То

1.

Около 23:45 стюардесата, обслужваща първа класа на полета от Омаха за Чикаго — полет 41 на „Юнайтед Еърлайнс“ — изживява страхотно потресение. За няколко секунди й се струва, че мъжът от кресло А-1 е умрял.

Още когато човекът се качи на борда в Омаха, тя си помисли: „Олеле, с тоя ще си имам неприятности. Насвяткал се е като лорд.“ Вонята на уиски наоколо му я накара неволно да си помисли за прашното облаче, което винаги обкръжава Пиг Лен, мръсното момченце от комиксовата поредица „Фъстъчетата“. Изнервяше я мисълта за първата обиколка на салона, когато се разнасят напитките. Беше сигурна, че онзи човек ще поиска алкохол — навярно двойна порция. И тогава трябваше да решава дали да му даде или не. А за още по-весело, тая вечер по целия маршрут имаше гръмотевична буря и стюардесата не се съмняваше, че по някое време стройният мъж, облечен с джинси и карирана риза, ще почне да повръща.

Но ето че настава времето за първата обиколка и когато стига до него, човекът най-любезно си поръчва само чаша газирана вода. Лампичката над креслото му не светва нито веднъж и стюардесата скоро го забравя, защото си има доста работа. Полетът е от ония, които бързаш да забравиш веднага след кацането; от ония, когато сама почваш да се питаш — стига да имаш време — дали всичко ще свърши благополучно за теб.

Полет 41 лъкатуши сред трясъци и чудовищни мълнии като опитен скиор по писта за гигантски слалом. Въздушните течения непрестанно подмятат самолета. Пътниците надават неволни възклицания и подхвърлят нервни шеги със светкавиците, които припламват наоколо сред мрачните облачни грамади. „Мамо, да не би Господ да прави снимки на ангелите?“ — пита едно малко момченце и прежълтялата му майка избухва в треперлив смях. Първата обиколка из салона се оказва и последна за вечерта. Около двайсет минути след излитането надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ светва отново и вече не изгасва до края на полета. Независимо от това, стюардесите остават на пътеката лампичките за повикване светват една подир друга като наниз фойерверки.

— Ралф е зает тази вечер — подхвърля старшата стюардеса докато се разминават по пътеката; старшата се завръща към туристическия салон с нов запас книжни торбички. Тия думи са шеговита парола. Ралф винаги е зает при неспокоен полет. Самолетът се люшва, някой подвиква тихичко, стюардесата се завърта, протяга ръка да се хване за нещо и среща изцъкления безжизнен поглед на човека от кресло А-1.

О, Боже мой, умрял е, мисли си тя. Толкова пиене преди полета… после друсането… сърцето му… изплашен до смърт.

Очите на стройния мъж гледат към нея, но не я виждат. Не помръдват. Изцъклени са. Няма съмнение, това са очи на мъртвец.

Стюардесата извръща глава, за да не вижда този ужасен поглед. Сърцето й блъска в гърлото до премала, тя се пита какво да стори, как да се справи с положението и благодари на Бога, че поне креслото до стройния мъж е свободно — няма съсед, който да се разпищи и да вдигне паника. Решава, че трябва да уведоми най-напред старшата стюардеса, а след това и пилотите. Те сигурно ще могат да го завият с одеало и да му затворят очите. Пилотът няма да изключва надписа за коланите дори ако времето се оправи, тъй че никой няма да идва напред към тоалетната, а когато дойде време за слизане, другите пътници ще си помислят, че човекът просто е заспал…

Тези мисли прелитат през главата й за секунда и тя се обръща, за да го погледне още веднъж. Изцъклените мъртвешки очи отново се впиват в нейните… после трупът посяга към чашата си и отпива глътка газирана вода.

Точно в този миг самолетът отново подскача, килва се настрани и тихият изненадан писък на стюардесата заглъхва сред нестройния хор от тревожни викове. Очите на човека помръдват — съвсем мъничко, но достатъчно, за да проличи, че е жив и я вижда. Я виж ти, мисли си тя, когато се качваше реших, че е към петдесет и пет годишен, но всъщност е много по-млад въпреки прошарената коса.

Тя пристъпва към него, макар че чува зад гърба си нетърпеливия звън на повикванията (тази вечер Ралф наистина е много зает — след половин час, когато кацнат без произшествия на летище „О’Хеър“, стюардесите ще изхвърлят над седемдесет книжни торбички).

— Наред ли е всичко, сър? — усмихнато пита тя. Усеща усмивката си някак фалшива, нереална.

— Всичко е за чудо и приказ — отговаря стройният мъж. Тя поглежда бордната карта, забодена в процепа на гърба на облегалката и прочита името му: Ханском. За чудо и приказ. Но тая вечер малко подрусва, нали? Мисля, че си имате доста работа. Не се грижете за мен. Аз съм… — По лицето му изплува зловеща усмивка, която неволно навява мисълта за дрипаво плашило, разлюляно от ноемврийския вятър. — Аз съм за чудо и приказ.

— Изглеждахте…

(мъртъв)

— … малко позамаян.

— Мислех си за старите времена — каза той. — Едва тази вечер осъзнах, че наистина съществуват стари времена, поне що се отнася до мен.

Сигналите за повикване продължават да звънят. „Стюардеса, моля ви!“ — нервно подвиква някой.

— Е, ако сте съвсем сигурен, че всичко е наред…

— Спомнях си за бента, който изградих с неколцина приятели — казва Бен Ханском. — Навярно са били първите истински приятели през живота ми. Те вече строяха бента, когато аз… — Той млъква изненадано, после се разсмива. Смехът е искрен, почти безгрижен момчешки смях звучи невероятно странно сред този подскачащ, разлюлян самолет. — … когато им се изтърсих на главите. Точно това сторих, почти в буквалния симсъл на думата. Както и да е, хич не ги биваше по бентовете. Добре си спомням.

— Стюардеса!

— Извинете ме, сър… трябва пак да обиколя пътниците.

— Разбира се, че трябва.

Тя изтичва назад, доволна, че се е откъснала от погледа — този мъртвешки, почти хипнотичен поглед.

Бен Ханском извива глава към прозорчето и надниква навън. Мълнии прорязват огромните буреносни облаци на петнайсет километра вляво от самолета. В серията проблясъци мъглявите грамади приличат на чудовищни прозрачни мозъци, изпълнени с лоши мисли.

Той опипва джоба на сакото си, но сребърните долари са изчезнали. Вече са в джоба на Рики Лий. Изведнъж го обзема съжаление, че не е запазил поне единия. Би могъл да му потрябва. Разбира се, човек може да отскочи до най-близката банка — стига да не се друса на осем километра височина — и да си набави шепа сребърни долари, но едва ли би се получило нещо свястно с тия калпави медни сандвичи, които правителството пробутва напоследък вместо истински монети. А за върколаци, вампири и всякакви други твари, които се прокрадват под звездните лъчи, е нужно сребро; истинско, честно сребро. За да спреш чудовището, ти трябва сребро. Трябва ти…

Той затваря очи. Звънчетата изпълват въздуха в салона, Самолетът се люшка, подскача, пропада и въздухът е пълен със звънчета. Звънчета ли?

Не… звънци.

Това е звънец, последен звънец, най-важният от всички звънци, очакван почти цяла година, след като скуката замени интереса на първите училищни дни, а това винаги става към края на първата седмица. Последен звънец, онзи, който отново дарява свободата, най-върховният от всички звънци.

Бен Ханском седи в първокласното си кресло, увиснал на осем хиляди метра височина, извърнал е лице към прозорчето и усеща как стената на времето изведнъж изтънява; започнала е някаква страховито-омайна перисталтика. Мили Боже, мисли си той, поглъща ме собственото ми минало.

Мълниите хвърлят пресекливи отблясъци по лицето му и макар че той не знае, денят току-що се е сменил. Над мрачните и бурни равнини на Западен Илинойс 28 май 1985 година се е превърнал в 29 май; долу изнурените от сеитбата фермери спят като мъртви и в главите им се лее игривият живак на сънищата, а кой знае какви твари се раздвижват из хамбарите, мазетата и нивите им, докато мълнията препуска в небето и говори с гръмотевичен глас? Никой не знае; хората само усещат, че в нощта се е развихрила непреодолима мощ и въздухът е обезумял от безбройните волтове на бурята.

Но на осем хиляди метра височина отеква звънец, докато самолетът се изтръгва от облаците и изравнява полета; отеква звънец; последният звънец отекваше съня на Бен Ханском; и в съня му стената между минало и настояще изчезва окончателно и той рухва назад през годините като човек, който пропада в бездънен кладенец — Може би това бе Уелсовият Пътешественик във времето и той пада с пречупена желязна скоба в ръката, надолу, надолу, към царството на морлоците, където машините тътнат неспирно сред мрачни тунели. Годината е 1981, 1977, 1969; и изведнъж: той се озова там — през юни 1958; навсякъде се разлива ярко лятно слънце и зад сънливите клепачи зениците на Бен Ханском се свиват по заповед от сънуващия мозък, който не вижда надвисналата над Западен Илинойс тъма, а слънчевия блясък на юнския ден в Дери, щат Мейн, преди двадесет и седем години.

Звънец.

Последен звънец.

Училище.

Училището.

Училището

2.

свърши!

Пронизителният звън се разля от горе до долу по коридорите на тухлената училищна сграда на Джаксън стрийт и при този звук петокласниците около Бен Ханском нададоха спонтанен възторжен рев… а мисис Дъглас, известна като най-строгата учителка, не се и опита да ги усмири. Може би разбираше, че е невъзможно.

— Деца! — подвикна тя, когато възгласите взеха да стихват. — Ще ме изслушате ли само още минутка?

Из класната стая се надигна развълнувана гълчава, примесена с някой и друг стон. Мисис Дъглас държеше бележниците им.

— Ох, дано да мина! — изчурулика Сали Мюлер на Бев Марш от съседната редица.

Сали беше умна, хубавичка и пъргава. Бев също беше хубава, но този следобед в нея нямаше и капчица оживление, макар да бе последният учебен ден. Седеше с наведена глава и унило се взираше в гуменките си. На бузата още личеше жълтеникава следа от стара синина.

— Не ми пука дали ще мина или не — каза Бев.

Сали изсумтя. Възпитаните госпожици не употребяват подобни изрази. После тя се завъртя към Грета Бауи. Бен си помисли, ако не беше вярно Сали изобщо не би разменила и думица с Бевърли, ако не беше толкова развълнувана от края на учебната година. Сали Мюлер и Грета Бауи бяха от богати семейства с къщи на Западен Бродуей, а Бев идваше на училище от района на мизерните жилищни блокове в края на главната улица. Между двата квартала имаше не повече от половин час път, но дори хлапе като Бен знаеше, че истинското разстояние е колкото от Земята до Плутон. Стигаше само да погледнеш евтиния пуловер на Бевърли, протритите гуменки и прекалено широката пола, подарена вероятно от Армията на спасението, за да усетиш каква пропаст ги дели. И все пак Бен харесваше Бевърлн — много я харесваше. Сали и Грета носеха хубави дрехи, сигурно всеки месец ходеха да си къдрят косата, или да я навиват, или кой знае още какво, но това не променяше главното. Даже и всеки ден да си навиваха косата, пак щяха да си останат превзети глупачки.

За него Бевърли беше по-мила… и много по-хубава, макар че и за милион години не би събрал смелостта да и го каже. Ала понякога, сред зимните студове, когато денят вън е жълтеникав и сънен като свит на кълбо котарак, когато мисис Дъглас дудне нещо по математика (как се делят дълги числа или как се събират дроби чрез привеждане към общ знаменател) или чете въпроси от „Сияйните мостове“, или говори за калаените залежи в Парагвай, в такива дни, когато училището сякаш никога няма да свърши, пък и по-добре, защото навън е само киша… в такива дни Бен понякога извиваше очи, за да зърне крадешком лицето на Бевърли и в сърцето му се впиваше отчаяна болка, ала в същото време му ставаше някак леко и светло. Навярно си падаше по нея, или пък направо беше влюбен и затова винаги си мислеше за Бевърли когато „Пенгуинс“ пееха по радиото „Земен ангел“ — „мила моя, скъпа, обичам те навеки…“ Да, не ще и дума, че беше глупаво, сополиво като носна кърпа, но можеше да си го позволи, защото никога нямаше да й каже. Навярно на дебелите момчета бе разрешено да обичат само дълбоко в душата си. Ако кажеше някому какво чувства (не че имаше с кого да го сподели), онзи сигурно би се смял до припадък. А ако кажеше на Бевърли, тя или също би се разсмяла, (лошо) или би надала възглас на отвращение (още по-лошо).

— А сега, моля, идвайте веднага щом си чуете името. Пол Андерсън… Карла Бордо… Грета Бауи… Калвин Кларк… Сиси Кларк…

Докато мисис Дъглас четеше имената, петокласниците излизаха напред един по един (с изключение на близнаците Кларк, които както винаги вървяха ръка за ръка — приличаха си като две капки вода, само пшеничнорусите им коси бяха с различна дължина и Сиси носеше рокля, а Калвин джинси), поемаха бежовите си бележници с националния флаг и клетвата за вярност на предната корица и Божията молитва на задната, кротичко излизаха от класната стая… и се втурваха презглава по коридора към широко зейналия централен вход. А сетне просто изскачаха навън, в лятото и изчезваха — едни на велосипеди, други с весели подскоци, трети яхваха невидими коне и се пляскаха по бедрата за да имитират тропот на копита, четвърти се прегръщаха през рамо и запяваха по мелодията на националния химн: „С очите си видях как славно изгоря школото“.

— Марша Федън… Франк Фрик… Бен Ханском…

Той стана, хвърляйки крадешком към Бевърли Марш последен поглед за лятото (поне така си мислеше в момента) и тръгна към катедрата на мисис Дъглас — единайсетгодишно хлапе с шкембе колкото щата Ню Мексико, натъпкано в отвратително нови джинси, които хвърляха фонтанчета светлина с лъскавите си капси и правеха шушшшш-шушшшш-шушшшш при всяко движение на дебелите му бедра. Ханшът му се полюшваше като на момиче. Коремът му се преплъзваше насам-натам. Въпреки горещината Бен бе навлякъл развлачено горнище на анцунг. Почти винаги се обличаше така, защото дълбоко се срамуваше от гърдите си — още от първия учебен ден след Коледната ваканция, когато бе дошъл с новата спортна риза, подарък от майка му, и Бълвоча Хъгинс от шести клас бе изкряскал; „Хей, момчета! Я гледайте кво е домъкнал Дядо Коледа на Бен Ханском! Чифт големи цици!“ В онзи ден Бълвоча се смя до изнемогваме на собственото си остроумие. Смяха се и други, дори няколко момичета. Ако тогава земята пред Бен Ханском се бе продънила чак до ада, той би скочил в дупката без да обели дума… или може би с тих благодарствен шепот.

Оттогава ходеше с анцузи. Имаше четири — кафяв, зелен и два сини — всичките големи и раздърпани. Това бе един от редките случаи, когато успя да се пребори с майка си, един от малкото моменти на сравнително хрисимото му детство, в които се чувстваше длъжен да предизвиква и да държи на своето. Предполагаше, че би умрял, ако в онзи ден бе видял Бевърли Марш да се киска заедно с другите.

— Беше ми много приятно да ти преподавам тази година, Бенджамин — каза мисис Дъглас и му подаде бележника.

— Благодаря, мисис Дъглас.

От дъното на стаята се надигна подигравателен тъничък гласец:

— Благодайя, мишиш Дъгъш.

Разбира се, това беше Хенри Бауърс. Той повтаряше годината и затова учеше в класа на Бен, вместо да е в шести клас при приятелите си Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Бен смътно подозираше, че Бауърс пак ще повтаря. При раздаването на бележниците мисис Дъглас го бе прескочила и това вещаеше неприятности. А Бен се тревожеше, защото имаше принос за евентуалното ново повтаряне на Хенри… и Хенри го знаеше.

Преди седмица, по време на последните контролни, мисис Дъглас ги подреди наслуки, като вадеше имената им от шапка на катедрата си. Бен се озова на задната редица, до Хенри Бауърс. Както винаги закри с лакът тетрадката и се приведе ниско над нея, усещайки някаква неопределена утеха в натиска на чина върху корема му. От време на време близваше молива за вдъхновение.

Във вторник контролното беше по математика и към средата на часа от съседната редица долетя шепот. Звучеще тихо, безгрижно и деловито като шепот на стар рецидивист, който предава съобщение по време на затворническа разходка:

— Дай да препиша.

Бен се озърна наляво и срещна черния, яростен поглед на Хенри Бауърс. Хенри беше едро дванайсетгодишно момче. По ръцете и краката му се издуваха мощни селяшки мускули. Баща му, който се славеше като смахнат тип, имаше малка ферма в края на Канзас стрийт, близо до границите със землището на Нюпорт, и всяка седмица на Хенри му се събираха поне по трийсет часа окопаване, плевене, садене, събиране на камъни, цепене на дърва и събиране на реколтата, стига изобщо да имаше някаква реколта.

Застрашителната му прическа тип „канадска ливада“ беше толкова къса, че през нея прозираше бялата кожа на скалпа. Отпред я мажеше с тубичка брилянтин, която винаги носеше в джоба на джинсите си, и от това косата над челото му напомняше зъбците на моторна косачка. Наоколо му неизменно се носеше мирис на пот и плодова дъвка. На училище идваше с розово мотоциклетно яке с бродиран на гърба орел. Веднъж някакъв четвъртокласник бе проявил неблагоразумието да му се присмее за якето. Пъргав като невестулка и бърз като пепелянка, Хенри се завъртя към дребосъка и го просна с два удара на мазолестия си юмрук. Дребосъкът остана без три предни зъба. Хенри бе изгонен за две седмици от училище. С недооформената, но пламенна надежда на унижените и оскърбените, Бен очакваше да го изключат завинаги. Уви! Както винаги, черният гологан не се изгуби. След две седмици Хенри отново се перчеше в училищния двор със злокобното великолепие на розовото мотоциклетно яке, а косата му беше наплескана с толкова брилянтин, че сякаш всеки косъм по черепа му крещеше: „Вижте ме!“ Синините около подпухналите му очи свидетелстваха какъв пердах е ял от смахнатия си баща задето „се бил в училище“. След време следите от побоя избледняха, но поуката си остана завинаги запечатана в главите на децата от Дери, които трябваше да водят що-годе мирно съвместно съществуване с Хенри. Доколкото си спомняше Бен, никой вече не бе помислял да каже нещо за розовото мотоциклетно яке с орел на гърба.

Когато Хенри зловещо прошепна, че иска да препише, през главата на Бен за секунди прелетяха три мисли — а трябва да се каже, че в тромавото му тяло обитаваше бърз и пъргав ум. Първата мисъл бе, че ако мисис Дъглас ги хване в момента на преписването, и двамата ще получат единици. Втората бе, че ако не му даде да препише, Хенри без съмнение ще го спипа след училище и ще изпробва върху него печално прославения си юмрук, а Хъгинс и Крис навярно ще го държат за ръцете.

Мислите бяха детски и в това нямаше нищо чудно, защото той си беше дете. Но третата и последна ядея беше по-сложна — почти като мисъл на възрастен.

Добре де, може да ме спипа. Обаче може и да се отърва някак, нали остава само една седмина. Сигурно ще се опазя, ако много се постарая. А до края на лятото вярвам, че ще забрави. Да. Той е ужасно глупав. Ако го скъсат на контролното, може пак да повтори класа. А щом остане, значи аз ще го изпреваря. Вече няма да сме в една класна стая… ще мина в прогимназията преди него. Може… може да се освободя.

— Дай да препиша — прошепна отново Хенри. Черните му очи пламтяха повелително.

Бен поклати глава и присви лакът още по-плътно около тетрадката.

— Ще ми паднеш, шишко — прошепна Хенри малко по-високо. Все още не бе изписал нищо освен името си. Беше отчаян. Ако се провалеше на контролното и пак останеше в пети клас, баща му щеше да го смаже от бой. — Дай да препиша, инак лошо те чака.

Бен отново поклати глава и провисналите му бузи потрепераха. Беше изплашен до смърт, но непоколебим. Осъзнаваше, че за пръв път в живота си е решил да се посвети на някаква кауза и това също го плашеше, макар да не знаеше защо — едва след години щеше да разбере, че повече от гнева на Хенри го е плашила хладнокръвната пресметливост, грижливата и прагматична преценка на последствията, носеща предзнаменования за бъдещото възмъжаване. От Хенри все някак можеше да избяга. Ала нямаше как да се спаси от възмъжаването, след което навярно почти винаги щеше да мисли по този начин.

— Говори ли някой на задния чин? — запита в този миг мисис Дъглас бавно и отчетливо. — Ако говори, искам да спре незабавно.

За десетина минути се възцари тишина; детските глави трудолюбиво се свеждаха над тетрадките, излъчващи острия мирис на печатарско мастило, сетне от съседния чин отново долетя шепотът на Хенри Бауърс — тихичък, едва доловим, но изпълнен с вледеняващо кръвта твърдо обещание:

— Вече си покойник, шишко.

Бен пое бележника си и се изниза от стаята, отправяйки мислени благодарности към незнайните божества-закрилници на дебелите единайсетгодишни момчета, че не са позволили на Хенри Бауърс да мине по списъка преди него и да му подготви засада край училището.

3.

Не хукна по коридора като другите деца. Можеше да бяга доста бързо за размерите си, но отлично съзнаваше колко смешно изглежда при това. Все пак ускори крачка, остави зад гърба си изпълнения с мирис на книги прохладен коридор и се озова в грейналия юнски ден. За миг постоя, извърнал лице към ярките слънчеви лъчи и усети как го изпълва благодарност за свободата и благодатната топлина. Септември щеше да дойде чак след милион години. Календарът можеше да твърди нещо друго, но това беше лъжа. Лятото щеше да е много по-дълго от сбора на дните си — и цялото принадлежеше на Бен. Чувстваше се висок колкото Водонапорната кула и широк колкото целия град.

Някой го блъсна — грубо, болезнено. Приятните мисли за предстоящото лято мигом излетяха от главата му и Бен отчаяно размаха ръце, за да запази равновесие на ръба на каменните стъпала. В последния момент успя да напипа желязното перило и това го спаси от безславно премятане надолу.

— Махай ми се от пътя, шкембе тлъсто.

Това бе Виктор Крис с натруфена прическа в стил „Елвис“, лъснала от брилянтин. Той слезе по стъпалата и се отправи по пътеката към изхода от двора, пъхнал ръце в джобовете на джинсите. Беше вдигнал по апашки яката на ризата си, а кабарите на войнишките му полуботуши се влачеха със звън по плочките.

Докато изчакваше тревожното му сърцебиене да поотслабне, Бен видя на отсрещния тротоар Бълвоча Хъгинс с фас в устата. Когато Виктор го наближи, Бълвоча размаха ръка и му подаде цигарата. Виктор смукна, върна фаса и посочи към Бен, който бе застинал на средното стъпало. После каза нещо и двамата избухнаха в идиотски смях. Лицето на Бен пламна. Все него спипваха. Като проклятие на съдбата.

— Толкова ли ти харесва тук, че ще стоиш цял ден? — изрече някой зад гърба му.

Бен се завъртя и лицето му пламна окончателно. До него стоеше Бевърли Марш с ослепителен облак от рижи коси по главата и раменете, с прекрасни сивозелени очи. Пуловерът с навити до лактите ръкави беше протрит около шията и раздърпан почти колкото анцунгът на Бен. Определено нямаше начин да се разбере дали под тая торбеста дреха започват да напълват гърди, но Бен изобщо не се интересуваше от тия работи; когато дойде преди пубертета, любовта може да връхлети на тъй чисти и могъщи вълни, че никой няма силата да устои пред простичката повеля, а Бен не се и опитваше да устои. Просто се поддаде. Чувстваше се едновременно глупав, възторжен и по-жалко смутен от когато и да било през живота си. Тия безнадеждни емоции се смесваха в опияняващ коктейл от болка и радост.

— Не — дрезгаво избъбри той. — И през ум не ми минава.

Широка усмивка проряза лицето му. Представяше си какъв идиот изглежда, но нямаше сили да я удържи.

— Добре тогава. Щото, ако не си чул, училището свърши. Слава Богу.

— Желая… — Гласът му пак задра. Трябваше да се изкашля и лицето му стана едва ли не виненочервено. — Желая ти приятно лято, Бевърли.

— И на теб, Бен. Ще се видим наесен.

Тя бързо изтича надолу по стъпалата и Бен я видя през очите на обичта: пъстрата карирана пола, играта на червеникавите къдрици по гърба на пуловера, млечнобялата кожа, заздравяващата раничка отзад на прасеца й, кой знае защо, тъкмо при последната гледка го заля нова и тъй мощна вълна от нежност, че трябваше пак да се вкопчи в парапета; чувството беше необятно, безформено и за щастие мимолетно — може би подранил сексуален сигнал, оставащ безсмислен за момчешкото тяло, в което жлезите с вътрешна секреция все още спяха почти непробудно, ала ослепителен като мълния сред лятна жега точно над дясната гуменка — лъскава позлатена гривничка около глезена, по която примигваха и гаснеха сияйни слънчеви фонтанчета.

Той издаде звук — някакъв звук. Слезе по стъпалата като немощен старец, спря в подножието им и продължи да гледа подир нея, докато тя зави наляво и изчезна зад високия жив плет, отделящ училищния двор от тротоара.

4.

Постоя само миг, а хлапетата прелитаха край него на крещящи, стремителни групички; после си спомни за Хенри Бауърс и побърза да заобиколи училището. Пресече детската площадка като лъкатушеше между катерушките и побутваше с пръсти веригите на люлките, за да ги накара да звънят. През малката странична портичка излезе на Чартър стрийт и закрачи наляво, без да се озърта към каменната грамада, където бе прекарал почти всичките си делници през последните девет месеца. Напъха бележника в задния джоб на джинсите и взе да си подскирква. Беше с кецове, но изобщо не усети дали подметките им докосват земята преди да бе отминал седем-осем пресечки.

Училището бе свършило малко след пладне; майка му щеше да се прибере не по-рано от шест, защото в петък вечер отскачаше след работата до разпродажбите с намалени цени. Целият следобед бе само негов.

Той слезе до парка Маккарън и поседя под едно дърво, без да прави каквото и да било, освен от време на време да пошепва едва чуто: „Обичам Бевърли Марш“ и да усеща как след всяко повтаряне на тия думи главата му се замайва все по-силно от романтична нежност. По някое време група момчета дотичаха в парка и взеха да се делят на отбори за бейзболен мач, а Бен прошепна на два пъти „Бевърли Ханском“ и сетне зарови лице в тревата, за да разхлади пламналите си бузи.

След малко той стана и пое през парка към Костело авеню. Пет пресечки по-нататък щеше да стигне до Общинската библиотека, към която навярно се бе упътил още от самото начало. Вече наближаваше края на парка, когато един шестокласник на име Питър Гордън го забеляза и изрева:

— Хей, шкембо! Искаш ли да играеш? Трябва ни някой за десен защитник.

Избухна смях. Бен побърза да се отдалечи, свивайки шия в яката си като подплашена костенурка. Но можеше да се каже, че общо взето има късмет; ако беше друг ден, момчетата можеха и да го подгонят, за да му се присмиват, или пък да го овъргалят в праха и да видят дали ще заплаче. Днес обаче бяха прекалено заети с подготовката на играта — кой капитан ще подбира пръв, кой отбор ще има правото на последен удар и тъй нататък. Бен радостно се отправи по пътя си, оставяйки момчетата да се занимават с тайнството на първата игра за сезона.

Три пресечки по-нататък той зърна пред нечий жив плет нещо интересно, може би дори доходно. В разкъсана книжна торба лъщеше стъкло. Бен закачи торбата с крак и я събори на тротоара. Да, днес явно му вървеше. Вътре имаше четири бирени бутилки и четири големи шишета от газирана вода. Големите струваха по пет цента, бирените — по два. Двайсет и осем цента си се търкаляха ей-така под живия плет, очаквайки някое момче да мине и да ги прибере. Някое момче с късмет.

— Аз съм късметлията — промърмори блажено Бен, без да подозира какво го чака тепърва.

Отново пое напред, придържайки торбата отдолу, за да не се разкъса. На следващата пресечка имаше супермаркет и Бен побърза да го посети. Замени бутилките за пари в брой, а парите — за бонбони.

Стоеше пред витрината за евтини лакомства, сочеше с пръст и с наслада се вслушваше как тракат металните ролки под стъклото, докато продавачът го отмества настрани. Неочакваното богатство му осигури пет червени целувки с лакрица и пет черни, десет захарни буренца с пълнеж от билково пиво (по две на цент), пет захарни ролки (по цент едната, пет бонбона във всяка и можеш да ги ядеш направо от опаковката, пакетче карамел и кутийка дропс „Пез“ за бонбоненото пистолетче, което лежеше дома.

Бен излезе навън с препълнена кафява кесийка в ръката и четири цента в малкото джобче на новите си джинси, погледна издутата от вкуснотии книжна торбичка и изгведнъж в съзнанието му взе да се оформя мисъл

(ако ядеш все така, Бевърли Марш изобщо няма да те погледне)

но мисълта беше неприятна и той я прогони. Тя не оказа съпротива — бе свикнала да бъде нежелана.

Ако някой запиташе: „Бен, самотен ли си?“, той би го изгледал с искрена изненада. Никога не се бе замислял дали е самотен. Нямаше приятели, но си имаше книги и мечти; имаше си модели на разни машини; имаше огромен строителен комплект и градеше от готовите елементи каквото си иска. Майка му често твърдеше, че къщичките на Бен са по-хубави от истинските, дето ги строят по чертежи. Малкият строителен комплект също си го биваше. А за рождения си ден през октомври се надяваше да получи супер-конструктора. С него можеше да се сглоби часовник, който наистина отмерва времето и кола с истински скорости. „Самотен ли? — би запитал той с неподправено удивление. — Ъ? Какво?“

Едно сляпо родено дете просто не знае, че е сляпо, докато някой не му каже. А дори и тогава има само най-повърхностна представа за слепотата; истински я разбират единствено онези, които някога са били зрящи. Бен Ханском не усещаше самотата, защото никога не бе живял другояче. Навярно би я разбрал, ако беше сравнително нова или по-остро изразена, ала тя изпълваше живота му от край до край. Самотата просто беше част от него, също като двете стави на палеца или странната мъничка издатина от вътрешната страна на единия му преден зъб, по която винаги започваше да плъзга език щом нещо го разтревожеше.

Бевърли беше сладка мечта; бонбоните бяха сладка реалност. Бонбоните бяха негови приятели. Затова Бен каза на неприятната мисъл да си гледа работата и тя се изниза тихичко, без изобщо да вдига аларма. И нейде по краткия път от супермаркета до Общинската библиотека той неусетно излапа всички бонбони от торбичката. За довечера остави само дропса — обичаше да зарежда ситните бонбончета в дръжката на пластмасовото пистолетче, обичаше да слуша как пружинката отвътре ги поема с тихо щракане, а най-много обичаше да ги изстрелва в устата си едно по едно, сякаш се самоубиваше със захарчета. Тази вечер по телевизията щяха да дават „Железни птици“ с Кенет Тоби в ролята на безстрашния хеликоптерен пилот и „Хайка“ — в този сериал всички случаи бяха истинкси, само че с променени имена на участниците, за да не пострадат невинни хора. В програмата беше и най-любимата му полицейска поредица „Пътен патрул“ с Бродрик Кроуфорд в ролята на инспектор Дан Матюс. Бен тайничко се прекланяше пред Бродрик Кроуфорд. Бродик Кроуфорд беше бърз, Бродик Кроуфорд беше зъл, Бродик Кроуфорд не цепеше басма никому… и най-важното, Бродрик Крофорд беше дебел.

Стигна до кръстовището пред библиотеката и пресече Канзас стрийт. Библиотеката всъщност имаше две сгради — отпред се издигаше старата каменна постройка, създадена през 1890 година с дарения от местните царе на дърводобива, а зад нея беше по-ниската нова сграда от сив пясъчник, където се помещаваше детският отдел. Двете постройки бяха свързани с остъклен коридор.

В централните квартали Канзас стрийт беше еднопосочна, затова преди да пресече Бен се озърна само надясно. Ако бе погледнал наляво, щеше да се изненада твърде неприятно. Близо до съседната пресечка, в сянката на един стар дъб на ливадата пред Градската управа, стояха Бълвоча Хъгинс, Виктор Крис и Хенри Бауърс.

5.

— Давай да го спипаме, Ханк — гласът на Виктор трепереше от възбуда.

Хенри гледаше как шишкавото копеле притичва през улицата и шкембето му подскача нагоре-надолу, косата по завъртулката на темето му се люшка като антена, а задникът му се върти в новите джинси с позорно женствени движения, Прецени на око разстоянието от ливадата пред Градската управа до Ханском, после го сравни с пътя, който трябваше да измине Ханском до спасителния вход на библиотеката. Навярно щяха да го настигнат преди да влезе, но дебелакът можеше да се разпищи. Да, като нищо щеше да се разкряска ситният дупедавец. И тогава можеше да се намеси някой възрастен, а Хенри не искаше никакви пречки. Оная кучка мисис Дъглас му бе казала, че се е провалил по английски и математика. Щяла да го пусне в шести клас, обаче трябвало да идва четири седмици на лятна подготовка. По-добре да го беше оставила. Ако пак повтаряше класа, баща му щеше да го пребие само веднъж. А сега трябваше четири седмици да ходи на училище по четири часа дневно тъкмо в разгара на полската работа и това щеше да му докара поне пет-шест пердаха, ако не и повече. Примиряваше се с подобно мрачно бъдеще само защото възнамеряваше още днес да се отплати на онзи ситен шишкав педераст. С лихвите.

— Да бе, хайде — обади се Бълвоча.

— Ще го причакаме на излизане.

Тримата проследиха с погледи как Бен отваря масивната врата и влиза в библиотеката, после седнаха на тревата, запалиха по цигара и го зачакаха да излезе като си разправяха вицове за търговски пътници.

Хенри знаеше, че рано или късно дебелакът ще трябва да излезе. И тогава щеше да го накара да си оплаква съдбините.

6.

Бен обичаше библиотеката.

Обичаше вечната й прохлада, която не чезнеше даже в най-горещите дни на дългото душно лято; обичаше тръпнещата тишина, нарушавана сегиз-тогиз от нечий предпазлив шепот, от глухите удари на библиотекарския печат по книги и картони, от шумоленето на страници в отдела за периодични издания, където старците киснеха по цял ден с вестници, нанизани на дълги летвички. Обичаше особената светлина, която в летните следобеди падаше косо през високите тесни прозорци, а щом дойдеше зимата и навън завиеше вятър, жълтеникавите лъчи се свиваха на лениви езерца под млечните глобуси, закачени с вериги за тавана. Обичаше мириса на книги — пикантен и някак приказен мирис. Понякога обикаляше край лавиците в отдела, за възрастни, гледаше хилядите томове и си представяше безброй съдби във всеки от тях, също както в късните октомврийски следобеди се разхождаше по улицата сред здрач и дим от горящи листа и докато слънцето се превръщаше в мътна оранжева чертичка на хоризонта, той си представяше как живеят хората зад прозорците — как се смеят, как се карат, как подреждат цветя, как хранят децата или котките, какви са лицата им докато гледат телевизия. Обичаше това, че коридорът е между старата сграда и детското отделение беше топъл и през най-големите студове, освен ако се случеха два-три облачни дни един след друг; мисис Старет, главната библиотекарка на детския отдел му бе обяснила, че топлината се дължи на някакъв си „парников ефект“. Идеята го възхити. След години той щеше да построи горещо оспорвания център на Би-Би-Си в Лондон, но дори и подир хиляда години спорове никой (освен самия Бен) нямаше да узнае, че този център не е нищо друго освен стъкления коридор на Общинската библиотека в Дери само че изтеглен на височина.

Обичаше и детската библиотека, макар че в нея липсваше сумрачния чар на старото здание с кръглите осветителни тела и тесните винтови стълбички от ковано желязо — толкова тесни, че двама души не можеха да се разминат и единият трябваше непременно да отстъпи. Детската библиотека беше пъстра, слънчева и малко по-шумна въпреки закачените навсякъде надписи: ХАЙДЕ ДА ПОМЪЛЧИМ, А? Най-често шумът идваше от кътчето на Мечо Пух, където малките дечица разглеждаха книжки с картинки. Но сега там бе започнал „приказният час“. Красивата млада библиотекарка мис Дейвис четеше на глас „Трите сърдити козлета“.

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Мис Дейвис говореше с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката. Някои дечурлига закриваха устата си с длан и се кискаха, но повечето я гледаха сериозно, приемайки гласа на трола също както приемаха гласовете от сънищата си и в съсредоточените им очи се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

Навсякъде висяха шарени плакати. Нарисувано послушно момченце си миеше зъбите с такава страст, че устата му се пенеше като муцуна на бясно куче; непослушно момченце пушеше цигара (КОГАТО ПОРАСНА, ИСКАМ ДА БОЛЕДУВАМ КАТО ТАТКО, гласеше надписът под него); имаше и великолепна фотография на милиони светещи искрици сред пълен мрак. Отдолу беше отпечатано:

Един плакат призоваваше: ЕЛА ДА ОПОЗНАЕШ ПРИРОДАТА СЪС СКАУТИТЕ. Друг се опитваше да убеди читателите, че ДНЕШНИЯТ МОМИЧЕШКИ КРЪЖОК СЪЗДАВА УТРЕШНИТЕ ЖЕНИ. Имаше призиви за участие в отбора по бейзбол и общинския детски театър. И разбира се, не липсваше поканата ЗАПИШЕТЕ СЕ В ЛЯТНАТА ЧИТАЛНЯ.

Бен беше горещ поклонник на лятната читалня. При записването даваха карта на Съединените щати. За всяка прочетена и преразказана книга децата получаваха лепенка с формата на някой от щатите. Заедно с лепенката имаше и информация — коя птица и кое цвете са символи на щата, през коя година е присъединен, имало ли е президенти от този щат и кога. Който успееше да покрие картата с всичките четиридесет и осем лепенки, получаваше безплатна книга. Страхотна аванта. Бен смяташе да постъпи точно както го съветваше плакатът: „Не губете време, запишете се още днес“.

Сред цялото това буйство от светлина и шарки биеше на очи простичкият черно-бял плакат, закачен пред бюрото на библиотекарката — по него нямаше нито картинки, нито интересни фотографии, а само големи черни букви:

Щом го видя, Бен изтръпна. Възбудата от раздаването на бележниците, страхът от Хенри Бауърс, разговорът с Бевърли и началото на лятната ваканция временно бяха прогонили от главата му мисълта за полицейския час и убийствата.

Все още се спореше колко убийства е имало, но никой не отричаше, че трябва да са били поне четири от зимата насам — даже пет, ако се броеше и Джордж Денброу (мнозина смятаха, че смъртта на малкия Джордж е причинена от някакъв необясним нещастен случай). Първата несъмнена жерта беше Бети Рипсъм, намерена един ден след Коледа близо до строежа на новото отклонение към магистралата от края на Джаксън стрийт. Обезобразеното тяло на тринайсетгодишното момиче било залепнало в замръзналата кал. Вестниците не споменаваха за това, а и възрастните избягваха да говорят за убийството пред Бен. Той беше узнал подробностите от случайно подслушани разговори.

След около три месеца и половина, в началото на риболовния сезон за пъстърва, един въдичар си опита късмета в малка рекичка на тридесет километра източно от Деш и скоро закачи нещо, което отначало му заприлича на слон. Но ужасната находка се оказа момичешка ръка — китка и десетина сантиметра от костите над нея. Кукичката се бе впила в плътта между палеца и показалеца.

Петдесет метра по-надолу по течението щатската полиция откри останките на Черил Ламоника сред клоните на едно дърво, повалено от зимните бури. Чиста случайност е, че пролетните пороища не са отнесли трупа към пълноводната река Пенобскот, а оттам и към морето.

Черил Ламоника беше на шестнадесет години; живееше в Дери, но не ходеше на училище. Преди три години бе родила дъщеричката си Андреа. Родителите на Черил се грижеха и за двете. „Понякога Черил беше своенравна, но имаше добра душа — разказа през сълзи баща й на полицаите. — Анди все пита «Къде е мама?», а аз не знам какво да отговоря.“

Момичето беше изчезнало пет седмици преди намирането на трупа. Полицейското разследване на обстоятелствата около смъртта на Черил Ламоника започна с твърде логичното предположение, че убиецът е някой от нейните приятели. Тя бе имала доста приятели, главно от военновъздушната база край Бангор. „Бяха все добри момчета“ — сподели майката на Черил. Едно от „добрите момчета“ се оказа четиридесетгодишен полковник от авиацията с жена и три деца в Ню Мексико. Друго вече излежаваше в затвора Шоушанк присъда за въоръжен грабеж.

Някой от тях трябва да е, решиха полицаите. Или може би пришълец. Сексуален маниак.

Кой знае дали беше маниак, но явно не подбираше пола на жертвите. В края на април по време на училищен излет един осмокласник забеляза, че от старата дренажна тръба на Мерит стрийт се подават чифт червени обувчици и сини кадифени панталонки. Тази част на улицата беше заградена с дъсчени бариери. Булдозерите бяха изринали асфалта още миналата есен. Магистралата щеше да мине и оттук преди да продължи на север към Бангор.

Този път жертвата беше тригодишният Матю Клемънтс, за чието изчезване родителите бяха съобщили предния ден. „Дери нюз“ отпечата снимката му на първа страница — чернокосо момченце с дяволита усмивка и килнато бейзболно каскетче. Семейство Клемънтс живееше на Канзас стрийт, точно в срещуположния край на града. Смазана от скръб, майката сякаш се бе обгърнала в крехка кристална сфера от абсолютен покой. Според разказа пред полицията, Мати карал велосипедчето си край къщи, по тротоара на кръстовището между Канзас стрийт и Кошут лейн. Майката влязла да прехвърли прането в центрофугата и когато надникнала през прозореца, Мати бил изчезнал. Само велосипедчето му се търкаляло на тревата между тротоара и уличното платно. Едното задно колело още се въртяло. Спряло пред очите й.

С това чашата преля. Още на следващата вечер полицейския шеф Бортън свика извънредно съвещание на Градския съвет и предложи да се въведе полицейски час за децата; предложението бе прието единодушно и влезе в сила незабавно. Според отпечатаните в „Дери нюз“ указания малолетните трябваше непрестанно да бъдат под надзора на „възрастен с чувство за отговорност“. Преди месец в училището на Бен организираха среща с началника на полицията. Мистър Бортън излезе на сцената, пъхна палци под служебния си колан и увери децата, че няма от какво да се боят, стига да спазват няколко прости правила: да не разговарят с непознати, да се качват само в колите на добре познати хора, да не забравят, че полицаят е техен приятел… и да не нарушават полицейския час.

Преди две седмици едно момче, което Бен познаваше съвсем смътно (то беше от другия пети клас) надникна в канализационната шахта на Нийбъл стрийт и зърна долу да плава нещо — отначало го сметна за перука. Момчето, чието име беше Франки или Фреди Рос (а може би Роз) обикаляше да събира съкровища със собственото си изобретение, наречено ПРИКАЗНА ДЪВКОПРЪЧКА. Когато говореше за нея, просто си личеше, че мисли точно така, с главни букви (а защо не и светещи?). ПРИКАЗНАТА ДЪВКОПРЪЧКА беше най-обикновен брезов прът с голямо топче дъвка на единия край. В свободното си време Фреди (или Франки) кръстосваше с нея из Дери и надничаше по каналите и водостоците. Понякога забелязваше монети — най-често по един цент, но му се случваше да намира по десет цента, та дори и четвърт долар (по някаква само нему известна причина наричаше четвъртаците „пристанищни чудовища“). Щом засечеше парите, започваше светкавичната акция на Франки (или Фреди) и неговата ПРИКАЗНА ДЪВКОПРЪЧКА. Един замах право надолу през решетката и монетата му беше в кърпа вързана.

Бен бе чувал слухове за Франки (или Фреди) и неговата дъвкопръчка много преди хлапето да се прослави с това, че е открило трупа на Вероника Гроган. „Много е тъп — съобщи му веднъж през междучасието едно момче на име Ричи Тозиър. Ричи беше кльощав и очилат. Бен си мислеше, че без очила сигурно ще прилича на излязъл от гроба покойник; зад дебелите лещи се кокореха влажни, вечно изненадани очи. Освен това Ричи имаше грамадни предни зъби, които му бяха донесли прякора Бъки Бобъра. Учеше в един клас с Фреди (или Франки). — По цял ден бърника с оная пръчка из каналите, а вечер дъвче същата дъвка.“

— Олее, Божичко, ами че това е много лошо! — слиса се Бен.

— Прав си, буатко Зайо — отвърна Ричи и се отдалечи.

В онзи паметен ден Франки (или Фреди) пъхна ПРИКАЗНАТА ДЪВКОПРЪЧКА през решетката на канала, миселйки, че е открил перука. Беше решил, че ще може да я изсуши и да я подари на майка си за рождения ден. След няколко минути въртене и побутване, тъкмо когато се канеше да зареже находката, от мътната вода на затлачения канал изплува лице — мъртвешко лице с полепнали по бледите бузи листа и с кал в изцъклените очи.

Фреди (или Франки) хукна към къщи с отчаяни писъци.

Вероника Гроган беше четвъртокласничка от Църковното училище на Нийбълт стрийт, ръководено от „черноркапци“, както се изразяваше майката на Бен. Погребаха я в деня, когато трябваше да навърши десет години.

След този пореден ужас Арлен Ханском повика Бен в кола една вечер и седна до него на канапето. Хвана го за ръцете и се втренчи в лицето му. Бен отвърна на погледа, но се чувстваше смутен.

— Бен — запита тя след малко, — глупак ли си?

— Не, мамо — отвърна той, по-разтревожен от когато и да било. Нямаше представа за какво е цялата подготовка. Никога не бе виждал майка си толкова сериозна.

— Не — повтори тя. — Мисля, че не си глупав.

След това дълго мълча, гледайки замислено през прозореца. Бен даже се запита дали не го е забравила. Все още беше млада — само на тридесет и две години — но тежкият живот на самотна майка я състаряваше преждевременно. По четиридесет часа седмично работеше в бобиньорския цех на текстилната фабрика „Старк“ в Нюпорт, където въздухът бе наситен с прах и власинки; понякога, след особено тежък ден, я налягаха толкова продължителни и мощни пристъпи на кашлица, че Бен изпадаше в ужас. В такива вечери той дълго не можеше да заспи, взираше се в мрака отвъд прозореца край леглото и се питаше какво ли го чака, ако тя умре. Навярно тогава щеше да остане кръгъл сирак. Можеше да го осиновят (според него това означаваше да живее при някой фермер, който ще го кара да работи от тъмно до тъмно) или да го пратят в Бангорското сиропиталище. Опитваше да си повтаря, че е глупаво да се тревожи за подобни неща, но мисълта не го облекчаваше ни най-малко. Пък и не се тревожеше толкова за себе си, колкото за нея. Мама беше строга жена и държеше почти всичко да става както е решила, ала това не й пречеше да бъде чудесна майка. Бен я обичаше от все сърце.

Най-сетне тя го погледна и каза:

— Знаеш за убийствата.

Бен кимна.

— Отначало хората си мислеха, че става дума за… — Тя се поколеба преди да довърши, защото никога не бе изричала пред сина си подобни думи, ала извънредните обстоятелства налагаха да се престраши. — … за сексуални престъпления. Може да е така, може и да не е. Може да са престанали, а може и да продължат. Вече никой нищо не знае, само едно е сигурно — че някакъв луд дебне дечица по улиците. Разбираш ли ме, Бен?

Бен кимна отново.

— И знаеш какво имам предвид като казвам, че може да става дума за сексуални престъпления?

Бен не знаеше — всъщност знаеше само в най-общи линии, — но усърдно кимна за трети път. Струваше му се, че ще умре от притеснение, ако майка му реши освен всичко друго да се разприказва и за пчеличките и птичките.

— Тревожа се за теб, Бен. Страх ме е, че не ти отделям достатъчно внимание.

Бен мълчеше и се чудеше накъде да гледа.

— Все те оставям сам. Сигурно прекалявам. Ти…

— Мамо…

— Мълчи, когато ти говоря — отсече тя и Бен млъкна. — Трябва да внимаваш, Бени. Иде лятото н не искам да ги провалям ваканцията, но трябва да внимаваш. Искам всеки ден да си тук за вечеря. По кое време вечеряме?

— Точно в шест.

— На секундата! Затова чуй какво ще ти кажа: ако сложа всичко на масата, налея ти мляко и не видя моя Бен да си мие ръцете на мивката, веднага грабвам телефона и се обаждам на полицията, че си изчезнал. Разбра ли ме?

— Да, мамо.

— Вярваш ли, че ще го сторя, щом съм рекла?

— Да.

— Ако се случи подобна неприятност, сигурно ще излезе, че вдигам много шум за нищо. Не съм чак толкова наивна и знам какви са момчетата. Знам, че през лятната ваканция могат съвсем да се заплеснат с разни игри и начинания — да открият от кой кошер идва някоя пчела, да ритат топка, да замерят консервни кутии и куп други неща. Отлично си представям какво можеш да правиш с приятелите!

Бен послушно кимна и си помисли, че щом майка му говори за приятели, очевидно няма ни най-малка представа за момчешкото му ежедневие. Но и насън не би си позволил да й каже подобно нещо, та ако ще да сънува десет хиляди години напред.

Тя бръкна в джоба на пеньоара си и му подаде нещо. Малка пластмасова кутийка. Бен я отвори. Когато видя какво има вътре, зяпна от изумление.

— Уха! — възхитено изрева той. — Благодаря!

В кутийката лежеше часовник „Таймекс“ с мънички сребърни цифри и каишка от изкуствена кожа. Майка му го бе нагласила на точния час; ясно чуваше тихото цъкане на машинката.

— Божичко, страшно е гот!

Прегърна я с все сила и шумно я млясна по бузата. Тя се усмихна и кимна, неволно заразена от неговата раддст. После отново стана сериозна.

— Сложи го, носи го, пази го, навивай го, помни го и гледай да не го губиш.

— Дадено.

— Вече имаш часовник и нямаш повод за закъснение. Не забравяй както ти казах: не се ли прибереш навреме, полицията ще те търси по моя молба. Докато не хванат онзи негодник, дето убива дечица, не смей да закъсняваш и минутка, инак грабвам телефона.

— Да, мамо.

— И още нещо. Не искам да се разхождаш сам. Знаеш добре, че не бива да приемаш бонбони от непознати или да се качваш в чужди коли — вече се разбрахме, че не си глупак — при това си доста едричко момче, но един възрастен може да се справи с всяко дете, особено ако е луд. Щом отиваш в парка или в библиотеката, трябва непременно да си с приятел.

— Разбрано, мамо.

Тя отново се загледа през прозореца и въздъхна загрижено.

— Не е на добро, щом стават възможни такива страхотии. И изобщо в този град има нещо опасно. Открай време си мисля така. — Пак го погледна и веждите се сключиха. — Толкова често скиташ, Бен. Сигурно познавашвяско кътче на Дери, нали? Поне градската част.

Бен не си и въобразяваше, че познава всички кътчета, но все пак беше виждал доста от тях. А след неочаквания подарък беше готов да се съгласи с майка си, дори ако му кажеше, че Джон Уейн би трябвало да играе ролята на Хитлер в музикална комедия за Втората световна война. Кимна.

— Никога ли не си виждал нещо? — запита тя. — Нещо или някой… да речем подозрителен? Нещо необикновено? Нещо да те е уплашило?

И въодушевен от часовника, от обич към нея и от детинската радост, че съдбата му я вълнува (но същевременно леко изплашен от нейната неприкрита, свирепа загриженост), той едва не разказа за онова, което се случи през януари.

Отвори уста… и отново я затвори, тласкан от някаква неясна, ала могъща интуиция.

Какво бе това, което го накара да замълчи? Интуиция. Нещо повече… и нищо по-малко. От време на време всяко дете се догажда за тежката, сложна отговорност на обичта и усеща, че в някои случаи е по-милосърдно да премълчиш. Това бе една от причините да затвори уста. Но имаше и още нещо, далеч не тъй благородно. Мама можеше да стане строга. Дори властна. Не го наричаше „дебел“, а „едър“ (понякога уточняваше: „едър за възрастта си“) и когато останеше нещичко от вечерята, често му носеше пълна чиния, докато си пише домашните или гледа телевизия, а Бен започваше да яде, макар да се ненавиждаше затова с някаква мъглива частица от съзнанието си (ала не мразеше мама задето му поднася чинията; Бен Ханском никога не би си позволил да мрази мама; ако допуснеше в главата си даже за секунда подобно неблагодарно, отвратително чувство. Бог навярно щеше да го убие на място). А може би някаква още по-мъглива частица от съзнанието му — далечните Тибетски хребети в душата на Бен — подозираше скрити мотиви в това непрестанно подхранване. Дали беше само от обич? Нямаше ли и нещо друго? Едва ли. Но… все пак се питаше. Отгоре на всичко мама не бе разбрала, че той няма приятели. Това незнание го правеше недоверчив, караше го да се съмнява в нейната реакция. Кой знае какво би си помислила, ако разкажеше за станалото през януари. При това Бен вече не беше сигурен дали изобщо е станало нещо. Сигурно нямаше да е чак толкова зле да се прибира в шест и да си стои у дома всяка вечер. Можеше да чете, да гледа телевизия,

(да яде)

да си строи разни работи с конструктора. Но ако му се наложеше да виси тук по цял ден, щеше да стане много зле… а тъкмо това можеше да й хрумне след като чуеше разказа за онова, което бе видял — или си мислеше, че е видял — през януари.

Това бяха много странните причини Бен да преглътне разказа си.

— Не, мамо — каза той. — Виждал съм само мистър Маккибън да рови из чуждите боклуци.

Отговорът я накара да се разсмее — тя мразеше Маккибън заради симпатиите му към републиканците и „чернокапцие“ — и смехът сложи точка на разговора. През нощта Бен дълго остана буден, но този път не го плашеха мисли как ще се лута сам-самичък из жестокия свят. Чувстваше се обгърнат от закрилата на нейната обич докато лежеше под завивките и гледаше как лунните лъчи се леят през прозореца по креватчето и пода. Прехвърляше часовника от ухо на ухо, за да го чуе как тиктака, а после го вдигаше пред очите си и се взираше в призрачното сияние на циферблата.

Накрая заспа и засънува, че играе бейзбол с другите момчета на празния терен зад товарния гараж на братя Тракър. Току-що бе завършил победния бяг около игрището и се бе хвърлил върху последната база, прегръщайки всеки квадратен сантиметър от нея. Възхитените момчета го бъхтеха с всичка сила по гърба. После го грабнаха на ръце и го понесоха към мястото, където бяха захвърлили багажа си. В съня Бен преливаше от гордост и щастие… а сетне се озърна назад, към телената ограда между сгуриеното игрище и буренясалия склон, който се спускаше в Пущинака. Сред гъстите бурени и ниските храсти се мержелееше едва забележима фигура. На ръцете имаше бели ръкавици и държеше в едната връвчиците на грозд от балони. С другата му махаше приветствено. Бен не виждаше лицето на фигурата, но различаваше торбестия костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета и бухнала жълта джувка на врата.

Беше клоун.

Пуавилно, буатко Зайо, потвърди нечий призрачен глас.

Когато се събуди на следващата сутрин, Бен не си спомняше нищичко за съня, но възглавницата му беше влажна на допир, като че бе плакал насън.

7.

Такива мисли породи у Бен полицейският плакат, но докато пристъпваше към бюрото на библиотекарката, той се отърси от тях също тъй лесно, както кучето се отърсва от водата щом излезе на брега.

— Здрасти, Бени — каза мисис Старет.

И тя споделяше искрената симпатия на класната, мисис Дъглас, към Бен. Почти всички възрастни го харесваха, особено ако професията им налагаше от време на време да мъмрят децата — харесваха го защото беше учтив, тихичък, замислен, понякога даже забавен, само че съвсем кротко. И точно по същите причини повечето деца го смятаха за дрисльо.

— Омръзна ли ти вече ваканцията? — запита мисис Старет.

Бен се усмихна. Шегата беше типично в неин стил.

— Още не, защото ваканцията започна преди… — той погледна часовника си — един час и седемнайсет минути. Дайте ми още час, пък тогава ще видим.

Мисис Старет се разсмя и веднага закри устата си с длан, за да не нарушава тишината. После запита Бен дали ще се запише в лятната читалня и той потвърди. Тя му връчи картата на Съединените щати и момчето благодари най-учтиво.

След краткия разговор Бен тръгна между рафтовете, като от време на време изваждаше някоя книга, оглеждаше корицата и пак я връщаше на място. Изборът беше сериозна работа. Трябваше да внимава. Възрастните можеха да вземат каквото си щат, но за децата бройката беше ограничена до три книги. Избереше ли нещо тъпо, трябваше да се примири до следващото идване.

Най-сетне той си подбра „Булдозер“ и „Черният жребец“, а третата книга беше донякъде избор наслуки — „Огнени скорости“ от някой си Хенри Грегор Фелсън.

— Тая може да не ти хареса — подхвърли мисис Старет докато подпечатваше книгата. — Много е кървава. Препоръчвам я на младежите, особено ако наскоро са взели шофьорски книжки, защото ще ги накара да се позамислят. След подобно четиво някои може цяла седмица да карат малко по-бавно.

— Е, ще я попрелистя — каза Бен и отнесе книгите към една от крайните маси, за да е по-настрани от кътчето на Мечо Пух, където най-голямото козленце тъкмо разиграваше като маймуна горкия трол под моста.

Зачете се в „Огнени скорости“ и откри, че книгата не е много скапана. Хич даже не беше скапана. Разправяше се за едно момче, което умее да кара страхотно, само че някакъв досаден полицай все гледа да му попречи. Действието се развиваше в Айова и Бен с изненада узна, че там нямало никакви ограничения на скоростите. Страшно гот.

Някъде след третата глава той откъсна очи от книгата и забеляза едно съвсем ново табло. Най-отгоре имаше плакат (много си падаха по плакатите в тая библиотека), на който щастливо хлапе посягаше да поеме писмо от ръцете на щастливия раздавач. В БИБЛИОТЕКИТЕ МОЖЕ И ДА СЕ ПИШЕ, провъзгласяваше плакатът. ЗАЩО ДА НЕ НАПИШЕТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ОЩЕ ДНЕС? УСМИВКИТЕ СА ГАРАНТИРАНИ!

По жлебовете под плаката бяха подредени предварително подпечатани пощенски картички, пликове и листове със синьо изображение на библиотеката в горното ъгълче. Пликовете струваха пет цента, картичките — три. Листовете бяха по два за цент.

Бен опипа джобчето си. Оставаха му още четири цента. Той си отбеляза страницата в „Огнени скорости“ и тръгна към бюрото.

— Извинявайте, може ли да ми дадете една пощенска картичка?

— Разбира се, Бен.

Както винаги, мисис Старет бе очарована от сериозната му учтивост, но и леко се натъжи от безформената му фигура. Майка й навярно би казала, че момчето си копае гроба с нож и вилица. Подаде му картичката и продължи да го гледа докато се връщаше към мястото си. На масата можеха да се поберат шест деца, но Бен беше сам. Никога не го бе виждала с други момчета. Жалко, защото мисис Старет твърдо вярваше, че в душата на Бен Ханском се крият несметни съкровища. Те биха възнаградили щедро труда на кроткия, търпелив златотърсач… ала щеше ли някога да дойде такъв?

8.

Бен извади химикалката, щракна бутончето и без особени затруднения изписа адреса: Мис Бевърли Марш, Долна главна улица, Дери, Мейн. Не знаеше номера на къщата, но мама казваше, че след някоя и друга година обиколки из квартала повечето раздавачи научават адресите наизуст. Ако пощальонът на Долна главна улица успееше да отнесе картичката — чудесно. Ако ли не, посланието щеше да попадне в отдела за недоставени пратки и трите цента на Бен щяха да идат нахалост. Във всеки случай, картичката нямаше да се върне при него, защото не възнамеряваше да добави името и адреса си.

Държейки картичката с текста към себе си (не искаше да рискува, макар че не забелязваше наоколо нито едно познато лице), той взе няколко квадратни листчета от дъсчената кутийка до класьора с читателските картони. Отнесе ги на масата и се захвана да пише, да драска и пак да пише.

През последната учебна седмица в часовете по английски бяха изучавали как се пише хайку. Хайку беше особен вид японско стихотворение — кратко и стегнато. Мисис Дъглас обясни, че то трябвало да съдържа точно седемнадесет срички — ни повече, ни по-малко. Обикновено се концентрирало върху един ясен образ, свързан с определено чувство: печал, радост, носталгия, щастие… любов.

Идеята буквално очарова Бен. Обикновено часовете по английски му бяха приятни, макар че рядко изпитваше истински интерес. Можеше да се справя със съчиненията и уроците — и толкова. Но в идеята за хайку се криеше нещо, което разпали въображението му. Мисълта го изпълваше с радост досущ като обяснението на мисис Старет за парниковия ефект. Бен усещаше, че хайку е хубава поезия, защото си има структура. Нямаше никакви тайни правила. Седемнадесет срички, един образ, едно чувство и всичко е наред. Готово! Тая поезия беше ясна, практична, изцяло обвързана и очертана в рамките на собствените си правила. Даже думата му харесваше — плавно издишване, прекъснато като пунктирна линия от звука „к“ в крайчеца на небцето: хайку.

Косите й, помисли си той и отново я видя как слиза по училищните стъпала, а къдриците се развяват край раменете й. Слънцето сякаш не искреше по тях, а пламтеше отвътре.

След двадесет минути къртовски труд (с едно прекъсване, през което отскочи да си вземе още листчета за чернова), след множество варианти, зачерквания и замени на прекалено дълги думи, Бен стигна до крайния резултат:

Не беше във възторг от постижението си, но толкова можеше. Страхуваше се, че ако прекали със старанията и тревогите около стихотворението, съвсем ще се стегне и ще излезе нещо още по-калпаво. Или пък изобщо нищо няма да излезе. А не искаше да стане така. Мигът, в който Бевърли се спря и го заговори на стъпалата, беше нещо изключително. Искаше да го запечата в паметта си. Навярно Бевърли се прехласваше по някое голямо момче — от шести или може би даже от седми клас — и щеше да реши, че стихотворението е негово дело. Затова щеше да се зарадва и да съхрани спомена. Никога нямаше да узнае, че го дължи на Бен Ханском, но това не беше важно — нали той щеше да знае.

Бен преписа готовото стихотворение върху картичката (с печатни букви, като че не пишеше любовни стихове, а заплашително писмо за откуп), прибра химикалката в джоба си и пъхна картичката между страниците на „Огнени скорости“.

После стана, сбогува се с мисис Старет и тръгна към изхода.

— Довиждане, Бен — отвърна библиотекарката. — Приятна ваканция и недей да забравяш за полицейския час.

— Няма.

Той закрачи по остъкления коридор между двете сгради, усети приятната топлина сред прозрачните стени (парников ефект, мина му през ума) и навлезе в прохладата на библиотеката за възрастни. На един от вехтите, удобно тапицирани столове в читалнята седеше някакъв старец с „Дери нюз“ в ръка. Точно под летвичката, на която беше закрепен вестникът, се мъдреше огромно заглавие: ДЪЛЕС ПРЕДЛАГА АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ ДА ПОМОГНАТ НА ЛИВАН! Имаше и снимка на Айзенхауер, хванал за ръка някакъв арабин сред Розовата градина. Майката на Бен казваше, че през 1960 година ще изберат Хюбърт Хъмфри за президент и нещата в страната може отново да потръгнат. Бен нямаше много ясна представа от тия работи, но напоследък май започваше нещо наречено „рецесия“ и мама се боеше, че може да я изхвърлят от работа.

В долната половина на страницата имаше по-дребно заглавие: ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗДИРВА НЕИЗВЕСТЕН ПСИХОПАТ.

Бен отвори голямата врата и излезе навън.

Край стъпалата имаше пощенска кутия. Бен измъкна картичката от книгата и я пусна в процепа. Докато крайчето се изплъзваше от пръстите му, той усети тревожните удари на сърцето си. Ами ако някак узнае, че съм аз?

Не ставай тъпак, отвърна си сам, леко разтревожен от обаянието на тази мисъл.

Отдалечи се по Канзас стрийт, почти без да усеща къде стъпва. Не го интересуваше дали ще се спъне. В мислите му се зараждаше видение. Бевърли Марш се задава към него с широко разтворени сивозелени очи и червеникавата й коса е стегната на опашка зад гърба. Искам да ти задам въпрос, изрича въображаемото момиче, и трябва да се закълнеш, че ще ми кажеш истината. После му показва картичката. Ти ли написа това?

Страшно видение. Прекрасно видение. Бен искаше да го прогони. И същевременно не искаше никога да се разделя с него. Лицето му пламна отново. Вървейки като насън, той прехвърли книгите в другата ръка и взе да си подсвирква. Сигурно ще решиш, че съм ужасна, каза Бевърли, но мисля, че искам да те целуна. Устните й се разтвориха леко.

Изведнъж устните на Бен пресъхнаха и подсвиркването секна.

— Мисля, че и аз искам — прошепна той и на лицето му цъфна мечтателна, замаяна и безкрайно блажена усмивка.

Ако в този миг бе свел очи към тротоара, щеше да забележи, че край сянката му са се присламчили още три сенки; ако се бе ослушал, щеше да чуе как тракат подкованите ботуши на Виктор, следван от Бълвоча и Хенри. Но Бен не виждаше и не чуваше. Беше нейде далече, усещаше как по устните му меко се плъзват устните на Бевърли и плахо надигаше длани да погали ирландския огън в къдриците й.

9.

Както много други големи и малки градове, Дери не беше построен по план — просто бе израсъл малко по малко. Здравомислещи проектанти изобщо не биха го разположили на първоначалното му място. Центърът на Дери се намираше в долината на потока Кендъскиг, който пресичаше диагонално деловия квартал от югозапад на североизток. Останалата част от градчето бе плъзнала по околните хълмове.

Някогашните първозаселници бяха заварили долината мочурлива и обрасла с гъсти гори. Кендъскиг и реката Пенобскот, в която се вливаше, бяха чудесно удобство за пътуващите търговци, но носеха безброй беди на ония, които дръзваха да разположат прекалено наблизо къщите или нивята си — с Кендъскиг положението беше особено трагично, защото не минаваха три-четири години без потокът да излезе от коритото си. Заплахата от наводнения си оставаше реална и до днес, въпреки солидните суми, отделяни за защита от бедствия през последните пет десетилетия. Ако наводненията се предизвикваха само от потока, няколко бента биха могли да оправят нещата. Обаче имаше и други фактори. Например ниските, полегати брегове на Кендъскиг. Или това, че цялата гориста околност представляваше огромен водосборник. От началото на века насам в Дери се бяха случвали редица сериозни наводнения и едно катастрофално — през 1931 година. За беда почти цялото градче беше построено върху хълмове, прорязани от стотици малки потоци — между тях и потокът Торо, където бе открито тялото на Черил Ламоника. При обилни и продължителни дъждове те проявяваха неприятната склонност да преливат от руслата си. „Ако вали две седмици наред, цялото проклето градче ще хване синузит“ — бе казал веднъж таткото на Бил Пелтека.

На минаване през центъра Кендъскиг беше стегнат в бетонен канал, дълъг повече от три километра. След кръстовището между главната улица и Канал стрийт водите потъваха надолу и за около километър се превръщаха в подземна река, преди отново да излязат на бял свят в Баси парк. Канал стрийт съпровождаше потока чак до края на града. Повечето градски барове бяха подредени по нея като съмнителни типове при полицейска проверка и веднъж на всеки три-четири седмици се налагаше властите да вадят колата на някой пияница от водите, замърсени до убийствено ниво с активното съдействие на канализацията и промишлените дренажи. От време на време се случваше усърден въдичар да хване риба в канала, но трофеят неминуемо се оказваше уродлив мутант с негодно за ядене месо.

С помощта на Канала в североизточните квартали реката беше що-годе овладяна. Въпреки периодичните наводнения, по бреговете се развиваше оживена дейност. Хората се разхождаха покрай Канала, понякога даже ръка за ръка (разбира се, ако вятърът не духаше откъм водата, иначе противната воня лишаваше разходките от всякаква романтика), а на отвъдния бряг беше гимназията и срещу нея — Баси парк, където през лятото старшите скаути си устройваха лагери, а младшите ходеха на целодневни излети с огън и печене на шишчета. През 1969 година гражданите узнаха с отвращение и ужас, че разни хипита (един от тях даже си беше зашил отзад на джинсите националното знаме, но с него не се церемониха много-много и го изхвърлиха от града преди да е мигнал, педерастът му с педераст) се събират там да пушат хашиш и да си трампят хапчета. По това време Баси парк се беше превърнал в същинска аптека под открито небе. Чакайте само да видите какво ще става тепърва, казваха хората. Някой трябва да умре, чак тогава ще се наканят да ги разгонят. И разбира се, в крайна сметка някой умря — една сутрин намериха до Канала трупа на седемнайсетгодишно момче, чиито вени бяха натъпкани с почти чист хероин — на хлапашки жаргон това се нарича „бяла релсичка“. След този случай наркоманите взеха да избягват Баси парк и дори плъзна слух, че призракът на момчето още бродел край Канала. Естествено, слухът беше съвършено нелеп, но поне имаше полза от него, след като държеше настрани любителите на шемета и друсането.

Откъм югозападния край на града реката създаваше далеч по-сериозни неприятности. Там хълмовете бяха дълбоко раздрани от някогашното преминаване на огромен ледник и допълнително обезобразени от неспирната водна ерозия на Кендъскиг заедно с цялата му паяжина от притоци; на много места скалните пластове се подаваха като полузаровени динозаврови кости. Старите работници от общинската служба за поддръжка знаеха, че след първите по-сериозни есенни слани могат да очакват доста ремонти на тротоарите из югозападните квартали. От студа бетонът се свиваше, ставаше крехък и ненадейно скалите го разтрошаваха изотдолу, сякаш земята се мъчеше да излюпи някакви каменни рожби.

В оскъдния почвен слой най-добре се прихващаха растения с плитки корени и жилави стъбла — с други думи плевели и бурени, хилави дръвчета, ниски храсталаци и цели джунгли от отровен бръшлян, които се вкопчваха във всяка педя свободна земя. На югозапад започваше стръмно надолнище към местността, известна в Дери под името Пущинака. Този занемарен терен — който можеше да се нарече всякак, само не и пустинен — имаше размери около два и половина на пет километра. От едната му страна минаваше Канзас стрийт, от другата беше кварталът Олд кейп, застроен с бедняшки жилища. Канализацията в Олд кейп беше толкова калпава, че се носеха слухове за истински експлозии в тоалетни и отходни тръби.

По средата на Пущинака течеше Кендъскиг. Откъм северозапад градът се бе разраснал от двете му страни, но долу нямаше никакви признаци за цивилизация освен Помпена станция № 3 — общинската помпена станция за канализационните води. От птичи поглед Пущинака приличаше на грамаден зелен кинжал, насочен към центъра на градчето.

Цялата тази география и геология в момента се свеждаше за Бен само до смътното чувство, че от дясната му страна няма къщи; теренът се спускаше стръмно надолу. Като символична предпазна мярка покрай тротоара стърчеше паянтов белосан парапет, висок около метър. Бен чуваше тихия ромон на течаща вода; на този звуков фон продължаваше да се развива прекрасното му видение.

Той спря и се озърна към Пущинака, макар че все още си представяше очите на Бевърли и уханието на нейните коси.

От тук Кендъскиг се виждаше само като редки искрящи проблясъци сред гъстите дървесни корони. Някои момчета разправяха, че по това време на годината долу имало комари колкото лястовици; други твърдяха, че край реката започвали тресавища. Бен не вярваше за комарите, но мисълта за тресавища го плашеше.

Малко по-наляво кръжеше ято чайки, които от време на време се стрелваха надолу — там беше градското бунище. Заглушени от далечината, крясъците им се чуваха едва-едва. Отвъд низината започваха възвишения, по които се мяркаха ниските покриви на първите къщи от квартала Олд кейп. По-надясно като дебел бял пръст стърчеше Водонапорната кула. А точно под Бен от земята се подаваше ръждива дренажна тръба, разливаща по надолнището лъскаво поточе, което изчезваше сред гъсталака от храсти и ниски дръвчета.

Блажените фантазии за Бевърли изведнъж отлетяха, прогонени от далеч по-зловещо видение: ами ако сега, в тази секунда, пред очите му от тръбата се подаде мъртвешка ръка? Ами ако се обърне да потърси телефон или полицай, но вместо това открие пред себе си клоун? Смешен клоун в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета. Ами ако…

Нечия ръка се стовари върху рамото му и той изпищя.

Избухна смях. Бен се завъртя, прилепи гръб в белия парапет, отделящ кроткия, безопасен тротоар на Канзас стрийт от дивото буйство на Пущинака (парапетът изскърца пронизително) и видя пред себе си Хенри Бауърс, Бълвоча Хъгинс и Виктор Крис.

— Здрасти, Шкембо — каза Хенри.

— Какво искаш? — запита Бен, като се мъчеше да говори храбро.

— Искам да те набия — отвърна Хенри. Той сякаш обмисляше предстоящите действия трезво, дори малко печално. Но как само искряха черните му очи! — Трябва да те науча на нещо, Шкембо. Ти няма да възразяваш. Много си ученолюбив, нал тъй?

И той посегна напред. Бен бързо приклекна.

— Дръжте го, момчета!

Бълвоча и Виктор го сграбчиха за ръцете. Бен изписка. Писъкът беше малодушен и немощен като скимтене на заек, но просто нямаше как да го удържи. Моля ти се, Боже, не им давай да ме разплачат и да ми счупят часовника, отчаяно помисли Бен. Не знаеше дали ще се стигне до часовника, но беше напълно уверен, че ще заплаче — далеч преди да са свършили с него.

— Божке, ами че той квичи като прасе — каза Виктор и изви китката на Бен. — Нали е като прасе?

— Точно тъй — изкиска се Бълвоча.

Бен се задърпа — първо наляво, после надясно. Бълвоча и Виктор се поддаваха с лекота, пускаха го донякъде, после грубо го дръпваха назад.

Хенри хвана анцуга на жертвата и рязко го дръпна нагоре, разкривайки корема. Над колана на Бен провисна издута гънка тлъстина.

— Глей го кво е шкембе! — провикна се Хенри с изненада и отвращение. — Олеле Боже!

Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. Бен отчаяно се огледа за помощ. Не видя никого. Долу, в Пущинака зад гърба му, отекваха песните на щурци и далечните крясъци на чайките.

— Престанете додето е време! — каза той. Още не плачеше, но и това щеше да стане. — Додето е време, тъй да знаете!

— Иначе какво? — запита Хенри с жив интерес. — Я кажи, Шкембо. Иначе какво, а?

Ненадейно Бен си спомни за Бродрик Кроуфорд, който играеше ролята на Дан Матюс в „Пътен патрул“ — онзи негодник беше як, онзи негодник беше зъл, онзи негодник не цепеше басма никому — и от тази мисъл се разрида. Дан Матюс би подбрал тия копелета с колана си право през парапета — надолу по сипея към буренаците. Какъв ти колан — само с шкембето си би им видял сметката!

— Леле, какво е ревливо бебе! — изхили се Виктор.

Бълвоча му заприглася. Хенри се усмихна лекичко, но от лицето му не чезнеше сериозното, замислено изражение — почти печално в необичайния си унес. Това изражение ужасяваше Бен. То подсказваше, че този път може да не му се размине само с пердах.

Сякаш за да потвърди мисълта, Хенри бръкна в джоба на джинсите си и извади евтин автоматичен нож.

Ужасът избухна в гърдите на Бен. До този миг се бе мятал наляво-надясно; сега изведнъж се хвърли право напред. За част от секундата му се стори, че ще успее. Беше облян в пот, а двете момчета го държаха доста хлабаво. Бълвоча вече го стискаше за дясната китка само с крайчеца на пръстите, Виктор съвсем го изтърва. Още един напън…

Преди да се изтръгне, Хенри прекрачи насреща и го блъсна. Бен отлетя назад. Парапетът изскърца още по-остро и той усети как летвите се огъват под тежестта му. Бълвоча и Виктор го сграбчиха отново.

— А сега го дръжте здраво — каза Хенри. — Чухте ли ме?

— Дадено, Хенри — отвърна Бълвоча, но гласът му звучеше малко колебливо. — Не бой се, няма да ни избяга.

Хенри пристъпи напред и плоският му корем почти докосна шкембето на пленника. Бен го гледаше с широко разтворени очи, от които безсилно се лееха сълзи. Хванат! Хванат съм! — крещеше някаква частица от съзнанието му. Опита се да я накара да млъкне — изобщо не можеше да разсъждава сред тия вопли — ала тя не мирясваше. Хванат! Хванат! Хванат!

Хенри натисна бутона и от дръжката излетя дълго, широко острие, върху което беше гравирано името му. Връхчето заблестя под лъчите на яркото следобедно слънце.

— Сега ще те изпитвам — изрече Хенри спокойно и замислено. — Все едно, че си на черната дъска, Шкембо, и тежко ти, ако не си знаеш урока.

Бен плачеше. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите. От носа му се стичаха сополи и се събираха по горната устна. Библиотечните книги се валяха край нозете му. Хенри настъпи „Булдозер“, сведе за миг очи и отпрати книгата в канавката с един страничен замах на черния си войнишки ботуш.

— Ето ти първия въпрос от изпита, Шкембо. Ако на контролно някой ти рече: „Дай да препиша“, какво ще му отговориш?

— Да! — изрева незабавно Бен. — Ще кажа да! Готово! Дадено! Преписвай както си щеш!

Острието на ножа проряза пет сантиметра въздух и опря в корема на Бен. Беше студено като кубче лед, току-що извадено от камерата на хладилника. Бен изхлипа и сви корем назад, по-надалеч от ножа. За миг светът наоколо избледня. Устните на мъчителя му се движеха, но Бен не чуваше какво изричат. Хенри беше като телевизор с изключен звук, а светът се размазваше… размазваше…

Да не си посмял да припаднеш! — изпищя паникьосаното гласче. Ако припаднеш, той съвсем ще побеснее и може да те претрепе!

Светът отново се поизбистри в очите му. Видя, че Бълвоча и Виктор вече не се смеят. Двамата изглеждаха разтревожени… почти изплашени. Тази гледка му подействува като отрезвяваща плесница.

Те ненадейно откриват, че не са наясно какво е решил Хенри и докъде е способен да стигне. Сбъдват се най-лошите ти опасения, а може да стане и по-зле. Трябва да мислиш. Може да не си мислил никога до днес, може и в бъдеще да не мислиш, но сега трябва, на всяка цена. Защото очите му потвърждават, че двамата не случайно са нервни. Очите му издават, че е луд като дървеница.

— Отговорът е грешен, Шкембо — каза Хенри. — Ако просто някой си ти рече: „Дай да препиша“, дреме ми на оная работа какво ще му отговориш. Разбра ли?

— Да — отговори Бен и коремът му се разтресе от ридания. — Да, разбрах.

— Е, добре. Засега имаш един грешен отговор, но големите въпроси идват тепърва. Готов ли си за най-трудното?

— Ами аз… май че да.

По улицата бавно се зададе стар и прашен Форд модел 1951 година. На предната седалка вдървено седяха старец и старица като вехти манекени от изоставен магазин. Бен видя как старецът бавно извръща глава към него. Хенри пристъпи още по-близо, за да прикрие ножа. Бен усети натиска на връхчето върху кожата си, точно над пъпа. Все още беше студено. Невероятно, но факт — за толкова време не бе успяло да се затопли.

— Хайде де, извикай — каза Хенри. — После ще си вадиш от кецовете шибаните черва.

Лицата им бяха плътно едно до друго, като за целувка. Бен усети в дъха на Хенри аромат на плодова дъвка.

Колата отмина и продължи по Канзас стрийт все тъй бавно и тържествено, сякаш водеше празнично шествие.

— Добре, Шкембо, ето и втория въпрос. Ако на контролното аз ти кажа: „Дай да препиша“, какво ще ми отговориш?

— Да. Ще кажа да. Незабавно.

Хенри се усмихна.

— Добре. Тоя път не сбърка, Шкембо. А сега идва ред на третия въпрос: как да се уверя, че никога няма да забравиш?

— Ами… не знам — прошепна Бен.

Хенри пак се усмихна. Лицето му грейна и за миг стана почти красиво.

— Аз знам! — възкликна той, сякаш току-що бе направил велико откритие. — Аз знам, Шкембо! Ще си издялкам името върху тлъстия ти търбух!

Изведнъж Виктор и Бълвоча се разсмяха отново. За миг в гърдите на Бен се разля изумено облекчение и той си помисли, че всичко е било на ужким — тримата просто са разиграли грозна комедия, за да го побъркат от страх. Но Хенри Бауърс не се смееше и внезапно Бен разбра, че Виктор и Бълвоча се кикотят само защото на тях им е олекнало. Бяха уверени, че Хенри не може да говори сериозно. Само че грешаха.

Ножът се плъзна нагоре гладко, като по масло. По бледата кожа на Бен шурна струйка алена кръв.

— Хей! — викна Виктор. Възклицанието беше глухо, полупреглътнато от изненада.

— Дръжте го! — озъби се Хенри. — Да не сте го пуснали, чувате ли?

Сега по лицето му нямаше и следа от предишната сериозна замисленост — кривеше го злобна, сатанинска радост.

— За Бога, Хенри, недей да го режеш наистина! — изпищя Бълвоча с остър, почти момичешки глас.

Сетне събитията се развиха стремглаво, но Бен Ханском имаше чувството, че времето е забавило своя ход; сякаш всичко ставаше на отделни кадри, като поредица от снимки във фоторепортаж на списание „Лайф“. От паниката му нямаше и помен. Ненадейно бе открил в себе си нещо ново и тъй като това нещо не се нуждаеше от паника, то просто я погълна изцяло.

В първия кадър Хенри бе вдигнал анцуга чак до гърдите на Бен. От плитката отвесна резка над пъпа му се стичаше кръв.

Във втория кадър Хенри отново замахваше с ножа забързано, като обезумял полеви хирург под вражеска бомбардировка. Бликна още една струйка кръв.

Назад, помисли Бен с някаква хладна увереност, докато кръвта се просмукваше по кожата му под колана на джинсите. Трябва да бягам назад. Това е единствената посока, в която мога да се измъкна. Бълвоча и Виктор вече не го държаха. Въпреки заповедта на Хенри, двамата бяха отстъпили. Личеше, че са изплашени до смърт. Но ако Бен побегнеше, Бауърс щеше да го настигне.

В третия кадър Хенри съединяваше двата отвесни разреза с по-къса хоризонтална черта. Бен усети как кръвта пропива слипа му и плъзва по дясното бедро като лепкава диря на охлюв.

За момент Хенри отстъпи назад и се навъси съсредоточено като художник, който рисува пейзаж. След Н идва Е, помисли Бен и повече не му трябваше, за да пристъпи към действие. Той прекрачи напред и Хенри го блъсна. Бен се оттласна с крака, прибавяйки собствената си сила към удара на противника. Гърбът му се вряза в белосания парапет, който делеше Канзас стрийт от бездната на Пущинака. Същевременно Бен надигна десния си крак и рязко заби пета в корема на Хенри. Не го стори за отмъщение, просто искаше да увеличи скоростта на тялото си. Ала когато видя как по лицето на Хенри се изписва безпомощна изненада, в гърдите му бликна бистра и дива радост — чувството бе тъй мощно, че за момент се изплаши да не би връхчето на черепа му да експлодира от възторг.

Сетне парапетът се строши с пращене и пукот. Бен зърна как Виктор и Бълвоча подхванаха Хенри, за да не се стовари по задник в канавката край останките от „Булдозер“; това бе последното му видение преди сам да полети в пустотата. Рухна надолу с писък, към който се примесваше победоносен смях.

След миг се сгромоляса по гръб и задник на склона, малко под дренажната тръба, която бе видял преди малко. Имаше късмет — ако бе паднал върху нея, щеше да си строши гръбнака. Но за щастие се приземи на дебел слой бурени и папрат, тъй че почти не усети удара. Направи задно салто, усещайки как ръцете и краката му се премятат нейде отгоре. Озова се в седнало положение и продължи да се плъзга надолу като хлапе на огромна зелена пързалка. Анцугът се развяваше около шията му, ръцете му отчаяно диреха опора, ала само скубеха едри снопове орлова папрат и паламида.

Зърна как горният край на дерето се отдалечава с безумна скорост като в рисуван филм (просто не можеше да повярва, че преди малко е стоял там). Зърна как Виктор и Бълвоча зяпат подир него, а изумените им лица приличат на големи бели букви О. Намери даже време да съжали за библиотечните книги. След това нещо го блъсна с убийствена сила и Бен едва не си отхапа езика.

Бе налетял върху паднало дърво и то го задържа, като само по чудо не строши левия му крак. Стенейки, той пропълзя малко нагоре и се извлече от кривите клони. Намираше се някъде към средата на склона. Надолу храсталакът се сгъстяваше. По ръцете на Бен пробягваха тънки струйки вода от дренажната тръба.

Високо горе се раздаде крясък. Бен отново надигна глава и видя как Хенри Бауърс полита в пропастта с нож между зъбите. Приземи се на крака, с отметнато назад тяло, за да не загуби равновесие. Плъзна се, оставяйки две дълбоки бразди, сетне се втурна по надолнището с огромни скокове като някакаво непохватно кенгуру.

— Ха та увия, Хкемво! — крещеше Хенри през острието на ножа и Бен нямаше нужда да вика преводач от ООН, за да разбере, че това означава: Ще те убия, Шкембо!

— Ха та увия, туойта мамха!

И изведнъж с хладния генералски поглед, който бе придобил преди малко горе на тротоара, Бен откри какво трябва да стори. Успя да се изправи на нозе само миг преди врагът да връхлети — ножът вече беше в ръката на Хенри и сочеше право напред като войнишки щик. Смътно осъзна, че левият крачол на джинсите е раздран на парцали, а кракът му кърви далеч по-зле от корема… но засега кракът го крепеше, а това означаваше, че не е счупен. Е, поне се надяваше, че трябва да означава това.

Бен приклекна леко, за да запази нестабилното си равновесие и когато Хенри го сграбчи с едната ръка, а с другата завъртя ножа, той отскочи настрани. Загуби равновесие, но падайки протегна напред разранения си ляв крак. Пищялите на Хенри срещнаха препятствието и това мигновено го откъсна от земната твърд. Забравил страха си, Бен зяпна от възхита и страхопочитание. Хенри Бауърс сякаш летеше досущ като Супермен над падналото дърво. Беше протегнал ръце право напред, както правеше Джордж Рийвс в телевизионния филм. Само че за Джордж Рийвс полетът винаги изглеждаше нещо съвсем естествено — все едно че се къпе или обядва на верандата в задното си дворче. А Хенри изглеждаше тъй, като че някой му бе заврял горещ ръжен в задника. Беззвучно отваряше и затваряше уста. От ъгълчето на устните му излетя струя слюнка и Бен я видя как се лепва върху ухото на Хенри.

Сетне Хенри се сгромоляса. Ножът изхвърча от ръката му. Той се преметна през рамо, грохна по гръб и се плъзна сред храсталака с широко разкрачени нозе. Раздаде се крясък. Глух удар. После настана тишина.

Замаяният Бен седеше и гледаше смачканите храсталаци, където бе изчезнал Хенри. Изведнъж наоколо се затъркаляха буци и камъни. Пак вдигна очи нагоре. По склона слизаха Виктор и Бълвоча. Движеха се по-предпазливо, а следователно и по-бавно от Хенри, но само след трийсетина секунди щяха да го настигнат, ако не предприемеше нещо.

Бен изстена. Нямаше ли край това безумие?

Без да изпуска двамата от поглед, той се прекатери през падналото дърво и дишайки дрезгаво, на пресекулки, се затътри надолу по сипея. В ребрата му сякаш се впиваше нажежено острие. Езикът го болеше ужасно. Храстите вече стърчаха над главата му. В ноздрите му нахлу буйният зелен дъх на волно растящи плевели. Чуваше как нейде съвсем наблизо струйки вода подскачат с плясък и се провират между камънака.

Внезапно кракът му се подхлъзна и всичко започна отново — премяташе се, пързаляше се по гръб и корем, някакъв издаден камък раздра опакото на китката му, сетне профуча през трънлив храсталак, оставяйки по шиповете сивосинкави памучни парцалчета от анцуга и късчета месо от ръцете и бузите си.

Рзтърсен от един последен убийствен сблъсък, той спря и се озова седнал, с крака във водата. Тясно лъкатушно поточе се спускаше надясно и чезнеше в гъсталак от недорасли дървета; под клоните им изглеждаше тъмно като в рог. Озърна се наляво и видя Хенри Бауърс, проснат по гръб сред ручея. Между полуотворените му клепачи се виждаше само бялото на очите. От едното му ухо се стичаше кръв и по водата към Бен струяха тънички червени нишки.

О, Боже мой, убил съм го! О, Боже мой, аз съм убиец! О, Боже мой!

Забравяйки, че Бълвоча и Виктор го гонят по петите (или може би разбирайки, че ще забравят за намеренията си да го смажат от бой, щом видят бездиханните останки на своя Безстрашен Вожд), Бен прецапа пет-шест метра нагоре по течението към мястото, където лежеше Хенри с разпарцаливена риза, потъмнели мокри джинси и без единия ботуш. През мъглата в съзнанието си долавяше, че от собствените му дрехи не е останало кажи-речи нищо и че разнебитеното му тяло е цялото в синини и рани. Левият глезен изглеждаше най-зле; вече бе толкова подут, че разтягаше мокрия кец и за да облекчи непоносимите болки в него, Бен не вървеше, а се люшкаше като моряк през първия си ден на брега след дълго пътуване по море.

Приведе се над Хенри Бауърс. И изведнъж Хенри широко разтвори очи. Вкопчи се в глезена на Бен с изподрана, разкървавена ръка. Устните му се раздвижиха и макар че между тях излетя само треперлив свистящ дъх, Бен все пак разбра какво казва: Ще те убия, тлъсто лайно!

Хенри опитваше да се изправи, използувайки крака на врага вместо патерица. Бен отчаяно задърпа. Пръстите на Хенри се хлъзнаха надолу, после го изтърваха. Размахвайки ръце като вятърна мелница, Бен отлетя назад и тупна по задник за трети път през последните четири минути — национален, ако не и световен рекорд. Отгоре на всичко пак си прехапа езика. Наоколо плисна вода. За миг пред очите на Бен затанцуваха всички цветове на дъгата. Обаче не му пукаше нито за дъгата, нито за това дали наистина може да стане момиче, ако мине под нея. Щеше да се бори за жалката си тлъста кожа.

Хенри се претъркаля по корем. Помъчи се да стане. Падна. Успя да се надигне на ръце и колене. И накрая със залитане се изправи на крака. Впи в Бен страшния си черен поглед. Кичурите по челото му бяха клюмнали насам-натам като листата на царевични кочани след опустошителна буря.

Внезапно Бен се ядоса. Не, нещо повече. Побесня. Само преди десет минути вървеше по улицата с библиотечните книги под мишница, невинно си мечтаеше за целувките на Бевърли Марш и никому нищо лошо не правеше. А я го вижте сега. Само го вижте. Джинсите на парцали. Левият глезен — ако не счупен, то поне лошо навехнат. Целият крак изподран, езикът прехапан, върху корема — монограмът на проклетия Хенри Бауърс. Какво ще речете за тая дрислива съдба, драги спортни запалянковци? Но навярно не друго, а мисълта за библиотечните книги, които му бяха поверени, го тласна в атака срещу Хенри Бауърс. Изгубените библиотечни книги и представата как укоризнено ще го погледне мисис Старет, когато й каже. Каквито и да бяха причините — раните, навехнатият глезен, библиотечните книги или дори мисълта за мокрия и навярно съвсем нечетлив бележник в задния му джоб — важното бе, че повече не му трябваше, за да се хвърли в схватката. Шляпайки с подгизналите си кецове през плитката вода, той закуцука напред и ритна Хенри право по топките.

Хенри нададе ужасяващ ръждив вопъл, от който птиците по околните дървета се разлетяха с плясък. За миг постоя широко разкрачен, сграбчил чатала си с две ръце и впил изумен поглед в Бен.

— Ъх — изрече той с изтънял глас.

— Правилно — каза Бен.

— Ъх — изрече Хенри с още по-тъничък гласец.

— Правилно — повтори Бен.

Хенри бавно се свлече на колене — не падна, а по-скоро се сгъна като ножица. Продължаваше да се взира в Бен с недоумяващи черни очи.

— Ъх.

— Адски правилно — заяви Бен.

— Ъх! — изстена Хенри. — Топките ми. Ъх! Олеле, смаза ми топките. Ъх-ъх! — Вече започваше малко по малко да сбира силица и Бен взе да отстъпва крачка след крачка. Прилошаваше му от мисълта за онова, което бе сторил, но същевременно се чувствуваше омаян, едва ли не вцепенен от праведна гордост. — Ъх!… пакетът ми, твойта мама… ъх-ЪХ!… олеле, твойта мама, ТОПКИТЕ МИ!

Бен би могъл да остане на полесражението безкрайно дълго — може би дори докато Хенри се окопитеше и хукнеше да го гони — но точно в този момент над лявото му ухо се стовари камък и болката бе тъй дълбоко пронизваща, че преди да усети новата топла струйка кръв, той си помисли, че го е жилнала оса.

Завъртя се и видя другите двама да се задават към него с широки крачки по средата на потока. Всеки носеше по шепа заоблени речни камъни. Виктор замахна и Бен чу как камъкът профуча край ухото му. Приведе се, но в това време друг снаряд го улучи по дясното коляно и го накара да изкрещи от болка и изненада. Трети камък отскочи от дясната му скула и окото му се напълни със сълзи.

Той докуцука до отсрещния бряг и се закатери по него с цялата скорост, на която бе способен, като се вкопчваше в стърчащите коренища и изскубваше цели наръчи храсти. Добра се до върха (докато се прехвърляше през ръба, един прощален камък го цапардоса по задника) и бързо се озърна през рамо.

Бълвоча бе коленичил до Хенри, а Виктор стоеше на два-три метра от него и мяташе камъни; един от тях с големината на бейзболна топка се вряза в избуялите храсти край Бен. Не му трябваше да гледа повече; всъщност бе видял повече от достатъчно. И най-лошото — Хенри Бауърс отново се изправяше на крака. Досущ като новичкия му „Таймекс“, Хенри можеше да понесе солиден удар и пак да продължава да цъка. Бен се завъртя и напирайки с гърди през храстите закуцука в посока, за която се надяваше да е запад. Ако успееше да прекоси Пущинака до Олд кейп, можеше да изпроси от някого десет цента и да се прибере с автобуса. А стигнеше ли си у дома, щеше да заключи вратата, да зарови окървавените парцаливи дрехи дълбоко в боклука и кошмарът най-сетне щеше да свърши. Представи си как седи на креслото в хола изкъпан и чист, загърнат в пухкавата червена хавлия, гледа по телевизията мултфилми за патока Дафи и смуче мляко през ароматизирана ягодова сламка. Тая мисъл ще те крепи, мрачно си каза той и се затътри по-нататък.

Храстите го шибаха през лицето. Бен ги отмяташе настрани. Тръните го деряха като хищни нокти. Мъчеше се да не им обръща внимание. Отпред се появи равна площадка, покрита с черна, лепкава кал. Беше обрасла нагъсто с някакви подобни на бамбук растения и от земята се надигаше тежко зловоние. Докато гледаше блясъка на застоялата вода по-навътре в гъсталака, някаква зловеща мисъл

(тресавище)

плъзна като сянка из дълбините на съзнанието му. Не искаше да отива натам. Даже и да нямаше тресавище, калта като нищо щеше да му смъкне кецовете. Зави надясно, изтича покрай бамбуковия гъсталак и накрая попадна в истинска гора.

Дърветата, предимно могъщи ели, растяха навсякъде, бореха се безмилостно за място под слънцето, но за сметка на това храстите оредяха и Бен закрачи по-бързо. Вече нямаше представа накъде отива, ала поне се надяваше, че има значителна преднина в гонитбата. Дери обгръщаше Пущинака от три страни, а недовършеното удължение на магистралата преграждаше четвъртата. Рано или късно все щеше да излезе някъде.

В корема му пулсираше тъпа болка и той придърпа нагоре останките от анцуга, за да огледа какво е положението. Щом видя, неволно сбърчи вежди и изохка през зъби. Шкембето му приличаше на чудовищна топка за коледна елха — цялото в тъмночервена съсирена кръв и размазана зеленина от търкалянето по сипея. Побърза да смъкне анцуга на място. От грозната гледка му се повдигаше.

Скоро отпред долетя глухо бучене — равномерният тътен беше толкова нисък, че едва се долавяше. Някой възрастен, гонен само от мисълта да се пръждоса час по-скоро (комарите вече бяха открили Бен и изглеждаха доста едри, макар и не чак колкото лястовички), не би обърнал внимание на шума или просто би го пропуснал край ушите си. Но Бен беше малко момче и постепенно се окопитваше от преживяното. Свърна наляво и си проправи път през ниските лаврови храсти. Зад тях на метър над земята стърчеше горният край на бетонен цилиндър, широк около метър и двадесет. Отгоре го прихлупваше железен капак с дупка и надпис до нея: КАНАЛНА СЛУЖБА ДЕРИ. Шумът — отблизо наистина звучеше като тътен — долиташе нейде от дълбините.

Бен прилепи око върху отвора, но не видя нищо. Чуваше само бучене и далечен плисък на вода. Пое си дъх, лъхна го кисела, влажна воня на изпражнения и той се отдръпна с гримаса на отвращение. Най-обикновена канална шахта. Или може би комбинация от канал и дренажен тунел — имаше ги много в изтормозения от наводнения Дери. Скучна работа. И все пак съоръжението разбуждаше в гърдите му някаква странна тръпка. Отчасти това се дължеше на срещата с човешко творение сред тая занемарена и буренясала безпътица, но навярно го бе впечатлила и самата форма на стърчащия от земята бетонен цилиндър. Миналата година беше чел „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс — първо в комиксов вариант, а после и самата книга. Цилиндърът с продупчен железен похлупак му напомняше за кладенците, които водят надолу към царството на ужасните уродливи морлоци.

Бързо се отдалечи, дирейки отново западната посока. Добра се до малка поляна и взе да се върти, докато сянката му остана точно зад него, поне доколкото можеше да прецени. После пое право напред.

Пет минути по-късно отпред отново долетя ромон на вода… и гласове. Детски гласове.

Бен спря, ослуша се и внезапно чу зад гърба си други гласове, придружени от пукот на съчки. Позна ги веднага. Бяха гласовете на Виктор, Бълвоча и единствения, неповторимия Хенри Бауърс.

Изглежда, кошмарът все още не бе свършил.

Бен се озърна. Търсеше поне едно спокойно кътче на белия свят.

10.

След около два часа той излезе от скривалището си по-мръсен от когато и да било, но и мъничко поосвежен. Колкото и невероятно да изглеждаше, беше успял да дремне.

В мига, когато разбра, че тримата все още са по дирите му, Бен беше само на косъм от пълното вцепенение — като животинче, попаднало в блясъка на автомобилни фарове. Обземаше го парализираща леност. Мина му мисълта просто да легне на земята, да се свие като таралеж и да ги остави да правят каквото си щат. Идеята беше безумна, но кой знае защо изглеждаше някак удивително добра.

Ала вместо да се предаде, Бен закрачи напред към ромона на вода и детските гласове. Мъчеше се да различи отделните думи, да разбере какво казват — насочваше натам цялото си внимание, за да пропъди зловещото душевно вцепенение. Проект. Говореха за някакъв проект. Два гласа, единият даже му се струваше малко познат. Раздаде се плясък, последван от весел смях. Смехът го изпълни с мъчителен копнеж и той изведнъж осъзна с кристална яснота в колко опасно положение е изпаднал.

Ако попаднеше в ръцете на враговете, нямаше смисъл да въвлича в бедата си и други деца. Бен отново зави надясно. Както се случва понякога с едрите хора, той имаше извънредно лека стъпка. Мина толкова близо до двете момчета, че зърна как сенките им сноват насам-натам на фона на речния блясък, но те изобщо не го усетиха. Постепенно гласовете взеха да затихват зад гърба му.

Излезе на тясна, добре утъпкана пътека. Помисли дали да не поеме по нея, после поклати глава. Пресече я и отново потъна сред храсталака. Сега вървеше по-бавно, защото разгръщаше вейките вместо безогледно да си пробива път през тях. Все още се движеше успоредно на потока, край който играеха другите деца. Даже през гъстата преграда от храсти и дървета си личеше, че този поток е много по-пълноводен от предишния, където се бяха изтърсили двамата с Хенри.

Отпред тихичко бучеше още един бетонен цилиндър, укрит сред огромно вълмо от къпинови стъбла. Зад него започваше стръмният бряг на потока и точно там над водата надвисваше полуизкоренен, съсухрен от старост дъб. Оголени от течението, корените му стърчаха като кичури сплъстена коса.

С надеждата да не срещне буболечки или змии (но прекалено изморен, за да се вълнува кой знае колко от тая мисъл), Бен се провря отдолу и попадна в тясна пещерка. Облегна се назад. Някакъв корен го смушка в гърба като гневен пръст. Той се поразмърда и намери що-годе удобно положение.

След миг край дървото изскочиха Хенри, Бълвоча и Виктор. Беше се надявал да свърнат по пътеката, но явно нямаше късмет. Тримата постояха наблизо — толкова наблизо, че можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка от скривалището си.

— Бас държа, че ония ситни сополанковци са го видели — каза Бълвоча.

— Добре де, хайде да проверим — отвърна Хенри и тримата поеха назад. След няколко секунди Бен чу заплашителния му рев:

— Ей, дребосъци, кво правите тук, вашта мамка?

Последва някакъв отговор, но Бен не успя да схване нито дума — децата бяха твърде далече, а реката (Кендъскиг, разбира се) шумеше прекалено силно. Във всеки случай по гласовете личеше, че са изплашени. Мислено им изпрати своите съболезнования.

После Виктор Крис изрева нещо, което озадачи Бен:

— Глей го тоя шибан бент за дечурлига!

Бент за дечурлига? Банда дечурлига? Навярно не бе чул добре. Виктор сигурно казваше, че са срещнали някаква шибана банда дечурлига.

— Дай да му видим сметката — предложи Бълвоча.

Раздадоха се протестиращи гласове, последвани от болезнен писък. Някой се разплака. Да, съболезнованията изглеждаха напълно заслужени. Ония не бяха успели да го открият (поне засега) и си изкарваха яда на първите срещнати деца.

— Дадено, сега ще му видим сметката — съгласи се Хенри.

Плясъци. Викове. Взривове на тъпашки кикот от страна на Бълвоча и Виктор. Едно от по-малките деца изкрещя в безсилна ярост.

— Затваряй си плювалника, пелтек ситен — заповяда Хенри Бауърс. — За днес ми е писнало от лайна като тебе.

Отекна остър пукот. Звукът на течаща вода се засили, за миг прерасна в рев и отново затихна до предишния кротък ромон. Изведнъж Бен разбра. Бент за дечурлига, да, точно това бе казал Виктор. Децата — две или три, доколкото бе разбрал по гласовете им преди малко — строяха бент. Хенри и приятелите му току-що го бяха разрушили с ритници. Бен даже се досещаше кое е едно от момчетата. Единственият „ситен пелтек“ в цялото училище беше Бил Денброу от другия пети клас.

— Ама ние нали не ви се бъркаме в работата? — подвикна тъничък боязлив гласец и Бен разбра, че го е чувал преди, макар в момента да не се сещаше на кого принадлежи. — Защо правите така?

— Защото ми е кеф, скапаняко! — ревна Хенри.

До ушите на Бен долетя глух удар. След него болезнен писък. После ридания.

— Млъквай — сопна се Виктор. — Да си затваряш човката, че ще ти вържа ушите на панделка под брадата.

Риданията преминаха в задавено хълцане.

— Сега си тръгваме — каза Хенри Бауърс, — но преди това искам да узная нещо. Виждали ли сте през последните десетина минути един шишкав хлапак? Дебел, тлъст, целият в кръв и драскотини.

Отговорът бе толкова кратък, че не можеше да е друг освен отрицателен.

— Сигурен ли си? — запита Бълвоча. — Ако лъжеш, лошо ти се пише, тъй да знаеш.

— Си-си-сигурен съм — отговори Бил Денброу.

— Да вървим — каза Хенри. — Трябва да е прецапал оттатък.

— Чао-чао, момченца — провикна се Виктор Крис. — Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Шляпане. Отдалечаващият се глас на Бълвоча изрече нещо, но Бен не успя да разбере какво. Разплаканото момче отново се разхълца с пълна сила. Другото взе да го утешава. Бен реши, че са само двама — Бил Пелтека и пострадалият.

Полулегнал в укритието, той се вслушваше в гласовете на двете момчета край реката и заглъхващите звуци, които издаваха, че Хенри и дебелокожите му приятели си пробиват път през храстите към отсрещната страна на Пущинака. Слънчевите лъчи танцуваха пред очите му и хвърляха светли отблясъци по гъстата завеса от корени. В дупката беше мръсно, но и уютно… безопасно. Ромонът на реката пропъждаше тревогите. Даже плачът на невидимото момче го успокояваше. Болките и страданията постепенно заглъхваха, а откъм дебелокожите вече не долиташе нито звук. Щеше да поизчака, за да се увери, че не идват обратно, а после щеше да се оттегли към Канзас стрийт.

Чуваше подпочвения тътен на помпите — нещо повече, усещаше го: глухо равномерно бръмчене, което минаваше от земята по корена, на който се бе облегнал и проникваше в гърба му. Отново се сети за морлоците и тяхната гола белезникава плът; тя навярно миришеше като влажния зловонен въздух, който долиташе през отворите в железния капак. Помисли си за дълбоките им подземни кладенци с ръждиви скоби по стените. По някое време се унесе и мислите се превърнаха в сънища.

11.

Но не сънува морлоците. Сънува онова, което се бе случило през януари и което не бе посмял да разкаже на майка си.

Беше първият учебен ден след дългата коледна ваканция. Мисис Дъглас запита кой би желал да й помогне след часовете с подреждането на учебниците, върнати в края на миналия срок. Бен вдигна ръка.

— Благодаря ти, Бен — каза мисис Дъглас с ослепителна усмивка и той усети как вълна от топла радост пробягва чак до петите му.

— Гъзолизец — пошушна Хенри Бауърс.

Беше един от онези дни, които събират едновременно най-хубавото и най-лошото от зимата в Мейн — безоблачен, ослепително ясен, ала и тъй мразовит, че страх да те хване. Студът бе достигнал дванайсет градуса под нулата, а отгоре на това вееше хаплив, пронизващ до кости вятър.

Бен броеше и съобщаваше резултата на мисис Дъглас, която си водеше бележки (но нито веднъж не си направи труда да го провери, гордо забеляза той), после двамата пренасяха учебниците към библиотечния склад по дългите коридори, където сънливо бучаха тръбите на парното. Отначало из училищната сграда отекваха безброй шумове: затръшваха се шкафчета, в канцеларията тракаше пишещата машина на мисис Томас, на горния етаж кънтяха нестройните гласове на певческото дружество, откъм гимнастическия салон долитаха нервните глухи удари на баскетболна топка и мекото трополене на кецове върху полирания дървен под докато момчетата се редуват да стрелят по коша.

Малко по малко звуците замираха, а работата напредваше, докато и последният куп учебници бе отметнат (един липсваше, но мисис Дъглас подхвърли с въздишка, че няма значение, и без това всичките бяха станали на парцали). Вече не се чуваше нищо освен бученето на радиаторите, воя на вятъра и тихото шушшш-шушшш от метлата на мистър Фейзио, който почистваше коридора с дървени стърготини.

Бен се озърна през единственото тясно прозорче на библиотечния склад и видя, че небето бързо притъмнява. Часът беше четири следобед и скоро щеше да падне здрач. Облаци сух сняг прелитаха през ледената джунгла на игрището и въртяха вихрушки около замръзналите люлки, които вече нямаше да се раздвижат преди априлския южняк. По Джаксън стрийт не се мяркаше жива душа. Бен погледа още малко с надеждата да види как някоя кола пресича кръстовището на Уичъм стрийт, но движението бе замряло. Сякаш в Дери бяха загинали всички освен него и мисис Дъглас. Поне така изглеждаше оттук.

Озърна се към нея и с тръпки на истински страх разбра, че и тя изпитва точно същите чувства. Позна го по очите й. Бяха станали дълбоки, замислени и далечни — очи на дете, а не на четиридесетгодишна учителка.

Боя се, помисли Бен, и тя също. Но от какво се боим в действителност?

Не знаеше. После мисис Дъглас го погледна и се разсмя някак пресилено, като че за да прикрие смущението си.

— Задържах те до късно — каза тя. — Извинявай, Бен.

— Няма нищо.

Той заби поглед в обувките си. Беше мъничко влюбен в нея — не с прямата, всеотдайна обич, която бе изпитвал към първата си учителка мис Тибодо… но все пак я обичаше.

— Да бях с кола, щях да те откарам — каза тя, — но не съм. Съпругът ми ще намине да ме вземе около пет и четвърт. Ако ти се чака, можем…

— Не, благодаря — прекъсна я Бен. — Дотогава трябва да съм си у дома.

Не беше съвсем вярно, но изпитваше някакво странно нежелание да се срещне със съпруга на мисис Дъглас.

— А майка ти не може ли да…

— И тя няма кола — каза Бен. — Ще се оправя. До нас е само километър и половина.

— Не е много при хубаво време, но в тая виелица може да ти се стори ужасно далече. Ако ти стане студено, ще влезеш някъде да се постоплиш, нали, Бен?

— О, разбира се. Ще вляза в магазина „Костело“ да постоя край печката. Мистър Гедро няма да има нищо против. Не бойте се, днес съм с грейката. Нося си и новия шал, дето ми го подариха за Коледа.

Мисис Дъглас като че се поуспокои… после пак надзърна през прозореца.

— Толкова студено изглежда навън — каза тя. — Толкова… толкова неприязнено.

Думата му бе непозната, но той отлично разбра какво иска да каже. Нещо се бе случило току-що — какво?

Внезапно осъзна — беше я видял не просто като учителка, а като личност. Това се бе случило. Изведнъж бе зърнал лицето й под съвсем различен ъгъл и то се бе превърнало в нещо ново — лице на уморен поет. Представи си я как пътува към къщи със съпруга си, как седи в колата до него със скръстени ръце, как шумоли отоплението в купето, а той разказва за отминалия работен ден. Представи си я как готви вечеря. Мина му странна мисъл и от устните му бе готов да се отрони небрежният светски въпрос: Имате ли деца, мисис Дъглас?

— По това време на годината често си мисля, че човек не е създаден за да живее толкова далече от екватора — каза тя. — Във всеки случай, не чак на тия северни ширини.

После мисис Дъглас се усмихна и странното чувство почти изчезна — може би лицето й отново стана обикновено, или пък погледът на самия Бен се промени, но сега пак я виждаше както винаги… поне отчасти. Но за тебе тя вече никога няма да е съвсем същата, печално си помисли той.

— До пролетта ще се чувствувам състарена, а сетне отново ще се подмладя. Всяка година е така. Сигурен ли си, че ще се прибереш нормално, Бен?

— Няма проблеми.

— Да, навярно си прав. Ти си добро момче, Бен.

Той пак впи поглед в обувките си, изчерви се и в този миг я обичаше повече от всякога.

В коридора мистър Фейзио без да откъсва поглед от червеникавите стърготини му подхвърли:

— Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

— Непременно.

Стигна до шкафчето си, отвори го и измъкна грейката. Когато майка му настоя и тая зима да обува грейка, Бен беше ужасно нещастен, защото смяташе подобни дрехи за бебешка работа, но днес се радваше, че е отстъпил. Крачейки бавно към вратата, той дръпна ципа на якето, стегна здраво шнура на качулката и надяна дебелите ръкавици. Излезе навън, постоя на заснежената стълбищна площадка и чу как вратата щракна — и се заключи — зад гърба му.

Училището се гушеше унило под притъмняващата, някак нездрава небесна синева. Вятърът се засилваше. Ритмично и самотно потракваха железните ролки на пилона за знамето. Мразовитият въздух захапа топлото, неподготвено лице на Бен и бузите му веднага изтръпнаха.

Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

Той побърза да дръпне шала над носа си и заприлича на дребен и шишкав карикатурен разбойник. Из гаснещото небе се разливаха фантастично красиви багри, но Бен не се загледа в тях; беше прекалено студено. Закрачи по тротоара.

Отначало не изглеждаше чак толкова зле; вятърът духаше изотзад и даже като че му помагаше да бърза. Но щом стигна до Канал стрийт, трябваше да завие надясно — почти право срещу ледения напор. Сега вятърът сякаш го блъскаше назад… сякаш искаше да му стори нещо. Шалът го закриляше донякъде, но не съвсем. Очите му тръпнеха, влагата в носа му бе станала на ледена корица. Краката му се вкочаняваха. На няколко пъти трябваше да пъха ръцете си под мишници, за да ги постопли. Вятърът виеше, пищеше и от време на време съвсем заприличваше на човешки вик.

Бен изпитваше едновременно страх и възторг. Страхуваше се, защото едва сега разбираше книгите, в които героят умира от студ — например като в разказа „Да накладеш огън“ от Джек Лондон. Човек наистина можеше да замръзне до смърт в подобна нощ, когато температурата пада до двадесет и пет градуса под нулата.

Възторгът бе по-труден за обяснение. В него се смесваха самота и някаква неясна меланхолия. Бен осъзнаваше, че е навън; носеше се с крилата на вятъра, невидим за хората отвъд ярко осветените прозорци. Те бяха вътре — вътре, където е светло и топло. Не знаеха, че минава край тях; знаеше го само той. И това бе негова тайна.

Връхлитащият въздух бодеше с безброй мразовити иглички, ала бе чист и свеж. От носа на Бен равномерно изскачаха стегнати облачета бяла пара.

Залезът отмина, последните остатъци от деня гаснеха по хладната жълтеникаво-оранжева черта на западния хоризонт и високо в небето искряха с надменна красота първите диамантени звезди, когато Бен наближи Канала. Оставаха му само три пресечки и той бързаше да усети как топлината плъзва по лицето и краката му, раздвижвайки тръпнещата кръв.

И все пак… спря.

Каналът бе застинал в бетонното си корито като река от замръзнало розово мляко с неравна, напукана, мъглива повърхност. Не трепваше, ала бе съвсем като жив под оскъдните строги лъчи на зимната привечер; в него се криеше някаква неповторима и трудно обяснима красота.

Бен се завъртя и погледна на югозапад. Към Пущинака. Сега вятърът отново налиташе изотзад. Грейката се издуваше и плющеше. Около осемстотин метра от правото течение на Канала бяха заградени с бетонни стени; по-нататък бетонът изчезваше и реката се плъзваше из Пущинака, който през зимата напомняше призрачно царство от заскрежени къпинаци и щръкнали голи клони.

На леда долу стоеше човек.

Бен се взря в него и помисли: Долу може и да има човек, но може ли да е облечен тъй, както ми се привижда? Невъзможно, нали?

Човекът беше облечен с нещо като сребристобял клоунски костюм. Мразовитият вятър развяваше широката дреха. На краката му имаше грамадни оранжеви обувки, в тон с пришитите отпред помпони. В едната си ръка стискаше снопче връвчици, над които се издигаше грозд разноцветни балони и когато Бен забеляза, че балоните се реят насреща му, чувството за нереалност го обзе още по-силно. Той затвори очи, разтърка ги и погледна отново. Балоните продължаваха да се реят насреща.

В главата му отекна гласът на мистър Фейзио: Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

Халюцинация. Трябваше да е халюцинация или мираж, породен от някакъв нелеп атмосферен трик. На леда долу можеше да има човек; навярно имаше и теоретична възможност да е облечен в клоунски костюм. Но балоните не можеха да се реят към Бен, срещу вятъра. И все пак изглеждаше, че правят точно това.

Бен! — подвикна клоунът на леда. Бен си помисли, че гласът звучи само в съзнанието му, макар да имаше чувството, че го чува с ушите си. Искаш ли балонче, Бен?

В този глас имаше нещо тъй злокобно и страховито, че Бен искаше да хукне презглава към къщи, но краката му сякаш бяха залепнали за земята също като люлките в училищния двор.

Те се реят, Бен! Всички се реят! Вземи едно да опиташ!

Клоунът закрачи по леда на Канала към моста, където бе спрял Бен. Момчето го гледаше без да помръдва; гледаше тъй, както вцепенената птичка се взира в бавно приближаваща змия. Балоните би трябвало да се пукнат от лютия студ, ала не се пукаха; рееха се високо пред клоуна, макар че трябваше да се дърпат назад, към Пущинака… откъдето идваше зловещата твар, подсказа някаква частица от съзнанието на Бен.

Сетне Бен забеляза още нещо.

Гаснещият ден обливаше леда на Канала с розови отблясъци, ала клоунът не хвърляше сянка. Просто нямаше никаква сянка.

Тук ще ти хареса, Бен, каза клоунът. Вече беше толкова близо, че Бен чуваше тихото троп-троп на смешните му обувки по неравния лед. Тук ще ти хареса, обещавам, тук харесва на всички момченца и момиченца, които срещам, защото е като Острова на удоволствията от „Пинокио“ и Небивалата земя от „Питър Пан“; тук никога няма да пораснат, а всички дечурлига мечтаят за това! Хайде, ела! Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! О, ще ти хареса, Бен, и как само ще се рееш…

И независимо от страха Бен усети, че частица от душата му иска да си вземе балонче. Та кой друг ще има балон, дето се рее срещу вятъра? Кой изобщо е чувал за подобно нещо? Да… искаше балонче, искаше и да види лицето на клоуна, което в момента бе приведено към леда, сякаш за да се прикрие от свирепия вихър.

Какво ли би станало, ако точно в този миг сирената върху покрива на Общинската управа не бе възвестила, че е пет часа? Бен не знаеше… не искаше да знае. Важното бе, че сирената изсвири и леденият звук се вряза като удар на пикел в плътния зимен студ. Клоунът като че се стресна, надигна глава и Бен видя лицето му.

Мумията! О, Боже мой, това е мумията! — бе първата му мисъл, придружена от зашеметяващ ужас, който го застави да се вкопчи с все сила в парапета на моста, за да не припадне. Разбира се, това не беше мумията, не можеше да е мумията. О, знаеше, че има сума ти египетски мумии, но изпървом му бе хрумнало, че вижда оная мумия — прашното чудовище, изиграно от Борис Карлов във вехтия филм, който бе гледал по телевизията една късна вечер миналия месец.

Не, не беше оная мумия, не можеше да е тя, филмовите чудовища не са реални, всички го знаят, даже малките дечурлига. Но…

Това, по лицето на клоуна, не беше грим. Не беше и вълмо от обикновени бинтове. Вярно, имаше бинтове, предимно около шията и китките му, и вятърът ги развяваше назад, но сега Бен виждаше лицето на клоуна съвършено отчетливо. То бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата напомняше жестоко смачкана пергаментова маска, под чиито олющени бузи се крие съсухрена плът. Върху челото му зееше широка пукнатина, ала отвътре не протичаше и капчица кръв. Ухилените мъртвешки устни разкриваха мрачна паст, където зъбите стърчаха като надгробни камъни. Венците бяха разядени и черни. Очите не се различаваха, но нещо блестеше дълбоко в катранените бездни на сбръчканите очни кухини — нещо като хладните скъпоценни камъни в очите на свещените египетски скарабеи. И макар вятърът да духаше срещу клоуна, Бен имаше чувството, че долавя дъха на канела и подправки, на прогнили погребални одежди, обработени с незнайни билки, на пясък и кръв — тъй древна кръв, че отдавна е засъхнала на ръждиви люспести петна…

— Тук долу всички се реем — изграчи клоунът-мумия и Бен осъзна в нов пристъп на ужас, че съществото някак се е добрало до моста, сега стои точно под него и посяга нагоре с крива, съсухрена ръка, от която се лющят дълги ивици кожа, а кокалчетата прозират като пожълтяла от древност слонова кост.

Почти безплътен показалец погали бомбето на обувката му. Вцепенението се изпари незабавно. Бен хукна към края на моста, а сирената продължаваше да отеква в ушите му и заглъхна едва когато момчето се озова отвъд. Трябваше да е мираж, трябваше. Клоунът просто не би могъл да пристигне дотук толкова бързо, само за десетината секунди на сигнала.

Но страхът не беше мираж, не бяха мираж и горещите сълзи, които бликаха от очите му и само след секунда замръзваха по вледенените детски бузи. Той бягаше, трополейки с подметки по тротоара, а зад гърба си чуваше как мумията продължава да се измъква от Канала, как вкаменените древни нокти дращят по желязо и престарелите сухожилия скърцат като несмазани панти. Чуваше как дъхът свисти като суховей напред-назад из сгърчените ноздри, в които е останала не повече влага, отколкото в тунелите под Хеопсовата пирамида. Долови мириса на пясък и подправки от погребалните одежди и разбра, че след миг върху плещите му ще се стоварят безплътни ръце, ъгловати като конструкциите, които изграждаше с детския си строителен комплект. Ще го завъртят и той ще се вгледа в ухиленото сбръчкано лице. Мъртвешкият дъх ще го обгърне като пълноводна река. Мрачните очни кухини с мъждиво зарево в дълбините ще се сведат над него. Беззъбата уста ще зейне и Бен ще си получи балончето. О, да. Ще си получи всички балончета на света.

Но когато стигна до ъгъла на своята улица разплакан и задъхан, с безумно подскачащо в гърдите сърце, когато най-сетне се озърна през рамо, улицата бе пуста. Сводестият мост с ниски бетонни подпори и старомоден паваж също бе пуст. Оттук не можеше да види Канала, но усещаше, че дори и да можеше, не би забелязал нищо. Не; ако мумията не беше халюцинация или мираж, ако беше реална, щеше да дебне отдолу под моста — като трола в приказката за трите сърдити козлета.

Отдолу. Скрита отдолу.

Бен побърза към къщи, като се озърташе на всяка крачка додето вратата се захлопна зад гърба му и щракането на ключалката го увери, че е в безопасност. Обясни на майка си — тя беше ужасно изтощена от тежкия работен ден във фабриката и всъщност почти не бе забелязала отсъствието му — че е помагал на мисис Дъглас да преброи учебниците. После седна да вечеря — юфка и остатъци от неделната пуйка. На два пъти си поиска допълнително и с всяка нова порция мумията му се струваше все по-далечна и измислена. Не беше реална, такива неща не могат да бъдат реални, те оживяват само в късните телевизионни предавания или в съботните утринни прожекции, когато с малко повечко късмет можеш за четвърт долар да изгледаш два филма, а ако имаш още четвърт долар, можеш да си купиш цяла камара пуканки.

Не, не бяха реални. Чудовищата от телевизията, киното и комиксите не съществуваха в действителност. Освен ако си легнеш, а сънят не идва; освен ако излапаш и последните четири късчета шоколад, обвити в станиол и сложени под възглавницата като талисман против страховитите нощни чародейства; освен ако самото легло се превърне в тресавище от злокобни сънища, а навън вятърът вие и не смееш да погледнеш към прозореца, защото там може да има лице, прастаро ухилено лице, което не е изгнило, а просто се е съсухрило като ланско листо и очите му крият лъскави диаманти дълбоко в мрачните си кухини; освен ако зърнеш проядена костелива ръка, стиснала грозд балони: Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! Бен, о, Бен, как само ще се рееш…

12.

Бен се събуди със задъхан стон, все още обгърнат от съня за мумията, стреснат от гъстия вибриращ мрак наоколо. Подскочи, коренът престана да го подпира и ядосано го сръчка в гърба.

Зърна светлина и запълзя към нея. Озова се под лъчите на следобедното слънце, сред речния ромон и всичко си дойде на мястото. Не беше зима, а лято. Мумията не го бе отнесла в потайната си гробница; просто самичък се бе укрил от големите момчета в песъчливата яма под наклоненото дърво. Намираше се сред Пущинака. Хенри и приятелчетата му бяха потеглили безславно към града, след като си изкараха яда върху децата край реката, защото не бяха успели да открият Бен и да се окичат с бойни подвизи. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Бен унило огледа изподраните си дрехи. Голямо конско щеше да падне като се прибере у дома.

Беше поспал тъкмо колкото да се вдърви. Спусна се по стръмния бряг и закрачи покрай течението, като се мръщеше при всяка стъпка. Цял беше в синини и рани; имаше чувството, че в мускулите му някой барабани върху натрошено стъкло. По всеки квадратен сантиметър открита кожа бе засъхнала или все още засъхваше кървава корица. Момчетата с бента сигурно са си тръгнали, утеши се той. Не знаеше колко е спал, но дори да бе само половин час, срещата с бандата на Хенри навярно бе убедила Денброу и приятеля му, че ще е по-здравословно да се преселят нейде надалеч — например в Тимбукту.

Стиснал зъби, Бен упорито куцукаше напред, защото разбираше, че върнат ли се големите момчета, не ще има шанса да им избяга повторно. Всъщност вече почти не се вълнуваше.

Заобиколи близкия речен завой и спря за миг, гледайки право напред. Строителите на бента все още бяха тук. Единият наистина се оказа Бил Пелтека. Той бе коленичил до приятелчето си, което седеше, подпряно на отвесния бряг. Главата на второто момче беше отметната назад и адамовата му ябълка стърчеше като триъгълен чеп. Две струйки засъхнала кръв се спускаха от носа му по брадичката и шията. Пръстите на едната му ръка безсилно стискаха нещо бяло.

Бил Пелтека стреснато се озърна и видя неподвижния Бен. А Бен с ужас разбра, че нещо много лошо е сполетяло седналото момче; личеше, че Денброу е изплашен до смърт. Няма ли най-сетне да свърши този ден? — помисли си той с безпомощно отчаяние.

— Ще мо-мо-можеш ли да ми п-п-помогнеш? — запита Бил Денброу. — И-и-и-инх-х-халаторът му е п-п-празен. Мисля, че м-може да…

Лицето му застина, почервеня. Той се вкопчи в думата и взе да заеква като картечница. От устните му хвърчеше слюнка и трябваше почти тридесет секунди да повтаря „у-у-у-у“, докато Бен осъзна какво се мъчи да каже — че другото момче може да умре.

1.

Бил Денброу си мисли: По дяволите, та аз летя едва ли не в космоса; все едно, че съм седнал в артилерийски снаряд.

Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на „Конкорд“ (а може би „изстрелване“ е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен — обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.

Съседът го дразни. Той е шишкав и нечистоплътен, напръскал се е с нещо, което мирише на одеколон „Тед Лапидъс“, но ароматът не скрива характерния дъх на мръсотия и пот. Не обръща особено внимание и на левия си лакът, който от време на време с глух удар се врязва в ребрата на Бил.

Бил все не може да откъсне очи от електронния циферблат в предния край на салона. Цифрите показват колко бързо се движи този английски снаряд. В момента „Конкорд“ е достигнал обичайната си скорост, малко над Мах 2. Бил вади химикалка от джобчето на ризата си и натиска с нея бутоните на часовника-компютър, подарък от Одра за миналата Коледа. Ако циферблатът не греши — а Бил няма съвършено никакъв повод да го подозира в неточност — излиза, че се носят напред с тридесет километра в минута. Пита се защо ли му трябваше да го знае.

Прозорчето е мъничко и дебело като илюминатор на космическа капсула „Мъркюри“ и небето зад него изглежда не синьо, а мътно и пурпурно като в късна привечер, макар че още е пладне. Там, където се срещат морето и небосводът, линията на хоризонта е леко заоблена. Ето ме тук, мисли си Бил, седя с чаша Блъди Мери в ръката, някакъв мръсен дебелак ме ръчка с лакът, а аз наблюдавам със собствените си очи, че Земята е кръгла.

Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои — и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?

За Пущинака?

В главата му лумват светлини, грамадни сценични прожектори. Сякаш цели двадесет и седем години е седял в сумрачна театрална зала, очаквайки нещо да се случи и ето че то най-сетне започва. Ала сцената, която се разкрива част по част и прожектор по прожектор, не е някаква безобидна комедия от типа на „Арсеник и стари дантели“; за Бил Денброу тя е по-скоро като „Кабинетът на доктор Калигари“.

Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС… а аз съм отговарял погрешно.

Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.

Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: „Откъде черпите идеи?“ Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора — или поне да се преструват, че го дават — поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря — или да се преструва — много по-често.

„Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието — казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. — Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко… в под-подсъзнанието, ако приемете този израз.“

Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: „Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме.“

Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И…

… и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Той рязко трепва и този път неговият лакът се забива дълбоко в ребрата на тлъстия съсед.

— По-внимателно, братче — подхвърля дебелакът. — Тясно е, сам виждаш.

— Като спреш да ме ръчкаш с твоя, и аз ще спра да те ръ-ръчкам с м-моя.

Дебелакът го оглежда с кисело недоумение, сякаш иска да запита какво става, по дяволите. Бил просто се втренчва насреща му, докато накрая онзи промърморва нещо и извръща глава.

Кой е тук?

Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Той пак надзърта през прозореца и мисли: Ние се надбягваме с дявола.

По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.

Силвър. Неговият велосипед. Така го бе кръстил, като коня на Самотния Рейнджър. Грамаден германски велосипед със седемдесет сантиметрови колела. „Ще се претрепеш с това чудо, Били“ — каза баща му, но без особена тревога в гласа. Той като че не се вълнуваше от нищо след гибелта на Джордж. Преди това беше строг. Справедлив, но строг. А след нещастието гледаше всичко през пръсти. Можеше да говори като баща, да се държи като баща, но си оставаше само с говора и държанието. Сякаш все се ослушваше да чуе кога ще си дойде Джордж.

За пръв път Бил видя велосипеда през витрината на магазина „Коло-мото-дюкянче“ на Сентър стрийт. Беше се подпрял унило на стойката — грамаден, по-грамаден от всички други, грапаво мътен сред лъскавото им стадо, ъгловат там, където другите бяха заоблени, заоблен там, където те бяха прави. Върху предното колело висеше табелка:

Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие — не би могъл да се пазари с човека от „Коло-мото-дюкянчето“ даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена — двадесет и четири долара — изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца — пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.

Отначало Бил наистина едва не се претрепа. Първото яхване на Силвър приключи с умишлено падане, за да не се вреже в дъсчената ограда на края на улица Кошут (боеше се не толкова от сблъсъка, колкото от възможността да пробие оградата и да падне в Пущинака от двайсет метра височина). Онзи път му се размина с десетсантиметрова рана на лявата ръка. Има-няма седмица подир това спирачките му отказаха и той профуча с петдесетина километра в час през кръстовището на Уичъм и Джаксън стрийт — малко момченце, яхнало прашносив велосипеден мастодонт (Силвър можеше да бъде наречен сребрист само с енергични усилия на развинтеното детско въображение), по чиито предни и задни спици трещят като картечници здраво закрепени игрални карти — и ако в този миг се бе задала кола, Бил непременно щеше да замирише на пръст. Като Джорджи.

С идването на пролетта той овладяваше Силвър малко по малко. По онова време нито майка му нито баща му забеляза, че момчето всеки миг може да си строши главата. Предполагаше, че след първите няколко дни изобщо са престанали да обръщат внимание на велосипеда — за тях той беше просто вехта бракма с олющена боя, която в дъждовно време стоеше подпряна край стената на гаража.

Ала Силвър бе много повече от някаква си прашна вехта бракма. Нямаше вид, но летеше като вятър. Единственият истински приятел на Бил се казваше Еди Каспбрак и страшно си падаше по техниката. Той го научи как да оправи Силвър — кои болтове да стегне и да ги проверява редовно, къде да смазва зъбчатките, как да затегне веригата, как да сложи лепенка, ако спука гума.

„Трябва да му теглиш една боя“ — бе казал веднъж Еди, но Бил не желаеше да боядисва Силвър. Без сам да знае защо, той искаше да остави велосипеда такъв, какъвто си е. Колелото изглеждаше съвсем раздрънкано, сякаш някое небрежно хлапе редовно го е зарязвало под дъжда, и от пръв поглед човек очакваше цялото да се тресе, всичко по него да скърца, предавките да заяждат. Да, изглеждаше раздрънкано, но се носеше като вятър. Можеше…

— Можеше да надбяга и дявола — изрича той на глас и се разсмива. Дебелият съсед го поглежда втренчено; това е същият протяжен смях, който неотдавна накара Одра да изтръпне.

Да, изглеждаше скапана машинария с олющена боя, старомоден багажник над задното колело и антична тромба с черна гумена топка, затегната навеки за кормилото с ръждив болт колкото бебешко юмруче. Съвсем скапана.

Но летеше ли Силвър? Летеше ли? Божичко!

И добре че летеше, адски добре, защото тъкмо Силвър спаси живота на Бил Денброу през четвъртата юнска седмица на 1958 година — седмицата след първата му среща с Бен Ханском, седмицата след като тримата с Бен и Еди построиха бента, седмицата в която Бен, Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ и Бевърли Марш дотичаха в Пущинака след съботната сутрешна кинопрожекция. В деня, когато Силвър спаси живота на Бил, Ричи седеше отзад на багажника… тъй че колелото навярно бе спасило и него. Да, спомняше си и къщата, от която бягаха. Отлично си я спомняше. Проклетата къща на Нийбълт стрийт.

В онзи ден караше тъй, сякаш сам дяволът го гонеше по петите, о, да, ясна работа, ами че то си беше точно така. Някакъв дявол с лъскави очи като сребърни монети върху клепачите на покойник. Някакъв дърт дявол с безброй кървави зъби в зиналата паст. Но всичко това бе станало по-късно. Ако в онзи ден Силвър ги бе спасил двамата с Ричи, то навярно бе спасил и живота на Еди Каспбрак в деня, когато срещнаха Бен край жалките останки от разрушения бент в Пущинака. Хенри Бауърс — който изглеждаше тъй, сякаш току-що излизаше от боклукчийски камион — бе размазал носа на Еди, а сетне астмата го налетя с пълна сила и инхалаторът се оказа празен. Тъй че и в онзи ден героят пак беше Силвър — верният спасител.

Бил Денброу, който вече почти седемнадесет години не е яхвал велосипед, поглежда към прозорчето на самолета — през 1958 година подобен самолет би изглеждал невероятен, дори направо немислим извън страниците на научно-фантастичните списания. Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — мисли си той и стиска клепачи, за да задържи внезапно бликналите горещи сълзи.

Какво ли е станало със Силвър? Не помни. Тази част от сцената все още тъне в мрак; прожекторите тепърва ще блеснат натам. Може би няма значение. Може би има късмет, че е така.

Хай-йо.

Хай-йо, Силвър.

Хай-йо, Силвър,

2.

— НАПРЕЕЕД! — изкрещя той.

Вятърът отметна думите през рамото му като пърхащ копринен флаг. Тия думи излитаха звучно и мощно, с победоносен рев. Единствено те.

Настъпи педала по Канзас стрийт към центъра на градчето и отначало скоростта растеше бавно. Потеглеше ли веднъж, Силвър не си поплюваше, но да го подкараш беше работа и половина. Набирайки скорост, сивият велосипед представляваше изумителна гледка, досущ като грамаден самолет, който се засилва по пистата. Изпървом просто не можеш да повярваш, че такава тромава машинария някога ще се отдели от земята — идеята е абсурдна. Но сетне виждаш сянката под него и преди още да се зачудиш дали не е мираж, сянката изостава далече назад, а самолетът е във въздуха и прорязва синевата, строен и изящен като мечта в безметежен ум.

Такъв бе Силвър.

Отпред се зададе неголямо надолнище и Бил завъртя педалите още по-живо, заподскача нагоре-надолу, изправен над рамката на велосипеда. Много бързо се бе научил — след два-три удара на същата тази рамка по най-болезненото за едно момче място — че преди да яхне Силвър трябва да си придърпа гащетата колкото може по-нагоре. Наблюдавайки действието, по-късно през това лято Ричи щеше да каже: Бил го прави, защото мисли, че някой ден може да навъди челяд. Не ми се види много умна идея, ама — ехей! — какво толкова, може пък дечурлигата да се метнат на жена му.

Двамата с Еди бяха свалили седалката до най-ниското възможно положение и сега тя го блъскаше в кръста при всяко завъртане на педалите. Една жена, която плевеше цветните лехи пред дома си, засенчи очи с длан и се загледа подир него. Поусмихна се. Някога бе видяла маймуна да кара колело в цирка на Барнъм и Бейли — момчето с грамадния велосипед приличаше на нея. Току-виж се претрепало някъде, помисли тя докато се привеждаше над лехите. Прекалено е дребно за такова колело. Но реши, че не е нейна работа.

3.

Бил благоразумно реши да не спори когато големите момчета изскочиха от храстите като разярени ловци по дирите на звяр, който вече е разкъсал един от тях. Еди обаче побърза да си отвори устата и Хенри си изкара яда върху него.

Бил ги познаваше много добре — Хенри, Бълвоча и Виктор се славеха като най-големите хулигани в началното училище. На два-три пъти бяха пердашили едно от приятелчетата на Бил, Ричи Тозиър. Според него и самият Ричи си беше виновен донякъде; не случайно го наричаха Мръсната уста.

Веднъж през април Ричи подметна нещо за яките им, докато славната тройка пресичаше училищния двор. Яките бяха вдигнати, като на Вик Мороу в „Ученическа джунгла“. Бил, който седеше край сградата и безгрижно подхвърляше камъчета, не схвана точния смисъл на коментара. Хенри и приятелите му също… но колкото чуха им стигаше, за да се запътят към Ричи. Бил предположи, че момчето е искало да подметне забележката съвсем тихичко. Лошото бе, че Ричи изобщо не можеше да говори тихичко.

— Какво рече, ситна очиларко? — заинтересува се Виктор Крис.

— Нищо не съм рекъл — отвърна Ричи и това опровержение (плюс напълно оправданият израз на отчаяние и ужас по лицето му) би приключило цялата история. Само че устата на Ричи беше като полуопитомен жребец, който понякога съвсем безпричинно се впуска в галоп. Ненадейно от нея излетя: — Трябва да си изринеш калта от ушите, мой чорап. Да ти услужа ли с динамит?

Няколко секунди тримата гледаха смаяно, сетне го погнаха. Седнал край сградата, Бил стана безмълвен свидетел на цялата неравна надпревара — от старта до неминуемия финал. Нямаше смисъл да се меси; тримата галфони с радост биха натупали още едно момче след добрата загрявка.

Ричи тичаше диагонално през детската площадка, прескачаше ниските люлки, лъкатушеше сред по-високите и чак когато налетя върху металната мрежа между училищния двор и съседния парк, осъзна, че е попаднал в задънена улица. Опита да се прекатери, като отчаяно се вкопчваше в мрежата с пръсти и с връхчетата на гуменките и вече наближаваше върха, когато Хенри и Виктор Крис го докопаха — Хенри за якето, а Виктор за дъното на джинсите. Докато го откъсваха от оградата, Ричи се разпищя. После грохна по гръб на асфалта. Очилата му отхвръкнаха. Посегна към тях, но Бълвоча Хъгинс ги ритна и затова цяло лято едната им дръжка беше залепена с лейкопласт.

Бил болезнено сбръчка лице и побърза да мине от другата страна на сградата. Бе забелязал една от преподавателките в четвърти клас, мисис Моран, да тича към местопроизшествието, но знаеше, че ония ще имат време да спипат жертвата и додето учителката успее да се намеси, Ричи вече ще плаче с пълна сила. Рев-рев-ревльо, глей го ревливото бебе!

Бил сравнително рядко се спречкваше с тройката. Естествено, ония си правеха майтап със заекването му. Понякога шегите им преминаваха в жестокост; в един дъждовен ден, когато трябваше да обядват в гимнастическия салон, Бълвоча Хъгинс събори тенекиената кутия на Бил и я смаза с няколко удара на войнишкия си ботуш, превръщайки обяда му в пихтия.

— О-о-олеле Божке! — провикна се Бълвоча с подигравателен ужас, закривайки лицето си с длани. — И-и-извинявай за м-м-манджата, ска-ска-скапаняко!

И той се отправи с широка крачка към коридора, където Виктор Крис се подпираше на чешмичката пред момчешката съблекалня и се превиваше от смях с риск да си докара херния. Е, не беше чак толкова зле; Бил си изкрънка от Еди Каспбрак половин пудинг, а Ричи охотно се раздели с едно твърдо сварено яйце — драйфало му се от тия яйца, заяви той, а пък майка му през ден ги тъпчела в кутията.

Но във всеки случай не биваше да им се изпречваш на пътя, а за целта трябваше да бъдеш по-тих от тревата.

Еди забрави правилата и затова му размазаха физиономията.

Докато големите момчета слизаха надолу и прегазваха реката, той не изглеждаше много зле, макар че носът му течеше като чешма. Когато съвсем си накваси кърпата с кръв, Бил му подаде своята, после го накара да сложи ръка на врата си и да отметне глава назад. Спомняше си, че майка му караше Джорджи да прави така, защото понякога му течеше кръв…

О, колко болезнен бе споменът за Джордж.

Най-сетне стихна и последният звук от провирането на стадото дангалаци през Пущинака, носът на Еди постепенно засъхна — и чак тогава дойде ред на астмата. Той взе да се задъхва, пръстите му немощно се разтваряха и свиваха, а диханието едва-едва свистеше и пърхаше в гърлото му.

— По дяволите! — изпъшка Еди. — Астма! Божичко!

Той заопипва с треперещи ръце за инхалатора и най-сетне го измъкна от джоба си. Приличаше на шишенце препарат за миене на прозорци с пръскалка отгоре. Еди пъхна пръскалката в устата си и натисна спусъка.

— По-добре ли си? — тревожно запита Бил.

— Не. Празен е.

И Еди се втренчи в Бил с разширени от ужас очи, които сякаш говореха: Загазих, Бил! Загазих!

Празният инхалатор се търкулна от пръстите му. Реката продължаваше да ромоли, без да се интересува дали Еди Каспбрак ще диша или не. През главата на Бил прелетя нелепата мисъл, че дангалаците имаха право — бентът си беше детинска работа. Но нали се забавляваха, дявол да го вземе. Изведнъж в гърдите му пламна глуха ярост, че всичко трябваше да свърши така.

— Н-не се па-па-панирай, Е-еди — каза той.

Около четиридесет минути седя край Еди с надеждата, че астмата всеки миг ще отстъпи, ала постепенно го обземаше безпокойство. Когато се появи Бен Ханском, безпокойството вече бе прераснало в истински страх. Пристъпът не само че не отслабваше, но и се влошаваше. А до аптеката на Сентър стрийт, откъдето Еди си взимаше лекарства, имаше почти пет километра. Ами ако изтичаше дотам и на връщане завареше Еди в безсъзнание? В безсъзнание или

(без глупости моля те недей да мислиш такива работи)

или дори мъртъв, безмилостно настоя мисълта.

(като Джорджи мъртъв като Джорджи)

Не ставай тъпак! Няма да умре!

Да, навярно нямаше да умре. Но какво щеше да прави, ако на връщане завареше Еди в скалична смърт? Бил знаеше всичко за скаличната смърт; сам се бе досетил, че думата е измислена от сърфистите в Хавай, дето се носят върху приливните вълни и вечно внимават да не изхвръкнат на някоя скала. Нормално — в края на краищата, какво друго е скаличната смърт, освен грамадна вълна, която ти грабва мозъка и го запокитва върху скалите? В разните докторски сериали от типа на „Бен Кейси“ хората редовно изпадаха в скалична смърт и понякога си оставаха там въпреки всички ядосани крясъци на главния герой.

И затова той седеше до Еди, макар да знаеше, че с това не му помага, че трябва да бърза към аптеката, ала просто нямаше сили да го напусне. Някаква неразумна, суеверна частица от съзнанието му беше уверена, че щом обърне гръб, Еди тутакси ще изпадне в скалична смърт. После се огледа нагоре по течението и видя неподвижния Бен Ханском. Разбира се, Бил знаеше кой е това; макар и печална, славата на най-дебело момче в цялото училище си остава слава. Бен учеше в другия пети клас. Понякога Бил го виждаше в междучасията да стои настрани — най-често в някое ъгълче — с книга в ръка и да нагъва закуска, която си носеше в торбичка с размерите на чувал за пране.

Щом го видя сега, Бил помисли, че Бен изглежда по-зле и от Хенри Бауърс. Невероятно, но факт. Трудно му бе даже да си представи през какви ли епични сражения са минали тия двама. Косата на Бен стърчеше на кални чорлави фитили. Пуловерът или анцугът — не личеше какво е било тази сутрин, но вече нямаше абсолютно никакво значение — приличаше на сплъстена дрипа, омазана с гнусна смес от кръв и трева. Джинсите му бяха раздрани до коленете.

Бен срещна погледа на Бил и боязливо отстъпи назад.

— Не-не-не-е-дей да б-б-бягаш! — извика Бил и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не замисля нищо лошо. — Т-т-трябва ни пъ-пъ-помощ.

Продължавайки да го гледа боязливо, Бен пристъпи напред. Куцаше ужасно, сякаш и двата му крака бяха изкълчени.

— Отидоха ли си? Бауърс и останалите, искам да кажа.

— Дъ-дъ-да — отвърна Бил. — Слушай, ще мо-о-жеш ли да постоиш при моя п-п-приятел докато му донеса ле-ле-е-карството? Той е болен от а-а-а-а…

— Астма ли?

Бил кимна.

Бен се приближи към останките от бента и с болезнено пъшкане коленичи до Еди, който лежеше по гръб с полузатворени очи и отчаяно се мъчеше да диша.

— Кой го удари? — запита Бен след дълго мълчание. Надигна глава и Бил видя по лицето на дебелото момче същия безпомощен гняв, който сам бе изпитал преди малко. — Хенри Бауърс ли беше?

Бен кимна отново.

— Така си и мислех. Дадено, бягай. Аз ще стоя при него.

— Бла-бла-благодаря.

— О, няма защо да ми благодариш — каза Бен. — Ако искаш да знеш, аз съм виновен, задето ви се натресоха на главите. Бягай. И по-бързичко, че за вечеря трябва да съм си у дома.

Бил хукна без повече приказки. Искаше му се да каже на Бен да не го взима присърце — нямаше вина за станалото, както и Еди нямаше вина, че допусна глупостта да се раздрънка. Типове като Хенри и приятелите му бяха природно бедствие, което само чака удобен момент, за да се разрази; в детския свят те заемаха мястото на смерчовете, наводненията и градушките. Искаше да каже всичко това, но в момента беше зациклил толкова зле, че подобна реч щеше да му отнеме поне двайсет минути, а дотогава Еди можеше да изпадне в скалична смърт (и това бе научил от „Бен Кейси“ — човек не попада, а изпада в скалична смърт).

Втурна се надолу по течението и само веднъж погледна назад. Видя как Бен Ханском с мрачна решителност събира камъни край водата. За момент Бил се зачуди защо ли го прави, после разбра. Складираше боеприпаси. За в случай, че ония се върнат.

4.

Пущинакът нямаше тайни за Бил. Цяла пролет бе играл тук, понякога с Ричи, понякога сам, а най-често с Еди. В никакъв случай не можеше да каже, че е изследвал цялата територия, но знаеше как да се добере от Кендъскиг до Канзас стрийт и в момента правеше тъкмо това. Излезе край дървения мост, по който Канзас стрийт пресичаше едно от безименните поточета, извиращи от градската дренажна система, за да се влеят долу в реката. Силвър го чакаше под моста, вързан с канап за една от подпорите, за да не му се мокрят гумите.

Бил размота канапа, натъпка го в пазвата си и с нечовешки усилия помъкна велосипеда нагоре към тротоара, при което се изпоти, задъха и на два пъти тупна по задник.

Ала най-сетне улицата бе достигната. Бил преметна крак над високата рамка.

И както винаги, щом възседна Силвър, той се преобрази.

5.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

Думите отекнаха по-басово от нормалния му глас — в тях се долавяше едва ли не гласът на мъжа, в който щеше да се превърне след време. Силвър бавно набираше скорост и същевременно се засилваше плющенето на игралните карти, закрепени по спиците с щипки за пране. Бил стоеше прав върху педалите, стиснал здраво кормилото с китките навътре. Приличаше на човек, който се напъва да вдигне непосилна тежест. Жилите по врата му се изпъваха като въжета. Вените по слепоочията му пулсираха. Разтрепераните му устни се кривяха надолу в мъчителна гримаса докато той водеше познатата битка срещу масата и инерцията, напрягайки сетни сили, за да подкара Силвър.

И както винаги, резултатът си струваше труда.

Силвър ускори ход. Къщите вече не пъплеха, а плавно прелитаха наоколо. Отляво, където Канзас пресичаше Джаксън стрийт, освободеният Кендъскиг се преливаше в Канала. Отвъд кръстопътя Канзас стрийт слизаше стръмно към Сентър стрийт и главната улица — там бе деловият квартал на Дери.

Тук улиците се пресичаха начесто, но всички стопове даваха предимство на Бил, а колкото до възможността в един прекрасен ден някой водач да профучи покрай знака и да го размаже на кървава пихтия върху асфалта — и през ум не му минаваше подобно нещо. Пък и едва ли щеше да промени поведението си. Би могъл да го стори в по-ранен или по-късен етап от своя живот, но сегашната пролет и ранното лято бяха за него странно, буреносно време. Бен би се изумил, ако някой го запиташе дали е самотен; Бил също тъй би се изумил, ако някой го запиташе дали не си играе със смъртта. Ра-ра-разбира се, ч-ч-че не! — би отвърнал той незабавно (и с възмущение), ала това не променяше факта, че със затоплянето на времето спусканията му към центъра по Канзас стрийт все по-силно наподобяваха атака на японски камикадзе.

Тази отсечка от Канзас стрийт беше известна под името Горната миля. Бил я преодоля с максимална скорост, приведен над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха. С една ръка стискаше напуканата гумена топка на тромбата, за да предупреждава непредпазливите минувачи, а рижата му коса буйно се вееше назад. Плющенето на картите бе прераснало в монотонен рев. Мъчителната гримаса се превръщаше в широка идиотска усмивка. Жилищата отдясно отстъпиха място на стопански сгради (предимно складове и колбасарски работилници), замъглени от страховитата, но и опияняваща бързина. С крайчеца на окото си зърна отляво огнени отблясъци по водите на Канала.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — победоносно изкрещя той.

Силвър прелетя през първия бордюр и както ставаше почти винаги на това място, краката му се откъснаха от педалите. Сега се носеше по инерция, изцяло отдаден във властта на онова незнайно божество, което е поело неблагодарната задача да закриля малките момчета. Свърна по улицата, надхвърляйки навярно с двайсетина километра официално разрешената скорост от четиридесет километра в час.

Всичко оставаше зад гърба му — заекването, безжизнената болка в очите на баща му, докато се тутка с някаква работа из гаража, ужасяващата гледка на прашоното пиано със затворен капак в горната стая — прашно, защото майка му вече не свиреше. За последен път бе изсвирила три методистки химна преди погребението на Джордж. Джордж, който излиза под дъжда с жълтата си мушама, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче; мистър Гарднър, който влиза след двадесет минути, носейки детското телце в окървавено одеяло; пронизителният писък на майка му. Тревогите изчезваха. Той беше Самотният рейнджър, беше Джон Уейн, беше Бо Дидли, беше въплъщение на всички свои кумири, а не някакво си хлапе, което плаче, бои се и иска да иде при мъ-мъ-мама.

Силвър летеше и Бил Пелтека летеше с него; ъгловатата им сянка ги гонеше по петите. Заедно профучаха по Горната миля сред трясъка на игралните карти. Бил отново настъпи педалите и завъртя с все сила; копнееше да се понесе още по-бързо, да достигне някаква въображаема скорост — не на звука, а на спомените — и да разкъса бариерата на страданието.

Хвърчеше стремглаво, приведен над кормилото; хвърчеше тъй, сякаш искаше да надбяга самия дявол.

Отсреща стремително се задаваше кръстовището на Канзас стрийт, Сентър стрийт и главната улица. Ужасно място с еднопосочно движение, противоречиви пътни знаци и светофари, които би трябвало да са синхронизирани, но не бяха. Според една миналогодишна уводна статия на „Дери нюз“, резултатът напомняше някаква сатанинска въртележка.

Както винаги, Бил бързо стрелна очи насам-натам, за да прецени движението и да открие пролуки. Ако сбъркаше в преценката — ако заекнеше, образно казано — отиваше право в болницата или в моргата.

Вряза се на червено в ленивия трафик, който задръстваше кръстовището и свърна надясно, за да избегне удара с грамаден вехт Буик. С един светкавичен поглед през рамо се увери, че средното платно е свободно. Пак погледна напред и видя, че след около пет секунди ще се размаже върху задницата на някакъв пикап, спрял насред пресечката, докато иззад волана плешив тип с физиономията на Айзенхауер протягаше шия навън да огледа пътните знаци и да разбере дали пък случайно не е поел по грешен път, който ще го откара нейде в Маями Бийч.

Дясното платно беше заето от междуградския автобус Дери-Бангор. Независимо от това Бил отби натам и с шейсет и пет километра в час профуча през пролуката между пикапа и автобуса. В последната секунда рязко изви глава като ентусиазиран войник при команда „Равнис“, за да спаси зъбите си от страничното огледало на пикапа. Горещите изгорели газове от ауспуха на автобуса нахлуха в гърлото му като глътка силен алкохол. Чу как едната ръкохватка с тъничко скърцане прорязва дълга бразда в лъскавия алуминий на шофьорската врата. За миг зърна лицето на самия шофьор, пребледняло като платно под каскетчето с надпис „Автобусна компания Хъдсън“. Човекът размахваше юмрук и крещеше нещо. Едва ли му честитеше рождения ден.

Три престарели дами пресичаха главната улица от Ню Ингланд Банк към „Всичко за нозете“. Чуха оглушителния трясък на игралните карти и се озърнаха. Челюстите им провиснаха от изумление, докато само на педя от тях прелиташе като мираж дребно момченце върху грамаден велосипед.

Най-лошата — но и най-добрата — част от пътуването вече отминаваше. Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи. Не бе попаднал под колелата на автобуса; не бе претрепал нито себе си, нито трите стари дами с техните пазарски чанти и чекове от Социалната осигуровка; не се бе размазал върху раздрънкания Додж на плешивия Айзенхауер. Отпред отново се зададе нагорнище и скоростта бавно гаснеше. А заедно с нея гаснеше и още нещо — о, нека го наречем желание, защо пък не? Всички мисли и спомени довтасваха изотзад — здрасти, Бил, ехей, без малко да те изпуснем за момент, но вече пак сме тука — догонваха го, катереха се по ризата, скачаха в ухото му и се хлъзваха към мозъка като хлапета по пързалка. Усещаше как хлътват по обичайните си места, как трескавите им телца се блъскат едно в друго. Уха! Ех-ха! Ето ни пак в главата на Бил! Я сега да си помислим за Джордж! Дадено! Кой ще започне?

Прекалено много мислиш, Бил.

Не… бедата не беше там. Лошото беше, че си въобразява прекалено много.

Зави по алеята Ричард и след малко излезе на Сентър стрийт. Караше бавно, усещайки как потта се стича по косата и гърба му. Спря пред аптеката, скочи от Силвър и влезе.

6.

Ако беше преди смъртта на Джордж, Бил би заговорил с мистър Кийн независимо от затрудненията. Аптекарят не спадаше към най-благите хора — поне така си мислеше Бил — но проявяваше търпение и не си правеше шеги. Ала сега заекването му съвсем се бе влошило, а се боеше, че ако не побърза, с Еди може да стане нещо страшно.

Затова щом мистър Кийн рече: „Здравей, Бил Денброу, с какво мога да ти бъда полезен?“, Бил грабна някаква рекламна диплянка за витамини, обърна я и надраска на гърба: Двамата с Еди Каспбрак играехме в Пущинака. Хвана го лош пристъп на хасма, искам да кажа, че едвам диша. Може ли да ми дадете лекарство за енхалатора?

Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.

— Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.

Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:

— Това ще оправи нещата.

— Бла-благодаря — каза Бил. — С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ…

— Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.

Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатораа в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? — зачуди се мистър Кийн. — Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам.

Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.

Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела — гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да… щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада — не с радост, а с подозрение — от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя „ХидрОкс Аерозол“ за детето и понякога се изкушаваше да го стори… но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.

Евтино? Ами да! „ХидрОкс Аерозол“ (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.

7.

Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нанагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.

Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или… най-лошото… човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.

Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух — макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек, а останалите двама са жертви на „подражател“. Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.

Бил смяташе, че всички са убити от един човек… ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му — тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха — те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?

Не знаеше, но вярваше — както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила — че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.

Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.

— Леле братче, страшно си бърз — каза Бен и се изправи. — Чаках те най-рано след половин час.

— Имам бъ-бъ-бързо к-колело — отвърна Бил с нескрита гордост.

За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.

Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.

— Г-г-готов си, Е-е-еди.

Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.

— Божичко! Яката е закъсал, нали?

Бил кимна.

— По едно време бая се уплаших — тихо каза Бен. — Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.

— Туй м-май беше за е-е-епилепсия.

— А? Да бе, сигурно си прав.

— К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч — каза Бил. — Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.

Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.

— Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.

— Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? — запита Бен.

Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.

— Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.

— Ами? Сериозно? — Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.

— Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.

— Защо? — запита Бен. — Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.

— Т-тъй ли? — с интерес запита Бил. — Умря ли?

— Не, но лежа цяла седмица.

— Няма значение дали е спряло или не — унило каза Еди. — Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.

— Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-_мозъка_? — запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.

— Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. — Еди отново се завъртя към Бен. — Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.

— Уха! — възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. — Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: „Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам «Морско преследване».“ Или нещо подобно.

— Оуууу — стреснато изстена Еди и замълча.

— Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? — запита Бил.

— Аха. Ти пък си Бил Денброу.

— Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е…

— Еди Каспбрак — обади се Еди. — Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.

— Из-ви-винявай.

— Е, много се радвам, че ви срещнах — каза Бен.

Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.

— Защо те гонеха ония диваци? — запита най-после Еди.

— Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого — каза Бил. — М-мразя ги тия к-курове сплескани.

За миг Бен занемя — най-вече от възхищение — като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.

— На контролните Бауърс се падна до мен — каза той, когато си възвърна дар-слово. — Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.

— Ти май се каниш да мреш млад, братко — възхитено възкликна Еди.

Бил Пелтека избухна в смях. Бен подозрително извърна глава, реши, че смехът не е насочен срещу него (макар сам да не знаеше откъде го разбра) и се ухили.

— Сигурно си прав — каза той. — Както и да е, сега Хенри ще трябва да ходи на лятно училище, затова тримата ме причакаха и стана тя каквато стана.

— Чу-чу-удя се к-как не са те у-у-убили — обади се Бил.

— Паднах от Канзас стрийт. По стръмното. — Бен се обърна към Еди. — Като стана дума за спешното отделение, може и да се срещнем там. Само да види майка ми как съм се разкрасил, тя ще ме вкара в болница.

Този път Бил и Еди се разкикотиха едновременно, а след кратко колебание и Бен се присъедини към тях. Веднага го заболя корем, но той продължаваше да се смее пискливо и малко истерично. Накрая не можа да се удържи на крака и глухият плясък, с който тупна по задник, предизвика нов взрив от веселие. Харесваше звънтенето на собствения си смях, преплетен със смеха на Бил и Еди. Никога до днес не бе чувал подобен звук: не просто задружен смях — с такова нещо се бе сблъсквал сума ти пъти — а задружен смях, в който се вплита и неговият глас.

Вдигна глава към Бил Денброу, погледите им се срещнаха и това бе достатъчно, за да прихнат отново.

Бил си пооправи панталона, вдигна яката на ризата си и закрачи прегърбен насам-натам с провлачена апашка походка. Гласът му стана глух и заплашителен:

— Ша та претрепя, момченце. На мен ли тия номера? Може и да съм тъп, ама съм голям. С тая куфалница орехи мога да троша. Мога да пикам оцет и да дрискам цимент. Казвам се Хубавеца Бауърс и да знайш, че тъдява из Дери аз съм голямата клечка.

Стиснал корема си с две ръце, Еди бе рухнал край потока, търкаляше се и виеше от смях. Бен седеше прегънат, с глава между коленете, и се кискаше като хиена; от очите му капеха сълзи, а под носа му провисваха дълги бели сополи.

Бил седна до тях и малко по малко тримата мирясаха.

— Обаче едно е добро — обади се Еди по някое време. — Щом Бауърс ще ходи на лятно училище, значи няма да се мярка насам.

— Често ли играете из Пущинака? — запита Бен.

До неотдавна подобна идея не би му хрумнала за нищо на света — знаеше каква репутация има Пущинакът — но след като бе попаднал тук, мястото съвсем не изглеждаше зле. Даже си беше много приятно на този полегат бряг, докато следобедът бавно отминаваше към здрача.

— А-а-ами д-да. Тук е с-спокойно. И н-най вече н-никой не ни за-за-закача. Щу-щу-щуреем к-както си щем. Във всеки случай Б-бауърс и дру-у-гите т-типове не идват н-насам.

— Само двамата с Еди ли?

— Ръ-ръ-ръ… — Бил тръсна глава. Бен си помисли, че когато заеква, лицето му става на топка като мокър парцал, и изведнъж се сети за нещо странно: докато имитираше Хенри Бауърс, Бил не бе заекнал нито веднъж. — Ричи! — изрева изведнъж Бил, после помълча и продължи по-спокойно. — О-обикновено идва и Ричи Т-тозиър. Само че д-днес трябваше с т-татко си да почиства та-та-та…

— Тавана — преведе Еди и метна камъче във водата. Пльок.

— Да, знам го Ричи — каза Бен. — Значи често идвате насам, а?

Идеята му се струваше пленителна и го изпълваше с безнадежден копнеж.

— Мъ-мъ-много често — отвърна Бил. — Що не д-д-дойдеш и ти у-у-у-утре? Дъ-дъ-двамата с Е-е-еди искахме да п-построим бе-бе-е-ент.

Бен отново онемя. Изумяваше го не толкова самото предложение, колкото простичката, естествена небрежност, с която бе подхвърлено.

— Може пък да измислим нещо друго — добави Еди. — С бента и без това хич не ни вървеше.

Бен се изправи и слезе до водата, изтупвайки праха от грамадните си бутове. Край двата бряга все още имаше купчинки преплетени клони, но течението бе отнесло всичко останало.

— Трябват ви дъски — каза Бен. — Намерете отнякъде дъски и ги сложете в редица… една срещу друга… като филии за сандвич.

Бил и Еди го гледаха озадачено. Бен се отпусна на коляно.

— Гледайте сега — каза той. — Дъските тук и тук. Забивате ги в дъното една срещу друга. Нали така? После, преди водата да ги отнесе, вие запълвате между тях с камъни и пясък…

— Нъ-нъ-ние — прекъсна го Бил.

— Ъ?

— Нъ-ние ще го направим.

— О — промълви Бен. Чувствуваше се (а бе сигурен, че и изглежда) безкрайно тъп. Но не му пукаше как изглежда, защото изведнъж го изпълни безгранично щастие. Изобщо не помнеше някога да е бил толкова щастлив. — Точно тъй. Ние. Както и да е, ако вие… ние… запълним между дъските с камъни и пясък, течението няма да ги отмие. Като се събере вода, предната дъска ще натисне камъните. След време задната дъска сигурно ще падне, обаче ако има трета дъска… гледайте сега.

Той взе клечица и бързо надраска нещо на пясъка. Бил и Еди Каспбрак се наведоха, оглеждайки с жив интерес следната картинка:

— Ти някога строил ли си бент? — запита Еди. В гласа му звучеше уважение, може би дори страхопочитание.

— Ами, къде ти.

— Тогава о-о-откъде знаеш, ч-че ще с-с-стане?

Бен озадачено се втренчи в Бил.

— Ясно е, че ще стане — каза той. — Защо не?

— Ама о-о-откъде зна-зна-_знаеш_? — настоя Бил. По тона му Бен усети, че това не е подигравателно недоверие, а искрен интерес. — К-к-как го разбра?

— Просто знам — каза Бен.

Сякаш за да се увери сам, той сведе очи към рисунката на пясъка. Никога през живота си не бе виждал как се изгражда временен шлюз — дори на картинка — затова нямаше представа, че е изобразил подобно съоръжение и то доста успешно.

— До-добре — каза Бил и го тупна по гърба. — Д-д-до утре.

— По кое време?

— А-а-аз и Е-еди ще сме т-тук към о-о-осем и п-половина…

— Ако още не вися с мама в спешното отделение — въздъхна Еди.

— Ще донеса дъски — каза Бен. — При един дядка на съседната улица има цял куп. Ще отмъкна няколко.

— Донеси и провизии — посъветва го Еди. — Нещо за ядене. Нали знаеш — сандвичи, бисквити и прочие.

— Дадено.

— И-и-имаш ли пи-пищов?

— Имам въздушна пушка „Дейзи“ — похвали се Бен. — Мама ми я подари за Коледа, обаче страшно се ядосва, ако гърмя из къщи.

— Д-донеси и нея — каза Бил. — М-може да по-по-постреляме.

— Непременно — радостно обеща Бен. — Слушайте, вече трябва да си бягам, момчета.

— И н-н-ние — кимна Бил.

Тримата заедно се упътиха към границите на Пущинака. Бен помогна на Бил да измъкне Силвър по сипея. Еди, който се влачеше подир тях, печално огледа окървавената си риза и пак взе да хъхри.

Бил се сбогува и подкара по надолнището, крещейки колкото му глас държи:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

— Ама че грамадно колело — забеляза Бен.

— Дума да няма — съгласи се Еди. Отново си бе пръснал лекарство и дишаше нормално. — Понякога ме вози на багажника. Толкова бързо кара, че да се подрискаш от шубе. Голяма работа е Бил. — Каза го смутено и неловко, но очите му говореха далеч по-изразително. В тях блестеше истинско преклонение. — Нали знаеш какво стана с братчето му?

— Не… какво е станало?

— Умря миналата есен. Някакъв тип го пречука. Откъснал му едната ръка, все едно че е крилце на муха.

— Леле Боже!

— Едно време Бил заекваше съвсем малко. Сега е много зле. Ти нали го забеляза, че заеква.

— Ами… да, малко.

— Обаче акълът му не заеква — чаткаш ли?

— Аха.

— Нищо де, казах ти го само защото ако искаш да дружиш с Бил, не бива да споменаваш за братчето му. Хич даже не питай. Много е зян на тая тема.

— Абе, то и аз да бях, нямаше да съм цвете — каза Бен. Сега смътно си спомняше за убийството от миналата есен. Запита се дали когато му подари часовника, майка му си е мислила за Джордж Денброу или е имала предвид само тазгодишните убийства. — След голямото наводнение ли беше?

— Аха.

Бяха стигнали до ъгъла на Канзас и Джаксън стрийт, където трябваше да се разделят. Наоколо тичаха деца, подхвърляха си бейзболни топки и играеха на гоненица. Някакво наперено хлапе със сини шорти мина важно-важно край Бен и Еди. Носеше траперска шапка от енотова кожа, досущ като тая на Дейви Крокет, само че я беше обърнало наопаки и опашката висеше между очите му. Въртеше с бедра огромен обръч и подвикваше:

— Вие моете ли тъй? Моете ли, а?

Двете по-големи момчета го изгледаха развеселено, после Еди каза:

— Е, аз да си бягам.

— Чакай малко — спря го Бен. — Имам една идея, ако наистина не ти се ходи в спешното.

— Ами! — Еди се втренчи насреща му със съмнение, но и с надежда.

— Имаш ли пет цента?

— Десет имам. И какво?

Бен огледа засъхналите кафеникави пръски по ризата на Еди.

— Отскочи до магазина да купиш шишенце шоколадово мляко. Разлей половината по ризата си. А като се прибереш, кажи, че си го разсипал цялото.

Очите на Еди светнаха. През четирите години откакто бе починал татко му, зрението на мама постоянно се влошаваше. От суетност (а и защото не караше кола) тя отказваше да отиде на преглед и да си сложи очила. А засъхналата кръв наистина приличаше на петна от шоколадово мляко. Може би…

— Може да стане — каза той.

— Само да не й кажеш, че аз съм го измислил, ако те спипа.

— Няма — обеща Еди. — До нови срещи, омар със клещи.

— Добре.

— Не — търпеливо обясни Еди. — Като ти кажа така, трябва да отговориш: „Ще се видим пак, изгърбен рак“.

— А. Ще се видим пак, изгърбен рак.

— Чат си — усмихна се Еди.

— Знаеш ли какво — каза Бен. — Вие сте страхотни момчета.

Еди го изгледа плахо, едва ли не стреснато.

— Бил е страхотен — отвърна той и закрачи по Джаксън стрийт.

Бен го погледа как се отдалечава, после си тръгна към дома. Няколко пресечки по-нататък зърна три твърде познати фигури да седят край автобусната спирка на ъгъла между Джаксън стрийт и главната улица. Имаше адски късмет, че не гледаха към него. С разтуптяно сърце той се метна зад най-близкия жив плет. Пет минути по-късно пристигна междуградският автобус Дери-Нюпорт-Хейвън. Дружината на Хенри отлепи задници от тротоара и се качи.

Бен изчака автобусът да изчезне от поглед, сетне хукна към къщи.

8.

Тази вечер с Бил Денброу се случи нещо ужасно. За втори път.

Родителите му бяха долу в хола и гледаха телевизия почти без да приказват, седнали в двата края на канапето като подпорки за книги. Преди време из хола и съседната кухня щяха кънтят разговори и смях, понякога толкова гръмки, че съвсем да заглушават телевизора. „Млъквай, Джорджи!“ — щеше да крещи Бил. „Ами, да млъкна, че да изплюскаш всичките пуканки — щеше да отвърне Джордж. — Мамо ма, кажи на Бил да ми даде пуканки.“ „Бил, дай му пуканки. А ти, Джордж, не ме наричай ма. Така говорят невъзпитаните деца.“ Или пък татко му щеше да подхвърли някой майтап и всички щяха да се разкискат, дори мама. Бил знаеше, че Джордж не винаги схваща майтапа, но се смее, защото и другите се смеят.

И в ония дни мама и татко седяха като подпорки за книги, само че книгите бяха Бил и Джордж. След гибелта на Джордж Бил бе опитал да играе ролята на самотна книга докато гледат телевизия, но нищо не излезе. От двамата лъхаше леден студ, а той просто нямаше толкова топлина, че да го разсее. Поседеше ли малко, трябваше да избяга, защото от този хлад бузите му замръзваха и в очите му бликваха сълзи.

— И-искате ли да в-ви кажа какъв майтап чух днеска в у-у-училище? — бе опитал да ги развесели той преди няколко месеца.

Мълчание. На екрана някакъв престъпник молеше брата си свещеник да го укрие.

Татко надигна глава от списанието „Истински случки“ и с лека изненада огледа Бил. После пак заби нос в четивото. На едната страница ранен ловец лежеше с разперени ръце върху снежна пряспа, а над него се зъбеше огромна бяла мечка. „В зъбите на убиеца от Бялата пустош“ — гласеше заглавието. И Бил си помисли: Знам къде е Бялата пустош — тук, на канапето, между мама и татко.

Майка му изобщо не го погледна.

— П-п-пита се к-колко ф-ф-французи трябват, за да с-се за-за-завинти електрическа кру-у-ушка — продължи Бил с храбростта на отчаянието.

Усещаше избилите по челото му ситни капчици пот, както ставаше понякога в училище, когато знаеше, че учителката е гледала да не го изпитва колкото се може по-дълго, но вече няма накъде и наближава неговият ред. Гласът му звучеше прекалено високо, ала в този миг просто не можеше да говори по-тихо. Думите отекваха в главата му като луд камбанен звън, кънтяха, засичаха, бликваха пак.

— Зъ-зъ-зъ-наете ли к-к-колко?

— Един да държи крушката и четирима да въртят къщата — разсеяно отвърна Дзак Денброу и прелисти страницата.

— Каза ли нещо, скъпи? — запита мама, а на екрана свещеникът посъветва непрокопсания си брат да моли Бога за прошка.

Бил седеше потен и изтръпнал от студ — непоносим студ. Трепереше, защото в действителност не бе единствената книга между двете подпорки; Джордж все още седеше тук, само че сега беше невидим, не просеше пуканки и не врещеше, че Бил го щипе. Този нов Джордж не досаждаше никому. Беше еднорък, блед, умислен и мълчалив сред мътното синкаво сияние на телевизора, и може би не от мама и татко, а от Джордж лъхаше истинският, големият студ; може би Джордж беше истинският убиец от Бялата пустош. Накрая Бил не издържа, избяга в стаята си от този невидим леден брат и зарида, забил лице във възглавницата.

Стаята на Джордж си беше точно същата, както в деня на неговата смърт. Около две седмици след погребението Дзак бе нахвърлял в един кашон няколко играчки — навярно за Армията на спасението или някоя друга благотворителна организация, предполагаше Бил. Когато Шарон Денброу го зърна да излиза с кашона под мишница, ръцете й литнаха нагоре като подплашени бели птици и се заровиха дълбоко в косите, готови да скубят кичур по кичур. Бил я видя, краката му изведнъж омекнаха и той се свлече до стената. Майка му изглеждаше обезумяла, съвсем като Елза Ланчестър в „Невестата на Франкенщайн“.

— Да не си ПОСМЯЛ да му пипаш нещата! — пронизително изпищя тя.

Дзак се прегърби и безмълвно отнесе кашона в стаята на Джордж. Даже наслага играчките точно откъдето ги бе взел. Бил влезе и видя баща си на колене пред детското легло (мама продължаваше да му сменя чаршафите, само че вече веднъж вместо два пъти седмично), обронил глава върху косматите си мускулести ръце. Разбра, че татко плаче и ужасът му нарасна още повече. Изведнъж му хрумна ужасна мисъл: може би понякога нещата не се оправят сами; може би понякога се трупат беда върху беда, докато накрая всичко съвсем се обърка.

— Тъ-тъ-татко…

— Върви си, Бил — каза татко. Гласът му беше глух и задавен. Плещите му подскачаха. Бил отчаяно искаше да го погали по гърба, да провери дали не ще успее да укроти с ръка тия мъчителни подскоци. Но не посмя. — Върви да си играеш.

Той излезе и се затътри по коридора, чувайки как майка му плаче долу в кухнята. В гласа й отекваше покъртително безсилие. Защо плачат тъй далече един от друг? — запита се Бил, после прогони тази мисъл.

9.

През първата вечер от лятната ваканция Бил влезе в стаята на Джордж. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, усещаше краката си тромави и вдървени от напрежение. Често идваше в тази стая, ала това не означаваше, че тук му харесва. Имаше чувството, че попада в свърталище на призраци — тъй силно бе невидимото присъствие на Джордж. Влезе и неволно си помисли, че всеки миг вратичката на шкафа може да изскърца, а вътре, сред грижливо закачените ризки и панталонки, ще чака Джорджи — Джорджи с червени пръски и струйки по жълтия дъждобран с провиснал ръкав. Очите му ще са безизразни и страшни, очи на зомби от филм на ужаса. Когато излезе от шкафа, галошите му ще жвакат, докато крачи към Бил, който седи на леглото с вкаменено от страх лице…

Беше уверен, че ако токът спре някоя вечер, докато седи на леглото на Джордж и гледа картинките по стената или корабните модели върху шкафа, само след десет секунди ще го сполети сърдечен удар — най-вероятно смъртоносен. Ала все пак идваше тук. По-силна от ужаса пред призрачния Джордж бе нямата, всеобхватна необходимост — жажда — да превъзмогне някак смъртта на брат си и да разбере как ще живее по-нататък. Не да го забрави, а само да открие начин да смъкне от него булото на тая проклета страховитост. Усещаше, че родителите му не се справят твърде добре с тази задача, следователно щом искаше да я реши, трябваше да разчита единствено на себе си.

Ала не влизаше тук само заради себе си; идваше и заради Джорджи. Бе го обичал и като братя двамата се погаждаха чудесно. О, не им липсваха скапани моменти — веднъж например беше направил на Джордж „телеграма“ с подпалена хартийка между пръстите на крака; друг път Джордж го напорти, че е слязъл посред нощ да излапа лимоновия сладолед от хладилника — но като цяло се погаждаха. Ужасно бе, че Джордж е мъртъв. Но че сам си създаваше от Джордж някакво страшилище… това бе още по-лошо.

Хлапето му липсваше — това бе истината. Жадуваше за неговия глас, за неговия смях… жадуваше за доверчивия поглед на Джордж, който твърдо вярваше, че Бил знае отговора на всеки въпрос. И нещо невероятно странно: понякога усещаше, че най-силно обича Джордж тъкмо когато се бои, защото дори сред страха — сред смътната боязън, че под леглото или в шкафа може да се спотайва зомби с облика на Джордж — си спомняше как е обичал Джордж в тази стая и как хлапето му е отвръщало със същото. Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства — обичта и ужаса — ще открие най-лесно сетното примирение със съдбата.

Не би могъл да разкаже за тия неща; в детинското му съзнание те се сплитаха на хаотично вълмо от мъгляви идеи. Ала топлото, зажадняло сърце в гърдите му разбираше всичко и това бе най-важно.

Понякога прелистваше книжките на Джордж, друг път разместваше играчките.

От миналия декември не бе надничал във фотоалбума.

Вечерта след срещата си с Бен Ханском, Бил отвори шкафа в стаята на Джордж (стегнал мускули както винаги, готов да види сред закачените дрешки самия Джорджи с окървавения дъждобран, готов да види как от сянката излита бледа ръка с ципести пръсти, за да се впие в рамото му) и смъкна албума от горната лавица.

МОИТЕ СНИМКИ, гласеше златният надпис на корицата. Под него беше залепено със скоч (лентичката вече жълтееше и се лющеше) грижливо отпечатаното име: ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ. Бил понесе албума към леглото на Джорджи, а сърцето му туптеше по-буйно от когато и да било. Сам не знаеше защо посяга пак към снимките. След онова, което се случи през декември…

Само да видиш още веднъж, нищо повече. Колкото да се убедиш, че онзи път не е било вярно. Че тогава просто ти е прещракало нещо в главата.

Е, поне си струваше да опита.

Може пък и да се окажеше вярно. Но Бил подозираше, че цялата работа е в албума. Вътре се таеше някакво безумно, хипнотично обаяние. Онова, което бе видял или си мислеше, че е видял…

Отвори албума. Вътре бе пълно със снимки, изпросени от родителите, от лели и чичовци. Джордж изобщо не се интересуваше дали познава хората и местата от снимките или не — омайваше го самата представа за фотографията. Когато не успееше да изкрънка от някого поредната нова снимка, сядаше с кръстосани крака върху същото легло, на което сега седеше Бил, прелистваше страниците и съсредоточено се взираше в черно-белите фотографии. Ето майка му — млада и невероятно красива; ето баща им — на не повече от осемнайсет години, изпъчен заедно с двамина въоръжени приятели над трупа на елен с отворени очи; чичо Хойт, стъпил на мокър камък с млада щука в ръцете; леля Фортуна на областния земеделски събор, коленичила гордо край кошница домати от собствената си градина; вехт Буик; църква; кон; път отнякъде занякъде. Всички тия снимки, щракнати от незнайни хора по незнайни причини, се обединяваха тук, в албума на едно мъртво момче.

Ето го и тригодишният Бил, седнал в болнично легло с цяла чалма от бинтове върху главата. Бинтовете слизаха надолу и крепяха строшената му челюст. Беше го блъснала кола на паркинга пред универмага на Сентър стрийт. От престоя в болницата помнеше само, че му даваха да смуче през сламка полуразтопен млечен сладолед и че три дни имаше ужасно главоболие.

Ето цялото семейство на ливадата пред къщи — Бил държи мама за ръка, Джордж още е бебе и спи в прегръдката на Дзак. А ето и…

Албумът не свършваше дотук, но другите страници нямаха значение, защото бяха празни. Последната снимка показваше Джордж в училище през миналия октомври, няма и десет дни преди да загине. На нея Джордж беше с широко разкопчана яка. Буйната му коса беше пригладена с влажен гребен. Усмихваше се щастливо, разкривайки две щърби дупки, в които вече никога нямаше да пораснат нови зъби… освен ако продължават да растат и след смъртта, помисли Бил и потрепера.

За известно време той се втренчи в снимката и вече се канеше да затвори албума, когато отново се случи онова, което бе станало през декември.

На снимката Джордж завъртя очи. Погледът му се впи в лицето на Бил. Изкуствената усмивка (гледай откъде ще изхвръкне птиченце) се превърна в злорада гримаса. Дясното око намигна: До скоро, Бил. Ще се видим в моя шкаф. Може би довечера.

Бил запокити албума към отсрещната стена. Стисна устата си с две ръце.

Албумът се блъсна в стената и падна долу отворен. Страниците се запрелистваха, макар да нямаше течение. Отново изникна ужасната снимка с надпис под нея: УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.

От снимката потече кръв.

Бил седеше вкаменен, усещайки как езикът му се свива на топка и го души, как по гърба му полазват мравки, как настръхва косата му. Искаше да крещи, ала колкото и да се напрягаше, от устата му се отрони само тъничко стенание.

Кръвта преля от страницата и закапа по пода.

Бил побягна навън и затръшна вратата зад гърба си.

1.

Не всички биваха открити. Да, не всички биваха открити. И от време на време хората правеха грешни предположения.

2.

3.

Да, Еди Коркоран беше мъртъв.

Той умря вечерта на 19 юни и пастрокът му нямаше нищо общо с това. Умря докато Бен Ханском седеше до майка си и гледаше телевизия; докато майката на Еди Каспбрак трескаво опипваше челцето на своето чедо, дирейки признаци за любимата си болест „фантомна треска“; докато пастрокът на Бевърли Марш — достоен мъж, надарен с удивителна прилика (поне по темперамент) с пастрока на Еди и Дорси Коркоран — биеше енергичен шут по задника на момичето със съвета „бегом да бършеш проклетите чинии, както заръча майка ти“; докато Майк Хенлън слушаше подигравателните крясъци на неколцина гимназисти (след години един от тях щеше да зачене храбрия млад борец срещу хомосексуализма Джон Гартън по прякор Паяка), които минаваха с раздрънкан Додж и го видяха да плеви градината край малката къщичка на Уичъм роуд, недалече от фермата на смахнатия Бъч Бауърс; докато Ричи Тозиър тайничко зяпаше полуголите момичета по страниците на списание „Бисери“, което бе открил в скрина под чорапите на баща си, и при това се дървеше съвсем като голям; и докато ужасеният Бил Денброу не смееше да вярва на очите си, запокитвайки през стаята фотоалбума на мъртвия си брат.

По-късно нямаше да си го спомнят, ала точно в мига, когато умря Еди Коркоран, те всички надигнаха глави… сякаш бяха чули далечен глух вик.

Поне в едно отношение „Дери нюз“ имаше пълно право: оценките на Еди бяха толкова лоши, че той не смееше да се яви пред очите на пастрока си. А и от месец насам майка му все се дърлеше със стария. Това съвсем влошаваше нещата. Като се разпенеха и двамата, майка му крещеше куп несвързани обвинения. Пастрокът първо отвръщаше с ръмжене, после й кресваше да си затваря човката и накрая почваше да реве като побеснял шопар с таралежови игли в зурлата. Обаче Еди не бе виждал дъртия да вдига ръка срещу нея. Сигурно не му стискаше. Едно време юмруците се пазеха за Еди и Дорси, а сега, като го нямаше Дорси, Еди поемаше и братовия си дял.

Тия гръмогласни двубои се развихряха периодично. Най-чести бяха в края на месеца, когато пристигат сметките. Сегиз-тогиз при най-тежките свади съседите повикваха полицай, който заръчваше на двамата да я карат по-кротко. Обикновено това оправяше нещата. Майка му можеше да покаже на полицая среден пръст и да го пита има ли кураж да я прибере в дранголника, но дъртият рядко обелваше дума.

Еди си мислеше, че дъртият се бои от ченгетата.

През тия напрегнати периоди гледаше да е по-нисък от тревата. Така бе най-разумно. А който смята другояче, нека се поразмисли за Дорси. Еди не знаеше подробностите и не искаше да ги знае, но подозираше какво е станало с хлапето. Според него Дорси бе имал нещастието да попадне не където трябва и не когато трябва — в гаража към края на месеца. Разправяха, че Дорси бил паднал от стълбата в гаража — „Сигур илядо пъти съм му викал да са пази от нея“, казваше дъртият — но майка му не смееше да го погледне… а когато погледите им се срещнаха случайно, Еди зърна в очите й боязлив миши блясък, който хич не му се понрави. Дъртият просто седеше край кухненската маса с кило бира „Рейнголд“ и гледаше в пустотата изпод рошавите си вежди. Еди гледаше да стои по-настрана от него. Когато пастрокът му крещеше, обикновено — не винаги, но обикновено — беше кротък. Страшното почваше когато станеше тих.

По-миналата вечер дъртият бе замерил Еди със стол, задето стана да включи телевизора — просто грабна един от тръбните кухненски столове, метна ръка над главата си и го пусна. Столът улучи Еди по задника и той се просна на пода. Задникът още го болеше, обаче знаеше, че можеше да е и по-зле — можеше да го цапне по главата.

Помнеше как веднъж дъртият ненадейно стана и без никакъв повод му размаза по главата цяла шепа картофено пюре. А през миналия септември един ден Еди се прибра от училище и допусна глупостта да затръшне вратата докато пастрокът му дремеше. Маклин излезе от спалнята по долни гащи, разчорлен, обрасъл с двудневна четина и лъхащ на спиртоварна след почивните дни.

— Хайде сега, Еди — каза той. — Трябва да те посъветвам задето тряскаш тая шибана врата.

В речника на Рич Маклин „съвет“ бе мекото название на „бой до посиране“. Което и стори без да отлага. Еди загуби съзнание когато дъртият го запокити в антрето. Майка му бе завинтила ниско на входната врата две куки, за да си закачат палтата двамата с Дорси. Тия куки впиха корави стоманени нокти в кръста на Еди и той припадна. Когато се свести след десет минути, чу майка си да крещи, че ще откара Еди в болницата и никой не може да я спре.

— След онуй, дето стана с Дорси? — сряза я дъртият. — Много ли ти са ходи в дранголника, жено?

Повече не стана дума за болница. Майка му го отнесе в детската стая и го остави да лежи разтреперан и облян в пот. През следващите три дни той напускаше стаята само когато и двамата бяха навън. Стенейки тихичко, бавно изкуцукваше до кухнята и измъкваше изпод мивката уискито на дъртия. Няколко глътки позаглушаваха болката. Към петия ден взе да му минава, но почти две седмици пика кръв.

А чукът бе изчезнал от гаража.

Какво ще речете за това? Какво ще речете за това, приятели и съседи?

О, железарският чук — обикновеният — си стоеше на място. Другият липсваше — шотландският безоткатен чук. Специалният чук, дето дъртият им бе забранил да го пипат. „А съм ва зърнал да го барате — каза той още в деня на покупката, — после има да си мъкнете карантиите по вратовете“. Дорси боязливо запита много ли е скъп. Дъртият отговори, че потрошил сума ти пара за него. Дръжката била пълна със сачмени лагери, затуй чукът не отскачал, както и да млатиш.

А сега го нямаше.

Оценките на Еди не бяха от най-блестящите, защото след повторния брак на майка си често отсъствуваше от училище, но инак съвсем не бе глупаво момче. Мислеше, че знае какво е станало с шотландския безоткатен чук. Мислеше, че навярно дъртият е пребил Дорси с него, а сетне го е заровил в градината или пък го е метнал в Канала. Подобни неща се случваха често из комиксите, които Еди криеше на горния рафт в гардероба.

Сега той крачеше край Канала, чиито води меко тръпнеха сред бетонните стени като гладка коприна. Лунен лъч хвърляше по тъмната повърхност отблясък с формата на бумеранг. Еди спря, седна на ръба и лениво разлюля нозе, барабанейки неравномерно с гуменките си по бетона. Последните седмици бяха сушави и водата течеше на около три метра под протритите му подметки. Но ако се вгледаше по-внимателно в стените на Канала, можеше съвсем лесно да различи до какви нива е достигала по едно или друго време. Мъничко над сегашното равнище бетонът имаше тъмнокафяв цвят. Кафявата ивица постепенно преливаше в жълто, после почти в белезникаво там, където потупваха гуменките на Еди.

Малко по-нагоре водата извираше плавно и безшумно от арката на бетонен тунел с каменна облицовка отвътре, минаваше край Еди и се спускаше към покрития дървен мост между Баси парк и Общинската гимназия. Стените на моста, дъсченият под — а дори и гредите под свода — бяха покрити с плетеница от инициали, телефонни номера и всевъзможни изявления. Изявления за любов; изявления, че еди кой си „го лапа“ или „духа“; изявления, че който бъде хванат да „лапа“ или „духа“, ще си загуби парчето, но пък за сметка на това ще спечели кило катран в задника; от време на време се срещаха и съвършено необясними изявления. Еди цяла пролет си бе блъскал главата над едно от тях, гласящо: СПАСЕТЕ РУСКИТЕ ЕВРЕИ! СПЕЧЕЛЕТЕ ЦЕННИ НАГРАДИ!

Какво означаваше това? Нищо? Всичко? И кому ли бе потребно?

Тази вечер Еди не слезе до Моста на целувките; не му се ходеше на отсрещния бряг, към гимназията. Мислеше да преспи в парка, навярно върху сухите листа под естрадата, но засега му беше приятно просто да си седи на ръба. Обичаше парка и често идваше тук, особено когато го налегнеха мисли. Понякога из горичките бродеха хора, но Еди не ги закачаше и те също го оставяха на мира. В училище бе чувал зловещи разкази за педерастите, дето върлували по тъмно из Баси парк, и приемаше тия истории безрезервно, ала досега никой не му бе досаждал. Паркът беше спокоен, а според Еди най-хубаво бе точно тук, където седеше. Обичаше да идва през лятото, когато водата спадаше толкова ниско, че ромолеше между камъните и даже се разделяше на малки поточета, които лъкатушеха и тук-там се сбираха отново. Обичаше и края на март или началото на април, веднага след топенето на ледовете, когато идваше да постои час-два край Канала (по това време не можеш да седнеш; ще ти замръзне задникът), вдигнал качулката на зимното яке, което му бе омаляло още преди две години, пъхнал ръце в джобовете, без да усеща, че мършавото му телце се тресе от студ. В първите седмици след ледохода Каналът излъчваше някакво страховито, неудържимо обаяние. Омайваше го кипналата бяла пяна, излитаща изпод каменния свод, за да профучи с рев край него, понесла пръчки, клони и всевъзможни боклуци. Неведнъж си представяше как през март крачи с пастрока си край Канала и изведнъж блъска с все сила онзи шибаняк, мамицата му гадна. Дъртият ще изпищи и ще рухне, размахвайки ръце в търсене на опора, а Еди ще стои на бетонния парапет и ще гледа как реката го мъкне надолу, как главата му се превръща в подскачаща черна топчица сред пенливото буйно течение. Ще стои неподвижно, да, после ще вдигне шепи пред устата си и ще изкрещи: ТУЙ ТИ БЕШЕ ЗА ДОРСИ, КУРОБЛИЗЕЦ СКАПАН! КАТО СЕ СГРОМОЛЯСАШ В ПЪКЛОТО, КАЖИ НА ДЯВОЛА, ЧЕ ПОСЛЕДНОТО, ДЕТО СИ ГО ЧУЛ, Е БИЛ МОЯТ СЪВЕТ ДРУГ ПЪТ ДА НЕ ЗАКАЧАШ ПО-МАЛКИТЕ! Разбира се, никога нямаше да стане, обаче беше върховна фантазия. Великолепна мечта, особено както си седиш тук край Канала, разкошна меч…

Нечия ръка сграбчи глезена на Еди.

Беше се загледал към гимназията отвъд Канала и по лицето му играеше сънлива, блажена усмивка, докато си представяше как буйното пролетно пълноводие отмъква дъртия, отнася го от живота завинаги. Меката, ала мощна хватка го стресна дотолкова, че малко остана да загуби равновесие и да се преметне в Канала.

Това е някой от педерастите, за които все разправят големите момчета, помисли си той, после погледна надолу. Челюстта му провисна. По краката му бликнаха струйки гореща урина и влажните петна върху джинсите почерняха под лунните лъчи. Не беше педераст.

Беше Дорси.

Беше Дорси както го погребаха, със синьото якенце и сивите панталонки, само че сега якенцето висеше на кални парцали, жълтата ризка беше същинска дрипа, а мокрите панталонки прилепваха по тънките като клечки детски крачета. Главата на Дорси изглеждаше ужасяващо хлътнала, сякаш някой я бе смачкал изотзад и черепът бе изхвръкнал напред.

Хилеше се.

— Едииииии — сипкаво зави мъртвото братче, досущ като покойниците от комиксите, които вечно излизат от гроба. Усмивката му се разшири. Проблеснаха жълти зъби и нейде в мрака зад тях сякаш пъплеха гнусни твари. — Едиииии… Дойдох да се видим Едиииииии…

Еди се помъчи да изпищи. Заливаха го мътните вълни на потресението и имаше странното чувство, че се рее из въздуха. Ала не сънуваше; беше буден. Ръката върху гуменката му изглеждаше бяла като рибешки корем. Кой знае как, босите нозе на братчето му прилепваха по бетона. Нещо бе отхапало едната пета на Дорси. — Слез долу Едииииии…

Не можеше да изпищи. В гърдите му нямаше въздух за писъка. Издаде само странен треперлив стон. Всичко друго изглеждаше непосилно. Все едно. След една-две секунди нишката на разсъдъка му щеше да се скъса и тогава нищо нямаше да го вълнува. Ръчичката на Дорси беше малка, но неумолима. Дупето на Еди бавно се плъзгаше по бетона към ръба на Канала.

Продължавайки да издава треперливия стон, той посегна назад, сграбчи бетонния ръб и задърпа с все сила. Усети как ръката го изтърва за миг, чу гневно съскане и намери време да помисли: Това не е Дорси. Не знам какво е, но не е Дорси. После адреналинът нахлу в кръвта му и той запълзя настрани, опитвайки да побегне още преди да се е изправил на крака, а дъхът излиташе от гърдите му с пресекливо, изплашено свистене.

Над бетонната стена на Канала изникнаха две белезникави ръце. Раздаде се влажен, мляскащ звук. Водни пръски политнаха над бледата мъртвешка кожа, проблесвайки в лунния светлик. Сетне иззад ръба се показа и лицето на Дорси. В хлътналите му очи мъждукаха червеникави искрици. Мократа му коса лепнеше по черепа. Калните петна по бузите му напомняха индиански бойни шарки.

Най-сетне дробовете на Еди се разтвориха. Той жадно глътна въздух и го превърна в писък. Скочи на крака и побягна. Тичайки той се озърташе, за да вижда къде е Дорси и резултатът бе, че се блъсна в дънера на един дебел бряст.

Имаше чувството, че някой — например дъртият — е взривил в рамото му динамитен заряд. Из главата му прелетяха звездни вихрушки. Рухна като убит в подножието на дървото и от лявото му слепоочие бликна струйка кръв. Водите на забравата го погълнаха може би за деветдесет секунди. После някак събра сили пак да се изправи на нозе. Когато опита да раздвижи лявата си ръка, от гърлото му излетя глух стон. Усещаше я съвсем изтръпнала и чужда. Затова надигна дясната и разтърка глава, опитвайки да прогони свирепата болка.

После си припомни защо бе налетял върху бряста и се огледа.

Видя ръба на Канала, опнат като струна и бял като кост под лунните лъчи. Нямаше и следа от оная твар… ако изобщо бе имало някаква твар. Еди бавно продължи да се върти, докато описа пълен кръг. Баси парк беше безмълвен и неподвижен като черно-бяла снимка. Плачещите върби провлачваха надолу сумрачни ръце и под тяхната сянка би могло да дебне всякакво гнило, безумно създание.

Еди закрачи напред, като се мъчеше да гледа едновременно на всички страни. Навехнатото му рамо тръпнеше болезнено в такт със сърцето.

Едииииии, стенеше вятърът из върхарите, не искаш ли да се видииииим, Едииииии? По шията му плъзнаха провиснали мъртвешки пръсти. Той стрелна ръце нагоре и рязко се завъртя. Краката му се преплетоха и докато падаше разбра, че не е имало нищо страшно — просто разлюляни върбови клонки.

Стана отново. Искаше да побегне, но когато се опита, в рамото му пак избухна динамитен заряд и трябваше да спре. Знаеше, че вече би трябвало да се опомни от страха, да си каже, че е плашливо бебе, че се е стреснал от някакво отражение или пък е задрямал без да усети и е сънувал кошмар. Ала нямаше нищо подобно, даже ставаше точно обратното. Сърцето му лупаше толкова бързо, че той вече не долавяше отделните удари и го чакаше всеки миг да се пръсне от ужас. Не можеше да тича, но когато излезе от върбалака, успя да се впусне в накуцващ тръс.

Впи очи в уличната лампа край портата на парка. Отправи се натам и намери още малко силици да ускори ход, мислейки: Дето има светлина, няма никаква злина. Дето има светлина, няма никаква злина. Грее мека светлина, също като през деня, край на всяка тъмнина, ех че чудна благина…

Нещо го преследваше.

Еди чуваше как то се провира из върбалака. Ако се обърнеше, щеше да го види. То наближаваше. Чуваше провлачените му, шляпащи стъпки, ала нямаше да се озърта, щеше да гледа светлината, дето има светлина, няма никаква злина, просто щеше да бяга с най-голяма бързина към добрата светлина и ето че вече беше почти до нея, почти…

Озърна се заради вонята. Всепроникваща гнусна воня като от грамаден куп риба, оставена да гние под лятната жега докато се превърне в лепкава каша. Воня на мъртъв океан.

Вече не го преследваше Дорси; сега бе Чудовището от Черната лагуна. Имаше дълга сбръчкана муцуна. От черните отвесни цепки по бузите му се стичаше зеленикава течност. Ципестите му пръсти завършваха с остри като бръснач нокти. Дишаше с гърлено бълбукане като водолаз с повреден апарат. Когато видя, че Еди го гледа, черно-зеленикавите му устни се разтеглиха в безиразна мъртвешка усмивка, разкривайки грамадни зъби.

Ръсейки капки вода, чудовището се люшкаше подир него и Еди внезапно разбра. То искаше да го върне към Канала, да го отмъкне в подгизналия мрак на тунела. И там да го изяде.

Еди хукна още по-бързо. Неоновата лампа край портата наближаваше. Вече виждаше ореола й от буболечки и пеперуди. Някакъв камион отмина към шосе № 2, шофьорът смени скоростите и през отчаяното, ужасено съзнание на Еди прелетя мисълта, че човекът може би пие кафе от картонена чашка и слуша по радиото Бъди Холи, без изобщо да подозира, че само на двеста метра от него едно момче може да загине в близките двайсет секунди.

Вонята. Непоносимата воня. Наближаваше. Обгръщаше го.

Погуби го скамейката. Някакви хлапета нехайно я бяха прекатурили същата вечер, тичайки към домовете си, за да изпреварят полицейския час. Седалката стърчеше само на три-четири сантиметра над тревата — зелено върху зелено, почти невидимо в лунния здрач. Ръбът подкоси Еди през пищялите с взрив от кристално крехка болка. Краката му отлетяха нейде назад и той тупна на тревата.

Извърна глава и видя надвесеното Чудовище — лъскавите очи се белееха като варени яйца, от люспите се стичаше слуз с цвят на водорасли, хрилете по бузите и дебелата шия трескаво се отваряха и затваряха.

— Аг! — изграчи Еди. Друг звук сякаш не бе способен да издаде. — Аг! Аг! Аг! Аг!

Запълзя, впивайки пръсти дълбоко в тревата. Езикът му бе провиснал между зъбите.

Секунда преди Чудовището да сключи около шията му люспести, вонящи на риба пръсти, в главата на момчето проблесна утешителна мисъл: Това е сън; трябва да е сън. Няма истинско_ Чудовище, няма истинска Черна лагуна, а даже и да има, тя е в Южна Америка, или във Флорида, или кой знае къде. Всичко е само сън, скоро ще се събудя в леглото или може би в листата под естрадата и тогава…_

После влажните жабешки длани стегнаха шията му и дрезгавите крясъци на Еди заглъхнаха; докато Чудовището го преобръщаше, стърчащите от тия длани рогови кукички издълбаха по врата му неразгадаем кървав краснопис. Момчето се взря в лъскавите бели очи. Усети как ципите между пръстите се впиват в гърлото му като смъртоносна примка от живи водорасли. С изострен от ужаса поглед зърна върху уродливата люспеста глава на Чудовището плавник — нещо средно между петльов гребен и отровна перка на морски дракон. Докато дланите се стягаха и го лишаваха от въздух, той забеляза дори как белите лъчи от неоновата лампа стават мътнозелени, минавайки през мембраната на плавника.

— Ти… не си… истинско — задавено избъбри Еди, ала вече го обгръщаше мъглива пелена и той смътно осъзна, че Чудовището все пак е доста истинско. Поне колкото да го убие.

Но въпреки всичко зрънцето разум не го напусна чак до края: докато Чудовището раздираше с нокти меката плът по шията му, докато от сънната артерия бликваше безболезнено топъл фонтан и обагряше с кръв зелената люспеста гръд, Еди продължаваше да опипва гърба на съществото, търсейки цип. Отпусна ръце едва когато Чудовището откъсна главата му с глухо, доволно ръмжене.

А щом изгасна представата на Еди за него, То бързо взе да се преобразява.

4.

Измъчено от безсъница и кошмари, едно момче на име Майкъл Хенлън стана още призори в първия ден на лятната ваканция. Утрото беше бледо, обгърнато в ниска плътна мъгла, която към осем часа щеше да се разсее, разбулвайки великолепен летен ден.

Но това щеше да стане по-късно. А засега светът беше сиво-розов и тих като котешка стъпка по килим.

Облечен с кадифен панталон, тениска и черни кецове, Майк слезе в кухнята, хапна паничка пшеничена каша (всъщност не обичаше каша, но беше помолил да я купят заради безплатния подарък в кутията — Вълшебният кодов пръстен на Среднощния капитан), после се метна на колелото и подкара към града, като се движеше по тротоарите заради мъглата. Мъглата променяше всичко, даже най-обикновени неща като пожарни кранове и пътни знаци се превръщаха в тайнствени обекти — загадъчни и малко страшни. Чуваше колите, но не ги виждаше и поради странните акустични свойства на мъглата не можеше да разбере дали са близо или далече, докато не изскочеха насреща с влажни призрачни ореоли около фаровете.

За да заобиколи центъра, той сви надясно по Джаксън стрийт, после отби по Палмър лейн — и преди да напусне тая закътана уличка, мина край къщата, в която щеше да живее като възрастен. Не я погледна; беше най-обикновена двуетажна къщичка с гараж и малка градинка отпред. Никаква тръпка не подсказа на момчето, че някога ще стане неин собственик и единствен обитател.

Когато излезе на главната улица, той пак зави надясно и подкара към Баси парк. Все още нямаше определена цел, просто въртеше педалите и се наслаждаваше на утринния покой. Отвъд входа на парка слезе от колелото, разгъна му подпорката и закрачи към Канала. Не усещаше нещо да го привлича натам, просто така му бе хрумнало. И през ум не му минаваше, че снощните кошмари имат нещо общо със сегашното пътешествие; дори не си спомняше какво е сънувал — помнеше само, че някой преследваше някого, докато около пет часа се събуди потен и разтреперан, с идеята да хапне набързо нещо и да се повози из града.

Мирисът на мъглата из Баси парк не му се понрави — морски мирис, солен и някак древен. Разбира се, бе го усещал и друг път. Утринната омара в Дери често носеше полъх от океана, макар че дотам имаше над шейсет километра. Но тази сутрин мирисът изглеждаше по-плътен, по-жизнен. Едва ли не заплашителен.

Нещо привлече погледа му. Той се наведе и вдигна евтино джобно ножче с две остриета. Някой бе надраскал върху чирена инициалите Е.К. Майк замислено поогледа ножчето, после го пъхна в джоба си. Който изпревари, той натовари.

Озърна се. Близо до мястото, където бе намерил ножчето, лежеше прекатурена скамейка. Вдигна я и намести железните крачета в дупките, които бяха издълбали за месеци или години. Зад пейката имаше утъпкано място… и две дълги бразди в росната трева. Тревата вече се изправяше, но засега браздите личаха отчетливо. Отиваха към Канала.

И имаше кръв.

(птицата спомни си за птицата спомни си за)

Но той не искаше да си спомня за птицата и пропъди мисълта. Кучета са се били, това е. Едното май доста си е изпатило. Мисълта изглеждаше убедителна, но кой знае защо не му вдъхваше доверие. А от дълбините на паметта напираше да изскочи споменът за птицата — оная, която бе видял в стоманолеярната на Кичънър и която Стан Юрис не би открил в нито една от книгите си.

Престани. Просто си обирай крушите.

Но вместо да си обира крушите, той тръгна по браздите. Докато крачеше напред, взе да си съчинява история. Да речем, че някое момче е дошло тук по тъмно. След полицейския час. Убиецът го спипва. И как ще се отърве от трупа? Много ясно — отмъква го до Канала и бух вътре! Точно като в историите на Алфред Хичкок.

Дирите, по които вървеше, можеха да са от влаченето на чифт обувки или гуменки.

Майк потръпна и боязливо се огледа наоколо. Историята май почваше да става прекалено истинска.

Ами ако не го е сторил човек, а чудовище? Като чудовищата от комиксите, книжките, филмите или (кошмарите) приказките и не знам си още какво.

Реши, че историята не му допада. Глупава беше. Опита да я пропъди от главата си, ала тя не искаше да се маха. Е, чудо голямо! Да си стои. Тъпа история. Тъпо бе дето излезе с колелото тая сутрин. Тъпо бе дето тръгна по тия две смачкани бразди сред тревата. Татко му сигурно вече го чакаше с куп къщни работи за днеска. Я да се прибира и да подхваща отрано, че инак по най-голямата жега ще има да върти вилата в сеновала. Да трябваше да си върви. И точно това щеше да направи.

Ясна работа, помисли си Майк. Ха на бас.

Но вместо да се върне при колелото и да подкара към дома, където го чакаше куп работа, той продължи напред по браздите. Тук-там отново се мяркаха капки засъхнала кръв. Обаче не бяха много. Не чак колкото на утъпканото място край пейката, която бе изправил.

Вече чуваше тихия плисък на Канала. След малко в мъглата отпред изплува и бетонният ръб.

На тревата се валяше още нещо. Ама че работа, днес май ти е ден за находки, подметна с притворна сърдечност скептичната част от ума му, после нейде изкрещя чайка, Майк трепна и пак си спомни за птицата, която бе видял тази пролет.

Каквото и да е онова на тревата, не ща и да го поглеждам. Така си беше, ох, точно така си беше, но ето че вече се навеждаше, подпрял длани на коленете, за да види какво е.

Късче раздран плат с капка кръв върху него.

Чайката изкрещя отново. Майк се взираше в кървавото парцалче и си спомняше онова, което бе станало тази пролет.

5.

Всяка година щом дойдеха април и май, фермата на Хенлън се пробуждаше от зимен сън.

Майк узнаваше за завръщането на пролетта не когато разцъфваха първите минзухари под прозореца на мамината кухня, не когато децата почваха да мъкнат в училище смоци и жаби, дори не когато във Вашингтон откриваха бейзболния сезон (обикновено на първия мач падаше голям тупаник), а едва когато баща му ревнеше с цяло гърло, че трябва да избутат от бараката допотопния камион. Предницата беше от Форд-А, останалото — от пикап, а вместо заден капак беше закована вратата на стария кокошарник. Ако се случеше зимата да не е била много студена, двамата често успяваха да го подкарат с тикане по надолнището. Кабината нямаше нито врати, нито предно стъкло. За седалка служеше половинка от вехто канапе, което Уил Хенлън бе изровил на градското сметище. Върху скоростния лост беше нахлузена кръгла стъклена дръжка от врата.

Бутаха по надолнището, хванали от двете страни, а щом го подкараха хубавичко, Уил скачаше вътре, завърташе ключа, натискаше копчето на стартера, настъпваше съединителя и превключваше на първа скорост, сграбчил стъклената дръжка с огромната си длан. После викваше гръмогласно: „Айде, давай!“. Отпускаше съединителя, вехтият фордов двигател захващаше да кашля, задавяше се, пухтеше, издаваше няколко мощни гърмежа… и понякога наистина почваше да работи — дрезгаво отначало, но след това все по-гладко. Уил подкарваше с рев към фермата на съседите Рулин, за да обърне на алеята пред техния дом (ако поемеше в обратната посока, смахнатият Бъч Бауърс, бащата на Хенри, като нищо можеше да му пръсне главата с чифтето), сетне се завръщаше сред гръмовния тътен на незаглушения двигател, Майк подскачаше от възторг и викаше ура, а майка му стоеше на кухненската врата, бършеше си ръцете с кърпата за чинии и се правеше на отегчена.

Друг път камионът не искаше да потегли и се налагаше Майк да изчака докато баща му се завърне от бараката с манивела в ръка, мърморейки под мустак. Майк беше твърдо уверен, че някои от тихите думички са ругатни и в такива моменти мъничко се боеше от татко си. (Едва много по-късно, при едно от безкрайните посещения в болничната стая, където бавно гаснеше Уил Хенлън, щеше да узнае, че баща му мърморел защото се боял от манивелата — веднъж тя изхвръкнала от гнездото и му разпрала устата.)

— Стой настрана, Мики — казваше Уил и пъхаше манивелата под радиатора. А щом античният двигател най-сетне заработеше, той даваше дума догодина да го замени с Шевролет, ала по-далече от думата не стигаше. Дори след смъртта му вехтият фордов хибрид щеше да стои в изоставената ферма, затънал в бурени чак до вратичката от кокошарника.

Когато камионът потеглеше и Майк седеше отдясно, вдъхвайки мириса на горещо масло и синкави изгорели газове, странно развълнуван от гальовния ветрец, който проникваше през зеещата дупка на мястото на някогашното предно стъкло, ненадейно му минаваше мисълта: Пак е пролет. Всички се будим от сън. И в радостната му детска душа се надигаше безмълвен вик на потресаващ възторг. Преливаше от любов към всичко наоколо, а най-много към татко си, който му се ухилваше широко и крещеше:

— Дръж се, Мики! Ей-сегинка ще я разшаваме таз хубостница! Птиците има да ни гълтат пушилката!

После подкарваха по черния път, задните колела на Форда бълваха тежки буци пръст и глина, а двамата подскачаха върху рязаното канапе в откритата кабина и се кикотеха като смахнати по рождение. Пресичаха през високата трева на задната сенокосна ливада и продължаваха към южната нива (царевица и фасул), или към източната (грах, тикви и пъпеши). От тревите пред Форда с крясък излитаха ужасени птици. Веднъж бе изхвръкнала яребица, великолепно създание с цвят на есенни дъбови листа, и взривното пърхане на крилете й бе тъй силно, че се чу даже през тътена на мотора.

За Майк Хенлън тия пътешествия бяха врата към пролетта.

Ежегодната полска работа започваше с разчистване на нивите. Цяла седмица ден подир ден изкарваха камиона и пълнеха каросерията с камъни, които биха могли да строшат някой зъбец на браната, щом дойде време за оран и сеитба. Понякога колелата затъваха в лепкавата пролетна пръст и Уил мрачно си мърмореше под мустак… сигурно пак ругатни, предполагаше Майк. Той знаеше някои от думичките и изразите; други го озадачаваха — например „блудно копеле“. От Библията знаеше, че блудницата е жена от град наречен Вавилон. Веднъж се бе наканил да пита баща си, но тъкмо тогава Фордът беше затънал в кал чак до ресорите, по челото на Уил се сбираха буреносни облаци и Майк реши да изчака по-удобен момент. В крайна сметка, след месец-два той се престраши да пита Ричи Тозиър и Ричи му обясни, че според неговия баща блудница е жена, дето взима от мъжете пари, за да прави секс с тях. „Какво е това секс?“ — заинтересува се Майк, а Ричи се хвана за главата и прекрати разговора.

Веднъж Майк запита баща си защо всяка пролет има нови камъни, след като вече са ги събрали миналия април.

Току-що бяха изхвърлили последния каменен товар за тая година и стояха един до друг под лъчите на залеза. Камионът бе спрял в края на утъпкана глинеста пътека (не чак толкова утъпкана, че да се нарече път), водеща от западната нива до едно дере над коритото на Кендъскиг. Дъното на дерето беше безредно осеяно с безплодни каменни камари, извличани година подир година от нивите на Уил.

Гледайки тая пустош, която бе сътворил отначало сам, сетне с помощта на сина си (знаеше, че нейде под камънака гният пъновете, които бе трябвало да изкорени един по един, преди изобщо да си помисли за оран), Уил запали цигара и каза:

— Едно време тате ми разправяше, че от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много.

— Ама те сякаш всяка година си се връщат по местата.

— Да, може и тъй да е — съгласи се Уил. — Друго обяснение не виждам.

Мътният залез хвърляше плътни оранжево-червени отблясъци по водите на Кендъскиг. От другия бряг долетя крясък на гмурец. Звукът бе самотен, тъй самотен, че по морните ръце на Майк полазиха тръпки.

— Обичам те, татко — промълви той изведнъж, усещайки как от необятната обич в очите му бликват сълзи.

— Ам’че то и аз си те обичам, Майк — рече татко му и здраво го прегърна с могъщите си ръце. Момчето усети по бузата си грубия фланелен плат на бащината риза. — А сега май става време да си вървим а? Тъкмо да се пооблеем додето стопанката ни сложи вечеря.

— Ъхъ — отвърна Майк.

— Ти си „ъхъ“ — каза Уил Хенлън и двамата се разсмяха, изнурени, ала доволни — ръцете и краката им се наливаха с умора, но не чак до болка; пръстите им бяха протрити, но не кървяха.

Пролет е, помисли онази вечер в просъница Майк, докато в съседната стая родителите му гледаха по телевизията „Младоженците“. Пак е пролет, благодаря Ти, Господи, благодаря Ти от все сърце. И докато се обръщаше на една страна, докато потъваше в дрямката, той отново чу крясъка на гмуреца от далечните блата, а сетне блатата се сляха с копнежите на детските му сънища. Натоварено време беше пролетта, натоварено, но прекрасно.

След събирането на камъни баща му паркираше камиона в буренака зад къщата и изкарваше от бараката трактора. Започваха с брануването — Уил управляваше трактора, а Майк се возеше отзад, стискайки ръба на желязната седалка, или пък крачеше отстрани и оглеждаше за пропуснати камъни. После се задаваше сеитбата, а подир нея идваше ред на лятната работа — копане… копане… копане. Майка му подновяваше премяната на трите им плашила — Лари, Моу и Кърли, а Майк помагаше на татко си да сложи ветровейки върху сламените им глави. Ветровейката беше проста работа: консервна кутия с изрязано дъно. Опъваха през средата добре насмолен канап и щом подухнеше вятър, кутията почваше да издава великолепен зловещ звук, напомнящ дрезгаво стенание. Птиците бързо разбираха, че Лари, Моу и Кърли не представляват опасност, но ветровейките винаги ги подплашваха.

От юли едновременно с копането почваше и прибирането на реколтата — най-напред грах и репички, след това марули и домати, после царевица и боб през август, пак царевица и боб през септември и накрая идваше ред на тиквите. Младите картофи се вмъкваха нейде между всичко това, а щом дните вземеха да се скъсяват и из въздуха плъзнеше хлад, двамата с татко му отиваха да свалят ветровейките (по някое време през зимата ветровейките изчезваха безследно; кой знае какво ставаше с тях, обаче всяка пролет правеха нови). На другия ден Уил отскачаше до Норман Садлър (тъп като сина си Мус, но безкрайно по-добродушен) и Норми пристигаше с машината за вадене на картофи.

През следващите три седмици всички се занимаваха само с картофите. В помощ на семейството Уил наемаше трима-четирима гимназисти — плащаше им по по четвърт долар на кош. Вехтият камион с отметнат заден капак бавно сновеше напред-назад по браздите на най-голямата, южната нива, моторът пухтеше на ниски обороти и в каросерията се трупаха кошове, по които бяха изписани имената на събирачите, а надвечер Уил вадеше стария си омазнен портфейл и плащаше всекиму в брой. Майк също взимаше надница, както и майка му; парите си бяха техни и Уил никога не питаше за какво са ги похарчили. Майк бе получил петпроцентов дял от фермата още когато навърши пет години — достатъчна възраст, според Уил, за да върти мотиката и да различава плевелите от граха. Всяка година той получаваше още един процент; всяка година след Деня на благодарността Уил сядаше да пресметне дохода от фермата и отделяше парите на Майк… но Майк не виждаше нито цент от тях — те бяха за колежа и не биваше да се пипат при никакви други обстоятелства.

Най-сетне идваше и денят, когато Норми Садлър откарваше обратно машината за вадене на картофи; обикновено по това време утрините вече бяха мъгливи и хладни, а по купчината оранжеви тикви край хамбара полепваше скреж. Майк стоеше със зачервен нос на двора, пъхнал изцапаните си ръце в джобовете на джинсите и гледаше как баща му вкарва в бараката първо трактора, а след него и Форда. Мислеше си: Отново се готвим за сън. Мина… пролет. Жътва… мина. Иде… мразовита зима. От есента оставаше само догарящо въгленче — голи дървета, смразена пръст, ледена огърлица по бреговете на Кендъскиг. В полята понякога гарвани кацаха по раменете на Моу, Лари и Кърли. Можеха да стоят там колкото си щат — плашилата бяха неми и безопасни.

Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година — на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот — защото тепърва го чакаха куп забавления: пързаляне с шейни в парка Маккарън (а ако ти стиска, може и на хълма Рулин, макар че там е за по-големи момчета), каране на кънки, бой със снежни топки, строеж на ледени замъци. Време беше да се замисли как двамата с татко му ще надянат снегоходките и ще отидат да отсекат коледна елха, какви подаръци ще има и дали пък този път няма да получи ски „Нордика“. Зимата беше чудесна… но всеки път когато гледаше как старият Форд влиза в бараката

(мина пролет жътва мина иде мразовита зима)

изпитваше някаква печал — същата, с която гледаше как птичите ята се запътват на юг; същата, от която понякога му се доплакваше безпричинно само като видеше как косо падат слънчевите лъчи. Отново се готвим за сън…

Но животът му не се състоеше само училище и труд. Уил Хенлън неведнъж бе казвал на жена си, че всяко момче се нуждае от време за риболов (макар че Майк всъщност не ходеше за риба). Когато се прибираше от училище, първо слагаше учебниците върху телевизора във всекидневната, после си приготвяше нещо за хапване (най-много обичаше сандвичи с лук и фъстъчено масло — гастрономическа приумица, от която майка му вдигаше ръце в израз на безмълвно отчаяние), а след това прочиташе бележката от баща си, в която Уил съобщаваше къде се намира и какви са задачите на Майк: да прекопае или обере еди кои си редове, да пренесе кошовете, да преобърне тиквите, да измете бараката или нещо подобно. Но поне веднъж седмично — а понякога и два пъти — бележката липсваше. И в такива дни Майк заминаваше на риболов (макар че всъщност не ходеше за риба). Разкошни дни… дни, в които нямаше определена цел и затова можеше да не бърза.

Случваше се баща му да остави по-особена бележка, например: „За днес няма работа. Иди до Олд кейп да огледаш трамвайните линии.“ Майк се отправяше към посочения квартал, откриваше старите релси по улиците и ги оглеждаше внимателно, възхитен от мисълта, че насред пътищата могат да се движат истински малки влакчета. Вечерта двамата дълго разговаряха за това и татко му разтваряше албума със стари снимки от времето, когато из Дери все още се движели трамваи; от покрива на трамвая стърчаха странни железни пръчки, опиращи в електрическите проводници, а отстрани висяха реклами на цигари. Друг път Уил бе пратил Майк до Водонапорната кула в Мемориал парк да огледа поилката за птички, а веднъж отскочиха заедно до съда да огледат една страшна машина, която полицейският шеф Бортън бе открил на тавана. Приспособлението се наричаше скитнически стол. Беше от ковано желязо и имаше халки на подлакътниците и предните крака. От седалката и облегалката стърчаха множество обли издутини. Като го видя, Майк се сети за снимката на електрическия стол в затвора Синг-Синг. Мистър Бортън му разреши да седне и да си сложи халките.

След като посвикна с непознатия досега зловещ допир на оковите, Майк се озърна въпросително към баща си и мистър Бортън — не разбираше какво толкова страшно има в това наказание за „хайлазите“ (така ги наричаше Бортън), които се навъртали около града през двайсетте и трийсетте години. Вярно, издутините малко му убиваха и с халки около китките и глезените беше трудно да се наместиш както трябва, но…

— Е, ти си още дете — разсмя се Бортън. — Колко кила тежиш? Тридесет, най-много четиридесет. Повечето хайлази, дето ги слагал тук старият шериф Съли, тежали двойно повече. След час-два им ставало малко неудобно, след три — много неудобно, а след четири-пет вече било съвсем зле. След седем-осем часа почвали да крещят, а след шестнадесет или седемнадесет почти всички надували гайдата. А щом им привършели двайсет и четирите часа, били готови да се закълнат пред хората и Господа, че когато пак тръгнат да скиторят из Нова Англия, ще заобикалят Дери отдалече. Доколкото знам, така и правели. Двайсет и четири часа върху скитническия стол оставяли всекиму ей-такава обица на ухото.

Изведнъж издутините по стола сякаш станаха двойно повече, впиха се навсякъде — в дупето, плешките, кръста и дори в тила му.

— А сега бихте ли ме пуснали? — учтиво запита той и мистър Бортън пак се разсмя.

В един кратък и страшен миг Майк си помисли, че полицейският шеф само ще разтръска ключовете пред лицето му и ще каже: Ще те пусна, разбира се… като ти свършат двайсет и четирите часа.

— Защо ме заведе там, тате? — запита той докато се прибираха у дома.

— Като пораснеш, ще разбереш — отвърна Уил.

— Ти не обичаш мистър Бортън, нали?

— Да — отговори баща му тъй рязко, че Майк не посмя да разпитва повече.

Но обикновено местата, където ходеше по заръка на баща си, бяха чудесни и докато Майк навърши десет години, Уил бе успял да го зарази със собствения си интерес към многопластовата история на Дери. Понякога — например когато плъзгаше пръсти по грапавата каменна поставка на поилката за птички в Мемориал парк, или когато се привеждаше да огледа по-внимателно ръждивите трамвайни релси по Монт стрийт в квартала Олд кейп — момчето изпитваше поразително чувство за времето… времето като нещо реално, изпълнено с огромна невидима тежест, както се твърди, че и слънчевите лъчи имат тежест (някои момчета се изкискаха в час, когато мисис Грийнгъс разказваше за това, но Майк беше прекалено смаян от тази представа, за да се смее; първата му мисъл бе: Светлината имала тежест? О, Боже мой, та това е страхотно!)… времето като нещо, което рано или късно ще го погребе.

През тази пролет на 1958 година първата бележка от баща му беше надраскана върху гърба на стар плик и лежеше на масата под солницата. Въздухът беше топъл, великолепно свеж и майка му бе отворила всички прозорци. Нямаш задачи за днес, гласеше посланието. Ако ти се ще, иди с колелото до Пасчър роуд. В полето отляво ще видиш купища рухнала зидария и вехти машини. Огледай ги и си донеси сувенир. Не ходи към ямата на фундамента! И да се прибереш по светло. Знаеш защо.

Майк отлично знаеше защо.

Каза на майка си къде отива и тя се намръщи.

— Защо не предложиш на Ранди Робинсън да дойде с тебе?

— Да, добре, ще отскоча да го питам — каза Майк.

И наистина отскочи, но Ранди беше заминал с баща си до Бангор да купят картофи за посев. Затова Майк потегли към Пасчър роуд сам. Дотам имаше доста път — почти седем километра. Доколкото можеше да прецени, беше около три часа, когато подпря велосипеда си на прогнилата дъсчена ограда вляво от Пасчър роуд и се преметна оттатък. Разполагаше с около час за разглеждане, после трябваше да си тръгва към дома. Обикновено майка му не се тревожеше за него, стига да си беше в къщи преди шест, когато сядаха да вечерят, но един паметен случай му бе дал да разбере, че тая година нещата стоят малко по-иначе. Когато веднъж закъсня за вечеря, тя го посрещна едва ли не в истерия. Нахвърли се върху му с парцала за миене на съдове и го запердаши където свари, докато той стоеше втрещен на прага до върбовото си кошче с пъстърва.

— Вече никога да не си посмял да ме плашиш така! — крещеше майка му. — Да не си посмял никога! Да не си посмял никога! Никога-никога-никога!

И при всяко никога го шляпваше с парцала. Майк очакваше баща му да се намеси и да сложи край на скандала, но не се случи нищо подобно… Може би Уил усещаше, че жена му е побесняла като дива котка и се боеше да не прехвърли гнева си върху него. Така или иначе, Майк си взе поука; един пердах с парцала му стигаше. У дома — по светло. Тъй вярно, госпожо, на ваше разположение.

Той закрачи през тревата към гигантските руини сред полето. Разбира се, това бяха останките от стоманолеярната на Кичънър — и преди бе минавал край тях, но никога не му бе хрумвало да ги изследва, а и не бе чувал други момчета да са го правили. Сега, докато се привеждаше да разгледа камара стари тухли, той започна да се досеща защо. Полето беше ослепително ярко, цялото обляно в пролетни лъчи (от време на време слънцето потъваше в облак и по ливадите плъзваха бухлати сенки), ала въпреки това наоколо тегнеше нещо злокобно — мрачна, навъсена тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра. Чувствуваше се като изследовател, който е открил последните останки от някакъв загубен приказен град.

Напред и отдясно забеляза заоблената страна на огромен тухлен цилиндър, лежащ сред високите треви. Изтича нататък. Находката се оказа главният комин на стоманолеярната. Надникна вътре и по гърба му отново полазиха тръпки. Коминът беше толкова голям, че ако искаше, можеше да влезе вътре прав. Но не искаше; един Господ знае какви мръсотии можеше да има по опушените вътрешни тухли или какви гадни буболечки и зверчета са се поселили там. Вятърът се засилваше на пориви. Когато повееше през отвора на поваления комин, отвътре долиташе призрачен вой, странно напомнящ звука на катраносания канап във ветровейките, които правеха двамата с татко му всяка пролет. Майк стреснато отстъпи назад и изведнъж си спомни какво гледаха снощи по телевизията. Филмът се казваше „Родан“ и им се стори адски забавен — при всяка поява на чудовището баща му се смееше и викаше: „Глей я тая птичка, Мики!“, а Майк стреляше с показалец, докато най-накрая мама подаде глава от кухнята и заръча да млъкват, че главата я боли от тая тяхна шумотевица.

Но сега не му изглеждаше толкова забавно. Във филма Родан бе изхвръкнал от земните недра докато японските миньори копаеха най-дълбокия тунел на света. А като надничаше към тъмната вътрешност на комина, лесно можеше да си представи как оная птица се спотайва в дъното, сгънала над гърба си ципестите криле, дебне и гледа кръглото момчешко личице, което се взира в мрака, гледа, гледа с очи обрамчени в златисто…

Потръпвайки, Майк се отдръпна от отвора.

Продължи покрай полузатъналия в земята комин. Теренът леко се надигаше и Майк ненадейно реши да се изкатери отгоре. Отвън коминът съвсем не изглеждаше страшен, а старите тухли бяха напечени от слънцето. Когато се добра до върха, Майк стана на крака и тръгна напред с разперени ръце (всъщност стените бяха твърде широки и нямаше опасност да падне, но той си представяше, че е въжеиграч от цирка), усещайки с удоволствие как вятърът роши косите му.

Като стигна до другия край на комина, той скочи долу и се зае да проучва останките: пак тухли, смачкани леярски калъпи, ръждиви машинни части. Донеси сувенир, пишеше в бележката на баща му. Искаше да намери нещо интересно.

Постепенно наближаваше зеещата яма на фундамента, като лъкатушеше из развалините и внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло. Наоколо имаше сума ти стъклария.

Майк не беше нехаен — помнеше както за ямата, така и за бащиното предупреждение да се пази от нея; помнеше и за кървавата трагедия, която се бе разиграла тук преди повече от петдесет години. Ако нейде из Дери можеха да обитават призраци, то едва ли имаше по-добро място от тия развалини. Но въпреки всичко това (а дали пък не тъкмо затова?), той твърдо бе решил да не мърда оттук, докато не открие нещо интересно, което да отнесе и да покаже на баща си.

Бавно и предпазливо се приближи до ямата и закрачи успоредно на неравния й ръб. Внезапно от дъното на съзнанието му някакво трезво гласче зашепна, че е прекалено близо, че размекнатата от пролетните дъждове земя може да се срути под нозете му и да го запокити долу, където Бог знае колко остри железа чакаха да го нанижат като бръмбар и да го оставят да се гърчи в ръждива, мъчителна агония.

Вдигна парче от прозоречна рамка, огледа го и го метна настрани. Наблизо се валяше нещо като черпак от великанска кухня, огънат и смачкан в жарката вълна на невъобразима експлозия. По-нататък лежеше толкова грамадно бутало, че Майк не би могъл и да го помръдне, камо ли да го вдигне. Прескочи го. Прескочи го и…

Ами ако намеря череп? — внезапно си помисли той. Черепа на някое от децата, които загинали тук докато търсели шоколадови яйца през хиляда деветстотин и не знам коя си?

Жестоко потресен от мисълта, Майк се озърна из пустото слънчево поле. Вятърът тихичко напяваше край ушите му песента на морска раковина и над ливадата отново плъзна здрач като сянката на гигантски прилеп… или птица. Изведнъж пак осъзна с пълна сила колко тихо е тук, колко странно изглежда полето с купищата тухли и килнатите насам-натам разпокъсани железни грамади. Сякаш преди безброй години сред тая равнина се бе разиграла някаква жестока битка.

Не се втелявай, мислено си отвърна той, опитвайки да прогони тревогата. Още преди петдесет години са открили каквото е имало за откриване. Веднага след онова. А даже и да е останало нещо, за толкова години все някой друг хлапак — или възрастен — би намерил… останките. Или си въобразяваш, че пръв идваш тук да търсиш сувенир?

Не… не, не си го въобразявам. Но…

Но какво? — запита трезвото гласче и Майк си помисли, че то май почва да говори прекалено високо и забързано. Даже и да е имало нещо за намиране, то би изтляло отдавна. Тъй че… какво?

Намери сред бурените строшено чекмедже от бюро. След кратък оглед го захвърли настрани и пристъпи още малко към ямата на фундамента, където находките ставаха повече. Все щеше да намери нещо подходящо.

Ами ако има призраци? Там е работата. Ами ако видя как две ръце се подават над ръба на ямата и отвътре започнат да излизат хлапета, облечени в изтлелите парцаливи останки от някогашните си великденски костюмчета, носещи белезите на пролетна кал, есенен дъжд и сплъстен зимен сняг от цели петдесет години? Хлапета без глави (в училище бе чувал, че след експлозията някаква жена открила главата на една от жертвите сред клоните на ябълката в задния си двор), без крака, изкормени като риби, а може би и хлапета като мен, които са слезли долу да поиграят… долу, където е мрачно… под кривите железни греди и огромните ръждиви зъбчатки…

О, престани, за Бога!

Но в гръбнака му се впиваха тръпки и той реши, че е крайно време да вземе нещо — каквото и да е — и да си плюе на петите. Посегна почти без да гледа и вдигна от земята зъбно колело с диаметър около петнайсет сантиметра. В джоба си имаше молив и бързо изчегърта с него полепналата между зъбците пръст. После прибра сувенира. Сега щеше да си върви. Да, щеше да си върви…

Но краката му бавно го носеха в обратната посока, към ямата и Майк осъзна с отчаяние и ужас, че трябва да погледне долу. Трябва да види.

Хвана се за някаква стърчаща от земята прогнила подпорна греда и изпъна шия напред, опитвайки да зърне какво има долу. Не успя. Беше се приближил на четири-пет метра от ръба, но все още бе твърде далече, за да види дъното.

Не ми пука дали ще го видя или не. Тръгвам си още сега. Вече намерих сувенир. Няма какво да гледам из тая порутена вехта дупка. Татко заръча да стоя настрани от нея.

Но мъчителното, едва ли не трескаво любопитство, което го бе обзело, не искаше да се предава. Боязливо, крачка по крачка, Майк приближаваше към ямата, разбирайки ясно, че щом стигне до края на дървената греда, вече няма да има за какво да се държи, разбирайки също така, че земята тук наистина е кална и рохкава. Тук-там край ръба забелязваше вдлъбнатини като хлътнали стари гробове и се досещаше, че това са места на предишни срутвания.

Усещайки как сърцето блъска в гърдите му оглушително като отмерена стъпка на маршируващ взвод, той се добра до ръба и надникна надолу.

Сгушена на дъното на ямата, птицата гледаше към него.

Отначало Майк не повярва на очите си. В тялото му сякаш бяха замръзнали всички мускулчета и нерви, включително и онези, по които протичат мислите. Не само от потресението, че вижда чудовищна птица със скромното сиво оперение на врабче и ярката оранжева гръд на червеношийка; истинската причина за потресението му се коренеше в абсолютно неочакваната гледка. Бе очаквал да види монолитни машини, полузатънали в черна кал и локви застояла вода; вместо това надничаше в огромно гнездо, запълващо фундамента от край до край. Тревата, от която бе изплетено, би стигнала за десетки бали сено, само че беше сребриста и стара. Птицата лежеше сред гнездото, обрамчените в златисто очи се чернееха като пресен, горещ асфалт и в безумния кратък миг преди да се изтръгне от вцепенението, Майк зърна в тях своето отражение.

Сетне пръстта изведнъж се раздвижи и сякаш потече под краката му. Майк чу острия пукот на разкъсани корени и осъзна, че се хлъзга надолу.

С крясък се хвърли назад, размахвайки ръце за равновесие. Не устоя на нозе и тежко рухна по гръб върху осеяната с обломки земя. Някакво тъпо метално парче болезнено се вряза в гърба му и той успя да си помисли за скитническия стол преди да чуе експлозивното пърхане на птичи криле.

Трескаво се извъртя на колене, пропълзя, озърна се през рамо и видя как птицата изхвръква от ямата. Люспестите й крака бяха тъмно оранжеви. Всяко крило бе дълго над три метра и от вихъра на ударите им по повехналата трева пробягваха насам-натам безформени вълни като под ротора на хеликоптер. От човката излетя дрезгав, цвърчащ крясък. Няколко пера се отрониха от крилете и кръжейки заслизаха обратно към ямата.

Майк скочи на крака и побягна.

Стремглаво търчеше през полето вече без да се озърта, не смееше да се озърта. Птицата не приличаше на Родан, но Майк усещаше, че тя е духът на Родан, изхвръкнал от руините на стоманолеярната като някакво чудовищно дяволче от кутия. Препъна се, падна на коляно, пак се надигна и продължи да тича.

Отново се раздаде странният дрезгав, цвърчащ крясък. Обгърна го сянка и когато вдигна очи, Майк видя чудовището — бе прелетяло само на метър-два над главата му. Мръсножълтата човка се отваряше и затваряше, разкривайки розова паст. Птицата рязко зави насреща. Вятърът от крилете й тласна в лицето му сух, неприятен мирис — дъх на тавански прах, ненужни вехтории и прогнили възглавници.

Майк сви наляво и пак зърна отпред падналия комин. Впусна се в отчаян бяг към него, размахвайки отсечено лакти край ребрата си. Птицата изкрещя и момчето чу пърхането на крилете й. Плющяха като корабни платна. Нещо го блъсна в тила. По врата му сякаш припламнаха огнени езичета. Усети как отзад под яката му плъзва струйка гореща кръв.

Птицата отново зави — явно се канеше да го сграбчи с нокти и да го отнесе както ястреб отнася полска мишка. Да го отмъкне в гнездото си. Да го изяде.

Докато тя падаше насреща, вперила в него черните си, ужасяващо живи очи, Майк пъргаво отскочи надясно. Ноктите минаха на сантиметри от него. Прашният мирис на огромните криле беше непоносим, задушлив.

Сега тичаше успоредно на рухналия комин и край лакътя му се мяркаха старите тухли. Вече виждаше края. Ако смогнеше да се добере дотам, да кръшне наляво и да се вмъкне вътре, може би щеше да се спаси. Птицата изглеждаше прекалено грамадна, за да се провре през отвора.

Малко остана да не успее. Птицата отново летеше насреща, все по-близо и по-близо, от пляскащите криле вееха ураганни пориви, люспестите крака сочеха право към жертвата и стремително слизаха надолу. Пак се раздаде крясък и този път Майк сякаш долови в него тържествуваща злоба.

Той наведе глава, вдигна ръка да се предпази и се хвърли напред. Лапите се свиха и за миг птицата го сграбчи за ръката. Имаше чувството, че е в плен на невероятно мощни пръсти, завършващи с остри нокти. Хапеха като кучешки зъби. Плясъкът на криле отекваше гръмовно в ушите му; смътно долови как наоколо се сипят пера и някои от тях плъзват по бузите му като призрачни целувки. После птицата се издигна, за момент Майк се усети придърпан нагоре — първо прав, сетне на пръсти… и в една застинала секунда разбра, че връхчетата на кецовете му губят допир със земята.

— ПУСНИ МЕ! — изкрещя той и размята ръка.

Ноктите го удържаха още миг, после ръкавът на ризата се раздра. Тежко тупна долу. Птицата яростно изкрещя. Майк пак побягна, като си пробиваше път през перата на опашката й, полузадушен от тежкия сух мирис. Сякаш тичаше през перушинена завеса.

Кашляйки, с подлютени очи от сълзите и от гнусния прах по перата на птицата, той нахълта в отвора на падналия комин. Вече не мислеше какво може да се спотайва вътре. Тичаше през мрака и задавените му ридания глухо отекваха от стените. Чак когато навлезе пет-шест метра навътре, той спря и се обърна към яркото кръгче дневна светлина. Гърдите му се надигаха и отпускаха на ситни, бързи тласъци. Внезапно осъзна, че ако е преценил погрешно размерите на птицата или отвора, значи се е самоубил с пълна гаранция — все едно че е лапнал цевите на татковата пушка и е дръпнал спусъка. Изход нямаше. Намираше се не просто в тунел, а в задънена улица. Другият край на комина беше потънал в земята.

Отново се раздаде крясък и изведнъж светлината в отвора на тунела помръкна — птицата бе кацнала отвън. Видя жълтите й люспести нозе, дебели колкото бедрото на възрастен мъж. После тя приведе глава и надникна в комина. Пред погледа на Майк пак изникнаха чудовищно лъскавите катранени очи със златните кръгчета на ирисите. Човката се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, и при всяко хлопване се раздаваше рязък пукот, съвсем като онзи, който чуваш когато изведнъж ти се чукнат зъбите. Остра е, помисли момчето. Остра човка има. И преди знаех, че птиците имат остри човки, но май никога до днес не съм се замислял над това.

Чудовището изкряска. В тухления тунел звукът прокънтя тъй мощно, че Майк притисна ушите си с длани.

Птицата започна да се провира в отвора на комина.

— Не! — изкрещя Майк. — Не, не можеш!

Светлината гаснеше все повече и повече, докато птичето тяло бавно си проправяше път навътре (О, Боже мой, как не се сетих, че цялата е от перушина? Как не се сетих, че може да се провира?). Светлината гаснеше… гаснеше… изчезна. Оставаше само непрогледният мрак, задушливият тавански мирис на птицата и шумоленето на перата й.

Майк падна на колене и заопипва с разперени длани хлътналия под на тунела. Откри парче строшена тухла с нещо меко по острите ръбове — навярно мъх. Отметна ръка и го запокити напред. Раздаде се тъп звук. Птицата пак нададе дрезгавия си, скрибуцащ вик.

— Да се махаш оттук! — изкрещя Майк.

Настана тишина… сетне отново същото меко, попукващо шумолене — птицата продължаваше да се провира в комина. Майк опипа наоколо, намери още отломки и взе да ги хвърля една подир друга. Те отскачаха от птицата с глухи удари и звънко се сипеха на тухления под.

Моля Те, Господи, несвързано мислеше Майк. Моля Те, Господи, моля Те, Господи, моля Те, Господи…

Хрумна му, че би трябвало да отстъпи назад по комина. Бе влязъл откъм някогашната му основа; логично бе да предположи, че по-нататък отворът ще се стеснява. Да, можеше да отстъпи и да слуша тихото прашно шумолене, докато птицата се провира подир него. Можеше да остъпи и ако имаше късмет, щеше да стане толкова тясно, че чудовището да спре.

Ами ако птицата се заклещи?

Ако станеше така, двамата с птицата щяха да умрат един до друг. Щяха да умрат заедно и да изгният заедно. В мрака.

— Моля Те, Господи! — изкрещя той, без изобщо да осъзнава, че го изрича на глас.

Запокити напред още едно парче тухла и сега ударът му бе по-мощен — много по-късно щеше да разкаже на останалите, че в онзи миг сякаш някой стоял зад него и онзи някой тласнал ръката му със страхотна сила. Този път не се раздаде предишното меко тупване; вместо него отекна плясък, какъвто би издала детска длан, шляпаща върху чиния с полутечно нишесте. Птицата изкрещя — вече не от гняв, а от истинска болка. Сумрачното пърхане на крилете й изпълни тунела; дрехите на Майк заплющяха в нахлулия ураган от зловонен въздух, момчето се закашля задавено и отстъпи от вихрушките прах и мъх.

Отново се появи светлина — отначало сива и здрачна, сетне все по-ярка и по-плътна, докато птицата се измъкваше от гърлото на комина. Майк се разрида, пак падна на колене и трескаво заопипва за още тухли. Без да мисли какво върши, той хукна напред с пълни шепи (в бледата светлина видя, че парчетата наистина са обрасли със сивосинкави мъхове и лишеи, каквито покриват старите надгробни плочи), докато наближи изхода от тунела. Смяташе да стори каквото е по силите му, за да не позволи на птицата да се върне.

Тя се навеждаше, склонила глава настрани, както правят понякога дресираните птици в клетка, и Майк видя къде е улучил последният му удар. От дясното око на птицата не бе останало почти нищо. Вместо лъскавия катранен мехур сега зееше кървав кратер. От ъгълчето на празната орбита по човката се стичаше струйка сиво-белезникава слуз. Из гнойната течност гъмжаха и пъплеха дребни паразити.

Птицата го видя и се хвърли напред. Майк отвърна с град от тухли. Парчетата се сипеха по главата и човката на птицата. Тя отстъпи за миг, после пак се стрелна в атака с отворена човка, разкрила розовата си паст… и още нещо, от което Майк застина за миг със зяпнала уста. Езикът на чудовището беше сребрист и хаотично напукан като застинала древна лава.

И този език беше осеян с множество оранжеви топчета като някакви нелепи пустинни бурени, намерили къде да се вкоренят за известно време.

Майк запрати последната тухла право в зейналата паст и птицата отскочи, крещейки от безсилие, ярост и болка. За момент момчето зърна люспестите гущерови крака… после огромните криле разтърсиха въздуха и чудовището изчезна.

Само след няколко секунди Майк вдигна лице — придобило неопределен сивокафеникав оттенък под кората от пръст, прах и късчета мъх, с която го бяха облепили крилете на звяра — към тракането на нокти по тухлите отгоре. От цялото му лице чисто бе само под очите — там, където сълзите бяха измили мръсотията.

Горе птицата се разхождаше напред-назад: Так-так-так-так.

Майк мина навътре, събра натрошени тухли и ги струпа на купчинка край отвора на комина — толкова близо, колкото смееше да пристъпи. Ако чудовището се завърнеше, искаше да го обстрелва от упор. Навън все още грееше слънце — беше май и до залез оставаше доста време — но какво да прави, ако птицата реши да чака?

Майк преглътна и за момент болка проряза стените на засъхналото му гърло.

Отгоре тропотът продължаваше: Так-так-так.

Вече имаше цяла камара боеприпаси. В здрача отвъд мястото, където косите слънчеви лъчи хвърляха в комина светъл овал, парчетата тухли напомняха късчета от строшена съдина, събрани с метлата на работлива стопанка. Майк избърса мръсните си длани в крачолите на джинсите и зачака да види какво ще стане.

Мина доста време преди да стане каквото и да било — може би пет, а може би двайсет и пет минути. Усещаше само как птицата се разхожда отгоре като човек, страдащ от безсъница в три след полунощ.

После крилете отново заплющяха. Птицата кацна пред отвора на комина. Коленичил зад купчината тухли, Майк я обсипа със снаряди още преди да е навела глава. Едно парче се вряза в жълтия люспест крак и от раната шурна струя тъмна кръв — почти черна като очите на чудовището. Майк възторжено изкрещя, но тъничкият му глас заглъхна сред бесния писък на звяра.

— Махай се оттук! — викна Майк. — Ще те замерям докато не се махнеш, пред Бога се кълна!

Птицата подхвръкна върху комина и продължи да се разхожда.

Майк чакаше.

Най-сетне крилете отново запърхаха и птицата излетя. Майк очакваше да види пак жълтите кокоши крака. Ала те не се появяваха. Продължи да стои на място, убеден, че врагът готви някаква клопка… докато накрая осъзна, че не е там работата и не затова изчаква. Изчакваше защото не смееше да излезе, не смееше да напусне безопасната дупка.

А, не! Да ги нямаме такива! Аз да не съм заек!

Грабна две шепи тухлени парчета, останалото натъпка в пазвата си. Излезе от комина, като се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно и ужасно съжаляваше, че няма очи на тила. Видя само необятното поле, осеяно с ръждиви останки от стоманолеярната на Кичънър. Завъртя се, уверен, че ще зърне птицата кацнала горе на ръба като лешояд — вече едноок лешояд — с едничкото желание момчето да я види преди да го нападне за сетен път, а после да раздира, да промушва, да разкъсва с острата си човка.

Но птицата не беше на ръба.

Наистина бе изчезнала.

И нервите на Майк не издържаха.

Той оглушително изпищя от страх и хукна към прогнилата дъсчена ограда между полето и пътя, като в движение изтърва и последните парчета тухла. Останалите се изръсиха от пазвата когато ризата му изхвръкна от джинсите. Преметна се през стобора с една ръка, досущ като Рой Роджърс в епизода, когато иска да се изфука пред Дейл Еванс докато се прибира от конюшнята заедно с Пат Брейди и другите каубои. Сграбчи кормилото на велосипеда и десетина метра тича с него по пътя, преди да скочи на седлото. После бясно завъртя педалите и не посмя нито да се озърне, нито да намали скоростта, докато не стигна до началото на главната улица, където минаваха доста коли.

Когато се прибра у дома, баща му сменяше свещите на трактора. Уил му подметна, че изглежда твърде стреснат и изпоцапан. Майк се поколеба само секунда преди да отвърне, че на връщане паднал от колелото докато опитвал да заобиколи една яма на пътя.

— Да не си си строшил нещо, Мики? — запита Уил, оглеждайки сина си малко по-внимателно.

— Не, сър.

— Нещо навехнато?

— Ъ-ъ.

— Донесе ли сувенир?

Майк бръкна в джоба си и напипа зъбното колело. Показа го на баща си, който поогледа желязото, после посегна и измъкна ситно късче тухла от възглавничката под палеца на Майк. Това като че го заинтересува повече.

— От онзи вехт комин ли е? — запита Уил.

Майк кимна.

— Вътре ли си влизал?

Майк кимна отново.

— Видя ли нещо? — запита Уил и сякаш за да превърне въпроса в шега (макар че съвсем не звучеше така) побърза да добави: — Скрито съкровище, да речем?

Майк се поусмихна и поклати глава.

— Добре де, само недей да разправяш на майка си, че си се врял там — каза Уил. — Ще ни опушка и двамата — първо мене, после тебе. — Той огледа сина си още по-внимателно. — Мики, ти наистина ли си добре?

— Ъ?

— Нещо посбръчкан ми изглеждаш покрай очите.

— Сигурно съм се уморил — каза Майк. — Дотам, знаеш, са десет-дванайсет километра и още толкова на връщане. Да ти помогна ли за трактора, тате?

— Не, за тая седмица свърших с човъркането. Влизай да се измиеш.

Майк тръгна към вратата, но внезапно баща му отново го повика. Озърна се.

— Не искам повече да ходиш там — каза Уил, — поне додето не свърши цялата дандания и не спипат онзи мръсник… ти нали не си видял някого из развалините? Някой да те е гонил, да ти е досаждал?

— Жива душа не видях — отвърна Майк.

Уил кимна и си запали цигара.

— Май сбърках дето те пратих там. Таквиз стари места… понявга може да станат опасни.

За миг погледите им се срещнаха.

— Добре, татко — каза Майк. — И без това не ми се ходи вече. Беше малко страшничко.

Уил кимна пак.

— Чини ми се, че е най-добре да не дрънкаме много-много. Бягай да се измиеш. И кажи на майка си да сложи три-четири наденички в повече.

Майк влезе да се измие.

6.

Не мисли за това сега, каза си Майк Хенлън докато се взираше в браздите, които свършваха до бетонния ръб на Канала. Не мисли за това, може да е било просто сън и…

По стената на Канала имаше пръски засъхнала кръв.

Майк се вгледа в тях, после сведе очи към Канала. Мрачните води струяха и отминаваха безшумно. Гроздове мръсножълта пяна полепваха по бетонните стени, от време на време се откъсваха и лениво отплаваха надолу, описвайки дъги и пируети. За миг — само за миг — две от пенестите петна се сляха и сакаш образуваха лице, детско лице, извило очи нагоре в израз на ужас и страдание.

Майк се задъха като ударен.

Пяната се разкъса, отново загуби всякакъв смисъл и в този момент отдясно долетя шумен плясък. Майк рязко завъртя глава, леко се посви и за момент му се стори, че вижда нещо в сянката на тунела, откъдето изскачаше реката след минаването си под центъра на града.

Вече нямаше нищо.

Разтреперан от внезапно налетял хлад, той бръкна в джоба си за ножчето, което бе намерил сред тревата. Захвърли го в Канала. Раздаде се тих плясък, по водата пробяга вълничка — отначало кръгче, после течението я разтегли като клин… после нищо.

Нищо освен страха, който внезапно бе стегнал гърдите му… и убийствената увереност, че нещо стои наблизо, нещо го дебне и без да бърза преценява шансовете си.

Обърна се с намерението да тръгне спокойно към колелото — бягството би означавало да възвиси тия страхове и да унижи себе си — ала плясъкът долетя отново. Този път беше много по-силен. И Майк престана да се интересува от достойнството си. Изведнъж хукна с всички сили, добра се оградата и колелото, ритна подпорката с пета и яростно завъртя педалите напред, към улицата. Внезапно морският мирис бе станал плътен… прекалено плътен. Беше навсякъде. А и водата сякаш капеше прекалено шумно от влажните клони.

Нещо се задаваше. Майк чу провлачени, тромави стъпки през тревата.

Изправи се на педалите, напрегна сетни сили и изхвръкна на главната улица без да поглежда назад. После бързо подкара към дома като се питаше за какъв дявол му бе притрябвало изобщо да идва насам… и какво го бе примамило.

После се постара да мисли за домашната работа, цялата работа и нищо друго освен работата. И не след дълго успя.

А когато на другия ден видя заглавието във вестника (ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ), той се замисли за джобното ножче, което бе хвърлил в Канала — джобното ножче с инициали Е. К. на чирена. Замисли се за кръвта, която бе видял по тревата.

И се замисли за браздите, свършващи край ръба на Канала.

1.

Гледан от магистралата в пет без четвърт сутринта, Бостън изглежда мъртъв град, унесен в мрачни мисли за някаква отминала трагедия — може би мор или проклятие. От океана долита тежък, задушлив дъх на солена вода. Ранната утринна мъгла забулва и малкото движение, което би могло да се види по това време.

Седнал зад волана на черния Кадилак модел 1984, който му е осигурил Бъч Карингтън от „Кейп Код Лимузин“, Еди Каспбрак си мисли, че човек просто усеща колко е древен този град — навярно нийде другаде в Америка не можеш да изпиташ подобно чувство. Бостън е хлапе в сравнение с Лондон, пеленаче в сравнение с Рим, но поне по американските мащаби е стар, много стар. Бил е тук, на тия ниски хълмове, преди триста години, когато още никой не е замислял бунт срещу данъците върху чая и пощите, когато още не са били родени Пол Ривиър и Патрик Хенри.

Древността, безмълвието и соленият дъх на морска мъгла — всичко това изнервя Еди. А когато е нервен, той посяга към инхалатора. Пъха го в устата си, натиска спусъка и надолу по гърлото му плъзва освежително облаче.

И все пак по улиците, където минава, има хора, тук там по тротоарите и надлезите се мяркат самотни минувачи — само те го спасяват от чувството, че е попаднал в някой от разказите на Лъвкрафт за обречени градове, прастари ужаси и чудовища с труднопроизносими имена. А ето и автобусна спирка с надпис ПЛОЩАД КЕНМОР — ГРАДСКИ ЦЕНТЪР, край нея са се струпали сервитьорки, медицински сестри, общински работници и лицата им са подпухнали, някак оголени от съня.

Точно така, мисли си Еди докато минава под голяма табела с надпис КЪМ МОСТА ТОБИН. Точно така, возете си се на автобусите. Забравете метрото. Метрото е вредна работа; на ваше място не бих се пъхал там. Не, за нищо на света не бих слязъл долу. В тунелите.

Мисълта е опасна; ако не се отърве от нея, скоро пак ще му се наложи да посегне към инхалатора. Доволен е, че навлиза в натовареното движение по моста Тобин. Отдясно се мярка работилница за надгробни паметници. На тухлената ограда е изписано обезпокоителното наставление: НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА. НИЕ МОЖЕМ ДА ПОЧАКАМЕ!

Отпред просветва зелена отражателна табела с надпис КЪМ МАГИСТРАЛА 95 — МЕЙН, НЮ ХАМПШЪР И ВСИЧКИ НАСЕЛЕНИ МЕСТА В НОВА АНГЛИЯ. Поглежда я и изведнъж изтръпва до мозъка на костите. За миг ръцете му прилепват към волана на Кадилака. Би искал да вярва, че това е първият пристъп на някаква болест — вирус, да речем, или любимата майчина „фантомна треска“ — ала знае истината. Виновен е градът зад него, увиснал безмълвно на ръба между нощ и ден, виновна е и табелата със своето обещание за онова, което го чака напред. Болен е, не ще и дума, ала не от вирус или фантомна треска. Отровен е от собствените си спомени.

Боя се, мисли Еди. — И това винаги е било в дъното на всичко. Просто се боя. Нищо повече. Но мисля, че в края на краищата някак се изхитрихме да заобиколим това. И дори да го използуваме. Но как?

Не може да си спомни. Пита се дали другите могат. Дано. Дано — заради всички тях.

Отляво с грохот го задминава тежък камион. Еди все още е със запалени фарове и за миг превключва на дълги докато камионът спокойно се отдалечава напред. Върши го без да мисли. То е станало автоматичен рефлекс, неразделна част от живота на човек, който си изкарва залъка зад волана. Незнайният шофьор на камиона отвръща с две бързи примигвания на стоповете — благодари му за любезността. Ех, ако всичко можеше да е тъй просто и ясно, мисли си Еди.

Следвайки знаците, той се насочва към магистрала 95. Движението на север е слабо, но насрещните платна почват да се запълват с коли, идващи към града. Еди управлява грамадната лимузина с лекота, предварително се досеща за повечето знаци и минава в съответното платно много преди да се наложи. От години — буквално от години — не му се е случвало да сгреши чак дотам, че да отмине търсеното отклонение. Избира платната автоматично, също както преди малко даде знак на камиона, че може пак да заеме дясна позиция, също както някога откри пътя си сред лабиринта от пътечки из Пущинака в Дери. За него сякаш почти няма значение, че никога през живота си не е минавал през центъра на Бостън — един от най-обърканите градове в Америка.

Внезапно си спомня още нещо за онова лято, нещо, което веднъж му каза Бил: „Т-ти и-имаш к-к-ко-омпас в главата, Е-е-еди.“

Как го зарадваха тия думи! Радват го и сега, докато разкошният Кадилак-Дорадо се стрелва по отклонението. За да си няма разправии с ченгетата, той намалява скоростта на лимузината до деветдесет километра и пуска по радиото тиха музика. В ония времена навярно би дал живота си за Бил, ако се наложеше; стигаше само Бил да го поиска и Еди щеше да отговори простичко: „Дадено, Шеф Бил… за кога да се готвя?“

При тази мисъл Еди се разсмива — всъщност сумти едва чуто, но звукът го развеселява и той наистина избухва в смях. Напоследък рядко се смее, а и определено не е очаквал да срещне кой знае какви хилки (думата е на Ричи и означава хилене, смехория — „Как е, имаше ли днес хилки, Едс?“) в предстоящото злокобно странствуване. Но предполага, че щом Господ е чак толкоз дребнав, та да превърне в проклятие за чедата Си онова, което най-много желаят от живота, то защо пък да не им отпусне между другото и по някоя свястна хилка?

— Как е, имаше ли хилки напоследък, Едс? — изрича той на глас и пак се разсмива.

Божичко, как мразеше Ричи да го нарича Едс… но и някак харесваше този прякор. Както навярно и Бен Ханском харесваше, че Ричи го кръсти Камарата. Звучеше някак… като да си имаш тайно име. Тайна самоличност. Начин да се превърнат в хора, които нямат нищо общо с вечните страхове, надежди и изисквания на родителите. Ричи за нищо на света не би се разделил с любимите си Гласове, но може би и сам не знаеше колко важно е за слабаци като тях понякога да се превръщат в други личности.

Еди хвърля поглед към монетите, подредени грижливо върху таблото на Кадилака — още един от автоматичните рефлекси в занаята. Много е досадно да наближиш кабинките за пътна такса и да тършуваш из джоба си за дребни пари, или пък да се заклещиш на автомат, а да нямаш подходяща монета.

Сред монетите лежат два стари сребърни долара с образа на Сюзън Антъни. В днешно време, мисли си той, подобни монети навярно се срещат само из джобовете на шофьори и таксиметраджии от околностите на Ню Йорк, също както трудно ще видиш вехти двудоларови банкноти другаде, освен по гишетата за залагания на конни състезания. Еди гледа винаги да има подръка няколко подобни монети, защото са удобни за автоматичните пропускачи на мостовете Джордж Уошингтън и Трайбро.

В главата му изведнъж припламва нова светлинка: сребърни долари. Не днешните фалшиви сребърно-медни сандвичи, а истински сребърни долари с образа на лейди Свобода в нейните ефирни одежди. Сребърните долари на Бен Ханском. Да, но не беше ли Бил онзи, който веднъж спаси живота им с една от големите сребърни монети? Еди не е съвсем сигурен, всъщност вече не е сигурен в нищо… а може би просто не иска да си спомня?

Там беше тъмно, внезапно си мисли той. Поне това помня. Там беше тъмно.

Бостън е останал далече назад и мъглата започва да се разсейва. Отпред са МЕЙН, НЮ ХАМПШЪР И ВСИЧКИ НАСЕЛЕНИ МЕСТА В НОВА АНГЛИЯ. Отпред е Дери и в Дери има нещо, което би трябвало да е мъртво вече от двадесет и седем години, ала въпреки всичко е оцеляло. Нещо с безброй лица. Но какво е то в действителност? Не го ли видяха накрая такова, каквото е в действителност, без нито една от хилядите маски?

Ах, толкова много неща си спомня… ала не стигат.

Спомня си, че обичаше Бил Денброу; отлично си го спомня. Бил никога не му се подиграваше заради астмата. Бил никога не го наричаше ситен ревлив дупедавец. Обичаше Бил както бимогъл да обича по-голям брат… или баща. Бил винаги знаеше какво да правят. Къде да идат. Какво да гледат. Бил никога нищо не забраняваше. Когато тичаше с Бил, можеше да надбяга самия дявол и се смееше с пълно гърло… ала почти не се задъхваше. А почти да не се задъхваш е страхотно, мама му стара, страхотно е, би казал Еди на целия свят. Когато тичаш с Шеф Бил, целият ден е гарантирано пълен с хилки.

— Ясна работа, мой човек, ГАР-рантирано — изрича той с Гласа на Ричи Тозиър и отново започва да се смее.

Именно на Бил му хрумна да построят бента в Пущинака, а в известен смисъл точно този бент ги събра всички заедно. Вярно, Бен Ханском им показа как да строят — и те свършиха работата толкова добре, че си имаха солидни неприятности с кварталното ченге мистър Нел — но идеята беше на Бил. И макар че от Коледа насам всички освен Ричи бяха виждали в Дери много странни неща — ужасяващи неща — именно Бил намери смелостта пръв да ги спомене на глас.

2.

Онзи бент.

Пустият му бент.

Спомня си гласа на Виктор Крис:

— Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

А ден по-късно Бен Ханском говореше с широка усмивка:

— Можем

— Можем да

— Можем да наводним целия Пущинак, ако речем.

Бил и Еди огледаха със съмнение първо Бен, после онова, което бе домъкнал: няколко дъски (задигнати от задния двор на мистър Маккибън, но в това нямаше нищо нередно, тъй като мистър Маккибън сигурно също ги бе свил отнейде), ковашки чук, лопата.

— Де да знам — каза Еди и се озърна към Бил. — Вчера опитахме, ама нищо не стана. Течението все отмъкваше клоните.

— Тоя път ще стане — заяви Бен. Той също се озърна към Бил в очаквне на решителната дума.

— Ами да-да-дайте д-да о-о-питаме — съгласи се Бил. — Т-тая су-утрин се о-обадих на Р-р-р-ричи Тозиър. Р-рече, че щял да до-дойде п-по-късно. Може двамата със Стъ-ъ-анли да ни п-помогнат.

— Кой Станли? — запита Бен.

— Юрис — отвърна Еди. Все още се озърташе боязливо към Бил, който днес му се струваше някак различен — по-тих, не толкова ентусиазиран от идеята за бента. Тази сутрин Бил изглеждаше блед. Унесен.

— Станли Юрис ли? Май не го познавам. Не учи ли в прогимназията?

— Той е на нашата възраст, но сега завърши четвърти клас — обясни Еди. — Тръгнал на училище една година по-късно, защото много боледувал като малък. Ако си мислиш, че вчера си ял пердах, благодари на Господа, че не си Стан. Него все го млатят като тъпан.

— Той е е-ххе-хевреин — добави Бил. — Су-ума ти м-момчета г-го мра-а-азят, щото е евреин.

— Глей го ти! — възкликна с уважение Бен. — Евреин, а? — Той помълча, после предпазливо запита: — Това като турчин ли е, или, да речем, повече като циганин?

— М-май е п-повече като ту-ху-урчин — каза Бил. Той вдигна една от дъските и я огледа. Беше околометър на два. — Моят т-т-татко казва, че повечето е-евреи имат големи но-осове и куп п-п-пари, ама Стъ-стъ-стъ…

— Ама Станли си има нормален нос и все ходи без пукната пара — довърши Еди.

— Аха — кимна Бил и за пръв път тая сутрин се ухили истински, широко.

Бен се ухили.

Еди се ухили.

Бил захвърли дъската, стана и изтупа дъното на джинсите си. Отиде до водата и другите двама го последваха. Бил пъхна ръце в задните си джобове и въздъхна дълбоко. Еди беше сигурен, че приятелят му се кани да каже нещо сериозно. Бил прехвърли поглед от Еди към Бен, после пак към Еди и престана да се усмихва. Изведнъж Еди се изплаши.

Но Бил каза само:

— Носиш ли си инхъ-хъ-алатора, Е-еди?

Еди се плясна по джоба.

— Зареден и готов.

— Слушай, мина ли номерът с шоколадовото мляко? — запита Бен.

Еди се разсмя.

— Мина страхотно!

И двамата с Бен се разкискаха, докато Бил ги гледаше усмихнат, но озадачен. Еди му обясни, той кимна и пак се ухили.

— Мъ-мъ-майка му на Е-е-еди се б-бои, че детето й м-може да се счу-у-упи и д-да не на-на-намери ръ-ръ-резервно.

Еди изсумтя и се престори, че иска да го катурне в потока.

— Внимавай бе, скапаняк — закани се Бил и гласът му звучеше досущ като на Хенри Бауърс, просто страх да те хване. — Така ще ти извия главичката, че има да гледаш как си бършеш задника.

Бен рухна на земята, пищейки от смях. Бил го гледаше все тъй усмихнат и с ръце в задните джобове, да, усмихнат, ала пак малко далечен и някак неясен. Намигна на Еди и кимна към Бен.

— Туй момче май е ке-ке-кекаво.

— Ъхъ — съгласи се Еди, но нещо му подсказваше, че само играят роля, само се преструват на весели. Навярно Бил щеше да изплюе камъчето, когато сметнеше за добре; лошото бе, че Еди искаше още отсега да знае какво му е. — Детето е умствено недоразвито.

— Недоразбито — подметна през смях Бен.

— Т-ти ще ни по-о-казваш ли как да с-с-строим бент, или смя-а-аташ цял д-ден да си с-с-седиш на дебелия за-за-адник?

Бен се изправи. Най-напред огледа потока, който течеше кротко край тях — ни бързо, ни бавно. Толкова навътре в Пущинака Кендъскиг не беше кой знае колко широк, ала все пак вчера бе осуетил усилията им. Нито Еди, нито Бил имаше представа как да покори течението. Но Бен се усмихваше с усмивката на човек, обмислящ някакво ново начинание… нещо забавно и не твърде трудно. Еди си помисли: Той знае как — наистина вярвам, че знае.

— Окей — каза Бен. — Хайде, момчета, сваляйте обувките, щото тепърва ще си понамокрите пръстчетата.

Призрачната майка в главата на Еди заговори незабавно с повелителния и суров глас на улично ченге: Да не си посмял, Еди! Да не си посмял! Мокрите крака са един от начините — един от хилядите начини — по които започва настинката, а настинката води до пневмония, тъй че да не си посмял!

Седнали на брега, Бил и Бен смъкваха гуменките и чорапите си. С малко превзети движения Бен се зае да навива крачолите на джинсите си. Бил се озърна към Еди. Очите му бяха бистри и топли, изпълнени със съчувствие. Изведнъж Еди почувствува с непонятна увереност, че Шеф Бил разчита безпогрешно мислите му… и го обзе срам.

— И-и-идваш ли?

— Че как иначе? — отвърна Еди.

Седна на брега и разголи нозе, а майчиният глас продължаваше да дудне в главата му… но постепенно ставаше все по-далечен и глух, забеляза той с облекчение, като че някой я бе закачил с огромна въдица отзад за блузата и сега навиваше макарата, за да я издърпа надалече по някакъв безкраен коридор.

3.

Беше един от онези великолепни летни дни, които човек никога не би забравил, ако всичко останало в света беше наред. Умереният ветрец пропъждаше хапливите мухи и комари. Небето беше ясно, кристално синьо. Температурата беше някъде около двайсет и четири градуса. Птиците пееха и се занимаваха с птичите си дела из храстите и ниските дръвчета. Еди прибегна до помощта на инхалатора само веднъж, после му олекна на гърдите, а гърлото му сякаш по вълшебство се разшири като магистрала. От тук нататък инхалаторът остана забравен в задния му джоб.

Бен Ханском, който вчера бе изглеждал толкова плах и неуверен, изведнъж се превърна в дързък генерал, щом изцяло потъна в изграждането на бента. От време на време се изкачваше на брега, заставаше там с кални ръце на кръста и оглеждаше хода на работите като си мърмореше тихичко. Понякога оправяше косата си с длан и към единайсет часа главата му беше покрита със смешни рошави кичури.

Отначало Еди изпитваше неувереност, после възторжено ликуване, а накрая го изпълни съвсем непознато чувство — безумно, страшно и опияняващо. То бе тъй чуждо за обичайното му душевно състояние, че Еди откри название за него едва вечерта, докато лежеше в леглото и загледан в тавана си припомняше събитията от изминалия ден. Сила. Така се наричаше чувството. Сила. Щеше да стане, Боже мой, щеше да стане и то тъй добре, както не бяха сънували нито той, нито Бил — а може би дори и Бен.

Виждаше как и Бил се увлича — отначало съвсем леко, все още унесен в загадъчните си мрачни мисли, после стъпка по стъпка се отдаде изцяло на работата. На два-три пъти той плесна Бен по шишкавото рамо и го обяви за невероятен. И всеки път Бен се изчервяваше от удоволствие.

Бен поръча на Еди и Бил да сложат едната дъска напреко на течението и да държат здраво докато той я забива в дъното с мощни удари на чука.

— Ето, готово, само че един ще трябва да държи, инак водата ще я събори — каза той и Еди остана сред потока да подпира дъската, докато водата преливаше отгоре и се стичаше, превръщайки ръцете му в трептящи морски звезди.

Бен и Бил сложиха втора дъска на шейсет сантиметра зад първата. Бен отново я задълба надолу с чука и Бил остана да държи докато Бен се зае да запълва пространството между двете дъски с песъчлива земя от брега. Отначало водата просто отмиваше пръстта покрай дъските на мътни облачета и Еди си помисли, че нищо няма да стане, но когато Бен взе да добавя камъни и лепкава глина от речното дъно, отмитите облачета почнаха да намаляват. След по-малко от двайсет минути между двете дъски сред потока се натрупа дълга кафява камара от пръст и камъни. Еди просто не можеше да повярва на очите си.

— Ако имахме истински цимент… а не само… глина и камъни, след три-четири дни щяха да евакуират целия град… нейде към Олд кейп — каза Бен най-сетне, после захвърли лопатата и седна на брега да си поеме дъх.

Бил и Еди се разсмяха, Бен им отвърна с широка усмивка. Когато се усмихваше, през шишкавото му лице сякаш прозираше призракът на красивия мъж, в който щеше да се превърне след години. Зад първата дъска водата започваше да приижда.

Еди запита какво ще правят с тая вода, дето изтича отстрани.

— Нека си тече. Няма значение.

— Няма ли?

— Хич.

— Защо?

— Не мога да ти обясня. Обаче част от водата трябва да изтича.

— Откъде знаеш?

Бен сви рамене. Просто знам, говореше този жест и Еди млъкна.

Когато си отпочина, Бен взе трета дъска — най-дебелата от всичките четири-пет, които усърдно бе пренесъл през целия град чак до Пущинака — и внимателно я сложи до задната стена на дигата. Единия край заби здраво в речното корито, другия притисна към дъската, която държеше Бил и така създаде подпората от вчерашната си картинка.

— Окей — каза той и се изправи. На лицето му цъфна широка усмивка. — Вече може да пускате, момчета. Пълнежът между дъските ще поеме почти целия напор на водата. За останалото ще се погрижи подпората.

— Водата няма ли да я събори?

— Друг път! Водата само ще я забива още по-здраво.

Бил и Еди отстъпиха назад. Двете дъски на бента поизскърцаха, килнаха се лекичко… и толкоз.

— Ега ти! — възторжено изкрещя Еди.

— Ве-ве-велико е — ухили се Бил.

— Аха — каза Бен. — Хайде сега да ядем.

4.

Седнали на брега, тримата похапваха без много-много приказки, гледайки как водата приижда зад бента и се процежда покрай дъските. Еди забеляза, че делото им вече е променило географията на речните брегове — отклоненото течение дълбаеше в тях плитки кухини. Пред очите му водата подрови отсрещния склон и надолу се посипа малка лавина от пръст.

Над бента се бе образувало езеро с неправилна кръгла форма и на едно място водата вече заливаше брега. По тревата и храстите танцуваха ярки слънчеви зайчета. Постепенно Еди взе да осъзнава онова, което Бен знаеше от самото начало — че бентът вече е построен. Пролуките между дъските и двата бряга играеха ролята на шлюзове. Бен не бе успял да го обясни на Еди, защото не знаеше думата. Отвъд дъските Кендъскиг започваше да набъбва. Вече го нямаше ромонът на плитка вода, бълбукаща по каменистото дъно; оттатък бента всички камъни бяха заляти. От време на време в езерото с плясък се срутваха нови маси пръст, подронена от прииждащата рекичка.

Под бента коритото беше почти пресъхнало; само по средата му все още се стичаха безпокойно тънички ручейчета. Камъни, лежали под водата Бог знае колко дълго, сега съхнеха на слънце. Еди гледаше тия съхнещи камъни с кротко изумление… и онова другото, невероятното чувство. Те бяха сторили това. Те. Зърна подскачаща жаба и си помисли, че може би старият мистър Жаборан се чуди къде е изчезнала пустата вода. Разсмя се с пълно гърло.

Бен грижливо събираше хартийките в торбичката, с която си бе донесъл обяда. Преди малко Еди и Бил просто занемяха пред количеството провизии, подредени деловито върху тревата от уверената му ръка: два сандвича с фъстъчено масло, един с болонска наденица, твърдо сварено яйце (заедно с щипка сол в сгъната хартийка), две опаковки пресовани смокини, три големи шоколадови курабийки и десертно блокче „Ринг-Динг“.

— Какво рече майка ти като видя как са те драли? — запита Еди.

— Ммммм? — Бен откъсна очи от водната шир зад бента и тихичко се оригна, закривайки устата си с длан. — А! Ами, нали знаех, че вчера ще обикаля магазините, та успях да я изпреваря. Изкъпах се и си измих косата. После изхвърлих джинсите и анцуга. Не знам дали ще забележи, че ги няма. За анцуга сигурно няма да разбере, имам сума ти анцузи, обаче май ще трябва да си купя нови джинси преди да се е разтършувала из чекмеджетата.

Мисълта, че ще трябва да прахосва пари за толкова ненужна вещ, хвърли за миг по лицето му скръбна сянка.

— А-а-ама тя не ви-и-дя ли, че с-си цял в си-си-синини?

— Рекох й, че от радост за края на школото съм налетял на вратата и съм се изтъркалял по стълбата — обясни Бен и сякаш малко се изуми и обиди, когато Еди и Бил прихнаха едновременно.

Бил, който дъвчеше парче от майчиния си какаов кейк, избълва гейзер кафяви трохи и се разкашля. Виейки от смях, Еди го запердаши по гърба.

— Ама аз наистина щях да се преметна по стълбата — каза Бен. — Само че не защото тичах, а защото Виктор Крис ме блъсна.

— Ако б-бях на-а-влякъл такъв а-ха-ханцуг, щях да се потя к-к-като в пещ — подметна Бил, довършвайки последното резенче кейк.

Бен се поколеба. За миг сякаш бе готов да премълчи.

— Като си дебел, така е по-добре — изрече той най-сетне. — С анцуг, искам да кажа.

— Заради корема ли? — запита Еди.

Бил изсумтя.

— Заради ци-ци-ци-ци…

— Да, заради циците. И какво от това?

— Да — кротко каза Бил. — И какво от това?

Настана неловко мълчание, после Еди подхвърли:

— Гледайте как потъмнява водата отсам бента.

— Олеле! — Бен скочи на крака. — Течението отмъква пълнежа! Божичко, де да имахме цимент!

Повредата бе отстранена бързо, но дори и Еди разбираше какво ще стане, ако няма кой непрестанно да подновява пълнежа — рано или късно течението щеше да повали предната дъска върху задната и всичко щеше да рухне.

— Можем да зазидаме отстрани — каза Бен. — Това няма да спре ерозията, но ще я забави.

— Ако зидаме с кал и пясък, водата няма ли да ги отмие? — запита Еди.

— Ще използуваме чимове.

Бил кимна, усмихна се и направи кръгче с десния палец и показалец.

— Да по-по-почваме. Аз ще г-ги вадя, а ти ще ми по-о-казваш къде да ги с-с-слагам, Шеф Бен.

Изотзад долетя пронизителен весел глас:

— Леле Божке, някой зел, че й турнал на реката корсет с все копчетата и прочие!

Еди се завъртя, забелязвайки мимоходом как Бен се стяга от непознатия глас и устните му изтъняват. Над тях, малко по-нагоре по течението — на пътеката, която вчера бе пресякъл Бен — стояха Ричи Тозиър и Станли Юрис.

Тананикайки в джазов ритъм, Ричи слезе до потока, огледа Бен с лек интерес и щипна Еди по бузата.

— Недей да го правиш! Много мразя да го правиш, Ричи.

— Ами, страшно си падаш по тая работа, Едс — отвърна Ричи с лъчезарна усмивка. — Е, казвай сега. Имаш ли хилки за днес или съвсем напротив?

5.

Около четири следобед работата приключи. Петимата седяха много по-високо на стръмния бряг — мястото, където бяха обядвали Бил, Бен и Еди, сега лежеше под водата — и се взираха в делото на ръцете си. Дори и за Бен бе трудничко да повярва, че всичко е истина. Неволно си припомняше филма „Фантазия“, където Мики Маус знае как да подкара метлите за вода… обаче не знае как да ги спре.

— Мама му стара, направо невероятно — тихо пошепна Ричи Тозиър и си оправи очилата.

Еди се озърна към него, но този път Ричи не правеше номера; лицето му беше замислено, едва ли не благоговейно.

Отвъд потока, където теренът отначало се издигаше стръмно, после преминаваше в полегато надолнище, беше изникнало ново блато. Зелениката и папратите стърчаха от една-две педи вода. Както си седяха, пред очите им мочурището разпращаше настрани нови пипала и упорито пълзеше на запад. Над бента плиткият и безобиден до тази сутрин Кендъскиг се бе превърнал в ивица застояла, дълбока вода.

Около два следобед растящото езеро зад дигата бе придобило такива размери, че даже преливниците отстрани заприличаха на реки. Всички освен Бен се втурнаха на спешна експедиция към сметището за издирване на строителни материали. Бен обикаляше стената и методично зазиждаше пробойните. Скоро плячкаджиите се завърнаха не само с дъски, но и с четири протрити автомобилни гуми, ръждива врата от Хъдсън-Хорнет модел 1949, голямо парче гофрирана ламарина. Под вещото ръководство на Бен изградиха две странични разширения на първоначалния бент, преграждайки отново преливниците — и тъй като новите стени бяха наклонени срещу течението, дигата стана още по-стабилна.

— Ха така, врътнахме кранчето — каза Ричи. — Гениален си, братче.

Бен се усмихна.

— Дребна работа.

— Имам пакет „Уинстън“ — обяви Ричи. — Кой ще запали?

Той измъкна от джоба на панталона си смачкан червено-бял пакет и протегна ръка към останалите. Еди не взе, защото си помисли какъв ли страхотен пристъп на астма ще го налети от цигарите. Стан също отказа. Бил си взе, след кратко колебание посегна и Бен. Ричи извади плоско пакетче картонени кибритени клечки с надпис „РОЙ-ТАН“ и поднесе огънче първо на Бен, после на Бил. Канеше се да запали и своята цигара, когато Бил духна клечката.

— Благодаря ти, бе Денброу, ти си бил душа-човек! — възкликна Ричи.

Бил се усмихна виновно.

— Тъ-тъ-трима от е-е-една к-клечка — обясни той. — Лош къ-ъх-ъсмет.

— Лош късмет е било дето сте се родили всичките — заяви Ричи, палейки цигарата с нова клечка. После се излегна и кръстоса ръце зад тила си. Цигарата между зъбите му стърчеше право нагоре. — „Уинстън“ има вкус чудесен, с него всеки ден е песен. — Той лекичко завъртя глава и намигна на Еди. — Нал тъй, Едс?

Еди забеляза, че Бен гледа Ричи едновременно с възхита и боязън. Разбираше го. Вече от четири години познаваше Ричи Тозиър и все още не беше наясно какви бръмбари му лазят из главата. Знаеше, че Ричи получава само петици и шестици, но поведението му никога не се вдигаше над четворка. Баща му го пердашеше немилостиво, а майка му вдигаше олелия до Бога при вестта за всяка нова лудория и Ричи тържествено обещаваше да се поправи, може би даже наистина се поправяше… за час-два. Бедата бе, че Ричи не умееше да кротува повече от минута и изобщо не знаеше да си затваря устата. Тук, в Пущинака, всичко му се разминаваше, но Пущинакът не бе страната Никога-Никога и нямаше начин да бъдат Диви момчета за повече от няколко часа дневно (Еди се усмихна при мисълта за Диво момче с инхалатор в задния джоб). Това му беше лошото на Пущинака — че все някога трябваше да си тръгват. А вън от тук, сред широкия свят, дрънканиците на Ричи вечно му навличаха неприятности — с възрастните, което беше зле, и с типове като Хенри Бауърс, което беше още по-зле.

Днешната му поява беше типичен пример. Още преди Бен Ханском да каже „здрасти“, Ричи се тръшна на колене в нозете му. Сетне подхвана някакви чудовищни ориенталски метани, пляскайки с протегнати ръце по калния бряг при всеки поклон. И в същото време заговори с един от Гласовете си.

Ричи имаше десетина-дванайсет различни Гласове. В един дъждовен ден, докато седяха в скосената стаичка над гаража на Каспбрак и четяха комикси за Малкия Лулу, бе споделил с Еди, че мечтае да стане най-великият вентролог на света. Заяви, че щял да бъде по-велик даже от Едгар Берген и всяка седмица щял да се появява по телевизията в „Ед Съливан шоу“. Еди уважаваше тия амбиции, но подозираше, че осъществяването им няма да е лесно. Първо на първо, всички Гласове напомняха имитация на самия Ричи Тозиър. Не че Ричи не можеше да разсмива от време на време; можеше и още как. Терминът му за словесни щуротии и гръмки пръдни бе един и същ: наричаше ги „пускане на Една По-Якичка“ и редовно пускаше някоя По-Якичка от единия или другия тип… обаче най-често в неподходяща компания. Второ, когато се правеше на вентролог, Ричи мърдаше устни. Не само мъничко, на звуците „п“ и „б“, а много и то на всички звуци. Трето, когато Ричи искаше да си отпусне гласа, рядко го чуваха надалече. Повечето му приятели бяха прекалено тактични — или прекалено омаяни от неговия пленителен, понякога малко досаден чар — за да изтъкват тия дребни пропуски.

Биейки трескави метани пред изумения и смутен Бен Ханском, Ричи говореше с Гласа на негъра Джим.

— Ма туй кат га гледам, гаче ми мяза на Кълаун Камарата! — пищеше Ричи. — Хич недей да ма млатиш, мистър Камара, сър! Ша ма напрайш на пестил! Леле Божке, леле Божичко! Сто и трийсет оки мръвка и сланина, два и двайсет от цица до цица, Камарата си смърди баш на тигрово лайно! Ша та слушам, мистър Камара, сър! Ша та слушам и с двете уши. Сал недей да го млатиш туй горкото църно момче!

— Н-не бъ-бъ-бой се — каза Бил. — Т-това е Ръ-ръ-ричи. Малко с-с-смахнат си пада.

Ричи тутакси скочи на крака.

— Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата…

— П-по-добрата ти по-по-оловина е изтекла по к-к-крака на ба-баща ти — заяви Бил.

— Вярно — съгласи се Ричи, — ама виж, че и останалото си го бива. Привет, Камара! Ричи Тозиър се казвам, с разни Гласове приказвам.

И той протегна десница. Съвсем шашардисан, Бен посегна насреща. Ричи дръпна ръка. Бен примига. Ричи се смили и му стисна ръката.

— Ако те интересува, името ми е Бен Ханском — каза Бен.

— Виждал съм те в училище — кимна Ричи и махна с ръка към растящото езеро. — Трябва да е било твоя идея. Тия леваци, огнепръскачка да им дадеш, пак не могат и един фишек да палнат.

— Като не знаеш, трай си, Ричи — обади се Еди.

— О… искаш да кажеш, че идеята е твоя, Едс? Божичко, как съжалявам.

И като рухна в нозете на Еди, Ричи пак подхвана безумните си метани.

— Престани, ставай, целия ме опръска с кал! — викна Еди.

Ричи отново скочи на крака и щипна Еди по бузата с възторжено възклицание:

— Мило, мило, мило детенце!

— Престани, мразя това!

— Ха признай, Едс — кой построи бента?

— Б-б-бен ни на-хха-учи — обади се Бил.

— Голяма работа си. — Ричи се отдръпна, за да разкрие Станли Юрис, който стоеше зад него с ръце в джобовете и кротко гледаше цялото представление. — Тоя тука е Мъжагата Стан Юрис. Стан е евреин. Освен това е претрепал Христос. Поне така ми рече веднъж Виктор Крис. Оттогава се лепнах за Стан. Все си мисля, че щом е толкоз дърт, ще може да ни черпи по някоя бира. Нали, Стан?

— Не съм аз, трябва да е бил баща ми — отвърна Стан с тих, мелодичен глас и всички, включително Бен, избухнаха в смях. Еди се смя докато взе да хъхри и по бузите му покапаха сълзи.

— Тая беше от По-Якичките! — провикна се Ричи, крачейки насам-ната с високо вдигнати ръце като рефер в американски футбол, обявяващ, че е отбелязана допълнителна точка. — Мъжагата Стан пуска Една По-Якичка! Велик исторически момент! Уха-уха-_УХА_-ла!

— Здрасти — каза Стан на Бен, като се правеше, че не обръща внимание на Ричи.

— Здравей — отвърна Бен. — Знам те, бяхме заедно във втори клас. Ти си момчето, дето…

— … все си мълчеше — довърши Стан с лека усмивка.

— Точно тъй.

— И лайна да има в устата, пак няма да я отвори — вметна Ричи. — А това му се случва ЧЕЕ-стичко — уха-уха-_УХА_…

— Мъ-мъ-млъквай, Ричи — сряза го Бил.

— Добре де, ама първо трябва да ви кажа още нещо, колкото и да ми е неприятно. Мисля, че бентът ви е на път да се разпадне. Наводнение в долината, братчета. Спасявай жените и децата!

И без да си прави труд да навива крачоли — без даже да се събуе — Ричи се хвърли във водата и взе да трупа чимове по отсамния край на дигата, където упоритото течение пак се процеждаше на мътни поточета. Едната дръжка на очилата му беше залепена с лейкопласт и при всяко движение провисналото крайче го пляскаше по скулата. Бил срещна погледа на Еди, поусмихна се и сви рамене. Ричи си беше Ричи. Можеше да те побърка… но все си беше приятничко да го имаш наблизо.

Около час работиха по дигата. Ричи приемаше командите на Бен — който пак бе станал колеблив пред двамата новобранци в генералската си дивизия — съвършено охотно и ги изпълняваше с лудешка бързина. След завършването на всяка мисия рапортуваше пред Бен и питаше за нови заповеди, козирувайки по британски, с дланта напред, и пляскайки с мокрите подметки на гуменките. От време на време захващаше да крещи по останалите с някой от своите Гласове: Германският полковник, Английският камериер Тудълс, Сенаторът-южняк (който бучеше като мегафон и след години щеше да се превърне в Буфорд Кисдрайвъл), Говорителят от седмичните кинопрегледи.

Работата не вървеше, а направо препускаше. И сега, малко преди пет часа подир пладне, казаното от Ричи изглеждаше съвсем вярно — бяха врътнали кранчето. Вратата от кола, парчето гофрирана ламарина и вехтите гуми бяха оформили второто ниво на бента, подпрян с огромна полегата планина от пръст и камъни. Бил, Бен и Ричи пушеха; Стан лежеше по гръб. Непознат човек би решил, че той просто се взира в небето, но Еди знаеше истината. Стан гледаше дърветата по отсрещния бряг, дебнейки да види някоя птица и да я запише довечера в специалния си птичи дневник. Самият Еди седеше с кръстосани крака, изпълнен с приятна умора и някакво особено блаженство. В този миг другите му се струваха най-страхотната тайфа, за чиято дружба може да се мечтае на белия свят. Когато бяха заедно, усещаха, че си пасват; острите ръбове на един запълваха празнините в характера на друг. По-добре не можеше да си го обясни, а тъй като май изобщо нямаше нужда от обяснения, той реши да зареже размислите.

Озърна се към Бен, който държеше неловко полуизпушената цигара и честичко плюеше, сякаш вкусът не му допадаше твърде. Пред очите му дебелото момче изгаси дългия фас и го затрупа с пръст.

Бен надигна очи, срещна погледа на Еди и смутено извърна глава.

Еди се озърна към Бил и видя по лицето му нещо, което го разтревожи. Бил се взираше с мътни, замислени очи в дърветата и храсталаците по отвъдния бряг на езерото. Отново се бе завърнало предишното мрачно изражение. Еди си помисли, че приятелят му изглежда едва ли не като човек, който е срещнал призрак.

Сякаш доловил тая мисъл, Бил завъртя глава към него. Еди се усмихна, но Бил не отвърна на усмивката. Само остави цигарата и огледа останалите. Даже Ричи бе утихнал, потопен в размисли — а това ставаше по-рядко и от лунно затъмнение.

Еди знаеше, че Бил избягва да казва нещо важно преди да е настанало пълно спокойствие, защото му е трудно да говори. И изведнъж му се прииска да измисли тема за разговор или пък Ричи да пусне някой от Гласовете. Обзе го внезапна увереност, че Бил ще отвори уста и ще каже нещо страшно, нещо, което ще промени всичко. С автоматично движение посегна да измъкне инхалатора от задния си джоб и здраво го стисна. Изобщо не мислеше какво прави.

— Мо-може ли да ви к-кажа нещо, мо-ххо-мчета? — запита Бил.

Всички се втренчиха в него. Пусни някой майтап, Ричи! — помисли Еди. Пусни майтап, кажи нещо съвсем гадно, сбъркай го, не ми пука, само го накарай да млъкне. Не искам да го чуя, каквото и да е, не искам нещата да се променят, не искам да се страхувам.

Мрачен, сипкав глас пошепна в главата му: Ще го сторя за петаче.

Еди потрепера, помъчи се да прогони този глас и внезапната картина, изникнала заедно с него в съзнанието му: къщата на Нийбълт стрийт с буренясалия двор и огромните клюмнали слънчогледи в занемарената градина отстрани.

— Дадено, Шеф Бил — отвърна Ричи. — Какво има?

Бил отвори уста (тревогата на Еди се засили), затвори я (блажено облекчение) и пак я отвори (нова тревожна вълна).

— А-а-ако ми с-се сме-е-еете, мо-ххо-омчета, в-вече никога няма да д-дружа с вас — каза Бил. — Их-их-историята е с-с-смахната, ама се кълна, че не си и-и-измислям. На-хха-истина беше.

— Няма да ти се смеем — каза Бен. Огледа останалите. — Нали?

Стан кимна. Ричи също.

Еди искаше да каже: Да, ще ти се смеем, Били, и още как, ще се смеем до пръсване и ще речем, че си тъп, тъй че що не си затваряш устата додето е време? Но разбира се, за нищо на света не би могъл да изрече подобно нещо. В края на краищата ставаше дума за Шеф Бил. И той унило поклати глава. Не, нямаше да се смее. Не помнеше някога да се е чувствувал тъй далече от смеха.

Седяха на бента, построен с указанията на Бен, гледаха ту към лицето на Бил, ту към прииждащото езеро и ширналото се мочурище отвъд него, после отново се взираха в лицето на Бил и слушаха безмълвно разказа му за онова, което се случило когато отворил фотоалбума на Джордж — как от училищната снимка Джорджи завъртял глава и му намигнал, как от книгата протекла кръв, когато я запокитил през стаята. Монологът бе дълъг, мъчителен и Бил го привърши изчервен и потен. Еди никога не го бе чувал да заеква толкова зле.

Ала най-сетне всичко бе разказано. Бил ги огледа със смесено изражение на предизвикателство и боязън. Еди зърна еднакво чувство по лицата на Бен, Ричи и Стан. Чувство на дълбок, занемял ужас. По лицата им нямаше и капчица съмнение. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да скочи и да изкрещи: Ама че смахната история! Не вярваш в тая смахната история, нали, пък и да вярваш, сигурно не вярваш, че ние ще ти повярваме, нали? Ученическите снимки не намигат! От книгите не тече кръв! Смахнал си се, Шеф Бил!

Ала не можеше да го стори, защото и по собственото му лице бе изписано същото изражение на ням ужас. Не го виждаше, но го усещаше.

Връщай се тука, хлапе, прошепна сипкавият глас. Ще ти духам без пари. Връщай се тука!

Не, изстена мислено Еди. Моля те, върви си, не искам да мисля за това.

Връщай се тука, хлапе.

И сега Еди зърна още нещо — не по лицето на Ричи, поне така му се струваше, но със сигурност го имаше в лицата на Стан и Бен. Знаеше какво е то; знаеше, защото усещаше същото изражение на лицето си.

Разпознаване.

Ще ти духам без пари.

Къщата на Нийбълт стрийт 29 стоеше досами оградата на железопътното депо. Беше стара, със заковани прозорци и верандата й постепенно потъваше в земята, а тревната площ отпред се бе превърнала в буренясал запуснат терен. Сред високите треви се криеше преобърнато и ръждиво детско велосипедче с три колела, едно от които стърчеше накриво.

Но отляво на верандата сред буренака се ширеше грамадно голо петно и през него се виждаха порутените тухлени основи и хлътналите навътре мръсни прозорци на мазето. Точно през един от тия прозорци Еди Каспбрак бе зърнал за пръв път лицето на прокажения преди шест седмици.

6.

Когато нямаше с кого да играе в съботните дни, Еди често отскачаше до депото. Без определена причина — просто обичаше да ходи там.

Потегляше с велосипеда по Уичъм стрийт, после стигаше до кръстовището и завиваше на северозапад по шосе № 2. Около километър и половина по-нататък, на ъгъла на шосето и Нийбълт стрийт, беше Църковното училище. Не изглеждаше нищо особено — спретната, но бедна дъсчена сграда с голям кръст на покрива и шейсетсантиметрови позлатени букви над входа: ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕНЕ. Понякога в съботните дни отвътре долитха песни и музика. Музиката беше евангелска, но който и да свиреше на хармониума, напомняше по-скоро Джери Ли Луис, отколкото църковен музикант. Песните също не звучаха кой знае колко религиозно, макар че все повтаряха разни работи като „прекрасния Цион“, „измити в кръвта на агнеца“ и „наш приятел е Исус“. Пеещите изглежда се забавляваха доста добре, та не им беше чак до свещенодействия. Но все пак Еди харесваше песните — също както харесваше гърления рев на Джери Ли Луис в „Дайте всички да се друсаме“. Понякога спираше на отсрещния тротоар, подпираше колелото до някое дърво и сядаше на тревата, като се правеше, че чете книжка, но всъщност се наслаждаваше на музиката.

В други съботни дни затвореното Църковно училище беше безмълвно и той продължаваше към края на Нийбълт стрийт, където имаше асфалтиран паркинг с прорасли в пукнатините плевели. Там подпираше велосипеда на дъсчения стобор и гледаше как минават влаковете. В събота минаваха сума ти влакове. Майка му разправяше, че едно време можело да хванеш пътнически влак и от гарата на Нийбълт стрийт, но това било още преди Корейската война. „Като се качеше човек на северния влак — разказваше тя, — слизаше на гара Браунсвил, а пък оттам можеше да хване влак през цяла Канада, та чак до Тихия океан. Южният влак водеше към Портланд, после към Бостън, а от Саут стейшън — накъдето си щеш из цялата страна. Но пътническите влакове май вече си заминаха, както и трамваите. Никой не иска да пътува с влак, като може да се метне на Форда и да отпраши когато му хрумне. Кой знае дали някога ще ти се случи да седнеш във вагон.“

Но безкрайните товарни влакове все още минаваха през Дери. На юг пъплеха с товар от дървесина, хартия и картофи, а на север мъкнеха стоки за градовете, наричани понякога от жителите на Мейн Големите Северняци — Бангор, Милинокът, Мачайас, Преск Ил, Хюлтън. Еди най-много обичаше да гледа влаковете за север, натоварени с лъскави Фордове и Шевролети. Някой ден и аз ще имам такава кола, обещаваше си той. Като тия, че и по-хубава. Може би даже Кадилак!

Депото имаше общо шест коловоза, които се събираха към центъра като нишки на паяжина: от север Бангор и Северните железопътни линии, от запад Южните и Западните щатски линии, от юг Бостън и Мейн, а откъм изток — Южното крайбрежие.

Веднъж преди две години, както стоеше край източния коловоз и зяпаше бавно отминаващия влак, от един товарен вагон някакъв пиян железничар му метна неголямо сандъче. Еди сви рамене и отскочи назад, макар че сандъчето тупна в пепелта на цели три метра от него. Вътре имаше нещо живо, което шумолеше и потракваше.

— Последен курс, момче! — провикна се пияният железничар. Измъкна от джоба на джинсовото си яке плоско кафяво шише, вирна го и след като пресуши съдържанието, запокити бутилката на насипа, където тя се разби със звън. После посочи сандъчето. — Занеси ги у дома, на мама! С поздрави от Южната шибана крайбрежна линия, дето ни кара право към безработицата!

За да изкрещи тия последни думи, той се люшна напред докато отдалечаващият се влак отново набираше скорост и за миг Еди се изплаши, че човекът може да падне навън.

Когато влакът отмина, Еди пристъпи към сандъчето и боязливо се приведе над него. Вътре пъплеха някакви лъскави твари. Ако железничарят бе викнал, че са за него, Еди щеше да ги зареже. Но онзи бе заръчал да ги отнесе на мама, а Еди, също като Бен, заставаше мирно щом чуеше тая дума.

В един от празните складове намери парче канап и върза сандъчето за багажника на велосипеда си. Майка му надникна в сандъчето по-боязливо и от Еди, после изпищя — но не с ужас, а радостно. Вътре имаше четири едри омара, по килограм парчето, с широко разтворени щипки. Тя ги свари за вечеря и ужасно се намуси, когато Еди отказа да хапне.

— Какво мислиш, че ядат тази вечер Рокфелерови в имението си в Бар Харбър? — възмутено запита мама. — Какво мислиш, че си поръчват нюйоркските босове в „Сарди“ и „Двайсет и едно“? Сандвичи с фъстъчено масло ли? Те ядат омари, Еди, също като нас. Хайде, опитай мъничко.

Но Еди не искаше — поне така твърдеше майка му. Може и да бе права, обаче Еди имаше чувството, че не е въпрос на желание — просто не можеше да хапне. Все си мислеше как пълзяха и потракваха с щипки в сандъчето. А тя упорито повтаряше колко са вкусни и какъв страхотен случай пропуска, докато Еди взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Чак тогава мама го остави на мира.

Еди отиде в стаята си да чете. Майка му завъртя един телефон на приятелката си Елеанор Дънтън. Елеанор пристигна и двете дълго прелистваха стари броеве на „Фотороман“ и „Филмови тайни“, като се кискаха над клюкарските страници и се тъпчеха със салата от омари. Когато на другата сутрин Еди стана за училище, майка му още хъркаше в леглото и сегиз-тогиз пускаше мощни пръдни, напомнящи протяжна мелодия на корнет (от По-Якичките, както би казал Ричи). В паницата нямаше и грам салата от омари, само тук-там по стените бяха полепнали петънца майонеза.

Еди не видя повече влакове от Южното крайбрежие и когато след време срещна началник-гарата мистър Брадък, колебливо запита какво се е случило.

— Компанията фалира, туй стана — отвърна мистър Брадък. — Не четеш ли вестници? Из цялата гадна страна все едно и също. А сега дим да те няма. Тук не е място за деца.

След този случай Еди понякога се разхождаше край осиротелия четвърти коловоз и слушаше как в главата му въображаем кондуктор подвиква със звучен диалект имена, вълшебните имена на гари: Камдън, Рокланд, Бар Харбър (произнесено Баа Хаабъъ), Уискасет, Бат, Портланд, Оугънкуит, Бъруикс; крачеше на изток по четвърти коловоз докато се измори, а бурените между траверсите му вдъхваха дълбока печал. Веднъж вдигна глава, видя как горе чайките (навярно мърляви дърти птици, затлъстели на градското бунище, дето изобщо не им пука дали някога ще зърнат океана, но това му хрумна едва по-късно) кръжат с жални крясъци из небето и се поразплака от гласовете им.

На входа на депото някога бе имало порта, но някакъв отколешен ураган я бе отнесъл и никой не си правеше труда да сложи нова. Еди влизаше и излизаше както си ще, макар че зърнеше ли го, мистър Брадък тутакси го изритваше навън (както впрочем и всяко друго дете). Понякога шофьорите на камиони го подгонваха (но не много усърдно), защото си мислеха, че дебне да задигне нещо — а пък то наистина имаше и такива деца.

Ала най-често в депото беше спокойно. Имаше кабинка за пазач, но празна, с отдавна изпотрошени стъкла. От началото на петдесетте години охраната бе сведена до минимум. Денем мистър Брадък пъдеше хлапетиите, а след мръкнало нощният пазач минаваше по четири пет-пъти с вехтия си Студебейкър с подвижен фар над страничното огледало. Това бе всичко.

Понякога обаче се мяркаха скитници и лумпени. Ако нещо в депото плашеше Еди, това бяха тъкмо те — мъже с четинести бузи, напукана кожа, пришки по ръцете и язви по устните. Скитниците пътуваха в товарни вагони, слизаха за малко, прекарваха известно време в Дери, после пак се мятаха на някой влак и продължаваха в неизвестна посока. Случваше се да им липсват пръсти. Обикновено бяха пияни и гледаха да изпросят цигара.

Подобен тип изпълзя веднъж изпод верандата на Нийбълт стрийт 29 с предложение да духа на Еди срещу четвърт долар. Изтръпнал от леден студ, Еди се отдръпна и устата му пресъхна като нафталин. Едната ноздра на лумпена беше разядена. Виждаше се направо възпаленият червеникав канал зад нея.

— Нямам четвърт долар — каза Еди и отстъпи към велосипеда.

— Ще го сторя за петаче — изграчи скитникът, крачейки срещу него.

По скута му засъхваше жълто петно от повръщане. Той разкопча панталона си и бръкна вътре. Опитваше да се усмихне. Носът му бе пурпурен, чудовищен.

— Аз… аз нямам и петаче — избъбри Еди и внезапно си помисли: О, Боже мой, та той е прокажен! Ако ме докосне, и аз ще се заразя!

Загубил ума и дума, той хукна към колелото. Чу как лумпенът се втурва в тромав бяг подир него. Омотаните с канап вехти обуща шумно трополяха из буренясалата градина пред празната, куха къща.

— Връщай се тука, хлапе! Ще ти духам без пари. Връщай се тука!

Еди се метна на велосипеда, усещайки как дробовете му хъхрят, как гърлото му се свива до размерите на иглено ухо. Сякаш железен обръч го стягаше през гърдите. Настъпи педалите и тъкмо набираше скорост, когато една от ръцете на лумпена перна багажника. Велосипедът залитна. Еди се озърна през рамо и видя, че скитникът тича досами задното колело (!!НАСТИГА ГО!!), обтегнал устни над почернелите останки от зъби в израз на отчаяние или може би ярост.

Въпреки обръчите около гърдите си, Еди завъртя педалите още по-бързо, очаквайки всеки миг покритата със струпеи ръка на лумпена да го стисне за лакътя, да го смъкне от колелото и да го запокити в канавката, където го чакаше Бог знае какво. Не посмя повече да се озърне преди да профучи край Църковното училище и през кръстовището на шосе № 2. Скитникът бе изчезнал.

Еди почти цяла седмица спотайва в душата си тази страшна история, ала най-сетне я сподели с Ричи Тозиър и Бил Денброу, докато четяха комикси в стаичката над гаража.

— Не е бил прокажен, глупчо — заяви Ричи. — Имал е сиф.

Еди погледна към Бил, за да разбере дали не го разиграват — досега не бе чувал за болест, наречена сифт. Звучеше като някоя от измислиците на Ричи.

— Наистина ли има сифт, Бил?

Бил важно кимна.

— Само че се казва си-си-_сиф_, а не сифт. Съ-съкратено от сифилис.

— Какво е това?

— Болест, дето се хваща от чукане — обясни Ричи. — Нали знаеш за чукането, Едс?

— Естествено — отвърна Еди с надеждата, че не се е изчервил.

Знаеше, че като пораснеш, от време на време пенисът ти става твърд и от него изтича нещо. За останалото го бе осведомил в едно междучасие Винсент Талиендо по прякор Църното. Според Църното излизаше, че когато чукаш, трябва да си търкаш патката по корема на момичето, додето се втвърди (патката, не коремът). После търкаш още малко, та да ти „дойде чувството“. Когато Еди запита какво е това, Църното загадъчно поклати глава. Каза, че не може да се опише, но ще го познаеш щом дойде. Добави, че можеш да тренираш като легнеш във ваната и си търкаш патката с тоалетен сапун (веднъж Еди опита, но не усети нищо друго, освен желание да се изпишка). Както и да е, продължаваше Църното, щом ти „дойде чувството“, онова нещо излиза от пениса. Повечето момчета го наричали „свършване“, заяви той, но според по-големия му брат истинският научен термин бил „изпразване“. Та, когато ти „дойде чувството“, трябвало тутакси да си хванеш патката и да я насочиш към пъпа на момичето, за да се изпразниш там. После онова нещо влизало в корема и правело бебе.

Ама на момичетата харесва ли им тая работа? — изумено бе запитал Еди.

Сигурно им харесва, бе отвърнал Църното, но не изглеждаше убеден.

— Слушай сега, Едс — каза Ричи, — та да не питаш друг път. Някои жени я имат тая болест. Случва се и на мъже, но при жените е по-често. Мъжът я прихваща от жена…

— Или от д-друг мъж, ако са сбъ-хъ-ъркани — добави Бил.

— Точно така. Важното е, че хващаш сиф като чукаш някой, дето вече е болен.

— И какво ти става? — запита Еди.

— Изгниваш — лаконично отвърна Ричи.

Еди зяпна от ужас.

— Знам, звучи грозно, обаче е истина — каза Ричи. — Най-напред ти отива носът. На някои направо им окапват носовете. После патките.

— Мо-ххо-оля те — обади се Бил. — Пъ-пъ-преди малко с-съм ял.

— Ама това е наука бе, човек — възрази Ричи.

— Добре де, каква е разликата между проказа и сиф? — заинтересува се Еди.

— Проказата не се хваща от чукане — побърза да отговори Ричи и взе да се превива от смях, оставяйки Бил и Еди да го гледат с недоумение.

7.

От онзи ден къщата на Нийбълт стрийт 29 придоби някакъв зловещ ореол във въображението на Еди. Гледайки буренясалия двор, продънената веранда и закованите прозорци, той усещаше как нещо непреодолимо го влече натам. И преди шест седмици той остави велосипеда си на чакъла край улицата (тротоарът свършваше четири къщи преди това място) и закрачи през градината към верандата на изоставения дом.

Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а в устата му отново бе изплувал противният сух вкус — след време, слушайки разказа на Бил за страховитата снимка, щеше да разбере, че край старата къща се е чувствувал също както Бил при влизането в стаята на Джордж. Сякаш сам не се владееше. Сякаш нещо го подтикваше.

Не усещаше краката си да се движат; струваше му се, че стои неподвижно, а самата къща, навъсена и безмълвна, бавно пълзи насреща.

Едва-едва дочуваше от депото бученето на дизелови двигатели и звънкия трясък на буфери. Едни вагони излизаха на коловоза, други отиваха в глуха линия. Съставяше се композиция.

Еди надникна под верандата. Не видя никого. Всъщност това не го изненада. Беше пролет, а скитниците изникваха в Дери най-често между края на септември и началото на ноември. През тия пет-шест седмици човек можеше да се хване на надница в някоя от околните ферми, стига да изглеждаше поне що-годе прилично. Работа имаше — да се събират ябълки и картофи, да се поправят снегозагражденията, да се потегнат покривите на хамбари и сайванти преди да е пристигнал декември със зимните фъртуни.

Сега под верандата нямаше скитници, но куп следи говореха за предишните им посещения. Празни бирени кутии и бутилки, празни шишета от уиски. Край тухлените основи като умряло куче се валяше мърляво, мазно одеяло. Имаше още купища смачкани вестници, една протрита обувка и дъх на боклук. Под всичко това лежеше дебел слой ланска шума.

Въпреки волята си, Еди не намери сили да се удържи и пролази под верандата. Сега бесните удари на сърцето му отекваха в главата и пред очите си виждаше танцуващи бели точици.

Отдолу мирисът ставаше по-тежък — мирис на къркане и пот, смесен с тъмния, кафяв дъх на прогнили листа. Листата даже не шумоляха под лактите и коленете му. И те, и вехтите вестници, само въздишаха.

Аз съм лумпен, несвързано помисли Еди. Лумпен съм и бродя по железниците. Туй правя. Без пукната пара, без дом, ама си намерих шишенце, долар и място за нощувка. Тая седмица ще бера ябълки, другата седмица — картофи, а когато мраз скове земята като долари в банков сейф — ех, тогаз ще рипна в някой празен вагон, дето мирише на захарно цвекло, ще седна в ъгъла, ще се завия със сено, стига да има, ще си къркам, ще дъвча тютюн и рано или късно ще стигна до Портланд или до славния бобен град Бостън, а там, ако не ме спипа железопътната охрана, ще се вмъкна в някой вагон за юга, където да бера грейпфрути, лимони и портокали. А пък ако ме спипат, има да строя пътища за туристите. Чудо голямо, и друг път съм го правил, нали? Аз съм просто самотен дърт скитник, нямам си парички, нямам си дом, обаче едно си имам; имам си болест, дето ме яде жив. Кожата ми се цепи до кръв, зъбите ми капят — и знаете ли? — усещам как прогнивам като омекнала ябълка, усещам го как става, разяжда ме отвътре, разяжда ме, разяжда, разяжда.

Еди гнусливо хвана с два пръста вонящото одеяло и го избута настрани, смръщен от допира на сплъстената материя. Отзад се разкри нисък прозорец към мазето — едното стъкло беше счупено, другото потъмняло от мръсотия. Приведе се напред, вече почти напълно хипнотизиран. Привеждаше се все по-близо до прозореца, до подземния мрак, вдишвайки мириса на старост, гнилоч и плесен, все по-близо и по-близо до мрака, и прокаженият навярно щеше да го спипа, ако астмата не бе избрала тъкмо този миг, за да се развихри. Безболезнена, ала ужасяващо жестока хватка стегна дробовете му; дишането му тутакси се превърна в познатото, омразно хъхрене.

Отдръпна се и точно тогава отпред изникна лицето. Появата му бе тъй ненадейна, тъй стъписваща (и същевременно толкова очаквана), че Еди не би могъл да изпищи дори и без пристъпа на астма. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Устата му зина безмълвно. Този скитник бе друг, не онзи с раздрания нос, ала между двамата имаше прилики. Страхотни прилики. И все пак… подобна твар не можеше да е жив човек. Нищо живо не можеше да е тъй разядено, без да загине.

Кожата на челото му беше разцепена. През раната прозираше бяла кост, облепена с някаква жълтеникава слузеста ципа, като леща на прожектор с изтощена батерия. От носа бе останал само къс оголен хрущял над възпалените червени дупки на ноздрите. Едното око се синееше весело. Орбитата на другото беше задръстена с гъбести кафеникаво-черни израстъци. Долната устна на прокажения провисваше като разкъсан черен дроб. Горна устна изобщо нямаше; зъбите му стърчаха в злокобна усмивка.

Едната ръка на изчадието се стрелна през счупения прозорец. Другата мина право през мръсното стъкло отляво като го натроши на парчета. Търсещите, опипващи ръце бяха целите в язви. Из раните деловито пъплеха насам-натам бръмбарчета и паразити.

Със задъхан, мяукащ вой, Еди пролази прегърбен назад. Едва дишаше. В гърдите му сърцето бъхтеше като побесняла машина. Прокаженият изглеждаше облечен в парцаливите останки от някакъв странен, сребрист костюм. Из кичурите кестенява коса по главата му гъмжаха ситни твари.

— Искаш ли да ти духам, Еди? — изграчи видението, като се хилеше с останките от уста. После затананика: — Боби духа за петаче, духа хубаво, така че да го търсиш пак, юначе, със доплащане обаче. — Намигна. — Това съм аз, Еди, Боб Грей. А сега, след като се запознахме както си му е ред…

Прогнила длан потупа Еди по дясното рамо. Момчето изпищя едва чуто.

— Няма нищо — каза прокаженият и ужасеният Еди видя като в кошмар как изчадието бавно изпълзява от прозореца. Изпъкналата кост зад олющеното чело строши тънката летва между двете липсващи стъкла. Сгърчените пръсти задълбаха в листата и влажната пръст. Сребристите рамене на дрехата… костюма… все едно какво беше… взеха да се провират през отвора. Самотното лъскаво синьо око не се откъсваше от лицето на Еди.

— Ето ме, Еди, всичко е наред — гъгнеше съществото. — Ще ти хареса тук долу, при нас. Тук са и някои твои другарчета.

Ръката отново посегна напред и в някакво дълбоко кътче сред обезумялото, пищящо съзнание на Еди внезапно се възцари хладна увереност, че ако тая твар докосне оголената му кожа, той също ще започне да гние. Мисълта го изтръгна от вцепенението. Той запълзя заднешком на лакти и колене, после се завъртя и се хвърли към края на верандата. Тесни и прашни слънчеви лъчи, проникващи през процепите между дъските отгоре, прошарваха от време на време лицето му. Разкъсваше с глава мръсните паяжини, които полепваха по косата му. Озърна се през рамо и видя, че прокаженият вече се е измъкнал до кръста.

— Бягството няма да ти помогне, Еди — подвикна изчадието.

Еди бе стигнал до края на верандата. Тук имаше решетка от летвички. Слънцето сияеше през нея и отпечатваше светли ромбчета по бузите и челото му. Момчето без колебание наведе глава и се юрна напред, изкъртвайки цялата решетка сред жалното скърцане на ръждиви гвоздейчета. От другата страна растеше гъсталак от розови храсти и Еди прелетя през тях, като в движение се изправи на крака, без да усеща, че бодлите покриват ръцете, бузите и шията му с дълги драскотини.

Завъртя се и взе да отстъпва заднешком с омекнали крака. Извади инхалатора от джоба си, налапа го и дръпна спусъка. Повтаряше си, че всъщност нищо не се е случило, нали така? Фантазирал е за онзи лумпен и съзнанието му… ами, съзнанието му просто е

(разиграло цирк)

прожектирало филм, филм на ужасите, като ония с Франкенщайн или Човека-вълк, дето понякога ги пускат на съботните сутрешни прожекции в „Бисер“, „Бижу“ или „Аладин“. Сам се бе изплашил! Ама че е диване!

Той дори успя да издаде тъничък треперлив смях при мисълта за неподозираните възможности на собственото си въображение, преди прогнилите ръце да излетят изпод верандата и да се вкопчат в розовите храсти с дива, безсмислена ярост. Дърпаха, скубеха, мачкаха, пръскайки по вейките ярки кървави мъниста.

Еди изпищя.

Прокаженият пълзеше навън. Сега се виждаше, че е облечен в клоунски костюм с грамадни оранжеви копчета отпред. Чудовището забеляза Еди и се ухили. Разкъсаната му уста се разтвори и езикът провисна надолу. Еди отново изпищя, ала никой не би чул сподавения детски писък сред бученето на дизелови двигатели в депото. Езикът на прокажения не беше просто изплезен; дълъг бе поне метър и се размотаваше като карнавална духалка. Завършваше с двузъбо острие, което се влачеше из праха. По него се стичаше гъста, лепкава, жълтеникава пяна. И лазеха бръмбари.

Розовите храсти, покрити с първа пролетна зеленина, през които бе прелетял Еди, изведнъж се превърнаха в мъртва, черна дантела.

— Ще ти духам — прошепна прокаженият и тромаво се изправи на нозе.

Еди хукна към велосипеда. Бягаше както предния път, само че сега всичко ставаше като в кошмар, където се движиш мъчително бавно въпреки отчаяните си усилия… а нали в тия сънища винаги чуваш или усещаш как нещо, как някакво То те догонва? Нали винаги долавяш мириса на вонящия му дъх, както Еди го долавяше сега?

За миг го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан… ала жив. В безопасност. Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата — гибелна.

Не се и опита да яхне веднага колелото; просто хукна край него с приведена глава, тласкайки ръкохватките. Имаше чувството, че се дави — не във вода, а в собствените си гърди.

— Ще ти духам — пак прошепна прокаженият. — Потърси ме пак, юначе, потърси ме, Еди. Доведи и приятелите си.

Прогнилите пръсти сякаш докоснаха врата му, но може би всъщност нямаше нищо освен провиснала паяжина от дупката под верандата, закачена за косата му и плъзнала за миг по изтръпналата му плът. Еди се метна на велосипеда и подкара с все сила, без да се интересува, че гърлото му пак се е свило като иглено ухо, без да дава пукната пара за астмата, без да се озърта. Погледна назад чак когато наближи към дома, а тогава, естествено, не видя нищо, освен две момчета, тръгнали да играят на топка в парка.

Тая нощ, изпънат като ръжен в леглото си, стиснал здраво инхалатора и вторачен в сенките, той пак чу шепота на прокажения: Бягството няма да ти помогне, Еди.

8.

— Уха! — възкликна Ричи с боязън и уважение. Това бе първата изречена дума след като Бил Денброу замълча.

— На-на-намира ли т-ти се о-о-още една ци-х-хи-игара, Р-р-ричи?

Ричи му подаде последната цигара от полупразния пакет, който бе отмъкнал от чекмеджето на татковото си бюро. Дори я запали предварително.

— Да не си сънувал, Бил? — внезапно запита Стан.

Бил поклати глава.

— Н-не беше съ-съ-сън.

— Наистина — тихичко се обади Еди.

Бил рязко се втренчи в него.

— Къ-къ-какво?

— Наистина, казах — Еди го изгледа почти възмутено. — Наистина е станало. Било е истинско.

И преди да се удържи — преди сам да усети, че ще го стори — Еди с изненада откри, че е започнал да разказва за прокажения, който изпълзя от мазето на Нийбълт стрийт 29. Към средата на разказа взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Накрая избухна в пискливи ридания и мършавото му телце се разтресе.

Всички го гледаха смутено, после Стан положи ръка на гърба му. Бил го прегърна неловко, а останалите стеснително извърнаха глави.

— Ня-ня-а-ма нищо, Е-е-еди. Вси-всичко е на-а-ред.

— И аз го видях — ненадейно каза Бен Ханском. Гласът му беше глух, задавен и натежал от страх.

Еди надигна беззащитно, просълзено лице със зачервени и възпалени очи.

— Какво?

— И аз видях клоуна — каза Бен. — Само че не беше какъвто казваш… поне когато ми се яви. Не беше прогнил и лепкав. Беше… сух. — Той помълча, приведе глава и се втренчи в бледите си ръце, отпуснати безсилно върху огромните му бедра. — Мисля, че беше мумията.

— Като оная от филмите ли? — запита Еди.

— Като нея, но не съвсем — бавно изрече Бен. — Във филмите мумията изглежда фалшива. Страшна е, ама си личи нагласеното, нали ме разбираш? Разните му там бинтове изглеждат прекалено чистички и тъй нататък. Обаче онзи тип… мисля, че той изглеждаше тъй, както би трябвало да изглежда истинската мумия. Нали ме разбираш, все едно че си я открил в някоя зала под пирамидите. Само да не беше костюмът.

— Ка-ка-къ-ъв кххо-о-стюм?

Бен погледна към Еди.

— Сребрист костюм с големи оранжеви копчета отпред.

Челюстта на Еди провисна. Той се опомни, затвори уста, после изрече:

— Ако си правиш майтап, кажи го направо. Аз и до днес… и до днес сънувам оня тип под верандата.

— Не е шега — отвърна Бен и подхвана своята история.

Постепенно разказа всичко — от предложението да помогне на мисис Дъглас за преброяването на учебниците до собствените си кошмари напоследък. Говореше бавно, без да поглежда останалите момчета. Сякаш дълбоко се срамуваше от поведението си. Вдигна глава чак когато и последната дума бе изречена.

— Трябва да си сънувал — каза Ричи след дълго мълчание. Видя болезнената гримаса на Бен и побърза да добави: — Не го взимай присърце, Шеф Бен, ама трябва да си наясно, че балоните не могат ей-тъй да се реят срещу вятъра…

— А снимките не намигат — възрази Бен.

Ричи смутено се озърна към Бил. Да обвини Бен, че е сънувал наяве, беше едно; да стори същото с Бил — съвсем друго. Бил беше техен водач, всички взимаха пример от него. Не говореха за това; нямаше и нужда. Но Бил беше мозъкът на компанията, момчето, което все ще измисли какво да правят и в най-скучния ден, момчето, което си спомня забравени от другите игри. И по някакъв странен начин всички те усещаха около Бил утешителния ореол на възрастен мъж — може би това бе чувството за надеждност, чувството, че Бил ще поеме цялата отговорност, ако се наложи. Истината бе, че Ричи вярваше в разказа на Бил въпреки цялото му безумие. А дали пък просто не искаше да отхвърли историята на Бен… че и на Еди, както е тръгнало?

— Ами на теб не ти ли се е случвало нещо подобно, а? — запита го Еди.

Ричи помълча, накани се да каже нещо, тръсна глава, пак помълча и накрая рече:

— Най-страшното, дето съм виждал напоследък, беше как Марк Прендъргаст пикае в парка Маккарън. Нямаш си представа каква грозна патка вади.

— Ами ти, Стан? — обади се Бен.

— Не — бързо изрече Стан и извърна глава.

Личицето му бе пребледняло и върху него се белееха плътно стиснатите устни.

— И-ххи-имало ли е нъ-нъ-нещо, С-ст-стан? — запита Бил.

— Не, казах ви!

Стан се изправи и с ръце в джобовете слезе до брега. Спря там, гледайки как водата прелива над първия бент и се събира пред допълнителната стена.

— Айде, Станли! — подкани го Ричи с тъничък фалцет.

Това бе още един от Гласовете му — баба Мърморана. Когато разиграваше баба Мърморана, Ричи куцукаше насам-натам прегърбен, с ръка на кръста, и кашляше от време на време. Обаче каквото и да правеше, все си приличаше най-много на Ричи Тозиър.

— Признай си, Станли, признай на баба за лооооошия клоун и ще ти дам шоколадова курабийка с бадемчета. Само си кажи…

— Затваряй си човката! — изрева внезапно Стан и се завъртя към Ричи, който смаяно отскочи назад. — Просто си затваряй човката!

— Тъй вярно, шефе — каза Ричи и седна. После недоверчиво се взря в Стан Юрис. По бузите на Стан пламтяха алени петна, но въпреки всичко изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото разгневен.

— Няма нищо — тихичко се обади Еди. — Не се сърди, Стан.

— Не беше клоун — каза Станли. Погледът му трескаво прескачаше от лице на лице. Сякаш се бореше да пречупи нещо в себе си.

— Мо-мо-ожеш да к-к-кажеш — също тъй тихичко го насърчи Бил. — Н-нали и ние к-к-казахме.

— Не беше клоун. Беше…

И точно в този миг прокънтя гръмкият, загрубял от уиски глас на мистър Нел, от който всички подскочиха, сякаш бяха попаднали под обстрел:

— Йее-сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Глей го туй! Йесусе Христе!

1.

Ричард Тозиър изключва радиото насред „Като Дева“ на Мадона (досега е слушал някаква местна радиостанция, която се хвали с „най-страхотния стерео-рок на средни вълни в околностите на Бангор!“), отбива край пътя, изключва двигателя на наетия от аерогарата Форд-Мустанг и излиза. В ушите му тътнат приливи и отливи — всъщност собственият му дъх. Току-що е зърнал табела, от която целият му гръб е настръхнал на ситни твърди топченца.

Той минава пред колата и отпуска длан върху капака. Чува как изстиващият двигател тихичко попуква. Нейде рязко се провиква сойка и пак замлъква. Пеят щурци. Това е цялото музикално оформление.

Видял е табелата, минал е под нея и изведнъж отново се е озовал в Дери. След двадесет и пет години Ричи Тозиър по прякор Мръсната уста се прибира у дома. Той е…

Внезапно в очите му се врязва непоносима пареща болка и мисълта секва по средата. Той надава тих, задавен вик и дланите му литват към лицето. Само веднъж е изпитвал нещо поне отчасти сравнимо с тая огнена болка — в колежа, когато веднъж му попадна мигла под контактната леща… а и то беше само в едното око. Сега ужасното мъчение се впива и в двете.

Още преди да е докоснал лицето си, болката изчезва.

Бавно, замислено отпуска ръце и се заглежда напред по шосе № 7. Напуснал е магистралата на отклонението в Етна-Хейвън; сам не знае защо, ала не иска да пристигне по магистралата, която още се строеше край Дери, когато той и родителите му отърсиха от подметките си праха на това смахнато градче и се отправиха към Средния Запад. Не… по магистралата би било по-бързо, само че неправилно.

Затова е пресякъл сгушените, задрямали сгради на някогашния Хейвън Вилидж по шосе № 9, после е отбил по шосе № 7. И с всеки изминат километър денят е ставал все по-слънчев.

А сега табелата. Тя е най-обикновена, подобни табели бележат границите на над шестстотин градчета в Мейн, ала тъкмо тази го удря право в сърцето!

По-нататък — табела на благотворителната организация Елкс; табела на Ротари клуб; и за да се оформи светата троица — табела, уведомяваща за факта, че „ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДЕРИ“ РЕВАТ ЗА ОБЕДИНЕНИЯ ФОНД! След това е пак само шосе № 7, продължаващо все направо сред буйни борови и смърчови горички. Под безмълвните лъчи на крепнещия ден дърветата изглеждат сънливи като сиво-синкав цигарен дим, наслоен в неподвижния въздух на заключена стая.

Дери, мисли си той. Дери, Господи помилуй. Дери. Гръм и мълнии.

Ето го тук, на шосе № 7. След седем километра ще види (стига някое торнадо да не я е отнесло през отминалите години) фермата на Рулин, откъдето майка му редовно купуваше яйца и зеленчуци. След още три километра шосе № 7 се превръща в Уичъм роуд, който пък на свой ред се превръща в Уичъм стрийт — няма грешка, алилуя, безкраен свят, амин. И нейде там, между фермата и града, ще мине първо край дома на Бауърс, сетне край дома на Хенлън. Километър и половина подир дома на Хенлън ще зърне първите проблясъци на Кендъскиг и първите гъсти дебри отровна зеленина. Пищната долина, известна кой знае защо под името Пущинака.

Наистина не знам дали имам сили да издържа, мисли Ричи. Нека си го кажем правичката, братчета. Просто не знам дали имам сили.

Цялата предна нощ е отминала като в сън. Докато не спира да пътува, да напредва, да отхвърля километър след километър, сънят продължава. Ала сега е спрял — по-точно знакът го спря — и се е събудил, за да осъзнае странната истина: сънят е самата реалност. Дери е реалност.

Той сякаш просто не може да спре потока на спомените, има чувството, че в края на краищата те ще го докарат до лудост. Прехапва устна и с все сила притиска длан в длан, като че очаква всеки миг да се разпадне. Усеща, че неминуемо ще се разпадне, и то скоро. Изглежда, някаква безумна частица от съзнанието му очаква с нетърпение предстоящите събития, ала останалото само се чуди как ли ще преживее близките дни. Той…

Ето, че мисълта му пак секва.

На пътя излиза елен. Тихо отеква потропването на пролетно-меки копита по асфалта.

Гърдите на Ричи застиват насред дъх, после отново бавно се раздвижват. Той гледа като втрещен и някаква трезва частица от съзнанието му мисли, че подобна гледка не се среща на Родео булевард. Не… трябвало е да си дойде у дома, за да я види.

Не е елен, а кошута („Кошута, женската на елена“ — весело припява в главата му един от Гласовете). Излязла е от гората вдясно и сега стои сред шосе № 7, стъпила с предните крака на едната пресечена бяла линия, със задните — на другата. Черните й очи кротко се взират в Рич Тозиър. В тия очи се чете интерес, ала няма и капчица страх.

Гледайки кошутата, Рич дълбоко си поема дъх и ненадейно започва да говори с един от Гласовете… ала за пръв път от двайсет и пет години насам това е Гласът на Ирландското ченге, влязъл в репертоара му след онзи незабравим ден. Звукът се търкулва с грохот из утринната тишина като огромна топка за боулинг — сам Ричи за нищо на света не би повярвал, че може да говори тъй гръмко и мощно:

— Йее-сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Какво дири такваз гиздосия като теб из тоя пущинак, моме? Йесусе Христе! Беж да те няма и се прибирай право дома, додето не съм те напортил на отец О’Къркинс!

Още преди да заглъхне ехото, още преди първата стресната сойка да закрещи срещу светотатството, кошутата му врътва опашка като знаме за капитулация и изчезва сред мъгливите ели вляво от пътя, оставяйки зад себе си само купчинка димящи топченца като доказателство, че дори и на трийсет и седем години Ричи Тозиър все още е в състояние от време на време да пусне някоя По-Якичка.

Ричи започва да се смее. Отначало само се киска тихичко, после изведнъж осъзнава колко нелепо изглежда — застанал сред здрача на мейнското утро, на пет хиляди километра от дома си, и крещи по някаква кошута с акцента на полицай-ирландец. Тихото кискане преминава в наниз от звънък смях, смехът прераства в бурен кикот, следва задавен вой и накрая той е принуден да се хване с две ръце за колата, докато от очите му текат сълзи и смътно се пита дали няма да подмокри гащите. Всеки път, щом вземе да се окопитва, погледът му пада върху купчинката топчета сред асфалта и го обзема нов пристъп на смях.

Задъхан, сополив, той най-сетне намира сили да се настани зад волана и да включи двигателя на Мустанга. По пътя прелита тежка цистерна с изкуствен тор, оставяйки подир себе си мощен повей. Когато цистерната отминава, Рич изкарва колата на платното и пак поема към Дери. Сега се чувствува по-добре, сякаш е овладял положението… или просто така му се струва, защото отново се движи, отмята километри и сънят отново се превръща в сън.

Пак се сеща за мистър Нел… и за онзи ден край бента. Мистър Нел искаше да знае кой е измислил тая щуротия. Ричи си спомня как петимата се споглеждаха боязливо, как Бен пристъпи напред с клюмнала глава, пребледнели бузи и разтреперано лице, полагайки мрачни усилия да не се разплаче. Горкото хлапе навярно е предполагало, че го чакат пет до десет години в Шоушанк задето е заляло канализацията по Уичъм стрийт, мисли си Рич, но въпреки всичко пое отговорност. И с това принуди останалите да прекрачат напред, за да го подкрепят. Нямаха друг изход — иначе трябваше да признаят, че са от „лошите“. Страхливци. И тъй нататък — точно противоположното на любимите им телевизионни герои. А това ги сплоти в едно цяло, за добро или за зло. Сплоти ги, изглежда, за цели двайсет и седем години. Понякога събитията са като подредени плочки от домино. Първата събаря втората, втората събаря третата — и готово.

Кога ли, пита се Ричи, кога ли е станало прекалено късно за отстъпление? Когато се появи Стан и взе най-дейно участие в строежа на бента? Когато Бил им разказа как училищната снимка на брат му завъртяла глава и намигнала? Може би… но Рич Тозиър има чувството, че плочките от доминото са почнали да падат наистина едва когато Бен Ханском пристъпи напред и промълви:

— Аз им показах

2.

как да го построят. Аз съм виновен.

Мистър Нел само го гледаше и стоеше неподвижно, с плътно стиснати устни, положил ръка върху скърцащия си колан от черна кожа. Прехвърли поглед към ширналото се езеро зад бента, после пак се вторачи в Бен с физиономия на човек, който не вярва на очите си. Беше широкоплещест ирландец с преждевременно побеляла вълниста коса, грижливо сресана назад под синята фуражка. Очите му бяха лъчисто сини, носът — лъчисто червен. По бузите му тъмнееха мрежички от пукнати капиляри. Не надхвърляше среден ръст, но за строените пред него пет хлапета изглеждаше висок поне два и петдесет.

Мистър Нел отвори уста, но преди да каже каквото и да било, Бил Денброу пристъпи до Бен.

— Их-их-ххх-идеята бъ-бъ-беше мо-о-оя — смогна да изрече той след непосилни мъки. С хлипане си пое огромна глътка въздух и докато мистър Нел го гледаше безпристрастно, а слънцето хвърляше царствени отблясъци по служебната значка, Бил успя да изпелтечи останалото: Бен не е виновен; той просто минавал случайно и ги научил как да се справят по-добре с онова, което и бездруго вършели, макар и не твърде успешно.

— И аз — внезапно каза Еди и застана от другата страна на Бен.

— Какво значи „и аз“? — запита мистър Нел. — Туй името ли ти е, или адресът, момчурляк?

Еди се изчерви като домат чак до корените на косата.

— И аз бях с Бил още преди да дойде Бен — поясни той. — Това исках да кажа.

Ричи пристъпи до Еди. В главата му бе изникнала идеята, че един-два Гласа могат да поразвеселят мистър Нел, да му пооправят настроението. Но трезво погледнато (а трезвият поглед бе нещо изумително рядко за Ричи), един-два гласа можеха и съвсем да забатачат положението. Мистър Нел не изглеждаше, както би се изразил самият Ричи, склонен към майтапизми. Даже точно обратното — в момента навярно най-малко мислеше точно за майтапи. Затова Ричи само тихичко промърмори: „И аз бях с тях“, после решително си затвори устата.

— Аз също — каза Стан, пристъпвайки до Бил.

Сега и петимата се бяха строили пред мистър Нел. Бен се оглеждаше наляво-надясно не просто смаяно — беше едва ли не зашеметен от подкрепата. За момент Ричи си помисли, че Камарата ще се разреве от благодарност.

— Йесусе — повтори мистър Нел и макар че в гласа му звучеше дълбоко отвращение, лицето му внезапно се стегна, сякаш искаше да удържи напиращия смях. — Откак съм жив не помня да ми е падала на око по-жалка тайфа хлапетии. Да ви знаят бащите де се завирате, комай ще ви палнат задниците довечерка. Ама пусти късмет!

Ричи вече нямаше сили да се удържа; устата му просто се отвори и както честичко ставаше, препусна в неудължим галоп.

— Ам как вървят нещата у старата родина, мистър Нел? — изтърси проклетата уста. — Ей, кат ва гледам, мейлем ми капе на душата, истина ви думам, убав човек сте, значи, чест и почитания за…

— След около три секунди ще имаш чест и почитания по дънцето на гащите, приятелче — сухо заяви мистър Нел.

Бил се завъртя и изръмжа:

— За Б-б-бога, Ръ-ръ-ричи, МЛЪКВАЙ!

— Разумен съвет, драги ми Уилям Денброу — одобри мистър Нел. — Бас държа, че Дзак не знае де се вре син му из Пущинака сред плаващи лайнищаци, нал тъй?

Бил сведе очи и поклати глава. Бузите му пламтяха като макове.

Мистър Нел се завъртя към Бен.

— Как ти беше името, синко?

— Бен Ханском, сър — прошепна момчето.

Мистър Нел кимна и пак погледна бента.

— Ти ли го измисли?

— Ъхъ… как да го построим — шепотът вече едва се чуваше.

— Е, право ти думам, страхотен инженер си, момко, ама сигур бъкел не знаеш ни за тоя ми ти Пущинак, ни за дренажите под Дери, нал тъй?

Бен поклати глава.

— Системата е от две части — меко поясни мистър Нел. — По едната минават плътните човешки отпадъци — с други думи лайната, ако позволите да пусна подобно сквернословие в нежните ви уши. По другата тече мръсна вода — вода от тоалетните, от мивките, душовете и пералните машини; освен туй, там отива и водата от уличните канали. Е, с плътните отпадъци не сте сторили беля, слава Богу, тях ги изпомпват в Кендъскиг доста по-доле. Ако отскочите още километър по течението, сигур ще видите бая фъшкии да съхнат на слънце по ваше благоволение, ама поне ще си знаете, че не сте напълнили някому мазето с лайна. Виж, колкото до мръсната вода… ами, за нея няма помпи. Тя си тече надоле по тръби, дето онез момчурляци, инженерите, им викат гравитационни шахти. И бас държа, че знаеш де излазят всички тези шахти, нал тъй, момко?

— Горе — промърмори Бен.

И той посочи към мястото отвъд бента, наводнено благодарение на техния труд. Направи го без да вдига глава. По бузите му бавно се затъркаляха едри сълзи. Мистър Нел се правеше, че не забелязва.

— Правилно, мой солидни и млади приятелю. Всички онез гравитационни шахти се изливат из потоци по-горе в Пущинака. Всъщност повечето поточета, дето цуцуркат надоле, са само от мръсна вода и нищо друго, ама излазят от шахти, дето не ги и виждаш, толкоз надълбоко са в гъсталаците. Лайната отиват в едната посока, всичко останало в другата, Бог да благослови ума човешки, обаче е ли ви минало през ума, че цял Божи ден ровичкате из пикнята и помията на Дери?

Еди изведнъж се задави и посегна към инхалатора.

— Туй, дето го сторихте, върна водата в шест от осемте централни колектора по Уичъм, Джаксън и Канзас стрийт плюс още пет-шест улички между тях. — Мистър Нел сурово се втренчи в Бил Денброу. — Една от тях обслужва и собствения ти дом, драги ми Денброу. Стана тя каквато стана — мивките не изтичат, пералните се задръстват, преливниците весело пълнят мазетата…

От гърлото на Бен излетя сухо, задавено ридание. Другите го погледнаха и побързаха да извърнат глави. Мистър Нел положи широката си длан върху рамото на момчето. Дланта беше загрубяла и мазолеста, ала умееше да бъде нежна.

— Айде, айде сега. Недей да се косиш, едро момче. Може пък и да не е чак толкоз зле, поне засега; може пък и да съм попресилил мънинко, та да знам, че ме слушате с двете уши. Пратиха ме тъдява да видя дали някое дърво не е запречило потока. Сегиз-тогиз стават тия работи. Що пък требе някой освен мене и вас петимата да знае, че не било съвсем тъй. В туй градче напоследък си имаме и по-лоши тревоги от малко разляна помия. Ще пиша в рапорта, че съм открил дървото, после няколко момчурляци дошли и ми помогнали да го издърпам. Обаче имена няма да споменавам. Тъй че хич не се надявайте да ви хвалят зарад разни бентове из Пущинака.

Той бавно огледа петимата. Бен енергично бършеше очите си с носна кърпа; Бил замислено се вглеждаше в дигата; Еди здраво стискаше инхалатора; Стан стоеше, прегърнал Ричи през рамото и готов да щипе — жестоко — ако усети у него намерение да изрече каквото и да било, освен сърдечна благодарност.

— Нямате работа из таквиз мръсни места, момчета — продължи мистър Нел. — Там доле сигур е гмеж от поне шейсетина различни болести. Бунище от едната страна, потоци пикня и мръсна вода от другата, говна и помия, тръни и буболечки, тресавища… нямате работа из таквиз мръсни места. Абе момчурляци, четири чисти градски парка чакат да играете из тях топка по цял ден, а пък аз да ви набарам баш тука. Йесусе Христе!

— А-ама н-н-на нас н-ни ххх-ха-аресва ту-ту-тук — отвърна Бил с внезапно предизвикателство. — Кхххо-о-гато с-с-сме ту-хху-ук, ни-ни-ник-к-кой не ни за-хха-акача.

— Какво рече той? — обърна се мистър Нел към Еди.

— Каза, че когато слезем тук, никой не ни закача — преведе Еди. Гласът му беше тъничък и задавен, но в него се долавяше непоколебима твърдост. — И е прав. Ако идем в парка и речем, че искаме да играем бейзбол, какво мислите ще ни отговорят другите момчета? Дадено бе, коя база искате, втората или третата?

Ричи се изкиска.

— Бре, и Еди пусна Една По-Якичка! И… Недей бе!

Мистър Нел завъртя глава и го измери с поглед.

Ричи си мислеше, че мистър Нел пак ще се ядоса, но белокосият полицай го изненада — изненада всички — с внезапна усмивка.

— Тъй-тъй — каза той. — И на мен ми харесваше доле кога бях хлапищак, да, харесваше ми. Затуй няма да ви пъдя. Ама чуйте ми хубавичко думата сега. — Той ги посочи с пръст един по един и момчетата се посвиха. — Кога слазяте за игри тъдява, искам да сте на тайфа като сега. Заедно. Разбрахте ли?

Всички закимаха.

— И щом викам заедно, значи през цялото време. Без разните му там криеници, дето се разделяте и оставате самички. Всички знаете какво става из градчето. Айде, не забранявам да слазяте тука, щото и да забраня — все тая. Ама за ваше добро стойте заедно и тъдява, и дето и да било. — Той погледна Бил. — Ще спориш ли, драги ми младежо Бил Денброу?

— Н-н-не, сър — каза Бил. — Ще с-с-стоим зъ-зъ-зъ…

— И туй ми стига — кимна мистър Нел. — Дай си ръката.

Бил протегна ръка и мистър Нел я стисна.

Ричи отметна ръката на Стан и пристъпи напред.

— Истина ви думам, мистър Нел, душа-човек сте, тъй да знайте! Убав, убав човек!

Широко ухилен, той посегна, сграбчи грамадната десница на ирландеца и енергично я разтърси. Слисаният мистър Нел имаше чувството, че гледа някаква чудовищна пародия на Франклин Делано Рузвелт.

— Благодаря ти, момче — отвърна мистър Нел и отдръпна ръка. — Май требе мънинко да поработиш над тоя номер. Засега ми мязаш толкоз на ирландец, колкото и Граучо Маркс.

Другите момчета се разсмяха, най-вече от облекчение. Докато се смееше, Стан стрелна Ричи с укоризнен поглед: Кога ще пораснеш, Ричи?

Мистър Нел подаде ръка на всички, като остави Бен за накрая.

— Няма от какво да се срамуваш, само дето си объркал преценката, едро момче. А пък туй доле… от някоя книжка ли го видя?

Бен поклати глава.

— Сам ли го измисли?

— Да, сър.

— Бре, пусто да остане! Помни ми думата, някой ден ще правиш велики дела. Обаче Пущинакът не е място за тях. — Полицаят замислено се огледа наоколо. — Тука никой и нивга няма да стори велико дело. Гадно място. — Той въздъхна. — Събаряйте дигата, драги момчета. Събаряйте я час по-скоро. А пък додето свършите, аз май ще седна да си почина на сянка под тоя тука храст.

При последните думи той се озърна към Ричи, сякаш го насърчаваше за нови щуротии.

— Да, сър — смирено отвърна Ричи и млъкна.

Мистър Нел кимна доволно и момчетата се юрнаха на работа, като пак се озъртаха към Бен — този път за да им покаже как най-бързо да съборят построеното по негови указания. Междувременно полицаят измъкна изпод мундира си плоско кафяво шише и отпи солидна глътка. Закашля се, после въздъхна мощно и огледа децата с навлажнени, благодушни очи.

— Ами като какво ли ще да е туй у шишенцето ви, благородни сър? — обади се Ричи, нагазил до колене във водата.

— Ричи, няма ли да си затваряш човката? — изсъска Еди.

— Туй ли? — Леко изненадан, мистър Нел се взря в Ричи, после сведе поглед към бутилката. Тя нямаше никакъв етикет. — Туй е един божествен сироп за кашлица, мойто момче. Дай сега да те видим е ли можеш да си толкоз чевръст с ръцете, колкото и с езика.

3.

Доста по-късно Бил и Ричи крачеха един до друг по Уичъм стрийт. Бил тикаше Силвър; след усилията първо по строежа, а после и по събарянето на дигата, просто не му оставаше енергия за да подкара огромния велосипед. И двете момчета бяха мръсни, рошави и грохнали от умора.

Стан бе попитал не искат ли да му дойдат на гости и да поиграят „Монопол“, дама или нещо подобно, но никой не прояви желание. Ставаше късно. Бен обяви с немощен и потиснат глас, че се прибира у дома да види дали някой не му е донесъл библиотечните книги. Имаше известна надежда, защото по правилник в картончетата непременно се вписваше не само името, но и адресът на читателя. Еди каза, че щял да гледа по телевизията „Рок шоу“ — тая вечер щял да участвува Нийл Седака, та искал да го види дали е негър. Стан му рече да не се прави на глупак, Нийл Седака бил бял, личало си още щом го чуеш. Еди заяви, че от слушане нищо не си личи; до миналата година бил твърдо уверен, че Чък Бери е бял, обаче като го показали в „Естраден подиум“, той се оказал черен.

— Добре, че майка ми и досега го мисли за бял — добави Еди. — Ако разбере, че е негър, сигурно ще ми забрани да го слушам.

Стан предложи да се обзаложат на четири книжки с комикси, че Нийл Седака е бял и двамата се отправиха към дома на Еди, за да решат спора.

Останаха само Бил и Ричи, упътени в посока, която след известно време щеше да ги изведе пред дома на Бил. Почти не разговаряха. Ричи неволно се замисли за разказа на Бил как снимката завъртяла глава и намигнала. И въпреки умората му хрумна нещо. Беше безумно… ала и някак обаятелно.

— Били, момче младо — каза той. — Ха да спрем за мънинко. Дай на стария човек пет минутки отдих. Инак умирвам.

— Д-де тоз къ-ъ-смет — отвърна Бил, но все пак спря, внимателно положи Силвър върху тревата край Семинарията и двамата седнаха на широките каменни стъпала пред натруфената викторианска сграда от червени тухли.

— К-какъв ден — мрачно промърмори Бил. Под очите му се тъмнееха червеникави кръгове. Лицето му изглеждаше бледо и изнурено. — К-като стигнем до нас, взе-е-еми да в-в-врътнеш един телефон на в-вашите. И-инак ще се п-побъркат.

— Аха. Ще се побъркат като нищо. Слушай, Бил…

Ричи помълча, размишлявайки за мумията на Бен, прокажения на Еди и онова, което Стан не бе успял да им каже. За миг в паметта му изплува нещо — нещо свързано със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Но онова беше само сън, за Бога.

Той пропъди незначителните мисли и храбро се хвърли към главното.

— Какво ще речеш, ако влезем у вас? Хайде да надникнем в стаята на Джорджи. Искам да видя онази снимка.

Бил слисано зяпна срещу Ричи. Помъчи се да говори, но не успя; потресението бе прекалено силно. Затова само яростно тръсна глава.

— Ти чу разказа на Еди — настоя Ричи. — И на Бен. Вярваш ли им?

— Н-н-не знам. Ми-и-исля, ч-че т-трябва да са ви-ххи-идели нещо.

— Аха. И аз тъй мисля. Мисля си, че всички деца, дето ги убиват наоколо, ама съвсем всички, биха могли да ни разправят нещичко. Единствената разлика между Бен или Еди и ония хлапета е там, че Бен и Еди са избягали.

Бил вдигна вежди, но не изглеждаше особено изненадан. Ричи предположи, че той и сам би стигнал до същия извод. Не го биваше да приказва, обаче не беше тъпак.

— Сега вземи, та си напъни малко мозъка, Шеф Бил — продължи Ричи. — Някой тип може да се облича в клоунски костюм и да убива деца. Не знам откъде му е скимнало, но лудите никой не ги разбира, прав ли съм?

— Пръ-пръ-пръ…

— Прав съм. Не е чак толкова различно от Джокера в комиксите за Батман.

Ричи сам се разпалваше, чувайки идеите си изречени на глас. За миг се запита дали наистина опитва да докаже нещо или просто вдига словесна пушилка, колкото да види стаята и снимката. В крайна сметка, навярно нямаше значение. В крайна сметка може би му стигаше да види как очите на Бил припламват от възбуда.

— А-а-ами сни-и-имката кхха-а-кво общо има?

— Ти как мислиш, Бил?

Тихичко, без да поглежда Ричи, Бил каза, че според него снимката няма нищо общо с убийствата.

— Мисля, че е бил при-и-зракът на Джъ-джъ-джорджи.

— Призрак на снимка?

Бил кимна.

Ричи се позамисли. Представата за призрак изобщо не затрудняваше детското му съзнание. Беше уверен, че подобни неща съществуват. Родителите му бяха методисти и го водеха на проповед всяка неделя, а в четвъртък вечер посещаваше сбирките на методисткото младежко дружество. Вече бе изчел доста от Библията и знаеше, че Светата книга вярва в най-невероятни работи. Според Библията сам Бог се състоеше поне от една трета Дух, а това бе само начало. Личеше си, че Библията вярва и в демони, защото разправяше как Исус изхвърлил цяла тайфа от някакъв образ. Големи майтапизми паднали при това. Когато Исус запитал онзи тип как се казва, демоните Му рекли да ходи да се запише в Чуждестранния легион. Или нещо подобно. Библията вярваше и във вещици, иначе защо щеше да пише: „Магесница жива да не оставиш“? Някои истории в Библията бяха по-интересни и от комиксите на ужаса. Как някои хора ги пържели във вряло масло, а други пък се бесели като Юда Искариотски; как злият цар Ахаз паднал от кулата и кучетата дошли да му лижат кръвта; как се развихрили масови детеубийства след ражданията на Мойсей и Исус Христос; как разни типове излизали от гроба или хвърчали из въздуха; как войниците събаряли с магия крепостни стени; как пророците виждали бъдещето и се сражавали с чудовища. Всичко това го имаше в Библията и беше вярно дума по дума — тъй казваше преподобният Крейг, тъй казваха родителите на Ричи, тъй казваше и самият той. Съвършено охотно би приел обяснението на Бил, само че го смущаваше логическата страна на въпроса.

— Но нали каза, че си се изплашил. Защо ще те плаши призракът на Джордж?

Бил надигна длан да избърше устата си. Ръката му леко трепереше.

— С-сигурно ми е съ-съ-ърдит. З-з-задето го у-би-би-иха. Аз бях ви-ххи-новен. Аз г-го пратих навън с кххо-о-о…

Не можеше да изрече думата, затова направи с ръка вълнисто движение из въздуха. Ричи кимна в знак, че е разбрал… ала не беше съгласен.

— Не ми се вярва — каза той. — Виж, да го беше гръмнал или да му беше забил нож в гърба, щеше да е друга работа. Или, да речем, даваш му да играе със заредения пищов на татко ви и той се застрелва. Обаче не е било пищов, а най-обикновено корабче. Не си искал нищо лошо; всъщност — Ричи вдигна пръст и с прокурорски жест го насочи към Бил — само си искал хлапето да се позабавлява, нали така?

Бил напрегна паметта си — напрегна я отчаяно. Казаното от Ричи за пръв път облекчаваше малко вината за смъртта на Джордж, която го гризеше от месеци насам, ала някакъв спокоен и твърд глас в душата му настояваше, че не му се полага облекчение. Виновен си, разбира се, безмилостно твърдеше гласът; ако не изцяло, то поне отчасти.

Инак откъде е изникнало онова студено място на канапето между баща ти и майка ти? Инак откъде накъде вече никой не обелва думица на вечеря? Сега само тракат вилици и ножове, докато накрая не издържаш и молиш да те ихх-хи-звинят, че трябва да станеш.

Сякаш самият той бе призрак, неясно видение, което говори и се движи, ала хората нито го чуват, нито го виждат — само смътно долавят присъствието му, без да го признават за реалност.

Не искаше да се приеме за виновен, но единственото друго обяснение за поведението на родителите му бе далеч по-страшно: че цялата им предишна грижа и обич към него е била само резултат от присъствието на Джордж, а след изчезването на Джордж не е останало нищичко… и всичко е станало случайно, без причина. Позволеше ли си да тръгне по този път, щеше да види как отпред веят вихрите на лудостта.

Затова той отново премисляше какво бе сторил, усетил, казал в деня, когато умря Джордж, и една част от душата му се надяваше думите на Ричи да се окажат верни, а друга част също тъй отчаяно се надяваше да ги опровергае. Едно поне бе сигурно — като по-голям брат не се смяташе за светец. Двамата с Джордж честичко се спречкваха, дори прекалено честичко. Сигурно и в онзи ден са се посбили, нали?

Не. Нямаше спречкване. Първо на първо, Бил все още беше изнемощял и нямаше сили да се кара сериозно с Джордж. Беше задрямал и сънуваше някаква

(костенурка)

смешна малка животинка, не помнеше точно каква, после се събуди и чу как навън почуква отминаващият дъжд, а Джордж печално мрънка в столовата. Бил го попита какво има. Джордж влезе и каза, че се мъчел да направи хартиено корабче както пише в „Книга за най-добрите забавления“, обаче все не излизало. Бил му заръча да донесе книгата. И докато седеше край Ричи на стъпалата пред Семинарията, той си спомни как блеснаха очите на Джорджи когато корабчето бе готово, и колко топло му стана на сърцето като видя, че Джорджи го мисли за голяма работа, пичага и половина, страхотен образ дето всичко може да направи. С две думи — чувствуваше се истински батко.

Корабчето бе убило Джордж, но Ричи имаше право — не беше като да даде на детето зареден пистолет. Бил не знаеше какво ще се случи. Нямаше начин да знае.

Той въздъхна дълбоко, треперливо и усети как нещо като камък — нещо, за чието присъствие не бе и подозирал — се отронва от гърдите му. Изведнъж се почувствува по-добре във всяко отношение.

Отвори уста да сподели с Ричи, ала вместо това се разрида.

Разтревоженият Ричи прегърна Бил през рамото (след като се увери с бърз поглед наоколо, че няма кой да гледа и да ги помисли за педеруги).

— Няма нищо — каза той. — Няма нищо, нали, Били? Хайде сега. Спри кранчето.

— Не их-ихх-хисках д-да го ухх-у-у-бият! — хлипаше Бил. — Н-Н-НЕ С-С-С-ХЪМ С-СИ И П-П-ПО-ХХХО-МИСЛЯЛ И-ЗЗЗЗ-О-ОБЩО!

— Божичко, Били, знам, че не си — каза Ричи. — Ако си искал да му светиш маслото, щеше да го бутнеш по стълбата или нещо подобно. — Той неумело погали Бил по рамото и го прегърна с всичка сила, после побърза да се отдръпне. — Хайде сега, стига си циврил, нали така? Ревеш като бебе.

Малко по малко Бил утихна. Все още го болеше, ала болката изглеждаше по-чиста, сякаш сам се бе разрязал, за да измъкне от тялото си нещо прогнило. А и чувството на облекчение вече не го напускаше.

— Н-не исках д-да го ухх-у-у-бият — повтори Бил, — а пък с-с-само да к-к-кажеш някому, че съм пла-а-а-кал, ще ти с-с-смачкам н-н-носа.

— Не бой се — кимна Ричи, — няма да кажа. Ами че той ти е бил брат, за Бога. Ако ми бяха претрепали братчето, щях да се пръсна от рев, мама му стара.

— Т-т-ти н-н-нямаш бръ-бръ-бра-ат.

— Да де, ама ако имах.

— И щеше да ревеш?

— Естествено. — Ричи помълча и предпазливо се вгледа в него, като се мъчеше да прецени дали лошото наистина е отминало. Бил все още бършеше зачервените си очи с мърлява носна кърпа, но Ричи реши, че май всичко е наред. — Думата ми беше одеве, че не разбирам защо му е на Джордж да те тормози. А ако не е той, снимката може да има нещо общо с… да де, с онзи другия. Клоуна.

— Мъ-мъ-може Дж-дж-джордж да не з-з-знае. М-може да с-с-си ми-исли, че…

Ричи се досети за продължението и махна с ръка.

— Слушай Шеф Бил, човек като хвърли топа, веднага научава какво мислят хората за него. — Говореше със снизходителния тон на велик учен, опровергаващ нелепите заблуди на някакъв селски тиквеник. — В Библията го има. Казано е: „Да, ако и да не виждаме много сега в огледалото, ще прозрем в него като в прозорец подир смъртта“. Беше в Първото послание към солунците или Второто към вавилонците, не помня точно. Означава…

— Ра-ра-а-збирам кхха-акво оз-з-з-начава — каза Бил.

— Е, какво ще речеш тогава?

— Ъ?

— Дай да хвърлим едно око в онази стая. Може пък нещо да ни подскаже кой убива децата.

— С-с-страх ме е.

— И мене — каза Ричи, мислейки, че само хвърля прах в очите на Бил, колкото да го поразмърда.

После в стомаха му натегна някаква твърда топка и той разбра, че е казал самата истина: умираше от страх.

4.

Двете момчета се прокраднаха в къщата като призраци.

Бащата на Бил още не се бе прибрал от работа. Шарон Денброу седеше край кухненската маса и четеше някакво книжле. Още от антрето се долавяше мирисът на вечеря — задушена риба. Ричи врътна един телефон на майка си да съобщи, че не е умрял, само ще се позабави у Бил.

— Има ли някой? — подвикна мисис Денброу когато Ричи остави слушалката.

Двамата застинаха и се спогледаха виновно. После Бил отговори:

— А-а-аз, мамо. И Р-р-р-р-р…

— Ричи Тозиър, госпожо — провикна се Ричи.

— Здравей, Ричи — разсеяно подхвърли мисис Денброу, сякаш изобщо не осъзнаваше къде се намира. — Ще останеш ли за вечеря?

— Благодаря, госпожо, обаче мама ще намине да ме прибере след половин час.

— Ще й предадеш много поздрави, нали?

— Да, госпожо, непременно.

— Х-х-хайде — прошепна Бил. — С-с-стига приказки.

Изкачиха се горе и тръгнаха по коридора към стаята на Бил. Вътре беше подредено по момчешки — тоест, майката на въпросното момче би изпитала само умерено главоболие при вида на подреждането. По лавиците на библиотеката хаотично се трупаха разнородни книжки и комикси. На писалището имаше още комикси, корабни модели, няколко играчки и куп грамофонни плочи. Сред тях стърчеше вехта канцеларска пишеща машина марка „Ъндърууд“. Бяха му я подарили за по-миналата Коледа и понякога Бил пишеше разкази на нея. След смъртта на Джордж бе започнал да пише по-често. От измислиците като че му олекваше.

На пода срещу леглото имаше полуавтоматичен грамофон с купчинка сгънати дрехи върху капака. Бил прибра дрехите в чекмеджетата на писалището и взе плочите. Порови се из тях, докато подбра пет-шест. Зареди ги и включи грамофона. „Флийтуудс“ запяха „Ела тихо, скъпа“.

Ричи презрително си запуши носа.

Бил се ухили, макар че сърцето му биеше лудо.

— Нъ-нъ-нашите н-не охх-о-обичат рокендрол — каза той. — П-подариха ми тая пъ-пъ-плоча за р-р-рождения ден. Плюс две на П-пат Буун и Тъ-тъ-томи Сандс. И-и-имам си Л-л-литъл Ръ-ричард и Джъ-джей Хоукинс Викалото, ама г-ги пускам когато съм с-сам. Важното е д-да свири м-м-музика, та мама да ми-ми-мисли, че сме в мо-о-оята стая. Х-х-хайде.

Стаята на Джордж беше отсреща. Ричи огледа затворената врата и облиза устни.

— Не я ли заключват? — прошепна той на Бил.

Ненадейно го обземаше отчаяна надежда стаята наистина да е заключена. И също тъй ненадейно му ставаше трудно да повярва, че идеята е била негова.

Пребледнелият Бил поклати глава и завъртя дръжката. Пристъпи навътре и се озърна към Ричи. След едва доловимо колебание Ричи го последва. Бил затвори вратата и песента на „Флийтуудс“ заглъхна. Ричи леко трепна от тихото щракване на бравата.

Огледа се, изпълнен едновременно със страх и парещо любопитство. Първото, което забеляза, бе сухият, застоял въздух. Отдавна не са отваряли прозорците в тази стая, помисли той. Не, дявол да го вземе, отдавна не са дишали в тази стая. Това усещам в действителност. Лекичко потрепери от мисълта и пак облиза устни.

Погледът му падна върху леглото на Джордж и той си представи как хлапето спи сега под завивка от пръст в гробището Маунт хоуп. Гние там. Ръцете му не са скръстени, защото за тоя стар обичай трябват две ръце, а Джордж е погребан само с една.

От гърлото на Ричи излетя тихичък стон. Бил се завъртя и го изгледа въпросително.

— Прав си — дрезгаво каза Ричи. — Зловещо е тук. Просто не си представям как можеш да влизаш сам.

— Т-той ми беше бръ-брат — простичко отвърна Бил. — Понякога ми се и-и-иска и т-толкоз.

По стените висяха плакати — детински плакати. На единия беше нарисуван Страхотния Том, главен герой от рисуваните филмчета за Капитан Кенгуру. Том прелиташе над главата и хищно протегнатите ръце на Краби Апълтън, който, естествено, беше от скапан по-скапан. На друг плакат тримата племенници на Доналд Дък — Хюи, Луи и Дюи — маршируваха из горските дебри с кожените си шапки на младши скаути. Трети плакат, оцветен от самия Джордж, показваше как мистър Ду спира движението, за да пресекат няколко дечица, бързащи за училище. Отдолу беше написано: МИСТЪР ДУ ВИ СЪВЕТВА ДА ПРЕСИЧАТЕ ПРИ ПОЛИЦАЯ!

Не е било много сръчно хлапето, излизало е от контурите, помисли Ричи, после потръпна. Хлапето вече нямаше да стане по-сръчно. Ричи погледна масата край прозореца. Мисис Денброу бе оставила там полуотворените бележници на Джордж. И като ги гледаше, като знаеше, че други бележници вече няма да има, че Джордж е умрял преди да се научи как да не излиза от контурите, че животът му е свършил навеки и безвъзвратно след тия няколко бележничета от детската градина и първи клас, Ричи за пръв път осъзна със страхотна сила цялата идиотска реалност на смъртта. Сякаш грамадна желязна каса се стовари върху мозъка му и заседна там. Аз мога да умра! — изведнъж закрещя съзнанието му, ужасено от предателството на целия свят. И всеки друг може! Всеки друг!

— Олеле, братко — пресекливо избъбри той. Нямаше сили да изрече нещо повече.

— Аха — отвърна Бил тихичко, почти шепнешком. После седна върху леглото на Джордж. — Гледай.

Ричи погледна накъде сочи показалецът му и видя на пода да се валя затворен фотоалбум. МОИТЕ СНИМКИ, прочете той. ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ.

6 години! — изкрещя съзнанието му със същия писклив тон на рухнали надежди. 6 години навеки! И всеки друг може! Шибана работа! Всеки друг, мама му стара!

— Беше о-ххо-творен — каза Бил. — М-миналия път.

— Добре де, сега е затворен — неуверено отвърна Ричи. Седна на леглото до Бил и се втренчи в албума. — Сума ти книги се затварят самички.

— С-с-страниците може, ама н-не и кхъ-кхъ-корицата. Сама се е за-а-творила. — Той се взря напрегнато в Ричи и очите му тъмнееха като изгаснали въглени на бледото, уморено лице. — О-обаче ихх-ихх-иска п-пак да я о-отворим. Така ми се с-с-струва.

Ричи стана и бавно пристъпи напред. Албумът лежеше под прозореца с дръпнати прозирни завески. Като погледна навън, видя ябълковото дърво в задния двор. Под един възловат, почернял клон бавно се поклащаше стара люлка.

Отново се вгледа в албума на Джордж.

Отстрани, някъде към средата, ръбовете на дебелите страници бяха петносани с нещо засъхнало и кафяво. Може би старо леке от кетчуп. Ами да; с лекота си представяше как Джордж разглежда албума и дъвче хот-дог или грамаден, претъпкан хамбургер; отхапва усърдно и по албума бликва кетчуп. Хлапетата вечно правеха подобни тъпотии. Можеше да е кетчуп. Ала Ричи знаеше, че не е.

За миг докосна албума и веднага отдръпна ръка. Бе усетил студ. Албумът лежеше на място, където трябваше цял ден да са падали жарките летни лъчи, почти неотслабени от прозирните завески… но си оставаше студен.

Добре де, просто няма да го пипам, помисли Ричи. И без това не ми е притрябвало да надничам в тоя тъп стар албум и да зяпам сума ти непознати хора. Май ще взема да река на Бил, че се отказвам от идеята, тогава ще идем в неговата стая да почетем комикси, после ще се прибера, ще вечерям и ще си легна рано, щото съм страшно уморен, а като се събудя утре, вече ще знам твърдо, че е било кетчуп. Точно това ще направя. Уха-уха-ла.

И все пак той отвори албума с вдървени пръсти, които сякаш бяха нейде на хиляда километра от него, прираснали към дълги пластмасови ръце, отвори го и заразглежда лицата и местностите по снимките на Джордж — лелите, чичовците, бебетата, къщите, старите Фордове и Студебейкъри, телефонните стълбове, пощенските кутии, стоборите, черните пътища с кална вода в коловозите, въртележката на панаира в Исти, Водонапорната кула, руините на стоманолеярната…

Пръстите му прелистваха все по-бързо и изведнъж страниците опустяха. Върна се назад — не искаше да го стори, ала всичко ставаше против волята му. Видя снимка от центъра на Дери с главната улица и Канал стрийт през трийсетте години, а след нея нямаше нищо.

— Тук няма ученическа снимка на Джордж — каза Ричи. Гледаше към Бил едновременно с облекчение и разочарование. — Ти май ме премяташ, Шеф Бил.

— К-к-какво?

— Тая вехта снимка на центъра е последната в албума. Останалите страници са празни.

Бил скочи от леглото и застана до Ричи. Вгледа се в снимката на градския център, какъвто е бил преди почти тридесет години — старомодни коли и камиони, старомодни улични лампи с множество стъклени глобуси като големи бели гроздове, пешеходци край Канала, хванати насред крачка от щракването на обектива. Прелисти — и както бе казал Ричи, нямаше нищо.

Не, чакай — не съвсем нищо. Имаше старо целофаново ъгълче, от ония, с които се прикрепват фотографии.

— Тя б-б-беше тук — каза той и докосна с пръст ъгълчето. — Г-гледай.

— Божичко! Какво ли е станало с нея, а?

Бил бе поел албума от Ричи и го държеше в скута си. Запрелиства обратно, търсейки снимката на Джордж. След минутка се отказа, ала страниците не спряха. Прелистваха се сами — бавно, но упорито, със звучно, натъртено шумолене. Бил и Ричи се спогледаха с разширени очи, после пак наведоха глави.

Отново се появи последната снимка и страниците застинаха. Пред очите им бе центърът на Дери в бледи кафяво-бежови тонове — така бе изглеждал много, много преди да се родят.

— Ехей! — възкликна изведнъж Ричи и дръпна албума от Бил. В гласа му вече нямаше страх, а по лицето му плъзваше внезапно изумление. — Мама му стара!

— К-какво? Какво ви-ви-видя?

— Нас! Това видях! Гръм и мълнии, гледай!

Бил пое единия край на албума. Приведени като момчета от църковен хор на репетиция, двамата споделяха гледката. Бил тихо изохка и Ричи разбра, че е видял.

Под гланцовата повърхност на старата черно-бяла фотография бяха застинали две момченца, крачещи по главната улица към пресечката със Сентър стрийт — там, където Каналът потъваше под земята за повече от два километра. Момченцата се очертаваха ясно пред ниската бетонна стена край Канала. Едното беше с панталонки за голф. Другото беше облечено в нещо като моряшко костюмче. На главата му стърчеше филцова шапка. Бяха обърнати в полупрофил към обектива и гледаха нещо отвъд улицата. Нямаше и капчица съмнение, че момчето с голфа е Ричи Тозиър. А момчето с моряшкото костюмче и филцовата шапка беше Бил Пелтека.

Гледаха като хипнотизирани образите си върху снимка, почти три пъти по-стара от тях. Ричи изведнъж усети небцето си гладко и сухо като вехто, прашно стъкло. На няколко крачки пред момчетата някакъв мъж придържаше периферията на шапката си, а полите на пардесюто му бяха застинали завинаги както ги е развял внезапен порив на вятъра. На улицата имаше няколко коли — Форд-Т, Пиърс-Ароу, Шевролети с широки стъпенки отстрани.

— Н-н-н-не въ-въ-вярвам… — заговори Бил и точно в този миг снимката оживя.

Фордът, който би трябвало да остане сред кръстовището навеки (или поне докато окончателно се разпаднат химикалите в старата снимка), отмина пресечката бълвайки от ауспуха си облаци дим. Продължи по Горната миля. Откъм шофьорската страна през прозорчето се подаде мъничка бяла ръка да сигнализира за ляв завой. Колата свърна по Корт стрийт, прекоси бялата рамка на снимката и изчезна.

Пиърс-Ароу, Шевролетите, Пакардите — всички се раздвижиха, запровираха се през кръстовището. С двайсет и осем години закъснение пардесюто на мъжа отново се развя. Той поприхлупи шапката си и продължи напред.

Двете момчета довършиха завъртането, обърнаха се с лице към обектива и след миг Ричи видя какво са гледали — по Сентър стрийт пробяга дръгливо псе. Момчето с моряшкото костюмче — Бил — вдигна два пръста към устата си и свирна. Зашеметен, вцепенен, неспособен да мисли, Ричи осъзна, че чува изсвирването, чува как задъхано тракат колите като шевни машини. Звуците бяха глухи, сякаш долитаха иззад дебело стъкло, но съществуваха.

Кучето се озърна към децата и продължи да тича. Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях. Закрачиха по-нататък, сетне Ричи с торбестите панталонки хвана Бил за ръката и посочи към Канала. Завиха натам.

Не, помисли Ричи, недейте, недейте, недейте…

Двамата наближиха ниската бетонна стена и внезапно клоунът изникна изотзад като някакво страховито дяволче от кутия — клоун с лицето на Джорджи Денброу, с гладко заресана назад коса, с мазно-кървави петна по чудовищно ухилената уста, с черни дупки вместо очи. В едната ръка стискаше връвчиците на три балончета. С другата посегна към момчето в моряшко костюмче и го сграбчи за шията.

— Нъ-нъ-НЕЕЕ! — изкрещя Бил и посегна към снимката.

Посегна вътре в снимката.

— Престани, Бил! — викна Ричи и се хвърли върху него.

Успя — ала само по чудо. Видя как пръстите на Бил пронизват с връхчета гланца на снимката и потъват в онзи, другия свят. Видя как възглавничките им губят топлата руменина на жива плът и придобиват мумифицирания кремав цвят, който минава за бял на старите фотографии. Същевремено се смаляваха и отделяха. Това напомняше странната оптическа илюзия, която виждаш щом потопиш пръсти в чаша вода — потопената част сякаш се рее безплътно на сантиметри от истинската ръка.

Диагонални разрези пробягаха по кожата на Бил в местата, където пръстите преставаха да бъдат негови и се превръщаха в снимки на пръсти; сякаш бе бръкнал не във фотография, а между перките на вентилатор.

Ричи го сграбчи за китката и дръпна с все сила. Двамата се преметнаха по гръб. Албумът отлетя на пода и се захлопна със сух пукот. Бил пъхна пръсти в устата си. Очите му сълзяха от болка. Ричи зърна как по дланта се стичат тънки струйки кръв.

— Дай да видя — каза той.

— Бо-боли — промърмори Бил и протегна ръка към Ричи с дланта надолу.

Връхчетата на показалеца, средния и безименния пръст бяха срязани стъпаловидно. Кутрето почти не бе докоснало повърхността на снимката (ако изобщо можеше да се говори за повърхност), затова нямаше рана, но по-късно Бил щеше да каже на Ричи, че нокътят бил отрязан гладко, като с ножичка за маникюр.

— Божичко, Бил — прошепна Ричи. Лепенки. Само за това се сещаше в момента. Господи, бяха извадили луд късмет… ако не бе дръпнал Бил навреме, пръстите щяха да бъдат не порязани, ами направо ампутирани. — Трябва да те превържем. Инак майка ти…

— З-з-за-а-режи ма-ма-майка ми.

Ръсейки капчици кръв по пода, Бил отново грабна албума.

— Не го отваряй пак! — кресна Ричи и трескаво се вкопчи в рамото на Бил. — За Бога, Били, щеше да останеш без пръсти!

Бил отметна ръката му. Прелистваше страниците и по лицето му се четеше мрачна решителност, която изплаши Ричи повече от всичко друго. Очите на Бил бяха едва ли не безумни. Наранените му пръсти мажеха по албума на Джордж свежа кръв — засега не приличаше на кетчуп, но като поизсъхнеше, щеше да изглежда точно така. Да, разбира се.

И ето отново снимката от центъра.

Старият Форд-Т си стоеше сред кръстовището. Другите коли бяха застинали по предишните места. Крачещият по тротоара мъж придържаше периферията на шапката си; пардесюто му пак висеше развяно из въздуха.

Двете момчета бяха изчезнали.

На снимката не се виждаха момчета. Но…

— Гледай — прошепна Ричи и посочи с пръст. Внимаваше да не приближи ръка до фотографията.

Иззад ниската бетонна стена край Канала се подаваше тънка дъгичка — връхчето на нещо обло.

Нещо като балон.

5.

Изскочиха от стаята тъкмо навреме. Хвърляйки сянка по стената, майката на Бил се обади строго откъм подножието на стълбището:

— Боричкахте ли се? Чух нещо да пада.

— Само мъх-мъх-мъничко, м-мамо.

И Бил свирепо се втренчи в Ричи. Тихо, заповядваше погледът.

— Престанете незабавно. Помислих, че таванът ще ми падне на главата.

— В-в-веднага спираме.

Чуха я как се връща към кухнята. Бил бе омотал окървавената си ръка с носна кърпа; платът подгизваше от кръв и скоро щеше да протече. Момчетата изтичаха в банята и Бил държа ръка под студената вода докато спря да кърви. Изчистени, раните изглеждаха малки, но жестоко срязани. Ричи усещаше как му призлява от самия вид на белите ръбчета и червеното месо отвътре. Покри ги с лепенки колкото можеше по-бързо.

— А-а-адски б-боли — каза Бил.

— Ами защо ти трябваше да си пъхаш ръката там, диване с диване?

Бил замислено се вгледа в кръглите лепенки по пръстите си, после вдигна очи към Ричи.

— Клъ-хъ-оунът б-беше — каза той. — К-клоунът, с-с-само че се п-правеше на Джъ-джъ-джордж.

— Точно така — кимна Ричи. — Както пак клоунът се е правил на мумия, когато го видял Бен. И както се е правил на онзи, болният, пред Еди.

— Прро-ххо-окаженият.

— Именно.

— О-обаче н-наистина ли е клъ-клъ-клоун?

— Чудовище е — глухо промълви Ричи. — Някакво чудовище. Някакво чудовище тук, в Дери. И убива деца.

6.

В съботния ден след строежа на бента в Пущинака, след сблъсъка с мистър Нел и оживялата снимка, Ричи, Бен и Бевърли Марш се озоваха лице в лице не с едно, а с цели две чудовища… и си платиха скъпо за това. Поне Ричи си плати. Чудовищата бяха страховити, ала не твърде опасни; дебнеха жертвите си върху екрана на кино „Аладин“, а Ричи, Бен и Бев ги гледаха от балкона.

Едното чудовище беше Майкъл Ландън в ролята на върколак и изглеждаше страшно гот, защото даже като върколак имаше прическа на лимбички. Другото беше Гари Конуей в ролята на изпотрошен шофьор, загинал при злополука. Съживяваше го потомък на Виктор Франкенщайн, който хвърляше ненужните парчета на стадо алигатори в мазето си. Освен това програмата съдържаше: кинопреглед с последната парижка мода и най-новата експлозия на ракета „Авангард“ в Кейп Канаверал, две рисувани филмчета на „Уорнър Брадърс“, едно с моряка Попай и едно с Чили Уили (по някаква неизвестна причина шапката на Чили Уили винаги караше Ричи да се превива от смях), плюс ОЧАКВАЙТЕ ИДНАТА СЕДМИЦА. Идната седмица можеха да очакват няколко филма, два от които Ричи включи незабавно в своя списък за задължително посещение: „Аз се омъжих за космическо чудовище“ и „Петното“.

Бен си мълча през цялото време. Преди прожекцията едва не бе попаднал пред очите на Хенри, Бълвоча и Виктор; Ричи предполагаше, че от това са всички тревоги на Камарата. Бен обаче изобщо не мислеше за отрепките (те седяха долу пред екрана, замеряха се с кутии от пуканки и дюдюкаха). Истинската причина за мълчанието му беше Бевърли. Нейната близост го вълнуваше непоносимо, до болка. Цялото му тяло настръхваше от студ, ала помръднеше ли Бевърли и най-лекичко на седалката, по кожата му пробягваше огнена вълна, сякаш беболен от тропическа треска. Когато тя посегна за пуканки и мимоходом докачи ръката му, Бен се разтрепера от екстаз. По-късно щеше да си мисли, че тия три часа до Бевърли са били едновременно най-дългите и най-кратките през живота му.

Без да подозира, че приятелят му страда дълбоко от спазмите на първата любов, Ричи се чувствуваше свеж като прясно боядисана ограда. В личната му класация за филми най-високо стоеше Франсис говорещото муле, а над него имаше само едно — чифт филми на ужаса в салон претъпкан с дечурлига и всички да крещят и пищят с все сила на най-страшните места. За нищо на света не би предположил наличието на някаква връзка между тия два евтини филма на „Американ Интернейшънъл“ и онова, което става в града… поне за момента не предполагаше такова нещо.

В петък сутринта бе видял във вестника обявата за двойната съботна прожекция и тутакси бе забравил колко зле спа предната нощ, как накрая стана и щракна нощната лампа — бебешки номера, не ще и дума, но иначе нямаше да мигне. На сутринта нещата отново изглеждаха нормални… е, почти. Започваше да си мисли, че двамата с Бил може просто да са имали обща халюцинация. Разбира се, раните по пръстите на Бил не бяха халюцинация, но можеше и да се е порязал върху ръба на някоя страница. Много плътни страници имаше онзи албум. Освен това никакъв закон не го задължаваше да мисли по въпроса в близките десет години, нали така? Хайде де!

И тъй, в утрото след едно преживяване, което би заставило всеки възрастен да хукне към най-близкия психиатър, Ричи Тозиър се събуди ободрен, излапа огромен брой палачинки, зърна на забавната страница обявата за двата филма на ужаса, провери финансите си, установи затруднителното им състояние (е… май би било по-точно да се каже „опустошено“) и удари на молби да му възложат някоя домакинска работа.

Татко му, който бе слязъл на закуска с бялата зъболекарска престилка, остави спортните страници на вестника и си наля втора чаша кафе. Носеше очила със стоманени рамки, леко оплешивяваше на тила и щеше да умре от рак на ларинкса през 1973 година. Надигайки чашката, той погледна каква реклама му сочи момчето.

— Филми на ужаса — изрече Уентуърт Тозиър.

— Аха — ухили се Ричи.

— Май много ти се ходи — установи Уентуърт Тозиър.

— Аха!

— Май ти се струва, че ще умреш в страшни мъки, ако не идеш да гледаш тия долнопробни филмчета.

— Да, да, непременно! Знам си! Ще умра! Гхххъррааах!

Ричи сграбчи гърлото си с две ръце, изплези език и се търкулна на пода. Такава бе представата му за чар — малко странна, трябва да се признае.

— За Бога, Ричи, няма ли да престанеш? — обади се майка му откъм печката, където му пържеше две яйца за дояждане след палачинките.

— Бре-бре, Рич — възкликна татко му, докато Ричи заемаше предишната позиция. — Сигурно съм забравил да ти дам джобни пари в понеделник. Не се сещам за друга причина пак да ти трябва финансиране в петък.

— Ами то…

— Похарчи ли ги?

— Ами то…

— Темата се оказа прекалено дълбока за момче с толкова плитък мозък — констатира Уентуърт Тозиър. Той положи лакът на масата, подпря брадата си с длан и се втренчи в първородния си и единствен син с изражение на най-искрен интерес. — За какво ги похарчи?

Ричи незабавно се превъплъти в Английския камериер Тудълс.

— Че как иначе, похарчих ги, благородни сър, тъй не е ли? Хип-хип, ура-ура и прочие боклуци. Моят скромен дял за военното усилие. Всички жертвуваме по нещичко, та да отблъснем кръвожадните хуни, тъй не е ли? Сегиз-тогиз позагазим, чули да сте? Сегиз-тогиз ни посбъхтят, чули да сте? Сегиз-тогиз…

— Сегиз-тогиз се чудим кой ни сра в гащите — кротко добави Уент и посегна към ягодите.

— Спести ми вулгарностите на закуска, ако обичаш — каза Маги Тозиър на съпруга си докато слагаше яйцата пред момчето. После скастри Ричи: — Чудя се защо изобщо си тъпчеш главата с подобни ужасни щуротии.

— О, майчице — изстена Ричи.

Изглеждаше смазан и унил, но в душата си ликуваше. И двамата му родители бяха за него като отворена книга — оръфана и любима книга — затова вече не се съмняваше, че ще получи каквото иска: домакински задачи и разрешение да посети прожекцията в събота следобед.

Уент приведе глава към Ричи и се усмихна широко.

— Сега вече май те заклещих натясно.

— Тъй ли, тате? — отвърна Ричи и също се усмихна… с лека тревога.

— О, да. Чувал ли си за тревата край къщи, Ричи? Запознат ли си с нея?

— Че как да не съм, благородни сър — опита Ричи пак да се превъплъти в Тудълс. — Доста занемарена, тъй не е ли?

— Е тъй, е тъй — съгласи се Уент. — И ти, Ричи, ще ни отървеш от тази беда.

— Аз ли?

— Да, ти. Окоси я, Ричи.

— Готово бе, тате, дадено — отвърна Ричи, ала в ума му внезапно възникна ужасно подозрение. Може би татко му говореше не само за тревата отпред.

Усмивката на Уентуърт Тозиър се ширна още повече и той заприлича на кръвожадна акула.

— Всичката трева, о, малоумно чедо на чреслата ми. Отпред. Отзад. Отстрани. И щом свършиш, ще лепна върху дланта ти две зелени хартийки с лика на Джордж Уошингтън от едната страна, а от другата — пирамида, над която грее Всевиждащото око.

— Нещо не те разбирам, тате — каза Ричи, но се боеше, че разбира твърде добре.

— Два долара.

— Два долара за всичката трева? — провикна се искрено оскърбеният Ричи. — Че то толкова трева няма в целия квартал! Божичко, тате!

Уент въздъхна и пак вдигна вестника. Ричи видя голямото заглавие на първа страница: ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ. За момент си припомни странния албум на Джордж Денброу… но онова сигурно беше халюцинация; а и да не беше — вчера си е за вчера.

— Като те гледам, май не ти се ходи чак толкова на ония филми — подхвърли Уент иззад вестника.

След миг очите му изникнаха над ръба и огледаха Ричи. С известна доза лукавство, трябва да се признае. Както гледа над картите си покерджия с каре аса.

— Когато викаш за тая работа близнаците Кларк, даваш им по два долара на човек!

— Вярно — призна Уент. — Обаче доколкото знам, близнаците не са се залетяли да гледат кино утре. Или ако са се залетяли, трябва да имат необходимите средства за целта, защото отдавна не са наминавали да проверят растежа на тревните площи край нашето домашно огнище. Ти обаче държиш да гледаш кино, а си лишен от съответните фондове. Ако усещаш натиск в корема, Ричи, може да е от петте палачинки и двете яйца за закуска, а може и да е от пищова на дърт изнудвач като мен. Тъй не е ли?

И очите на Уент отново потънаха зад вестника.

— Той ме шантажира — съобщи Ричи на майка си, която дъвчеше препечена филийка. Пак се мъчеше да сваля килограми. — Просто искам да знаеш, че това се нарича шантаж.

— Да, скъпи, знам — отвърна майка му. — Имаш жълтък на брадичката.

Ричи избърса жълтъка от брадичката си.

— Три долара, ако я окося преди да се прибереш довечера, навит ли си? — запита той вестника.

Очите на баща му се мярнаха за миг.

— Два и петдесет.

— Ех, човече — въздъхна Ричи. — Голям си главорез.

— Истинското ми призвание — обади се Уент иззад вестника. — Решавай, Ричи. Искам да изчета боксовата колонка.

— Разбрахме се — капитулира Ричи и пак въздъхна.

Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска. Но като си помислиш мъничко — голям майтапизъм всъщност.

Докато влачеше косачката, той се зае да репетира разните Гласове.

7.

Приключи с тревата — отпред, отзад и отстрани — към три часа в петък следобед и започна съботния ден с два долара и петдесет цента в джоба на джинсите. Почти цяло състояние, дявол да го вземе. Обади се на Бил, но Бил унило съобщи, че трябвало да ходи в Бангор на някакви тестове за говорна терапия.

Ричи изрази своите съболезнования, после добави с Гласа на Бил Пелтека:

— Пхххо-о-бъркай г-ги, Шъ-шъ-шеф Би-би-бил.

— Цу-цу-цуни ме п-по за-хха-адника, Т-т-тозиър — отвърна Бил и затвори телефона.

След това позвъни на Еди Каспбрак, но Еди изглеждаше още по-опечален от Бил — майка му била купила две целодневни автобусни карти и щели да обикалят лелите му в Хейвън, Бангор и Хамдън. И трите били дебели вдовици като мисис Каспбрак.

— Всички ще ме щипят по бузата и ще ми разправят колко съм пораснал — оплака се Еди.

— Защото знаят като мен, че си миличко детенце, Едс. Още щом те видях за пръв път, разбрах какво си сладурче.

— Понякога си ужасно говно, Ричи.

— От един дол дренки сме, Едс, затуй се обичаме. Ще идваш ли в Пущинака другата седмица?

— Сигурно, ако и другите дойдат. На престрелка ли ще играем?

— Може. Но… мисля, че двамата с Шеф Бил имаме да ти кажем нещо.

— Какво?

— Всъщност историята е по-скоро на Бил. Довиждане. Порадвай се на лелките.

— Много смешно.

Третото му обаждане бе до Мъжагата Стан, но Стан се оказа в немилост задето строшил панорамния прозорец в хола. Играел си на летяща чиния с един поднос, обаче малко сбъркал посоката. Тря-а-ас! Натоварили го с домакинска работа за целия уикенд, а може би и за следващия. Ричи отново изрази съболезнования, после запита Стан дали ще дойде в Пущинака другата седмица. Стан отвърна, че има надежда, стига баща му да не го постави под домашен арест.

— Божичко, Стан, заради един нищо и никакъв прозорец! — възкликна Ричи.

— Да, ама голям — каза Стан и затвори телефона.

Ричи се накани да напусне хола, после се сети за Бен Ханском. Прерови телефонния указател и откри някоя си Арлен Ханском. Тъй като останалите трима на тая фамилия бяха мъже, той реши, че това ще трябва да е номерът на Бен и го набра.

— Много ми се ходи на кино, но вече си изхарчих джобните — каза Бен. Личеше, че е потиснат и засрамен от признанието. Всъщност джобните му бяха хвръкнали за бонбони, сироп, пържени картофки и пастърма.

Ричи, който се къпеше в богатства (и не обичаше да ходи на кино сам), отвърна великодушно:

— Имам сума ти пари. Ще ми ги върнеш когато можеш.

— Не думай! Наистина ли? Ще ми дадеш?

— Естествено — отвърна Ричи, леко озадачен. — Защо не?

— Окей! — щастливо възкликна Бен. — Страхотно! Два филма на ужаса! Добре ли разбрах, че единият ще е за върколак?

— Аха.

— Леле, мой човек, обожавам върколаците!

— Ей, Камара, гледай да не напълниш гащите.

Бен се разсмя.

— Ще те чакам пред „Аладин“, нали?

— Да, чудесно.

Ричи остави слушалката и замислено се вгледа в телефона. Изведнъж му хрумна, че Бен Ханском е самотен. А това на свой ред го накара да се чувствува същински герой. С весело подсвиркване той се изкачи горе да вземе някой и друг комикс за четене преди филма.

8.

Денят беше слънчев, ветровит и прохладен. Ричи подскачаше с джазова стъпка по Сентър стрийт, щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше „Скокливата червеношийка“. Чувствуваше се превъзходно. На път за киното винаги имаше отлично настроение — обичаше този вълшебен свят на приказни сънища. Съжаляваше всички нещастници, натоварени с тъпи задължения в такъв прекрасен ден — Бил с неговата говорна терапия или горкия Мъжага Стан, който цял следобед ще лъска стъпалата пред входа или ще мете гаража само защото някакъв си поднос хвръкнал надясно вместо наляво.

В задния си джоб имаше йо-йо. Извади го и за кой ли вече път се опита да го укроти. Отдавна копнееше за това умение, но засега всички опити завършваха с провал. Тая шибана ситна щуротия просто не искаше да слуша. Или почваше да скача насам-натам, или провисваше като черво.

Някъде към средата на стръмната Сентър стрийт той зърна едно момиче с бежова плисирана пола и бяла блузка без ръкави да седи на пейката пред дрогерията „Шук“. Ядеше фунийка сладолед — с фъстъци, ако не го лъжеха очите. По гърба й се спускаха лъскави рижо-кестеняви къдрици, които проблесваха ту в меден, ту в почти рус оттенък. Ричи знаеше само едно момиче с подобна коса — Бевърли Марш.

Ричи харесваше Бев. Е, харесваше я, но не в онзи смисъл. Възхищаваше се от външността й (и знаеше, че не е единствен — момичета като Сали Мюлер и Грета Бауи люто ненавиждаха Бевърли, защото все още бяха твърде малки и не разбираха как тъй могат да получават всичко с лекота… а по красота да се мерят с някаква си нещастница от мизерните апартаменти на Долна главна улица), но я харесваше най-вече задето беше мъжко момиче и имаше превъзходно чувство за хумор. Освен това често й се намираха цигари. С две думи, харесваше я като „наше момче“. И все пак един-два пъти с изненада бе откривал, че се пита какви ли гащички носи под скромните избелели поли… а за „наше момче“ не се задават подобни въпроси, нали?

Момче ли, момиче ли, но едно трябваше да й се признае — изглеждаше страхотно.

Пристъпвайки към пейката, където Бевърли ядеше сладолед, Ричи пристегна колана на невидим шлифер, придърпа напред периферията на невидима мека шапка и си представи, че е Хъмфри Богарт. Прибавяйки подходящия Глас, той наистина се превърна в Хъмфри Богарт — поне в своите очи. За останалите си беше все същият Ричи Тозиър, само леко попресипнал.

— Здравей, душице — изрече той, наближавайки с мека походка към пейката, откъдето Бевърли разсеяно се вглеждаше в минаващите коли. — Излишно е да чакаш автобусс. Нацисстите ни отрязаха вссички пътища за бягство. Посследният самолет излита в полунощ. Бъди там. Той се нуждае от теб, душице. Аз също… но ще се ссправя някак.

— Здрасти, Ричи — каза Бев и когато обърна глава към него, той забеляза на дясната й буза червено-синкаво петно като сянка от гарваново крило.

Външността й отново го порази… ала сега се запита дали пък наистина няма да се окаже красива. До този миг не бе и помислял, че извън филмите може да има хубави момичета, а още по-малко — че познава някое от тях. Навярно синината му бе дала да усети евентуалната красота — дълбок контраст, очебиен недостатък, който първо привлича вниманието, а сетне някак подчертава останалото: сиво-сините очи, естествено алените устни, млечнобялата детска кожа. Край носа й имаше няколко ситни лунички.

— Да си виждал нещо зелено? — запита тя, отмятайки предизвикателно глава.

— Теб, душице — заяви Ричи. — Позеленяла си като лимбургско ссирене. Но щом се измъкнем от Кассабланка, отиваш право в най-сскъпата болница. Пак ще те избелим. Кълна ссе в гроба на майка сси.

— Тъп си като задник, Ричи — каза тя, ала все пак се поусмихна. — Изобщо не приличаш на Хъмфри Богарт.

Ричи седна до нея.

— Ще ходиш ли на кино?

— Нямам пукната пара — отвърна тя. — Може ли да го видя това йо-йо?

Той й подаде играчката.

— Каня се да го върна за рекламация. Уж трябва да ме слуша, ама не ще. Прецакали са ме.

Тя пъхна пръст в халката на края на връвчицата и Ричи бързо намести очилата си, за да види по-добре какво ще стане. Бевърли обърна ръка с длан нагоре, приютила кръглото йо-йо в меката вдлъбнатина между събраните пръсти. После търкулна играчката по показалеца. Топчето увисна на връвчицата и застина. Когато Бев го помами с пръст, то изведнъж се събуди и моментално подскочи в дланта й.

— Глей кви номера, гръм да ме удари! — възкликна Ричи.

— Това са детски работи — каза Бев. — Гледай сега.

Тя пак отпусна топчето до края на връвчицата. Остави го да повиси малко, после го прибра в дланта си с поредица от кратки равномерни тласъци.

— О, стига вече — каза Ричи. — Мразя да ми се фукат.

— Ами какво ще речеш за това? — нежно се усмихна Бевърли.

Тя раздвижи ръка и топчето заподскача нагоре-надолу като на пружина. Завърши с два широки кръга (при това едва не удари някаква куцукаща старица, която ги изгледа свирепо). Сетне играчката отново се озова в дланта й с идеално навита връвчица. Бев я върна на Ричи и пак седна. Ричи се настани до нея, зяпнал от искрено възхищение. Бев го погледна и се изкиска.

— Затвори си устата, че ще лапнеш муха.

Ричи затвори уста и зъбите му тракнаха.

— Освен това последното си беше чист късмет. За пръв път правя два кръга без да съркам.

Край тях вече минаваха групички хлапета, забързани към киното. Мярнаха се Питър Гордън и Марша Фейдън. Злите езици разправяха, че са гаджета, но Ричи предполагаше, че ходят заедно просто защото живеят врата до врата на Уест Бродуей, пък и тъпаци като тях несъмнено се нуждаеха от взаимна подкрепа и симпатия. Макар че беше едва на дванайсет години, Питър Гордън вече събираше богата реколта младежки пъпки. Понякога се мотаеше с Бауърс, Крис и Хъгинс, но не му стискаше да предприеме нещо самостоятелно.

Питър се озърна към двамата на пейката и пропя:

— Рич и Бевърли седят, нощни светила броят. Пе-це, пе-лув, пе-ки. Първо мене, после тебе…

— … после Рич дундурка бебе! — довърши Марша с идиотски смях.

— Заповядай да седнеш, сладурче — отвърна Бев и размаха среден пръст.

Марша възмутено извърна глава, сякаш не можеше да повярва, че има толкова невъзпитани хора. Гордън я прегърна и подвикна през рамо към Ричи:

— Пак ще се видим, очиларко.

— Ще видиш на баба си фустата — затапи го Ричи остроумно (макар и не твърде смислено).

Бевърли щеше да припадне от смях. За миг се подпря върху рамото на Ричи и той успя да си помисли, че има нещо приятно в този допир и чувството за близост с крехкото тяло. После Бев се изправи.

— Брей, че са префърцунени! — възкликна тя.

— Да, Марша Фейдън сигурно пикае розова вода — каза Ричи и Бевърли пак се разкиска.

— Шанел номер пет — глухо избъбри тя, притискайки устата си с длани.

— Че как иначе — съгласи се Ричи, макар да нямаше представа какъв е тоя Шанел номер пет. — Бев?

— Какво?

— Можеш ли да ме научиш как да въртя йо-йо?

— Сигурно. Не съм опитвала да уча някого.

— Ами ти как успя? Кой те научи?

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Никой не ме е учил. Сама се научих. Както и да въртя бастунче. Страхотна съм на…

— Във вашия род не страдате от излишна скромност — вдигна очи към небето Ричи.

— Добре де, какво да правя, като наистина съм страхотна? Обаче не съм взимала уроци или нещо подобно.

— Наистина ли можеш да въртиш бастунче?

— Естествено.

— В гимназията сигурно ще те сложат да водиш мажоретките на парад, а?

Тя се усмихна. Ричи никога не бе виждал подобна усмивка. Беше едновременно мъдра, цинична и тъжна. Неволно се отдръпна от незнайната й мощ, също както бе отскочил, когато оживя снимката в албума на Джорджи.

— Това е за момичета като Марша Фейдън — каза Бев. — Или Сали Мюлер и Грета Бауи. Момичета, дето пикаят розова вода. Бащите им дават на училището пари за спортните екипи и униформите. Танто за танто. Никога няма да ме вземат при мажоретките.

— Божичко, Бев, не бива така да…

— Бива, щом е вярно. — Тя вдигна рамене. — Не ми пука. За какво ми е да се премятам и да си показвам гащите пред милион зяпачи? Гледай, Ричи. Виж сега.

В следващите десет минути Бев се зае да му покаже как да задържи топчето неподвижно. Към края на урока Ричи взе наистина да схваща, макар че успяваше да го върне нагоре само до средата на връвчицата.

— Не дърпаш достатъчно рязко, там е цялата работа — заяви Бев.

Ричи погледна часовника над отсрещната кантора и скочи, прибирайки играчката в задния си джоб.

— Олеле, трябва да бягам, Бев. Имах среща с Камарата. Ще си рече, че съм му вързал тенекия.

— Кой е Камарата?

— А, Бен Ханском. Аз обаче му викам Камарата. Нали знаеш, като бореца — Кълаун Камарата.

Бевърли се навъси.

— Не си много учтив. Бен ми харесва.

— Не мой да ма биеш, госдарю! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини, като въртеше комично очи и кършеше ръце. — Не мой да ма шибаш с тоз камшик, аз ша сам кротко негро, госпожа, аз ша…

— Ричи! — тихичко каза Бев.

Ричи заряза Гласа.

— И аз го харесвам — каза той. — Преди два дни построихме бент в Пущинака и…

— Там ли ходите? Там ли играете с Бен?

— Естествено. Цяла тайфа сме. Долу е страшно гот. — Ричи пак се озърна към часовника. — Наистина трябва да напускам сцената. Бен ще ме чака.

— Добре.

Той помълча, замисли се и предложи:

— Ела и ти, ако нямаш друга работа.

— Без пари съм, казах ти вече.

— Аз ще ти взема билет. Имам два долара.

Тя метна остатъка от сладоледа в близкото кошче за смет. После отправи към Ричи бистър сиво-синкав поглед. В красивите й очи трептеше сдържана насмешка. Демонстративно си пооправи косата и запита:

— О, скъпи, на среща ли ме каниш?

За миг Ричи се стъписа — нещо твърде рядко за него. Даже усети как бузите му пламват. Беше направил съвършено нормално предложение, както на Бен… само че пред Бен май бе споменал нещо за връщане на дълга, а? Да. А на Бевърли — нито думица.

Изведнъж Ричи се почувствува някак странно. Бе свел очи, за да се спаси от насмешливия поглед и ненадейно откри, че докато Бев хвърляше сладоледа, полата й се е надигнала и сега се виждат коленете. Надигна глава, но и това не помогна — изпречиха му се две напъпващи гърдички.

Както винаги в миг на объркване, Ричи подири спасение в абсурда.

— Да! Среща! — провикна се той и рухна на колене със сплетени пръсти. — Моля те, ела! Моля те! Ще турна край на живота си, ако откажеш, тъй не е ли? Чула да си?

— О, Ричи, толкова си смахнат — каза тя и пак се изкиска… ала не плъзна ли лека руменина по бузите й? Може би да, но от това изглеждаше още по-красива. — Ставай додето не са те арестували.

Той стана и пак се тръсна на пейката. Душевното му равновесие се завръщаше. Така си беше — закъсаш ли, само някоя щуротия ще те оправи.

— Идваш ли?

— Дадено — каза Бев. — Много ти благодаря. Представи си само! Първата ми среща. Как ли ще дочакам вечерта, че да си я запиша в дневника?

Тя притисна длани между напъпващите си гърди, запърха с мигли и се разсмя.

— Е, стига вече с тая среща — каза Ричи.

Бевърли въздъхна.

— Нямаш романтична душа и това си е.

— Адски си права.

И все пак Ричи изпитваше смътно задоволство. Светът изведнъж му се стори безкрайно ведър и дружелюбен. Неволно взе да се озърта към Бев. Тя гледаше отсрещните витрини — роклите и нощниците в „Корнъл-Хопли“, хавлиите и тенджерите в „Намалени цени“, а Ричи крадешком съзерцаваше рижите къдрици, извивката на брадичката й. Забеляза как изящно излизат от блузата голите й рамене. Забеляза презрамката на комбинезончето. Всички тия неща му доставяха наслада. Сам не знаеше защо, ала станалото в стаята на Джордж Денброу сега му изглеждаше по-далечно и незначително от когато и да било. Време бе да тръгва, да се срещне с Бен, но щеше да поседи още мъничко, докато Бевърли зяпа витрините, защото му беше приятно да я гледа, да бъде до нея.

9.

Хлапетата се тълпяха пред гишето на касиерката, подаваха по четвърт долар за билет и влизаха във фоайето. Като надникна през стъклената врата, Ричи зърна стълпотворение пред сладкарския щанд. Автоматът за пуканки работеше на пределни обороти, ръсеше царевица и капачето му подскачаше нагоре-надолу. От Бен нямаше и следа. Ричи запита Бевърли дали не го е зърнала. Тя поклати глава.

— Може вече да е вътре.

— Той каза, че няма пукната пара. А пък Дъщерята на Франкенщайн не пуска никого без билет.

Ричи посочи с палец към мисис Коул, която работеше като касиерка в „Аладин“ още от времето на немите филми. Ярко къносаната й коса беше толкова рядка, че през нея се виждаше кожата на черепа. Имаше огромни провиснали устни и ги мажеше с лилаво червило. По бузите й аленееха петна от руж. Веждите й бяха изрисувани с черен молив. Мисис Коул се държеше съвършено демократично. Мразеше всички деца поравно.

— Ама че работа, не искам да влизам без него, обаче киното ще започне — каза Ричи. — Къде се мотае, да го вземат мътните?

— Можеш да му оставиш билет на касата — логично предложи Бев. — Като дойде…

Но точно в този момент Бен изскочи иззад ъгъла на Сентър и Маклин стрийт. Пухтеше като локомотив и коремът му подскачаше под анцуга. Зърна Ричи и понечи да размаха ръка. Сетне зърна Бев и ръката му застина във въздуха. За миг очите му се разшириха. Той довърши жеста и бавно закрачи насреща им.

— Здрасти, Ричи — каза Бен и стрелна Бевърли с кратък поглед. Сякаш се боеше, че ако прекали с гледането, ще последва взрив. — Здрасти, Бев.

— Здравей, Бен — отвърна тя.

Помежду им натегна странно мълчание — не толкова неловко, колкото някак могъщо, помисли Ричи. И усети неясна тръпка на ревност, защото между двамата бе прелетяло нещо, а той оставаше извън него, каквото и да бе то.

— Здрасти бе, Камара! — възкликна той. — Бях си рекъл, че те е хванало шубето. Тия страхотии ще ти смъкнат поне пет кила от щедро надареното тяло. Еха-а, еха-а, ще ти побелее косата, момче. Тъй ще трепериш на излизане, че ще трябва да ти помагат с ритници.

Ричи тръгна към касата, но Бен го хвана за рамото. Опита да каже нещо, зърна усмивката на Бевърли, задави се и трябваше да започне отново.

— Отдавна съм тук — обясни той, — обаче се скрих зад ъгъла като дойдоха ония типове.

— Кои типове? — запита Ричи, но вече подозираше за кого става дума.

— Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс. И още неколцина.

Ричи подсвирна.

— Сигурно вече са в салона. Не ги видях да се редят за бонбони.

— Да, и аз тъй мисля.

— На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса — каза Ричи. — Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.

Бевърли избухна в безгрижен смях, но Бен се усмихна едва-едва. Може би миналата седмица Хенри Бауърс възнамеряваше само да го понабие, но сега твърдо се канеше да го очисти. Бен нямаше никакви илюзии по въпроса.

— Знаеш ли какво — каза Ричи. — Ще се качим на балкона. Те вече са седнали долу, на втори или трети ред, с крака на облегалките.

— Сигурен ли си? — запита Бен. Не знаеше дали Ричи разбира каква беля могат да си навлекат с ония типове… и естествено, най-вече с Хенри.

Ричи, който преди три месеца се бе разминал на косъм с жесток побой от страна на Хенри и смахнатите му приятелчета (беше успял да се укрие, представете си, в щанда за играчки на универсалния магазин), знаеше за веселата компания много повече, отколкото предполагаше Бен.

— Ако не бях сигурен, изобщо нямаше да вляза — отвърна той. — Обичам киното, Камара, но не ми се умира за него.

— Освен това, ако ни закачат, ще викнем Фокси да ги изхвърли — добави Бев.

Фокси беше управителят на „Аладин“ мистър Фоксуърт — мършав, смугъл и навъсен човечец. В момента продаваше сладкиши и нареждаше монотонно: „Пазете си реда, пазете си реда, пазете си реда“. С оръфания смокинг и пожълтялата захабена риза приличаше на отдавна фалирал предприемач.

Бен недоверчиво прехвърляше поглед от Бев и Ричи към Фокси и обратно.

— Не можеш да им подчиниш целия си живот, човече — тихо каза Ричи. — Не го ли разбираш?

— Май си прав — въздъхна Бен.

Всъщност не беше убеден… но присъствието на Бевърли изменяше положението по най-безумен начин. Ако я нямаше, би се опитал да убеди Ричи, че ще е по-добре да идат на кино някой друг ден. А ако Ричи не се съгласеше, Бен навярно щеше да си тръгне. Но Бев беше тук. Не искаше тя да го сметне за страхливец. А мисълта да седи с нея на балкона, в тъмното (макар че Ричи най-вероятно щеше да седне помежду им), беше невероятно привлекателна.

— Ще изчакаме да почне филмът, после влизаме — каза Ричи. Ухили се и щипна Бен по ръката. — Майната му, Камара, веднъж се мре.

Бен сключи вежди и изсумтя весело. Ричи се разсмя. Бевърли ги поогледа и заприглася на смеха.

Ричи отново се упъти към касата. Мисис Коул презрително подви виолетовите си устни.

— Дойбър ти ден, драга лейди — поздрави Ричи с изискания Глас на барон Дупебарсън. — Изпаднал съм в крайна нюжда да полюча три били-били за ваште мили стари американски кинематографийки.

— Не дрънкай, момче, ами казвай какво искаш — излаяха виолетовите устни през кръглата дупка в стъклото.

Изрисуваните вежди заподскачаха нагоре-надолу и нещо в това движение толкова разстрои Ричи, че той кротко пъхна смачкания долар през процепа и измънка:

— Три, моля.

Отвътре изхвръкнаха три билета. Ричи ги взе. Зловещата касиерка изтласка през процепа четвърт долар ресто.

— Без пакости, без замеряне с кутии от пуканки, без викане, без тичане из фоайето и салона.

— Да, госпожо — отвърна Ричи и се оттегли към Бен и Бев. Ухили се и сподели: — Знаете ли, топло ми става на сърцето, като видя колко обича децата тая дъртофелница.

Постояха още малко, чакайки филмът да започне. Касиерката ги гледаше подозрително от стъклената си клетка. Ричи разказваше на Бев за бента в Пущинака, пускайки репликите на мистър Нел с новия си Глас на Ирландското ченге. Скоро момичето се разкиска, а след още малко взе да се превива от смях. Даже Бен се подсмиваше, макар че непрестанно въртеше очи ту към стъклената врата на Аладин, ту към лицето на Бевърли.

10.

На балкона беше чудесно. Докато сменяха ролката на „Аз бях младият Франкенщайн“, Ричи забеляза лайнарската тайфа на Хенри Бауърс. Точно както бе предполагал — долу на втория ред. Бяха петима или шестима — ученици от пети, шести и седми клас, всички с черни полуботуши, вдигнати върху облегалките отпред. Фокси идваше и им нареждаше да си свалят краката. Сваляха ги. Фокси си тръгваше. Ботушите незабавно се оказваха на облегалките. След пет-десет минути Фокси се връщаше и всичко почваше отначало. Не му стискаше да ги изхвърли и те отлично го знаеха.

Филмите бяха разкошни. Младият Франкенщайн се оказа грозен тъкмо както си му е ред. Ала младият върколак беше някак по-страшен… може би защото изглеждаше и мъничко печален. Не беше виновен за станалото. Един хипнотизатор го прецака, но успя само защото хлапето, което се превърна във върколак, трупаше в душата си гняв и злоба. Ричи неволно се запита колко ли хора по света таят подобни чувства. Хенри Бауърс беше направо тъпкан със злоба, обаче не си правеше труда да я крие.

Бевърли седеше между момчетата, взимаше пуканки от техните кутии, пищеше, закриваше очи, от време на време се смееше. Когато върколакът дебнеше момичето, което играе гимнастика в спортната зала след часовете, тя притисна лице към рамото на Бен и Ричи чу изненаданата въздишка на дебелака въпреки писъците на двеста хлапета в салона под тях.

Най-сетне върколакът бе убит. Във финалната сцена едно ченге замислено каза на колегата си, че това би трябвало да убеди хората да не си играят с неща, които е по-добре да се оставят Богу. Завесата закри екрана и лампите светнаха. Гръмнаха ръкопляскания. Рики се чувствуваше съвсем доволен въпреки лекото главоболие. Сигурно пак трябваше да ходи при очния доктор да му сменят очилата. Мрачно си помисли, че додето завърши училище, май ще носи шишета от Кока Кола.

Бен го дръпна за ръкава.

— Видяха ни, Ричи — прошепна той с пресъхнало от ужас гърло.

— Ъ?

— Бауърс и Крис. Докато излизаха, погледнаха нагоре. Видяха ни!

— Добре де, добре — каза Ричи. — Спокойно, Камара. Спокоооойно. Ще излезем през задната врата. Няма нищо страшно.

Слязоха по стълбите — Ричи начело, Бевърли в средата, а в ариергарда Бен на всяка втора крачка се озърташе през рамо.

— Ония типове наистина ли ти имат зъб, Бен? — запита Бевърли.

— Да, така изглежда — кимна Бен. — През последния учебен ден се сбих с Хенри Бауърс.

— Преби ли те?

— Не чак колкото му се щеше. Сигурно затова още беснее.

— Ханк-танк също си поизпатил от нашия човек — прошепна Ричи. — Поне така разправят хората. Не вярвам да му е било много сладко.

Той отвори задната врата и тримата излязоха в тесния проход между „Аладин“ и Закусвалнята на Нан. Откъм кофите за боклук някаква котка изсъска и хукна покрай тях. В края на прохода имаше дъсчен стобор. Котката се изкатери по него и изчезна. Нейде издрънча тенекиен капак. Бев трепна, сграбчи Ричи за рамото и се разсмя нервно.

— Май още съм наплашена от филмите — каза тя.

— Няма защо… — започна Ричи.

— Здрасти, скапаняк — обади се изотзад Хенри Бауърс.

Тримата стреснато се завъртяха. На входа на прохода стояха Хенри, Виктор и Бълвоча. Зад тях имаше още две момчета.

— Мама му стара, знаех си аз — изстена Бен.

Ричи мигом се обърна към „Аладин“, но вратата вече беше затворена и нямаше начин да я отворят отвън.

— Кажи последно сбогом, скапаняко — изрева Хенри и изведнъж се втурна към Бен.

Както тогава, така и след време, Ричи имаше чувството, че събитията са се развили като на кино — подобни неща просто не могат да се случат в реалния живот. В реалния живот по-малките деца ядат пердах, събират си зъбите и хукват към къщи.

Но този път не стана така.

Бевърли пристъпи напред и леко настрани, като че искаше да посрещне Хенри, може би даже да му стисне ръката. Ричи чу как тракат подкованите му ботуши. Подир него се задаваха Виктор и Бълвоча; другите две момчета останаха да пазят изхода.

— Остави го на мира! — изкрещя Бевърли. — Що не си намериш някой от твоята категория?

Без капчица джентълменско чувство Хенри изръмжа:

— Че той е голям колкото камион ма, курво. А сега ми се махай от…

Ричи протегна крак. Не че имаше подобно намерение. Кракът се раздвижи сам, също както понякога от устата му съвсем самички изскачаха не твърде здравословни майтапи. Хенри се натъкна на него и полетя напред. Тухленото покритие на уличката беше хлъзгаво, обсипано с боклуци от препълнените кофи зад закусвалнята. Хенри се пързулна като повален хокеист.

Когато след миг взе да се надига, ризата му беше облепена с мляно кафе, кал и прогнили листа от маруля.

— О, сега вече ще УМРЕТЕ! — изкрещя той.

До този момент Бен трепереше от ужас. Сега нещо в него се скъса. Нададе рев и грабна една от кофите за смет. Както я бе вдигнал над главата си, обилно поръсен с боклук, той за миг наистина заприлича на Кълаун Камарата. Лицето му беше бледо и изкривено от ярост. Запокити кофата. Тя се стовари върху кръста на Хенри и отново го просна по очи.

— Да се махаме! — викна Ричи.

Хукнаха към изхода. Виктор Крис им препречи пътя. Бен изрева, наведе глава и се заби като таран в корема на Виктор.

— Ууууф! — изпъшка Виктор и тупна по задник.

Бълвоча сграбчи с пълна шепа косата на Бевърли и жестоко я завъртя към тухления зид на „Аладин“. Бевърли отскочи от стената и продължи да тича, разтривайки рамото си. Ричи побягна подир нея, като мимоходом грабна капака от една кофа за смет. Бълвоча Хъгинс замахна насреща му с юмрук почти колкото свински бут. Ричи тласна напред кръглото парче поцинкована ламарина. Юмрукът на Бълвоча се стовари върху капака. Раздаде се гръмко, едва ли не мелодично бонннгг! Ричи усети как силата на удара пробягва по ръката му чак до рамото. Бълвоча изпищя и заподскача, стискайки премазаната си китка.

— Натам са шатрите на отеца мой — съобщи му доверително Ричи с твърде сносен Глас на Тони Къртис и хукна след Бен и Бевърли.

Край изхода едно от момчетата бе хванало Бевърли. Бен се боричкаше с него. Другото момче го риташе по задника без особен резултат. Ричи замахна с крак и на свой ред улучи задника на ритащия. Оня зави от болка. Ричи протегна едната си ръка на Бевърли, другата — на Бен.

— Бягайте! — викна той.

Момчето, с което се боричкаше Бен, пусна Бевърли и замахна с юмрук. За миг ухото на Ричи сякаш избухна от болка, после загълхна и пламна. В главата му зазвънтя тъничка нотка. Подобен звук чуваш, когато медицинската сестра в училище ти слага слушалки за проверка на слуха.

Бягаха по Сентър стрийт. Хората се обръщаха да ги гледат. Търбухът на Бен подскачаше нагоре-надолу. Косите на Бевърли се развяваха. Ричи пусна Бен и притисна здраво очилата си с лява ръка, за да не ги загуби. Главата му още кънтеше, ухото му сигурно щеше да се подуе, ала въпреки всичко се чувствуваше великолепно. Разсмя се. Бевърли му заприглася. Бен не закъсня да се присъедини към смеха им.

Пресякоха по Корт стрийт и рухнаха на една пейка пред полицейския участък — за момента това им се струваше единственото що-годе безопасно място в Дери. Бевърли преметна ръце през раменете на Бен и Ричи. Стисна ги с всичка сила.

— Беше велико! — очите й искряха. — Видяхте ли ония типове? Видяхте ли ги?

— Че как да не съм ги видял? — изпухтя Бен. — Видях ги и не ща повече да ги виждам.

От тия думи и тримата отново избухнаха в истеричен смях. Ричи все още очакваше бандата на Хенри да изникне иззад ъгъла на Корт стрийт и да им види сметката независимо от полицейския участък. Ала не спираше да се смее. Бевърли имаше право. Беше велико.

— Клубът на Неудачниците пуска Една По-Якичка! — възторжено закрещя Ричи. — Трака-трака-трак! — Той сбра длани край устата си и включи Гласа на Бен Бърни: — Ух-ха, УХ-ха, УХА-ЛА, дечица!

Някакъв полицай подаде глава през отворения прозорец на втория етаж и кресна:

— Ей, хлапета, да се махате оттук! Незабавно! Марш на разходка!

Ричи отвори уста да изрече някоя мъдрост — може би с новичкия си Глас на Ирландското ченге — но Бен го ритна по глезена.

— Затваряй си човката, Ричи — изсъска той и сам не повярва, че е казал подобно нещо.

— Вярно, Ричи — потвърди Бевърли и го изгледа нежно. — Би-бип.

— Добре де — каза Ричи. — Ами сега какво ви се прави, момчета? Сигур ще речете да потърсим Хенри Бауърс и да го питаме играе ли му се „Монопол“.

— Пепел ти на езика — каза Бев.

— Ъ? Туй пък какво значи?

— Зарежи — махна с ръка Бев. — Някои момчета са толкова невежи.

Изчервен до уши, Бен запита колебливо:

— Заболя ли те косата одеве, Бевърли?

Тя се усмихна топло и в този миг окончателно се увери в нещо, което бе подозирала и преди — че Бен Ханском е подателят на пощенската картичка с чудесното хайку.

— Не, само мъничко — каза тя.

— Дайте да идем в Пущинака — предложи Ричи.

И те отидоха… или по-скоро избягаха в Пущинака. По-късно Ричи щеше да мисли, че така са положили начало на събитията през цялото предстоящо лято. Пущинакът се превърна в тяхно царство. Също като Бен преди боя с големите момчета, Бевърли никога не бе слизала долу. Докато крачеха в индийска нишка по пътеката, тя вървеше между двамата. Полата й се полюшваше прекрасно и втренчен в нея Бен усещаше как го връхлитат мощни вълни на чувство, мъчително като стомашни спазми. Пак беше с гривничка на глезена. Лъчите на следобедното слънце играеха върху позлатата.

Пресякоха по камъните ръкава на Кендъскиг малко под мястото, където бяха изградили бента (потокът се раздвояваше седемдесет метра по-нагоре, а двеста метра по-надолу по пътя си към града двете течения отново се сливаха), откриха нова пътека и накрая излязоха пред източния ръкав, който беше много по-широк от западния. Реката искреше в мекия следобед. Отляво Бен забеляза два от познатите бетонни цилиндри с железни капаци на върха. Малко по-надолу над водата стърчаха широки бетонни тръби. От ръбовете им се стичаха мътни струйки. Някой дриска в центъра и всичко стига дотук, помисли Бен като си спомни обяснението на мистър Нел за канализационната система на Дери. Обзе го някакъв тъп, безсилен гняв. Навярно някога в тази река бяха плували риби. Сега едва ли имаше шанс да хванеш пъстърва по тия места. Виж, колкото до парче мръсна тоалетна хартия — гарантирано.

— Колко е хубаво тук — въздъхна Бев.

— Да, бива си го — кимна Ричи. — Конските мухи са се запилели нейде, а ветрецът прогонва комарите. — И той я огледа с надежда. — Да ти се намират цигари?

— Не — отвърна тя. — Имах две, ама ги изпуших вчера.

— Язък — промърмори Ричи.

Отекна сирена и тримата видяха как по насипа отвъд Пущинака с грохот прелита дълъг товарен влак, отиващ към депото. Ех, де да беше пътнически, през прозорците щеше да се разкрива страхотна гледка, помисли Ричи. Първо бедняшките къщурки на Олд кейп, после бамбуковите мочурища по отсрещния бряг на Кендъскиг и накрая, преди да напуснат Пущинака — пушеците над старата кариера, където е градското сметище.

Само за миг отново му мина мисълта за разказа на Еди — за прокажения под изоставената къща на Нийбълт стрийт. Прогони я от ума си и погледна Бен.

— Кое ти беше най-хубавото парче, Камара?

— Ъ? — виновно се завъртя Бен. Докато Бевърли се взираше отвъд Кендъскиг, унесена в някакви свои мисли, той пък бе гледал профила й… и синината по бузата.

— От филмите бе, тъпчо. Кое парче ти хареса най-много?

— Когато доктор Франкенщайн взе да мята трупове на крокодилите под къщата — каза Бен. — Там беше най-интересно.

— Гнусно беше — обади се Бевърли и потръпна. — Мразя такива неща. Крокодили, пирани и акули.

— Тъй ли? — веднага се заинтересува Ричи. — Какви са тия пирани?

— Мънички рибки — обясни Бевърли. — И зъбките им са мънички, обаче ужасно остри. Влезеш ли в река, дето ги има, изяждат те до кокал.

— Еха!

— В един филм гледах как туземците искат да пресекат някаква река, обаче мостът беше паднал — продължи тя. — Тогава пуснаха във водата вързана крава, и пресякоха докато пираните се занимаваха с нея. Като издърпаха въжето, от кравата беше останал само скелетът. После цяла седмица сънувах кошмари.

— Ей, де да имах от тия риби — радостно възкликна Ричи. — Щях да ги пусна във ваната на Хенри Бауърс.

Бен се изкиска.

— Той сигурно не се къпе.

— Не знам дали се къпе, обаче ще трябва да се пазим от тия типове — каза Бевърли. Пръстите й неволно докоснаха посинялата буза. — Онзи ден татко щеше да ми отнесе главата задето строших куп чинии. Един пердах седмично ми стига.

Настана кратко мълчание, което при други обстоятелства щеше да бъде неловко, ала сега не беше. Ричи го наруши с изявление, че най му харесало как младият върколак видял сметката на злия хипнотизатор. Побъбриха за двата филма, после за други филми на ужаса, за „Алфред Хичкок представя“ по телевизията… и така мина около час. Бев зърна край реката маргаритки и откъсна една. Погъделичка с нея първо брадичката на Ричи, после и на Бен — така се познавало дали обичат масло. Каза, че и двамата обичат. Докато проверяваше този съществен въпрос, и двамата усещаха лекото докосване на другата й ръка и аромата на косите й. Тя сближи лице с Бен само за секунда или две, ала през нощта той сънува очите й както ги бе видял в тая нищожна и същевременно безкрайна частица от времето.

Разговорът постепенно замираше, когато чуха пращене съчки и нечии стъпки по пътеката. Тримата бързо се завъртяха натам и Ричи изведъж ясно осъзна, че отзад е реката. Нямаха път за отстъпление.

Гласовете наближиха. Тримата скочиха на крака, Бен и Ричи без колебание застанаха пред Бевърли.

Храстите в края на пътеката се разклатиха… и изведъж от тях изникна Бил Денброу. С него имаше още едно момче, което Ричи бе виждал сегиз-тогиз. Казваше се Брадли някой-си-там и ужасно фъфлеше. Сигурно заедно са ходили в Бангор на говорна терапия, помисли Ричи.

— Шеф Бил! — възкликна той и веднага подхвана с Гласа на Тудълс: — Щастие е за нас да ви видим, благородни сър, мистър Денброу.

Бил ги огледа, ухили се… и докато погледът му се прехвърляше към Бен, към Бевърли и накрая към Брадли някой-си-там, в душата на Ричи се прокрадна странна увереност. Бевърли беше свой човек. Личеше си по очите на Бил. Брадли някой-си-там — не. Днес можеше да постои тук, можеше даже и друг път да дойде в Пущинака — никой нямаше да го спре, много съжаляваме, че Клубът на Неудачниците е пълен и вече си имаме експерт по говорни проблеми — но никога нямаше да стане част от него. Нямаше да стане част от тях.

Тази мисъл породи внезапен и необясним страх. За миг Ричи изпита чувството, което те спохожда когато осъзнаеш, че си отплувал прекалено навътре и водата вече те залива. В главата му проблясна догадка: Въвличат ни в нещо. Подбират ни най-внимателно. Нито едно от тия събития не е случайно. Дали вече сме се събрали всички?

Сетне догадката повлече хаотични, объркани мисли — като трясък на разбито стъкло върху тротоара. Пък и нямаше значение. Бил беше тук, Бил щеше да се погрижи за всичко; Бил нямаше да изтърве контрола над събитията. Той беше най-високият и без съмнение най-красивият от цялата компания. Ричи го осъзна изведнъж — стигаше му само да се озърне към Бев и да я види как зяпа Бил, а после да забележи и взора на Бен, вперен към нея с печално разбиране. Бил беше и най-силният — при това не само физически. В него имаше нещо повече, но тъй като Ричи не знаеше нито думата обаяние, нито пълния смисъл на думата магнетизъм, можеше само да се досеща, че силата на Бил е вкоренена дълбоко и е способна да се проявява по безброй начини, най-често съвсем неочаквани. Подозираше, че ако Бевърли се прехласне по него, или „му хвърли мерака“, или нещо подобно, Бен няма да ревнува (както би ревнувал, помисли Ричи, ако тя се захласне по мен); щеше да го приеме покорно, като нещо съвсем нормално. И още — Бил беше добър. Глупаво бе да се мисли подобно нещо (всъщност той не го и мислеше; усещаше го), но така си беше. От Бил сякаш извираха сила и доброта. Той беше като рицар от стар филм — овехтял, надраскан филм, ала все още способен да те кара да плачеш, да крещиш и ръкопляскаш след победния край. Сила и доброта. А пет години по-късно, след като спомените му за събитията от онова лято в Дери бързо избледняха, юношата Ричи Тозиър щеше да си помисли веднъж, че Джон Кенеди му прилича на Бил Пелтека.

На кого? — щеше да запита съзнанието му.

Той щеше да трепне леко озадачен и да тръсне глава. На едно познато момче, щеше да си помисли и да прогони неясния смут, побутвайки очилата си нагоре, после пак щеше да се захване с домашното. На едно момче, което познавах много, много отдавна.

Бил Денброу сложи ръце на кръста си, усмихна се ведро и каза:

— Съ-съ-ъ-брахме с-се, зна-а-чи… и къх-къх-какво ще пра-правим?

— Да ти се намират цигари? — запита с надежда Ричи.

11.

Пет дни по-късно, докато юни наближаваше към края си, Бил каза на Ричи, че иска да идат на Нийбълт стрийт и да изследват верандата, под която Еди бе видял прокажения.

Двамата тъкмо наближаваха дома на Ричи и Бил тикаше Силвър. Почти по целия път бе возил Ричи на багажника — едно невероятно, опияняващо, шеметно летене през Дери — но предвидливо реши, че трябва да слязат на предната пресечка. Ако майката на Ричи ги видеше как карат, щеше да хвърли топа от ужас.

В теления преден багажник се подмятаха куп пистолети-играчки — два на Бил и три на Ричи. Почти целия следобед бяха играли на престрелка из Пущинака. Към три часа се появи Бевърли Марш с избелели джинси и вехта въздушна пушка „Дейзи“, която почти не гърмеше — когато дърпаха омотания със скоч спусък, пушката издаваше вместо гърмеж само глухо хъхрене. Като някоя от ония майтапчийски възглавнички-пърдялки, помисли Ричи, ама вече съвсем прокъсана от употреба. Бевърли пое ролята на японски снайперист. Страшно я биваше да се катери по дърветата и да издебва непредпазливите противници. Петното на бузата й вече беше жълтеникаво и едва си личеше.

— Какво рече? — не повярва на ушите си Ричи. Беше поразен… но и малко заинтригуван.

— И-и-искам да п-погледнем под оная въ-въ-веранда — повтори Бил.

Говореше упорито, ала не смееше да погледне Ричи. По скулите му пламтяха алени петна. Вече бяха пред дома на Ричи. Маги Тозиър седеше на верандата и четеше книжка. Тя им махна с ръка и подвикна:

— Здрасти, момчета! Искате ли чай с лед?

— Ей-сега идваме, мамо — отвърна Ричи и се завъртя към Бил. — Нищо няма да има там. За Бога, Еди сигурно е зърнал някой скитник и се е побъркал от страх. Нали го знаеш.

— Д-да, зъ-зъ-знам го. О-обаче пъх-пъпо-мниш ли с-с-снимката от а-албума?

Ричи смутено пристъпи от крак на крак. Бил надигна дясната си ръка. Вече нямаше лепенки, ала Ричи видя на трите мъ пръста кръгли заздравяващи ранички.

— Да, но…

— Слу-хху-ушай ме — каза Бил. Заговори съвсем тихо, впил поглед в очите на Ричи. Отново напомни приликата между разказите на Бен и Еди… и я свърза с онова, което бяха видели в оживялата снимка. Отново предположи, че клоунът е убил момчетата и момичетата, намирани мъртви из Дери от декември насам. — И мъх-мъх-може би не с-с-само т-тях — довърши Бил. — Кха-а-кво ще р-речеш за д-другите, дето из-из-изчезват? Кха-а-кво ще речеш за Е-е-еди Къ-къ-коркоран?

— Е, дявол да го вземе, баща му го е подплашил и той е запрашил нанякъде — отвърна Ричи. — Не четеш ли вестници?

— М-може и д-да е тъ-тъ-тъй, ама може и д-да не е — възрази Бил. — Аз го по-о-ознавах м-мъничко и знъ-знъ-знам, че б-баща му го пхе-ер-дашеше. З-знам още, ч-че по-о-някога спеше нъх-нъх-навън, к-като стане н-напечено.

— И клоунът може да го е спипал през нощта — замислено каза Ричи. — Това ли намекваш?

Бил кимна.

— Добре де, какво искаш? Автограф ли?

— Ако клъх-клъх-клоунът е убил дру-у-гите, значи е у-у-убил и Джъ-джорджи — каза Бил. Очите му се впиха в лицето на Ричи. Бяха като гранит — твърди, непреклонни, безмилостни. — Искам д-да го у-у-убия.

— Исусе Христе! — ужасено възкликна Ричи. — Че как ще го направиш?

— Т-татко има пих-пих-пистолет — каза Бил. По устните му прокапа слюнка, но Ричи почти не обърна внимание на това. — Ми-и-исли, ч-че го е с-с-скрил, ама аз знам кхъ-ъ-де е. На горната ла-лавица в н-неговия гъх-гъх-ардероб.

— Страхотно, стига онзи да е човек — каза Ричи, — и да го открием седнал върху куп детски кости…

— Налях чая, момчета! — весело подвикна майката на Ричи. — Идвайте да пиете!

— Веднага, мамо! — отвърна Ричи с широка притворна усмивка. Щом се завъртя към Бил, усмивката изчезна незабавно. — Щото лично аз не бих застрелял някого само задето е облечен в клоунски костюм, Били. Ти си ми най-добрият приятел, но не бих го сторил, а и на теб бих попречил, ако мога.

— Ами ако н-наистина има кху-у-упчина къ-къ-кости?

Ричи облиза устни и не намери какво да каже. После запита:

— Какво ще правиш, ако не е човек, Били? Ако наистина е някакво чудовище. Какво ще правиш, ако наистина съществуват такива твари? Бен Ханском каза, че мумията не хвърляла сянка и балоните се реели срещу вятъра. А пък снимката в албума на Джордж… или ни се е привидяло, или е било магия, а трябва да ти кажа, мой човек, че не вярвам да ни се е привидяло. Само от привиждане рани не стават, нали?

Бил поклати глава.

— Е, какво ще правим, ако не е човек, Били?

— Т-тогава ще тъ-тъ-трябва д-да измислим нъ-нъ-нещо друго.

— Да де — каза Ричи. — Представям си. Първо му гърмиш четири-пет пъти, обаче той продължава към нас като младия върколак, дето го гледахме с Бен и Бев. Тогава опитваш с прашката, а щом и тя не помогне, аз ще му метна малко прах за кихавица. И ако след всичко това продължава напред, искаме почивка и казваме: „Стига де, чакай малко. Това не е работа, мистър Чудовище. Гледай сега, трябва да отскоча до библиотеката и да проверя как стават тия неща. Ще се върна. Бъди така добър да ме изчакаш.“ Това ли ще речеш, Шеф Бил?

Той гледаше приятеля си и сърцето му буйно подскачаше в гърдите. Една част от душата му жадуваше Бил да настои за проверка под верандата на старата къща, ала друга част искаше — отчаяно искаше — Бил да зареже идеята. От една страна всичко това изглеждаше като да попаднеш в някой от съботните филми на ужаса, но от друга — и то най-решаващата страна — беше съвсем различно. Защото не беше безопасно като на кино, където знаеш, че всичко ще свърши добре, а и да свърши зле — не е болка за умирачка. Снимката в стаята на Джордж не беше като на кино. Мислеше си, че е забравил за нея, но очевидно само се залъгваше, защото отново си спомни как раните плъзнаха по пръстите на Бил. Ако не го бе дръпнал навреме…

Невероятно, но факт — Бил се усмихваше. Наистина се усмихваше.

— Т-т-ти искххх-аше да ти по-о-окажа с-с-снимката — каза той. — С-с-сега пъ-ък аз и-и-искам д-да видим к-къщата. Танто за т-танто.

— Джанти за панти — каза Ричи и двамата се разсмяха.

— Уххх-ху-у-утре с-с-сутрин — каза Бил, сякаш всичко бе вече решено.

— Ами ако е чудовище? — запита Ричи, гледайки Бил право в очите. — Ако пистолетът не го спре, Шеф Бил? Ако продължи към нас?

— Ще и-ххи-змислим не-е-ещо д-друго — каза Бил. — Н-няма к-къде да се денем.

Той отметна глава и се разкиска като смахнат. След кратко колебание Ричи му заприглася. Просто не можеше да се удържи.

Отправиха се по калдаръма към верандата. Маги им бе приготвила огромни чаши леден чай с плаващи ментови стръкчета и чиния ванилови вафли.

— С-с-съгласен ли си?

— Никак даже — каза Ричи. — Но ще дойда.

Би го тупна с всичка сила по гърба и от това страхът сякаш стана малко по-поносим, ала Ричи внезапно си помисли (и не грешеше), че тази вечер няма да заспи до късно.

— Момчета, вие май имахте някакъв сериозен спор — каза мисис Тозиър, сядайки с книжка в едната ръка и чаша леден чай в другата. Огледа ги изпитателно.

— А, на Денброу му е бръмнало в главата, че „Ред сокс“ ще се измъкнат в първа дивизия — отвърна Ричи.

— А-аз и т-т-т-т-татко мислим, ч-че имат г-големи ша-а-ансове — каза Бил и отпи от чая. — М-много е вку-хху-усно, ми-мисис Тозиър.

— Благодаря, Бил.

— Абе пелтек, „Ред сокс“ ще влязат в първа дивизия когато спреш да заекваш подхвърли Ричи.

— Ричи! — изписка смаяно мисис Тозиър.

От възмущение тя едва не изтърва чашата си. Но Ричи и Бил Денброу се смееха истерично, до припадък. Тя се взря в сина си, в Бил и пак в сина си, изпълнена с изненада — всъщност обикновено недоумение, но с примес на тъй тънък и остър страх, че чувството се вряза в сърцето й с едва доловима вибрация като камертон от прозрачен лед.

Не разбирам нито единия, нито другия, помисли тя. Къде ходят, какво правят, какво искат… и какво ще излезе от тях. Понякога, о, понякога очите им са диви и ту се боя за тях, ту се страхувам от тях…

Замисли се — за кой ли вече път — колко хубаво би било, ако можеха с Уент да си имат момиченце, красиво русо момиченце, та да си го облича с роклички, да му връзва панделки, а в неделя да му обува черни лачени обувчици. Красиво малко момиченце, което след училище ще иска да пече мънички питчици и ще си играе с кукли вместо да чете книжки за вентрилокизъм и да събира модели на състезателни коли.

Красиво малко момиченце, с което всичко да е ясно.

12.

— Носиш ли го? — тревожно запита Ричи.

Беше десет часа на следващото утро и двамата бутаха велосипедите си нагоре по Канзас стрийт. Отгоре надвисваше мътносиво небе. За следобед по радиото предсказваха дъжд. Ричи бе заспал чак по малките часове, а и Бил не изглеждаше да е прекарал спокойна нощ; под очите на Шеф Бил се издуваха синкави торбички — какви ти торбички, същински дисаги.

— Н-нося го — отвърна Бил и потупа джоба на зелената си канадка.

— Дай да видя — примоли се Ричи.

— Не сега — усмихна се Бил. — М-може д-да види и някой друг. Обаче г-гледай какво нося о-о-още.

Той бръкна под канадката и измъкна от задния си джоб фабрична алуминиева прашка.

— Мама му стара, сега вече я закършихме — разсмя се Ричи.

Бил се престори на засегнат.

— Их-их-хидеята б-беше твоя, Т-т-тозиър.

Прашката му беше подарък за миналия рожден ден. С нея Дзак бе опитал да постигне компромис между молбите на Бил за флоберка и категоричния отказ на майка му да допусне огнестрелно оръжие в ръцете на невръстно дете. В приложената инструкция пишеше, че след придобиване на известно умение прашката може да бъде чудесно ловно оръжие. „В умели ръце тя става точна и ефикасна като лък и дори като малокалибрен пистолет“ — обявяваше брошурката. След съвестното изброяване на достоинствата инструкцията не по-малко съвестно предупреждаваше, че прашката представлява определена опасност; собственикът й не бивало да стреля срещу хора с някое от двадесетте приложени стоманени топчета — това било като да се цели със зареден пистолет.

Бил все още не беше много точен (и тайничко предполагаше, че никога няма да овладее прашката както трябва), но вярваше в предупрежденията на брошурата — дебелият ластик се опъваше трудно, а топчетата пробиваха страхотни дупки в консервни кутии… разбира се, когато успееше да улучи.

— Напредваш ли със стрелбата, Шеф Бил? — запита Ричи.

— Мъ-мъ-мъничко — каза Бил.

Не беше съвсем искрен. След дълго изучаване на картинките в инструкцията (наречени кой знае защо фиги — фиг 1, фиг 2 и тъй нататък) и изнурителни тренировки в градския парк, той бе стигнал горе-долу до три попадения от всеки десет изстрела по хартиената мишена, която също бе включена в комплекта. А веднъж бе улучил центъра. Почти.

Ричи придърпа ластика, пусна го и върна прашката на Бил. Не каза нищо, но дълбоко се съмняваше дали ще помогне срещу чудовището, ако пистолетът на Дзак Денброу не свърши работа.

— Тъй, а? — рече той. — Добре де, носиш си прашката, чудо голямо! Гледай аз какво нося, Денброу.

И той измъкна от джоба на якето си пакетче с нарисуван на него плешив мъж, който издува бузи като жаба и казва: Ап-ЧХИИИ! Под картинката беше написано: КИХАВИЧНИЯТ ПРАХ НА ДОКТОР УОКИ. ЩЕ СИ ПАДНЕТЕ ОТ СМЯХ.

Двамата се спогледаха, помълчаха, после изведнъж избухнаха в бурен кикот и взеха да се тупат по раменете.

— Гххо-о-тови с-сме за вси-си-сичко — избъбри накрая Бил през смях, бършейки очите си с ръкава на канадката.

— Цуни ми задника, Пелтек — заяви Ричи.

— Ми-ххи-ислех, ч-че ти се к-к-каниш д-да ми го цунеш — рече Бил. — Слушай сега. Ще скри-ххи-ием твоето к-колело долу в Пу-у-щинака. Дето п-прибирам Силвър, когато играем. Ще те в-возя на б-б-багажника, за в случай, ч-че се н-наложи да б-бягаме бързо.

Ричи кимна без никакво намерение да спори. Неговият петдесет и пет сантиметров „Рали“ (понякога си удряше коленете в кормилото, щом завъртеше педалите по-силничко) беше същински пигмей в сравнение с мършавия и титаничен като подемен кран Силвър. Знаеше, че Бил е по-силен и Силвър е най-бързото колело на света.

Отидоха до мостчето и Бил помогна на Ричи да прибере велосипеда си отдолу. После седнаха, чувайки как над главите им от време на време преминават коли. Бил разкопча канадката и извади пистолета на баща си.

— Хху-у-убавичко д-да внимаваш — каза той и го подаде на Ричи след възторженото му подсвирване. — Тха-а-кива пи-пистолети нямат п-п-предпазител.

— Зареден ли е? — запита Ричи със страхопочитание. Пистолетът (немски Валтер, спомен на Дзак Денброу от Окупацията) му се стори невероятно тежък.

— О-о-още н-не — каза Бил, после се потупа по джоба. — Па-хха-а-троните с-са тук. Обаче та-та-татко казва, ч-че понякога п-пистолетът може да р-р-реши, че си не-е-предпазлив и сам да се за-за-зареди. За да те у-хху-убие.

На лицето му се появи странна усмивка, която би трябвало да подсказва, че не вярва в подобни глупости, но всъщност разкриваше, че ги смята за чиста истина.

Ричи го разбираше. Дълбоко в това оръжие се спотайваше смъртна заплаха, каквато не бе долавял нито в двата пистолета на татко си, нито дори в ловната пушка (макар че и в ловната пушка имаше нещо, нали? — нещо в начина, по който висеше наклонена, безмълвна и мазна в гаража; сякаш ако умееше да говори, би казала: Мога да стана много зла, само да ми хрумне; страшно зла, ха на бас). Но този Валтер… той сякаш беше създаден само с една цел — да убива хора. По гърба на Ричи полазиха тръпки, когато осъзна, че тъкмо затова е създаден. Какво друго можеш да правиш с пистолет? Да си палиш цигарите ли?

Като гледаше да държи колкото може по-настрани от спусъка, той завъртя цевта към себе си. Един поглед в черното изцъклено око на Валтера му стигаше, за да разбере напълно странната усмивка на Бил. Спомни си какво казваше баща му: Ако запомниш, че няма незаредена пушка, цял живот ще се разбираш с огнестрелните оръжия, Ричи. Върна пистолета на Бил, доволен, че се е отървал от него.

Бил пак прибра Валтера в джоба на канадката. Изведнъж Ричи усети, че къщата на Нийбълт стрийт не е чак толкова страшна… но за сметка на това вероятността да се пролее кръв сега му изглеждаше доста по-голяма.

Погледна към Бил, може би с намерение отново да оспори начинанието, ала видя изражението на лицето му, разбра го и само запита:

— Готов ли си?

13.

Както винаги, щом Бил отлепи и втория си крак от земята, Ричи бе уверен, че само след миг ще рухнат и ще си строшат тъпите тикви върху коравия бетон. Грамадният велосипед се люшкаше застрашително насам-натам. Единичните изстрели на картите за игра по спиците прераснаха в картечен огън. Пиянските залитания на колелото станаха още по-силни. Ричи затвори очи и зачака неизбежното.

После Бил изрева:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!

Велосипедът набра скорост и най-сетне прекрати люшкането, от което човек можеше да го хване морска болест. Ричи поотпусна отчаяната си хватка през кръста на Бил и прехвърли ръце върху багажника. Пресякоха по диагонал Канзас стрийт и с нарастваща скорост се стрелнаха по страничните улички, устремени в шеметен зигзаг към Уичъм. Изхвръкнаха като снаряд от тясната Страпъм стрийт и се понесоха по Уичъм с главоломна бързина. На завоя Бил рязко наклони Силвър и още веднъж изкрещя:

— Хай-йо, Силвър!

— Давай, Шеф Бил! — викна Ричи. Беше толкова изплашен, че всеки миг можеше да напълни гащите, ала същевременно се смееше като смахнат. — Настъпи педала!

Без да чака нова покана, Бил се надигна, приведе глава над кормилото и лудо завъртя педалите. Гърбът му беше учудващо широк за момче на единадесетгодишна възраст и гледайки как играят мускулите под канадката, как се надига ту едното, ту другото рамо, Ричи изведнъж усети твърдата увереност, че двамата са неуязвими… че ще живеят винаги и навеки. Е, може би не двамата, но Бил — непременно. Бил сам нямаше представа колко е силен, колко надежден и съвършен става понякога.

— Хай-йо, Силвър! — изкрещя Бил, а Ричи занарежда с тъничкия, писклив Глас на Негъра Джим:

— Хай-йо Силвър, убаво го рече, госдарю! Баш арно го караш туй ми ти колело! Леле Божке! Хай-йо, Силвърчо, НАПРРЕЕЕД!

Отминаващите край тях зелени ливади изглеждаха плоски и бездънни под сивото небе. В далечината Ричи зърна старата тухлена сграда на гарата. Вдясно от нея тъмнееха дълги полуцилиндрични складове. Силвър се раздруса, пресичайки един коловоз, после още един.

И ето я отдясно Нийбълт стрийт. ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО ДЕРИ, бе изписано на синя табелка под името на улицата. Табелката беше ръждясала и висеше накриво. Под нея имаше още един, по-голям надпис с черни букви на жълт фон. Двете думи сякаш изразяваха съдбата на самото депо: ЗАДЪНЕНА УЛИЦА.

Бил свърна по Нийбълт стрийт, намали скоростта и стъпи на тротоара.

— П-по нататък ще вървим п-пеш.

Ричи се смъкна от багажника, изпитвайки едновременно облекчение и разочарование.

— Добре.

Тръгнаха напред по напукания, тревясал тротоар. В депото отпред някакъв дизелов двигател заработи на бавни обороти, заглъхна и пак забуча. От време на време отекваше металическият звън на буфери.

— Страх ли те е? — запита Ричи.

Тикайки Силвър, Бил се озърна за миг към него и кимна.

— Д-да. А тебе?

— И още как! — каза Ричи.

Бил разказа, че снощи разпитал баща си за Нийбълт стрийт. До края на Втората световна война тук живеели железопътни работници — инженери, кондуктори, стрелочници, машинисти, носачи. Но заедно с упадъка на депото бе западнала и улицата. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-уединени, порутени и мръсни ставаха къщите. Последните три-четири от двете страни бяха изоставени, със заковани прозорци и буренясали градини. Пред верандата на една от тях се кандилкаше никому ненужен надпис ЗА ПРОДАН. Ричи имаше чувството, че табелата виси тук поне от хиляда години. Тротоарът свърши и двамата продължиха по пътека, обрасла с анемични плевели.

Бил спря и посочи с ръка.

— Т-т-тука е.

Личеше, че някога на Нийбълт стрийт 29 е имало кокетна червена виличка с островърх покрив. Може би тук е живял инженер, помисли Ричи, ерген с чифт вехти джинси, куп дебели работни ръкавици и четири-пет защитни каски — един-два пъти месечно се е прибирал по за три-четири дни и е прекопавал градината, слушайки радио през отворения прозорец; хранел се е предимно с пържоли (и не е хапвал зеленчуци, макар че ги е отглеждал за приятели), а във ветровитите нощи си е мислил за Момичето, Което Вече не Го Чака.

Сега червената боя бе избеляла до мръсен бледорозов цвят и се лющеше на грозни, разядени петна. Закованите прозорци напомняха слепи очи. Керемидите бяха изпопадали. От двете страни избуяваха тлъсти плевели, а в градината отпред се полюшваха първите пухкави топчета на глухарчетата. Над усойните шубраци отляво се бе килнал като пиян висок дъсчен стобор, някога може би бял, ала сега мръсносив, почти в тон с притъмнялото ниско небе. Недалече от стобора Ричи забеляза гъсталак от чудовищни слънчогледи — най-високите достигаха към метър и половина. Не му се понравиха, изглеждаха някак грозно подпухнали. Вятърът шумолеше сред тях и те сякаш дружно кимаха: Дойдоха момчета, не е ли чудесно? Още момчета. Наши момчета. Ричи потръпна.

Докато Бил грижливо подпираше Силвър на един бряст, Ричи наблюдаваше къщата. Зърна от високата трева край верандата да стърчи колело и посочи към него. Бил кимна; това бе детското велосипедче, за което споменаваше Еди.

Огледаха се към двата края на улицата. В депото дизеловият двигател изрева, млъкна и пак заработи. Звукът сякаш увисваше като заклинание сред въздуха на мрачното утро. Улицата беше съвършено пуста. От време на време Ричи чуваше как по шосе № 2 преминават коли, ала не ги виждаше.

Дизеловият двигател кашляше и се давеше, кашляше и се давеше.

Огромните слънчогледи кимаха замислено. Пресни момчета. Хубави момчета. Наши момчета.

— Гъ-гъ-готов ли си? — запита Бил и Ричи едва не подскочи.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех, че днес май ми изтича срокът за връщане на книгите в билиотеката — каза Ричи. — Сигурно ще трябва…

— Сти-и-ига г-глупости, Р-р-ричи. Г-готов ли си или н-не?

— Мисля, че да — отвърна Ричи, макар да знаеше, че не е готов… че никога няма да е готов за това зловещо място.

Тръгнаха към верандата през буренясалата градина.

— Гле-е-едай т-там — каза Бил.

Върху гъстия храсталак отляво на верандата бе паднала решетка от тънки летвички. Момчетата видяха по ръба изтръгнатите ръждиви пирони. От двете страни на изкъртената решетка занемарените стари рози бяха отрупани с повехнали цветове, но около и пред нея стърчаха само мъртви черни вейки.

Бил и Ричи се спогледаха мрачно. Разказът на Еди изглеждаше верен от начало до край — след седем седмици доказателството все още лежеше тук.

— Всъщност не ти се иска да влизаш отдолу, нали? — запита Ричи. Гласът му звучеше почти умолително.

— Нъ-нъ-не — каза Бил, — но ще вляза.

И Ричи разбра с изтръпнало сърце, че той говори съвършено сериозно. Ония сиви пламъчета отново се разгаряха в очите на Бил. На лицето му бе застинало сериозно изражение, от което изглеждаше много по-възрастен. Струва ми се, че е решил наистина да го убие, ако още е тук, помисли Ричи. Да го убие, а сетне може би да му отреже главата, да я занесе на баща си и да каже: „Виж, ето кой уби Джорджи, а сега ще разговаряш ли пак с мен когато се прибираш вечер, ще ми разказваш ли как е минал денят и кой е загубил като сте хвърляли жребий за сутрешното кафе?“

— Бил… — започна той, но Бил вече не беше до него. Вървеше към десния край на верандата, откъдето навярно бе пропълзял Еди. Ричи трябваше да изтича подир него и едва не се препъна в детското велосипедче, захвърлено да ръждясва и бавно да потъва в земята сред бурените.

Когато го догони, Бил клечеше и надничаше под верандата. От тази страна нямаше решетка; някой скитник я бе изкъртил отдавна, за да подири убежище от януарски сняг, студен ноемврийски дъжд или лятна буря.

Усещайки сърцето си да тътне като барабан, Ричи приклекна до него. Под верандата нямаше нищо освен купища ланскилиста, пожълтели вестници и сенки. Прекалено много сенки.

— Бил — повтори той.

— К-к-какво?

Бил пак бе извадил бащиния си Валтер. Внимателно изтегли пълнителя от ръкохватката, след това измъкна от джоба си четири патрона. Зареди ги един по един. Ричи го гледаше като омагьосан, после се завъртя и пак надникна под верандата. Този път забеляза още нещо. Натрошено стъкло. Мътно проблесващи късчета стъкло. Болезнен спазъм стегна стомаха му. Не беше глупаво момче и разбираше, че това почти напълно потвърждава разказа на Еди. Парчетата стъкло върху прогнилата шума под верандата означаваха, че прозорецът е бил строшен отвътре. От мазето.

— К-какво? — отново запита Бил и се втренчи в Ричи. Лицето му беше бяло и навъсено. Гледайки това непреклонно лице, Ричи мислено развя бялото знаме.

— Нищо — каза той.

— И-ххи-идваш ли?

— Аха.

Двамата пропълзяха под верандата.

Обикновено Ричи харесваше дъха на гнили листа, ала в мириса тук долу нямаше нищо приятно. Усещаше под дланите и коленете си гъбестата, мека шума и имаше чувството, че е дебела три-четири педи. Изведнъж се запита какво ли ще прави, ако от листата изскочи ръка или лапа и се вкопчи в него.

Бил оглеждаше разбития прозорец. Стъклата се бяха пръснали на всички страни. Летвата, която делеше крилата на прозорчето, сега се търкаляше строшена на две под стъпалата на верандата. Горният край на рамката стърчеше напред като пречупена кост.

— Мама му стара, нещо го е цапардосало здравата — изпъхтя Ричи.

Бил кимна, опитвайки да надникне вътре. Ричи го избута с лакът, за да се провре до него. Мазето беше мрачно, пълно с неясни очертания на вехти сандъци и кутии. Подът му беше от утъпкана глина и също като листата излъчваше дъх на влага и плесен. Отляво стърчеше масивна пещ, от която се издигаха към ниския таван кръгли тръби. Зад нея, в дъното на мазето, Ричи зърна широка дъсчена преграда. Място за кон, бе първата мумисъл, но кой би държал кон в това гнусно мазе? После се досети, че в толкова стара къща пещта трябва да е работила с въглища, а не с нафта. Никой не си бе направил труда да преустрои отоплението, защото нямаше кандидати да живеят тук. Значи онова зад дъските беше отделение за въглища. Най-отдясно смътно се различаваха стъпала, водещи нагоре към партера.

Ненадейно Бил седна… прегърби се… и преди Ричи да повярва на очите си, краката на приятеля му хлътнаха през прозореца.

— Бил! — изсъска той. — За Бога, какво правиш? Веднага се махай оттам!

Бил не отговори. Пролази навътре по гръб, при което канадката му се набра нагоре и едно стърчащо парче стъкло едва не го поряза здравата по кръста. След секунда Ричи чу как гуменките му тупнаха на утъпкания глинен под.

— Да ти пикая на историите — отчаяно промърмори Ричи, гледайки квадратчето мрак, в което бе изчезнал приятелят му. — Бил, да не си полудял?

Отдолу долетя гласът на Бил:

— А-ако искаш, мо-о-ожеш да останеш г-горе, Ръ-ръ-ричи. Стой на стъ-стъ-стража.

Вместо да го послуша, Ричи бързо се превъртя по корем и пъхна крака през прозореца на мазето преди да го подведат нервите; надяваше се само да не се пореже на счупеното стъкло.

Нещо го стисна за краката. Ричи изпищя.

— А-а-аз с-съм — прошепна Бил и след миг Ричи стоеше до него в мазето, оправяйки ризата и якето си. — Т-ти кхха-а-кво с-си помисли?

— Рекох си, че е Торбалан — отвърна Ричи и се разсмя с треперлив глас.

— Т-ти иди да про-ххо-учиш натам, а п-пък аз ще о-о-т-ти-ти…

— А, без тия шибани номера — каза Ричи. С изненада откри, че сърцебиенето му буквално се чува в гласа, прави го начупен и неравен, ту по-висок, ту басов. — От теб не мърдам, Шеф Бил.

Най-напред тръгнаха към отделението за въглища. Бил вървеше начело, стиснал здраво пистолета, а Ричи го следваше само на крачка и се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно. Пред издадения дъсчен ъгъл на въглищното отделение Бил спря за миг, после изведнъж се хвърли напред, изпънал ръце за стрелба. Ричи стисна клепачи и се напрегна, готов да чуе гърмежа. Тишина. Той боязливо отвори очи.

— Съ-съ-само вхъ-ъ-ъглища — каза Бил и нервно се изкиска.

Ричи пристъпи до него и огледа помещението. Край стената в дъното все още имаше куп стари въглища, натрупани почти до тавана. Част от буците се бяха изтъркаляли по пода пред краката им. Камарата се чернееше като гарваново крило.

— Хайде… — започна Ричи, но не успя да довърши.

Вратата към мазето се блъсна с трясък в стената и отгоре долетя оскъден сноп дневна светлина.

Двете момчета изкрещяха.

Ричи чу ръмжене. Мощно ръмжене — като на звяр в клетка. Зърна как по стъпалата слизат мокасини. Над тях — избелели джинси, полюшващи се ръце…

Само че не бяха ръце… а лапи. Огромни, уродливи лапи.

— И-ххиз-качвай с-се по вхъ-ъг-лищата! — пронизително крещеше Бил, ала Ричи стоеше като вкаменен, защото изведнъж бе разбрал какво се задава към тях, за да ги убие в това мазе, вонящо на влажна пръст и разляно из ъглите евтино вино. Знаеше го, но трябваше да види. — Над к-к-камарата има про-ххо-о-зорец!

Лапите бяха обрасли с гъста кафява козина, жилава и извита като парчета тел; от пръстите стърчаха дебели нащърбени нокти. Сега Ричи зърна и долната част на копринено яке. Черно с оранжеви кантове — цветовете на Общинската гимназия.

— Бъ-бъ-бягай! — изкрещя Бил и го тласна с нечовешка сила.

Ричи се просна върху въглищата. Острите ръбове се впиха болезнено в гърдите му и го изтръгнаха от вцепенението. По ръцете му се свлече черна лавина. Отзад продължаваше да отеква безумното ръмжене.

Над съзнанието му падна булото на паниката.

Почти без да усеща какво върши, той се закатери по планината от въглища — напредваше, плъзгаше се надолу, пак се хвърляше напред и през цялото време пищеше. Зацапан с въглищен прах, прозорецът горе почти не пропускаше светлина. Беше затворен. Ричи сграбчи дръжката — от ония, дето се въртят — и напъна с цялата си тежест. Тя не помръдна. Ръмженето наближаваше.

Долу пистолетът изгърмя и звукът отекна оглушително из тясното помещение. В ноздрите на Ричи нахлу лютивият мирис на барутен дим. Потресението го накара да се поопомни и той осъзна, че върти в погрешна посока. Напъна на другата страна и дръжката поддаде с протяжно ръждиво скърцане. По ръцете му се поръси въглищен прах.

Раздаде се втори оглушителен изстрел. Бил Денброу изкрещя:

— ТИ УБИ БРАТ МИ, ГАДИНО!

Съществото, което бе слязло по стълбите, за миг се разсмя и като че опита да заговори — сякаш злобно куче изведнъж бе започнало да лае несвързани, полусдъвкани думи. Ричи така и не го разбра напълно, но му се стори, че чудовището с гимназистко яке изджавка: И теб ще убия.

— Ричи! — изпищя после Бил и Ричи чу как под краката му трополят падащи буци.

Ръмженето и ревът не стихваха. Чу се трясък на строшено дърво. Лай и вой — звуци от смразяващ кошмар.

Ричи блъсна прозореца с все сила, без да мисли, че стъклото може да се счупи и да му нареже ръцете на панделки. Сега подобни неща изобщо не го вълнуваха. Но стъклото не се счупи — прозорчето се завъртя навън върху ръждивите панти. Пак се поръси въглищен прах — този път върху лицето му. Гърчейки се като змиорка, той изпълзя в страничното дворче, вдъхна с наслада чистия въздух и усети как високата трева плъзва по бузите му. Смътно усети, че вали дъжд. Зелени и мъхнати, отпред се извисяваха дебелите стъбла на огромните слънчогледи.

Валтерът прогърмя за трети път и звярът в мазето нададе първобитен рев на злоба и ярост. После Бил изкрещя:

— Х-х-хвана ме, Ричи! Помощ! Х-х-хвана ме!

Ричи се завъртя както си беше на четири крака и зърна кръглото, изпълнено с ужас лице на своя приятел да го гледа изотдолу през широкия квадратен прозорец, откъдето някога всяка есен бяха хвърляли в мазето един-два тона въглища за зимата.

Бил лежеше по корем върху камарата. Ръцете му отчаяно и безплодно посягаха към прозоречната рамка — не я достигаха само със сантиметри. Ризата и канадката се бяха набрали почти до шията му. Плъзгаше се надолу… не, дърпаше го надолу някаква твар, едва забележима от мястото на Ричи. Някаква раздвижена, безформена сянка само на метър под Бил. Сянка, която ръмжеше и бъбреше с почти човешки глас.

Но дори и без да я различава ясно, Ричи знаеше кой е долу. Беше го видял миналата седмица на екрана в кино „Аладин“. Безумие, чиста лудост — ала в този миг изобщо не му хрумна да се усъмни в разсъдъка или изводите си.

Младият върколак бе спипал Бил Денброу. Само че сега не го играеше артистът Майкъл Ландън с два пръста грим по лицето и сума ти изкуствена козина. Беше истински.

Сякаш за да потвърди тия мисли, Бил отново изпищя.

Ричи посегна и сграбчи ръцете му. В едната бе стиснат Валтерът и той за втори път надникна в черното око на цевта… ала този път пистолетът беше зареден.

Бореха се за Бил — Ричи опъваше ръцете му, върколакът го стискаше за глезените.

— С-с-спасявай се, Ричи! — изкрещя Бил. — С-с-спа-а…

Изведнъж лицето на върколака изплува от сянката. Челото му беше ниско и ръбесто, обрасло с рядка коса. Бузите бяха хлътнали и четинести. В тъмнокафявите очи блестеше ужасяваща интелигентност и пресметливост. Устата му се разтвори и от нея излетя злобно ръмжене. По ъгълчетата на дебелата долна устна прокапаха две струйки гъста пяна. Косата му бе зализана назад в нелепа пародия на юношеска прическа. Чудовището отметна глава и изрева, без да изпуска Ричи от поглед.

Бил пролази нагоре по въглищата. Ричи го сграбчи под лактите и отново задърпа. За момент му се стори, че наистина ще успее. После върколакът пак хвана краката на Бил и опъна надолу, към мрака. Беше по-силен. Нямаше намерение да изпуска Бил, след като веднъж го е докопал.

И тогава, без изобщо да мисли какво върши или защо го върши, Ричи чу как от собствената му уста излетя Гласът на Ирландското ченге, гласът на мистър Нел. Ала не евтина имитация, изречена с преправения глас на Ричи Тозиър; не точно и гласът на мистър Нел. Това бе Гласът на всеки един ирландски полицай, който някога е бродил по улиците след полунощ, за да оглежда вратите на затворените магазини, подмятайки палката с ремъче от щавена кожа:

— Да го пущаш, момчурляк, че ти потроших коравата чутура! Кълна се в Йесуса! Да го пущаш, че ей-сегичка ще си видиш гъзо на поднос!

Чудовището в мазето нададе оглушителен вой на ярост… ала Ричи имаше чувството, че към този рев се примесва и друга нотка. Може би страх. Или болка.

Дръпна още веднъж със силата на отчаянието, Бил изхвръкна през прозорчето и се преметна по тревата. Гледаше Ричи с потъмнели от ужас очи. Предницата на канадката му беше изпоцапана с въглищен прах.

— Бъ-ххъ-ързо! — изпъшка Бил. Гласът му напомняше стенание. Посегна и сграбчи Ричи за ризата. — Тря-хха-абва да…

Ричи чу как долу отново се затъркаляха буци въглища. След миг лицето на върколака изпълни прозорчето. Звярът изръмжа. Лапите му се впиха в избуялата трева.

Бил все още стискаше Валтера — бе успял да го удържи въпреки борбата. Сега той хвана пистолета с две ръце, присви очи като цепки и дръпна спусъка. Отново отекна оглушителен гръм. Ричи зърна как от черепа на върколака отхвръкна парче кост и по лицето му шурна кръв, зацапвайки козината и гимназисткото яке.

Чудовището с рев запълзя напред през прозореца.

Бавно, като насън, Ричи надигна якето и бръкна в задния си джоб. Извади пакетчето с кихащия мъж. Докато го разкъсваше, окървавеното същество с рев се провираше през прозореца и лапите му изравяха дълбоки бразди в меката пръст. Ричи доразкъса пакета и го стисна с треперещи пръсти.

— Марш у дома, момчурляк! — заповяда той с Гласа на Ирландското ченге.

Бяло облаче обгърна лицето на върколака. Ревът заглъхна изведнъж. Чудовището се вторачи в противника с едва ли не комична изненада и изхърка задавено. Кръвясалите му просълзени очи зашариха по лицето на Ричи и сякаш го белязаха навеки за враг номер едно.

После съществото се разкиха.

Кихаше, кихаше и кихаше. По муцуната му се стичаха струи гъста слюнка. От ноздрите му изхвърчаха зеленикави сополи. Една от пръските се лепна върху кожата на Ричи и го опари като киселина. С вик на болка и отвращение момчето побърза да я избърше.

По лицето на чудовището все още се четеше ярост, ала сега към нея несъмнено се примесваше и болка. Бил го бе наранил с пистолета на баща си, но Ричи го бе наранил още по-зле… първо с Гласа на Ирландското ченге, а след това и с кихавичния прах.

Божичко, де да имах сега малко прах за сърбеж и ръкохватка-треперилка, като нищо щях да го претрепя, помисли Ричи, после Бил го сграбчи за яката и дръпна назад.

Добре че го стори. Върколакът престана да киха също тъй внезапно, както бе почнал, и се метна към Ричи. Беше бърз — невероятно бърз.

Ричи навярно просто щеше да си седи като вкаменен с празното пликче от кихавичния прах на доктор Уоки и да гледа върколака с тъпо удивление, мислейки колко кафява е козината му, как аленее кръвта и как в истинския живот нищо не е само черно и бяло, навярно щеше да си седи докато лапите на чудовището се впият в гърлото му и дългите нокти изтръгнат гръкляна, но Бил отново го сграбчи и го изправи на крака.

Ричи се запрепъва подир него. Изтичаха край ъгъла, озоваха се пред къщата и Ричи помисли: Вече няма да смее да ни гони, сега сме на улицата, няма да смее да ни гони, няма да смее, няма да смее…

Но чудовището се задаваше. Чуваше го как бръщолеви, ръмжи и се лигави зад тях.

Силвър ги чакаше подпрян до дървото. Бил се метна на седлото и хвърли бащиния си пистолет в телената кошница, където бяха пренасяли толкова много пистолети-играчки. Докато скачаше върху багажника, Ричи събра куража да се озърне през рамо и видя само на пет-шест метра върколака да тича през градината. По гимназисткото яке се стичаха кръв и сополи. През козината над дясното му слепоочие стърчаха лъскави парчета кост. По муцуната се белееха петна от кихавичен прах. Ричи зърна и още две неща, които сякаш допълваха ужаса. Якето на чудовището нямаше нито цип, нито копчета, а големи оранжеви помпони. Другото беше по-страшно. Точно от другото му се стори, че може да припадне или просто да се предаде и безропотно да зачака смъртта. Ня якето бе избродирано със златни нишки име — в ателието на Мейкън правеха такива бродерии за долар.

От лявата страна на окървавеното яке прозираха през тъмните петна две лъскави думи: РИЧИ ТОЗИЪР.

Звярът се хвърли към тях.

— Давай, Бил! — изпищя Ричи.

Силвър потегли, но мудно — прекалено мудно. Бил винаги губеше ужасно много време преди да набере скорост…

Докато излизаха в средата на Нийбълт стрийт, върколакът пресече утъпканата пътека. По избелелите му джинси капеше кръв и всяко озъртане през рамо вливаше в Ричи страховито, непреодолимо замайване, подобно на хипноза. Забеляза, че тук-там шевовете на джинсите се пропукват и през тях стърчат снопчета груба кафява козина.

Силвър се люшкаше бясно. Бил стоеше прав на педалите и стискаше дръжките изотдолу, отметнал глава към облачното небе, а по шията му стърчаха изопнатите жили. Ала картите по спиците все още издаваха само единични изстрели.

Косматата лапа посегна към Ричи. Той изпищя жално и се сви. Върколакът изръмжа и се ухили. Беше толкова близо, че Ричи виждаше жълтеникавата роговица на очите му, долавяше в дъха му сладникавия мирис на гнило месо. Зъбите бяха огромни, остри и криви.

Върколакът замахна отново и Ричи пак изпищя. Беше сигурен, че ще му откъсне главата… но лапата мина отпред, само на сантиметри от лицето му. Замахът бе толкова мощен, че потните кичури на Ричи се развяха назад.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изкрещя с всичка сила Бил.

Бяха стигнали до началото на късо, полегато надолнище. Слаба работа, но стигаше колкото да подкара Силвър. Игралните кърти забръмчаха. Бил лудо въртеше педалите. Силвър престана да лъкатуши и пое право по Нийбълт стрийт към шосе № 2.

Слава Богу, слава Богу, слава Богу, несвързано мислеше Ричи. Слава…

Върколакът изрева отново — о, Господи, та той сякаш е НА ПЕДЯ ОТ МЕН — сетне дъхът на Ричи спря, защото нещо го дръпна изотзад и яката на ризата се вряза в гърлото му. Нададе задавен, бълбукащ стон и успя да се вкопчи в кръста на Бил преди да изхвръкне от багажника. Бил залитна назад, но удържа кормилото на Силвър. За миг Ричи имаше чувството, че грамадният велосипед ще се преметне и ще ги изтърси на пътя. Сетне якето му, което и без това си беше вече за хвърляне, се раздра с гръмко пращене, напомнящо невероятно мощна пръдня. В гърлото на Ричи отново нахлу въздух.

Озърна се и срещна от упор погледа на помътнелите, кръвожадни очи.

— Бил! — опита да изкрещи той, ала нямаше сили да издаде нещо повече от шепот.

Все едно, Бил като че го чу. Натисна педалите още по-силно — по-силно от когато и да било през живота си. Вътрешностите му сякаш подскачаха, откъсваха се и напираха нагоре. Усещаше в гърлото си плътния металически вкус на кръв. Очите му изхвръкваха от орбитите. Гълташе въздух със зяпнала уста. И същевременно го обземаше безумно, неудържимо опиянение — нещо диво, свободно и само негово. Желание. Той натискаше педалите; ласкаеше ги; мачкаше ги.

Силвър продължаваше да набира скорост. Вече се сливаше с пътя, започваше да лети. Бил го усещаше как се развихря.

— Хай-йо, Силвър! — отново викна той. — Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

Ричи чу бързото трополене на мокасини по асфалта. Завъртя глава. Лапата на върколака го перна по челото със зашеметяваща сила и за момент Ричи наистина повярва, че черепът му е разбит. Изведнъж всичко му се стори дребно, незначително. Звуците ту заглъхваха, ту се засилваха. Светът наоколо губеше цветовете си. Ричи се завъртя и отчаяно прегърна Бил през кръста. В дясното му око протече струйка топла, лютива кръв.

Лапата замахна пак и този път улучи задния калник. Ричи усети как велосипедът залитна безумно, за момент беше готов да се прекатури, но все пак запази равновесие. Бил отново изкрещя: „Хай-йо, Силвър, НАПРЕД!“, ала и този звук беше далечен и слаб като ехо миг преди да заглъхне.

Ричи затвори очи, вкопчи се в Бил и зачака края.

14.

Бил също чу тичащите стъпки и разбра, че клоунът още не се е отказал от преследването, но не смееше да се озърне. Все едно, щеше да разбере, ако чудовището ги настигнеше и събореше колелото. А друго не му и трябваше да знае.

Хайде, момче, помисли си той. Дай ми всичко! Цялата си сила! Давай, Силвър, ДАВАЙ!

И Бил Денброу още веднъж се впусна в надпревара с дявола, само че сега дяволът беше грозно ухилен клоун, по чието лице се стичаше бял грим, чиято кървава уста се кривеше в лакома вампирска усмивка, чиито очи бяха като лъскави сребърни монети. Клоун, навлякъл по някаква безумна причина гимназистко яке над сребристия си костюм с оранжево жабо и оранжеви помпони вместо копчета.

Давай, момче, давай… какво ще речеш, Силвър?

Нийбълт стрийт се размазваше от двете му страни. Силвър вече бръмчеше напевно. Наистина ли заглъхваха тичащите стъпки? Все още не смееше да се озърне. Ричи го стискаше с мъртвешка хватка, пречеше му да диша и Бил искаше да му викне, че трябва да поотпусне мъничко, ала не смееше да си хаби дъха за това.

Отпред като прекрасно видение се изпречи стопът на кръстовището между Нийбълт стрийт и шосе № 2. По Уичъм стрийт сновяха коли. Обгърнат от изнурение и ужас, Бил възприемаше това като същинско чудо.

След миг трябваше да натисне спирачките (или да предприеме нещо много изобретателно), затова той пое риска да се озърне през рамо.

Онова, което видя, го накара рязко да натисне контрата. Силвър се плъзна, размазвайки черна диря с блокираното си задно колело и челото на Ричи болезнено се вряза в дясното рамо на Бил.

Улицата беше съвършено пуста.

Но на около двадесет и пет метра зад тях, край първата от изоставените къщи, застинали като погребално шествие към депото, светлееше ярко оранжево петънце. Търкаляше се близо до изрязания в бордюра отвор на канална шахта.

— Ъхххх…

Бил осъзна едва в последния момент, че Ричи се свлича от багажника. Очите му бяха извъртени нагоре и изпод клепачите се подаваха само долните крайчета на ирисите. Счупената дръжка на очилата висеше накриво. По челото му пъплеше струйка кръв.

Бил го сграбчи за ръката, двамата залитнаха надясно и Силвър се прекатури. Рухнаха с трясък на платното, преплели ръце и нозе. Бил изкрещя от остра болка в лакътя. При този звук клепките на Ричи запърхаха.

— Ша ти показвам де го онуй съкровище, сеньор, ама онзи човек Добс много опасен — изпъхтя задавено Ричи.

Говореше с познатия Глас на Панчо Ваниля, но някак напевно, несвързано и Бил ужасно се изплаши. Забеляза няколко груби кафяви косъмчета, полепнали в плитката рана върху челото на Ричи. Бяха леко къдрави, като космите по слабините на баща му. Това го изплаши още повече и той жестоко зашлеви Ричи.

— Йяууу! — изрева Ричи. Очите му трепнаха, после се разтвориха широко. — Що ме биеш бе, Шеф Бил? Ще ми строшиш очилата. И без това са в окаяно състояние, ако случайно не си забелязал.

— Ми-ми-мислех, ч-че ухх-ху-мираш или нещо п-п-подобно — каза Бил.

Ричи бавно седна и се хвана за главата.

— Какво ста… — изпъшка той.

После си спомни. Внезапно очите му се разшириха от смайване и ужас. Дишайки тежко, дрезгаво, той се надигна на колене.

— Не-не-недей — каза Бил. — Н-н-няма го вече, Р-р-ричи. Няма го вече.

Ричи съзря пустата улица, по която не помръдваше нищо и изведнъж се разрида. Бил го погледа за момент, после разпери ръце и го прегърна. Ричи здраво се вкопчи в шията на Бил. Искаше да подметне някой майтап, например че е трябвало да обстрелят върколака и с прашката, ала от гърлото му не излиташе нищо. Нищо освен ридания.

— Н-недей, Р-ричи — каза Бил. — Нъ-нъ-нъ-ъ…

Сетне сам се разплака и двамата продължиха да се прегръщат, коленичили на улицата край падналия велосипед, а сълзите чертаеха бели вадички сред въглищния прах по бузите им.

1.

Нейде високо над щата Ню Йорк в късния следобед на 29 май 1985 година Бевърли Рогън отново започва да се смее. От страх да не я сметнат за луда, тя затиска устата си с две ръце, ала няма сили да спре.

Колко се смеехме тогава, мисли тя. Още един спомен, още една светлинка в мрака. През цялото време треперехме от страх, ала не можехме да удържим смеха, както и аз сега.

Мъжът до нея е млад, дългокос и симпатичен. Започнал е да й хвърля възхитени погледи още след излитането от Милуоки в два и половина (а летят вече повече от два часа с междинни кацания в Кливланд и Фили), но се примирява с явно изразеното й нежелание да разговаря; след един-два опита за беседа, на които тя е отвърнала с хладна любезност, мъжът е измъкнал от сака си криминален роман от Робърт Лъдлъм.

Сега той пъха пръст между страниците, притваря книжката и пита с лека тревога:

— Наред ли е всичко?

Тя кимва, опитвайки да придаде на лицето си сериозно изражение, после прихва отново. Озадаченият съсед се усмихва въпросително.

— Няма нищо — казва тя като се мъчи да бъде сериозна, ала усилията са безполезни; колкото повече се бори със смеха, толкова по-палаво става лицето й. Както някога. — Просто изведнъж открих, че не знам с коя авиолиния летя. Помня само, че отс-с-страни имаше грамадна п-п-патица…

Тук вече тя не издържа и избухва в звънлив, весел смях. Наоколо хората се обръщат към нея, някои даже се мръщят.

— „Рипъблик“ — казва съседът.

— Моля?

— Носите се из въздуха със седемстотин и петдесет километра в час благодарение на „Рипъблик Еърлайнс“. Пише го на диплянката ЦМЗС в джобчето пред вас.

— ЦМЗС ли?

Тои изважда от джобчето пред нея диплянката (на която наистина пише, че авиолинията е „Рипъблик“). Вътре са дадени подробни указания къде се намират аварийните изходи и спасителните жилетки, как да се използуват кислородните маски, какво да се прави при аварийно кацане.

— Диплянка „цуни ми задника и сбогом“ — обяснява съседът и този път се разсмива заедно с нея.

Внезапно й хрумва, че той наистина изглежда симпатичен — мисълта е нова и някак бистра, такава мисъл очакваш след пробуждане, когато умът ти още не е затлачен с ежедневни баналности. Облечен е с пуловер и избелели джинси. Тъмнорусата му коса е пристегната зад тила с кожено ремъче и това й напомня, че в детството честичко си връзваше косата на конска опашка. Обзалагам се, че има симпатичен, мил студентски пенис, мисли си тя. Дълъг тъкмо колкото да доставя удоволствие, но не чак толкова дебел, че да изглежда безсрамен.

Отново избухва в смях, безпомощна и неспособна да престане. Открива, че няма дори кърпичка за да избърше просълзените си очи и това само засилва веселието.

— Овладейте се, че инак стюардесата ще ви изхвърли от самолета — зловещо предупреждава съседът, но тя само поклаща глава през смях; вече е останала без дъх, в стомаха и ребрата й се врязва остра болка.

Той й подава чиста бяла кърпичка и тя си избърсва очите. Кой знае защо, това й помага най-сетне да се овладее. Ала не млъква веднага. Кискането просто затихва до немощно пъхтене и охкане. От време на време се сеща за голямата патица, изрисувана отстрани на самолета и от гърдите й бликва нова порция тъничък смях.

След малко тя връща кърпичката.

— Благодаря.

— Божичко, госпожо, какво е станало с ръката ви? — пита той разтревожен и я хваща леко за китката.

Тя свежда очи и вижда ноктите, които е пречупила докато събаряше тоалетката срещу Том. Споменът е болезнен, по-болезнен от самите рани и това окончателно слага край на смеха. Тя лекичко отдръпва ръка.

— Ударих се с вратата на колата докато слизах пред аерогарата — отвръща тя и си мисли колко пъти е трябвало да лъже за синините, оставени от Том, колко пъти е лъгала някога за синините, оставени от баща й. Последна ли е тази лъжа? Би било чудесно… прекалено чудесно, за да е истина. Представя си доктор, който идва при смъртно болен пациент и казва: Според рентгеновите снимки туморът намалява. Нямаме представа защо, но е факт.

— Сигурно е боляло ужасно! — възкликва съседът.

— Глътнах няколко аспирина — казва тя и разгръща бордовото списание, макар и на двамата да е ясно, че го е прегледала вече два пъти.

— Накъде пътувате?

Тя затваря списанието и усмихнато се обръща към съседа.

— Много сте мил, но не съм в настроение за разговори. Рабрахме ли се?

— Разбрахме се — отвръща той с усмивка. — Но ако искате в Бостън да пийнем за здравето на голямата нарисувана патица, аз черпя.

— Благодаря, само че трябва да хвана още един полет.

— Ех, как ме е излъгал хороскопът тая сутрин — въздъхва той и пак разтваря романа. — Обаче имате великолепен смях. Направо да се влюби човек.

Тя разгръща списанието, но открива, че вместо в статията за увеселителните заведения на Ню Орлийнс се вглежда в нащърбените си нокти. Под два от тях са се събрали пурпурни кървави мехурчета. Мислено чува отново как Том крещи откъм стълбата: „Ще те убия, шибана кучко!“. Потреперва. Кучка за Том, кучка за шивачките, които са допуснали някоя глупост преди важно ревю и попадат под бясната ярост на Бевърли Рогън, кучка за баща си много години преди Том и нещастните шивачки да станат част от живота й.

Кучка.

Кучко.

Шибана кучко.

Тя притваря очи.

Болят я не толкова пръстите, колкото кракът, порязан на строшено шишенце от парфюм докато бягаше от спалнята. Кей й услужи с лепенки, чифт обувки и чек за хиляда долара, който Бевърли побърза да осребри веднага след отварянето на Първа чикагска банка.

Въпреки протестите на Кей, Бевърли също написа чек за хиляда долара върху парче обикновена машинописна хартия. „Веднъж четох, че банките са длъжни да приемат чека, независимо на какво е написан — обясни тя. Имаше чувството, че гласът й долита отдалече. Напомняше глухото звучене на радио в затворена стая. — Някакъв тип осребрил чек, написан на артилерийски снаряд. Мисля, че го пишеше в «Книгата на рекордите». — Тя помълча, после нервно се разсмя. Кей я гледаше сериозно, дори печално. — Но на твое място бих го осребрила бързо, преди Том да замрази сметките.“

Макар да не се чувствува изморена (ала отлично знае, че в момента я крепят само здравите нерви и черното кафе на Кей), събитията от миналата нощ й се струват далечни като неясен сън.

Спомня си как я преследваха трима тинейджъри, които подвикваха и свиркаха, но не се осмеляваха да посегнат. Спомня си какво облекчение я изпълни когато видя на едно кръстовище да се леят по тротоара белите луминесцентни светлини на денонощно кафе. Влезе вътре, остави пъпчивия продавач да наднича в деколтето на старата й блуза и успя да измоли четиридесет цента за телефон. Не беше трудно — гледката заслужаваше и повече.

Най-напред набра по памет номера на Кей. Сигналът прозвуча десетина пъти и тя взе да се тревожи, че Кей е заминала за Ню Йорк. Тъкмо се канеше да затвори телефона, когато сънлив глас избъбри в слушалката:

— Който и да си, тежко ти, ако звъниш за глупости.

— Бев се обажда, Кей — каза тя, поколеба се и решително продължи: — Трябва ми помощ.

Настана кратко мълчание, после Кей заговори отново, но вече със съвсем разбуден глас:

— Къде си? Какво е станало?

— Обаждам се от едно денонощно кафе на ъгъла на Стрийланд авеню и някаква друга улица. Аз… Кей, аз напуснах Том.

Кей тутакси възкликна възторжено:

— Добре! Най-сетне! Ура! Идвам да те взема! Копелето му с копеле! Лайно гадно! Идвам да те прибера с Мерцедеса, мама му стара! Ще наема духов оркестър! Ще…

— По-добре да взема такси — прекъсна я Бев, стискайки в потната си длан останалите две монети по десет цента. В отсрещното огледало видя, че продавачът е зяпнал задника й с израз на съсредоточение и дълбок унес. — Само че ще трябва да платиш на шофьора като пристигна. Нямам пукната пара.

— Ще му платя, че и пет долара бакшиш ще му бутна отгоре — провикна се Кей. — Мама му стара, ами че това е най-добрата новина откакто Никсън си подаде оставката! Размърдай си задника и идвай насам, момиче. И… — Тя помълча. Когато заговори отново, гласът й беше сериозен и пълен с толкова обич и нежност, че Бевърли едва не се разплака. — Благодаря на Бога, че най-сетне го стори, Бев. Истина ти казвам. Благодаря на Бога.

Кей Маккол е бивша моделиерка, сключила изгоден брак, сетне разведена още по-изгодно и влязла в движението на феминистките през 1972, около три години преди да се запознае с Бевърли. В разцвета на скандалната си популярност е била обвинявана, че прегърнала идеите на феминизма чак след като използувала архаичните мъжкарски закони, за да изкопчи от нещастния си съпруг-фабрикант всичко възможно — до последния цент.

„Тъпотии! — бе възкликнала тя веднъж пред Бевърли. — Тия, дето го разправят, никога не са лягали със Сам Чакович. Два тегела, боц още веднъж и пръс-пръс, това му бяха подвизите на Сами. Само веднъж успя да го надърви за повече от седемдесет секунди, ама и то беше на ръка, под душа. Не съм му изневерявала; значи просто си прибрах компенсациите със закъснение.“

Беше написала три книги — една за феминизма и трудовата жена, втора за феминизма и семейството, трета за феминизма и душевността. Първите две спечелиха значителна популярност. През трите години след написването на последната Кей поизлезе от мода и Бевърли имаше чувството, че това донякъде я облекчава. Капиталовложенията й вървяха добре („Слава Богу, капитализмът и феминизмът не са несъвместими“ — бе заявила веднъж Кей) и днес тя беше богата жена с градски дом, селска вила и двама-трима любовници — достатъчно мъжествени, за да устоят на креватните й атаки, но не чак толкова мъжествени, че да я бият на тенис. „Напреднат ли в тениса, веднага ги зарязвам“ — твърдеше тя и макар че го казваше явно на шега, Бевърли се питаше дали не е сериозна.

Бевърли си поръча такси. Когато колата пристигна, тя съобщи адреса и побърза да се настани с куфара на задната седалка, доволна, че се измъква от лепкавия поглед на продавача.

Кей я чакаше пред дома си, наметната с манто от норка върху фланелената нощница. На краката й имаше пухкави розови чехли с грамадни помпони. Слава Богу, помпоните не бяха оранжеви — иначе Бевърли пак би хукнала с писъци из мрака. Пътуването към дома на Кей беше безумно преживяване — всичко се завръщаше, заливаше я потоп от тъй стремителни и ясни спомени, че тя изтръпваше от страх. Имаше чувството, че в главата й някой е захванал да разкопава с огромен булдозер гробище, за което не е и подозирала. Само че от гробовете изскачаха не трупове, а имена — имена, забравени преди много години: Бен Ханском, Ричи Тозиър, Грета Бауи, Хенри Бауърс, Еди Каспбрак… Бил Денброу. Най-вече Бил — Бил Пелтека, както го наричаха с оная детска откровеност, наричана ту невинност, ту жестокост. Някога той й се струваше толкова висок, толкова съвършен (разбира се, стига да не опитваше да говори).

Имена… места… случки.

Обливана от ледени и горещи вълни, тя си спомни за гласовете от канала… и за кръвта. Спомни си как изпищя и баща й я зашлеви. Баща й… Том…

Беше готова да се разплаче… но ето че Кей вече плащаше сметката и явно бакшишът бе доста солиден, защото шофьорът възкликна:

— Еха-а! Благодаря, госпожо!

Кей я въведе в къщата, бутна я под душа, после й даде пеньоар, свари кафе, огледа синините, дезинфекцира порязания крак и му сложи лепенка. Във втората чаша кафе сипа щедра порция бренди и настоя Бев да изпие всичко, до последната капка. После приготви две пържоли а л’англе и задушени гъби за гарнитура.

— Е, добре — каза тя накрая. — Разправяй какво стана. На ченгетата ли ще се обаждаме или отиваш да се заселиш в Невада?

— Не мога да ти разкажа — отвърна Бевърли. — Ще ти прозвучи съвсем смахнато. Но в общи линии вината бе моя…

Кей стовари длан върху полираната махагонова маса. Звукът напомняше изстрел на малокалибрен пистолет.

— Да ги нямаме такива! — възкликна тя. По бузите й изби трескава руменина, очите й пламнаха. — От колко време сме приятелки? Девет години? Десет? Чуя ли те още веднъж да речеш, че ти си виновна, ще се издрайфам. Разбра ли? Ще се издрайфам, мама му стара. Не си била виновна нито сега, нито миналия път, нито преди това, нито когато и да било. Не знаеш ли, че повечето ти приятели се чудеха кога онзи тип ще те вкара в инвалидна количка или направо ще те убие?

Бевърли я гледаше с широко разтворени очи.

— И сама щеше да бъдеш виновна, поне отчасти, задето стоиш и го оставяш да върши каквото му скимне. Но най-после избяга. Слава Богу поне за това. Обаче като те гледам с изпочупени нокти, срязан крак и насинени от каиша рамене, хич не ми разправяй, че е било по твоя вина.

— Не ме е бил с каиша — каза Бев.

Лъжата се отрони от устата й автоматично… и също тъй автоматично по бузите й плъзна руменината на дълбок срам.

— Щом си зарязала Том, време е да зарежеш и лъжите — тихо каза Кей и се взря в лицето й с толкова обич, че Бев не издържа и сведе очи. Усети в гърлото си соления вкус на сълзи. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? — все тъй тихо запита Кей. Посегна и я хвана за ръцете. — Тъмните очила, блузите с високи яки и дълги ръкави… може да си измамила някой и друг наивник. Но приятелите си не можеш да излъжеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.

И тогава Бевърли се разплака. Плака дълго и отчаяно, а Кей я прегръщаше и по-късно, малко преди да си легне, Бев й разказа каквото можеше: че от градчето Дери в щата Мейн, където е израсла, се обадил един стар приятел и й напомнил за обещание, дадено преди много години. Казал, че е дошло време да изпълни обещанието. Запитал я дали ще дойде. Тя потвърдила. А после почнали неприятностите с Том.

— Какво беше това обещание? — запита Кей.

Бевърли бавно поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Кей. Колкото и да ми се иска.

Кей се позамисли, сетне кимна.

— Добре, разбирам. Какво ще правиш с Том като се прибереш от Мейн?

А Бев, която все по-дълбоко се съмняваше дали изобщо някога ще се върне от Дери, отвърна кратко:

— Най-напред ще дойда при теб и заедно ще решим. Съгласна?

— Безкрайно съгласна — рече Кей. — Обещаваш ли?

— Щом се върна, можеш да разчиташ на това — твърдо каза Бев и прегърна Кей с всичка сила.

С парите на Кей в джоба и обувките на Кей върху краката, Бев хвана автобуса за Милуоки, защото се боеше, че Том може да я дебне на летището. Кей я бе придружила до банката и автогарата, като през цялото време се мъчеше да я разубеди.

— На летището е тъпкано с охрана, скъпа — твърдеше тя. — Няма какво толкова да му се плашиш. Подгони ли те, трябва само да пищиш колкото ти глас държи, мама му стара.

Бевърли поклати глава.

— Изобщо не искам да го срещам. Така е най-сигурно.

Кей я изгледа лукаво.

— Боиш се да не те омае с приказки, нали?

Бевърли си спомни как седмината стояха сред потока, как счупеното шише от Кока-Кола в ръката на Стан хвърляше зеленикави отблясъци; спомни си острата болка докато стъклото разрязваше косо дланта й, спомни си как се хванаха в кръг и обещаха да се върнат, ако някога всичко започне отново… да се върнат и да го убият веднъж завинаги.

— Не — каза тя. — Този път нищо не би ме спряло. Но Том може да ме пребие независимо от охраната. Не знаеш какъв беше снощи, Кей.

— Достатъчно съм го гледала при други случаи — навъси се Кей. — Задник, маскиран като мъж.

— Беше луд — каза Бев. — И полицията може да не го удържи. Така е по-сигурно. Повярвай ми.

— Добре де — неохотно кимна Кей и леко развеселената Бев си помисли, че тя е разочарована: няма да има нито сблъсък, нито шумотевица.

— Побързай да осребриш чека — напомни Бевърли, — преди да се е сетил да замрази сметките. Непременно ще го направи.

— Знам — каза Кей. — Ама само да го стори, отивам при кучия син с конски камшик и ще си изкарам хилядарката в натура.

— Стой по-надалеч от него — рязко я прекъсна Бевърли. — Опасен е, Кей. Повярвай ми. Беше като… — От устните й бяха готови да се отронят думите като баща ми. Но тя ги преглътна и довърши: — Беше като дивак.

— Добре — съгласи се Кей. — Успокой се, скъпа. Бягай да изпълниш обещанието. И си помисли какво ще правиш след това.

— Ще си помисля — обеща Бев, но това бе лъжа. Имаше прекалено много теми за размисъл: какво бе станало през нейното единадесето лято, например. Или как учеше Ричи Тозиър да върти йо-йо. Или гласовете от мивката. И нещо, което бе видяла, нещо толкова ужасно, че дори докато прегръщаше Кей за сбогом край дългото сребристо туловище на бучащия автобус, съзнанието й не смееше да надникне натам.

А сега, докато самолетът се накланя настрани и започва дългото спускане към Бостън, мислите й пак се устремяват в онази посока… към Стан Юрис… към неподписаната пощенска картичка с кратко стихотворение… към гласовете… и към кратките секунди, през които бе застанала лице в лице с нещо може би безкрайно.

Тя се привежда към прозорчето, поглежда надолу и си мисли, че злото у Том е дребно и жалко в сравнение с онова зло, което я чака в Дери. Само едно я утешава донякъде — че ще срещне Бил Денброу… а някога едно единайсетгодишно момиче на име Бевърли Марш обичаше Бил Денброу. Тя си спомня пощенската картичка с чудесното стихотворение, спомня си и това, че някога знаеше кой го е написал. Вече не помни кой, не помни и какво точно бе стихотворението… но си мисли, че може да е написано от Бил. Да, може да е написано от Бил Денброу по прякор Пелтека.

Внезапно си спомня как се готвеше за сън вечерта след като Ричи и Бен я водиха на ония два филма. След първата си среща. Беше си направила майтап с Ричи на тая тема — по онова време майтапът бе нейна защита щом излезеше на улицата — но в дъното на душата си изпитваше удоволствие, вълнение и мъничко страх. Срещата наистина бе първа, макар че участвуваха две момчета вместо едно. Ричи й плати билета и тъй нататък — точно както се полага. А след това ги подгониха хулиганите… и тримата прекараха остатъка от следобеда в Пущинака… по някое време пристигна Бил Денброу с още едно момче, вече не помни името му, но помни как погледът на Бил срещна за миг очите й, как в този миг я разтърси електрическа тръпка… как се изчерви и пламна цяла, от глава до пети.

Спомня си как мислеше за всичко това докато навличаше нощницата и отиваше в банята да си измие лицето и зъбите. Спомня си как мислеше, че тази нощ няма да заспи до късно; бе преживяла толкова много събития… и трябваше хубаво да ги обмисли, защото момчетата изглеждаха добри, с тях можеше да се смее, да върши щуротии и дори може би мъничко да им вярва. А това би било чудесно. Би било… ех, би било направо вълшебно.

Мислейки за всичко това, тя взе изтривалката за лице, наведе се над мивката да я намокри и шепнещият

2.

глас долетя от канала:

— Помогни ми…

Стресната, Бевърли отскочи и изтърва сухата изтривалка на пода. Леко тръсна глава, като че искаше да се разсъни, после пак се наведе над мивката и любопитно надникна в канала. Банята беше в дъното на четиристайния им апартамент. От хола долитаха приглушено звуците на някакъв каубойски филм. Когато филмът свършеше, баща й щеше да превключи на друга програма за да гледа бейзбол или бокс и накрая щеше да заспи в креслото.

Тапетите в банята имаха отвратителни шарки — жаби и лилии. Под тях се издуваше неравната мазилка. На места тапетите бяха петносани от водни пръски, другаде направо се отлепваха. Ваната беше ръждива, тоалетната чиния — пукната. От порцелановата фасонка над мивката стърчеше гола 40-ватова крушка. Бевърли си спомняше — смътно — че някога около нея имаше стъклен глобус, но той се строши преди години и никой не си направи труда да го подмени. Подът беше покрит с толкова избелял линолеум, че цветът му си личеше само под мивката.

С две думи казано, банята не изглеждаше твърде приветлива, но Бевърли я ползуваше толкова отдавна, че не обръщаше внимание.

По мивката също беше зацапана с жълтеникави петна. Ръждива решетка пресичаше накръст петсантиметровия отвор на канала. Някога дупката имаше хромиран кант, но и той бе изчезнал преди години. Под кранчето със синя точка висеше на верижка вехта гумена запушалка. Отворът на канала беше катранено черен и когато се наведе над него, Бевърли за пръв път усети, че отдолу долита лек неприятен мирис — мирис на риба. Тя посбръчка нослето си от погнуса.

— Помогни ми…

Тя изохка. Наистина беше глас. Преди малко си бе помислила, че просто тръбите са избучали… или й се е причуло… след ония филми…

— Помогни ми, Бевърли…

Обливаха я ту горещи, ту студени вълни. Бе свалила ластичето и косатата се разливаше по раменете й като огнен водопад. Усещаше я как изтръпва от корен и се мъчи да настръхне.

Без сама да разбира какво върши, тя пак се наведе над мивката и изрече почти шепнешком:

— Хей! Има ли някой?

Гласът от мивката беше като на съвсем малко дете, което може би още се учи да говори. И макар че ръцете й настръхваха от страх, разумът се помъчи да намери логично обяснение. Живееха в крайния апартамент на партера. Наоколо имаше още четири апартамента. Може би някое хлапе се забавляваше да говори в канала мивката. И някакъв каприз на ехото…

— Има ли някой? — отново запита тя, този път малко по-високо. Изведнъж й хрумна, че ако влезе сега, баща й ще я сметне за луда.

Каналът не отговаряше, ала неприятният мирис сякаш стана по-силен. Напомняше й за бамбуковия гъсталак в Пущинака и мочурището зад него; пораждаше представата за лениви, вонящи изпарения и черна кал, която се мъчи да смъкне обувките от нозете ти.

Всъщност в блока нямаше малки хлапета, там беше цялата работа. Вярно, съседите Тремънтс имаха петгодишно момченце и две момиченца — едното на три годинки, другото на шест месеца — обаче мистър Тремънт си загуби работата в обувния магазин на Тракър авеню, вече не можеше да плаща наема и един ден цялото семейство изчезна нанякъде с вехтия ръждив Буик. На втория етаж откъм фасадата живееше Скипър Болтън, но той беше четиринайсетгодишен.

— Ние всички искаме да те срещнем, Бевърли…

Тя притисна устата си с длан и очите й се разшириха от ужас. За миг… само за миг… бе повярвала, че вижда как нещо мърда долу. Внезапно осъзна, че косите й провисват от раменете и се люшкат близо — много близо — до отвора на канала. Някакъв спасителен инстинкт я застави бързо да отскочи и да отметне къдриците зад гърба си.

Озърна се. Вратата на банята беше плътно затворена. Откъм телевизора се чуваше едва-едва как някой предупреждава някого да прибере оръжието преди да си изпати. Беше сама. С онзи глас.

— Кой си ти? — тихичко подвикна тя в канала.

— Матю Клемънтс — пошушна гласът. — Клоунът ме взе тук долу, в тръбите, и аз умрях, и много скоро той ще дойде да вземе и теб, Бевърли, и Бен Ханском, и Бил Денброу, и Еди…

Ръцете й литнаха нагоре и се впиха в бузите. Очите й се разширяваха, разширяваха, разширяваха. Усещаше как тялото й се вледенява. Сега гласът изглеждаше глух и прастар… но продължаваше да пълзи нагоре с някакво прогнило злорадство.

— Ще се рееш тук долу с приятелите си, Бевърли, тук всички се реем, кажи на Бил, че Джорджи му праща много поздрави, кажи му, че Джорджи тъгува за него, но скоро ще се срещнат, кажи му, че някоя вечер Джорджи ще го чака в гардероба със струна от пиано и ще му я забие в окото, кажи му…

Гласът секна, раздадоха се няколко задавени хълцания, после яркочервен мехур изпълзя от канала и се пръсна, зацапвайки с кървави мъниста пожълтелия порцелан.

Задавеният глас заговори по-бързо и същевремено се променяше — от мивката звучеше ту детинският глас, който бе чула отначало, ту гласът на младо девойче, ту — ужас! — гласът на едно познато момиче… Вероника Гроган. Но Вероника е мъртва, каза си тя, откриха я мъртва в дренажна тръба…

— Аз съм Матю… Аз съм Бети… Аз съм Вероника… ние сме долу… долу при клоуна… и чудовището… и мумията… и върколака… и с теб, Бевърли, ние сме долу с теб и се реем, променяме се…

Внезапно изригнал кървав фонтан оплиска мивката, огледалото и тапетите с жаби и лилии. Бевърли изпищя пронизително. Отскочи назад, блъсна се във вратата, задраска с пръсти, отвори я и хукна към хола, където баща й тъкмо ставаше от креслото.

— Какво те прихваща, дявол да го вземе? — навъсено запита той. Тази вечер двамата бяха сами — майката на Бев работеше втора смяна във „Фермата на Грийн“, най-добрият ресторант в Дери.

— Банята! — истерично изпищя Бевърли. — Банята, татко, в банята…

— Да не е надзъртал някой Бевърли? А?

Пръстите му политнаха напред и болезнено се впиха в ръката й. По лицето му бе изписана загриженост, ала в нея имаше нещо хищно, нещо, което не успокоява, а плаши.

— Не… мивката… в мивката… вътре… вътре…

Тя се разрида истерично и не успя да довърши. Сърцето тъй бясно подскачаше в гърдите й, че сякаш всеки миг щеше да се задуши.

По лицето на Ал Марш се изписа изражение, говорещо недвусмислено: „Боже, Боже, какво ли ни чака тепърва?“ Той блъсна дъщеря си настрани и влезе в банята. Остана там толкова дълго, че Бевърли отново се изплаши.

После кресна:

— Бевърли! Идвай тука, момиче!

За възражения не можеше да става и дума. Ако стояха на ръба на пропаст и той й заповядаше да скочи — незабавно, момиче! — инстинктивната покорност сигурно би я тласнала в бездната преди да дочака протеста на разума.

Вратата на банята беше отворена. Баща й стоеше на прага — едър мъж с вече оредяваща рижава коса, която бе предал по наследство на Бевърли. Все още беше със сивите работни панталони и сивата риза (работеше като портиер в общинската болница). Строгият му поглед се впи в лицето на Бевърли. Ал Марш не пиеше, не пушеше и не ходеше по жени. У дома си имам предостатъчно жени, казваше той понякога и при тия думи по лицето му плъзваше странна, загадъчна усмивка без капчица веселие — даже напротив. Тази усмивка напомняше бързия бяг на облачна сянка през каменисто безплодно поле. Те се грижат за мен, а когато трябва, и аз се грижа за тях.

— Казвай сега, какви са тия глупости, дявол да го вземе? — запита той щом Бевърли пристъпи до него.

Тя имаше чувството, че гърлото й е облицовано с грапави керемиди. Сърцето й бясно подскачаше в гърдите. По огледалото тъмнееха дълги кървави струи. Алени пръски бяха нашарили лампата над мивката; усещаше мириса на спечена кръв по 40-ватовата крушка. Кръвта се стичаше по порцелана на мивката и върху линолеума тупкаха едри къпки.

— Татко… — дрезгаво прошепна тя.

Отвратен от нея (както се случваше често), той й обърна гръб и небрежно взе да си плакне ръцете над кървавата мивка.

— Боже мой, момиче. Говори де. Адски ме стресна. Отвори си устата, за Бога.

Той продължаваше да си мие ръцете и Бевърли видя кървави петна по сивия плат на панталона му там, където докосваше ръба на мивката, а ако докоснеше с чело огледалото (беше на сантиметри от него), кръвта щеше да се озове и на кожата му. От гърлото й излетя задавен стон.

Той спря водата, грабна кърпата, върху която се бяха лепнали косо две дълги кървави ветрила, и започна да си бърше ръцете. Готова да припадне, Бевърли го гледаше как размазва кръвта по кокалчетата и дланите на едрите си китки. Виждаше кръв под ноктите му — сякаш току-що бе убил някого.

— Е? Чакам — изрече той и метна кървавата кърпа на кукичката.

Кръв… кръв навсякъде… а баща й не виждаше нищо.

— Татко… повтори тя. Нямаше представа как да продължи, но той я прекъсна.

— Тревожа се за теб — каза Ал Марш. — Чудя се дали някога ще пораснеш, Бевърли. Скитосваш насам-натам, занемарила си къщната работа, не умееш нито да готвиш, нито да шиеш. По цял ден четеш книжки и се рееш из облаците, а пък ако не четеш, все нещо не ти е наред. Тревожа се.

Ненадейно ръката му се завъртя и болезнено я зашлеви по дупето. Бевърли изплака без да откъсва поглед от него. Върху рошавата му дясна вежда тъмнееше капчица кръв. Ако я гледам достатъчно дълго, ще полудея и вече нищо няма да има значение, помисли тя.

— Много се тревожа — каза той и още по-силно я удари по ръката.

Болката я разтърси, после ръката й изтръпна. Утре на удареното място щеше да има жълто-червеникаво петно.

— Страшно много — каза той и я удари с юмрук в корема. В последния момент удържа леко ръката си и Бевърли не припадна. Само се преви задъхана, с просълзени очи. Баща й я гледаше безразлично. Пъхна окървавените си ръце в джоба на панталона.

— Трябва да пораснеш, Бевърли — изрече той и сега гласът му беше мек, всеопрощаващ. — Нали така?

Тя кимна. В главата й пулсираше тъпа болка. Плачеше, но беззвучно. Ако се разхълцаше на глас — баща й наричаше това „бебешки хленч“ — можеше да си докара нещо по-сериозно. Ал Марш бе прекарал целия си живот в Дери и обясняваше на всеки заинтересован (а понякога и на незаинтересованите), че възнамерява да бъде погребан тук, като се постарае дотогава да навърши поне сто и десет години. „Нищо не ми пречи да живея вечно — казваше понякога той на Роджър Орлит, при когото се подстригваше веднъж месечно. — Нямам пороци.“

— Хайде сега, обяснявай — заповяда той — и по-бързичко.

— Имаше… — тя преглътна и усети нова болка, защото в гърлото й не бе останала и капчица влага. — Имаше паяк. Грамаден, дебел, черен паяк. Той… той изпълзя от мивката и аз… сигурно пак се е вмъкнал в канала.

— О! — Баща й се усмихна лекичко, явно задоволен от обяснението. — Това ли било? По дяволите! Ако ми беше казала, Бевърли, нямаше и с пръст да те пипна. Всички момичета се страхуват от паяци. Бре, мътните да го вземат! Защо не ми каза?

Той се приведе над мивката и Бевърли прехапа устни, за да не изкрещи… а дълбоко в душата й заговори някакъв друг глас, гласът на противна, нежелана част от нея; може би гласът на самия дявол: Ако искат, нека го спипат. Нека го дръпнат надолу. Прав му път натам, мамицата му мръсна!

Ужасена, тя се помъчи да прогони този глас. Позволеше ли на подобни мисли да останат макар и секунда в главата й, сигурно щеше да иде в ада.

Баща й надникна в канала. Ръцете му размазваха кръвта по ръба на мивката. Бевърли отчаяно се бореше да не повърне. Болката в ударения корем не отминаваше.

— Нищо не виждам — каза той. — Всички тия сгради са стари, Бев. Знаеш ли, че имат канали колкото железопътни тунели? Когато бях портиер в старата гимназия, редовно намирахме в тоалетните удавени плъхове. Момичетата си умираха от страх. — Той се разсмя добродушно при мисълта за женските щуротии. — Най-много ги имаше когато прииждаше Кендъскиг. Но откакто изградиха новата дренажна система, каналите не са чак толкова населени.

Той я прегърна през рамото.

— Слушай сега. Отиваш да си легнеш и няма да мислиш за паяка. Нали така?

Отново усети обич към него. Никога не те удрям незаслужено, Бевърли, бе казал веднъж баща й, когато тя се оплакваше, че я наказва без вина. И сигурно имаше право, защото той умееше да обича. Понякога прекарваше с нея по цял ден — показваше й кое как се прави, разправяше й разни истории или се разхождаше с нея из града и когато татко бе толкова добър, тя усещаше как обичта издува сърцето й до пръсване. Обичаше го и се стараеше да разбере, че трябва да я наказва често, защото (според неговите думи) сам Бог му повелява да върши това. Дъщерите, казваше Ал Марш, се нуждаят от повече наказания, отколкото синовете. Той нямаше синове и Бевърли смътно подозираше, че и това може да е донякъде по нейна вина.

— Добре, татко — каза тя. — Няма да мисля за паяка.

Заедно влязоха в малката й стаичка. Сега дясната ръка я болеше жестоко от удара. Тя се озърна през рамо и видя кървавата мивка, кървавото огледало, кървавата стена, кървавия под. Кървавата кърпа, която баща й бе метнал небрежно на кукичката след като си избърса ръцете. Помисли: Как ще влизам сега да се мия там? Моля Ти се Боже, мили Боже, съжалявам, че мислих лоши неща за татко, накажи ме ако искаш, заслужавам си го, нека да падна и да се ударя, нека да се разболея от грип като миналата зима, когато кашлях толкова зле, че веднъж даже повърнах, но моля Те, Боже, нека утре сутрин кръвта да да е изчезнала, от сърце Ти се моля Боже, нали ще ме чуеш? Нали?

Както всяка вечер, баща й подви одеялото около нея и я целуна по челото. После постоя в онази поза, която Бевърли мислено наричаше „негов“ начин да стои, а може би и да съществува: леко приведен напред, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете, загледан отвисоко в дъщеря си с ясносини очи сред скръбното лице, напомнящо муцуната на куче от породата басет. Години по-късно, след като изобщо бе престанала да мисли за Дери, тя понякога забелязваше непознат мъж в автобуса или застанал на ъгъла с тенекиено канче за храна в ръката… фигури, о, мъжки фигури, зърнати ту привечер, ту на някой площад под обедните лъчи на ясен, ветровит есенен ден, мъжки фигури, мъжки закони, мъжки желания; или пък Том — тъй подобен на баща й, когато си свалеше ризата и вземеше да се бръсне леко прегърбен пред огледалото в банята. Мъжки фигури.

— Понякога се тревожа за теб, Бев — каза той, ала сега в гласа му нямаше нито тревога, нито гняв. Лекичко посегна и приглади косата над челото й.

Банята е пълна с кръв, татко! — едва не изкрещя Бевърли в този миг. Не я ли виждаш? Навсякъде е! Даже се пече върху крушката над мивката! Не я ли ВИЖДАШ?

Ала не издаде нито звук, докато баща й излизаше и затваряше вратата, изпълвайки стаята с мрак. Все още беше будна и лежеше втренчена в мрака, когато майка й се прибра към единайсет и трийсет и телевизорът млъкна. Чу как родителите й влизат в спалнята, после чу как пружината скърца ритмично по време на половия акт. Веднъж бе подслушала Грета Бауи да разправя на Сали Мюлер, че тоя акт парел като огън и нито едно прилично момиче не обича да го прави. („Накрая мъжът ти пикае върху котенцето“ — обясни Грета, а Сали възкликна: „Ужасно, никога не бих позволила на някое момче да ми го стори!“). Ако наистина болеше чак толкова, колкото разправяше Грета, значи мама беше много търпелива; един-два пъти Бев я бе чувала да стене тихичко, но стоновете като че не бяха от болка.

Бавното скърцане на пружината се ускори, достигна едва ли не трескав ритъм и изведнъж спря. Настана тишина, после до Бевърли долетя тих разговор и майчините й стъпки се отправиха към банята. Момичето затаи дъх, очаквайки да чуе писък.

Нямаше писък — само звукът на вода в тоалетната чиния. След това някакъв тих плясък. Познатото бълбукащо ръмжене на казанчето. Майка й взе да си мие зъбите. След минута пружината отново изскърца под тежестта на тялото й.

След още пет минути чу хъркането на баща си.

Черен страх изпълни душата й, стисна я за гърлото. Не смееше да се извърти надясно — както обичаше да спи — защото можеше да зърне как нещо я гледа през прозореца. Остана да лежи по гръб, изпъната като ръжен, и се взираше в тенекиената ламперия по тавана. След известно време — не знаеше дали са минали часове или минути — тя се унесе в тревожна дрямка.

3.

Бевърли винаги се събуждаше от звъна в спалнята на родителите си. Трябваше незабавно да изплува от съня, защото щом дръннеше будилникът, баща й стоварваше длан върху копчето. Докато той беше в тоалетната, Бевърли бързо се облече. Отдели само минутка (както редовно правеше напоследък) за да хвърли поглед към гърдите си в огледалото, опитвайки да прецени дали през нощта са станали по-големи. Бяха почнали да растат в края на миналата година. Отначало я наболяваха, но това отмина. Бяха съвсем дребнички — колкото пролетни ябълчици — но все пак ги имаше. Значи бе истина; детството свършваше; щеше да стане жена.

Усмихна се на отражението, после приглади косата по тила си и изпъчи гърди. Изкиска се тихичко, по момичешки… и изведнъж си спомни как снощи кръвта изригна от канала на мивката. Смехът рязко секна.

Погледна ръката си и видя следата от удара — през нощта се бе превърнала в грозни синкави отпечатъци от пръсти.

В тоалетната избуча вода.

Бързо, защото не искаше да ядосва баща си тази сутрин (не искаше изобщо да я забележи тази сутрин), тя навлече джинси и фланела с емблемата на Областната гимназия. А след това вече нямаше как да отлага — излезе от стаята и тръгна към банята. В хола се размина с баща си, който отиваше да се облече. Широката синя пижама се развяваше около тялото му. Той изръмжа нещо неясно.

— Добре, татко — отвърна тя, макар да не бе разбрала нито дума.

Постоя пред затворената врата на банята, опитвайки да се подготви за гледката вътре. Добре поне, че е ден, помисли си тя и това малко я облекчи. Не беше кой знае каква утеха, но все пак… Хвана дръжката, завъртя я и прекрачи напред.

4.

Утрото бе доста натоварено за Бевърли. Поднесе на баща си закуска — портокалов сок, бъркани яйца и препечена филийка както я разбираше Ал Марш (хлябът горещ, но в никакъв случай препечен). Барикадиран на масата зад страниците на „Дери нюз“, той излапа всичко до последната троха.

— Къде е беконът?

— Няма, татко. Изядохме го вчера.

— Изпържи ми кюфте.

— Останала е съвсем малко кайма и…

Вестникът изшумоля и слезе надолу. Синият му поглед падна върху нея като непосилен товар.

— Какво каза? — тихо запита той.

— Казах, че веднага ще го изпържа, татко.

Той я погледа още секунда. После вестникът пак се вдигна и Бевърли хукна към хладилника за каймата.

Изпържи му кюфте, като предварително размачка с всичка сила дребното късче кайма, за да изглежда по-голямо. Той го изяде, улисан в спортната страница на вестника, а Бевърли му приготви обяда — два сандвича с фъстъчено масло, голям резен от кейка, който майка й бе донесла снощи от „Фермата на Грийн“ и термос горещо кафе с много захар.

— Да кажеш на майка си, че днес искам да почисти къщата — рече той, взимайки тенекиената кутия. — На кочина е заприличало. Дявол да го вземе! По цял ден чистя мръсотия из болницата и не ми се прибира в кочина. Чу ли ме, Бевърли?

— Да, татко, ще й кажа.

Той я целуна по бузата, прегърна я грубовато и излезе. Както винаги, Бевърли изтича в стаята си да го види през прозореца как се отдалечава. Пак както винаги, усети облекчение когато той зави зад ъгъла… и ненавист към себе си за това долно чувство.

Изми чиниите, после седна да почете книжка на стъпалата към задния двор. От съседния блок дотърча Ларс Тирамениъс, развял дългата си руса коса, която сякаш сияеше със собствена мека светлина — искаше да се похвали с новото си камионче и новите драскотини по коленете си. Бевърли отдели необходимата възхита и на двете забележителности. После майка й я повика.

Оправиха леглата, измиха пода и лъснаха линолеума в кухнята. Майка й се зае с банята, за което Бевърли бе дълбоко благодарна. Елфрида Марш беше дребна женица с прошарена коса и мрачна физиономия. Бръчките по лицето й сякаш говореха, че отдавна е на тоя свят и не смята скоро да го напуска. Говореха още, че досега никак не е било лесно и в близко време не се очаква положителна промяна.

— Ще избършеш ли прозорците в хола, Беви? — запита тя когато се върна в кухнята. Беше облякла сервитьорския си костюм. — Трябва да намина в Бангор при Черил Тарънт. Снощи си счупи крака.

— Да, ще ги избърша — каза Бевърли. — Какво е станало с мисис Тарънт? Спънала ли се е?

Черил Тарънт беше една от колежките на Елфрида.

— Снощи катастрофирали с некадърния й мъж — мрачно отвърна майка й. — Бил пиян. Всяка вечер да благодариш на Бога, че баща ти не пие, Беви.

— Да, мамо — каза Бевърли. Наистина го правеше.

— Сигурно ще си загуби работата, а пък онзи никъде не го щат. — В гласа на Елфрида се вмъкнаха нотки на мрачен ужас. — Сега навярно ще ги поемат областните власти.

Това бе най-страшното според Елфрида Марш. В сравнение с него беше просто песен да загубиш дете или да узнаеш, че имаш рак. Може и да си беден; може цял живот, както казваше тя, „да свързваш двата края“. Но най-долу, по-ниско даже от уличните канавки, беше времето, когато се налага да те поемат областните власти и да смучеш даром чуждата пот. Знаеше, че сега това е единствената перспектива пред Черил Тарънт.

— Като измиеш прозорците и изхвърлиш боклука, можеш да си поиграеш. Довечера баща ти е на боулинг, тъй че няма да готвиш вечеря, но искам да се прибереш по светло. Знаеш защо.

— Добре, мамо.

— Боже мой, колко бързо растеш — каза Елфрида. Позагледа се в издутините под фланелата на Бевърли. Погледът беше любящ, но безмилостен. — Чудя се какво ли ще правя като се задомиш.

— Сигурно цяла вечност ще се мотая наоколо — усмихна се Бевърли.

Майка й я прегърна набързо; целуна я с топли, сухи устни.

— Аз си знам — каза тя. — Но те обичам, Беви.

— И аз те обичам, мамо.

— Внимавай да не останат следи по стъклата — заръча Елфрида докато си взимаше чантичката и тръгваше към вратата. — Ако баща ти зърне петно, пак ще ядеш пердах.

— Ще внимавам. — Когато майка й отвори вратата, Бевърли се помъчи да придаде на гласа си небрежен тон: — Видя ли нещо странно в банята, мамо?

Леко навъсена, Елфрида извърна глава.

— Странно ли?

— Ами… снощи видях паяк. Изпълзя от мивката. Татко не ти ли каза?

— Татко ти ядоса ли се снощи, Беви?

— Не! Ъ-ъ! Казах му, че ме е страх от паяка дето изпълзя от мивката, а той рече, че в старата гимназия понякога намирали удавени плъхове в тоалетните. От каналите. Не ти ли разказа за паяка?

— Не.

— А. Нищо де, няма значение. Просто се питах дали не си го видяла.

— Никакъв паяк не видях. Де да можехме да си позволим нов линолеум за банята. — Майка й се озърна към синьото безоблачно небе. — Казват, че който убие паяк, докарва дъжд. Не си го убила, нали?

— Не — каза Бевърли. — Не го убих.

Майка й пак я огледа, стиснала устни толкова плътно, че устата й се превърна в тясна цепка.

— Сигурна ли си, че татко ти не се ядоса снощи?

— Не!

— Беви, той докосва ли те понякога?

— Какво? — Бевърли се втренчи в майка си с дълбоко недоумение. Господи, та баща й я докосваше всеки ден. — Не разбирам какво…

— Няма нищо — отсече Елфрида. — Да не забравиш боклука. А пък само да има петна по прозорците, ще си изпатиш и от мен.

— Няма

(докосва ли те понякога)

да забравя.

— И да се прибереш по светло.

— Непременно.

(докосва ли)

(страшно много се тревожа)

Елфрида излезе. Бевърли пак изтича в стаята си и я проследи как изчезва зад ъгъла. Когато се увери, че майка й е на път към автобусната спирка, тя взе изпод кухненската мивка кофа, препарат за миене на стъкла и няколко парцала. Мина в хола и се зае с прозорците. Апартаментът изглеждаше странно тих. Бевърли трепваше при всяко пращене на пода или далечно затръшване на врата. Когато в горния апартамент избуча тоалетната, тя едва не изпищя.

И през цялото време се озърташе към затворената врата на банята.

Най-сетне тръгна натам, отвори я и надникна вътре. След чистенето тази сутрин повечето разляна кръв под мивката бе изчезнала. Порцелановият ръб също беше чист. Но вътре в самата мивка все още имаше засъхнали кафяви ивици, по огледалото и тапетите тъмнееха петънца и пръски.

Бевърли се взря в пребледнялото си отражение и с внезапен суеверен ужас осъзна, че петната по огледалото сякаш обливат с кръв нейното лице. Отново помисли: Какво ще правя сега? Луда ли съм? Въобразявам ли си?

От канала изведнъж долетя бълбукащ кикот.

Бевърли изпищя и затръшна вратата, но пет минути по-късно ръцете й продължаваха да се тресат толкова силно, че едва не изтърва шишето с препарата докато миеше прозорците на хола.

5.

Около три часа подир пладне, след като бе заключила апартамента и прибрала грижливо ключа в джоба на джинсите си, Бевърли Марш случайно свърна по алеята Ричард — тясна пешеходна уличка, свързваща главната улица със Сентър стрийт — където в този момент Бен Ханском и Еди Каспбрак играеха на монети с едно момче на име Брадли Донован.

— Здрасти, Бев! — подвикна Еди. — Сънува ли кошмари след ония филми?

— Хич — рече Бевърли и клекна да погледа играта. — Отде разбра за филмите?

— Камарата ми каза — отвърна Еди и посочи с палец към Бен, който се червеше отчаяно по някаква незнайна за Бев причина.

— Кви фа тия филми? — запита Брадли и сега Бевърли го позна. Миналата седмица беше дошъл в Пущинака заедно с Бил Денброу. Двамата ходеха на говорна терапия в Бангор. Бевърли почти не му обръщаше внимание. Ако някой я запиташе, навярно би казала, че той изглежда по-незначителен от Бен и Еди… по-_нереален_.

— Гледахме два филма за чудовища — каза му тя и се премести с патешко ходене по-напред, за да застане между Бен и Еди. — Хвърляте ли?

— Да — каза Бен. Той хвърли бърз поглед към нея и веднага извърна глава.

— Кой печели?

— Еди. Страшно го бива.

Тя погледна Еди, който замислено си лъскаше ноктите в ризата, после се изкиска.

— Може ли и аз да играя?

— Мене ако питате, да — каза Еди. — Имаш ли дребни?

Тя порови из джоба си и измъкна три цента.

— Леле Боже, как ти стиска да излизаш от къщи с такова богатство? — ухили се Еди. — Аз да съм, щях да умра от страх.

Бен и Брадли Донован се разсмяха.

— Понякога и момичетата си ги бива — сериозно изрече Бевърли и след миг вече всички се смееха.

Брадли хвърли пръв, след него Бен, после Бевърли. Като победител Еди беше последен. Хвърляха към задната стена на дрогерията на Сентър стрийт. Понякога монетките не долитаха до целта, друг път отскачаха. След всеки пореден кръг четирите цента отиваха у онзи, който бе хвърлил най-близо до стената. Пет минути по-късно Бевърли разполагаше с двайсет и четири цента. Бе загубила само веднъж.

— Момичето играе нечефтно — ядосано рече Брадли и стана да си върви. Доброто му настроение бе изчезнало. Гледаше Бевърли с гняв и унижение. — На момичетата не фе раврешава да…

Бен скочи на крака. Гледката беше страховита.

— Вземи си думите назад!

Брадли го изгледа със зяпнала уста.

— Какво?

— Вземи си думите назад! Тя играеше честно!

Брадли прехвърли поглед от Бен към Еди, след това към Бевърли, която все още стоеше на колене. После пак се втренчи в Бен.

— Абе, вадник, ифкаш ли да ти цепна уфтната, че фъвфем да фе равкрафиш?

— Много искам — каза Бен и внезапно лицето му се разтегна в широка усмивка. Нещо в изражението му накара стреснатия Брадли боязливо да отстъпи назад. Навярно бе зърнал в усмивката простия факт, че след като вече не веднъж, а два пъти е излизал победоносно от схватки със самия Хенри Бауърс, Бен Ханском няма намерение да се церемони с мършавия Брадли Донован (който не стига че фъфлеше катастрофално, ами и имаше сума ти брадавици по ръцете).

— Да, че пофле да ме биете ваедно — рече Брадли и направи още крачка назад. Гласът му беше изтънял и треперлив, в очите му избиваха сълзи. — Банда нечефтни ивмамници!

— Не дрънкай, ами си вземи думите назад — каза Бен.

— Остави го, Бен — обади се Бевърли и протегна към Брадли шепа центове. — Вземи каквото си е твое. Не играех за пари.

По клепките на Брадли плъзнаха сълзи на унижение. Той блъсна ръката на Бевърли и хукна по алеята към Сентър стрийт. Другите го гледаха смаяно. Като се озова на безопасно разстояние, Брадли завъртя глава и викна:

— Ти фи гадна кучка и толков! Играеш нечефтно! Нечефтно! Майка ти е курва!

Бевърли ахна. Бен хукна подир Брадли, но не постигна нищо, защото налетя на някакъв вехт сандък и се просна долу. Брадли бе изчезнал и Бен не си правеше илюзии, че може да го настигне. Вместо това стана и се върна да види как е Бевърли. Лошата дума го бе потресла почти колкото нея.

Тя видя загриженото му лице. Отвори уста да каже, че е добре, няма нищо страшно, кучетата си лаят, керванът си върви… и отново се сети за онзи странен

(докосва ли те понякога)

въпрос на майка си. Да, странен въпрос — ясен, ала безсмислен, изпълнен с някак зловещ привкус, мътен като вчерашно кафе. И вместо да каже за кервана и кучетата, тя избухна в ридания.

Еди я изгледа смутено, измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката. После се наведе и взе да събира разсипаните монети. На лицето му бе застинало съсредоточено изражение.

Бен инстинктивно пристъпи към нея с желанието да я прегърне, да я утеши, но веднага спря. Тя беше прекалено красива. Чувствуваше се безпомощен пред толкова много красота.

— Горе главата — каза той. Знаеше, че звучи идиотски, но не можеше да измисли нищо по-свястно. Лекичко я докосна по рамото (тя бе закрила с длани просълзените си очи и бузи), после отдръпна пръсти, сякаш бе пипнал нажежено желязо. Лицето му ставаше пурпурно, като пред сърдечен удар. — Горе главата, Бевърли.

Тя отпусна длани и викна с изтънял от ярост глас:

— Майка ми не е курва! Тя… тя е сервитьорка!

Думите бяха посрещнати с пълно мълчание. Бен се втренчи в нея с леко провиснала челюст. Еди я гледаше изотдолу, клекнал на плочките с две шепи монети. И изведнъж тримата се разкикотиха истерично.

— Сервитьорка! — кискаше се Еди. Имаше съвсем смътна представа за курвите, но въпреки това нещо в сравнението му се стори поразително смешно. — Значи такава била!

— Да! Да, сервитьорка е! — задъхваше се Бевърли през смях и сълзи едновременно.

От смях Бен вече нямаше сили да стои на крака и се тръшна върху близката кофа за боклук. Тежкото му туловище смачка капака и той се търкулна на плочките. Пищейки от смях, Еди го посочи с пръст. Бевърли изтича да го вдигне.

Над главите им се разтвори прозорец и някаква жена кресна:

— Деца, да се махате оттук! Знаете ли, че има хора, дето работят нощна смяна? Изчезвайте!

Без колебание двамата хванаха Бевърли за ръцете и хукнаха към Сентър стрийт. Продължаваха да се смеят.

6.

Преброиха парите и откриха, че разполагат с четиридесет цента — тъкмо колкото за два големи сиропа с фруктов сладолед от дрогерията. Тъй като старият мистър Кийн беше мърморко и не разрешаваше на деца под дванайсет години да консумират на място (твърдеше, че флиперите в дъното на салона могат да ги покварят), те си взеха сладоледите в две грамадни кутии от импрегниран картон, отнесоха ги в Баси парк и се настаниха на тревата. Сладоледът на Еди беше с ягоди, на Бен — с кафе. Бевърли седеше между двете момчета със сламка в ръка и опитваше като пчеличка ту от единия, ту от другия. Отново й ставаше добре — за пръв път откакто снощи мивката бе избълвала кървавия фонтан. Беше изнемощяла физически и душевно, но се чувствуваше спокойна, умиротворена. Поне засега.

— Просто не разбирам какво му стана на Брадли — каза накрая Еди с неловък, извинителен тон. — Никога не е бил такъв.

— Ти ме защити — каза Бевърли и изведнъж целуна Бен по бузата. — Благодаря ти.

Бен пламна отново.

— Ти играеше честно — измънка той и устремно излапа половината сладолед на три чудовищни глътки. Последва оригване, мощно като изстрел на ловна пушка.

— От коя дупка беше, мой човек? — запита Еди и Бевърли безпомощно се разсмя, стискайки корема си с две ръце.

— Недейте — изкиска се тя. — Коремът ме боли. Моля ви се, недейте вече.

Бен се усмихваше. Тази вечер, преди да заспи, щеше да преживява отново и отново мига на нейната целувка.

— Сега наистина ли си добре? — запита той.

Тя кимна.

— Не беше заради него. Всъщност даже не заради онова, дето го каза за мама. Просто снощи стана нещо. — Тя се поколеба, прехвърляйки поглед от Бен към Еди и обратно. — Аз… аз трябва да кажа на някого. Или да покажа. Или… не знам. Мисля, че плаках, защото се боя, че ми хлопа дъската.

— На кой му хлопа дъската? — раздаде се нов глас.

Беше Станли Юрис. Както винаги, изглеждаше дребничък, строен и свръхестествено чист — прекалено чист за хлапе, току-що навършило единайсет. С бялата риза, спретнато затъкната от всички страни в идеално изпраните джинси, грижливо заресаната коса и безукорно чистите кецове, той приличаше на най-малкия възрастен в света. После се усмихна и илюзията изчезна.

Тя вече няма да каже онова, което се канеше да сподели, помисли Еди, защото той не беше с нас, когато Брадли нарече майка й с лошата дума.

Но след кратко колебание Бевърли започна да разказва. Защото Станли беше някак по-различен от Брадли — беше по-_реален_ от него.

Станли е един от нас, помисли Бевърли и се запита защо ли от това ръцете й изведнъж настръхнаха. Не им правя услуга с този разказ. Нито на тях, нито на себе си.

Ала беше късно. Тя вече говореше. Стан седна до тях и лицето му беше спокойно, замислено. Еди му предложи остатъка от ягодовия сладолед, но той само тръсна глава без да откъсва поглед от лицето на Бевърли. И трите момчета мълчаха.

Тя им разказа как бе чула гласовете. Как познала гласа на Рони Гроган. Знаела, че Рони е мъртва, но въпреки всичко чула нейния глас. Разказа им как бликнала кръвта и как баща й не видял нищо снощи, а майка й — тази сутрин.

Когато свърши, тя огледа лицата им едно по едно, изплашена предварително от онова, което би могла да види по тях… ала не срещна нито капчица съмнение. Ужас — да, но не и съмнение.

След дълго мълчание Бен каза:

— Хайде да видим.

7.

Влязоха през задната врата, не само защото ключът на Бевърли беше за нея, но й защото тя предупреди, че баща й ще я убие, ако мисис Болтън я види да влиза в апартамента с три момчета в отсъствие на родителите си.

— Защо? — попита Еди.

— Няма да разбереш, тъпчо — рече Стан. — Тихо сега.

Еди се накани да отговори, зърна бледото, напрегнато лице на Стан и реши, че ще е по-добре да си затваря човката.

Вратата водеше към кухнята, изпълнена с лятна тишина и ярко следобедно слънце. Чиниите от закуска искряха на сушката. Четиримата стояха на плътна групичка до кухненската маса и когато горе се затръшна врата, всички подскочиха, после нервно се разсмяха.

— Къде е? — пошепна Бен.

Усещайки как сърцето й блъска в слепоочията, Бевърли ги поведе по коридорчето. От една страна беше спалнята на родителите й, от другата — затворената врата на банята. Отвори я, бързо прекрачи вътре и щракна лампата. После пак отстъпи между Бен и Еди. Кръвта бе засъхнала на кафяви петна по огледалото, мивката и тапетите. Бевърли се втренчи в кръвта, защото изведнъж й бе станало по-лесно да гледа натам, отколкото към лицата на момчетата.

С тихичък, почти непознат за самата нея глас, тя запита:

— Виждате ли? Вижда ли някой? Има ли кръв?

Бен прекрачи напред и тя отново забеляза колко невероятно леко стъпва дебелото момче. Той докосна едно от кървавите петна; после второ; после дълга струйка по огледалото. Гласът му прозвуча глухо и уверено:

— Тук. Тук. Тук.

— Божичко! — тихо и боязливо промълви Стан. — Все едно, че някой е клал прасе.

— И всичко това е изхвръкнало от мивката? — запита Еди.

От вида на кръвта му призляваше. Почваше да се задъхва. Той се вкопчи в инхалатора.

Бевърли се силеше да удържи напиращите сълзи. Не искаше да плаче; боеше се, че ако заплаче, ще я сметнат за най-обикновено момиче и ще престанат да й обръщат внимание. Но се наложи да подири опора в дръжката на вратата, докато през тялото й прелиташе ужасяващо мощната вълна на облекчението. До този момент не бе осъзнавала колко е уверена, че полудява, бълнува или нещо подобно.

— А вашите не са я видели — учудено промърмори Бен. Той докосна една от засъхналите пръски по мивката, после отдръпна ръка и я избърса отзад в ризата си. — Леле Божке, леле Божичко.

— Не знам как ще влизам вече тук — каза Бевърли. — Да се къпя, да си мия зъбите и да… нали разбирате.

— Добре де, що не вземем да почистим? — внезапно запита Станли.

Бевърли се завъртя към него.

— Да почистим ли?

— Точно така. С тапетите може да не се справим съвсем — много са овехтели, знаеш — но другото ще почистим. Имаш ли парцали?

— Под кухненската мивка. Но ако ги изхвърлим, мама ще се чуди къде са.

— Имам петдесет цента — спокойно изрече Стан, без да откъсва поглед от кървавите пръски над мивката. — Ще почистим колкото се може по-добре, после ще отнесем парцалите в автоматичната пералня, дето я видяхме на идване. Ще ги изперем, ще ги изсушим и ще си бъдат под мивката преди да се приберат вашите.

— Мама казва, че кръвта не се изпира — възрази Еди. — Попивала или нещо подобно.

Бен се изкиска истерично.

— Няма значение дали ще се изперат — каза той. — Те не виждат петната.

Никой не запита кои са „те“.

— Добре — каза Бевърли. — Да опитаме.

8.

През следващия половин час четиримата чистиха като усърдни джуджета и с постепенното изчезване на кръвта от стените, огледалото и порцелана, Бевърли усещаше как на сърцето й става все по-леко и по-леко. Докато тя бършеше пода, Бен и Еди се заеха с мивката. Стан грижливо и внимателно обработваше тапетите със съвсем леко навлажнен парцал. В крайна сметка изчистиха почти всичко. След като свърши, Бен развинти крушката над мивката и я смени с нова от кашона в килера. Имаше сума ти крушки — миналата есен Елфрида Марш бе донесла запас поне за две години от една разпродажба с намалени цени.

Използуваха старата кофа, течен сапун и много топла вода. Често изхвърляха водата, защото никой не искаше да си топи ръцете в нея щом станеше розова.

Накрая Стан се поотдръпна и огледа банята с критичното око на момче, не просто възпитано, а родено с чувството за чистота и ред.

— Мисля, че повече не можем да направим — каза той.

Все още имаше неясни следи от кръв вляво от мивката, където тапетите бяха толкова изтънели и прокъсани, че Стан не смееше да търка по-силничко. Ала дори и там кръвта бе загубила злокобната си сила; сега от нея оставаше само незначително пастелно петънце.

— Благодаря ви — каза Бевърли. Не помнеше друг път да е била толкова искрено благодарна. — Благодаря на всички.

— Няма нищо — измънка Бен. Естествено, пак се червеше.

— Ами да — кимна Еди.

— Хайде да се заемем с парцалите — каза Станли.

Лицето му беше решително, едва ли не сурово. По-късно Бевърли щеше да си мисли, че навярно само Стан е осъзнавал как правят още една крачка към някакъв невъобразим сблъсък.

9.

Отмериха чаша прах за пране в празно бурканче от майонеза. Бев намери голяма книжна торба за парцалите и четиримата се отправиха към автоматичната пералня на ъгъла на главната улица и Кони стрийт. Като отминаха две пресечки, зърнаха яркосините води на Канала да искрят под следобедното слънце.

Пералнята беше почти празна, само една жена с бяла лекарска престилка чакаше сушилнята да спре. Тя огледа със съмнение четирите деца, после пак заби нос в романа „Пейтън плейс“.

— Студена вода — прошепна Бен. — Мама казва, че кръв се пере със студена вода.

Докато пускаха парцалите в машината, Стан отиде до автомата в ъгъла и размени двете си монети от двайсет и пет цента за четири по десет и две по пет. Върна се и изчака Бев да сипе праха върху парцалите и да затвори вратичката на пералнята. После пусна в процепа двайсет цента и завъртя ръчката.

Бевърли бе похарчила почти цялата си печалба за сладолед, но дълбоко в левия джоб на джинсите откри четири оцелели цента. Изрови ги и подаде парите на Стан, който я изгледа обидено.

— Божичко — възкликна той. — Тъкмо съм решил да водя едно момиче на забавления, а то ми се прави на независимо.

Бевърли се засмя.

— Сигурен ли си, че не ги искаш?

— Сигурен съм — сухо отвърна Стан. — Да си призная, Бев, сърцето ми се къса за тия четири цента, но съм сигурен.

Четиримата отстъпиха към бетонната стена на помещението и мълчаливо седнаха на пластмасовите столове. От пералнята долиташе бръмчене и шляпане. Зад дебелото кръгло стъкло на вратичката подскачаха купища сапунени мехури. Изпървом бяха червеникави. Бевърли усети, че от гледката й призлява, но не можеше да откъсне очи. В кървавата пяна се таеше някакво зловещо обаяние. Жената с лекарската престилка ги зяпаше все по-често над книгата. Навярно отначало бе подозирала, че ще вдигат шум; сега сякаш я дразнеше тъкмо мълчанието им. Когато сушилнята спря, тя извади дрехите си, сгъна ги, прибра ги в син найлонов чувал и с един последен озадачен поглед към децата излезе навън.

Щом тя излезе, Бен изтърси рязко, почти грубо:

— Не си сама.

— Какво? — запита Бевърли.

— Не си сама — повтори Бен. — Разбираш ли…

Той замълча и се озърна към Еди, който кимна. После погледна Стан, който изглеждаше недоволен… но след миг сви рамене и също кимна.

— За какво говориш? — запита Бевърли. Днес вече й бе омръзнало да слуша загадъчни приказки. Тя стисна ръката на Бен. — Ако знаеш нещо за това, казвай!

— Искаш ли ти да кажеш? — обърна се Бен към Еди.

Еди поклати глава. Измъкна инхалатора и задъхан пръсна в гърлото си чудовищна доза лекарство.

Бавно, подбирайки думите, Бен разказа на Бевърли как през последния училищен ден случайно срещна Бил Денброу и Еди Каспбрак сред Пущинака — не можеше да повярва, че от тогава вече е минала цяла седмица. Разказа й как на другия ден построиха бента. Разказа историята на Бил — как училищната снимка на мъртвото му братче завъртяла глава и намигнала. Разказа за собствената си среща с мумията, крачеща по заледения Канал сред лютия зимен мраз с грозд балони, които се рееха срещу вятъра.

Бевърли го слушаше с нарастващ ужас. Усещаше как очите й се разширяват, как в ръцете и краката й се стича хлад.

Бен замълча и погледна Еди. Еди още веднъж засмука инхалатора, после с трескава бързина повтори разказа за прокажения, трупайки дума връз дума с едничкото желание да се отърве час по-скоро. Завърши с хлипаща въздишка, но този път не се разплака.

— Ами ти? — обърна се Бевърли към Стан.

— Аз…

Изведнъж настана тишина, която ги накара да трепнат като от внезапен взрив.

— Прането е готово — каза Стан.

Тримата го гледаха как става — дребен, пъргав, грациозен — и отваря пералнята. Измъкна сбитите на топка парцали и ги огледа.

— Останали са петънца — каза той, — но съвсем бледи. Приличат на сок от боровинки.

Показа им ги и всички закимаха сериозно, сякаш оглеждаха важни документи. Бевърли усети как я залива нова вълна на облекчение, също както когато банята бе почистена. Можеше да изтърпи излинялото пастелно петно върху тапетите, можеше да изтърпи и бледите червеникави следи по парцалите. Едно й се струваше най-важно — бяха направили нещо. Може би не съвсем успешно, но стигаше колкото да й възвърне душевния покой… а и това беше много, братчета, предостатъчно беше за Бевърли, щерката на Ал Марш.

Стан метна парцалите в една от цилиндричните сушилни и пусна две монети по пет цента. Барабанът се завъртя и Стан се върна да седне между Еди и Бен.

Известно време четиримата седяха мълчаливо, гледайки как парцалите подскачат и падат, подскачат и падат. Газовата горелка в сушилнята бучеше гальовно, почти приспивно. Край отворената врата мина някаква жена, тикаща количка с покупки. Хвърли поглед към тях и отмина.

— И аз видях нещо — изведнъж каза Стан. — Не ми се говореше за това, защото исках да вярвам, че е сън или нещо подобно. Може би дори припадък като на онова момче, Ставиър. Знаете ли го?

Бен и Бев поклатиха глави. Еди запита:

— Дето е болен от епилепсия ли?

— Точно така. Разбирате ли какво ми беше? Готов бях да си мисля, че имам такава болест, но да знам, че не съм видял нещо… истинско.

— Какво беше? — запита Бев, но се съмняваше дали наистина иска да узнае. Не беше като да слушаш разни истории за призраци край бавно гаснещия лагерен огън и да ядеш виенски кифли и печени наденички. Седяха тук, в задушната пералня, и тя виждаше под машините едри топки сплъстен прах (баща й ги наричаше призрачни фъшкии), виждаше как танцуват прашинки в горещите слънчеви лъчи, падащи през зацапаните прозорци, виждаше вехтите списания с откъснати корици. Всички тия неща бяха нормални. Кротки, нормални и скучни. Ала тя се боеше. Ужасно се боеше. Защото усещаше, че нито една от историите не е измислена, въображаема — мумията на Бен, прокаженият на Еди… и двете чудовища можеха да бродят навън довечера, след залез слънце. Или пък братчето на Бил Денброу можеше да броди из мрачните канали под града едноръко и неумолимо, със сребърни монети вместо очи.

И все пак когато Стан не отговори веднага, тя повтори:

— Какво беше?

Стан изрече със сдържан глас:

— Бях в онова паркче, където е Водонапорната кула…

— Божичко, не го обичам това място — жално промърмори Еди. — Ако в Дери изобщо има призраци, сигурно са там.

— Какво? — рязко запита Стан. — Какво каза?

— Ама ти не знаеш ли? — изненада се Еди. — Още преди да почнат убийствата мама не ми даваше да ходя там. Тя… тя е много добра и се грижи за мен. — Той се усмихна смутено и прихвана по-здраво инхалатора в скута си. — Нали разбираш, там са се удавили някакви момчета. Три или четири. Те… Стан! Стан, добре ли си?

Лицето на Стан бе придобило оловносив цвят. Устните му беззвучно потрепваха. Очите му се извъртяха нагоре, потъвайки под клепачите до крайчетата на ирисите. Едната му ръка немощно посегна из пустотата и се отпусна до бедрото.

Еди извърши единственото, което му хрумна. Приведе се, обгърна с тъничката си ръка провисналите плещи на Стан, натъпка инхалатора в устата му и дръпна спусъка с всичка сила.

Стан се разкашля, задавен и полузадушен. Седна нормално и очите му се избистриха. Продължи да кашля, но вече прикриваше устата си в шепи. Накрая дълбоко изхлипа, пое си дъх и безсилно се облегна назад.

— Какво беше това? — запита той като се поопомни.

— Моето лекарство против астма — виновно обясни Еди.

— Божичко, прилича на пикня от умряло куче.

Другите се разсмяха, но смехът им бе нервен. Гледаха го тревожно. По бузите на Стан бавно се разля бледа руменина.

— Вярно, много е отвратително — каза Еди с нескрита гордост.

— Да, ама разрешават ли го Мойсеевите закони? — запита Стан и те отново се разсмяха, макар че никой (включително и Стан) нямаше точна представа какви са Мойсеевите закони.

Стан прекрати смеха пръв и се втренчи в Еди.

— Кажи какво знаеш за Водонапорната кула.

Еди започна пръв, но Бен и Бевърли също допринесоха за разказа. Водонапорната кула беше на Канзас стрийт, около два километра и половина западно от центъра, близо до южните покрайнини на Пущинака. Някога, в края на миналия век, тя бе осигурявала питейна вода за целия град със своята вместимост от седем милиона литра. Тъй като от кръглата открита галерия под покрива имало великолепен изглед към Дери и околностите, мястото било много популярно до началото на трийсетте години. В ясните съботни и неделни дни цели семейства идвали в мъничкия Мемориал парк, за да се изкачат по сто и шейсетте вътрешни стъпала и да се насладят на гледката. Често се случвало да разпънат покривки и да си устроят пикник на тревата.

Стъпалата минавали между ослепително белосаната външна тухлена стена и вътрешния резервоар — стоманен цилиндър с височина тридесет и два метра. Изкачвали се до върха по стръмна спирала.

Точно под нивото на галерията дебела дървена врата в стоманената стена водела към платформа над самата вода — черно, тихичко поплискващо езеро, осветено от голи електрически крушки с тенекиени отражатели. При максимално зареждане водата дълбочината й била точно тридесет метра.

— Откъде е идвала водата? — запита Бен.

Бев, Еди и Стан се спогледаха. Никой не знаеше.

— Добре де, как са се удавили момчетата?

И тук не бяха твърде наясно. Изглежда, по ония времена („старите времена“, тържествено ги нарече Бен, когато дойде негов ред да вземе думата) вратата към платформата над водата си стояла отключена. Една вечер две хлапета… а може би само едно… или цели три… заварили отключена и приземната врата. Хванали се на бас и се изкачили догоре. По грешка излезли на платформата вместо на галерията. Додето разберат какво става, вече били паднали през ръба.

— Едно момче, Вик Кръмли, разправяше, че го чул от баща си — каза Бевърли, — тъй че може и да е вярно. Вик казваше, че според татко му, щом веднъж били паднали във водата, смъртта им била неминуема, защото нямало за какво да се хванат. До платформата не можели да стигнат. Разправяше, че сигурно цяла нощ са пляскали с ръце и са викали за помощ. Само че никой не ги чувал, а те се изморявали все повече и повече, докато…

Тя замълча, осъзнавайки целия ужас на съдбата им. Представяше си как тия момчета — истински или измислени — пляскат като удавени кученца. Потъват, отново изплуват сред водни пръски. Със засилването на паниката все повече пляскат и все по-трудно се удържат на повърхността. Подгизналите гуменки натежават. Пръстите безплодно драскат в търсене на опора по гладките стоманени стени на резервоара. Усещаше вкуса на погълнатата вода. Чуваше глухото кънтене на виковете им. Колко е траяло? Петнайсет минути? Половин час? Колко време е минало преди виковете да секнат и те да останат неподвижни на водната повърхност с извърнати надолу лица като страннни риби, които надзирателят ще открие на следващото утро?

— Господи — сухо изрече Стан.

— Чувал съм, че и една жена си загубила бебето — внезапно се обади Еди. — Тогава вече окончателно затворили кулата. Поне така съм чувал. Знам, че са пускали хората да се качват горе. Но веднъж дошла някаква жена с бебе. Не знам колко е било голямо. Но платформата била над самата вода. Жената, разбирате ли, пристъпила до парапета с бебето в ръце и го изпуснала, или пък то се дръпнало. Разправят, че някакъв младеж опитал да го спаси. Рекъл да се прави на герой, нали разбирате. Скочил вътре, но от бебето нямало и следа. Може да е било с палтенце или нещо такова. Мокрите дрехи много тежат.

Изведнъж Еди бръкна в джоба си и измъкна малко кафяво шишенце. Отвори го, извади две бели хапчета и ги глътна без вода.

— Какво беше това? — запита Бевърли.

— Аспирин. Имам главоболие.

Той я изгледа предизвикателно, но Бевърли не каза нищо.

Бен довърши историята. След нещастния случай с бебето (лично той бил чувал, че не било бебе, а дете, тригодишно момиченце), Общинският съвет гласувал решение да се заключва и долната, и горната врата, а на екскурзиите и пикниците да се сложи край. От тогава насам Водонапорната кула стояла заключена. Разбира се, надзирателят идвал редовно, от време на време наминавали техниците и няколко пъти годишно се уреждали контролирани посещения. Любопитните граждани можели да придружат някоя дама от Историческото дружество по спиралната стълба до галерията на върха, а там вече да охкат, да ахкат и да щракат цветни снимки за хвалба пред съседите. Но вратата към резервоара вече била винаги заключена.

— Още ли е пълно с вода? — запита Стан.

— Мисля, че да — каза Бен. — Виждал съм пожарни коли да зареждат там, когато дойде време за палене на стърнищата. Свързват маркуча с долната тръба.

Станли отново гледаше как се въртят парцалите в сушилнята. Топката се бе разпаднала на части и някои от тях подхвърчаха като парашути.

— Какво видя там? — тихо запита Бевърли.

За миг си помислиха, че той няма да отговори. После Стан си пое дълбок, разтреперан дъх и каза нещо, което отначало им се стори безкрайно далечно от темата.

— Нарекли са го Мемориал парк заради 23-ти Мейнски полк от Гражданската война. Прякорът им бил Сините от Дери. Имало и статуя, но преди двайсетина години се строшила по време на буря. Нямало пари за ремонт, затова сложили вместо нея поилка за птички. Голяма каменна поилка.

Всички го гледаха. Стан преглътна. Чуха как щракна гърлото му.

— Може би знаете, че наблюдавам птиците. Имам си албум, бинокъл „Цайс-Икон“ и тъй нататък. — Той се завъртя към Еди. — Остана ли ти аспирин?

Еди му подаде шишенцето. Стан извади две хапчета, поколеба се и добави трето. Преглътна ги едно по едно, с мъчителна гримаса. После продължи разказа си.

10.

Премеждието на Стан се случи преди два месеца. В една дъждовна априлска привечер той си облече дъждобрана, сложи албума и бинокъла в непромокаема торба с шнурче и тръгна към Мемориал парк. Обикновено ходеше там с баща си, но тази вечер баща му работеше извънредно и малко преди вечеря се бе обадил по телефона специално на Стан.

Един от клиентите му в агенцията, също природолюбител, бил забелязал птица-кардинал — Fringillidae Richmondena — да пие вода от поилката в Мемориал парк. Тия птици имали навика да се хранят и къпят по здрач. Голяма рядкост било да се види кардинал толкова далече на север от Масачузетс. Та, искал ли Стан, запита баща му, да отскочи дотам и да опита да го включи в колекцията си? Вярно, времето било доста калпаво, но…

Стан веднага се съгласи. Майка му го накара да обещае, че няма да сваля качулката, но всъщност той и без това нямаше да си мокри главата. Беше спретнато момче. Никога не възразяваше, като му кажеха да носи галоши през есента или грейка през зимата.

Измина двата километра до Мемориал парк под толкова ситен и колеблив дъждец, че не можеше да го нарече и ръмеж; приличаше по-скоро на плътна влажна мъгла. Наоколо тегнеше глуха тишина, но беше някак вълнуващо. Въпреки последните чезнещи преспички под храстите и дърветата (напомняха му купища мръсни, изхвърлени калъфки за възглавници) из въздуха се носеше дъх на млади растения. Гледайки клоните на брястовете, кленовете и дъбовете на фона на оловното небе, Стан си помисли, че изглеждат загадъчно набъбнали. След седмица-две щяха да се покрият с одежди от крехки, почти прозрачно зелени листа.

Тази вечер въздухът има зелен мирис, помисли той и се поусмихна.

Крачеше бързо, защото след по-малко от час щеше да се стъмни. В наблюденията бе също тъй прилежен, както в облеклото и учението. Ако нямаше достатъчно светлина, за да бъде абсолютно сигурен, не би си позволил да впише кардинала в колекцията, дори и да вярваше от дън душа, че го е видял.

Пресече диагонално Мемориал парк. Отляво се издигаше масивният бял силует на Водонапорната кула. Стан почти не я забеляза. Кулата не го интересуваше ни най-малко.

Мемориал парк имаше приблизително правоъгълни очертания и слизаше полегато надолу. Тревата (излиняла и мъртва по това време на годината) се поддържаше грижливо през лятото; имаше и кръгли цветни лехи. Ала нямаше детски площадки. Смяташе се, че паркът е за възрастни.

В края на парка теренът се изравняваше преди стръмно да слезе към Канзас стрийт и Пущинака отвъд нея. Поилката, за която бе споменал баща му, се намираше на това равно място. Представляваше плитък каменен купел, прикрепен върху масивен зидан пиедестал — всъщност дори прекалено масивен за скромната си роля. Бащата на Стан каза веднъж, че преди да закъса с бюджета, Общинският съвет възнамерявал да възстанови статуята на войника.

— Според мен поилката е по-хубава, татко — рече му Стан.

Мистър Юрис разроши косата на сина си.

— И според мен, синко. Повече поилки за птички и по-малко куршуми, това е моят девиз.

В горния край на пиедестала върху камъка бе изсечен друг девиз. Станли можеше да го разчете, но не го разбираше; от латинския знаеше само родовите названия на птиците в албума. Текстът гласеше:

Стан седна на една пейка, извади албума от торбата и пак прелисти към изображението на кардинала, за да го огледа по-внимателно и да запомни характерните белези. Мъжкият кардинал трудно можеше да се сбърка с друга птица — беше червен като пожарникарска кола, макар и не толкова голям — но Стан беше цял изтъкан от навици и условности; тия неща го успокояваха и подсилваха чувството му, че има място и роля на белия свят. Затова цели три минути добросъвестно проучва илюстрацията преди да затвори книгата (от влажния въздух ъгълчетата на страниците се подвиваха) и да я прибере в торбата. После измъкна бинокъла от калъфа и вдигна окулярите към очите си. Нямаше нужда да ги фокусира, защото при последната употреба на бинокъла бе гледал същата поилка от същата скамейка.

Старателно момче, търпеливо момче. Не се въртеше. Не ставаше да се разтъпче, не прехвърляше поглед от място на място да търси нещо интересно. Седеше неподвижно, насочил бинокъла към поилката, а мъглата лепеше едри капки по жълтия му дъждобран.

Не скучаеше. Гледаше птиче сборище, което би могло да се сравни с човешки конгресен център. За известно време четири кафяви врабчета постояха на ръба, потапяйки човки в поилката, за да пръснат небрежно капки вода по гръбчетата и крилцата си. После отгоре с крясъци налетя сойка — същинско ченге, разгонващо банда нехранимайковци. През бинокъла сойката изглеждаше грамадна като къща и в сравнение с тези размери крясъците й звучаха странно тихо (след малко повечко взиране през бинокъла увеличените птици започваха да изглеждат съвършено нормални). Врабчетата отлетяха. Завладяла терена, сойката се напери, топна се във водата, поскуча минута-две и хвръкна. Врабчетата се завърнаха, после пак отлетяха, когато две червеношийки пристигнаха да се изкъпят и (може би) да обсъдят важни въпроси от света на пернатите. Бащата на Стан се бе разсмял при колебливото му предположение, че птиците разговарят; Стан не се съмняваше, че татко му е прав като твърди, че птиците нямат достатъчно ум, за да говорят — че мозъчните им кутии са прекалено дребни — но, дявол да го вземе, беседите им наистина приличаха на разговор. Кацна още една птица. Беше червена. Стан бързо донагласи фокуса на бинокъла. Нима беше…? Не. Беше ален танаджър — хубава птица, но нямаше нищо общо с търсения кардинал. Появи се и кълвач, един от честите гости на поилката в Мемориал парк. Стан го позна по раздърпаното дясно крило. Както винаги, той се замисли какво ли е сполетяло кълвача — най-вероятно задушевна беседа с някоя котка. Нови птици долитаха и отлитаха. Стан видя гарга, тромава и грозна като хвърчащ товарен вагон, после синя птица, след нея още един кълвач. Най-сетне бе възнаграден за търпението с гледката на нова птица — не кардиналът, а ливаден кос, който изглеждаше грамаден и глуповат в обективите. Отпусна бинокъла на гърдите си и пак измъкна албума от торбата, като се надяваше, че косът няма да отлети преди да го сравни с илюстрацията. Е, сега поне имаше нещичко да разкаже на баща си. Време беше да се прибира. Денят бързо гаснеше. Чувствуваше се мокър и измръзнал. Надникна в албума, после пак погледна през бинокъла. Птицата още не бе отлетяла, макар че не се къпеше, просто стоеше на ръба и зяпаше тъпо. Да, най-вероятно беше ливаден кос. В прииждащия здрач и без характерните белези — поне такива, които да си личат отдалече — нямаше как да е сигурен сто на сто, но може би щеше да има време за още една проверка. Съсредоточено свъсил вежди, той проучи илюстрацията, после пак хвана бинокъла. Едва го бе насочил към поилката, когато глухо тътнещо бууум! накара ливадния кос — ако наистина беше ливаден кос — да размаха криле и да изчезне. Стан опита да го проследи с бинокъла, макар да знаеше колко нищожни са шансовете да хване птица в полет. Не успя и ядно изсъска през зъби. Е, нищо, щом бе дошъл веднъж, навярно щеше да дойде пак. Пък и в края на краищата беше само ливаден кос

(навярно ливаден кос)

а не златист орел или гагара.

Стан пъхна бинокъла в калъфа и прибра албума. После се изправи и хвърли поглед наоколо, като се чудеше откъде ли бе долетял онзи внезапен тътен. Не звучеше като изстрел или автомобилен ауспух. По-скоро напомняше евтините звукови ефекти, с който се отварят вратите в разни зловещи филми за замъци и подземни тъмници.

Не видя нищо.

Закрачи надолу по склона към Канзас стрийт. Сега Водонапорната кула беше отдясно — призрачен млечнобял цилиндър сред мъглата и прииждащия здрач. Сякаш… сякаш се рееше.

Мисълта бе странна. Предположи, че трябва да е изплувала от собственото му съзнание — откъде другаде можеше да дойде? — но някак не приличаше на негова мисъл.

Вгледа се по-внимателно в кулата и неусетно свърна натам. По кръглите стени на равни интервали се издигаха спираловидно тесни прозорци. Призрачно белите тухли се издаваха като вежди над всеки от тия мрачни отвори. Чудя се как ли са го направили, помисли си Стан — не чак толкова любопитно, колкото би си го казал на негово място Бен, но все пак с известен интерес — и точно тогава забеляза далеч по-широкия черен правоъгълник в подножието на кулата. Издълженият отвор се очертаваше ясно върху кръглата основа.

Той спря, навъси се и помисли, че мястото е необичайно за прозорец — нарушаваше симетрията на всички останали. После осъзна, че не е прозорец. Беше врата.

Шумът, който чух, помисли той. Бил е от разтварянето на тази врата.

Огледа се. Ранна, навъсена привечер. Белезникавото небе се наливаше с мъждив пурпур, мъглата се сгъстяваше постепенно и прерастваше в упорит дъждец, който нямаше да спре цяла нощ. Здрач, мъгла и никакъв вятър.

Значи… ако не е бил вятърът, някой трябва да е блъснал вратата, нали? Защо? А вратата изглеждаше адски тежка, за да се хлопне с ткава сила, че да издаде онзи шум. Е, ако някой много едър човек… може би…

Заинтригуван, Стан се приближа да поогледа.

Вратата се оказа далеч по-грамадна, отколкото бе предполагал — два метра висока и шейсет сантиметра дебела, сглобена от масивни дъски и бронзови ленти. Стан я притвори. Въпреки размерите си, тя се въртеше съвсем леко на добре смазаните панти. И безшумно — изобщо не скръцна. Стан пристъпи към стената, за да види доколко са пострадали тухлите от удара. Не бяха пострадали; нямаше дори драскотина. Пълен шаш, както би казал Ричи.

Е, значи не си чул вратата и толкоз, каза си той. Може някой изтребител от базата в Лоринг да е минал звуковата бариера над Дери или нещо подобно. Вратата сигурно си е била отворена през ця…

Кракът му закачи нещо. Стан погледна надолу и видя катинар… не, грешка. Останки от катинар. Желязото беше цъфнало на всички страни. Сякаш някой бе натъпкал ключалката с барут и после бе драснал клечка кибрит. Остри метални листенца стърчаха от корпуса на катинара като застинали пръски. Дебелото желязно резе висеше само на един болт, почти изтръгнат от дървото. Останалите три се търкаляха на мократа трева. Бяха изкривени като кравайчета.

Навъсен, Стан пак отвори вратата и надникна вътре.

Тесните стъпала отиваха нагоре, правеха завой и изчезваха. Откъм външната страна имаше гола дъсчена стена с масивни подпорни греди, скрепени с клинове. Някои клинове бяха по-дебели от ръката на Стан, или поне така му се стори. Вътрешната стена беше стоманена и грамадните нитове по нея се издуваха като пришки.

— Има ли някой? — запита Стан.

Тишина.

Той се поколеба, после пристъпи навътре, за да огледа по-добре тесния стълбищен коридор. Нищо. Шубелийско място. Както би казал все същият Ричи. Накани се да излезе… и чу музика.

Беше тиха, но Стан мигновено я позна.

Музика на латерна.

Той наклони глава, вслуша се и лицето му просветля. Да, нямаше грешка, музика на латерна, музика от карнавалите и панаирите. Тя разбуждаше едва доловими спомени — колкото бледи, толкова и чудесни: пуканки, захарен памук, кнедли в цвърчащо олио, пъшкане на мотори откъм верижните люлки, въртележките, влакчетата.

Вече не се мръщеше, по устните му плъзна колеблива усмивка. Все още привел глава, Стан направи крачка напред, после още две. Пак спря. Спомените сякаш можеха наистина да възкресят панаира; вече надушваше пуканките, захарния памук, кнедлите… и още нещо! Люти чушлета, наденички с кетчуп, цигарен дим и дървени стърготини. Остър мирис на оцет, с който можеш да си поръсиш пържените картофки през надупчената капачка. Усещаше миризма на яркожълта, парлива горчица, която размазваш по наденичките с дървена лопатка.

Изумително… невероятно… омайващо.

Прекрачи нагоре и в този миг чу над себе си как по стълбите шумолят забързани стъпки. Отново наведе глава настрани. Звуците на латерна изведнъж се засилиха, сякаш искаха да заглушат стъпките. Сега позна и мелодията — беше „Лагерно надбягване“.

Стъпки, да — но всъщност не шумоляха, нали? По-скоро звучаха като… жвакане, нали? Като шляпане на подгизнали галоши.

По стената горе заподскачаха сенки.

Изведнъж ужасът бликна в гърлото на Стан — сякаш бе глътнал нещо парещо и противно, някакво гнусно лекарство, което разтърси цялото му тяло. Ужасът идваше от сенките.

Зърна ги само за миг. В този кратичък интервал успя да забележи, че са две, че са прегърбени и някак неестествени. Повече не видя, защото светлината горе гаснеше, гаснеше прекалено бързо, а когато се завъртя, тежката врата на кулата бавно се захлопна пред него.

Разтреперан от страх, Станли хукна надолу по стъпалата (кой знае как, бе изкачил повече от дузина, макар да си спомняше само за две, най-много три). В мрака не виждаше почти нищо. Чуваше собствения си дъх, чуваше скрибуцането на латерна нейде високо горе

(какво дири латерна там в тъмното? кой я върти?)

и чуваше ония мокри стъпки. Те идваха. Наближаваха.

Блъсна вратата с разперени длани, блъсна я толкова силно, че искрящите болезнени тръпки пробягаха чак до лактите му. Преди малко се бе завъртяла съвсем леко… ала сега не помръдваше.

Не… не беше точно така. Отначало вратата поддаде съвсем мъничко, колкото за миг отляво да се открехне подигравателно тесен процеп, през който пробяга мъждива светлина. После лъчът изгасна. Сякаш от другата страна някой подпираше вратата.

Задъхан от ужас, Стан натисна с всичка сила. Усети как бронзовите ленти се впиват в дланите му. Нищо повече.

Извъртя се и заблъска вратата с гръб и плещи. Усети как по челото му се стича гореща, гъста пот. Латерната свиреше все по-силно. Неравномерното ехо кънтеше по спиралния стълбищен коридор. В музиката вече нямаше нищо весело. Мелодията се променяше. Превръщаше се в погребален марш. Виеше като вятър над водата и Стан зърна в мислите си селски панаир през късна есен: вятър гони дъждовните струи по пустите алеи, флаговете плющят, палатките се издуват, падат, търкулват се и отлитат като брезентови прилепи. Зърна опустелите въртележки да стърчат като скелети на фона на небето; вятърът виеше, фучеше и потропваше из кривите ъгловати подпори. Изведнъж разбра, че смъртта е дошла с него на този панаир, че смъртта идва от мрака да го вземе и не ще може да избяга от нея.

Изведнъж по стъпалата бликнаха струи вода. Сега вместо дъх на пуканки, кнедли и захарен памук Стан долавяше мирис на влага и тлен, воня на мъртво прасе, гъмжащо от червеи нейде в потайно място, далече от слънцето.

— Кой е? — изпищя той остро и треперливо.

Отвърна тежък, бълбукащ глас, сякаш задавен от кал и застояла вода.

— Мъртвите, Станли. Ние сме мъртвите. Потънахме, но сега се реем… както и ти ще се рееш.

Усети как водата плъзва край нозете му. Разтърсван от непоносим ужас, той се сви край вратата. Вече бяха съвсем близо. Усещаше близостта им. Усещаше мириса им. Отчаяно и безсмислено блъскаше вратата с тяло и при всеки удар нещо ръбесто се впиваше в бедрото му.

— Мъртви сме, но понякога излизаме за малко и се правим на клоуни, Станли. Понякога ние…

Беше албумът.

Без да мисли, Стан го сграбчи. Книгата се заклещи в джоба на дъждобрана и не искаше да излиза. Един от ония вече беше долу; чуваше провлачените му стъпки през тясната каменна площадка между стълбата и вратата. След миг щеше да посегне, да го докосне с хладната си плът.

Дръпна още веднъж, с чудовищно усилие, и книгата се озова в ръцете му. Вдигна я пред себе си като жалко подобие на щит. Не мислеше какво върши, ала изведнъж почувствува, че е правилно.

— Червеношийки! — изкрещя той в мрака.

За миг наближаващото създание (навярно вече ги деляха не повече от пет крачки) се поколеба — Стан бе почти сигурен в това. И не бе ли усетил за миг известно разхлабване на вратата, край която се свиваше?

Но той вече не се свиваше. Стоеше прав сред мрака. Какво бе станало? Нямаше време за чудене. Стан облиза пресъхналите си устни и занарежда:

— Червеношийки! Сиви чапли! Гмурци! Алени танаджъри! Гарги! Чукоглави кълвачи! Червеноглави кълвачи! Синигери! Орехчета! Пели…

Вратата се отвори с недоволно скриптене и Стан направи огромна крачка назад, в пустотата. Просна се по гръб на мъртвата трева. Беше прегънал албума почти на две и по-късно тази вечер щеше да види върху него дълбоките отпечатъци на пръстите си, сякаш корицата беше от пластилин, а не от корав картон.

Не се опита да стане, а заблъска с пети, плъзгайки гръб по мократа трева. Обтегнатите му устни оголваха зъбите. В тъмния правоъгълник видя два чифта крака под диагоналната сянка на полуотворената врата. Видя джинси, придобили от разложението пурпурно-червеникав цвят. По шевовете полепваха разнищени оранжеви конци, от крачолите се стичаха локвички вода около прогнилите обувки, през чиито дупки стърчаха подути, алени пръсти.

Ръцете им висяха безволно край джинсите — прекалено дълги и восъчнобели. Под всеки пръст висеше малко оранжево помпонче.

Изпънал напред прегънатия албум, усещайки по лицето си влага от дъжда, потта и сълзите, Стан шепнеше дрезгаво и монотонно:

— Ястреби-мишелови… черешарки… колибрита… албатроси… кивита…

Една от ръцете се завъртя, разкривайки длан, по която безкрайната водна ерозия бе изтрила всякакви линии. Оставаше нещо идиотски гладко, като ръка на манекен в магазин за конфекция.

Единият пръст се изпъна… и пак се сви. Помпончето подскачаше и провисваше, подскачаше и провисваше.

Подмамваха го.

Стан Юрис, който щеше да умре след двайсет и седем години във ваната, със срязани накръст вени, се надигна на колене, после стъпи на крака и побягна. Претича през Канзас стрийт без да се оглежда за коли. Спря задъхан на отсрещния тротоар и се озърна към парка.

От тук не се виждаше вратата в подножието на Водонапорната кула; масивна, ала и някак грациозна, кулата се извисяваше в сумрака.

— Мъртви бяха — прошепна си само потресеното момче.

Завъртя се и хукна към дома.

11.

Сушилнята бе замлъкнала. Стан също.

Дълго време другите трима го гледаха мълчаливо. Кожата му бе посивяла почти като априлската вечер, за която им разказваше преди малко.

— Уха! — изрече най-сетне Бен и въздъхна с дълбоко, тръпнещо свистене.

— Истина е — тихо каза Стан. — Пред Бога се кълна.

— Вярвам ти — каза Бевърли. — След онова, което се случи у нас, бих повярвала на всичко.

Тя стана рязко, като едва не прекатури стола, и прекрачи към сушилнята. Взе да вади парцалите един по един и да ги сгъва. Беше с гръб към момчетата, но Бен подозираше, че плаче. Искаше да застане до нея, но не му достигаше смелост.

— Трябва да говорим с Бил за това — каза Еди. — Бил ще знае какво да направим.

— Да правим ли? — Стан се вторачи в него. — Какви ги плещиш?

Еди го изгледа смутено.

— Ами…

— Аз не искам да правя нищо — заяви Стан. Погледът му беше тъй яростен и свиреп, че Еди се сви на стола. — Искам да забравя. Това смятам да правя и нищо повече.

— Не е толкова лесно — тихо каза Бевърли и се обърна. Бен беше прав: жарките слънчеви лъчи, падащи през мръсните прозорци на пералнята, заблестяха в струйките сълзи по бузите й. — Не сме само ние. Чух Рони Гроган. А малкото момченце, което чух най-напред… мисля че може да е бил Матю Клемънтс. Онзи, дето изчезнал от велосипедчето си.

— И какво от това? — предизвикателно отвърна Стан.

— Ами ако продължи? — запита тя. — Ако убие още деца?

Пламналите му лешникови очи се кръстосаха с нейния хладен син поглед, отговаряйки безмълвно: И какво като ги убие?

Но Бевърли го гледаше все тъй втренчено и след малко Стан сведе очи… може би само защото тя продължаваше да плаче, а може би и защото тази тревога й придаваше неподозирана сила.

— Еди е прав — каза тя. — Трябва да говорим с Бил. А после може би с шефа на полицията…

— Точно тъй — прекъсна я Стан. Може би искаше да го каже презрително, но нищо не излезе. В гласа му звучеше само умора. — Мъртви хлапета във Водонапорната кула. Кръв, която се вижда само от деца, но не и от възрастни. Клоуни бродят по Канала. Балони се реят срещу вятъра. Мумии. Прокажени типове под верандите. Шефът Бортън ще се спука от смях… и после ще ни тикне в лудницата.

— Ако всички идем при него — смутено се обади Бен. — Ако сме всички заедно…

— Ясна работа — каза Стан. — Точно така. Хайде, разправи ми още нещо, Камара. Напиши ми книга. — Той стана и пристъпи към прозореца с ръце в джобовете. Изглеждаше ядосан, объркан и изплашен. Загледа се навън и вдървените му рамене стърчаха под чистата риза. Без да се обръща, той повтори: — Напиши ми някоя шибана книга!

— Не — тихо каза Бен. — Книгите ще ги пише Бил.

Смаяният Стан рязко се обърна и другите се втренчиха в него. По лицето на Бен Ханском бе застинало стреснато изражение, сякаш най-ненадейно го бе зашлевила собствената му ръка.

Бев сгъна последния парцал.

— Птици — обади се Еди.

— Какво? — запитаха в един глас Бен и Бев.

Еди гледаше Стан.

— Ти си се измъкнал заради имената на птиците, нали?

— Може би — неуверено каза Стан. — А може просто вратата да е била заклещена и най-сетне да се е поддала.

— Без да я натискаш? — запита Бев.

Стан вдигна рамене. Жестът не беше унил; просто казваше, че не знае.

— Мисля, че е било, защото крещял имена на птици — настоя Еди. — Но защо. Във филмите човек размахва кръст…

— … или казва Божията молитва… — добави Бен.

— … или Двайсет и трети псалм — вметна и Бевърли.

— Знам Двайсет и трети псалм — сърдито каза Стан, — но за стария номер с разпятието не ме бива. Забравихте ли, че съм евреин?

Те сведоха очи, смутени както от това, че е роден различен, така и от собстевната си разсеяност.

— Птици — повтори Еди. — Исусе!

И той пак се озърна виновно към Стан, но Стан гледаше мрачно отсрещния тротоар, където беше клонът на Бангорската хидроелектрическа компания.

— Бил ще измисли какво да правим — изведнъж изрече Бен, сякаш най-сетне се съгласяваше с Бев и Еди. — Ха на бас. На каквото искате.

— Слушайте — каза Стан и ги огледа сериозно. — Дотук добре. Ако искате, можем да поговорим с Бил. Но лично за мен нещата свършват с разговора. Наречете ме шубелия, наречете ме дрисльо, не ми пука. Мисля, че не съм шубелия. Просто ония твари в кулата…

— Ако не си се изплашил от нещо подобно, трябва да си луд, Стан — тихо каза Бевърли.

— Да, изплаших се, но не е там работата — разпалено възкликна Стан. — Не ми е думата за това. Не разбирате ли…

Всички го гледаха с очакване и в очите им блестеше тревога, примесена с неясна надежда, но Стан изведнъж откри, че не може да обясни какво чувствува. Думите бяха изчезнали. Огромният товар на усещането задръстваше гърдите му, задушаваше го и той нямаше сили да го изхвърли през гърлото. Макар и спретнат, макар и самоуверен, Стан все пак си беше само едно единайсетгодишно момче, завършило едва четвърти клас.

Искаше да им каже, че има и по-лошо от страха. Можеш да се изплашиш, че щяла да те блъсне кола, както си караш велосипеда, или пък че ще те хване детски паралич, ако не си ваксиниран. Можеш да се страхуваш от онзи смахнат Хрушчов или от удавяне, ако влезеш на дълбокото. Можеш да се плашиш от всички тия неща и все пак животът ще продължава.

Но ония твари във Водонапорната кула…

Искаше да им каже, че мъртвите момчета, които се люшкаха и тътреха нозе по спиралната стълба, не само го бяха изплашили. Много по-зле — бяха го оскърбили.

Да, бяха го оскърбили. Друга дума не му идваше на ум, но ако я кажеше, всички щяха да се разсмеят — знаеше, че го обичат, че са го приели за свой, ала въпреки всичко щяха да се разсмеят. Все едно, има неща, които не бива да съществуват. Те оскърбяват чувството за ред на всеки здравомислещ човек, оскърбяват основната представа, че Бог е наклонил земната ос, та здрачът да трае около дванайсет минути на екватора и да се бави по час-два там, където ескимосите строят ледените си къщички, а след като сторил това, накрая Той казал: „Е, добре, ако можете да разберете тоя наклон, значи ще разберете каквото си искате, пусто да остане. Защото дори светлината си има тегло, и когато свирката на влака изведнъж губи тон, това е Доплеровият ефект, а когато реактивен самолет преминава звуковата бариера, гърмежът не е ангелско ръкопляскане или демонска пръдня, а просто нахлуване на въздух в освободеното пространство. Дадох ви наклона на оста, а после седнах на средния ред да ви гледам сеира. Нямам какво повече да кажа, освен че две и две правят четири, светлинките в небето се наричат звезди, кръвта се вижда и от деца, и от възрастни, а мъртвите момчета си остават мъртви.“ Мисля, че със страха може да се живее, би им казал Стан, ако имаше думи. Навярно не завинаги, но дълго, много дълго. Оскърблението е онова, с което не може да се живее, защото то пропуква самото ти мислене и ако надзърнеш в пукнатината, ще видиш нейде долу живи твари с жълти, немигащи очички сред непрогледен, вонящ мрак и почваш да си мислиш, че там може да има цяла нова вселена, където в небето грее квадратна луна, звездите се смеят с хладни гласове, някои триъгълници имат четири ъгъла, други пет, а трети — пет на пета степен. В тази вселена може да растат пеещи рози. Всичко води къмвсичко, би им казал той, ако имаше думи. Ходете на черква и слушайте как Христос ходел по водата, обаче ако аз зърна някой да прави такива работи, ще пищя, ще пищя и пак ще пищя. Защото не бих го сметнал за чудо. Бих го сметнал за оскърбление.

И тъй като нямаше думи за всичко това, той просто повтори:

— Изплашен съм, но не е там работата. Просто не искам да се забърквам в нещо, което ще ме прати в лудницата.

— Но поне ще дойдеш да поговорим с него, нали? — запита Бев. — Да чуем какво ще каже.

— Дадено — каза Стан и се разсмя. — Май ще трябва да донеса и албума.

После всички се разсмяха и им стана малко по-леко.

12.

Бевърли се раздели с момчетата на тротоара пред пералнята и тръгна да занесе парцалите у дома. Апартаментът все още беше празен. Прибра парцалите под мивката и затвори вратичката на шкафчето. Изправи се и погледна към банята.

Няма да влизам там, помисли си тя. Отивам да гледам по телевизията „Естраден подиум“. Може да се науча да подражавам на Кучето.

Мина в хола, пусна телевизора и пет минути по-късно го изключи докато Дик Кларк показваше колко мазнина може да смъкне само един тампон, напоен със „Стри-Декс“, от лицето на средностатистическия тинейджър („Ако мислите, че можете да се измиете само с вода и сапун — каза Дик, държейки мръсния тампон пред стъкленото око на камерата, та да го види хубавичко всеки тинейджър в Америка, — би трябвало внимателно да погледнете ето това.“).

Върна се в кухнята и отвори шкафчето над мивката, където бяха инструментите на баща й. Между тях имаше джобна рулетка с дълга разграфена лента. Стисна я с хладна ръка и тръгна към банята.

Безмълвната баня искреше от чистота. Нейде, сякаш безкрайно далече, мисис Дойън крещеше на сина си Джим незабавно да се маха от уличното платно.

Пристъпи към мивката и надникна в черното око на канала.

Постоя така, усещайки краката си хладни като мрамор в крачолите на джинсите, връхчетата на гърдите остри и твърди, устните пресъхнали. Чакаше гласовете.

Нямаше гласове.

От гърдите й излетя тихичка, треперлива въздишка и тя започна да вмъква тънката стоманена лента в канала. Лентата слизаше гладко — като сабя в гърлото на бродещ фокусник. Петнайсет сантиметра, двайсет, двайсет и пет. Заседна — навярно в извивката на тръбата, помисли си Бевърли. Завъртя я, като същевременно натискаше леко и накрая лентата отново пое по канала. Четиридесет сантиметра, шестдесет, метър.

Гледаше как жълтата лента се изплъзва от хромирания калъф, потъмнял по ръбовете от допира с едрата длан на баща й. В мислите си я виждаше как слиза през черната бездна на тръбата, тук-там закача слуз или олющва люспици ръжда. Долу, където слънцето не грее и нощта никога не свършва, помисли тя.

Представяше си как краят на лентата с удебеленото стоманено ръбче колкото нокът се плъзга все по-надолу и по-надолу в мрака, и частица от съзнанието й закрещя: Какво правиш? Чуваше този глас… ала сякаш нямаше сили да го послуша. Виждаше как сега краят на лентата слиза право надолу, през мазето. Видя го да прониква в канализацията… и в този миг лентата пак подскочи.

Завъртя я отново и тънката, гъвкава лента издаде глух призрачен звън, напомнящ донякъде звъна на голям трион, когато го прегъваш върху коляното си.

Представи си как крайчето опира в дъното на новата, по-широка тръба от печена керамика. Представи си как се огъва… и сега можеше отново да тласка лентата навътре.

Два метра. Два и половина. Три…

И изведнъж лентата побягна през пръстите й самичка, като че нещо долу дърпаше другия край. Не просто дърпаше — тичаше с него. Гледаше прелитащата лента със зяпнала уста, с разширени от ужас очи — да, ужас, но не и изненада. Та нима не го знаеше? Не знаеше ли от самото начало, че ще стане нещо подобно?

Лентата свърши. Точно шест метра.

От канала долетя тихичко кискане, после глух, едва ли не укоризнен шепот:

— Бевърли, Бевърли, Бевърли… не можеш да се бориш с нас… ако опиташ, ще умреш… опиташ ще умреш… ще умреш… Бевърли… Бевърли… Бевърли… ли-ли-ли…

Нещо щракна в металния калъф на рулетката и лентата изведнъж взе да се намотава стремително, по нея се мержелееха прелитащите чертички и цифри. Към края — последните един-два метра — жълтото се преля в гъсто, влажно червено и тя изпищя и захвърли лентата, като че изведнъж се бе превърнала в жива змия.

Нова кръв бликна по чисто бялата порцеланова мивка и бавно се оттече към зейналото око на канала. Хълцайки от натегналия в стомаха й леден страх, Бевърли се приведе да вдигне рулетката. Хвана я с палец и показалец и я отнесе в кухнята. Докато крачеше, от лентата капеше кръв по протрития линолеум на коридора.

Намери сили в мисълта за онова, което би казал баща й — което би направил — ако открие, че му е изпоцапала рулетката с кръв. Естествено, той не можеше да види кръвта, но все пак мисълта помагаше.

Извади един от изпраните парцали — все още топъл като току-що изпечен хляб — и се върна в банята. Преди да почне чистенето, пъхна дебелата гумена тапа в отвора на канала, за да затвори черното око. Кръвта беше прясна и се бършеше лесно. Върна се в коридора, изчисти едрите капки по линолеума, изплакна парцала, изстиска го и го сложи настрани.

Взе нов парцал и избърса с него рулетката. Кръвта беше гъста, лепкава. На две места имаше черни, гъбести съсиреци.

Макар че кръвта покриваше само около два метра, тя избърса цялата лента, за да премахне и най-малката следа от канална слуз. След това прибра рулетката в шкафчето над мивката и понесе двата зацапани парцала към задната врата. Мисис Дойън отново крещеше по Джим. Гласът и кънтеше ясно, почти като камбана в горещия късен следобед.

В задния двор сред утъпканата пръст, бурените и въжетата за пране стърчеше ръждива кофа за изгаряне на боклуци. Бевърли метна парцалите вътре, после седна на стъпалата. Сълзите бликнаха изведнъж, с неподозирана сила, и този път тя не се и опита да ги удържи.

Отпусна ръце на коленете си, захлупи лице в тях и зарида, докато мисис Дойън викаше на Джим да се маха от улицата, да не би да иска да го претрепе някоя кола?