Съветът на злото

Разкриване на плана

Сухото изпукване на юмрука на Кокала изкара Джейк от състоянието на полусън. Беше се приютил под едно дърво, докато дъждът шибаше клоните му. Гадняра, Кокала и Големия Тони стояха на разстояние от него, но не смееха да погледнат настрани.

— Все още не вярвам на нищо от това — изписка Кокала.

— Изобщо не ми пука — отвърна Джейк.

Гадняра беше измъкнал бандата от училище и им беше казал какво беше видял. Джейк попълни празнините, като тайничко се радваше, че най-после може да говори за случилото се. Но те го залях с въпроси и той започна да съжалява, че си е отворил устата. В крайна сметка, защо трябваше и те да се забавляват с Villain.net?

След това друга мисъл се промъкна в главата му. Хамелеон знаеше кой е той. Значи и Блюстителите знаеха. Домът му вече не беше в безопасност. Как щеше да обясни това на родителите си? Изпита силна тъга. Всичките тези пъти, когато се беше връщал от училище с лоши оценки, временно изключване и на няколко пъти със сърдитите родители на деца, които беше закачал — никога не беше изпитвал угризения.

Но сега изпитваше.

Сега осъзнаваше, че действията му щяха да ги наранят по начин, който беше дълбок и много личен. Новините щяха да ги съкрушат и да ги разстроят както никога преди. Какво ли щяха да направят? Да го изхвърлят от къщи? Да се откажат от него?

— Ти извънземен ли си? — попита Големия Тони със страхопочитание.

Джейк го погледна невярващо. Останалите се разсмяха.

— Това ми каза той! — изтърси Големия Тони.

— Извънземен? За това ли ме смяташ? Знаеш ли колко откачено звучи?

Смехът на Гадняра внезапно се изпари.

— Точно колкото това, че си се качвал в летяща кола или си се бил с някакво хлапе, което се е превърнало в гущер.

Усмивката на Джейк изчезна.

— Момчета, повярвайте ми. Това е нещо, в което не искам да се забърквате.

— Малко е късно. Не мислиш ли? — отвърна Гадняра, пристъпвайки нервно от единия крак на другия.

Джейк погледна право в тях. Отново обясни с въздишка:

— Вече ви казах. Аз съм това, което наричате суперзлодей — той трепна, осъзнавайки колко неубедително беше прозвучал. — Свалих няколко сили от интернет и отвлякох онзи собственик на галерия… — Той замълча.

Кокала и Големия Тони сякаш не се нуждаеха от допълнително убеждаване.

— Ти ли си бил? — каза Големия Тони със страхопочитание. — Еха, онзи банков обир…

Джейк се ядоса.

— Каква банка?

Големия Тони премига изненадано.

— Националната банка на главната улица беше ограбена оня ден. Майка ми ми беше отворила сметка там… чакай малко. Ти нищо не си ограбвал, нали?

— Не, не съм! Не съм бил аз!

Големия Тони го изгледа подозрително.

— Крадците взривили половината улица, но ченгетата ги спрели да не се измъкнат с пет милиона! Заради това всеки град в страната е в състояние на тревога. Навсякъде има хеликоптери, въоръжени полицаи…

— Аз извърших само отвличането — сопна се Джейк. — Това е моята претенция за слава!

Гадняра запази мълчание за миг, опитвайки се да вникне в нещата.

— Значи, онзи гущер хлапе, той супергерой ли беше? Затова ли те нападна?

— Да — сви рамене Джейк.

— И колко такива суперпичове съществуват?

— Много — избоботи един нов глас. Всички се обърнаха и видяха Базилиск.

— Какъв шантав костюм — каза Гадняра.

Очите под качулката на Базилиск лумнаха.

— Намесил си приятелите си, Хънтър?

Джейк се поколеба. Сякаш баща му го хокаше.

— Нямах избор. Гадняра тук ми спа… ъъъ… помогна, когато един ненормалник ме нападна.

— Хамелеон. Чух, че е по петите ти, опитвайки се да ни открие. И както виждам се е справил добре. А ти си оставил пълна бъркотия зад себе си.

— Млъкни — изрепчи се Джейк и вдигна пръст към Базилиск. — Чух достатъчно за това от ненормалника. Не ме почвай и ти. Трябва някой да ми отговори на няколко въпроса.

Той чу, че момчетата от бандата рязко си поемат дъх в готовност за бой. Джейк очакваше Базилиск да го повали на земята с опакото на ръката си, да отприщи някаква сила по него или поне да изкрещи. Вместо това той скръсти ръце.

— Какво искаш да знаеш?

— Знаел си, че Хамелеон се е приближавал към мен?

— Затова ти изпратих съобщението на телефона. Силите, теглени от телефон, не са толкова мощни, колкото обичайните, но са по-добре от нищо. В противен случай сега щеше да си в ръцете на Хамелеон.

— И щеше ли да дойдеш да ме измъкнеш? — попита Джейк, въпреки че вече знаеше отговора.

Базилиск не обърна внимание на въпроса.

— Силите ти щяха да са изчезнали досега. Все още работим за отстраняване на недостатъците при ползването на мобилната технология. За наш късмет Хамелеон не е наясно с този модерен подход към суперсилите. Такива като него наричаме Първични.

— Първични?

— Тези, които са добили силите си по естествен начин, а не чрез сваляне.

— Като теб. Той каза, че иска да те види мъртъв.

— Още ли? Той е страховит враг и, предполагам, е бил внимателен с теб, за да може да разбере доколко представляваш заплаха. Следваща ви среща ще бъде далеч по-нецивилизована. Но точно сега имаме по-важни неща за правене. Ела!

Гадняра пристъпи напред.

— Откъде мога да сваля тези сили?

Джейк се намръщи и застана пред него.

— Почакай, ами семейството ми?

— Какво за семейството ти? — промърмори Базилиск.

— Ако Хамелеон ме проследи, ще разбере къде живея. Искам да съм сигурен, че няма да нарани семейството ми.

— Семейството ти е в безопасност.

— Откъде знаеш?

— Блюстителите не убиват невинни хора. Работата им изисква да се стараят обществеността да не разбира за суперсилните. Тайната не би се запазила, ако те я обсъдят с родителите ти.

Джейк не отстъпваше, не знаеше дали да му вярва. Базилиск тръгна напред и го сграбчи за ръката. Джейк се опита да се изтръгне, но злодеят беше твърде силен.

— Ами те?

Базилиск хвърли поглед към тримата приятели.

— И те могат да дойдат. Следващата стъпка ще бъде съвместна мисия. Ако искаш компания, не виждам защо да не вземеш някои вещи за еднократна употреба? Хванете се един за друг!

Гадняра се изсмя.

— К’во? Да се държим за ръце? Ти за к’ъв ме мислиш?

Базилиск се наведе заплашително над него.

— В момента си просто един изпълнител. Хващайте се за ръце, или оставате!

Големия Тони хвана ръката на Кокала. Кокала му хвърли отровен поглед и го отблъсна, вместо да го хване за рамото. Джейк се протегна и сграбчи рамото на Гадняра.

— Защо правим това?

— Проследили са скайкара, затова повече не можем да го използваме. Налага се да се телепортираме до базата.

Малко преди да се телепортират, на Джейк му се стори, че видя буреносните облаци на хоризонта внезапно да сменят посоката и да образуват фунията на торнадо. Изведнъж той си спомни Доктор Темпест и неговата машина за климат. В този момент насред гората изтрещя гръмотевица и петте фигури изчезнаха в мигновен проблясък.

Няколко секунди по-късно те се появиха в тъмния хангар на Базилиск, олюлявайки се леко от внезапния пристъп на гадене. Големия Тони не успя да се удържи и падна на колене, повръщайки до стената. Това продължи известно време.

Джейк бързо отмести поглед и съзря ядрената сонда. Металното гнездо на върха на съоръжението беше завършено и се виждаше, че е предвидено нещо да се закрепва към него. Най-вероятно бомбата.

— Следвайте ме! — каза Базилиск и се запъти към командния център. Останалите го последваха с широко отворени очи, освен Големия Тони, който бършеше устата си в ръкава и вървеше на разстояние, свел поглед към земята.

— Исканията ни за откуп бяха приети — съобщи Базилиск гордо. — Получихме плащането и върнахме украинеца на семейството му. — Той се завъртя и Джейк усети, че го наблюдава. — Жив и невредим, преди да си попитал.

— Добре. — На Джейк му олекна, че Базилиск не беше променил плана. След това си спомни, че украинецът беше видял лицето му. Ако го разпознаеше, щеше да е проблем. Базилиск явно прочете мислите му, защото размаха пръст предупредително.

— Милостта е твоята слабост, Хънтър. Безполезно е да притежаваш такива черти.

— Ще го запомня.

Те влязоха в командната кабина и тримата приятели на Джейк зяпнаха.

— Като във филм за Джеймс Бонд е! — прошепна Големия Тони.

— От нискобюджетните — промърмори Джейк.

— Трябва да свършим две задачи този следобед, ако ще стартираме главната операция — обясни Базилиск.

— А каква е главната операция? — прошепна Гадняра.

— После ще ти кажа — отвърна Джейк.

Базилиск включи сателитна карта на света.

— Първата задача е да се придружи един експерт по дълбоко сондиране, който е предложил услугите си, на определена цена разбира се, до бреговете на Персийския залив. — Картата се смени със снимка от въздуха на петролна платформа край бреговете на Обединените арабски емирства. — Това е проста операция по изваждане. — Той се обърна и погледна Джейк. — Или поне беше, преди да привлечеш вниманието на Блюстителите. Сега съществува рискът там да изчаква нападателен отряд.

Джейк се намръщи, засрамен, че Базилиск го беше изложил пред приятелите му за втори път.

— Може би, ако ме беше предупредил отрано, това нямаше да се случи. — Наложи си да се успокои. — И какво ще правим?

— Аз ще се разправям с тях. Ти и твоите лакеи имате много по-важна задача.

Това прозвуча съмнително. При положение че непрекъснато се оплакваше от немарливостта на Джейк, сега Базилиск му поверяваше нещо важно? Освен ако не беше поредната лъжа, както псевдонимът Скот Бейкър. Може би беше опасно и Базилиск не искаше да рискува собствения си живот? Недоверието на Джейк към злодея нарастваше и той не можеше да се отърси от чувството, че събитията все повече излизаха от контрола му.

— Ще заминете за Москва, Русия. По-точно до Червения площад и ще се срещнете с този човек.

Той плъзна сателитната карта на север и се спря на Москва. Отстрани на екрана се появиха няколко снимки. Изобразяваха един и същ човек, сниман на различни места. Беше на средна възраст и плешив. На носа му бяха закрепени тъмни, дизайнерски очила, а на врата му висяха няколко реда ланци.

— Кой е той?

— Името му не е важно, а и то се променя на всеки две седмици. Просто запомнете лицето, така изглежда в момента. То също се променя. Той ще ви очаква. Когато се срещнете, дайте му това куфарче.

Базилиск махна към един от техниците и той донесе плоско, черно куфарче. Базилиск го отвори и устите на момчетата увиснаха. Беше пълно с пачки банкноти.

— Откупът? — попита Джейк.

— По-голямата част. Поне каквото кръвосмучещите сондаджии не изсмукаха от мен. Точно един милион и половина.

Базилиск хвърли поглед към Гадняра, който посегна към парите.

— Не си и помисляй! Дайте му парите и той ще ви даде експлозива. После се телепортирайте обратно тук.

Гадняра избърса потните си длани в дънките. Хрумна му една идея.

— Ако ще трябва да ходим с Хънтър, ще получим ли и ние някакви суперсили?

Базилиск се разсмя.

— Силите са за тези, които смятаме за достойни. Вие сега сте негови наемници и можете да се забавлявате с този факт.

Суперзлодеят отиде при купчина дълги, зелени сандъци, номерирани с печат отстрани. Отвори единия, разкривайки таен оръжеен запас.

— Оръжия! — изпищя Кокала, чийто глас отново беше изтънял.

— Много специални оръжия — каза Базилиск и извади едно от тях. — Мое малко изобретение. Наричам ги пушки със смола.

Злодеят насочи пушката към Големия Тони и стреля почти от упор.

Снегът падаше и заличаваше линията между земята и хоризонта. Вече беше натрупал поне двайсет сантиметра около ботушите на Джейк и той трябваше да потропва с крака, за да се стопли. Никое от момчетата не беше облечено подходящо за толкова студено място. Базилиск им беше раздал ръкавици, чисто черни униформи и съответните черни палта, които стигаха до коленете им и покриваха пушките със смола. Това обаче не ги топлеше особено.

Големия Тони потърка ребрата си. Все още го боляха от изстрела на Базилиск. Пушката беше изстреляла гъста, лепкава топка, която се беше разпростряла по гърдите му, обхващайки цялото му тяло, и го беше приковала на пода като муха в кехлибар. Демонстрация на мощното, но не и смъртоносно оръжие, беше пояснил Базилиск.

След това беше завел Джейк до компютърния терминал, за да може да избере силите си, и го инструктира как да ползва умението да се телепортира.

Ако Джейк докоснеше другите, те щяха да се телепортират с него. Оставаше му само да прочисти съзнанието си и да мисли за мястото, където искаше да отиде. Не само името — трябваше да има ясна представа къде се намира това място по света и как точно изглежда. Базилиск му беше показал снимки на тихи странични улички близо до Червения площад. Беше опасно внезапно да се появи насред известния площад, където със сигурност щеше да има полиция, пешеходци и туристи с фотоапарати.

И ето ги вече в Русия. Големия Тони не се чувстваше добре и повърна отново в момента, в който се появиха на заснежената улица. Но Гадняра и Кокала си размениха поздрави.

— Супер! — изкрещя Кокала.

— Велико, Хънтър! — изсмя се Гадняра със задоволство.

Джейк трябваше да ги накара да млъкнат. За щастие бяха пристигнали незабелязано, а Червеният площад беше съвсем наблизо.

Започваше да се смрачава и уличните лампи светнаха, но площадът все още беше пълен с хора. Размерът на площада сам по себе си ги изненада. Простираше се на триста и трийсет метра дължина и почти седемдесет на ширина. Беше огромен. В единия край, на североизток, се издигаха великолепните, многоцветни кубета с формата на лук на катедралата „Св. Василий“. Джейк нямаше представа за името й, но трябваше да признае, че окъпана от светлината на прожекторите и покрита от падащия сняг, изглеждаше впечатляващо.

Катедралата му помогна да се ориентира. Според инструкциите на Базилиск осветената квадратна сграда беше мавзолеят на Ленин — гробът на един от най-известните лидери на Русия. Опашки от хора се редяха, за да влязат в гробницата и да видят изложеното балсамирано тяло.

От другата страна на площада стоеше самотна фигура и ги чакаше. Облечен в дебело черно палто и с фигура на слон, мъжът остана невъзмутим, когато Джейк и екипът му тръгнаха към него.

Пръстите на Джейк стиснаха здраво дръжката на куфарчето. Носеше страшно много пари, а хората биха направили големи глупости за такава сума. Откакто се бяха телепортирали, Гадняра и Кокала говореха непрекъснато как да откраднат парите и да избягат.

Типично за Гадняра, помисли си Джейк, забрави невероятния факт, че се беше телепортирал от тропически остров в Москва с едно мигване. Всичко това престана да съществува в момента, в който Гадняра беше съзрял парите.

Бяха прекосили половината площад, когато Джейк осъзна, че приятелите му бяха потънали в мълчание. Изведнъж усети силно ръгване в гърба с приклада на пушка. Гадняра прошепна в ухото му.

— Съжалявам, приятел. Нищо лично.

Джейк изсъска под носа си.

— Това не е смъртоносно оръжие, тъпако.

— Ще те залепя на място, супермомче, а ако и тримата стреляме, адски ще те заболи.

Джейк спря и мълчаливо обмисли ситуацията. Гадняра стана нетърпелив и притисна приклада в гърба му, за да подсили ефекта.

— Просто продължавай да си вървиш, мини покрай тоя Франкенщайн, все едно не сме тези, които търси.

Джейк беше принуден да тръгне встрани от огромния мъж, сякаш бяха поредната група туристи. Гадняра го водеше по продължението на гигантската сграда пред тях, на северозапад, по посока на осветения с прожектори исторически музей. Върху него беше полепнал чисто бял сняг; самотното златно кубе стърчеше нагоре и цялата сграда приличаше на сватбена торта.

— Стой мирно сега и не се опитвай да използваш някоя от ония твои сили, ясно ли е?

На Джейк му мина през ума да се телепортира, но си спомни думите на Базилиск, че отнема време силата да се зареди отново, за да може да я ползва. Освен това не искаше да се изложи и да се върне при Базилиск с празни ръце.

— Мислех, че сме приятели! — процеди Джейк през стиснати зъби. Огледа се наоколо за възможност за бягство, но имаше прекалено много туристи, за да използва силите си.

— Приятелството е странно нещо, нали? Искам да кажа, кой приятел ще скрие факта, че притежава суперсили? Отговорът е — тоя, който не си заслужава. Ти просто не ставаш за приятел, нали?

Джейк усети слепоочията си да пулсират. Не можеше да повярва, че приятелят му го обираше. Бившият му приятел, поправи се той.

Неколцина гледащи лошо, въоръжени полицаи стояха пред музея, шегуваха се и разтриваха ръце, за да се стоплят. Гадняра потърси начин да ги избегне и бутна Джейк към широка улица, пълна с коли, но свободна от туристи.

— Сега спри! Пусни куфарчето и ще те оставим тук с Дебелия Тони.

— Големия Тони! Защо пък с мен? И аз имам право на дял!

— Виж какво, Гадняр, най-добре си върви. Ще забравя, че си се опитал да ме ограбиш — каза Джейк с глас, треперещ от омразата, която внезапно беше изпитал към бившия си приятел.

— Дай ми го! — Гадняра дръпна куфарчето, но Джейк го държеше здраво. — Предупреждавам те, Хънтър!

Джейк се завъртя бавно, очите му станаха червени, сякаш някой му беше сложил цветни филтри. Промени се цялото му възприятие — виждаше ясно през дрехите на Гадняра и най-малките енергийни струйки, които протичаха по тялото му и се трупаха в мозъка му, който приличаше на мравуняк. Джейк нямаше време да се чуди.

Гадняра остана с отворена уста от демоничния вид на Джейк — кожата му беше бледа като снега, а очите му светеха в червено. Ръката на Гадняра увисна и насочи пушката към земята. Той долови ужасен глас зад рамото си и дълбоко в съзнанието си разбра, че беше на Кокала.

— Застреляй го! Бързо!

Мозъкът на Гадняра проработи отново и той вдигна пушката точно в мига, в който Джейк му се нахвърли.

От ръката му излязоха сребърни концентрични кръгове и се разпростряха около Гадняра, като го замразиха на място. Беше заобиколен от глава до пети с многобройни, пулсиращи обръчи. Гадняра изкрещя; силата на пулсирането нарасна до момента, в който въздухът се взриви навътре и дори падащият сняг беше засмукан на мястото, където беше стоял Гадняра.

Червената мъгла се вдигна, оставяйки Джейк в пълен шок. Той се взираше в собствените си ръце.

— Какво му направи? — изкрещя Кокала, отдръпвайки се назад. — Уби го!

Джейк нямаше представа дали го беше убил, но внезапно си спомни, че Кокала беше подкрепял предателството на Гадняра. Той вдигна заплашително ръце към него.

— Защо не разбереш сам? — изръмжа Джейк.

Очите на Кокала се разшириха като чинии. Той хвърли пушката на земята, обърна се, подхлъзна се по заледения сняг и побягна с всички сили. Джейк въздъхна дълбоко. Щеше да е забавно да види как Кокала ще се оправи в Русия без пари, паспорт и каквито и да е познания по езика.

Джейк осъзна, че Големия Тони стоеше до него и се присмиваше на Кокала, който падаше и се пързаляше, докато бягаше.

— Ха-ха! Виж го! Нещастник!

Джейк се обърна към него. Очите му бяха станали отново нормални. Големия Тони спря да се смее и когато видя мрачния поглед на Джейк, вдигна ръце да се предаде.

— Нямах представа какво са намислили. Кълна се! Искаха да ме оставят с теб, не помниш ли? Дори ме нарекоха дебел!

— Да вървим. Веднага! — изръмжа Джейк.

Те поеха обратно към Червения площад и към якия мъж, който изобщо не беше помръднал. Джейк едва стигаше до широките му рамене. Той посочи куфарчето.

— Нося парите.

Здравеняка кимна леко и тръгна. Без да разберат какво да направят, Джейк и Големия Тони го последваха към катедралата. Когато се приближиха, Джейк забеляза малка улица до нея, където чакаше черна лимузина със запален двигател. Мъжът почука на стъклото и то се смъкна с леко свистене. Вътре седеше мъжът от снимките на Базилиск. Огледа Джейк от горе до долу и заговори със силен руски акцент.

— Ставате все по-млади. Носиш ли парите?

Мъжът взе с окичените си със златни пръстени ръце куфарчето, което Джейк му подаде. Щракна ключалката и небрежно прегледа пачките, след което кимна със задоволство. Обърна се отново към Джейк.

— Кажи на шефа си, че както обикновено беше удоволствие да работя с него. Стоката е в багажника. Не се тревожи, аз на практика притежавам полицията тук. Никой няма да те безпокои.

Джейк беше трепнал при думата „шеф“ и реши, че ще трябва да си изясни нещата с Базилиск, щом се върне. Момчето кимна бързо на мъжа и отиде отзад при багажника на лимузината, който се отвори автоматично.

Вътре имаше черна раница. Джейк внимателно дръпна ципа и двамата с Големия Тони дълго се взираха вътре. Бомбата беше с формата и размерите на футболна топка с няколко щифта, които излизаха от нея и я крепяха да не се преобърне. От едната страна имаше изход, където най-вероятно се включваше детонаторът. Нямаше електронен екран с модерен брояч, както бяха виждали по филмите. Едно нещо беше ясно — отстрани на устройството имаше познат жълт предупредителен знак, изобразяващ три триъгълника, излизащи от малък кръг: символа за радиация.

Джейк току-що беше купил атомна бомба.

След това познат шепнещ глас, идващ изотзад, го накара да изпита ужас.

— Горе ръцете, Хънтър! Или този път няма да ти се размине!