Съветът на злото

Обратно в действителността

Оранжевото слънце стоеше на хоризонта като презряла кайсия. Огромно на фона на пустинята, то потъна зад пясъчните дюни на Обединените арабски емирства и на още по-далечната Саудитска Арабия. Базилиск не съзерцаваше небесното шоу, а извисяващата се петролна сонда, която стоеше в спокойните води на Персийския залив. От комина излизаше огнена струя — гореше отпадната газ и служеше за светлинен сигнал.

Базилиск прелетя ниско над водата. Трябваше да се приближи до платформата крадешком, тъй като въоръжени кораби постоянно патрулираха във водите за пирати и терористи. На този етап от операцията той не искаше да възникнат никакви проблеми и затова сам беше поел вероятно най-опасната част от плана. Ако Доктор Темпест го беше предал, то Блюстителите биха нападнали именно тук. Единственото, което Хънтър трябваше да направи, беше да плати на руската връзка и да се върне в базата с бойната глава. Това си беше почти като да отиде до магазина за сладки.

Видя пред себе си площадката за хеликоптери, която се подаваше отстрани на сондата. Спусна се близо до масивните стоманени подпори на конструкцията, след което се издигна вертикално и се приближи към площадката за кацане отдолу.

Рубен Карлис беше холандски учен, специалист по дълбоко сондиране. Той беше планирал и водил много успешни операции за големи петролни компании по света и имаше репутацията на човек, който можеше да дълбае във всичко. С него се беше свързал мистериозен човек, който беше склонил да плати неприлично голяма сума за услугите му с единственото условие да запази съществото на работата в тайна. За него това не беше проблем — повечето си сделки на Рубен сключваше под булото на секретността. Сондирането за петрол и газ беше безскрупулен бизнес за милиарди долари.

Той крачеше напрегнато напред-назад до затворената врата на асансьора, който водеше към основните платформи на петролната сонда. Жегата беше задушаваща и той беше само по риза с къс ръкав и бермуди, които стигаха до кокалестите му колене. Беше притиснал кожена чанта към гърдите си и наблюдаваше небето. Не виждаше никаква следа от хеликоптера, който трябваше да го вземе. Той сведе поглед и с изумление установи, че Базилиск се издигаше от едната страна на сондата като ангел на смъртта със скръстени ръце и веещо се наметало. Здрачът затъмняваше още повече силуета му и единственото, което Рубен видя, беше чифт светещи, електриковосини очи.

Логическият ум на Рубен се мъчеше да проумее как мъжът пред него очевидно летеше. Не ставаше дума за някакви жици, а пък човешкото летене просто не беше възможно. Навярно беше някаква сложна оптическа илюзия. Но за какво му беше всичко това?

— Рубен Карлис, ела с мен!

Рубен се огледа объркано. Къде трябваше да ходи? Моментално стана подозрителен дали не беше някаква клопка.

— Първо възнаграждението ми.

— Преведено е директно в швейцарската ти банкова сметка според инструкциите. Ако трябва, провери, но побързай.

Рубен не изпускаше нито за миг от поглед фигурата, която се носеше по невъзможен начин във въздуха около площадката за кацане. Протегна се към чантата си и извади мобилния си телефон. Набра един от запаметените номера, насочен към автоматизираната система на банката. Вкара номера на банковата си сметка и паролата и един механичен глас потвърди, че балансът по сметката му се е увеличил значително. Той затвори и се обърна към Базилиск с преоткрито уважение.

— Значи имаме законна сделка! Благодаря. Как ще пътуваме?

Хор от мощни звуци клик-клак привлече вниманието им. Той беше произведен от зареждането на двайсет далекобойни пушки. Рояк от червени точки обсипа Базилиск — мерниците с лазерно насочване на Блюстителите, които се материализираха около площадката за кацане. Петима от тях бяха заели позиции със снайпери върху мостика на сондата, която се извисяваше над тях.

Ръцете на Рубен се вдигнаха рязко нагоре и той се огледа с ужас.

— Не стреляйте! Не стреляйте! Нямах представа кой е той?

На площадката проехтя глас по усилвател.

— Базилиск, слез на платформата и сложи ръце на тила!

Базилиск беше заобграден. Той падна на колене. Блюстителите, облечени от глава до пети в черно, пристъпиха по-наблизо, без да отместват оръжията си от мишената.

— Всичко приключи, Базилиск — изръмжа мускулест китаец с черни сержантски нашивки на ръкава си. — Предадоха те собствените ти хора. Това сигурно трябва да е първият път, когато Съветът ни се обажда с добри новини. Трябва да си направил нещо наистина безумно, че да ги ядосаш. Остров Диабло те очаква. Една приветлива и удобна килия само теб!

Базилиск наведе глава и видя Рубен, който се оглеждаше наоколо като животно в капан.

— Най-добре залегни на платформата — прошепна му Базилиск. Рубен го погледна въпросително. — Направи го… Веднага!

Ужасът от случващото се беше накарал краката на Рубен да омекнат, така че не му беше трудно да се строполи по лице. В момента, в който беше на земята, Базилиск се хвърли към краката му.

— Днес, господа, няма да дойда с вас. Имам друг ангажимент.

Както беше предположил, Блюстителите се поколебаха дали да стрелят. Бяха в кръг около него и рискуваха да застрелят колегите си отсреща.

— Застреляйте го! — извика сержантът, а Базилиск разпери ръце.

Снайперистите първи откриха огън. Куршумите минаваха право през злодея, сякаш беше фантом и отскачаха от площадката. Блюстителите около него се прицелиха внимателно и стреляха. Изстрелите отново минаха през него, без да го наранят. Един от куршумите на войниците закачи ръката на колегата му отсреща и бликна кръв.

От тялото на Базилиск изригна ослепителна светлина и кожата му се напука, сякаш беше от гипс. Войниците закриха очи. Рубен покри главата си с две ръце…

Базилиск експлодира.

В различни посоки се разхвърчаха стрелички, които уцелиха всички Блюстители. Те се врязаха в краката на някои от тях и ги повалиха на платформата в агония, преди отровата на върховете им да подейства. Други се олюляха на ръба и паднаха от трийсет метра височина в залива. Стреличките уцелиха дори снайперистите, които бяха високо на мостика и те се сгромолясаха с тъп звук върху платформата.

Всичко приключи за секунди.

Рубен надникна изпод ръцете си. Всички около него бяха покосени. Чу стенания, но беше убеден, че повечето са мъртви.

Базилиск политна от скривалището си под площадката и се приземи на платформата със силно тупване.

Вдигна някакво малко, кръгло устройство, което лежеше пред Рубен. Натисна един бутон и във въздуха се появи призрачен негов триизмерен образ, който веднага изчезна.

— Холографска примамка — каза Базилиск с нотка на гордост. — Не е зле, а?

Беше се скрил под площадката и беше оставил образа да заеме мястото му, в случай че бъде предаден. Беше предвидлив ход. Щеше да се разправи с Темпест съвсем скоро, но в момента имаше по-важни планове.

Гласът на Рубен потрепери.

— Ти… ги уби?

— Имаха лош ден. Стрелички с отровни върхове. Щях да им сложа експлозиви, но цялата петролна платформа щеше да се взриви до небето. Това щеше да привлече твърде много внимание.

Рубен усети силно стискане около китката и беше изправен на крака.

— Беше ти платено за услугите. Те започват сега. Тръгваме!

Рубен все още беше объркан. Огледа се за приближаващ хеликоптер.

— Как?

— Ще се телепортираме. Чувството е много неприятно — подхвърли Базилиск с весела нотка.

Цялото тяло на Джейк се напрегна и той се обърна. Големия Тони вече беше вдигнал ръце във въздуха и трепереше едновременно от студ и страх. Млад мъж малко над двайсет, с бледо лице и мастиленочерна коса, ги гледаше невъзмутимо. Видът му беше непознат, но гласът на Хамелеон не можеше да бъде сбъркан.

— Не можа ли де си избереш не толкова грозно лице? — попита Джейк с по-твърд глас, отколкото го усещаше.

— Какъв си шегаджия, Хънтър. А като си помисля, че майка ти те намира за чаровен.

— Майка ми? Само да си…

— Не си в позиция да ме заплашваш. Посетих семейството ти. О, не се безпокой, те са много добре. Всъщност те са по-добре сега, когато нямат безразсъден, арогантен син, за когото да се притесняват.

Джейк си прехапа езика. Въвличането на родителите в спора беше стара психологическа игра от училищните дворове, която винаги дразнеше децата. Знаеше, че не трябваше да вярва на нито една негова дума.

— Как ме проследи?

— Заради теб, Съвета на злото и тази атомна бомба съм доста зает. Жалко, че не ми присъждат въздушни километри. По следите съм на бойната глава от доста време и в момента, в който един информатор ни каза, че Базилиск планира голяма експлозия… е, знаех откъде можеше да купи бомба за тази цел. Затова дойдох право тук, след като се измъкнах от локвата кръв и стъклата, в които ти ме остави в училището. Да знаеш, че не си единственият, който може да се телепортира.

Огромният руски гард, който чакаше търпеливо пред лимузината, се обърна и раздразнено се сопна на Джейк.

— По-бързо, взимай си пакета.

Джейк се намръщи.

— Той не те вижда?

— Нито пък ме чува. Още едно от многобройните ми умения. Опасявам се, че играта приключи. Ще те отведа.

— Къде? В затвор за суперзлодеи ли?

— Не си ли чувал за затвора на остров Диабло?

Джейк явно беше погледнал неразбиращо, защото Хамелеон се озъби като хищник.

— Явно не си! Може би Базилиск е пропуснал да спомене това, както и много други важни неща. Е, тогава, те очаква изненада. Не дават снизходителни присъди на такива като теб.

— Той ме принуди да дойда с него! — изциври Големия Тони.

Идеята за затвор не беше хрумвала на Джейк. Не се беше замислял за последствията от действията си. Въпреки че и преди беше загазвал, никога не си беше представял затвора като последствие и най-вече сега, когато беше суперзлодей. Дори когато се забърка в отвличането, никога не му мина през ума какво можеше да му се случи, ако го хванат. Повече от всичко се притесняваше какво ще каже Базилиск.

При положение че имаше суперсили, той знаеше със сигурност, че няма да прекара и миг в килия. Не се поколеба. Грабна раницата от багажника и полетя — изстреля се към буреносните облаци с такава скорост, че дори не успя да зърне изражението на Хамелеон.

При тази скорост усещаше снежинките като камъни върху лицето си, но тежестта на раницата го забавяше. Плътният ядрен материал беше далеч по-тежък от тялото на украинеца, когато трябваше да го качи на покрива.

За миг си помисли дали беше редно да изостави Големия Тони, но пък така нареченият му приятел бързо се беше отрекъл от него в пристъп на страх. Коравосърдечието обаче надделя и Джейк бързо забрави за него. Всъщност, скоростта, с която тримата му единствени приятели го бяха предали, съблазнени от пари или застрашени от опасност, го беше изненадала.

Още по-зле — единственият, който не го беше предал, беше безскрупулният суперзлодей Базилиск. Само го беше лъгал.

Покрай Джейк премина огнена струя. Той се завъртя и нахлузи презрамките на раницата на двете си ръце, след което се осмели да погледне надолу. Усети замайване от въртенето на земята. Видя Големия Тони, който зяпаше нагоре към него. Хамелеон вече летеше по петите му и беше преминал половината разстояние до него. Супергероят изстреля още един огнен сноп от протегната си нагоре ръка, но той се разпръсна.

Колкото повече се издигаше Джейк с допълнителната тежест, толкова по-бавно се движеше. Значи преследването с Хамелеон в облаците не беше добър избор. Ето защо Джейк се наклони рязко към земята и се насочи към река Москва. Маневрата обърка преследвача му. Той го последва с голям завой, което помогна на Джейк да увеличи преднината си.

Понесе се ниско над реката и беше благодарен за снежния воал и здрача, който беше надвиснал над водата. Надяваше се никой по реката да не го види — не му трябваше полицейска гонитба като капак на всичко останало. Увеличи скоростта си само като се протегна напред. Сега се движеше толкова бързо, че като взе завоя на реката, заприлича по-скоро на някоя от игрите с автомобилна надпревара. Бързият поглед назад му разкри, че Хамелеон го настигаше бавно. И двамата бяха толкова ниско над водата, че въздухът след тях образуваше диря като от моторница по повърхността й.

Джейк се промуши между корабите и мина под един мост. Имаше странното усещане, че силите му за телепортиране са почти заредени отново. Трябваше да издържи още няколко секунди. Премина през тесен S-образен завой. Когато излезе от острата извивка, пред погледа му се изпречи огромен товарен кораб. Джейк се стегна и се хвърли с всички сили настрани, но едва успя да се измъкне във въздуха. Размина се с корпуса на кораба на милиметър, но беше толкова близо, че катарамата на колана му остърга кораба от едната страна и се разхвърчаха искри. Джейк усети топлината от триенето близо до корема си.

Беше избягал от преследвача си, но знаеше, че е въпрос на време Хамелеон да се появи отново. Съжаляваше, че не беше свалил някоя и друга подводна сила, за да избегне преследването.

Реката отново зави рязко наляво и се шмугна под още един мост. Докато се приготвяше да се телепортира, представяйки си подземния хангар на Базилиск, той внезапно усети някаква тежест да тегли крака му и скоростта му намаля.

— Не толкова бързо, Хънтър! Ако ти тръгнеш и аз идвам!

Джейк не можеше да се телепортира заедно с героя, който го държеше, защото така щеше да го отведе право в тайната главна квартира. Всъщност откъде Хамелеон знаеше, че възнамерява да се телепортира. Да не владееше телепатия?

— Предай се, Хънтър — каза Хамелеон. — Няма да те пусна!

Джейк стовари петата на другия си крак върху пръстите на врага, но сякаш удари върху гума. Хамелеон дори не трепна.

Появи се нов мост, с натоварен трафик и на Джейк му хрумна идея. Смени посоката. Хамелеон се опита да хване Джейк по-здраво с другата си ръка. Героят беше дотолкова решен да се задържи за Джейк, че не забеляза колко рязко бяха слезли надолу.

Джейк профуча над моста с висящия зад него Хамелеон, който едва не се размаза в парапета. Хамелеон въздъхна с облекчение, което бързо се превърна в изумление, когато осъзна, че Джейк летеше ниско над движението по моста. Хамелеон чу настойчивия клаксон на един камион и се обърна точно на време, за да види, как огромното превозно средство с осемнайсет колела го поглъща.

Джейк усети, че Хамелеон разхлаби хватката си и в същия миг чу ужасяващ шум от разбити стъкла. Хамелеон се блъсна в камиона като буболечка. Джейк не забелязваше и следа от героя, само порой от стъкла, посипващи превозните средства от двете страни. Камионът удари спирачки със свистене на сгъстен въздух и стържещия шум на горящи гуми. Пешеходците на моста видяха огромното возило, което застана напречно на десетина коли, а ремаркето му се изви под остър ъгъл.

За щастие вниманието на хората беше приковано към катастрофата и не поглеждаха нагоре. Никой не забеляза, как Джейк се изстреля директно към облаците. Суматохата от трафика и автомобилните клаксони заглуши лекия пукот, когато Джейк се телепортира — без приятелите си, но с атомна бойна глава.

Хангарът беше слабо осветен, когато Джейк се появи. Той се олюля на разтрепераните си крака и внимателно постави раницата на работната маса, за да не я изпусне. Беше убеден, че бомбата нямаше да се детонира от най-малкото почукване, но не знаеше как ще реагира след телепортиране от над десет хиляди километра.

Джейк почака гаденето да отмине и се запъти към коридора, водещ към командния център. Чувстваше се уморен и раздразнен, когато си спомни думите на Хамелеон. Суперглупакът беше говорил с родителите му и Джейк не можеше да се отърси от мисълта, че Хамелеон им беше направил нещо лошо.

Като приближи към командния център, той осъзна, че обичайният шум от оперативната дейност не се чува. Все пак той успя да долови слабо гласа на Базилиск.

Обзет от любопитство, Джейк се промъкна по коридора и замръзна, когато вратата автоматично се отвори. Базилиск стоеше с гръб към него и явно не беше чул отварянето на вратата. На екрана имаше осем отделни изображения и от всяко надничаше различна личност. Джейк виждаше екраните под ъгъл и затова чертите им бяха размити. Все пак забеляза сбирката от странни физиономии. Беше ясно, че които и да бяха на екрана, не бяха доволни от Базилиск, който нервно се местеше от крак на крак. Джейк влезе на пръсти в помещението и се скри под близкото бюро.

— Съветът те предупреди, че това не е препоръчително, Базилиск — избоботи мрачният глас на една от фигурите. — Не че твоето мнение вече има значение. И не съм съгласен. Хънтър надмина твоите предвиждания.

Джейк подскочи, когато споменаха името му. Кои бяха тези хора и защо говореха за него?

— Не си получил одобрение да наемаш помощници! Още повече него! Това е пряко нарушение на правилата на Съвета, а ти продължаваш да просвещаваш момчето!

— Аз вече не съм член на Съвета! Напуснах заради глупавите ви правила!

— Ние те изхвърлихме! Събрали сме достатъчно информация за твоите дейности, за да обосновем нашата намеса.

Базилиск се озъби.

— А, да. Изпратили сте метереологчето да ви свърши работата. Е, провалихте се, а аз ще се разправям с Темпест, щом приключа с всички вас.

— Напразни заплахи! А и Темпест ни свърши добра работа. Докато разговаряме тук, той е на среща за връщането му под крилото на Съвета. Ти си съвсем сам!

— Мога да ви унищожа всичките. Спестете ми времето.

Хор от писъци се разнесе от панела на стената. Джейк чу думите „наглост“ и „предател“. Базилиск се разхили, развеселен от реакцията.

— Всички до последния сте страхливци. И се чудите защо се отделих.

— Ние те изхвърлихме! — напомни му женски глас.

— Не, напуснах, преди да успеете да ме изхвърлите.

Джейк се намръщи. Спомни си пояснението на Базилиск, че Съветът е управително тяло, чиято цел е да контролира злодеите. Значи Базилиск вече не беше член? Дали беше извън закона? Джейк се опита да проумее идеята за престъпник, който нарушава собствените престъпни правила. Черно-бялата представа на Джейк за света би го определила или като един от добрите, или като най-лошия престъпник от цялото сборище. Но през последната седмица беше разбрал, че подобни крайни мнения не означават нищо. Истината винаги беше нещо доста сложно.

Джейк не се смяташе за зъл човек, но пък току-що беше закупил атомна бомба, и то, както предполагаше, от руската мафия. Изведнъж случайното подпалване на класната стая му се стори като дребно хулиганство.

— Правилата ви са остарели! — размаха юмрук към екрана Базилиск. — Нямате представа какъв потенциал има това момче! Много повече, отколкото може да измери един прост, диагностичен онлайн тест.

Настана минута мълчание, през което време фигурите от екрана си мърмореха помежду си. Единствените думи, което Джейк долови, бяха „аномалия“, „генетично съответствие“ и „опорочаване на базата данни“. Изобщо не разбираше за какво става дума. Женският глас се обади отново.

— Докато провеждаме по-нататъшно разследване на ситуацията, не трябва да се възползваш от него и трябва да ни се предадеш.

— Не — извика Базилиск. — Задействани са планове, които дори вие не можете да спрете!

— Заговорът ти е твърде краен, Базилиск — обади се нов гъргорещ глас. — Сметките ти са криви и поставяш света в недопустима опасност. Рискуваш да унищожиш живота ни, а по този начин и собствените си съюзници!

Джейк видя, как Базилиск сви юмруци и раменете му се повдигнаха от гняв.

— Вие не сте ми никакви съюзници! Съветът е архаичен и отслабва все повече!

Джейк се замисли, че ако планът на Базилиск беше наистина толкова ненормален, че да заличи живота на земята, то той по съществото си беше самоубийствена мисия. Следователно и Базилиск, и Джейк щяха да умрат.

И семейството ми… и Лорна, добави тънък глас дълбоко в съзнанието му — гласът на съвестта, който не беше чувал от много дълго време. Той взе решение да си отиде вкъщи и да ги види веднага щом говори с Базилиск.

Гласът на Базилиск се извиси, изпълнен с ярост.

— Расте ново поколение, което ще види края ви! И аз ще поведа тази революция! — той натисна един бутон на контролния панел и всички екрани угаснаха.

Джейк се напъха още по-навътре под бюрото и се надяваше, че не са го видели да подслушва. Базилиск се завъртя на пети и се отправи към кабинета отстрани. Едва когато вратата се затвори, Джейк изпусна дълбоко въздух.

Осъзнаваше, че е загазил много и разбираше, че единственото правилно нещо беше да предаде Базилиск на властите. Но кога Джейк Хънтър беше вършил нещо правилно? А и сега той беше въвлечен в цялата тази лудост. Нямаше начин сам да се откаже от цялата работа.

Той излезе изпод бюрото и седна на един въртящ се стол. Очите му натежаха и той ги затвори. Подпря глава на ръцете си и се размисли върху последните събития.

Базилиск се беше опълчил директно срещу Съвета. Беше казал, че те скоро ще изчезнат и сега Джейк си спомни уродливия Доктор Темпест да казва, че всъщност е било за добро, че Базилиск се беше отцепил. Джейк беше чувал израза „непредвидим като времето“ преди и в този случай му се струваше подходящ.

По някаква причина Съветът знаеше за Джейк и беше настроен срещу него. Честно казано, Базилиск го беше защитил. Главата му пулсираше от нарастващото главоболие, докато се напрягаше да разсъждава разумно.

Така наречените му приятели не се бяха опитали да го защитят. Напротив, и тримата бяха използвали първата възможност да го предадат. Това правеше ли Базилиск негов приятел? В неговите представи приятелите се лъжеха един друг през цялото време, но все пак си оставаха приятели. И въпреки че планът на Базилиск беше абсурден, Джейк изобщо не го сметна за толкова опасен. Базилиск не беше самоубийствен тип и очевидно имаше идеи за бъдещето — щеше да поведе новото поколение. Ако земята можеше да се разклати от някаква експлозия, то тя щеше да е унищожена още преди години.

Със сигурност беше блъф. Очите му се отвориха отново. В последните му разсъждения имаше смисъл. Първоначално Базилиск му беше казал, че пази плана в тайна заради сигурността — без съмнение имаше предвид предатели като Темпест. Базилиск не би замислил план, който да го убие, така че очевидният извод беше, че взривяването на бомбата беше блъф, а истинските му намерения бяха да атакува по някакъв начин престъпния Съвет на злото.

Джейк усети, че суперсилите му намаляваха. Вече разпознаваше симптомите, които го караха да се чувства слаб и уморен. Изпита силното желание да свали още и се чудеше дали това всъщност не е пристрастяване.

Вратата се отвори с леко свистене и техниците влязоха с храна и стиропорени чаши с кафе. Явно някъде дълбоко в комплекса имаше столова. Стомахът на Джейк изкъркори при великолепната идея за храна. Той отстъпи стола си на един от техниците — мъж над петдесет, който му напомняше на собствения му дядо. Мъжът кимна любезно и на Джейк му се стори — с лек респект.

Това беше едно от нещата, които се харесваха на Джейк: тук го уважаваха, вместо да му викат и да му нареждат. Базилиск се появи отново от кабинета си.

— Хънтър! Сега ли пристигна?

— Да — излъга Джейк.

— А бомбата?

— Можеше да ме предупредиш, че е атомна бойна глава — отвърна Джейк. Искаше да прозвучи сърдито, но беше много уморен.

— Щеше да се притесняваш допълнително. Къде е?

— В хангара.

— Имаше ли някакви проблеми?

Джейк се изсмя иронично.

— Искаш да кажеш освен факта, че тримата ми приятели се обърнаха срещу мен и поредната среща с изрода, сменящ формата си?

— Хамелеон? Открил те е толкова скоро? — Базилиск погледна встрани, вероятно размишлявайки. Никога не сваляше качулката си и Джейк се чудеше как ли изглежда в действителност. Защо криеше лицето си? Това беше поредната загадка, но стомахът му напомни, че има по-належащи неща.

— Сега отивам да хапна нещо. После искам да си отида вкъщи и да се уверя, че родителите ми са добре. След това можеш да разясниш следващата част от този твой план. И дали този път ще можем да задържим парите?

— Ако планът проработи, ще можем да задържим всичко — измърка Базилиск. — Но относно родителите ти…

Джейк се беше подготвил.

— Ти ме избра, забрави ли? Така че ако искаш да работим заедно, отивам да ги видя. Само за няколко минути, да се уверя, че Блюстителите не са ги хванали. Няма да спорим. — Той погледна Базилиск право в очите. Или поне където мислеше, че са очите му.

— Много добре. Но преди да тръгнем, имам една последна, важна задача за теб.

Джейк въздъхна. Базилиск отново се разпореждаше с него.

— Не може ли да почака? — сопна се момчето.

— Не. Това е, за да ти покажа колко ти вярвам и колко си важен за успеха на операцията. Искам ти да си този, който ще съобщи нашите намерения на света!