То

1. Бил Денброу си хваща такси

Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу — сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.

Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън — Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…

Само че всичко това вече бе станало.

Вчера бе пристигнал късничко — малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.

Бил открехна едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувствуваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.

Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.

— Ало?

— Бил?

Гласът наистина беше на Майк — поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.

— Да, Майк.

— Събудих те, а?

— Да, събуди ме. Няма нищо.

На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е — хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси парк… Мостът на целувките… Каналът.

— Кое време е, Майк — запита той.

— Десет без четвърт.

— Кой ден?

— 30-ти — леко се развесели Майк.

— Аха. Добре.

— Уредих малка среща — каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.

— Тъй, а? — Бил смъкна нозе на пода. — Дойдоха ли всички?

— Всички освен Стан Юрис — уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. — Бев беше последна. Пристигна късно снощи.

— Защо казваш „последна“, Майк? Стан може да довтаса днес.

— Бил, Стан е мъртъв.

— Какво? Как? Самолетът ли…

— Нищо подобно — каза Майк. — Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.

— Свързано ли е с онова?

— Да, струва ми се. — Майк помълча. — Сигурен съм, че е свързано.

Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му — гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?

Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.

— Срещнаха ли се вече някои от тях?

— Не… не ми се вярва.

— А ти да си виждал някого?

— Не… само разговаряхме по телефона.

— Добре — каза Бил. — Къде е срещата?

— Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?

— Естествено, на Пасчър роуд.

— Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол роуд. Имаме там нов търговски център — трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.

— Е, т-това вече е а-а-американска приказка.

— Бил?

— Какво?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.

След кратко мълчание Майк продължи:

— Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант „Ориенталски нефрит“. Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.

— Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?

— Не знам, просто не знам.

— Може ли да се стигне с такси?

— Естествено.

— Добре — каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. — Защо там?

— Навярно защото е нов — бавно изрече Майк. — Струваше ми се… не знам…

— Неутрална територия? — подсказа Бил.

— Да. Мисля, че е така.

— Как е кухнята?

— Не знам — отвърна Майк. — Как си с апетита?

Бил издиша дима и издаде странен звук — полусмях, полукашлица.

— Май не съм много добре, братче.

— Аха — каза Майк. — Личи си.

— Кога се срещаме? По обяд?

— По-добре към един. Да си отспи Бевърли.

Бил смукна от цигарата.

— Омъжена ли е?

Майк отново се поколеба, преди да каже:

— Има време, ще поговорим за всичко.

— Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? — подхвърли Бил. — Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.

— Де да беше така — въздъхна Майк.

— Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.

Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.

Позвъни в агенция „Жълтото такси“ и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик… и новите размери на града.

През 1958 година Дери беше най-обикновено градче. Заедно с крайните квартали в него живееха около тридесет хиляди души плюс още около седем хиляди из съседните малки общини.

Днес градчето бе станало град — съвсем малък в сравнение с Лондон или Ню Йорк, но напълно приемлив за мащабите на Мейн, където най-голямото селище, Портланд, можеше да се похвали едва с триста хиляди жители.

Докато таксито караше бавно по Главната улица (сега сме над Канала, помисли Бил; не го виждам, но той е под нас, тече бавно из мрака) и завиваше към Сентър стрийт, първото впечатление бе просто и естествено — колко се е разраснал градът. Но заедно с естественото впечатление идваше и дълбока покруса, каквато не бе очаквал. Помнеше тукашното си детство като страшно, тревожно време… не само заради лятото на 58-ма, когато седмината се изправиха пред ужаса, но и заради гибелта на Джордж, заради дълбокото вцепенение на родителите му след тая смърт, заради вечните подигравки с пелтеченето му, заради неуморните засади на Бауърс, Хъгинс и Крис след боя с камъни в Пущинака

(Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой! Бауърс, Хъгинс и Крис, Боже мой!)

и просто заради чувството, че Дери е студен, че Дери е жесток, че на Дери не му пука дали ще живеят или ще умрат и определено не се интересува дали ще победят Пениуайз клоуна. Тукашните хора бяха живели с многоликия Пениуайз дълго, прекалено дълго… и навярно по някакъв безумен начин даже бяха взели да го разбират. Да го харесват, да се нуждаят от него. А да го обичат? Може би. Да, може би дори и да го обичат.

Е, добре, защо беше тая покруса?

Навярно просто защото промените изглеждаха някак унили. Или пък защото в очите на Бил градът сякаш бе загубил нещо важно от облика си.

Кино „Бижу“ бе изчезнало, заместено от паркинг (САМО С АБОНАМЕНТ, гласеше табелата над входа, НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). В съседство трябваше да са закусвалнята на Бейли и магазин „Всичко за нозете“, но от тях нямаше и помен. Заместваше ги клон на Нортърн нейшънъл банк. Над грозната бетонна сграда стърчеше електронен часовник-термометър — температурата се отчиташе едновременно по Фаренхайт и Целзий. Нямаше го и свърталището на мистър Кийн — аптеката на Сентър стрийт, откъдето Бил бе взел лекарство за Еди в онзи далечен ден. Алеята Ричардс се бе превърнала в причудлив хибрид, наречен „минитърговски център“. Докато таксито чакаше на светофара, Бил надникна към уличката и зърна магазин за грамофонни плочи, бакалница за екологични храни и магазинче за играчки с обява за масова разпродажба на ВСИЧКИ ПРОГРАМНИ ПРОДУКТИ ЗА „ДРАКОНИ И ТЪМНИЦИ“.

Таксито рязко потегли напред.

— Ще се позабавим — подхвърли шофьорът. — Господ да ги тръшне тия проклети банки, що не вземат да си поразместят малко обедните почивки? Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Няма нищо — каза Бил.

Навън беше облачно, след малко по предното стъкло се поръсиха първите капки дъжд. Радиото гъгниво предупреждаваше, че беглецът от еди коя си лудница бил много опасен, сетне взе да коментира мачовете на „Ред сокс“, с които пък беше точно обратното. Превалявания в ранните следобедни часове, после проясняване. Когато Бари Манилоу се разпя за Манди, дето идвала и давала без да взима, шофьорът щракна радиото.

— Кога ги построиха? — запита Бил.

— Кое? Банките ли?

— Ъхъ.

— А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте — отвърна шофьорът. Беше облечен с ловджийско яке на червени и черни карета. Върху главата му стърчеше плътно прихлупено оранжево каскетче, изцапано с машинно масло. — Изкопчиха мангизи за обновяване на града. Подялба на доходите, тъй му викат. И кво поделиха? Взеха, че сринаха всичко из основи. Пък после изникнаха банките. Мене ако питате, друго не моеше и да изникне. Отде толкоз мангизи? И туй ми било обновяване на града. Да ми ядат гъза. Прощавайте за френската приказка, ако сте религиозен. Сума ти дивотии издрънкаха, как щели да съживят централната градска част. Дадено бе, хубавичко я съживиха. Сринаха почти всички стари магазинчета и нагъчкаха банки и паркинги. Ама от мен да го знаете — тръгнеш ли да търсиш място за паркиране, мама му стара, пак няма де да си завреш колата. И туй ми било Градски съвет. До един заслужават да ги обесят за патките. Само с оная женска, Полок, няма как да стане. Нея — за циците. Ама пак не върви, щото тя и цици няма. Плоска е като дъска. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Много съм религиозен — ухили се Бил.

— Тогаз да ми се пръждосваш от таксито и марш в църквата, твойта мама — отсече шофьорът и двамата избухнаха в смях.

— Отдавна ли живеете тук? — запита Бил.

— Откак се помня. Роден съм в Общинската болница, а пък като хвърля топа, ще ме заровят в гробището Маунт хоуп.

— Добре звучи — каза Бил.

— И аз тъй мисля — рече шофьорът. Той се изкашля, свали страничното прозорче и изстреля под дъжда колосална жълто-зеленикава храчка. Държеше се грубовато, но и някак привлекателно, едва ли не пикантно — със странна смесица от униние и оптимизъм. — Голям късмет ще извади, който намери туй нещо, цяла седмица няма да дава пари за дъвка. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Не се е променило съвсем — каза Бил. Докато се изкачваха по Сентър стрийт, потискащата върволица от банки и паркинги постепенно изоставаше назад. Прехвърлиха билото, минаха край Фърст нейшънъл банк и увеличиха скоростта. — „Аладин“ още си е на място.

— Ъхъ — съгласи се шофьорът. — Ама едвам се задържа. Ония скапаняци искаха и него да сринат.

— Пак за банка ли? — запита Бил.

С насмешка осъзна, че част от съзнанието му е настръхнала при тая мисъл. Не му се побираше в главата как някой здравомислещ човек би дръзнал да срине този внушителен дворец на развлечението с лъскавите стъклени полилеи, с просторните стълбища отляво и отдясно, водещи по спирала към висините на балкона, с колосалната плюшена завеса, която не просто се разтваряше преди всяка прожекция, а бавно плъзваше нагоре, цялата във вълшебни гънки и дипли, осветени изотдолу в приказни червени, сини, жълти и зелени оттенъци, докато отстрани скритите лебедки скърцат и претракват. Само не и „Аладин“, крещеше тая стъписана част от съзнанието му. Как са посмели, как изобщо са си помислили да сринат „Аладин“ заради някаква си БАНКА?

— Че за кво друго? — рече шофьорът. — Банка, ясна работа. Надушихте ги, мамка им… да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен. От Първа търговска областна бяха хвърлили око на „Аладин“. Искаха да му теглят секирата и на негово място да турят нещо, дето му викат „комплексен банков център“. Пробутаха бумагите през Градския съвет и „Аладин“ беше обречен. Ама се намериха хора да организират комитет — хора, дето живеят тука отдавна. Писаха петиции, правиха демонстрации, вдигаха аларма, накрая свикаха общоградско събрание и Хенлън здравата го зачука на всички скапаняци.

В гласа му звучеше дълбоко удовлетворение.

— Хенлън ли? — смаяно запита Бил. — Майк Хенлън?

— Ъхъ — кимна шофьорът. За миг той врътна глава да огледа Бил, разкривайки обветрено бузесто лице и очила в рогови рамки със застаряли петънца от бяла боя по дръжките. — Библиотекарят. Чернокож. Познавате ли го?

— Познавах го някога — каза Бил и си спомни как бе срещнал Майк през юли 1958. Пак заради Бауърс, Хъгинс и Крис… разбира се. Бауърс, Хъгинс и Крис

(Боже мой)

които дебнеха под път и над път, които играеха своята роля на безмозъчни инструменти, за да сглобят, да затегнат седмината един до друг — плътно, още по-плътно, съвсем плътно. — Като хлапета играехме заедно. Преди да се преселя.

— Я гледай ти — възкликна шофьорът. — Вярно казват, малък бил тоя шибан свят… да ме прощавате…

— … за френската приказка, ако сте религиозен — довърши Бил едновременно с него.

— Гледай ти — доволно повтори шофьорът и известно време кара безмълвно, преди да заговори отново. — Дума да няма, доста се е променил Дери, ама пък от друга страна и доста е поостанало. Например „Градски дом“, отдето дойдох да ви взема. Или Водонапорната кула в Мемориал парк. Помните ли я, мистър? Като бяхме хлапета, мислехме, че вътре бродят призраци.

— Помня я — каза Бил.

— Гледайте сега болницата. Познахте ли я?

Минаваха вляво от Общинската болница. Зад нея Кендъскиг бавно течеше надолу, за да се влее в Пенобскот. Под навъсеното пролетно небе реката лъщеше мътно като олово. Болницата от спомените на Бил — бяла дървена сграда на три етажа с пристройка — все още стоеше на място, но сега изглеждаше смалена, обгърната от цял комплекс здания, може би десетина на брой. Отляво се простираше паркинг с гъмжило от коли — навярно над петстотин.

— Боже мой, това не е болница, ами някакво шибано студентско градче! — възкликна Бил.

Шофьорът се изкиска.

— Ще ви прощавам за френската приказка, щото не съм религиозен. Право го рекохте, още малко и ще стане колкото Щатския университет в Бангор. Имат си радиационна лаборатория, терапевтичен център, шестстотин стаи, собствена пералня и Бог знае още какво. Старата болница още стои, ама сега там са само канцеларии.

Из мозъка на Бил плъзна някакво странно раздвоение — спомняше си, че бе изпитал подобно чувство, когато за пръв път видя прожекция на стереофилм. Опит да сглобиш два образа, които не пасват напълно. Можеш да подлъжеш съзнанието и очите си за този фокус, но като нищо можеш и да си докараш адско главоболие… и тъкмо подобно главоболие се прокрадваше на пръсти в главата му. Ето го новият Дери, чудесно. Но старият Дери още си беше на място, също като дървената болнична сграда. В общи линии старият Дери беше погребан под всички тия нови строежи… но нещо по-властно от волята заставяше окото да го види… да го търси.

— Сигурно са махнали и железопътното депо, нали? — запита той.

Шофьорът пак се разсмя доволно.

— За човек, който е напуснал още като хлапе, имате добра памет, мистър. — (Да ме беше видял миналата седмица, скъпи френскоезични приятелю, помисли Бил.) — Депото си е на място, ама сега няма нищо освен развалини и ръждиви релси. Вече не спират и товарните влакове. Напоследък някакъв тип си науми да купи терена и да разгърне цял крайпътен лунапарк — мятане на топки, стрелбища, силомери, въртележки, колички, барачка за електронни игри и де да знам още кво — обаче със собствеността се е забъркала някаква голяма каша и не се знае кое на кого е. Сигурно ще го купи в крайна сметка — инат е момчето — ама засега още се влачи по съдилищата.

— И Каналът — прошепна Бил, докато завиваха от края на Сентър стрийт към Пасчър роуд… не, както бе казал Майк, сега зелената крайпътна табела напомняше новото име МОЛ РОУД. — Каналът си е още тук.

— Ъхъ — кимна шофьорът. — Сигурно и след сто години ще си е тук.

Търговският център остана отляво и докато отминаваха, Бил отново изпита странното чувство на раздвоение. Когато бяха хлапета, тук нямаше нищо освен просторно поле, обрасло с тлъсти буренаци и грамадни клюмнали слънчогледи по северозападната граница на Пущинака. По-нататък на запад се издигаше бедняшкият квартал Олд кейп. Спомняше си как изследваха заедно това поле, като внимаваха да не паднат в зеещата яма, останала на мястото, където по Великден през 1906 година бе избухнала стоманолеярната на Кичънър. Из тревата се валяха безброй находки и момчетата ги измъкваха от пръстта с дълбокомислен интерес, като археолози сред древни египетски руини: тухли, тигли, късове желязо с ръждиви болтове по тях, стъклария, шишета с неописуема мътилка, воняща по-гнусно от най-гадната отрова на света. И нейде там, в каменната кариера край бунището, се бе случило нещо лошо, ала още не можеше да си спомни какво точно. Помнеше само името Патрик Хумболт и че цялата история имаше нещо общо с хладилник. А някаква птица… някаква птица бе преследвала Майк Хенлън. Каква?…

Той тръсна глава. Откъси. Плява, литнала по вятъра. Нищо повече.

Сега полето бе изчезнало заедно с останките от стоманолеярната. Внезапно Бил си припомни грамадния комин. Облицован с тухли, почернели към края от сажди и дим, коминът се валяше сред високата трева като парче от великанска лула. Спомни си как успяха да се изкатерят отгоре и тръгнаха напред с разперени ръце като въжеиграчи. Смееха се… Пак тръсна глава, сякаш за да прогони като мираж гледката на търговския център — групичка грозновати сгради с десетки крещящи надписи: СИЪРС… ДЖ. С. ПЕНИ… ПРИ УУЛУЪРТ… ВИДЕОКАСЕТИ… ЗАКУСВАЛНЯ ЙОРК… КНИЖАРНИЦА УОЛДЪН… Паркинги и отклонения към тях. Гледката не изчезваше, защото не беше мираж. Изчезнала бе стоманолеярната на Кичънър и буренясалото поле около руините. Търговският център беше реалност. Спомените си оставаха спомени.

И все пак нещо не му даваше да повярва в това.

— Ето, че пристигнахме, мистър — обади се шофьорът. Таксито свърна към паркинга пред сграда, напомняща грамадна пластмасова пагода. — Закъсняхме мъничко, ама по-добре късно, отколкото никога, нали тъй?

— Съвършено вярно — каза Бил и му подаде пет долара. — Задръжте рестото.

— Брей, мама му стара! — провикна се шофьорът. — Ако пак ви потрябва кола, звънете направо в „Жълтото такси“ и търсете Дейв. Всички ме знаят на малко име.

— Ще питам за най-религиозния — усмихна се Бил. — Дето вече си е подбрал парцела в Маунт хоуп.

Дейв се разсмя.

— Е, така няма да ме сбъркат. Приятен ден, мистър.

— И на теб, Дейв.

Бил постоя под лекия дъждец, гледайки след отминаващото такси. Чак сега осъзна, че бе пропуснал да зададе на шофьора още един въпрос… или пък нарочно го бе избягнал.

Не бе запитал Дейв харесва ли му да живее в Дери.

Бил Денброу рязко се завъртя и влезе в „Ориенталски нефрит“. Във фоайето Майк Хенлън седеше на плетено кресло с огромна разперена облегалка. Той скочи на крака и Бил усети как го залива… как го пронизва дълбокото чувство за нереалност. Раздвоението се завръщаше, само че този път беше много, много по-жестоко.

Спомняше си стройно и пъргаво черно момче, високо метър и петдесет и седем. Сега виждаше мъж, висок към метър и седемдесет. Мършав. Дрехите му висяха като на закачалка. А бръчките по лицето му подсказваха, че отдавна е отминал четиридесетте и навлиза в сянката на старостта.

Потресението навярно се бе изписало по лицето му, защото Майк спокойно каза:

— Знам как изглеждам.

Бил се изчерви.

— Не е чак толкова зле, Майк, просто те помнех като хлапе. Нищо повече.

— Нищо ли?

— Изглеждаш поизморен.

— И наистина съм поизморен — каза Майк, — но ще издържа някак. Надявам се.

После той се усмихна и лицето му грейна. Сега Бил отново съзря момчето, с което дружеше преди двайсет и седем години. Както старата дървена Общинска болница бе потънала в сянката на модерните сгради от бетон и стъкло, тъй и някогашното момче се криеше под неизбежните белези на възрастта. В челото му се впиваха бръчки, дълбоки бразди слизаха от крайчетата на устните към брадичката, косата му беше прошарена над слепоочията. Но прежният приятел на Бил все още си беше на мястото — също като обкръжената, притисната болница.

Майк протегна ръка.

— Добре дошъл в Дери, Шеф Бил.

Вместо да протегне ръка на свой ред, Бил го прегърна. Майк го стисна с все сила и той усети по рамото и шията си допира на острата, къдрава коса.

— Каквото и да е станало, Майк, ще се справим — каза Бил. Чуваше собствения си глас, изтънял от напиращите сълзи, ала не се срамуваше. — Вече го бихме веднъж, значи можем п-пак да го би-би-бием.

Без да го пуска, Майк се отдръпна на една ръка разстояние; продължаваше да се усмихва, но блясъкът в очите му едва ли беше само от това. Той извади кърпичка и ги избърса.

— Че как иначе, Бил. Ха на бас.

— Бихте ли ме последвали, джентълмени? — запита управителката, усмихната азиатка в нежно розово кимоно, на което се премяташе грамаден дракон с навита люспеста опашка. Черната й коса беше събрана на висок кок, прикрепен с гребени от слонова кост.

— Знам пътя, Роза — каза Майк.

— Добре, мистър Хенлън. — Тя се усмихна на двамата. — Мисля, че виждам добра среща на стари приятели.

— И аз така мисля — каза Майк. — Насам, Бил.

По сумрачен коридор минаха зад общия ресторант и отпред се появи врата със завеса от мъниста.

— Ами другите… — започна Бил.

— Вече всички са тук — каза Майк. — Всички, които могат да дойдат.

За миг Бил се поколеба пред вратата, обзет от внезапен страх. Не го плашеше неизвестното или свръхестественото; боеше се от простия факт, че за двадесет и седем години е пораснал с четиридесет сантиметра и е останал почти без коса. Изведнъж го изпълни боязън — едва ли не ужас — от перспективата да ги види отново, да открие детските им лица почти напълно изхабени, почти погребани под промените, както беше погребана старата болница. С новопостроени банки в главите им, където някога е имало вълшебни киносалони.

Пораснали сме, помисли той. Тогава не вярвахме в това — с всички други можеше да стане, но не и с нас. Ала ето, че все пак се случи и ако вляза, то ще се превърне в реалност: вече сме възрастни.

Объркан и боязлив, Бил се озърна към Майк.

— Как изглеждат? — чу той собствения си трепетен глас. — Майк… как изглеждат?

— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.

2. Бил Денброу хвърля поглед

Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.

В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.

Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по-съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.

Бил усети как ръката му бавно се надига и с горчива насмешка осъзна, че в тази секунда е бил готов да си опипа кубето, за да види дали някакво вълшебство не му е възвърнало косата — изящната рижава коса, която бе почнала да окапва още в първия курс на колежа.

Насмешката пукна сапунения мехур. Забеляза, че Ричи не носи очила и си помисли: Сигурно носи контактни лещи… както трябваше да се очаква. Мразеше ония черчевета. Вместо някогашните тениски и кадифени панталони беше облечен с изящен костюм, и то не какъв да е, а специална поръчка за около деветстотин долара.

Бевърли Марш (ако все още се казваше Марш) бе станала поразителна красавица. Вместо познатата конска опашка, косите й — почти толкова червеникави, колкото бяха някога и косите на Бил — се разливаха като мътно блестящ водопад по раменете на простичката бяла моряшка блузка. Под слабото осветление цветът им напомняше гаснеща жарава. Ала под слънчевите лъчи — дори в мрачен ден като днешния — навярно щяха да пламтят. И Бил неволно се запита какво ли би изпитал, ако зарови пръсти из тия къдрици. Най-старата история на света, кисело помисли той. Обичам жена си, но… какво изкушение.

Еди — невероятно, но факт — се бе поизточил и малко приличаше на Антъни Пъркинс. Преждевременни бръчки прорязваха лицето му (макар че в движенията изглеждаше по-млад от Ричи и Бен), а очилата без рамки го състаряваха още повече — с подобни очила човек можеше да си го представи като британски адвокат, който излиза пред съда за пледоария или прелиства документи по предстоящото дело. Беше подстриган късо и старомодно — подобни спортни прически се носеха в края на петдесетте и началото на шейсетте години. Дългото спортно сако на ярки карета сякаш бе грабнато в навалицата от последната разпродажба на фалирал магазин за конфекция… но часовникът на лявата му ръка беше „Патек Филип“, а върху малкия пръст на лявата блестеше пръстен с рубин. Камъкът изглеждаше ужасно грамаден и чудовищно претенциозен, тъй че нямаше начин да е фалшив.

Ала най-промененият беше Бен и докато се взираше в него, Бил усети как отново го грабва чувството за нереалност. Лицето си оставаше същото; косата, макар и прошарена, бе сресана на познатия път отдясно. Само че Бен беше отслабнал. Седеше удобно отпуснат на стола и изпод простичкото му кожено сако се подаваше карирана работна риза. На краката си имаше каубойски ботуши и джинси „Леви“, пристегнати с очуканата сребърна катарама на вехт кожен колан. Дрехите прилепваха по стройното му тяло с тънка талия и тесни бедра. На китката му висеше масивна верижка — не злато, а обикновена мед. Отслабнал е, помисли Бил. Бледа сянка от спомена, както се казва… Нашият Бен да отслабне. Какво ли не става по тоя свят.

Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там. Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИЯ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и Фил Окс пее: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият? Или един друг младеж, който съзерцава в огледалото как челото му става все по-високо, който гледа кичури рижава коса сред зъбите на гребена, който се взира в отражението на камара университетски тетрадки, съдържащи току-що завършения калпав ръкопис на роман със заглавие „Джоана“, без да знае, че след година романът ще бъде отпечатан?

Донякъде… точно така… нищо подобно.

Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по-ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо, помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.

И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях. Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?

Не откри отговор в лицата на другите… там само се отразяваше собственият му въпрос.

Мислите се зараждат и прелитат за секунди, за хилядни от секундата, създавайки свои собствени коловози из времето, и всичко това мина през съзнанието на Бил Денброу за не повече от пет секунди.

После Ричи Тозиър, както си беше подпрян на стената, отново се ухили и изтърси:

— Леле Божичко, я го вижте — Бил Денброу взел, че лъснал кубето. С паркетин ли го мажеш, Шеф Бил?

А Бил, без ни най-малка представа какво ще отвърне, отвори уста и чу собствения си глас:

— Абе, Мръсна уста, да ти го начукам и на теб, и на коня ти.

Настана миг тишина… после дружен смях разтърси сепарето. Бил изтича напред, започна да се здрависва и макар че го изпълваше необясним ужас, той усети и нещо приятно: най-сетне си беше у дома.

3. Бен Ханском измършавява

Майк Хенлън поръча напитките и сякаш за да компенсират предишното мълчание, всички се разбъбриха едновременно. Оказа се, че Бевърли Марш вече е станала Бевърли Рогън. Имала си чудесен мъж в Чикаго, който не само преобразил целия й живот, но и като по вълшебство превърнал простичките шивашки навици на своята съпруга в блестящ моделиерски талант. Еди Каспбрак притежавал компания за лимузини под наем в Ню Йорк. „Де да знам, жена ми може тъкмо в момента да сваля Ал Пачино“ — кротичко се усмихна той и сепарето пак гръмна от смях.

Всички знаеха с какво се занимават Бил и Бен, но Бил имаше странното чувство, че съвсем доскоро не са свързвали имената им — на архитекта и писателя — със спомена за приятели от детинство. Бевърли носеше в чантичката си евтини издания на „Джоана“ и „Черните бързеи“ и го помоли за автограф. Докато надписваше книгите, Бил забеляза, че и двете са чисто новички, навярно закупени от аерогарата на слизане от самолета.

Все в същия дух Ричи разправи на Бен колко се е възхищавал от сградата на Би-Би-Си в Лондон… ала в очите му трептеше озадачено пламъче, сякаш още не можеше да свърже оная сграда със стоящия пред него мъж… или със сериозното шишкаво момче, което ги бе научило как да наводнят половината Пущинак с няколко крадени дъски и ръждива врата от автомобил.

Ричи работел като дискожокер в Калифорния. Похвали се, че го наричали Човекът с Хилядата Гласове и Бил жално изстена:

— Боже мой, Ричи, всичките ти Гласове бяха отвратителни!

— Не ще ме подкупите с ласкателства, благородни сър — високомерно заяви Ричи.

Бевърли го попита дали сега носи контактни лещи, а Ричи отвърна със страшен шепот:

— Я ела насам, маценце. Гледай ме право в очите.

Бевърли пристъпи към него и весело възкликна, когато Ричи леко килна глава, за да й покаже ръбовете на меките контактни лещи.

— Ами библиотеката все същата ли си е? — обърна се Бен към Майк Хенлън.

Майк измъкна от портфейла си фотография на библиотеката от птичи поглед. Стори го с горд жест, като човек, който представя снимки на своето домочадие.

— Един приятел я щракна от самолет — обясни той, докато снимката обикаляше от ръка на ръка. — Иска ми се да я увелича, много хубаво ще стои на стената в детския отдел. Мъча се да изкрънкам пари за тая работа от Градския съвет или от някой добронамерен дарител, обаче засега все удрям на камък. Но снимката е екстра, нали?

Всички се съгласиха. Бен позадържа снимката и дълго се взира в нея. Накрая потупа с пръст по стъкления коридор между двете сгради.

— Да си виждал и другаде нещо подобно, Майк?

Майк се усмихна.

— Твоят лондонски строеж — каза той и всички пак прихнаха.

Напитките пристигнаха. Шестимата седнаха на масата.

Изведнъж отново натегна неловка, напрегната тишина. Мълчаха и се споглеждаха.

— Е? — запита Бевърли с мелодичен, леко дрезгав глас. — За какво ще пием?

— За нас — внезапно каза Ричи.

Вече не се усмихваше. Очите му срещнаха погледа на Бил и с огромна, почти непоносима сила върху Бил се стовари споменът как двамата с Ричи се прегръщаха и ридаеха насред Нийбълт стрийт след изчезването на оная твар — може би клоун, а може би върколак. Когато надигна чашата, ръката му трепереше и няколко капки се разляха върху покривката.

Ричи бавно стана на крака. Останалите го последваха един по един: първо Бил, после Бен, Еди, Бевърли и накрая Майк Хенлън.

— За нас — каза Ричи и гласът му трепереше, също като ръката на Бил. — За Клуба на Неудачниците от 1958 година.

— За Неудачниците — повтори насмешливо Бевърли.

— За Неудачниците — изрече Еди. Зад очилата без рамки лицето му изглеждаше бледо и състарено.

— За Неудачниците — кимна Бен. В крайчеца на устните му трептеше сянката на слаба, измъчена усмивка.

— За Неудачниците — тихо каза Майк Хенлън.

— За Неудачниците — завърши Бил.

Чашите се докоснаха. Отпиха.

Тишината пак ги обгърна, но този път Ричи не я наруши. Сега тя беше необходима.

Седнаха по местата си и Бил се обади пръв:

— Хайде, Майк, изплюй камъчето. Разправяй какво става тук и какво можем да сторим.

— Най-напред хапнете — каза Майк. — После ще говорим.

И те похапнаха… дълго и с апетит. Като в старата поговорка за осъдения на смърт, помисли Бил, но така или иначе, не помнеше толкова да се е наслаждавал на масата от… още от детството, изкуши го ненадейна мисъл. Кухнята не можеше да се нарече прекалено изтънчена, но не беше и за пренебрегване, а най-важното — от всичко имаше по много. Шестимата се заеха да си прехвърлят ястия — свински ребра, му гу гайпан, чудесно задушени пилешки крилца, яйчени руладини, шунка пълнена с водни кестени, телешко на дървени шишчета.

Започнаха от китайските ордьоври пу-пу. В средата на всяко блюдо гореше пламъче и Ричи се захвана с детинско усърдие да слага в паничката над огъня от всичко по малко — включително половин яйчена руладина и няколко червени бобчета.

— Страшно си падам по фламбетата — сподели той с Бен. — И лайно на керемида бих изял, стига да е фламбе.

— Сигурно вече си пробвал — подметна Бен.

Бевърли се разкикоти до премала и трябваше да изплюе хапката в салфетката си.

— О, Боже, май ще ми призлее — каза Ричи, имитирайки с поразителна точност гласа на Дон Пардо и Бевърли се задъха от смях.

— Престани, Ричи — изпъшка тя. — Предупреждавам те.

— Прието — каза Ричи. — Добър апетит, скъпа.

Роза лично поднесе десерта — огромен фламбиран кейк Аляска — на почетното място, където седеше Майк.

— Още фламбе за моята трапеза — възкликна Ричи с глас на човек, пристъпващ през райските порти. — Това май ще е най-приятният обяд в целия ми живот.

— Прав сте, разбира се — скромно отвърна Роза.

— Ако духна пламъка, може ли да си пожелая нещо? — запита той.

— В „Ориенталски нефрит“ всички желания се сбъдват, сър.

Усмивката на Ричи помръкна изведнъж.

— Горещо подкрепям доброто ви чувство — промълви той, — но, знаете ли, просто не ми се вярва да е така.

Унищожиха кейка почти до последната троха. Когато Бил се облегна назад и поотпусна колана си, погледът му плъзна по чашите върху масата. Изглеждаха стотици. Той леко се усмихна, като си спомни, че лично беше унищожил две мартинита за аперитив и Бог знае колко бутилки бира „Кайрин“ след това. Другите също не си бяха губили времето. Както ги беше налегнала жаждата сигурно не биха се отказали и от спирт за горене. И все пак не се чувствуваше пиян.

— Не съм хапвал така откакто бях хлапе — въздъхна Бен. Всички се озърнаха към него и по бузите му изби лека руменина. — Истина ви казвам. Последното ми подобно ядене май беше в началния клас на гимназията.

— На диета ли си минал? — запита Еди.

— Да — кимна Бен. — Свободната диета на Бен Ханском.

— И как тъй се престраши? — запита Ричи.

Бен смутено се размърда на стола.

— Едва ли ви се слушат разни вехти истории…

— За останалите не знам — каза Бил, — но на мен ми се слуша. Хайде, Бен. Давай. Какво чудо е превърнало Кълаун Камарата в днешния строен манекен?

Ричи весело изсумтя.

— Вярно, Камарата. Бях забравил.

— Не е кой знае каква история — каза Бен. — Даже изобщо не е история. След онова лято… след 1958… останахме в Дери още две години. После майка ми остана без работа и накрая потеглихме за Небраска, защото сестра й живееше там и предлагаше да ни приюти докато си стъпим на краката. Тъжна работа. Леля Джийн беше дърта усойница и всекиму гледаше да напомни на кое стъпало стои, все ни дуднеше какъв късмет сме извадили, че мама има великодушна сестра, колко било добре, че не разчитаме на подаяния и тъй нататък. Много се отвращаваше от моето шкембе. Само то й беше в устата. „Бен, трябва повечко да спортуваш. Бен, ако не отслабнеш, ще те тръшне сърдечен удар на млади години. Бен, засрами се, знаеш ли колко дечица измират от глад по света?“ — Той помълча и отпи глътка вода. — Най-лошото беше, че ако оставех нещичко недоядено, пак ми натякваше за гладните дечица.

Ричи се разсмя и кимна.

— Както и да е, страната едва излизаше от рецесията и майка ми почти цяла година стоя без работа. Когато напуснахме Ла виста, където живееше леля Джийн, и се преселихме в Омаха, бях наддал още четиридесет кила, а пък вие ме помните какъв бях. Мисля, че дебелеех просто напук на леля Джийн.

Еди подсвирна.

— Значи си станал към…

— Към деветдесет и пет — бавно изрече Бен. — Както и да е, посещавах гимназията Ист сайд в Омаха и часовете по физкултура бяха… да не ви разправям. Момчетата ми викаха Бъчвата. Представете си как съм изглеждал. Подигравките продължиха около седем месеца. Един ден, докато се преобличахме след физкултурата, две-три момчета взеха… взеха да ме пляскат по корема. На това му викаха „мазна баня“. Скоро се лепнаха още две-три момчета. После още пет-шест. Накрая всички ме подгониха из съблекалнята, след това по коридора и през цялото време ме шляпаха по шкембето, по задника, по гърба, по краката. Изплаших се и закрещях. А ония се хилеха като шантави.

Забил поглед в масата, Бен съсредоточено подреждаше приборите си.

— Знаете ли — каза той, — тогава май за последен път си припомних Хенри Бауърс и после го забравих чак докато Майк ми се обади преди два дни. Хлапето, което подхвана закачките, беше селяче с едри, мазолести ръце и както бягах, изведнъж ми щукна в главата, че Хенри се е върнал. Мисля… не, не мисля, а знам, че точно тогава се паникьосах. Гонеха ме по коридора покрай шкафчетата за дрехи. Бях гол и червен като рак. Вече нямах и капчица достоинство… не знаех на кой свят съм, както се казва. Не помнех къде съм. Пищях за помощ. А те търчаха подире ми с крясъци: Мазна баня! Мазна баня! Мазна баня! В края на коридора…

— Бен, защо се измъчваш така? — рязко го прекъсна Бевърли. Лицето й беше пепеляво. Нервно посегна към водната чаша и едва не я разля.

— Остави го да свърши — каза Бил.

Бен го поогледа, после кимна.

— В края на коридора имаше скамейка. Спънах се, паднах и си ударих главата. Момчетата постояха наоколо минута-две, после някой каза: „Добре. Стига толкова. Бягайте да се преобличате.“ На вратата стоеше треньорът по анцуг — бяло горнище и син панталон с бели кантове. Не знам откога е бил там. Всички го гледаха — някои с усмивка, други виновно, трети се правеха на отнесени. След малко си тръгнаха. И аз се разплаках. Треньорът просто си стоеше пред вратата на салона и ме гледаше — гледаше голото шишкаво момче, цялото зачервено от мазната баня, гледаше го как лежи и плаче. Накрая каза: „Да ти го набутам в човката, Бени, що не вземеш да млъкнеш?“ За пръв път чувах такива думи от учител и толкова се стреснах, че наистина млъкнах. Вдигнах очи към него, а той пристъпи напред и седна на скамейката, в която се бях спънал. Приведе се и свирката около врата му ме чукна по челото. За миг си помислих, че ще ме целуне или нещо подобно и цял изтръпнах, но той ми сграбчи циците в шепи и стисна яко. После ме пусна и избърса длани в анцуга си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. „Да не мислиш, че ще те утешавам? — запита. — Хич даже. Момчетата се отвращават от теб и аз също. По различни поводи, но нали и на възраст сме различни. Те не знаят защо си им противен. Аз знам. Защото виждам, че Господ Бог ти е дал хубаво тяло, а ти го погребваш в гадна лоена камара. Драйфа ми се като гледам мекушавата ти тъпотия. Слушай ме сега, Бени, защото друг път няма да ти го кажа. Чака ме футболният отбор, и баскетболният, и леката атлетика, а нейде между тях трябва да наместя плувците. Тъй че ще го кажа само веднъж. Ти си шишкав ей-тук. — И ме почука по челото точно там, където ме бе закачила гадната му свирка. — Оттам затлъстяват всички. Наложи си диета в куфалницата и ще вземеш да губиш килограми. Обаче такива като тебе нямат воля да го сторят.“

— Какъв мръсник! — възмути се Бевърли.

— Аха — ухили се Бен. — Само дето не знаеше, че е мръсник, толкова беше тъп. Сигурно беше гледал стотина пъти филма „Учител по физкултура“ с Джак Уеб и искрено си въобразяваше, че ми прави добро. А всъщност така и стана. Защото точно тогава си помислих нещо. Помислих си…

Той извърна глава, навъси се… и Бил изпита странното чувство, че знае какво ще последва, още преди да го чуе.

— Казах ви, че за последен път си припомних Хенри Бауърс докато ме гонеха момчетата. Е, когато треньорът стана да си върви, за последен път си помислих какво бяхме сторили през лятото на петдесет и осма. Помислих си…

Той пак се запъна и ги огледа един по един, сякаш диреше нещо в лицата им. После колебливо продължи:

— Помислих си колко страхотни бяхме седмината заедно. Помислих си какво сторихме, как го сторихме и изведнъж ме порази мисълта, че ако треньорът се беше сблъскал с нещо подобно, косата му тутакси щеше да побелее, а сърцето му щеше да клъцне и да спре като вехт часовник. Непочтена мисъл, разбира се, обаче и той не беше почтен с мене. А след това всичко стана съвсем просто…

— Побеснял си — каза Бил.

Бен се усмихна.

— Да, точно така. Викнах му: „Треньоре!“ Той се завъртя и ме изгледа. „Нали казахте, че тренирате отбора по лека атлетика?“ — запитах аз. „Да — отвърна той. — Само че не виждам какво общо имаш с тая работа.“ „Слушай сега, тъпо безмозъчно копеле — рекох аз. Той зяпна и очите му станаха като палачинки. — През март ще се надбягвам с отбора по лека атлетика. Какво мислиш по въпроса?“ „Мисля, че ще е най-добре да си затвориш човката, преди да ти навлече големи неприятности“ — каза той. „Когото и да ми пуснеш, ще го надбягам — отсякох аз. — Ще ти надбягам и най-добрия състезател. А после, мамицата ти гадна, ще искам да се извиниш.“ Той сви юмруци. За момент помислих, че ще се върне и ще ме смаже от бой. Но после отпусна ръце и тихо рече: „Само дрънкаш, шишко. Много ти знае устата. Но видя ли да надбягаш най-добрия ми състезател, още същия ден зарязвам гимназията и отивам на село да бера царевица.“ Каза го и си тръгна.

— Свали ли килограмите? — запита Ричи.

— И още как — кимна Бен. — Само че треньорът грешеше. Не дебелеех от главата. Цялата работа беше в майка ми. Вечерта се прибрах и казах, че искам да отслабна. Стана страхотен сканадал, накрая и двамата се разплакахме. Тя пак подхвана старата песен: всъщност не съм бил дебел, просто съм имал едър кокал, а от едро момче става едър мъж, затова трябва и да яде на едро, та да се държи на крака. Мисля, че за нея това беше… един вид успокоение. Страшничко е било да отглежда дете сам-самичка. Нямаше образование, нямаше дарби — нищо нямаше, освен готовност да работи от тъмно до тъмно. И когато можеше да ми сипе допълнително… или да ме погледне отвъд масата и да види как наддавам…

— Тогава е усещала, че печели битката — обади се Майк.

— Аха. — Бен допи бирата и избърса с опакото на дланта пенестото мустаче от горната си устна. — Това беше най-голямото сражение — не вътре в главата ми, а с нея. Месеци наред тя просто не искаше да се примири. Отказваше да изхвърли старите дрехи и да ми купи нови. По това време тичах — тичах навсякъде и понякога сърцето ми блъскаше толкова силно, че се боях да не припадна. След първото бягане на хиляда метра се издрайфах и ми причерня. По-нататък само драйфах. А като мина още малко време, трябваше да си придържам панталоните по време на бягането. Хванах се да разнасям вестници. Премятах чантата на шия и тя ме блъскаше по гърдите, защото си стисках панталоните с две ръце. Вечер се прибирах и изяждах само половин порция, а майка ми плачеше, че ще се уморя от глад, че си копая гроба, че не я обичам вече, че не ме е еня как се претрепва от работа.

— Господи — промърмори Ричи, палейки цигара. — Чудя се как си издържал, Бен.

— Просто не забравях лицето на треньора — каза Бен. — Просто си спомнях как ме гледаше, след като ме бе стиснал за циците в коридора пред съблекалните. Така издържах. С парите от вестниците си купих нови джинси и още туй-онуй, а старецът от долния апартамент ми проби с шило нови дупки на колана — пет или шест, доколкото си спомням. И тогава май пак се сетих за предния път, когато трябваше да си купя джинси — когато Хенри ме блъсна в Пущинака и бях целият в дрипи.

— Аха — широко се усмихна Еди. — Тогава измисли номера с шоколадовото мляко. Помниш ли?

Бен кимна.

— Не знам как е било, но и да съм си спомнил, отминало е за секунда. Горе-долу по същото време в гимназията имахме курс по здраве и хранене. Открих, че човек може да яде колкото си ще сурови зеленчуци, без да наддава. И ето че една вечер майка ми сложи на масата салата от марули и суров спанак с ябълкови резенчета и мъничко шунка. Никога не съм си падал по заешките деликатеси, обаче онзи път изпразних три чинии и все повтарях колко е вкусно. Това кажи-речи оправи нещата. Тя не се интересуваше какво ям, стига да е много. Затрупа ме със салати. Три години само с това преживявах. Понякога тичах пред огледалото да видя дали не са ми пораснали ушите.

— А какво стана с треньора? — запита Еди. — Имаше ли надбягване.

И той опипа инхалатора, сякаш мисълта за бягане беше пряко свързана с астмата.

— О, имаше — каза Бен. — Двеста и четиристотин метра. Дотогава бях смъкнал трийсетина килограма и пораснах с пет сантиметра, тъй че останалото тегло си пасна на място. Още в първия ден на квалификациите всички ми гълтаха праха и на двете дистанции. После отидох при треньора, който беше готов газ да пикае от яд и му рекох: „Май ви е време да зарежете тая работа и да се захващате с царевицата. Кога потегляте за Канзас?“ Отначало той не продума — просто ме просна по гръб с един як тупаник. Заяви, че не щял в отбора си устато копеле като мен. „Няма да вляза в тоя отбор, та ако ще сам президентът Кенеди да ме моли — рекох аз, бършейки кръвта от устата си. — В крайна сметка ми направихте услуга, тъй че не държа да си устоите на думата… но случи ли ви се да хапнете варена царевица, спомняйте си за мене.“

Бен се поусмихна… ала в усмивката нямаше нито веселие, нито носталгия.

— Той каза, че ако не изчезна незабавно, ще ме бие до посиране. Точно така се изрази. Всички ни гледаха, включително и момчетата, които бях надбягал. Идеше им да потънат вдън земя. Но аз само рекох: „Ето какво ще ви кажа, треньоре. Един тупаник имате гратис, защото не умеете да губите и сте много стар за превъзпитание. Обаче пипнете ли ме с пръст още веднъж, ще се погрижа да останете без работа. Не знам дали ще успея, но мога да си направя труда. Смъкнах килограмите, значи имам право на малко достоинство и спокойствие. За такива неща се воюва.“

Бил се обади:

— Звучи великолепно, Бен… но писателят в душата ми не вярва някакво си хлапе да е говорило с подобни изрази.

Бен кимна със същата странна усмивка.

— И аз не вярвам, ако хлапето не е минало през нашите изпитания. Но казах точно това… и не се шегувах.

Бил се позамисли, после кимна.

— Прав си.

— Треньорът стоеше с ръце на кръста — продължи Бен. — Отвори уста и пак я затвори. Всички мълчаха. Тръгнах си и повече нямах вземане-даване с треньора Уудли. Когато си получих свидетелството за първата гимназиална година, в графата за физкултура беше натракано на машина „освободен“ и отдясно се мъдреше неговият подпис.

— Значи му натри носа! — провикна се Ричи и разтърси над главата си здраво стиснати ръце. — Голяма си работа, Бен!

Бен поклати глава.

— По-скоро натрих носа на част от самия себе си. Навярно всичко започна от треньора… но само мисълта за вас, момчета, ме накара да повярвам, че ще успея. И успях. — Той небрежно сви рамене, но Бил като че зърна ситни капчици пот в коренчетата на косата му. — Край на изповедите. И май няма да се откажа от още една бира. Пресъхна ми гърлото от приказки.

Майк повика сервитьорката.

Шестимата си поръчаха по още едно и в очакване на напитките се разбъбриха за дреболии. Бил гледаше как мехурчетата пълзят по стените на халбата му. Насмешливо и в същото време тревожно осъзна, че се надява още някой да подхване разказ за отминалите години — Бевърли да им разправи какъв чудесен съпруг си е намерила (дори да е ужасно скучен, каквито са повечето чудесни съпрузи), Ричи Тозиър да се раздрънка за весели случки пред микрофона, Еди Каспбрак да опише как изглежда отблизо Теди Кенеди, какви бакшиши дава Робърт Редфорд… или да обясни защо не е успял да се отърве от инхалатора, докато Бен е смъквал излишните килограми.

Истината е, помисли Бил, че всеки момент Майк може да заговори, а не съм сигурен дали искам да го изслушам. Истината е, че сърцето ми се е поразтупкало, а ръцете — поизстинали. Истината е, че двайсет и пет излишни години ми идват множко за подобен страх. Стари сме вече. Хайде, кажете нещо, каквото и да било. Дайте да си говорим за кариери, за съпруги, за това колко е странно да срещнеш приятели от детинство и да да откриеш, че сам не си избягнал шамарите на времето. Дайте да си говорим за секс, за бейзбол, за цените на бензина, за бъдещето на страните от Варшавския договор. За всичко друго, но не и за онова, което ни е събрало. Хайде, кажете нещо.

И сякаш чул молбата му, Еди Каспбрак заговори. Но не за облика на Тед Кенеди, не за бакшишите на Робърт Редфорд, дори не за безпомощната си привързаност към машинката, наречена някога от Ричи „дробосмукачката на Еди“. Той запита Майк кога е умрял Стан Юрис.

— По-миналата вечер. След като му се обадих по телефона.

— Имало ли е нещо общо с… с това, за което сме тук?

— Бих могъл да изклинча от въпроса и да кажа, че никой не знае, щом не е оставил бележка — отвърна Майк. — Но нещастието е станало веднага след разговора, тъй че изводите са ясни.

— Самоубил се е, нали? — глухо изрече Бевърли. — О, Господи… горкият Стан.

Останалите гледаха Майк, който допи бирата си и каза:

— Да, самоубил се е. Доколкото разбрах, малко след разговора ни отишъл да напълни ваната, влязъл в нея и си прерязал вените.

Бил се огледа и изведнъж масата му се стори обградена от бледи, потресени лица — без тела, само кръгли бели лица. Като бели балони, лунни балони, довеяни насам от ехото на едно старо обещание, което би трябвало отдавна да е заглъхнало.

— Как узна? — запита Ричи. — Имаше ли го в тукашните вестници?

— Не. Отдавна съм се абонирал за вестници от местата, където живеете. Държах ви под око през всичките тия години.

— Великият надзирател — кисело промърмори Ричи. — Благодаря, Майк.

— Това ми беше работата — простичко отвърна Майк.

— Горкият Стан — повтори Бевърли. Изглеждаше зашеметена, неспособна да повярва. — А някога беше толкова храбър. Толкова… решителен…

— Хората се променят — каза Еди.

— Дали? — усъмни се Бил. — Стан беше… — Той размърда длани по масата, търсейки подходящите думи. — Беше човек на реда. Човек, който непременно си разделя книгите в библиотеката по жанрове… а после подрежда всеки раздел по азбучен ред. Сещам се какво каза веднъж — поне засега не помня къде бяхме и какво правехме, но мисля, че беше към края на цялата история. Каза, че може да изтърпи страха, но не понася да е мръсен. И според мен в това е целият Стан. Може би се е прекършил след обаждането на Майк. Виждал е само два пътя: да живее мръсен или да умре чист. Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто… просто закостеняват.

За миг всички затихнаха, после Ричи каза:

— Добре, Майк. Какво става в Дери? Разправяй.

— Мога да ви разкажа нещичко — въздъхна Майк. — Например какво става в момента… или да ви разкрия какви сте били. Но не мога да ви разкажа всичко за лятото на 1958, пък и не вярвам да се наложи. Рано или късно ще си припомните сами. А освен това мисля, че ако разкажа прекалено много преди съзнанието ви да е укрепнало за спомените, може да ви сполети…

— Онова, което се случи на Стан? — тихо запита Бен.

Майк кимна.

— Да. Точно от това се боя.

— Щом е тъй, разкажи ни каквото можеш, Майк — предложи Бил.

— Добре — рече Майк. — Ще ви разкажа.

4. Неудачниците се запознават с историята

— Убийствата започнаха отново — каза Майк без предисловия.

Той надигна глава, плъзна поглед по лицата им и накрая се втренчи в Бил.

— Първото от „новите убийства“ — ако ми разрешите този доста злокобен израз — започна върху моста на Главната улица и свърши под него. Жертвата беше хомосексуалист, или по-скоро наивник на име Ейдриън Мелън. Страдаше от тежки пристъпи на астма…

Ръката на Еди крадешком пропълзя да докосне инхалатора.

— Случи се на 21 юли миналото лято, през последната вечер на фестивала, наречен Дни на Канала — нещо като тържество… един вид…

— Местен ритуал — глухо изрече Бил.

Дългите му пръсти бавно масажираха слепоочията и за останалите не бе трудно да се досетят, че мисли за братчето си Джордж… Джордж, който по всяка вероятност бе сложил начало на някогашните ужаси.

— Ритуал — спокойно повтори Майк. — Да.

И той разказа набързо за тъжната участ на Ейдриън Мелън, гледайки с неохота как очите им стават все по-широки и по-широки. Разказа им какво е описано в „Дери нюз“ и какво е премълчано… включително показанията на Дон Хагарти и Кристофър Ънуин за някакъв клоун, който дебнел под моста досущ като трола от старата детска приказка… и според Хагарти представлявал нещо средно между Роналд Макдоналд и Бозо.

— Той е бил — дрезгаво прошепна Бен. — Онзи скапан, гаден Пениуайз.

— Има и още нещо — каза Майк, без да откъсва очи от Бил. — Един от участниците в разследването… всъщност полицаят, който измъкна Ейдриън Мелън от канала… се казва Харолд Гарднър.

— Исусе Христе! — възкликна Бил с немощен, пресеклив глас.

— Бил? — Бевърли се озърна и го хвана за рамото. Гласът й трепереше от изненада и тревога. — Бил, какво ти е?

— По наше време Харолд трябва да е бил около петгодишен — каза Бил. Смаяният му поглед диреше потвърждение по лицето на Майк.

— Да.

— Какво има, Бил? — запита Ричи.

— Х-х-харолд Гарднър е с-син на Дейв Гарднър — обясни Бил. — Когато у-убиха Джордж, Дейв живееше на нашата улица. Той пръв стигна до Джъ-джъ… до брат ми и го донесе у дома, увит в одеяло.

Всички седяха мълчаливо, нямаха какво да кажат. Бевърли плъзна длан пред очите си.

— Май всичко си пасва, нали? — каза най-сетне Майк.

— Да — тихо потвърди Бил. — Всичко си пасва.

— Както вече казах, дълги години ви държах под око — продължи Майк, — но едва тогава взех да разбирам защо го правя, с каква реална и конкретна цел. И все пак изчаквах, исках да видя как ще се развият събитията. Разбирате ли, усещах, че трябва да бъда абсолютно уверен, преди… да объркам живота ви. Не деветдесет, или даже деветдесет и пет на сто. Само стопроцентова гаранция ми вършеше работа. През декември миналата година в Мемориал парк откриха трупа на осемгодишния Стивън Джонсън. Също като Ейдриън Мелън, детето е било жестоко обезобразено малко преди или малко след смъртта си, но има вероятност да е умряло просто от страх.

— А следи от сексуално насилие? — запита Еди.

— Не. Просто беше обезобразено.

— Колко са общо? — запита Еди с вид на човек, който изобщо не желае да чуе отговора.

— Зле е — каза Майк.

— Колко? — повтори Бил.

— Девет. Засега.

— Не може да бъде! — провикна се Бевърли. — Щеше да пише във вестниците… щяха да ги показват по телевизията! Когато онзи смахнат полицай застреля жените в Касъл Рок… когато избиваха деца в Атланта…

— Да — каза Майк. — Дълго размислях за това. Наистина, убийствата в Атланта са най-близки по дух до тукашните събития и Бев има право: онова беше сензация от национален мащаб. В известен смисъл тъкмо това сравнение ме плаши най-много. Девет убити деца… тук трябваше да е тъпкано с телевизионни екипи, шантави екстрасенси, репортери от „Атлантик монтли“ и „Ролинг стоун“… с две думи — пълен журналистически цирк.

— Но не е така — каза Бил.

— Да — кимна Майк, — не е. О, писаха в неделното приложение на портландския седмичник „Телеграм“. За последните две престъпления имаше статия и в бостънския „Глоуб“. През февруари бостънската телевизионна програма „Добър ден!“ имаше предаване за неразгаданите убийства и един от поканените специалисти спомена мимоходом за Дери… но не личеше да знае, че е имало подобни серии от убийства през 1957–58 и 1929–30. Разбира се, за мълчанието има и други, очевидни причини. Атланта, Ню Йорк, Чикаго, Детройт — това са все големи журналистически центрове и стане ли нещо там, вдига се олелия. А в Дери и радиостанция няма, ако не се брои малкият УКВ предавател в гимназията. В сравнение с нас, Бангор е журналистически рай.

— Е, имате си „Дери нюз“ — подметна Еди и всички се разсмяха.

— Знаете обаче, че в днешния свят разстоянията нямат значение. Радиото и телевизията са оплели цялата страна. Рано или късно, сензацията трябваше да избухне в национален мащаб. Но не избухна. И мисля, че причината е една: То не желае.

— То — промърмори Бил, сякаш сам на себе си.

— То — потвърди Майк. — Щом ще го наричаме някак, поне да е както преди. Знаете ли, напоследък си мисля, че То е тук отдавна… каквото и да представлява… че То е станало част от Дери, свързана неразделно с градчето — като Водонапорната кула, като Канала, като Баси парк или библиотеката. Обаче не е част от външността, разбирате ли? Може някога да е било така, но сега е… вътре. Някак е проникнало в душата на градчето. Само така мога да разбера всички ужасни събития, които са ставали тук — както трудно обяснимите, така и съвсем необяснимите. През 1930 година избухнал пожар в негърски увеселителен клуб, наречен „Черното петно“. Година преди това банда тъпоумни разбойници от времето на Депресията били избити на Канал стрийт посред бял ден.

— Бандата на Брадли — уточни Бил. — Имали са престрелка с агенти на ФБР, нали?

— Тъй казват историческите книги, но не е съвсем точно. Доколкото успях да открия — и какво ли не бих дал, за да се окаже невярно, защото обичам този град — седемчленната банда на Брадли всъщност била опушкана от почтените граждани на Дери. Някой път ще ви разправя историята. През 1906 година стоманолеярната на Кичънър избухнала по време на великденския лов на яйца. Същата година имало поредица от ужасяващо жестоки убийства на животни и следите в крайна сметка довели до Андрю Рулин (днес внукът на брат му владее множество ферми край града). По всяка вероятност Андрю бил пребит до смърт от тримата помощник-шерифи, които трябвало да го арестуват. Нито един от тях не бил изправен пред съда.

Майк Хенлън извади от вътрешния си джоб малък бележник, запрелиства го и продължи да говори, без да надига глава.

— През 1877 година на територията на общината е имало четирима линчувани. Един от тия, които намазали въжето, бил пасторът на Методистката църква — твърди се, че удавил и четирите си деца във ваната като котета, после пръснал черепа на жена си. Сложил пушката в ръцете й, за да прилича на самоубийство, обаче никой не му повярвал. Предната година в една колиба край Кендъскиг били намерени труповете на четирима дървари, буквално накълцани на парчета. Изчезнали деца, даже цели семейства — за тия неща се споменава в откъси от стари дневници… а в официалните документи не срещаме нито дума. Мога да продължа още и още, но навярно вече схващате.

— Да, схващаме — каза Бен. — Нека става каквото ще, стига само да не се разчуе.

Майк затвори бележника, прибра го и мрачно огледа приятелите си.

— Ако не бях библиотекар, а застрахователен агент, навярно щях да ви представя диаграма. От нея би проличало невероятно високото ниво на всички най-жестоки престъпления, включително изнасилвания, кръвосмешения, обири, кражби на коли, пребити съпруги, деца и просто случайни минувачи. В Тексас има един неголям град, където нивото на престъпленията е далеч по-ниско от средностатистическите данни за страната. Необичайното добродушие на местните жители се дължало на питейната вода — в нея имало някакви природни успокояващи примеси. Тук става точно обратното. Даже в най-обикновена година Дери не е приятно място за живеене. Но веднъж на всеки двайсет и седем години — макар че цикълът никога не е съвсем точен — насилието бясно излита нагоре… и този факт никога не е бил национална сензация.

— Искаш да кажеш, че градчето е болно от рак — обади се Бевърли.

— Нищо подобно. Ако не се лекува, ракът неминуемо води до смърт. Дери не умира; напротив, процъфтява… разбира се, скромно, потайничко, без сензации. Обикновено преуспяващо градче в един рядко населен щат, където прекалено често стават неприятни неща… а на всеки четвърт век се падат и по няколко чудовищни събития.

— И от самото начало ли е така? — запита Бен.

Майк кимна.

— От самото начало. През 1715–16, после от 1740 до 1743 — лошо време трябва да е било — после 1769–70 и тъй нататък. Чак до ден-днешен. Имам чувството, че става все по-зле, може би защото при всеки нов цикъл в Дери има повече хора, а може би и по друга причина. Но през 1958 година цикълът сякаш свършва преждевременно. По наша заслуга.

Бил Денброу се приведе напред и очите му пламнаха.

— Наистина? Сигурен ли си?

— Да — каза Майк. — Всички други цикли достигат максимума си някъде през септември и после бързо приключват. Обикновено към Коледа животът вече е що-годе нормален… Най-много да се провлачи до Великден. С други думи, веднъж на всеки двайсет и седем години настъпват лоши периоди, траещи от четиринайсет до двайсет месеца. Но мрачният период, започнал с убийството на брат ти през октомври 1957, свършва внезапно през август 1958.

— Защо? — рязко запита Еди. Дишаше тежко, мъчително; Бил долови познатото тъничко свистене в дъха му и разбра, че не след дълго Еди ще се вкопчи в дробосмукачката. — Какво сме направили?

Въпросът увисна във въздуха. Майк се позамисли… сетне тръсна глава.

— Ще си спомните — каза той. — Малко по малко ще си спомните.

— Ами ако не си спомним? — запита Бен.

— Тогава Господ да ни е на помощ.

— Девет убити деца за една година — промълви Рич. — Исусе!

— Лайза Албрехт и Стивън Джонсън в края на 1984 — каза Майк. — През февруари изчезна Денис Торио. Ученик от гимназията. Към средата на март намериха тялото му в Пущинака. Обезобразено. Наблизо лежеше това.

Той извади снимка от вътрешния си джоб, където бе прибрал бележника. Фотографията тръгна от ръка на ръка. Бевърли и Еди я огледаха с недоумение, но Ричи Тозиър реагира незабавно. Изтърва снимката, сякаш беше нажежена.

— Господи! Господи, Майк!

Той изправи глава и огледа останалите с разширени, потресени очи. След малко вдигна снимката и я подаде на Бил.

Бил се взря в нея и усети как целият свят наоколо бавно потъва в трептяща сива пелена. За миг очакваше да припадне. Чу стон и разбра, че е излетял от собственото му гърло. Изпусна снимката.

— Какво има? — долетя до слуха му гласът на Бевърли. — Какво означава това, Бил?

Той мълча, докато намери сили да избъбри:

— Ученическата снимка на брат ми. На Джъ-джорджи. Снимката от неговия албум. Оная, която се раздвижи. И ми намигна.

Фотографията отново обиколи масата, а Бил седеше като вкаменен и гледаше в пустотата. Беше преснимана. На бял фон лежеше омачкана ученическа снимка — широко усмихнатите устни разкриваха две щърби дупки, в които никога нямаше да пораснат нови зъби (освен ако растат и в ковчега, помисли Бил и потрепера). На ръба, под снимката на Джордж, личаха думите УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.

— Тази година ли е намерена? — запита Бевърли. Майк кимна и тя се обърна към Бил. — Кога я видя за последен път, Бил?

Той облиза устни, помъчи се да заговори. От гърлото му не излиташе нито звук. Опита пак. Чуваше в главата си ехото на думите, разбираше, че заекването се връща, бореше се с него, бореше се с ужаса.

— Не съм виждал тази снимка от 1958 година. От пролетта след като умря Джордж. Когато поисках да я покажа на Ричи, беше и-изчезнала.

Раздаде се гръмко хриптене и всички стреснато завъртяха глави. Еди смутено остави инхалатора на масата.

— Еди Каспбрак пали двигателя! — весело се провикна Ричи и изведнъж от устата му прозвуча зловещо познатия Глас на Коментатора от кинопрегледите. — Днес в Дери целият град се събра да гледа Парада на Астматиците и звездата на събитието бе нашият славен Ед Сополивеца, известен в цяла Нова Англия под името…

Внезапно той млъкна и бавно вдигна ръка, сякаш искаше да закрие очите си, а Бил помисли: Не… не е това. Не да закрие очи, а да побутне очилата. Очилата, които отдавна не съществуват. О, Господи Исусе, какво става тук?

— Извинявай, Еди — каза Рич. — Беше жестоко. Не знам какво ме прихвана.

И той се огледа с недоумение.

Сред тишината прозвуча гласът на Майк Хенлън:

— След като откриха трупа на Стивън Джонсън, си дадох обещание, че ако се случи още нещо — ако има още един ясен случай — ще ви се обадя. Но в крайна сметка изчаках още два месеца. Бях като хипнотизиран от станалото, от неговата преднамереност… даже целенасоченост. Снимката на Джордж бе намерена край едно паднало дърво, само на три метра от трупа на Торио. Не беше скрита; напротив. Сякаш убиецът е искал да я открият. И съм сигурен, че е точно така.

— Как се добра до тая фотография, Майк? — запита Бен. — Тя е от полицейските архиви, нали?

— Да, оттам е. Имам един познат в полицейското управление, който гледа да си докара нещичко извънредно. Плащам му по двайсет долара месечно — повече не мога да си позволя. Той пък ме затрупва със сведения… Четири дни след Торио бе открит трупът на Доун Рой. В парка Маккарън. Тринайсетгодишен. Обезглавен… Тази година, двайсет и трети април. Адам Теро. Шестнайсетгодишен. Обявен за изчезнал, когато не се прибрал у дома след репетиция на ученическия оркестър. На следващия ден открит край пътеката през парковата зона в района на Западния булевард. Също обезглавен… Шести май. Фредерик Кауън. Две годинки и половина. Удавен в тоалетната чиния у дома си.

— О, Майк! — възкликна Бевърли.

— Да, ужасно е — прекъсна я той почти гневно. — Мислиш ли, че не знам?

— Полицията не допуска ли, че може да става дума за… за някакъв нещастен случай? — запита Бев.

Майк поклати глава.

— Майката простирала пране в задния двор. Чула звуци от борба… чула сина си да пищи. Хукнала презглава. Разказва, че докато тичала по стълбите към втория етаж, чула непрекъснатото бучене на казанчето… и нечий смях. Според нея гласът бил човешки.

— И нищо ли не е видяла? — запита Еди.

— Видяла сина си — тихо каза Майк. — С прекършен гръбнак и счупен череп. Стъклената кабинка на душа била разбита. Навсякъде било опръскано с кръв. Майката сега е в Бангорската психиатрична клиника. Моят… моят полицейски източник твърди, че е напълно обезумяла.

— Нищо чудно след тая шибана гледка — дрезгаво промълви Ричи. — Дайте една цигара.

Бевърли му подаде. Рич я запали с треперещи ръце.

— Според полицейската версия убиецът е влязъл през предната врата, докато майката простирала пране в задния двор. Предполага се, че когато тя хукнала по стълбите, той е скочил през прозореца на банята в същия двор и веднага изчезнал. Но сами знаете какви са тия прозорчета — и седемгодишно дете едва ще се провре. А височината е седем метра и вътрешното дворче е покрито с калдаръм. Радмейкър не обича да приказва на тая тема, пък и никой от пресата не го е подхващал с по-сериозни въпроси.

Майк отпи глътка вода и им подаде нова снимка. Не полицейска, а пак ученическа. Усмихнато тринайсетгодишно момче, облечено с новички дрехи, беше скръстило кротко в скута си чисти ръце с грижливо изрязани нокти… но в очите му блестяха дяволити искрици. Негърче.

— Джефри Холи — каза Майк. — На 13 май. Една седмица след убийството на малкия Кауън. Изкормен. Намериха го в Баси парк, близо до Канала… Девет дни по-късно, на 22-ри, трупът на петокласника Джон Фиъри бе открит на Нийбълт стрийт…

Еди нададе остър, пресеклив писък. Посегна с разтреперана ръка за инхалатора и го събори от масата. Шишенцето се търкулна към Бил, който го вдигна. Еди бе прежълтял. Дъхът болезнено свистеше в гърлото му.

— Дайте му нещо за пиене! — изрева Бен. — Дайте му нещо…

Но Еди поклати глава. Пъхна инхалатора в гърлото си и натисна спусъка. Гърдите му конвулсивно подскочиха, докато се мъчеше да поеме огромна глътка въздух. Пак стисна инхалатора и се облегна назад задъхан, с притворени очи.

— Ще се оправя — изпъшка той. — Само минутка и пак съм в компанията.

— Еди, сигурен ли си? — запита Бевърли. — Може би трябва да полегнеш…

— Ще се оправя — свадливо повтори той. — Просто… се стреснах. Разбирате ме. Стреснах се. Съвсем бях забравил за Нийбълт стрийт.

Никой не отговори; беше излишно. Бил помисли: Тъкмо повярваш, че вече нищо не може да те стресне, но Майк изведнъж вади ново име, после още и още, като черен магьосник с куп злокобни фокуси в цилиндъра — и пак се пльосваш по задник.

Това бе свръх човешките сили — да възприемат наведнъж целия изблик на необяснима жестокост, насочена кой знае защо пряко срещу шестимата в тази зала… поне така подсказваше снимката на Джордж.

— И двата крака на Джон Фиъри бяха откъснати — продължи тихичко Майк, — но съдебният лекар казва, че е станало след смъртта. Изглежда, че е умрял от страх в буквалния смисъл на думата. Намерил го пощенският раздавач, който забелязал изпод верандата да се подава ръка…

— Било е на номер 29, нали? — запита Рич и Бил го стрелна с очи. Рич отвърна на погледа, кимна лекичко и пак се завъртя към Майк. — Нийбълт стрийт двайсет и девет.

— О, да — потвърди Майк все със същия спокоен глас. — Било е на номер 29. — Той отпи още глътка вода. — Добре ли си, Еди?

Еди кимна. Дишаше по-леко.

— Един ден след като откриха Фиъри, Радмейкър арестува предполагаемия убиец — продължи Майк. — Между другото, същия ден в уводна статия на „Дери нюз“ поискаха оставката му.

— Само след осем убийства? — подметна Бен. — Какви прибързани хора.

Бевърли запита кой е бил арестуван.

— Един тип, който живееше в барачка край шосе № 7 — далече от града, почти в землището на Нюпорт. Същински отшелник. Палеше си печката със съчки от гората, а покривът му беше от крадени керемиди и вехти автомобилни тасове. Името му е Харолд Ърл. Сигурно през целия си живот не е виждал двеста долара накуп. Когато откриха убитото момче, някакъв минаващ шофьор го зърнал да стои пред барачката си и да зяпа небето. Дрехите му били целите в кръв.

— Щом е тъй, може би… — обнадежди се Рич.

— Под сайванта му имало три одрани елена — прекъсна го Майк. — Бракониерствувал из горите. Кръвта по дрехите му се оказа животинска. Радмейкър го попитал дали е убил Джон Фиъри и според моя човек Ърл казал: „Ам’че да, сума ти народ съм изтрепал. Най-вече през войната.“ Освен това разправил, че нощем виждал разни работи из гората. Понякога срещал сини светлинки, които се реели ниско над земята. Наричал ги „мъртвешки лампички“. Бил виждал и Снежния човек. Пратиха го в Бангорската психиатрична клиника. Според медицинските изследвания, от черния му дроб не е останало кажи-речи нищо. Пиел е разредител за боя…

— Боже мой — прошепна Бевърли.

— … и страдал от халюцинации. Полицията се заинати и допреди три дни Радмейкър продължаваше да смята Ърл за най-вероятния извършител. Беше пратил осем души да копаят около колибата и да търсят липсващите глави, или абажури от човешка кожа, или Бог знае какво.

Майк помълча с наведена глава, после продължи. Гласът му изтъняваше.

— Все отлагах и отлагах. Но когато видях тая последна снимка, посегнах към телефона. Бог ми е свидетел, съжалявам, че не ви повиках по-рано.

— Дай да я видим — рязко каза Бен.

— Жертвата пак беше петокласник — поясни Майк. — Съученик на Фиъри. Откриха го край Канзас стрийт, недалече от мястото, където Бил си криеше колелото, когато ходехме в Пущинака. Името му е Джери Белууд. Разкъсан на парчета. Неговите… неговите останки бяха намерени в подножието на дългата циментова стена, изградена преди двайсет години почти край цялата Канзас стрийт за борба с ерозията. Полицейската снимка на част от стената над трупа на Белууд е направена само половин час след откриването му. Ето я.

Той връчи снимката на Рич Тозиър, който се взря и я подаде на Бевърли. Тя хвърли кратък поглед, навъси се и протегна ръка към Еди, който се загледа унесено, преди да предаде фотографията на Бен. Бен я прехвърли на Бил, почти без да поглежда.

По бетонната стена се разтегляха едри букви:

Бил мрачно надигна очи към Майк. Допреди малко беше объркан и изплашен; сега усещаше първите тръпки на прииждащ гняв. И това го радваше. Гневът не е кой знае колко приятно чувство, но все е за предпочитане пред стъписването и вледеняващия страх.

— Правилно ли се досещам с какво е написано?

— Да — каза Майк. — С кръвта на Джери Белууд.

5. Бибипкане за Ричи

Майк прибра фотографиите. Очакваше Бил да поиска ученическата снимка на Джордж, но Бил премълча. Когато снимките изчезнаха във вътрешния му джоб, всички — включително и Майк — въздъхнаха от облекчение.

— Девет деца — тихо изрече Бевърли. — Не мога да повярвам. Искам да кажа… разбирам го, но не мога да повярвам. Девет деца — и нищо? Съвсем нищо?

— Не е съвсем така — каза Майк. — Хората са гневни, хората се боят… или поне така изглежда. Наистина няма начин да разбереш кои са искрено развълнувани и кои се преструват.

— Преструват ли се?

— Бевърли, помниш ли как някога онзи човек просто си сгъна вестника и се прибра, докато ти крещеше за помощ?

За миг сякаш нещо изплува пред нея и по лицето й се разля ужасът на разбирането. Сетне остана само недоумение.

— Не… кога е било, Майк?

— Няма значение. Ще си спомниш. Засега мога само да кажа, че всичко в Дери върви според предвижданията. Изправени пред поредица от чудовищни убийства, хората реагират както се полага, а мнозина вършат точно каквото вършеха и през 1958, когато загиваха и изчезваха деца. Пак заседава Комитет за спасение на децата, само че вече не в гимназията, а в началното училище. В града са пристигнали шестнайсет детективи от екипа на щатската прокуратура и група агенти на ФБР — не знам колко са, а макар че Радмейкър се прави на много важен, сигурно и той не знае. Пак въведоха полицейски час…

— О, да. Полицейският час. — Бен се почеса по врата бавно и съсредоточено. — Големи чудесии бяха с него през 58-ма. Това поне помня.

— … и организираха групи от Майки-придружителки, та нито едно дете, от детската градина до осми клас включително, да не се прибира самичко. Само за последните три седмици в „Дери нюз“ се получиха над две хиляди писма с настоявания за решителни мерки. И, разбира се, пак започна изселването. Понякога си мисля, че то е единственият начин да разбереш кой искрено желае всичко да свърши и кой се преструва. Искрените хора се плашат и напускат града.

— Наистина ли напускат? — запита Ричи.

— Така е при всеки пореден цикъл. Не знам колко души напускат, защото от 1850 насам цикълът не е съвпадал с година на преброяване. Но трябва да са доста. Бягат като хлапета, които са влезли в изоставена къща и откриват, че там наистина има призраци.

— Елате си, елате си, елате си — тихо каза Бевърли. Когато откъсна поглед от ръцете си, тя се взря не към Майк, а към Бил. — То е искало да си дойдем. Защо?

— Наистина може да е искало — загадъчно потвърди Майк. — Естествено. Може да е искало. Например, за да си отмъсти. В края на краищата, нали ние му подляхме вода предния път.

— Да си отмъсти… или просто да оправи нещата — каза Бил.

Майк кимна.

— Знаете, че и в живота ви не всичко е наред. Нито един от вас не е напуснал Дери невредим… без неговия белег. Всички забравихте какво стана тук, а и до днес имате само откъслечни спомени за онова лято. Мимоходом да споменем любопитния факт, че всички сте богати.

— Е, хайде де! — обади се Ричи. — Чак пък…

— Кротко, кротко. — Майк се поусмихна и вдигна ръка. — Не ви обвинявам в нищо, просто опитвам да подредя фактите. Богати сте според аршина на един беден провинциален библиотекар, който след приспадане на данъците едвам си докарва единайсет бона годишно.

Рич смутено сви рамене под скъпия си костюм. Бен сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен да къса парченца от ръба на книжната си салфетка. Никой освен Бил не смееше да погледне Майк.

— Нито един от вас не е попаднал във висшето общество — продължаваше Майк. — Всички сте хора със свободна професия, но твърде заможни, дори според мярката на отбраните слоеве. Тук сме си наши, тъй че няма какво да криете — който е декларирал за миналата година доход под деветдесет хиляди долара, нека си вдигне ръката.

Петимата се спогледаха едва ли не боязливо, типично по американски смутени от наглостта на собствения си успех — сякаш парите са като варени яйца и прекалената им консумация неминуемо води до миризливи пръдни. Бил усети в бузите си горещия прилив на кръв, но не можеше да го спре. Беше получил с десет хиляди долара повече от споменатата сума само за първия вариант на сценария по „Таванската стая“. Договорът предвиждаше още две евентуални преработки — по двайсет хиляди долара за всяка. После дял от печалбата… плюс солидния аванс по договора за две бъдещи книги… наистина, какъв доход бе декларирал за миналата година? Около осемстотин хиляди, нали? Не ще и дума, изглеждаше чудовищно пред жалките единайсет хиляди долара на Майк.

Значи толкова ти плащат, за да опазваш фара, приятелю Майк, помисли Бил. Боже мой, трябвало е по някое време да си поискаш повишение.

Майк продължаваше:

— Бил Денброу, преуспяващ писател в едно общество, където истинските писатели се броят на пръсти и имат голям късмет, ако могат да си изкарат хляба. Бевърли Рогън, видна фигура в търговията с модни парцали — област, където мнозина са звани, но малко са призваните. Казано по-точно, тя е най-търсената моделиерка в Средните щати.

— О, заслугата не е моя — възрази Бевърли. Тя се изкиска нервно и запали цигара от цигара. — Всичко дължа на Том. Той е истинската фигура. Без него още щях да подшивам дантелки и ръбчета. Нямам и капчица търговски нюх, даже Том го признава. Стана просто… заради Том. Останалото е късмет.

Тя смукна дълбоко от цигарата и веднага я изгаси.

— Чини ми са, че таз дама нещо много са опъва — лукаво подметна Ричи.

Изчервена, тя рязко се завъртя на стола и впери насреща му негодуващ поглед.

— Какво би трябвало да означава това, Ричи Тозиър?

— Недей да ма пердашиш, мис Скарлет! — изписка Ричи с треперливия Глас на Пиканини… и в този миг Бил зърна потресаващо ясно момчето, с което бе дружил някога; не беше просто бледа сянка, спотаена под облика на порасналия Рич Тозиър, а отделно, независимо същество, по-реално дори от възрастния мъж. — Недей да ма пердашиш! Аз ша ти носим друго ментов сироп, мис Скарлет! Ша одиш да си го изпиваш на верандата, дека е по-хладничко! Недей да го пердашиш горкото момче!

— Невъзможен си, Ричи — сухо го прекъсна Бевърли. — Кога ще пораснеш?

Ричи я погледна и усмивката му бавно отстъпи място на недоумение.

— Преди да дойда тук — каза той — мислех, че съм пораснал.

— Рич, ти навярно си най-популярният дискожокер в Съединените Щати — каза Майк. — Лос Анджилис ти е в малкото джобче. Освен това участвуваш в още две програми — едната е обикновена класация на хитове, другата се нарича „Хит-майтапи“…

— Недей да ми дрънкаш бе, тъпанар — изтърси Ричи с грубия Глас на мистър Т, но неволно се изчерви. — Като ми минеш през ръчичките, няма да се познава кое е предница, кое задница. С един тупаник ще ти прекроя мозъка. А пък…

— Еди — продължи Майк, без да обръща внимание на Ричи, — ти имаш преуспяваща агенция за лимузини под наем в един град, където човек и на пешеходните пътеки трябва да се провира между големи черни автомобили. Всяка седмица в Ню Йорк фалират по две таксиметрови компании, но ти се справяш чудесно… А ти, Бен, навярно си най-преуспелият млад архитект на света.

Бен отвори уста да възрази… и безмълвно я затвори.

Майк се усмихна и разпери ръце.

— Не искам да притеснявам никого, но нека играем с открити карти. Някои хора преуспяват от младини, някои печелят в тясно специализирани професии… ако никой не хващаше голямата печалба, навярно всички щяха да плюят на работата. Да бяхте един или двама, можехме да го приемем за съвпадение. Но не сте един или двама — всички спечелихте, включително и Стан Юрис, който беше най-перспективният млад счетоводител в Атланта… тоест, в целия Юг. Правя си извод, че успехът ви идва от онова, което стана тук преди двайсет и седем години. Ако тогава бяхте имали контакт с азбестов прах и днес всички страдахте от рак на белите дробове, изводът щеше да е също тъй ясен и убедителен. Иска ли някой да възрази?

Огледа ги. Никой не възрази.

— Всички освен теб — каза Бил. — Какво е станало с теб, Мики?

— Не е ли очевидно? — Майк се усмихна. — Останах тук.

— Като пазач на фара — обади се Бен. Бил подскочи и го изгледа с изненада, но Бен не забеляза, защото се взираше в Майк. — Не ми е много приятно да го узная, Майк. Честно казано, чувствувам се гадно, надуто лайно.

— Подкрепям израза — добави Бевърли.

Майк търпеливо поклати глава.

— Нито един от вас няма защо да се чувствува виновен. Мислите ли, че аз съм избрал да остана или вие — който и да било — да заминете? Дявол да го вземе, та ние бяхме хлапета! Родителите ви се преселваха по една или друга причина, а вие бяхте просто част от багажа. Моите останаха. И дали решението наистина е било тяхно — на което и да било от седемте семейства? Не ми се вярва. Как е било решено кой да замине и кой да остане? Късмет ли е било? Съдба? То? Някой Друг? Не знам. Но не сме били ние. Затова зарежете тия приказки.

— Не си ли… огорчен? — боязливо запита Еди.

— Нямах време за огорчения — отвърна Майк. — Прекалено дълго бдях и чаках… Мисля, че съм бдял и чакал още преди да го осъзная, но през последните пет години бях, тъй да се каже, в бойна тревога. От Нова година насам си водя дневник. А когато пише, човек размишлява по-дълбоко… или просто по-специфично. Едно от нещата, за които писах и размишлявах, е какво представлява То. То се променя, знаем това. Освен това мисля, че чрез самата си същност То управлява хората и слага своя белег върху тях — също както скунсът може да те бележи задълго с вонящата си течност и после даже банята не помага. Както скакалецът пуска кафява капчица на дланта ти, щом го хванеш.

Майк бавно се разкопча и разгърна ризата си. Всички видяха дългите розови белези върху гладката кафява кожа на гърдите му.

— Както ноктите оставят белези — добави той.

— Върколакът — глухо изстена Ричи. — Боже мой, Шеф Бил, върколакът! Когато се върнахме на Нийбълт стрийт!

— Какво? — запита Бил. Гласът му беше като на стреснат от сън човек. — Какво, Ричи?

— Не си ли спомняш?

— Не… а ти?

— Аз… почти…

Объркан и изплашен, Ричи млъкна.

— Искаш да кажеш, че онази твар не е зла? — рязко запита Еди. Гледаше белезите като хипнотизиран. — Че е просто част от… естествения ред на нещата?

— Не е част от естествения ред на нещата, както го разбираме или предполагаме — отвърна Майк, закопчавайки ризата си, — и не виждам причина да заставаме върху друга основа, освен онази, която разбираме: То убива, убива малки деца и това е зло. Бил го разбра преди всички ни. Помниш ли, Бил?

— Помня, че исках То да умре — каза Бил и за пръв (и последен) път позволи на гласа си да изрече местоимението като собствено име. — Но не гледах чак толкова философски на нещата, нали ме разбирате — просто исках да го убия, защото То уби Джордж.

— И още ли искаш.

Бил се замисли дълбоко. Сведе поглед към разперените си длани и отново видя Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче. Изправи глава срещу Майк.

— П-п-повече от когато и да било.

Майк кимна, като че бе очаквал точно това.

— То остави белега си върху нас. То ни наложи волята си, както и върху целия град — ден подир ден, дори когато е изпадало в дрямка, или зимен сън, или каквото там прави между по-… по-бурните периоди. — Майк вдигна пръст. — Но ако То ни е наложило волята си, по някое време и ние намерихме начин да му наложим своята. Дали е загубило сили? Дали е изпитало болка? Всъщност, дали То не беше на косъм от смъртта? Мисля, че да. Мисля, че ние почти го убихме и си тръгнахме само защото вярвахме, че сме успели.

— Но и ти не помниш точно, нали? — запита Бен.

— Не. Съвършено ясно си спомням всичко до 15 август 1958. Но от този ден до 4 септември, когато тръгнахме на училище, царува пълна пустота. Не е мъгливо или неясно; просто изчезва безследно. С едно изключение: сякаш си спомням как Бил крещи за някакви мъртвешки светлини.

Ръката на Бил трепна конвулсивно. Една празна бирена бутилка отхвръкна на пода и се пръсна като бомба.

— Поряза ли се? — запита Бевърли, полунадигната от стола.

— Не — каза той. Гласът му звучеше сухо и дрезгаво. Ръцете му бяха настръхнали. Черепът му сякаш растеше; усещаше го как

(мъртвешките светлини)

разтяга кожата на лицето с болезнени, пулсиращи тласъци.

— Ще взема да събера…

— Не, седи си.

Искаше да я погледне, а не можеше. Не можеше да откъсне очи от Майк.

— Спомняш ли си мъртвешките светлини, Бил? — тихо запита Майк.

— Не — каза той. Устата му беше безчувствена, както когато зъболекарят прекали с упойката.

— Ще си спомниш.

— Опазил ме Бог.

— Рано или късно ще си спомниш — каза Майк. — Но засега… не. И аз не помня. А някой от вас?

Другите поклатиха глави един по един.

— Ние сторихме нещо — тихо продължи Майк. — В един момент успяхме да сътворим своя, обща воля. В един момент постигнахме неимоверно взаимно разбиране, било то съзнателно или подсъзнателно. — Той се размърда неспокойно. — Господи, как ми се ще и Стан да беше тук. Имам чувството, че Стан би избистрил нещата с практичния си ум.

— Може да ги е избистрил — каза Бевърли. — Може би точно затова се е самоубил. Може да е разбрал, че ако има магия, тя не ще се поддаде на възрастни хора.

— А аз мисля другояче — възрази Майк. — Защото и шестимата имаме още една обща черта. Питам се дали някому от вас е хрумнало за нея.

Този път Бил отвори уста и веднага я затвори.

— Давай — подкани го Майк. — Знаеш какво е. Разбирам по лицето ти.

— Не съм сигурен дали знам — отвърна Бил, — но мисля, ч-че всички сме бездетни. То-о-ва ли е?

Останалите мълчаха и гледаха смаяно.

— Да — каза Майк. — Това е.

— Всеблаги Исусе! — възмутено възкликна Еди. — Какво общо има това с цената на фасула в Перу? Откъде ти хрумна, че всички на тоя свят трябва да имат деца? Откачил си!

— Имаш ли деца? — запита Майк.

— Да те вземат дяволите, щом си ни държал под око, както казваш, отлично знаеш, че нямам. Но продължавам да твърдя, че това не доказва абсолютно нищо.

— Опитвали ли сте с жена ти да имате деца?

— Не използуваме противозачатъчни средства, ако това те интересува. — Еди бе заел поза на накърнено достоинство, но по бузите му плъзна руменина. — Просто жена ми е малко… О, по дяволите. Жена ми е много пълна. Ходихме на лекар и той каза, че може изобщо да не забременее, ако не отслабне. Какво толкова, престъпление ли е?

— Кротко, Едс — успокои го Ричи и се приведе към него.

— Не ме наричай Едс и да не си посмял да ме щипеш по бузата! — кресна яростно Еди. — Знаеш, че мразя това! Открай време го мразя.

Ричи се дръпна и примига стреснато.

— Бевърли? — запита Майк. — Как е при теб и Том?

— Нямаме деца. Макар че и ние не се предпазваме. Том иска деца… аз също, разбира се — побърза да добави тя, хвърляйки поглед наоколо. Бил имаше чувството, че очите й блестят прекалено ярко, като очи на усърдна актриса. — Просто засега не се случва.

— Ходихте ли на прегледи? — запита Бен.

— О, да, разбира се — каза тя с тъничък, почти момичешки смях. И в едно от ония мигновени прозрения, които понякога спохождат любопитните и проницателни хора, Бил внезапно разбра куп неща за Бевърли и нейния съпруг Том, Най-Великият Мъж на Света. Бевърли бе минала на прегледи. Навярно Най-Великият Мъж на Света отказваше да допусне и за миг, че може да има нещо нередно със спермата, сътворена в Свещените му Торбички.

— А при теб и жена ти, Шеф Бил? — запита Рич. — Опитахте ли?

Всички го гледаха любопитно… защото знаеха коя е жена му. Одра далеч не беше най-известната или най-обичаната артистка на света, но определено бе натрупала доста от звънката разменна монета на име „слава“, изместила старомодния талант през втората половина на двадесети век; когато си отряза косата, списание „Пипъл“ веднага отпечата нейни снимки, а по време на един особено досаден престой в Ню Йорк (бяха отменили пиесата, с която смяташе да се представи на Бродуей) името й цяла седмица липсваше от страниците на „Холивудски квадрати“ и нейният агент бе потресен. Тя беше непозната, но всички познаваха красивото й лице. Най-любопитна изглеждаше Бевърли.

— Вече шест години опитваме от време на време — каза Бил. — Но през последните осем месеца прекратихме заради филма… „Таванската стая“.

— Знаеш ли, имаме кратко забавно предаване всеки следобед от пет и петнайсет до пет и половина — съобщи Ричи. — Казва се „Срещи със звездите“. Миналата седмица разправяха за тоя пусти филм — стандартни глупости от типа Щастливи Съпрузи Работят Рамо до Рамо. Слушах имената ви, но изобщо не се сетих за кого става дума. Смешно, нали?

— Много — кимна Бил. — Одра казваше, че каквито сме късметлии, ще вземе да забременее тъкмо преди снимките и десет седмици ще трябва да се пази да не повърне пред камерите. Но наистина искаме деца. И непрекъснато опитваме.

— Ходихте ли на прегледи? — запита Бен.

— Аха. Преди четири години, в Ню Йорк. Лекарите откриха в матката на Одра малко туморче и казаха, че трябва да го отстраним. Не пречело на оплождането, но можело да предизвика извънматочна бременност. Иначе и двамата сме наред.

— По дяволите, това не доказва абсолютно нищо — упорито повтори Еди.

— И все пак е повод за размисъл — промърмори Бен.

— А при теб няма ли нещичко, Бен? — запита Бил. С весела изненада осъзна, че от устните му едва не бе изскочил прякорът Камара.

— Не съм се женил, винаги внимавам и засега не са ми приписвали бащинство — отвърна Бен. — Иначе… човек никога не знае.

— Искате ли да чуете една весела история? — запита Ричи. Усмихваше се, но в очите му нямаше веселие.

— Естествено — каза Бил. — Винаги си бил голям веселяк, Ричи.

— От моя задник на твойта мутра, момчурляк — изтърси Ричи с Гласа на Ирландското ченге. Гласът беше изумителен.

Станал си невероятно добър, Ричи, помисли Бил. Едно време хич не те биваше за Ирландското ченге, колкото и да се напъваше. Освен един… или два пъти… кога

(мъртвешките светлини)

беше това?

— От моя задник на твойта мутра; на туй му викат съ-по-став-ка, драги ми момко.

Изведнъж Бен Ханском се хвана за носа и викна с пронизителен момчешки глас:

— Бибип, Ричи! Бибип! Бибип!

След миг Еди се разсмя и му заприглася. Бевърли се присъедини към двамата.

— Убаво де! — провикна се Ричи и сам се разкиска. — Убаво! Предавам се! Йесусе!

— Ох, ще умра — изпъшка Еди и рухна на стола, просълзен от смях. — Тоя път те сбарахме, Мръсна уста. Браво, Бен.

Бен се усмихваше, но изглеждаше леко озадачен.

— Бибип — повтори Бев и тихичко се изкиска. — Съвсем бях забравила. Винаги ти бибипкахме, Ричи.

— Никога не сте ценили истинския талант и толкоз — спокойно заяви Ричи. Както в старите дни, човек можеше да го изкара от равновесие, но той се изправяше незабавно като кукла неваляшка. — Това беше от твоите нововъведения в Клуба на Неудачниците, нали, Камара?

— Да, май така беше.

— Какъв мъжага! — възкликна Ричи с тъничък, разтреперан гласец и взе да бие метани над масата, при което едва не заби нос в чаената си чашка. — Какъв мъжага! Ей, дечица, туй се вика мъжага и половина!

— Бибип, Ричи — сряза го Бен и после се разсмя със звучен баритон, който нямаше нищо общо с тъничкия детски глас. — Изобщо не си се променил.

— Ама искате ли да я чуете тая история или не? — запита Ричи. — Не че е кой знае колко интересна. Бибипкайте както си щете. Аз си знам колко струвам. Пред вас стои човек, който е взимал интервю от Ози Осбърн.

— Разправяй — каза Бил.

Той се озърна към Майк и видя, че сега Майк изглежда по-радостен — или поне по-спокоен — отколкото в началото на срещата. Дали защото откриваше, че е започнало почти несъзнателно сплотяване, леко и естествено навлизане в старите роли — нещо безкрайно рядко при среща на приятели от детинство? Навярно, каза си Бил. Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, то може би тази подготовка неизбежно ще дойде сама по себе си. Мисълта не бе твърде успокояваща. Караше го да се чувствува като човек, вързан за носа на бойна ракета.

Май и на него трябваше да му бибипнат.

— Е, добре — каза Ричи. — Мога да разправям дълго и печално, или пък в стил музикална комедия, но ще избера средното положение. След като пристигнах в Калифорния, срещнах едно момиче и много се харесахме. Заживяхме заедно. Отначало тя взимаше противозачатъчни хапчета, но от тях й призляваше. Мислеше да си сложи спирала, обаче аз не се навих — тъкмо бяха взели да пишат из вестниците, че можело да има вредни последствия. Често говорехме за бебета и твърдо решихме, че не ни трябват, дори и да се оженим. Не бива, значи, да докарваме ново човешко същество в тоя освинен, обречен, пренаселен свят… и дъра-дъра-дъра-дъра, дай да заредим една бомба в тоалетната на Банк ъф Америка, пък после да си се приберем в кочината, да палнем по един хашиш и да поспорим за разликите между маоизма и троцкизма. Ясно ви е положението. А може би съдя прекалено строго. Дявол да го вземе, бяхме млади и вярвахме в идеали. В крайна сметка взех, че си „клъцнах кабелите“, както се казва на вулгарно-изискан жаргон в Бевърли Хилс. Операцията мина леко и без странични ефекти. Случва се и по-зле, знаете. На един мой приятел му се подуха топките колкото гуми на Кадилак модел 59-та. За рождения ден се канех да му подаря дисаги с тиранти — специална кройка — обаче дотогава му мина.

— Иначе щеше да го сториш с такт и достоинство, както винаги — подметна Бил и Бевърли прихна отново.

Ричи се усмихна широко и открито.

— Благодаря ти, Бил, за щедрата подкрепа. Доколкото си спомням, в последната ти книга се споменава за чукане около двеста пъти. Броил съм ги.

— Бибип, Ричи — тържествено изрече Бил и всички се разсмяха. Бил просто не можеше да повярва, че само преди десет минути са разговаряли за убити деца.

— Продължавай, Ричи — каза Бен. — Окъсняхме.

— Санди живя при мен две години и половина — продължи Ричи. — На два пъти едва не се оженихме. Но в крайна сметка не го сторихме и май си спестихме доста страдания и разните главоболия с подялба на имуществото. Тя получи предложение от голяма адвокатска кантора във Вашингтон, а на мен горе-долу по същото време ми се отвори работа като неделен дискожокер в една радиостанция. Не беше кой знае какво, но поне стъпвах на стълбичката. Тя заяви, че това е най-големият шанс в живота й, че вече не понася Калифорния и ако я задържам, значи съм най-безчувственият егоистичен мъжкар в Съединените Щати. Отговорих, че и аз имам шанс. От дума на дума, изпокарахме се, рекохме си каквото не трябваше и Санди ме заряза. Около една година по-късно реших да опитам обратната операция. Нямах някаква особена причина, пък и бях чел, че шансовете за възстановяване на семенните канали са слаби, но си рекох: какво пък толкова, дай да пробвам.

— Имаше ли стабилна връзка? — запита Бил.

— Не… тъкмо това е най-смешното — навъси се Ричи. — Просто една сутрин се събудих с тая… отде да знам, с тая прищявка да си направя операция.

— Трябва да си откачил — подхвърли Еди. — Обща упойка. Сериозна операция. После цяла седмица да лежиш в болницата.

— Да, и докторът това разправяше — отвърна Ричи. — А аз му казах, че не ме интересува, съгласен съм. Сам не зная защо. Докторът попита дали съм наясно, че последствията от операцията ще бъдат болезнени, а шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет. Казах, че съм наясно. Той се съгласи и аз го запитах кога ще стане — нали ме разбирате, колкото по-скоро, толкова по-добре. По-кротко, момче, вика той, първо трябва да вземем проба от спермата, за да проверим дали хирургическата намеса е необходима. А аз отговарям: „Я стига, вече ме проверяваха след операцията. Успешна беше.“ Той обаче каза, че понякога семенните канали се възстановявали сами. „Леле мамо! — викам аз. — Никой не ми го беше казвал.“ Докторът рече, че шансовете били много малки — направо нищожни — но при такава сериозна операция трябвало да се провери. Няма как, пъхнах се в тоалетната с едно лъскаво списание и се изцърках в чашката…

— Бибип, Ричи — обади се Бевърли.

— Да, права си — каза Ричи. — Излъгах за списанието — отде таквиз хубавини в докторски кабинет. Както и да е, след три дни докторът звънна по телефона и запита коя новина искам да чуя по-напред — добрата или лошата. „Почвай с добрата“ — казвам аз. „Добрата новина е, че няма нужда от операция — отговаря той. — Лошата е, че жените, с които си спал през последните две-три години, могат да те подгонят за бащинство.“ „Правилно ли съм те разбрал?“ — питам аз. „Казвам ти, че от доста време насам не си гърмял с халосни патрони — отвръща докторът. — В пробата ти открихме милиони човечета. Край на спокойните времена, Ричард, край на безгрижните креватни упражнения.“ Благодарих му и затворих. После се обадих на Санди във Вашингтон. „Рич! — вика тя. Гласът на Ричи изведнъж се превърна в глас на онази Санди, която никога не бяха виждали. Не беше подобие или имитация; по скоро напомняше талантлив шарж. — Колко се радвам да те чуя! Омъжих се!“ „Да, страхотно — отговарям аз. — Трябваше да ме предупредиш. Щях да ти подаря миксер.“ „Такъв ще те запомня, Ричи — казва тя, — голям майтапчия.“ „Да — съгласявам се аз, — такъв ще ме запомниш. Случайно да ти се е родило бебенце след като напусна Лос Анджилис? Или да си имала смущения в цикъла?“ „Това вече не е майтап, Ричи“ — казва тя. Усетих по телепатия, че се кани да тресне слушалката, затова побързах да й разправя какво е станало. Тя пак се разсмя, ама вече до премала — както се смеехме с вас някога, все едно, че някой й беше изтърсил най-голямата смешка на света. Когато поутихна малко, запитах какво толкова смешно има, за Бога. А тя рече: „Великолепно. Тоя път майтапът е на твой гръб. След толкова години чуваме майтап за сметка на Ричи Тозиър по прякор Плочата. Колко копелета си наплодил откакто те напуснах, Рич?“ „Ако правилно те разбирам, още не си опознала радостите на майчинството?“ — питам аз. „И това ще стане през юли — казва тя. — Имаш ли други въпроси?“ „Да — викам аз. — Откога реши, че си струва да докараш човешко същество в тоя посран свят?“ „Откакто срещнах мъж, който не е посерко“ — рече тя и затвори телефона.

Бил се разсмя. По бузите му протекоха сълзи.

— Да — каза Ричи. — Мисля, че прекъсна връзката само за да има последната дума, иначе щеше да бъбри цял ден. Знам си стоката. След една седмица наминах при доктора и го попитах не може ли да ми разкаже по-подробно какви са шансовете за самовъзстановяване на каналите. Той рече, че разговарял с колеги по въпроса. За тригодишния период от 1980 до 1982 в калифорнийския клон на Американската медицинска академия били регистрирани двайсет и три подобни случая. Шест от тях се оказали просто неумели операции. В други шест подозирали измама или шантаж — опит да се изкопчи някоя тлъста сума от докторите. Значи… единадесет случая за три години.

— От колко операции? — запита Бевърли.

— Двадесет и осем хиляди шестстотин и единадесет — спокойно отговори Ричи.

Мълчание около масата.

— Оттогава насам съвсем си разпасах пояса — каза Ричи, — обаче няма и помен от дечурлига. Голяма хилка, нали, Едс?

Еди упорито повтори:

— Това все още не доказва…

— Да — прекъсна го Бил, — не доказва нищо. Но определено навежда на разсъждения. Въпросът е какво да правим тепърва. Ти обмислял ли си, Майк?

— Разбира се, че съм обмислял — отвърна Майк, — но нищо не можех да реша преди да се съберем и да поговорим като сега. Нямаше начин да предвидя как ще протече срещата. — Той помълча и ги огледа замислено. — Имам една идея, но преди да ви я кажа, искам да се споразумеем дали имаме работа тук или не. Готови ли сме да предприемем отново онова, което извършихме някога? Още ли искаме То да загине? Или просто ще си поделим сметката и тръгваме кой откъдето е дошъл?

— Изглежда, че… — започна Бевърли, но Майк поклати глава. Не беше свършил.

— Трябва да разберете, че шансовете ни за успех са непредсказуеми. Знам, че са слаби, както знам и това, че щяха да са малко по-добри, ако Стан беше с нас. Не много големи, но все пак по-добри. Без Стан нашият някогашен кръг се разкъсва. Искрено казано, при това положение не вярвам, че То може да бъде унищожено или даже прогонено за известно време, както миналия път. Като деца ние сътворихме идеалния кръг по някакъв странен начин, който не разбирам и до днес. Мисля, че ако решим да действуваме, ще трябва да се помъчим да сътворим по-малък кръг. Не знам дали е възможно. Нищо чудно да си въобразим, че сме успели и сетне — когато вече е твърде късно — да открием, че… че е твърде късно.

Майк ги огледа отново. Уморените му очи бяха хлътнали дълбоко сред тъмното лице.

— Затова мисля, че трябва да гласуваме. Да останем и да опитаме пак, или да си отидем. Това са двете възможности. Тук ви доведе силата на едно старо обещание, за което не знаех дали ще си спомните, но само с него не мога да ви удържа. Нищо хубаво не би излязло от това.

Той погледна Бил и в този миг Бил разбра какво се задава. Боеше се, но нямаше сили да го спре и се предаде със същото облекчение, каквото навярно изпитва самоубиецът, когато откъсва ръце от волана на автомобила и затваря очи. Майк ги бе събрал. Майк бе изложил фактите… и сега сваляше короната на водач. Смяташе да я прехвърли на онзи, който я носеше през 1958 година.

— Какво ще кажеш, Шеф Бил? Гласуваме ли?

— Преди да гласуваме — каза Бил — п-п-питам дали всички разбират за какво става дума. Ти май щеше да казваш нещо, Бев.

Тя поклати глава.

— Добре. Според мен въ-ъ-просът е дали да останем и да се бием, или да зарежем всичко. Кой иска да останем?

Може би цели пет секунди никой не помръдна и Бил си припомни как понякога на търговете цената изведнъж отскача до небесата и поразените конкуренти буквално се вкаменяват; не смеят да се почешат или да прогонят муха от носа си — току-виж някой сметнал жеста за наддаване с още пет или двайсет и пет бона.

Спомни си за Джорджи — Джорджи, който не пречеше никому, който само искаше да излезе след цяла седмица домашна скука, Джорджи с грейнало лице, стиснал в едната ръка книжното корабче, докато закопчава жълтия дъждобран с другата, Джорджи, който му благодари… после изведнъж се навежда и целува горещата, трескава буза на Бил: Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.

Усети как в гърдите му се надига някогашната ярост, ала сега беше възрастен и виждаше нещата по-широко. Не ставаше дума само за Джорджи. Из главата му се нижеше ужасяваща върволица от имена: Бети Рипсъм, залепнала в смразената кал, Черил Ламоника, извадена от водите на Кендъскиг, Матю Клемънтс, грабнат от детското си велосипедче, деветгодишната Вероника Гроган, намерена в канализацията, и всички останали, и Бог знае колко от безследно изчезналите.

Бавно вдигна ръка и каза:

— То трябва да бъде убито. Нека този път го убием наистина.

За миг ръката му увисна самотно във въздуха, като ръката на единственото дете, което знае отговора и целият клас го мрази. После Ричи въздъхна, вдигна ръка и промълви:

— Майната му. Не може да е по-страшно от интервюто с Ози Осбърн.

Бевърли вдигна ръка. Отново се бе изчервила, само че на ярки петна по скулите. Изглеждаше невероятно въодушевена и в същото време изплашена до смърт.

Майк вдигна ръка.

И Бен.

Еди Каспбрак се беше притиснал към облегалката на стола, сякаш искаше да потъне в нея и да изчезне. Слабичкото му, крехко лице изразяваше непоносим страх, докато се озърташе надясно, после наляво и накрая напред, към Бил. За миг Бил бе уверен, че той просто ще блъсне стола и ще хукне навън, без да поглежда назад. После Еди вдигна дясната си ръка и сграбчи инхалатора с лявата.

— Върха си, Едс — каза Ричи. — Ха на бас, че тоя път ще паднат големи хилки.

— Бибип, Ричи — немощно отвърна Еди.

6. Неудачниците получават десерт

— Е, каква ти е идеята, Майк? — запита Бил.

Преди малко разговорът им беше прекъснат от Роза, която донесе за десерт курабийки с късметчета. Тя учтиво се направи, че не забелязва шестте вдигнати ръце. Гостите побързаха да ги свалят и мълчаха до излизането на управителката.

— Много проста — каза Майк, — но може да се окаже адски рискована.

— Изплюй камъчето — подкани го Ричи.

— Мисля, че за днес трябва да се разделим. Всеки от нас да се върне към онова кътче от Дери, което си спомня най-добре… с изключение на Пущинака, искам да кажа. Според мен, там не бива да ходим… засега. Ако искате, приемете го като пешеходна екскурзия.

— Каква е целта, Майк? — запита Бен.

— Не съм много сигурен. Трябва да разберете, че карам почти изцяло на интуиция…

— Но мелодията звучи добре и става за танци — подхвърли Ричи.

Другите се усмихнаха. Майк само кимна.

— Може и така да се каже. Действията по интуиция наистина са като да подбираш мелодия за танци. За възрастните е трудно да й се доверят и точно затова смятам, че ще е най-правилно да разчитаме на нея. В края на краищата, хлапетата действуват по интуиция в осемдесет на сто от случаите, докато навършат четиринайсет години.

— Значи предлагаш пак да се вживеем в обстановката — каза Еди.

— Навярно. Във всеки случай, това ми е идеята. Ако не се сетите за определено място, просто тръгнете накъдето ви видят очите. Довечера ще се срещнем в библиотеката да обсъдим каквото е станало.

— Ако изобщо стане нещо — подчерта Бен.

— О, мисля, че ще станат много неща.

— Какви? — запита Бил.

Майк поклати глава.

— Нямам представа. Мисля, че случките най-вероятно ще бъдат неприятни. Мисля дори, че довечера някой от нас може и да не дойде в библиотеката. Нямам основания за подобно предположение… освен интуицията.

Всички мълчаха.

— Защо да вървим сами? — запита най-сетне Бевърли. — Щом ще го правим заедно, защо искаш да почнем сами, Майк? Особено пък, ако рискът наистина се окаже толкова голям, колкото предполагаш.

— Мисля, че мога да ти отговоря — обади се Бил.

— Говори, Бил — подкани го Майк.

— За всеки от нас нещата са започнали насаме — каза Бил. — Не си спомням всичко — засега — но поне това помня със сигурност. Когато снимката се раздвижи в стаята на Джордж. Когато Бен срещна мумията. Когато Еди видя прокажения под верандата на Нийбълт стрийт. Когато Майк намери кръв по тревата край Канала в Баси парк. И птицата… имаше някаква птица, нали, Майк?

Майк мрачно кимна.

— Голяма птица.

— Да, само че не чак толкова весела, колкото оная от предаването „Сезам стрийт“.

Ричи се разкиска истерично.

— Джеймс Браун Пуска Една По-Якичка, а Дери му отговаря с местен вариант! Леле, дечица, голяма работа ли сме, или още по-голяма?

— Бибип, Ричи — каза Майк и Ричи млъкна.

— За теб бяха гласовете и кръвта от канализацията — обърна се Бил към Бевърли. — А за Ричи…

Изведнъж той млъкна смаяно.

— Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил — каза Ричи. — През онова лято за пръв път се сблъсках с нещо странно… наистина странно, имам предвид… в стаята на Джордж. Когато двамата с теб отидохме у вас и взехме да разглеждаме албума. Снимката на Сентър стрийт се раздвижи. Помниш ли?

— Да — каза Бил. — Но сигурен ли си, че преди това не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

— Аз… — Нещо трепна в очите на Ричи и той бавно продължи: — Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията — и успях да се измъкна през детския щанд на универмага. После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам… не, просто го сънувах.

— Какво беше? — запита Бевърли.

— Нищо — рязко отвърна Ричи. — Сън. Наистина беше сън. — Той се озърна към Майк. — Обаче за разходката съм съгласен. И без това нямам какво да правя до довечера. Изгледи от родния град.

— Значи се разбрахме? — запита Бил.

Всички кимнаха.

— И се събираме в библиотеката довечера… по кое време предлагаш, Майк?

— В седем. Който закъснее, да позвъни. До началото на лятната ваканция библиотеката се затваря в седем през делничните дни.

— Значи в седем — каза Бил и замислено огледа останалите. — Пазете се. Помнете, че всъщност нямаме представа с какво се на-на-наемаме. Тръгвате на разузнаване. Ако случайно видите нещо, не влизайте в схватка. Бягайте.

— Любовник съм, а не боец — добави Ричи с мечтателния Глас на Майкъл Джексън.

— Е, щом ще вървим, да не се туткаме — каза Бен. В лявото ъгълче на устните му потрепна лека усмивка. — Обаче да пукна, ако знам в момента къде ще отида, щом Пущинака е изключен. Това ми беше най-голямата радост — да ходим заедно там, долу. — Погледът му се стрелна към Бевърли, задържа се за миг и отскочи настрани. — Не се сещам да съм държал особено на някое друго място. Просто ще поскитам два-три часа, ще позяпам сградите и ще си намокря краката.

— Ще намериш къде да отидеш, Камара — каза Ричи. — Намери някое от вехтите магазинчета и се наплюскай до пръсване.

Бен се разсмя.

— Отдавна загубих тоя талант. Така се наядох, че ще трябва да ме търкаляте до изхода.

— Добре, аз съм готов — каза Еди.

— Секундичка! — викна Бевърли, докато останалите се надигаха от местата. — Курабийките с късметчета! Не ги забравяйте!

— Чудо голямо — промърмори Ричи. — Представям си моето. СКОРО ЩЕ БЪДЕТЕ СДЪВКАН ОТ ГРАМАДНО ЧУДОВИЩЕ. ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТЕН ДЕН.

Разсмяха се. Майк поднесе паничката с курабийки на Ричи, който си взе и я подаде по-нататък. Бил забеляза, че никой не отвори своята курабийка, преди паничката да обиколи всички; просто седяха, а малките топчести сладкиши лежаха на масата отпред или в дланите им. Когато усмихнатата Бевърли взе последната, Бил усети как в гърлото му напира вик: Не! Не го правете, не бива, върнете ги, не отваряйте!

Но беше късно. Бевърли бе разчупила курабийката, Бен се канеше да стори същото, Еди се мъчеше да среже своята с ръба на вилицата и миг преди усмивката на Бевърли да се превърне в гримаса на ужас, Бил успя да помисли: Знаехме, разбрахме отнякъде, защото никой не захапа курабийката. Това беше най-нормалният жест, но никой не го стори. Някаква частица от нас все още помни… всичко.

И това подсъзнателно познание бе най-ужасяващото откритие за деня; дори най-красноречивите слова на Майк не биха им доказали по-убедително, че То ги е белязало дълбоко и трайно… с белези, неизличени и до днес.

Над курабийката на Бевърли бликна кръв като от срязана артерия. Аленото фонтанче опръска ръката й, покапа върху бялата покривка, попи на ярко червено петно и плъзна наоколо розови пипала.

Еди Каспбрак нададе задавен вик и с отвращение се отблъсна от масата, размахвайки толкова стреснато ръце и крака, че едва не прекатури стола. От курабийката му се измъкваше като от пашкул грамадна буболечка с грозна, жълтокафява хитинова броня. Обсидиановите й очи сляпо се взираха напред. Когато скочи върху чинията на Еди, от гърба й се посипаха трошици — Бил ясно чу тихото им шумолене и този звук изпълни с кошмари сънищата му, когато полегна да дремне същия следобед. Щом се озова на свобода, буболечката сбра задни крачка, разтърка ги със сухо бръмчене и Бил осъзна, че това трябва да е някакъв ужасно уродлив щурец. Насекомото пролази до ръба на чинията и тупна по гръб върху покривката.

— О, Господи! — едва изпъшка Ричи. — О, Господи, Шеф Бил, това е око, мили Боже, това е око, мамка му, око…

Бил рязко врътна глава и видя как Ричи се взира в курабийката си, озъбен от погнуса. Част от лъскавата коричка на сладкиша бе паднала върху масата и от дупката гледаше изцъклено човешко око. По бледокафявия ирис и роговицата имаше полепнали трохи.

Бен захвърли своята курабийка — не целенасочено, а с трескавия жест на човек, който ненадейно се сблъсква с отвратителна изненада. Докато сладкишът се търкаляше по масата, Бил зърна вътре два изкъртени зъба, потъмнели от спечена кръв. Потракваха като семена в суха кратуна.

Отново погледна Бевърли и видя, че тя си поема дъх за писък. Беше вперила очи в насекомото, което бе изпълзяло от курабийката на Еди и сега лежеше по гръб върху покривката, потрепвайки безсилно с крачета.

Бил пристъпи към действие. Не мислеше, само реагираше. Интуиция, мина му през ума, докато се хвърляше напред и притискаше с длан устата на Бевърли, преди да е изпищяла. Ето, че действувам по интуиция. Майк трябва да се гордее с мен.

Вместо писък, от устата на Бевърли излетя само задавено: Мммммфф!

Еди издаваше познатите свистящи хрипове. Бил реши, че няма страшно, едно по-яко пръскане с дробосмукачката щеше да го оправи. Ще му мине като на куче, както би казал Фреди Файърстоун, и Бил се зачуди — не за пръв път — защо на човек му хрумват толкова идиотски мисли в най-тежките моменти.

Свирепо огледа останалите и от устата му излетяха думи от онова далечно лято — невероятно архаични, ала в същото време поразително уместни:

— Млък и трайко! Всички! Гък да не чувам! Млък и трайко!

Рич плъзна длан по устните си. Лицето на Майк бе станало мръсносиво, но той намери сили да кимне. Всички се отдръпнаха от масата. Бил не бе разчупил курабийката си, но сега видя как двете половинки помръдват бавно — напън и отпускане, напън и отпускане — докато личният му подарък се мъчи да излезе.

— Ммммммфф! — изпъшка отново Бевърли, гъделичкайки дланта му с дъха си.

— Млък и трайко, Бев — каза той и отдръпна ръка.

Очите сякаш бяха изпълнили половината й лице. Устните й трепереха.

— Бил… Бил, видя ли?

Тя пак плъзна поглед към масата и се загледа в щуреца. Насекомото явно умираше. Фасетъчните му очи гледаха Бевърли и след миг тя започна да стене.

— Пре-пре-престани — свирепо заповяда Бил. — Върни се на масата.

— Не мога, Били, не мога да пристъпя до това съще…

— Можеш! Т-трябва да можеш! — Иззад мънистената завеса долетяха бързи, леки стъпки по коридора. Бил се завъртя. — Всички! Връщайте се на масата! Говорете! Дръжте се нормално!

Бевърли го изгледа умолително, но Бил поклати глава. После седна на стола и го придърпа към масата, като се мъчеше да не гледа курабийката. Тя се издуваше като някакъв невъобразим гноен цирей. И продължаваше бавно да пулсира. А можех да я захапя, безсилно помисли той.

Еди пак лапна инхалатора и лечебната мъгла плъзна в дробовете му с тъничко съскане.

— И според теб кой ще спечели купата? — обърна се Бил към Майк с идиотска усмивка.

Точно в този миг Роза изникна иззад завесата и ги огледа с учтиво недоумение. С крайчеца на окото си Бил забеляза, че Бевърли е седнала. Браво, момиче, помисли той.

— „Чикагските мечки“ изглеждат във форма — каза Майк.

— Наред ли е всичко? — запита Роза.

— А-абсолютно — каза Бил и посочи с палец към Еди. — Нашият приятел имаше пристъп на астма. Взе си лекарството. Вече е по-добре.

Роза загрижено се взря в Еди.

— Оправям се — изхъхри той.

— Искате ли да разтребя?

— След мъничко — отвърна Майк с широка фалшива усмивка.

— Вкусно ли беше?

Тя отново плъзна поглед по масата. Над бездънното спокойствие в очите й потрепваше лека тревога. Не забеляза щуреца, окото, зъбите и странно пулсиращата курабийка на Бил. Не видя и кървавото петно на покривката.

— Всичко беше много вкусно — каза Бевърли и се усмихна далеч по-естествено от Бил и Майк. Тази усмивка като че успокои Роза, убеди я, че и да е имало нещо нередно, не е виновна нито тя, нито кухнята. Мъжко момиче, помисли Бил.

— А късметите как бяха? — запита Роза.

— Ами… не знам за другите — каза Ричи, — но моят ми напълни окото.

Бил чу тихичко скърцане. Сведе очи и видя, че от курабийката му се подава членесто краче. Драскаше по чинията.

А можех да я захапя, отново помисли той, но се насили да изрече с усмивка:

— Чудесни късмети.

Ричи гледаше чинията на Бил. От натрошените останки на курабийката бавно изпълзяваше грамадна сиво-черна муха. Бръмчеше глухо, немощно. По покривката се стичаше жълтеникава гной. Наоколо се разнесе мирис — тежката сладникава воня на възпалена рана.

— Е, щом не желаете нищо за момента…

— Засега не — каза Бен. — Чудесен обяд. Просто… просто необикновен.

— Тогава няма да ви досаждам — каза тя и се промъкна през завесата.

Мънистата още се люшкаха, когато всички отскочиха от масата.

— Какво е това? — дрезгаво запита Бен, гледайки чинията на Бил.

— Муха — обясни Бил. — Муха-мутант. Дължа я на един писател, мисля, че се казваше Жорж Ланжелаан. Написал е разказа „Мухата“. Имаше и филм по него — доста слаб филм. Но разказът ме скапа от страх. Вече няма съмнение — То пак подхваща старите номера. Напоследък често си мисля за тая история с мухата, защото се каня да напиша подобен роман. Смятам да го озаглавя „Крайпътни буболечки“. Знам, че звучи м-малко глупаво, обаче…

— Извинявайте — замаяно изрече Бевърли. — Мисля, че ще повърна.

И преди някой да се изправи, тя изтича навън.

Бил тръсна салфетката си и закри мухата с размерите на малка лястовичка. Изобщо не би могла да се побере в толкова дребна курабийка… но точно оттам бе излязла. Мухата избръмча веднъж-дваж под салфетката и замлъкна.

— Исусе! — безсилно промълви Еди.

— Да се пръждосваме час по-скоро — каза Майк. — Ще изчакаме Бев във фоайето.

Докато стояха край касата, Бевърли излезе от дамската тоалетна. Изглеждаше бледа, но по-спокойна. Майк плати сметката, целуна Роза по бузата и всички излязоха в дъждовния следобед.

— Някой да е размислил? — запита Майк.

— Струва ми се, че не — каза Бен.

— Не — кимна Еди.

— Отде у мене мисъл? — ухили се Ричи.

Бил поклати глава и погледна Бевърли.

— Оставам — каза тя. — Бил, защо твърдиш, че То пак подхваща старите номера?

— Канех се да пиша роман за буболечки — обясни той. — Онзи разказ на Ланжелаан се е втъкал в мислите ми. Затова видях муха. А при теб имаше кръв, Бевърли. Защо си мислила за кръв?

— Навярно заради кръвта от канала — веднага отговори Бевърли. — Кръвта, която бликна от мивката в стария апартамент, когато бях на единайсет години.

Но наистина ли бе така? Сама не си вярваше. Защото когато топлата струйка обля пръстите й, най-напред се бе сетила за кървавите отпечатъци от порязания си крак. Том. И

(Беви понякога много се тревожа)

баща й.

— И при теб имаше буболечка — обърна се Бил към Еди. — Защо?

— Не просто буболечка — уточни Еди. — Щурец. Имаме щурци в мазето. Къща за двеста хиляди долара, а пък не можем да се отървем от някакви си щурци. Нощем ни докарват до полуда. Два дни преди обаждането на Майк сънувах ужасен кошмар. Че се събуждам и леглото ми е пълно с щурци. Мъчех се да ги прогоня с инхалатора, но като го стисках, той само пращеше. Точно преди да се събудя наистина, разбрах, че и той е пълен с щурци.

— Управителката не видя нищо — каза Бен и се обърна към Бевърли. — Както твоите родители не виждаха кръвта от канала, макар че беше навсякъде.

— Да — каза тя.

Стояха и се гледаха под ситния дъждец.

Майк погледна часовника си.

— След двайсетина минути ще има автобус. Ако се посгъстим, мога и да ви взема с колата. Или да повикам такси. Как предпочитате?

— Аз ще си хвана такси — каза Бен.

— И аз идвам, ако си към центъра — обади се Ричи.

— Добре. Къде отиваш?

Ричи сви рамене.

— Още не знам.

Останалите решиха да чакат автобуса.

— Довечера в седем — напомни Майк. — И се пазете.

Обещаха да се пазят, макар че Бил се питаше как могат да твърдят подобно нещо, когато се сблъскват с огромен брой неизвестни.

Искаше да го каже, но видя лицата им и разбра, че вече знаят.

Мълчаливо махна с ръка и се отдалечи. Влажният въздух разхлаждаше пламналото му лице. До града имаше много път, но така беше по-добре. Трябваше да обмисли доста неща. Радваше се, че срещата е свършила и тепърва ги чака работа.

1. Бен Ханском заема книга

Ричи Тозиър слезе от таксито на кръстовището между Канзас стрийт, Сентър стрийт и Главната улица, а Бен продължи до Горната миля. Шофьорът беше все същият любител на френските изрази, но и двамата не разбраха това — този път Дейв тънеше в мрачно мълчание. Навярно Бен можеше да слезе с Ричи, но му се струваше, че е по-добре да се разделят още отсега.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете, той стоеше на ъгъла на Канзас стрийт и задънената уличка Далтри, гледаше как таксито чезне сред другите коли и се мъчеше да прогони спомена за ужасния край на срещата. Без успех — мислите му непрестанно се връщаха към сивочерната муха с полепнали върху гърба ципести крила, която бе изпълзяла от курабийката на Бил. Опитваше да отклони съзнанието си от гнусната картина, понякога му се струваше, че е успял… и след пет минути тя пак изникваше в главата му.

Мъча се някак да обоснова съществуването й, помисли той — не в моралния, а в математическия смисъл на думата. Сградите се строят според определени природни закони; природните закони се изразяват в уравнения; уравненията трябва да бъдат обосновани. Къде беше основанието за онова, което бе станало преди по-малко от половин час?

Остави я на мира, каза си той за стотен път. Не можеш да обосновеш съществуването й, тъй че я остави на мира.

Чудесен съвет; за жалост — неизпълним. Спомни си, че в деня, след като бе видял мумията върху заледения Канал, животът му продължи по обичайното русло. Разбираше, че незнайната твар едва не го е спипала, но продължаваше да живее нормално: отиде на училище, реши контролното по математика, после мина през библиотеката и се прибра да вечеря с апетит както винаги. Просто бе вградил в живота си онова, което видя сред Канала, а пък дето щеше да загине… какво толкова, децата вечно са на косъм от смъртта. Изскачат на улицата без да се огледат, плуват в езерото и ненадейно откриват, че гуменият дюшек ги е отнесъл прекалено далече, падат от катерушките по задник, лазят по крехки клони и си трошат главите.

Както стоеше под едва ръмолящия дъждец пред магазина за домашни потреби „Доверие“, където през 1958 година имаше заложна къща (на Братя Фрати, спомни си Бен, двойната витрина беше претъпкана с пистолети, пушки, бръсначи и китари, закачени за грифовете като някакви екзотични животни), той осъзна изведнъж, че хлапетата са страхотни майстори да се измъкват на косъм от смъртта… и да вграждат необяснимото в живота си. Те безусловно вярват в невидимия свят. Добрите и лошите чудеса трябва да се взимат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне.

Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото… а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума — системата блокира. Аксоните и дендритите прегряват. Паникьосваш се и трепериш, тялото ти друса рокендрол, въображението търчи насам-натам и пръска ужас по всички нерви. Не можеш просто да вградиш новата случка в жизнения си опит. Тя не се поддава на усвояване. Мисълта ти се връща към нея, играе си лекичко като котенце с кълбо… докато накрая полудееш или стигнеш до мига, в който просто не можеш да съществуваш.

А стане ли това, помисли Бен, То ще ме спипа. Ще НИ спипа. И край.

Без сам да знае къде отива, той пое нагоре по Канзас стрийт. И внезапно се запита: Какво направихме със сребърния долар?

Още не можеше да си спомни.

Сребърният долар, Бен… Бевърли ти спаси живота с него. Твоя… може би и на другите… най-вече на Бил. То едва не ми разпра шкембето, преди Бевърли да… какво? Какво е направила? И как е било възможно? Тя го прогони, а ние й помагахме. Но как?

Изведнъж в главата му изплува една дума — непозната, безсмислена, ала той цял изтръпна от нея: Чюд.

Сведе поглед към тротоара, зърна за миг тебеширена рисунка на костенурка и светът сякаш се разля пред очите му. Здраво стисна клепачи и когато ги разтвори видя, че не е костенурка; просто квадрати за игра на дама, полуизтрити от дъждеца.

Чюд.

Какво означаваше това?

— Не знам — изрече той и когато се озърна, за да види дали някой не го е чул как си приказва сам, разбра, че е завил от Канзас стрийт по Костело авеню. Преди малко бе казал на другите, че в тукашното си детство е бил щастлив само сред Пущинака… ала не беше съвсем вярно, нали? Имаше още едно място. Случайно или съзнателно, бе стигнал до това място — Общинската библиотека.

Една-две минути постоя пред сградата без да вади ръце от джобовете. Не се бе променила; и днес изпитваше детското възхищение от нейните очертания. Както става понякога с умело проектираните каменни здания, библиотеката объркваше окото на наблюдателя с привидни противоречия: тежката, солидна външност някак се уравновесяваше от изящните арки и стройните колони; изглеждаше масивна като банков сейф и същевременно крехка и чиста (да, наистина беше крехка за градско здание, особено пък построено към края на миналия век, а прозорците с тънки железни рамки бяха елегантно заоблени). Тия противоречия я спасяваха от грозотата и Бен не се учуди, когато в душата му потрепна любов към старата сграда.

По Костело авеню също нямаше особени промени. Като се озърна, Бен видя Общинския съвет и неволно се запита дали градският пазар още си е на старото място — там, където Костело Авеню правеше плавен завой към Канзас стрийт.

Почти без да забелязва, че мокри елегантните си ботуши, той закрачи през ливадата пред библиотеката, за да огледа стъкления коридор между главната сграда и детския отдел. Тук също нищо не бе променено и като спря край провисналите клони на една плачеща върба, Бен се загледа как хората сноват по прехода. Изпълни го някогашното радостно възхищение и той за пръв път забрави истински какво се бе случило в края на срещата. Спомни си как в детството идваше точно на това място, само че през зимата — пробиваше си път през през сняг до кръста и стоеше тук по десет-петнайсет минути. Идваше по мръкнало и тъкмо контрастите го привличаха, приковаваха го неподвижен, докато пръстите му се вкочаняваха и снегът се топеше в зелените му гумени ботуши. Наоколо се разливаше акварелен здрач, над пурпурния свят плъзваха ранните зимни сенки, на изток небосводът ставаше пепеляв, а на запад тлееше като жарава. Ставаше студено, температурата спадаше до десетина градуса под нулата, а нерядко и повече, ако вятърът вееше откъм замръзналия Пущинак.

Но само на тридесет метра от него хората сновяха напред-назад по ризи. Само на тридесет метра от него неоновите лампи създаваха тунел от ярка бяла светлина. Групички дечурлига притичваха със смях, влюбени гимназисти се държаха за ръце (ако ги видеше, библиотекарката им нареждаше да престанат). Имаше някаква магия, добра магия, и той още бе твърде малък, за да я обясни с толкова прозаични неща като електричество и парно отопление. Магията бе този грейнал цилиндър от светлина и живот, свързал двете здания като пъпна връв, магията бе да гледа как хората крачат по него сред мрачното заснежено поле, неподвластни на мрак и студ. Това ги правеше прекрасни и божествени.

Накрая си тръгваше (както сега) и заобикаляше към главния вход (както сега), но винаги спираше за един сетен поглед назад (както сега), преди масивният каменен ръб на сградата да закрие крехкото вълшебство.

Скръбно усмихнат от болката на носталгията, която пристягаше сърцето му, Бен изкачи стъпалата към входа на библиотеката и спря за миг на тясната веранда зад колоните, където беше прохладно и в най-горещия ден. После отвори желязната врата и навлезе в тишината.

Силата на спомена едва не го зашемети, когато пристъпи под мекото осветление на висящите стъклени глобуси. Не беше физическа сила — като плесница или юмрук в зъбите. По-скоро напомняше онова причудливо чувство за раздвоение и прегъване на времето, което хората, по липса на по-добър израз, наричат deja vu — вече видяно. Бен го бе изпитвал и друг път, но никога с толкова замайваща сила; спрял за секунда-две край вратата, той се чувствуваше буквално изгубен във времето и нямаше ясна представа на колко години е. Тридесет и осем или единадесет?

Посрещаше го все същата тръпнеща тишина, нарушавана сегиз-тогиз само от нечий шепот, от глухия тътен на библиотечния печат по картони и известия за закъснели книги, от глухото шумолене на прелиствани вестници и списания. И днес осветлението му харесваше както някога. През високите прозорци падаха косо слънчеви лъчи, сиви като перата по гълъбово крило в дъждовен следобед, и светлината им беше някак задрямала, приспивна.

Закрачи през широкия под с почти изличени червено-черни шарки по линолеума, опитвайки както някога да стъпва по-тихо — отделът за възрастни имаше висок свод и всички звуци отекваха под купола.

Видя, че спиралните железни стълби към рафтовете на горния етаж все още са си на мястото, от двете страни на полукръглото библиотекарско бюро, но забеляза и малкия замрежен асансьор, монтиран през някоя от двайсет и петте години откакто двамата с майка му бяха напуснали градчето. Поолекна му — бе открил пукнатина в потискащото усещане за deja vu.

Докато пресичаше залата, Бен се чувствуваше като натрапник, като шпионин от чужда страна. През цялото време очакваше библиотекарката зад бюрото да надигне глава, да го погледне и да извика с ясен, звънък глас, който ще стресне читателите и ще привлече всички очи към него: Ти! Да, ти! Какво търсиш? Нямаш работа тук! Ти идваш Отвън! Ти идваш от Някога! Връщай се там, откъдето си дошъл! Връщай се незабавно, преди да повикам полицията!

Тя надигна глава. Беше млада, красива и за един невероятен миг Бен имаше чувството, че фантазията ще се сбъдне, а когато срещна погледа на бледосините й очи, сърцето му подскочи в гърлото. Сетне библиотекарката безразлично се извърна и той отново овладя нозете си. И да беше шпионин, засега оставаше неразкрит.

На път за коридора към детския отдел, той мина под желязната спирала на една от тесните, убийствено стръмни стълбички и с насмешка осъзна (но чак след като го стори), че е хлътнал в още един стар коловоз на детските си навици. Беше вирнал глава с някогашната хлапашка надежда да види на стъпалата момиче с пола. Спомняше си (сега си спомняше) как на осемгодишна възраст веднъж погледна безпричинно нагоре и надзърна право под памучната пола на хубава гимназистка с чисти розови гащички. Както внезапният слънчев проблясък по гривничката върху глезена на Бевърли Марш през последния учебен ден на 1958 бе забил в гърдите му острието на нещо по-първично от обикновената обич, тъй и видът на розовите гащички го бе улучил право в сърцето; спомняше си как цели двайсет минути седя на една маса в детската читалня, без да вижда разгърнатата историческа книга пред себе си, как мислеше за неочакваната гледка, как бузите и челото му пламтяха, а пенисът му се бе втвърдил като клонче в панталона — клонче, впиващо корени нагоре из корема. Представяше си, че са женени, живеят в къщичка край града и се отдават на удоволствия, за които нямаше ни най-малка представа.

Чувствата бяха отминали също тъй внезапно, както се появиха, но от онзи ден нататък той не пропускаше да погледне нагоре при всяко минаване под стълбата. Повече не бе видял нищо интересно или вълнуващо (веднъж зърна дебела стара дама да слиза тромаво надолу, но побърза да извърне очи от тая гледка, засрамен като крадец), ала навикът си оставаше — ето че пак му се поддаваше, макар и възрастен.

Бавно закрачи по остъкления коридор, забелязвайки нови промени: жълти лепенки над електрическите ключове призоваваха ОПЕК ОБИЧА ДА ПРАХОСВАТЕ ЕНЕРГИЯ, ПЕСТЕТЕ ВСЕКИ ВАТ! Когато влезе в миниатюрния свят с дървени масички и столчета, където чешмичката за питейна вода едва му стигаше до бедрото, на отсрещната стена висяха в рамки не Дуайт Айзенхауер и Ричард Никсън, а Роналд Рейгън и Джордж Буш. Помисли си, че когато завършваше пет клас, Рейгън още е бил киноартист, а Джордж Буш е наближавал трийсетте.

Но…

Отново го заля чувството за deja vu. Нямаше сили да го отблъсне и този път изпита немия ужас на човек, който след половин час безпомощно пляскане из водата осъзнава, че брегът е все тъй далече и почва да се дави.

Беше час за приказки. В ъгъла десетина дечица седяха кротко в полукръг на малките столчета и слушаха.

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? — изрече библиотекарката с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката и Бен помисли: Когато вдигне глава, ще видя, че е мис Дейвис, да мис Дейвис ще е и няма да изглежда състарена нито с ден откакто…

Но когато библиотекарката наистина вдигна глава, той зърна млада жена — много по-млада дори от тогавашната мис Дейвис.

Някои дечица закриваха устата си с длан и се кискаха, но други я гледаха сериозно и в очите им се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

— Аз, козленцето Били правя троп-троп-троп по твоя мост — продължи библиотекарката и пребледнелият Бен мина покрай нея.

Как може да е същата приказка? Точно същата приказка! Трябва ли да повярвам, че е обикновено съвпадение? Защото не вярвам… дявол да го вземе, просто не вярвам!

Отиде до чешмичката и се прегъна толкова ниско, че си припомни демонстративните метани на Ричи.

Трябва да поговоря с някого, отчаяно помисли той. Майк… Бил… който и да е. Наистина ли нещо съшива тук миналото и настоящето, или само си въобразявам? Защото ако не си въобразявам, почвам да се питам дали ще издържа. Аз…

Той погледна към бюрото и сърцето му сякаш спря за миг, а сетне препусна в лудешки галоп. Плакатът беше простичък, черно-бял… и познат. Само няколко думи:

В този миг всичко сякаш се проясни — избухна в главата му с чудовищен блясък и той осъзна, че гласуването е било чиста подигравка. Нямаше надежда за връщане назад, никога не бе имало. Крачеха по отдавна проправен път — също като неотвратимия спомен, който го застави да вдигне очи, докато минаваше под витата стълба. Тук, в Дери, имаше ехо, убийствено ехо, и можеха само да се надяват, че ехото е помръднало поне мъничко в тяхна полза, та да останат живи до края.

— Господи — промълви той и жестоко разтри бузата си с длан.

— Мога ли да ви помогна, сър? — запита някой край рамото му и той стреснато се обърна.

До него стоеше девойка на шестнайсет-седемнайсет години. Тъмнорусата коса беше отметната от красивото й гимназистко личице с големи шноли. Помощник-библиотекарка, разбира се; имаше ги и по негово време — гимназисти и гимназистки, които подреждаха книгите, учеха децата как да използуват каталозите, помагаха на объркани ученици да се оправят сред хаоса от библиографии и справки. Заплащането беше мизерно, но желаещи винаги се намираха. Работата беше приятна.

Веднага след това той забеляза учтивия, но леко изненадан поглед на момичето и си спомни, че вече няма място тук — беше великан в страната на джуджетата. Натрапник. В отдела за възрастни бе изпитал тревога при мисълта, че някой може да го забележи, но сега му олекваше. Поне бе станало ясно, че все още е възрастен; а фактът, че девойката очевидно не носеше сутиен под каубойската си риза, му донесе не толкова възбуда, колкото облекчение — напиращите през памучния плат връхчета на гърдите й бяха най-ясното доказателство, че годината вече не е 1958.

— Не, благодаря — каза той и сетне, без сам да знае защо, чу собствения си глас да добавя: — Търсех сина си.

— О? Как се казва? Може да съм го виждала. — Тя се усмихна. — Познавам повечето деца.

— Името му е Бен Ханском — каза той. — Но не го виждам наоколо.

— Опишете ми как изглежда и ако трябва, ще му предам, че го търсите.

Бен се смути. Вече съжаляваше, че е подхванал разговора.

— Ами… пълничък е и малко прилича на мен. Не си правете труда да го търсите, мис. Ако го зърнете, само кажете, че татко му е наминал на път към дома.

— Ще му кажа — обеща тя и се усмихна, но очите й си оставаха хладни и Бен внезапно осъзна, че не е дошла при него само от учтивост и желание да помогне. Беше помощник-библиотекарка в градче, където за осем месеца са били убити девет деца. Вижда странен човек в този миниатюрен свят, където възрастните идват рядко, само колкото да оставят децата си или да ги приберат. И започва да подозира нещо нередно… разбира се.

— Благодаря ви — каза той, усмихна се с надежда да я успокои и побърза да напусне читалнята.

Върна се по коридора в отдела за възрастни и някакъв неосъзнат импулс го тласна към бюрото на библиотекарката… но днес трябваше да се подчиняват на импулсите си, нали? Тръгваш подир импулса и чакаш да видиш къде ще те изведе.

Табелката на бюрото поясняваше, че красивата млада библиотекарка се казва Керъл Данър. Зад нея Бен забеляза врата от матово стъкло с надпис МАЙКЪЛ ХЕНЛЪН, ГЛАВЕН БИБЛИОТЕКАР.

— Мога ли да ви помогна? — запита мис Данър.

— Мисля, че да — каза Бен. — Надявам се. Бих искал да ми издадете библиотечна карта.

— Чудесно — кимна тя и извади празна карта. — В Дери ли живеете?

— Вече не.

— Домашен адрес, ако обичате.

— Руъръл Стар № 2, Хемингфорд Хоум, Небраска. — Леко развеселен от смаяния й поглед, той помълча, после добави: — Пощенски код 59341.

— Шегувате ли се, мистър Ханском?

— Съвсем не.

— Значи се преселвате в Дери?

— Не, засега не възнамерявам.

— Доста път е трябвало да биете за една-две книги, нали? Нямате ли библиотеки в Небраска?

— Вижте, това е сантиментална история — каза Бен. Очакваше да се смути, че разказва такива неща пред непозната, но всъщност беше напълно спокоен. — Израснах в Дери, нали разбирате. Връщам се за пръв път откакто бях хлапе. Разхождах се, гледах какво се е променило и какво не. И изведнъж ми хрумна, че откакто навърших три години, та чак до тринайсет, съм висял все в библиотеката, а нямам нищичко за спомен от ония десет години. Даже и най-обикновена пощенска картичка. Имах няколко сребърни долара, но единия изгубих, а другите подарих на приятел. Май просто искам спомен от детството си. Малко е късничко, но по-добре късно, отколкото никога, нали така казват?

Керъл Данър се усмихна и хубавичкото й лице стана невероятно красиво.

— Мисля, че постъпвате много мило — каза тя. — Ако почакате десетина-петнайсет минути, картата ви ще бъде готова.

Бен също се усмихна.

— Сигурно ще трябва да внеса някаква гаранция. Не съм местен жител и тъй нататък…

— Имахте ли карта някога?

— Разбира се. Ако изключим приятелите, библиотечната карта беше най-важното…

— Бен, идвай веднага тук! — провикна се някой и гласът проряза като скалпел тишината в читалнята.

Бен се озърна с тръпки на неволна вина, както става, когато някой вдига шум в библиотека. Не видя познато лице… а в следващия миг осъзна, че никой не е надигнал глава, никой не проявява признаци на досада. Старците продължаваха да си четат „Дери нюз“, бостънския „Глоуб“, „Нейшънъл Джиографик“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Юнайтед Стейтс Нюз енд Уърлд Рипорт“. На една маса в справочния отдел две ученички все така се привеждаха над камара вестници и куп каталожни картони. Няколко читатели продължаваха да преглеждат книгите на рафта с табелка ПОСЛЕДНИ ИЗДАНИЯ — ОТПУСКАТ СЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ. Един старец със смешно шофьорско каскетче и празна лула между зъбите невъзмутимо прелистваше албум с рисунки на Луис де Варгас.

Пак се обърна към младата жена, която го гледаше озадачено.

— Смущава ли ви нещо?

— Не — усмихна се Бен. — Стори ми се, че чух някакъв звук. Май съм по-уморен от полета, отколкото мислех. Та, какво казвахте?

— Всъщност вие казвахте. Но се канех да добавя, че ако някога сте имали карта, името ви ще е запазено в архивите. Сега съхраняваме всичко на микрофилм. Май не е както в детските ви години.

— Да — съгласи се той. — Доста промени има в Дери… но и доста неща ми изглеждат все същите.

— Е, добре, просто ще проверя и ще ви издам дубликат. Безплатно.

— Великолепно — каза Бен.

И преди да добави някоя благодарствена дума, гласът отново процепи благоговейната тишина на читалнята — този път по-гръмко, изпълнен със злокобно веселие:

— Качвай се горе, Бен! Качвай се, тлъсто дупе шибано! Говори твоят живот, Бен Ханском!

Бен се изкашля.

— Безкрайно съм ви задължен — изрече той.

— О, дреболия. — Тя леко наклони глава и се взря в него. — Горещо ли е навън?

— Малко. Защо?

— Изглеждате ми…

— Бен Ханском го стори! — изкрещя гласът. Долиташе откъм рафтовете на горния етаж. — Бен Ханском уби децата! Хванете го! Дръжте го!

— … изпотен — довърши библиотекарката.

— Тъй ли? — идиотски се учуди той.

— След малко ще е готово — каза тя.

— Благодаря.

Мис Данър седна зад вехтата пишеща машина в края на бюрото.

Бен бавно се отдалечи, усещайки как сърцето гърми като тъпан в гърдите му. Да, потеше се; лепкави струйки бяха плъзнали по челото му, под мишниците, през космите на гърдите. Вдигна глава. От горния край на лявата стълба го наблюдаваше Пениуайз Клоунът. Цялото му лице беше омазано с бял грим. Кърваво червило разтягаше устата му в усмивка на убиец. Вместо очи зееха празни орбити. В едната си ръка той стискаше грозд балони, в другата държеше книга.

Не той, поправи се Бен. То. Ето ме, стоя сред ротондата на Общинската библиотека в този пролетен следобед на 1985 година, вече съм възрастен, а насреща ми се изправя най-страшният кошмар от детството. Насреща ми се изправя То.

— Качвай се, Бен — подвикна отгоре Пениуайз. — Няма да ти сторя нищо лошо. Нося ти книга! Книга… и балонче. Качвай се!

Бен отвори уста да отвърне: Луд ли си, че очакваш да се кача?… и изведнъж осъзна, че ако го стори, всички ще се втренчат в него и ще си помислят: Кой е пък тоя смахнат?

— О, знам, че не можеш да отговориш — подвикна Пениуайз и се изкиска. — Ама без малко да те подлъжа, нали? „Извинявайте, сър, имате ли «Принц Албърт» в кутия?… Имате, значи?… Ами що не вземете да го пуснете, горкия човечец?“ „Прощавайте, госпожо, изтича ли ви отпуската?… Да?… Ами кажете накъде е изтичала, че да я хванем.“

Клоунът на горната площадка отметна глава и избухна в писклив смях. Смехът отекваше, плющеше под свода на ротондата като ято черни прилепи и Бен само с огромно усилие на волята се удържа да не притисне ушите си с длани.

— Качвай се, Бен! — викна Пениуайз. — Да побъбрим. На неутрална територия. Какво ще речеш?

Няма да се кача, помисли Бен. Някой ден ще се докопам до тебе и мисля, че тогава няма да ти е сладко. Ще те убием.

Клоунът пак се запревива от смях.

— Да ме убиете? Да ме убиете? — изведнъж Бен разпозна с ужас гласа на Ричи Тозиър… всъщност не неговия глас, а Гласа на Пиканини: — Недей да ма убиваш, господарю, аз ша става добро негър, не го убивай туй черно момче, Камара!

И отново отекна пискливият кикот.

Разтреперан и пребледнял, Бен закрачи през кънтящата читалня. Усещаше, че след малко ще повърне. Спря пред една лавица и с трепереща ръка измъкна наслуки някаква книга. Вцепените му пръсти прелистиха страниците.

— Това е последният ти шанс, Камара! — кресна гласът нейде високо зад гърба му. — Бягай от града. Бягай преди да е мръкнало. Довечера ще се заема с теб… и останалите. Прекалено си стар, за да ме спреш, Бен. Всички сте прекалено стари. Само за едно още ви бива — да умрете. Бягай, Бен. Искаш ли да видиш довечера ей-това?

Продължавайки да държи книгата с вледенени ръце, Бен се обърна. Не искаше да поглежда, но сякаш някаква невидима ръка го прихвана под брадичката и дръпна нагоре, нагоре, нагоре.

Клоунът бе изчезнал. Над лявата стълба стоеше Дракула, но не какъвто го показваха в киното; не беше Бела Лугоши, Кристофър Лий, Франк Лангела, Франсис Ледърър или Реджи Налдър. Престаряло човече с лице като топка сбръчкани корени. Беше смъртнобледо и имаше пурпурни очи, сякаш потопени в съсирена кръв. Устата му се отвори, разкривайки безброй ножчета за бръснене „Жилет“, забити накриво във венците; Бен сякаш надникна в убийствен огледален лабиринт, където всяка погрешна стъпка може да те среже на две.

— ХРУУУС-ХРУС! — изпищя човечето и челюстите щракнаха. От устните му блъвна фонтан черно-червена кръв. По белия му нагръдник се посипаха парчета от срязаните устни и бавно плъзнаха надолу, оставяйки лепкави кървави дири.

— Какво ли е видял Стан Юрис преди да умре? — кресна надолу вампирът от площадката и се разсмя с кървава, обезобразена уста. — Дали е видял принц Албърт в кутия? Или Дейви Крокет, царя на Дивия Запад? Какво е видял, Бен? Искаш ли да го видиш? Какво е видял? Какво е видял?

После пак прокънтя пискливият смях и Бен разбра, че след миг сам ще закрещи, да, нямаше сили да удържи писъка в гърлото си. От горната площадка се лееше страховит кървав дъжд. Една капка бе улучила артритичната китка на някакъв старец, който четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. Невидима и недоловима, кръвта се стичаше между кокалчетата.

Бен си пое дъх, твърдо уверен, че писъкът ще излети след миг — невъобразим сред покоя на този мек дъждовен следобед, поразяващ като удар с нож… или безброй ножчета за бръснене.

Ала вместо това от гърлото му се раздадоха треперещи, разпокъсани думи — не писък, а сякаш глуха молитва:

— Куршуми, разбира се. От сребърния долар направихме куршуми.

Старецът с шофьорското каскетче рязко надигна глава от албума на Варгас.

— Глупости — заяви той.

Сега хората наистина се оглеждаха и някой изшътка сърдито.

— Извинявайте — изрече Бен с тих, треперещ глас. Смътно усещаше, че по лицето му се стича пот, а ризата му полепва по тялото. — Разсъждавах на глас…

— Глупости — повтори по-високо старецът. — От сребърен долар не могат да се направят куршуми. Масова заблуда. Книжни фантазии. Специфичната плътност на материала…

Изведнъж мис Данър се озова до него.

— Мистър Брокхил, пазете тишина — добродушно каза тя. — Хората четат…

— Тоя човек е болен — изтърси Брокхил и пак се наведе над албума. — Дай му аспирин, Керъл.

Керъл Данър погледна Бен и лицето й изтъня от тревога.

— Зле ли ви е, мистър Ханском? Знам, че не е учтиво да говоря така, но изглеждате ужасно.

— Аз… аз обядвах в китайски ресторант. Изглежда, не ми е понесло.

— Ако искате да полегнете, в кабинета на мистър Хенлън има кушетка. Можете…

— Не. Благодаря, но ще постоя.

Не искаше да лежи, а да избяга час по-скоро от Общинската библиотека. Озърна се към площадката. Клоунът бе изчезнал. Вампирът също. Но за ниския парапет от ковано желязо край площадката бе завързано балонче. Върху издутата гумена ципа ясно личаха думите: ПРИЯТЕН ДЕН! ДОВЕЧЕРА ЩЕ УМРЕШ!

— Донесох ви библиотечната карта — каза мис Данър и колебливо докосна ръката му. — Искате ли я?

— Да, благодаря. — Бен пресекливо си пое дъх. — Много се извинявам за безпокойството.

— Няма нищо — каза тя. — Дано да не е отравяне.

— Не става — обади се приведеният над албума мистър Брокхил, без да вади лулата от устата си. — Чиста литературна измислица. Куршумът ще бие накриво.

И пак без да знае какво ще излети от устата му, Бен изрече:

— Да, не куршуми, а топчета. От самото начало разбрахме, че не можем да направим куршуми. Бяхме още деца, знаете. Хрумна ми да…

Някой отново изшътка.

Брокхил огледа Бен с изненада, накани се да отвърне нещо, но премълча и се вглъби в рисунките.

Върнаха се до бюрото и Керъл Данър му подаде малка оранжева карта с печат ОБЩИНСКА БИБЛИОТЕКА ДЕРИ. Леко развеселен, Бен осъзна, че за пръв път през целия си живот се записва в читалня за възрастни. Като хлапе имаше лимоненожълта карта.

— Сигурен ли сте, че не искате да полегнете, мистър Ханском?

— Благодаря, вече съм по-добре.

— Наистина ли?

Той намери сили да се усмихне.

— Наистина.

— Вярно, по-добре изглеждате — кимна тя, но в гласа й звучеше съмнение, сякаш го казваше от учтивост, без сама да си вярва.

После мис Данър пъхна една книга в съвременния микрофилмов прибор за регистрация и Бен едва удържа пристъпа на истеричен смях. Това е книгата, която грабнах от лавицата, когато клоунът взе да се прави на Пиканини, помисли той. Решила е, че искам да я заема. За пръв път след двайсет и пет години заемам книга от Общинската библиотека, а даже не знам заглавието. Не ми пука, честно казано. Важното е да се измъкна оттук, нали? Друго не искам.

— Благодаря — каза той и пъхна книгата под мишница.

— Винаги сте добре дошъл, мистър Ханском. Сигурен ли сте, че не искате аспирин?

— Напълно сигурен. — Той се поколеба. — Случайно да знаете какво е станало с мисис Старет? Барбара Старет. Тя завеждаше детския отдел.

— Тя почина — каза Керъл Данър. — Преди три години. От сърдечен удар, доколкото знам. Тъжно. Беше сравнително млада… петдесет и осем или петдесет и девет, мисля. В деня на погребението мистър Хенлън затвори библиотеката.

— О — прошепна Бен и в сърцето му сякаш зейна празнота. Ето какво е да се завърнеш в бащин дом, както казва песента. Торта със сладка глазура и горчива плънка под нея. Хората са те забравили, или са умрели, или вече са плешиви, беззъби. Понякога ги заварваш изкуфели. О, животът е прекрасен. Как си, мой човек?

— Съжалявам — каза библиотекарката. — Обичахте я, нали?

— Всички деца обичаха мисис Старет — отвърна Бен и с тревога усети, че сълзите напират в очите му.

— А вие…

Ако още веднъж запита дали съм сигурен, май наистина ще се разплача. Или ще изкрещя. Или не знам какво.

Той погледна часовника си.

— Наистина трябва да бягам. Благодаря, бяхте много мила.

— Приятен ден, мистър Ханском.

Да, непременно. Защото довечера ще умра.

Той махна с ръка и закрачи към изхода. Мистър Брокхил го изгледа подозрително.

Озърна се към площадката над лявата стълба. Балонът още се рееше там, вързан за дантелата от ковано желязо. Но сега надписът гласеше:

Бен завъртя глава. Сърцето отново блъскаше в гърлото му. Излезе навън и светлината го замая — високо горе облаците се разкъсваха и през тях падаха лъчите на топлото майско слънце, под които тревата изглеждаше невероятно зелена и сочна. Бен усети как обръчът около гърдите му се отпуска. Изпита чувството, че е захвърлил в библиотеката някакъв непосилен товар… после погледна неволно взетата книга и зъбите му изтракаха рязко, болезнено. „Булдозер“ от Стивън У. Мидър — една от книгите, които носеше в деня, когато се хвърли в Пущинака, за да избяга от Хенри Бауърс и неговите приятели.

И щом се сети за Хенри, различи върху корицата бледа следа от подкована подметка.

Прехвърли страниците с треперещи пръсти и погледна най-отзад. Библиотеката работеше с микрофилмова регистрация; бе го видял с очите си. Но от вътрешната страна на задната корица все още бе залепен книжен плик с картонче в него. Върху картончето бяха изписани имена, а до тях имаше печат за датата на връщане. Бен се вгледа.

ИМЕ НА ЧИТАТЕЛЯ ДА СЕ ВЪРНЕ ДО ПОСОЧЕНАТА ДАТА

Чарлс Н. Браун 14 МАЙ 58

Дейвид Хартуел 1 ЮНИ 58

Джоузеф Бренан 17 ЮНИ 58

А на последния ред — собственото му име, изписано непохватно с молив:

Бенджамин Ханском 9 ЮЛИ 58

Върху картончето, върху титулната страница, върху обреза на книгата — навсякъде беше ударен отново и отново печат с тлъсто червено мастило, което приличаше на кръв: ЗА УНИЩОЖАВАНЕ.

— Мили Боже — прошепна Бен. Не знаеше какво друго да каже, тия думи като че обхващаха цялото положение. — О, мили Боже, мили Боже.

Застанал под топлите слънчеви лъчи, той внезапно се запита какво ли е сполетяло другите.

2. Еди Каспбрак хваща топката

Еди слезе от автобуса на ъгъла на Канзас стрийт и Кошут. Улица Кошут слизаше около половин километър надолу и изведнъж свършваше пред порутения стръмен бряг на Пущинака. Сам не знаеше защо е решил да напусне автобуса тъкмо тук; Кошут не му напомняше абсолютно нищо, а и никого не бе познавал в тоя край на Канзас стрийт. Просто мястото му се стори подходящо. Друго не знаеше, но засега стигаше и толкова. Бевърли вече бе слязла на една от спирките по Долна главна улица. Майк бе потеглил с колата си към библиотеката.

Докато гледаше подир малкия и някак абсурден автобус Мерцедес, Еди се запита какво всъщност търси тук, на някакъв затънтен ъгъл в затънтено провинциално градче, почти на осемстотин километра от Майра, която несъмнено се тревожи до сълзи за него. За миг го обзе болезнен шемет. Докосна джоба на якето и си спомни, че е оставил драмамина в хотела заедно с другите лекарства. Обаче имаше аспирин. По-скоро би излязъл без гащи, отколкото без аспирин. Глътна на сухо две хапчета и пое по Канзас стрийт със смътното намерение да отскочи до Общинската библиотека, или пък да пресече към Костело авеню. Небето вече се проясняваше и навярно нищо не би му попречило да продължи чак до Западния булевард, за да се порадва на старите викториански къщи в единствения истински красив квартал на Дери. Понякога в детството си правеше точно това — тръгваше небрежно по Западния булевард, уж че отива нейде другаде. На пресечката с Уичъм стрийт беше къщата на семейство Мюлер — червена сграда с две кулички на покрива и жив плет отпред. Имаха си градинар, който винаги изпровождаше Еди с подозрителен поглед.

Четири къщи по-нататък, от същата страна на булеварда, беше домът на Бауи — навярно една от причините Грета Бауи и Сали Мюлер да са тъй неразделни в прогимназията. И тази сграда имаше кулички над зелените керемиди… но за разлика от квадратните кулички на Мюлеровия дом, тия тук завършваха със странни високи конуси — малко като „магарешките калпаци“, с които увенчават в началните класове непослушните ученици. През лятото на ливадата отстрани винаги имаше изящни мебели — масичка с жълт плажен чадър над нея, плетени кресла, хамак между двете дървета. Зад къщата пък имаше игрище за крокет, Еди знаеше това, макар че Грета никога не го бе канила на гости. Докато отминаваше с небрежна походка (уж че отива нейде другаде), той понякога чуваше тракането на топки, смях и разочаровани стонове при „избиването“ на нечия топка. Веднъж бе зърнал как самата Грета с чаша лимонада в едната ръка и чукче за крокет в другата, стройна и по-прекрасна от всички фантазии на поетите (за деветгодишния Еди Каспбрак даже загорелият й гръб изглеждаше поразително красив), отива да търси „избитата“ си топка; топката бе отскочила от едно дърво, довеждайки по този начин Грета в полезрението на Еди.

От онзи миг той мъничко се влюби в нея — в сиянието на русите коси, които се лееха по раменете на бледосинята лятна рокля. Грета се озърна и отначало Еди помисли, че го е видяла, но явно не беше така, защото когато срамежливо вдигна ръка за поздрав, тя не му отговори, а само отпрати топката зад къщата и изтича след нея. Той продължи по-нататък, без да я кори за пренебрежението (искрено вярваше, че не го е забелязала), или пък за това, че никога не го кани на крокет в събота следобед — откъде накъде хубавата Грета Бауи ще кани хлапе като него: мършаво, астматично, с физиономия на удавен плъх.

Да, помисли той, докато безцелно слизаше назад по Канзас стрийт, трябваше да отскоча до Западния булевард и пак да огледам ония къщи… на Мюлер, на Бауи, на доктор Хейл, на Тракър…

При последното име мислите му внезапно секнаха, защото — за вълка говорим! — ето че стоеше пред товарния гараж на братя Тракър.

— Още си е тук — изрече той на глас и се разсмя. — Мътните да го вземат!

Заклетите ергени Фил и Тони Тракър имаха навярно най-красивата къща на Западния булевард — безукоризнено бяла викторианска сграда с просторна изумрудена ливада и огромни цветни лехи, из които пламтяха буйни багри (разбира се, грижливо поддържани) през цялата пролет и лято. Всяка есен асфалтираха алеята пред дома, та да си остава гладка и лъскава като черно огледало, а керемидите по островърхите стрехи имаха идеално зелен цвят, почти в тон с тревата долу. Понякога хората спираха колите си, за да правят снимки на удивителните старинни колонки около прозорците.

— Щом двама мъже си дават труд да поддържат толкова хубава къща, трябва да от обратните — бе промърморила една вечер майката на Еди толкова недоволно, че той не посмя да попита какво значи това.

Товарният гараж нямаше съвършено нищо общо с Тракъровия дом на Западния булевард. Беше ниска сграда от вехти, напукани тухли, чийто зацапан оранжев цвят потъмняваше надолу до пълна чернота от полепналия в основите слой сажди. Всички стъкла бяха еднакво мръсни, с изключение на едно от прозорчетата на канцеларията. Още преди Еди и дълго подир него хлапетата поддържаха там безупречно чисто кръгче, защото над бюрото на управителя висеше календарът на „Плейбой“. На път към игрището зад гаража нито едно момче не устояваше на изкушението да избърше стъклото с бейзболната си ръкавица и да зърне коя е разголената красавица на месеца.

От трите страни на гаража се простираха широки чакълести площадки. От време на време там се сбираха безредно камионите за далечни курсове — на Джими Питърс, на Кенуърт, на Рио — с огромни надписи отстрани: БРАТЯ ТРАКЪР. ДЕРИ-НЮТЪН-ПРОВИДЪНС-НЮ ЙОРК. Понякога бяха цели, друг път стояха само шасита или товарни каросерии, застинали безмълвно на задни колела и масивни дървени подпори.

Братята се стараеха да използуват задната площадка колкото е възможно по-рядко, защото бяха страстни поклонници на бейзбола и обичаха детските игри. Фил Тракър сам караше камион, затова момчетата почти не го срещаха, но Тони Тракър, мъжага с грамадни ръчища и не по-малко грамаден търбух, поддържаше счетоводните книги, тъй че Еди (който никога не играеше — майка му би го претрепала, ако чуеше, че играе бейзбол, търчи насам-натам, гълта прахоляк с деликатните си дробчета и рискува да си навлече я счупен крак, я контузия или Бог знае още какво) бе свикнал да го вижда наоколо. Постепенно гласът му бе станал за Еди част от самата игра — по късно на мястото му щеше да дойде гласът на коментатора Мел Алън. Грамаден, ала и някак призрачен с искрящо бялата си риза сред летния вечерен здрач, из който плъзват първите светулки, Тони Тракър крещи гръмовно: Ей, Рижия, първо стигни под топ’та, пък тогава я хващай!… Къде зяпаш бе, Дребосък? Как да улучиш топ’та, мама му стара, като не я гледаш?… Скачай, Подкова! Прасни му един кец в мутрата на втория защитник, пък да видим как ще те изкара от игра!

Никога не ги наричаше по имена, спомни си Еди. Винаги бяха ей, Рижия, ей, Русия, ей, Очилатия, ей, Дребосък. Топката неизменно се превръщаше в топ’та. А вместо бухалка в коментарите на Тони Тракър се вмъкваше някаква си „държалка“, тъй че се получаваше: „Ей, Подкова, захапи яко държалката, че инак все си изтървал топ’та.“

Широко усмихнат, Еди продължи нататък… и усмивката му помръкна. Над дългата тухлена сграда, където някога приемаха поръчки, поправяха камиони и складираха товари по за ден-два, днес тегнеше безмълвие. През чакъла бяха избуяли плевели и на страничните площадки не се виждаше нито един камион… само към края се беше килнало потъмняло, ръждиво ремарке.

Когато се приближи, забеляза зад стъклото на прозореца табела ЗА ПРОДАН.

Свършено е с братята, помисли той и сам се изненада от дълбоката печал, която му донесе тази мисъл… сякаш бе узнал за смъртта на близък човек. Сега се радваше, че не е отишъл към Западния булевард. Щом братя Тракър бяха рухнали — самите братя Тракър, дето изглеждаха вечни като света — то какво ли бе сполетяло улицата, където с радост минаваше в детството си? Тревожно осъзна, че не желае да разбере. Не желаеше да види Грета Бауи с прошарени коси, със затлъстели бедра от заседнал живот и неумерено ядене и пиене; много по-добре — много по-безопасно — беше просто да стои настрани.

Точно това трябваше да направим всички, просто да си стоим настрани. Нямаме работа тук. Да се завръщаш там, където си израснал, е като опит да направиш безумен йогистки трик — да си лапнеш краката и да се поглъщаш малко по малко, докато накрая изчезнеш съвсем; невъзможно е, и всеки нормален човек би трябвало да се радва на това, мътните да го вземат… а всъщност какво ли е станало с Тони и Фил Тракър?

Тони навярно се беше гътнал от сърдечен удар; човекът мъкнеше поне четиридесет кила наднормено тегло. А пък сърцето трябва да се щади. Поетите могат да дрънкат романтични приказки за разбити сърца и Бари Манилоу да пее за тях колкото си ще (двамата с Майра имаха всичките му плочи), но лично за своето Еди предпочиташе по една хубава електрокардиограма всяка година. Ясна работа, сърцето на Тони беше прещракало като евтин часовник. Ами Фил? Вероятно транспортна злополука. Еди, който сам си изкарваше залъка зад волана (или поне доскоро; напоследък возеше само знаменитостите, а през останалото време киснеше в канцеларията), знаеше какво означава транспортна злополука. Може би старият Фил бе изхвръкнал от заледения път на остър завой в Ню Хампшър или край Хейнсуил Уудс в северните райони на Мейн, или пък в някой дъждовен пролетен ден спирачките му бяха отказали на дългото надолнище към Хейвън южно от Дери. Да, можеше да го е сполетяло това или кой знае още какво от нещата, ставащи в печалните кънтри-балади с разни товарни шофьори, които носят високи каубойски шапки и все си мислят кого да измамят. Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс камара хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътночервен — цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.

— Дявол да го вземе, как минава времето — въздъхна едва чуто Еди Каспбрак, без дори да усети, че го е казал на глас.

Размекнат и нещастен — сам не би повярвал доколко е привикнал с подобно чувство — Еди закрачи с луксозните си мокасини по хрущящия чакъл и мина зад ъгъла на сградата, за да погледне площадката, където бе наблюдавал безброй бейзболни мачове като хлапе — в ония времена хлапетата сякаш бяха деветдесет на сто от световното население.

Теренът си беше почти същият, но още от пръв поглед ставаше безпощадно ясно, че тук вече не се играе — през изминалите години традицията просто бе отмряла по някаква незнайна причина.

През 1958 година ромбовидното игрище беше очертано не с бели линии между базите, а с дълбоки пътечки, утъпкани от бягащи нозе. Всъщност те и бази нямаха — ония момчета, които някога играеха тук (и които днес бяха по-стари от Неудачниците, макар че Еди си спомняше как Стан на няколко пъти се включи в играта; с ударите се справяше едва-едва, но пък тичаше страхотно и имаше направо вълшебни рефлекси). Просто криеха под навеса зад дългата тухлена сграда четири парчета мръсен брезент и тържествено ги изнасяха, щом успееха да съберат отбор, а сетне ги прибираха също тъй тържествено, когато гъстите вечерни сенки сложеха край на играта.

Днес нямаше и следа от някогашните утъпкани пътечки. Тук-там през чакъла бяха прорасли гъсти буренаци. На места проблесваха строшени бирени бутилки; в старите времена хлапетата биха ги отстранили с благоговейно старание. Само едно си оставаше както някога — вехтата метална мрежа в края на терена, висока четири метра и цялата ръждясала, сякаш покрита със засъхнала кръв. Брънките й деляха небето на хиляди ромбчета.

Натам отбиваха топката, унесено помисли Еди, застанал с ръце в джобовете на мястото, където беше началната база преди двайсет и седем години. Отвъд мрежата и право долу в Пущинака. На такъв удар му викаха Автоматична точка. Той се разсмя и тутакси нервно погледна наоколо, сякаш бе чул смеха на някакъв призрак, а не на човек с мокасини за шейсет долара — солиден човек, реален като… ами… реален като… като…

И му се стори, че чува шепота на Ричи: Зарежи, Едс. Изобщо не си реален. Напоследък я ти се случи някоя хилка, я не, пък и да се случи, пукната пара не струва. Тъй ли е?

— Да, тъй е — глухо изрече Еди и подритна няколко камъчета.

Всъщност бе виждал само две топки да изхвръкват отвъд мрежата зад гаража на братя Тракър; и двете бяха отбити от едно и също момче — Бълвоча Хъгинс. Бълвоча беше нелепо едър, на дванайсет години вече надхвърляше метър и осемдесет и тежеше към осемдесет килограма. Прякорът му идваше от таланта да се оригва поразително протяжно и гръмко — най-добрите му постижения напомняха нещо средно между жабешко квакане и песен на щурец. Понякога потупваше устата си с длан и тогава оригването се превръщаше в боен вик на прегракнал индианец.

Припомни си, че макар и едър, Бълвоча всъщност не беше дебел, ала сякаш сам Бог не бе пожелал дванайсетгодишно момче да израсне дотолкова; ако не бе умрял през онова лято, навярно щеше да стигне до два метра и постепенно щеше да се научи как да управлява грамадното си тяло сред този свят на дребосъци. Може би даже щеше да се научи на милосърдие и добрина. Но на дванайсет години беше само тромав и злобен — не особено глупав, ала едва ли не слабоумен на вид, защото всичките му движения изглеждаха поразително грубовати и мудни. У него нямаше и капчица от вродения ритъм на Станли; тялото на Бълвоча сякаш изобщо не разговаряше с мозъка и съществуваше в някаква своя вселена, пълна с грохота на застинали светкавици. Еди си спомни как една вечер бавен, далечен удар отпрати топката извън полето, точно срещу Бълвоча, а той дори не помръдна. Просто стоеше и гледаше към небето, надигнал ръка в безцелен замах, но вместо да се лепне за ръкавицата му, топката го фрасна право по темето със звънко бонк! Сякаш бе паднала от третия етаж върху покрива на новичък Форд. После отскочи метър и половина нагоре и кротко тупна в дланта на Бълвоча. Едно злощастно хлапе на име Оуън Филипс се разсмя. Без да бърза, Бълвоча пристъпи към него и му тегли такъв шут по задника, че Филипс се разпищя и хукна към къщи с раздрани джинси. Никой друг не дръзна да се разсмее… поне на глас. Ако Ричи беше наоколо, навярно не би се удържал и Бълвоча непременно щеше да го вкара в болницата.

На базите Бълвоча беше също тъй муден. Лесно го изкарваха от игра, а когато хвърляше, и най-големият левак нямаше проблеми с отбиването. Но пък удареше ли, топката хвръкваше навъзбог. Еди помнеше, че и двата удара отвъд мрежата бяха просто изумителни. Едната топка просто изчезна, макар че цяла дузина момчета дълго я търсиха насам-натам по склона над Пущинака.

Ала втората бе открита. Принадлежеше на някакъв шестокласник (Еди не помнеше името му; всички момчета го наричаха Сопола, защото вечно имаше настинка) и беше останала в игра от ранната пролет, та чак до лятото на 1958 година. И в резултат от това нямаше нищо общо с някогашната идеална сфера от бяла конска кожа, нашарена с червени шевове; беше протрита, зацапана и сцепена на няколко места от безбройните си отскоци по чакъла извън полето. На едно място бе взела да се разшива и Еди, който тичаше за избитите топки, стига астмата да не го тормозеше (посрещайки с тиха радост всяко „Благодаря, хлапе!“, когато мяташе топката към игрището), знаеше, че скоро някой ще домъкне ролка изолирбанд, та да я балсамират за още седмица-две.

Но преди да се стигне дотам, един седмокласник с невероятното име Стрингър Дедхам реши да изненада Бълвоча Хъгинс с бавен удар. Бълвоча не се подведе, изчака точно колкото трябваше (бавните удари, простете за неволното остроумие, бяха негова стихия) и цапардоса вехтата топка на Сопола с такава сила, че кожената обвивка отхвръкна настрани и запърха чак над втора база като голяма бяла пеперуда. Самата топка летеше все нагоре и нагоре през пищния вечерен небосвод и пресованият канап отвътре бавно се размотаваше, а хлапетата с тъпо смайване въртяха глави подир нея; продължавайки да се издига, тя прехвръкна над телената мрежа, и Еди помнеше как Стрингър Дедхам възкликна със страхопочитание: „Е-е-ега ти!“, докато топката описваше безкрайна дъга в небето, всички виждаха ясно провлачения канап, и още преди да бе паднала в далечината, шест момчета вече се катереха като маймуни по мрежата, и Еди помнеше още как Тони се смееше като луд и крещеше: „Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион»! Чувате ли? Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион», мама му стара!“

Питър Гордън откри топката близо до потока, който Неудачниците щяха да преградят след по-малко от три седмици. Жалките останки нямаха и седем сантиметра в диаметър; същинско чудо бе, че канапът не се е скъсал.

С мълчаливо единодушие момчетата отнесоха съдраната топка при Тони Тракър, който я огледа, без да каже нито дума, сред тълпа от занемели хлапета. Погледнат отдалече, този момчешки кръг около едрия шкембест мъж навярно изглеждаше като религиозна сбирка за преклонение пред някаква светиня. Бълвоча Хъгинс даже не си бе направил труда да обиколи базите. Просто стоеше сред другите, като че нямаше представа къде е попаднал. Предметът, който му подаде Тони Тракър, беше по-дребен от топка за тенис.

Унесен в тия спомени, Еди закрачи от някогашната начална база през могилката на хвърляча (всъщност никога не бе имало могилка, а плитка ямка, очистена от камъчета) и излезе извън игрището. Поспря за миг, поразен от тишината, после продължи към оградата. Макар и по-ръждива от всякога, обрасла с някакви грозни повивни плевели, мрежата още си беше на място. Като надзърна през нея, Еди видя полегатия склон, покрит с отровнозелена растителност.

Пущинакът съвсем бе заприличал на джунгла и Еди за пръв път се зачуди откъде накъде тия буйни, непроходими дебри са си заслужили подобно име — можеха да се сравнят с всичко друго, само не и с пустиня. Защо не Гъсталакът? Или Джунглата?

Пущинак.

Думата звучеше мрачно, почти зловещо, но не пораждаше представа за гъсто преплетени шубраци и дървета, които се борят за място под слънцето; по-скоро напомняше за бавно пълзящи пясъчни дюни или голи простори, осеяни със сиви каменни късове и дебела кора от напукана глина. Пущинак. Безплодна пустош. Майк бе казал, че всички са безплодни и навярно имаше право. Седем души — и нито едно дете. Дори в днешните времена на семейно планиране това излизаше извън рамките на нормалното.

Гледаше през ръждивите ромбове, заслушан в далечното бръмчене на коли по Канзас стрийт и тихото бълбукане на потока в подножието на склона. Тук-там пролетното слънце проблясваше над водата като по късчета натрошено стъкло. Долу продължаваха да растат бамбукови гъсталаци, но сега изглеждаха някак нездраво бледи, като петна от плесен сред зеленината. Отвъд тях започваха мочурищата край Кендъскиг, където уж имало тресавище.

Най-щастливите си детски дни съм прекарал сред тая мръсотия, помисли той и потръпна.

Канеше се да тръгне назад, когато още нещо привлече погледа му — бетонен цилиндър с тежък железен капак. Леговища на морлоци — тъй ги наричаше Бен и се смееше гръмогласно, но в очите му нямаше веселие. Приближиш ли се до някой от тях, ще ти стигне до кръста (ако си хлапе) и ще видиш върху капака полукръг от релефни букви: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО — ДЕРИ. А от дълбините до ушите ти ще долети глухо бръмчене. Нейде работят машини.

Леговища на морлоци.

Там слязохме. През август. Накрая. Слязохме в едно от леговищата на морлоци, в каналите, но по-надолу вече не бяха канали. Бяха… бяха… какво?

Там, долу, лежеше Патрик Хокстетър. Преди То да го отвлече, Бевърли видяла как Патрик прави нещо лошо. Станало й смешно, но знаела, че е лошо. Май беше свързано с Хенри Бауърс, нали? Да, така мисля. И…

Той рязко се завъртя и закрачи към изоставения гараж. Вече не искаше да гледа надолу, не му се нравеха мислите, които навяваше Пущинакът. Искаше да се прибере у дома, при Майра. Не искаше да е тук. Не…

— Хващай, хлапе!

Обърна се към гласа и в този миг иззад оградата право насреща му полетя някаква топка. Падна и отскочи от чакъла. Еди протегна ръка и я хвана. Стори го без да мисли, с инстинктивен, почти елегантен жест.

Погледна какво е хванал и изведнъж сякаш всичко в гърдите му се разпадна сред смразяващ хлад. Някога предметът наистина бе заслужавал името топка. Сега беше само топче, омотано с канап, защото кожената обвивка липсваше. Еди виждаше накъде се провлачва канапът. Премяташе се над мрежата като самотна паяжинка и изчезваше надолу в Пущинака.

О, Господи, помисли той. О, Господи, То е тук, до мене, СЕГА…

— Слез да си поиграеш, Еди — подкани го гласът иззад оградата и премалял от ужас, той осъзна, че това е гласът на Бълвоча Хъгинс, убит в тунелите под Дери през август 1958.

Ето го и самият Бълвоч, катереше се по склона оттатък мрежата. Беше облечен в раиран бейзболен екип на „Нюйоркските янки“, омазан с петна от зеленина и осеян с полепнали лански листа. Прогнилата плът по масивното му лице провисваше на парцали и нишки. На мястото на едното око зееше черна кухина. Из косата му пъплеха дребни гадинки. На едната си ръка бе надянал бейзболна ръкавица, обрасла с лигав мъх. Разложените пръсти на другата се провряха в ромбовете на мрежата и когато Бълвоча ги сви, Еди чу ужасно, подлудяващо скърцане.

— Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“ — ухили се Бълвоча. Отвратително белезникава, сгърчена жаба изпълзя от устата му и тупна на земята. — Чуваш ли? Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“, мама му стара! И между другото, Еди, искаш ли да ти духам? Ще го сторя за петаче. Не, по дяволите, и без пари ще ти духам.

Лицето на Бълвоча се преобрази. Издутият пихтиест нос хлътна навътре, разкривайки две възпалени червени дупки, които Еди сънуваше в кошмарите си. Косата му загрубя, отдръпна се от слепоочията, стана сивкавобяла като паяжина. Прогнилата кожа на челото му се разцепи, разкривайки бяла кост, облепена със слузеста ципа като зацапана леща на фенерче. Бълвоча бе изчезнал; на негово място стоеше изчадието, което бе излязло изпод верандата на Нийбълт стрийт 29.

— Боби духа за петаче — изграчи то и започна да се катери по оградата. Късчета от разложената плът полепваха по телените ромбове. Мрежата дрънчеше и тракаше под тежестта му. Когато докосна повивните плевели, стъблата им се сгърчиха и почерняха. — Ще го търсиш пак, юначе. Със доплащане обаче.

Еди се помъчи да изпищи. От устата му излетя само тихичко, безсилно свистене. Дробовете му сякаш се превръщаха в най-древните окарини на света. Пак погледна топката в дланта си и изведнъж измежду намотките канап изби кръв. Тя прокапа по чакъла, изцапа мокасините му.

Захвърли я и изцъклен залитна две крачки назад, бършейки длан в ризата си. Прокаженият бе стигнал до върха на оградата. Главата му се очерта като черен силует на фона на небето — кошмарно видение, напомнящо грамаден тиквен фенер от вечерта на Вси светии. Езикът му провисваше на метър и половина, може би два. Пълзеше като змия от ухилената уста на прокажения надолу по мрежата.

Беше тук… и в следващия миг изчезна.

Не избледня като призрак от филмите; просто мигна и престана да съществува. Но Еди чу звук, който потвърждаваше реалността му — глухо пуф!, като изхвръкнала тапа от шампанско. Това бе звукът на въздуха, нахлуващ на мястото, където преди секунда стоше прокаженият.

Еди се завъртя и побягна, но още преди да бе изминал десетина крачки, изпод сенчестия навес на изоставената тухлена сграда изхвръкнаха четири пърхащи силуета. Отначало ги сметна за прилепи и с писък вдигна ръце над главата си… После разбра, че са квадратни парчета брезент — брезентът, с който някога големите момчета бележеха базите.

Парчетата кръжаха и се премятаха из неподвижния въздух; Еди приклекна, за да избегне сблъсъка с едно от тях. Едно по едно заеха старите си места, вдигайки облачета прах — начална, първа, втора, трета.

Задъхан, със свито, хъхрещо гърло, Еди пробяга край началната база. Озъбеното му от ужас лице бе пребледняло като сирене.

УОК! — отекна ударът на бухалка по призрачна топка. А сетне…

Силата изведнъж напусна нозете на Еди и той спря с тихичък стон. Земята се издуваше по права линия от началната към първата база, сякаш някаква грамадна къртица дълбаеше под самата повърхност с изумителна бързина. Камъчетата се сипеха настрани. Подземното създание достигна базата и брезентът отхвръкна нагоре. Отхвръкна тъй мощно и бързо, че се раздаде пукот, какъвто издава парцалът, рязко разпънат от весело ваксаджийче. Сега земята се издуваше между първа и втора база. Вторият брезент изхвръкна със същия пукот и още преди да падне долу, съществото бе минало през трета база и стремглаво се връщаше към началната.

Началната база също излетя, но преди да се върне на място, създанието изскочи изпод земята като някаква злокобна играчка и се оказа Тони Тракър — вместо лице имаше оголен череп, по който полепваха черни бучици плът, а от бялата му риза оставаше само вълмо разложени нишки. Подаде се до кръста и взе да се люшка напред-назад като отвратителен грамаден червей.

— И да хапеш държалката, и да не я хапеш, все тая — изрече Тони Тракър със стържещ, безжизнен глас. Оголените зъби се хилеха в безумна имитация на дружелюбие. — Все тая, Хърбо. Ще те спипаме. Теб и приятелчетата ти. Ще хванем ТОП’ТА!

Еди изпищя и се люшна настрани. Нечия ръка го хвана за рамото. Той се сви и отскочи. Пръстите стиснаха за миг, после го изтърваха. Завъртя се. Беше Грета Бауи. Мъртва. Половината й лице бе изчезнало; червеникавото разложено месо на остатъка гъмжеше от червеи. В едната си ръка стискаше зелено балонче.

— Автомобилна катастрофа — изрече оцелялата част от устата й, сетне се ухили. Устните се разлепваха с неописуемо гнусно пращене и Еди зърна как оголените сухожилия се размърдват като ремъци на някаква чудовищна предавка. — Бях осемнайсетгодишна, Еди. Пияна и тъпкана с хапчета. Твоите приятели са тук, Еди.

Вдигнал длани пред лицето си, Еди отстъпваше от нея. Тя прекрачи напред. Кървави струи бяха засъхнали по краката й на дълги петна. Беше обута с евтини мокасини.

И неочаквано зад нея изникна най-страшното: Патрик Хокстетър се тътреше към игрището. Той също носеше екип на „Нюйоркските янки“.

Еди побягна. Грета пак се вкопчи в него, раздра яката на ризата му и по гърба му бликна някаква ужасна течност. Тони Тракър се измъкваше от грамадната къртичина. Патрик Хокстетър се препъваше по чакъла. Еди бягаше, без сам да знае откъде намира дъх за това, но бягаше въпреки всичко. И докато бягаше, зърна отпред да се реят думи — думи, изписани върху зеления балон на Грета Бауи:

Еди бягаше. Бягаше, пак бягаше, докато накрая рухна като мъртъв нейде край парка Маккарън и някакви хлапета го заобиколиха отдалече, защото им заприлича на пиян лумпен, от когото могат да хванат някоя щура болест, пък и отде да знаят, може тъкмо той да беше убиецът, и се зачудиха дали да не повикат полицията, но в крайна сметка се отказаха.

3. Бев Рогън отива на гости

Бевърли крачеше разсеяно по Главната улица, след като бе отскочила до „Градски дом“ да се преоблече с джинси и прилепнала яркожълта блуза. Не мислеше накъде отива. Вместо това из главата й се въртеше стихчето:

Беше го скрила в най-долното чекмедже, под бельото си. Майка й можеше и да го открие, но това не беше страшно. Важното бе, че баща й никога не надничаше в долното чекмедже. Защото ако видеше картичката, можеше да я стрелне с онзи блеснал, едва ли не дружелюбен, но същевременно вцепеняващ поглед и да запита почти ласкаво: „Правиш ли нещо нередно, Бев? С някое момче ли го правиш?“ Каквото и да отвърнеше, да или не, следваше мълниеносно буф-туп, толкова бързо и жестоко, че отначало изобщо не болеше — минаваха няколко секунди, преди вакуумът да се разсее и болката да запълни мястото му. После пак се раздаваше почти гальовният глас на баща й: „Много се тревожа за теб, Бевърли. Ужасно много се тревожа. Трябва да пораснеш, нали?“

Той може би още живееше в Дери. Поне така беше последният път, когато узна нещо за него, но от тогава бяха минали… колко? Десет години? Във всеки случай, още не познаваше Том. Бе получила от баща си пощенска картичка — не простичка и безлична като оная със стихчето, а илюстрована със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Издигната през петдесетте години, статуята бе една от забележителностите на нейното детство, ала картичката не разбуди нито носталгия, нито спомени; със същия успех би могла да изобразява Арката в Сейнт Луис или моста Голдън гейт в Сан Франциско.

„Дано да си здрава и да я караш добре — гласеше текстът. — Надявам се да ми пратиш нещичко, ако можеш, щото съм позакъсал. Обичам те, Беви. Татко.“

Той наистина я обичаше и навярно в известен смисъл тъкмо това я бе тласнало да се влюби тъй отчаяно в Бил Денброу през дългото лято на 1958 година — защото от всички момчета само Бил излъчваше чувството за власт, което тя свързваше с баща си… ала някак различна власт — власт, която се вслушва в думите ти. Нито в очите, нито в постъпките му личеше да споделя вярата, че тревоги като бащините й са единствената истинска цел на властта — сякаш хората са домашни животни, които се нуждаят както от ласка, тъй и от пердах.

Каквато и да бе причината, след първата им истинска среща като група през онзи далечен юли — срещата, на която Бил изцяло и без колебания пое ръководството — тя хлътна по него безумно, до уши. Да се нарече онова чувство ученическо увлечение би било също тъй нелепо, като да се каже, че Ролс-Ройсът е превозно средство с четири колела, един вид селска каруца. Когато го срещаше, тя не се кискаше до премала, нито пък се червеше, не драскаше с тебешир името му по дърветата или по стените на Моста на целувките. Просто във всеки миг образът му изпълваше сърцето й със сладка, пронизваща болка. Беше готова да умре за него.

Навярно беше напълно естествено желанието й да вярва, че точно Бил е изпратил любовното стихче… макар че така и не бе успяла да се убеди в това. Напротив, бе узнала кой е авторът. А по-късно… по някое време… не беше ли си признал сам? Да, Бен си беше признал (макар че за нищо на света не можеше да си спомни кога и при какви обстоятелства го е чула от устата му), а дотогава бе крил чувствата си към нея почти тъй умело, както и тя таеше обичта си към Бил

(но ти му каза Беви каза му да каза му че го обичаш)

ала и бездруго нещата бяха ясни за всеки, които умее да наблюдава (и да не бъде груб) — личеше по вечното му старание да стои мъничко настрани от нея, по сподавените му въздишки, щом Бев го докоснеше, по невероятната му спретнатост, когато очакваше да я срещне. Милият, нежният шишко Бен.

Този мъчителен, недозрял юношески триъгълник се бе разпаднал някак, ала все още не можеше да си спомни как точно е свършило всичко. Струваше й се, че Бен е признал за любовния стих. Струваше й се, че е казала на Бил, че го обича и ще го обича навеки. И някак, незнайно как, тия две признания бяха спасили живота на всички тях… но наистина ли? Не помнеше. Тия спомени (а навярно би било по-точно да се нарекат спомени за спомените) бяха като островчета, даже не истински островчета, а дребни коралови израстъци, случайно надникнали над вълните — на вид разделени, ала в действителност едно цяло. И все пак щом опиташе да гмурне и да разгледа останалото, насреща връхлиташе влудяващ образ: гаргите, които всяка пролет се завръщат в Нова Англия, отрупват телефонни жици, дървета и покриви, боричкат се за места и огласят влажния мартенски въздух с дрезгави клюкарски крясъци. Този образ я спохождаше отново и отново — чужд и тревожен като мощен радиосигнал, заглушаващ станцията, която искаш да чуеш.

Внезапно потресена, тя осъзна, че стои край автоматичната пералня, където бе дошла в онзи далечен юнски ден заедно със Стан Юрис, Бен и Еди, за да изчистят парцалите — парцалите, напоени с кръв, която виждаха само те. Сега прозорците бяха замазани със сапун, а на вратата висеше ръкописна табелка: ЗА ПРОДАН, СПРАВКИ ПРИ СОБСТВЕНИКА. Надничайки между сапунените ивици, Бевърли зърна празния салон със светли правоъгълници по мръсножълтите стени там, където бяха стояли машините.

Отивам си у дома, помисли тя с отчаяние, но въпреки всичко продължи напред.

Кварталът почти не се бе променил. Тук-там липсваха дървета, навярно повалени от болест брястове. Къщите изглеждаха малко по-мизерни; счупените прозорци като че се срещаха по-често, отколкото в детството й. На места липсващите стъкла бяха заменени с картон. Другаде не.

И ето че стоеше пред жилищния блок на Долна главна улица 127. Още си беше на място. Нейде през отминалите години олющената бяла боя от спомените й се бе превърнала в също тъй олющено кафяво, но други промени нямаше. Ето прозорецът към някогашната им кухничка; ето прозорецът на нейната стая.

(Джим Дойън, да се махаш от тая улица! Идвай тук незабавно, да не искаш да те претрепе някоя кола?)

Тя потрепера, скръсти ръце пред гърдите си и стисна лактите в шепи.

Татко може би още живее тук; о, да, може да е тук. Само насила биха го преместили. Просто тръгни натам, Бевърли. Огледай пощенските кутии. Три кутии за три апартамента, както някога. И ако видиш надпис МАРШ, можеш да натиснеш звънеца и скоро ще чуеш как по коридора се тътрят чехли, сетне вратата ще се отвори и ще зърнеш човека, чиято сперма те е създала червенокоса и левичарка, дала ти е таланта да рисуваш… спомняш ли си го как рисуваше? Можеше да нарисува каквото си поиска. Е, стига да е в настроение, разбира се. Само че рядко беше в настроение. Сигурно е имал доста тревоги. Но когато му дойдеше настроението, можеше с часове да седиш и да гледаш как рисува котки, кучета, коне и крави, от чиито муцуни излита балонче с надпис МУУУ. Ти се смееше, той също се смееше, а после казваше: „Хайде ти, Беви“ и когато поемаше молива, той направляваше ръката ти и ето че изпод собствените пръсти се размотаваха очертанията на котка или усмихнато човече, а ти вдъхваше аромата на бръснарски одеколон и топлия дъх на кожата му. Тръгни натам, Бевърли. Натисни звънеца. Той ще излезе състарен, лицето му ще е прорязано с дълбоки бръчки, а зъбите — колкото са останали — ще са жълти, той ще те погледне и ще каже: „Я, ами че туй е Беви, Беви е дошла у дома да навести стария си татко, влизай, Беви, толкова се радвам да те видя, много се радвам, защото се тревожа за теб, Беви, МНОГО се тревожа.“

Тя бавно закрачи по пътеката и край джинсите й шумоляха листата на плевелите, израсли между напуканите бетонни плочи. Взря се в прозорците на първия етаж, но завесите навсякъде бяха дръпнати. Огледа пощенските кутии. Трети етаж — СТАРК и УЕДЪР. Втори етаж — БЪРК. Първи етаж — дъхът й секна — МАРШ.

Но няма да позвъня. Не искам да го виждам. Няма да натисна звънеца.

Твърдо решение, най-сетне! Решение, което отваря пътя към пълноценен и плодотворен живот, изпълнен с непоколебимост! Тръгва обратно по пътеката! Към центъра! Към „Градски дом“! Куфари! Такси! Самолет! Чупката, Том! Жизнени успехи! Щастливи старини!

Натисна звънеца.

От хола долетяха познатите трели — някога този звън й напомняше име на китаец: Чинг-Чонг! Тишина. Никакъв отговор. Изведнъж тя усети, че ужасно й се пишка и смутено пристъпи от крак на крак.

Няма никой, помисли си с облекчение. Сега мога да си вървя.

Но вместо това отново натисна звънеца — Чинг-Чонг! Никакъв отговор. Пак се сети за чудесния стих на Бен и опита да си припомни точно кога и как бе признал, че го е писал, и защо за част от секундата бе свързала това с първия си менструален период. На единайсет години ли бе дошло за пръв път? Едва ли, макар че болезненият растеж на гърдите й бе почнал още през зимата. Защо…? После в главата й нахлу досадният образ на хиляди гарги по телефонни жици и покриви, огласящи бледото пролетно небе с клюкарски крясъци.

Сега си тръгвам. Позвъних два пъти; стига толкова.

Ала пак натисна звънеца.

Чинг-Чонг!

Този път чу нечии стъпки и звукът беше точно такъв, какъвто го очакваше — морно шушнене на вехти чехли. Тя се озърна отчаяно и беше почти, даже съвсем готова да хукне назад. Имаше ли време да изтича по бетонната пътека и да изчезне зад ъгъла, оставяйки баща си с убеждението, че всичко е било само хлапашка лудория? Хей, мистър, имате ли принц Албърт в кутия?…

Внезапно от гърдите й се отрони дълбока въздишка и тя се помъчи да овладее гърлото си, защото подир въздишката напираше смях на облекчение. Все пак не беше баща й. От прага я гледаше висока старица, наближаваща осемдесетте. Косата й беше дълга й пищна, почти чисто бяла, само тук-там нашарена със златисти нишки. Иззад очилата без рамки надничаха ясносини очи с цвета на водата във фиордите, откъдето навярно бяха дошли нейните прадеди. Беше облечена в пурпурен пеньоар от моарирана коприна.

— Какво ще обичате, мис?

— Извинявайте — каза Бевърли. Желанието за смях бе отминало също тъй бързо, както се появи. Забеляза върху шията на старицата медальон. Навярно беше истинска слонова кост, обрамчена с тъничка, едва забележима златна ивица. — Сигурно съм сбъркала звънеца. — Или нарочно си избрала грешен звънец, нашепна коварно гласче в главата й. — Търсех Марш.

— Марш? — Старицата изящно сбръчка чело.

— Да, разбирате ли…

— Тук няма никакъв Марш — заяви жената.

— Но…

— Освен ако… да не би да говорите за Алвин Марш?

— Да! — възкликна Бевърли. — Баща ми!

Старицата надигна ръка и докосна медальона. Втренчи се в посетителката и Бевърли изведнъж се почувствува смехотворно млада, сякаш стоеше тук с кутия курабийки от скаутския отряд или пък с наръч лепенки: подкрепете гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. После старицата се усмихна… любезно и все пак някак тъжно.

— Ама вие наистина сте му позагубили дирите, мис. Чужда съм и не бих искала първа да ви го кажа, обаче баща ви почина още преди пет години.

— Но… на звънеца…

Бевърли погледна отново и от устните й се изтръгна тихичък, объркан звук — бледо подобие на смях. Вълнението и твърдата подсъзнателна увереност, че нейният старец още е тук, я бяха накарали да прочете МАРШ вместо КЪРШ.

— Вие ли сте мисис Кърш? — запита тя. Беше потресена от вестта за баща си, но и се стесняваше от грешката — старата дама щеше да я сметне едва ли не за неграмотна.

— Да, мисис Кърш — кимна жената.

— Вие… познавахте ли татко?

— Съвсем слабо — отвърна мисис Кърш. Гласът й звучеше като на Йода от филма „Империята отвръща на удара“ и Бевърли усети как отново я напушва смях. Откога ли не бе изпитвала тъй вихрена смяна на настроенията? Честно казано, не помнеше… но ужасно се боеше, че скоро ще си спомни. — Той беше предишният наемател на партера. Зърнахме се за няколко дни, докато аз се нанасях, а той напускаше. Пресели се на Рауърд лейн. Знаете ли къде е?

— Да — каза Бевърли. Рауърд лейн се отделяше от Долна главна четири пресечки по-нататък, там блокчетата бяха още по-малки и отчайващо порутени.

— Понякога го виждах из пазара на Костело авеню — продължаваше мисис Кърш, — а и в автоматичната пералня, преди да я закрият. От време на време си казахме по някоя дума. Ние… девойче, ама вие съвсем пребледняхте. Извинявайте. Влезте да пийнете чаша чай.

— Не, не мога — глухо изрече Бевърли, но наистина се чувствуваше пребледняла, почти прозирна като матово стъкло. И наистина желаеше да поседне с чаша чай в ръката.

— Можете и ще пиете — сърдечно заяви мисис Кърш. — Това е най-малкото, което мога да ви предложа след толкова неприятна новина.

Преди да възрази, Бевърли се озова в сумрачния коридор и закрачи подир старицата към кухнята на някогашния си апартамент, който днес изглеждаше много по-малък, но някак безопасен — навярно защото всичко беше променено. Вместо трите стола и масата с розов гетинакс сега имаше съвсем малка кръгла масичка с букет изкуствени цветя в глинена ваза. Вместо вехтия хладилник „Келвинейтър“ с тенекиен цилиндър отгоре (баща й го поддържаше с непрестанно човъркане) имаше медночервен „Фрижидер“. Печката беше мъничка, но явно удобна. На стената над нея беше прикрепена микровълнова фурна „Амана“. През стъклата зад сините завески се виждаха саксии с цветя. Линолеумът от детството й бе изчезнал, разкривайки някогашния паркет. Дълго и старателно натриване с паркетин му бе придало мек блясък.

Докато слагаше чайника на печката, мисис Кърш се озърна.

— Тук ли израснахте?

— Да — каза Бевърли. — Но сега е съвсем различно… толкова спретнато и чисто… великолепно!

— Колко сте мила — възкликна мисис Кърш и усмивката я подмлади. Беше лъчезарна. — Имам нещичко, знаете. Не е кой знае колко, но с парите от социалната осигуровка стига за сносен живот. Някога бях шведско девойче. Пристигнах в тази страна през 1920, четиринайсетгодишна и без пукната пара — а това е най-добрият начин да разбереш стойността на парите, не смятате ли?

— Да — съгласи се Бев.

— Работих в болницата — продължи мисис Кърш. — Дълги години бях там — още от 1925. Съпругът ми вложи парите удачно. А сега си имам тихо пристанище. Поогледайте, мис, докато кипне водата.

— Не, аз…

— Моля ви… все още се чувствувам виновна. Обиколете, ако ви се иска.

И тя обиколи. Родителската спалня сега бе станала спалня на мисис Кърш и разликата беше огромна. Стаята изглеждаше някак по-светла и просторна. Голям кедров скрин с инкрустирани инициали РГ пръскаше из въздуха нежен аромат. Леглото беше покрито с грамаден китеник. Върху него бяха изтъкани жени край извор, пастирчета, косачи. Великолепен китеник.

Детската стая се бе превърнала в шивашко ателие. На масичка от ковано желязо под две ярки шарнирни лампи стоеше черна машина „Сингер“. На едната стена висеше образът на Исус, срещу него — снимка на Джон Кенеди. Под Кенеди имаше изящно бюфетче — вместо китайски порцелан по лавичките бяха подредени книги, но това не го загрозяваше.

Най-сетне влезе в банята.

Стените бяха пребоядисани в розово — тъкмо толкова бледо и меко, колкото да не изглежда безвкусно. Фаянсът беше подновен, и все пак докато пристъпваше към мивката, тя усети как отново я сграбчва старият кошмар; щеше да надникне в онова черно, изцъклено око, щеше да чуе шепота, сетне кръвта…

Докато се привеждаше над мивката, тя зърна в огледалото бледото си лице с тъмни кръгове под очите, после надникна в мрачния канал, очаквайки гласовете, смеха, стоновете, кръвта.

Нямаше представа колко е стояла приведена над мивката, очаквайки видения и звуци отпреди двайсет и седем години; от унеса я изтръгна гласът на мисис Кърш:

— Чаят е готов, мис!

Отскочи, изтръгна се от хипнозата и напусна банята. И да бе имало някога мрачна магия в този канал, днес вече я нямаше… или спеше.

— О, не биваше!

Мисис Кърш я изгледа лъчезарно и се подсмихна.

— О, мис, нямаше да говорите така, ако знаехте колко рядко ми идват гости напоследък. Да знаете само как отрупвам масата като дойде инкасатор да види водомера! На излизане едвам се крепи!

На кухненската масичка имаше чашки и чинийки от изящен костен порцелан със сини ръбчета. До тях — поднос със соленки и курабийки. Над калайдисаното чайниче се вдигаше ароматна пара. Развеселена, Бев си помисли, че липсват само мънички сандвичета от хлебна среда — лелинисандвичи, така ги наричаше някога, без пауза между думите. Обикновено биваха три вида: със сирене крема и маслини, с кресон и с яйчена салата.

— Заповядайте, мис — каза мисис Кърш. — Седнете да ви налея.

— Не съм мис — поправи я Бевърли и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката.

Мис Кърш се усмихна и небрежно махна с ръка: чудо голямо!

— Тъй казвам на всички хубави девойчета. Просто навик. Не се обиждайте.

— Ни най-малко — отвърна Бевърли. Но кой знае защо, тревогата плъзна из душата й меко, като перце: в усмивката на старицата сякаш имаше нещичко… какво? Неприятно? Фалшиво? Многозначително? Не, просто нелепо бе да мисли така, нали?

— Тъй сте преобразили всичко, че просто се влюбих в къщата.

— Наистина ли? — запита мисис Кърш и наля. Чаят изглеждаше черен, мътен. Бевърли вече не бе уверена дали й се пие… и изведнъж разбра, че изобщо не иска да бъде тук.

На звънеца наистина пишеше Марш, внезапно прошепна някой в главата й. Обзе я страх.

Мисис Кърш й подаде чашката.

— Благодаря — каза Бевърли. Вярно, чаят изглеждаше мътничък, но ароматът беше вълшебен. Отпи. Чудесно. Престани да се плашиш от сенките, каза си тя. — Онзи кедров скрин е просто изумителен.

— Антична работа! — кимна мисис Кърш и се разсмя. Бевърли забеляза, че красотата на старицата има само един недостатък, доста често срещан из тия северни области. Зъбите й бяха развалени — яки, но развалени. Имаха жълт цвят и предните два се застъпваха. Кучешките изглеждаха много дълги, почти като бивни.

Бяха бели… когато отвори вратата, тя се усмихна и ти се учуди колко са бели.

Изведнъж разбра, че не е само поизплашена. Обзе я внезапното желание — стремеж — да се измъкне оттук.

— Много е стар, о, да! — провикна се мисис Кърш и изгълта чая си до дъно с рязко, противно гъргорене. Усмихна се на Бевърли — ухили се — и Бевърли видя, че очите на старицата също са се променили. Сега роговиците бяха жълтеникави, старчески, прошарени с мътни червени жилки. Косата бе оредяла, някак болнава; вместо сребро със златни нишки вече имаше само мътна, безжизнена сивота.

— Много стар — замислено повтори мисис Кърш над празната чашка, гледайки Бевърли с крайчеца на пожълтелите си очи. Отново оголи кривите си зъби в гнусна, почти злорада усмивка. — Пристигна с мене от родния дом. Ами инкрустацията РГ? Забелязахте ли я?

— Да. — Гласът сякаш долиташе отдалече, а част от съзнанието й крещеше: Ако не разбере, че си забелязала промяната, може би всичко ще се размине, ако не разбере, ако не усети…

— Тейко ми — каза мисис Кърш и при думата тейко Бевърли забеляза, че пеньоарът също се е променил. Бе придобил някакъв петносан, мръсночерен цвят. Медальонът изобразяваше череп с болнаво зяпнала челюст. — Казваше се Робърт Грей, известен като Боб Грей, а още по-известен като Пениуайз Танцуващият клоун. Макар че и това не му беше истинското име. Обаче много си падаше по майтапите тейко ми. — Тя пак се разсмя. Част от зъбите й бяха почернели като пеньоара. Бръчките се впиваха все по-дълбоко. Млечнорозовата кожа бе придобила болезнено жълт оттенък. Пръстите й се сгърчваха като хищни лапи. — Хапни нещо, миличка.

Гласът й бе отскочил нагоре с половин октава, но навярно тъкмо тая октава беше спукана и скърцаше като врата на гробница, която се люшка безсмислено върху панти, зацапани с черна пръст.

— Не, благодаря — чу от собствените си устни Бевърли изтънялото гласче на дете, което трябва да бяга час по-скоро. Думите сякаш не се зараждаха в мозъка й; всъщност първо излитаха от устата и трябваше да заобиколят до ушите, за да узнае какво е казала.

— Не? — запита вещицата и се ухили.

Провлачвайки сгърчени лапи към подноса, тя взе да тъпче в устата си шепи конфитюрени курабиики и тънки резенчета кейк с искряща глазура. Ужасяващите й зъби подскачаха нагоре-надолу, нагоре-надолу; дългите, мръсни нокти се впиваха в сладкишите; по костеливата щръкнала брадичка се сипеха трохи. Дъхът й вонеше на мъртви твари, пукнати от газовете на разложението. Смехът й звучеше като задгробен кикот. Косата продължаваше да оредява. Тук-там прозираше кожа, облепена с люспи пърхот.

— О, много си падаше по майтапите тейко ми! Чуйте един майтап, мис, сигурно ги обичате и вие: не ме е родила майната, ами тейко ми. Издриска ме през гъза! Хиии! Хиии! Хиии!

— Трябва да тръгвам — чу Бевърли от устата си същия тъничък, дълбоко засегнат глас — глас на момиче, срещнало потресаващо безсрамие на първия си бал. В краката й нямаше капчица сила. Смътно осъзна, че това в чашката не е чай, а говна, течни говна, дружески дар от каналите под града. И тя бе отпила от тях — не много, но поне глътчица, о, Боже, о, Боже, о, благи Исусе, моля те, моля те…

Старицата се съсухряше, изтъняваше пред очите й; сега отсреща седеше дърта вещица с лице като сбръчкана ябълка — седеше, люшкаше се напред-назад и се кикотеше с писклив, пронизителен гласец.

— О, аз и тейко сме едно и също — избъбри тя, — хвани единия, та удари другия, и ако имаш капчица мозък, миличка, хуквай да бягаш право откъдето си дошла, бързо бягай, защото останеш ли, чака те нещо по-лошо от смъртта. Никой умрял в Дери не умира наистина. Знаеш го отпреди; повярвай сега.

Като в забавен кадър Бевърли притисна нозе към пода. Зърна се сякаш отстрани как става на крака, как отстъпва от масичката и вещицата в непоносим изблик на ужас и неверие — неверие, защото за пръв път осъзна, че кокетната масичка не е от черен дъб, а от карамел. Пред очите й вещицата с кикот отчупи парче от плота и лакомо го натъпка в хлътналата си полуразложена уста.

Сега виждаше, че чашите са от бял фондан, умело поръбен със синя глазура. Исус и Джон Кенеди бяха изобразени върху почти прозрачни захарни плочици; докато ги гледаше, Исус се изплези, а Кенеди намигна похотливо.

— Всички те чакаме! — изкрещя вещицата и ноктите й заскърцаха по карамелената масичка, оставяйки дълбоки бразди върху лъскавия плот. — О, да! О, да!

Абажурите бяха от бял шоколад. Ламперията — от дъвчащи бонбони. Сведе очи и видя, че обувките й оставят отпечатъци по паркета, който изобщо не беше паркет, а блокчета шоколад. От сладките миризми взе да й призлява.

О, Господи, това е приказката за Хензел и Гретел, това е вещицата, която ме плашеше най-много, защото яде дечица…

— Тебе и твоите приятели! — гръмко се кискаше вещицата. — Тебе и твоите приятели! В клетката! В клетката, докато пламне пещта!

Тя се задъха от смях и Бевърли хукна към вратата, ала сякаш тичаше в забавен кадър. Кикотът на вещицата кънтеше и пърхаше около главата й като ято прилепи. Бевърли изпищя. Коридорът вонеше на захар, халва, карамел и отвратителни синтетични ягоди. На влизане бе видяла, че дръжката на вратата е от изкуствен кристал. Сега вместо нея имаше чудовищен захарен диамант.

— Тревожа се за теб, Беви… МНОГО се тревожа!

Завъртя се и през политналите пред лицето й рижи къдрици зърна баща си да се тътри по коридора, облечен в черния пеньоар на вещицата, с медальона-череп на врата; подутата плът висеше по лицето му като превтасало тесто, очите му напомняха черен обсидиан, юмруците му се свиваха и разпускаха, устата му се хилеше гнусно, сластолюбиво.

— Биех те, защото исках да те ЧУКАМ, Беви, само това исках, да те НАЕБА, исках да те ИЗЯМ, исках да ти изям ПУТЕНЦЕТО, исках да ти СМУКНА мъничкото КЛИТОРЧЕ между зъбите, ЦУНИ-ЦУНИ, Беви, ооооххххх, ЦУНИ-ЦУНИ-ТУМБАЧЕ, исках да те пъхна в клетка… и да запаля пещта… и да ти опипам ПУТКАТА… тлъстичката ти ПУТКА… и като стане тлъста и крехка, да ям… да ям… ДА ЯМ…

С писък на ужас тя сграбчи лепкавата дръжка и изхвръкна отвън на площадка от карамел, украсена с пралинови шарки. Нейде далече, сякаш размити и мътни, сновяха автомобили, някаква жена влачеше количка със зеленчуци от пазара на Костело авеню.

Трябва да се добера дотам, едва свързано помисли тя. Онова е реалност, стига само да се добера до тротоара…

— Бягството няма да ти помогне, Беви — подвикна през смях

(тейко ми)

баща й. — Отдавна ви чакаме да дойдете. Много ще е весело. Ще има ЦУНИ-ЦУНИ и после — хоп в ТУМБАЧЕТО.

Тя пак се озърна и този път мъртвият й баща не беше облечен в черния пеньоар на вещицата, а в сребрист клоунски костюм с големи оранжеви копчета. На главата му се бе килнала енотова шапка стил 58-ма година, станала популярна от филма на Дисни за Дейви Крокет с Фес Паркър в главната роля. В едната си ръка държеше грозд балони. В другата стискаше като пилешка кълка откъснато детско краче. И на всеки балон пишеше: ТО ПРИСТИГНА ОТ КОСМОСА.

— Кажи на приятелите си, че аз съм последен представител на една загиваща раса — зловещо се ухили изчадието, залитайки по стъпалата подир нея. — Единственият оцелял от една мъртва планета. Дойдох да обера всички жени… да изнасиля всички мъже… и да науча как се танцува пепърминт туист!

И то се впусна в безумно приклякане и въртене с грозда балони в едната и ръка и кървавия откъснат крак в другата. Клоунският костюм се вееше и плющеше, ала Бевърли не усещаше вятър. Нозете й се заплетоха и тя рухна на тротоара, протегнала длани, за да поеме удара, който я блъсна чак в раменете. Жената с количката поспря, огледа я подозрително и ускори крачка.

Продължавайки да пристъпва напред, клоунът захвърли крачето. То тупна на тревата с неописуемо страшен, глух звук. Бевърли все още лежеше на тротоара и нейде дълбоко в себе си твърдо вярваше, че скоро ще се събуди, че това не е истина, че трябва да е сън…

Осъзна заблудата си миг преди кривите ноктести лапи на клоуна да я докоснат. Истина беше; можеше да я убие. Както бе убило децата.

— Гаргите знаят истинското ти име! — кресна тя изведнъж.

Чудовището отскочи и за миг й се стори, че сред широката изрисувана усмивка истинските му устни се сгърчват в гримаса на болка, ненавист… а може би и страх. Или пък само така си въобразяваше, още повече, че нямаше ни най-малка представа защо бе изтърсила тия смахнати думи, ала те й спечелиха една безценна секунда.

Скочи на крака и побягна. Изскърцаха спирачки, нечий прегракнал от яд и страх глас изрева:

— Къде зяпаш ма, скубло шантава?

В премрежения й поглед се мярна хлебарският камион, който едва не я бе прегазил, когато изхвръкна на улицата като хлапе подир топка, а сетне вече стоеше на отсрещния тротоар, задъхана от пареща болка под ребрата. Камионът отмина по Долна главна.

Клоунът бе изчезнал. Крачето бе изчезнало. Къщата още си стоеше на място, но сега Бевърли я видя порутена и изоставена, със заковани прозорци и напукани, потрошени стъпала пред входа.

Наистина ли бях вътре или само съм сънувала?

Но джинсите й бяха мръсни, жълтата блуза беше поръсена с прах.

А по пръстите й имаше шоколад.

Избърса ги в крачола на джинсите и забърза по улицата с пламнало лице, с вледенен гръб, а очните й ябълки сякаш пулсираха навън-навътре в такт с припрените удари на сърцето.

Не можем да го победим. Каквото и да е То, не можем да го победим. То дори иска да опитаме — иска да си разчисти старите сметки. Май не ще да се задоволи с реми. Трябва да се махаме оттук… просто да си заминем.

Нещо се плъзна край прасеца й лекичко, като котешка лапа.

Тя отскочи с тихичък писък. Сведе очи и се сгърчи, закрила устата си с длан.

На тротоара лежеше балонче, жълто като блузата й. Отстрани беше изписано с крещящи сини букви: ПУАВИЛНО, БУАТКО ЗАЙО.

Докато го гледаше, балончето бавно заподскача по улицата, гонено от нежния пролетен ветрец.

4. Ричи Тозиър тръгва по следите

Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията…

Ричи бавно вървеше по Канал стрийт покрай Баси парк. Спря с ръце в джобовете и се озърна към Моста на целувките, но всъщност не гледаше него.

Успях да се измъкна през детския щанд на универмага…

След безумния завършек на срещата дълго бе крачил без цел и посока, опитвайки да забрави ужасяващите находки, които бяха видели в курабийките… или поне им се бе сторило, че ги виждат. Всъщност в сладкишите навярно нямаше никакви страхотии. Просто масова халюцинация, предизвикана от идиотските дрънканици. И най-добре го доказваше фактът, че Роза не бе видяла нищичко. Разбира се, някога и родителите на Бевърли не виждаха кръвта от канала на мивката, но онова не беше същото.

Тъй ли? Защо не?

— Защото сега сме възрастни — промърмори той и откри, че мисълта е абсолютно лишена от логична сила; със същия успех би могъл да изтърси безсмислено откъсче от детска броилка.

Отново закрачи напред.

После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам…

Навъси се и пак спря.

Какво видя?

…не, просто го сънувах.

Нима? Наистина ли?

Той се озърна наляво и видя голямата сграда от тухли, стъкло и стомана, която изглеждаше тъй модерна в края на петдесетте, а днес беше просто вехта и паянтова.

И ето ме пак тук, помисли той. Право при шибания Градски център. Точно където се разигра оная халюцинация. Или сън. Или нещо си там.

За другите той си бе останал Училищният смешник, Щурият майтапчия и днес хлътваше гладко и безпрепятствено в старата роля. Хайде, хайде, всички хлътнахме гладко и безпрепятствено в старите роли, не го ли забеляза? Но имаше ли нещо необичайно в това? Навярно подобни истории се случваха на всяка десета или двадесета съученическа среща — класният шегобиец, който в колежа е решил да се посвети на църквата, обръща две-три чашки и почти автоматично почва да ръси някогашните пиперливи приказки; Големият Отличник по Английски, който се е сдобил с търговска фирма за камиони на Дженерал Мотърс, ненадейно подхваща разговор за Джон Ървинг или Джон Чийвър; момчето, което всяка събота вечер е свирило в състава „Лунните кучета“, а сетне е станало професор по математика в Корнелския университет, изведнъж изниква на сцената с електрическа китара през рамо и в пристъп на буйно пиянско веселие дрънка „Глория“ или „Сърфистът“. Как го казваше Спрингстийн? Няма връщане, бейби, не вдигай ръце… само че на тия вехти песни от грамофона най-лесно се вярва след втората чашка или след някое хубаво червено хапче.

Ала Ричи твърдо вярваше, че халюцинацията е точно в това възраждане, а не в сегашния живот. Може би детето наистина е баща на бъдния мъж, но бащи и синове твърде често се различават по интереси, пък и външната прилика рядко е очебийна. Те…

Но ти каза възрастни, а сега тая дума звучи ужасно нелепо; звучи като детски брътвеж. Защо е така, Ричи? Защо?

Защото Дери е все тъй безумен. Защо ли не го оставим какъвто си е?

Защото нещата не бяха толкова прости, ето защо.

В детските си години беше щурчо, комедиант — понякога вулгарен, друг път забавен — защото нямаше друг начин да се справи с тоя живот, без да го претрепят типове като Хенри Бауърс, или пък напълно да откачи от скука и самота. Сега разбираше, че основната част от проблема е била в собствения му ум, който хвърчеше десет, двайсет пъти по-бързо от умовете на другите хлапета. Те го смятаха за чудак, смахнат или дори самоубиец, в зависимост от поредната словесна щуротия, но може би всичко се свеждаше до най-обикновено умствено претоварване — ако подобно състояние изобщо може да се нарече „обикновено“.

Така или иначе, след време тия неща се овладяват — овладяваш ги или си намираш отдушник, например в образи като Бръмси Папката и Буфорд Кисдрайвъл. Ричи го бе разбрал само за няколко месеца, след като веднъж съвършено случайно намина в радиостанцията на колежа и откри зад микрофона въплъщението на всичките си мечти. Отначало не беше добър; прекалено се вълнуваше, за да успее. Но бе осъзнал, че в тая професия му се разкриват не просто чудесни, а направо велики възможности и мисълта го запокити чак до седмото небе сред облаци от блаженство. И същевременно бе почнал да схваща великия принцип, който движи вселената, или поне оная й част, свързана с успеха и кариерата: първо откриваш оня смахнат тип, дето се спотайва в теб и все гледа да ти преебе живота. Гониш го до дупка и най-сетне го набарваш. Обаче не го убиваш. О, не. Смъртта е благодеяние за копеле като него. Мяташ му хомота и подхващаш дълбоката оран. Вкараш ли го в браздата, смахнатият бачка като демон. От време на време даже ти осигурява по някоя хилка. И толкоз. Повече не ти трябва.

Да, веселяк беше, майтап подир майтап, но в крайна сметка бе успял да надрасне страховете, спотаени в черната сянка на всички ония майтапи. Или си мислеше, че е успял. До днес, когато думата възрастни изведнъж престана да му говори каквото и да било. А сега изникваше нещо ново, с което да се бори… или поне да поразмисли над него — грамадната и съвършено идиотска статуя на Пол Бъниън, щръкнала пред Градския център.

Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил.

Сигурен ли си, че не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

Пред Градския център… стори ми се, че виждам…

Остра болка проряза очите му за втори път от сутринта насам и той надигна ръце към тях с изненадан стон. Сетне болката изчезна също тъй бързо, както бе възникнала. Но бе усетил и някакъв мирис, нали? Нещо, което не съществуваше днес, но бе съществувало, нещо, което го караше да си мисли

(Тук съм до теб Ричи дръж ми ръката можеш ли да я хванеш)

за Майк Хенлън. Очите му пареха и сълзяха от пушека. Преди двайсет и седем години бяха дишали тоя пушек; накрая бяха останали само двамата с Майк и бяха видели…

Споменът изчезна.

Пристъпи към пластмасовия Пол Бъниън и веселяшката вулгарност на статуята го изуми също тъй дълбоко, както някога го смайваха колосалните й размери. Легендарният Пол беше висок цели шест метра, а пиедесталът му добавяше още два. Извисен над градинката пред Градския център, великанът усмихнато гледаше колите и пешеходците по Канал стрийт. Градският център беше построен през 1954–55 година, уж за някакъв бъдещ баскетболен отбор, който така и не се появи. Една година по-късно, през 1956, Общинският съвет отпусна пари за статуята. Проектът предизвика горещи дебати както на открити събрания, така и в читателските писма до „Дери нюз“. Мнозина смятаха, че статуята ще бъде просто чудесна и непременно ще привлече куп туристи. Други намираха, че идеята за пластмасов Пол Бъниън е ужасна, просташка и поразително недодялана. Доколкото си спомняше Ричи, гимназиалната преподавателка по рисуване бе писала до „Дери нюз“, че ако в Дери наистина изникне подобна грозотия, тя незабавно ще я вдигне във въздуха. Ричи се ухили и се запита дали на оная симпатяга са й подновили договора за следващата учебна година.

Словесните престрелки — сега Ричи разбираше, че са били типична провинциална буря в чаша вода — бушуваха около шест месеца и, разбира се, не донесоха никаква полза; статуята вече беше закупена и дори ако Съветът вземеше безпрецедентното (особено за Нова Англия) решение да не използува нещо, за което са дадени грешни пари, къде, за Бога, можеха да я приберат? А после статуята — всъщност не изваяна, а просто отлята фабрично нейде в Охайо — гордо застана на място, омотана в парче плат колкото цяло корабно платно. Откриването стана на 13 май 1950, когато се чествуваше сто и петдесетата годишнина на общината. Както можеше да се очаква, едната фракция нададе отчаяни вопли, а другата се задъха от възхищение.

В деня на откриването Пол беше облечен с работен гащиризон и червено-бяла карирана риза. Брадата му беше великолепно черна и гъста, истинска дърварска брада. На рамо бе преметнал пластмасова секира, същинска Годзила сред всички пластмасови секири, и неуморно се усмихваше към северните небеса, които през онзи ден бяха също тъй сини, както и легендарният спътник на Пол (но синият вол Бейб не присъствуваше на откриването; нарасналите цени на пластмасата бяха наложили да го съкратят от първоначалния проект на скулптурната група).

Децата, присъствуващи на церемонията (бяха стотици, сред тях и десетгодишният Ричи Тозиър, стиснал татко си за ръка), посрещнаха пластмасовия великан с единодушен възторг и без капчица критика. Родителите наместваха отрочетата си върху масивния пиедестал на Пол, щракваха някоя снимка, а сетне тревожно-развеселени гледаха как хлапетата се катерят и лазят със смях по грамадните му черни ботуши (не, поправка: грамадните черни пластмасови ботуши).

А през март следващата година Ричи рухна задъхан от изтощение и страх на една от пейките пред статуята, след като се бе откъснал — просто по чудо — от господата Бауърс, Крис и Хъгинс в едно преследване, започнало от прогимназията и минаващо почти през целия център на градчето. В крайна сметка бе успял да духне през детския щанд в универсалния магазин „Фрийз“.

Местният клон на веригата „Фрийз“ беше слаба работа в сравнение с разкошния универмаг в центъра на Бангор, но точно тогава на Ричи хич не му беше до сравнения — чувствуваше се като пилот, търсещ място за аварийно кацане. Вече едва се тътреше, а Хенри Бауърс го гонеше по петите. Почти без надежда за спасение, той се хвърли във въртящата се врата на универмага. Хенри, който явно си нямаше и хабер от подобни приспособления, едва не остана без пръсти, опитвайки да го сграбчи, докато Ричи хлътваше в магазина.

Тичайки надолу по стълбите с разгащена риза, Ричи чу как зад гърба му вратата изтрещя на няколко пъти почти като гърмежи от телевизионен филм и разбра, че тримата глупаци не са го изпуснали. Докато слизаше към щандовете в сутерена, той се разсмя, но това си беше чисто нервна реакция; трепереше като заек в телена примка. Този път ония наистина се канеха да смачкат от бой (не си и представяше, че след десетина седмици ще очаква от тях, и по-специално от Хенри, всичко — може би даже убийство; навярно би пребледнял от ужас, ако имаше как да узнае за апокалиптичната битка с камъни през идния юли, когато думите „може би“ щяха да станат излишни). А всичко бе започнало типично за него, тоест невероятно глупаво.

Заедно с другите петокласници Ричи тъкмо влизаше в гимнастическия салон. Шестокласниците излизаха и Хенри стърчеше сред тях като вол между крави. Макар че все още беше в пети клас, той играеше физкултура с големите момчета. Тръбите на парното пак протичаха и мистър Фейзио още не бе сколасал да закачи табелката ПАЗЕТЕ СЕ! МОКЪР ПОД! Хенри се подхлъзна в локвата и пльосна по задник.

И преди Ричи да разбере какво става, коварната му уста изтърси:

— Ега ти скиора!

Над двата класа избухна смях, но когато Хенри се надигна, по лицето му нямаше и помен от веселие — то бе придобило мътния цвят на прясно изпечена тухла.

— Пак ще се видим, очиларко — рече той и продължи към вратата.

Смехът веднага заглъхна. Момчетата в салона гледаха Ричи като бъдещ покойник. Хенри не си направи труда да огледа реакцията им; просто излезе с наведена глава, зачервени от падането лакти и голямо мокро петно отзад на джинсите. Гледайки петното, Ричи усети как устата му се отваря за нов самоубийствен залп… но този път побърза да я затвори тъй яростно, че езикът му едва се изтръгна от гилотината на челюстите.

Нищо де, ще забрави, тревожно си каза той, докато обличаше екипа. Ясна работа. Нашият славен Ханк няма чак толкова колелца в куфалницата. Сигурно и като кляка да дриска, чете указания от наръчника, ха-ха.

Ха-ха.

— Лека ти пръст, Мръсна уста — заяви Винс Талиендо по прякор Църното, опъвайки бандажа си върху пишле с размерите и формата на рахитичен фъстък. Изрече го с известна доза печално уважение. — Обаче не се тревожи. Ще ти нося цветя.

— По-добре карфиол, ако си отрежеш ушите, тъкмо ще свършат работа — остроумно отвърна Ричи и всички наоколо се разсмяха, даже Църното се ухили. Защо пък не, можеха да си го позволят. Кой, те ли да се боят? Ами че нали щяха да си гледат по телевизията Джими Дод и Мускетарите в „Мики Маус клуб“ или да слушат как Франки Лаймън пее „Аз не съм млад престъпник“, докато разтрепераният Ричи щеше да тича през щандовете за дамско бельо и домашни потреби към детския отдел, усещайки как потта от гърба му се стича в цепката на дупето и стегнатите му от страх топки се вдигат все по-високо, сякаш искат да увиснат чак на пъпа. Можеха да се посмеят, ясна работа. Хи-ху-ха-ха.

Хенри не бе забравил. За всеки случай Ричи напусна училище през задната врата, откъм детската градина, но Хенри пък бе заредил там Бълвоча Хъгинс — също за всеки случай. Хи-ху-ха-ха.

Ричи зърна засадата навреме — и слава Богу, иначе изобщо нямаше да има преследване. Зазяпан към градския парк, Бълвоча стискаше незапалена цигара в едната ръка, а с другата разсеяно измъкваше от задника си гънката на панталона. Усещайки как сърцето му бясно подскача в гърдите, Ричи тихичко прекоси детската площадка и вече се отдалечаваше по Чартър стрийт, когато Бълвоча извърна глава и го видя. Незабавният му рев уведоми останалите и преследването започна.

Когато Ричи стигна до дъното на магазина, детският отдел беше ужасно, отчайващо пуст. Не се мяркаше дори продавач — поне един възрастен, който да прекрати побоя преди играта съвсем да загрубее. Отзад с тропот се задаваха тримата динозаври на страшния съд. А Ричи просто нямаше сили да бяга. При всяко вдишване го пронизваше остра болка отляво под ребрата.

Отпред изникна врата с надпис: АВАРИЕН ИЗХОД! НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ, ВКЛЮЧВА СЕ СИРЕНА! В гърдите му припламна надежда.

Ричи хукна през щандовете, претъпкани с пластмасови фигурки на Доналд Дък, американски танкове Made in Japan, пищови на Самотния Рейнджър и роботчета с пружинки. Стигна до изхода и дръпна резето с все сила. Иззад отворената врата нахлу хладен мартенски въздух. Нейде пронизително зави сирена. Ричи мигом отскочи назад и хлътна на четири крака под най-близкия щанд. Още преди вратата да хлопне, той вече бе изчезнал от поглед.

Хенри, Бълвоча и Виктор пристигнаха с гръм тъкмо когато изходът се затвори и сирената млъкна. Водени от мрачния, решителен Хенри, тримата хукнаха натам.

Най-сетне в отдела дотърча продавач. Беше наметнал синя найлонова престилка над поразително грозно спортно сако. Рамките на очилата му бяха розови като заешки очи. Ричи си помисли, че продавачът прилича на комика Уоли Кокс в ролята на мистър Пипърс и отчаяно затисна коварната си уста, за да не избухне в див кикот.

— Хей, момчета! — провикна се мистър Пипърс. — Не може да се излиза оттам! Това е авариен изход! Хей! Вие! Хей, момчета!

Виктор се озърна с лека тревога, но Хенри с Бълвоча изобщо не трепнаха и той ги последва. Сирената пак изпищя, този път малко по-дълго, докато тримата изхвръкваха на задната улица. Преди да е замлъкнала, Ричи скочи на крака и се втурна към щанда за дамско бельо.

— Хей, момчета, повече да не сте стъпили в магазина! — кресна продавачът зад гърба му.

Ричи изписука през рамо с Гласа на баба Мърморана:

— Казвал ли ви е някой, че сте досущ като мистър Пипърс, млади човече?

А сетне беше спасен. И се озова на километър и половина от универмага, пред Градския център… с горещата надежда, че страшното е отминало. Поне засега. Беше грохнал. Седна на една пейка вляво от статуята на Пол Бъниън с едничкото желание за малко покой преди да си тръгне. След минутка щеше да стане и да поеме към къщи, но за момента просто се наслаждаваше на отдиха под топлите следобедни лъчи. Денят бе започнал с прохладно, дъждовно утро, ала сега човек можеше наистина да повярва, че пролетта наближава.

Сред тревата отсреща стърчеше таблото за обяви на Градския център, известяващо в този мартенски ден с грамадни искрящо-синкави букви:

Ричи от все сърце копнееше за това шоу, но знаеше, че няма никакъв шанс. Представите на майка му за здравословни забавления не се покриваха с гръмогласните крясъци на Джери Ли Луис пред целокупната американска младеж, че има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. А още по-малко се покриваха с Фреди Кенън, според когото Ласи от Талахаси голяма джабула си гласи. Тя охотно признаваше, че като хлапачка е куфяла до припадък по Франк Синатра (когото днес наричаше Франк Със Мутра), но както и майката на Бил Денброу, беше смъртен враг на рока. Чък Бери я ужасяваше, а колкото до Ричард Пениман, известен на юношеското и хлапашко население под името Литъл Ричард — заявяваше, че от него я хващало желание „да се изчвока като пиле“.

Ричи така и не посмя да помоли за превод на загадъчната фраза.

По въпросите на рокендрола баща му спазваше строг неутралитет и навярно би се поддал, но Ричи тайничко подозираше, че в тая област майчината воля ще бъде закон — поне докато навърши шестнайсет или седемнайсет — а дотогава, според твърдото й убеждение, маниашката музика щяла да потъне в забрава.

Ричи смяташе, че Дани и „Джуниърс“ са много по-наясно от майка му — рокендролът не умира. Обичаше си го, макар че имаше достъп само до два източника — „Американски подиум“ по Седми канал всеки ден следобед и предаванията на Бостънската радиостанция нощем, когато смущенията намаляваха и възторженият дрезгав коментар на Арни Гинсбърг ту нахлуваше, ту се отдръпваше на вълни като глас на призрак от спиритически сеанс. С тътена на рока се чувствуваше не просто щастлив. Чувствуваше се по-голям, по-силен, по-истински. Когато Франки Форд пееше „Морска разходка“ или Еди Кокран подхващаше „Летен блус“, Ричи направо се възнасяше от радост. В тая музика имаше сила — сила, която сякаш по право се падаше на всички мършави, шишкави, грозни, непохватни хлапета, с две думи — на световните неудачници. В нея усещаше безумно-весело свръхнапрежение, способно както да убива, така и да извисява. Той обожаваше Фетс Домино (пред когото даже Бен Ханском изглеждаше строен като фиданка), и Бъди Холи, който носеше очила също като него, и Джей Хоукинс Кречеталото, който на сцената изскачаше от ковчег (поне така бе чувал Ричи), и „Довълс“ които танцуваха едва ли не по-добре и от негрите.

Е, почти де.

Някой ден щеше да слуша рокендрол колкото му душа иска — вярваше, че рокът ще си е жив, когато майка му най-сетне отстъпи и го остави на мира — но този ден явно нямаше да е 28 март 1958… или 1959… или…

Очите му се зареяха настрани от таблото и после… ами… после трябва да бе задрямал. Друго разумно обяснение просто нямаше. Онова, което стана после, можеше да се случи само насън.

И ето, че днес отново стоеше тук — един поостарял Ричи Тозиър, който най-сетне се бе наслушал на рокендрол колкото му душа иска… и с радост бе открил, че няма насищане. Погледът му плъзна към таблото пред Градския център и в някакъв миг на потресаващо прояснение насреща му изпъкнаха същите сини букви:

Номерът със здравословните забавления се е затрил нейде из годините, помисли Ричи, но друга разлика комай не забелязвам.

И сякаш чу Дани и „Джуниърс“ — глухи и далечни, като гласове от евтин транзистор, включен в края на дълъг коридор: Рокендролът не умира, ще го дъним век след век… и в читанките ще влезе, тъй да знаеш, мой човек…

Ричи се озърна към Пол Бъниън, славния патрон на Дери — според легендите градчето възникнало, защото точно тук реката изхвърляла на брега пуснатите по-горе трупи. В стари времена щом свършела зимата, Пенобскот и Кендъскиг се задръствали от бряг до бряг с черни дънери, мътно проблесващи под пролетното слънце. С малко повечко сръчност човек можел да пресече от пивничката на Уоли в Дяволския декар до кръчмата на Рампър в Брюстър (кръчма с тъй ужасна репутация, че честичко я наричали „Кървавата кофа“) без даже да си намокри обущата над третата кръстоска на кожените ремъчки. Поне така бе чувал Ричи в детските си години и предполагаше, че всяка подобна легенда носи късче от самия Пол Бъниън.

Е, старче Пол, помисли той, гледайки пластмасовата статуя. Какво си правил, откакто напуснах града? Създал ли си някое ново речно корито, докато си се тътрил морно към къщи, влачейки секирата по земята? Създал ли си някое ново езеро, та като се къпеш седнал, да ти стига поне до шията? Плашил ли си пак хлапетата, както уплаши мен?

Аха, ето че изведнъж си спомни всичко, както понякога човек си спомня дума, която отдавна се инати на езика му.

Да, точно тук бе седял тогава — унасяше се под меките мартенски лъчи и разсеяно си мислеше дали да не се прибере за последния половин час на „Американски подиум“, когато в лицето му внезапно лъхна топъл въздух. Ветрецът отметна кичурите от челото му. Вдигна очи и зърна право пред себе си грамадното пластмасово лице на Пол Бъниън — по-грамадно от лице върху филмов екран, то закриваше всичко останало. Ветрецът бе предизвикан от навеждането на Пол… макар че той вече не приличаше на предишния Пол. Челото му беше ниско и изпъкнало; от червендалестия пиянски нос стърчаха снопчета жилави косми; гъсти кървави жилки прошарваха очите му и едното беше малко кривогледо.

Вече не държеше брадвата на рамо. Подпираше се на нея и горният край на острието бе хлътнал дълбоко в бетонния тротоар. Пак се усмихваше, но сега в усмивката нямаше нищо весело. Иззад огромните жълтеникави зъби долиташе воня като от трупове на прогнили животинки сред храстите.

— Ще те изям — глухо изтътна гласът на великана. Напомняше гръмовния трясък на канари по време на земетресение. — Ей-сегичка ще те излапам, ако не ми върнеш квачката, арфата и торбите със злато, твойта мамица!

От дъха му ризата на Ричи се издуваше и плющеше като корабно платно под напора на ураган. Обгърнато от непоносимата воня на екарисаж, момчето се сгуши назад, към облегалката, с широко разтворени очи и щръкнала на кичури коса.

Великанът се разсмя. Прихвана по-здраво дръжката на брадвата, също както Тед Уилямс би прихванал любимата си бейзболна бухалка (или държалка, ако предпочитате) и я изтръгна от дупката в тротоара. Острието плавно се издигна във въздуха. Издаваше глухо, убийствено фучене. Изведнъж Ричи разбра, че гигантът се кани да го разцепи на две.

Но нямаше сили да помръдне; из вдървеното му тяло се разливаше хладна апатия. Какво толкова? Беше задрямал, сънуваше. Само след миг някой шофьор щеше да натисне клаксона, за да прогони от платното играещите дечурлига, и той щеше да се събуди.

— Точно така — изтътна великанът, — ще се събудиш в пъкъла!

И в последния момент, когато секирата бавно достигна най-високата точка и застина там, Ричи разбра, че това не е никакъв сън… или ако е, то такива сънища могат да убиват.

Напъвайки гърло в безгласен писък, той се търкулна от скамейката върху чакълестата площадка около онова, което преди малко беше статуя, ала сега оставаше само пиедестал с два грамадни стоманени болта, стърчащи на мястото на краката. Свистенето на падащата брадва изпълни света с настоятелен, забързан шепот; усмивката на великана се превърна в кръвожадна гримаса. Устните му се бяха обтегнали далече над зъбите и изпод тях лъснаха отвратително червени пластмасови венци.

Острието на секирата се сгромоляса върху пейката, където само преди миг седеше Ричи. Беше толкова остро, че почти не издаде звук, но скамейката моментално се разпадна на две. Половинките се килнаха настрани и под слоя зелена боя просветна някак нездраво белезникава дървесина.

Ричи лежеше по гръб. Все още опитвайки да изпищи, той се заотблъсква с пети. Чакълът нахлуваше под яката на ризата, под колана на джинсите му. А високо отгоре грамадният Пол го гледаше с очи колкото капаци на канални шахти; стоеше и гледаше сгърченото върху чакъла дете.

Великанът пристъпи напред. Ричи усети как потрепери земята под удара на черния ботуш. Над алеята избухна облак от прах и чакъл.

Ричи се превъртя по корем и залитайки се надигна на нозе. Още преди да стъпи здраво, краката му се опитаха да побегнат и в резултат той отново се просна по очи. Въздухът избухна от гърдите му и изхвръкна през гърлото. Пред очите му бяха увиснали кичури коса. Виждаше как колите сноват деловито напред-назад по Канал стрийт и Главната улица, сякаш хората в тия коли нито забелязваха, нито пък се интересуваха, че оживелият Пол Бъниън е слязъл от пиедестала, за да извърши убийство със секира колкото луксозен автофургон.

Слънчевите лъчи помръкнаха. Ричи лежеше в огромна сянка с човешки очертания.

Пролази на колене, едва не се търкулна настрани, успя да се изправи и хукна стремглаво — размахваше лакти с все сила, а коленете му подскачаха чак до гърдите. Зад гърба му отново се надигна онзи напорист, ужасяващ шепот, който сякаш не бе истински звук, а плавен натиск върху кожата и тъпанчетата: Фиииууууу!…

Земята подскочи. Зъбите на Ричи затракаха като чаен сервиз по време на земетръс. И без да се озърта разбираше, че секирата на Пол е потънала в тротоара чак до дръжката, само на сантиметри зад нозете му.

Сред цялото безумие в главата му кънтеше песента на „Довълс“: Нашите от Бристъл имат бърза мисъл. Щом се друсат в Бристъл…

Великанската сянка остана назад, Ричи изскочи под слънчевите лъчи и от гърлото му тутакси излетя смях — същият изтормозен смях, с който преди малко бе изтичал от универмага. Задъхан, отново прорязван от остра болка под лъжичката, той най-сетне дръзна да хвърли поглед през рамо.

Както винаги, Пол Бъниън си стоеше на пиедестала с брадва на рамо и гледаше към небето, леко открехнал устни във вечната оптимистична усмивка на легендарния герой. Там, където грамадният Пол (Всичко ми е той на тоя свят, лудешки пееше Анет Фуничело в главата на Ричи) бе стъпил с чудовищните си ботуши, сега нямаше нищо, освен грижливо подравнен чакъл. Разхвърляни камъчета издаваха само мястото, на което Ричи бе паднал, докато

(бягаше от великана)

сънуваше. Нямаше отпечатъци, нямаше разцепен бетон. Нямаше нищичко, освен едно момче, току-що избягало от други момчета и в резултат от това сънувало мъничък (но поразително мощен) кошмар за Колоса-убиец… или, ако предпочитате, за Хенри Бауърс в промишлени мащаби.

— Майната ти — промълви Ричи с тъничък, треперлив гласец и после неуверено се разсмя.

Постоя още малко, очаквайки статуята пак да помръдне — може би да намигне, или да прехвърли секирата от рамо на рамо, или отново да слезе и да го погне. Ала, разбира се, не стана нищо подобно.

Разбира се.

Кой, аз ли да се боя? Хи-ху-ха-ха.

Дрямка. Сън. Нищо повече.

Но както бе казал Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, дайте да си знаем мярката. Ставаше време да се прибира и да отдъхне; просто да се откъсне от всичко като Кук в сериала „Сънсет булевард 77“.

И макар че беше по-пряко да пресече през градинката край Градския център, той реши да заобиколи. Не искаше пак да се приближава до оная статуя. Затова мина по страничните улици и още същата вечер забрави за произшествието.

До днес.

Погледнете го тоя човек, помисли той. Седи си, облечен в тревистозелено спортно сако, каквото се намира само в най-скъпите магазини на Родео булевард; седи си с мокасини „Бас Уиджънс“ на нозете и бельо „Келвин Клайн“ върху задника; седи си с меки и удобни контактни лещи под клепачите; седи си човекът и си припомня какво е сънувало едно момче, което смяташе за връх на модата бейзболните фланелки с голям номер на гърба и чепиците „Снап Джак“; седи си възрастният човек и гледа същата стара статуя — хей, Пол, старче Пол, идвам тук и съм открил, че не си се променил, все си толкоз скапан бил.

Някогашното обяснение все още звучеше най-правдоподобно в съзнанието му: сън.

Ако му се наложеше, навярно би могъл да повярва в чудовища; чудовищата бяха фасулска работа. Нима не му се бе случвало толкова пъти да чете пред микрофона новини за юначаги като Иди Амин Дада, или Джим Джоунс, или онзи тип, дето беше взривил сума ти народ в закусвалнята „Макдоналдс“, та им се пръснаха червата по улицата? Дрискай огън, ще пестиш кибрит, евтина работа са чудовищата. Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари? Щом можеше да повярва в чудовища като Джим Джоунс, сигурно щеше да повярва и в онова от приказките на Майк Хенлън, поне за известно време; в него даже имаше известен злокобен чар, защото То бе дошло Отнякъде и не се налагаше някой да поема отговорност за него. Можеше да повярва в чудовище с безброй лица, също като гумените маски в магазинче за забавни играчки (ако купиш една, значи нищо не ти пречи да купиш цяла камара, помисли той, на дузина е по-евтино, нал’ тъй, момчета?), можеше да го приеме поне в интерес на дискусията… но цяла шестметрова статуя да слезе от пиедестала и да погне хлапетата с пластмасова секира? Тука вече майтапът съвсем загрубява. Както е казал гореспоменатият Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, риба ям и бяло вино пия, ама не се хващам на фъшкия. Просто не беше…

Ненадейно острата режеща болка отново се впи в очите му и той отчаяно изкрещя. Този път беше много по-зле — нажежената игла хлътна надълбоко, задържа се и го изплаши до смърт. Той захлупи очите си с длани и инстинктивно посегна с пръсти към долните клепачи, за да смъкне лещите. Може да е някаква инфекция, мина му смътна мисъл. Как боли, Исусе!

Опъна клепачите и беше готов с хилядократно тренирано примигване да изхвърли лещите (а в следващите петнайсет минути щеше да опипва късогледо из околния чакъл, но Боже Господи, на кой му пука за тия глупости, когато сякаш има пирони в очите), ала болката изведнъж изчезна. Не отслабна; просто изчезна. Току-що го караше да се превива, а след миг вече я нямаше. Очите му посълзиха още малко и постепенно засъхнаха.

С разтуптяно сърце, той бавно отпусна длани, готов мигновено да изхвърли лещите, ако болката се завърне. Не, нямаше я. И внезапно си спомни единствения филм на ужасите, който наистина го бе шашнал в детството, може би защото тогава го обсипваха с купища подигравки заради очилата и едва ли не постоянно мислеше за очите си. Филмът беше „Пълзящото око“ с Форест Тъкър в главната роля. Слабичък филм. Другите хлапета направо се спукаха от смях, но Ричи не се разсмя нито веднъж. Пребледнял, вцепенен от леден ужас, той дори не се сети да пусне някой Глас, докато онова пихтиесто око изпълзяваше от фалшивата мъгла на някаква английска снимачна площадка, размахвайки дълги лепкави пипала. Гледката беше непоносима, в нея се въплъщаваха хиляди неосъзнати страхове и тревоги. Няколко нощи по-късно Ричи сънува, че стои пред огледалото, вади грамадна игла, бавно я забива в черния ирис на окото си и усеща как изтичащата кръв изпълва орбитата с безчувствена, потрепваща влага. Спомняше си — сега си спомняше — как се събуди и откри, че е подмокрил чаршафа. И навярно най-доброто доказателство за непоносимия ужас на този сън бе, че в първия миг изпита не срам от среднощното напикаване, а истинско облекчение; прегърна с цялото си тяло топлото мокро петно и благодари на Господа, че все още може да вижда.

— Майната му — промърмори Ричи Тозиър с тихичък, неуверен глас и се накани да става от пейката.

Щеше да се върне в „Градски дом“ и да подремне. Ако на това му викат „сладки детски спомени“, предпочиташе да си е в Лос Анджилис. Или на магистралата в час пик. Болката сигурно беше просто от изтощение и безсъница плюс потресението да срещне цялото си детство в един кратък следобед. Стига толкова потресения; стига толкова обиколки. Не му се нравеха тия подскоци на мисълта от тема на тема. Как беше оная песен на Питър Гейбриъл? „Друсни маймуната“. Е, стигаше й толкова друсане на горката маймуна. Време беше да навакса малко сън, а после сигурно щеше да види всичко в нова светлина.

Докато се надигаше, погледът му отново срещна таблото пред Градския център. Изведнъж краката му омекнаха и той рухна на пейката. С цяла тежест.

Нямаше сили да диша, сякаш някой му бе стоварил юмрук в слънчевия сплит… и сетне отново чу онзи звук, който по-скоро е плавен натиск върху кожата и тъпанчетата, звука на връхлитащия убийствен шепот — Фиииууууу! Докато падаше от пейката върху чакъла, той си помисли: Значи на това му казват deja vu, е, вече знаеш и няма да питаш…

Падна на рамо, претъркаля се и впи поглед в статуята на Пол Бъниън… но това вече не бе Пол Бъниън. На негово място стоеше клоунът, великолепен и пищен, фантастично пластмасов, шестметрова фигура обагрена в искрящи шарки, с изрисуваното лице на всемирен смешник. Вместо копчета по сребристия му костюм стърчаха оранжеви пластмасови помпони с размерите на волейболни топки. Вместо секира стискаше грозд огромни пластмасови балони. Върху всеки от тях имаше по два надписа: ПАК МИ ДАЙТЕ РОКЕНДРОЛ и РОК ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Ричи пролази по гръб, като се отблъскваше с пети и длани. Чу как се пукат шевовете под мишниците на скъпото му сако от Родео булевард. Превъртя се, стана на крака, залитна и се озърна. Клоунът го гледаше отвисоко. Очите му влажно се въртяха в орбитите.

— Шашнах ли те, мой човек? — изтътна гръмотевичен глас.

И Ричи чу собствената си уста да изрича съвършено независимо от вцепенения мозък:

— Тия евтини номера ги пробутвай на старата ми шапка, Бозо. Разкарай се.

Клоунът кимна и се ухили, сякаш бе очаквал точно това. Изрисуваните кървави устни се открехнаха, разкривайки грамадните зъби, остри като бръсначи.

— Ако поискам, мога да ти видя сметката още сега. Обаче чакам да стане по-весело.

— И за мен ще е по-весело — чу Ричи от устата си. — А пък най-весело ще стане като дойдем да ти откъснем шибаната тиква, пиленце.

Изрисуваната усмивка се разтегляше все по-широко и по-широко. Клоунът надигна ръка с бяла ръкавица и вятърът от движението отметна косата на Ричи както в онзи далечен ден преди двайсет и седем години. Показалецът щръкна насреща му. Беше грамаден като греда.

Грамаден като гре…, помисли Ричи и в този миг болката го проряза отново. Ръждиви пирони се впиха в меката влага на очите му. Той изкрещя и се хвана за лицето.

— Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око — издекламира клоунът. Думите му отекваха с тътен и Ричи отново потъна в сладникавата воня на мърша от неговия дъх.

Погледна нагоре и бързо отстъпи десетина крачки назад. Клоунът приклякаше, подпрял белите си ръце на коленете.

— Още ли ти се играе, Ричи? Ами ако взема да ти посоча патката с пръст и те хване рак на простатата? Или пък ще ти посоча главата, та да хванеш хубавичък мозъчен тумор, макар че хората сигурно ще се чудят как е станала тая работа, като нямаш и грам мозък. Мога да ти посоча устата и да облепя тоя глупав бъбрив език с гнойни язви. Мога, Ричи. Искаш ли да видиш?

Очите му бавно се разширяваха и в огромните черни зеници Ричи съзря онзи безумен мрак, който навярно царува отвъд пределите на вселената; съзря лайнарско самодоволство, способно да подлуди всеки нормален човек. В този миг разбра, че То може да изпълни заплахите… и даже да ги надмине.

Ала устата му пак заговори и този път гласът не беше негов, не беше който и да било от Гласовете, създавани сега или преди години; не го бе чувал никога през живота си. По-късно неуверено щеше да каже на другите, че донякъде е напомнял Гласа на Гъзифуксън Негрото — гърлен, горделив, продран и насмешлив.

— Завчас да ми са пръждосваш от къщата, дърт, скапан клоун! — изрева той и от гърлото му изригна буен смях. — Тез говна сам да си ги плюскаш! Имам си дружина, имам си комбина, имам патка педя и пол’вина! Много съм живял, много съм видял, нося си патлака, работа ма чака, ако ша ми дрискаш, по-добре да стискаш! Чуваш ли, белосан посерко?

Клоунът сякаш отскочи изплашено, но Ричи не губи време да проверява дали наистина е така. Побягна с размахани лакти и развяно спортно сако, без да се интересува от боязливия поглед на някакъв баща, който бе спрял с чедото си да се порадва на Пол. Човекът го гледаше като смахнат. Право да си кажа, братчета, помисли Ричи, чувствувам се точно като смахнат. Боже мой, чувствувам се по-смахнат от когато и да било. А пък имитацията беше просто историческа — най-идиотската имитация на света, но някак успя да свърши работа, някак…

В този миг зад гърба му прогърмя гласът на клоуна. Бащата не го чу, но детенцето изведнъж сбръчка лице и нададе вой. Обърканият татко грабна синчето си и го прегърна. Въпреки ужаса, Ричи внимателно наблюдаваше този страничен епизод. Стори му се, че в гласа на клоуна долавя гняв и злорадство, или пък само ярост:

— Тук долу е и окото, Ричи… чуваш ли? Онова, дето пълзи. Щом не щеш да заминаваш, със живота се прощаваш, слизай долу под града, готино око да видиш и така да си отидеш! Слез да му речеш здрасти когато искаш. Работим денонощно. Чуваш ли, Ричи? Донеси си йо-йо. Кажи на Бевърли да дойде с широка пола и четири-пет чифта кюлотки отдолу. И да си надене брачната халка на врата! Голяма джабула се заформя, Ричи! Ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!

Когато достигна тротоара, Ричи събра кураж да хвърли поглед през рамо и онова, което видя, съвсем не го утеши. От Пол Бъниън все още нямаше и следа, клоунът също бе изчезнал. Вместо тях сега се извисяваше шестметрова пластмасова статуя на Бъди Холи. Върху единия от тесните ревери на вълненото му спортно сако висеше значка с надпис: РОК-ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Едната дръжка на очилата му беше закрепена с лейкопласт.

Момченцето продължаваше да плаче истерично; баща му го понесе с бърза крачка към центъра на градчето. Заобиколи по страничната алея, за да не мине край Ричи.

Ричи тръгна по тротоара

(нозе не ми изневерявайте)

като се мъчеше да не мисли

(ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!)

за станалото. Искаше да мисли само за чудовищната порция скоч, която щеше да си предпише в барчето на „Градски дом“, преди да се просне в леглото.

От мисълта за пиене — абе, дайте каквото поръчват най-често клиентите — му стана малко по-леко. Пак се озърна и съвсем му олекна като видя, че Пол Бъниън се е завърнал на мястото си с брадва през рамо и се хили идиотски към пролетното небе. Даже започваше да се пита дали всичко не е било халюцинация, когато непоносимата болка отново се впи дълбоко в очите му и той нададе дрезгав вик. Едно красиво момиче, което вървеше пред него и рееше поглед из разкъсаните облаци, трепна, озърна се и след кратко колебание изтича назад.

— Мистър, добре ли сте?

— От контактните лещи е — задавено избъбри той. — Проклетите контактни ле… о, Боже, как боли!

Този път вдигна пръсти толкова бързо, че едва не ги заби в очите си. Дръпна долните клепачи и си помисли: Няма да мога да ги изкарам, точно това ще стане, няма да мога да ги изкарам и просто ще боли, ще боли, ще боли докато ослепея, ослепея, осле… Но всичко стана както винаги, още от първото примигване. Просто наоколо изчезна ясният, отчетлив свят, където цветовете кротко си стоят в очертанията и лицата се разпознават от пръв поглед. Вместо него се разляха широки ивици пастелна мъгла. И макар че двамата с разтревожената любезна гимназистка опипваха тротоара почти петнайсет минути, не можаха да открият нито едната леща, нито другата.

А нейде зад тила на Ричи клоунът сякаш продължаваше да се смее.

5. Бил Денброу среща дух

Този следобед Бил Денброу не се сблъска с Пениуайз — ала все пак срещна дух, или нека го наречем призрак. Истински призрак. Така си помисли тогава и нито едно от последвалите събития не промени мнението му.

Отначало той тръгна по Уичъм стрийт и постоя край шахтата, където Джордж бе срещнал смъртта си през онзи дъждовен октомврийски ден на 1957 година. Приклекна и надникна през отвора, изрязан в масивния каменен бордюр. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, но въпреки това той продължаваше да гледа.

— Хайде, излизай, защо се криеш? — изрече тихичко Бил и през главата му мина не съвсем безумната мисъл, че неговият глас се рее надолу по мрачни и влажни коридори, че звукът не заглъхва, а продължава все напред и напред, като се подхранва от собственото си ехо и отскача от обрасли с мъх каменни стени и отдавна изоставени, мъртви машини. Усещаше го как кънти над черни, застояли води и може би излита глухо през стотици шахти в другите краища на града. — Излизай оттам, инак ще дойдем да ти в-видим сметката.

Нервно се вслуша за отговор, клекнал с ръце между коленете като хващач в очакване на следващия противник. Но отговор нямаше.

Тъкмо се канеше да стане, когато край него падна нечия сянка.

Бил се озърна рязко, тревожно, готов да види каквото и да било… но до него стоеше най-обикновено хлапе на десет или единайсет години. От избелелите му скаутски шорти стърчаха ожулени костеливи коленца. В едната си ръка държеше сладоледена близалка, а в другата скейтборд от фибростъкло, изподраскан почти колкото коленете му. Близалката беше ярко оранжева. Скейтбордът — ярко зелен.

— Винаги ли разговаряте с каналите, мистър? — запита момчето.

— Не, само в Дери — отвърна Бил.

За миг двамата се спогледаха сериозно, после едновременно избухнаха в смях.

— Искам да ти задам един тъп въ-ъ-прос — каза Бил.

— Добре — кимна хлапето.

— Ч-чувал ли си някога глас отдолу?

Хлапето го изгледа тъй, сякаш се чудеше колко дъски му хлопат.

— Н-нищо де — рече Бил, — все едно не съм п-п-питал.

Той се завъртя и вече бе изминал десетина крачки — отиваше нагоре със смътното намерение да поогледа някогашния си дом — когато хлапето подвикна:

— Мистър?

Бил се обърна. Беше преметнал спортното си сако през рамо. Яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката разхлабена. Момчето го гледаше боязливо, като че вече съжаляваше за решението си да продължи разговора. После то сви рамене, сякаш си казваше: Е, какво пък толкова?

— Да.

— Да?

— Да.

— И какво каза?

— Не знам. Говореше на някакъв чужд език. Чух го да звучи от една помпена станция в Пущинака. Ония помпени станции, дето стърчат от земята като големи тръби…

— Знам ги. Дете ли говореше?

— Отначало беше дете, после взе да звучи като мъжки глас. — Момчето помълча. — Доста се изплаших. Изтичах у дома и казах на татко. Той рече, че може да е ехо или нещо подобно, идващо по тръбите от нечия къща.

— А ти повярва ли му?

Момчето се усмихна обаятелно.

— Веднъж четох в „Повярвай ако щеш“, че някакъв човек чувал музика от зъбите си. И новини. Пломбите му били като миниатюрни приемници. Щом на това повярвах, защо да не повярвам и нещо друго от тоя сорт?

— Тъй-тъй — кимна Бил. — О-обаче повярва ли му?

Момчето неохотно поклати глава.

— А друг път чувал ли си тия гласове?

— Само веднъж, докато се къпех — каза момчето. — Беше момичешки глас. Не каза нищо, просто плачеше. Без думи. Като свърших, не посмях да източа ваната, щото си мислех, нали разбирате, че може да я удавя.

Бил кимна отново.

Сега хлапето го гледаше открито, с блестящи от любопитство очи.

— Вие знаете ли за тия гласове, мистър?

— Чувал съм ги — каза Бил. — Много, много отдавна. Ти познаваше ли някое от убитите деца, синко?

Блясъкът в очите на момчето помръкна; на негово място дойдоха недоверие и тревога.

— Татко ми е заръчал да не разговарям с непознати. Той казва, че всеки срещнат може да се окаже онзи убиец.

Момчето отстъпи още крачка назад и навлезе под шарената сянка на бряста, в който преди двайсет и седем години се бе врязал велосипедът на Бил. Сериозен удар беше, после кормилото дълго стоя изкривено.

— Аз съм извън подозрение, приятел — каза Бил. — През последните четири месеца бях в Англия. Едва от вчера съм в Дери.

— И все пак не бива да разговарям с вас — отвърна хлапето.

— Правилно — съгласи се Бил. — Ти си решаваш, нали живеем в свободна страна.

Детето помълча, сетне промърмори:

— Понякога си играех с Джони Фиъри. Той беше добро момче. Плаках — деловито съобщи то и излапа остатъка от сладоледа. Позамисли се и облиза клечката. Езикът му беше оцветен в оранжево.

— Пази се от шахти и канали — тихо каза Бил. — Пази се от пущинаци и изоставени къщи. Не скитай из депото. Но най-вече се пази от шахтите и каналите.

Очите на момчето отново заблестяха, но този път то мълча по-дълго. Накрая запита:

— Мистър, искате ли да чуете нещо смешно?

— Разбира се.

— Знаете ли го оня филм за акулата, дето ядеше хора?

— Всички го знаят. „Че-е-елюсти“.

— Е, знаете ли, аз имам един приятел. Казва се Томи Викананца и не е от най-умните. Вятър го вее, нали ме разбирате?

— Аха.

— Въобразява си, че видял оная акула в Канала. Преди две седмици се разхождал самичък из Баси парк и разправя, че зърнал плавника. Бил висок два-три метра, тъй казва. Само плавникът, представяте ли си? И вика: „Онуй нещо е утрепало Джони и другите деца. Изяли са ги Челюстите, знам, щото видях.“ А пък аз му рекох: „Каналът е толкова мръсен, че там и цаца не може да живее. Какво ще ми разправяш, че си видял Челюстите? Вятър те вее тебе, Томи.“ Ама той се инати и вика, че акулата изскочила от водата, както беше в края на филма. Опитала се да го захапе, та едвам успял да избяга. Много смешно, нали, мистър?

— Много смешно — кимна Бил.

— Вятър го вее, нали така?

Бил се позамисли.

— Пази се и от Канала, синко. Разбра ли ме?

— Ама вие да не би да му вярвате?

Бил се поколеба. Искаше да вдигне рамене. Но вместо това кимна.

Хлапето въздъхна дълбоко и глухо. После наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Аха. Понякога имам чувството, че и мене вятър ме вее.

— Отлично те разбирам. — Бил пристъпи към момчето, което го изгледа втренчено, но този път не се отдръпна. — Съсипваш си коленете с тая дъска, синко.

Хлапето огледа ожулените си колене и се ухили.

— Да, май че сте прав. Катурвам се сегиз-тогиз.

— Може ли и аз да опитам? — внезапно запита Бил.

Хлапето първо зяпна от изненада, после се изкиска.

— Голям смях ще падне. Никога не съм виждал голям човек на скейтборд.

— Ще ти дам четвърт долар — обеща Бил.

— Татко ми е казвал…

— Никога да не взимаш пари или ш-шоколад от непознати. Добър съвет. Все пак ще ти дам ч-четвъртака. Съгласен? Само до ъгъла на Джъ-джаксън стрийт.

— Абе, зарежи го тоя четвъртак — каза момчето и пак избухна във весел, безгрижен смях. Гласът му звучеше свежо като ранно утро. — Хич не ми трябва. Имам си два долара. Днеска съм направо богат. Обаче такъв цирк не е за изпускане. Само не ме обвинявай, ако си потрошиш нещо.

— Не бой се — успокои го Бил. — Имам застраховка.

Взе скейтборда, побутна с пръст едно от ожулените колелца и с удоволствие усети колко леко се върти, издавайки звук, сякаш в лагера му имаше милион ситни сачми. Приятен звук. От него в гърдите на Бил се надигаше нещо забравено, нещо безкрайно старо. Някакво желание, топло като копнеж и прекрасно като обич. Той се усмихна.

— Е, какво мислиш? — запита хлапето.

— Мисля, че ще се претрепя — каза Бил и момчето се разсмя.

Бил остави скейтборда на тротоара и положи крак върху него. После изпробва как се търкаля напред-назад. Хлапето го гледаше. Бил си представи как се носи по Уичъм към Джаксън стрийт върху яркозеления скейтборд с развяно спортно сако, с лъснала гола глава под яркото слънце и с подгънати колене в оная вдървена поза, която заемат скиорите-новаци при първото си спускане по снежен склон. Самата поза подсказва, че мислено те вече са се примирили с падането. Беше готов да се обзаложи, че момчето не кара скейтборда така. Навярно летеше тъй, сякаш

(се надбягва с дявола)

утрешният ден никога няма да настъпи.

Топлото чувство в гърдите му бавно заглъхна. Прекалено ясно си представяше как скейтбордът изчезва изпод нозете му и се стрелва безгрижно по улицата като невероятно, фосфоресциращо зелено петно — цвят, какъвто може да хареса само дете. Видя се как тупва по задник, може би и по гръб. Плавно преливане на кадъра към единична стая в Общинската болница, като онази, в която посетиха Еди когато си счупи ръката. Бил Денброу лежи в гипсово корито, единият му крак е изпънат нагоре с колелца и телове. Докторът влиза, поглежда болничния лист, после се втренчва в него и казва: „Имате две сериозни провинения, мистър Денброу. Първото е небрежно отношение към скейтборда. А второто е, че сте забравил за възрастта си — вече наближавате четиридесетте.“

Наведе се, вдигна скейтборда и го подаде на момчето.

— Май няма да стане.

— Не ти стиска — добродушно подхвърли хлапето. — Мокра кокошка.

Бил пъхна палци под мишниците си и размаха лакти.

— Ко-ко-ко.

Момчето се разсмя.

— Слушай, вече трябва да се прибирам.

— Да внимаваш с тази чудесия — заръча Бил.

— На скейтборд не можеш да внимаваш — отвърна хлапето и го изгледа тъй, като че причисляваше и Бил към списъка на завеяните.

— Вярно — каза Бил. — Е, добре. Както казваме в кинобизнеса, прието. Но все пак се пази от каналите и шахтите. И гледай да си с приятели.

Хлапето кимна.

— Няма страшно, живея на две крачки.

И с брат ми беше така, помисли Бил.

— Както и да е, скоро всичко ще свърши — каза той.

— Тъй ли? — запита хлапето.

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Довиждане… мокра кокошка!

Хлапето стъпи с единия крак на скейтборда и се отблъсна от тротоара. Щом набра инерция, вдигна и другия крак и громолейки се понесе надолу със самоубийствена скорост. Караше точно както бе очаквал Бил — с лениво и изящно полюшване на бедрата. В душата на Бил се надигна обич към момчето, опиянение и копнеж сам да стане дете, примесени с едва ли не зашеметяващ страх. Момчето караше тъй, сякаш на света нямаше нито смърт, нито старост. Развяло коса по вятъра, то изглеждаше някак вечно и неизбежно в тютюневите си скаутски шорти и изтъркани гуменки на босо, над които се подаваха зацапани глезени.

Пази се, момче, ще изхвръкнеш на завоя! — тревожно помисли Бил, но хлапето рязко изметна бедра наляво като брейкаджия, врътна се на палци върху зелената дъска и с лекота профуча край ъгъла към Джаксън стрийт, предполагайки простодушно, че нищо няма да се изпречи на пътя му. Ех, момче, помисли Бил, не винаги ще е така.

Обърна се и пое нагоре, но не спря край някогашния си дом; само забави крачка като ленив минувач. На моравата отпред имаше хора — майка със спящо бебе в ръцете седеше на сгъваем стол и гледаше как две деца на около осем и десет години играят бадминтон върху все още неизсъхналата трева. По-малкото момченце успя да отбие над мрежата и жената подвикна:

— Браво, Шон!

Къщата си беше със същия тъмнозелен цвят и над вратата още стоеше полукръглото прозорче, но цветните лехи на майка му бяха изчезнали. Доколкото можеше да види, нямаше я и успоредката, която баща му бе сглобил от стари тръби в задния двор. Спомни си как един ден Джорджи падна от нея и си счупи зъб. Какви писъци бяха само!

Виждайки всички тия неща (сегашните и отдавна отминалите), той се запита дали да не пристъпи към жената със спящото бебе. Представи си как й казва: Добър ден, името ми е Бил Денброу и някога живеех тук. А жената отвръща: О, това е чудесно. А после? Можеше ли да я запита дали лицето — онова, което бяха издялкали с Джорджи върху една от таванските греди и понякога мятаха стрелички по него — все още си е тук? Можеше ли да я запита дали понякога в душните августовски нощи децата спят под навеса на задната веранда и тихичко разговарят, гледайки танца на сухите летни мълнии по хоризонта? Навярно би могъл да зададе тия въпроси, но усещаше, че всеки опит да се държи чаровно ще му навлече ужасен пристъп на заекване… а и държеше ли наистина да узнае отговорите? След смъртта на Джорджи къщата бе изстинала. Още сам не знаеше за какво точно се връща в Дери, но твърдо разбираше, че то не е тук.

Продължи към ъгъла и зави надясно без да се обръща.

Скоро се озова на Канзас стрийт и пое обратно към центъра. За момент поспря на тротоара край парапета и надникна надолу към Пущинака. Парапетът беше същият както някога — вехти летвички, покрити с тънък слой олющена бяла боя. Пущинакът му се стори непроменен… може би само още по-обрасъл. Единствената забележима разлика беше, че сега нямаше и следа от облаците мазен пушек, които някога висяха над градското бунище (днес вместо бунището имаше модерен цех за преработка на отпадъците), а през гъстата преплетена растителност минаваха колоните на дълъг бетонен виадукт — новото отклонение на магистралата. Всичко друго изглеждаше толкова познато, сякаш го бе виждал миналото лято: гъсталакът от бурени и храсти слизаше по склона към мочурливата равнина отляво и към дебрите от хилави, недорасли дръвчета отдясно. Зърна плътната завеса на растенията, които наричаха „бамбук“ — сребристо-сивите им стъбла достигаха височина по четири-пет метра. Спомни си как веднъж Ричи опита да пуши от техните листа, твърдейки, че джазовите музиканти се „друсали“ с нещо подобно. Обаче от цялата работа само му прилоша.

Чуваше тихото бълбукане на безброй тънички поточета, виждаше примигващите слънчеви сигнали по разлятите води на Кендъскиг. И макар че бунището бе изчезнало, мирисът си оставаше същият. Тежкият аромат на буйна пролетна зеленина не можеше да потисне докрай вонята на боклук и човешки отпадъци. Мирисът беше слаб, но непобедим. Мирис на разложение; лъх от потайни подземия.

Там свърши всичко някога, там ще свърши и този път, помисли Бил и потръпна. Там, долу… под града.

Постоя още малко, вярвайки, че трябва да види нещо — някаква проява на злото, заради което се бе върнал в Дери. Ала не зърна нищо. Чуваше ромона на вода — жизнерадостен, пролетен звук, който му напомняше за строежа на бента в Пущинака. Виждаше как дървета и храсти се люшкат под ласката на ветреца. Нищо друго. Никаква поличба. Продължи напред, изтупвайки в движение няколко люспици боя от ръкава си.

Крачеше към центъра, унесен в някаква странна смес от сънища и спомени, когато отпред изникна ново хлапе — този път момиченце в избеляла червена блуза и кадифени панталони с висока талия. С едната ръка подхвърляше гумена топка, а с другата влачеше кукла за русите найлонови кичури.

— Хей! — подвикна Бил.

Момиченцето надигна глава.

— Какво?

— Кой е най-хубавият магазин в Дери?

Детето се позамисли.

— За мене или за другите?

— За тебе — каза Бил.

— Роза на старо, Дрехи на старо — заяви момиченцето без капка колебание.

— Моля?

— За какво молиш?

— Така се казва като искаш да питаш нещо. Това името на магазина ли е?

— Много ясно — отвърна детето и го изгледа като малоумен. — Роза на старо, Дрехи на старо. Мама казва, че е вехтошарник, обаче на мен ми харесва. Там има разни стари неща. Например плочи, дето не си ги и чувал. И пощенски картички. Мирише като на стар таван. А сега трябва да си вървя. Довиждане.

И момиченцето си тръгна без да се обръща, все тъй с топката в едната ръка и куклата в другата.

— Хей! — отново подвикна Бил.

Детето му хвърли недоволен поглед през рамо.

— Моля? Нали тъй се казва?

— Магазинът! Къде е?

Момиченцето се поогледа.

— Точно натам отивате. В подножието на Горната миля.

Бил отново изпита вече познатото чувство, че миналото се прегъва и го обгръща. Не бе имал намерение да пита за каквото и да било; въпросът сам бе излетял от устата му като тапа от шампанско.

Заслиза по Горната миля към центъра. Складовете и консервните фабрики, които помнеше от детството си — мрачни тухлени сгради, от чиито зацапани прозорци долиташе мирисът на титанични купища месо — бяха изчезнали почти повсеместно, оставаха само „Рицарят“ и „Телешка звезда“. Но „Хъмфил“ беше заменен от банка с рампи за директно обслужване на автомобилистите, а на мястото на „Орел“ и „Еврейски консерви“ сега имаше нова хлебарница. И точно както твърдеше момиченцето с куклата, над някогашната пристройка на братя Тракър беше изписано със старинни букви: РОЗА НА СТАРО, ДРЕХИ НА СТАРО. Тухлената стена беше измазана с жълта боя — може би ярка и весела преди десетина години, но днес само унила и скучна. Одра наричаше тоя цвят „уриненожълто“.

Бил бавно закрачи към сградата, усещайки как отново го обгръща чувството за deja vu. По-късно щеше да разкаже на другите, че знаел какъв дух ще срещне там, още преди да го види.

Витрината на Роза на старо, Дрехи на старо беше не само унила, но и мръсна. Дюкянчето нямаше нищо общо с бостънските антикварни магазини, където скрити лампи хвърлят меко сияние над кокетни диванчета, старинни писалища и стъклария от времето на Депресията; някога майка му наричаше подобни заведения с презрителното прозвище „северняшки боклучарник“. Разхвърляни в хаотично изобилие, стоките се трупаха тук, там, навсякъде. Закачалките бяха натегнали от дрехи. Китарите висяха като обесени престъпници. Над кутия със стари плочи на 45 оборота имаше надпис: 10 ЦЕНТА ПАРЧЕТО, ДУЗИНА ЗА ДОЛАР. СЕСТРИ АНДРЮС, ПЕРИ КОМО, ДЖИМИ РОДЖЪРС И ДРУГИ. Пред куп детски дрешки и ужасяващи на вид обувки стърчеше табелка: ВЕХТИ, НО СИ ГИ БИВА. ПО ДОЛАР ПАРЧЕТО. Два телевизора се цъклеха безжизнено. По екрана на трети едва се мержелееха кадри от „Бандата на Брейди“. Кутия вехти списания с оръфани корици (2 ЗА 25 ЦЕНТА, 10 ЗА ДОЛАР, ВЪТРЕ ИМА ОЩЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И „ПАРЛИВИ“) се мъдреше върху грамадно радио с мръсен пластмасов корпус и циферблат за настройка с размерите на будилник. Куца, нащърбена и прашна холна масичка беше отрупана с букети пластмасови цветя в зацапани вази.

Бил зърна всички тия неща само като смътен фон за онова, което мигом бе приковало погледа му. Стоеше и го гледаше с широко разтворени, недоверчиви очи. Безумно хладна вълна препускаше нагоре-надолу по настръхналото му тяло. Челото му пламтеше, дланите му се вкочаняваха и за миг имаше чувството, че вратите в главата му ще зейнат широко, за да разкрият път на всички спомени.

На дясната витрина стоеше Силвър.

Пак беше без подпорка и върху двата калника се разливаха широки ръждиви петна, но тромбата си стоеше на място, само гумената круша изглеждаше още по-изтъркана и напукана от безмилостния ход на времето. Медната фуния, която Бил някога лъскаше ежедневно, днес беше мътна и очукана. Макар и крив, закрепен с един-единствен болт, над задния калник все тъй стърчеше багажникът, върху който често бе возил Ричи. Преди време някой бе тапицирал седалката с изкуствена тигрова кожа, ала днес жълто-черните ивици едва личаха върху протритите, парцаливи останки.

Силвър.

Бил разсеяно вдигна ръка да изтрие сълзите, които бавно се стичаха по бузите му. После се сети за кърпичката и след като се избърса както трябва, влезе в магазина.

Въздухът в Роза на старо, Дрехи на старо бе натегнал от прашния дъх на безброй години. Тавански дъх, точно както казваше момиченцето… ала не от онези приятни и носталгични аромати, които се срещат понякога в старите къщи. Не миришеше нито на ленено масло, втрито с обич в лъскавите плотове на старинни масички, нито на вехт плюш и кадифе. Тук се разливаше мирис на прогнили подвързии, на мръсни найлонови възглавнички, полуизпечени от жегата в отдавна забравени лета, на прах и миши изпражнения.

Откъм телевизора на витрината долитаха глухи крясъци и брътвежи. От някакво радио в дъното на магазина ги надвикваше веселяшкият глас на дискожокер, който се представяше като „вашият приятел Боби Ръсел“ и обещаваше новия албум на „Принс“ срещу правилния отговор на въпроса кой е играл Уоли във филма „Оставете на Бобъра“. Бил знаеше кой — едно хлапе на име Тони Доу — но не искаше новия албум на „Принс“. Радиото стоеше на една висока лавица сред куп портрети от миналия век. Под него седеше собственикът — мъж на около четиридесет години, облечен в джинси и мрежеста фланелка. Беше невероятно кльощав и зализаната назад коса подчертаваше още по-силно острите му черти. Четеше изтъркано книжле — едва ли би имало шансове да спечели наградата „Пулицър“, помисли си Бил — озаглавено „Юначагите от строежа“. На пода пред бюрото се валяше белосан стълб, около който се виеше към безкрая спирална червена ивица. Някога с такива стълбове се обозначаваха бръснарниците, също както дървеният индианец беше задължителен символ на магазинчетата за тютюн. От дъската в основата му като прегладняла змия се влачеше протрито въженце. Отпред стърчеше табелка: НЕ СЕ НАМИРВАТ ВЕЧЕ! $ 250.

Когато дрънна звънчето над вратата, човекът зад бюрото пъхна между страниците на книжката картонено кибритче и надигна глава.

— Мога ли да ви услужа?

— Да — каза Бил и отвори уста да попита за велосипеда от витрината. Ала преди да заговори, в главата му отекна едно-единствено призрачно изречение — странна поредица от думи, които пропъждаха всяка друга мисъл:

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Какво става, за Бога?

(троши)

— Нещо конкретно ли търсите? — запита собственикът. Говореше любезно, но в погледа му се прокрадваше недоверие.

Гледа ме, помисли Бил с лека насмешка въпреки тревогата си, сякаш подозира, че съм пушил от онова, с което се „друсат“ джазовите музиканти.

— Да, и-ххи-нтересува м-ме…

(стобора с трясък сух)

… онзи стъ-стъ-стобор…

— Бръснарския стълб ли имате предвид?

В очите на собственика изплува нещо, което Бил помнеше отлично дори и в сегашното си объркано състояние — нещо, което бе намразил още от детските си години: напрегнатото вслушване в брътвежите на пелтека, непреодолимото желание да се довърши изречението, та завалията най-сетне да млъкне. Но аз не заеквам! Излекувах се! МАМКА МУ, АЗ НЕ ЗАЕКВАМ! Аз…

(и пак крещи)

Думите кънтяха в главата му тъй ясно, сякаш говореше някой друг, сякаш го бяха обладали демони като в библейските времена — злокобни пришълци от Незнайното. И все пак той разпознаваше собствения си глас. Усети как по челото му се стичат жарки струйки пот.

— Мога да ви

(че срещнал дух)

предложа изгодна цена — говореше собственикът. — Между нас казано, няма кой да го вземе за двеста и петдесет. Какво ще речете, ако сваля на сто седемдесет и пет? Това е единствената истинска антика в целия магазин.

(стобор)

— СТЪЛБ — почти изкрещя Бил и собственикът неволно се отдръпна. — Не ме интересува никакъв стълб.

— Добре ли сте, мистър? — запита собственикът.

Любезният тон не се връзваше с очевидната боязън в очите му и Бил забеляза как човекът плъзва ръка зад бюрото. В проблясък на интуиция (или по-скоро логична мисъл) той разбра, че нейде долу се спотайва отворено чекмедже и собственикът несъмнено посяга към пистолета в него. Може би се боеше от обир; може би сам не знаеше от какво се бои. В края на краищата, от пръв поглед личеше, че е хомосексуалист, а нали тъкмо в това градче веселите хлапаци бяха устроили последната баня на Ейдриън Мелън.

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

Тая фраза прогонваше всяка друга мисъл; беше като пристъп на лудост. Откъде бе изникнала?

(троши)

Повтаряше се отново и отново.

Бил я отблъсна с внезапно, чудовищно усилие. Застави съзнанието си да преведе натрапчивото изречение на френски. По същия начин бе победил заекването като юноша. Докато думите се нижеха през главата му, той ги преобразяваше… и изведнъж усети как се разхлабва желязната хватка на недъга.

Чак сега осъзна, че собственикът говори нещо.

— М-моля?

— Казах, че ако смятате да припадате, по-добре го сторете навън. В моя магазин гадости не ща.

Бил дълбоко въздъхна.

— Дайте да з-започнем отначало — предложи той. — Представете си, ч-че влизам.

— Добре — поомекна собственикът. — Влизате. И какво?

— К-колелото от витрината — каза Бил. — Колко искате за колелото?

— Давам го за двайсетачка. — Сега човекът говореше по-спокойно, но още не бе извадил ръка иззад бюрото. — Едно време сигурно е било германско, но сега е миш-маш от чаркове. — Той огледа Бил от глава до пети. — Голямо колело. Тъкмо за човек като вас.

Бил си спомни за зеления скейтборд и поклати глава.

— Мисля, че вече съм старичък за к-к-колело.

Собственикът сви рамене. Ръката му най-сетне изпълзя върху бюрото.

— Момче ли имате?

— Д-да.

— На колко години?

— Е-е-единайсет.

— Няма ли да му е големичко?

— Ще приемете ли туристически чек?

— Стига да не надхвърля покупката с повече от десет долара.

— Имам чек точно за двайсет долара — каза Бил. — Ще разрешите ли да се обадя по телефона.

— Междуградски разговор?

— Не, местен.

— Заповядайте.

Бил набра номера на Общинската библиотека. Обади се Майк.

— Откъде звъниш, Бил? — запита той и веднага добави тревожно: — Добре ли си?

— Напълно. Видя ли някой от другите?

— Не. Ще се срещнем довечера. — Майк помълча. — Поне така се надявам. С какво мога да ти услужа, Шеф Бил?

— Купувам си колело — спокойно изрече Бил. — Чудех се дали ще е удобно да го докарам при теб. Имаш ли гараж или някакво навесче?

Мълчание.

— Майк? Чуваш ли…

— Чувам те — каза Майк. — Силвър ли е?

Бил се озърна. Собственикът отново четеше книжката… или пък само се преструваше и слушаше внимателно.

— Да — каза той.

— Къде си?

— Едно магазинче, казва се Роза на старо, Дрехи на старо.

— Добре. Аз живея на Палмър лейн 61. Ще трябва да минеш по Главната улица…

— Сещам се къде е.

— Добре, ще те чакам там. Да приготвя ли нещо за вечеря?

— Няма да е зле. Можеш ли да се измъкнеш от работа?

— Без проблеми. Керъл ще ме прикрие. — Майк пак се поколеба. — Тя казва, че малко преди да се върна, в библиотеката влязъл някакъв странен тип. Приличал на призрак. Накарах я да го опише. Изглежда, че е Бен.

— Сигурен ли си?

— Да. Пък и колелото… То също е част от мозайката, нали?

— Нищо чудно — каза Бил, продължавайки да следи с поглед собственика, който изглеждаше задълбочен в книгата.

— Ще те чакам у дома — повтори Майк. — Номер 61. Не забравяй.

— Няма. Благодаря, Майк.

— Бог да те пази, Шеф Бил.

Бил остави слушалката. Собственикът тутакси заряза четивото.

— Имате ли къде да го приберете, приятелю?

— Аха.

Извади туристическите чекове, подбра един за двайсет долара и се подписа. Собственикът сравни подписа със специмена толкова внимателно, че при по-нормални обстоятелства Бил непременно би се засегнал.

Най-сетне човекът му надраска разписка и пъхна чека в чекмеджето на вехтия касов апарат. Стана, разкърши се с ръце на кръста и тръгна към витрината. Неволно очарован, Бил го следеше как пристъпва с изящна небрежност сред купищата вехтории и що-годе прилични стоки.

Собственикът посегна, завъртя колелото и го избута към края на витрината. Бил прихвана кормилото и в същия миг по цялото му тяло пак пробяга тръпка. Силвър. Отново. Държеше Силвър в ръце и

(троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух)

трябваше да прогони тая мисъл, защото от нея го обземаше някаква странна немощ.

— Задната гума е поомекнала — каза собственикът (всъщност беше сплескана като палачинка). Предната още се крепеше, но беше толкова протрита, че на места личеше кордата.

— Няма страшно — каза Бил.

— Ще можете ли да го откарате?

(Някога се справях отлично; а сега просто не знам.)

— Сигурно — каза Бил. — Благодаря.

— Няма защо. Ако размислите за бръснарския стълб, заповядайте пак.

Собственикът отвори вратата. Бил изкара колелото навън, зави наляво и се отправи към Главната улица. Минувачите оглеждаха с весело любопитство плешивия мъж, който тикаше грамаден велосипед със спукана задна гума и старомодна тромба над ръждивата телена кошница на кормилото, но Бил почти не им обръщаше внимание. С нямо изумление усещаше как удобно лягат ръкохватките в порасналите му длани, спомняше си как вечно се канеше да лепне на краищата им пъстри найлонови лентички, та да пърхат от вятъра. Ала така и не бе намерил време да го стори.

Спря край книжарницата на ъгъла на Сентър стрийт и Главната улица. Подпря колелото за малко, колкото да свали спортното сако. Не беше лесно да тикаш велосипед с пукната гума, а следобедното слънце припичаше. Метна сакото в кошницата и продължи.

Веригата е ръждясала, помисли той. Който и да е бил собственикът, явно не се е грижил добре за

(приятеля)

машината.

Спря за момент, навъси се и опита да си спомни какво бе станало със Силвър. Дали го беше продал? Подарил? Или може би изгубил? Не помнеше. Вместо това отново изплува

(стобора с трясък сух и пак крещи)

идиотското изречение, странно и неуместно като шезлонг сред бойно поле, като грамофон в камина, като моливи, стърчащи от бетонен тротоар.

Бил поклати глава. Изречението замлъкна и се разсея като дим. Подхвана Силвър и продължи към къщата на Майк.

6. Майк Хенлън прави изводи

Но най-напред се погрижи за вечерята — хамбургери със задушени гъби, лук и спаначена салата. Дотогава вече бяха привършили работата по Силвър и направо умираха от глад.

Къщичката беше бяла и спретната, с островърх покрив и зелени капаци на прозорците. Майк пристигна тъкмо когато Бил тикаше Силвър по Палмър лейн. Караше вехт Форд с ръждиви калници и пукнато задно стъкло. При тази гледка Бил си спомни факта, който Майк им бе споменал без капчица огорчение: напускайки Дери, шестима от Неудачниците бяха престанали да бъдат неудачници. Седмият бе останал тук и се влачеше на опашката.

Прибраха Силвър в гаража на Майк — с омазнен под от утъпкана глина, но иначе спретнат и чист като цялата къща. Инструментите висяха на гвоздейчета по стените, а лампите имаха тенекиени абажури като в билярдна зала. Бил подпря велосипеда до стената. Няколко минути двамата стояха мълчаливо, с ръце в джобовете, оглеждайки находката.

— Няма грешка, Силвър е — каза най-сетне Майк. — Мислех, че може да си сбъркал. Обаче е той. Какво ще го правиш?

— Да пукна, ако знам. Имаш ли велосипедна помпа?

— Аха. Май ми се намират и лепенки. Гумите са универсални, нали?

— Открай време са си такива. — Бил се приведе и огледа спуканата гума. — Да. Универсални.

— Пак ли се каниш да го яхнеш?

— Р-разбира се, че не! — рязко възрази Бил. — Просто не ми е приятно да гле-ххе-едам тая спукана гума.

— Както речеш, Шеф Бил. Ти си началникът.

Бил го изгледа втренчено, но Майк вече сваляше велосипедна помпа от стената в дъното на гаража. После измъкна от едно чекмедже лепенките. Бил пое тенекиената кутийка и я огледа любопитно. Изглеждаше точно като в детските му спомени; напомняше машинка за навиване на цигари, само че капачето беше пъстро и назъбено — с него можеше да изтъркаш гумата, преди да сложиш лепенка. Стори му се съвсем нова, а отстрани имаше книжно етикетче с цената — 7,23$. Ако не бъркаше, в детските му години подобен комплект струваше около долар и четвърт.

— Не си ги намерил случайно — каза Бил. Не питаше, просто установяваше факта.

— Не — призна Майк. — Купих ги миналата седмица. От търговския център.

— Имаш ли велосипед?

— Не — каза Майк и го изгледа право в очите.

— Значи просто ти хрумна да ги купиш.

— Просто нямаше къде да се дяна — кимна Майк, без да откъсва поглед от него. — Събудих се с мисълта, че може да потрябват. Цял ден все това ми се въртя из главата. Накрая… отидох да ги купя. И ето, че ти потрябваха.

— Ето, че ми потрябваха — повтори Бил. — Но както се казва в телевизионните сериали, какво означава това, скъпи?

— Питай другите — отвърна Майк. — Довечера.

— Как мислиш, дали ще дойдат всички?

— Не знам, Шеф Бил. — Майк помълча и добави: — Според мен не е изключено да намалеем. Току-виж един или двама решили да духнат от градчето. Или…

Той сви рамене.

— Какво ще правим тогава?

— Не знам. — Майк посочи лепенките. — Седем долара суха пара съм броил за тая чудесия. Смяташ ли да я вкараш в работа или само ще зяпаш?

Бил взе сакото си от кошницата и грижливо го закачи на един свободен гвоздей. После преобърна Силвър и бавно завъртя задното колело. Не му се нравеше ръждивото скриптене на оста и той си спомни колко тихичко мъркаха лагерите на скейтборда. С няколко капки смазка ще се оправи, помисли Бил. Май трябва да смажа и веригата. Адска ръжда е хванала… И карти. Трябват ми игрални карти за спиците. Бас държа, че Майк ги е приготвил. От хубавите. С целулоидно покритие, толкова твърди и гладки, че при първото разбъркване непременно ги разсипваш на пода. Да, трябват игрални карти и щипки за пране…

Изведнъж изтръпна от студ.

Какви ги мислиш, за Бога?

— Тревожи ли те нещо, Бил? — тихо запита Майк.

— Няма нищо.

Пръстите му докоснаха нещо дребно, кръгло и твърдо. Подхвана го с нокти и дръпна. От гумата се изтръгна тапицерско пиронче.

— Ето въ-въ-виновника — каза той и в главата му отново отекна с жестока мощ странното, неканено изречение: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. Ала този път след своя глас чу и гласа на майка си: Опитай пак, Били. Без малко да успееш.

Потрепера.

(стобора)

Разтърси глава. Та аз и сега не бих могъл да го кажа без да заекна, помисли той и за част от секундата му се стори, че е пред прага на разбирането. После усещането изчезна.

Отвори кутийката и се захвана с гумата. Работата му отне доста време. Майк, с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, се подпираше на стената под сноп слънчеви лъчи и тананикаше някаква песничка — след дълги усилия Бил разпозна „Тя умело ме омая“.

Докато чакаше лепенката да хване, Бил се зае — колкото да се намирам на работа, каза си той — да смаже веригата, венеца и осите на Силвър. От това велосипедът не стана по-красив, но скърцането изчезна. Засега стигаше толкова. И бездруго Силвър нямаше шансове да спечели конкурс по хубост. Единственото му истинско достойнство беше, че можеше да лети като мълния.

Към пет и половина Бил вече почти не забелязваше присъствието на Майк; беше се вглъбил в дребни, но учудващо приятни поправки. Закрепи помпата за винтила на задната гума и заработи усърдно, преценявайки налягането на око и на допир. С удоволствие отбеляза, че лепенката държи здраво.

Накрая реши, че всичко е наред. Откачи помпата и се канеше да преобърне Силвър, когато чу зад гърба си плющенето на карти. Завъртя се толкова рязко, че едва не събори велосипеда.

Майк му протягаше тесте игрални карти със сини гърбове.

— Искаш ли ги?

От гърдите на Бил се отрони дълга, трепетна въздишка.

— Сигурно имаш и щипки за пране?

Майк измъкна четири щипки от джобчето на ризата си.

— П-просто слу-у-чайно ти се намират, нали?

— Да, нещо такова — кимна Майк.

Бил пое тестето и опита да го разбърка. Картите се разсипаха от треперещите му пръсти. Пръснаха се навсякъде… ала само две паднаха с лицето нагоре. Бил ги погледна, после вдигна очи към Майк. Майк се бе вторачил в пода с гримаса на ужас.

И двете карти бяха асо пика.

— Невъзможно — промълви Майк. — Току-що ги извадих. Виж. — Той посочи варела за боклук край вратата на гаража и Бил зърна вътре целофановата опаковка. — Как може в едно тесте да има две аса пика?

Бил се наведе и вдигна картите.

— Ами как може цяло тесте да се разсипе и само две карти да паднат с лицето нагоре? Това е още по-…

Той преобърна асата и ги показа на Майк. Едното имаше син гръб, другото — червен.

— Всеблаги Исусе! В какво ни въвличаш, Майк?

— Какво ще правиш с картите? — глухо запита Майк.

— Много ясно, ще ги сложа на спиците — отвърна Бил и изведнъж се разсмя. — Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, тя неизбежно ще дойде сама по себе си. Нали така?

Майк не отговори. Само гледаше как Бил пристъпва към задното колело и почва да прикрепва спиците. Не беше лесно, защото ръцете му още трепереха, но най-сетне той свърши, пое дълбоко дъх, стисна зъби и завъртя колелото. Картите затрещяха като картечница в безмълвието на гаража.

— Хайде — тихо каза Майк. — Ела, Шеф Бил. Ще приготвя нещичко за хапване.

След като излапаха хамбургерите, двамата седнаха на задната веранда да запалят по цигара, гледайки как здрачът се превръща в мрак. Бил извади портфейла си, намери нечия визитна картичка и надраска на гърба изречението, което го преследваше откакто бе зърнал Силвър във витрината на Роза на старо, Дрехи на старо. Майк го прочете внимателно, с плътно стиснати устни.

— Напомня ли ти нещо? — запита Бил.

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. — Майк кимна. — Да, знам го.

— Добре, обясни ми тогава. Или пак ще ми пробуташ оная тъ-ххъ-потия, че трябва сам да се сетя?

— Не — каза Майк, — в случая смятам, че нищо не пречи да ти кажа. Изречението е стара скоропоговорка, още от колониално време. Използуват го в терапията против фъфлене и заекване. Майка ти те караше да го повтаряш през онова лято. Лятото на 1958. И ти все си го мърмореше.

— Тъй ли? — учуди се Бил и после бавно отговори на собствения си въпрос: — Да, тъй беше.

— Сигурно много си искал да я зарадваш.

Бил само кимна, защото в гърлото му изведнъж се надигнаха ридания. Не смееше да отвори уста.

— Не успя нито веднъж — каза Майк. — Спомням си. Мъчеше се като грешен дявол, но вечно оплескваше работата.

— И все пак го казах — възрази Бил. — Поне веднъж.

— Кога?

Бил яростно стовари юмрук върху сгъваемата масичка.

— Не помня! — изкрещя той. После глухо повтори: — Просто не помня.

1.

Един ден след като Майк Хенлън бе провел шестте телефонни разговора, Хенри Бауърс започна да чува гласове. Гласовете не го оставяха на мира. Отначало Хенри си помисли, че идват от луната. Късно следобед, докато прекопаваше градината, той хвърли поглед нагоре и зърна сред ясното дневно небе бледа, дребна луна. Призрачна луна.

И всъщност тъкмо затова реши, че луната му говори. Само призрачна луна би разговаряла с призрачни гласове — гласовете на някогашните му приятели, гласовете на хлапетата, които играеха из Пущинака преди толкова много години. И още един глас… онзи, за който не смееше да мисли.

Пръв заговори от луната Виктор Крис.

Те се връщат, Хенри. Всичките, мой човек. Връщат се в Дери.

После се обади Бълвоча Хъгинс — може би откъм мрачната страна на луната.

Само ти остана, Хенри. Само ти оцеля от нас. Ще трябва да им го върнеш заради мене и Вик. Не може разни хлапетии да ни пердашат така. Ами че аз веднъж избих страхотна топка от игрището край гаража, сам Тони Тракър рече, че би излетяла и от „Янки стадион“.

Копаеше, озърташе се към призрачната луна сред небосвода и по някое време Фогърти му тегли такъв тупаник по врата, че Хенри се просна долу.

— Ей, откачалко, сляп ли си, че копаш граха барабар с плевелите?

Хенри се изправи, бършейки калта от лицето и косата си. Пред него пъчеше шкембе Фогърти — едър мъжага в бяла престилка и бели панталони. Надзирателите (тук, в „Джунипър хил“, ги наричаха „съветници“) нямаха право да носят палки, затова неколцина — особено Фогърти, Адлър и страшилището Кунц — мъкнеха в джобовете си ролки монети по четвърт долар. Почти винаги удряха на едно и също място — точно в основата на черепа. Правилникът не забраняваше четвъртаците. Те не се смятаха за оръжие в „Джунипър хил“ — клиника за душевноболни, разположена в предградията на Огъста.

— Съжалявам, мистър Фогърти — каза Хенри и се ухили широко, разкривайки два реда криви, жълтеникави зъби. Зъбите му напомняха ограда край запустяла къща, където бродят призраци. Бяха започнали да падат още преди Хенри да навърши четиринайсет години.

— Правилно съжаляваш — кимна Фогърти. — И още повече има да съжаляваш, ако пак те сбарам, Хенри.

— Да, сър. Да, мистър Фогърти.

Фогърти се отдалечи, оставяйки дълбоки отпечатъци от черните си обувки в кафявата пръст на Западната градина. Докато надзирателят беше с гръб към него, Хенри си позволи да хвърли бърз поглед наоколо. Откакто небето се бе прояснило, цялото Синьо отделение бъхтеше с мотики из градината. В Синьото отделение вкарваха ония, които някога са били извънредно опасни, но сега се смятаха за умерена заплаха. Всъщност към тази категория спадаха всички пациенти на клиниката за душевноболни престъпници „Джунипър хил“. Хенри Бауърс лежеше тук, защото смятаха, че е убил баща си през есента на славната 1958 година; стане ли дума за убийства, нищо не може да се сравни с реколтата от 58-ма.

Е, разбира се, не ставаше дума единствено за баща му; ако мислеха, че е пречукал само него, Хенри нямаше да прекара дванайсет години в Щатската психиатрична лечебница в Огъста, почти през цялото време упоен или вързан в усмирителна риза. Не, работата не опираше до баща му; властите смятаха, че е избил и всички останали, или поне повечето от тях.

След произнасянето на присъдата „Дери нюз“ бе излязъл с огромна уводна статия под заглавие „Свърши дългата нощ над Дери“. В нея отново се изброяваха основните улики: коланът на изчезналия Патрик Хокстетър, открит в чекмеджето на Хенри; камарата от учебници с подписите на всеизвестните му (и наскоро изчезнали) приятели Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс; и най-безспорното доказателство — натъпканите в скъсания му дюшек гащички, идентифицирани по бродерията като собственост на покойната Вероника Гроган.

Хенри Бауърс, твърдеше „Дери нюз“, е бил чудовището, всявало страх из града през пролетта и лятото на 1958 година.

Ама какво да очакваш от „Дери нюз“? В броя си от 6 декември вестникът бе обявил края на дългата нощ, а дори откачалка като Хенри знаеше, че в Дери нощта никога не свършва.

Ония идиоти го отрупваха с въпроси, скупчваха се около него, сочеха го с пръсти. На два пъти полицейският шеф го зашлеви с все сила, а веднъж някакъв следовател на име Лотман му фрасна един в корема и заповяда да признава час по-скоро.

— Отвън чакат много ядосани хора, Хенри — рече му онзи Лотман. — В Дери отдавна не е имало линч, обаче това не гарантира нищичко.

Навярно щяха да влачат нещата с месеци и години — не защото наистина вярваха, че добрите граждани на Дери ще нахълтат в полицията, за да обесят Хенри на най-близкото дърво, а защото отчаяно им се искаше да прелистят страницата на онова проклето лято, изпълнено с кръв и ужас; непременно щяха да влачат нещата, обаче Хенри не се хвана на въдицата. След известно време разбра, че искат да признае всичко. Не възразяваше. Подир ужаса в каналите, подир страшната участ на Виктор и Бълвоча, Хенри не възразяваше против каквото и да било. Да, убил е баща си. Вярно беше. Да, убил е Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Това също беше вярно, поне защото тъкмо той ги отведе в каналите, където дебнеше смъртта. Да, убил е Патрик. Да, и Вероника. Да за този, да за онзи. Не беше вярно, но нямаше значение. Все някой трябваше да поеме вината. Може би затова го пощадиха. Ако беше отричал…

Знаеше как стоят нещата с колана на Патрик. Беше го спечелил на карти през април, но после коланът се оказа къс и той го захвърли в чекмеджето. С книгите също беше ясно — дявол да го вземе, тримата вечно скитаха заедно и не ги беше еня нито за летните, нито за редовните учебници (под секрет казано, учебниците им трябваха точно колкото на ескимоса хладилник). В чекмеджетата на другите двама трябва да имаше цял куп от неговите книги и ченгетата сигурно отлично го знаеха.

Гащичките… не, нямаше представа как гащичките на Вероника Гроган са се озовали в дюшека му.

Но подозираше кой — или какво — стои в дъното на историята.

За такива работи не се приказва.

По-добре да се правиш на смахнат.

Затова го изпратиха в Огъста, а през 1979 година го прехвърлиха в „Джунипър хил“. Тук Хенри се държеше кротко, само веднъж изпадна в криза, пък и то беше единствено защото в началото никой не го разбираше. Някакъв тип се бе опитал да изгаси нощната му лампа. Лампата представляваше пластмасова фигурка на Патока Доналд с килната моряшка шапчица. Доналд му носеше закрила след залез слънце. Без светлина идваха тварите. Не ги спираха нито ключалки, нито телени мрежи. Те се прокрадваха като мъгли. Говореха, смееха се… и понякога го сграбчваха. Космати твари, гладки твари, твари с огромни очи. Такива твари, каквито наистина убиха Вик и Бълвоча, когато тримата преследваха хлапетата по тунелите под Дери през август 1958.

Докато се озърташе, пред погледа му минаха останалите пациенти на Синьото отделение. Ето го Джордж Девий, който бе заклал жена си и четирите си деца през една зимна нощ на 1962 година. Джордж усърдно привеждаше глава, вятърът рошеше бялата му коса, под носа му весело провисваха дълги сополи, а огромното дървено разпятие на врата му подскачаше при всеки удар с мотиката. Ето го Джими Донлин, за него вестниците пишеха само това, че е убил майка си в Портланд през лятото на 1965, но никъде не се споменаваше, че Джими е изпробвал новаторска система за погребение — докато го спипат ченгетата, той вече бе изплюскал половината труп, включително и мозъка. „От тая работа станах двойно по-умен“ — сподели той веднъж с Хенри в късните нощни часове.

От другата страна на Джими дребничкият французин Бени Болийо трескаво въртеше мотиката и както винаги пееше с пълно гърло един и същи ред от някаква песен на „Доорс“. Бени беше „светулка“ — с други думи казано, пироман. Сега копаеше с фанатична страст, повтаряйки отново и отново: „Опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта…“

Направо нервите да те хванат.

След Бени идваше Франклин Де Круз, който бе изнасилил над петдесет жени, преди да го спипат със смъкнати гащи в бангорския Теръс парк. Възрастта на жертвите му се колебаеше между три и осемдесет и една години. Иначе нямаше нищо интересно около Франклин Де Круз. В съседната бразда, но далече зад другите, беше Арлън Уестън, който половината време копаеше, а през останалата половина се взираше в мотиката с мечтателен поглед. Фогърти, Адлър и Джон Кунц редовно прибягваха към ролките четвъртаци, за да го убедят, че може да се поразмърда. Веднъж Кунц даже попрекали, защото от носа и ушите на Арлън протече кръв, а през нощта горкият смахнат изпадна в гърч. Не много силен; дребна работа за заведение като „Джунипър хил“. Но от тогава Арлън взе да затъва все по-дълбоко в душевния си мрак и днес вече беше съвсем безнадежден случай — почти напълно откъснат от реалността. На браздата до него…

— Ще се размърдаш ли, или да ти помогна, Хенри? — излая Фогърти и Хенри размаха мотиката. Не искаше да изпада в гърч. Не искаше да свърши като Арлън Уестън.

Скоро гласовете долетяха отново. Ала този път откъм призрачната луна шушнеха гласовете на ония, на хлапетата, заради които бе попаднал тук.

Не те биваше даже да спипаш шкембелия като мен, Бауърс, прошепна един от тях. Сега съм богат, а пък ти копаш грах. Ха-ха за теб, задник скапан!

К-къде ще ме с-с-спипаш, Б-б-бауърс, т-ти и грип да го-го-гониш, пак не м-можеш го хвана! Ч-чел ли си к-к-книжки зад ре-е-шетките? Аз на-хха-писах с-сума ти нещо! Сега съм бо-бо-богат, а п-пък ти си в „Джъ-джъ-унипър хил“! Ха-ха ВЪРХУ теб, задник тъп!

— Млъквайте — прошепна Хенри на призрачните гласове и завъртя мотиката още по-бързо, изтръгвайки младите грахови стъбла наред с плевелите. Потта се стичаше по бузите му като сълзи. — Можехме да ви очистим. Можехме.

Бутнахме те в панделата, задник нещастен, изхили се трети глас. Колко време си ме гонил, обаче не можа да ме спипаш, а сега и аз съм богат! Ега ти скиора!

— Млъквай — изръмжа Хенри, бъхтейки яростно с мотиката. — Просто млъквай и толкоз!

Искаше ли да ми бръкнеш в гащичките, Хенри? — присмя се нов глас. Ядец! Бутнах им на всичките, бях едно нищо и никакво курве, обаче сега и аз съм богата, и пак сме заедно, и пак го правим, ама ти не можеш, щото даже и да ти бутна, няма да ти стане, затуй ха-ха върху теб, Хенри, ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ…

Копаеше като в пристъп на лудост, грах и плевели хвърчаха на всички страни, а гласовете на призрачната луна ставаха все по-гръмки, кънтяха, подскачаха из главата му и Фогърти тичаше насреща с яростен рев, но Хенри не го чуваше. Заради гласовете.

Не можа да спипаш даже черна маймуна като мен, злорадо звънна следващият призрачен глас. Нали така? Пребихме ви с камъни онзи път! Пребихме ви, вашта мамка!! Ха-ха, задник жалък! Ха-ха върху теб целия!

А после всички взеха да бръщолевят едновременно, смееха му се, викаха ега ти скиора, питаха го дали е харесал електрошоковете в Червеното отделение, питаха го дали е кеф в „Джъ-джъ-унипър хил“, питаха и се смееха, смееха се и питаха, и Хенри захвърли мотиката и закрещя към призрачната луна сред синьото небе, и отначало крещеше от ярост, а сетне самата луна се преобрази и от нея изникна бялото лице на клоуна като буца сирене, осеяна с прогнили дупки, с черни ями вместо очи, и широката му кървава усмивка беше изпълнена с тъй безсрамно лукавство, че ставаше непоносима, и Хенри закрещя пак — вече не от ярост, а от смъртен ужас, и сега от призрачната луна кънтеше гласът на клоуна: Трябва да се върнеш, Хенри. Трябва да се върнеш и да довършиш започнатото. Трябва да се върнеш в Дери и да ги убиеш. Заради Мене. Заради…

А после Фогърти, който вече от две минути стоеше до Хенри и крещеше с пълно гърло (докато другите пациенти стояха по браздите, стиснали мотиките като някакви смешни фалоси, а лицата им изглеждаха не чак заинтересовани, но почти, да, почти замислени, сякаш разбираха, че това е част от загадката, която ги бе вкарала тук, че внезапното буйство на Хенри Бауърс сред Западната градина заслужава нещо повече от чисто академичен интерес) се измори да крещи и замахна жестоко с четвъртаците, и Хенри рухна като покосен, ала гласът на клоуна го последва в страшния черен вихър, продължавайки да припява: Убий ги всички, Хенри, убий ги всички, убий ги всички, убий ги всички.

2.

Хенри Бауърс лежеше буден.

Луната бе залязла и Хенри изпитваше гореща благодарност за това. Нощем луната не беше тъй призрачна, ставаше по-реална и ако сега зърнеше горе лицето на страшния клоун да се рее над хълмове, поля и горички, навярно би умрял от ужас.

Лежеше на една страна, втренчен в нощната лампа. Патокът Доналд бе изгорял отдавна; по-късно на негово място Мини и Мики Маус танцуваха полка; след тях дойде яркозелената муцуна на Оскар Мърморкото от „Сезам стрийт“; а в края на миналата година Оскар бе заменен от Мечока Фози. Вместо с резки върху стената, Хенри измерваше затворническите си години по броя на изгорелите лампи.

Точно в 2:04 след полунощ на 30 май нощната лампа изгасна. Хенри само изстена тихичко и замлъкна. Тази нощ пред вратата на Синьото отделение беше Кунц — най-страшният от всички надзиратели. По-страшен дори от Фогърти, който го бе ударил тъй жестоко, че Хенри едва смееше да помръдне глава.

Наоколо спяха другите пациенти на Синьото отделение. Бени Болийо беше с усмирителна риза. Когато към шест вечерта свършиха с прекопаването и се прибраха в сградата, надзирателят им разреши да гледат по телевизията „Спешен случай“, но по някое време Бени взе да си драпа патката с все сила и да крещи: „Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш!“ Биха му инжекция и упойката трая около четири часа, обаче към единайсет действието й свърши. Бени пак се захвана яростно с протритото си до кръв парче, крещейки: „Опитай нощта да подпалиш!“ Още веднъж му биха инжекция и за всеки случай го стегнаха в усмирителна риза. Сега спеше и в сумрака сбръчканото му личице изглеждаше сериозно като бюст на Аристотел.

Хенри чуваше наоколо сумтене, хъркане, неясни брътвежи и от време на време по някоя пръдня. Чуваше и дишането на Джими Донлин — не можеше да го сбърка, макар че ги деляха пет легла. Бързо и леко съскащо, то незнайно защо напомняше на Хенри за шевна машина. Иззад вратата към коридора долитаха приглушените звуци на телевизора. Хенри знаеше, че Кунц гледа филмите по 38-ми канал, пие безалкохолна бира и дъвче сандвичи. Най-много обичаше сандвичи с фъстъчено масло и арпаджик. Когато за пръв път узна това, Хенри изтръпна от погнуса и си помисли: А пък разправят, че всички смахнати били под ключ.

Този път гласът не долетя от луната.

Този път долетя изпод леглото.

Хенри го позна веднага. Беше гласът на Виктор Крис, чиято глава се бе търкулнала нейде под Дери преди двайсет и седем години, откъсната от чудовището на Франкенщайн. Хенри бе видял всичко това, после бе видял как чудовището извива глава и лепва върху него влажния си, жълтеникав поглед. Да, чудовището на Франкенщайн бе убило Виктор, после бе убило Бълвоча, ала ето, че Виктор пак се връщаше като призрачно повторение на черно-бял филм от петдесетте години, когато президентът беше плешив и Буиците имаха прозорчета колкото амбразури.

Най-сетне бе дошло неизбежното. Най-сетне Хенри бе чул гласа и с учудване откриваше, че изобщо не се бои. По-скоро изпитваше облекчение.

— Хенри — изрече Виктор.

— Вик! — възкликна Хенри. — Какво правиш отдолу?

Бени Болийо изхърка и промърмори нещо насън. За миг Джими престана да диша равномерно като шевна машина. Звукът на малкото „Сони“ в коридора затихна и Хенри отчетливо си представи как Кунц привежда глава настрани и с едната ръка държи копчето на телевизора, а с другата бърка в издутия джоб на бялата престилка за ролката четвъртаци.

— Няма нужда да говориш на глас, Хенри — каза Вик. — Чувам те като мислиш. А пък мене изобщо никой не ме чува.

Какво искаш, Вик? — запита Хенри.

Отговорът се бавеше. Хенри помисли, че Вик може да си е отишъл. В коридора Кунц пак засили звука на телевизора. Изпод леглото долетя скърцане и пружините леко изстенаха, когато някаква черна сянка изпълзя навън. После Вик вдигна глава и се ухили. Хенри му отвърна с тревожна усмивка. Не го помнеше такъв — старото приятелче бе заприличало на Франкенщайновото чудовище. Около врата му се виеше белег, напомнящ татуирана примка. Сигурно там са му пришили главата, реши Хенри. Очите на Вик имаха странен сиво-зеленикав цвят и сякаш плуваха в някаква слузеста течност.

Все още беше дванайсетгодишен.

— Искам каквото искаш и ти — каза Вик. — Искам да им го върнем тъпкано.

Да им го върнем тъпкано, мечтателно повтори Хенри Бауърс.

— Но за да го сториш, ще трябва да се измъкнеш оттук — продължи Вик. — Ще трябва да се върнеш в Дери. Нужен си ми, Хенри. Нужен си на всички нас.

Те не могат да Ти сторят зло, каза Хенри, разбирайки, че разговаря с нещо повече от Вик.

— Не могат да Ми сторят зло, ако вярват само отчасти — възрази Вик. — Но напоследък има тревожни признаци, Хенри. И миналия път не вярвахме, че могат да ни бият. Обаче шишкото ти се изплъзна в Пущинака. По-късно шишкото, умникът и курвето ни се изплъзнаха след киното. Ами онзи бой с камъни, когато спасиха черната маймуна…

Не говори за това! — изкрещя Хенри и за миг в гласа му изплува с пълна сила оная деспотична твърдост, която го правеше безспорен главатар. После той се сви, очаквайки Вик да му стори нещо лошо — нали беше призрак, значи можеше да прави каквото си ще — ала Вик само се ухили.

— Ако вярват само отчасти, мога да им видя сметката — каза той, — но ти си жив, Хенри. Ти знаеш как да ги пречукаш, независимо дали вярват напълно, отчасти, или изобщо не вярват. Можеш да ги очистиш един по един, или всичките накуп. Можеш да им го върнеш тъпкано.

Да им го върна тъпкано, пак повтори Хенри. После недоверчиво се озърна към призрака. Само че няма как да изляза, Вик. На прозорците има мрежа, а пред вратата седи Кунц. Кунц е най-страшният. Може би утре вечер…

— Не мисли за Кунц — каза Вик и се изправи. Хенри видя, че още носи някогашните джинси, оплескани със засъхнала мръсотия. — Аз ще се погрижа за Кунц.

И той протегна ръка.

След кратко колебание Хенри я пое. Двамата с Вик закрачиха към коридора, откъдето долитаха звуците на телевизора. Вече наближаваха изхода, когато се събуди Джими Донлин — онзи, който бе изял мозъка на майка си. Щом видя нощния гост, той ококори очи. Това бе майка му. Както винаги, комбинезонът й провисваше изпод полата. Горната част от черепа й липсваше. Ужасно кръвясалите очи се извъртяха към него и когато тя се ухили, Джими зърна по жълтите й конски зъби познатите петна от червило.

— Недей, мамо! — закрещя Джими. — Недей, мамо! Недей, мамо!

Телевизорът млъкна веднага. Още преди другите пациенти да се размърдат, Кунц рязко отвори вратата и кресна:

— Айде, мой човек, готви си тиквата за ремонт. Писна ми!

— Недей, мамо! Недей, мамо! Моля ти се! Недей…

Кунц нахълта в отделението. Най-напред видя Бауърс — висок и шкембест, почти смешен в безформената болнична престилка; под бледите лъчи откъм коридора нездравата му плът провисваше като превтасало тесто. После Кунц погледна наляво и дробовете му изведнъж се изпразниха в кристално крехък, беззвучен писък. До Бауърс стоеше някаква твар в клоунски костюм. Стърчеше до тавана. Костюмът беше сребрист, с ред оранжеви помпони отпред. На краката си имаше грамадни смешни обувки. Но главата не беше на клоун, даже изобщо не беше човешка. Беше глава на доберман-пинчер, единственото същество на този Божи свят, способно да вдъхне ужас в душата на Джон Кунц. Имаше червени очи. Върху яростно сбръчканата копринена муцуна лъщяха чудовищни бели зъби.

Ролката четвъртаци изпадна от вцепенените пръсти на Кунц и се търкулна в ъгъла. На сутринта Бени Болийо, който проспа цялото произшествие, щеше да намери парите и да ги скрие в шкафчето си. Находката щеше да му осигури тютюн и цигарени книжки за цял месец.

Кунц тъкмо поемаше дъх за нов писък, когато изчадието се люшна насреща.

— Време е за цирка! — оглушително изръмжа клоунът и белите му ръкавици сграбчиха Кунц за раменете.

Само че в ръкавиците сякаш имаше кучешки лапи.

3.

Кей Маккол пристъпи към телефона — за трети път през този дълъг, безкрайно дълъг ден.

Този път имаше доста по-добро постижение, отколкото при двата предишни опита; изчака да чуе сигнала и тръшна слушалката едва когато отсреща се обади енергичен ирландски глас:

— Полицейски участък на Шеста улица, сержант О’Банън слуша, с какво можем да ви помогнем?

О, чудесно се справяш. Бога ми, направо великолепно. На осмия или деветия път ще събереш кураж да си кажеш името.

Мина в кухнята и си наля уиски с много сода, макар да знаеше, че не е твърде разумно да пие след хапчетата. Спомни си една песничка от далечните студентски години — Пийнах тук бутилка уиски, кана джин гаврътнах там, рекоха ми, че ще пукна, само че кога не знам — и дрезгаво се разсмя. Над барчето имаше огледало. Зърна отражението си в него и смехът й секна веднага.

Коя е тази жена?

Едното око подпухнало и присвито като цепка.

Коя е тази пребита жена?

Уродливо подут, виолетово-пурпурен нос — досущ като на дърт пияница след три десетилетия победоносни странствия из кръчмите.

Коя е тази пребита жена, не е ли ония, дето се мъкнат да дирят закрила във феминистките организации, когато най-сетне са събрали достатъчно страх, или кураж, или пък просто бяс, за да избягат от мъжа, който ги бъхти методично ден след ден, месец след месец, година след година?

Лъкатушна драскотина върху едната буза.

Коя е тя, Кей? Коя е, пиленце?

С шинирана ръка пред гърдите.

Коя? Ти ли си? Нима е възможно?

— Ето я… мис Америка… — пропя тя.

Искаше гласът й да прозвучи храбро и цинично. Отначало наистина беше такъв, но на седмата сричка затрепери, а на осмата се прекърши. Не беше храбър глас. В него звучеше страх. Кей познаваше това чувство; неведнъж се бе сблъсквала със страха и досега победата винаги оставаше на нейна страна. Е, този път май нямаше да е така.

Докторът, който се бе заел с нея в една от тесните стаички край приемната на спешното отделение, беше младичък и доста симпатичен. При други обстоятелства навярно би си помислила небрежно (или не чак толкова небрежно) дали пък да не го грабне за една репетиция на цялата Кама Сутра. Но днес изобщо не й беше до креватни истории. Болката не предразполагаше към секс. Както и страхът.

Докторът се казваше Гефин и я дразнеше с втренчения си поглед. Когато привърши с ръката, той взе от мивката бяла картонена чашка, сипа малко вода, извади от чекмеджето пакет цигари и го протегна към Кей.

Тя си взе и Гефин й поднесе огънче. Една-две секунди трябваше да гони с кибритената клечка крайчето на цигарата, защото ръката й трепереше. После метна клечката в картонената чашка. Фсссс.

— Чудесен навик — рече той. — Нали?

— Нервна компенсация — отвърна Кей.

Докторът кимна и настана тишина. Продължаваше да я гледа. Стори й се, че очаква да заплаче и това я вбеси, защото нещата отиваха тъкмо натам. Кей мразеше да разкрива чувствата си — особено пък пред мъж.

— Приятелчето ли беше? — запита той най-сетне.

— Бих предпочела да не обсъждам тая тема.

— Ъ-хъ.

Той си запали цигара и продължи да я гледа.

— Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?

Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече. И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо — знаеше как се чувствува. Чувствуваше се смазана от ужас. Беше отвратително.

— Чуйте ме сега, защото няма да повтарям — каза Гефин. Говореше тихо и меко. — Когато съм на смяна в спешното отделение — ние му викаме „лудницата“ — виждам поне двайсетина пребити жени седмично. През другите отделения минават още толкова. И тъй, на бюрото има телефон. Разговорът ще е за моя сметка. Обаждате се в участъка на Шеста улица, съобщавате името и адреса си, после разказвате какво е станало и кой го е сторил. След това оставяте слушалката, а аз вадя от шкафчето бутилка бърбън — държа го изключително за медицински цели, нали разбирате — и пием за успешния край. Защото по мое лично мнение мъж, който си позволява да бие жена, може да се сравни само с една твар на тоя свят — сифилистичен плъх.

По устните на Кей плъзна изнурена усмивка.

— Благодаря за жеста — каза тя, — обаче съм пас. Засега.

— Ъ-хъ — кимна докторът. — Но като се приберете, хвърлете едно око в огледалото, мис Маккол. Който и да е бил, добра работа е свършил.

И тогава тя заплака. Вече нямаше сили да се удържа.

Том Рогън бе позвънил около пладне, един ден след като Кей успешно изпрати Бевърли на автогарата. Искаше да знае дали жена му не се е обаждала напоследък. Говореше спокойно и разумно, сякаш изобщо не се тревожеше. Кей отвърна, че от две седмици насам не е виждала Бевърли. Том благодари и остави слушалката.

Един час по-късно звънецът издрънча, докато Кей работеше в кабинета си. Тя стана и отиде до вратата.

— Кой е?

— Поръчали сте цветя, госпожо — отвърна тъничък гласец и тя, глупавата патка, изобщо не се досети, че Том имитира юношески фалцет; беше си въобразила, идиотка с идиотка, че Том ще се откаже толкова лесно; и най-голямата глупост беше, че преди да отвори, свали верижката на вратата.

Той нахълта като фурия и тя само успя да изрече:

— Да се махаш от…

Сетне юмрукът на Том изневиделица се стовари върху дясното й око, изстрелвайки право в мозъка взрив от непоносима болка. Тя се люшна заднешком по коридора и размаха ръце в отчаян опит да се удържи права. Една изящна висока вазичка се разби на плочките, подир нея рухна и закачалката. Кей преплете нозе и падна по гръб, а Том бавно затвори вратата и тръгна към нея.

— Махай се! — кресна тя.

— Щом ми кажеш къде е, веднага изчезвам — отвърна Том, крачейки напред.

Кей смътно забеляза, че и Том не изглежда твърде добре — откровено казано, изглеждаше просто ужасно — и в душата й избухна мрачна, свирепа радост. Каквото и да бе сторил на Бев, тя явно му го бе върнала тъпкано. Във всеки случай личеше, че цяло денонощие не е могъл да стои на крака, а и сега приличаше на кандидат за болницата.

Ала освен това изглеждаше ужасно гневен и зъл.

Кей намери сили да се изправи и отстъпи назад, без да го изпуска от поглед — като див звяр, който е избягал от клетката.

— Казах ти, че не съм я виждала и толкоз — отсече тя. — Сега изчезвай преди да съм повикала полицията.

— Виждала си я — възрази Том и опита да се ухили с подпухнали устни. Кей зърна, че предните му зъби са странно нащърбени. Един или два бяха счупени. — Обаждам се, казвам ти, че се чудя къде е Бев. Ти отговаряш, че не си я виждала от две седмици. Нищо не питаш. Не се заяждаш с мен, макар да знам, че ме мразиш и в червата. Е, къде е тя, путко скапана? Казвай.

Вместо отговор Кей се завъртя и хукна по коридора — искаше да се добере до приемната, да плъзне по релсите махагоновите врати и да дръпне резето. Наистина го изпревари — Том куцаше — но преди да захлопне двете крила, той вмъкна туловище между тях. После напъна яростно и премина. Кей пак опита да побегне; той я хвана за яката и дръпна тъй грубо, че целият гръб на роклята се разпра до кръста. Жена ти я е шила, говньо, смътно помисли Кей, сетне чудовищна сила я завъртя назад.

— Къде е?

Кей отметна ръка и го зашлеви с всичка сила. Главата му отлетя назад и от раната на лявата му буза отново протече кръв. Том я сграбчи за косата и дръпна лицето й срещу юмрука си. За миг Кей имаше чувството, че носът й избухва като бомба. Тя изпищя, пое дъх за нов писък и се задави от собствената си кръв. Обземаше я неудържим ужас. Не беше предполагала, че в света може да има толкова много страх. Смахнатото копеле щеше да я убие.

Тя продължи да пищи и да пищи докато юмрукът му се стовари в корема й, сетне вече нямаше дъх и можеше само да пъшка. Кашляше и пъхтеше едновременно — в един ужасен миг й се стори, че ще умре от задушаване.

— Къде е?

Кей поклати глава.

— Не съм… я… виждала — изпъшка тя. — Полицията… в затвора ще идеш… задник тъп…

Той грубо я дръпна на крака и тя чу как нещо изхрущя в рамото й. Прониза я нова болка — толкова силна, че едва не загуби съзнание. Том я завъртя, после взе да извива ръката й зад гърба и тя прехапа устни. Даде си мълчалива клетва, че повече няма да пищи.

— Къде е?

Кей поклати глава.

Той отново тласна ръката й нагоре — толкова жестоко, че изпъхтя от усилието. Горещият му дъх плъзна над ухото на Кей. Тя усети юмрука си притиснат към лявата плешка и пак изпищя, когато хрущенето в рамото се повтори.

— Къде е?

— … знам…

— Какво каза?

— Не ЗНАМ къде!

Той отпусна хватката и блъсна Кей настрани. Хълцайки, тя се сгромоляса на пода. От носа й се стичаха кръв и сополи. Чу почти мелодичен звън и когато се обърна, видя над себе си Том. Беше отчупил върха на една кристална ваза. Държеше долната половина. Острите назъбени краища висяха на сантиметри от лицето й. Кей ги гледаше като хипнотизирана.

— Сега да ти кажа нещо — изпъхтя Том и горещият му дъх плъзна на тласъци по лицето й. — Ще признаеш къде е заминала, или ще трябва да си събираш лицето по пода. Имаш три секунди, може би и по-малко. Когато съм бесен, времето сякаш лети.

Лицето ми, помисли тя и точно това я накара най-сетне да се предаде… или по-скоро да рухне — мисълта, че онова чудовище се кани да накълца лицето й с нащърбената кристална ваза.

— Замина си — проплака Кей. — За родния си град, Дери. Дери, в щата Мейн.

— Как замина?

— С а-а-автобус до Милуоки. Оттам смяташе да хване самолет.

— Тая посрана дребна пачавра! — изрева Том и се изправи. Безцелно закрачи в полукръг, прокарвайки трескаво пръсти през чорлавата си коса. — Тая путка, тая пачавра, тая продажна курветина!

Мимоходом той грабна изящна дървена статуетка на любещи се мъж и жена — Кей беше я получила като подарък за двайсет и втория си рожден ден — и я запокити в камината. Фигурката се пръсна на трески. За миг Том зърна отражението си в огледалото над камината и застина ококорен, сякаш бе срещнал призрак. После свирепо се завъртя към Кей. Беше измъкнал нещо от джоба на спортното си сако и тя с тъпо учудване осъзна, че това е някакво евтино книжле. Върху черната корица изпъкваше кървавочервено заглавие, а под него имаше картинка — няколко младежи стоят на висока скала над мрачна река. „Черните бързеи“.

— Кой е тоя педераст?

— Ъ? Какво?

— Денброу. Денброу. — Том нетърпеливо размаха ръка пред лицето й, после внезапно я зашлеви с книгата. Прониза я остра болка и по бузата й се разля горещина като от нажежена скара. — Кой е той?

Кей започна да схваща.

— Били са приятели. От детство. И двамата са израсли в Дери.

Той отново я зашлеви с книгата, този път по другата буза.

— Моля те — изплака тя. — Моля те, Том.

Той придърпа един старинен стол с изящно извити крачета, завъртя го и седна. Обезобразеното му лице увисна над облегалката като тиквен фенер.

— Слушай сега. Слушай чичко си Томи. Имаш ли уши да слушаш, кучко, или знаеш само сутиени да палиш?

Тя кимна усърдно. Усещаше в гърлото си горещия металически вкус на кръв. Рамото й гореше. Молеше се на Бога да е само изкълчено. Но това не беше най-страшното. Лицето ми, той се канеше да ми накълца лицето…

— Ако се обадиш в полицията и кажеш, че съм бил тук, аз ще отрека. И гъза си да съдереш, пак нищо няма да докажеш. Днес прислужницата ти има почивен ден, тъй че сме само двамката. Естествено, може все пак да ме арестуват. Всичко е възможно, нали?

Кей осъзна, че главата й енергично се клати като топка на ластиче.

— Така е, ясна работа. Приберат ли ме, плащам си гаранцията и идвам право тук. После ще ти намерят циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума. Разбра ли ме? Разбра ли чичко си Томи?

Кей отново се разрида. Главата й продължаваше да подскача на невидимото ластиче.

— Защо?

— Какво? Аз… аз не те…

— Събуди се, за Бога! Защо е заминала?

— Не знам! — изпищя Кей.

Той поразклати счупената ваза.

— Не знам — тихо повтори тя. — Моля те. Не ми е казвала. Моля те, не ме бий.

Том захвърли вазата в кошчето и стана.

Приведе глава и се затътри към изхода, без да поглежда назад — груб, грамаден, чудовищен мъжкар.

Тя хукна подир него и заключи. После изтича в кухнята да залости вратата към черното стълбище. След кратко колебание изкуцука нагоре (превъзмогвайки болката в корема) и заключи балконската врата — онзи смахнат като нищо можеше да се спусне по колоните. Не изглеждаше във форма, но лудостта му придаваше чудовищна сила.

После Кей за пръв път отиде до телефона и тъкмо посягаше към слушалката, когато си спомни какво бе казал.

Плащам си гаранцията и идвам право тук… циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума.

Отскочи от телефона като опарена.

Мина в банята и видя окървавения си подпухнал нос, посинялото око. Не заплака; срамът и ужасът бяха прекалено дълбоки, за да ги измие със сълзи. О, Бев, държах се доколкото можех, скъпа, помисли тя. Но лицето… той каза, че ще ми накълца лицето…

В медицинското шкафче имаше „Дарвон“ и „Валиум“. Тя се поколеба кое да избере и накрая глътна по едно хапче от двете. После потегли към спешното отделение и срещна там славния доктор Гефин — единствения мъж, когото не би изтрила в тоя миг от лицето на земята, ако й паднеше подобна възможност.

А от болницата — куцук-куцук — пак у дома.

Пристъпи до прозореца на спалнята и надникна навън. Слънцето клонеше към хоризонта. А над Източното крайбрежие сигурно вече падаше нощ — в Мейн наближаваше седем вечерта.

По-късно ще мислиш за ченгетата. Важното сега е да предупредиш Бевърли.

Щеше да стане много по-лесно, помисли тя, ако ми беше казала къде отиваш, скъпа. Навярно сама не си знаела.

Макар че бе зарязала пушенето преди две години, в чекмеджето на бюрото си държеше за всеки случай пакет „Пал Мал“. Извади една цигара, запали и се намръщи. За последен път бе пушила от този пакет през декември 1982 и тютюнът беше по-изветрял от мозъците на целия Илинойски сенат. Все пак изпуши цигарата, присвивайки едното си око от дима. Другото беше присвито благодарение на Том Рогън.

Движейки неловко лявата си ръка — онзи мръсник бе избрал да изкълчи тъкмо дясната — тя набра номера за справки в Мейн и помоли да й съобщят всички хотели и мотели около Дери.

— Ще отнеме доста време, госпожо — отвърна телефонистката с явно съмнение.

— Ще отнеме даже повече, отколкото си представяш, сестро — каза Кей. — Налага ми се да записвам с лява ръка. Дясната си взе отпуска.

— Не е прието да…

— Чуй ме — дружелюбно настоя Кей. — Обаждам се от Чикаго и търся една приятелка. Преди два дни тя заряза мъжа си и замина за Дери, където е израсла. Мъжът й знае къде е. Получи тая информация след като ме смаза от бой. Човекът е превъртял. Тя трябва да знае, че е по петите й.

След дълго мълчание телефонистката изрече с много по-човешки глас:

— Мисля, че всъщност ви трябва номерът на полицейския участък в Дери.

— Чудесно, и него ще запиша. Но трябва да я предупредя. И… — Кей си припомни изподраните бузи на Том, синините по челото и слепоочието му, провлачената походка и ужасно подутата уста. — И… може би сама ще се справи, стига да знае предварително.

Ново мълчание.

— Слушаш ли, сестро? — запита Кей.

— Мотел „Арлингтън“ — каза телефонистката, — 643–8146. Странноприемница „Баси парк“, 648–4083. Мотел „Бъниън“…

— Малко по-бавно, ако обичаш — помоли Кей, драскайки трескаво с химикалката. Огледа се, не видя пепелник и смачка фаса направо върху бюрото. — Добре, продължавай.

— Хотел „Кларендън“…

4.

На петото обаждане й провървя — поне отчасти. Бевърли Рогън беше отседнала в хотел „Градски дом“. Но късметът свърши дотук, защото се оказа, че Бевърли е излязла. Кей съобщи името си и заръча да й оставят бележка с молба да позвъни незабавно, по което и да било време на денонощието.

Администраторът записа известието и го повтори. После Кей отиде да глътне още един „Валиум“. Легна си и зачака съня. Сънят не идваше. Извинявай, Бев, помисли тя, гледайки в мрака със замътени от хапчетата очи. Онзи номер с лицето… просто не можех да го издържа. Обади се, Бев. Моля те, обади се час по-скоро. И се пази от онзи смахнат гад, дето ти се пише съпруг.

5.

Смахнатият гад, дето се пишеше съпруг на Бев, уреди пътуването си гладко (много по-гладко, отколкото Бевърли), защото потегли от летище „О’Хеър“ — сборното място на цялата пътническа авиация в Съединените щати. По време на полета той упорито препрочиташе кратката бележка за автора, отпечатана върху задната корица на „Черните бързеи“. Узна, че Уилям Денброу бил родом от Нова Англия и имал още три романа (отпечатани от издателство „Сигнет“, услужливо съобщаваше бележката). Живеел в Калифорния заедно със съпругата си, киноартистката Одра Филипс. В момента работел над нов роман. Според титулната страница „Черните бързеи“ беше издадена в масов тираж през 1976 година и Том реши, че гадното копеле е имало време да напише още доста книжлета.

Одра Филипс… не я ли беше гледал някъде? Том рядко обръщаше внимание на артистките — според него свестните филми трябваше да са или кримки с много пукотевица, или нещо с кръв и чудовища — но ако правилно се сещаше, онова маце май му бе направило впечатление, защото доста приличаше на Бевърли: дълга рижа коса, зелени очи и цици колкото Еверест.

Той се поизправи в креслото и плясна два-три пъти с книжката по бедрото си, опитвайки да забрави за болката в главата и устните. Да, не бъркаше. Одра Филипс беше рижавата с големите цици. Беше я гледал в някакъв филм с Клинт Истууд, а около година по-късно — в „Луна над гробищата“. Втория път беше отишъл на кино заедно с Бевърли и докато се прибираха, Том й подхвърли, че артистката страхотно прилича на нея. „Не мисля — каза тогава Бев. — Аз съм по-висока, а тя е по-красива. И има по-тъмна коса.“ Повече не говориха на тая тема. И Том забрави… до днес.

Той и съпругата му, киноартистката Одра Филипс…

Том имаше някакви познания в областта на психологията; беше ги използувал, за да манипулира жена си през дългите години брачен живот. И сега в главата му започваше да изплува нещо безкрайно неприятно — по-скоро чувство, отколкото мисъл. Въртеше се около факта, че като малки Бев и онзи Денброу бяха играли заедно, а по късно Денброу се бе хванал с жена, която (независимо от приказките на Бевърли) поразително напомняше съпругата на Том Рогън.

На какво по-точно си бяха играли Денброу и Бевърли? На доктори? На бутилка?

Или други игрички?

Том седеше потупваше се с книгата по бедрото и усещаше как в слепоочията му почва да пулсира тъпа болка.

Когато слезе на международното летище в Бангор и тръгна да обикаля бюрата за наемане на коли, момичетата — едни облечени в жълто, други в червено, трети в тъмнозелено — още след първия нервен поглед към заплашителното, подпухнало лице заявяваха (още по-нервно), че много съжаляват, но в момента не разполагат с автомобили.

Том отиде до павильончето за списания и си купи местен вестник. Без да забелязва любопитните погледи на минувачите, той прелисти обявите и избра три възможности. Щастието му се усмихна още от второто обаждане.

— Във вестника пише, че продавате камионетка Форд-ЛТД, модел 76-та. За хиляда и четиристотин долара.

— Да, правилно.

— Ето какво ще ви кажа — заяви Том, опипвайки издутия портфейл в джоба на сакото си. Вътре имаше шест хиляди долара в брой. — Докарайте я на аерогарата и веднага уреждаме сделката. Вие ми давате колата, документите и разписка за продажбата. Плащам на ръка.

След кратко мълчание собственикът на камионетката каза:

— Ще трябва да сваля номерата.

— Чудесно, не възразявам.

— Как да ви открия, мистър…

— Мистър Бар — каза Том. Тъкмо гледаше един плакат в другия край на чакалнята: С АВИОЛИНИИ „БАР ХАРБЪР“ КЪМ НОВА АНГЛИЯ — И ЦЕЛИЯ СВЯТ! — Чакам ви край страничния изход. Ще ме познаете по лицето — добре съм се разкрасил. Вчера с жената решихме да караме летни кънки и като се сгромолясах… Нищо де, пак добре се отървах. Можеше и да не ми се размине само с лицето.

— Ей, много неприятно, мистър Бар.

— Ще се оправя. Само докарайте колата, добри ми приятелю.

Той остави слушалката, тръгна към изхода и излезе в ароматния мрак на топлата майска нощ.

Десетина минути по-късно продавачът на ЛТД изникна от пролетния здрач. Беше си още хлапе. Уредиха сделката; момчето надраска разписка и Том небрежно я пъхна в джоба на сакото. После изчака бившия собственик да развинти номерата от камионетката.

— Ще ви дам още три долара за отвертката — предложи Том, когато работата свърши.

За миг хлапето го изгледа подозрително, сетне сви рамене, подаде му отвертката и прибра трите долара. Не е моя работа, говореше жестът и Том си помисли: Съвършено вярно, скъпо приятелче. Изпрати го до колонката за таксита, после се върна и седна зад волана на Форда.

Камионетката беше скапана: виещи предавки, пресипнал двигател, раздрънкан корпус и протрити спирачки. Все едно. Подкара към дългосрочния паркинг, плати си и влезе. Спря край една вехта таратайка, която явно не беше пипана наскоро. Развинти номерата и ги закрепи на камионетката. През цялото време си тананикаше.

Около десет вечерта потегли на изток по шосе № 2, хвърляйки от време на време поглед към съседната седалка, където лежеше разгърната пътна карта на Мейн. Радиото се оказа повредено, затова караше в пълна тишина. По-добре. Имаше за какво да поразмисли. Например за всички хубавини, които щеше да сервира на Бевърли при първа възможност.

Дълбоко в душата си беше уверен, твърдо уверен, че тя е нейде наблизо.

И пуши.

О, мило момиченце, жестоко си сбъркала, когато реши да си вириш пичката пред мъж като Том Рогън. Сега въпросът е един: какво да те правим?

Фордът се носеше в нощта, прорязвайки мрака с дългите светлини и когато стигна до Нюпорт, Том вече бе решил. На главната улица откри денонощна бакалия. Влезе и купи стек „Кемъл“. Собственикът му пожела приятна вечер. Том благодари и му пожела същото.

Метна стека на седалката и отново пое напред. На шосе № 7 намали скоростта, оглеждайки за отклонението. Ето го — шосе № 3 с голяма табела: ХЕЙВЪН — 35 км ДЕРИ — 25 км.

Зави натам и натисна газта. Озърна се към стека цигари и лекичко се усмихна. В зеленикавата светлина на таблото подутото му лице изглеждаше зловещо, призрачно.

Нося ти цигарки, Беви, помисли Том докато камионетката се носеше към Дери със сто километра в час между два реда борове и смърчове. Да, скъпа. Цял стек. Само за теб. И щом се срещнем, мило момиче, ще те накарам да ги изядеш една по една, мамицата ти гадна. А пък ако онзи педераст Денброу се нуждае от безплатни уроци, все ще уредим нещичко. Няма проблеми, Беви. Няма никакви проблеми.

И Том се почувствува по-добре — за пръв път откакто оная кучка го преби и избяга.

6.

Одра Денброу пътуваше за Мейн с първокласен билет в „Дъглас ДЦ-10“ на Британските авиолинии. Бе излетяла от Хийтроу в шест без десет вечерта и от часове насам се надбягваше със слънцето. Слънцето бавно печелеше надпреварата — всъщност вече я бе спечелило — но това не беше чак толкова важно. По щастливо стечение на обстоятелствата Одра бе открила, че полет 23 на Британските авиолинии от Лондон до Лос Анджилис каца за презареждане… на международното летище в Бангор.

Денят бе минал като някакъв безумен кошмар. Продуцентът на „Таванската стая“ Фреди Файърстоун потърси Бил още рано сутринта. Имаше издънка с дубльорката, която трябваше да се изтъркаля по стълбите вместо Одра. Оказа се, че и каскадьорите имали профсъюз, а пък жената вече май си била изпълнила седмичната бройка каскади — някаква подобна глупост. Профсъюзът настояваше Фреди да вдигне заплатите или да наеме нова дубльорка. За беда нямаше как да намерят каскадьорка с фигура като Одра. Фреди рече на профсъюзния шеф, че в такъв случай ще трябва да вземат мъж, нали така? В края на краищата, не се предвиждаше каскадата да става по бикини. Разполагаха с рижа перука, а гардеробиерката щеше да осигури подплънки за бюста и бедрата. Та дори и за задника, ако се наложи.

Няма начин, братче, рече профсъюзният шеф. Уставът забранява да пускаме мъже в женски роли. Ще ни обвинят в сексуална дискриминация.

В този момент Фреди изпадна в един от пристъпите на ярост, с които се славеше из цялата филмова индустрия. Посъветва профсъюзния шеф (дебел и ужасно нечистоплътен) да си завре устава отзад. Онзи пък му рече да си мери думите, инак „Таванската стая“ щяла да остане без пукнат каскадьор. После многозначително потърка палец и показалец, от което Фреди окончателно побесня. Профсъюзният шеф беше едър, но отпуснат; за разлика от него Фреди играеше футбол при всеки възможен случай, веднъж бе постигнал сто точки на крикет и имаше железни мускули. С един удар просна дебелака по гръб, влезе в кабинета си да обмисли положението и след двайсет минути изхвръкна с рев да му доведат Бил. Искаше целият епизод да се преработи и каскадите да отпаднат. Одра нямаше друг изход, освен да признае, че Бил вече не е в Англия.

— Какво? — Фреди зяпна от изненада. Гледаше Одра тъй, сякаш се питаше дали не е полудяла. — Какви ги разправяш?

— Повикаха го в Щатите, това ти разправям.

Фреди посегна към нея и тя боязливо отстъпи назад. Фреди огледа ръцете си, пъхна ги в джобовете и пак се втренчи в Одра.

— Съжалявам, Фреди — добави тя с изтънял глас. — Наистина съжалявам.

Стана да си налее чашка кафе от каната на котлона и забеляза, че ръцете й треперят. Докато сядаше, чу как Фреди реве по високоговорителите всички да се пръждосват у дома или по кръчмите; край на снимките за днес. Одра болезнено се намръщи. Поне десет хиляди лири бяха хвръкнали на вятъра.

Фреди изключи микрофона и също отиде да си налее кафе. После седна и й предложи цигара „Силк кът“.

Одра поклати глава.

Фреди запали и я изгледа през пушека с присвити очи.

— Работата е сериозна, нали?

— Да — каза тя, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Какво се е случило?

Тъй като искрено обичаше Фреди и дълбоко му вярваше, Одра разказа всичко. Фреди слушаше внимателно, съсредоточено. Разказът не трая дълго; вратите още се тряскаха и на паркинга продължаваха да бучат автомобилни двигатели, когато Одра замлъкна.

Фреди дълго мълча и гледа през прозореца. Накрая се обърна.

— Хванала го е нервна криза.

Одра поклати глава.

— Не. Не изглеждаше така. Той не изглеждаше така. — Преглътна и добави. — Сигурно не ми вярваш, но трябваше да го видиш.

Фреди се усмихна накриво.

— Навярно сама разбираш, че възрастните хора рядко се чувствуват задължени да изпълнят на всяка цена обещания, които са дали като хлапета. Чела си книгите на Бил; знаеш колко често пише за децата, и то превъзходни неща. Ясни и точни. Абсурдно е да вярваш, че е забравил собственото си детство.

— Белезите на дланите му — каза Одра. — Нямаше ги. До тази сутрин.

— Дрън-дрън! Просто не си ги забелязвала.

Тя безпомощно вдигна рамене.

— Щях да ги забележа.

Фреди явно не повярва и на това.

— Какво ще правим сега? — запита той и Одра безмълвно поклати глава. Фреди запали нова цигара от фаса на първата. — Все някак ще се справя с онзи глупак от профсъюза. Не лично; сега и да пукне, пак няма да ми отпусне каскадьори. Ще му пратя Теди Роуланд. Теди е дупедавец, обаче знае как да подлъже и дявола. Само че какво ще правим после? Остават ни четири седмици снимки, а твоят мъж се вее нейде из Масачузетс…

— Мейн.

Фреди махна с ръка.

— Нека да е Мейн. И за какво си ми без него?

— Аз…

Той се приведе напред.

— Харесвам те, Одра. Наистина. И Бил харесвам… въпреки гадния номер. Сигурно ще се справим. Ако трябва да кърпим сценария, мога да се нагърбя. Бог ми е свидетел, в тоя занаят съм чиракувал къде ли не… И да не му допадне крайният резултат, сам ще си е виновен. Ще се справя без Бил, но без теб не мога. Не искам да хукнеш подир мъжа си към Щатите, а да си седнеш на задника и да работиш както никога досега. Ще можеш ли?

— Не знам.

— И аз не знам. Но искам добре да запомниш едно. Има начини да потулим нещата за известно време, даже и до края на снимките, стига само да се захванеш с работата като мъжко момиче. Но ако ме зарежеш, всичко излиза наяве. Може да имам скапан характер, обаче не съм отмъстителен по природа, затова няма да ти разправям, че след такъв номер ще се погрижа да изхвръкнеш от бизнеса. Но навярно сама разбираш — лепнат ли ти етикет „своенравна“, ставаш завинаги втора категория. Знам, че ти говоря като изкуфял вуйчо. Сърдиш ли се?

— Не — равнодушно отвърна тя.

Всъщност вече не я интересуваше дали ще изхвръкне от бизнеса. Можеше да мисли само за Бил. Фреди беше свястно момче, но не разбираше; свестен или не, в крайна сметка той се вълнуваше само от едно — какво ще стане с неговия филм. Не бе видял онзи поглед в очите на Бил… не го бе чул как заеква.

— Добре. — Фреди се изправи. — Хайде да отскочим до „Заека и хрътката“. Като поръчаме по едно питие, всичко ще си дойде на място.

Тя поклати глава.

— Питието ми е последна грижа. Ще се прибера да обмисля нещата.

— Да ти повикам ли такси?

— Недей. Ще хвана влака.

Фреди застина с ръка върху телефона и я изгледа втренчено.

— Май се каниш да хукнеш подир него и мисля, че страшно бъркаш, мило момиче. Бръмнало му е нещо в главата, но общо взето е як като камък. Ще се опомни и ще си дойде. Ако искаше да си с него, щеше да ти каже.

— Още не съм решила — отвърна тя, макар да знаеше, че е направила избора още тази сутрин, преди да потегли за студиото.

— Внимавай, скъпа — каза Фреди. — Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Тя усети как цялата мощ на властния му характер налита върху нея, как настоява да се предаде, да обещае, да работи и търпеливо да чака докато Бил се завърне… или отново изчезне в бездната на миналото, от която бе изплувал.

Пристъпи напред и лекичко го целуна по бузата.

— Довиждане, Фреди.

Прибра се и позвъни в бюрото на Британските авиолинии. Каза на служителката, че се интересува дали има полети до едно малко градче, Дери в щата Мейн. Настана тишина, докато момичето се консултираше с компютъра… после като небесна поличба долетя новината, че полет 23 имал междинно кацане в Бангор, само на осемдесет километра от Дери.

— Да ви запазя ли място, госпожо?

Одра затвори очи. Видя лицето на Фреди — грубовато, сериозно и дружески загрижено. Чу гласа му: Внимавай, скъпа. Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Фреди беше против; Бил беше против; защо тогава сърцето й крещеше, че трябва да замине? Тя стисна клепачи. Господи, толкова се обърках…

— Госпожо? Чувате ли ме?

— Запазете го — каза Одра и се поколеба. Внимавай, скъпа… Може би трябваше да отложи решението до утре; да се пооткъсне от безумието и чак тогава да обмисли. Грабна чантичката си и затършува за кредитната карта. — За утре. Първа класа, но ако няма, приемам всякакво място.

А ако размисля, мога да отменя резервацията. Сигурно така и ще стане. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но утрото не се оказа по мъдро и сърцето й все тъй гръмко крещеше, че трябва да замине. Беше сънувала някаква безумна върволица от кошмари. Обади се на Фреди — не искаше, ала знаеше, че му дължи поне това. Още в самото начало — докато мънкаше и се мъчеше да му обясни колко е важно да бъде при Бил — отсреща долетя тихо щракване. Фреди бе оставил слушалката без да каже нито дума.

И все пак тихото щракване изчерпваше целия разговор.

7.

В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха откъде накъде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже: Търся съпруга си, затова слизам. Той се завърна в едно тукашно градче, защото някакъв приятел от детинство му напомни по телефона за обещание, което беше забравил. Освен това му напомни, че вече двайсет години не се е сещал за покойния си брат. А, между другото — пак взе да заеква… и на дланите му се появиха странни белези.

Можеше да им го каже… и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.

Взе куфара си — колко самотен изглеждаше на багажната лента — и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от „Нашънъл“ й предложи Датсун.

Одра разписа формуляра.

— Знаех си, че сте вие — възкликна момичето, после смутено добави: — Може ли да ви помоля за автограф?

Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли: Порадвай му се докато е време, момиченце. Ако Фреди Файърстоун е прав, след пет години тоя автограф няма да струва пукната пара.

И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.

Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.

Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.

По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

8.

По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в „Коала“ на Джаксън стрийт, а Одра се настани в „Холидей ин“; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.

9.

През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе № 9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.

А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.

Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.