Съветът на злото

Първи стъпки

Джейк трудно можеше да обясни откъде знае какво точно да прави. Действията му просто му се струваха естествени. Ракетите минаха толкова близо, че Джейк успя да разчете надписа на червените им носове, който предупреждаваше, че са силно взривоопасни. Джейк протегна ръце с дланите нагоре и въздухът около него затрептя. Ракетите избухнаха пред него с мощна черно-оранжева експлозия, която подпали небето.

Пламъците се виеха около него, но той сякаш беше в огромен мехур. Въздухът трептеше, а огънят търсеше пролука. За миг Джейк увисна с главата надолу, после възстанови равновесието си. След няколко секунди огненото кълбо бе угаснало и към земята се понесоха ситни шрапнели.

— Еха!

Отдолу долетя познато тракане. Джейк сведе поглед и видя, че четири военни джипа са насочили картечниците си към него и са открили огън. Куршумите бяха солиден калибър, но отскачаха от невидимия му щит. Хрумна му, че не знае колко време ще издържи щитът, затова реши да действа бързо. Край ракетните установки вече се бяха събрали хора и ги зареждаха отново.

Джейк завъртя тяло надолу, сякаш се гмуркаше, и се изпъна в цял ръст. За части от секундата вече бе до най-близкия джип. Войниците на картечницата направиха забележителен опит да го прехванат. Джейк се спусна до земята, застана хоризонтално на няколко сантиметра от нея и се устреми към тях като куршум с облак прах зад себе си.

Куршумите се забиваха в земята около него, но отскачаха, обезвредени от щита му. След три секунди Джейк се вряза в джипа. Няколко войници успяха да скочат, преди автомобилът да полети встрани.

Джейк се изправи над земята и проследи преобръщащата се кола. При всеки удар в земята от нея се разлетяваха нови парчета. Джипът се изтъркаля на двайсет метра и се удари в съседния. Миг преди сблъсъка войниците вътре насочиха картечницата си към металния му корпус в безплоден опит да предотвратят удара.

Джейк нададе триумфален вик, когато първият джип обърна второто возило и разпръсна екипажа му наоколо. При удара импровизираният му снаряд отскочи във въздуха, завъртя се бясно и нахлу с трясък през прозорците на втория етаж на главната сграда.

— Еха! — възкликна Джейк. Сякаш бе попаднал в компютърна игра, но можеше да усети всяко действие. Той се почувства по-жив от всякога.

Войниците, накачени по джиповете, проявиха здрав разум и се втурнаха да бягат. Джейк почувства надигащия се в него гняв — нима дръзват да стрелят по него?

Спомни си указанията на Базилиск и овладя яда си. Протегна ръка и усети спускането на топлинен импулс по нея. След части от секундата от върха на пръстите му изригна зелена струя радиоактивна енергия и се заизвива наоколо, докато накрая не попадна сред бягащите войници. Те мигновено паднаха и Джейк загуби концентрация. Обзе го ужас. Не искаше да убива никого. Глухите стонове на падналите го увериха, че те все още са живи.

Пореден откос се вряза в земята покрай него и куршумите заскачаха по щита му. Джейк се извърна и видя, че останалите два джипа се носят към него през каменистата пустиня. Забеляза, че екипите на двете установки зад тях бяха приключили със зареждането и вероятно щяха да изстрелят ракетите всеки момент. Огледа се за Базилиск, но злодеят беше изчезнал.

Джейк бе сам в цялата тази каша.

Внезапен пристъп на здрав разум го накара да се замисли защо се е озовал в толкова напечено положение. Пропъди мислите си. Нямаше време да се разсейва.

Издигна се във въздуха и се понесе към ракетните установки. Изглеждаше и се чувстваше сякаш бе летял цял живот. Бе съсредоточил цялото си внимание върху едно — да унищожи установките, преди следващите ракети да полетят към него. Годините, прекарани пред видеоигрите, го бяха научили на основите на стратегията.

Профуча край джиповете като ракета. Един от екипите съобрази, че трябва да прекрати огъня. Другият обаче не го направи и куршумите се посипаха върху отсрещния джип и го направиха на решето. Гумите се пръснаха, а войниците се хвърлиха отзад, за да избегнат приятелския огън.

Екипите край установките нямаха време да реагират, когато момчето се устреми към тях. Зеленото радиоактивно сияние, изстреляно от протегнатите му пръсти, порази единия камион. Той се сгъна на две, а установката се стовари на земята със зловещо стържене на метал.

Командирът на втория камион панически натисна бутона за изстрелване и побягна. Ракетата се понесе необуздано в небето, а Джейк изстреля нов енергиен залп. Този път лъчът улучи задната част на камиона и той се наклони рязко и се преобърна настрани.

Джейк кацна на земята. Наложи се да пробяга няколко метра в прахта, за да не падне — точно както когато слизаше от някой ескалатор. Огледа постиженията си с широко отворени очи под проскърцването на горещия метал.

— Беше страхотно! Но къде изчезна качулатият идиот? — Джейк се обърна към сградата. Нямаше да се учуди, ако Базилиск изплуваше от прикритието си, след като той бе свършил мръсната работа.

Пред него се изпречи кървавочервеният връх на термичната ракета. Димната следа в небето показваше, че ракетата бе направила лупинг. Джейк ужасено вдигна ръце…

БУМ! Ракетата избухна точно пред него. Силовото му поле едва смогна да се активира и възпря огъня и шрапнелите на сантиметри от лицето му. Силата на взрива го отмести назад. Джейк почувства удар като от огромен юмрук. Ударът го вдигна от земята и го запрати към дърветата, които прикриваха установките.

Джейк осъзна, че е проявил непредпазливост — глупава грешка, която често виждаше другите да правят при сбиванията в училищния двор. Моментът, в който някой станеше непредпазлив — обикновено когато решеше, че печели, — бе идеален за ответен удар. Грешката в преценката едва не му бе коствала живота.

Болеше го, щом се раздвижи, но все пак се изправи. И видя насреща му да се задава последният брониран джип.

— По дяволите, бях го забравил — измърмори Джейк и се зачуди дали ще събере сили да се справи и с него. От експлозията главата му бе замаяна, сякаш току-що се събужда от дълбок сън.

— Стой на място! — развикаха се войниците и насочиха своите пушки М-16 към него. Друг войник обърна дулото на 16-милиметровото оръдие към Джейк и постави пръст на двойния спусък. — Изправи се! Бавно!

— Да стоя, или да се изправя? Малко си противоречите — рече Джейк отегчено.

Войниците се объркаха. Летящата фигура бе унищожила пет от тежките им отбранителни средства с енергийните си залпове. А сега се оказваше, че това беше момче с фланелка на „Айрънфист“.

— Казах да се изправиш, момче! — ревна един от войниците и Джейк реши, че той командва. — Ръцете на тила! И никакви номера!

Зрението и силите на Джейк се възвръщаха, а с тях и познатото недоволство. Нима бе нужно да позволява на войниците да му нареждат? Дори и с насочени насреща оръжия? Джейк бавно се изправи и сложи ръце на тила си.

— И сега какво? — сопна се той.

Войниците се спогледаха разтревожено, а от близкото дърво започнаха да падат горящи листа.

— Оръжията не ви ли парят малко? — каза Джейк небрежно, следвайки примера на Базилиск с гаечния ключ.

Дърветата зад него внезапно лумнаха в пламъци. Войниците се стъписаха, но вдигнаха пушките заплашително.

— Казах на място!

— Не съм помръднал и с пръст.

— И да не… — думите на войника прераснаха във вик. Оръжието му се бе нажежило до червено. И той, и другарят му хвърлиха пушките. Войникът в джипа пусна спусъка, тъй като той започна да му пари на пръстите. През дебелите подметки на ботушите усети неочаквана топлина. Металният корпус на джипа започна да дими и по боята избиха мехури. След миг тапицерията на седалките избухна в пламъци.

— Спасявайте се — прошепна Джейк, а земята под краката му почерня и започна да изпуска кисел дим.

Тримата го изгледаха с ужас. Горящите дървета зад него им внушиха, че са събудили някакъв демон, а не получаваха заплата, за да се борят със свръхестествени сили. Побягнаха, без да се обръщат назад.

На лицето на Джейк се изписа усмивка; това бе по-забавно от целия му досегашен живот. Като по-малък имаше играчки и обичаше да блъска количките си, първо една в друга, после с чука на баща си, за да придаде на сблъсъка правдоподобност. Сега можеше да го прави наистина: можеше да превърне цял град в своя площадка за игра. Базилиск определено бе прав за силата. Усещането се хареса на Джейк и той искаше още.

При тази мисъл той се вдигна на няколко сантиметра във въздуха и отлетя до комплекса, в който алармената сирена все още виеше и електронен глас предупреждаваше за нарушители на няколко езика. Джейк самоуверено влезе в сградата, за да потърси наставника си.

Вероятно допреди няколко минути обширното стъклено фоайе бе изглеждало забележително, окичено с удивителни плазмени екрани, стъклени скулптури и изискани фонтани. Сега обаче мониторите бяха счупени и пръскаха безпомощно искри, а хаотичните струи на фонтаните бяха наводнили пода.

Табелата с високопарния надпис „Индийски институт за напреднали технологии“ бе надупчена. Стените и таванът също бяха надупчени от куршуми. По пода бяха разхвърляни пушки, но нямаше и следа от тела, само тънък слой прах и парчета сив бетон.

Неспирният вой на алармата го накара да се опомни. Шумът започваше да го дразни, но не можеше да установи откъде идва. Наведе глава с надеждата, че някой звук ще го упъти към Базилиск. И наистина, почти веднага долови далечен вик, последван от силен трясък. Джейк се затича по посока на звука.

Коридорите бяха широки и прави. Тук-там имаше следи от престрелка, но все така не се забелязваше нито едно тяло, на някой, имал нещастието да се изпречи пред Базилиск. Джейк зави зад ъгъла и машината за напитки до него избухна в дъжд от искри. Пробитите кутийки се пръснаха навсякъде. Газираната струя излизаше със свистене и ги тласкаше напред. Джейк усети, как една ръка го сграбчва и рязко го дръпва под касата на близката врата.

— Наведи глава — нареди Базилиск.

В касата се вряза поредният лазерен лъч, сцепи дървото и посипа косата на Джейк с парченца мазилка.

— Какво е това?

— Успяха да активират една от военните разработки на института и я насочиха срещу нас. Силите ми нямат ефект върху нея. Нещо като робовойник.

Джейк рискува и надникна иззад ъгъла. В края на коридора стоеше гигант, висок два метра и половина, а зад него се бяха свили няколко учени в бели престилки. Силуетът на робовойника напомняше на човешки. Гладката му метална кожа покриваше извивките на крайниците му и предпазваше ставите. Главата му представляваше прост купол с Л-образен процеп на мястото, където трябваше да са очите. Някой бе нарисувал чифт очи над визьора на машината, но те не й придаваха по-миловиден вид.

Джейк мярна енергиен проблясък, подобен на светкавицата на фотоапарат, в очите на робовойника. Той изстреля нов лъч жълт лазер и отнесе парче от мазилката до ухото на момчето.

Джейк усети парченцата мазилка по лицето си.

— Ако останем да се крием тук, просто ще срине стената, за да стигне до нас! Направи нещо!

— Уф… Не мога. Силите ми действат само на живи мишени.

— На живи? Искаш да кажеш, че не можеш да направиш нищо срещу гигантския робот в дъното на коридора?

Гласът на Базилиск доби язвителна нотка:

— Не, мога. Мога да се крия, докато ученикът ми не реши коя способност от широкия си спектър на владение да приложи.

Джейк се подразни от засуканите фрази на Базилиск, но сдържа подигравателната си забележка. Снизходителният тон на злодея вече му бе дошъл до гуша. Джейк усети с негодувание, че ръцете му започват да парят — радиоактивното сияние бе дошло. Претърколи се в коридора като героите от филмите и изстреля кълбо лазерни лъчи към робота.

Улучи безпогрешно. Таблото за съобщения до робота избухна в пламъци заедно с няколко от плоскостите на тавана. Блясъкът от експлозията се разнесе и Джейк се смая.

— О, не!

Роботът бе невредим. Джейк бе сам пред него, клекнал насред коридора като примамка. Той се хвърли към прикритието, а в плочките на пода се заби нов лазерен лъч, който изора бразда до мястото, на което бе застанал.

— Не действа!

— Разбира се, че не! Онова чудо е изградено да оцелее при ядрена война. С какво друго разполагаш?

— Имам щит и мога да летя.

В края на коридора се чуха стъпки. Този път Базилиск рискува и се подаде над рамото на Джейк. Роботът правеше големи, отсечени крачки към тях по коридора. С всяка стъпка напукваше плочките под себе си.

— Мисли! — изрева Базилиск с нотка на паника в гласа. — Нали си свали четири способности. Каква е четвъртата?

Джейк се опули глупаво и поклати глава. Каква ли беше? Летенето, силовото поле и радиоактивните залпове се активираха без усилие на волята от страна на Джейк. Защо не ставаше така и с четвъртата способност?

Машината идваше все по-близо с грохот и поредният й изстрел пръсна ръба на касата на вратата.

— Времето ни изтича, Хънтър. Не бях предвидил това в плана си. Напъни се!

Кратките му изречения напомниха на Джейк за учителя по математика Рутледж, който винаги се възползваше от шанса да го направи за смях пред съучениците му, като му даваше непосилни задачи. На света вече имаше достатъчно Рутледжовци и Джейк си помисли, че ще е добре да призове способностите си в някой учебен ден, за да му даде урок.

Видението как си отмъщава на учителя по математика бе завладяло Джейк и той не осъзна, че така бе задействал четвъртата си способност.

— Джейк! Погледни си ръцете! — каза Базилиск.

Джейк ги вдигна пред себе си. Бяха мокри — през всяка пора по кожата му се процеждаше течност. Една капка падна на ръката на Базилиск и със съскане се изпари върху каменната му кожа.

— Киселина — рече Джейк учудено.

Бързо дръпна ръце, за да не опари Базилиск отново и ги протегна далеч от тялото си. Пое си дълбоко въздух и отново изскочи в коридора.

Робовойникът бе преполовил коридора. Главата му се завъртя към Джейк. Момчето изпъна пръстите на високо вдигнатите си ръце и от дланите му изхвръкнаха две кълба киселина. Едното се разби в гърдите на машината и мигновено започна да разяжда бронята му с дим и съскане. Точно преди вторият изстрел на Джейк да покоси визьора на робота, той видя как вътре припламна светлина.

Киселината стопи материала веднага щом попадна отгоре му, а в същия момент робовойникът се прицели и изстреля лазерен лъч. Тъй като нямаше откъде да излезе, лъчът взриви главата на машината отвътре. Обезглавеното тяло залитна няколко крачки, но системите за управление бяха изгорели и накрая то се стовари като пияница, разбивайки десетина плочки на пода.

Джейк прие победата си със зяпнала уста, после погледна към ръцете си, които бяха възвърнали обичайния си вид.

— Върховно! — измрънка той приглушено.

Базилиск премина покрай него. Отново се движеше наперено. Групичката учени в края на коридора потрепери и всички вдигнаха ръце безпомощно. Погледите им прескачаха между Базилиск и сразения им пазител.

— Сега кажете — изръмжа Базилиск, а очите му засияха в зловещо синьо — къде е ядрената сонда.

Един от учените, който носеше очила, дръзко разбута останалите.

— Няма да я получите! Намира се в сейфа, но никой не би ви дал кода!

Базилиск стисна мъжа за врата и го вдигна над земята. Ученият взе да хърка и да го тупа по ръката. След като злодеят се увери, че всички гледат, очите му засияха ярко изпод качулката.

С припукване кожата на учения доби същата матова гладкост като тази на Базилиск, а мятащите му се крака застинаха. Мъжът се вкамени пред очите на всички. Джейк подскочи, когато със звука на пукащ се балон ученият се разпадна на прах в ръката на Базилиск. Сивият прах и ситните парченца камък се разнесоха над потресените наблюдатели.

Джейк се замисли над току-що видяното. Това обясняваше сивата пепел из целия комплекс; охранителите не бяха имали никакви шансове. През тялото му премина тръпка. Никога досега не се бе сблъсквал с подобна проява на насилие. Когато се успокои достатъчно, за да осъзнае случващото се, изпадна в пристъп на паника — мислите му се върнаха към Гадняра и страстта му за унищожение.

— Е, кой ще отвори сейфа? — попита Базилиск нехайно, сякаш поръчваше храна в ресторанта.

Учените до един вдигнаха ръце. Бяха готови на всичко, за да се измъкнат живи.

Базилиск нареди на Джейк да върви зад него, после избра един от учените, дребна индийка, която го поведе. Джейк се намръщи, но се подчини. Не му харесваше тонът, с който Базилиск му нареждаше какво да прави.

Нареждаше му, не го молеше.

Влязоха в голяма кръгла изследователска зала, оборудвана с компютри, микроскопи и екрани, с които се разработваха проекти, каквито Джейк не можеше дори да си представи. Той запази мълчание и се обърна към учените, които очевидно бяха твърде уплашени да предприемат каквото и да било.

Жената въведе кода на малка клавиатура до огромната кръгла врата на сейфа. Пневматичните бутала щракнаха и отвориха триметровата бомбоустойчива врата, сякаш измъкнаха тапата от бутилка вино. Вътре в сейфа се намираше ядрената сонда, качена на стойка на колела, за да може да се превозва из лабораторията.

На пръв поглед устройството напомняше на триметров напръстник, чийто връх бе обърнат надолу. Отблизо обаче върхът приличаше на огромна купа от нещо като стъкло, под която бяха наредени лазерни оръжия, насочени към извитата повърхност. Външният слой на сондата бе покрит с матовочерни, термоустойчиви плочи, а по дължината й минаваха десетина гъсенични вериги, които да я придвижват под земята.

Базилиск нареди на учените да избутат сондата от сейфа към товарните врати в другия край на лабораторията. Дребната жена постави ръка на малката клавиатура до вратите, но се поколеба дали да я отвори. Но бе достатъчно Базилиск да застане зад нея. Сянката му я накара да се опомни и тя въведе кода.

Скайкарът на Базилиск висеше над кръглата площадка за кацане на хеликоптери. Под командването на злодея учените закачиха ядрената сонда за ремъците, които висяха от долната част на машината.

— Отлична работа, Хънтър — рече Базилиск. — Искаш ли да довършиш свидетелите, или да го направя аз?

Джейк се замисли колко ли хора бе убил Базилиск, за да се добере до устройството. Струваше ли си клането? Джейк с удоволствие би се заел с всякакви тъмни дела, но не и с убийство. Така ли се постигаше успехът? Погледна уплашените хора и кимна.

— Аз ще се заема.

Базилиск изръмжа утвърдително и се издигна към кабината на скайкара. Джейк преглътна и се обърна към пленниците. Надяваше се, че не си личи колко е притеснен.

— Хайде, всички, марш към лабораторията. Веднага! — изрева той с възможно най-страховития си глас.

Учените се втурнаха обратно през големите врати. Той последва групата в лабораторията, кимна отсечено на Базилиск, който го наблюдаваше внимателно от скайкара, и затвори вратите след себе си.

Джейк се обърна към пребледнелите лица. Топлата вълна на радиацията пулсираше в тялото му, захранена не от гняв, а от страх.

Животът на учените бе в ръцете му.