То

Дери:Втора интерлюдия

Още двама изчезнали през миналата седмица — и в двата случая деца. Тъкмо когато започвах да се успокоявам. Едното е шестнайсетгодишно момче на име Денис Торио, другото — петгодишно момиченце, което се пързаляло с шейна зад дома си на Западен Бродуей. Истеричната майка намерила шейната, една от ония сини пластмасови летящи чинии… и нищо повече. Предната нощ бе валял сняг — около десет сантиметра. Никакви следи освен тия на детето, каза ми полицейският шеф Радмейкър, когато му се обадих. Мисля, че съм му станал крайно досаден. Е, това няма да ми прогони съня; имам си и по-тежки грижи, нали?

Питах го дали мога да видя полицейските снимки. Отказа.

Питах го дали следите не водят към някоя канализационна шахта или решетка. Последва дълго мълчание. Сетне Радмейкър каза:

— Почвам да се чудя дали не си струва да наминеш на доктор, Хенлън. Да ти прегледа главата. Детето е било отвлечено от баща си. Не четеш ли вестници?

— И Денис Торио ли е отвлечен от баща си? — запитах аз.

Ново дълго мълчание.

— Остави тая работа на мира, Хенлън — каза той. — И мене остави на мира.

После затвори.

Разбира се, че чета вестници — та нали сам ги подреждам всяка сутрин по рафтовете на библиотечната читалня. Момиченцето, Лори Ан Уинтърбарджър, било оставено при майка си след ожесточено бракоразводно дело през пролетта на 1982 година. Полицията разследва версията, че Хорст Уинтърбарджър, който вероятно работи като механик някъде във Флорида, е пристигнал в Мейн да отвлече дъщеря си. Предполага се освен това, че е паркирал колата близо до къщата, а после е повикал детето и то изтичало при него — с това обясняват липсата на чужди следи. Е, не са толкова словоохотливи около факта, че момиченцето е виждало баща си за последен път едва на двегодишна възраст. Част от ожесточените сканадали около развода се дължали на твърденията на мисис Уинтърбарджър, че съпругът й си е позволил на два пъти да блудства с детето. Тя помолила съда да му забрани всякакви посещения и молбата била приета въпреки енергичните протести на Уинтърбарджър. Радмейкър смята, че съдебното решение, което откъсвало напълно Уинтърбарджър от единственото му дете, може да го е тласнало към отвличането. Това звучи поне донякъде правдоподобно, но запитайте се сами: би ли могла малката Лори Ан да познае баща си след три години раздяла? Би ли изтичала при него? Радмейкър смята, че е възможно, макар да не го е виждала от двегодишната си възраст. Аз не вярвам. А майката твърди, че Лори Ан била научена да не разговаря с непознати — повечето деца в Дери отрано усвояват този урок. Радмейкър казва, че е помолил щатската полиция на Флорида да издири Уинтърбарджър и с това се изчерпвали задълженията му.

„Родителските права са по-скоро работа за адвокатите, отколкото за полицията“ — казал миналия петък пред репортер на „Дери нюз“ онзи надут, шкембест тъпак.

Но с Денис Торио… нещата не са толкова прости. Момче от чудесно семейство. Футболист от „Тигрите на Дери“. Пълен отличник. През лятото на 1984 година се включил в кръжока по оцеляване сред природата и проявил изключителни способности. Никакви сведения за употреба на наркотици. Имал приятелка, в която явно е бил влюбен до уши. Имал за какво да живее. Имал защо да остане в Дери поне още две години.

И все пак изчезнал.

Какво се е случило с него? Дали го е налегнал внезапен пристъп на жажда за приключения? Дали е станал жертва на пиян шофьор, който е заровил трупа? Или може би той е все още в Дери, в най-мрачните кътчета на града заедно с Бети Рипсъм, Патрик Хокстетър, Еди Коркоран и останалите? Дали

Ето че пак го правя. Тъпча все на едно и също място без никакъв резултат, само си обтягам нервите до скъсване. Стряскам се от всяко скръцване на железните стълби пред рафтовете. Стряскам се от сенките. Чудя се как ли ще реагирам, ако някой ден съм горе и както си тикам количката и подреждам книги по лавиците, изведнъж измежду томовете се подаде ръка с широко разперени пръсти…

Днес следобед отново ме обзе почти неудържимото желание да им се обадя. По някое време даже извадих номера на Станли Юрис и набрах 404, кода за Атланта. А после дълго стоях така, със слушалката край ухото, и се питах дали искам да ги повикам защото съм наистина сигурен — сто на сто сигурен — или просто защото съм толкова изплашен, че вече не издържам самотата и трябва да поговоря с някого, който разбира (или ще разбере) от какво се боя.

За миг ми се стори, че чувам как Ричи възкликва с Гласа на Панчо Ваниля: От един дол дренки? ДРЕНКИ? Не ти щем смрадливите дренки, сеньоррр! — чух го тъй ясно, сякаш стоеше до мен… и оставих слушалката. Защото когато копнееш за някого тъй отчаяно, както аз копнеех за Ричи — или за който и да било от тях — вече просто не можеш да вярваш на никакви разумни доводи. Най-умело лъжем самите себе си. Истината е, че все още не съм напълно сигурен. Ако открият още един труп, ще се обадя… но засега съм длъжен да допусна, че не е изключено дори и самонадеян задник като Радмейкър да се окаже прав. Момиченцето може да си е спомняло; може да е виждало снимки на баща си. Освен това допускам, че чаровен и настоятелен човек е способен да придума едно дете да влезе в колата му, независимо от всички предупреждения.

Преследва ме и друг страх. Радмейкър намекна, че може би полудявам. Не ми се вярва, но ако им позвъня сега, те могат да ме сметнат за луд. И нещо още по лошо — ами ако изобщо не си спомнят за мен? Майк Хенлън ли? Кой? Не помня никакъв Майк Хенлън. Изобщо не си спомням за вас. За какви обещания ми дрънкате?

Усещам, че истинското време за повикване ще дойде… и когато дойде, ще разбера. В същия миг ще се отвори и тяхното съзнание. Сякаш две огромни колела бавно се въртят към някакво титанично съчетание. На едното сме аз и Дери, на другото — моите приятели от детинство.

Когато настане времето, те ще чуят гласа на Костенурката.

Затова ще чакам и рано или късно ще разбера. Мисля, че вече изобщо няма смисъл да се питам дали да ги повикам или не.

Въпросът е само кога.

Пожарът в „Черното петно“.

„Идеален пример за това как Търговската камара би опитала да пренапише историята, Майк — навярно така щеше да ми каже със старчески смях Албърт Карсън, ако беше до мен сега. — Всички опитват и понякога почти успяват да заблудят хората… но старците помнят какво е ставало в действителност. Те винаги помнят. И понякога са склонни да ти кажат, стига да знаеш как да питаш.“

Някои хора живеят от двайсет години в Дери без да узнаят, че някога в старата Военновъздушна база край града е имало „специална“ казарма за низшите чинове, отдалечена почти на километър от останалите сгради — а през февруари, когато температурата пада до осемнайсет градуса под нулата, когато вятърът прелита със седемдесет километра в час над равните писти и превръща студа в нещо просто невъобразимо… тогава онзи допълнителен километър може да означава простуда, измръзване или направо смърт.

Другите седем бараки имали нафтово отопление, здрави прозорци и добра изолация. Били удобни и уютни. „Специалната“ казарма за двайсет и седемте войници от рота Е се отоплявала с вехта, продънена печка. Дървата за нея се доставяли по метода „спасявай се както можеш“. Единствената топлоизолация се състояла от камари борови и елови клони, които войниците струпвали отвън. Веднъж един редник успял да достави пълен комплект дъсчени капаци за прозорците, но същия ден двайсет и седемте обитатели на „специалната“ казарма били пратени по работа до базата в Бангор и когато се върнали вечерта морни и премръзнали, заварили капаците натрошени. На трески.

Това било през 1930 година, когато половината американски военновъздушни сили летели на аероплани-двуплощници. Във Вашингтон Били Мичъл бил изправен пред военен съд, а сетне го пратили да обира праха в някаква канцелария само защото упоритите му опити да изгради по-модерни въздушни войски в крайна сметка раздразнили началството и генералите решили да му теглят един по шапката. Скоро след това той си подал оставката.

Въпреки наличието на цели три писти (едната даже била асфалтирана) от базата в Дери рядко излитали аероплани. Войнишкото ежедневие било почти като в най-обикновена пехотна част.

Един от войниците в рота Е бил моят баща, който решил да се завърне в Дери след края на военната си служба през 1937 година. Той ми разказа следната история:

— През един хубав пролетен ден на 1930 година — около шест месеца преди пожара в „Черното петно“ — заедно с още трима приятели се завръщах от тридневен отпуск, който бяхме прекарали в Бостън.

Тъкмо минаваме през портала и гледаме един здравеняк досами бариерата — подпрял се на лопатата и си измъква гънката на панталона от цепката на задника. Сержант, родом някъде от южните щати. Рижава коса. Развалени зъби. Пъпки. Същинска маймуна, само дето не беше чак толкоз космат, нали ме разбираш. По време на Депресията в армията беше пълно с подобни типове.

Та, връщаме се ние, четири млади момчета, от отпуска, още ни е весело, а по очите му усещаме, че само дири на кого да си изкара яда. Тутакси му козирувахме юнашката, все едно че сме срещнали самия генерал Пършинг по прякор Голямата тояга. Сигур щяхме да се разминем, ама нали беше чудесен априлски ден, слънчицето припичаше и не можах да си затрая. „Добър ви ден, сержант Уилсън, сър“ — рекох, а пък той само това чакаше.

„Разреших ли ти да говориш?“ — пита.

„Съвсем не, сър“ — викам аз.

Той оглежда останалите — Тревър Доусън, Карл Рун и Хенри Уитсън, който загина в пожара същата есен — и им казва:

„На тоя устат негър му лепвам един наряд извънредно. А пък на вас, тиквеници такива, ако не ви се ще цял следобед да му помагате додето се скапете от бачкане — марш в бараката, оправяте си снаряжението и се представяте на дежурния офицер. Разбрано?“

Няма как, тръгнаха те към бараката, а Уилсън ревна подире им:

„На бегом, вашта мамица! Да ви видя кабарите на подметките!“

Момчетата хукнаха, а Уилсън ме отведе в склада за инструменти и ми подбра една по-якичка права лопата. После излязохме на полето, горе-долу там, дето сега са пистите на „Нортийст Еърлайнс“. Сержантът ме огледа, поухили се, посочи към земята и пита:

„Виждаш ли тая дупка, черна мутро?“

Нямаше никаква дупка, ама реших, че ще е най-умно да не му противореча, затуй се ококорих накъдето сочеше и рекох, че я виждам. Онзи ми тегли един по носа с всичка сила и аз се озовах проснат на земята а пък единствената ми нова риза беше цялата в кръв.

„Не я виждаш, щото някое бъбриво черно копеле като теб я е запълнило! — кресна ми той и по бузите му избиха две големи червени петна. Обаче се хилеше и си личеше, че му е кеф. — Тъй че си плюй на ръцете, мистър «Добър ви ден», и се захващай да изкараш пръстта от хубавата ми дупка. На бегом!“

Копах повече от два часа, додето хлътнах до шия. Последният половин метър беше глинест и когато свърших, стоях във вода до коляно, а обувките ми бяха пълни с кал.

„Излизай оттам, Хенлън“ — рече сержант Уилсън.

През тия два часа той си седеше на тревата, пушеше и изобщо не предложи да ми помогне. Бях в кал от глава до пети, да не говорим за кръвта по ризата. Сержантът стана и се приближи. Посочи дупката.

„Какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.

„Вашата дупка, сержант Уилсън?“ — отговарям аз.

„Добре де, ама реших, че не я ща — казва сержантът. — Не ми трябва дупка, дето негър я е копал. Прибирай ми хубавата пръст на място, редник Хенлън.“

Запълних аз дупката и додето свърша, слънцето вече залязваше и взе да става студено. Като пригладих с лопатата последните буци, Уилсън дойде да огледа работата.

„А сега какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.

„Купчинка пръст, сър“ — рекох аз и той пак ме фрасна.

Бога ми, Мики, готов бях да скоча от земята и да му сцепя тиквата с оная лопата. Ама ако го бях сторил, вече цял живот щях да гледам небето на квадратчета. И все пак понякога се чудя дали не си струваше да се престраша. Е, криво-ляво се овладях.

„Туй не е никаква купчинка пръст, задник катраносан! — ревна той и слюнките му се разхвърчаха на всички страни. — Туй е МОЯТА ДУПКА и не се мотай, ами веднага захващай да вадиш пръстта от нея! На бегом!“

Хванах се аз да извадя пръстта от дупката, после пак я запълних, а той дойде да пита защо съм му заровил дупката тъкмо когато се бил наканил да дриска в нея. Изкопах я отново, а онзи смъкна гащите, намести си кирливия червендалест задник над дупката и взе да си върши работата. Хили се насреща ми и пита:

„Как си, Хенлън?“

„Много добре, сър“ — отговарям аз, щото бях решил да не се предавам, та ако ще да пукна. Съвсем бях захапал юздите.

„Е, ще ти мине — вика той. — За начало хващай да запълниш тая дупка, редник Хенлън. И по-живо. Ти май взе да си пестиш силичките.“

Запълних я пак и по усмивката на сержанта усещах, че лошото тепърва започва. Обаче в туй време през полето дотърча някакъв негов приятел с газен фенер и му рече, че имало внезапна проверка, та щял да си има големи неприятности заради отсъствието. За мен нямаше страшно, щото нашите момчета ме бяха прикрили, обаче приятелите на Уилсън — ако изобщо могат да се нарекат приятели — не си бяха направили тоя труд.

Уилсън ме заряза и хукна към казармата. Очаквах на другия ден да го зърна в списъка за наказанията, обаче нищо не стана. Сигурно е рекъл на проверяващите, че отсъствувал щото трябвало да обясни на някакъв бъбрив негър кой е собственик на всички дупки в армейската база — и изкопаните, и неизкопаните. За такава работа може и медал да са му дали, вместо да го пратят в кухнята да бели картофи. Тъй стояха нещата с рота Е.

Чух този разказ през 1958 година. По това време баща ми наближаваше петдесетте, макар че мама едва бе навършила четиридесет. Попитах го защо се е върнал, щом в Дери са ставали такива неща.

— Е, аз влязох в армията едва шестнайсетгодишен, Мики — отвърна той. — Излъгах, че съм по-голям. Впрочем, не беше моя идея. Тъй рече майка ми. Едър бях, та сигур затуй лъжата прихвана. Родих се и израснах в Бургоу, Северна Каролина. Месо виждах само след брането на тютюна и понякога през зимата, ако тате успееше да застреля миеща мечка или опосум. Само едно хубаво нещо си спомням от Бургоу — баница с енотово месо и наоколо подредени царевични питки, да им се не нагледаш. Та, когато тате загина при една злополука с някаква земеделска машина, мама рече, че ще прати Фили Пиленцето при роднини в Коринт. Фили беше най-мъничкият от нас.

— За чичо Фил ли говориш? — запитах аз и се усмихнах при мисълта, че някой може да го нарича Фили Пиленцето.

По онова време чичо Фил работеше като адвокат в Тъксън, Аризона, и вече от шест години беше член на Градския съвет. Като хлапе си мислех, че е богаташ. Сигурно наистина е бил — доколкото е възможно подобно нещо за негър през 1958 година. Печелеше по двайсет хиляди долара годишно.

— Точно за него говоря — отвърна татко. — Ама в ония дни той си беше просто едно босоного дванайсетгодишно хлапе с книжна моряшка шапчица. Най-малък от всички ни, подир него идвах аз. Другите ги нямаше — двама умряха, двама се ожениха, един отиде в затвора. За Хауард става дума. Открай врме си беше непрокопсаник.

„Ти отиваш в армията — рече ми баба ти Шърли. — Не знам веднага ли ша почнат да ти плащат, ама щом почнат, чакам от теб секи месец да ми пращаш издръжка. Не ми е убаво да та пъдя, синко, ама ако ти не са погрижиш за нас с Фили, хич не знам как ша я караме.“

Даде ми тя кръщелното свидетелство и видях, че е подправила датата, та да ме направи осемнайсетгодишен. Отидох в съда, дето един сержант вербуваше новобранци. Поднесе ми той документите и показа къде да сложа кръстче.

„Знам да си пиша името“ — рекох аз, а пък той се разсмя и си личеше, че не ми вярва.

„Щом е тъй, подписвай, момче черно“ — вика сержантът.

„А, момент — отвръщам аз. — Искам да разбера една-две работи.“

„Ами питай де — казва той. — Всичко мога да ти обясня.“

„Вярно ли е, че в армията им давали месо по два пъти седмично? — питам аз. — Мама разправя, че било тъй, ама тя си е навила на пръста да ме прати войник.“

„Не, не е два пъти седмично“ — отговаря той.

„Е, знаех си“ — казвам аз и си мисля, че тоя тип наистина изглежда голям мошеник, ама поне е почтен мошеник.

А после той добавя: „Дават им всяка вечер“ и аз почвам да се чудя как съм могъл да го сметна за почтен.

„Май ме мислите за голям глупак“ — викам аз.

„Точно тъй, черньо.“

„Добре де, ако дойда в армията, трябва да направя нещо за мама и Фили Пиленцето — казвам аз. — Мама разправяше за някаква си дръжка.“

„Тука е писано всичко — отговаря той и ми сочи формуляр за издръжка. — Нещо друго да ти тежи на душата?“

„Ами — казвам аз, — ще мога ли да се изуча за офицер?“

Като му рекох това, сержантът отметна глава и се разсмя до припадък. После каза:

„Синко, в тая армия ще има черен офицер чак когато видиш Исус Христос да танцува чарлстон из небесата. А сега подписвай или се пръждосвай. Омръзна ми с тия дрънканици. Освен това овоняваш стаята.“

Подписах, сержантът прикрепи формуляра за издръжка към новобранския ми договор, накара ме да се закълна и така станах войник. Мислех, че като няма война, ще ме пратят в Ню Джърси, където армията строеше мостове. Но вместо това попаднах в рота Е на базата в Дери, щат Мейн.

Баща ми въздъхна и се настани по-удобно на стола. Беше едър мъж с побеляла къдрава коса, плътно прилепнала по черепа. По онова време имаше една от най-големите ферми в Дери и вероятно даваше най-добрата селскостопанска продущция южно от Бангор. Тримата блъскахме от тъмно до тъмно, а за прибирането на реколтата тате наемаше сезонни работници и се справяхме с положението.

— Върнах се тук — каза той, — защото видях и Севера, и Юга, и навсякъде открих все същата омраза. Не го научих от сержант Уилсън. Той беше най-обикновен простак от Джорджия и носеше Юга със себе си, където и да отидеше. И да не беше роден в южните щати, пак щеше да мрази черните. Дето викат хората, каквото се е кроило, такова ще се съдере. Не, поумнях подир пожара в „Черното петно“. Знаеш ли, Мики, в известен смисъл…

Той се озърна към майка ми, която плетеше. Тя не вдигаше очи, но знаех, че слуша внимателно, а мисля, че и тате го знаеше.

— В известен смисъл точно пожарът ме превърна в истински мъж — продължи баща ми. — Шейсет души изгоряха в пламъците, осемнайсет бяха от рота Е. Всъщност подир пожара вече не бяхме и рота. Хенри Уитсън… Сторк Ансън… Алан Сноупс… Евърет Маккаслън… Хортън Сарторис… що приятели загинаха. А пожарът беше дело на местния клон на Мейнския легион за бяла нравственост. Да знаеш, синко, бащите на някои хлапета, с които днес ходиш на училище, драснаха клечката и подпалиха „Черното петно“. Ама не ги търси сред бедните момчета.

— Защо, тате? Защо са го сторили?

— Е, отчасти е виновен самият Дери — навъсено отговори баща ми. Бавно си запали лулата и духна клечката. — Не знам защо се случи тук; не мога да го обясня, но така или иначе, не бях изненадан. Легионът за бяла нравственост беше северняшкият вариант на Ку-Клукс-Клан, нали ме разбираш. Правеха сборища със същите бели наметки, палеха същите кръстове, пишеха същите заплашителни писма до чернокожи, които според тях почваха да живеят нашироко или отнемаха работата на белите. Понякога слагаха динамит в църкви, където проповедниците говореха за братство и равенство. В историческите книги се пише повече за ККК, отколкото за Легиона, мнозина даже изобщо не знаят, че е съществувал. Мисля, че е тъй защото авторите най-често са северняци и ги е срам да споменават такива работи. Легионът беше най-популярен в големите градове и промишлените райони — Ню Йорк, Ню Джърси, Детройт, Балтимор, Бостън, Портсмут — навсякъде имаха клонове. Опитаха да се организират и в Мейн, но само в Дери постигнаха някакъв успех. Е, за известно време имаха солидна група и в Люистън — горе-долу по време на пожара в „Черното петно“ — обаче там не се плашеха много-много, че черните щели да им изнасилят жените или да им отнемат работата, щото и черни кажи-речи не бяха видели по ония места. Далеч повече ги тревожеха скитниците, лумпените и опасността от обединение между „гладната армия“ и „парцаливата комунистическа сган“, както наричаха всички безработни. Пристигнеха ли подобни хора в Люистън, Легионът моментално ги пропъждаше от града. Понякога им тъпчеха гащите с отровен бръшлян. Друг път им палеха ризите. А в Дери с Легиона бе свършено след пожара в „Черното петно“. Съвсем се бяха разпасали, разбираш. Както става понякога в този град.

Той помълча, пускайки от лулата си облачета дим.

— Сякаш Легионът за бяла нравственост е бил просто семенце по вятъра, Мики, и тъкмо в Дери семето е намерило плодородна почва. Тукашният клон си беше типичен богаташки клуб. След пожара ония просто прибраха чаршафите и взеха взаимно да се лъжат, че всичко е минало-заминало. — Сега в гласа му се прокрадваше злобно презрение и майка ми тревожно надигна глава. — В края на краищата, кои бяха убитите? Осемнайсет черни войници, четиринайсет или петнайсет градски негри, четирима музиканти от негърски джазбанд… и двайсет-трийсет отрепки, дето другаруват с черните. Чудо голямо!

— Уил — тихо се обади майка ми. — Стига толкова.

— Не — възразих аз. — Искам да чуя всичко!

— Наближава време да си лягаш, Мики — каза тате и разроши косата ми с едрата си, мазолеста ръка. — Искам само да ти кажа още нещо, макар че не вярвам да го разбереш, защото не знам дали и аз го разбирам. Колкото и страшно да е онова, което се случи в „Черното петно“… мисля, че всъщност не беше заради черната ни кожа. Нито дори затова, че „Петното“ беше зад Западния булевард, където още от ония времена живееха богатите бели семейства. Не вярвам, че Легионът за бяла нравственост процъфтяваше в Дери само защото тукашните хора мразят негрите и скитниците повече, отколкото например хората в Портланд, Люистън или Брунсуик. За всичко е виновна почвата. Сякаш злото и страданието намират жизнени сокове в почвата на този град. Година подир година стигам все до същата мисъл. Не знам защо става така… но знам, че е истина. Обаче тук се намират добри хора, намираха се и по-рано. На погребението след пожара дойдоха хиляди — дойдоха не само заради белите, но и заради черните. Магазините се затвориха почти за цяла седмица. В болницата лекуваха пострадалите безплатно. Имаше кошници с продукти, имаше искрени съболезнователни писма. Хората протягаха ръце да помогнат. По онова време срещнах най-добрия си приятел, Дюи Конрой. Знаеш го, бял е като сметанов сладолед, но за мене е като брат. Помоли ли ме, готов съм на смърт да тръгна заради него, и макар че чуждата душа е тайна зад седем печата, вярвам, че и той би умрял заради мен, ако се наложи… Е, така или иначе, колкото бяхме останали след пожара, ни разпратиха по други части, като че в армията се срамуваха от нас… и сигурно тъй си е било. Аз попаднах във Форт Худ и останах там шест години. Там срещнах майка ти и се оженихме в Галвестън, при родителите й. Но през всичките тия години Дери не ми излизаше от ума. И след войната доведох майка ти тук. После се роди ти. Така си живеем — има-няма на пет километра от мястото, където беше „Черното петно“ през 1930 година. А сега, юнак, мисля, че ти е време за лягане.

— Искам да ми разкажеш за пожара! — викнах аз. — Разкажи ми, тате!

А той ми хвърли онзи строг и навъсен поглед, от който винаги млъквах… може би защото рядко го виждах такъв. Иначе тате си беше веселяк по душа.

— Тая история не е за деца — каза той. — Друг път, Мики. Като походим по белия свят още някоя годинка.

Всъщност ходихме по белия свят цели четири години, преди да узная какво се е случило през оная нощ в „Черното петно“, а тогава дните на баща ми вече бяха преброени. Разказа ми историята, проснат върху болничното легло и замаян от болкоуспокояващи лекарства. От време на време се унасяше и губеше връзка с реалността, а в утробата му ракът растеше неуморно и бързаше да го изяде жив.

Прочетох последните записки в този бележник и ненадейно се разридах за татко, който лежи в гроба вече от двайсет и три години. Спомням си безутешната скръб по него — тя трая почти две години. А когато през 1965 завърших гимназията, мама ме погледна и каза: „Как щеше да се гордее баща ти!“. Дълго плакахме прегърнати и тогава си помислих, че това е краят, че най-сетне приключваме безкрайното му погребение с тия късни сълзи. Но знае ли някой колко може да трае скръбта? Не е ли възможно даже тридесет, четиридесет години подир гибелта на дете, брат или сестра да се събудиш посред нощ и да си мислиш за покойника със същото опустошаващо чувство, че мястото му никога няма да бъде запълнено… може би дори и след твоята смърт?

През 1937 година баща ми напуснал военната служба с инвалидна пенсия. По онова време армията вече била сравнително боеспособна; както ми каза веднъж, и с половин око се виждало, че скоро оръдията ще напуснат арсеналите. Междувременно той успял да спечели сержантски нашивки, но пък за сметка на това загубил почти цялото си ляво ходило, когато посран от страх новобранец дръпнал халката на ръчна граната и вместо да я метне взел, че я изтървал. Бомбата се търкулнала пред баща ми и избухнала — той казваше, че звукът напомнял среднощна кашлица.

Обучението на тия някогашни войници се провеждало с калпаво снаряжение — оръжията или се оказвали дефектни, или пък били лежали толкова дълго из разни полузабравени складове, че вече за нищо не ставали. Патроните не гърмяли, а ако гръмнели, често разцепвали цевите на пушките. Торпедата отказвали да тръгнат накъдето ги изстрелват, а кгато улучвали целта, не избухвали. Сухопътните и флотските военновъздушни сили били въоръжени със самолети, чиито криле се откъсвали при по-грубичко кацане, а веднъж четох, че през 1939 година в Пенаскола един тиловак открил стотици армейски камиони, които не можели да потеглят, защото хлебарките им били изяли гумените маркучи и вентилаторните ремъци.

Тъй че животът и тялото на баща ми (включително и оная част, която по-сетне се превърнала във вашия покорен слуга Майк Хенлън) били спасени благодарение на два фактора — калпавото снаряжение и некадърната армейска бюрокрация. Гранатата избухнала слабо и му разкъсала само ходилото вместо да го направи на парцали чак до ключиците.

Инвалидната пенсия му позволила да се ожени за майка ми една година по-рано от предвиденото. Отначало двамата не потеглили за Дери; преместили се в Хюстън, където работили за военната промишленост до 1945 година. Баща ми станал майстор във фабрика за авиобомби. Майка ми работела в шлосерски цех. Но както ми бе казал тате в онзи разговор, мисълта за Дери „не му излизала от ума“. А днес се питам дали оная сляпа сила не е действувала и тогава, дали не го е привличала назад, та да мога да заема мястото си в детския кръг сред Пущинака през далечната августовска вечер. Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото… ала и доброто може да бъде ужасно.

Баща ми се бил абонирал за „Дери нюз“. Редовно преглеждал обявите за продажба на имоти. Двамата имали доста спестени пари. Накрая открил ферма за продан, която изглеждала многообещаваща… поне на хартия. Потеглили от Тексас с автобус на „Трейлуейс“, огледали имота и го купили още същия ден. Първа областна търговска банка в Пенобскот издала на баща ми десетгодишна ипотека и тъй нашите се заселили в Дери.

— Отначало имахме проблеми — разказа ми веднъж тате. — Някои хора не искаха негри из околностите. Знаехме, че ще е така — не бях забравил за „Черното петно“ — затова просто се снишихме да поизчакаме. Минаващите хлапета замеряха прозорците с камъни и бирени кутии. Сигур поне двайсет стъкла има да съм сменил през първата година. Пък и де да бяха само хлапетата. Една сутрин като станахме, на кокошарника видяхме надраскана свастика и всички пилета бяха измрели. Някой им беше турил отрова в хранилките. От тогаз вече и не помислих за пилета. Обаче областният шериф — в ония дни Дери беше малко градче и нямаше пари за полицейски началник — захапа здраво тая история и много труд хвърли да я разнищи. Ей-таквиз хора имам предвид, Мики, като ти казвам, че има и добро, и лошо. Шерифа Съливан не го интересуваше дали кожата ми е черна и косата къдрава. Дойде в града пет-шест пъти, разприказва се с хората и накрая откри кой го е сторил. И кой мислиш, че беше? Ха познай от три опита!

— Не знам — казах аз.

Баща ми се разсмя до сълзи. После извади огромна бяла кърпа и си избърса очите.

— Ами че Бъч Бауърс, кой друг? Бащата на момчето, дето разправяш, че било най-големият побойник в училище. От говно фъшкия се ражда.

— Някой момчета в училище разправят, че бащата на Хенри е смахнат — рекох аз.

Ако не греша, по онова време бях в четвърти клас — във всеки случай бях изкарал в училище достатъчно време, за да изпитам неведнъж върху собствения си задник шутовете на Хенри Бауърс… а като се поразмисля, май повечето си познания за оскърбителните синоними на думата „негър“ съм усвоил в началното училище от устата на Хенри.

— Право да си кажа — рече баща ми, — може и да има нещичко вярно в хорските приказки, че Бъч Бауърс е смахнат. Разправят, че му хлопа дъската откакто се завърнал след войната в Тихия океан. Служил там в морската пехота. Както и да е, шерифът го прибра, а Бъч се развика, че цялата работа била нагласена от разни негролюбци. Щял да осъди всички. Сигурно и списък си беше приготвил — дълъг поне оттук до Уичъм стрийт. Не знам дали имаше поне един чифт долни гащи със здраво дънце, ама щеше да съди мен, шерифа Съливан, община Дери, окръг Пенобскот и Бог знае още кого. А какво е ставало по-нататък… е, не мога да се закълна, че е истина, но поне тъй го чух от Дюи Конрой. Дюи разправя, че шерифът отишъл да посети Бъч в бангорския затвор. И му рекъл:

„Сега си затваряй устата и слушай, Бъч. Онзи черен момък не иска да подава оплакване. Не иска да те праща в Шоушанк, иска си само парите за пилетата. Според него двеста долара ще свършат работа.“

Бъч рекъл на шерифа да си пъхне тия двеста долара там де слънцето не грее, а шерифът Съливан му отвърнал:

„Чувал съм, че в Шоушанк имало цех за преработка на лимони и като поработиш там една-две годинки, езикът ти ставал зелен като лимонова близалка. Избирай сега. Или двеста долара, или две години ще белиш лимони. Кое ти харесва повече?“

„Нито един съд в Мейн — викнал Бъч — няма да ме осъди зарад пилците на някаква си черна мутра.“

„Знам“ — рекъл Съливан.

„Ами като е тъй, какви ги дрънкаш, за Бога?“ — запитал Бъч.

„Събуди се бе, Бъч! Няма да те осъдят за утрепаните пилци, ама непременно ще те приберат на топло заради свастиката, дето си я надраскал на кокошарника.“

Дюи разправя, че Бъч зяпнал и млъкнал, а Съливан си тръгнал и го оставил да размишлява. След три дни Бъч се появи кротък-кротък и рече на брат си, онзи дето две години по-късно отиде пиян на лов и замръзна в гората, да му продаде новичкия Форд-Меркюри, купен с парите от военната служба. Получих си аз двестата долара, а Бъч се закле да ми палне къщата. Обикаляше и го разправяше на всичките си приятели. С остатъка от парите си беше купил един вехт довоенен Форд. Веднъж го засякох с моя пикап на Уичъм стрийт край железопътното депо и извадих Уинчестъра.

„Слушай, приятел — викам, — пламне ли нещо към моя дом, да знаеш, че един лош негър ще те погне с тая пушка.“

„Нямаш право да ми говориш тъй, черна мутро — рече той, ама едва му разбирах приказката, щото се беше разпенил от яд и страх. — Отрепка като теб няма право да говори тъй с белия човек.“

Добре де, ама на мен ми беше писнало от цялата работа, Мики. А пък си знаех, че ако не го стресна тогава, вече няма отърване. Наоколо нямаше жива душа. Бръкнах в кабината на Форда и го сграбчих за косата. Подпрях приклада на Уинчестъра върху каиша си и му пъхнах дулото точно под брадата. После рекох:

„Чуя ли те още веднъж да ме наречеш черна мутра или отрепка, ще ти полепне мозъкът по седалките. И ми помни думата, Бъч: само нещо да пламне край моя дом, погвам те с пушката и окото ми няма да мигне. Пък покрай теб може да си изпатят жена ти, дечурлигата и непрокопсаният ти брат. Писна ми.“

Тогаз вече той се разплака и по-грозна гледка от туй не съм виждал през живота си.

„Гледай сега какво доживяхме — вика. — Някаква си чер… някаква си отреп… някакъв си тип да заплашва трудовия човек с пушка на пътя посред бял ден.“

„Да, адски зле е тръгнал тоя Божи свят щом се случват таквиз работи — съгласих се аз. — Ама карай да върви. Важното е сега да ми кажеш разбрахме ли се или искаш да узнаеш как се диша през челото?“

Той рече, че сме се разбрали и повече неприятности с Бъч Бауърс не съм имал, ако не се брои смъртта на твоето куче Чипс, обаче за кучето нямам доказателства. Може пък да е изяло отровна примамка или нещо подобно.

От онзи ден вече можехме спокойно да си вървим по пътя и като се оглеждам назад сега, за нищо не съжалявам. Хубав ни беше животът тук, а колкото до туй, че понякога сънувам кошмари за онзи пожар… е, не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.

Вече от няколко дни съм седнал да пиша историята на пожара в „Черното петно“ както я чух от баща си и все не стигам до нея. Ако не греша, един от героите във „Властелинът на пръстените“ беше казал, че „всеки път води към други пътища“; че можеш да тръгнеш по най-обикновената пътечка от твоя дом до тротоара, а тя изведнъж да те отведе… където и да било. Същото е и с разказите. Единият води към друг, после към трети, четвърти; може да те изведат там, накъдето си тръгнал, но може и да те пратят в съвсем друга посока. А в крайна сметка гласът на разказвача може да се окаже по-важен от самите истории.

Да, несъмнено си спомням неговия глас — гласа на баща ми, глух и бавен, изпъстрен от време на време с весело кискане или бурен смях. Спомням си как млъкваше за да запали лулата, да си издуха носа или да отскочи до хладилника за кутия бира „Нарангансет“ (наричаше я „аман гансет“). Този глас, който се е превърнал за мене във въплъщение на всички други гласове, в глас на годините, в глас на самото градче — ала не е съхранен нито в записките на Айвис, нито в оскъдните книги за Дери… нито дори в собствените ми магнитофонни ленти.

Гласът на баща ми.

Сега е десет вечерта, затворих библиотеката преди час, а навън се е разбушувала виелица. Чувам как ситните снежни кристалчета драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз… ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката.

Е, няма значение. Мисля, че най-сетне се добрах до последния разказ на моя баща. Изслушах го в болничната стая, само шест седмици преди неговата смърт.

Всеки ден след училище двамата с мама ходехме на свиждане, а вечер отскачах до болницата сам. Мама не можеше да идва по два пъти, имаше си куп работа у дома, но държеше поне аз да го навестявам. Пътувах дотам с колелото. Бяха минали четири години след убийствата, но мама не даваше и да продумам за автостоп.

Тежки бяха тия шест седмици за едно петнайсетгодишно момче. Обичах баща си, но малко по малко намразих вечерните свиждания — нетърпимо ми бе да го гледам как крее и се смалява, как в лицето му се врязват все по-дълбоко бръчките на страданието. Той се мъчеше да не плаче, но понякога не издържаше. А нощта ме заварваше на път към дома, тогава пак почвах да си мисля за лятото на петдесет и осма и не смеех да се озърна, защото можех да видя клоуна… или върколака… или мумията на Бен… или моята птица. Но най-много се боях, че под каквато и форма да се яви, ще има съсипаното от рака лице на татко. Затова въртях педалите с все сила без да обръщам внимание на бесните удари на сърцето и когато се прибирах зачервен, потен и задъхан, мама казваше:

— Защо караш толкова бързо, Мики? Ще се поболееш.

— Исках да се прибера по-скоро, та да ти помогна — отвръщах аз, а тя ме прегръщаше и казваше, че съм добро момче.

Ден подир ден ми ставаше все по-трудно да измислям за какво да говоря с баща си. Докато карах към града, дирех из паметта си теми за разговор и с ужас си представях мига, когато вече няма да имаме какво да си кажем. Дебнещата смърт ме изпълваше с гняв и страх… ала и с притеснение; както тогава, така и днес имам чувството, че щом човек ще си отива от тоя свят, трябва поне да си иде по-бързо. Ракът не само убиваше баща ми. Свеждаше го до най-унизително състояние.

Никога не говорехме за рака. В дългите паузи понякога ми се струваше, че ще се наложи да поговорим за болестта, че просто няма да имаме друг избор и ще увиснем с тая единствена тема както става с децата в игра на столове, когато пианото спре и всички места са вече заети. Обземаше ме едва ли не отчаяние и трескаво се мъчех да измисля нещо — каквото и да било! — само и само да не бъдем принудени да признаем, че нещо чудовищно унищожава моя татко, който някога хванал Бъч Бауърс за косата, тикнал му под брадата дулото на пушката и заповядал на Бъч да го остави на мира. Инак щяхме да заговорим за болестта, а станеше ли това, щях да се разплача. Нямаше да се удържа. А на петнайсет години за мене навярно нямаше нищо по-страшно и унизително от мисълта да се разплача пред баща си.

Тъкмо по време на едно от тия страшни, безкрайни мълчания, реших пак да запитам за пожара в „Черното петно“. През оная вечер бяха натъпкали баща ми с болкоуспокояващи лекарства, защото страданията му ставаха непоносими. От време на време той се унасяше и ту говореше ясно, ту преминаваше на онзи неразбран сънен език, който винаги ми е напомнял за тропически тресавища. Понякога знаех, че разговаря с мен, но на моменти като че ме объркваше с брат си Фил. Запитах го за „Черното петно“ без някаква определена причина; мисълта просто изникна в главата ми и аз побързах да я сграбча.

Погледът му се проясни и той се поусмихна.

— Значи не си го забравил, а, Мики?

— Не, сър — отвърнах аз и макар че не бях се сещал за „Черното петно“ от години, добавих собствените му думи: — Не ми излиза от ума.

— Е, добре, ще ти разкажа сега — рече той. — На петнайсет години сигурно вече си голямо момче, пък и майка ти я няма да ми запуши устата. Трябва да знаеш всичко. Понякога си мисля, че такава история можеше да се случи само в Дери — и това също трябва да го знаеш. За да се пазиш. Тук комай винаги е имало подходящи условия за подобни неща. Ще се пазиш, нали, Мики?

— Да, сър.

— Добре — каза той и отпусна глава назад. — Така е добре.

Мислех, че пак се унася — беше затворил очи — но той заговори отново:

— Когато бях в тукашната армейска база през 29-та и 30-та, за подофицерите имаше клуб на хълма, където е сега Областният колеж. Точно зад лавката, от която си купувахме „Лъки Страйк“ по седем цента пакета. Всъщност си беше обикновена полуцилиндрична барака от гофрирана ламарина, ама отвътре я бяха обзавели хубавичко — килим на пода, сепарета покрай стените, автоматичен грамофон… каквото ти душа иска, стига да си бял. Почти всяка събота вечер свиреше оркестър. Местенце и половина, казвам ти. Сухият режим още не беше свършил, та на бара продаваха само безалкохолни напитки, ама чувахме, че се намира и нещичко по-така… зависи от звездичките по пагона. Пагонът беше като парола. Е, пиеха най-вече домашна бира, пък понякога си докарваха и по-силнички работи. Стига да си бял.

Разбира се, ние, момчетата от рота Е, не смеехме и да припарим дотам. В свободните вечери отскачахме до града. По онова време Дери си беше кажи-речи дърварско градче и имаше десетина кръчми, почти всичките на едно място — викаха му Дяволския декар. Такива кръчми ги наричаха „едно на крак“, ама и туй име е прекалено хубаво. Поне защото който влезеше, не оставаше задълго на крака. Местните хора им бяха измислили име тъкмо на място — „слепи кочини“. И вярно — повечето клиенти приличаха на свине, а пък когато си тръгваха, вече и две не виждаха. Шерифът знаеше, ченгетата знаеха, ама кръчмите си работеха по цяла нощ, както е било още от дърварските времена в края на миналия век. Сигурно доста народ е намазал, обаче не чак толкова, колкото си мислеха някои; в Дери хората умеят да си затварят очите. В няколко кръчми освен бирата се намираха и по-силни неща, а доколкото съм чувал, градските питиета бяха поне десет пъти по-свестни от гадното уиски и скапания джин, дето ги пробутваха в клуба за бели момчета през празничните дни. Алкохолът пристигаше през канадската граница с цистерни за мармалад и в шишетата най-често имаше каквото е писано на етикета. Хубавата пиячка струваше скъпо, обаче и скоросмъртницата не беше чак толкова лоша — не се умираше от нея, а пък ако случайно ослепееше човек, на другия ден му минаваше. Станеше ли по-късничко, из въздуха почваха да хвърчат шишета и всичко живо залягаше. Помня ги и досега — „При Нан“, „Рая“, „Барачката на Уоли“, „Сребърния долар“ и още една кръчма, „Барутницата“, където с малко късмет можеше и курва да забършеш. Е, то във всяка кочина се намираха жени без много-много труд — сума ти повлекани имаха мерака да видят как е на вкус ръжената погача — но момчета като мен, Тревър Доусън или Карл Рун трябваше бая сериозно да си помислят преди да посегнат на курва — бяла курва.

Както вече казах, в онази вечер баща ми беше натъпкан с лекарства. Не ми се вярва в нормално състояние да би изрекъл подобни неща пред петнайсетгодишно момче.

— Е, не мина много време и при майор Фулър довтаса представител на Общинския съвет. Разправяше, че искал да поговорят за „някои проблеми между гражданите и военнослужещите“, за „изисквания на избирателите“ и „въпроси на частната собственост“, но всъщност си беше ясно като бял ден за какво намеква. Не искаха разни армейски негри да им бродят из кочините, да задирят бели жени и да пият забранени напитки в кръчми, където само на бели хора се полага да вършат такива работи.

Смехория и половина. „Цветът на бялата женственост“, за който толкоз много се тревожеха, не беше нищо друго освен шепа дърти брантии, а да речеш, че сме пречили на мъжете… Е, само едно ще река — не помня да съм виждал общински съветник в „Барутницата“ или „Сребърния долар“. Из тия кръчми пиеха главно секачи с вълнени дърварски ризи на черни и червени карета — ръцете им целите в мазоли и белези, някои еднооки, други без пръсти и кажи-речи всичките без зъби. Миришеха на хвойна, стърготини и смола. Бяха обути с груби сиви панталони и зелени гумени ботуши, с които намъкваха отвън толкова сняг, че глиненият под почерняваше. Страхотно миришеха, Мики, страхотно стъпваха и страхотно приказваха. Такива си бяха — страхотни. Една вечер в „Барачката на Уоли“ видях как по време на канадска борба някакъв юначага си съдра ръкава на ризата. Не го сцепи — ти сигурно мислиш, че това искам да кажа, ама не е тъй. Ръкавът на онзи човек направо отиде по дяволите — някак избухна на парцали от ръката му. Всички се развикаха, взеха да пляскат с ръце, а някой ме потупа по рамото и рече: „Ей, негърче, на туй му се вика дърварска пръдня.“

Та, искам да ти кажа, че ако мъжете, дето слизаха в празничните дни от горите до ония свинарници да се накъркат с уиски и да ебнат истинска жена, а не дупка от чеп, смазана със свинска мас — ако тия мъже не ни искаха в кръчмите, щяха да ни съдерат задниците от бой и да ни изхвърлят. Обаче истината е, Мики, че не им пукаше там ли сме, няма ли ни.

Веднъж един от тях ме придърпа настрани — беше висок към метър и осемдесет, значи бая голям за онова време, отгоре на туй пиян-залян и вонеше като кош прогнили зарзали. Дрехите му сигурно кора бяха хванали. Гледа ме и вика:

„Мистър, да те питам едно нещо, аз. Ти да не си негро?“

„Точно така“ — отговарям.

„Comment ca va!3 — провиква се той на френския, дето го говорят в Канада и дето повече мяза на индианско наречие. — Знаех, че си негро, аз! Ехей! Виждал съм таквиз като теб в една книга! Имаха същите…“

И като не знае как да го каже, посяга и ме плесва през устата.

„Големи устни“ — казвам аз.

„Да, да! — вика той и се смее като дете. — Голейми юсни! Epais levres4! Голейми юсни! Сега да те черпавам една бира, аз!“

„Черпавай, мой човек“ — отговарям аз кротко, за да не го разлютя.

Онзи се разсмя и на тая приказка, тупна ме по гърба — без малко щях да се просна по очи — и взе да си пробива път към дъсчения тезгях, където се бяха струпали поне седемдесет мъже и петнайсетина жени.

„Давай две бири додето не съм срутил тая барака — ревна той на кръчмаря, едър мъжага със счупен нос, казваше се Ромео Дюпре. — Една за мен и една pour l’homme avec les epais levres!5“

И като го чуха, всички щяха да пукнат от смях, ама не злобен смях, Мики, ами просто ей-така. Онзи взе бирите, подаде ми моята и казва:

„Как ти е името? Не мога да ти викам Голейми юсни. Лошо звучи.“

„Уилям Хенлън“ — отговарям аз.

„Е, за твое здраве, Вилям Анлон“ — вика той.

„Не, за твое — казвам аз. — Ти си първият бял човек, дето ме черпи.“

И така си беше наистина.

Изпихме ние двете бири, после още две и онзи пита:

„Ти сигурен ли си, че си негро? Ако не са тия epais юсни, мязаш ми досущ на мургав бял човек.“

При тия думи баща ми се разсмя, аз също. Смя се толкова дълго, че болката пак го прихвана. Той избели очи, прехапа устна и се вкопчи в корема си с две ръце.

— Искаш ли да повикам сестрата, тате? — тревожно запитах аз.

— Не… недей. Ще се оправя. Най-лошото в тая болест, Мики, е че не можеш и да се посмееш като хората. А то и без туй рядко ми е до смях.

Той помълча. Едва по-късно осъзнах, че това е бил единственият случай, когато бяхме почти готови да поговорим за смъртоносната му болест. Може би щеше да е по-добре — и за двама ни — ако бяхме заговорили.

Но баща ми пийна глътка вода и продължи:

— Както и да е, искаха да ни изпъдят от кръчмите. Не беше заради няколкото повлекани, нито заради основната клиентела, дърварите. Истински засегнати бяха петимата дъртаци от Общинския съвет и десетината големи клечки, дето им стояха зад гърба — старата гвардия на Дери, разбираш. Нито един от тях не беше стъпвал в „Рая“ или „Барачката на Уоли“, те си пиеха в общинския клуб горе на хълма, обаче много се бяха загрижили да не би негрите от рота Е да им осквернят дъртите кръчмарски брантии. А пък майор Фулър казва:

„Изобщо не съм искал да ми пращат черни. Все си мисля, че е станала грешка и чакам някой ден да ги преместят нейде на юг или в Ню Джърси.“

„Това си е ваша работа“ — отговаря му дъртакът, мисля, че Мюлер се казваше…

— Таткото на Сали Мюлер ли? — изумено възкликнах аз. Сали Мюлер ми беше съученичка.

Баща ми се усмихна кисело, измъчено.

— Не, трябва да е бил чичо й. По онова време таткото на Сали Мюлер учеше в някакъв си колеж. Но ако беше в Дери, мисля, че щеше да е там, до брат си. А ако случайно се питаш доколко вярно предавам разговора, мога само да ти кажа, че го узнах от Тревър Доусън, който миел пода в щаба и чул всичко от началото до края.

„Какво да правите с черните момчета и къде да ги пращате си е ваша работа, не моя — казва Мюлер. — Мене ме е грижа къде ги пускате в петък и събота вечер. Ако продължават да скитосват из града, ще има големи неприятности. Да знаете, че тука имаме клон на Легиона.“

„Хубаво де, ама сега ме избутвате натясно, мистър Мюлер — отвръща майорът. — Не мога да ги пусна в подофицерския клуб. Да оставим това, че е нередно черни и бели да пият заедно, ама и да искам, няма как да разреша. Клубът е за подофицери, разбирате ли? А ония черни момчета са все зелени редници.“

„И това не е моя грижа. Просто се надявам да оправите нещата. Който носи пагони, да си носи и отговорностите.“

Тъй му казва Мюлер и си заминава.

Е, майор Фулър уреди работите. По онова време тукашната армейска база заемаше огромен терен, макар че из него нямаше кой знае какво. Всичко на всичко около четиристотин декара. На север опираше в зеления пояс край Западния булевард. А „Черното петно“ беше там, където сега е Мемориал парк.

В началото на 1930 година, когато стана цялата история, „Черното петно“ беше най-обикновена вехт хамбар, но майор Фулър строи цялата рота Е и обяви, че това ще е „нашият“ клуб. Перчеше се като славен пълководец, а може пък и наистина тъй да се е чувствувал — зер, даваше на някакви си черни войничета цял клуб, нищо, че приличаше на барака. А после добави, уж между другото, че забранява всякакво вземане-даване с градските пияници.

Хич не ни беше сладко, ама какво да правим? От нас нищо не зависеше. И тогава ротният готвач, старши редник Дик Халоран, подметна, че можем да си направим клуб като бонбонче, стига само да се постараем.

Е, постарахме се. Наистина се постарахме. И доста добра работа свършихме, трябва да се признае. Когато влязохме да поогледаме първия път, направо се вкиснахме. Хамбарът беше мрачен и вмирисан, пълен с потрошени инструменти и купища мухлясали документи. Имаше само две малки прозорчета. Нямаше електричество, а подът беше от утъпкана пръст. Спомням си как Карл Рун горчиво се разсмя и рече:

„Голям цар е нашият майор, а? Цял клуб ни даде. Екстра!“

А пък Джордж Бранък, който загина в пожара същата есен, добави:

„Да бе, грешка няма, страхотно черно петно.“

И тъй се роди името на заведението.

Обаче Халоран ни нави… всъщност отначало бяхме трима — аз, Халоран и Карл. Сигурно Бог ще ни прости — Той поне знае, че нямахме представа как ще се завъртят нещата.

Малко по малко към нас се присламчиха и останалите. Като не ни пускаха в Дери, нямаше кой знае къде да ходим. Развъртяхме чуковете и метлите. Трев Доусън много го биваше по дърводелската част, той ни показа как да изрежем нови прозорци, а пък Алан Сноупс направо ни шашна като домъкна за тях куп разноцветни стъкла — почти като ония, дето ги слагат в църквите. Алан беше най-старият от нас; беше навършил четиридесет и две години и всички му викахме Дядката.

„Откъде ги намери, бе Дядка?“ — попитах го аз.

Той пална цигара „Кемъл“, намигна ми и рече само:

„Среднощни реквизиции.“

Добре потръгнаха нещата с хамбара и към средата на лятото клубът вече работеше. Трев Доусън с още няколко момчета отдели дъното на помощението и устрои там малка кухничка — нищо особено, само скара и два пържолника, та да се намира за гладните по някой хамбургер с пържени картофки. Отстрани имаше бар, обаче само за газирана вода и безалкохолни напитки — мама му стара, отлично знаехме кои сме и къде се намираме. Помнехме си урока. Искахме ли да пийнем нещо по-якичко, щяхме да го правим на тъмно.

Подът пак си беше от утъпкана земя, но го чистехме идеално. Трев и Дядката прокараха електричество — сигурно пак със среднощни реквизиции. През юли вече можеше в събота вечер да седнеш и да си поръчаш Кока Кола и хамбургер или хот-дог. Чудесно местенце. Така и не го довършихме — когато изгоря, все още работехме по него. Беше ни станало като хоби… или просто с тоя хамбар показвахме среден пръст на Фулър, Мюлер и Общинския съвет. Но според мен наистина си го усетихме наше когато двамата с Ев Маккаслън една петъчна вечер закачихме табела с името ЧЕРНОТО ПЕТНО, а отдолу пишеше: ЗА РОТА Е И НЕЙНИТЕ ГОСТИ. Нали разбираш, все едно, че не пускаме кого да е!

Стана толкова хубаво, че белите момчета взеха да мърморят и додето мигнеш, техният клуб се преобрази. Пристроиха му кафене и нови сепарета. Май искаха да се състезаваме. Обаче на нас не ни беше до състезания.

Татко ми се усмихна от болничното легло.

— Млади бяхме, ако не се брои Сноупс, ама не бяхме чак дотам глупави. Знаехме, че белите момчета разрешават да се надбягваш с тях, обаче вземеш ли да излизаш начело, все ще се намери кой да ти строши краката, та да не тичаш толкоз бързо. Имахме си каквото искахме и повече не ни трябваше. Но после… нещо се случи.

Той се навъси и замълча.

— Какво, тате?

— Открихме, че можем да си съберем доста добър джазов състав — бавно изрече той. — Ефрейтор Мартин Девро биеше барабани. Ейс Стивънсън свиреше на корнет. Дядката Сноупс дрънкаше съвсем прилично на пиано. Не че беше голям музикант, ама си го биваше. Едно друго момче свиреше на кларинет, а Джордж Бранък — на саксофон. Намериха се и други, дето поназнайваха да свирят на китара, хармоника, банджо или просто на гребенче с хартийка. Не стана отведнъж, сам разбираш, ама към август всяка празнична вечер момчетата дънеха диксиленд в „Черното петно“. С наближаването на есента ставаха все по-добри и макар че не бяха големи музиканти — да не се залъгваме — свиреха някак по-различно… по-буйно… по-…

Той се запъна и размаха костелива ръка над чаршафа.

— Свирели са жизнено — усмихнах се аз.

— Точно така! — възкликна той и също се ухили. — Добре го каза! Свиреха истински, жизнен джаз. И додето мигнеш, хората от града взеха да прииждат в нашия клуб. Идваха даже войници от базата. Накрая се стигна дотам, че в петък и събота заведението беше тъпкано с народ. Не стана изведнъж. Отначало белите лица бяха като зрънца сол в лъжица черен пипер, но с времето ставаха все повече и повече.

И когато белите взеха да идват, ние забравихме, че трябва да се пазим. Те си носеха пиячката в книжни торби — най-често първокласни напитки, за които в градските кочини не можеше и да се мечтае. Такова нещо се намираше само в общинския клуб, Мики. Къркане за богаташи. „Чивас ригал“. „Гленфидич“. Шампанско, от онуй, дето го сервират в първокласните ресторанти на презокеанските лайнери. Трябваше да сложим край на тая работа, обаче не знаехме как. Та те бяха от града! Дявол да го вземе, бяха бели!

Както ти казах вече, бяхме млади и се гордеехме с успеха си. А освен туй подценихме нещата и не подозирахме докъде могат да стигнат. Всички разбирахме, че Мюлер и приятелите му сигурно знаят какво става, но едва ли някой от нас осъзнаваше, че това ги подлудява — и като ти го казвам, значи не е празна приказка: подлудяваше ги. Седяха си те в разкошните викториански резиденции по Западния булевард, а няма и на половин километър от тях ние слушахме парчета от рода на „Копам си картофите“ или „Блусът на леля Хагар“. Лоша работа. И още по-лошо ставаше като знаеха, че техните младоци са при нас и се веселят рамо до рамо с чернокожите. Щото към края на септември вече не идваха само дървари и дърти брантии. Бяхме станали гвоздеят на сезона. Младежите идваха да пият и да танцуват под музиката на нашия безименен джазбанд додето наближи един след полунощ — тогава затваряхме. И не бяха само от Дери. Пристигаха от Бангор, Нюпорт, Хейвън, Кливс Милс, Олд Таун и всички други околни градчета. Студенти от Мейнския университет в Ороно идваха да полудуват с учените си приятелки, а пък когато оркестърът засвири за пръв път рагтаймов вариант на „Халбата от Мейн“, покривът без малко щеше да хвръкне във въздуха. Разбира се, клубът беше войнишки — поне на теория — забранен за цивилни без покана. Но на практика, Мики, ние просто отваряхме вратата в седем вечерта и не я затваряхме до един след полунощ. Към средата на октомври вече не можеше да застанеш на дансинга, без да те притиснат отвсякъде поне пет-шест души. За танци място нямаше, хората просто стояха и се люшкаха… ама не съм чувал някой да се оплаква. Щом наближеше полунощ, вече цялото заведение се друсаше като празен камион по разбито шосе.

Баща ми помълча, отпи още глътка вода и продължи да разказва. Очите му се избистриха.

— Дотук добре. Но Фулър рано или късно трябваше да сложи край на веселбата. И ако го бе сторил по-рано, нямаше да загинат толкоз хора. Колко му беше — виква военните полицаи и ги праща да конфискуват от гостите забранените напитки. Това щеше да ги прогони — а и на нас щеше да ни е по-спокойно. Щеше да се свърши веднъж завинаги. Е, някои от нас щяха да идат пред военен съд, другите щяха да се пръснат по разни части. Обаче Фулър се бавеше. Май го гонеше същият страх, дето ни гонеше и нас — че някои хора в градчето ще побеснеят. Мюлер повече не дойде в базата, а майорът сигурно се боеше да слезе долу при него. Много се перчеше Фулър, ама си беше безгръбначен като медуза. И вместо майорът да ни нагласи някой номер, дето поне нямаше да струва невинни жертви, Легионът дойде да ни види сметката. Една вечер в началото на ноември пристигнаха с белите качулки и си палнаха хубава скара.

Той отново замълча, но този път не посегна за чашата, само се втренчи навъсено към отсрещния ъгъл на стаята. Нейде навън тихо дрънчеше звънец, край отворената врата мина една медицинска сестра и гумените й подметки скърцаха по линолеума. Чувах отнякъде звуците на телевизор, другаде свиреше радио. Спомням си, че чух как фучи вятърът край болничната фасада. И макар да беше август, от този звук ми стана студено. Вятърът не се интересуваше, че по телевизията дават „Кайновата стотица“ или че по радиото „Фор Сизънс“ пеят „Крача като мъж“.

— Някой от тях пристигнаха през парковата зона между базата и Западния булевард — продължи най-сетне баща ми. — Сигурно са се събрали в мазето на нечия къща, за да си сложат качулките и да подготвят факлите. Чувал съм, че другите дошли открито по Риджлайн роуд, който беше тогава главният път към базата. Чувал съм още — няма да кажа от кого — че пристигнали с чисто новичък Пакард. Били облечени с бели наметки, качулките държали в скутовете си, а факлите лежали на пода. Факлите били от марката „Луисвилски бавни“, с червени гумени уплътнители и брезентови калъфчета над горивната част — с такива факли жените често си палеха огъня като почнеха да правят зимнина. На кръстопътя между Риджлайн и Уичъм роуд имаше военен пост, но дежурният пуснал Пакарда да мине.

Беше събота вечер и цялото заведение се друсаше от танците. Трябва да се бяха насъбрали двеста души, а може и триста да са били. И ето че пристигат ония бели мъже, седмина или осмина в зеления Пакард. Други излизат от горичките между базата и богаташките къщи по Западния булевард. Повечето не бяха млади и понякога се питам колцина ли са се превивали на другата сутрин от язва и настинка. Дано да са били повечко. Долни, гадни убийци.

Пакардът спрял на хълма и примигал два пъти с фаровете. Отвътре излезли четирима или петима и тръгнали към останалите. Някои носели от осемлитровите туби бензин, дето се намираха на всяка бензиностанция по онова време. Всички били с факли. Един останал зад волана на Пакарда. Мюлер имаше Пакард, тъй да знаеш. Да, той. Зелен Пакард.

Събрали се зад „Черното петно“ и напоили факлите с бензин. Може би само са искали да ни сплашат. Може би не. И едното съм чувал, и другото. Предпочитам да вярвам в първото, щото никога не съм се озлобявал дотам, че да приема най-лошото.

Може за всичко да е виновен бензинът — протекъл по дръжките и щом пламнал, ония се паникьосали и ги запокитили накъдето им падне, само и само да се отърват. Както и да е мрачната ноемврийска нощ изведнъж лумнала цяла от факлите. Едни ги размахвали високо и по качулките им се ръсели искри. Други се смеели. Но, както казах, някои дотичали до задните прозорци и метнали факлите в кухничката. След минута и половина цялата сграда пламтяла като барут.

Ония отвън вече всички били с островърхите бели качулки. Някои крещели: „Негри, излезте! Негри, излезте! Негри, излезте!“ Сигурно е имало и такива, дето с тия крясъци са искали да ни сплашат, но ми се ще да вярвам, че повечето са опитвали да ни предупредят за пожара… както ми се ще да вярвам и в това, че факлите съвсем случайно са улучили кухненския прозорец.

Така или иначе, от виковете им нямаше полза. Оркестърът можеше да заглуши и фабрична сирена. Всички се забавляваха и крещяха с пълно гърло. Разбрахме, че има нещо нередно чак когато Гери Маккрю — той беше помощник-готвач нея вечер — отвори кухненската врата и едва не се изпече. Отвътре изригнаха триметрови пламъци. Изпепелиха му бялото сако, че и почти цялата коса.

Когато се почна суматохата, аз седях край източната стена с Трев Доусън и Дик Халоран. Отначало помислих, че е избухнала газовата печка. Тъкмо ставах на крака, тълпата се юрна към изхода и ме повали. Поне двайсет-трийсет души ми се разходиха по гърбината и мисля, че от целия пожар това ми беше най-страшното. Чувах хората да пищят и да викат, че трябва да бягат навън, щото заведението било в пламъци. Ама колкото пъти опитах да стана, все някой ме катурваше пак долу. Настъпиха ме по тила с подкована обувка, та свитки ми изхвръкнаха от очите. Носът ми се сплеска връз глинения под, вдъхнах пръст и взех да кашлям и кихам едновременно. Някой друг ме настъпи по кръста. Точно в цепката на задника ми хлътна дамско токче и да ти кажа, синко, втора такава клизма не искам до края на живота си. Добре, че ми издържа панталонът, инак сигурно и до ден днешен щях да дрискам кръв.

Сега звучи смешно, обаче в оная тъпканица като нищо щях да предам Богу дух. Блъскаха ме, ритаха ме тъпкаха ме, газиха ме, мачкаха ме на толкова места, че после два дни едвам се държах на крака. Пищях, ама никой не чуваше, пък и да са чували, не обръщаха внимание.

Трев ме спаси. Зърнах пред себе си грамадната му кафява ръка и се вкопчих като удавник. Аз стисках, той дърпаше и криво-ляво успях да се надигна. Някой ме ритна отстрани по шията, точно ей-тука… (Татко разтърка с пръсти ъгъла на челюстта под ухото. Кимнах.) … и болката беше такава, че май припаднах за минутка. Обаче не пусках ръката на Трев, а и той не ме пускаше. Най-сетне се озовах прав тъкмо когато рухна стената на кухничката. Издаде един такъв звук — блуууф — досущ като подпален бензин. Видях я как се срути сред облаци искри, видях и хората, дето бягаха да не ги затрупа. Някои успяха. Други не. Един от нашите — мисля, че беше Хорт Сарторис — остана погребан отдолу и за секунда зърнах как се свива и разтваря ръката му, щръкнала над купищата жарава. Видях как пламна изотзад роклята на една бяла девойка — да е била най-много двайсетгодишна, не повече. С нея имаше някакъв студент и я чух как пищи и го моли за помощ. Той я плесна един-два пъти по гърба, пък после заряза всичко и хукна подир тълпата. Тя си остана така — пищеше, а роклята гореше върху нея.

На мястото на кухнята беше същински ад. Пламъците просто заслепяваха. Беше горещо като в пещ, Мики, като в пещ. Човек направо усещаше как му се спича кожата. Как пращи и се сгърчва косата по главата му.

„Трябва да се измъкнем! — крещи Трев и почва да ме влачи покрай стената. — Насам!“

После Дик Халоран го хваща за рамото. Сигур още нямаше и деветнайсет години, а очите му бяха станали като билярдни топки, ама беше запазил малко повече здрав разум от нас двамата. Той ни спаси живота.

„Не натам! — вика. — Насам!“

И сочи към подиума за оркестъра… с други думи, към огъня.

„Ти си луд! — викна му Тревър. Ревеше като бик, но гласът му едва се чуваше сред рева на пожара и човешките писъци. — Щом ти се мре, върви, ама ние с Уили ще бягаме навън!“

Още не ми беше пуснал ръката и пак ме задърпа към изхода, макар че там беше почерняло от народ и вратата изобщо не се виждаше. Сигурно щях да тръгна с него. Бях толкова замаян, че не знаех на кой свят съм. Знаех само, че не искам да се изпека като пуйка.

Дик сграбчи Трев за косата с все сила и когато Трев се завъртя, Дик го зашлеви. Спомням си как главата на Трев се фрасна в стената и аз помислих, че Дик е полудял. А после той изкрещя право в лицето на Трев:

„Тръгнеш ли натам, ще умреш! Те са се заклещили на вратата, черна мутро!“

„Откъде знаеш?“ — ревна му Трев и в това време нещо рече БАААМ! — като бомба, само че не беше бомба, ами тъпанът на Марти Девро избухна от жегата. Огънят вече пълзеше по гредите над нас.

„Знам! — изкрещя Дик. — Знам!“

Сграбчи ме за другата ръка и взеха да ме опъват като въже. После Трев се повгледа към вратата и тръгна накъдето казваше Дик. Дик ни доведе до един прозорец и грабна един стол да избие стъклата, обаче в това време горещината ги пръсна на парчета. Сетне хвана Трев Доусън за дънцето на гащите, опъна го нагоре и викна:

„Качвай се! Качвай се, твойта мамица!“

Трев се преметна навън презглава. После Дик избута и мене. Сграбчих черчевето и се дръпнах нагоре. На другия ден целите ми длани бяха в мехури — дървото вече тлееше. Изхвръкнах с главата надолу и ако не ме беше подпрял Трев, сигурно щях да си строша врата.

Обърнахме се. Такъв страшен кошмар в живота си не бях сънувал, Мики. Прозорецът беше просто квадрат от жълт, бушуващ огън. На десетина места пламъците вече излитаха през тенекиения покрив. Чувахме как пищят хората вътре.

Видях пред огъня да се размахват две кафяви ръце — ръцете на Дик. Трев Доусън ми направи стъпенка с длани, а аз се пресегнах през прозореца и сграбчих Дик. Като му поех цялата тежест, коремът ми се опря в стената — все едно да лепнеш корем на печката тъкмо когато вземе да се разгаря хубавичко. Дърпах, обаче за няколко секунди си помислих, че няма да го измъкнем. Дик се беше нагълтал с пушек и всеки миг можеше да припадне. Устните му се бяха нацепили. Ризата му тлееше на гърба.

По някое време малко остана да го изтърва, щото надуших миризмата на изгорели хора. Чувал съм да разправят, че било като миризма на печени свински ребра, ама хич не е тъй. Напомняше ми онуй, дето става понякога след като скопяват коне. Палят голям огън и хвърлят боклука вътре, а като се разгори по-яко, чуваш как конските мъде се пукат като кестени — ей-така миришат хората, когато се пекат направо в дрехите. Надуших тая миризма и разбрах, че няма да изтрая дълго, затуй дръпнах колкото сили имах и Дик изхвръкна през прозореца. Едната му обувка остана вътре.

Търкулнах се от ръцете на Трев и паднах долу. Дик се стовари върху ми — и от мен да го знаеш, синко, кораво нещо е негърската чутура. Тъй ми изкара въздуха, че няколко секунди не можах да мръдна, само лежах и се стисках за тумбака.

По някое време се надигнах на колене, после станах. И зърнах някакви силуети да бягат към парковата зона. Отначало ги помислих за призраци, ама сетне видях обувки. Около „Черното петно“ вече беше светло като посред бял ден. Видях аз обувките и разбрах, че са хора с бели чаршафи. Единият беше поизостанал и видях…

Той замълча и облиза пресъхналите си устни.

— Какво видя, татко? — подканих го аз.

— Няма значение — каза той. — Подай ми водата, Мики.

Подадох му я. Той изпи почти всичко и се разкашля. Една минаваща сестра надникна през вратата.

— Имате ли нужда от нещо, мистър Хенлън?

— Нова карантия ми трябва — отвърна татко. — Да ти се намира таквоз нещо, Рода?

Тя се усмихна нервно, колебливо и продължи по коридора. Татко ми подаде чашата да я оставя на масата.

— На приказка излиза по-дълго, отколкото беше — каза той. — Нали ще ми налееш вода преди да си тръгнеш?

— Разбира се, тате.

— Май ще сънуваш кошмари след тая история, а, Мики?

Отворих уста да излъжа, но се отказах. А днес си мисля, че ако бях излъгал, татко нямаше да ми каже нито дума повече. Беше отпуснал нишката на спомените, ала не чак дотам, че да не може да я скъса.

— Сигурно ще сънувам — казах аз.

— Не е чак толкова зле — рече той. — В кошмарите се срещаме с най-лошото. Сигур затуй ни ги е дал Господ.

Протегна ми ръка и аз я задържах в моята до края на разказа.

— Озърнах се тъкмо навреме, за да видя как Трев и Дик тичат край ъгъла към предната страна на сградата. Още дишах като риба на сухо, ама хукнах подир тях. Отвън стояха четирсет-петдесет човека — едни плачеха, други драйфаха, трети пищяха, четвърти правеха всичкото накуп. Някои бяха припаднали от пушека и се валяха на тревата. Вратата беше затворена и чувахме как отвътре хората крещят да ги пуснем, за Бога, щото горят живи.

Разбираш ли, друг изход нямаше, освен задната кухненска вратичка, отдето изнасяхме боклука. На влизане човек трябваше да бутне вратата. А на излизане трябваше да я дръпне.

Някои бяха успели да се измъкнат, после навалицата беше взела да напира изотзад. Вратата се беше затворила. По-задните натискаха, за да се отърват от огъня, и всички се бяха заклещили. Предните бяха направо смазани. Нямаше как да отворим вратата с цялата тая тежест зад нея. Това беше положението — хората в капан, а пожарът бушува.

Че изгоряха само осемдесет души, а не сто или двеста — заслугата за туй е на Трев Доусън, ама с целия подвиг не си спечели медал, ами две години дисциплинарна рота. Разбираш ли, тъкмо тогава се появи един грамаден вехт камион и кой мислиш, че беше зад волана? Моят стар приятел сержант Уилсън, собственикът на всички дупки в базата.

Излиза той от кабината и почва да раздава тъпи заповеди, а пък хората и без туй не го слушат. Трев ме стисна за ръката и хукнахме към сержанта. Горе-долу по това време изпуснах от поглед Дик Халоран и го видях чак на другия ден.

„Сержант, трябва ми вашият камион!“ — кресва му Трев право в лицето.

„Махай ми се от пътя, черна мутро“ — отговаря Уилсън и го блъска на земята. После пак почва да крещи тъпотии. Никой не му обърна внимание, пък и крясъците не траяха дълго, щото Тревър Доусън скочи като пружина и го просна с един удар.

Когато се разлютеше, Тревър беше страхотен бияч. Всеки друг би останал в несвяст, ама онзи тъпанар имаше корава тиква. Изправи се сержантът, от носа и устата му шурти кръв, а той вика:

„Сега ще те претрепя.“

Е, Тревър му тегли един в корема с всичка сила, онзи се прегъна, а пък аз го халосах със сдвоен юмрук по тила колкото ми стигаха моите сили. Признавам, подло е да биеш тъй, изотзад, обаче нямаше време за церемонии. И няма да си кривя душата, Мики — драго ми стана като го цапардосах гадното копеле.

Просна се той като биче в касапница. Трев скочи в камиона, включи двигателя и завъртя към фасадата на „Черното петно“, само че малко наляво от вратата. Превключи на първа, натисна педала — и газ до дупка!

„Пазете се! — викнах аз на околните. — Пазете се от камиона!“

Те се пръснаха като яребици. И до днес се чудя как Трев не закачи никого. Блъсна се в сградата с петдесетина километра в час и си размаза лицето върху волана. Видях как му се разхвърча кръв от носа като тръсна глава да се посъвземе. Даде заден ход, отдръпна се на петдесет метра и пак налетя. ТРЯАААС!„Черното петно“ беше само от греди и ламарина. Вторият удар му видя сметката. Изведнъж рухна цялата стена на тая адска пещ и пламъците изригнаха навън. Не знам как е могло да оцелее нещо живо вътре, но така си беше. Хората са невероятно жилави създания, Мики. Ако не вярваш — гледай ме мен, как съм се вкопчил със зъби и нокти в тоя пусти живот. Вътре беше като доменна пещ, същински ад от пушек и пламъци, обаче хората се изсипаха като лавина. Бяха толкова много, че Тревър не посмя да даде пак заден ход, щото щеше да сгази някого. Просто заряза камиона и се върна при мен.

Стояхме един до друг и гледахме края. Да са минали има-няма пет минути, ама ми се сториха цяла вечност. Последните десетина излязоха като живи факли. Хората ги събаряха и ги търкаляха по земята, та дано да изгаснат. А вътре виждахме как други се мъчат да излязат и знаехме, че няма да успеят.

Трев ме стисна за ръката, а аз го стиснах дваж по-силно. Стояхме ръка за ръка, както сега ние с тебе, Мики — аз замаян, Трев със строшен нос, подути очи и целият в кръв — стояхме и гледахме хората. Тия хора бяха истинските призраци — само трептящи очертания на мъже и жени, крачещи през пламъците към отвора, дето Трев го беше пробил с камиона на сержант Уилсън. Някои протягаха ръце напред, сякаш очакваха да ги спасят. Други просто вървяха без да стигнат доникъде. Дрехите им пламтяха. Лицата им се разпадаха. Рухваха един подир друг и повече не ги виждахме.

Последна беше една жена. Нямаше вече рокля и беше само по гащички. Пламтеше като свещ. Накрая погледна право към мен и видях, че клепачите й горят.

Когато падна и тя, всичко свърши. Цялата сграда се превърна в огнена колона. Докато пристигнат пожарните коли от базата и общината, пламъците вече прегаряха. Това беше пожарът в „Черното петно“, Мики.

Той допи последната глътка вода и ми подаде чашата, за да я напълня от чешмичката в коридора.

— Май ще подмокря дюшека тая нощ, Мики.

Целунах го по бузата и излязох да налея вода. Когато се върнах, той пак се унасяше. Очите му бяха някак изцъклени и втренчени в пустотата. Докато оставях чашата, той ми благодари с едва доловим шепот. Погледнах часовника на шкафчето и видях, че наближава осем. Време беше да си тръгвам.

Приведох се да го целуна за довиждане… ала вместо това прошепнах:

— Какво видя?

Очите му, вече съвсем премрежени, лекичко помръднаха към мене. Може би знаеше, че съм аз, а може и да мислеше, че чува собствените си мисли.

— Ъ?

— Онова, дето си го видял — прошепнах аз.

Не исках да го чуя, но трябваше да знам. Заливаха ме ту горещи, ту студени вълни, очите ми пламтяха, ръцете ми замръзваха. И все пак трябваше да чуя. Както навярно жената на Лот е трябвало да се обърне и да погледне руините на Содом.

— Птица беше — промърмори той. — Точно над последния от бягащите. Може би ястреб. Дето му викат керкенез. Само че голям. Никому не съм казвал. Щяха да ме приберат в лудницата. Трябва да имаше двайсет метра от крило до крило. Беше колкото японски бомбардировач. Ама видях… видях й очите… и мисля… че и тя ме видя…

Главата му се полюшна настрани, към прозореца, зад който прииждаше здрач.

— Стрелна се надолу и грабна последния човек. Спипа го за чаршафа, да, точно тъй… и чух как пляскат крилете й… Пращяха като огън… и висеше във въздуха… и си помислих, че птиците не могат да висят… обаче тая можеше, защото… защото…

Гласът му секна.

— Защо, тате? — прошепнах аз. — Защо можеше да виси?

— Не висеше — каза той.

Седях мълчаливо и си мислех, че този път вече наистина е заспал. Никога през живота си не бях изпитвал такъв страх… защото познавах тази птица вече от четири години. Колкото и невероятно да изглежда, някак бях успял да забравя кошмарната случка. А татко ми я връщаше отново.

— Не висеше — повтори той. — Рееше се. Рееше се. На всяко крило имаше грамадни гроздове детски балончета и се рееше.

И баща ми заспа.

То се завръща. Вече знам. Ще изчакам, но в дъното на душата си съм уверен. Не знам дали ще издържа. Като хлапе успях да се справя, но при хлапетата всичко е другояче. По някакъв дълбок, основен начин.

Снощи изписах всички тия страници като в транс — и бездруго не смятах да се прибирам у дома. Гъста ледена черупка е обгърнала Дери и макар че тази сутрин грее слънце, нищо не помръдва зад прозорците.

Писах докъм три и половина след полунощ, мъчех се да обхвана всичко, а писалката ми летеше все по-бързо и по-бързо. Бях забравил, че на единайсетгодишна възраст съм виждал огромната птица. Татковият разказ ми върна този спомен… и вече не го забравих. Помня всичко. Навярно това е бил сетният му подарък. Страшен подарък, би казал някой, ала и прекрасен по своему.

Спах тук, в библиотеката, обронил глава върху ръцете си пред бележника и писалката. Тази сутрин се събудих с изтръпнал задник и вдървен гръбнак, но се чувствувах свободен… някак пречистен от онази стара история.

А после видях, че през нощта съм имал гости.

Засъхналите, едва различими кални следи идваха от вратата на библиотеката (която бях заключил; винаги я заключвам) към бюрото, зад което бях спал.

Не се връщаха обратно.

Каквото и да е било, то ме е навестило през нощта, оставило е талисмана си… и просто е изчезнало.

За настолната ми лампа бе вързано детско балонче, пълно с хелий. То се рееше в слънчевия лъч, падащ през един от високите прозорци.

Върху издутата тъничка гума бе изрисувано моето лице — без очи, със струйки кръв под раздраните клепачи. Устата се кривеше в беззвучен вик.

Погледнах го и изкрещях. Крясъкът отекна из библиотеката, върна се, затрептя по желязната винтова стълба пред рафтовете.

Балонът се пръсна с гръм.