То

Дери:Последна интерлюдия

Преди двадесетина минути Бил намина да ми донесе този бележник — Керъл му го предала, намерила го на една от масите в библиотеката. Боях се, че е попаднал у Радмейкър, но полицейският шеф очевидно не иска да има нищо общо с моите записки.

Заекването на Бил отслабва, но през последните четири дни горкият човек се е състарил поне с четири години. Каза ми, че очаква утре Одра да бъде изписана от Общинската болница (където съм заточен и аз), само за да потегли с частна линейка на север, към Бангорския психиатричен институт. Физически тя е в отлично състояние — има само няколко дребни синини и драскотини, които вече заздравяват. Ала душевно…

— Вдигаш й ръката и тя си остава изпъната — каза Бил. Седеше край прозореца и разсеяно си играеше с бутилка минерална вода. — Просто се рее из въздуха, докато някой не я върне обратно. Има рефлекси, но съвсем бавни. На енцефалограмата личат жестоко потиснати алфа-вълни. Тя е в к-к-кататония, Майк.

— Имам една идея — казах аз. — Не твърдя, че е добра. Ако не ти хареса, кажи си направо.

— Каква?

— Ще ме задържат тук още около седмица. Вместо да пращаш Одра в Бангор, защо не се настаните в моята къща, Бил? Прекарай с нея една седмица. Говори й, нищо че мълчи. Тя… удържа ли се?

— Не — глухо отвърна Бил.

— Можеш ли… нали разбираш, готов ли си да…

— Да я преобличам? — Той се усмихна и усмивката бе толкова болезнена, че за миг трябваше да извърна очи. Така се усмихваше баща ми, когато разказваше за Бъч Бауърс и пилетата. — Да. Мисля, че поне за това ме бива.

— Няма да те съветвам да не се самообвиняваш, защото явно няма да ме послушаш — казах аз, — но те моля да си спомниш как сам твърдеше, че почти всичко е било предопределено. Може би и Одра е трябвало да изиграе своята роля.

— Просто трябваше да си затварям ч-ч-човката.

Понякога е по добре да се премълчи — и аз премълчах.

— Добре — каза той най-сетне. — Ако наистина предлагаш…

— Даже настоявам. Ключовете ми трябва да са някъде долу в приемната. В камерата на хладилника ще намериш два бифтека. Може и това да е било предопределено.

— Тя приема предимно течни храни и нъ-нъ-напитки.

— Добре де — продължих аз, като се борех да удържа усмивката, — може пък и да имате повод за празнуване. В килера на горната лавица има бутилка вино. „Мондави“. Домашно, но много добро.

Той пристъпи напред и ми стисна ръката.

— Благодаря, Майк.

— Няма защо, Шеф Бил.

Той пусна ръката ми.

— Тази сутрин Ричи отлетя за Калифорния.

Аз кимнах.

— Как мислиш, дали ще се обажда?

— С-сигурно. Поне за известно време. Но… — Той ме изгледа втренчено. — Мисля, че ще се повтори.

— Забравата ли?

— Да. Всъщност даже мисля, че вече е започнала. Засега само с дреболии. Подробности. Но ще се разширява.

— Може би така е най-добре.

— Може би. — Той погледна през прозореца, продължавайки да си играе с шишето газирана вода. Знаех, че навярно мисли за жена си, тъй изцъклена, безмълвна, прекрасна и податлива. Кататония. Някъде се затръшна врата. Той въздъхна. — Може и да е най-добре.

— Ами Бен? Бевърли?

Той пак ме погледна и се усмихна лекичко.

— Бен я покани да му гостува в Небраска и тя прие, поне за известно време. Чу ли за нейната приятелка в Чикаго?

Кимнах. Бевърли беше споделила с Бен, а той пък ми разказа вчера. Меко казано (дори прекалено меко казано) тя малко е поразкрасила пред нас образа на своя прекрасен, фантастичен съпруг Том. През последните четири-пет години прекрасният, фантастичен Том я е държал в емоционални, духовни, а понякога и физически окови. Прекрасният, фантастичен Том се добрал дотук, след като изтръгнал необходимата информация от нейната единствена приятелка с жесток побой.

— Тя ми каза, че смята след две-три седмици да се върне в Чикаго и да подаде молба за издирването му. На Том, искам да кажа.

— Добра идея — кимнах аз. — Никой няма да го открие там долу.

И Еди също, бих могъл да добавя, но премълчах.

— Да, навярно — съгласи се Бил. — Бас държа, че Бен ще я придружи в Чикаго. И искаш ли да ти кажа още нещо? Нещо съвсем смахнато.

— Какво?

— Мисля, че тя вече не помни какво се е случило с Том.

Аз го гледах мълчаливо.

— Забравила е или скоро ще забрави — продължаваше Бил. — Аз пък вече не помня как изглеждаше вратичката. Вра-хха-атичката към леговището на То. Опитвам да мисля за нея и става нещо съвършено шантаво — в главата ми и-ххи-зниква мост, по който крачат к-к-козленца. От оная приказка, „Трите сърдити козлета“. Шантава работа, нали?

— Рано или късно ще проследят пътя на Том Рогън до Дери — казах аз. — Трябва да е оставил хе-е-ей такава диря. Кола под наем, самолетни билети…

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Бил и запали цигара. — Мисля, че може да е платил самолетния билет в брой и да се е представил с фалшиво име. А тук може да е закупил евтина кола или да е откраднал някоя.

— Защо?

— Е, хайде сега — рече Бил. — Да не мислиш, че е минал толкова път само за да я напляска по дупето?

Дълго мълчахме и се гледахме. Накрая Бил стана.

— Слушай, Майк…

— Чат съм — казах аз. — Трябва да вдигаш гълъбите.

Този път той се разсмя от сърце и когато се поуспокои, каза:

— Благодаря ти за къщата, Майк.

— Не гарантирам, че ще е от полза. Доколкото знам, къщата няма целебни свойства.

— Е, добре… пак ще се видим. — И изведнъж той направи нещо странно, но чудесно. Целуна ме по бузата. — Бог да те благослови, Майк. Ще наминавам да те видя.

— Нещата може и да се оправят, Бил — казах аз. — Не губи надежда. Може да се оправят.

Той се усмихна и кимна, но мисля, че в главите ни се въртеше една и съща дума: кататония.

Днес Бен и Бевърли наминаха да се сбогуват. Няма да летят със самолет — Бен е наел от агенция „Херц“ огромен Кадилак и смятат да пътуват без да бързат. Когато се поглеждат, в очите им припламва нещо и бих се обзаложил на цялата си пенсионна осигуровка, че ако още не спят заедно, ще го сторят още преди да са стигнали до Небраска.

Бевърли ме прегърна, заръча да оздравявам по-бързо и се разплака.

Бен също ме прегърна и запита за трети или четвърти път дали ще им пиша. Обещах и наистина смятам да им пиша… поне за известно време. Защото този път и аз не съм пощаден.

Забравям.

Както каза Бил, засега ми се губят само дреболии, подробности. Но имам чувството, че забравата ще се разшири. Може би след месец или след година единствено този бележник ще ми напомня какво се е случило в Дери. Допускам, че може самите думи да избледнеят, докато накрая бележникът остане също тъй чист, както през онзи далечен ден, когато го купих от щанда за канцеларски материали в универмага. Мисълта е ужасна и под трезвите слънчеви лъчи изглежда направо смахната… но знаете ли, в безсънните нощни часове тя ми се струва съвършено логична.

Тази забрава… очакването й ме изпълва с паника, но ми носи и подличко облекчение. Защото е най-сигурното доказателство, че този път наистина сме убили То; че вече не е необходим пазач, който да бди в очакване на новия цикъл.

Бил се обади да съобщи, че са се настанили у дома. Състоянието на Одра е без изменения.

— Винаги ще те помня — така ми каза Бевърли, миг преди двамата с Бен да излязат от стаята.

Но мисля, че в очите й прочетох друго.

Интересна вест на първа страница в днешния брой на „Дери нюз“. Заглавието гласи: СЛЕД БУРЯТА ХЕНЛИ ИЗОСТАВЯ СТРОИТЕЛНИТЕ ПРОЕКТИ. Става дума за Тим Хенли, мултимилионер и предприемач, който изневиделица дотърча в Дери към края на шейсетте години — именно Хенли и Зитнър организираха финансовата групировка за строежа на търговската зона (която според друга бележка на първа страница скоро ще бъде обявена за неспасяема). Тим Хенли гореше от желание да види Дери голям и процъфтяващ град. Вярно, зад това желание се криеха финансови интереси, но имаше и още нещо: той искрено бе обикнал градчето. Внезапният отказ от строителните планове ми подсказва няколко неща. Най-очевидното е, че любовта му към Дери започва да охладнява. Не изключвам и възможността да го дебне разорение след опустошаването на търговската зона.

Но освен това статията подсказва, че Хенли не е сам; други сегашни и бъдещи инвеститори могат да преосмислят плановете си за капиталовложения в Дери. Разбира се, Ал Зитнър вече няма грижи — Господ го пенсионира едновременно с рухването на центъра. Но другите, които мислят като Хенли, са изправени пред труден избор — как се възстановява градски район, потънал наполовина под водата?

Мисля, че може би след дълго и неестествено жизнено съществуване Дери най-сетне умира… като мухоморка, чийто разцвет е дошъл и отминал.

Следобед се обадих на Бил Денброу. Състоянието на Одра остава без изменения.

Преди час проведох още един разговор — с Ричи Тозиър в Калифорния. Отговори ми телефонният секретар, а отнейде долиташе и песен на „Кридънс клиъруотър ривайвъл“. От тия машинарии винаги се панирам. Казах си името и адреса, поколебах се малко и добавих, че се надявам отново да носи контактни лещи без проблеми. Канех се да оставя слушалката, когато Ричи грабна телефона и викна:

— Мики! Как си, мой човек?

Гласът му беше сърдечен и радостен… но личеше, че е объркан. Сякаш го бях спипал по бели гащи.

— Здрасти, Ричи — казах аз. — Оправям се.

— Добре. Боли ли те още?

— Малко. Вече минава. Обаче сърбежът не се трае. Чакам с нетърпение да ми смъкнат превръзките от ребрата. Между другото, тая песен на „Кридънс“ много ми хареса.

Ричи се разсмя.

— Дрън-дрън. Това не са „Кридънс“, а „Момичета за рокендрол“ от новия албум на Фогърти „Център нападател“. Не си ли го чувал?

— Ъ-ъ.

— Трябва да си го купиш, страхотен е. Направо като… — той се запъна и довърши: — Направо като едно време.

— Непременно — казах аз и сигурно наистина ще го купя. Винаги съм харесвал Джон Фогърти. „Зелената река“ е любимият ми хит на „Кридънс“. Прибери се у дома — така пеят накрая, точно преди песента да заглъхне.

— Ами Бил как е?

— Двамата с Одра ми пазят къщата докато лежа тук.

— Добре. Много добре. — Той помълча. — Искаш ли да чуеш нещо адски странно, Мики?

— Хайде де — казах аз. Вече подозирах какво ще чуя.

— Ами… седях си тук в кабинета, прослушвах новите хитове, редактирах разни реклами и четях докладни записки… натрупали са се цели планини и през идния месец май ще трябва да бачкам по двайсет и пет часа в денонощие. Бях включил телефонния секретар, обаче засилих звука, та да отговарям на който трябва, а пък тъпаците да си дрънкат както щат. И те оставих да разговаряш с автомата толкова дълго, защото…

— … защото отначало изобщо си нямал представа кой се обажда.

— Божичко, точно така! Откъде разбра?

— Защото отново забравяме. Този път всички.

— Мики, сигурен ли си?

— Как беше фамилията на Стан? — запитах аз.

Отсреща настана мълчание — дълго мълчание. Чувах как глух женски глас долита от Омаха… а може би от Рутвен, щат Аризона, или Флинт, щат Мичиган. Чувах го едва-едва, като гласа на космически пътешественик, който напуска слънчевата система с последната степен на догаряща ракета — благодаря и сбогом.

После Ричи изрече неуверено:

— Мисля, че беше Ъндърууд, ама това не е еврейска фамилия, нали?

— Юрис беше.

— Юрис! — провикна се Ричи и в гласа му звучаха едновременно облекчение и тревога. — Господи, ужасно мразя нещо да ми се върти на езика, а пък да не мога да се сетя. Случи ли се някъде да вземат да играят на думи или на филми, веднага казвам: „Прощавайте, ама пак ме прихваща хроничната диария, тъй че може ли да си вървя?“ Обаче ти помниш, Мики. Както преди.

— Не. Открих го в бележника си.

Той пак замълча. После каза:

— Не го ли помнеше?

— Не.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Значи този път наистина е свършило — каза той и усетих в гласа му неописуемо облекчение.

— Да, така мисля.

Отново настана онова странно междуградско мълчание — в него усещах хилядите километри между Мейн и Калифорния. Навярно двамата мислехме за едно и също: да, свърши, и след шест седмици или шест месеца ще се забравим. Свърши и не ни струва почти нищо освен живота на Стан и Еди. Знаете ли, че почти съм ги забравил? Колкото и ужасно да звучи, почти съм забравил Стан и Еди. От астма ли страдаше Еди, или от хронична мигрена? Да пукна ако знам, обаче май беше мигрена. Ще питам Бил. Той сигурно помни.

— Добре де, предай много поздрави на Бил и оная хубавица, жена му — каза Ричи със зле изиграно веселие.

— Непременно, Ричи.

Затворих очи и разтърках чело. Той помнеше, че жената на Бил е в Дери… но не се сещаше нито за името й, нито какво е станало с нея.

— И ако ти се случи да дойдеш към Лос Анджилис, знаеш ми номера. Ще се съберем да му теглим едно гуляйче.

— Непременно. — В очите ми напираха горещи сълзи. — Същото се отнася и за теб, ако случайно наминеш насам.

— Мики?

— Тук.

— Обичам те, мой човек.

— Взаимно.

— Добре. Вдигни палеца.

— Бибип, Ричи.

Той се разсмя.

— Добре де, добре. Пъхни си го в ухото, Майк. Чуеш ли, м’че, в ухото рекох.

Той затвори телефона и аз сторих същото. После се облегнах на възглавниците, затворих очи и дълго не ги отварях.

Загинал е полицейският шеф Андрю Радмейкър, който в края на шейсетте години зае мястото на Бортън. Произшествието е странно и неволно го свързвам с онова, което ставаше в Дери… до неотдавна.

Общата сграда на съда и полицията се намира съвсем близо до пропадналата зона и макар да изглежда запазена, сътресенията — или пороят — трябва да са предизвикали незабелязани увреждания.

Вестникът съобщава, че снощи Радмейкър останал да работи до късно в кабинета си, както правел всяка вечер след урагана и наводнението. Този кабинет някога се намираше на третия етаж, но отдавна е прехвърлен на петия, точно под таванското помещение, където се трупат стари архиви и всевъзможни вехтории. Сред вехториите бил и скитническият стол, който вече описах на предишните страници. Направен е от желязо и тежи над двеста килограма. По време на пороя зданието е глътнало доста вода и това трябва да е нарушило стабилността на таванския етаж (поне така пише във вестника). Каквато и да е причината, скитническият стол пропаднал право над бюрото, където полицейският шеф четял справки за щетите от бедствието. Радмейкър загинал на място. Полицаят Брус Андийн нахълтал в кабинета и го видял да лежи с химикалка в ръка сред останките от разбитото бюро.

Пак разговарях по телефона с Бил. Каза, че Одра вече приемала и по-солидна храна, но иначе нямало никакви изменения. Попитах го от какво страдаше Еди — астма или мигрена.

— Астма — веднага отвърна той. — Не помниш ли инхалатора?

— Естествено — казах аз и си спомних. Но едва след като Бил ми каза.

— Майк?

— Да?

— Как му беше фамилията?

Бележникът ми лежеше на нощното шкафче, но не посегнах натам.

— Не се сещам.

— Беше нещо като Керкорян — отчаяно изрече Бил, — но звучеше малко по-другояче. Ти обаче го имаш записано, нали?

— Да — казах аз.

— Слава Богу.

— Имаш ли някакви идеи за Одра?

— Имам една — каза той, — но е толкова безумна, че не искам да я обсъждам.

— Сигурен ли си?

— Аха.

— Добре тогава.

— Майк, страшно е, нали? Да забравяш така…

— Да — казах аз.

Наистина е страшно.

През юли в Дери трябваше да бъде направена първата копка за местния филиал на заводите „Рейтеон“, но в последния момент компанията е решила да се пренасочи към Уотървил. Уводната статия на „Дери нюз“ изразява дълбока печал… а ако правилно чета между редовете — и малко страх.

Мисля, че се досещам каква е идеята на Бил. Ще трябва да действува бързо, преди да са се изпарили последните остатъци от старата магия. Ако изобщо ги има.

В крайна сметка изглежда, че мислите ми отпреди три дни не са били чак толкова смахнати. Имената и адресите в бележника избледняват. Разликата в цвета на мастилото е толкова очебийна, сякаш са писани петдесет или седемдесет и пет години преди тези редове. Това е станало през последните четири-пет дни. Убеден съм, че до септември имената им ще изчезнат окончателно.

Навярно бих могъл да ги съхраня; бих могъл просто да ги преписвам отново и отново. Но съм убеден, че всеки нов запис ще избледнява на свой ред и скоро цялата работа ще се превърне в безсмислено занимание — като да напишеш петстотин пъти „Няма да стрелям по другарчетата си с дъвкана хартия“. Ще пиша някакви непознати имена заради нещо отдавна забравено.

Да става каквото ще става.

Бил, не губи време… но внимавай!

Събудих се посред нощ от някакъв страшен кошмар, но не си спомнях какъв точно е бил. Обзе ме паника, не можех да дишам. Посегнах към звънеца… и не посмях да го натисна. Мярна ми се ужасно видение — как в стаята влиза Марк Ламоника със спринцовката… или Хенри Бауърс с автоматичния нож.

Грабнах бележника и позвъних на Бен Ханском в Небраска… адресът и номерът са избледнели още повече, но засега се разчитат. Обаче ядец. Телефонен запис ми съобщи от името на компанията, че номерът е анулиран.

Дебел ли беше Бен, или куц?

Лежах буден до разсъмване.

Казват, че утре ще ме изпишат.

Съобщих по телефона на Бил — навярно всъщност исках да го предупредя, че времето му изтича неумолимо. Бил е единственият, когото си спомням ясно. Убеден съм, че той пък помни ясно единствено мене. Навярно защото двамата все още сме тук, в Дери.

— Добре — каза той. — До утре ще ти се махнем от главата.

— Още ли държиш на онази идея?

— Да. Май вече е време да опитам.

— Внимавай.

Той се разсмя и изрече нещо, което едновременно разбирам и не разбирам:

— На скъ-ххъ-ейтборд не можеш да внимаваш, мой ч-ч-човек.

— Как ще разбера дали е излязло нещо, Бил?

— Ще разбереш — каза той и затвори телефона.

Сърцето ми е с теб, Бил, каквото и да се случи. Сърцето ми е с всички тях и мисля, че даже да се забравим, пак ще се срещаме насън.

Вече почти приключвам този дневник — и предполагам, че завинаги ще си остане само дневник, че извън тия страници няма място за старите скандали и нелепости на Дери. Не възразявам; мисля, че когато утре ме изпишат, може би най-сетне ще дойде време да се позамисля за нов живот… макар да нямам ни най-малка представа какъв ли ще е той.

Знайте, момчета, обичах ви.

Толкова много ви обичах.