро плъхове. Когато гонеха скапаните хлапета, тунелите бяха пълни с тия гадинки.

Все тъй бавно Бълвоча завъртя глава напред. Хенри тихо въздъхна от облекчение. Ставаше му някак кофти, когато Бълвоча го гледаше така. В оцелялото хлътнало око имаше нещо неразбираемо. Упрек? Гняв? Или какво?

Зад волана на тази кола седи мъртво момче.

Хенри сведе очи към ръката си и видя, че кожата е настръхнала. Побърза пак да надигне бутилката. Този път глътката се плъзна малко по-леко и пръсна по цялото му тяло приятна топлина.

Плимутът се спусна по Горната миля и навлезе в кръговото движение… образно казано, защото в този нощен час нямаше никакво движение; жълтите мигащи лампи на светофарите хвърляха тръпнещи отблясъци по пустите улици и спящите сгради. Беше толкова тихо, че Хенри чуваше как вътре прещракват релетата… или само си въобразяваше?

— Не съм искал да те зарежа тогава, Бълви — промърмори той. — Знам, че не го мислиш, ама рекох да ти кажа за всеки случай.

Съсухрените жили отново заскрибуцаха. Бълвоча пак го погледна с хлътналото си око. Устните му се разтегнаха в страховита усмивка, разкривайки черни, гъсто плесенясали венци. Що за усмивка е това? — запита се Хенри, докато колата прелиташе с кадифено мъркане по Главната улица между закусвалнята на Нан и кино „Аладин“ от едната страна и универсалния магазин от другата. Дали е усмивка на опрощение? Усмивка на стар приятел? Или е усмивка, която говори: ще те спипам, Хенри, ще те спипам задето ни заряза двамата с Вик? Що за усмивка?

— Трябва да ме разбереш, нали знаеш как беше — каза Хенри и млъкна. Как беше наистина? Всичко се объркваше в мозъка му, събитията се размесваха като късчета от картинна мозайка, струпани върху някоя от ония скапани маси в залата за игри на „Джунипър хил“. Как беше в действителност? Тогава тримата проследиха шишкото и курвето до Канзас стрийт и изчакаха в храстите, докато ония се катереха по сипея. Ако ги бяха изтървали от поглед, Хенри щеше да зареже дебненето и просто щеше да поведе Бълвоча и Виктор подир тях; по-добре две жертви, отколкото нито една.

Но жертвите не изчезнаха. Облегнаха се на парапета и подхванаха разговор, хвърляйки от време на време погледи нагоре по улицата. Понякога се озъртаха и към Пущинака, но отрядът на Хенри беше добре укрит.

Спомняше си, че небето посивя, въздухът натегна и откъм изток взеха да прииждат облаци. Скоро щеше да завали.

Какво стана после? Какво…

Съсухрени, костеливи пръсти стиснаха ръката му и Хенри изпищя. Отново бе почнал да се проваля в памучната сивота, но страховитото докосване на Бълвоча и болката, която проряза стомаха му от писъка, го върнаха към реалния свят. Озърна се и видя лицето на Бълвоча само на два пръста от своето; стреснато си пое въздух и веднага съжали за това. Старото приятелче наистина се беше скапало. Хенри отново си помисли за куп домати, гниещи кротко в някой тъмен хамбарски ъгъл. Призля му.

Внезапно си спомни края — края на Бълвоча и Вик. Нещо бе изскочило от мрака, докато тримата стояха в една шахта с решетка на върха и се чудеха накъде да продължат. Нещо… Отначало Хенри не можеше да схване какво е. Разбра едва когато Виктор се разкрещя: „Франкенщайн! Това е Франкенщайн!“ И наистина беше чудовището на Франкенщайн със стърчащи от гърлото болтове и дълбок шев на челото; то бавно се люшкаше насреща, пристъпвайки с обуща като грамадни детски кубчета.

„Франкенщайн! — пищеше Вик. — Фр…“ После главата на Вик отхвръкна от раменете, прелетя през шахтата и се блъсна в отсрещната каменна стена с гнусен мляскащ звук. Воднистите жълти очи на чудовището се впериха в Хенри и той замръзна. Усети как губи власт над мехура си и по бедрата му плъзва топла влага.

Кошмарното създание се люшна към него и тогава Бълвоча… тогава Бълвоча…

— Слушай, знам, че избягах — каза Хенри. — Не биваше да го правя. Обаче… обаче…

Бълвоча го гледаше безмълвно.

— Изгубих се — прошепна Хенри, сякаш искаше да каже на стария приятел Бълви, че не му е било леко. Звучеше адски тъпо, все едно да рече: Да бе, Бълвоч, знам, че те пречукаха, ама пък на мене знаеш ли каква страхотна треска ми влезе под нокътя? Но наистина беше страшно… непоносимо страшно. Спомни си как час след час бродеше из свят от зловоние и мрак и накрая започна да крещи. По някое време опората под краката му изчезна и докато траеше безкрайното, зашеметяващо падане, той намери време да си помисли: Е, добре, след минутка ще бъда мъртъв и ще се отърва веднъж завинаги… а после го обгърна буйно течаща вода — навярно беше попаднал в подземния тунел на Кендъскиг. Без сам да знае как, той се озова навън, под лъчите на гаснещия залез, заблъска отчаяно с ръце към брега и със сетни усилия пролази нагоре по стръмния склон, само на петдесетина метра от мястото, където след двадесет и шест години щеше да се удави Ейдриън Мелън. Подхлъзна се, падна, удари си главата в нещо и загуби съзнание. Когато се свести, беше настанала нощ. Затътри нозе към шосе № 2 и успя да се добере на стоп до фермата. А там вече го чакаха ченгетата.

Но всичко това беше по-късно. А тогава, в канала, Бълвоча застана пред Франкенщайновото чудовище и то с един замах раздра лявата половина на лицето му чак до костта — Хенри видя това преди да побегне. Но сега Бълвоча се бе завърнал и сочеше нещо с пръст.

Хенри видя, че са спрели пред „Градски дом“ и изведнъж разбра всичко. Днес „Градски дом“ беше единственият хотел в Дери. През 58-ма имаше още два: „Източна звезда“ в края на Ексчейндж стрийт и „Отмора за пътника“ на Торо стрийт. И двата хотела бяха изчезнали по време на градската реконструкция (Хенри знаеше това; в „Джунипър хил“ усърдно четеше всеки нов брой на „Дери нюз“). Сега оставаше само „Градски дом“ и няколко паянтови мотелчета около магистралата.

Те трябва да са там, помисли той. Там, вътре. Всички, които още са живи. Дремят под завивките и в главите им танцуват видения на бонбони… или канали. А аз ще ги очистя. Ще ги изтрепя един по един.

Извади бутилката и с глухо сумтене отпи още една глътка. Усети как в скута му бликва нова струя кръв, седалката под него лепнеше, но от виното му ставаше по-добре; с виното всички тревоги изглеждаха незначителни. Би предпочел малко бърбън, но в края на краищата по-добре вино, отколкото нищо.

— Слушай — каза той на Бълвоча, — извинявай, че те зарязах. Не знам защо избягах. Моля те… не ми се сърди.

Бълвоча проговори за пръв и последен път, но не със своя глас. Гласът, който излетя от прогнилата му уста, беше дълбок, могъщ и страшен. Щом го чу, Хенри изплака. Това беше гласът от луната, гласът на клоуна, онзи глас, който чуваше в сънищата си за канали и дренажи, където безспирно ромоли вода.

— Млъквай и марш да им видиш сметката — изрече гласът.

— Дадено — изхленчи Хенри. — Дадено, веднага, навит съм, няма проблеми…

Той върна бутилката на място. Гърлото й се чукна в ръба на жабката и изтрака като зъби. После шишето изчезна и на негово място се появи сгънат лист хартия. Хенри го разгърна, оставяйки по ъглите кървави отпечатъци от пръстите си. Най-отгоре тъмнееше пурпурен надпис:

А по-долу беше отпечатано с изящни главни букви:

Номерата на стаите им. Чудесно. Така щеше да спести време.

— Благодаря, Бъл…

Но Бълвоча бе изчезнал. Шофьорската седалка беше опустяла. Върху нея лежеше само бейзболното каскетче с мухлясала козирка. И по скоростния лост се стичаше малко лепкава слуз.

Хенри гледаше, усещайки как сърцето му болезнено подскача в гърлото… сетне сякаш чу нещо да се размърдва на задната седалка. Припряно отвори вратата и изскочи навън, при което едва не се просна на асфалта. Двигателят на Плимута продължаваше да боботи като далечни гърмежи на увеселителни бомбички (в щата Мейн продажбата на подобни опасни играчки бе забранена през 1962 година) и Хенри го заобиколи отдалече.

Да върви беше истинско мъчение; всяка крачка опъваше и раздираше корема му. Все пак Хенри се добра до тротоара и спря там, оглеждайки осеметажната тухлена сграда — заедно с библиотеката, кино „Аладин“ и Семинарията тя бе един от малкото му ясни спомени за някогашния Дери. Почти всички прозорци по горните етажи бяха тъмни, но матовите стъклени глобуси край входа светеха меко в мъгливата нощ, обгърнати от влажни ореоли.

Хенри мъчително се затътри напред, мина между лампите и блъсна с рамо тежката врата.

Във фоайето царуваше сънлива тишина. Подът беше покрит с излинял ориенталски килим. Целият таван беше покрит с огромни правоъгълни стенописи, изобразяващи сцени от дърводобивната епоха на Дери. Край стените се пъчеха тумбести канапета, а върху решетката на студената мрачна камина белееха няколко брезови цепеници — истински цепеници, а не газови горелки; грамадната камина в „Градски дом“ не беше някаква евтина хотелска декорация. От широките саксии провисваха декоративни растения. Двойната стъклена врата към бара и ресторанта беше затворена. От някаква вътрешна стаичка долиташе приглушеният звук на телевизор.

Омазан в кръв от глава до пети, Хенри се заклатушка през фоайето. Кръвта бе пропила гънките на дланите му; кървави ивици и петна тъмнееха по лицето му като индиански бойни шарки. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите. Ако някой го видеше сега, би побягнал с писъци. Но фоайето беше пусто.

Щом натисна копчето за повикване, вратата на асансьора веднага се отвори. Той огледа листа в ръката си, после се втренчи в бутоните. След кратко колебание натисна шестия и вратата се затвори. Раздаде се бръмчене и кабината пое нагоре.

Най-добре да започна от върха и да слизам надолу.

Той притвори очи и се облегна на стената. Равномерният шум на асансьора го успокояваше. Напомняше тихото бучене на дренажни помпи. Отново си спомни за онзи ден. Тогава всичко изглеждаше едва ли не предопределено, сякаш всички играеха отдавна написани роли. Виктор и Бълвоча бяха… почти като хипнотизирани. Спомни си…

Кабината спря и от лекото тръсване из стомаха му пак бликна разкъсваща болка. Вратата се плъзна настрани. Хенри излезе в безмълвния коридор (и тук растения, повивни, паешки растения, не искаше да докосва тия лепкави, зелени пипала, прекалено му напомняха за ония неща, които провисваха долу в мрака). Отново погледна списъка. Каспбрак беше в стая 609. Хенри закрачи нататък, като се подпираше на стената и оставяше по тапетите тънка кървава следа (а, обаче минаваше настрани, щом наближеше някое от провисналите паешки растения; не искаше да си има работа с тях).

Ето вратата. Хенри измъкна автоматичния нож, облиза пресъхналите си устни и почука. Тишина. Почука още веднъж, този път по-силно.

— Кой там?

Сънлив глас. Добре. Сигурно идваше насам замаян, по пижама. А когато отвореше вратата, Хенри щеше да забие ножа право в ямката отстрани на шията — уязвимата ямка точно под адамовата ябълка.

— Дежурният, сър — каза Хенри. — Известие от съпругата ви.

Имаше ли съпруга Каспбрак? Дали не беше допуснал глупост с тия думи? Хенри зачака, изтръпнал от напрежение. Чу мекото шумолене на чехли.

— От Майра ли?

Гласът звучеше тревожно. Добре. След малко щеше да се разтревожи още повече. Върху дясното слепоочие на Хенри равномерно туптеше изпъкнала веничка.

— Предполагам, сър. Няма име. Пише само, че е от съпругата ви.

Настана тишина, после се раздаде металическо дрънчене — Каспбрак откачаше веригата. Ухилен, Хенри натисна бутончето на ножа. Щрак. Той вдигна острието край бузата си и се приготви за удар. Резето изскърца. Само след миг щеше да забие ножа в гърлото на гадния кльощав хлапак. Зачака. Вратата се отвори и Еди

10.

Неудачниците в пълен състав / 13:20 ч.

видя Стан и Ричи да излизат от супера на Костело авеню, ближейки с наслада грамадни шоколадови сладоледи на клечка.

— Хей! — извика той. — Хей, почакайте!

Те се обърнаха и Стан му махна с ръка. Еди хукна към тях с цялата бързина, на която бе способен, тоест не особено бързо. Едната му ръка беше в гипс, а с другата крепеше под мишница кутия „Не се сърди човече“.

— Кажи ба, Еди. Кажи ба, мойто м’че — изтътна Ричи с величествения Глас на Южняка джентълмен (който звучеше горе-долу като гласа на Храброто петле от анимационните филми на „Уорнър Брадърс“). — Е па глей го ’начи… глей го ’начи… хчупило си ръката, горкото м’че! Ръката си хчупило, ба Стан! Айде сега да го пожалиш и да му поносиш сърдитото чивече.

— Мога и сам да си го нося — отвърна леко задъханият Еди. — Дай да близна малко.

— Майка ти не би одобрила подобно нещо — печално каза Ричи и енергично заръфа сладоледа. Тъкмо беше стигнал до любимия си шоколадов пълнеж. — Микроби, м’че! Да ти каем ’начи… ’начи… моеш да прифанеш микроби от чуждо едене.

— Поемам риска — заяви Еди.

Ричи неохотно поднесе сладоледа към устата му… и побърза да го дръпне след две съвсем скромни близвания.

— Ако искаш, вземи моя — каза Стан. — И без това съм преял.

— Евреите ядат много малко — поучително съобщи Ричи. — Така им предписва религията.

Тримата крачеха весело към Канзас стрийт и Пущинака. Градът изглеждаше унесен в тежка следобедна дрямка. Почти във всички къщи щорите бяха спуснати. По дворовете се търкаляха изоставени играчки, сякаш техните собственици бяха повикани спешно да си лягат. Отвъд западния хоризонт тътнеха гръмотевици.

— Наистина ли? — обърна се Еди към Стан.

— Не бе, Ричи просто те будалка — отвърна Стан. — Евреите ядат като всички нормални хора. — Той посочи Ричи. — Като него.

— Знаеш ли, Ричи, много е кофти дето се ебаваш така със Стан — каза Еди. — Какво ще речеш, ако някой вземе да дрънка разни тъпотии за тебе само защото си католик?

— А, католиците са голяма работа — възкликна Ричи. — Веднъж татко ми каза, че Хитлер бил католик, а пък той е изтрепал милиарди евреи. Нали, Стан?

— Да, сигурно — смутено потвърди Стан.

— Майка ми побесня, че татко говори така — продължаваше Ричи. При спомена по устните му плъзна лека усмивка. — Направо се раз-пе-ни. А пък освен това ние, католиците, сме имали и инквизиция — нали знаете, ония симпатяги, дето правели големите майтапизми с нажеженото желязо, колелото и „испанския ботуш“. Според мен всички религии са смахната работа.

— И аз тъй мисля — тихо каза Стан. — У дома не сме особено религиозни. Спокойно си ядем шунка и бекон. Право да ви кажа, дори не знам точно какво е да си евреин. Роден съм в Дери, понякога отскачам с нашите до синагогата в Бангор за празници като Йом Кипур и тем подобни, но…

Той замълча и сви рамене.

— Шунка? Бекон? — озадачено повтори Еди. Той и майка му бяха методисти.

— Ортодоксалните евреи не ядат такива неща — обясни Стан. — Някъде в религиозните книги е писано, че не бива да ядем твари, които пълзят в калта или ходят по дъното на океана. Не знам защо е така. Обаче свинското се смята за забранено. Омарите също. Ама у нас всички ядем омари.

— Шантава работа — изкиска се Еди. — Не бях чувал за религия, която да ти казва какво не бива да ядеш. Че то ако тръгне така, утре ще вземат да те учат и какъв бензин да не купуваш.

— Нечист бензин да не наливаш — каза Стан и се разсмя. Ричи и Еди изобщо не схванаха кое е смешното.

— Ама признай, Стан, че наистина е шантава работа — разпали се Ричи. — Една наденица да не можеш да изядеш само защото си евреин.

— Тъй ли? — запита Стан. — У вас ядете ли месо в петък?

— Не, разбира се! — възмутено отвърна Ричи. — В петък не бива да се яде месо, защото… — Той се ухили. — Да бе, схванах ти тънкия намек.

— Католиците наистина ли отиват в ада, ако ядат месо в петък? — запита Еди с жив интерес, без да подозира, че допреди две поколения в рода му е имало само ревностни полски католици, който по-скоро биха предпочели да тръгнат голи по улиците, отколкото да хапнат месо в петък.

— Виж какво ще ти кажа, Еди — заяви Ричи. — Не вярвам Господ да ме прати в пъклото само задето в петък съм се разсеял и съм си направил сандвич с наденица, обаче има ли смисъл да се рискува? А?

— Сигурно няма — съгласи се Еди. — А пък цялата работа ми изглежда толкова…

Щеше да каже „толкова глупава“, но изведнъж си спомни историята, която бе чул преди години от мисис Портли в неделното училище — тогава още беше в първи клас на Малките християни. Според нейния разказ веднъж едно лошо момче откраднало късче причастие от подноса и го скрило в джоба си. Отнесло го у дома и го хвърлило в тоалетната, просто за да види какво ще стане. Моментално — поне според думите на мисис Портли пред слисаните Малки християни — водата в тоалетната станала яркочервена. Това била Кръвта Христова и момчето я видяло, защото било извършило нещо много лошо, наречено БОГОХУЛСТВО. Поличбата го предупреждавала, че като хвърля тялото Господне в тоалетната, обрича безсмъртната си душа на адски мъки.

Дотогава Еди харесваше причастието (първото си причастие бе получил само преди година). Вместо вино методистите използуваха гроздов сок, а тялото Господне бе представяно с кубчета мек, пресен хляб. Харесваше му мисълта, че приема храна и питие като религиозен акт. Но след разказа на мисис Портли страхопочитанието му пред ритуала бе изместено от нещо далеч по-могъщо и злокобно. Невинното посягане към късчето хляб се превърна в героична постъпка и той винаги се боеше, че в този миг може да го порази гръм… или още по-лошо — хлябът между пръстите му внезапно да се преобрази в топче съсирена кръв и под църковния свод да отекне безплътен глас: Недостоен! Недостоен! Обречен на адски мъки! Често след причастието гърлото му се стягаше, дъхът му започваше да хрипти и той очакваше с паническо нетърпение кога най-сетне ще мине благословията, та да изтича навън и да си пръсне лекарство.

Не ставай смешен, казваше си той, когато поотрасна малко. Онова е било само приказка, пък и мисис Портли не е светица — мама разправя, че тя е разведена и всяка седмица ходи да играе Бинго в Бангор, а истинските християни не играят хазарт, това е само за езичниците и католиците.

Разсъжденията изглеждаха напълно логични, ала не носеха успокоение. Разказът за причастието, което превърнало водата в кръв, го тормозеше непрестанно, гризеше го и понякога даже не му даваше да заспи. Една нощ му хрумна, че има само един начин да се отърве веднъж завинаги: да открадне парченце хляб, да го хвърли в тоалетната и да види с очите си какво ще стане.

Но за подобен експеримент не му достигаше смелост; разумът му не можеше да устои пред зловещото видение на кръвта, която се разлива из водата като обвинителен облак, обричащ грешника на вечни мъки. Не можеше да устои срещу силата на магическото заклинание: Вземете и яжте: това е Моето тяло; това е Моята кръв, която се пролива за прощаване на греховете.

Не, така и не посмя да направи експеримента.

— Предполагам, че всички религии са смахнати — каза Еди.

Но могъщи, неволно добави мисълта му, могъщи като някаква магия… само че дали и това не бе БОГОХУЛСТВО? Той се замисли за чудовището, което бяха срещнали на Нийбълт стрийт и за пръв път откри безумното съвпадение — та нали върколакът също бе изскочил от тоалетната.

— Леле братче, май всичко живо е заспало — каза Ричи, захвърляйки небрежно в канавката клечката от сладоледа. — Някога да сте виждали такава пустош? Да не би целият град да е отскочил на пикник до Бар Харбър?

— Хъ-хъ-хей, м-момчета! — подвикна изотзад Бил Денброу. — По-ххо-чакайте!

Еди се завъртя, щастлив както винаги да чуе гласа на Шеф Бил. Видя го да се задава със Силвър откъм ъгъла на Костело авеню, изоставяйки Майк далече назад, макар че неговият велосипед беше чисто нов.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изрева Бил.

Сред оглушителния трясък на игралните карти, закрепени по калниците с щипки за пране, той се понесе към тях с около тридесет и пет километра в час. После настъпи контрата, стисна спирачките и се плъзна по асфалта, оставяйки зад гумите изумително дълга черна диря.

— Абре, Пелтек! — възкликна Ричи. — Как си ба, м’че? Да ти каем ’начи… ’начи… как си, мойто м’че?

— До-ххо-обре съм — каза Бил. — Да сте виждали Бен или Бъ-бъ-бевърли?

В това време пристигна и Майк. По лицето му се стичаха капчици пот.

— Каква скорост вдига това колело? — запита той.

Бил се разсмя.

— Н-не знам тъ-тъ-точно. Д-доста е бъ-ххъ-ързо.

— Не съм ги виждал — каза Ричи. — Сигурно се мотаят долу. И пеят в дует. „Чшш-бум, чшш-бум, я-да-да-да-да… ти си моята нежна мечта.“

Стан Юрис гърлено измуча, като че се канеше да повърне.

— Просто завижда — съобщи Ричи на Майк. — Евреите не могат да пеят.

— Бъ-бъ-бъ…

— Бибип, Ричи — довърши Ричи вместо Бил и всички се разсмяха.

Отново поеха към Пущинака. Майк и Бил тикаха велосипедите си. Отначало разговорът беше оживен, после взе да замира. Поглеждайки Бил, Еди забеляза на лицето му тревожно изражение и си помисли, че навярно и той е потиснат от тишината. Знаеше, че преди малко Ричи просто се бе пошегувал, но градът наистина изглеждаше тъй, сякаш всички се бяха изнесли към Бар Харбър… или накъдето и да било. По улицата не се мяркаше нито една кола; минувачите бяха изчезнали, не зърнаха поне някоя бабичка да куцука с пазарска количка от магазина към къщи.

— Голямо мъртвило, а? — подхвърли Еди, но Бил само кимна.

Пресякоха Канзас стрийт и вече наближаваха Пущинака, когато изведнъж видяха Бен и Бевърли да тичат насреща им с викове. Еди се смая от вида на Бевърли; обикновено тя беше чиста и спретната, винаги с измита коса, вързана на опашка зад тила. А сега изглеждаше омазана с всевъзможни боклуци. В широко разтворените й очи блестеше ужас. На бузата й тъмнееше дълга драскотина. Блузата й беше разкъсана, а по джинсите лепнеше кора от засъхнала кал.

Бен подтичваше зад нея с пухтене и коремът му се подмяташе нагоре-надолу.

— Не бива да слизате в Пущинака — изпъшка Бевърли. — Момчетата… Хенри… Виктор… те са там някъде… нож… той има нож…

— Н-намали о-ххо-боротите — прекъсна я Бил, поемайки командуването с лекота, почти без да осъзнава, че го прави. После погледна дотичалия Бил. Шишкото беше изчервен като домат и масивната му гръд подскачаше на мощни тласъци.

— Тя казва, че Хенри е полудял, Шеф Бил — съобщи Бен.

— Е, майната му, той пък кога ли е бил нормален? — запита Ричи и плю през зъби.

— Млъ-ххъ-ъквай, Р-ричи — нареди Бил и пак се обърна към Бевърли. — Ра-хха-зказвай.

Еди тайно плъзна ръка към джоба си и докосна инхалатора. Не знаеше какво се задава, но вече усещаше, че няма да е добро.

С неимоверни усилия да говори спокойно, Бевърли успя да изложи съкратен вариант на събитията — вариант, започващ от мига, в който Хенри, Виктор и Бълвоча я настигнаха на улицата. Премълча за баща си — умираше от срам при спомена за станалото.

Когато разказът свърши, Бил помълча с приведена глава и ръце в джобовете, подпрял кормилото на Силвър върху гърдите си. Другите чакаха, хвърляйки тревожни погледи към ниския парапет край ръба на сипея. Бил размишлява дълго, но никой не посмя да заговори. В главата на Еди внезапно и леко изплува мисълта, че това може да е последният епизод. Точно такова чувство пропиваше безмълвния ден, нали? Чувството, че целият град си е обрал крушите и е заминал нанякъде, изоставяйки тук само празните сгради.

Ричи мислеше за внезапно оживялата снимка в албума на Джордж.

Бевърли мислеше за страшните, избледнели очи на баща си.

Майк мислеше за птицата.

Бен мислеше за мумията и мириса на отдавна изтляла канела.

Стан мислеше за подгизнали, почернели джинси и бледи, сбръчкани ръце, по които се стича вода.

— Ха-а-айде — каза най-сетне Бил. — Сли-ххи-изаме д-д-долу.

— Бил… — запъна се Бен. Лицето му бе потъмняло от тревога. — Бевърли казва, че Хенри наистина е полудял. Че иска да убие…

— Т-т-това не е тяхно. — Бил размаха ръка надолу и надясно към дългото зелено острие на Пущинака, към храстите, горските гъсталаци, бамбука и водните отблясъци. — Н-не е тяхна съ-съ-собственост. — Той ги огледа един по един и лицето му беше изпълнено с мрачна решителност. — О-ххо-мръзна ми д-да ме пъ-пъ-преследват. Б-б-бихме ги вече в-веднъж с къ-къ-камъни и ако т-т-трябва, п-пак ще ги б-бием.

— Почакай, Бил — възрази Еди. — Ами ако не са само те?

Бил се завъртя към него и поразеният Еди за пръв път видя колко морно и изпито изглежда лицето му — в това лице имаше нещо ужасяващо, но едва подир много, много години, докато задрямваше след срещата в библиотеката, щеше да разбере какво е било то: виждаше лицето на момче, тласнато до ръба на безумието — момче, което в крайна сметка може би нямаше повече власт над разума и решенията си, отколкото лудият Хенри. Ала истинският Бил не бе изчезнал, той надничаше през тия зверски, подплашени очи — един познат, гневен и решителен Бил.

— Д-добре де — каза той. — И кха-а-кво к-като нъ-нъ-не са?

Никой не отговори. Гръмотевиците тътнеха все по-близо. Еди вдигна очи и видя как от запад се задават черни буреносни облаци. Скоро небето щеше да се продъни, както казваше понякога майка му.

— Чъ-чъ-чуйте сега кха-а-кво ще ви к-кажа. — Бил ги огледа отново. — Никой не е длъ-ххъ-ъжен д-да идва с мен, ако н-не иска. С-сами си ре-ешавате.

— Аз идвам, Шеф Бил — тихо каза Ричи.

— И аз — каза Бен.

— Дадено — рече Майк и сви рамене.

Бевърли и Стан потвърдиха едновременно. Еди кимна последен.

— Мисля, че не бива да идваш, Еди — обади се Ричи. — С тая ръка, знаеш, не си за веселба.

— Аз п-пък го и-ххи-искам — възрази Бил. — Стой до м-мене, Е-е-еди. Аз ще те п-п-пазя.

— Благодаря ти, Бил — каза Еди.

Изведнъж морното, обезумяло лице на Бил му се стори прекрасно — прекрасно и любимо. Обзе го неясно изумление. Ако ми нареди, сигурно бих умрял за него. Що за власт е това? Едва ли ще да е много приятна, щом кара човека да изглежда толкова страшно.

— Да, Бил си има тайно оръжие — заяви Ричи. — Отровни газове. Като пръдне, ще им види сметката!

Бен и Майк се разсмяха тихичко. Еди само се усмихна.

Гръмотевицата отекна още по-близо. Всички трепнаха и се скупчиха един до друг. Вятърът се засилваше, подмяташе с тропот боклуците из канавката. Първите черни облаци плъзнаха по мъгливия слънчев диск, обгърнаха го с блед ореол и сенките се стопиха. Студеният вятър облъхна потната ръка на Еди. Той потрепери.

Бил се обърна към Стан и изрече нещо странно:

— Носиш ли си к-книжката с п-п-птиците?

Стан се потупа по джоба.

Бил отново ги огледа един по един.

— Д-да т-т-тръгваме.

Спуснаха се по сипея в индийска нишка, само Бил вървеше до Еди, както бе обещал. Той разреши на Ричи да свали Силвър по склона и когато стигнаха долу, двамата го прибраха на обичайното място под моста. После пак се събраха на група и огледаха Пущинака.

Сянката на идващата буря не беше истински мрак, не можеше да се нарече дори здрач. Но дневната светлина се бе променила и всички предмети изпъкваха с магическа, стоманена релефност — без сенки, ясни, като изваяни. С дълбока тръпка на тревога и ужас Еди осъзна защо тази светлина му се струва толкова позната — същия сумрак бе запомнил от къщата на Нийбълт стрийт 29.

През облаците пробяга крива, разклонена мълния — толкова ярка, че Еди неволно замижа. Той вдигна ръка към лицето си и откри, че устните му броят: Едно… две… три… После като експлозия на каменарски капсул изтрещя оглушителна, лаеща кашлица и всички се скупчиха още по-плътно.

— Тая сутрин по радиото не казаха нищо за дъжд — тревожно се обади Бен. — Във вестника пишеше, че ще е облачно и горещо.

Майк се взираше в небето. Високите тежки облаци нахлуваха като стремителни кораби с черни килове сред синкавата мараня, която бе обгърнала небосвода от хоризонт до хоризонт, докато двамата с Бил привършваха обяда си.

— Бързо идва — каза той. — Никога не съм виждал буря да връхлита толкова бързо.

Сякаш за да потвърди думите му, горе изтрещя нова гръмотевица.

— Х-хайде — подкани ги Бил. — Д-да о-ххо-ставим играта на Е-е-еди в к-к-къщичката.

Закрачиха по пътеката, която бяха утъпкали през изминалите седмици след строежа на бента. Бил и Еди вървяха начело, плъзгайки рамене по широките зелени листа на шубраците. След тях идваха останалите. Вятърът налетя отново и дървесните корони зашушнаха. Откъм бамбуковия гъсталак се раздаде глух, призрачен пукот като зов на далечни тамтами във филм за джунглите.

— Бил? — тихо прошепна Еди.

— Какво?

— Мислех, че само на кино става така, обаче… — Еди смутено се разсмя. — Имам чувството, че някой ме гледа.

— А, няма кха-а-кво да се ч-ч-чудиш — кимна Бил. — Тъ-тъ-тук са.

Еди стреснато се огледа и прихвана картонената кутия още по-здраво. Той

11.

Стаята на Еди / 03:05 ч.

отвори вратата пред чудовище от филм на ужасите.

На прага стоеше окървавен призрак и този призрак не можеше да бъде никой друг освен Хенри Бауърс. Приличаше на пришълец от гроба. Лицето му беше застинало като шаманска маска в израз на кръвожадна ненавист. Дясната му ръка се притискаше към бузата и докато втрещеният Еди се мъчеше да си поеме дъх, ръката тласна напред хладното лъскаво острие.

Без да мисли — нямаше време; ако бе загубил секунда за размисъл, щеше да умре — Еди затръшна вратата. Тя блъсна ръката на Хенри, отклони ножа и острието профуча бясно само на два пръста от гърлото на жертвата.

Ръката на Хенри изхрущя между вратата и рамката. Той нададе глух вик. Пръстите му се разтвориха. Ножът тупна на пода. Еди го подритна и оръжието отлетя под телевизора.

Хенри се хвърли върху вратата с цялата си тежест. Еди беше с петдесетина килограма по-лек и отхвръкна като парцалена кукла; ръбът на леглото го подкоси през коленете и той падна по гръб. Хенри нахълта в стаята и трясна вратата зад гърба си. После дръпна резето, докато Еди се надигаше с широко разтворени очи и хриптящо гърло.

— Ха да те видя, педалче — изръмжа Хенри.

Търсейки оръжието си, той плъзна поглед по пода. Ножът не се виждаше никъде. Еди зашари с ръка по нощното шкафче и напипа една от двете бутилки минерална вода „Перие“, които бе поръчал през деня. Тази беше пълната; другата бе изпил преди да тръгне за библиотеката, защото от нерви и напрежение го мъчеха киселини. „Перие“ помагаше за доброто храносмилане.

В мига, в който Хенри отхвърли мисълта за ножа и прекрачи напред, Еди стисна за гърлото зелената крушовидна бутилка и я строши в ръба на нощното шкафче. Пенести струи минерална вода обляха кутийките с лекарства.

Ризата и джинсите на Хенри бяха напоени с прясна и съсирена кръв. Дясната му ръка висеше под неестествен ъгъл.

— Педалче — избъбри Хенри. — Сега ще видиш как се хвърлят камъни.

Той се добра до леглото и посегна към Еди, който все още не можеше да осъзнае какво се е случило. Откакто отвори вратата бяха минали не повече от четиридесет секунди. Хенри понечи да го сграбчи. Еди замахна с назъбения край на шишето. Острото стъкло се впи в лицето на Хенри, дълбоко раздра бузата и продупчи дясното му око.

Хенри беззвучно изпищя и се люшна назад. Разцепеното око провисна под орбитата, ръсейки капки жълто-белезникава течност. От бузата му бликаше кървав фонтан. Писъкът на Еди беше по-силен. Той скочи от леглото и се хвърли към Хенри — сам не знаеше защо, може би за да му помогне — и в това време Хенри пак връхлетя насреща. Еди размаха бутилката като шпага и този път назъбеното зелено стъкло сряза дълбоко лявата ръка на Хенри. От разкъсаните пръсти шурна нова кръв. Хенри изръмжа глухо, сякаш искаше да си прочисти гърлото, и блъсна Еди с дясната си ръка.

Еди отлетя назад и се блъсна в бюрото. Докато падаше на пода, лявата му ръка някак се подви отзад и той рухна върху нея. Разтърси го взрив на непоносимо страдание. Усети как костта се разпада по линията на старото счупване и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

Тъмна сянка закри светлината.

Изправен над него, Хенри Бауърс се люшкаше напред-назад. Коленете му се подгъваха. Лявата му китка ръсеше кръв по халата на Еди.

Еди не бе изтървал строшената бутилка от „Перие“. Преди коленете на врага да загубят сетни сили, той вдигна шишето с назъбената част нагоре и подпря капачката над гръдната си кост. След миг Хенри грохна като отсечен дънер и се наниза върху бутилката. Еди я усети как се строшава на парчета и през затиснатата му ръка пробяга нова адска болка. Обля го топъл водопад. Не знаеше чия е кръвта — негова или на Хенри.

Хенри се гърчеше като риба на сухо. Обувките му трополяха ритмично по килима. Еди усети вонящия му дъх. После Хенри внезапно стегна мускули и се търкулна настрани. Затвореното гърло на бутилката стърчеше нелепо над корема му, сякаш бе израсло отвътре.

— Гъг — изхърка Хенри и замълча. Изцъкленото му око се взираше в тавана. Еди помисли, че може би е мъртъв.

Еди напрегна сили, за да се изтръгне от прииждащите вълни на безсилие и мрак. Надигна се на колене, после успя да стане прав. Счупената ръка се люшна пред него и новият взрив на болка избистри главата му. Полузадушен, той изхъхри и пристъпи към нощното шкафче. Измъкна инхалатора от локвичката газирана вода, налапа пръскалката и дръпна спусъка. Потръпна от гнусния вкус, после си пръсна още една доза. Озърна се към тялото върху килима — нима беше Хенри? Нима можеше да е той? Да, той беше. Остарял, с прошарена, късо подстригана коса, с бледа и провиснала като тесто шишкава плът, но все пак си оставаше Хенри. Само че мъртъв. Най-сетне Хенри беше…

— Гъг — каза Хенри и седна. Ръцете му зашариха из въздуха, сякаш диреха опори, които само той можеше да види. Срязаното му око изтичаше. Долната половина се беше лепнала върху бузата. Той завъртя глава, видя Еди да отстъпва към стената и се помъчи да стане.

Отвори уста и от гърлото му блъвна кръв. Хенри отново рухна на килима.

Усещайки бесните удари на сърцето си, Еди посегна към шкафчето, но само успя да събори телефона на леглото. Грабна го и завъртя нулата. Сигналът бръмчеше… бръмчеше… бръмчеше…

Хайде де, помисли Еди, какво правите там долу, патките ли си барате? Хайде, моля ви, вдигнете тоя шибан телефон!

Сигналът продължаваше да звучи. Еди не откъсваше поглед от Хенри, очаквайки всеки миг лудият да се изправи на крака. Кръв. Мили Боже, колко кръв!

— Рецепция — раздаде се сънлив, недоволен глас.

— Свържете ме със стаята на мистър Денброу — каза Еди. — Незабавно.

С другото ухо се ослушваше към околните стаи. Колко шум бяха вдигнали? Нямаше ли някой да заблъска по вратата и да запита дали всичко е наред?

— Сигурен ли сте, че искате да му позвъня? — запита дежурният. — Часът е три и десет.

— Да, непременно! — Еди почти крещеше. Слушалката в ръката му трепереше конвулсивно, на тласъци. Прогнилата болка в другата ръка бръмчеше като рой разлютени оси. Не помръдна ли Хенри? Не; само така му се струваше.

— Добре, добре — промърмори администраторът. — Успокой топката, приятел.

Нещо изщрака и в слушалката отново забръмча дрезгав сигнал. Хайде, Бил, хайде, хай…

И внезапно му хрумна зловещо правдоподобна мисъл. Ами ако Хенри вече бе минал през стаята на Бил? Или на Ричи? На Бен? На Бев? Ами ако на идване бе посетил библиотеката? Все някъде трябваше да е минал; ако не го бяха накълцали така, сега Еди щеше да лежи мъртъв на килима и ножът щеше да стърчи от гърдите му както стърчеше бутилката „Перие“ от корема на Хенри. Ами ако Хенри вече бе посетил всички останали, ако ги бе спипал сънени и замаяни като него? Ако всички бяха мъртви? Еди усети, че ако до пет секунди никой не вдигне слушалката, страшната мисъл ще го накара да закрещи.

— Моля те, Шеф Бил — прошепна той. — Моля те, обади се, човече.

Отсреща вдигнаха слушалката и гласът на Бил изрече някак странно боязливо:

— А-а-ало?

— Бил — едва избъбри Еди. — Бил, слава Богу.

— Еди? — Гласът леко заглъхна, докато Бил обясняваше някому кой се обажда. После пак се засили. — Кха-а-кво има, Еди?

— Хенри Бауърс — каза Еди. Отново се вгледа в тялото на пода. Не помръдваше ли? Този път не беше толкова лесно да се убеди, че Хенри лежи неподвижно. — Бил, той нахълта тук… и аз го убих. Имаше нож. Мисля… — Той понижи глас. — Мисля, че беше същият нож като миналия път. Когато ни подгониха в каналите. Помниш ли?

— П-п-помня — мрачно отвърна Бил. — Еди, слушай внимателно. Искам да

12.

Пущинакът / 13:55 ч.

с-се върнеш и да п-п-повикаш Б-бен.

— Добре — каза Еди и спря на място. Вече наближаваха поляната. От облачното небе долитаха гръмотевици, наоколо вятърът въздишаше из храсталака.

Бен догони Бил тъкмо когато излизаха на поляната. Отворената вратичка зееше като нелеп черен квадрат сред зелената трева. Ромонът на течението се чуваше съвършено ясно и Бил изведнъж усети с някаква безумна увереност, че за последен път в детството си се среща с този звук, с това място. Дълбоко вдъхна мириса на пръст, на гора и сажди от далечното бунище, пръскащо облаци дим като зловещ вулкан, който все не може да се накани да изригне. Видя как ято птици излита от железопътния насип и се отправя към Олд кейп. Вгледа се в кипналите облаци.

— Какво има? — запита Бен.

— Защо н-не се о-ххо-питаха да ни н-н-нападнат? — промърмори Бил. — Т-т-тук са. Е-е-еди беше пъ-пъ-прав. У-хху-сещам ги.

— Аха — кимна Бен. — Сигурно са толкова глупави, че очакват да влезем в къщичката. А после да ни спипат.

— М-може би — каза Бил.

Внезапно го обзе безсилна ярост, че проклетото заекване не му позволява да говори бързо. Но навярно имаше неща, които изобщо не би могъл да изрази с думи — как му се струваше, че е способен едва ли не да вижда през погледа на Хенри; как усещаше, че макар да са изправени един срещу друг като безпомощни пионки на враждебни сили, двамата се сближават все повече и повече.

Хенри очакваше да приемат схватката.

То очакваше да приемат схватката.

И да умрат.

В главата му сякаш избухна ледена, бяла светлина. Щяха да станат жертви на убиеца, който бродеше из Дери след гибелта на Джордж. И седмината. Може би по-късно щяха да намерят телата им. Може би не. Всичко зависеше от въпроса дали То може и иска да защити Хенри… и в по-малка степен Виктор и Бълвоча. Да. За външния свят, за хората от градчето ние ще бъдем жертви на убиеца. И така е правилно — правилно по някакъв странен начин. То иска да умрем. Използува Хенри като инструмент, за да не излиза навън. Сигурно аз ще съм пръв… Бевърли, Ричи или Майк биха могли да обединят групата, но Стан е изплашен, Бен също, макар че ми изглежда по-силен от Стан. А Еди е със счупена ръка. Защо ги доведох тук? Господи! Защо?

— Бил? — тревожно се обади Бен.

Стояха край къщичката и другите се събираха наоколо. Отново изтрещя гръм и храстите зашепнаха още по-силно. Бамбуковите стъбла трополяха зловещо сред прииждащия сумрак.

— Бил? — Този път беше Ричи.

— Шшшшшт!

Другите млъкнаха и боязливо се свиха под безумния блясък на погледа му.

Той се взря в храстите, в пътеката, която лъкатушеше през тях към Канзас стрийт и усети как съзнанието му прекрачва още едно стъпало към някаква по-висша сфера. Умът му не заекваше; всички мисли сякаш се раждаха в лудешкия вихър на интуицията и идваха съвършено избистрени.

Джордж от едната страна, аз и моите приятели от другата. И тогава То ще спре

(отново)

отново, да, отново, защото това е ставало и преди, и винаги е трябвало някакво сетно жертвоприношение, някакво страшно зверство да сложи край, не разбирам откъде знам това, но го знам… и те… те…

— Те ще по-ххо-зволят да се случи — промърмори Бил, гледайки с разширени очи прекъслечната нишка на пътеката. — Я-хха-асна р-работа.

— Бил? — умолително изрече Бев.

До нея стоеше Стан, дребничък и спретнат, със синьо поло и памучен панталон. От другата й страна Майк напрегнато се взираше в Бил, сякаш четеше мислите му.

Ще позволят да се случи, винаги правят така, после всичко затихва, животът продължава и То… То…

(заспива)

заспива… или се вцепенява като мечка през зимата… и после започва отново… и те знаят… хората знаят… знаят, че тъй трябва да бъде, за да може То да съществува…

— Д-дъ-дъ-дъ-д-д-д…

Мили Боже моля Те Боже троши стобора моля Те Боже с трясък сух помогни ми да го кажа и пак крещи мили Боже мили Исусе МОЛЯ ТЕ ПОМОГНИ МИ ДА ГОВОРЯ!

— Д-д-доведох ви т-тук за-хха-щото нъ-нъ-никъде не сме в б-б-безопасност — каза Бил. По устните му изби слюнка; той я избърса с опакото на китката си. — Дъ-дъ-дери е То. Ра-хха-азбирате ли м-ме? — Той ги огледа и всички отстъпиха крачка назад; в изцъклените им очи блестеше страх. — Дъ-ххъ-ери е Тъ-тъ-то! Кхъ-ъ-дето и да отъ-тъ-тидем… к-к-когато То ни д-д-докопа, х-хората няма да ви-ххи-иждат, няма да ч-ч-чуват, няма да знъ-знъ-знаят. — Сега ги гледаше умолително. — Н-не ра-хха-збирате ли к-к-какво става? О-ххо-става ни с-с-само да се п-п-помъчим да сло-ххо-ожим к-к-край п-п-преди да е п-п-почнало.

Бевърли отново видя как мистър Рос я погледна, стана, сгъна си вестника и спокойно влезе в къщата. Хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. А баща ми

(сваляй гащите, улично момиче)

бе искал да я убие.

Майк мислеше как обядваха с Бил. Мисис Денброу сякаш изобщо не ги забеляза, беше се унесла в своя призрачен свят и четеше роман от Хенри Джеймс, докато момчетата си правеха сандвичи и дъвчеха на крак до кухненската маса. Ричи мислеше за спретнатата, но съвършено пуста къща на Стан. Стан се бе изненадал малко — по обед майка му почти винаги си беше у дома. Ако й се случеше да излезе, непременно оставяше бележка. Но днес нямаше бележка. Колата бе изчезнала. „Сигурно е отишла да пазарува с приятелката си Деби“ — каза тогава Стан и леко навъсен се зае да прави сандвичи с руска салата. Ричи не обърна внимание на дребното произшествие. Разбираше го едва сега. Еди мислеше за майка си. Когато излезе с кутията „Не се сърди човече“ под мишница, тя не го изпрати с дежурните напътствия: Внимавай, Еди; прибери се на сухо, ако завали, Еди; да не си посмял да тичаш, Еди. Не го запита дали си носи инхалатора, не му каза по кое време да се прибере, не го предупреди да се пази като играе с „ония невъзпитани момчета“. Просто продължи да гледа някакъв сериал по телевизията, сякаш Еди изобщо не съществуваше.

Сякаш Еди изобщо не съществуваше.

През главите на всички момчета прелитаха различни варианти на една и съща мисъл: в някакъв незнаен миг между утрото и обяда те просто се бяха превърнали в призраци.

Призраци.

— Бил — дрезгаво проговори Стан, — ами ако минем отсреща? Към Олд кейп?

Бил поклати глава.

— Н-не ми се въ-въ-вярва. Ще ни спи-ххи-ипат в бъ-бъ-бамбука… тре-ххе-савището ще ни гъ-гъ-глътне… или ще има и-ххи-истински п-п-пирани в К-к-кендъскиг… или о-ххо-още н-нещо.

Всеки видя свой вариант на страшния край. Бен си представи как храстите изведнъж се превръщат в растения-хищници. Бевърли видя летящи пиявици като ония, които бяха излетели от стария хладилник. Стан видя как от мочурливата почва сред бамбука изпълзяват оживелите трупове на децата, загинали (според слуховете) в тресавището. Майк Хенлън си представи как от хралупата на някакъв прогнил дънер изскача гъмжило от дребни мезозойски влечуги с ужасяващи остри зъби, които ще ги разкъсат на парчета. Ричи видя как Пълзящото око пада върху тях, докато тичат под железопътния мост. А Еди видя как се катерят по сипея към Олд кейп и изведнъж откриват, че горе ги чака прокаженият с провиснала, разложена плът, из която гъмжат бръмбари и червеи.

— Ако можехме някак да се измъкнем от града… — промърмори Ричи, после нервно присви очи, когато небето му възрази с яростна гръмотевица. Наоколо се сипеха дъждовни капки — все още само ръмеше, но скоро щеше да се излее истински порой. Мъгливата безметежност на деня бе отлетяла безвъзвратно. — Бихме били в безопасност, ако можехме да се измъкнем от тоя шибан град.

— Биб… — понечи да каже Бевърли.

Но в този миг един камък излетя от храсталака и се стовари върху главата на Майк. През плътния му шлем от къдрава черна коса бликна кръв. Той се люшна назад и щеше да падне, ако Бил не го бе подхванал.

— Ще ви дам да разберете как се хвърлят камъни! — отекна присмехулният глас на Хенри.

Бил видя, че другите се оглеждат стреснато, готови да хукнат слепешком, без посока. И ако го стореха, наистина щяха да загинат.

— Б-б-бен! — рязко изрече той.

Бен се озърна към него.

— Бил, трябва да бягаме. Те…

Още два камъка излетяха от храстите. Единият улучи Стан по бедрото. Той извика — не толкова от болка, колкото от изненада. Бевърли отскочи от другия. Камъкът тупна долу и се търкулна към отворената врата на къщичката.

— П-по-ххо-омниш ли п-п-първия ден, к-к-когато до-ххо-ойдохме тук? — изкрещя Бил през трясъка на гръмотевиците. — Кхо-о-гато с-с-свърши уч-ч-чилището.

— Бил… — извика Ричи.

Бил повелително размаха ръка към него, без да откъсва очи от замръзналия на място Бен.

— Помня, как да не помня — жално отвърна Бен, въртейки очи на всички страни. Храстите буйно се люшкаха като прииждащ океански прилив.

— Дръ-дръ-дренажът — каза Бил. — П-п-помпената станция. Т-т-там тря-хха-абва да от-т-т-тидем. Отведи ни там!

— Ама…

— О-ххо-тведи ни т-там!

Камъните се посипаха като картеч и за миг Бил зърна сред храстите лицето на Виктор Крис — изплашено, замаяно и кръвожадно в същото време. После в скулата му се вряза камък и Майк на свой ред го подпря, за да не падне. За момент очите му се замъглиха. Бузата му изтръпна. Мъглата се разсея на бавни, болезнени тласъци и той усети как кръвта се стича по лицето му. Избърса бузата си, примижа от болка, огледа окървавената длан и я изтри в крачола на джинсите. Налетелият вятър бясно развяваше косата му.

— Ще видиш ти как се хвърлят камъни, пелтек скапан! — ревна Хенри с дивашки смях.

— О-ххо-тведи ни! — изкрещя Бил. Сега разбираше защо бе пратил Еди да повика Бен; трябваше да стигнат до онази помпена станция, точно до нея, а само Бен знаеше как да я открие сред множеството шахти, стърчащи на неравни интервали по бреговете на Кендъскиг. — Тъ-тъ-там е м-м-мястото! П-п-пътят на-хха-вътре! П-п-пътят към То!

— Бил, не можеш да знаеш! — извика Бевърли.

Той се обърна и яростно изкрещя към нея — към всички:

— Знам!

Бен постоя неподвижно и облиза устни, гледайки Бил. После се втурна през поляната към реката. Ослепителна пурпурно-бяла мълния проряза небето и Бил залитна от страховития трясък. Грамаден камък профуча край носа му и улучи Бен по задника. С болезнен вой шишкото притисна длан към удареното място.

— Йе-хааа, дебелак! — изрева Хенри със същия протяжен, дивашки смях. Храстите се люшнаха, запращяха и врагът изскочи на открито тъкмо в мига, когато дъждът престана да се шегува и се превърна в порой. Водни струи се стичаха по косата на Хенри, по веждите, по бузите. Широка усмивка разкриваше зъбите му чак до кътниците. — Ще видиш ти как се хвърлят ка…

Майк бе открил парче дъска, останало от строежа на къщичката и го хвърли с всичка сила. Парчето се преметна два пъти и цапардоса Хенри по челото. Той изпищя, тежко седна на тревата и се хвана за удареното място като човек, комуто току-що е хрумнала страхотна идея.

— Бъ-бъ-бягайте! — викна Бил. — След Б-б-бен!

От храстите пак долетя пращене и докато Неудачниците се втурваха подир Бен, на поляната изскочиха Виктор и Бълвоча. Хенри се изправи и оглави потерята.

Двадесет и седем години по-късно Бен щеше да си спомни всички останали събития от онзи ден, ала дори и тогава бягството през храстите щеше да му се яви само като сбор от несвързани сцени. Помнеше как натегналите мокри клони го шибаха през лицето и ръсеха отгоре студени струи; помнеше как мълниите святкаха една след друга и грохотът им прерастваше в монотонен оглушителен рев; помнеше как наближиха реката, как Хенри ги викаше да се бият и крясъците му сякаш се сливаха с бученето на Кендъскиг. От време на време Бен забавяше крачка и Бил веднага започваше да го блъска по гърба.

Ами ако не я намеря? Ако не успея да намеря точно тази помпена станция?

Горещият въздух раздираше дробовете му, оставяйки в гърлото привкус на кръв. Под ребрата му се врязваше пареща болка. Задникът му тръпнеше от удара. Бевърли бе казала, че Хенри иска да ги убие и сега Бен вярваше в това, о, да, вярваше и още как.

Изскочи на брега толкова внезапно, че едва не се прекатури през ръба. Успя да запази равновесие, после подровеният от пролетните наводнения бряг се срути и той се запремята надолу към буйното течение. Анцугът му се запретна отзад и по кожата му полепна рядка, глинеста кал.

Бил скочи до него и го дръпна на крака.

Един по един останалите изникнаха от крайбрежните храсталаци. Последен се появи Ричи, здраво прегърнал Еди през кръста. Мокрите очила едва се крепяха върху крайчеца на носа му.

— Къ-къ-къде? — изкрещя Бил.

Бен се огледа наляво, после надясно, усещайки как времето изтича с убийствена бързина. Реката вече прииждаше и кипналите струи бяха придобили зловещ, гранитносив цвят под притъмнялото небе. Вятърът бясно люшкаше гъсталака от храсти и хилави дръвчета по стръмните брегове. Чу хлипащото дишане на Еди.

— Къ-къ-къде?

— Не зн… — започна той, сетне видя килнатото дърво и малката пещерка под него. Там се бе скрил през онзи първи ден. Беше задрямал и когато се събуди, чу Бил и Еди да щъкат насам-натам. А след това големите момчета дойдоха… видяха… победиха. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте.

— Там! — викна той. — Нататък!

Отново блесна светкавица и този път Бен я чу — пращящо бръмчене като от претоварен трансформатор на електрически локомотив. Мълнията улучи дървото и синкаво-бели електрически пламъци пръснаха възлестата му основа на дълги трески като великански клечки за зъби. Дънерът рухна в реката с оглушителен трясък и нагоре избухна гейзер от пяна. Бен ахна от изумление и вдъхна мирис на нещо жарко, сухо и диво. Огнена топка се търкулна по кората на падналото дърво, припламна още по-ярко и изгасна. Гръмотевицата избухна не над тях, а около тях, сякаш стояха в епицентъра на взрива. Дъждът плющеше с бясна сила.

С безмилостен удар по гърба Бил го изтръгна от унеса и съзерцанието.

— Бъ-бъ-БЯГАЙ!

С провиснала пред очите коса, Бен зашляпа покрай брега. Стигна до дървото — пещерката под корените бе изчезнала — и вкопчвайки нокти в мократа кора се прекатери през него, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.

Бил и Ричи преметнаха Еди през дънера, а Бен опита да го подхване от другата страна. Двамата се търкулнаха на брега. Еди изстена.

— Добре ли си? — викна Бен.

— Май че да — кресна в отговор Еди, ставайки на крака.

Той измъкна инхалатора с треперещи пръсти и щеше да го изтърве, ако Бен не бе подпрял ръката му. Еди му благодари с поглед и побърза да налапа пръскалката.

Ричи скочи до тях, след него пристигнаха Стан и Майк. Бил помогна на Бевърли да се изкатери по дървото, а Бен и Ричи я прихванаха докато скачаше оттатък със сплъстена коса и почернели мокри джинси.

Бил последен се покатери на дънера и преметна крака. Видя бандата на Хенри да се задава по течението и изкрещя:

— Къ-къ-камъни! Хвърляйте камъни!

Брегът предлагаше изобилие от боеприпаси, а поваленото дърво беше чудесна барикада. След броени секунди седмината обсипаха с камъни Хенри и приятелите му. Враговете наближаваха дънера, тъй че стрелбата ги пресрещна от упор. Крещейки от болка и ярост, те отстъпиха назад, а камъните продължаваха да ги удрят по лицата, гърдите, ръцете и краката.

— Хайде де, покажи ни как се хвърлят камъни! — кресна Ричи, изстрелвайки по Виктор снаряд с размерите на кокоше яйце. Камъкът го улучи по рамото и отхвръкна право нагоре. Виктор изрева. — Да ти каем ’начи… ’начи… айде да ни учиш, м’че! Ние сме добри ученици!

— Йееее-хаааа! — изкрещя Майк. — Сладко ли е, а? Сладко ли е?

Отговорът бе нецензурен. Дангалаците отстъпиха извън обстрела и се скупчиха един до друг. След малко се изкатериха по стръмния бряг, като търсеха опора в клоните на ниските дървета, за да не се подхлъзват по разкаляната глина, вече прорязана от ситни поточета.

После изчезнаха сред храстите.

— Заобикалят ни, Шеф Бил — възкликна Ричи, побутвайки очилата си нагоре.

— Няма н-н-нищо — каза Бил. — Про-ххо-дължавай, Б-б-бен. Въ-въ-води ни.

Бен изтича напред по брега, спря (очаквайки всеки миг от храстите да връхлети бандата на Хенри) и изведнъж видя помпената станция само на двадесет метра от себе си. Другите го последваха нататък. На отсрещния бряг имаше още два бетонни цилиндъра — единият точно отсреща, другият петдесетина метра нагоре по течението. Тръбите им бълваха над Кендъскиг потоци мътна вода, но под отсамната тръба едва се процеждаше тъничка струйка. Бен забеляза, че отвътре не долита бръмчене. Помпата беше счупена.

Той се озърна към Бил замислено… и боязливо.

Бил гледаше Ричи, Стан и Майк.

— Т-т-трябва да м-махнем кха-а-пака — каза той. — П-п-помогнете ми.

Железният капак имаше дръжки, но беше невероятно тежък и хлъзгав от дъжда. Бен застана до Бил и Бил отдръпна ръце, за да му стори място. Чуваха как долу капе вода — звукът кънтеше зловещо като в бездънен кладенец.

— Съ-съ-СЕГА! — изкрещя Бил и петимата напънаха едновременно. Капакът помръдна с противно скрибуцане.

Бевърли се хвана до Ричи, край нея и Еди натисна със здравата ръка.

— Раз, два, три, бутай! — викна Ричи.

Капакът застърга по бетона. Отстрани зейна черен полумесец.

— Раз, два, три, бутай!

Полумесецът се разшири.

— Раз, два, три, бутай!

От напрежение пред очите на Бен танцуваха червени петна.

— Дръпнете се! — извика Майк. — Тръгна, тръгна!

Отскочиха и видяха как масивният кръгъл капак се катурва настрани, изравя дълбока бразда в меката пръст и се преобръща като грамаден пепелник. Стреснати буболечки се разбягаха в мократа трева.

Еди изхълца от погнуса.

Бил надникна надолу. Ръждиви железни скоби се спускаха към черна локва, нашарена с кръгчета от падащите капки. Над водата стърчеше унило замлъкналата помпа. Видя как мътните струи се стичат по зеещия страничен канал и изтръпна от мисълта: Там трябва да влезем. Вътре.

— Е-е-е-еди. Хва-а-ащай се з-за мен.

Еди го изгледа с недоумение.

— На к-к-конче. Хвъ-хвъ-хвани се със здра-хха-авата р-р-ръка.

И той посочи гърба си.

Еди разбра, но се колебаеше.

— Бързо! — кресна Бил. — С-с-след малко ще са т-т-тук!

Еди преметна ръка през шията на Бил; Стан и Майк го повдигнаха, за да обгърне кръста му с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи.

През плющенето на дъжда до ушите му долетяха нови звуци: гласове, плясък, пращене на клонки. Хенри, Виктор и Бълвоча. Най-грозната кавалерия на света препускаше в атака.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка. Железните скоби бяха хлъзгави. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и Бил помисли, че сега вече е наясно какво представлява астмата.

— Страх ме е, Бил — прошепна Еди.

— И мъ-мъ-мене.

Пусна бетонния ръб и хвана най-горната скоба. Макар че Еди го душеше и сякаш бе наддал с двайсетина килограма, Бил спря за миг, за да хвърли поглед към Пущинака, Кендъскиг и прелитащите облаци. Някакъв вътрешен глас му бе подсказал — без страх, просто с твърда увереност — да погледне белия свят, защото може вече никога да не го види.

И той погледна, а сетне продължи спускането.

— Не издържам вече — изпъшка Еди.

— Спо-ххо-койно — промърмори Бил. — П-п-почти стигнахме.

Кракът му потъна в ледена вода. Напипа следващата скоба. После имаше още една и стълбата свършваше. Нагази във вода до коляното край повредената помпа.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато студената вода нахлу в панталона му. После си пое дъх. Въздухът не миришеше особено приятно, но все пак беше чудесно да не усеща повече ръката на Еди около шията си.

Погледна нагоре. Отворът на цилиндъра беше на три метра над главата му. Останалите надничаха през ръба.

— Хъ-хъ-хайде! — подвикна той. — Е-ххе-дин п-по един! Бързо!

Бевърли пъргаво се преметна през ръба и хвана първата скоба. Един по един слязоха и другите. Ричи остана последен и преди да се вмъкне в шахтата поспря край отвора, за да се вслуша в идването на противника. По трясъка на бесния щурм прецени, че Хенри и приятелите му ще изскочат малко наляво от помпената станция, но не чак толкова далече, че да не я забележат.

В този момент Виктор изрева:

— Хенри! Там! Тозиър!

Ричи се озърна и ги видя да тичат към него. Виктор беше начело… после Хенри тъй свирепо го блъсна настрани, че той падна на колене. Да, Хенри наистина имаше нож. Какъв ти нож, цял сатър! По острието се стичаха дъждовни капки.

Ричи надникна в цилиндъра и видя как Бен и Стан помагат на Майк да слезе във водата. Сега беше негов ред. Той преметна крак през ръба. Хенри разбра какво прави и изкрещя. С безумен смях Ричи опря лява длан върху сгъвката на десния лакът, сви юмрук и разклати ръка в най-стария жест на света. За да е сигурен, че Хенри ще схване намека, той изпъна средния пръст.

— Ще умрете там долу! — изрева Хенри.

— Докажи го! — изхили се Ричи. Ужасяваше се от мисълта, че трябва да влезе в този бетонен цилиндър, но не можеше да удържи смеха си. После изтътна с Гласа на Ирландското ченге: — Бога ми, ирландец без късмет нивга не остава, от мен да го знаеш, момчурляк!

Хенри се подхлъзна на мократа трева и тупна по задник само на пет метра от шахтата, над която стърчаха главата и гърдите на Ричи.

— Ега ти скиора! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи и бързо заслиза по скобите. Желязото беше хлъзгаво и той едва не падна. После Бил и Мак го сграбчиха. Озова се до коляно във вода, пред него другите стояха около помпата. Трепереше цял, обливаха го горещи и студени вълни, но продължаваше да се смее.

— Да го беше видял, Шеф Бил! Непохватен както винаги, и на равно място се спъва…

В кръглия отвор горе изникна главата на Хенри. Бузите му бяха нашарени с драскотини от трънаците. Устните му трепереха, очите му пламтяха.

— Добре де — изрева той. Гласът му отекна глухо и безжизнено в бетонния цилиндър. — Ето ме. Сега вече ви набарах.

Той се преметна през ръба и напипа с крак най-горната скоба.

Бил гръмогласно заповяда:

— К-когато сти-ххи-игне д-долу, хва-а-ащаме здраво. Смъ-ххъ-ъкваме го и бъ-бъ-бух п-под водата. Чъ-чъ-чат ли сте?

— Тъй вярно, губернаторе — отвърна Ричи и козирува с трепереща длан.

— Разбрано — каза Бен.

Стан намигна на Еди, който не разбираше абсолютно нищо, освен очевидната истина, че Ричи е полудял. Нямаше друго обяснение за смеха му, когато смахнатият Хенри Бауърс — страшният Хенри Бауърс — се готвеше да слезе и да ги избие като мишки в капан.

— Всички сме готови да го посрещнем, Бил! — викна Стан.

Хенри замръзна на третото стъпало. Озърна се през рамо към Неудачниците. За пръв път през този ден по лицето му трепна съмнение.

Изведнъж Еди разбра. Ако ония искаха да ги нападнат, трябваше да слизат един по един. Не можеха да скочат от толкова високо, пък и щяха да паднат върху помпата. А долу ги чакаха седмина противници в плътен кръг.

— Хъ-хъ-хайде, Х-хенри — кротко подкани Бил. — Кха-а-кво ч-ч-чакаш?

— Тъй де — звънко се обади Ричи. — Нали много обичаш да биеш по-малките? Давай, Хенри.

— Чакаме те, Хенри — нежно изчурулика Бев. — Тук долу може и да не ти хареса, ама опитай все пак.

— Ако не те е хванало шубето — добави Бен. — Какво се свиваш като мокра кокошка?

И той закудкудяка. Ричи побърза да се присъедини и след малко всички кудкудякаха в хор. Бълбукащият звук подскачаше между мокрите лепкави стени. Стиснал ножа в лявата си ръка, Хенри ги гледаше и лицето му бе потъмняло като стара тухла. Колеба се около половин минута, после бавно пое нагоре. Неудачниците го изпроводиха с невъобразими сквернословия.

— До-о-бре — каза Бил и добави с по-тих глас: — Т-т-трябва да влезем в кха-а-нала. Б-б-бързо.

— Защо? — запита Бевърли, но Бил не си направи труда да отговори.

Хенри отново се появи на ръба на шахтата и запокити надолу камък колкото футболна топка. Бевърли изпищя. С дрезгав вик Стан дръпна Еди към кръглата стена. Камъкът се стовари върху ръждивия корпус на помпата и издрънча мелодично: бонгггг! Рикошира наляво и улучи стената само на педя от Еди. Остро късче бетон болезнено се впи в бузата му. Камъкът пльосна във водата.

— Бъ-бъ-бързо! — отново викна Бил и всички се струпаха около отвора на тръбата. Тя беше широка около метър и половина. Бил ги изпрати навътре един по един (като догарящ метеор през главата му прелетя смътен спомен от цирка — от малко автомобилче се изнизва цяла тълпа клоуни; след години щеше да включи тази картина в своята книга „Черните бързеи“) и накрая се вмъкна сам, отскачайки от следващия камък. Сетне камъните се посипаха като град, някои улучваха помпата и рикошираха на всички страни.

Когато обстрелът престана, Бил надникна навън и видя Хенри да се спуска по скобите с цялата бързина, на която бе способен.

— Дръ-ххъ-ъжте г-го! — викна той.

Ричи, Бен и Майк изскочиха след него. Ричи подскочи и сграбчи врага за глезена. Хенри изпсува и тръсна крак, като че опитваше да се отърве от дребно куче с остри зъби — териер или пекинез. Ричи се вкопчи в най-близката скоба, пролази нагоре и наистина впи зъби в глезена му. Хенри изпищя и стремглаво отстъпи нагоре. Едната му гуменка цопна във водата и потъна безследно.

— Ухапа ме! — пищеше Хенри. — Ухапа ме! Тоя дупедавец ме ухапа.

— Да, добре че тая пролет ми биха инжекция против тетанус! — подвикна Ричи подир него.

— Смачкайте ги! — беснееше горе Хенри. — Избийте ги, бомбардирайте ги, изравнете ги със земята, пръснете им мозъците!

Отново заваляха камъни. Момчетата бързо се отдръпнаха в канала. Един по-дребен камък улучи Майк по ръката и той здраво стисна удареното място докато болката поотслабна.

— Работата се закучи — промърмори Бен. — Те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

— От нас не се о-ххо-чаква да излезем — тихо каза Бил, — и вси-ххи-ички го знаете. О-ххо-съдени сме д-да з-загинем тъ-тъ-тук.

Шест чифта измъчени, стреснати очи се впиха в него. Никой не каза нито дума.

Отгоре долетя гласът на Хенри — пресилено весел, за да прикрие безпомощната ярост:

— Ей, момчета, можем да чакаме до утре!

Бевърли се бе обърнала и оглеждаше дълбините на канала. Навътре светлината чезнеше и тя не видя нищо особено. Бетонен тунел, пълен до една трета с течаща вода. Спомни си, че когато влязоха, нивото беше по-ниско — навярно защото помпата не работеше и само част от водата се изливаше в Кендъскиг. Усети как страхът от тясното пространство се вкопчва в гърлото й. Кожата й настръхна като груб вълнен плат. Ако водата стигнеше до тавана, щяха да се удавят.

— Бил, наистина ли трябва?

Той сви рамене. Думите бяха излишни. Да, трябваше; какво друго им оставаше? Да бъдат убити в Пущинака от Хенри, Виктор и Бълвоча? Или да станат жертва на нещо друго — може би още по-страшно — в града? Раменете му не заекваха и Бевърли го разбра отлично. По-добре сами да тръгнат срещу То. Да си разчистят сметките, както става в каубойските филми. Тъй ще е по-чисто. По-смело.

Ричи се обади:

— Какъв беше онзи ритуал, Шеф Бил? Дето си го чел в библиотеката.

— Чъ-чъ-чюд — отговори Бил и леко се усмихна.

— Чюд — повтори Ричи. — Ти му захапваш езика и То захапва твоя, тъй ли беше?

— Т-т-тъй.

— После си разправяте смешки.

Бил кимна.

— Чудна работа — промърмори Ричи, надзъртайки в мрачната тръба. — Нито една смешка не ми идва на ум.

— И на мене — каза Бен. Натегналият в гърдите му страх го задушаваше. Усещаше, че е готов да седне във водата и да се разреве като бебе — или да полудее — и само едно го удържа от това: спокойното, уверено присъствие на Бил… и Бевърли. Би предпочел по-скоро да умре, отколкото да й покаже, че се страхува.

— Знаеш ли накъде отива тръбата? — запита Стан.

Бил поклати глава.

— Знаеш ли как да откриеш То?

Бил отново поклати глава.

— Когато го наближим, ще разберем — изведнъж се намеси Ричи. После въздъхна пресекливо. — Щом трябва, дайте да тръгваме.

Бил кимна.

— Аз ще съм п-п-пръв. П-после Е-еди. Б-б-бен. Бев. Мъ-ххъ-жагата Стъ-тан. М-м-майк. Ти си п-п-последен, Ри-ричи. Все-ххе-еки да се д-д-държи з-за рамото на п-п-предния. Въ-ххъ-ътре е т-т-тъмно.

— Излизате ли? — изрева отгоре Хенри.

— Все ще излезем някъде — промърмори Ричи. — Надявам се.

Подредиха се като върволица от слепци. Бил се озърна да провери дали всеки държи рамото на предния. После, леко приведен срещу напора на течението, Бил Денброу поведе приятелите си към мрака, където преди по-малко от година бе изчезнало корабчето, което направи за брат си.

1.

Том

Том Рогън сънуваше някаква адски шибана история. Сънуваше, че убива баща си.

Част от съзнанието му разбираше колко безумно е това; баща му почина още когато Том беше в трети клас. Е, навярно не беше съвсем точно да се каже „почина“. Може би вярната дума беше „самоубийство“. Ралф Рогън си бе направил коктейл от джин и сода каустик. Последна чашка за лека нощ, както се казва. Цялата отговорност за братчето и двете сестрички падна върху Том… и всяка грешка в това отношение се заплащаше с пердах.

Значи не можеше да е убил баща си… но ето че в страшния сън притискаше към гърлото на татко нещо съвсем безобидно на вид, като дръжка от счупен нож… само че всъщност не беше безобидно, нали? На края на дръжката имаше бутонче и ако го натиснеше, острието щеше да изхвръкне навън, право през гърлото на баща му. Не бой се, татко, няма да правя такива работи, помисли заспалият му мозък миг преди палецът да натисне бутончето и острието да изхвръкне. Баща му отвори очи и се втренчи в тавана; устата зяпна и отвътре с глухо хъркане бликна кръв. Не бях аз, татко! — изпищя мисълта му. Друг беше…

Напрегна сили да се събуди, но не успя. Единственият (и не твърде обнадеждаващ) резултат бе, че сънят се преля в ново видение. Сега шляпаше и газеше по дълъг мрачен тунел. Топките го боляха, лицето му пареше от безброй драскотини. Не беше сам, но различаваше до себе си само неясни силуети. Все едно, нямаше значение. Важното беше да настигне ония хлапета отпред. Те трябваше да платят. Заслужаваха

(пердах)

наказание.

Не знаеше какво е това чистилище, но вонеше непоносимо. Наоколо кънтеше шумът на капеща вода. Беше мокър до кръста. Малките посерковци бяха нейде напред из този лабиринт от тунели и може би си въобразяваха, че

(Хенри)

Том и неговите приятели са се заблудили, но майтапът си оставаше за тяхна сметка

(ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ!)

защото той си имаше и друг приятел, о, да, много специален приятел и този приятел бе отбелязал по кой път да вървят със… със…

(лунни балони)

смешни джунджурии — големи, кръгли и някак осветени отвътре, тъй че разпръскваха бледи лъчи като онова загадъчно сияние, което обгръща старинните улични фенери. На всяко кръстовище в тунелите се рееше по един от тези балони с изрисувана върху него стрелка, сочеща към кое разклонение да поведе

(Бълвоча и Виктор)

своите приятели. И посоката беше вярна, о, да — чуваше другите отпред, чуваше как кънтят шляпащите им стъпки, чуваше приглушени гъгниви гласове. Наближаваха, догонваха ги. А щом ги настигнеха… Том сведе очи и видя в ръката си същия нож.

За миг го обзе ужас — това напомняше ония смахнати истории за преселение на душите, които бе чел из разни евтини списания: духът напуска тялото и попада в друг човек. Да, усещаше тялото си съвсем различно, сякаш не беше Том, а

(Хенри)

някой друг, много по-млад. Той панически се напрегна да изскочи от съня и тогава в ухото му зашепна кротък, утешителен глас: Няма значение кога става това, няма значение кой си ти. Важното е, че Бевърли е там, добри ми приятелю, тя е с тях. И знаеш ли какво? Сега не пуши фасове, прави нещо много по-лошо, адски лошо. Чука се със старото си приятелче Бил Денброу! Да, точно така! Да знаеш как се шиба с онзи гаден пелтек! Те…

Това е лъжа! — помъчи се той да изкрещи. — Не би посмяла!

Но знаеше, че не е лъжа. Тя го бе ударила с каиша по

(ритна ме по)

топките и бе избягала, а сега му слагаше рога, това

(улично момиче)

гадно ебливо същество наистина му слагаше рога и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи, щеше да яде пердах какъвто светът не е виждал — първо тя, сетне и нейният приятел Денброу, дето пише романи. А покрай тях и всеки друг, който би дръзнал да му се изпречи на пътя.

Той ускори крачка, макар че дъхът вече излиташе от гърлото му с мъчително свистене. Сред мрака отпред видя да подскача ново светло кръгче — още един лунен балон. Чуваше гласовете на хората пред себе си и вече изобщо не го интересуваше, че гласовете са детски. Вярно бе казал онзи глас — нямаше значение къде, кога или кой. Бевърли беше там и да знаете, скъпи приятели, да знаете, мили съседи…

— Хайде, момчета, размърдайте си задниците — каза той без да се смущава, че от устата му излита момчешки глас.

Когато наближиха балона, той се озърна и за пръв път видя двамата си спътници. И двамата бяха мъртви. Единият беше без глава. Лицето на другия беше раздрано като от удар на лъвска лапа.

— Бързаме колкото можем, Хенри — каза момчето с раздраното лице. Парчетата от разкъсаните му устни подскачаха на странни, несвързани тласъци и точно тогава Том прогони съня с отчаян писък и се свести, увиснал над ръба на някаква мрачна бездна.

Помъчи се да запази равновесие, не успя и рухна на пода. Отдолу имаше килим, но въпреки това болката в нараненото коляно бе непоносима и той притисна устата си с длан, за да заглуши нов писък.

Къде съм? Къде се намирам, по дяволите?

Наоколо се разливаше бледо, но ясно сияние и в един ужасен миг той помисли, че пак се завръща към съня, че вижда бялата светлина на ония смахнати балони. После си спомни, че снощи бе оставил вратата на банята открехната и не бе загасил луминесцентната лампа. Когато спеше на чуждо място, винаги оставяше лампата да свети; така си спестяваше болезнените удари по пищялите, ако му се наложеше посред нощ да отскочи до тоалетната.

И всичко си дойде на мястото. Просто бе сънувал някаква смахната история. Намираше се в мотел „Холидей ин“. Дери, щат Мейн. Бе проследил жена си дотук, а сега бе паднал от леглото заради някакъв скапан кошмар. Нищо повече; просто като две и две.

Не беше само кошмар.

Той подскочи, сякаш не мислеше тия думи, а някой ги бе изрекъл край ухото му. Гласът не приличаше на мисъл — беше студен, чужд… но някак хипнотичен и убедителен.

Бавно се надигна, напипа чашата с вода върху нощното шкафче и отпи дълбока глътка. Плъзна треперещи пръсти през косата си. Часовникът на шкафчето показваше три и десет.

Лягам да спя. Ще изчакам до сутринта.

Чуждият глас отговори: Да, но тогава наоколо ще има хора — прекалено много хора. А освен това този път можеш да ги изпревариш долу. Този път можеш да бъдеш пръв.

Долу? Той си спомни съня: вода, капки, мрак.

Изведнъж светлината сякаш се засили. Той завъртя глава — не искаше да го прави, ала не можеше да се удържи. От устните му се отрони стон. За дръжката на вратата към банята беше завързано балонче. Рееше се над връвчица, дълга около метър. Балончето сияеше, изпълнено с бледа, призрачна светлина; приличаше на блатно огънче, зърнато над мрачно блато, зареяно като в сън сред обрасли с лишеи дървета. Върху издутата, нежна гумена ципа беше изрисувана кървавочервена стрелка.

Стрелката сочеше навън, към коридора.

Няма значение кой съм аз, кротко изрече гласът и Том осъзна, че не го чува нито в главата, нито край ухото си; гласът долиташе от балона, от центъра на странната и прекрасна бяла светлина. Важното сега е, че ще се погрижиш всичко да стане според желанията ти, Том. Искам тя да отнесе страхотен пердах; искам всички те да отнесат пердаха. Прекалено често ми се изпречват на пътя… и за тяхна беда вече е прекалено тъмно. Затова слушай, Том. Слушай много внимателно. Хайде всички заедно… тичай подир топката, мило другарче…

Том слушаше. Гласът от балона обясняваше.

Обясняваше всичко.

Когато гласът замлъкна, балончето блесна за последен път и Том започна да се облича.

2.

Одра

Одра също сънуваше кошмари.

Събуди се изведнъж, подскочи и седна в леглото с чаршаф около кръста, а малките й гърдички подскачаха от бързото, развълнувано дишане.

Също като Том бе сънувала нелепи и страшни видения. Също като Том бе изпитала чувството, че се е превърнала в друг човек… или по-скоро, че собствената й личност е пренесена (и отчасти затрупана) в чуждо тяло и чуждо съзнание. Обкръжаваше я пълен мрак, наоколо имаше други хора и Одра усещаше наближаването на някаква страховита опасност — сами вървяха към заплахата и тя искаше да им изкрещи, че трябва да спрат, да й обяснят какво става… но другата личност, в която бе попаднала, сякаш знаеше и вярваше, че е необходимо.

Усещаше още, че ги преследват и преследвачите постепенно наближават.

В съня Бил беше нейде наблизо, но навярно това чувство се пораждаше от неговия разказ за забравеното детство, защото го виждаше като момченце на десет-дванайсет години — с буйна рижа коса! Стискаше ръката му и смътно усещаше, че го обича безкрайно, че съгласието да продължава напред се крепи върху непоклатимата вяра, че Бил ще защити и нея, и всички други — Бил, Шеф Бил някак ще ги изведе през мрака обратно към белия свят.

И все пак страхът бе непоносим.

Стигнаха до съединението на няколко тунела. Бил спря, огледа се и в това време изотзад долетя гласът на един от другите — момченце с гипсирана ръка, чиято белота едва се мержелееше в мрака:

— Този, Бил. Долният.

— С-си-ххи-игурен ли си?

— Да.

Продължиха нататък, а после стигнаха до вратичка, малка дървена вратичка, висока не повече от метър — такива вратички рисуват в книжките с детски приказки — и върху нея имаше знак. Не помнеше точно какъв беше знакът, някакъв странен йероглиф или символ. Но при вида му ужасът кипна до връхната си точка и тя се изтръгна от чуждото тяло, от тялото на онова момиче, както и

(Бевърли — Бевърли)

да се наричаше то. Събуди се седнала в непознато легло, потна, обезумяла, задъхана, сякаш бе тичала. Плъзна ръце по краката си, почти готова да ги открие изстинали и мокри от водата, в която бе газила насън. Но бяха сухи.

Къде се намираше? Това не беше техният дом в Топанга Кениън, не беше и къщата в Англия. Призрачно, загадъчно място с легло, тоалетна масичка, два стола и телевизор.

— За Бога, Одра, опомни се…

Тя яростно разтри лицето си с длани и замайването постепенно изчезна. Намираше се в Дери. Дери, щат Мейн, където мъжът й бе изживял своето детство… и твърдеше, че не го помни. Е, да, мястото беше непознато и не изглеждаше особено свястно, но поне можеше да се ориентира. Бе пристигнала, защото и Бил беше тук. Утре щеше да го посети в хотел „Градски дом“. Какъвто и ужас да дебнеше тук, каквото и да означаваха белезите по дланите му, двамата заедно можеха да се справят. Щеше да позвъни, да му каже, че е тук и да отиде при него. А после… после…

Всъщност нямаше представа какво ще правят после. Отново я обземаше чувството, че е попаднала в някакво странно, призрачно място. На деветнайсетгодишна възраст бе предприела провинциално турне с една мизерна театрална трупа — четиридесет скучни постановки на „Арсеник и стари дантели“ в четиридесет скучни градчета. Общо за четиридесет и седем скучни дни. Започнаха от зала „Пибоди“ в Масачузетс и свършиха в Сосалито на сцената на едно заведение, наречено „Давай пак, Сам“. И нейде по средата, в някакво забутано градче на Средния Запад — Еймс, щат Айова, или Гранд Айл, щат Небраска, а може би Джубили, Северна Дакота — тя се събуди точно както сега: объркана, изплашена, без да знае кой ден е, в кой град се намира и защо изобщо е там. Не помнеше даже собственото си име.

Сега изпитваше същото. Събуждането не бе прогонило кошмара и тя имаше чувството, че я обгръща мудният ужас на страшен сън. Градчето сякаш се омотаваше около нея като питон. Чувството не беше от най-приятните. Сега съжаляваше, че не бе послушала съвета на Фреди да си стои в Англия.

Съзнанието й се насочи изцяло към Бил, вкопчи се в мисълта за него, както удавник се хваща за сламка, за греда, за всичко, което

(се рее, тук долу всички се реем, Одра)

плава наоколо.

Пронизана от леден хлад, тя кръстоса ръце пред голите си гърди. Потрепера и видя как кожата й настръхва. За момент й се бе сторило, че чува в главата си чужд глас. Сякаш зъл дух се бе вселил в нея.

Полудявам ли? Господи, нима полудявам?

Не, отговори трезвата мисъл. Просто си объркана от пътуването… смяната на часовите пояси… тревогата за Бил. Никой не говори в главата ти. Никой…

— Тук долу всички се реем, Одра — изрече глас от банята. Истински, реален глас. И лукав. Лукав, гаден и зъл. — И ти ще се рееш.

Гласът избухна в сочен кикот, който ставаше все по-глух, докато накрая забълбука като задръстена мивка. Одра изписка… и побърза да затисне устата си с длани.

Не съм чула нищо.

Изрече го високо, като че предизвикваше гласа да възрази. Гласът мълчеше. В стаята цареше тишина. Нейде далече изсвири нощен влак.

Изведнъж копнежът по Бил стана толкова непоносим, че вече нямаше сили да чака до сутринта. Намираше се в стандартна мотелска стая, абсолютно еднаква с другите тридесет и девет стаи на заведението, ала сега и това й се струваше прекалено. Всичко. Когато започнеш да чуваш гласове, всичко е прекалено. Зловещо. Сякаш отново потъваше в кошмара, от който се бе изтръгнала преди малко. Чувствуваше се изплашена и безкрайно самотна. Даже по-лошо, помисли тя. Чувствувам се мъртва. Внезапно сърцето й прескочи два такта. Одра ахна от изненада и се разкашля. Моментално я обзе паника, като че бе окована в тъмницата на собственото си тяло и тя се запита дали пък всички ужаси не се пораждат от някакво заболяване — може би щеше да получи инфаркт. Или вече го бе получила.

Сърцето й продължи да бие, но ритъмът беше ускорен, тревожен.

Одра щракна лампата на нощното шкафче и погледна часовника си. Три и дванадесет. Бил сигурно спеше, но сега това не я интересуваше — нищо не я интересуваше освен желанието да чуе гласа му. Искаше да прекара остатъка от нощта с него. Ако Бил беше до нея, сърцето й щеше да поеме ритъма на неговото и да се успокои. Кошмарите щяха да избягат. Той продаваше кошмари на хората — такъв му беше занаятът — ала на нея носеше само мир и покой. Ако не се броеше онова студено, потайно и смахнато кътче в главата му, той сякаш бе създаден изцяло за тази цел.

Тя взе телефонния справочник, откри номера на „Градски дом“ и го набра.

— „Градски дом“, рецепция.

— Бихте ли ме свързали със стаята на мистър Денброу? Мистър Уилям Денброу.

— Абе тоя човек денем ли спи? — промърмори администраторът и я свърза още преди да се бе опомнила достатъчно, за да запита какво означава това.

Сигналът забръмча… повтори… потрети. Представи си го как спи завит презглава; представи си как ръката му изпълзява изпод чаршафа и опипва за телефона. Неведнъж бе виждала подобна сцена и при този спомен по устните й изгря нежна усмивка. Но усмивката посърна когато телефонът иззвъня за четвърти път… пети… шести. По средата на седмия сигнал връзката се прекъсна.

— Стаята не отговаря.

— Браво, Шерлок, страхотен извод — пошегува се Одра, макар че сега беше още по-объркана и изплашена. — Сигурен ли сте, че ме свързахте с неговата стая?

— Ми да — каза дежурният. — Има-няма преди пет минути някой от хотела се обади на мистър Денброу. Знам, че отговори, защото лампичката на пулта изгасна чак след една-две минути. Сигурно са го повикали в друга стая.

— От коя стая се обаждаха?

— Не помня. Мисля, че беше на шестия етаж. Но…

Тя остави слушалката. Изпълваше я странна, отчайваща увереност. Жена. Беше му се обадила някаква жена… и той беше отишъл при нея. Ами сега, Одра? Как ще се оправяме с тая история?

Усети, че е готова да се разплаче. Сълзите пареха в очите и носа й, първото ридание бе заседнало на гърлото й като горчива буца. Нямаше гняв, поне засега… само мъчително чувство на загуба и безпомощност.

Одра, овладей се. Прибързваш с изводите. Сега е никое време, сънувала си кошмар и бързаш да си въобразиш, че Бил е хукнал по жени. Може да има и друго обяснение. Сега вземи да седнеш спокойно — не си лягай, и без това няма да заспиш. Светни лампите и довърши книжката, която започна в самолета. Помниш ли какво казваше Бил? Най-доброто приспивателно. Книго-хапче. Край на всякакви щуротии. Край на сърцетупа и гласовете. Кримките са голяма работа. Ще изкараш спокойно до сутринта. И после…

Изведнъж лампата в банята светна — видя блясъка в процепа под вратата. После бравата изщрака и вратата се открехна. Одра се втренчи натам с разширени очи и неволно кръстоса отново ръце пред гърдите си. Сърцето й заподскача под ребрата; в устата й нахлу киселият вкус на адреналин.

Глухият, провлачен глас изрече:

— Тук долу всички се реем, Одра.

Последната дума се разтегли в дълъг, глух, чезнещ писък — Одрааааа — който пак завърши с гнусен, задавен, бълбукащ звук, поразително напомнящ кикот.

— Кой е там? — извика тя и отскочи назад.

Това вече не си го въобразявам, няма начин, не ме убеждавай, че…

Телевизорът щракна. Тя се завъртя и видя по екрана да подскача клоун в сребрист костюм с грамадни оранжеви копчета. Вместо очи на лицето му зееха черни дупки, а когато фалшивите му устни се разтеглиха в още по-широка усмивка, иззад тях надникнаха зъби като бръсначи. В едната си ръка държеше кървава отсечена глава. Изцъклените очи гледаха нагоре, челюстта бе провиснала, но все пак личеше, че е главата на Фреди Файърстоун. Клоунът се кискаше и танцуваше. Размаха главата и по вътрешната страна на екрана полепнаха капки кръв. Одра ги чу как цвърчат от горещината.

Тя се помъчи да изпищи, но от устата й излетя само задавен хленч. Слепешком грабна от стола роклята и чантичката си. Задъхана, пребледняла като платно, тя изхвръкна в коридора и затръшна вратата. Пусна чантичката между краката си и взе да навлича роклята презглава.

— Реем се — весело избълбука гласът зад нея и тя усети как по босата й пета плъзва студен пръст.

Одра отново нададе тъничък, почти беззвучен писък и заподскача по-надалеч от вратата. В процепа отдолу пъплеха бледи мъртвешки пръсти с пурпурно-белезникави безкръвни рани на мястото на олющените нокти. Грубият килим в коридора тихо шушнеше под допира им.

Одра сграбчи ремъчето на чантата и хукна боса към вратата в края на коридора. В сляпата си паника можеше да мисли само за едно — да открие „Градски дом“ и Бил. Нямаше значение дали ще го завари с чужда жена — нека да е в леглото с цял харем, все едно. А щом стигнеше при него, щеше да го накара да я отведе нейде далеч от незнайната страховита твар, обладала това градче.

Изскочи навън и хукна към паркинга, като се озърташе отчаяно за колата. Умът й се бе вцепенил и за миг тя дори не успя да си спомни с каква кола бе дошла. После се сети: Датсун, тютюневокафяв. Видя я, затънала до средата на колелата в ниската къдрава мъгла, и изтича натам. Не можеше да открие ключовете в чантичката си. С нарастваща паника ровеше из хаоса от книжни кърпички, козметика, дребни монети, слънчеви очила и дъвки. Не забеляза нито вехтата камионетка ЛТД, паркирана точно срещу нейната кола, нито мъжа зад волана. Не забеляза кога вратата се отвори и мъжът излезе; мъчеше се да прогони растящата увереност, че е забравила ключовете от Датсуна в стаята. Не можеше да се върне там; не можеше.

Пръстите й докоснаха твърд метален предмет под кутийка ментови бонбони и тя го стисна с тихичък победен вик. За миг помисли с ужас, че това може да е ключът от нейния Ровър, паркиран сега на една лондонска гара, от която я деляха пет хиляди километра. После напипа пластмасовия ключодържател с адреса на агенцията. Дишайки на пресекулки, тя протегна трепереща ръка, налучка ключалката и превъртя ключа. Точно тогава върху рамото й падна тежка ръка и тя изпищя… този път с все сила. Отнякъде й отвърна кучешки лай и пак настана тишина.

Жестоките пръсти се впиха като клещи и я заставиха да се обърне. Над нея се извисяваше подпухнало, изранено лице. Очите блестяха. Когато подутите устни се разтегнаха в нелепа усмивка, тя забеляза, че предните зъби са изкъртени. Нащърбените им остатъци стърчаха свирепо и зловещо.

Тя се опита да каже нещо, но не успя. Ръката стисна още по-силно, пръстите потънаха в рамото й.

— Не съм ли те гледал по филмите? — прошепна Том Рогън.

3.

Стаята на Еди

Без да разменят нито дума, Бил и Бевърли се облякоха набързо и изтичаха навън. Докато отиваха към асансьора, чуха как някъде зад тях звъни телефон — глух, неопределен звук.

— Бил, не е ли твоят?

— Мъ-мъ-може би — отвърна той и натисна бутона на асансьора. — С-с-сигурно се о-ххо-бажда някой от д-д-другите.

Еди ги посрещна с пребледняло, сгърчено от болка лице. Лявата му ръка висеше накриво и нелепата й чупка поразително напомняше старите времена.

— Нищо ми няма — каза той. — Пих два Дарвона. Болката вече не е много лоша.

Но явно не беше и много добра. Пламналите от шока устни бяха стиснати толкова плътно, че почти се губеха.

Бил погледна край него и видя тялото на пода. Един поглед му стигаше, за да се убеди в две неща: че наистина е Хенри Бауърс и наистина е мъртъв. Мина край Еди и коленичи до трупа. Строшена бутилка от минерална вода бе хлътнала в корема на Хенри заедно с парцали от ризата. Полузатворените му очи бяха изцъклени. В озъбената му уста тъмнееха буци съсирена кръв. Пръстите му бяха изкривени като зверски нокти.

Нечия сянка падна до Бил и той се огледа. Беше Бевърли. Тя гледаше Хенри със спокойно, безизразно лице.

— Колко пъти ни е г-г-гонил — каза Бил.

Бевърли кимна.

— Не изглежда остарял. Забелязваш ли, Бил? Изобщо не изглежда остарял. — Изведнъж тя се озърна към Еди, който бе седнал на леглото. Еди изглеждаше остарял; остарял и измъчен. Безполезната ръка лежеше в скута му. — Трябва да повикаме лекар за Еди.

— Не — изрекоха едновременно Бил и Еди.

— Но той е ранен! Ръката му…

— Всичко е к-к-както миналия п-п-път — каза Бил. Той се изправи, хвана я за ръце и се вгледа в лицето й. — Щом и-ххи-злезем навън… щом в и-ххи-грата се включи г-г-градът…

— Ще ме арестуват за убийство — глухо добави Еди. — Или ще арестуват всички ни. Или ще ни поставят под стража. Или нещо друго. После ще има нещастен случай. Един от ония особени нещастни случаи, които стават само в Дери. Може би ще ни пъхнат в затвора и някой обезумял полицай ще ни застреля. Може да умрем от развалена храна или задружно да се обесим в килиите.

— Еди, това е лудост! Това е…

— Тъй ли? — запита той. — Не забравяй, че сме в Дери.

— Но сега сме възрастни! Да не мислиш, че… Нали той е нахълтал тук през нощта… нападнал те е…

— С кха-а-кво? — обади се Бил. — Къде е н-н-ножът?

Тя се озърна, не го откри и коленичи да надникне под леглото.

— Не си прави труда — каза Еди със същия немощен, свистящ глас. — Когато опита да ме намушка, затръшнах вратата върху ръката му. Той изтърва ножа и аз го ритнах под телевизора. Сега е изчезнал. Вече проверих.

— Б-бе-ххе-евърли, п-повикай другите — каза Бил. — Ми-ххи-исля, че ще мога да ш-ш-шинирам ръката на Е-е-еди.

Тя дълго го гледа, после пак сведе очи към трупа на пода. Помисли си, че и най-тъпият полицай би разбрал тутакси какво е ставало тук. В стаята царуваше безпорядък. Ръката на Еди беше счупена. На килима лежеше мъртвец. Очевиден случай на самозащита при нощно нападение. После тя си спомни как преди двадесет и седем години мистър Рос стана, погледна я, спокойно сгъна вестника и се прибра.

Щом излезем навън… щом в играта се включи градът…

Този спомен породи друг — как пребледнялото, изтощено и почти обезумяло момче Бил изрича: Дери е То. Разбирате ли ме?… Където и да отидем… когато То ни докопа, хората няма да виждат, няма да чуват, няма да знаят. Не разбирате ли какво става? Остава ни само да се помъчим да сложим край преди да е почнало.

Застанала над трупа на Хенри, Бевърли си помисли: И двамата казват, че пак сме се превърнали в призраци. Миналото започва да се повтаря. Изцяло. Като хлапе можех да приема това, защото хлапетата са почти призраци. Но…

— Сигурен ли си? — отчаяно запита тя. — Бил, сигурен ли си?

Бил седеше на леглото до Еди и внимателно опипваше ръката му.

— А т-т-ти не си ли? — запита той. — След вси-ххи-ичко, к-което се случи д-д-днес?

Да. Всичко, което се бе случило. Злокобният, отвратителен край на срещата в ресторанта. Красивата старица, която се бе превърнала в дърта вещица,

(не ме е родила майната, ами тейко ми)

разказите в библиотеката тази вечер и фантастичните събития след това. Всичко това. И все пак… съзнанието й отчаяно крещеше, че трябва веднага да спре, да се вслуша в разума, защото ако не го стори, още тази нощ ще слязат в Пущинака, ще открият там една помпена станция и…

— Не знам — каза тя. — Просто… не знам. Дори след всичко, което се случи, мисля, че можем да повикаме полицията, Бил. Може би.

— П-п-повикай дру-хху-угите — повтори той. — Ще ги ч-ч-чуем кха-а-кво мислят.

— Добре.

Първо позвъни на Ричи, после на Бен. И двамата обещаха да дойдат незабавно. Не питаха какво се е случило. Откри в указателя телефона на Майк и набра номера. Никой не отговори. След като сигналът прозвуча десетина пъти, тя остави слушалката.

— О-ххо-питай б-б-библиотеката — предложи Бил. Той беше свалил от по-малкия прозорец релсите на завесите и ги пристягаше около ръката на Еди с пояса от халата и шнура от долнището на пижамата му.

Преди Бевърли да открие номера, на вратата се почука. Бен и Ричи пристигаха заедно — Бен по джинси, с разпасана риза, а Ричи по елегантен сив панталон и горнище от пижама. Очите му боязливо огледаха стаята иззад дебелите стъкла на очилата.

— За Бога, Еди, какво се е случило с…

— Господи! — възкликна Бен. Беше видял мъртвия Хенри.

— Т-т-тихо! — нареди Бил. — И з-затворете вра-хха-атата.

Бен направи три крачки към трупа, после спря, сякаш се боеше, че Хенри може да скочи насреща му. Озърна се безпомощно към Бил.

— Ра-ххаз-правяй т-ти — каза Бил на Еди. — Про-ххо-клетото з-з-заекване с-се вло-ххо-шава н-н-непрекъснато.

Докато Еди разказваше накратко какво се е случило, Бевърли откри номера на Общинската библиотека и го набра. Предполагаше, че Майк може да е заспал там — навярно имаше кушетка в кабинета си. Но не бе очаквала онова, което се случи — отсреща вдигнаха слушалката още след втория сигнал и непознат мъжки глас изрече:

— Ало.

— Ало — отвърна тя, като се озърташе към другите и енергично размахваше показалец пред устните си. — Там ли е мистър Хенлън?

— Кой се обажда? — запита гласът.

Тя облиза устни. Бил я гледаше втренчено. Бен и Ричи също бяха извърнали глави към нея. В гърдите й се разля първият хлад на истинска тревога.

— А вие кой сте? — запита тя. — Не сте мистър Хенлън.

— Аз съм началникът на местната полиция Андрю Радмейкър — отвърна гласът. — В момента мистър Хенлън се намира в Общинската болница. Преди малко е бил нападнат и тежко ранен. А сега моля да ми кажете коя сте. Искам да знам името ви.

Но тя почти не чу последните думи. Вълните на потресението я разтърсваха, люшкаха я шеметно нейде навън и обратно в тялото й. Мускулите на корема, бедрата и слабините й изведнъж станаха някак чужди и отпуснати. През главата й прелетя безстрастна мисъл: Сигурно така става, когато човек е готов от страх да напълни гащите. Ясна работа. Просто губиш контрол над тия мускули…

— В какво състояние е мистър Хенлън? — чу тя собствения си глас да шушне като смачкана хартия.

После Бил се озова до нея, с ръка на рамото й, а заедно с него бяха Бен и Ричи, и тя изпита огромна благодарност към тях. Протегна свободната си ръка и Бил я стисна. Ричи положи длан върху китката на Бил, Бен прибави и своята. Еди се бе приближил и притисна най-отгоре здравата си ръка.

— Моля да ми кажете името си — рязко изрече Радмейкър и за миг от дъното на душата й треперещата страхливка, отгледана от тревогите на Ал Марш и Том Рогън, бе готова да отговори: Името ми е Бевърли Марш и се намирам в хотел „Градски дом“. Моля ви, изпратете тук мистър Нел. В стаята лежи мъртъв мъж, който всъщност е наполовина момче и всички ужасно се страхуваме.

— Аз… не мога да ви кажа — измънка тя. — Засега.

— Какво знаете за произшествието?

— Нищо — смаяно отвърна тя. — Откъде накъде смятате, че знам нещо? Боже Господи!

— Значи просто имате навик да се обаждате в библиотеката всяка сутрин около три и половина, така ли? — сряза я Радмейкър. — Стига глупости, госпожице. Тук е имало опит за убийство, а ако съдя по вида на мистър Хенлън, до изгрев слънце може вече да си е чисто убийство. Пак ви питам: коя сте и какво знаете за произшествието?

Тя затвори очи, впи пръсти в ръката на Бил и отново запита:

— Може ли да умре? Не ми ли го казвате само за да ме сплашите? Наистина ли може да умре? Моля ви, кажете ми.

— Ранен е много тежко. И ако това не ви плаши, госпожице, трябва сериозно да се замислите. А сега искам да знам коя сте и защо…

Тя видя като насън как ръката й бавно заплува из въздуха и пусна телефонната слушалка върху вилката. Погледна към Хенри и гледката я разтърси като студена плесница. Едното му око се бе затворило. Другото, разкъсаното, продължаваше да изтича навън.

Хенри сякаш й намигаше.

4.

Ричи се обади в болницата. Бил отведе Бевърли до леглото и тя седна край Еди, зареяла поглед в пустотата. Очакваше да заплаче, но сълзите не идваха. Единственото й силно и ясно чувство бе желанието някой да закрие Хенри. Намигането му съвсем не беше забавно.

Като по вълшебство Ричи се превърна в репортер на „Дери нюз“. От сигурен източник бил узнал, че главният общински библиотекар мистър Майкъл Хенлън бил нападнат тази нощ на работното си място. Може ли болницата да даде сведения за неговото състояние?

Ричи замълча и се вслуша, поклащайки глава.

— Разбирам ви, мистър Керпаскян… с „К“ ли се пише? Да? Чудесно. И вие сте…

Той отново се вслуша, вече толкова увлечен в собствената си фантазия, че свободната му ръка драскаше из въздуха по невидим бележник.

— Аха… аха… да. Да, разбирам. Е, при подобни случаи обикновено цитираме „осведомен източник“. А по-късно можем… аха… точно така! Съвършено вярно! — Ричи добродушно се разсмя и избърса потта от челото си. Отново се вслуша. — Добре, мистър Керпаскян. Да. Ще ви… да, записах го, К-Е-Р-П-А-С-К-Я-Н, точно така! Чешки евреин, тъй ли? Наистина! Това е… това е невероятно. Да, няма да забравя. Лека нощ. Благодаря ви. — Ричи остави слушалката и затвори очи. — Господи! — възкликна той с глух, измъчен глас. — Господи! Господи! Господи! — Замахна, сякаш искаше да събори телефона от шкафчето, но насред жеста отпусна ръка. Свали очилата и ги избърса с горнището на пижамата си. После се обърна към другите. — Жив е, но в критично състояние. Хенри го е накълцал като коледна пуйка. Една от раните засегнала бедрената артерия и той е загубил толкова много кръв, че самите доктори се чудят как е оживял. Успял да си сложи импровизиран турникет и това го спасило. Иначе щял да умре преди да го открият.

Бевърли се разхълца. Плачеше като дете, закривайки лицето си с длани. Нейните ридания и свистящият дъх на Еди бяха единствените звуци в стаята.

Най-сетне Еди наруши мълчанието:

— Не само Майк е станал на коледна пуйка. Хенри изглеждаше тъй, сякаш току-що беше изкарал дванайсет рунда с Роки Балбоа в магазин за домашни потреби.

— О-ххо-още ли искаш д-да п-п-повикаме пхо-о-лицията, Бев?

На нощното шкафче имаше книжни кърпички, но локвата минерална вода ги бе превърнала в безформена разкашкана маса. Заобикаляйки отдалече Хенри, Бевърли мина в банята, взе една кърпа и я пъхна под студената вода. С наслада усети хладното докосване върху горещото си, подуто лице. Сега отново можеше да мисли ясно — не разумно, но поне ясно. Изведнъж я обзе увереност, че ако опитат да си служат с разума, неминуемо ще загинат. Онова ченге. Радмейкър. Той подозираше нещо. И защо не? Човек не се обажда току-така в три и половина сутринта. Той бе предположил, че обаждането се дължи на престъпно съучастие. А какво щеше да предположи, ако узнаеше, че тя се е обадила от стая, където лежи мъртъв човек с нащърбена бутилка в корема? Че тя и още четирима пришълци са пристигнали предния ден за дружеска среща и този тип просто е наминал да ги поздрави? Би ли приела подобна история на негово място? Би ли я приел който и да било? Разбира се, можеха да подкрепят разказа си с твърдението, че са се върнали за да доубият чудовището, което живее в каналите под града. И това сигурно би добавило убедителна нотка на неподправен реализъм.

Тя излезе от банята, погледна Бил и каза:

— Не. Не искам да викаме полицията. Мисля, че Еди е прав — може да ни се случи нещо. Нещо окончателно. Но не е там работата. — Тя огледа четиримата един по един. — Заклехме се да го направим. Заклехме се. Братчето на Бил… Стан… всички други… а сега и Майк. Готова съм, Бил.

Бил огледа останалите.

Ричи кимна.

— Добре, Шеф Бил. Да опитаме.

— Шансовете са по-лоши от когато и да било — каза Бен. — Сега липсват двама от нас.

Бил мълчеше.

— Добре — кимна Бен. — Тя е права. Заклехме се.

— Е-е-еди?

Еди се усмихна измъчено.

— Май пак ще слизам на конче по оная стълба, а? Ако още я има.

— Само че тоя път няма кой да хвърля камъни — обади се Бевърли. — Те са мъртви. И тримата.

— Започваме ли, Бил? — запита Ричи.

— Дъ-дъ-да — каза Бил. — М-мисля, ч-ч-че е време.

— Може ли да ви кажа нещо? — внезапно запита Бен.

Бил го погледна и леко се усмихна.

— З-з-заповядай.

— Вие сте най-добрите приятели, които някога съм имал — каза Бен. — Каквото и да се случи. Просто… нали разбирате, исках да ви го кажа.

Бен плъзна поглед по техните мрачни и тържествени лица.

— Радвам се, че си спомних за вас — добави той.

Ричи изсумтя. Бевърли се изкиска. После вече всички се смееха и се гледаха както някога въпреки факта, че Майк може би умираше в болницата или вече бе мъртъв; въпреки факта, че ръката на Еди (отново) бе счупена; въпреки факта, че бяха настанали най-мрачните предутринни часове.

— Ама такъв си сладкодумник, Камара — избъбри през смях Ричи, бършейки просълзените си очи. — Трябваше него да го направим писател, Шеф Бил.

Продължавайки да се усмихва лекичко, Бил каза:

— И к-к-като стана дума…

5.

Потеглиха с лимузината на Еди. Зад волана седеше Ричи. Ниската мъгла се сгъстяваше, течеше по улиците като цигарен дим, без да достига до мътните улични лампи. Отгоре като ледени късчета блестяха ярки, пролетни звезди… но когато наклони глава към полуотвореното прозорче отдясно, Бил сякаш чу в далечината пролетни гръмотевици. Нейде отвъд хоризонта прииждаха буреносни облаци.

Ричи включи радиото и гласът на Джин Винсънт запя „Би-боп-а-лула“. Натисна друго копче и хвана песен на Бъди Холи. При третия опит Еди Кокран запя „Летен блус“.

— Бих искал да ти сервирам, синко, обаче не си пълнолетен — изрече плътен басов глас.

— Изключи го, Ричи — тихо каза Бевърли.

Той се пресегна, но ръката му застина във въздуха.

— Не изключвайте радиоапаратите, очаквайте нашето продължение на рок-шоу „Старите покойници“ с участието на Ричи Тозиър! — пискливо се закиска клоунският глас през песента на Еди Кокран, китарните акорди и щракането с пръсти. — Не пипайте копчето, останете на тази вълна с царете на рока, няма ги вече в класациите, но ще останат в сърцата ни, идвайте, слушайте, идвайте всички! Тук долу свирим всиииички хитове! Всиииич-ки хитове! А ако не ми вярвате, послушайте само славния гост-дисководещ от гробището Джорджи Денброу! Кажи им, Джорджи!

И изведнъж от радиото проплака братчето на Бил.

— Ти ме прати навън и То ме уби! Мислех, че То е в мазето, Шеф Бил, мислех, че То е в мазето, но То беше в канала, То беше в канала и ме уби, ти му позволи да ме убие, Шеф Бил, ти му поз…

Ричи блъсна радиото толкова яростно, че копчето отхвръкна и се търкулна на пода.

— Вехтият рокендрол съвсем се е скапал — изрече той с треперещ глас. — Бев е права, по-добре да минем без музика, какво ще речете?

Никой не отговори. В светлината на прелитащите улични лампи лицето на Бил беше застинало, бледо и умислено. На запад отново изтътна гръмотевица и този път всички я чуха.

6.

В Пущинака

Същият стар мост.

Ричи спря край него. Излязоха, пристъпиха до парапета — същият стар парапет — и се вгледаха надолу.

Същият стар Пущинак.

Отминалите двадесет и седем години сякаш не го бяха докоснали; единствената новост — надлезът на магистралата — изглеждаше за Бил нереална и ефемерна като комбиниран филмов кадър. Хилави дръвчета и шубраци лъщяха сред ниската мъгла и той си помисли: Навярно точно това или нещо подобно имаме предвид, когато говорим за постоянство на паметта, нещо, което виждаш в подходящ момент и от подходяща точка — образ, който бълва вълнение като ракетна дюза. Виждаш го толкова ясно, че всичко станало после просто изчезва. Ако копнежът е онова, което затваря кръга между свят и желание, то сега кръгът е затворен.

— Хъ-хъ-хайде — каза той и прескочи парапета.

Другите го последваха надолу по сипея сред малка каменна лавина. Когато стигнаха долу, Бил неволно потърси с поглед Силвър под моста и веднага се разсмя. Силвър беше подпрян в гаража на Майк. Навярно за него нямаше роля в предстоящите събития, макар че това би било странно след вчерашната му поява.

— О-ххо-тведи ни т-там — обърна се той към Бен.

Бен го погледна и в очите му се четеше ясната мисъл: Не се занасяй, Бил, двадесет и седем години са минали. После той кимна и навлезе в храсталака.

Пътеката — тяхната пътека — бе изчезнала отдавна и трябваше да се провират през гъсти трънаци, къпини и диви хортензии, разпръскващи тежък, едва ли не задушлив аромат. Наоколо приспивно пееха щурци, тук-там из мрака подскачаха светулки — подранили предвестници на лятното великолепие. Бил помисли, че навярно и днес тук играят деца, ала те сигурно си имаха собствени тайни проходи и пътеки.

Стигнаха до полянката, където някога бяха изградили къщичката, но сега нямаше никаква поляна. Всичко беше обрасло с храсти и ниски борчета.

— Гледайте — прошепна Бен и прекоси поляната (в паметта им тя все още бе тук, просто полузакрита от още един комбиниран кадър). Наведе се и дръпна нещо. Беше махагоновата врата, която някога домъкнаха от сметището, за да довършат покрива на къщичката. Сега лежеше захвърлена в храсталака и изглеждаше недокосната поне от десетина години. По мръсната й повърхност се бяха вкопчили повивни растения.

— Остави я, Камара — промърмори Ричи. — Минали работи.

— О-ххо-тведи ни т-там, Б-бен — повтори изотзад Бил.

И водени от Бен те заслизаха към Кендъскиг, наляво от една поляна, която вече не съществуваше. Ромонът на вода постепенно се засилваше, но все пак едва не паднаха в реката, преди да я забележат — по ръба на стръмния бряг шубраците се сливаха в плътна стена. Почвата се срути под каубойските ботуши на Бен и Бил го удържа за яката.

— Благодаря — каза Бен.

— Няма защо. На-хха-времето щеше да ме п-п-повлечеш след с-с-себе си. С-сега на-хха-татък ли?

Бен кимна и ги поведе по обраслия бряг, водейки отчаяна борба с къпинаците. Мислеше си колко лесно е с едно небрежно привеждане да се провреш под храстите (истинските и въображаемите), когато си висок само метър и двайсет. Е, всичко се променя. Днес, скъпи момченца и момиченца, ще учим, че колкото повече се променят нещата, толкова повече се променят. Онзи, дето казал, че колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите, явно е бил малоумен. Защото…

Кракът му закачи нещо, той шумно се просна по корем и едва не перна глава в бетонния цилиндър на помпената станция. Шахтата тънеше сред гъсто вълмо от къпинови стъбла. Докато се изправяше, откри, че лицето и ръцете му са изподрани поне на двадесетина места.

— От мен да мине, нека да са тридесет — промърмори той, усещайки как по бузите му се стичат тънки струйки кръв.

— Какво? — запита Еди.

— Нищо.

Той се наведе да види какво го бе препънало. Вероятно клон.

Но не беше клон, а масивен железен капак. Някой го бе съборил.

Разбира се, помисли Бен. Ние го съборихме. Преди двадесет и седем години.

Но още преди да забележи лъскавите драскотини по ръждивото желязо, той осъзна, че мисълта е нелепа. Тогава помпата не работеше. Рано или късно някой трябва да бе дошъл да я поправи и после да върне капака на място.

Той се изправи и петимата надзърнаха в цилиндъра. Чуваха тихия плисък на капеща вода. Нищо повече. Ричи бе събрал всички кибрити от стаята на Еди. Запали цяло блокче и го метна вътре. За миг зърнаха влажните вътрешни стени и безмълвния масивен силует на помпата. Нищо повече.

— Може да е свален отдавна — тревожно каза Ричи. — Нищо не доказва, че е станало дн…

— Било е съвсем наскоро — прекъсна го Бен. — Не преди последния дъжд.

Той взе ново кибритче от Ричи, драсна една клечка и им показа пресните драскотини по капака.

— Има н-нещо о-ххот-долу — каза Бил след като клечката догоря.

— Какво? — запита Бен.

— Не в-видях т-т-точно. При-ххи-личаше на р-ремък. П-п-помогнете ми с Р-ричи д-да го о-ххо-бърна.

Подхванаха капака и го преметнаха като грамадна монета. Този път Бевърли драсна кибрита и Бен предпазливо вдигна чантата, която бе лежала под желязото. Държеше я за ремъка. Бевърли се накани да духне клечката и в този момент видя лицето на Бил. Застина неподвижно и чак когато пламъчето опари пръстите й, тя го изтърва с тих стон.

— Бил? Какво има? Какво е станало?

Очите на Бил сякаш се бяха вцепенили. Не можеха да се откъснат от ожулената кожена чанта с дълъг ремък. Изведнъж си спомни каква песен свиреше радиото в магазина за кожени изделия, докато купуваше тази чанта. „Летни нощи в Сосалито“. Това бе последната капка в чашата на безумието. В устата му не бе останала и капчица слюнка; езикът и небцето бяха станали гладки и сухи като хромирана автомобилна броня. Чуваше щурците, виждаше светулките, усещаше мириса на буйна зеленина наоколо и си мислеше: Това е нов трик, нова илюзия, тя е в Англия и всичко това е просто евтин номер, защото То се страхува, о, да, може би вече не е толкова самоуверено, колкото преди месеци, когато ни повика, тъй че дай да не се вдетиняваме, Бил, бъди сериозен — според теб колко ожулени кожени чанти с дълги ремъци има на тоя свят? Милион? Десет милиона?

Навярно повече. Но имаше само една такава. Беше я купил за Одра от едно магазинче за кожени изделия в Бърбанк и докато я разглеждаше, по радиото свиреха „Летни нощи в Сосалито“.

— Бил?

Ръката на Бевърли разтърсваше рамото му. Отдалече. Двадесет и седем левги под водата. Как се казваше групата, която пееше „Летни нощи в Сосалито“? Ричи сигурно знаеше.

— Аз знам — изрече Бил право в разширените от страх очи на Ричи и се усмихна. — Казваше се „Дизел“. Страхотна памет имам, нали?

— Бил, какво ти става? — прошепна Ричи.

Бил изкрещя. Грабна кибрита от Бевърли, драсна клечка и изтръгна чантата от ръцете на Бен.

— За Бога, Бил, какво…

Той дръпна ципа и преобърна чантата. Отвътре се изсипаха толкова типични за Одра дреболии, че налетялото малодушие го накара да изкрещи отново. Сред кърпички, дъвки и грим видя кутийка ментови бонбони… и златната запалка, подарък от Фреди Файърстоун по случай подписването на договора за „Таванската стая“.

— Жъ-жъ-жена ми е долу — каза той, после падна на колене и се зае да тъпче всичко обратно в чантата. Дори не усети, че отмята с длан от очите си отдавна изчезнали кичури.

— Жена ти? Одра? — В огромните очи на Бевърли блестеше изненада и страх.

— Нейната ч-ч-чанта. Нейните в-вещи.

— Божичко, Бил — промърмори Ричи. — Знаеш, че това не може да бъ…

Бил бе открил портфейла от крокодилска кожа. Отвори го и вдигна ръка нагоре. Ричи драсна нова клечка и зърна лицето, което бе виждал в пет-шест филма. Макар и не чак толкова интересна, снимката в шофьорската книжка беше напълно убедителна.

— Но Хъ-хъ-хенри е мъртъв, Виктор и Бълвоча също… кой я е хванал тогава? — Бил се изправи и ги огледа с трескави очи. — Кой я е хванал?

Бен положи ръка на рамото му.

— Май ще е най-добре да слезем и да разберем, а?

Бил се озърна, сякаш се чудеше кой точно говори, после очите му се избистриха.

— Д-да — кимна той. — Е-е-еди?

— Бил, съжалявам…

— Мо-ххо-ожеш ли д-да ме яхнеш?

— Едно време можех.

Бил се приведе и Еди преметна дясната си ръка около шията му. Бен и Ричи го повдигнаха, за да се прихване с крака. Когато Бил тромаво прекрачи ръба на цилиндъра, Бен видя, че Еди е затворил очи… и за миг му се стори, че чува как най-грозната кавалерия на света препуска в атака през храстите. Озърна се, очаквайки да види как тримата изскачат от мъглата и къпинаците, ала не чу нищо освен тихия пукот на далечния бамбук под напора на засилващия се вятър. Старите врагове бяха мъртви.

Бил вкопчи пръсти в грубия бетонен ръб и започна да слиза предпазливо, стъпка по стъпка и скоба по скоба. Ръката на Еди го стискаше през гърлото като менгеме и той едва дишаше. Нейната чанта, мили Боже, как е попаднала нейната чанта тук? Няма значение. Но ако Те има, Боже, и ако приемаш заявки, нека тя да е жива и здрава, нека не страда заради онова, което извършихме с Бевърли тази нощ или заради онова, което извърших едно лято, когато бях още момче… а дали не е бил клоунът? Дали не я е хванал Боб Грей? Ако е бил той, не знам дали сам Господ може да й помогне.

— Страх ме е, Бил — тъничко прошепна Еди.

Краката на Бил потънаха в студена, застояла вода. Той стъпи сред нея и си спомни хладния допир, влажната воня, потискащия страх, който му вдъхваше този тесен бетонен затвор… а между другото, какво бе станало после? Как бяха преминали надолу по тия тръби и тунели? Къде бяха отишли и как бяха излезли на воля? Все още не си спомняше; сега можеше да мисли само за Одра.

— И м-м-мене.

Приклекна да свали Еди и се намръщи, когато нахлулата в панталона студена струя докосна тестисите му. После двамата се изправиха във вода до прасците и зачакаха другите да слязат по скобите.

1.

То / август 1958

Случило се бе нещо ново.

Нещо ново — за пръв път от началото на вечността.

Преди вселената съществуваха само две неща. Едното бе То, другото — Костенурката. Костенурката беше глупава дърта твар, която изобщо не излизаше от черупката си. То подозираше, че може да е умряла преди един-два милиарда години. А дори да беше жива, Костенурката си оставаше глупава дърта твар и нейната глупост не намаляваше ни на йота от факта, че някога бе избълвала цялата вселена.

Много след като Костенурката се оттегли в черупката си, То пристигна тук, на Земята, и откри дълбини на въображението, които изглеждаха почти нови, почти съществени. Това богатство на въображението правеше храната невероятно вкусна. И То разкъсваше със зъби плът, набъбнала от екзотични страхове и сладострастни ужаси — тукашните същества сънуваха нощни зверове и мрачни тресавища; въпреки волята си надвесваха очи над страховити бездни.

С тази изобилна храна То поддържаше своя простичък жизнен цикъл: бодърствуваше за да яде и спеше за да сънува. Бе създало място по свой образ и подобие и съзерцаваше благосклонно това място през мъртвешките светлини, които му служеха за очи. Дери бе негова скотобойна, хората в Дери — негово стадо. Така вървяха нещата.

После… тия деца.

Нещо ново.

За пръв път от началото на вечността.

В мига, когато То бе нахълтало в къщата на Нийбълт стрийт с намерението да ги избие всички, макар и леко смутено, че досега не е успяло да го стори (и този смут несъмнено бе първата новост), в онзи миг се бе случило нещо съвсем неочаквано, нещо абсолютно немислимо, а после бе изпитало болка, болка, огромна разкъсваща болка из цялата телесна форма, която бе приело, и в онзи кратък миг бе дошъл и страхът, защото единствената му обща черта с глупавата дърта Костенурка и космологията на макровселената извън запъртъка на тукашната вселена беше споделянето на простичката истина: всяка жива твар трябва да живее по законите на тялото, което обитава. За пръв път То осъзна, че способността да сменя формите си може да се окаже не само предимство, но и пагубен недостатък. Никога преди не бе изпитвало болка, никога преди не бе изпитвало страх и за миг То си помисли, че може да умре — о, главата му се изпълни с огромна сребристобяла болка и То зарева, зави, закрещя, ала децата някак успяха да избягат.

Но сега те идваха. Бяха навлезли в неговите владения под града — седем глупави дечица, бродещи слепешком из мрака без светлина и оръжие. Сега вече непременно щеше да ги убие.

То бе направило важно откритие за самото себе си: не желаеше нито промени, нито изненади. Вече не искаше нищо ново. Искаше само да яде, да спи, да сънува и пак да яде.

След болката и онзи кратък изблик на непоносим страх То бе изпитало още едно ново чувство (всички истински чувства бяха нови за него, макар че открай време умело ги имитираше) — гняв. Щеше да убие децата, защото по някаква изумителна случайност го бяха наранили. Ала първо щеше да ги накара да страдат, защото след онзи кратък миг То се боеше от тях.

Хайде, елате при мен, помисли То, слушайки как наближават. Елате при мен, дечица, да видите как се реем тук долу… как се реем всички.

И все пак досадната мисъл го мъчеше упорито въпреки всичките му старания да я прогони. Мисълта беше проста: ако всички неща се свеждаха до него (а очевидно беше така, откакто Костенурката избълва света и се затвори в черупката си), то как би могло което и да било същество от този или някой друг свят да го измами, да му причини болка, та макар и нищожна, мимолетна? Как тъй?

И тогава То откри последното ново нещо — вече не чувство, а хладно предположение: ами ако не беше само, както вярваше открай време?

Ами ако имаше Друг?

И ако децата бяха пратеници на Другия?

Ако… ако… ако…

То се разтрепера.

Омразата беше нова. Болката беше нова. Осуетяването на плановете му беше ново. Но най-страшната новост беше този страх. Не страхът от децата, с него се бе справило, а страхът, че не е само.

Не. Нямаше никой друг. Може би като деца те бяха надарени с някаква първична сила на на въображението и то за момент я бе подценило. Но сега щеше да ги изчака. Те щяха да дойдат и тогава То щеше да ги запокити едно подир друго в макровселената… в мъртвешките светлини на своите очи.

Да.

Когато дойдеха, То щеше да ги запокити пищящи и обезумели в мъртвешките светлини.

2.

В Тунелите / 14:15 ч.

Бев и Ричи разполагаха общо с петнадесетина кибритени клечки, но Бил не им разреши да драснат нито една. Поне засега в тръбата се разливаше неясна светлина. Беше съвсем слаба, но му позволяваше да различи следващите две-три крачки. Смяташе да пести кибрита докато попаднат в пълна тъмнина.

Бледите лъчи наоколо вероятно долитаха от тротоарни решетки над главите им, или може би от кръглите отвори в железните капаци. Струваше му се странно и невероятно да вървят под града, но знаеше, че е така.

Водата ставаше все по-дълбока. На три пъти зърна как течението влачи мъртви животинки: плъх, коте и нещо подуто и лъскаво, може би мармот. Последният труп накара някое от момчетата зад гърба му да изпъшка от погнуса.

Газеха из сравнително спокойна вода, но покоят скоро щеше да свърши — нейде отпред долиташе глух, монотонен рев. Звукът се засили, прерастна в грохот. Тунелът свърна надясно. Отминаха завоя и видяха три тръби да бълват вода в техния канал. Бяха подредени една над друга като лампи на светофар. Тунелът свършваше дотук. Стана малко по-светло. Бил вирна глава и видя квадратна каменна шахта. Пет метра по-горе имаше желязна решетка и през нея се лееха буйни потоци вода. Сякаш бяха попаднали под някакъв първобитен душ.

Бил безпомощно се вгледа в трите тръби. От горната бликаше почти бистра вода, повлякла листа, клони и разни боклуци — фасове, обвивки от дъвка и тем подобни. По средната течеше мръсна вода. А най-долната цедеше струи гъста, сиво-кафеникава мръсотия.

— Е-е-еди!

Еди дошляпа край него. Косата му лепнеше по челото. Гипсът беше мокър и мръсен.

— П-п-по к-кой?

Когато искаш да разбереш как се строи нещо, трябва да питаш Бен; когато се чудиш накъде да тръгнеш, потърси помощта на Еди. Не разговаряха за това, но всички го знаеха. Когато попаднеш в чужд квартал и искаш да се върнеш към познатите места, Еди ще те изведе безпогрешно, крачейки с небрежна увереност ту наляво, ту надясно, докато напълно се объркаш и тръгнеш подир него със сляпата надежда, че всичко ще се оправи… както и ставаше. Веднъж Бил разказа на Ричи как двамата с Еди бяха започнали да играят из Пущинака и през първите дни непрестанно го мъчеше страх, че може да се загубят. Еди не изпитваше подобни страхове и винаги ги извеждаше точно където бе обещал. „Ако се за-хха-губя в г-г-горите и Е-еди е до мен, хич няма да се т-т-тревожа — казваше Бил. — Той п-просто знъ-знъ-знае. Т-т-татко казва, ч-че някои хора с-с-сякаш си имат к-к-компас в гла-хха-вата. Еди е от т-т-тях.“

— Не те чувам! — викна Еди.

— Питах по кой.

— Какво кой?

Еди стискаше инхалатора в здравата си ръка и Бил помисли, че е заприличал на удавен плъх.

— По кой да т-т-тръгнем?

— Ами… зависи накъде искаш да отидем — отвърна Еди и Бил беше готов да го удуши, макар че въпросът си беше съвсем на място.

Еди се взираше боязливо в трите тръби. И трите бяха проходими, но най-долната изглеждаше доста тесничка.

Бил махна с ръка и останалите се струпаха наоколо.

— К-къде е Т-т-то, мътните да го вземат? — запита той.

— Към центъра на града — бързо отговори Ричи. — Точно под центъра. Близо до Канала.

Бевърли кимаше. И Бен. И Стан.

— Мъ-мъ-майк?

— Да — каза Майк. — Там е. Близо до Канала. Или под него.

Бил се озърна към Еди.

— К-к-кой?

— Този.

Еди неохотно посочи най-долната тръба… и Бил не се изненада, макар че сърцето му изтръпна.

— Радост в къщи — жално промърмори Стан. — Тая тръба е за лайната.

— Не е задължително… — започна Майк и изведнъж млъкна. Наведе глава настрани и се ослуша. В очите му блестеше тревога.

— Какво… — запита Бил, но Майк повелително вдигна пръст пред устните си.

Сега и Бил чу звука — шляпане. Все по-близо. Пъхтене, неясен говор. Хенри не се отказваше от потерята.

— Бързо — каза Бен. — Да вървим.

Стан се озърна назад, после огледа най-долната тръба. Прехапа устни и кимна.

— Да вървим. Лайната се измиват.

— Стан Мъжагата пуска Една По-Якичка! — провикна се Ричи. — Уха-уха-у…

— Ричи, няма ли да млъкнеш? — изсъска Бевърли.

Бил ги поведе към тръбата, смръщи се от мириса и прекрачи навътре. Вонеше на мръсотия, на лайна, но имаше и още нещо, нали? Някакъв потаен, животински мирис. Ако зверският рев можеше да мирише (навярно може, помисли Бил, зависи с какво се храни), дъхът би бил точно такъв. Няма грешка, отиваме във вярна посока. То е минавало оттук… и неведнъж.

След първите пет-шест метра въздухът ставаше застоял и отровен. Бил бавно се мъкнеше през калта, която всъщност не беше кал. Озърна се през рамо и подхвърли:

— Сто-ххо-ой п-плътно зад мен, Е-е-еди. Тъ-тъ-трябваш ми.

За известно време светлината се превърна в едва различима сивота, после изчезна напълно и те се озоваха в

(от синевата литваме към)

мрака. Бил се влачеше напред през вонята, усещайки едва ли не физическата й плътност. Беше протегнал ръка напред и очакваше всеки миг да докосне жилава гъста козина, а сетне в мрака да лумнат две зелени очи. И краят щеше да дойде с взрив на палеща болка, когато То откъснеше главата му от раменете.

Отекващи, засилени звуци изпълваха мрака. Чуваше как приятелите му се тътрят отзад и от време на време глухо мърморят. Отдалече долиташе бълбукане, примесено със странни, дрънчащи стонове. По някое време отвратително топла вълна го заля до кръста и той едва се удържа на крака. Усети как Еди отчаяно се вкопчи в ризата му, после потопът отмина. От края на колоната Ричи изкрещя с мрачно веселие:

— Май че ни опика някакъв великан, Бил.

Бил чуваше как мръсната вода тече на равномерни тласъци по мрежата от по-тесни тръби, която сега навярно минаваше над главите им. Спомни си разговора с баща си за канализацията в Дери и разбра за какво служи тая мрежа — тя поемаше водните излишъци по време на поройни дъждове и наводнения. Навярно напускаше Дери и се изливаше в Пенобскот и Торо. Градът не обичаше да изхвърля лайната си в Кендъскиг, защото от тях Каналът почваше да вони непоносимо. Но всичката мръсна вода отиваше право в реката, а когато тръбите се препълваха, потокът преливаше в съседните… както преди малко. А щом бе станало веднъж, значи можеше да се повтори. Той се озърна тревожно. Не видя нищо, но знаеше, че в горния край на тръбата, а може би и отстрани, трябва да има решетки и през тях всеки момент…

Не знаеше, че е стигнал до края на тръбата. Осъзна го едва когато пропадна надолу и залитна напред, размахвайки ръце в безнадеждно усилие да запази равновесие. Не се удържа и цопна по корем в гъста лепкава маса, на половин метър под отвора на тръбата, която току-що бе напуснал. Нещо пробяга с цвърчене по ръката му. Той изкрещя, седна и притисна изтръпналата ръка към гърдите си, осъзнавайки, че е докоснал плъх; още усещаше отвратителния грапав допир на провлачената опашка.

Помъчи се да стане и блъсна глава в ниския таван на новата тръба. От удара пред очите му избухнаха грамадни червени цветя и Бил рухна на колене.

— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук дъното пропада! Е-еди! К-к-къде си?

— Тук! — Размаханата ръка на Еди се плъзна по носа му. — Измъкни ме, Бил, нищо не виждам! Тук…

Раздаде се оглушително пляаааасс! Бевърли, Майк и Ричи изкрещяха в хор. На светло хармоничният им вопъл навярно би бил смешен; тук, в мрака на каналите, прозвуча ужасно. Изведнъж настана хаос, сред който всички се мъчеха да станат на крака. Бил здраво прегърна Еди, като гледаше да опази счупената му ръка.

— О, Господи, мислех, че ще потъна — изстена Ричи. — Така се окъпахме… леле братко, това е върха, лайняна баня, трябва някой път да ни организират училищна екскурзия по тия места, Бил, сигурно мисис Карсън ще се навие да води групата…

— А после мисис Джимисън ще ни изнесе здравна беседа — добави Бен с разтреперан глас и всички избухнаха в писклив смях. Докато смехът заглъхваше, Стан изведнъж се разрида.

— Недей, мой човек — промърмори Ричи и пипнешком го прегърна през лепкавите рамене. — Недей, че всички ще се разплачем.

— Нищо ми няма — високо изрече Стан, продължавайки да хлипа. — Мога да изтърпя страха, обаче ненавиждам тая мръсотия, ненавиждам да не знам къде съм…

— Ми-ххи-ислиш ли, ч-че ти е о-ххо-станал с-сух к-к-кибрит? — обърна се Бил към Ричи.

— Не знам, дадох го на Бев.

Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. На допир изглеждаше сухо.

— Държах го под мишница — каза Бевърли. — Може да свърши работа. Опитай във всеки случай.

Бил откъсна една клечка и я драсна. В мрака избухна пламъче и той надигна ръка. Приятелите му се бяха скупчили един до друг и примижаваха от светлината. Мокри, облепени с мръсотия, те изглеждаха съвсем малки и безкрайно изплашени. Зад тях Бил различи тръбата, по която бяха дошли. Новата тръба беше още по-тясна. Тя пресичаше предишната под прав ъгъл и се отдалечаваше без завои в двете посоки. По дъното лепнеха слоеве гъста утайка. И…

Той изсъска през зъби и изтърва догорялата клечка. Ослуша се и чу плисъка на бързо течение, ромона на капки, пресекливия бълбукащ рев на клапаните, отпращащи нови порции отходни води към Кендъскиг, който бе останал Бог знае колко далече назад. Хенри и приятелите му не се чуваха… засега.

Бил тихо каза:

— Отдя-хха-асно има т-т-труп. На о-ххо-коло т-т-три метра от нъ-нъ-нас. Мисля, ч-ч-че може да е Пъ-пъ-пъ…

— Патрик? — запита Бевърли и гласът й трепереше на ръба на истерията. — Патрик Хокстетър ли е?

— Д-д-да. Да драсна ли о-ххо-още една к-к-клечка?

— Налага се, Бил — каза Еди. — Ако не видя накъде отива тръбата, няма да знам коя посока да изберем.

Бил драсна клечката. В неясната светлина видяха зеленикавите, подути останки на Патрик Хокстетър. Трупът им се хилеше в сумрака с ужасяваща дружелюбност, но имаше само половин лице; плъховете бяха изгризали останалото. Наоколо бяха разпилени учебници за лятната занималня, подпухнали от влагата до размерите на енциклопедии.

— Божичко — дрезгаво промърмори Майк и разширените му очи се белнаха в тъмното.

— Пак ги чувам — каза Бевърли. — Хенри и другите.

Ехото навярно бе отнесло гласа й до враговете; Хенри изрева откъм тръбата и за момент им се стори, че е застанал досами тях.

— Ще ви спипамеееееее…

— Хайде де! — изкрещя Ричи. Очите му трескаво се въртяха насам-натам. — Откога те чакаме! Ега ти скиора! Тука е като плувния басейн в младежкия клуб! Хайде, ид…

После от тръбата долетя тъй безумен вопъл на страх и болка, че клечката падна от разтрепераните пръсти на Бил и изгасна. Ръката на Еди го сграбчи през кръста и Бил отвърна на прегръдката, усещайки как мършавото телце трепери като струна, докато Стан Юрис се притискаше към тях от другата страна. Писъкът ставаше все по-остър, все по-отчаян… а после се раздаде гнусно, влажно пращене и гласът секна рязко.

— Нещо е спипало един от тях — едва изпъшка в тъмното Майк, задавен от ужас. — Нещо… някакво чудовище… Бил, трябва да се измъкнем оттук… моля те…

Бил чу как някой — с тая акустика не можеше да се разбере дали са оцелели двама или само един — шляпа и се препъва по канала към тях.

— Нъ-накъде, Е-е-еди? — тревожно запита той. — Знъ-знъ-знаеш ли?

— Към Канала ли? — запита Еди, продължавайки да трепери в прегръдката му.

— Да!

— Надясно. Покрай Патрик… или през него. — Изведнъж гласът на Еди стана по-твърд. — Не ми пука за него. Той беше там, когато ми счупиха ръката. И ме заплю в лицето.

— Да в-вървим — каза Бил и се озърна към тръбата, която бяха напуснали преди малко. — В к-к-колона по е-ххе-дин. Всеки да д-д-държи предния за ра-хха-амото, к-както досега.

И той тръгна пипнешком, докосвайки с дясното си рамо слузестата керамична стена на тръбата. Стискаше зъби и се молеше да не стъпи върху Патрик… или в него.

Така се промъкваха все по-навътре из мрака, докато край тях се лееха потоци вода, а навън бурята бушуваше и обгръщаше Дери с подранил здрач — здрач, който пищеше с гласа на вятъра, заекваше с трясъка на мълниите и беснееше с пукота на рухнали дървета, напомнящ предсмъртен рев на праисторически зверове.

3.

То / май 1985

Сега те идваха пак и макар че всичко бе станало точно според предвижданията му, завръщаше се и нещо, което То не бе предвиждало — онзи мъчителен, подлудяващ страх… онова чувство, че има Друг. То мразеше страха, ако имаше как, би се нахвърлило върху него, за да го изяде… ала страхът танцуваше подигравателно извън неговия обсег и за да го убие, трябваше първо да убие тях.

Навярно не биваше да се страхува; те бяха остаряли и броят им бе намалял от седем на пет. Петицата беше могъщо число, но не можеше да се сравнява с мистичната магическа сила на седмицата. Вярно, покорното му куче не бе успяло да убие библиотекаря, но той щеше да умре в болницата. По-късно, малко преди зората да се разлее из небето, То щеше да прати един пристрастен към хапчетата санитар да довърши библиотекаря веднъж завинаги.

Жената на писателя вече беше тук — жива и в същото време мъртва, защото умът й бе рухнал още от първия поглед към неговата истинска същност, без маски и дребни илюзийки — а разбира се, всички илюзийки бяха само лъжовни огледала, връщащи към ужасения зрител най-страшните образи от собствения му ум; То ги отпращаше обратно с пагубна сила, както слънчев отблясък може да улучи неподозиращо око и да го порази с вечна слепота.

Сега То бе прибрало разума на писателската съпруга при себе си и в себе си; в мрака отвъд Костенурката; в незнайната страна отвъд границите на битието.

Тя беше в неговото око; беше в неговия ум.

Беше в мъртвешките светлини.

О, но илюзийките понякога бяха забавни. Както с Хенлън например. Той за нищо на света не би успял да си спомни, но майка му можеше да разкаже откъде е дошла птицата в стоманолеярната. Когато беше само на шест месеца, тя го остави да спи в кошчето край къщата и мина в задния двор да закачи изпраните пелени. Щом чу писъците му, захвърли всичко и изтича обратно. Грамаден гарван бе кацнал на ръба на кошчето и кълвеше невръстния Майк като чудовище от зловеща приказка. Бебето пищеше от болка и ужас, безсилно да пропъди гарвана, който бе надушил лесната плячка. Майката удари с юмрук черната птица и след като я прогони, видя, че ръчичките на детето са окървавени на две-три места. Веднага го отнесе при доктор Стилвейгън за инжекция против тетанус. Тази картина се запечата завинаги в подсъзнанието на Майк — мъничко бебе, огромна птица — и когато То се яви пред него, Майк отново видя великанската птица.

Но когато другото псе, съпругът на някогашното момиче, доведе писателската жена, То не надяна маска — у дома не си правеше труда да се облича. Кучето-съпруг погледна само веднъж и рухна мъртво, с пепеляво лице и очи, пропити от кръвта, която бе пръснала мозъка му на десетина места. Жената на писателя излъчи една-единствена мощна и тръпнеща от ужас мисъл — О МИЛИ ИСУСЕ, ТО Е ЖЕНСКО — и мислите й секнаха. Тя потъна в мъртвешките светлини. А то излезе от своето място и се погрижи за нейните телесни останки; подготви ги за сетнешната трапеза. Сега Одра Денброу се люшкаше нейде високо, обвита в копринени нишки. Главата й безсилно клюмаше в кухината на ключицата, изцъклените й очи не виждаха нищо, а пръстите на краката сочеха право надолу.

Ала в петимата все още имаше сила. Намаляла, но все пак сила. Като деца те бяха дошли тук и кой знае как, напук на всички шансове, напук на всичко, което трябваше да бъде, напук на всичко, което можеше да бъде, успяха да го наранят жестоко, едва не го убиха, заставиха го да избяга дълбоко под земята и да се сгуши там, разтреперано от болка и ненавист сред локва от собствената си странна кръв.

А от това идваше още една новост, представете си: за пръв път в цялото си безкрайно съществуване То беше заставено да планира; за пръв път откриваше, че се бои просто да грабне каквото пожелае от своите частни ловни владения, наречени Дери.

Открай време децата бяха любимата му храна. Мнозина от възрастните ставаха негови оръдия, без изобщо да подозират, неведнъж през отминалите години То дори се бе хранило с тях — възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице… а ако се налагаше да използува примамка — е, кое дете не обича клоуните?

То смътно разбираше, че ония деца някак са успели да обърнат против него собствените му оръжия — че по някаква случайност (но в никакъв случай целенасочено, в никакъв случай под ръководството на Друг) обединението на седем невероятно даровити въображения го е тласнало към зоната на смъртна заплаха. Всяко от седемте поотделно би било за него желана храна и напитка; ако не се бяха обединили, То сигурно щеше да си ги избере едно по едно, примамено от изключителните им съзнания, също както мирисът на зебра край мястото за водопой примамва лъва. Но с обединени сили те бяха открили една страшна тайна, която То не бе подозирало дотогава: че вярата е нож с две остриета. Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сред тях ще се намери един — най-вероятно дете — който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

И все пак в крайна сметка То успя да избяга; скри се в дълбините и изтощените, изплашени деца решиха да не го преследват тъкмо когато беше най-уязвимо. Решиха да повярват, че вече е мъртво или скоро ще умре… и се оттеглиха.

То бе усетило тяхната клетва и знаеше, че ще се върнат, както лъвът знае, че рано или късно зебрата ще дойде на водопой. Още докато се унасяше в дрямка, То бе започнало да планира. Когато се събудеше, щеше да бъде изцелено, обновено… а тяхното детство щеше да догаря като седем гаснещи свещици. Някогашната сила на обединеното им въображение щеше да е изхабена до жалка немощ. Вече нямаше да си представят, че в Кендъскиг има пирани, че наистина можеш да строшиш гръбнака на майка си, ако настъпиш фуга между плочките, или че къщата ти ще пламне, ако убиеш калинка върху ризата си. Вместо всичко това щяха да вярват в застраховката. Вместо всичко това щяха да вярват в доброто вино за вечеря — хубаво, но не твърде скъпо, например „Пуйи-Фюисе’83“, да се сервира непременно при стайна температура. Вместо всичко това щяха да вярват, че таблетките „Ролейдс“ неутрализират четиридесет и седем пъти повече стомашна киселина от собственото си тегло. Вместо всичко това щяха да вярват в обществената телевизия, в Гари Харт, в неоценимата полза от бягането за сърдечния ритъм, в опасността от рак на дебелото черво при консумация на недопечено месо. За доброто чукане щяха да вярват на доктор Рут, а по душеспасителните въпроси — на Джери Фолуел. Мечтите им щяха да се смаляват година след година. И когато се събудеше, То щеше да ги повика, да, щеше да ги повика, защото страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

Щеше да ги повика, за да ги убие.

Ала сега, когато се завръщаха, заедно с тях идваше и страхът. Те бяха пораснали и въображението им наистина бе закърняло — но не чак толкова, колкото се надяваше То. Бе усетило зловещия, страшен скок на общата им мощ, когато се събраха заедно — и за пръв път се запита дали пък не е допуснало грешка.

Но защо да мисли най-лошото? Зарът бе хвърлен и не всички поличби изглеждаха лоши. Писателят беше обезумял за жена си. Чудесно. Писателят беше най-силен, именно той през отминалите години бе подготвял съзнанието си за предстоящата схватка. А когато паднеше мъртъв, с куп черва под разпрания си корем, когато загубеха своя безценен „Шеф Бил“, другите щяха да станат лесна плячка.

То щеше да се нахрани добре… а сетне може би пак щеше да слезе в дълбините. И да подремне. За малко.

4.

В Тунелите / 04:30 ч.

— Бил! — изкрещя Ричи в кънтящата тръба.

Движеше се с цялата бързина, на която бе способен, но това не означаваше много. Спомни си как като хлапета вървяха приведени по канала, започващ от помпената станция в Пущинака. Сега трябваше да пълзи и тръбата изглеждаше невероятно тясна. Очилата непрекъснато се смъкваха към връхчето на носа му и трябваше през цялото време да ги побутва нагоре. Зад себе си чуваше пъхтенето на Бевърли и Бен.

— Бил! — изрева той отново. — Еди!

— Тук съм! — долетя отпред гласът на Еди.

— Къде е Бил? — провикна се Ричи.

— Напред! — отвърна Еди. Вече беше съвсем близо и Ричи не толкова видя, колкото усети неясния му силует. — Не искаше да чака!

Ричи удари глава в крака на Еди. След миг главата на Бев го блъсна по задника.

— Бил! — отчаяно изкрещя Ричи. Гласът му отекна от дълбините на тръбата с болезнена сила. — Бил, изчакай ни! Трябва да сме заедно, не помниш ли?

Сетне в далечината глухо прокънтя гласът на Бил:

— Одра! Одра! Къде си?

— Мама ти стара, Шеф Бил! — проплака Ричи. Очилата му паднаха. Той изруга, напипа ги целите мокри и ги въдвори на предишното място. Пое си дъх и викна отново: — Ще се изгубиш без Еди, задник скапан! Чакай! Изчакай ни! Чуваш ли, Бил? ИЗЧАКАЙ НИ, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ!

Настана мъчителна тишина. Сякаш никой не смееше да диша. Ричи чуваше само далечния плисък на капки; този път каналът беше сух, ако не се брояха отделните застояли локвички.

— Бил! — Той зарови пръсти в косата си и се помъчи да удържи сълзите. — ХАЙДЕ ДЕ… МОЛЯ ТЕ, ЧОВЕЧЕ! ИЗЧАКАЙ! МОЛЯ ТЕ!

И гласът на Бил долетя още по-глухо:

— Чакам ви.

— Слава Тебе, Господи — промърмори Ричи, после тупна Еди по задника. — Тръгвай.

— Не знам докъде ще стигна с една ръка — виновно каза Еди.

Обезумял и почти съсипан, Бил ги чакаше в каналната шахта с трите тъмни тръби като лампи на развален светофар. Тук имаше място да се изправят.

— Т-там — каза Бил. — Къ-къ-крис. И Б-бълвоча.

Погледнаха. Бевърли изстена и Бен я прегърна през рамото. Обвитият в прогнили парцали скелет на Бълвоча Хъгинс изглеждаше сравнително запазен. Останките на Виктор бяха без глава. Бил погледна към другия край на шахтата и зърна ухилен череп.

Ето ги; само това бе останало от тях. Не биваше да ни следвате, момчета, помисли Бил и потрепера.

Тази част от канализационната система вече не действуваше; Ричи веднага се досети за причината. Сега градът имаше пречиствателна инсталация. По някое време през отминалите години, докато те усърдно се учеха да се бръснат, да карат кола, да пушат, да се чукат и прочие, в страната бе възникнала Агенция за защита на околната среда и според нея в никакъв случай не биваше реките да се замърсяват с отходни води, а още по-малко с канализационни отпадъци. Така тази част от канализацията (а заедно с нея и труповете на Виктор и Бълвоча) бе оставена изцяло във властта на мухъла. Също като Загубените момчета на Питър Пан, Бълвоча и Виктор не бяха пораснали. Сега тук се въргаляха скелетите на две момчета, обвити в парцаливи, полуизтлели останки от ризи и панталони. Ребрата на Виктор стърчаха като изкорубен ксилофон; мъх бе израсъл по тях и по катарамата на войнишкия му колан.

— Някакво чудовище ги уби — каза Бен. — Помните ли? Чухме как стана.

— Одра е м-мъртва. — Гласът на Бил звучеше безжизнено. — Знам.

— Не знаеш нищо подобно! — изрече Бевърли с такава ярост, че Бил трепна и се озърна към нея. — Само едно можеш да знаеш със сигурност: че много други са мъртви, и то най-вече деца. Тя пристъпи и застана пред него с ръце на кръста. Лицето, ръцете и сплъстената й коса бяха изпоцапани с черна кал. Ричи помисли, че въпреки всичко изглежда неотразима. — И знаеш кой го е сторил.

— Н-не би-ххи-иваше да й к-к-казвам кхъ-ъ-де отивам — промърмори Бил. — Защо го направих? Защо…

Ръцете й се стрелнаха напред и го сграбчиха за яката. Смаяният Ричи видя как Бевърли жестоко разтърсва Бил.

— Стига вече! Знаеш за какво сме дошли. Заклехме се и ще го направим! Разбираш ли ме, Бил? Ако е мъртва, значи е мъртва… но То не е! Сега се нуждаем от теб. Схващаш ли? Нуждаем се от теб. — Тя се разплака. — Затова трябва да се бориш за нас. Трябва да се бориш както преди, иначе никой няма да излезе жив.

Той дълго мълча и я гледа. Давай, Шеф Бил, помисли Ричи. Давай, давай…

Бил ги огледа един по един, после кимна.

— Е-е-еди?

— Тук съм, Бил.

— П-по-ххо-омниш ли още по к-коя тръ-ххъ-ъба?

Еди посочи покрай Виктор.

— По тази. Доста тясна изглежда, нали?

Бил кимна отново.

— Ще можеш ли? Със счу-хху-упена ръка?

— Щом е за теб, ще мога, Бил.

Бил се усмихна. Ричи не бе виждал никога през живота си толкова уморена и страшна усмивка.

— О-ххо-тведи ни там, Е-еди. Д-да свъ-ххъ-ършваме.

5.

В Тунелите / 04:55 ч.

Докато пълзеше, Бил си спомни за предишното падане, но въпреки това краят на тръбата го свари неподготвен. Както плъзгаше длани по лепкавото дъно на стария канал, изведнъж ръцете му увиснаха в пустотата. Рухна навън, инстинктивно се претъркаля и нещо в рамото му болезнено изхрущя.

— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук е про-ххо-падането! Е-е-еди?

— Тук! — размаханата ръка на Еди се плъзна по рамото му. — Ще ми помогнеш ли да се измъкна?

Бил прегърна Еди и го издърпа в новата тръба, като гледаше да опази счупената му ръка. След него изпълзя Бен, после Бев и Ричи.

— Имаш ли кхи-и-брит, Р-ричи?

— Аз имам — каза Бевърли. Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. — Останали са само осем клечки, но у Бен има още. От стаята.

— Под ми-ххи-ишница ли ги д-държа, Б-бев? — запита Бил.

— Този път не — каза тя и го прегърна в тъмнината. Той се вкопчи в нея с всички сили, опитвайки да приеме утехата, която тя тъй отчаяно копнееше да му даде.

После бавно я отпусна и драсна клечка кибрит. Силата на спомена накара всички едновременно да погледнат надясно. Останките на Патрик Хокстетър още лежаха там сред няколко безформени мухлясали буци, може би някогашни учебници. Сега човешкото в тая купчина личеше само по дъгата от щръкнали зъби, между тях два пломбирани.

И още нещо. В трептящата светлина на пламъчето край Патрик едва проблесна лъскаво кръгче.

Бил изтърва клечката и веднага драсна нова. Вдигна находката.

— Халката на Одра — изрече той с глух, безизразен глас.

Клечката изгасна в пръстите му.

Сред мрака той надяна халката.

— Бил? — колебливо се обади Ричи. Имаш ли представа

6.

В Тунелите / 14:20 ч.

колко дълго бяха бродили из тунелите под Дери откакто напуснаха мястото, където лежеше трупът на Патрик Хокстетър, но Бил беше сигурен, че вече няма да намери обратния път. Непрекъснато си спомняше какво бе казал баща му: Можеш да се луташ седмици наред. Ако чувството за ориентация на Еди им изневереше, щяха да загинат и без намесата на То; щяха да бродят докато умрат от изтощение… или докато се издавят като мишки в някоя препълнена тръба.

Но Еди изобщо не изглеждаше разтревожен. От време на време молеше Бил да драсне нова клечка от намаляващите им запаси, после пак поемаше напред и сякаш напосоки завиваше ту наляво, ту надясно. Понякога тръбите ставаха толкова широки, че колкото и да се протягаше, Бил не успяваше да докосне тавана. Друг път се налагаше да лазят на четири крака, а веднъж цели пет ужасни минути (които им се сториха като пет часа) трябваше да пълзят по корем подир Еди, опряли лицата си в подметките на предния.

Бил беше напълно сигурен само в едно — че са достигнали някаква изоставена част от канализационната система на Дери. Действуващите тръби бяха останали далече назад и нагоре. Грохотът на потоците вода бе стихнал до едва доловим тътен. Тия тръби бяха по-стари — не от гледжосана керамика, а от трошлива глина, през която тук-там се процеждаха струйки зловонна течност. Миризмата на изпражнения — оная плътна, тежка, задушаваща миризма — бе отслабнала, но сега на нейно място идваше друг мирис: отвратителен, древен и още по-страшен.

Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке — огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи. У Стан Юрис тази воня разбуждаше страховит спомен от най-ранното му детство — удивително еврейски спомен за момче, което почти нямаше представа какво е да си евреин. Вонеше на глина замесена с мазнина и го караше да си мисли за демон без очи и уста, наречен Голем — глинен великан, създаден през средновековието от еврейски чернокнижници, за да ги защити от християните, които ги ограбвали, изнасилвали жените им и после ги пропъждали на улицата. Майк мислеше за сухия мирис на пера в мъртво гнездо.

Когато най-сетне достигнаха края на тясната тръба, те се изплъзнаха като змиорки върху хлътналото дъно на нов, по-широк канал, който пресичаше досегашния под ъгъл. Сега можеха да се изправят. Бил преброи главичките на кибритените клечки. Четири. Прехапа устни и реши да не казва на другите колко малко ги дели от пълния мрак… освен ако се наложеше да им каже.

— Къ-къ-как сте, м-м-момчета?

Те промърмориха нещо в отговор и той кимна сред мрака. Нямаше паника, никой не бе плакал след оная история със Стан. Добре. Бил протегна ръце, откри техните и всички дълго стояха в тъмното, давайки и същевременно получавайки толкова много от този допир. Това го изпълваше с буйно ликуване — сигурен признак, че по някакъв незнаен начин сборът им е създал нещо повече от седем обикновени личности; сливаха се в едно по-могъщо цяло.

Бил драсна една от оставащите клечки и отпред се разкри тесен наклонен тунел. Сводът на този канал беше обвит в провиснали паяжини, тук-там разпарцаливени от някогашни водни струи. От гледката по гърба на Бил пробягаха тръпките на прастари страхове. Тук подът беше сух, покрит с дебел слой изтляла плесен, освен това може би листа, гъби… или някакви невъобразими утайки. По-нататък зърна купчинка кости, полуобвити в зелени парцали — може би останки от гумирано работно облекло. Бил си представи как някакъв нещастен работник от общинската водопроводна или канализационна служба се е залутал из каналите, добрал се е дотук и е срещнал…

Клечката догаряше. Той я наклони, за да спечели още миг светлина. Обърна се към Еди.

— Зна-хха-аеш ли к-к-къде сме?

Еди посочи надолу по леко извития тунел.

— Каналът е натам — каза той. — Най-много на осемстотин метра, ако тая чудесия не завие в друга посока. Мисля, че в момента сме под Горната миля. Обаче…

Пламъчето опари пръстите на Бил и той изтърва клечката. Някой — може би Бевърли — въздъхна. Но преди светлината да изгасне, Бил бе видял тревогата по лицето на Еди.

— Кха-а-кво? К-какво има?

— Като казвам, че сме под Горната миля, имам предвид точно това. Вече от доста време слизаме надолу. Никой не прокарва канализационни тръби толкова дълбоко. Това тука вече не е тунел, а минна галерия.

— На каква дълбочина се намираме според теб, Еди? — запита Ричи.

— Четиристотин метра — отвърна Еди. — Може би и повече.

— Господи помилуй — прошепна Бевърли.

— Така или иначе, това не е канализация — обади се изотзад Стан. — Личи си по миризмата. Вони, обаче не на канали.

— Аз май бих предпочел каналите — каза Бен. — Тук вони като…

От тръбата, която бяха напуснали преди малко, долетя крясък. Косата по тила на Бил настръхна. Седмината се скупчиха един до друг и преплетоха ръце.

— … ще ви спипаме, копелета. Ще ви спипамеееееееее…

— Хенри — прошепна Еди. — Боже мой, той продължава да ни гони.

— Не ме учудва — каза Ричи. — Някои хора са толкова глупави, че не знаят кога да спрат.

Сега чуваха глухо пъхтене, скърцане на подковани обувки, шумолене на дрехи.

— … спипамееееееееее…

— Хъ-хъ-хайде — каза Бил.

Поеха надолу по тръбата, вече в колона по двама: Бил и Еди, Ричи и Бев, Бен и Стан; единствено Майк крачеше сам в края на колоната.

— На кха-а-кво р-разстояние е Х-х-хенри спо-о-ред теб?

— Не мога да преценя, Шеф Бил — каза Еди. — Ехото ме обърква. — Той понижи глас. — Видя ли ония кокали?

— Д-д-да — също тъй тихо отвърна Бил.

— Около дрехите имаше колан за инструменти. Мисля, че е бил от водопроводната служба.

— С-си-ххи-игурно.

— Как мислиш, откога…

— Н-не знъ-знъ-знам.

Еди протегна през мрака здравата си ръка и се вкопчи в Бил.

Бяха изтекли около петнадесет минути, когато чуха нещо да се задава в тъмнината.

Ричи спря, замръзнал до мозъка на костите. Изведнъж отново се превърна в тригодишно дете. Слушаше тия мляскащи, стържещи звуци — все по-близо, все по-близо — и странното шушнене като трепет на разлюляни клони. Още преди Бил да драсне нова клечка, Ричи разбра какво ги дебне.

— Окото! — изпищя той. — Божичко, това е Пълзящото око!

За миг останалите не бяха съвсем сигурни какво виждат (Бевърли имаше чувството, че баща й е успял да я открие чак тук, а Еди зърна в мимолетно и страшно видение оживелия Патрик Хокстетър, който някак бе заобиколил по други тунели, за да ги пресрещне тук), но писъкът и вярата на Ричи дооформиха неясната фигура за всички тях. И те видяха онова, което виждаше той.

Огромно Око с половинметрова изцъклена зеница и мътноръждив ирис изпълваше целия тунел. Роговицата беше изпъкнала, ципеста, нашарена с пулсиращи червени вени. Гола и ужасяваща, желатинестата топка бавно пълзеше върху гъмжило от червеникави, сякаш одрани пипала. Те опипваха трошливите стени на тунела, впиваха се във всяка пукнатина и под бледата светлина на кибритеното пламъче децата имаха чувството, че по Окото са израсли кошмарни пръсти, които го влачат напред.

Окото ги гледаше със сляпа, трескава алчност. Клечката изгасна.

В тъмнината Бил усети как страшните пипала плъзват по глезените му… по коленете… ала не можеше да помръдне. Тялото му бе застинало като вкаменено. Усещаше как То приближава, усещаше долитащата откъм него топлина, чуваше влажното туптене на кръвта зад ципи и мембрани. Представи си как ще го докосне нещо лепкаво и жилаво… но нямаше глас да изкрещи. Даже когато нови пипала го обвиха през кръста, вкопчиха се в гайките на джинсите и го повлякоха напред, той не намери сили нито да изкрещи, нито да се бори. Из цялото му тяло се разливаше смъртоносна дрямка.

Бевърли усети как едно от пипалата стяга ухото й като примка. От болка пред очите й заиграха искри, после пипалото я помъкна напред, без да обръща внимание на нейните стонове. Сякаш разгневена стара учителка я теглеше за ухото към последния чин, където ще трябва да седне с „магарешката шапка“ на главата. Стан и Ричи се помъчиха да отстъпят, но невидимите пипала вече се люшкаха и шумоляха от всички страни. Бен прегърна Бевърли и се помъчи да я удържи. Тя отчаяно стисна ръцете му.

— Бен… Бен, То ме хвана…

— Не, не е… Чакай… ще те издърпам…

Той задърпа с всичка сила. Бевърли изкрещя от болка и по ухото й рукна кръв. Сухо, жилаво пипало застърга по ризата на Бен, поколеба се, после стегна жесток възел около рамото му.

Бил протегна ръка и дланта му шляпна в нещо лепкаво, податливо и влажно. Боже мой, ръката ми потъва в Окото! Боже мой! Мили Боже! Окото! Ръката ми е в Окото!

Опита да се бори, но пипалата неумолимо го влачеха напред. Китката му потъна в топла, лакома влага. Още по-напред. Окото вече поглъщаше ръката му до лакътя. Скоро цялото му тяло щеше да опре в тая лепкава повърхност и той усещаше, че тогава ще полудее. Бореше се отчаяно, блъскаше пипалата с другата ръка.

Застинал като в кошмарен сън, Еди чуваше задавени викове и шум от борба. Окото придърпваше приятелите му. Усещаше наоколо гъмжилото от пипала, но все още нито едно не го бе хванало.

Бягай у дома! — властно заповяда здравият разум. Бягай си у дома, при мама, Еди! Ще откриеш пътя!

Бил изпищя в мрака — пронизителен, отчаян писък. И веднага се раздаде отвратително мляскане.

Вцепенението на Еди мигом изчезна — То се мъчеше да погълне Шеф Бил!

— Не! — изрева Еди.

Ревът беше оглушителен. Никой не би допуснал, че подобен вик на древен норвежки боец може да излети от толкова крехки гърди — гърдите на Еди Каспбрак, дробчетата на Еди Каспбрак, страдащи, разбира се, от най-тежкия случай на астма в целия град. Той се втурна напред, прескачайки невидимите лазещи пипала. Мокрият гипс се люшкаше и го блъскаше по гърдите. Еди трескаво бръкна в джоба си и измъкна инхалатора.

(киселина точно такъв вкус има като киселина като акумулаторна киселина)

Налетя върху гърба на Бил Денброу и го блъсна настрани. Раздаде се воднисто пращене, последвано от глухо лакомо мяукане — Еди го чу не с ушите, а с мислите си. Той вдигна инхалатора (киселина това е киселина щом искам значи е киселина затова на ти на яж яж яж)

— АКУМУЛАТОРНА КИСЕЛИНА, СКАПАНЯК ШИБАН! — изкрещя Еди и яростно дръпна спусъка. Същевременно стовари върху Окото жесток ритник. Кракът му потъна дълбоко в желатиновата роговица. Обляха го струи гореща течност. Той издърпа крак, почти без да усети, че е останал без обувка.

— МАРШ ОТТУК, ПЕДЕРАСТ ГАДЕН! ЧУПКАТА! ОБИРАЙ СИ КРУШИТЕ! ИЗЧЕЗВАЙ! БЯГАЙ ДА СЕ ШИБАШ!

Усети как пипалата го докосват, но колебливо, неуверено. Отново дръпна спусъка, обливайки Окото с лекарство и пак чу (или усети) онова мяукане… само че вече изпълнено с болка и изненада.

— Бийте го! — изрева Еди към другите. — Ами че То е някакво си скапано Око! Бийте го! Чувате ли? Ритай го, Бил! Бой до посиране, мамка му гадна! Абе, путки заспали, не видите ли, че танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА!

Бил усети как силите му се завръщат. Той изтръгна мократа си ръка от Окото… и замахна с юмрук. След миг Бен се озова до него. Шишкото налетя върху Окото, изпъшка от изненада и погнуса, после започна да бъхти с юмруци треперещата лигава преграда.

— Пусни я! — изрева той. — Чуваш ли? Пусни я! Марш оттук! Марш!

— Някакво си Око! Някакво си скапано Око! — крещеше Еди, обезумял от възторг. Той изстреля нова струя лекарство и усети как Окото отстъпва. Пипалата престанаха да го опипват. — Ричи! Ричи! Бий го! Това е само някакво си Око!

Ричи се запрепъва напред. Сам не можеше да повярва, че прави това, че наистина пристъпва към най-страшното, най-ужасното чудовище на света. И все пак го правеше.

Замахна безсилно и щом усети как юмрукът му потъва в Окото — то беше лепкаво, влажно и някак мъхесто — неудържим гърч изхвърли навън цялото съдържание на стомаха му. Издаде задавен звук — глурт! — и мисълта, че се е издрайфал върху Окото, мигом предизвика повторен спазъм. Не успя да замахне отново, но навярно и първият удар стигаше, след като чудовището бе породено от неговото съзнание. Изведнъж пипалата изчезнаха. Чуха как То се оттегля… а сетне в мрака се чуваше само пъхтенето на Еди и тихият плач на Бевърли, притиснала с длан окървавеното си ухо.

Бил драсна една от трите последни клечки и седмината се спогледаха с потресени, зашеметени лица. Лявата ръка на Бил беше облепена с мътна, лепкава слуз, напомняща смес от сополи и полусъсирен белтък. По шията на Бевърли бавно се стичаше кръв, върху бузата на Бен тъмнееше нова драскотина. Ричи бавно побутна очилата си нагоре.

— До-ххо-обре ли сте вси-всички? — дрезгаво запита Бил.

— Ами ти, Бил? — запита Ричи.

— Д-добре съм. — Той се обърна към Еди и прегърна дребното момче със свирепа нежност. — Т-ти ми спа-хха-аси ж-живота, ч-ч-човече.

— Изяло ти е обувката — обади се Бевърли и избухна в лудешки смях. — И това ако не е беля…

— Само да се измъкнем оттук, ще ти купя нови кецове — обеща Ричи и тупна Еди по рамото сред мрака. — Как го направи, Еди?

— Застрелях го с инхалатора. Уж че е киселина. Такъв вкус има, когато ми се случи тежък ден, нали разбираш? Страхотна работа свърши.

— Танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА — повтори Ричи и се разкиска неудържимо. — Хич не беше зле, Едс. Голям майтапизъм, между нас казано.

— Мразя да ме наричаш Едс.

— Знам — каза Ричи и го прегърна с всичка сила, — обаче нали все някой трябва да те закалява, Едс. Когато пораснеш и се разделиш с уютното детско битие, тогаз да ти каем ’начи… ’начи… тогаз мое да ти просветне, че животът хич не бил толкоз лек, момко!

Еди се задъха от смях.

— По-скапан Глас не бях чувал от теб, Ричи.

— Добре де, дръж инхалатора в готовност — обади се Бевърли. — Може пак да потрябва.

— Не го ли видя някъде, Бил? — запита Майк. — Когато драсна клечката.

— О-ххо-тиде с-си — каза Бил. — Но вече наближаваме. Т-тук някъде е н-неговата бъ-ххъ-ърлога. И м-мисля, ч-ч-че този п-път на-хха-истина го з-заболя.

— Хенри пак идва — съобщи Стан с глух, дрезгав глас. — Чувам го някъде зад нас.

— Да вървим тогава — каза Бен.

Тръгнаха. Тунелът равномерно слизаше надолу и мирисът — плътната зверска воня — ставаше все по-силен. Понякога изотзад долитаха виковете на Хенри, но сега те изглеждаха далечни и маловажни. Всички изпитваха някакво странно чувство, напомнящо чувството за разпокъсано, изкривено пространство, което бяха усетили в къщата на Нийбълт стрийт — чувството, че са прекрачили отвъд границите на света в някаква злокобна пустош. Бил усещаше (макар да му липсваха думи за изразяване на тази увереност), че наближават мрачното и прогнило сърце на Дери.

Майк Хенлън сякаш долавяше болнавия неритмичен пулс на това сърце. Бевърли усещаше как някаква тлетворна сила се сгъстява около нея, мъчи се да я обгърне, да я откъсне от другите и да я остави в пълна самота. Тя нервно посегна и стисна ръцете на Бил и Бен. Стори й се, че двамата са прекалено далече и тя тревожно извика:

— Хванете се за ръце! Ще се загубим!

Стан пръв осъзна, че отново могат да виждат. Из въздуха се разливаше странно бледо сияние. Отначало различи само ръцете си, хванали Бен от едната страна и Майк от другата. После разбра, че вижда копчетата по калната риза на Ричи и пръстена на Среднощния капитан — евтино приложение към кутиите с пшеничена каша — върху малкия пръст на Еди.

— Виждате ли, момчета? — запита Стан и спря на място.

Другите също спряха. Бил се огледа и първо откри, че наистина вижда — поне мъничко — а после осъзна, че тунелът се е разширил неимоверно. Сега се намираха в сводест проход, просторен като Съмнъровия тунел в Бостън. Даже по-голям, поправи се той и продължи да върти очи усещайки как в гърдите му нахлува боязливо смайване.

Извиха глави да огледат свода, който сега се издигаше на петнадесет метра над тях, поддържан от извити като ребра каменни колони. Надолу провисваха дълги развлачени паяжини. Подът беше покрит с плочки, но го разбираха едва сега, защото дебелият слой стара мръсотия заглушаваше стъпките им. От едната извита стена до другата имаше поне тридесет метра разстояние.

— Ония от канализацията май съвсем са откачили — каза Ричи и смутено се разсмя.

— Прилича ми на катедрала — прошепна Бевърли.

— Откъде идва светлината? — заинтересува се Бен.

— М-май ч-че на-хха-право от с-с-стените — каза Бил.

— Не ми харесва — промърмори Стан.

— Да в-в-вървим. Х-х-хенри ни г-гони по п-п-петите.

Оглушителен, дрезгав крясък процепи здрача, сетне се раздаде тежко, гръмотевично пърхане на криле. От мрака налетя грамаден черен силует с пламтящо око — другото тъмнееше като разбит фенер.

— Птицата! — изкрещя Стан. — Пазете се, това е птицата!

Птицата пикираше над тях като уродлив изтребител. Люспестата оранжева човка се отваряше и затваряше, разкривайки отвътре нещо розово и гладко като сатенена облицовка на ковчег.

Летеше право към Еди.

Човката раздра рамото му и той усети как болката потъва навътре като разяждаща киселина. Изкрещя, а замахът на чудовищните криле тласна в лицето му зловонния застоял въздух. Сетне То се отдалечи и зави за нова атака. Зловещо пламтящото око се въртеше в златистата орбита и помръкна само за миг, когато примигналият клепач го закри с полупрозрачна ципа. Ноктите търсеха Еди, който приклекна с писък. Острите върхове нацепиха ризата на парцали, оставяйки плитки алени бразди между плешките му. Еди нададе вой и се опита да пропълзи настрани, но птицата вече връхлиташе за трети път.

Тършувайки из джоба си, Майк се хвърли напред. В ръката му изникна евтино ножче. Докато птицата се спускаше над Еди, Майк замахна в широка дъга към грамадния люспест крак. От дълбоката рана бликна кръв. Птицата отхвръкна нагоре, после сви криле и връхлетя като снаряд. В последния момент Майк се просна настрани и тласна острието нагоре. Не улучи и птичата лапа го блъсна по китката с такава сила, че цялата му ръка изтръпна — по-късно щеше да посинее чак до лакътя. Ножчето отлетя в мрака.

С победоносен грак птицата се хвърли в нова атака. Майк се преметна върху Еди и зачака края.

Докато птицата се завръщаше, Стан пристъпи към двете сгушени момчета. Стоеше дребен и някак чист въпреки всичката кал, набита в дланите, ръцете, панталоните и ризата му. Изведнъж той вдигна ръце в странен жест — с длани напред и палци надолу. Птицата пак изграчи и се стрелна само на сантиметри от Стан. Вихърът от чудовищните криле развя косата му. Той се завъртя, за да посрещне новото нападение.

— Вярвам в птицата кардинал, макар че никога не съм я виждал — изрече Стан с ясен, звънък глас. Птицата изпищя и отскочи като улучена от куршум. — Вярвам в лешояда, в скалната лястовица от Нова Гвинея и в бразилското фламинго. — Птицата пищеше, кръжеше и изведнъж се стрелна с грак високо под свода. — Вярвам в плешивия златен орел! — изкрещя подир нея Стан. — И мисля, че нейде може наистина да съществува феникс! Но в теб не вярвам, затова се пръждосвай! Марш оттук! Обирай си крушите!

Той замълча и настана плътна тишина.

Бил, Бен и Бевърли се приближиха до Майк и Еди; помогнаха на Еди да се изправи и Бил огледа раните.

— Н-не са дъ-дъ-дълбоки — каза той. — Ама б-бас дъ-ххъ-ържа, ч-че адски б-боли.

— То ми разкъса ризата, Шеф Бил. — Еди отново хъхреше и по бузите му лъщяха сълзи. Дивият варварски рев вече беше само невероятен спомен. — Какво ще кажа на мама?

Бил се усмихна.

— Д-дай да о-ххо-тложим въ-ъ-проса д-докато излезем о-ххот-тук. Ла-хха-апай п-пръскалката, Е-еди.

Еди послушно си пръсна лекарство и пак захъхри.

— Страхотен си, мой човек — обърна се Ричи към Стан. — Мама му стара, направо си велик!

Стан трепереше от глава до пети.

— Ами, просто на света няма такава птица. Никога не е имало и няма да има.

— Идваме! — изкрещя изотзад Хенри. В гласа му звучеше безумие. Из тунела прокънтя вой и дивашки смях, сякаш от мрака се задаваше някакво невъобразимо адско изчадие. — Аз и Бълвоча! Идваме и ще ви очистим, копелета гадни! Няма къде да мърдате!

— Бъ-бъ-бягай, Х-х-хенри! — извика Бил. — Все о-ххо-още имаш в-в-време!

Хенри отвърна с глух, нечленоразделен рев. От мрака долетяха провлачени стъпки и във внезапен изблик на вдъхновение Бил осъзна истинската роля на Хенри: той беше реално, смъртно същество и не можеше да бъде спрян с инхалатор или природолюбителски наръчник. Магията нямаше да го засегне. Беше прекалено глупав за това.

— Хъ-хъ-хайде. Не б-б-бива да ни до-ххо-огони.

Продължиха напред, хванати ръка за ръка. Парцаливата риза се развяваше зад гърба на Еди. Светлината се засилваше, тунелът ставаше все по-грамаден. С всяка крачка напред сводът излиташе нагоре, докато почти се изгуби от поглед. Сега сякаш не крачеха по тунел, а бавно напредваха из титаничен подземен двор, преддверие на някакъв великански замък. Сега от стените се лееха буйни жълтозелени пламъци. Мирисът ставаше още по-силен и децата усетиха вибрация, без да знаят дали е истинска или съществува само в главите ми. Тя тръпнеше упорито и ритмично.

Като удари на сърце.

— Тунелът свършва! — извика Бевърли. — Гледайте! Сляпа стена!

Но когато се приближиха, дребни като мравчици сред този необятен мръсен под от плочи колкото Баси парк, те видяха, че стената не е сляпа. Сред нея тъмнееше самотна вратичка от яки дъбови дъски, скрепени с две кръстосани железни ленти. И макар че стената се извисяваше на стотици метри, вратичката беше съвсем малка. Висока бе не повече от метър — такива вратички рисуват илюстраторите в книжки с приказки. От пръв поглед личеше, че е създадена само за деца.

В главата на Бен призрачно прозвуча гласът на библиотекарката: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? Децата се привеждат напред и в очите им блести вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

Върху вратичката тъмнееше белег, а отстрани имаше камара кости. Малки кости. Костите на един Господ знае колко деца.

Бяха стигнали до леговището на То.

А белегът на вратата? Какво означаваше?

Бил го изтълкува като книжно корабче.

Стан го видя като излитаща към небето птица — може би феникс.

Майкъл видя забулено лице — ако можеше да го разбули, навярно щеше да се окаже лицето на смахнатия Бъч Бауърс.

Ричи видя очи зад очила.

Бевърли видя здраво стиснат юмрук.

Еди помисли, че вижда лицето на прокажения с хлътнали очи и сбръчкана беззъба уста — всички недъзи, всички болести на света бяха изсечени върху това лице.

Бен Ханском видя куп парцаливи превръзки и сякаш вдъхна мириса на отдавна изтлели подправки.

По-късно Хенри Бауърс щеше да стигне до същата врата и докато в главата му още кънтяха писъците на Бълвоча, щеше да разпознае знака на луната — кръгла, натежала… и черна.

— Страх ме е, Бил — прошепна Бен с треперещ глас. — Трябва ли да влезем?

Бил побутна с крак изтлелите прашни кости и изведнъж стовари върху камарата жесток ритник. Боеше се не по-малко от другите… но не биваше да забравя Джордж. То бе откъснало ръката на Джордж. Дали нейде тук се валяха и неговите малки, крехки кости? Да, разбира се.

Бяха тук заради собствениците на тия кости, заради Джордж и всички други — заради вече отвлечените, заради ония, които просто бяха зарязани да гният из каналите… и заради ония, които тепърва щяха да бъдат отвлечени.

— Трябва — каза Бил.

— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли.

— Н-не е за-хха-ключено — отвърна Бил и добави с дълбока увереност, идваща нейде отвътре: — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис — невероятно, убийствено могъщ.

Един по един пропълзяха през приказната вратичка и навлязоха в леговището на То. Бил

7.

В Тунелите / 04:59 ч.

спря толкова внезапно, че другите се сблъскаха един в друг като товарни вагони, когато локомотивът рязко удари спирачки.

— Тъ-тъ-тук б-беше. О-ххо-кото. П-п-помните ли?

— Спомням си — каза Ричи. — Еди го прогони с инхалатора. Уж че било киселина. И разправяше нещо за танци. Голям майтапизъм, обаче не помня точно какво беше.

— Н-няма зна-хха-чение. Щом ве-ххе-днъж се е п-п-провалило, няма да го в-в-видим вече — каза Бил. Той драсна клечка кибрит и се озърна към другите. В светлината на пламъчето лицата им изглеждаха лъчезарни, мистични… и безкрайно млади. — К-к-как сте, м-момчета?

— Добре сме, Шеф Бил — отвърна Еди, макар че лицето му се кривеше от болка. Импровизираната шина се разпадаше. — Ами ти как си?

— О-ххо-кей — каза Бил и побърза да духне клечката преди да разчетат по лицето му, че съвсем не е така.

— Как е станало? — запита Бевърли и докосна ръката му в мрака. — Бил, как е успяла да…

— З-защото спо-ххо-менах името на г-г-градчето. Т-т-тя е п-пристигнала да ме тъ-ххъ-ърси. О-ххо-още т-тогава нещо ми п-п-подсказваше да си з-з-затварям у-хху-стата. Ама н-не го по-ххо-слушах. — Той безпомощно тръсна глава в тъмнината. — Но д-даже да е п-п-пристигнала в Де-ххе-ери, не ръ-разбирам к-к-как се е до-ххо-брала д-дотук. К-кой я е д-д-довел, ако не Х-х-хенри?

— То — обади се Бен. — Знаем, че не винаги изглежда зло. Може да й е казало, че си изпаднал в беда. После я е домъкнало тук, за да… сигурно за да те прецака. За да убие куража ни. Защото ти винаги си бил нашият кураж, Шеф Бил.

— Том? — промърмори Бевърли замислено и глухо.

Бил бързо драсна нова клечка.

— К-к-кой?

Тя го гледаше с отчаяна откровеност.

— Том. Моят съпруг. И той знаеше. Поне мисля, че му споменах името на градчето, както ти си го споменал пред Одра. Аз… не знам дали го е запомнил. Тогава беше побеснял от злоба.

— Господи, това да не е някаква сапунена опера, в която на финала изскача цялата трупа? — обади се Ричи.

— Не е сапунена опера — дрезгаво възрази Бил, — а шоу. Като в цирка. Нашата Бев се е омъжила за Хенри Бауърс. А щом го е зарязала, как няма да дотърчи насам? В края на краищата, истинският Хенри не пропусна да дойде.

— Не — каза Бевърли. — Не съм се омъжила за Хенри. Омъжих се за баща си.

— Има ли разлика, щом те е пребивал? — запита Еди.

— Е-ххе-лате — каза Бил. — П-п-приближете се.

Другите пристъпиха към него. Бил напипа ръцете на Еди и Ричи. След миг стояха в кръг както някога, макар че сега не бяха седмина. Еди усети как някой го прегръща през рамото. В гърдите му бликна топла, позната утеха.

Бил долавяше прилива на някогашната сила, ала с отчаяние осъзна, че нещата наистина са се променили. Силата далеч не беше толкова могъща — тя трептеше мъчително като пламъче на свещ в зловонен, застоял въздух. Мракът победоносно гъстееше наоколо. И Бил усети мириса на То. Надолу по тунела и не чак толкова далече, помисли той, има една вратичка с белег. Какво се криеше зад тая вратичка? Само това още не мога да си спомня. Помня как напрегнах пръсти, за да не треперят. Помня как бутнах вратичката. Помня даже как отвътре лумна сияние — то изглеждаше едва ли не живо, сякаш не беше светлина, а гъмжило от фосфоресциращи змии. Помня вонята, като в маймунска клетка, даже още по-лоша. А после… нищо.

— П-п-помни ли н-някой к-как и-ххи-зглеждаше То в д-д-действителност?

— Не — каза Еди.

— Мисля… — започна Ричи, сетне Бил въпреки мрака усети как той поклаща глава. — Не.

— Не — каза Бевърли.

— Нищо — потвърди Бен. — Само това не мога да си спомня. Как изглеждаше То… и как се бихме с него.

— Чюд — каза Бевърли. — Така се бихме. Но не помня какво означава тази дума.

— Стойте д-до мен — каза Бил, — и аз ще стъ-стъ-стоя до в-вас, м-м-момчета.

— Бил — обади се Бен. Гласът му звучеше съвършено спокойно. — Нещо идва към нас.

Бил се вслуша. Чу как през мрака се задават бавни, провлачени стъпки… и го обзе страх.

— О-о-одра? — подвикна той… но вече знаеше, че не е тя.

Провлачените стъпки наближаваха.

Бил драсна клечка кибрит.

8.

Дери / 05:00 ч.

Първото странно нещо в този пролетен ден на 1985 година се случи две минути преди астрономическия изгрев. За да разбере цялата му странност, човек би трябвало да познава два факта, известни на Майк Хенлън (който по това време лежеше без съзнание в Общинската болница), и свързани с Баптистката църква, построена на ъгъла на Уичъм и Джаксън стрийт през 1897 година. Над църквата стърчеше изящна бяла куличка — същински символ на всички протестантски храмове в Нова Англия. От четирите й страни имаше часовникови циферблати, а самият часовник беше докаран от Швейцария през 1898 година. Друг такъв можеше да се види само в Хейвън Вилидж, на шестдесет километра от Дери.

Часовникът струваше 17000 долара и бе дарение от дърводобивния магнат Стивън Бауи, който живееше на Западния булевард. Бауи можеше да си позволи подобен жест. Като дълбоко религиозен човек той бе заемал в продължение на четири десетилетия поста на църковен настоятел (през последните години бе ръководил по съвместителство и местния клон на Легиона за бяла нравственост). Освен това се славеше с прочувствените си речи по случай Празника на майките, наричан от него с дълбоко уважение „Майчина неделя“.

Откакто бе монтиран на 31 май 1898 година, този часовник неизменно отмерваше времето с удари на всеки половин час. Градската история помнеше само едно изключение. В деня, когато избухна стоманолеярната на Кичънър, часовникът не удари пладне. Местните жители смятаха, че отец Джолин е заглушил камбаната в знак на скръб по загиналите деца и макар това да не бе вярно, свещеникът не разсея заблудата им. Часовникът просто не бе ударил.

Не удари и в пет часа сутринта на 31 май 1985 година.

В този момент из целия Дери старите кореняци отвориха очи и се надигнаха, обзети от безпричинна тревога. Едни посегнаха към лекарствата, други си сложиха изкуствените зъби, трети запалиха лули или пури.

Старците бдяха на стража.

Сред тях беше и отдавна прехвърлилият деветдесетте Норбърт Кийн. Той изкуцука до прозореца и се втренчи в притъмнялото небе. Предната вечер по радиото бяха обещали ясно време, но костите му подсказваха, че ще вали и то проливно. Усещаше как го обхваща дълбок страх; чувствуваше се в опасност, сякаш смъртоносна отрова бавно пълзеше към сърцето му. Смътно си спомни за онзи ден, когато бандата на Брадли безгрижно пристигна в Дери под дулата на седемдесет и пет пистолета и пушки. Да, след такава работа човек усещаше как отвътре му става леко и топло, сякаш всичко… сякаш всичко някак се потвърждаваше. По-добре не можеше да го изрази, дори в мислите си. След такава работа човек имаше чувството, че може би ще живее вечно, а дявол да го вземе, Норбърт Кийн почти бе сполучил в това отношение. Всеки ден изминаваше точно по пет километра, макар че на 24 юни щеше да навърши деветдесет и шест. Ала сега изпитваше страх.

— Тия хлапетии — промърмори той, гледайки навън, без да усеща, че говори на глас. — Какво ги прихваща тия проклети хлапета? Какви пакости са замислили тоя път?

В същия миг с немощен, ръждив и нечут от никого писък се събуди деветдесет и девет годишният Егбърт Тараугуд, който бе присъствувал в „Сребърния долар“, докато Клод Еру настройваше секирата, за да изсвири с нея погребалния марш на четирима мъже. Сега пак бе сънувал Клод, само че този път дърварят връхлетя върху него, брадвата се стовари и в следващата секунда Тараугуд видя как собствената му ръка се гърчи и подскача на тезгяха.

Нещо се е объркало, мина му мъглява мисъл, докато трепереше от страх и студ в дългите си долни гащи с жълти петна от урина. Нещо ужасно се е объркало.

Дейв Гарднър, който бе открил осакатеното тяло на Джордж Денброу през октомври 1957 и чийто син бе открил тази пролет трупа на първата жертва от новия цикъл, отвори очи точно в пет часа и още преди да погледне будилника на бюрото, помисли: Часовникът на Баптистката църква не удари… Какво е станало? Усети огромен, неясен страх. Дейв бе преуспял в живота. През 1965 година бе закупил „Всичко за нозете“, а днес притежаваше втори магазин за обувки в търговската зона и трети в Бангор. Изведнъж всички тия неща — неща, за които бе превивал гръб през целия си живот — му се сториха заплашени. От какво? — мислено извика той, гледайки спящата си жена. От какво те прихваща тая паника, само задето някакъв си часовник не ударил точния час? Но отговор нямаше.

Той стана и пристъпи към прозореца, придърпвайки долнището на пижамата. Небето кипеше от нахлулите откъм запад облаци и тревогата на Дейв се засили. За пръв път от много време насам си припомни писъците, които преди двадесет и седем години го бяха привлекли на верандата, за да види сгърченото телце с жълтия дъждобран. Вгледа се в прииждащите облаци и помисли: Над нас е надвиснала заплаха. Над всички ни. Над Дери.

Полицейският шеф Андрю Радмейкър, който искрено вярваше, че е положил всички усилия, за да разгадае новата поредица от убийства на деца в градчето, стоеше на верандата пред своя дом с палци под служебния колан и усещаше същата тревога. Нещо ще се случи. Май ще вали като из ведро. Но не е там работата. Той потръпна… и както стоеше на верандата, долавяйки откъм кухнята аромата на пържен бекон, първите едри капки затупкаха по тротоара на Рейнолдс стрийт пред спретнатата му къщичка, а над дърветата на Баси парк иззад хоризонта долетя далечна гръмотевица.

Радмейкър потръпна отново.

9.

Джордж / 05:01 ч.

Бил вдигна пламъчето… и нададе протяжен, треперещ писък на отчаяние.

Насреща по тунела се тътреше Джордж — Джордж, облечен в същия окървавен жълт дъждобран. Единият ръкав висеше сплескан и отпуснат. Лицето на Джордж беше бяло като сирене и върху него лъщяха сребристи очи. Те се вторачиха в Бил.

— Корабчето ми! — Мъртвешкият глас на Джорджи се извиси, заподскача из тунела. — Не мога да го намеря, Бил, навсякъде дирих и все го няма, а сега съм мъртъв и ти си виновен, ти си виновен, ТИ СИ ВИНОВЕН…

— Джъ-джъ-джорджи! — изкрещя Бил. Усети как разумът му залита, изтръгва се от корените.

Джордж продължаваше да се препъва насреща. Единствената му ръка се надигна към Бил и бледите пръсти се сгърчиха хищно. Ноктите бяха мръсни, нащърбени.

— Ти си виновен — прошепна Джордж и се ухили. Зъбите му бяха дълги и хищни. Потрепваха нагоре-надолу като челюсти на капан за мечки. — Ти ме изпрати навън, ти си… виновен… за всичко.

— Нъ-нъ-не, Джъ-джъ-джорджи! — извика Бил. — Аз не знъ-знъ-знаех…

— Ще те убия! — изрева Джордж и от озъбената уста излетяха зверски, кучешки звуци — вой, лай, ръмжене. Към тях се примесваше нечовешки смях. Сега Бил усещаше миризмата му — миризмата на изгнилия Джордж. Лепкава миризма на мазе, на някакво неописуемо жълтооко чудовище, което се спотайва в ъгъла и чака да изтърбуши първото срещнато момченце.

Челюстите на Джордж се захлопнаха и зъбите му изтракаха като билярдни топки. От очите му бликна жълтеникава гной… и клечката изгасна.

Бил усети, че приятелите му са изчезнали — бягаха, разбира се, бягаха и го изоставяха сам. Също като родителите му, те не искаха да имат нищо общо с него, защото Джордж беше прав: всичко бе станало по негова вина. Скоро щеше да усети как оная единствена ръка го стиска за гърлото, скоро щеше да усети как хищните зъби раздират плътта му и така трябваше да бъде. Така щеше да е справедливо. Той бе пратил Джордж да умре навън, а сетне цял живот бе писал за ужаса на това предателство — о, разкрасяваше го с безброй маски, почти колкото безбройните лица на То, ала чудовището в дъното на всички тия истории беше братчето му Джордж, хукнало под пороя с парафиненото корабче. Сега идваше часът за изкупление.

— Заслужил си смърт задето ме уби — прошепна Джордж. Вече беше съвсем близо. Бил стисна клепачи.

После из тунела се разля жълта светлина и той отново отвори очи. Ричи държеше клечка кибрит.

— Бори се, Бил! — извика Ричи. — За Бога! Бори се!

Какво търсите тук? Той ги огледа с недоумение. Значи все пак не бяха избягали. Как така? Как можеха да не избягат, след като бяха разбрали как подло е убил собствения си брат?

— Бори се! — крещеше Бевърли. — О, Бил, бори се! Само ти можеш да го сториш! Моля те…

Джордж вече беше само на няколко крачки. Изведнъж той се изплези. Езикът му беше обрасъл с белезникава плесен. Бил изпищя отново.

— Убий го, Бил! — изрева Еди. — То не е брат ти! Убий го докато е малко! Убий го СЕГА!

Джордж стрелна за миг към Еди погледа на сребристите си очи и дребният мъж отлетя към стената като ударен. Бил стоеше вцепенен и гледаше как брат му пристъпва напред. Джордж, отново Джордж след толкова много години, Джордж щеше да сложи края както бе сложил началото, о да, ето, вече чуваше как жълтият дъждобран скърца все по близо, чуваше как звънтят закопчалките на галошите и долавяше мириса на мокри листа, сякаш под дъждобрана имаше само гнила шума, сякаш галошите бяха натъпкани с лански листа, да, човече от листа, точно така, това беше Джордж, прогнило топчесто лице и тяло от сплъстени листа, които понякога задръстват каналите след наводнение.

До ушите му едва долетя писъкът на Бевърли.

(троши стобора)

— Бил, моля те, Бил…

(с трясък сух и пак крещи)

— Заедно ще потърсим корабчето — каза Джордж. По бузите му като фалшиви сълзи се стичаше гъста, жълтеникава гной. Той посегна към Бил, главата му се килна настрани и устните оголиха остри, зверски зъби.

(че срещнал дух той срещнал дух ТОЙ СРЕЩНАЛ)

— Ще го намерим — каза Джордж и Бил усети в дъха му воня на избухнали от разложението зверски трупове, проснати край шосето в гореща нощ. Когато Джордж разтвори челюсти, зад тях се разкри мрачна паст, из която гъмжаха сгърчени твари. — То още е тук, тук долу всичко се рее, и ние ще се реем, Бил, всички ще се реем…

По шията на Бил се плъзнаха ръце, студени като рибешки корем.

(ТОЙ СРЕЩА ДУХ НИЕ СРЕЩАМЕ ДУХ ТЕ НИЕ ВИЕ СРЕЩАТЕ ДУХ… )

Сгърченото детско личице бавно се носеше из въздуха към шията на Бил.

— … реем…

— Троши стобора с трясък сух! — изрева Бил. Гласът му бе станал чужд, басов, мощен и Ричи внезапно си припомни, че Бил пелтечеше само когато говореше със собствения си глас; подражаваше ли някому, той не заекваше никога.

Призракът на Джордж изсъска и се отдръпна като ударен, вдигайки ръка пред лицето си.

— Точно така! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи. — Сега ти е паднало, Бил! Довърши го! Довърши го! Довърши го!

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух! — тътнеше гръмотевичният глас на Бил. Той пристъпи към фалшивия Джордж. — Ти не си дух! Джордж знае, че не съм искал да умре! Нашите не бяха прави! Обвиняваха мен и не бяха прави! Чуваш ли?

Изведнъж изчадието с образа на Джордж изцвърча като плъх и се завъртя. Нещо се люшкаше и трепереше под жълтия дъждобран. Самият дъждобран сякаш се разливаше, протичаше на ярки жълти петна. Пред очите им То губеше облик, ставаше безформено.

— Троши стобора с трясък сух, копеле гадно! — ревеше Бил Денброу. — И пак крещи, че срещнал дух!

Той се хвърли напред и пръстите му сграбчиха жълтия дъждобран, който вече не беше дъждобран. Усети в ръцете си нещо като полуразтопен шоколад, който протече между пръстите му още щом го стисна в юмрук. Бил падна на колене. После Ричи изохка от болка в опарените пръсти. Клечката изгасна и отново се възцари мрак.

Бил усети как в гърдите му се надига нещо топло, задушаващо и парливо като коприва. Той обгърна колене и притисна брадата си към тях с надеждата, че това може да прогони или поне да облекчи болката. Смътно се радваше, че наоколо царува мрак и другите не могат да видят страданието му.

От гърлото му излетя звук — треперещо ридание. После второ; трето.

— Джордж! — извика той. — Джордж, извинявай! Не съм искал да се случи ни-ххи-ищо лъ-лъ-лошо!

Може би имаше още нещо за казване, но той не знаеше как да го каже. Ридаеше, проснат по гръб, с ръка върху очите, спомняше си корабчето, спомняше си равномерния тропот на дъждовните капки по прозорците на спалнята, спомняше си лекарствата и книжните кърпички върху нощното шкафче, затихващата трескава болка в главата и тялото си, а най-силно си спомняше Джордж — Джордж, Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка.

— Джордж, извинявай! — извика той през сълзи. — Извинявай, извинявай, моля те, и-ххи-ИЗВИНЯВАЙ…

А сетне усети наоколо своите приятели, и никой не драсна клечка, и някой го прегърна, не знаеше кой, може би Бевърли, или Бен, или Ричи. Те бяха с него и в този кратък миг мракът бе милосърден.

10.

Дери / 05:30 ч.

Към 5:30 вече валеше проливен дъжд. Метеоролозите от бангорските радиостанции изразиха умерена изненада и любезно се извиниха на всички, които са планирали излети и пикници след вчерашните прогнози. Досадна издънка, скъпи приятели; просто един от ония странни циклони, които понякога се развиват с поразителна бързина в долината на Пенобскот.

По една от радиостанциите метеорологът Джим Уит описа напредването на „удивително дисциплиниран“ атмосферен фронт. И това бе твърде меко казано. Метеорологичните условия се променяха с разстоянието: от облачно в Бангор към преръмявания в Хейвън и леки валежи в Нюпорт. Но в Дери, само на петдесет километра от центъра на Бангор, валеше като из ведро. На места по шосе № 7 колите се движеха през цяла педя вода, а в низината отвъд фермата на Рулин дренажите бяха задръстени и наводнената магистрала скоро стана непроходима. Към шест сутринта пътната полиция вече разполагаше от двете страни на низината оранжеви знаци за отклонение.

Под навеса на Главната улица подранили пътници чакаха първият автобус да ги откара на работа и се вглеждаха към Канала, където водата заплашително се надигаше между бетонните стени. Разбира се, наводнение нямаше да има; по този въпрос всички бяха единодушни. Водата все още беше цял метър под рекордното ниво за 1977 година, а тогава не бе имало наводнение. Но дъждът продължаваше да блъска градчето с мрачно упорство и из ниските облаци тътнеха гръмотевици. Водата се стичаше на потоци по Горната миля и потъваше с рев в мрежата от дренажи и канали.

Нямаше да има наводнение, тук бяха единодушни, но по всички лица тъмнееше смътна боязън.

В 5:45 трансформаторът на електрическия стълб край изоставения гараж на братя Тракър избухна сред облак пурпурни пламъци, обсипвайки керемидите по покрива с късове изкривен метал. Едно от летящите стоманени парчета сряза високоволтов кабел, който също рухна на покрива и заподскача със съскане като недоубита змия, бълвайки струя ослепителни искри. Въпреки пороя покривът пламна и скоро огънят обгърна целия гараж. Общинската пожарна команда потегли за първата си мисия през този ден в 6:02, а в 6:09 вече бе до гаража на братя Тракър. Сред първите огнеборци от камиона изскочи Калвин Кларк, единият от близнаците Кларк, които бяха учили заедно с Бен, Бевърли, Ричи и Бил. При третата стъпка подметката на кожения му ботуш се озова върху кабела. Калвин загина на място. Езикът му изхвръкна навън и гумената пожарникарска дреха запуши. Наоколо се разнесе мирис като от изгорели гуми на градското сметище.

В 6:05 живеещите на Мерит стрийт в квартала Олд кейп усетиха нещо като подземна експлозия. Тук-там изпопадаха чинии и картини. В 6:06 над всички тоалетни по Мерит стрийт избухнаха гейзери от изпражнения и мръсна вода — някакво невъобразимо явление бе обърнало хода на потоците по тръбите на новата санитарна инсталация в Пущинака. На места експлозиите бяха толкова мощни, че пробиха таваните на помещенията. Една жена на име Ан Стюарт загина когато от нейната тоалетна заедно с потока мръсотия изхвръкна старинно зъбно колело. То разби матовото стъкло на душовата кабинка, където се къпеше Ан, и прелетя през гърлото й като страховит снаряд. Жената бе почти обезглавена. Зъбното колело, ръждива останка от стоманолеярната на Кичънър, бе попаднало в градската канализация още преди седемдесет и пет години. Друга жена загина когато тоалетната й избухна под напора на внезапно обърнатия поток, тласкан от нагнетени маси метанов газ. Нещастницата бе разкъсана на парчета докато спокойно седеше върху тоалетната чиния и четеше новия търговски каталог.

В 6:19 поредната мълния улучи Моста на целувките, който съединяваше двата бряга на Канала между Баси парк и Общинската гимназия. Парчета дърво излетяха високо във въздуха и се посипаха над буйното течение.

Вятърът се засилваше. В 6:30 според метеорологичния пункт в съдебната сграда скоростта му бе само двадесет и пет километра в час. През следващите петнадесет минути тя нарастна до четиридесет километра.

В 6:46 Майк Хенлън се свести в Общинската болница. Съзнанието му се завърна плавно като спокоен изгрев — задълго той бе убеден, че сънува. Но сънят изглеждаше странен — тревожен сън, както би казал някогашният му преподавател по психология доктор Ейбълсън. Тревогата сякаш нямаше ясно изразена причина, ала това не я прогонваше; заплахата лъхаше от цялото скромно бяло помещение.

Постепенно той осъзна, че е буден. Скромното бяло помещение се оказа болнична стая. Над главата му висяха два буркана — единият с бистра течност, другият с тъмночервено съдържание. Кръв. Той видя прикрепения за стената телевизор и чу глухите удари на дъждовни струи по стъклата.

Майк се опита да размърда крака. Единият се движеше свободно, но другият, десният крак, отказваше да се подчини. Почти не го усещаше и разбра, че е плътно бинтован.

Малко по малко спомените се завръщаха. Бе седнал да опише срещата в бележника си, а после в библиотеката бе нахълтал Хенри Бауърс. Незабравима реликва от златния фонд. Последва ръкопашна схватка и…

Хенри! Къде бе отишъл Хенри? Да нападне другите?

Майк потърси с пръсти бутона за повикване. Копчето беше край главата му и тъкмо се готвеше да го натисне, когато вратата се отвори. На прага стоеше санитар. Двете горни копчета на бялата му престилка бяха разкопчани, а чорлавата тъмна коса му придаваше вид на герой от стария сериал „Бен Кейси“. На врата му висеше медальонче с образа на свети Кристофър. Въпреки замайването си Майк го разпозна незабавно. През 1958 година То бе убило в Дери едно шестнайсетгодишно момиче на име Черил Ламоника. Момичето имаше четиринайсетгодишен брат, Марк, и именно той се готвеше да влезе в стаята.

— Марк? — безсилно избъбри Майк. — Трябва да поговорим.

— Шшшшшт — каза Марк. Ръката му беше в джоба. — Никакви приказки.

Той прекрачи в стаята и когато застана край леглото, Майк с безпомощен ужас видя колко безжизнени са очите на Марк Ламоника. Санитарят леко наклони глава, сякаш се вслушваше в далечна музика. Извади ръка от джоба си. Държеше спринцовка.

— От това ще заспиш — каза Марк и пристъпи към леглото.

11.

Под града / 06:49 ч.

— Шшшшшт! — внезапно възкликна Бил, макар че не чуваха друг звук освен собствените си стъпки.

Ричи драсна клечка кибрит. Стените на тунела се бяха раздалечили и петимата изглеждаха съвсем дребни сред това необятно пространство под града. Сгушиха се един до друг и Бевърли изпита замайващо чувство за deja vu, гледайки огромните плочи по пода и провисналите раздрани паяжини. Вече наближаваха. Наближаваха.

— Какво чуваш? — запита тя, като се озърташе в светлината на догарящата клечка, очаквайки да види как някаква нова заплаха изпълзява или долита от мрака. Птицата Родан? Пришълецът от онзи ужасен филм със Сигърни Уивър в главната роля? Грамаден плъх с оранжеви очи и сребристи зъби? Но наоколо нямаше нищо освен прашния мирис на мрак и далечния тътен на вода по препълнените канали.

— Н-н-нещо не е на-хха-ред — каза Бил. — Майк…

— Майк ли? — запита Ричи. — Какво му е на Майк?

— И аз го усетих — обади се Бен. — Да не би… умрял ли е, Бил?

— Не — каза Бил. Очите му бяха замъглени, унесени и безизразни. Цялата тревога се бе събрала в гласа и напрегнатата му стойка. — Той… Т-т-той… Бил шумно преглътна. Очите му се разшириха. — О! О, не!…

— Бил! — тревожно извика Бевърли. — Бил, какво има? Какво…

— Дръ-ххъ-ъжте ме за р-р-ръцете! — изкрещя Бил. — Бъ-бъ-бързо!

Ричи захвърли клечката и сграбчи ръката му. Бевърли го хвана от другата страна. Пресегна се и усети как Еди безсилно я докосва със счупената си ръка. Бен се хвана за него и заедно с Ричи затвори кръга.

— Изпрати му нашата сила! — извика Бил с онзи непознат, дълбок глас. — Изпрати му нашата сила, който и да си Ти, изпрати му нашата сила! Сега! Сега! Сега!

Бевърли усети как нещо полита от тях към Майк. Главата й се отметна в екстаз и хъхрещият дъх на Еди се смеси с грохота на вода из каналите.

12.

— Сега — глухо изрече Марк Ламоника. От гърдите му се отрони въздишка на мъж, който усеща наближаващия оргазъм.

Майк натискаше бутона отново и отново. Чуваше как звънецът оглася стаята на сестрите в дъното на коридора, но никой не идваше. В проблясък на някакво сатанинско прозрение той разбра, че сестрите седят около масичката, четат сутрешните вестници, пият кафе и слушат звънеца, но не го чуват, не реагират, щяха да реагират по-късно, когато всичко свършеше, защото така ставаха нещата в Дери. В Дери беше за предпочитане да не виждаш и да не чуваш… докато всичко свърши.

Майк дръпна ръка от бутона.

Марк се приведе над него и иглата на спринцовката заблестя. Докато смъкваше чаршафа надолу, медальончето се люшкаше под врата му с хипнотичен ритъм.

— Точно тук — промърмори той и отново въздъхна. — Край гръдната кост.

Изведнъж Майк усети, че в тялото му нахлува сила — някаква първобитна сила, която го разтърси като електрически шок. Той се изпъна със свити ръце и сгърчени пръсти. Очите му се разшириха. Той изръмжа и страховитото вцепенение го напусна мигновено.

Дясната му ръка се стрелна към нощното шкафче. Там имаше пластмасова кана и масивна водна чаша, каквито се срещат в кафенетата. Пръстите му обгърнаха чашата. Ламоника усети промяната; съненият, доволен блясък в очите му изчезна, заменен от неувереност и тревога. Понечи да се отдръпне, но в този момент Майк замахна с чашата и я строши в лицето му.

Ламоника изкрещя, изтърва спринцовката и залитна назад. Ръцете му излетяха към раздраното лице; по бялата престилка рукна кръв.

Силата изчезна също тъй внезапно, както бе дошла. Майк тъпо гледаше парчетата стъкло по леглото, болничната пижама и порязаната си ръка. Чу как по коридора бързо се приближават леките стъпки на чехли с гумени подметки.

Сега идват, помисли той. О да, сега идват. А кой ли ще се появи, когато ме оставят сам? Кой ще е следващият?

Докато в стаята нахълтваха сестрите, които спокойно бяха пренебрегнали тревожния му зов, Майк затвори очи и се помоли това да е краят. Молеше се приятелите му да са нейде под града, молеше се да са живи и здрави, молеше се да сложат край веднъж завинаги.

Не знаеше точно на Кого се моли… но все пак се молеше.

13.

Под града / 06:54 ч.

— С-с-сега е до-ххо-обре — каза Бил.

Бен нямаше представа колко време са се държали за ръце сред мрака. Струваше му се, че бе усетил как нещо — нещо от тях, от техния кръг — отлита надалече и пак се връща. Но не знаеше къде е било това нещо — ако изобщо съществуваше — и какво е извършило.

— Сигурен ли си, Шеф Бил? — запита Ричи.

— Д-д-да. — Бил пусна ръцете на Ричи и Бевърли. — О-ххо-баче ще т-т-трябва да свъ-ххъ-ършваме к-колкото се може п-п-по-бързо. И-ххи-идвайте.

Продължиха напред. От време на време Ричи и Бил драскаха нови клечки кибрит. Не носим нищо, дори и детски тапешник, помисли Бен. Но така трябва да бъде, нали? Чюд. Какво означава това? Какво представляваше То всъщност. Какво бе истинското му лице? Тогава не го убихме, но го наранихме жестоко. Как успяхме?

Залата, през която вървяха — вече не можеше да се нарече тунел — ставаше все по-широка. Стъпките им кънтяха. Бен си припомни мириса, онзи тежък зверски мирис. Осъзна, че кибритът вече е излишен — сега наоколо имаше някаква своеобразна светлина, призрачно зарево, което постепенно се засилваше. Сред това блатно сияние той и приятелите му приличаха на бродещи мъртъвци.

— Отпред има стена, Бил — обади се Еди.

— Знъ-знъ-знам.

Бен усети бързите удари на сърцето си. Из устата му се разливаше кисел вкус, налягаше го главоболие. Чувствуваше се непохватен и стреснат. Чувствуваше се дебел.

— Вратичката — прошепна Бевърли.

Да, ето я. Преди двадесет и седем години трябваше само да приведат глави, за да минат през нея. Сега щеше да се наложи да ходят по патешки или да пролазят на четири крака. Бяха пораснали; тук срещаха доказателството, ако изобщо имаха нужда от доказателство.

Бен усещаше как горещата кръв пулсира в шията и китките му; сърцето му пърхаше бързо и немощно, сякаш страдаше от аритмия. Птичи пулс, объркано помисли той и облиза устни.

От процепа под вратичката се лееше ярка жълтозелена светлина; плътен, почти осезаем лъч излиташе от украсената с орнаменти ключалка.

На вратичката имаше белег и отново всеки позна нещо различно в странната шарка. Бевърли видя лицето на Том. Бил видя отсечената глава на Одра с изцъклени очи, който го гледаха жестоко и укоризнено. Еди видя ухилен череп над две кръстосани кости — всеизвестния символ за отрова. Ричи видя уродливото брадато лице на Пол Бъниън, присвил очи в убийствена гримаса. А Бен видя Хенри Бауърс.

— Бил, имаме ли сили? — запита той. — Можем ли да го направим?

— Н-не знъ-знъ-знам — отвърна Бил.

— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли. Пред очите й танцуваше лицето на Том.

— Н-не е — каза Бил. — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка — за да го стори, трябваше да се приведе — и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълтозелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще — ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.

Търкаляй се, колело, несвързано помисли Бил и огледа приятелите си. После пролази напред на четири крака. Бевърли го последва, сетне влязоха Ричи и Еди. Накрая се промъкна Бен, настръхнал от допира до древната мръсотия по пода. Той мина през портичката и докато се изправяше сред зловещото сияние, което танцуваше по стените като гъмжило от огнени змии, последният спомен избликна в главата му със силата на токов удар.

Бен изкрещя, хвана се за главата, залитна назад и първата му несвързана мисъл бе: Нищо чудно, че Стан се самоуби! О, Господи, защо не го сторих и аз! Докато последният ключ прещракваше в последната ключалка, той видя по лицата на другите същото изражение — замаян ужас и постепенно разбиране.

После Бевърли изпищя и се вкопчи в Бил, защото То тичаше надолу по ефирната завеса на своята паяжина — кошмарен Паяк, роден нейде отвъд пространството и времето; Паяк, какъвто може да има само отвъд най-безумните видения и отвъд черните дълбини на пъкъла.

Не, хладнокръвно помисли Бил, всъщност не е Паяк, но не е и форма, извлечена от съзнанията ни; просто така го виждаме, човешкият ум не може да пристъпи по-близо до

(мъртвешките светлини)

онова, което представлява в действителност.

То беше високо около пет метра и черно като безлунна нощ. Краката му бяха дебели колкото бедро на културист. Злокобните ярки рубини на очите му изхвръкваха над кухини, от които се процеждаше някаква гъста течност с цвят на хромирана стомана. Назъбените челюсти се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, ръсейки лепкава пяна. Замръзнал от върховен ужас, увиснал на ръба на безумието, Бен забеляза в мига на затишие пред буря, че тази пяна е жива; тя капеше по каменните плочи и пролазваше в пукнатините като амеба.

Но То е нещо друго, има някаква окончателна форма, почти я различавам както бих различил силуета на човек, застанал пред екрана по време на прожекция, някаква друга форма, но не искам да я виждам, моля Те, Боже, не ми позволявай да я видя…

Всъщност нямаше значение, нали? Виждаха каквото виждаха и без сам да знае как, Бен осъзна, че То е пленник на тази последна форма, формата на паяка, породена от тяхното общо, неволно и нежелано видение. Срещу това То трябваше да се бият на живот и смърт.

Съществото цвърчеше, мяукаше и Бен разбра, че чува звуците му двукратно — веднъж в главата си, а след част от секундата и с ушите си. Телепатия, помисли той. Чета мислите му. Сянката на чудовището препускаше като сплескано яйце по старинните стени на неговата бърлога. Тялото му беше обрасло с жилава козина и Бен забеляза, че отзад стърчи дълго жило, способно с един удар да прониже човек. От връхчето капеше бистра течност и Бен видя, че тя също е жива; подобно на слюнката, отровата се гърчеше в пукнатините между плочките. Жило, да… но под него уродливо издутото туловище едва не се провлачи по пода, когато То се втурна напред и сетне кривна едва забележимо, избирайки безпогрешно за първа жертва техния водач — Шеф Бил.

Това са яйчници, помисли Бил и съзнанието му сякаш изпищя от неизбежния извод. Каквато и форма да крие То зад сегашния облик, поне един символ е верен: То е женско и бременно… Било е бременно още тогава, а никой от нас не разбра освен Стан, Боже Господи, ДА, Стан беше, Стан, а не Майк, Стан разбра, Стан ни каза… Затова трябваше да се върнем на всяка цена, защото То е женско и бременно с някакви невъобразими изчадия… и времето му наближава.

Сетне се случи нещо невероятно. Бил Денброу пристъпи срещу То.

— Бил, недей! — изпищя Бевърли.

— Стъ-стъ-стой т-т-там! — кресна Бил без да се обръща.

А после Ричи побягна към него, крещейки името му и Бен усети как собствените му крака се раздвижват. Сякаш почувствува пред себе си люшкането на призрачно шкембе и с радост се вкопчи в илюзията. Трябва пак да стана дете, несвързано помисли той. Само така ще му попреча да ме подлуди. Трябва пак да стана хлапе… да го възприема. Някак.

Тичаше. Крещеше името на Бил. Смътно усети, че Еди тича край него и счупената му ръка се подмята, а поясът от халата се влачи по пода. Еди бе извадил инхалатора. Приличаше на обезумял, мършав наемен убиец с невиждан до днес пистолет.

Бен чу как Бил изрева:

— Ти у-хху-би брат ми, ши-ши-шибана КУЧКО!

Сетне То надвисна над Бил, погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен чу лакомия му вой, взря се в злобните, прастари червени очи… и за миг наистина зърна отвъдната форма; зърна светлини, зърна необятна, пълзяща, космата твар, изградена само от светлина и нищо друго — оранжева, мъртвешка светлина, която подражаваше на живота.

Ритуалът започваше за втори път.

1.

В Бърлогата на То / 1958

Именно Бил бе онзи, който ги удържа заедно, докато огромният черен Паяк тичаше надолу по мрежата и зловонният вятър от неговото движение развяваше косите им. Стан запищя като бебе и впи пръсти в бузите си, а кафявите му очи бяха готови да изхвръкнат от орбитите. Бен бавно отстъпи назад, докато масивният му задник се блъсна в стената отляво на вратичката. През джинсите го парна леден пламък и той отскочи, но бавно, като насън. Не вярваше, че всичко това става наистина; трябва да беше просто най-страшният кошмар на този свят. Откри, че не може да вдигне ръце. За китките му сякаш бяха вързани огромни невидими тежести.

Ричи нямаше сили да откъсне очи от паяжината. Тук-там висяха разложени, полуизядени тела, обвити в копринени нишки, които се движеха като живи. Стори му се, че разпозна под тавана Еди Коркоран, макар да му липсваха два крака и една ръка.

Бевърли и Майк се вкопчиха един в друг като Хензел и Гретел сред горските дебри и гледаха вцепенени как Паякът достигна пода, сетне се втурна насреща, влачейки по стената огромна безформена сянка.

Бил се озърна към тях — високо, мършаво момче с бяла тениска, оплескана в кал и нечистотии, джинси с подгънати крачоли и кални кецове. Сплъстени кичури провисваха пред пламналите му очи. Огледа ги, като че реши да не им обръща внимание и се обърна към Паяка. А после стори нещо невероятно — тръгна срещу чудовището, без да тича, но все пак бързо, с подвити край тялото ръце, напрегнати лакти и здраво стиснати юмруци.

— Тъ-тъ-ти у-хху-би бръ-брат ми!

— Недей, Бил! — изпищя Бевърли, изтръгна се от ръцете на Майк и хукна към Бил. Рижавите къдрици се развяваха зад тила й. — Остави го на мира! — кресна тя срещу Паяка. — Да не си посмяло да го пипнеш!

Мамка му! Бевърли! — помисли Бен и в следващия миг осъзна, че също тича. Шкембето му подскачаше отпред, краката му тежко бъхтеха по пода. Смътно усети, че Еди Каспбрак тича отляво, стискайки инхалатора в здравата си ръка като пистолет.

А после То се извиси над обезоръжения Бил; погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен посегна да сграбчи Бевърли за рамото. Пръстите му я стиснаха, сетне тя се изплъзна. Завъртя се към него с обезумели очи и хищно оголени зъби.

— Помогни му! — изкрещя Бевърли.

— Как? — викна Бен.

Той се завъртя към Паяка, чу лакомото мяукане, надникна в злобните прастари очи и зърна нещо отвъд формата; нещо безкрайно по-страшно от най-страшния паяк. Нещо, сътворено от безумна светлина. Куражът му се люшна… но нали Бев го молеше. Бев, а той я обичаше.

— Господ да те убие, веднага остави Бил на мира! — изрева той.

След миг нечия ръка го зашлеви по врата тъй жестоко, че той едва не се просна на пода. Беше Ричи — идиотски ухилен, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Устните му се бяха разтеглили почти до ушите. Между оголените му зъби течеше слюнка.

— Дай да се справим с нея, Камара! — крещеше Ричи. — Чюд! Чюд!

С нея ли? — тъпо помисли Бен. Да се справим с нея ли каза?

И изрече на глас:

— Добре, ама какво е това? Какво е Чюд?

— Да пукна ако знам! — викна Ричи и се хвърли към Бил в сянката на чудовището.

То бе приклекнало на задни лапи. Предните сновяха из въздуха над самата глава на Бил. И Стан Юрис, заставен да се приближи, омагьосан да се приближи въпреки всички инстинкти на разума и тялото, видя, че Бил гледа право срещу То, че е втренчил синия си поглед в жестоките оранжеви очи, от които се лееше страховитата мъртвешка светлина. Стан застина на място, защото разбра, че ритуалът Чюд — каквото и да означаваше — е започнал.

2.

Бил в Пустотата / Отначало

… кой си ти и защо идваш при Мен?

Аз съм Бил Денброу. Знаеш кой съм и защо съм тук. Ти уби брат ми и аз дойдох да Те убия. Сбъркала си в избора на детето, кучко.

… но Аз съм вечно. Аз съм Онуй що поглъща светове.

А? Тъй ли било? Е, сестро, преди малко си погълнала последната си вечеря.

… ти нямаш сила; ето я силата; усети силата, сополанко, пък после говори как ще убиеш Вечното. Мислиш си, че Ме виждаш? Виждаш само онова, що е достъпно за жалкия ти ум. Искаш ли да Ме видиш? Ела тогава! Ела, сополанко! Ела!

Захвърлен…

(троши)

Не, не захвърлен, а изстрелян — изстрелян като жив куршум, като Човека-снаряд от цирка, който всяка пролет идваше в Дери. Бе грабнат и запокитен през залата на Паяка. Това е само видение! — мислено изкрещя той. Тялото ми продължава да стои очи срещу очи с То, бъди храбър, това е само трик, бъди храбър, бъди верен, бори се, бори се…

(стобора)

С грохот се носеше напред, нахълтваше в черен, подгизнал тунел, облицован с прогнили, трошливи тухли отпреди петдесет години, отпреди сто, хиляда, милион милиарда, кой знае, летеше сред мъртвешко безмълвие покрай отклонения, някои осветени от онзи сгърчен жълтозелен огън, други от балони, в които мъждукаше зловещо бяла гробовна светлина, трети убийствено мрачни; носеше се с две хиляди километра в час край купища кости, човешки и чужди, летеше като ракетен снаряд през аеродинамичен тунел, който плавно завиваше нагоре, ала не към светлина, а към мрак, някакъв колосален мрак

(с трясък)

и изхвръкваше навън сред непрогледна чернилка, чернилката беше всичко, чернилката беше космос и вселена, и подът на чернилката беше корав, корав като полиран абанос и ой се пързаляше по гърди, корем и бедра като хокейна шайба. Намираше се в балната зала на вечността и вечността беше черна.

(сух и пак)

… престани, защо говориш това? то няма да ти помогне, глупаво момче!

(крещи че срещнал дух! )

… престани!

троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух!

… престани! престани! настоявам, заповядвам да спреш!

Май не ти харесва, а?

И мисъл: Ех, ако можех да го кажа на глас, да го кажа без да заекна, сигурно щях да разкъсам илюзията…

… това не е илюзия, глупаво момченце — това е вечността, Моята вечност, и ти си загубен сред нея, загубен навеки, вече никога не ще откриеш обратния път; сега си вечен и осъден да бродиш из мрака… разбира се, след като видиш лицето Ми.

Но имаше и още нещо. Бил го усещаше, долавяше го, надушваше го по някакъв безумен начин — нечие огромно присъствие в мрака отпред. Нечия Форма. Не изпитваше страх, а само дълбоко преклонение; тук имаше мощ, пред която бледнееше силата на То и Бил едва намери време да помисли несвързано: Моля Те, моля Те, който и да си, не забравяй, че аз съм съвсем дребничък…

Понесе се напред и видя огромна Костенурка с безброй пъстроцветни сияния по черупката. Сбръчканата змийска глава бавно надникна навън и Бил като че долови смътна пренебрежителна изненада откъм чудовището, което го бе запокитило насам. Очите на Костенурката бяха добродушни. Бил си помисли, че това трябва да е най-старото същество в цялото битие, далеч по-старо от То, което твърдеше, че е вечно.

Коя си ти?…

… Аз съм Костенурката, синко. Аз създадох вселената, но моля те, не ме упреквай за това; тогава ме болеше стомах.

Помогни ми! Моля те, помогни ми!

… в тия работи не се меся.

Брат ми…

… има свое собствено място в макровселената; енергията е вечна, навярно дори и малко момче като тебе го разбира

Сега летеше покрай Костенурката и дори при тази огромна скорост плочките на нейната черупка сякаш едва-едва пълзяха назад. Смътно си помисли, че това прилича на разминаване с насрещен влак — толкова дълъг влак, че по някое време ти се струва неподвижен или даже поел в обратната посока. Все още чуваше как бръмчи и джавка пискливият, гневен, нечовешки глас на То, изпълнен с безумна ненавист. Но когато Костенурката заговори, другият глас заглъхна. Костенурката говореше в главата на Бил и той някак разбра, че има Друг и този Върховен Друг обитава някаква пустота отвъд тукашната. Може би Върховният Друг бе сътворил Костенурката, която само съзерцаваше и То, което само ядеше. Този Друг беше сила отвъд вселената, мощ отвъд всяка друга мощ, творец на всичко съществуващо.

Изведнъж му се стори, че разбира — То се канеше да го запрати през някаква стена в края на вселената към някакво друго място

(онова, което старата Костенурка наричаше макровселена)

където бе истинската му бърлога; където То съществуваше като титанично пламтящо ядро — може би само нищожна прашинка в мисълта на Другия; щеше да види То оголено като твар от безформена смъртоносна светлина, а сетне или щеше да бъде милосърдно убит, или щеше да живее навеки, безумен, ала в пълно съзнание, сред неговата кръвожадна, безконечна, безформена, лакома същност.

Моля Те, помогни ми! Заради другите…

… сам трябва да си помогнеш, синко

Но как? Моля Те, кажи ми! Как? Как? КАК?

Сега бе достигнал люспестите задни лапи на Костенурката; имаше време да наблюдава титаничната прастара плът, имаше време да се изуми от колосалните нокти — те бяха странни, синьо-жълти на цвят и вътре плуваха цели галактики.

Моля Те, Ти си добра, усещам и вярвам, че си добра, умолявам Те… няма ли да ми помогнеш?

… ти вече знаеш, има само Чюд, и твоите приятели.

Моля Те, о, моля Те…

… синко, трябва да трошиш стобора с трясък сух и пак да крещиш, че си срещнал дух… само това мога да ти кажа, щом се набъркаш в такава космологична помия, трябва да захвърлиш всякакви инструкции

Той осъзна, че гласът на Костенурката заглъхва. Вече я отминаваше и се носеше сред бездънен мрак. Гласът на Костенурката чезнеше, заглушен от злорадия, бълбукащ глас на Нещото, което го бе запокитило в черната пустота — гласът на Паяка, на То.

… как ти се струва тук, Малко приятелче? харесва ли ти? ще го сложиш ли на първо място в класацията, защото има приятен ритъм и става за танци? можеш ли да го поемеш върху сливиците си и да го друсаш наляво-надясно? хареса ли ти срещата с моята приятелка Костенурката? мислех си, че тъпата спаружена дъртачка е умряла отдавна, ама за теб май е все тая, да не мислиш, че можеше да ти помогне?

не не не троши не тъ-тъ-хъ-хъ-роши не

… престани да пелтечиш! времето не чака; дай да побъбрим докато още можем, разкажи ми за себе си, Малко приятелче… кажи ми, харесва ли ти тукашният хладен мрак? радваш ли се на великолепната екскурзия из Отвъдната пустота? чакай само да прекосиш стената, Малко приятелче! чакай само да попаднеш където съм Аз! чакай да видиш мъртвешките светлини! щом ги зърнеш, ще полудееш… но ще живееш… ще живееш… и пак ще живееш… вътре в тях… вътре в Мене…

То нададе гнусен кикот и Бил осъзна, че гласът се разлива и същевременно става по-мощен, сякаш се отдалечаваше… но и го поглъщаше право в центъра си. А всъщност не ставаше ли точно така? Да. Навярно така беше. Защото макар че двата гласа звучаха в пълен синхрон, онзи отпред беше напълно чужд и изричаше срички, каквито не би могло да възпроизведе човешко гърло. Това е гласът на мъртвешките светлини, помисли той.

…времето не чака; дай да побъбрим докато още можем

Човешкият глас на То чезнеше както чезнеха бангорските радиостанции докато пътуваш с кола на юг. Изпълни го ослепителен, огнен ужас. След малко вече нямаше да може да разговаря смислено даже с То… а някаква частица от съзнанието му разбираше, че въпреки всичкия си смях, въпреки цялото си нечовешко злорадство, То желае тъкмо това. Не просто да го изхвърли към отвъдната си бърлога, а да разруши мисловната връзка помежду им. Нейното прекъсване бе окончателна гибел. Загубеше ли връзката, щеше да загуби и сетната надежда за спасение; бе го разбрал от поведението на родителите си след смъртта на Джордж. Само този урок можеше да усвои от тяхното ледено безразличие.

Напускаше То… и наближаваше към То. Ала напускането изглеждаше някак по-важно. Ако То искаше да яде тук малки дечица, или да смуче кръвта им, или кой знае още какво, защо не ги бе изстреляло всички насам? Защо само него?

Защото трябваше да отърве от него Паешката си същност, ето защо. По някакъв странен начин То в образа на Паяк и То от мъртвешките светлини бяха взаимосвързани. Онова, което обитаваше тукашния мрак, можеше да е неуязвимо, когато се намираше само тук… ала сега То бе и на Земята, под Дери, в телесен облик. Колкото и противно да бе, То имаше тяло… а всяко тяло може да бъде убито.

Бил се носеше стремглаво през мрака. Защо ми се струва, че всички негови приказки са само блъф, огромен сапунен мехур? Защо? Как е възможно?

Може би разбираше как… може би.

Има само Чюд, бе казала Костенурката. Ами ако тъкмо там се криеше разковничето? Ами ако двамата бяха захапали езици — не телесно, а мислено, духовно? Ами ако ритуалът свършваше когато То успее да захвърли Бил през безкрая към своята вечна, безплътна същина? Тогава То щеше да го унищожи, да го убие и същевременно да спечели играта.

… добре се справяш, синко, но скоро ще бъде късно.

То се страхува! Страхува се от мен! Страхува се от нас!

… плъзгаше се все по-бързо и по-бързо, и ето че отпред изникваше стена, усещаше я в мрака, стената по границите на континуума, а отвъд нея беше другата форма и мъртвешките светлини…

… не ми говори, синко, не говори и на себе си… то вече те изтръсква, захапи го ако смееш, ако ти стиска, ако можеш да бъдеш храбър, ако можеш да се бориш… захапи го, синко!

И Бил захапа — не със зъби, а с челюстите на разума.

Сваляйки гласа си една октава по-ниско, превръщайки го в нечий чужд глас (по-точно в гласа на баща си, макар че щеше да легне в гроба, без да узнае това; някои тайни остават неразгадани навеки и може би тъй е по-добре), той дълбоко пое дъх и изкрещя:

— ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ И ПАК КРЕЩИ ЧЕ СРЕЩНАЛ ДУХ А СЕГА МЕ ПУСНИ!

Усети как То надава в главата му писък на люта, безсилна злоба… и в същото време на страх и болка. Не бе свикнало да му противоречат; подобно нещо не се бе случвало никога и до настоящия период от своето съществуване То не бе и подозирало, че може да се случи.

Бил усети как То се сгърчва в него, но не дърпа, а тласка — мъчи се да го отблъсне.

— ТРОШИ СТОБОРА С ТРЯСЪК СУХ, КАЗАХ!

— ПРЕСТАНИ!

— ВЪРНИ МЕ ОБРАТНО! ДЛЪЖНО СИ! ЗАПОВЯДВАМ! ПОВЕЛЯВАМ ТИ!

То изпищя от още по-силна болка — може би защото през цялото си дълго, безкрайно дълго битие бе причинявало болка, бе се хранило с нея, ала никога не я бе изпитвало само.

Все още се мъчеше да го отблъсне, да се отърве от него, сляпо и упорито се бореше да победи, както бе побеждавало винаги. Тласкаше го… но Бил усети, че скоростта намалява и в съзнанието му изплува нелепа картина: езикът на То, облепен с живи лиги, се разтяга като ластик, напуква се, кърви. Видя самия себе си, вкопчен със зъби в крайчеца на този език, видя се как го раздира малко по малко и лицето му се облива в тръпнеща черна сукървица, видя как се задавя от мъртвешкото зловоние на То, но продължава да стиска, някак намира сили да стиска, а То се бори, заслепено от болка и ярост, мъчи се да удържи езика си разтегнат…

(Чюд, това е Чюд, бори се, бъди храбър, бъди верен, бори се за брат си, за приятелите; вярвай във всичко, в което си вярвал, вярвай, че щом си се изгубил, добрият полицай ще те отведе у дома, че има Фея на зъбките, която живее в огромен фаянсов замък, а в двореца под Северния полюс Дядо Коледа и джуджетата правят играчки, че Среднощният капитан може да съществува, да, наистина може, а пък Карлтън, баткото на Калвин и Сиси Кларк нека си разправя, че това са бебешки измишльотини, вярвай, че мама и татко пак ще те обичат, че на света има храброст и че някой ден думите пак ще се леят гладко; няма да има Неудачници, няма да се криете в дупка и да я наричате къщичка, няма да плачеш в стаята на Джордж задето си могъл да го спасиш, но не си знаел, вярвай в себе си, вярвай в топлината на копнежа)

Изведнъж Бил се разсмя сред мрака — не истерично, а от радост и изумление.

— МАЙНАТА МУ, АМИ ЧЕ АЗ ВЯРВАМ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА! — извика той и говореше истината: макар и само единайсетгодишен, вече бе забелязал, че всяка беда може да се оправи за нула време. Обгърна го светлина. Той вдигна ръце над главата си и внезапно го разтърси неудържим прилив на сила.

Чу как То изпищя отново… и ненадейно полетя обратно натам, откъдето бе дошъл, продължавайки да си представя как е впил зъби дълбоко в неживата плът на езика му и стиска челюсти мрачно и свирепо, до смърт. Летеше през мрака и краката му се влачеха нейде далече назад, калните връзки на кецовете се вееха като бойни знамена, а край ушите му свистеше вятърът на пустотата.

Профуча покрай Костенурката и видя, че тя пак е прибрала глава в черупката си; гласът й долетя отвътре глух и неясен, сякаш бе прекосил цяла вечност:

… не беше зле, синко, но на твое място бих го довършила още сега; не му позволявай да избяга, енергията, знаеш, е склонна да се пилее; каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори

Гласът на Костенурката заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше. Остана само свистящият мрак… после отворът на колосален тунел… дъх на вечност и разложение… паяжини, плъзнали по лицето му като прогнил копринен балдахин в прокълнат дом… размазани от скоростта трошливи тухли… отклонения, вече само тъмни, без следа от лунните балони, а То пищеше, пищеше:

… пусни ме пусни ме ще се махна вече няма да се връщам ПУСНИ МЕ БОЛИ БОЛИ БОЛИИИИИИИИИ

— Троши стобора! — лудешки изкрещя Бил.

В далечината виждаше светлина, ала тя гаснеше, трептеше като пламъче на огромна догаряща свещ… и за миг видя себе си и наоколо всички други, хванати за ръце, от едната му страна беше Еди, от другата — Ричи. Видя как тялото му се отпуска, главата се килва назад и продължава да гледа Паяка, който подскача и се върти като дервиш, блъска по пода с огромните си космати крака, а от жилото му капе отрова.

То крещеше от предсмъртна болка.

Или поне така мислеше Бил.

После той връхлетя в тялото си с чудовищна сила като топка в бейзболна ръкавица и тласъкът го изтръгна от ръцете на Еди и Ричи, хвърли го на колене върху пода, плъзна го по плочките чак до ръба на паяжината. Без да мисли, той неволно посегна към една от нишките и ръката му незабавно изтръпна като от пълна спринцовка новокаин. Самата нишка бе дебела колкото телефонен кабел.

— Не пипай, Бил! — кресна Бен.

Бил рязко отдръпна ръка. Върху дланта му, точно под пръстите, беше изчезнала дълга ивица кожа и одраното място бързо се запълваше с кръв. Той се изправи с усилие, гледайки Паяка.

То бягаше от тях сред гаснещата светлина, лазеше към гъстеещия сумрак в дъното на залата. По дирите му оставаха локвички и езерца от неговата черна кръв; по някакъв незнаен начин двубоят бе разкъсал вътрешностите му на десетки, може би даже стотици места.

— Бил, паяжината! — изкрещя Майк. — Пази се!

Бил вирна глава и отстъпи назад, докато нишки от паяжината на То политаха във въздуха и се сипеха по плочите край него като тлъсти бели змии. Те мигновено губеха форма и попиваха в пукнатините. Паяжината се разпадаше, откъсваше се от безбройните си опори. Един от омотаните като мухи трупове се стрелна надолу и рухна на пода с отвратителен плясък на прогнил мех за вино.

— Паякът! — викна Бил. — Къде е?

Все още чуваше в главата си протяжния болезнен вой и смътно разбра, че То е отстъпило в онзи тунел, където го бе захвърлило… но дали отиваше натам, за да избяга към мястото, в което бе искало да прати Бил… или за да се скрие докато си отидат? Да умре? Или да избяга?

— Божичко, светлините! — извика Ричи. — Светлините изгасват! Какво стана, Бил? Къде беше? Мислехме те за мъртъв!

С някаква объркана частица от съзнанието си Бил разбра, че това не е вярно — ако го бяха помислили за мъртъв, те щяха да побегнат, да се разпръснат и То щеше лесно да ги излови един по един. По-точно би било да се каже, че го бяха мислили за мъртъв, ала вярваха, че е жив.

Трябва да проверим. Ако То умира или се връща там, откъдето е дошло, където се спотайва другата му част, значи всичко е наред. Ами ако е само ранено? Ами ако може да оздравее? Ами ако…

Остър писък проряза мислите му като разбито стъкло. В гаснещата светлина той видя, че една от нишките е паднала върху рамото на Стан. Преди Бил да стигне до него, Майк се хвърли напред в летящ плонж. Двамата се търкулнаха настрани и нишката отхвръкна назад, отнасяйки парче от полото на Стан.

— Дръпнете се! — викна Бен. — Бягайте, всичко пропада!

Той сграбчи ръката на Бевърли и я задърпа към малката вратичка. Стан мъчително се изправи на крака, хвърли наоколо замаян поглед и се вкопчи в Еди. Подпирайки се взаимно, двамата закуцукаха към Бен и Бевърли като окаяни призрачета в гаснещата светлина.

Над тях паяжината провисваше, сгърчваше се, губеше страховитата си симетрия. Телата лениво се люшкаха из въздуха като кошмарни зидарски отвеси. Напречните нишки рухваха като прогнили стъпала на някакъв причудлив стълбищен комплекс. Откъснати краища шибаха каменните плочи, съскаха като котки, губеха форма, разливаха се.

Майк Хенлън се провираше сред тях, както след години щеше да се провира между защитниците на десетина противникови футболни отбори — тичаше с приведена глава, отскачайки пъргаво насам-натам. До него бягаше Ричи. Невероятно, Ричи се смееше, макар че косата му бе настръхнала като таралеж. Ставаше все по-мрачно, фосфоресциращото сияние по стените бавно гаснеше.

— Бил! — изрева Майк. — Идвай! Да се пръждосваме оттук!

— Ами ако То не е мъртво? — провикна се Бил. — Трябва да го настигнем, Майк! Трябва да проверим!

Грамадно парче от паяжината се изду като парашут и рухна към пода с отвратително пращене на раздрана жива кожа. Майк сграбчи Бил за ръката и го помъкна назад.

— Мъртво е! — извика Еди, пристъпвайки към тях. Трескавите му очи пламтяха като лампи, дъхът свистеше в гърлото му като вледеняващ зимен вятър. Откъснати нишки бяха нашарили гипса му с лъкатушни бразди. — Чух го, То умираше, с такъв рев не се отива на разходка, умираше, сигурен съм!

Ричи зашари с ръце из мрака, напипа Бил и грубовато го прегърна, бъхтейки с длан по гърба му.

— И аз го чух… То умираше, Шеф Бил! Умираше… ама ти не заекваш! Хич даже! Как тъй? Как, по дяволите…

В мозъка на Бил всичко кипеше. Изтощението го мачкаше с грамадни, тежки длани. Не помнеше друг път да е изпитвал такава умора… но в главата му продължаваше да отеква провлаченият, старчески глас на Костенурката: На твое място бих го довършила още сега… каквото е възможно на единайсет години, може никога да не се повтори.

— Но ние трябва да проверим…

Сенките преплитаха ръце и тъмата ставаше почти непрогледна. Но преди да изгасне последната светлинка, Бил сякаш зърна същото адско съмнение върху лицето на Бевърли… и в очите на Стан. И все пак докато наоколо се възцаряваше мрак, те чуваха как гнусната мрежа на То рухва със злокобно шушнене-трепет-бумтене.

3.

Бил в Пустотата / По-късно

… а, ето те пак, Малко приятелче! но какво се е случило с косата ти? плешив си като билярдна топка! печално! колко печално кратко живеят човеците! и всеки живот е късичко разказче, писано от идиот! тра-ла-ла и прочие

Все още съм Бил Денброу. Ти уби брат ми, уби Мъжагата Стан и се опита да убиеш Майк. А сега ще ти кажа нещо: този път няма да спра додето не свърша работата докрай.

… Костенурката беше глупава, прекалено глупава, за да излъже, тя каза истината, Малко приятелче… времето идва само веднъж, ти ме нарани… коварно, неочаквано, няма да се повтори, тук ви повиках Аз. Аз.

Добре де, повика ни, но не си само ти

… твоята приятелка Костенурката… тя умря преди няколко години, дъртата идиотка се издрайфа в черупката си и се задави с една-две галактики, много печално, не намираш ли? но и твърде странно, според мен си струва да пишат за това в „Повярвай ако щеш“, стана горе-долу по същото време, когато ти беше закъсал с писането, сигурно си усетил как е пукнала, Малко приятелче

Не ти вярвам

… о, ще повярваш… ще видиш, Малко приятелче, този път смятам да ти покажа всичко, включително и мъртвешките светлини

Той усети как се засилва бръмчащият, потракващ глас на То — най-сетне усещаше цялата му необятна ярост и го обзе ужас. Подири езика на неговия нечовешки ум, напрегна се, отчаяно се помъчи да си възвърне пълната мощ на детската вяра, разбирайки същевременно, че в онова, което бе казало То, има убийствена истина — предния път го бяха сварили неподготвено. А този път… дори да не ги бе повикало само То, нямаше съмнение, че е чакало тяхното идване.

И все пак…

Докато погледите им се кръстосваха, той усети ясната песен на своя пламнал гняв. Усети старите белези по тялото на То, усети, че наистина е било смъртно ранено и още влачи болката от тогава.

И докато То го захвърляше в тунела, докато усещаше как умът му излита от тялото, той напрегна цялото си същество към една-единствена цел — да го сграбчи за езика… и не улучи.

4.

Ричи

Другите четирима гледаха вцепенени. Всичко ставаше точно като предния път… отначало. Паякът, който сякаш се готвеше да сграбчи Бил и да изсмуче кръвта му, изведнъж застина неподвижно. Бил втренчи поглед в рубинените му очи. Усетиха контакта помежду им — невъобразим, недостъпен за човешките способности контакт. И усетиха борбата, сблъсъка между две воли.

После Ричи вдигна очи към новата паяжина и забеляза първата разлика.

Горе висяха разложени, полуизядени трупове и в това нямаше нищо ново… но високо в ъгъла се мержелееше още едно тяло и Ричи разбра, че то е прясно, може би даже живо. Бевърли не поглеждаше нагоре — тя бе впила очи в Бил и Паяка — ала въпреки ужаса Ричи откри поразителната прилика между нея и жената в мрежата. Косите на жената бяха дълги и червеникави. Изцъклените й очи гледаха безизразно напред. От лявото ъгълче на устните й се стичаше слюнка. Беше завързана за едно от главните въжета на паяжината с дантелена сбруя, която минаваше под раменете и около кръста, тъй че тялото провисваше напред, а краката се люшкаха сякаш нямаха кости. Беше боса.

В подножието на паяжината Ричи забеляза още едно тяло — сгърченото тяло на мъж, когото никога не бе виждал… но умът, или по-точно подсъзнанието му веднага усети поразителната прилика с покойния (за щастие) Хенри Бауърс. Кървава пяна бе засъхнала около очите и устата на непознатия. Той…

В този миг Бевърли изпищя:

— Нещо не е наред! Нещо се е объркало, направете нещо, за Бога, няма ли кой да НАПРАВИ нещо…

Погледът на Ричи отново отскочи към Бил и Паяка… и той чу (или усети) чудовищен смях. Лицето на Бил изтъняваше по някакъв странен начин. Кожата му бе станала пергаментова, жълта и лъскава като на грохнал старец. Между клепачите му се виждаше само бялото на очите.

О, Бил, къде си?

Видя как внезапно от ноздрите на Бил избликна кървава пяна. Сгърчените му устни се мъчеха да изкрещят… и сега Паякът отново напредваше. Чудовището се обръщаше, готвеше жилото за удар.

То се кани да го убие… да убие тялото му… докато съзнанието е нейде другаде. Кани се да му затвори устата веднъж завинаги. То побеждава… Бил, къде си? За Бога, къде си?

А сетне чу как едва доловимо, от някакво невъобразимо разстояние, долита писъкът на Бил… и думите, макар и безсмислени, бяха кристално ясни, изпълнени със съкрушително

(Костенурката е мъртва о Боже Костенурката наистина е мъртва)

отчаяние.

Бев изкрещя отново и притисна ушите си с длани, сякаш не искаше да чува този заглъхващ глас. Паякът надигна жило, но изведнъж Ричи се стрелна насреща му с разтегната до ушите усмивка и изрева с великолепния Глас на Ирландското ченге:

— Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по дирника!

Паякът спря да се смее и Ричи усети как в главата му се надига вой на ярост и болка. Цапардосах го! — победоносно помисли той. Цапардосах го, дума да няма, цапардосах го и знаете ли какво? СПИПАХ ГО ЗА ЕЗИКА! МИСЛЯ, ЧЕ БИЛ НЯКАК ГО Е ИЗТЪРВАЛ, НО ДОКАТО ТО СЕ РАЗСЕЙВАШЕ, АЗ УСПЯХ ДА…

После То нададе яростен вой, крясъците отекнаха в главата на Ричи като бръмчене на кошер разлютени пчели и той изхвръкна от тялото си към мрака, усещайки смътно, че то се мъчи да го изтръска. Доста успешно при това. Обзе го ужас, сетне на мястото на страха се възцари чувството за космически абсурд. Спомни си как Бевърли го учеше да укротява йо-йо, да прави фигурите „кучешка разходка“ и „околосветско пътуване“. А ето че сега се бе превърнал в Ричи Тозиър, живото йо-йо и езикът на То му служеше за ластик. Ето го тук, и фигурата вече не беше „кучешка разходка“, а може би „Паешка разходка“, това пък ако не е майтап и половина…

Ричи се разсмя. Не беше възпитано да се смее с пълна уста, но не му се вярваше по тия места някой да чете наръчници за добри маниери.

Тази мисъл отново го накара да се разсмее и той захапа още по-силно.

Паякът изпищя и го разтърси свирепо, ревейки от гняв, че пак се е оставил да го изненадат — То бе вярвало, че само писателят ще дръзне да го предизвика, а ето че този мъж го бе сварил неподготвено с идиотския си детински смях.

Ричи усети, че губи хватка.

… задръж за секундичка сеньорита, ние с теб трябвал да излазя тука заедно, инак аз нямал да ти продава билети от ла лотерия, а пък всяко билет печелил голямо награда, кълнем се над гроб на мама миа

Усети как зъбите му се вкопчват отново, този път по-здраво. Прониза го убийствена болка, когато То впи челюсти в неговия език. Обаче като цяло — голям майтапизъм, братко. Дори тъй, запокитен в мрака подир Бил, свързан с родния си свят само чрез езика на някакво гнусно чудовище, дори когато болката от отровните челюсти се разливаше из мозъка му като червена мъгла, въпреки всичко цялата работа си оставаше невероятен, адски майтапизъм. Вижте ме бе, хора! Кога сте виждали дисководещ да лети?

Да, летеше, не ще и дума.

Летеше сред непрогледен мрак, какъвто никога не бе виждал, даже не бе и подозирал, че може да съществува, носеше се сякаш със скоростта на светлината и То го разтърсваше през цялото време както териер друса плъх. Усещаше нещо отпред, някакъв титаничен труп. Дали не беше Костенурката, за която плачеше чезнещият глас на Бил? Сигурно. Сега беше само черупка, мъртва обвивка. После отмина край нея и продължи да се носи из мрака.

Газ до ламарината, помисли той и пак го обзе дивото желание да се разкиска.

бил! бил, чуваш ли ме?

… няма го вече, той е в мъртвешките светлини, пусни ме! ПУСНИ МЕ!

(ричи? )

Невероятно тихо; невероятно далече сред чернотата.

бил! бил! ето ме! дръж се! дръж се за Бога

… той е мъртъв, всички сте мъртви, вече сте прекалено стари, не разбираш ли? а сега ме ПУСНИ!

хей, кучко, за рокендрола няма млади, няма стари

… ПУСНИ МЕ!

отведи ме при него и може да те пусна

Ричи

… по-близо, вече беше по-близо, слава Богу…

ето ме, идвам, Шеф Бил! Ричи пристига на помощ! Сега ще ти отърва дъртия сцепен задник! Дължа ти го от онзи ден на Нийбълт стрийт, помниш ли?

… пусни МЕЕЕЕЕ!

Сега То се тресеше от люта болка и Ричи разбра колко неподготвено го е сварил — То бе вярвало, че ще трябва да се пребори само с Бил. И по-добре. Страхотен късмет. Ричи вече не се вълнуваше дали ще успеят да го убият; сега не знаеше дали То изобщо може да загине. Но Бил можеше да загине и Ричи усещаше, че му остава нищожно кратко време. Нейде напред Бил наближаваше към някаква огромна гнусна изненада, към нещо, за което е по-добре да не мислиш.

Ричи, недей! Върни се! Тук е краят на всичко! Мъртвешките светлини!

ама туй да не е оназ работа дето я светкаш кога си караш катафалката по тъмна доба, сеньор?… къде си ми, сладурче? усмихни се да те видя!

И изведнъж Бил се появи, летеше край него от

(ляво? дясно? тук нямаше посоки)

едната или другата страна. А по-нататък Ричи виждаше (или усещаше) как главоломно връхлита нещо, което най-сетне пресуши смеха му. То беше някаква преграда с недостъпна за човешкото съзнание странна, не-геометрична форма. Умът му я възприе доколкото можеше — също както бе преобразил То в облика на Паяк — и Ричи си представи колосална сива стена от вкаменени дънери. Тия дънери чезнеха в безкрая нагоре и надолу като решетки на необятна клетка. А между тях прозираше чудовищна сляпа светлина. Тя пламтеше, подскачаше, хилеше се, оголваше зъби. Светлината беше жива.

(мъртвешките светлини)

Повече от жива; беше изпълнена със сила — магнетизъм, гравитация, може би още нещо. Ричи усети как нещо го подхвърля и подмята, върти и дърпа, сякаш се носеше с продънена бъчва по планински бързей. Усети как светлината плъзва по лицето му алчни лъчи… и светлината мислеше.

Това е То, това е То, останалата му част.

… пусни ме, ти обеща да ме ПУСНЕШ

знам, ама понякогиш аз много лъже, сладурче… мама миа все ме пердаши за туй, а пък мой татко вече е вдигнал ръце

Усети как Бил се премята и подскача към един от процепите в стената, усети как злите пръсти на светлината посягат срещу него, и в последно отчаяно усилие се хвърли подир своя приятел.

Бил! Дай ръка! Подай си ръката! ДАЙ РЪКА, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ! ДАЙ РЪКА!

Ръката на Бил се стрелна насреща, пръстите се отваряха и затваряха, а живият огън лазеше и се гърчеше по брачната халка на Одра, обрисувайки руни и езически символи — колела, полумесеци, звезди, свастики, преплетени кръгове, които се разтягат в безкрайни вериги. Същата светлина изписваше татуировки по лицето на Бил. Ричи се протегна с все сила, чувайки как нейде отзад То пищи и бръщолеви.

(изтървах го, Боже мили, изтървах го, ще прелети отвъд)

После пръстите на Бил се вкопчиха в неговите и Ричи стисна юмрук. Краката на Бил хлътнаха в един от процепите между вкаменените дънери и за един безумен миг Ричи осъзна, че вижда всичките им кости, вени и капиляри, сякаш Бил бе затънал до кръста между челюстите на най-мощния рентгенов апарат в света. Усети как мускулите на ръката му се разтягат като дъвчащ бонбон, усети как раменната му става скърца и пука възмутено от напора на растящите килограми и метри.

Той събра последни сили и изкрещя:

— Изтегли ни! Изтегли ни, или ще те убия! Ще те… ще те скапя от Гласове!

Паякът отново изцвърча и изведнъж Ричи усети как нещо обвива тялото му с плясък като огромен бич. В ръката му пламтеше нажежена до бяло болка. Пръстите на Бил бавно се изплъзваха от хватката му.

— Дръж се, Шеф Бил!

— Държа те! Няма да те изпусна, Ричи!

Дано, мрачно помисли Ричи, инак из тая шибана пустош може да ходиш десет милиарда километра и пак няма да намериш обществена тоалетна.

Летяха стремглаво назад, безумната светлина гаснеше, превърна се в сноп светещи точици, които примигнаха и помръкнаха. Носеха се през мрака като снаряди. Ричи се бе вкопчил в езика на То със зъби и в китката на Бил с разтреперани от болка пръсти. Ето я Костенурката; мярна се и изчезна за миг.

Ричи усети как наближават към онова, което се смяташе за реален свят (макар че едва ли някога вече щеше да го смята за „реален“; щеше да си го представя като изящен брезентов декор, нашарен отзад с мрежа от поддържащи въжета… като нишките на паяжина). Но всичко ще се оправи, помисли той. Ще се върнем. Ще…

Друсането започна отново — подмятане, блъскане, въртене. С последни отчаяни усилия То се мъчеше да ги изтърси и да ги остави Навън. И Ричи усети, че хватката му се разхлабва. Чу как То надава гърлен, победоносен рев и напрегна цялото си същество към една цел — да удържи… но продължаваше да изпуска. Захапа трескаво, ала езикът на То сякаш ставаше безплътен и нереален; сякаш се разпадаше като паяжина.

— Помощ! — изкрещя Ричи. — Изпускам го! Помощ! Няма ли кой да ни помогне?

5.

Еди

Еди почти не осъзнаваше какво става; усещаше нещо, виждаше нещо, но смътно, като през тюлена завеса. Някъде Бил и Ричи се бореха да се върнат. Телата им бяха тук, ала останалата част — истинската част — беше нейде далече.

Бе видял как Паякът се извръща за да прониже Бил с жилото си, после Ричи бе хукнал напред, крещейки срещу То с онзи нелеп Глас на Ирландското ченге от старите времена… само че за изминалите години май беше изпипал занаята, защото сегашният Глас поразително напомняше гласа на някогашния мистър Нел.

Паякът се бе завъртял към Ричи и Еди бе видял как гнусните червени очи изхвръкват от орбитите. Ричи бе изкрещял отново, този път с Гласа на Панчо Ваниля, и Еди бе усетил как Паякът пищи от болка. Бен бе надал дрезгав рев, когато видя, че дебелата кожа на То се пропуква по линията на един от старите белези. Отвътре бе рукнала сукървица, черна като суров петрол. Ричи бе почнал да говори още нещо… и изведнъж гласът му бе взел да заглъхва като в края на естрадна песен. Главата му се бе отметнала назад, без да изпуска от поглед очите на То. Паякът отново бе застинал.

Мина време — Еди нямаше представа колко е било. Ричи и Паякът се гледаха втренчено; Еди усещаше връзката помежду им, усещаше вихър от разговор и вълнения нейде безкрайно далече. Всъщност не чуваше нищо конкретно, но промяната на настроенията достигаше до него като смес от багри и оттенъци.

Бил лежеше сгърчен на пода със затворени очи и пребледняло, обтегнато лице; от носа и ушите му течеше кръв, пръстите му леко потрепваха.

Паякът вече кървеше на четири-пет места — отново бе жестоко наранен, ала не губеше своята смъртоносна жизненост и Еди помисли: Защо стоим като пънове? Можем да го нараним докато е заето с Ричи! Защо не се размърда някой, за Бога?

Усети див възторг — и това чувство бе по-ясно, по-осезаемо. Завръщат се! — искаше да извика, но устата му беше пресъхнала, гърлото вцепенено. Завръщат се!

После главата на Ричи бавно се разлюля настрани. Тялото му сякаш се сбръчкваше под дрехите. За миг очилата му увиснаха на крайчеца на носа… после паднаха и се разбиха върху каменния под.

Паякът се размърда и мъхнатите му крака сухо затракаха по плочите. Еди чу страховит победен вик и само след част от секундата в главата му нахлу звънкият глас на Ричи:

(помощ! изпускам го! няма ли кой да ми помогне? )

И тогава Еди се хвърли напред, дърпайки инхалатора от джоба със здравата си ръка, устните му се обтегнаха в злобна гримаса, дъхът му болезнено засвистя в гърлото, свито до размерите на иглено ухо. В някакво безумно видение пред него затанцува лицето на майка му, която пищеше: Не се приближавай до тая Твар, Еди! Не се приближавай до То! От такива Твари се хваща рак!

— Млъквай, мамо! — кресна Еди с тънък, писклив гласец — дотолкова му стигаха силите. При този нов звук Паякът завъртя глава и за момент изпусна Ричи от поглед.

— На ти! — немощно изпъхтя Еди. — На ти, опитай от това!

Хвърли се върху То, стискайки спусъка на инхалатора и за миг в душата му се завърна цялата детска вяра в силата на лекарството, детското лекарство, което може да оправи всичко, което ще му помогне да се почувствува по-добре, когато големите момчета са го напердашили, или когато е паднал в блъсканицата на вратата след училище, или когато трябва да седи самотен край игрището до гаража на братя Тракър, защото майка му не позволява да играе бейзбол. Лекарството беше добро, лекарството беше силно и докато летеше срещу лицето на Паяка, докато вдъхваше тежката му, тлетворна воня, докато усещаше как го смазва сляпата ярост на То, което бе решило да ги избие на всяка цена, той натисна спусъка и изстреля тънката струя право в едно от рубинените очи.

Чу (или усети) писъка — този път в него нямаше ярост, а само ужасно, раздиращо страдание. Видя как мъглата от ситни капчици полепва по кървавата издута топка, как всяка от тях побелява щом го докосне, как потъват надолу като капки карболова киселина; видя как чудовищното око започва да се сплесква като кървав жълтък и започва да се разлива на гнусен поток от жива сукървица и червясала гной.

— Прибирай се сега, Бил! — изкрещя той със сетните си остатъци от глас, после се блъсна в То, усети как убийствена жега прониква в тялото му; усети страхотна, влажна топлина и осъзна, че здравата му ръка е хлътнала в озъбената паст на Паяка.

Пак дръпна спусъка, изстрелвайки струята този път право в гърлото на То, право в гадната, прогнила, зловонна гуша и внезапно наоколо избухна ослепителна болка, чиста като капка роса върху острието на кинжал, когато То стисна челюсти и изтръгна ръката му от рамото.

Пръскайки наоколо кървав фонтан от страшната рана, Еди рухна на пода и смътно осъзна, че Бил бавно се изправя на крака, че Ричи залита и се люшка към него като пияница след дълга разгулна нощ.

— … едс…

Далечно. Незначително. Усещаше как всичко изтича от него заедно с животворната кръв… всичката ярост, всичката болка, всички страхове, тревоги и страдания. Навярно умираше, но се чувствуваше… о, Боже, чувствуваше се толкова бистър, толкова прозрачен, като току-що измито стъкло, което отразява целия страховит и величествен блясък на някаква неподозирана зора; светлината, о, Боже, тази вечна светлина, която всяка секунда огрява хоризонта нейде по света.

— … едс о боже мой бил бен помогнете той е останал без ръка без…

Вдигна очи към Бевърли и видя, че тя плаче и сълзите се стичат по мръсните й бузи, докато полага ръка под гърба му; разбра, че е съблякла блузата си, мъчи се да спре кървавия поток и крещи за помощ. После той погледна Ричи и облиза устни. Всичко гаснеше, гаснеше. Ставаше все по-бистър и по-бистър, опустяваше, всичко нечисто изтичаше от него, за да се избистри, та светлината да нахлуе през него и ако имаше време, би могъл да разкаже за това, би могъл да изнесе цяла проповед. Не е зле, така би започнал. Съвсем не е зле. Но преди това имаше да каже още нещо.

— Ричи — прошепна той.

— Какво? — Ричи бе паднал на колене и го гледаше отчаяно.

— Не ме наричай Едс — каза той и се усмихна. Вдигна лявата си ръка и докосна бузата му. Ричи плачеше. — Знаеш, че аз… аз…

Еди затвори очи, замисли се как да довърши и още преди да бе измислил, умря.

6.

Дери / 07:00 — 09:00 ч.

Към 7:00 скоростта на вятъра в Дери бе достигнала шестдесет километра в час с отделни пориви до седемдесет и два. От Международната аерогара в Бангор наблюдателят на Националната метеорологична служба Хари Брукс тревожно се свърза с централното ръководство на службата в Огъста. Съобщи, че ветровете идвали откъм запад и описвали странна дъга, каквато не бил виждал през цялата си кариера… но цялата работа все повече му напомняла някакъв смахнат миниатюрен ураган, ограничен изключително в района на Дери. В 7:10 всички бангорски радиостанции предадоха първите предупреждения за опасност от природно бедствие. Експлодиралият трансформатор до гаража на братя Тракър бе прекъснал електроснабдяването из всички квартали край Пущинака откъм Канзас стрийт. В 7:17 край Пущинака откъм страната на Олд кейп един грамаден вековен клен рухна със страховит трясък и смаза денонощното магазинче на ъгъла на Мерит стрийт и Кейп авеню. Престарелият собственик на име Реймънд Фогърти загина под прекатурения хладилник за безалкохолни напитки. Това бе същият Реймънд Фогърти, който като проповедник на Първа методистка църква бе извършил ритуала по погребението на Джордж Денброу през октомври 1957 година. Покрай другото, кленът разкъса достатъчно жици, за да лиши от ток както Олд кейп, така и малко по-приличния квартал Шербърн уудс. Часовникът върху кулата на Баптистката църква не удари нито в шест, нито в седем часа. В 7:20, три минути след падането на клена и около час и петнайсет минути след внезапното изригване на всички тоалетни и мивки в Олд кейп, часовникът на куличката удари тринадесет пъти. Само след минута върху него се стовари синьо-бяла мълния. Хедър Либи, съпруга на проповедника, която в този момент случайно гледаше през прозореца на енорийския дом, щеше да разказва по-късно, че куличката избухнала като натъпкана с динамит. Белосани дъски, парчета от греди и швейцарски зъбчати колелца обсипаха цялата улица. Нащърбените останки от куличката пламнаха за няколко минути и скоро изгаснаха от дъжда, които вече се лееше със силата на тропически порой. Стръмните улици към центъра се превърнаха в пенести реки. Подземното течение на Канала разтърсваше Главната улица с гръмовен тътен и този звук караше хората да се споглеждат боязливо. В 7:25, докато титаничният трясък на рухналата куличка още огласяше градчето, чистачът на „Барачката на Уоли“ пристигна в заведението както всяка сутрин (освен в неделя) и видя нещо, което го накара да изхвръкне с писъци навън. Този достоен мъж, водещ живот на пропаднал алкохолик вече цели единадесет години след първия си семестър в Мейнския университет, работеше само за прехраната — по негласно споразумение истинската му надница се състоеше в неограниченото право да допива всички остатъци от снощните халби, прибрани под тезгяха. Ако Ричи Тозиър можеше да види този чистач, не би било изключено да го познае; човекът се казваше Винсънт Карузо Талиендо, известен на съучениците си от пети клас под прякора Талиендо Църното. През онова апокалиптично утро над Дери, докато метеше пода и постепенно се приближаваше към бара, той внезапно видя как ръчките на седемте бирени крана — три за „Будвайзер“, два за „Нарангансет“, един за „Шлиц“ (наричана от по-глуповатите клиенти „Шприц“) и един за „Милър Лайт“ — бавно се спускат надолу, като че придърпани от невидими ръце. Отвътре рукнаха златисти потоци пенлива бира. Винс се хвърли напред, мислейки не за духове или призраци, а само за скръбния факт, че цялата му днешна печалба отива право в канала. Сетне той застина на място с широко разтворени очи и сред пустото, вмирисано на бира заведение се надигна треперлив вик на ужас. Бирата бе отстъпила място на потоци артериална кръв. Кръвта забушува из хромираните мивки, преля и плъзна по бара на тънки струйки. След миг към нея се примесиха косми и късчета плът. Талиендо Църното гледаше вцепенен, безсилен дори да изкрещи повторно. После една от халбите под бара избухна с тежък, глух тътен. Всички шкафчета се разтвориха едновременно. Като в номер на цирков илюзионист над тях се надигна зеленикав дим. Църното бе видял предостатъчно. Той нададе отчаяни писъци и изхвръкна на наводнената улица. Пльосна се по задник, стана и хвърли изплашен поглед през рамо. Един от прозорците на кръчмата избухна навън с оглушителен трясък като прострелян с ловна пушка. Парчета стъкло засвистяха край главата на Винс. След миг избухна и другият прозорец. По някакво чудо Църното отново не бе засегнат… но незабавно му хрумна идеята да отскочи на гости при сестра си в Истпорт. Без да отлага, той пое на път и разказът за неговата експедиция до околностите на Дери би бил истинска сага сам по себе си… но нека само да кажем, че в крайна сметка Винс успя да се измъкне от градчето здрав и читав. Не всички имаха този късмет. Мистър Алойзиъс Нел, който неотдавна бе навършил седемдесет и седем години, гледаше бурята заедно с жена си от хола на своята къщичка на Страпъм стрийт. В 7:32 той почина от сърдечен удар. Една седмица по-късно съпругата му щеше да разкаже на брат си как Алойзиъс изтърва кафената чашка на килима, подскочи с широко разтворени, втренчени очи и изкрещя: „Ехей, ехей, моме гиздава! Накъде тъй, мътните те взели? Я да кротуваш, че като ти запретна фустите, има да ядеш шамари по диррррр…“ После той рухна от креслото и смачка под тялото си кафената чашка. Морийн Нел, която знаеше колко го мъчи сърцето от три години насам, веднага разбра, че с него е свършено; след като разкопча яката му, тя изтича до телефона да повика отец Макдауъл. Но телефонът не работеше. От слушалката долиташе само някакъв странен звук, напомнящ полицейска сирена. И макар да съзнаваше, че извършва богохулство, за което навярно ще отговаря пред свети Петър, тя се постара да му даде сама последно причастие. Както щеше да каже на брат си, в онзи миг се чувствуваше уверена, че за разлика от свети Петър, Господ ще я разбере. Алойзиъс беше добър човек и добър съпруг, а пък дето си пийваше малко повечко — какво да се прави, ирландска душа. В 7:49 поредица от взривове разтърси търговския център, построен на мястото на някогашната стоманолеярна. Жертви нямаше; магазините отваряха в десет, а петимата чистачи не идваха преди осем сутринта (впрочем, в подобно утро едва ли биха пристигнали изобщо). По-късно разследването отхвърли предположенията за саботаж. Изводите на комисията намекваха — твърде смътно — че взривовете навярно са били причинени от проникването на вода в електрическата инсталация. Каквато и да бе причината, търговският център нямаше скоро да привлече купувачи. Една от експлозиите изравни със земята бижутерията на Зейл. Диамантени пръстени, златни гривнички, перлени огърлици, купища брачни халки и електронни часовници „Сейко“ обсипаха околностите с искряща градушка. Автоматичен грамофон прелетя по целия източен безистен и се приземи във фонтана пред магазина на Дж. С. Пени, откъдето известно време звуча бълбукащ аранжимент на мелодията от филма „Любовна история“. Същият взрив срути стената на съседната сладкарница и обля пода с невиждана смес от тридесет и един вида сладолед. Следващата експлозия опустоши магазина на Сиърс, при което парче от покрива литна нагоре и вятърът го понесе като хвърчило; след около километър полет, то се приземи, срязвайки като бръснач хамбара на един фермер на име Брент Килгалон. Шестнадесетгодишният син на Килгалон изхвръкна навън и направи снимка с майчиния си Кодак. По-късно списание „Нейшънъл инкуайърър“ му плати за снимката шестдесет долара, с които момчето закупи две нови гуми за своя мотоциклет Ямаха. Трети взрив разруши магазина за конфекция с намалени цени и разхвърля пламнали поли, джинси и бельо над наводнения паркинг. Последната експлозия разцепи местния клон на Банката за земеделски кредит като прогнила кутия от бонбони. Вятърът отново помъкна парче от покрива. Алармените уредби се включиха и яростният им вой заглъхна едва след четири часа, когато аварийното електрозахранване на банката изгоря от късо съединение. Бурният вятър изскубна и повлече из небето договори за заеми, вътрешни заповеди, вносителски бележки, платежни нареждания и отчетни документи. Литнаха и пари — предимно по десет и двайсет долара, обилно нашарени с петачки и по-скромни количества петдесетачки и стотачки. Според банковите служители вятърът бе отнесъл над 75 хиляди долара… По-късно, след щателно проучване на банковите структури (и при пълно замразяване на операциите), някой щяха да признаят — разбира се, съвършено неофициално — че истинската сума навярно надхвърля 200 хиляди. В Хейвън Вилидж една жена на име Ребека Полсън намери петдесетдоларова банкнота, залепнала върху изтривалката на задната врата, две двайсетачки в кокошарника и една стотачка на дъбчето в задния двор. С намерените пари съпругът й направи две допълнителни вноски за новата кола. В 8:00 загина пенсионираният доктор Хейл, който живееше вече петдесет години на Западния булевард. Доктор Хейл обичаше да се хвали, че от двадесет и пет години насам нито веднъж не е пропускал трикилометровата си утринна разходка покрай парка и Общинската прогимназия. Не го спираше нито дъжд, нито сняг, нито градушка, северни бури и люти студове. Сутринта на 31 май той потегли въпреки жалните вопли на своята прислужница. Прощалната му реплика, подхвърлена през рамо докато прихлупваше по-здраво шапката и излизаше навън, гласеше: „Дявол да те вземе, Хилда, не ставай смешна. Какво се плашиш от няколко капчици? Да беше видяла как валя през 57-ма! Това се казваше буря!“ В мига, когато доктор Хейл пое по Западния булевард, капакът на канализационната шахта пред дома на Мюлер внезапно изхвръкна като ракета „Редстоун“. Добрият доктор бе обезглавен тъй бързо и ефективно, че направи още три крачки, преди да се свлече мъртъв на тротоара.

А вятърът продължаваше да се засилва.

7.

Под града / 16:15 ч.

Около час, може би час и половина Еди ги водеше по мрачните тунели под града, докато най-сетне призна с не толкова изплашен, колкото изумен глас, че за пръв път през своя живот се е заблудил.

Все още чуваха глухия грохот на вода из дренажите, но акустиката в тия тунели беше тъй смахната, че не можеха да разберат дали бученето долита отпред или отзад, отляво или отдясно, отгоре или отдолу. Нямаха нито клечка кибрит. Бяха загубени в тъмнината.

Бил се страхуваше… много се страхуваше. Непрестанно си спомняше онзи разговор в бащината работилница. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде… Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване… Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало.

И това е ставало. И това е ставало. И това…

Разбира се, че бе ставало. Доказваше го например оная купчинка кости и гумирано платно, край която бяха минали на път към бърлогата на То.

Бил усети, че паниката се надига в гърдите му и се помъчи да я отблъсне. Тя отстъпи, ала неохотно. Долавяше я как дебне като жива твар, как се гърчи и напряга сили да изскочи на свобода. А още повече я подсилваше увисналият нерешен въпрос дали са убили То или не. Да, казваше Ричи. Да, казваха Майк и Еди. Но Бил се тревожеше от спомена за боязливото съмнение по лицата на Бев и Стан, докато светлината гаснеше и те се измъкваха през вратичката, бягайки от шепота на рухващата паяжина.

— Какво ще правим сега? — запита Стан. В изтънелия му детски глас трепереше страх и Бил разбра, че въпросът е отправен към него.

— Да — каза Бен. — Какво? По дяволите, де да имахме фенерче… или поне све… свещ.

Бил сякаш долови между думите му сподавена въздишка. Това го изплаши повече от всичко друго. Бен би се изумил ако можеше да узнае, че Бил го смята за издържлив и изобретателен, по-надежден от Ричи и не тъй податлив на униние като Стан. Щом Бен се канеше да отстъпи пред отчаянието, значи наистина бяха загазили. Сега в главата на Бил споменът за скелета на водопроводчика бе отстъпил пред друг спомен — за Том Сойер и Беки Тачър, изгубени в пещерата. Прогонваше тази мисъл, а тя упорито се прокрадваше обратно.

Смущаваше го и още нещо, но понятието бе прекалено обширно и смътно за изморения му ум. Може би самата простота на идеята я правеше толкова мъглява: седмината се раздалечаваха. Разпадаше се връзката, която ги бе държала заедно през цялото лято. Бяха нападнали и унищожили чудовището. То можеше да е мъртво, както смятаха Ричи и Еди, или пък можеше да е толкова тежко ранено, че да спи сто години, хиляда, десет хиляди. Бяха застанали пред него, бяха видели как изглежда щом смъкне последната си маска и То се бе оказало ужасно — дума да няма! — но след първото потресение физическият му облик се оказваше не чак толкова непоносим и така То губеше най-мощното си оръжие. В края на краищата, и друг път бяха виждали паяци. Тия твари бяха противни, излъчваха някаква лазеща заплаха и навярно вече никога нямаше да могат да ги гледат

(ако изобщо се измъкнем навън)

без тръпка на погнуса. Но в крайна сметка паякът си беше само паяк. Може би след като паднеха всички маски на ужаса, нямаше нищо, с което човешкият разум да не се пребори. Тази мисъл го обнадеждаваше. Нищо освен

(мъртвешките светлини)

онова, отвъдното, но навярно и онази отвратителна жива светлина, дебнеща край прага на макровселената, вече беше на път да умре. Мъртвешките светлини и полетът към тяхното мрачно свърталище вече гаснеха, чезнеха от спомените му. А всъщност не беше там работата. Важното — неизречено, ала усетено — беше просто това, че идваше краят на дружбата… идваше краят, а те още бяха сред мрака. Навярно чрез тази дружба Другият бе успял да ги превърне в нещо повече от деца. Но сега те отново ставаха деца. Бил го усещаше, усещаха и другите.

— Ами сега, Бил? — най-сетне изплю камъчето Ричи.

— Н-н-не знъ-знъ-знам — каза Бил. Заекването се бе завърнало здраво и читаво. Чуваше го, чуваха и другите, и Бил стоеше сред мрака, усещаше влажния мирис на растящата им паника и се питаше колко ли време остава преди някой — най-вероятно Стан — да сложи пръст в раната с безмилостния въпрос: Добре де, защо не знаеш? Нали ти ни домъкна тук!

— Ами Хенри? — тревожно запита Майк. — Дали още е нейде тук, а?

— Олеле Божичко — изстена Еди. — Съвсем бях забравил за него. Разбира се, че е тук, разбира се, сигурно се лута като нас и всеки миг може да го срещнем… Божичко, Бил, не ти ли хрумва някаква идея? Нали татко ти работи тук! Нямаш ли никаква идея?

Бил се вслушваше в подигравателно далечния тътен на вода и напрягаше ум в търсене на идеята, за която Еди — и всички останали — настояваше с пълно право. Защото такава бе истината, той ги бе домъкнал тук и негова бе отговорността да ги изведе на бял свят. Но не му хрумваше нищо. Нищичко.

— Аз имам идея — спокойно изрече Бевърли.

В мрака Бил чу нещо и отначало не го разбра. Тих, шушнещ, но не страшен звук. После друг, по-познат… шумолене на цип. Какво?… — помисли той и сетне разбра какво. Тя се събличаше. По някаква неизвестна причина Бевърли се събличаше.

— Какво правиш? — запита Ричи и смаяният му глас засече на втората дума.

— Знам нещо — каза Бевърли в тъмнината и Бил имаше чувството, че гласът й изведнъж се е състарил. — Знам го, защото татко ми каза. Знам как да се сближим отново. А ако не се сближим, никога няма да излезем оттук.

— Какво? — запита обърканият, изплашен Бен. — За какво говориш?

— Нещо, което ще ни сближи завинаги. Нещо, което ще ви докаже…

— Нъ-нъ-не, Б-б-бевърли! — възкликна Бил, който внезапно бе разбрал всичко.

— … ще ви докаже, че обичам всички ви — продължаваше Бевърли, — че всички сте мои приятели.

— Ама тя какви ги… — започна Майк.

Бевърли спокойно го прекъсна:

— Кой ще е пръв? Мисля,

8.

В Бърлогата на То / 1985

че умира — проплака Бевърли. — Ръката, То му отхапа ръката…

Тя посегна към Бил, вкопчи се в него, но той я отблъсна грубо.

— То пак се изплъзва! — изрева Бил. По устните и брадата му тъмнееше спечена кръв. — И-ххи-идвайте! Ричи! Б-б-бен! Този п-п-път ще я до-ххо-вършим!

Ричи хвана Бил за раменете и го огледа като пълен безумец.

— Бил, трябва да се погрижим за Еди. Трябва да пристегнем раната, да го измъкнем оттук.

Но Бевърли вече седеше до Еди и леко полюшваше главата му в скута си. Бе затворила очи.

— Вървете с Бил — каза тя. — Ако сте го оставили да загине мърцина… ако То пак се върне след двайсет и пет години, или петдесет, или дори две хиляди, кълна се, че… че духът ми ще ви намери и в гроба. Вървете!

Ричи я погледа нерешително. После осъзна, че лицето й губи форма, превръща се в бледо петно сред гъстеещия здрач. Светлината помръкваше. Това го накара да се реши.

— Добре — каза той. — Този път ще се бием докрай.

Бен стоеше зад паяжината, която отново започваше да се разпада. Той също бе зърнал висящата под тавана фигура и тайно се молеше Бил да не поглежда нагоре.

Но когато от мрежата почнаха да се ръсят парцали и нишки, Бил вдигна глава.

Видя как Одра бавно се спуска надолу, сякаш понесена от стар, раздрънкан асансьор. Слезе три метра, спря, люшна се настрани и изведнъж прелетя още пет. Лицето й не трепваше. Порцелановосините очи бяха широко разтворени. По раменете й лепнеха кичури сплъстена коса. Челюстта й бе провиснала.

— ОДРА! — изкрещя той.

— Бил, идвай! — провикна се Бен.

Сега парчетата паяжина валяха наоколо, блъскаха плочките с глухо туптене и веднага се разливаха. Изведнъж Ричи сграбчи Бил през кръста и го помъкна към триметровия процеп между пода и долния край на раздраната паяжина.

— Идвай, Бил! Идвай! Идвай!

— Това е Одра! — отчаяно изкрещя Бил. — Тъ-тъ-това е ОДРА!

— Ако ще да е папата, дреме ми на оная работа — свирепо изръмжа Ричи. — Еди загина и ако То още е живо, сега ще го убием. Този път ще довършим работата, Шеф Бил. А Одра или е жива, или не е. Хайде, идвай!

Бил се поколеба още миг, сетне през главата му като снимки от албума на Джордж се мярнаха детски лица, лицата на всички убити деца. УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ.

— Дъ-дъ-добре. Д-да въ-ххъ-рвим. П-п-прости ми, Б-боже.

Секунда преди кръстосаните нишки да се срутят, двамата пробягаха отдолу и Бен се присъедини към тях. Докато се втурваха по дирите на То, Одра се люшкаше и подскачаше на петнадесет метра над каменния под в своя отровен пашкул, закачен за рухващата паяжина.

9.

Бен

Тичаха по диря от черна кръв — лъскави мазни локвички, които се разливаха и потъваха в пукнатините между плочите. Но когато подът взе да се надига към полукръглия мрачен отвор в дъното на залата, Бен забеляза още нещо — диря от яйца. Бяха големи колкото щраусови яйца с грапави черни черупки. Отвътре се лееше бледо восъчно сияние. Бен осъзна, че всъщност са полупрозрачни; видя как вътре помръдват черни силуети.

Децата на То, помисли той и усети, че му призлява. Пометнатите му деца. Господи! Господи!

Ричи и Бил бяха спрели и се взираха в яйцата с тъпо изумление.

— Бягайте! Бягайте! — изрева Бен. — Аз се заемам с тях! Настигнете То!

— Дръж! — викна Ричи и му хвърли блокче кибрит от хотел „Градски дом“.

Бен хвана кибрита. Бил и Ричи се втурнаха по-нататък. За няколко секунди Бен ги проследи с очи сред бързо гаснещата светлина. Двамата нахълтаха в мрака на потайния тунел и изчезнаха от поглед. После той сведе глава към първото от крехките яйца, към черната уродлива сянка вътре и усети как губи решителност. Това… абе, момчета, това вече беше прекалено. Просто беше ужасно. Пък и сигурно самички щяха да си измрат; не бяха снесени, а изръсени.

Но времето им наближаваше… и ако някое от тях оцелее… та макар и само едно…

Призовавайки на помощ цялата си храброст, призовавайки на помощ бледото мъртвешко лице на Еди, Бен стовари каубойския си ботуш върху първото яйце. То се спука с гнусно мляскане и около ботуша му бликна някаква зловонна плацента. После паяче с размерите на плъх безсилно задраска с лапи по камъка, опита се да избяга и Бен чу в главата си немощен, мяукащ вой, напомнящ оная призрачна музика, която издава при рязко огъване дълъг ръчен трион.

Бен се люшна подир него с вдървени крака и отново замахна. Усети как тялото на паячето изхрущя и се сплеска под ботуша му. Гърлото му се сви и сега вече нямаше как да издържи. Той повърна, после развъртя подметка, размазвайки гадинката по камъните, и воят в главата му стихна.

Колко са? Колко яйца? Не бях ли чел някъде, че паяците могат да снасят хиляди… или милиони? Не мога да продължавам, ще полудея…

Трябва. Длъжен си. Хайде, Бен… стегни се!

Сред гаснещата светлина той пристъпи към следващото яйце и повтори всичко отначало. Всичко — мляскането, бликналата течност, хрущенето. Следващото. Следващото. Следващото. Бавно наближаваше мрачния свод, под който бяха изчезнали двамата му приятели. Тъмнината ставаше непрогледна, Бевърли и разпадащата се паяжина бяха нейде далече назад. Все още чуваше смътно как шушнат рухващите нишки. Яйцата бледо просветваха в мрака. Край всяко от тях той драсваше клечка кибрит, после го разбиваше. Всеки път успяваше да догони замаяната гадинка и да я смаже преди пламъчето да изгасне. Нямаше представа какво ще прави, ако кибритът свърши преди да строши последното яйце и да изтреби цялото гнусно люпило.

10.

То / 1985

Продължаваха да идват.

То ги усещаше как продължават да идват, как го догонват и страхът му растеше. Може би в края на краищата щеше да се окаже, че не е вечно — най-сетне трябваше да допусне тази недопустима мисъл. И още по-лошо — усещаше смъртта на своите рожби. Трето от тия омразни момчета-мъже крачеше упорито по родилната диря и макар да бе обезумяло от погнуса, методично размазваше яйце след яйце.

Не! — проплака То като се люшкаше насам-натам и усещаше как жизнените му сили изтичат през стотици рани. Нито една не бе смъртоносна сама по себе си, ала всяка пееше своята песен на болката, всяка го изтощаваше. Един от краката му висеше само на нишка месо. С едното око бе ослепяло. Усещаше в утробата си някакво ужасно разкъсване от незнайната отрова, която друго омразно момче-мъж бе успяло да пръсне в гърлото му.

А те продължаваха да идват, да го догонват. Как бе възможно това? То хленчеше, виеше и когато ги усети съвсем наблизо зад себе си, стори единственото, което му оставаше — обърна се, готово за бой.

11.

Бевърли

Преди да загаснат последните светлини и наоколо да се склопи непрогледен мрак, тя видя как жената на Бил пропадна още пет-шест метра и отново отскочи нагоре. Бе започнала да се върти и дългите рижи коси се разперваха като ветрило. Неговата съпруга, помисли Бевърли. Но аз бях първата му любов и ако смята, че е познал обичта с някоя друга жена, то е само защото не помни… не помни Дери.

После се озова сама сред мрака и шумоленето, с неподвижната тежест на Еди в скута си. Не искаше да го пусне, не искаше да положи лицето му върху скверния под на леговището. Затова продължи да крепи главата му върху изтръпналия си лакът и да отмята кичурите от влажното му чело. Мислеше за птици… навярно някога Стан й бе подсказал тази идея. Горкият Стан, който не можа да издържи.

Всички те… аз бях тяхната първа любов.

Опита да си спомни за това — да мисли за нещо хубаво сред всичкия този мрак, където звуците губят място и посока. Така самотата не изглеждаше толкова страшна. Отначало споменът не искаше да дойде; вместо него идваха птиците — гарвани, врани и скорци, пролетни птици, които изведнъж се завръщат отнякъде, докато по улиците още се стичат ручеи снежна вода и последните заледени мръсни преспи отчаяно се вкопчват в сенчестите места.

Струваше й се, че тия пролетни птици винаги изникват в навъсен ден и човек изумено се пита откъде ли са пристигнали. Те просто изпълваха Дери изневиделица и огласяха влажния въздух с дрезгав брътвеж. Отрупваха телефонните жици и островърхите покриви на викторианските къщи по Западния булевард; боричкаха се за място по алуминиевите клони на грамадната телевизионна антена над „Барачката на Уоли“; увисваха по голите черни клони на брястовете край Долна главна улица. Настаняваха се, бъбреха със свадливи гласове на стари клюкарки, после литваха по някакъв недоловим за хората сигнал и небето почерняваше от тяхното гъмжило… докато кацнат на ново място.

Да, птиците. Мислех за тях, защото се срамувах. Навярно се срамувах заради баща си, а може и То да е сторило това черно дело. Може би.

Споменът се завърна — скритият отвъд птиците спомен — но все още беше смътен и разпокъсан. Може би такъв щеше да остане завинаги. Тя…

Мислите й внезапно прекъснаха, защото усети, че Еди

12.

Любов и Копнеж / 10 август 1958

идва към нея пръв, защото е най-изплашен. Идва към нея не като приятел от изминалото лято или като мимолетен любовник, а както само преди три-четири години е бързал към майка си, за да дири утеха; той не отскача от нейната гладка голота и отначало тя се пита дали изобщо я е усетил. Трепери цял и макар че се докосват, мракът е толкова плътен, че дори отблизо Бевърли не може да го види; различава само смътната, призрачна белота на гипса.

— Какво искаш? — пита той.

— Трябва да пъхнеш онова в мен — казва тя.

Той опитва да се отдръпне, но тя го удържа над себе си. Чува как някой — може би Бен — въздъхва през зъби.

— Беви, не мога да го направя. Не знам как…

— Мисля, че е лесно. Но първо ще трябва да се съблечеш. — Тя се замисля колко сложно ще бъде да измъкнат гипса от ръкава на ризата, а после отново да го вмъкнат, и добавя: — Поне панталоните.

— Не, не мога!

Ала тя подозира, че част от него може и иска, защото е престанал да трепери и нещо малко и кораво я притиска отдясно по корема.

— Можеш — казва тя и го придърпва надолу. Под голия й гръб дъното на канала е твърдо, глинесто, сухо. Далечният тътен на вода е равномерен, приспивен. Тя посяга нагоре. За миг пред очите й изниква строгото, сурово бащино лице

(искам да видя дали си непокътната)

после тя прегръща Еди през врата, притиска буза към гладката му буза, а когато той колебливо докосва малките й гърдички, тя въздъхва и за пръв път си мисли: Това е Еди, сетне си спомня един юлски ден — нима е било само преди месец? — когато никой друг не бе дошъл в Пущинака и двамата цял следобед четоха камара комикси за Малкия Лулу — как отива за боровинки и му се случват безброй приключения с вещицата Хейзъл и разни други врагове. Беше много весело.

Мисли за птици; особено за врани, скорци и гарвани, които пристигат напролет, в това време ръцете й слизат надолу и разкопчават колана му, а той пак повтаря, че не може да го направи; тя отвръща, че може, знае, че може, и вече не изпитва нито срам, нито страх, а само чувство на победа.

— Къде? — пита той и онова твърдо нещо неумело напира от вътрешната страна на бедрото й.

— Тук — казва тя.

— Беви, ами че аз ще падна върху теб! — възкликва той и дъхът му почва болезнено да свисти.

— Мисля, че тъкмо това трябва да направиш — казва тя, после лекичко го прихваща и го насочва. Натискът му е прекалено бърз и изведнъж я прорязва болка.

Сссссссс! — въздиша тя през зъби, прехапала долната си устна, и пак мисли за птиците, пролетните птици, които внезапно литват от покривите под ниските мартенски облаци.

— Бевърли? — неуверено се обажда той. — Добре ли си?

— По-бавно — казва тя. — Така ще ти е по-леко да дишаш.

Той забавя движенията и след малко дъхът му се ускорява, но тя разбира, че в това няма нищо опасно.

Болката се разсейва. Изведнъж той засилва ритъма, после спира, напряга се и издава звук — някакъв звук. Тя усеща, че за него това е нещо невероятно, изключително, сякаш… сякаш че лети. Чувствува се могъща — чувствува как в цялото й тяло се надига победоносна увереност. От това ли се е страхувал баща й? Да, може би! В това действие наистина има могъщество, има огромна сила, която пронизва кръвта и разкъсва всички окови. Не усеща физическа наслада, ала открива своеобразен духовен екстаз. Открива близостта. Той притиска лице към нейната шия и тя го прегръща. Той плаче. Тя продължава да го прегръща. И усеща как онази негова част помежду им започва да се губи. Той всъщност не се оттегля от нея; просто се губи, изчезва.

Когато тежестта на неговото тяло се отдръпва, тя сяда и докосва лицето му в мрака.

— Усети ли го?

— Кое?

— Което трябва. Не знам как се нарича.

Той кимва — тя долавя това с дланта си върху неговата буза.

— Не знам дали е било точно както… нали знаеш, както разправят големите момчета. Но беше… беше неповторимо. — Той говори тихо, за да не чуят другите. — Обичам те, Беви.

Тук спомените й прекъсват за малко. Тя е уверена, че е имало още разговори, на глас и шепнешком, ала не помни какво са говорили. Няма значение. Дали е трябвало да уговаря всекиго поотделно? Да, навярно. Но и това няма значение. Те просто трябва да бъдат уговаряни за стъпката към това, към най-дълбоката човешка връзка между света и безкрая, единственото място, където потокът на кръвта докосва вечността. Няма значение. Важни са само любовта и копнежът. Тук, в мрака, не е по-зле, отколкото другаде. А може би и по-добре.

Майк идва при нея, после Ричи и актът се повтаря, потретва. Сега тя усеща известно удоволствие, смътна топлинка в своите детски, незрели слабини, и когато Стан идва към нея, тя затваря очи и мисли за птици, пролет и птици, и тя ги вижда отново и отново как кацат едновременно, как изпълват голите зимни клони като ездачи на шоковата вълна подир отстъплението на най-жестокото годишно време, вижда ги как излитат, излитат, излитат, крилата им плющят като прострени чаршафи и тя си мисли: След месец всички деца ще излязат в парка с хвърчила и ще трябва да бягат, за да не им се преплетат връвчиците. И още: Навярно това е да летиш.

След Стан, както и след другите, идва печалното чувство за изчезване, за загуба, за раздяла с онова, непостигнатото, което е трябвало да получи от този акт — нещо върховно, нещо съвсем близко, ала неизпитано.

— Усети ли го? — пак пита тя и макар да не знае какво точно е то, разбира, че не го е усетил.

След безкрайно очакване към нея идва Бен.

Той трепери цял, но не от боязън като Стан.

— Бевърли, не мога — изрича той с глас, който би трябвало да звучи разумно, обаче в действителност е безкрайно далеч от разума.

— Можеш. Усещам го.

Наистина го усеща. Усеща много повече от онази твърдина; повече от него. Усеща нещото точно под напиращия му корем. Размерите му разбуждат нейното любопитство и тя леко докосва издутата плът. Той надава тих стон край шията й; цялото й голо тяло настръхва от докосването на топлия му дъх. Усеща как през нея се стрелват първите гърчове на истинска възбуда — изведнъж чувството става грамадно; разбира, че е прекалено грамадно

(а дали и той не е грамаден, ще може ли да го поеме в себе си? )

и прекалено възрастно за нея, това е някакво чувство, което крачи с подковани ботуши. То е като каменарските капсули на Хенри, не е за деца, може да избухне и да те пръсне на парчета. Но сега няма нито време, нито място за тревога; има любов, копнеж и мрак. Ако не минат през първите две, сигурно ще останат само с третото.

— Бевърли, недей…

— Да.

— Аз…

— Научи ме да летя — казва Бевърли със спокойствие, което всъщност не изпитва. По бузата и шията й плъзва топла влага и тя разбира, че той плаче. — Научи ме, Бен.

— Не…

— Ако ти си написал стихотворението, научи ме. Можеш да ми погалиш косите, Бен. Разрешавам ти.

— Бевърли… аз… аз…

Сега той не просто трепери; тресе се цял. Но тя пак усеща, че това не е само страх — в тръпките се примесва и предчувствие за онзи изблик, заради който се върши всичко. Мисли си за

(птиците)

лицето му, за неговото мило, добро, сериозно лице и знае, че това не е страх; той изпитва желание, дълбоко, страстно желание, готово да разкъса юздите, и пак я изпълва същата мощ — нещо като полет, нещо като падане, и тя вижда отгоре всички птици по покривите и телевизионните антени, вижда всички улици като на карта, о, копнеж, да, това е истината, любовта и копнежът учат човека да лети.

— Бен! Да! — внезапно извиква тя и желанието разкъсва юздите.

Отново усеща болка и за миг се изплашва, че тежестта му ще я смаже. После той се подпира на длани и натискът изчезва.

О, да, той е голям — болката се завръща и сега я пронизва много по-дълбоко, отколкото първия път, с Еди. Пак ще трябва да прехапе устни и да мисли за птиците, докато паренето отмине. Когато болката отминава, тя протяга ръка и докосва устните му с пръст. Бен тихичко стене.

Страстта се възражда и тя усеща как нейното могъщество изведнъж почва да се прелива в него; отдава го охотно и сама се прелива нататък. Отначало я разтърсва крехка, спирална нежност, която я кара да размята глава и между стиснатите й устни звучи тих, напевен стон, това е да летиш, това, о, любов, о, копнеж, о, това не може да се отблъсне, свързваш, отдаваш, спояваш могъщия кръг, свързваш, отдаваш… летиш.

— О, Бен, мили мой, да — шепне тя и усеща как по челото й избиват капки пот, усеща връзката помежду им — нещо плътно, нещо дълбоко, нещо като вечност, знакът за която е легнала настрани осмица. — Толкова те обичам, скъпи.

И усеща как започва чудото — онова, неизвестното за другите момичета, които се кискат и си шепнат на ухо в тоалетната; те само се чудят колко ли страшен е сексът и тя едва сега осъзнава, че за много от тях сексът трябва да е някакво не докрай осъзнато, неопределено чудовище; помежду си те го наричат То. Би ли Го направила, правят ли Го сестра ти и нейният приятел, вашите правят ли Го още, аз никога няма да Го правя; о, да, в пети клас сякаш всички момичета са бъдещи стари моми, но сега Бевърли разбира, че те нямат ни най-малка представа за този… този завършек, и иска да изкрещи, но се удържа, защото знае, че момчетата ще се изплашат за нея. Тя пъхва длан в устата си и захапва с всичка сила. Сега разбира пискливия смях на момичета като Грета Бауи и Сали Мюлер — та нали през това дълго, страшно лято и те, седмината Неудачници непрестанно се смееха като луди. Смееш се защото всичко страшно и неизвестно има и смешна страна, смееш се както понякога малките деца се смеят и плачат едновременно, докато към тях приближава танцуващ клоун — знаят, че клоунът трябва да е смешен… но е и неизвестен, изпълнен с вечната мощ на незнайното.

Прехапаната длан вече не удържа вика и тя открива само един начин да успокои другите — и Бен — като крещи утвърдително в тъмнината.

— Да! Да! Да!

В главата й избухват величествени картини на полет, примесени с дрезгавите гласове на на гаргите и скорците; тия звуци се превръщат в най-нежната музика на света.

Тя излита, излита нагоре, и сега могъществото не е нито у нея, нито у него, а нейде помежду им, и той надава вик, и тя усеща треперещите му ръце, извива се нагоре, към него, усеща неговата тръпка, неговия допир, мимолетното безгранично сливане сред мрака. И тъй, заедно, прелитат отвъд, в незримото сияние на живота.

А после всичко свършва, двамата отново се прегръщат и когато той опитва да изрече нещо — навярно някакво глупаво извинение, което ще нарани спомена като жестоки белезници — тя прекъсва думите му с целувка и го отпраща.

Бил идва при нея.

И той иска да каже нещо, но заекването не му позволява.

— Мълчи — казва тя. Сега е уверена в знанието си, но и усеща тежестта на умората. Умора и болка. Нещо лепне по вътрешната страна на бедрата й; може би Бен наистина е свършил, а може и да е кръв. — Всичко ще бъде чудесно.

— С-с-с-си-си-ххи-и-г-г-гурна ли с-с-си?

— Да — казва тя и сплита ръце около врата му, гали пухкавите, потни коси. — Няма грешка.

— А-а-ами нъ-нъ-не… нъ-нъ-не т-т-те ли…

— Шшшшшт…

Не както с Бен; има страст, ала по-различна. Близостта с Бил сега е най-добрият възможен край. Той е мил; нежен; почти спокоен. Тя усеща нетърпението му, но то е охладено и сдържано от загриженост за нея — навярно защото само тя и Бил осъзнават наистина величието на това таинство… и че никога, никому не бива да говорят за него — дори и помежду си.

Към края из нея ненадейно пак се надига онзи изблик и тя едва успява да помисли: О! Ще се повтори, не знам дали мога да издържа…

Но някаква безкрайна нежност помита всички мисли и тя почти не чува как Бил шепне: „Обичам те, Бев, обичам те, винаги ще те обичам“, повтаря го отново и отново, без да заекне нито веднъж.

Тя го прегръща с всички сили и двамата дълго лежат така, притиснали буза до буза.

Той мълчаливо се отдръпва от нея и за известно време тя остава сама. Събира дрехите си и бавно се облича, усещайки тъпа, тръпнеща болка, която те, мъжете, не ще познаят никога. Усеща и някаква своеобразна смес от удоволствие, изтощение и облекчение, че всичко е отминало. Сега я изпълва пустота и макар да се радва, че слабините й отново са само нейни, пустотата поражда странна тъга, която тя никога не би могла да опише… освен ако я сравни със спомена за голи дървета под бялото зимно небе, пусти дървета, очакващи гарваните да се завърнат като черни свещеници в края на март за погребението на снега.

Протяга ръце в тъмнината и открива своите приятели.

Дълго всички мълчат и когато най-сетне някой нарушава тишината, Бевърли не се изненадва, че това е Еди.

— Мисля, че преди две отклонения трябваше да завием наляво, а не надясно — казва той. — Божичко, знаех си, ама такова шубе ме гонеше тогава…

— Цял живот все шубето те гони, Едс — казва Ричи. Гласът му е весел. Острите нотки на паника са изчезнали напълно.

— И на други места сбъркахме — продължава Еди, без да му обръща внимание, — но онова беше най-лошото. Ако успеем да се върнем дотам, сигурно ще се оправим.

Подреждат се в нестройна колона — пръв е Еди, после Бевърли полага ръка на рамото му и усеща дланта на Майк върху своето. Пак тръгват, този път по-бързо. У Еди вече няма и следа от предишната суетлива тревога.

Прибираме се у дома, мисли тя и потръпва от облекчение и радост. Да, у дома. И така ще е най-добре. Свършихме онова, заради което дойдохме, а сега можем да се върнем и пак да станем просто деца. Така ще е най-добре.

Докато крачат из мрака, тя осъзнава, че звукът на течаща вода става все по-силен.

1.

Дери / 09:00 — 10:00 ч.

Около девет и десет скоростта на вятъра в Дери достигаше деветдесет километра в час с отделни пориви до сто и десет. В един момент анемометърът върху покрива на съдебната сграда отбеляза сто и тридесет километра, после стрелката падна до нулата. Вятърът бе откъснал от покрива въртящия се кръст с кръгли чашки и той полетя през дъждовния здрач. Повече никой не го видя — също като корабчето на Джордж Денброу. Към девет и половина онова, за което хората от общинското благоустройство се кълняха, че е невъзможно, изглеждаше не само възможно, но и неизбежно — центърът на Дери щеше да бъде наводнен за пръв път след август 1958, когато жестока буря бе задръстила и разрушила много от старите дренажи. Около десет без четвърт от двете страни на Канала пристигнаха навъсени мъже с мокри дъждобрани, развени от ураганния вятър. За пръв път след октомври 1957 по бетонните ръбове на Канала започнаха да се трупат чували с пясък. Водата стигаше почти до тавана на тунела, по който реката минаваше под тройното кръстовище в центъра на Дери; главната улица, Канал стрийт и околностите на Горната миля бяха затворени за коли. Докато шляпаха тичешком през водата и мъкнеха чували с пясък, мъжете усещаха как под нозете им улиците треперят под бесния напор на течението като мост на магистрала при преминаването на колона от тежкотоварни камиони. Но тази вибрация беше постоянна и мъжете се радваха, че са на север от центъра, сравнително далече от този тежък, глух грохот. Крещейки, за да надвика воя на вятъра, Харолд Гарднър запита Алфред Зитнър (управител на имението Зитнър, западно от градчето) дали улиците няма да пропаднат. Зитнър отвърна, че по-скоро адът ще замръзне. За миг Харолд си представи как Адолф Хитлер и Юда Искариотски раздават кънки, после продължи да мъкне чувалите. Водата се плискаше само на пет-шест сантиметра под бетонните ръбове на Канала. Из Пущинака Кендъскиг вече бе излязъл от бреговете и около пладне пищните храсталаци и дръвчета щяха да стърчат от плитко, вонящо езеро. Мъжете работеха трескаво, спирайки само когато изпразваха поредния камион… и когато в десет без десет чудовищен трясък ги накара да застинат на място. По-късно Харолд Гарднър разказа на жена си, че в този миг очаквал да дойде краят на света. Грохотът не беше от пропадането на центъра — все още — а от рухването на Водонапорната кула. Единственият истински очевидец на събитието бе Андрю Кийн, внук на Норбърт Кийн, а тази сутрин той бе изпушил толкова много колумбийски хашиш, че отначало сметна гледката за халюцинация. Андрю бродеше по наводнените улици на Дери от осем сутринта — приблизително от момента, в който старият доктор Хейл потегли към новия си частен кабинет на небесата. Беше мокър до кости (ако не се брои торбичката с петдесет грама хашиш под мишницата му), но изобщо не обръщаше внимание на това. Изведнъж очите му се разшириха от недоумение. Бе достигнал Мемориал парк, разположен по склоновете на Водонапорния хълм. И ако не го лъжеха очите, Водонапорната кула беше явно наклонена, досущ като оная скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони. „Йе-_хааа!“_ — провикна се Андрю Кийн и очите му се разшириха още повече (сякаш отвътре ги избутваха пружинки), когато над хълма се раздаде протяжен пукот. Стоеше с мокри джинси, полепнали по мършавите му бедра, от подгизналата лента около челото му се стичаха дъждовни струи… и през тия струи виждаше как наклонът става все по-голям. От едната страна на кръглата кула се ръсеха бели облицовъчни тухли… не, не се ръсеха, а направо отхвръкваха. Стената се пропука на шест метра височина над каменната основа. От пукнатината изведнъж бликна вода и тухлите се разхвърчаха още по-силно. Откъм Водонапорната кула долетя нов пукот и Андрю я видя как се движи като стрелка на огромен часовник, пълзяща от цифра към цифра. Торбичката с хашиш се изръси изпод мишницата му и се заплете нейде из мократа риза. Той не усети. Беше напълно сащисан. От вътрешността на Водонапорната кула долиташе мощен басов звън, сякаш някой късаше една по една струните на колосална китара. Това бяха стоманените въжета, уравновесяващи силата на водния напор. Кулата се накланяше все по-бързо и по-бързо, из въздуха се премятаха парчета от натрошени дъски и греди. „СТРАААХОТНО, МАМКА МУУУУУУ!“ — изкрещя Андрю Кийн, но викът му изчезна сред трясъка на рухването и рева на седем милиона литра вода, изригнали от разкъсания резервоар. По склона препусна огромна мътна вълна и ако стоеше на пътя й, единственият наблюдател би напуснал без време белия свят. Но Господ закриля децата, пияниците и катастрофално замаяните; Андрю се намираше на място, откъдето можеше да види всичко, без да пострада. „МАМКА МУ, СТРАХОТНИ СПЕЦИАЛНИ ЕФЕКТИ! — изрева той, докато вълната се носеше през Мемориал парк като плътна стена, отнасяйки слънчевия часовник, край който едно момченце на име Стан Юрис често бе наблюдавало птиците с татковия си бинокъл. — СТИВЪН СПИЛБЪРГ, РЯПА ДА ЯДЕШ!“ Поилката за птички също бе пометена. За миг Андрю я зърна как се премята, подавайки над вълната ту пиедестала, ту каменния купол, сетне водата я погълна. Брезите и кленовете, отделящи парка от Канзас стрийт, бяха пометени като кегли. Короните им повлякоха снопове електрически кабели. Вълната прехвърли улицата, започна да се разлива и донякъде заприлича на истинска вода, а не на онази безумна плътна стена, която бе отнесла слънчевия часовник, поилката и дърветата. Но все още запазваше достатъчно сила, за да изтръгне из основи десетина къщи край Канзас стрийт и да ги запокити в Пущинака. Къщите се плъзгаха с ужасяваща лекота и до самия край повечето останаха цели. Андрю Кийн разпозна една от тях — там живееше семейството на Карл Масънсик. Мистър Масънсик беше прогимназиален учител и голям досадник. Докато къщата се премяташе през ръба на сипея, Андрю осъзна, че вижда вътре яркото пламъче на свещ и за миг се зачуди дали не си въобразява. Долу в Пущинака отекна взрив и заподскачаха жълтеникави пламъци — нечий разбит фенер бе подпалил нафтата, изтичаща от пропукан резервоар. Андрю зяпаше Канзас стрийт, където само преди четиридесет секунди бе имало редица скромни спретнати къщурки. Сега те бяха отишли в Града на мъртвите, хич не се съмнявай, сладурче. Оставаха само десетина правоъгълни ями, напомнящи плувни басейни. Андрю искаше да изкаже мнението, че и това е страхотно, мамка му, но вече не успя да изкрещи. Май че беше останал без глас. Усещаше диафрагмата си отпусната и немощна. Чу серия от хрущящи удари, като че великан с подковани ботуши слизаше по стълба, посипана с пуканки. Това бе чудовищният бял цилиндър на Водонапорната кула, която се търкаляше по склона, продължавайки да разлива последните си водни запаси. Дебелите стоманени въжета фучаха из въздуха като камшици и дълбаеха в меката земя дълги бразди, запълвани тутакси от поройния дъжд. Докато Андрю гледаше с провиснала пред ключиците челюст, тридесет и седем метровата кула излетя във въздуха. За миг тя увисна хоризонтално като сюрреалистично видение от царството на тапицираните стаи и усмирителните ризи. От пукнатините продължаваше да се лее вода, под прозорците провисваха разбити рамки, а червената лампа на покрива (предупреждение за нисколетящи самолети) продължаваше да примигва. Сетне кулата рухна на улицата с последен оглушителен трясък. По Канзас стрийт се бе събрала значителна част от водата и сега всичко рукна надолу към центъра. Преди малко там имаше къщи, помисли Андрю Кийн и изведнъж краката му омекнаха. Той тежко тупна по задник — пляааас! Взираше се в пропукания каменен постамент, върху който открай време се бе издигала Водонапорната кула. Питаше се дали някой ще му повярва какво е видял.

Питаше се дали сам си вярва.

2.

Екзекуцията / 10:02 ч. на 31 май 1985

Бил и Ричи видяха как То се обръща към тях, тракайки заплашително с челюсти. Здравото му око яростно пламтеше насреща им и Бил откри, че То излъчва сияние като някаква злокобна светулка. Но сиянието примигваше и гаснеше — чудовището беше наранено жестоко. Из главата му бръмчаха и тракаха

(пуснете ме! пуснете ме и ще имате всичко, което сте желали — пари, слава, успех, власт — мога да ви дам всичко това)

безредни мисли.

Бил крачеше напред с празни ръце, вперил поглед в свирепото червено око. Усещаше как незнайната мощ в него расте, изпълва го, изпъва жилите на ръцете му като въжета, насища с могъщество стиснатите юмруци. Ричи крачеше отстрани, оголил зъби в хищна усмивка.

(мога да ти върна жената… мога да го сторя, аз, само аз… тя няма да помни нищо, както и вие не помнехте)

Сега бяха близо, съвсем близо. Бил вдъхна вонята на чудовището и с внезапен ужас осъзна, че това е мирисът на Пущинака, вонята, която бяха смятали за мирис на канализация, замърсени потоци и горящо сметище… но дали искрено бяха вярвали, че няма нищо друго? Това бе мирисът на То и макар че най-силно се усещаше в Пущинака, той обгръщаше Дери като мъгла, а хората просто не го усещаха, както пазачите в зоологическите градини след известно време престават да усещат вонята на своите питомци и даже се чудят защо ли посетителите сбръчкват носове щом наближат клетките.

— Аз и ти — промърмори Бил и Ричи кимна, без да откъсва поглед от Паяка, който страхливо отстъпваше от тях, потраквайки с гнусните си мъхнати крака.

(не мога да ви дам вечен живот, но мога да ви докосна и ще живеете дълго, много дълго… двеста години, триста, може би петстотин… мога да ви направя земни богове… ако ме пуснете, ако ме пуснете, ако ме… )

— Бил? — дрезгаво запита Ричи.

Усещайки как крясъкът в гърдите му расте, расте и расте, Бил се хвърли напред. Ричи тичаше рамо до рамо с него. Десните им юмруци се стовариха едновременно, но Бил разбираше, че всъщност не удрят с юмруци; удряше общата им сила, обединена със силата на Другия; удряше силата на спомена и копнежа; и най-вече удряше силата на любовта и незабравеното детство, преплетени в огромно колело.

Писъкът на Паяка избухна в главата на Бил, процепи мозъка му. Усети юмрука си да се врязва дълбоко в тръпнеща влага. Ръката му потъна чак до рамото. Той я изтегли, облян в черната кръв на паяка. От дупката рукна зловонен поток.

Видя, че Ричи е заел класическа боксьорска стойка досами подпухналото туловище и бъхти с юмруци, лъснали от черна сукървица.

Паякът размахваше лапи насреща им. Бил усети как едната плъзна по гърба му, раздирайки риза и кожа. Отровното жило блъскаше с безсилна ярост каменния под. Писъците на чудовището кънтяха в главите им като камбани. То тромаво се люшна напред, опита да захапе врага, но вместо да отскочи, Бил се хвърли към него и замахна вече не само с юмрук, а с цяло тяло, превърна се жива торпила. Летеше като централен нападател, който просто превива рамене и атакува с главата напред.

За миг усети, че вонящата плът само хлътва под напора, сякаш се готвеше да го отхвърли назад. Той нададе нечленоразделен рев и се отблъсна още по-мощно напред и нагоре, раздирайки кожата с длани. И я проби; обля го гореща, лепкава течност. Струите пълзяха по лицето, по ушите, нахлуваха в носа му на тънки поточета.

Отново го обгърна мрак — беше потънал до раменете в гърчещото се тяло. И в задръстените си уши чуваше равномерно тум-ТУМ-тум-ТУМ, досущ като ударите на тъпана, който води шествието от жонгльори и танцуващи клоуни, когато циркът пристига в града.

Сърцето на То.

Чу внезапния болезнен вик на Ричи да заглъхва със задавен стон. Напрегна сили и замахна напред с двата юмрука. Задушаваше се в тая пулсираща торба, сред лепкави течности и вътрешности.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

Зарови ръце в туловището — разхвърляше, раздираше, разкъсваше, търсейки откъде идва звукът; хлъзгавите му пръсти се свиваха и разпускаха, пробиваха някакви органи, а гърдите му бяха готови да избухнат от недостиг на въздух.

Тум-ТУМ-тум-ТУМ…

И изведнъж го усети в ръцете си — нещо голямо и живо, което туптеше, пулсираше отблъскваше дланите му.

(НЕНЕНЕНЕНЕНЕНЕ)

— Да! — изкрещя задавено полумъртвият Бил. — Да! Я опитай това, кучко! ХАЙДЕ, ОПИТАЙ ТОВА! ПРИЯТНО ЛИ Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? А?

Той преплете пръсти над пулсиращата камера на сърцето, разпери длани като обърнато V… и ги събра с цялата сила, която можеше да събере.

Чу последен писък на болка и страх, докато сърцето на То избухваше между дланите му и се разпадаше като вълмо от треперещи влакна.

Туп-ТУП-туп-ТУ…

Писъкът изтъня, заглъхна. Бил усети как туловището изведнъж се стегна наоколо му като лепкава ръкавица. Сетне всичко се разпусна. Усети, че То бавно залита, пада на една страна. Почти загубил съзнание, той запълзя назад.

Паякът рухна като чудовищен куп от димяща неземна плът, а мъхнатите му лапи продължаваха да подскачат в безцелни гърчове, дращейки пода и стените на тунела.

Бил безсилно закрачи назад, като се задъхваше и плюеше, за да прогони от устата си противния вкус. Краката му се заплетоха и той падна на колене.

В този миг чу ясно и отчетливо Гласа на Другия; може би Костенурката наистина бе умряла, ала оставаше Онзи, който я бе сътворил.

— Отлично се справи, синко.

Сетне Гласът изчезна. С него изчезна и силата. Сега Бил се чувствуваше изнемощял, погнусен, останал почти без разсъдък. Озърна се през рамо и видя кошмарното черно туловище на Паяка, тръпнещ в агония.

— Ричи! — извика той с дрезгав, пресеклив глас. — Ричи, къде си, човече?

Нямаше отговор.

Обгръщаше го мрак. Сиянието бе умряло заедно с Паяка. Бил потърси из джобчето на лепкавата си риза последното блокче кибрит. Откри го, но клечките не горяха — главичките бяха напоени с кръв.

— Ричи! — отново извика той и се разплака.

Запълзя напред, шарейки из тъмното ту с едната, ту с другата ръка. Най-сетне дланта му се блъсна в нещо меко, податливо. Трескаво го опипа… и пръстите му застинаха върху лицето на Ричи.

— Ричи! Ричи!

Никакъв отговор. Пипнешком Бил провря ръце под гърба и коленете на Ричи. Мъчително се изправи на крака и закуцука назад с тежкото, неподвижно тяло в прегръдките си.

3.

Дери / 10:00 — 10:15 ч.

Около 10:00 равномерната вибрация под централните улици на Дери прерасна в оглушителен грохот. По-късно в „Дери нюз“ щяха да пишат, че стените на подземната част от Канала просто са рухнали, разхлабени от напора на внезапния порой. Ала някои хора не подкрепяха това мнение. „Бях там и знам — щеше да сподели с жена си Харолд Гарднър. — Работата не опира до стените на тунела. Беше земетресение и точка. Земетресение беше, мама му стара.“

Така или иначе, резултатът беше катастрофален. Докато грохотът нарастваше, наоколо се пукаха стъкла, от таваните падаше мазилка и страховитите стонове на извити греди и основи се сливаха в адски хор. По надупчената от куршуми фасада на Мейкъновия магазин като алчни пръсти пробягаха широки пукнатини. Грамадният плакат на кино „Аладин“ рухна с трясък, повлякъл разкъсаните си опори и въжета. Високата канцеларска сграда „Брайън Доуд“, построена през 1952 година зад аптеката на Сентър стрийт, внезапно се сгромоляса и задръсти алеята Ричард с купища жълти тухли. Нагоре излетя грамаден облак оранжев прах и вятърът го понесе като воал.

В същия момент избухна статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Сякаш в крайна сметка онази отдавнашна заплаха на учителката по рисуване се бе оказала съвършено сериозна. Брадатата ухилена глава излетя право нагоре. Единият крак се стрелна напред, другият назад, като че Пол предприемаше възторжен танцов скок с риск за телесната си цялост. Пластмасовата брадва се запремята из дъждовните струи, изчезна от поглед, после отново се появи и проби широка дупка в Моста на целувките.

А в 10:02 центърът на Дери просто пропадна.

Повечето вода от разкъсания резервоар на Водонапорната кула бе преляла през Канзас стрийт към Пущинака, но стотици тонове нахлуха в центъра откъм Горната миля. Може би това беше последната капка… или пък наистина имаше земетресение, както щеше да твърди по-късно пред жена си Харолд Гарднър. По асфалта на Главната улица пробягаха пукнатини. Отначало те бяха тънки… после зейнаха лакомо и отвътре изригна ужасяващо гръмкият рев на Канала. Всичко се разтресе. Сред облак електрически искри неоновата реклама РАЗПРОДАЖБА НА МОКАСИНИ се срути от сувенирния магазин на Шорти Скуайър и изчезна в цял метър вода. Една-две секунди по-късно самият магазин започна да потъва. Пръв забеляза изумителната гледка Бъди Ангстрьом. Той сръчка с лакът Алфред Зитнър, който се озърна, зяпна и на свой ред сръчка Харолд Гарднър. За броени мигове трупането на чували престана. От двете страни на Канала мъжете стояха под проливния дъжд и се взираха към центъра, а по лицата им се четеше едно и също изражение на почуда и ужас. Сградата на „Скуайър, сувенири и бакалия“ сякаш бе разположена върху платформата на някакъв огромен асансьор, който в момента слизаше надолу. С тежко, величаво достойнство зданието потъваше в бетона. Когато спря, човек би могъл да пролази по наводнения тротоар и да се вмъкне вътре през някой от прозорците на третия етаж. Около сградата изригнаха пенести гейзери а след малко самият Шорти изскочи на покрива, размахвайки трескаво ръце за помощ. Но нямаше кой да го спаси от пропадането на съседното здание, където на партера се разполагаше книжарница за художествена литература. За беда то не потъна право надолу, а се наклони (за миг поразително заприлича на вече споменатата скапана съборетина в Пиза, дето я рисуват по всички кутии с макарони). От стените се посипаха тухли. Няколко улучиха Шорти. Харолд Гарднър го видя как се хвана за главата и залитна назад… после горните три етажа на съседната сграда се плъзнаха като палачинки върху тиган. Шорти изчезна. Край чувалите с пясък някой изпищя и сетне всичко заглъхна сред адския рев на разрухата. Хората изпопадаха на земята и замаяно запълзяха по-надалеч от Канала. Харолд Гарднър видя как от двете страни на Главната улица сградите се привеждат една към друга и почти докосват чела като стари моми, клюмащи над скучна игра на карти. Самата улица пукаше, потъваше, разпадаше се. Заливаха я пенести вълни. После сградите една подир друга отминаха точката на равновесие и започнаха да падат — Североизточната банка, „Всичко за нозете“, „Тютюн и майтапи“, закусвалнята на Бейли, музикалната къща на Бандлър, всички те се срутваха върху улицата. Само че вече нямаше улица. Миг по-рано тя се разтегли като дъвка, сетне се разпадна на подскачащи буци асфалт и потъна в Канала. Харолд видя как тройното кръстовище внезапно изчезна от лицето на града и когато отдолу изригна грамаден воден стълб, той осъзна какво ще се случи.

— Да бягаме оттук! — изкрещя той на Ал Зитнър. — Ще ни залее! Ал! Ще ни залее!

Ал Зитнър сякаш не го чу. Гледаше като сомнамбул или като хипнотизиран. Стоеше неподвижно, облечен в подгизнало спортно сако на червени и сини райета, лятна риза „Лакост“ с алигаторче на лявото джобче, бели чорапи с избродирани стикове за голф и кафяви мокасини с гумени подметки. Пред очите му под земята потъваха негови лични капиталовложения за милион долара плюс още три-четири милиона на приятелите, с които играеше покер и голф или ги водеше да карат ски в Рангли, където притежаваше уютна хижичка. Изведнъж родното му градче Дери — в щата Мейн, за Бога — бе заприличало на онзи шибан италиански град, където хората се возят на дълги тесни ладии. Между неразрушените сгради се носеха кипнали реки. Канал стрийт завършваше с черен назъбен трамплин над бушуващо езеро. Не беше чудно, че Зитнър не чуваше Харолд. Ала наоколо мнозина бяха стигнали до извода на Гарднър — изръсиш ли толкова боклук в дълбока вода, няма начин да се отървеш от неприятности. Някои захвърлиха чувалите и си плюха на петите. Харолд Гарднър беше сред тях и това му спаси живота. Други нямаха този късмет и все още стояха из центъра, когато насреща им връхлетяха водите на Канала, преграден с бент от тонове асфалт, бетон, тухли, мазилка, стъкло и разнообразни стоки за около четири милиона долара. Буйната вълна помете безразборно хора и чували. Харолд имаше чувството, че тя е решила на всяка цена да грабне и него; макар да тичаше отчаяно, водата го застигаше. В крайна сметка той успя да се спаси като се изкатери на четири крака по стръмен, обрасъл с шубраци склон. Веднъж се озърна през рамо и видя как на паркинга пред минимаркета някакъв човек (стори му се, че разпозна Роджър Лернърд, завеждащ отдел за банкови заеми) се мъчи да подкара колата си. През грохота на водата и воя на вятъра чу как двигателят трака, трака, трака като шевна машина, докато вълната го обгръщаше със стена от черно стъкло. После Кендъскиг излетя от бреговете си с дълбок, тътнещ рев и отнесе минимаркета заедно с малкия червен автомобил. Харолд отново пое нагоре, като се вкопчваше в клони, корени и всичко друго, което му се струваше достатъчно стабилно. Да стигне по-високо — това беше най-важно сега. Както би казал Андрю Кийн, тази сутрин Харолд Гарднър беше перколясал на тема височина. Чуваше как зад гърба му центърът на Дери продължава да се сгромолясва. Звукът напомняше артилерийска канонада.

4.

Бил

— Бевърли! — извика той.

Гърбът и ръцете му се сливаха в една обща, тръпнеща болка. Ричи сякаш бе натежал с двеста килограма. Остави го тогава, пошепна мисълта му. Мъртъв е, по дяволите, сам знаеш, че е мъртъв, тъй че защо просто не го оставиш?

Но нямаше да го стори, не можеше да го стори.

— Бевърли! — отново извика той. — Бен! Има ли някой?

И си помисли: Някъде тук бях, когато То ме захвърли — а заедно с мене и Ричи — надалече… много надалече. Къде точно? Не помня, забравям…

— Бил? — раздаде се нейде наблизо изтощеният, разтреперан глас на Бен. — Къде си?

— Насам. Нося Ричи. Той… той е ранен.

— Продължавай да говориш. — Гласът на Бен се приближаваше. — Продължавай да говориш, Бил.

— Убихме То — каза Бил, крачейки напосоки срещу него. — Убихме гадната кучка. А ако Ричи е мъртъв…

— Мъртъв ли? — сепна се Бен. Сега беше съвсем близо… и изведнъж сред мрака протегнатата му ръка закачи носа на Бил. — Как тъй мъртъв?

— Аз… той… — Сега двамата крепяха неподвижното тяло. — Не го виждам. Там е цялата работа. Не г-г-го ви-ххи-иждам!

— Ричи! — изрева Бен и го разтърси. — Ричи, събуди се! Събуди се, по дяволите! — Гласът му трепереше, пресекваше. — РИЧИ, МАМКА ТИ, НЯМА ЛИ ДА СЕ СЪБУДИШ?

И от мрака долетя сънливият, раздразнен глас на Ричи:

— Трай бе, Камара. Трай малко. Не ти щем смрадливите дренки…

— Ричи! — изкрещя Бил. — Ричи, добре ли си?

— Оная кучка ме хвърли — промърмори Ричи със същия изморен, сънлив глас. — Блъснах се в нещо кораво. Повече… повече не помня. Къде е Беви?

— По-нататък — каза Бен и набързо им разправи за яйцата. — Стъпках над сто. Мисля, че не оставих нито едно.

— Чул те Господ — каза Ричи. Гласът му звучеше малко по-твърдо. — Пусни ме, Шеф Бил. Мога да вървя… Засилва ли се шумът на водата?

— Да — каза Бил. Тримата се хванаха за ръце сред мрака. — Как ти е главата?

— Боли та се не трае. Какво стана след като напуснах играта?

Бил описа схватката съвсем накратко. За повече нямаше сили.

— Значи То е мъртво — замислено прошепна Ричи. — Сигурен ли си, Бил?

— Да — каза Бил. — Този път съм си-ххи-игурен.

— Слава Богу — въздъхна Ричи. — Дръж ме, Бил, сега ще се издрайфам.

Бил го стисна здраво и когато Ричи се поуспокои, тримата продължиха напред. От време на време подритваха в тъмнината някакви крехки, безформени предмети. Навярно парчета от стъпканите яйца, помисли Бил и потрепера. Приятно бе да знае, че вървят в правилна посока, но най-много се радваше на това, че не може да види останките.

— Бевърли! — провикна се Бен. — Бевърли!

— Насам…

Викът й звучеше едва доловимо, заглушен от равномерния тътен на течаща вода. Тримата бавно крачеха през мрака и от време на време подвикваха на Бевърли, за да се ориентират.

Когато най-сетне се добраха до нея, Бил я запита дали има още кибрит. Тя пъхна в ръката му половин блокче. Той драсна една клечка и пламъчето освети призрачни лица — Бевърли с главата на Еди в скута си, Бен с ръка около кръста на Ричи, който стоеше приведен и по слепоочието му се стичаше кръв. После Бил се завъртя настрани. Одра лежеше на плочките разкрачена, с извита глава. Паяжината се топеше по тялото й.

Пламъчето опари пръстите му и той изтърва клечката. Тръгна към Одра, но сред тъмнината не бе преценил добре разстоянието и се препъна в неподвижното тяло.

— Одра! Одра, ч-ч-чуваш ли ме?

Приповдигна я с ръка под гърба й. Отметна сплъстената коса и опипа шията. Под пръстите си усети пулс — бавен, ритмичен.

Драсна нова клечка и забеляза, че зениците й се присвиват от блясъка. Но това бе само рефлекс; погледът остана все тъй изцъклен дори когато приближи пламъчето на сантиметри от лицето й. Тя беше жива, но не реагираше. Не, дявол да го вземе, още по-лошо. Беше изпаднала в кататония.

Клечката опари пръстите му. Той я захвърли.

— Бил, не ми харесва това бучене — обади се Бен. — Мисля, че трябва да се измъкваме.

— Ще можем ли без Еди? — прошепна Ричи.

— Ще можем — каза Бевърли. — Бен е прав. Трябва да се измъкваме, Бил.

— Ще я взема.

— Разбира се. Но трябва да тръгнем незабавно.

— Накъде?

— Ще усетиш — тихо каза Бевърли. — Нали ти го уби. Ще усетиш, Бил.

Той вдигна Одра на ръце и се върна при другите. Допирът до нея го изпълваше с тревога — тя беше омекнала като жив восък.

— Накъде, Бил? — запита Бен.

— Н-не знъ-знъ…

(ще усетиш, нали ти го уби, ще усетиш)

— Д-добре де, и-ххи-идвайте — каза Бил. — Да видим дали ще открием пътя. Бевърли, взе-ххе-еми това.

И той й подаде кибрита.

— Ами Еди? — запита тя. — Трябва да го изнесем.

— К-как ще у-хху-спеем? — отвърна Бил. — Ами че… Б-бевърли, цялото по-хход-земие се р-разпада.

— Трябва да го изнесем, човече — настоя Ричи. — Хайде, Бен.

Двамата вдигнаха тялото на Еди. Бевърли осветяваше пътя им към приказната вратичка. Бил пренесе Одра през нея, като се мъчеше да не я влачи по пода. После Ричи и Бен пренесоха Еди.

— Оставете го — каза Бевърли. — Тук вече може да остане.

— Толкова е тъмно — изхълца Ричи. — Разбирате ли… толкова е тъмно. Едс… той…

— Няма нищо — каза Бен. — Може би тук е неговото място. Мисля, че е така.

Оставиха Еди край стената и Ричи го целуна по бузата. После се втренчи в Бен с просълзени очи.

— Сигурен ли си?

— Да. Ела, Ричи.

Ричи стана и се обърна към вратичката.

— Майната ти, Кучко! — викна той изведнъж и я затръшна с ритник. Вратичката хлътна на място с глух удар. Резето изщрака злокобно.

— Защо го направи, Ричи? — запита Бевърли.

— Не знам — отвърна Ричи, но всъщност знаеше много добре. Докато клечката в ръката на Бевърли догаряше, той се озърна през рамо. — Бил… белегът на вратата!

— Какво има? — изпъхтя Бил.

— Изчезнал е — каза Ричи.

5.

Дери / 10:30 ч.

Стъкленият коридор към детския отдел на Общинската библиотека внезапно избухна с ослепителен блясък. Късовете стъкло излетяха нагоре, разпериха се като огромен чадър и се посипаха с фучене над превитите от вятъра дървета. Тази смъртоносна бомбардировка би могла сериозно да нарани или даже да убие някого, но наоколо нямаше жива душа. Тази сутрин библиотеката не работеше. Тунелът, който някога бе очаровал малкия Бен Ханском, нямаше да бъде възстановен; в Дери имаше толкова много разрушения, че властите сметнаха за по-просто да оставят двете библиотеки като отделни сгради. След време никой в Общинския съвет нямаше да си спомня за какво е служила остъклената връзка. Навярно само Бен би могъл да им разкаже какво е да стоиш навън сред ледения мраз на януарската вечер със замръзнал нос и вцепенени пръсти, гледайки как хората сноват без палта по този светъл проход в мрака на лютата зима. Би могъл… но едва ли си струва човек да разказва пред заседание на Общинския съвет как е стоял в студената тъма и се е учил да обича светлината. Така или иначе, фактите са си факти: стъкленият коридор избухна безпричинно, за щастие при произшествието нямаше пострадали (иначе броят на жертвите от природното бедствие през онази сутрин достигна шестдесет и девет убити и над триста и двадесет ранени) и в крайна сметка общинските власти решиха да не го възстановяват. След 31 май 1985 всеки, който искаше да мине от детския отдел до читалнята за възрастни, трябваше да заобикаля отвън. И да облича палто, ако времето беше дъждовно или студено.

6.

Навън / 10:54 ч. на 31 май 1985

— Чакайте — изпъшка Бил. — Дайте малко… почивка.

— Нека да ти помогна — отново предложи Ричи.

Бяха изоставили Еди край бърлогата на Паяка и не искаха да говорят за това. Но Еди бе мъртъв, а Одра все още беше жива — поне формално.

— Сам ще си я нося — задъхано изхриптя Бил.

— Стига глупости. Ще си докараш сърдечен удар, мама му стара. Дай да ти помогна, Шеф Бил.

— К-как ти е г-г-главата?

— Боли — каза Ричи. — Не се отклонявай от темата.

Бил неохотно отпусна неподвижното тяло в ръцете на Ричи. Можеше да бъде и по-зле; Одра беше висока и до неотдавна тежеше над шестдесет килограма. Но в „Таванската стая“ трябваше да играе ролята на млада жена, взета за заложница от психопат, който си въобразява, че е политически терорист. Тъй като Фреди Файърстоун искаше най-напред да заснемат таванските сцени, Одра си наложи строга диета (пилешко, сирене, риба тон) и набързо отслабна с девет килограма. Но след половин километър носене през мрака (или цял километър, а може би и два, кой знае) останалите петдесет и три килограма се превръщаха в непосилна тежест.

— Б-благодаря ти, мой ч-човек — промърмори Бил.

— Няма защо. След мене ще я поемеш ти, Камара.

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и Бил неволно се усмихна. Усмивката беше изтощена и не трая дълго, но по-добре такава усмивка, отколкото никаква.

— Накъде, Бил? — запита Бевърли. — Тая вода шуми още по-силно. Не държа да се удавя тук.

— Направо, после наляво — каза Бил. — Май ще е по-добре да ускорим крачка.

Вървяха още около половин час, като Бил им посочваше кога да свърнат наляво или надясно. Бученето продължаваше да се засилва и вече сякаш ги обгръщаше от всички страни като злокобен Долби ефект сред мрака. Бил стигна до нов завой, опипа влажната тухлена стена и изведнъж в обувките му нахлу вода. Потокът беше плитък и бърз.

— Подай ми Одра — каза той на задъхания Бен. — Сега срещу течението.

Бен внимателно му подаде безчувствената Одра и той успя да я преметне на рамо. Ужасно бе да я усеща така неподвижна. Ако можеше само веднъж да изстене… да помръдне… да подаде какъвто и да било признак на живот.

— Как сме с кибрита, Бев? — запита Бил.

— Слаба работа. Пет-шест клечки. Бил… наистина ли знаеш къде отиваме?

— Мисля, ч-ч-че знам — каза той. — Да вървим.

Завиха зад ъгъла. Водата се запени около глезените на Бил, после бързо плъзна над коленете и стигна до бедрата му. Бученето прерасна в монотонен басов рев. Тунелът наоколо се тресеше. Отначало Бил се боеше, че скоро течението ще ги помете назад, но след малко отминаха една странична тръба, която бълваше мощна водна струя — за миг той се вгледа изумено в бушуващата бяла пяна — и напорът поотслабна, макар че напред ставаше все по-дълбоко. Сега…

Видях струята от оная странична тръба! Видях я!

— Х-х-хей! — извика той. — Ви-ххи-иждате ли н-нещо, м-момчета?

— От десетина минути насам просветлява! — викна зад него Бевърли. — Къде сме, Бил? Знаеш ли?

Мислех, че знам, едва не отвърна той.

— Не! Идвайте!

Преди малко бе предположил, че наближават бетонното корито на Кендъскиг — онази част, която минаваше под центъра и излизаше край Баси парк. Но тук имаше светлина, а подобно нещо бе невъзможно в подземния канал. И все пак тунелът напред упорито просветляваше.

Ставаше все по-трудно да носи Одра. Не заради течението — то бе отслабнало — а заради дълбочината. Скоро ще се наложи да я влача на буксир, помисли той. От дясната му страна крачеше Бевърли, отляво Бен; когато извиваше глава, можеше да види и Ричи зад Бен. Сега се препъваха на всяка крачка. Дъното на тунела беше неравно, отрупано с купища боклуци — може би тухли. А отпред нещо стърчеше от водата като нос на потъващ кораб.

Треперейки от студената вода, Бен се устреми нататък. Течението хвърли в лицето му кутия от пури. Той я бутна настрани и сграбчи издадения предмет. Очите му се разшириха. Това приличаше на грамадна табела. Успя да разчете буквите АЛ, а малко по-долу — БЪД. И изведнъж Бен разбра.

— Бил! Ричи! Бев! — изкрещя той, като се смееше от изумление.

— Какво има, Бен? — викна Бевърли.

Бен сграбчи табелата с две ръце и опъна назад. Рамката застърга по стената на тунела. Сега можеха да разчетат почти целия надпис: АЛАДИ, и под него — ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО.

— Това е плакатът на кино „Аладин“ — каза Ричи. — Как…

— Улицата е пропаднала — прошепна Бил. Очите му бавно се разширяваха. Гледаше към края на тунела. Нататък ставаше още по-светло.

— Какво, Бил?

— Какво е станало, по дяволите?

— Бил? Бил? Какво…

— Всички тия дренажи! — яростно възкликна Бил. — Всички тия стари дренажи! Пак е имало наводнение! И мисля, че този път…

Крепейки главата на Одра, той продължи срещу течението. Бен, Бев и Ричи газеха подир него. Пет минути по-късно Бил вдигна глава и видя синьо небе. Гледаше през пукнатина в свода на тунела — пукнатина, която малко по-нататък достигаше двадесет метра ширина. От водата стърчаха островчета и архипелази — купища тухли, задницата на Плимут с отворен и наводнен багажник, килнат автомат от паркинг с надпис НАРУШЕНИЕ върху червения полукръг на циферблата.

Придвижването напред ставаше почти невъзможно — на всяка крачка рискуваха да си строшат краката сред камари отломки. Успокоената вода течеше под мишниците им.

Сега е успокоена, помисли Бил. Но ако бяхме попаднали тук преди два часа, а дори и преди час, май че щяха да ни вземат мътните в буквалния смисъл на думата.

— Каква е тая щуротия, Шеф Бил? — запита Ричи.

Той стоеше отляво на Бил и гледаше изумено срутения свод на тунела. Само че не е никакъв свод, помисли Бил. Това е Главната улица. По-точно казано — беше.

— Мисля, че сега целият център на Дери е в Канала и се носи надолу по Кендъскиг. Скоро ще се озове в Пенобскот, после в Атлантическия океан и мене ако питат, там му е мястото. Ще ми помогнеш ли за Одра, Ричи? Не знам дали ще мога…

— Дадено — каза Ричи. — Дадено, Бил. Не се тревожи.

Той пое Одра. Сега Бил я виждаше по-добре, отколкото би желал — виждаше мъртвешката белота, леко маскирана, но не и прикрита от мръсотията по челото и бузите. Очите й бяха широко разтворени… и без искрица разум. Косата й провисваше на мокри, сплъстени фитили. Приличаше на надуваема кукла, купена от някой секс-магазин в Ню Йорк или Хамбург. Единствената разлика бе бавното, равномерно дишане… но и това би могло лесно да се постигне с няколко колелца и пружинки.

— Как ще се изкатерим догоре? — запита Бил.

— Накарай Бен да те повдигне — каза Ричи. — После ще помогнеш на Бев и двамата ще издърпате Одра. Бен ще ме повдигне, а накрая ще изтеглим и него. След това ще ви покажа как се организира волейболен турнир за хиляда студентки.

— Бибип, Ричи.

— Бибипкай си на задника, Шеф Бил.

Бил усещаше как умората плъзва по тялото му на мощни вълни. За миг се вгледа в спокойните очи на Бевърли. Тя кимна лекичко и той опита да се усмихне.

— Направи ми стъпенка, Б-б-бен.

Бен също изглеждаше смазан от умора, но кимна енергично. Дълбока драскотина прорязваше бузата му.

— Мисля, че ще се справя.

Той приклекна и преплете пръсти. Бил вдигна крак, стъпи в дланите му и подскочи. Не успя да достигне върха. Бен надигна ръце и този път Бил се вкопчи в ръба на срутения свод. Напрегна мускули и се изтегли нагоре. Първото, което видя, бе оранжева бариера. Второто — тълпа мъже и жени зад бариерата. Третото — универсалния магазин… само че някак издут и смален. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че половината сграда е потънала в Канала под улицата. Горната част бе надвиснала над тротоара и сякаш всеки миг можеше да се разсипе като камара небрежно натрупани книги.

— Гледайте! Гледайте! Там има някой! — Една жена сочеше към пукнатината, от която се подаваше главата на Бил. — Слава Богу, още един оцелял!

Тя се хвърли напред. Беше възрастна жена със селска забрадка на главата. Един полицай я задържа.

— Там е опасно, мисис Нелсън. Знаете, че е опасно. Улицата може да пропадне всеки миг.

Мисис Нелсън, помисли Бил. Спомням си за вас. Сестра ви понякога идваше да ни наглежда двамата с Джордж. Той размаха ръка, за да покаже, че е добре, и когато тя отвърна на жеста, в гърдите му изведнъж бликна радост… и надежда.

Той се извъртя и легна по корем на хлътналия асфалт, опитвайки да разпредели тежестта равномерно, като върху тънък лед. Протегна ръка на Бев. Тя се вкопчи в китката му и с последните си остатъци от сили Бил я издърпа нагоре. Ненадейно слънцето се подаде иззад купищата пъстри облаци и им възвърна сенките. Изненадана, Бевърли надигна глава, срещна погледа на Бил и се усмихна.

— Обичам те, Бил — промълви тя. — И се моля тя да оздравее.

— Бла-хха-годаря ти, Беви — отвърна той и се усмихна толкова нежно, че тя отново заплака.

После той я прегърна и от малката тълпа зад бариерата долетяха ръкопляскания. Репортерът на „Дери нюз“ щракна с фотоапарата си. Снимката се появи в броя от първи юни, който бе отпечатан в Бангор, защото наводнението бе повредило и местната печатница. Текстът под нея беше съвсем прост, но толкова точен, че Бил изряза снимката и дълго я носи в портфейла си. Състоеше се от една-единствена дума: ОЦЕЛЕЛИТЕ. Само толкова, но повече не бе и нужно.

В Дери, щат Мейн, часът бе единадесет без шест минути.

7.

Дери / по-късно през този ден

Стъкленият коридор между Общинската библиотека и детския отдел бе избухнал в 10:30. В 10:33 дъждът престана. Не затихна; буквално престана, сякаш Някой Там Горе бе завъртял кранчето. Вятърът вече отслабваше, и то толкова бързо, че хората се споглеждаха с обтегнати от суеверна тревога лица. Звучеше като плавно затихващ рев на Боинг-747 след като пилотът успешно го е довел до мястото за паркиране. Около пладне последните облаци се разсеяха и настана ясен, топъл ден. Към 15:30 живакът в рекламния термометър край вратата на Роза на старо, Дрехи на старо се изкачи до отметката 28,5 — рекордна температура за късната пролет по тия места. Хората блуждаеха по улиците безмълвни и унесени като зомбита. Лицата им изглеждаха удивително еднакви — по тях се четеше тъпо изумление, което би било смешно, ако не беше толкова окаяно. Привечер в Дери пристигнаха репортерски екипи от Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си и Си Ен Ен — техните телевизионни репортажи щяха да помогнат на повечето хора да осъзнаят истината; щяха да превърнат катастрофата в реалност… макар че някой би могъл да възрази, че реалността е нещо твърде невероятно, почти като декор от парче брезент, опънато върху паяжина от преплетени въжета. На следващата сутрин в градчето щяха да се появят Брайънт Гъмбъл и Уилард Скот от предаването „Днес“. Между събеседниците на Гъмбъл щеше да бъде и Андрю Кийн. „Цялата Водонапорна кула грохна изведнъж и се затъркаля по надолнището — щеше да заяви Андрю. — Беше направо йе-хааа. Нали ме разбирате? Стивън Спилбърг ряпа да яде, нали така? Ей, ама като ви гледам по телевизията, все съм си мислил, че сте по-едър.“ Виждайки на екрана себе си и своите съседи, хората щяха да осъзнаят, че всичко е истина. Това щеше да им даде точка, от която да обхванат с поглед необятното, чудовищно събитие, наречено ОПУСТОШИТЕЛНО БЕДСТВИЕ. Броят на ЧОВЕШКИТЕ ЗАГУБИ щеше да расте ПО ДИРИТЕ НА УРАГАНА-УБИЕЦ. С две думи, НАЙ-СТРАШНАТА ПРОЛЕТНА БУРЯ В ИСТОРИЯТА НА МЕЙН. Въпреки ужаса, който носеха, всички тия заглавия бяха полезни — те хвърляха димна завеса около удивителната странност на произшествието… а може би странност бе твърде мек израз. Навярно по-точно би звучала друга дума: безумие. Показано на телевизионния екран, всичко изглеждаше по-конкретно, по-нормално. Но в часовете преди пристигането на телевизионните екипи единствено местните жители бродеха из своите кални, задръстени с обломки улици и по зашеметените им лица бе застинал израз на неверие. Само хората от Дери се лутаха из града почти без да разговарят, от време на време повдигаха нещо и пак го захвърляха, мъчейки се да осъзнаят какво бе станало през последните седем-осем часа. Вцепенени мъже стояха по Канзас стрийт, пушеха и се взираха към разхвърляните из Пущинака къщи. Други мъже и жени се тълпяха зад оранжево-белите бариери и надничаха в черната яма, където до десет тази сутрин бе стоял центърът на Дери. През този неделен ден вестникът излезе с огромно заглавие: ЩЕ СТРОИМ, ОБЕЩАВА КМЕТЪТ НА ДЕРИ и може би наистина щяха да строят. Ала през следващите седмици, докато Общинският съвет обсъждаше как точно да пристъпи към възстановяването, огромният кратер на мястото на бившия център продължи да расте бавно, но сигурно. Четири дни след бурята пропадна сградата на Бангорската водноелектрическа компания. Три дни по-късно ямата погълна и „Летящото куче“, където се продаваха най-добрите хамбургери с кетчуп и кисело зеле в Източен Мейн. Систематично се задръстваха канализациите на къщи, жилищни блокове и делови сгради. Стана толкова зле, че хората започнаха да напускат Олд кейп. На 10 юни трябваше да се проведат конни състезания в Баси парк; първото надбягване бе предвидено за осем вечерта и в очакване на веселбата всички се поободриха. Но малко преди жокеите да достигнат финала, трибуните рухнаха и пет-шест души бяха ранени. Между тях бе Фокси Фоксуърт, управител на кино „Аладин“ до 1973 година. Той прекара четири седмици в болницата със счупен крак и продупчен тестис. Когато го изписаха, реши да се пресели при сестра си в Съмърсуърт, щат Ню Хампшър.

Не беше само той. Дери се разпадаше.

8.

Стояха и гледаха как санитарят затръшна задната врата, после изтича да седне до шофьора. Линейката потегли нагоре към Общинската болница. Ричи я бе спрял с риск за живота си и бе уговорил вбесения шофьор да вземе още една пациентка въпреки уверенията му, че вътре няма място. В крайна сметка бяха проснали Одра на пода.

— А сега какво? — запита Бен. Под очите му тъмнееха огромни кафяви кръгове, а вратът му беше изпоцапан с кал.

— Аз се връщам в „Г-градски дом“ — заяви Бил. — Мисля да спя п-поне ше-ххе-стнайсет часа.

— Подкрепям идеята — обади се Ричи. После погледна с надежда към Бевърли. — Да ти се намират цигари, красавице?

— Не — каза тя. — Май пак ще ги откажа.

— Разумно.

Рамо до рамо четиримата закрачиха по нагорнището.

— Всичко свъ-ххъ-ърши — каза Бил.

Бен кимна.

— Победихме. Ти победи, Шеф Бил.

— Всички победихме — поправи го Бевърли. — Жалко, че не можахме да изнесем Еди. За това ми е най-мъчно.

Стигнаха до ъгъла на Главната улица и Пойнт стрийт. Едно хлапе с червен дъждобран и зелени гумени ботуши пускаше книжно корабче в придошлата канавка. То се озърна, видя, че го гледат и неуверено махна с ръка. Бил си помисли, че трябва да е момчето със скейтборда — онова, чийто приятел бе видял Челюстите в Канала. Усмихна се и пристъпи към него.

— Вече всичко е н-н-наред — каза той.

Момчето го огледа замислено, после се усмихна. Усмивката беше лъчезарна и изпълнена с надежда

— Да — кимна то. — Мисля, че вече е наред.

— Ха на б-б-бас.

Хлапето се разсмя.

— Ще вни-ххи-маваш на онзи ск-к-кейтборд?

— Не ми се вярва — каза хлапето и Бил се разсмя на свой ред. Искаше да разроши косата му, но се удържа — момчето сигурно щеше да се засегне — и бавно се върна при другите.

— Кой беше това? — запита Ричи.

— Един приятел — обясни Бил и пъхна ръце в джобовете си. — Помните ли предния път? Помните ли как се измъкнахме от канала?

Бевърли кимна.

— Еди ни изведе в Пущинака. Само че някак се бяхме озовали от другата страна на Кендъскиг. Към Олд кейп.

— Като най-силни — обърна се Ричи към Бил — ти и Камарата избутахте капака на една от онези помпени станции.

— Аха — потвърди Бен. — Тъй беше. Слънцето още грееше, но клонеше към хоризонта.

— Да — каза Бил. — И всички стояхме един до друг.

— Но нищо не трае вечно — добави Ричи. После се озърна към подножието на хълма и въздъхна. — Вижте това например.

Той протегна ръце към тях. Белезите по дланите му бяха изчезнали. Бевърли показа своите; Бен и Бил също. Всички бяха изпоцапани, но гладки.

— Нищо не трае вечно — повтори Ричи. Погледна Бил и Бил видя, че по мръсните му бузи бавно се стичат сълзи.

— Освен може би любовта — каза Бен.

— И копнежа — допълни Бевърли.

— Ами приятелите? — запита Бил и се усмихна. — Какво ще речеш, Мръсна уста?

— Ами… — Ричи се усмихна и избърса очи. — Май требе да си помислим по туй, м’че; да ти каем ’начи… ’начи… требе да си помислим.

Бил им протегна ръце. Сплетоха пръсти и дълго стояха така — само четирима от някогашната седмица, ала все още способни да образуват кръг. Гледаха се. Сега плачеше и Бен. Сълзите шуртяха от очите му, но въпреки всичко се усмихваше.

— Толкова ви обичам, момчета — каза той. За миг стисна ръцете на Бев и Ричи с неистова сила, после се отдръпна. — А сега дали да не проверим имат ли представа по тия места с какво се изхранва човек? Трябва и да позвъним на Майк. Да му кажем, че сме добре.

— Умна приказка, сеньоррр — заяви Ричи. — От време на време аз почвал да подозира, че ти имал мозък. Ти какво мислил, Шефисимо Бил?

— Аз мислил ти да го духал — отвърна Бил.

С дружен смях тримата се запътиха към „Градски дом“ и докато Бил отваряше стъклената врата, Бевърли зърна нещо, което не разказа никому, но го запомни навеки. Само за миг в стъклото се мярнаха техните отражения — ала не бяха четирима, а шестима, защото Еди вървеше зад Ричи, а зад Бил крачеше Стан с онази негова вечна тънка усмивчица.

9.

Навън / привечер на 10 август 1958

Слънцето е увиснало на хоризонта като леко сплескана червена топка, която хвърля над Пущинака безизразни, трескави лъчи. Железният капак на една от помпените станции се надига, хлътва надолу, пак се надига и плъзва настрани.

— Бъ-бъ-бутай, Б-бен, ще ми стро-ххо-ши рамото…

Капакът плъзва по-енергично, прекатурва се и пада в шубраците край бетонния цилиндър. Седем деца излизат едно по едно и мълчаливо се оглеждат, примигвайки като стреснати бухали. Сякаш никога до днес не са виждали дневна светлина.

— Толкова е тихо — промълвя Бевърли.

Чува се само шумът на придошлата река и сънливият бръм на насекомите. Бурята е отминала, но Кендъскиг все още не се успокоява. По-близо до центъра, там където го стяга бетонният корсет на Канала, водите му са се разлели по бреговете, но няма сериозно наводнение — ще се размине само с няколко наводнени мазета. Засега.

С безизразно, замислено лице Стан се отдалечава от групата. Бил поглежда подир него и отначало му се струва, че Стан е открил на брега изоставено огнище — така изглежда на пръв поглед: червена жарава, чието сияние го заслепява. Но после Стан посяга с десница, вдига жаравата и ъгълът на осветление се променя; сега Бил разбира, че някой е захвърлил край реката празна бутилка — една от новите, прозрачни бутилки от Кока Кола. Гледа как Стан обръща бутилката, хваща я за гърлото и стоварва дъното върху един стърчащ камък. Стъклото се строшава и Бил изведнъж усеща, че всички напрегнато наблюдават как Стан съсредоточено и замислено рови из парчетата. Накрая подбира дълго, тясно стъкълце. Залязващото слънце хвърля по острите ръбове алени отблясъци и Бил отново си мисли: Като огън.

Стан го поглежда изотдолу и Бил внезапно разбира: всичко е съвършено ясно и правилно. Той тръгва към Стан и протяга ръце с дланите нагоре. Стан отстъпва и нагазва във водата. Над самата повърхност танцуват дребни мушици; Бил вижда как из тръстиките по отсрещния бряг с бръмчене се стрелва водно конче, блеснало във всички цветове на дъгата. Отнейде долита монотонната басова песен на жаба; докато Стан хваща лявата му ръка и прорязва дланта с острото стъкълце, докато кожата се разцепва и отвътре бликва тънка струйка кръв, Бил мисли с опияняващ възторг: Та тук има толкова много живот!

— Бил?

— Да, разбира се. И двете.

Стан разрязва и другата му ръка. Боли, но не много. Някъде из храстите козодой подхваща своята хладна, умиротворяваща песен. Бил си мисли: Козодоят вещае изгрева на луната.

Той се взира в дланите си — сега кървят и двете — после се оглежда наоколо. Другите са до него — Еди с пръсти вкопчени в инхалатора; Бен с огромното си шкембе, чиято белота прозира през парцаливите останки от анцуга; Ричи със странно уязвимо лице без закрилата на очилата; Майк, мълчалив и сериозен, прехапал здраво дебелите си устни. И Бевърли с гордо вдигната глава, с големи лъчезарни очи, с великолепна коса въпреки всичката мръсотия по нея.

Всички ние. Всички сме тук.

И той ги вижда, наистина ги вижда за сетен път, защото нещо му подсказва, че вече никога не ще се съберат всички заедно, седмината — не по този начин. Никой не говори. Бевърли протяга ръце, след миг Ричи и Бен протягат своите. Майк и Еди също. Стан срязва дланите им една по една, а слънцето започва да потъва зад хоризонта и огненото му зарево се превръща в бледо розово сияние. Козодоят отново се обажда, Бил вижда как над водата се въртят първите полупрозрачни мъгли и усеща, че се слива с всичко — това е кратък миг на екстаз, за който не би могъл да разкаже никому, както след двадесет и седем години Бевърли не би могла да разкаже как е зърнала за част от секундата отраженията на двама мъже, нейни приятели от детинство.

Над дърветата и храстите плъзва ветрец, листата шушнат и той си мисли: Това е чудесно място и никога няма да го забравя. Чудесно е, и те са чудесни; всеки от тях е великолепен. Още веднъж долита сладостният, звънък вик на козодоя и за миг Бил се слива и с него, сякаш може да запее, а сетне да изчезне в здрача… да отлети в прегръдката на въздуха.

Поглежда Бевърли и среща усмивката й. Тя затваря очи и разперва ръце настрани. Бил я хваща отляво; Бен отдясно. Бил усеща как топлата й кръв се размесва с неговата. Другите пристъпват напред и всички застават в кръг, запечатали длан до длан в тази своеобразна близост.

Стан гледа Бил настоятелно, почти със страх.

— За-хха-кълнете м-ми се, ч-ч-че ще се въ-ххъ-ърнете — казва Бил. — Закълнете ми се, че ако Тъ-тъ-то не е м-мъртво, ще се въ-ххъ-ърнете.

— Кълна се — казва Бен.

— Кълна се — това е Ричи.

— Да… кълна се — Бев.

— Кълна се — шепне Майк.

— Да. Кълна се — гласецът на Еди е немощен като шумолене на суха тръстика.

— И аз се кълна — шепне Стан, но гласът му секва и той навежда очи.

— Кхъ-ъ-ълна се.

Това е; всичко свършва. Но те остават така още малко, усещайки могъществото в този кръг, в общото си цяло. Светлината разлива по лицата им бледи, гаснещи багри; слънцето вече е залязло и залезът бавно чезне. Стоят в кръг, докато мракът се прокрадва из Пущинака, запълва пътеките, по които са бродили това лято, полянките, по които са играли на гоненица и престрелка, тайните местенца по бреговете, където надълго и широко са обсъждали важните проблеми на детството, или са пушили цигарите на Бевърли, или просто мълчаливо се гледали как по реката пълзят отраженията на облаците. Окото на деня се затваря.

Най-сетне Бен отпуска ръце. Иска да каже нещо, но само поклаща глава и се отдалечава. Ричи се запътва подир него, после Бевърли и Майк си тръгват заедно. Не казват нито дума; изкачват се по насипа към Канзас стрийт и просто си махват с ръце. И когато след двадесет и седем години си спомня за този миг, Бил осъзнава, че всъщност вече никога не са се събрали седмината заедно. Често са били четирима, понякога петима и един-два пъти даже шестима. Но никога седмина.

Той остава последен. Дълго стои с ръце върху летвите на парапета и гледа надолу към Пущинака, а над главата му първите звезди осейват лятното небе. Стои под синевата, стои над мрака и гледа как Пущинакът почернява.

Вече никога не искам да играя там, внезапно си мисли той и с удивление открива, че тази мисъл не му носи нито тревога, нито страх, а само огромно облекчение.

Остава там още малко, после обръща гръб на Пущинака и тръгва към къщи, крачи по тъмния тротоар с ръце в джобовете и от време на време се озърта към къщите на Дери, разливащи мека светлина сред нощния мрак.

След една-две пресечки той се сеща за вечерята и ускорява крачка… а след още една-две започва да си подсвирква.