Съветът на злото

Среща в мрака

Над останките от кабинета по дървообработване се издигаха стълбове пара. Пожарникарите обливаха помещението с мощни струи от маркучите си, учудени от силата на огъня — рядко бяха виждали толкова много разтопен метал при подобен тип пожари.

Джейк бе приседнал до задната врата на една линейка. Изглеждаше и се чувстваше съвсем добре. Явно дори не бе вдишал дима. В крайна сметка бе решил да се върне и да измъкне господин Фалконър от огнения ад. Учителят изглеждаше слаб, но бе невероятно тежък и Джейк се бе изтормозил. Ако се бе забавил с още няколко секунди, в момента Фалконър щеше да се намира под половин тон отломки. Носещата греда на покрива бе прогорена и той се бе срутил, помитайки всичко по пътя си.

Заедно с Джейк директорът на училището господин Харис проследи, как линейката, в която бе Фалконър, потегля с включени светлини и сирена. Учителят бе дошъл в съзнание за миг и бе измърморил несвързано, че Джейк бил окъпан в зелена светлина. Лекарите решиха, че това е следствие от травмиращите преживявания.

— Смело момче си — рече господин Харис. Пожарникарите не бяха установили някаква конкретна причина за пожара, а директорът бе добре запознат с репутацията на побойник на Джейк. Но все пак бе измъкнал учителя от пламъците и несъмнено бе спасил живота му, така че не можеше да го обвини в палеж. Обаче чувството, че нарича гамена герой, бе странно.

На път за вкъщи Джейк си припомни събитията. Зеленото сияние около него определено бе реално, а не халюцинация, причинена от задушаващия дим. Бе сигурен в това. Сиянието се бе усилило с нарастващия му гняв, а после изчезна, когато той се успокои.

Какво беше това? И как така не бе усетил горещината? Докато дърпаше господин Фалконър през пламъците сиянието се бе появило отново и го бе покрило плътно. Огънят бе обхванал стената срещу него, но той не бе почувствал пламъците по лицето си.

Джейк си признаваше, че не е кой знае колко добър ученик, но определено не беше глупав. Ясно му беше, че не е възможно да остане невредим в стая, в която металните части на столовете направо се втечниха. Както и да оглеждаше нещата, фактите го насочваха към миналата нощ, когато бе влязъл в онзи уебсайт и бе натиснал онзи радиоактивен символ. Бе видял вълнички по екрана — явно не бяха оптическата измама, за каквато ги бе приел. Явно бе придобил способността да излъчва радиация в зависимост от това дали е гневен, или се страхува. Джейк си обеща някак да разреши загадката, щом се прибере вкъщи.

Мълвата се разнася бързо. А когато от училище трябва да стигне до родителите ти, се движи направо със скоростта на светлината. Джейк още не бе пъхнал ключа в ключалката, когато майка му отвори вратата и го сграбчи развълнувано в прегръдките си.

— Джейкъб! Добре ли си?

— Да, добре съм — рече той и се освободи.

— Колко смела постъпка! — възкликна баща му отвътре. — Радвам се, че си добре! Когато чух, направо подскочих. Да влезеш в горяща сграда се иска кураж!

— Сигурно. — Вдигна рамене Джейк. — Трябва да се преоблека. Умирисал съм се на дим — измъкна се от прегръдките и въпросите на родителите си и тръгна нагоре. След дълъг душ мълчаливо се затвори в стаята си, завъртя ключалката на вратата и пусна компютъра.

— Да разберем какво, по дяволите, става — промърмори той.

Пръстите му затракаха по клавиатурата и той си отвори пощата. След секунди се появи и пощенската му кутия с мистериозния имейл от неговия съименник. Джейк премести мишката на него, но тъкмо да кликне и имейлът се измести надолу в списъка от току-що появил се. Заглавието бе изписано с големи, черни букви:

— Какво става? — Пулсът на Джейк се ускори.

С трепереща ръка той отвори имейла. На екрана се появи голям прозорец. Джейк зачете внимателно написаното.

В края на имейла имаше малка карта. С един поглед Джейк установи, че на нея се вижда маршрутът от дома му до изоставения завод за метали. Джейк погледна в горния ъгъл на екрана и забеляза, че времето вече тече.

Той си даваше сметка, че е наивно да иде на среща с напълно непознат човек, с когото се бе свързал в интернет, но не можеше да забрави случилото се в училище днес. Постепенно положението започна да се изяснява. Явно по някакъв начин бе получил радиоактивни способности от уебсайта Villain.net. Опита се да си спомни всичко, което знаеше за радиацията. Тя водеше до неприятни последствия; бе гледал достатъчно филми с чудовища и го знаеше. С тревога си помисли, че радиацията може да го разболее или отрови.

Броячът показваше двайсет и осем минути. Прецени, че са му необходими поне двайсет минути, за да стигне до завода с колелото. Ако излезеше отпред, родителите му щяха да го разпитват и щеше да загуби ценно време.

Джейк решително удари с юмрук по бюрото. Трябваше да разбере какво се случва с него. Застана до прозореца и го отвори. Навесът в задния двор се падаше под стаята му и той с лекота излезе на него. После се спусна надолу и опитно скочи на земята от около метър височина. Увери се, че никой не гледа през прозорците на дневната и притича до бараката.

С разтреперани пръсти той нагласи кода на катинара на вратата и изкара колелото си. На излизане закачи една лопата и тя падна с трясък. Джейк се пресегна и я изправи, преди да е вдигнала още шум. Хвърли бърз поглед към къщата, за да се увери, че не са го чули. Посегна да затвори вратата и се замисли. Да ходи сам в пустия завод през нощта не бе добре. Нямаше идея кой, или какво, го чака там. В края на тезгяха в бараката лежеше тежък гаечен ключ. Джейк то взе и го претегли в ръка.

— Ще свърши работа — прошепна той и го затъкна в колана си.

В завода бе тъмно и страховито. Джейк бе идвал много пъти, но никога сам. Мрачните руини изглеждаха навъсени и враждебни. Пое си дълбоко въздух и си внуши, че в мрака има само една заплаха: той самият. Другите трябваше да са нащрек. Малко по-уверен, Джейк слезе от колелото и тръгна покрай оградата. Знаеше къде има пролука в мрежата.

Зад оградата имаше тесни алеи, заобиколени от високите ронещи се тухлени стени на постройките в завода. Ръждясалите ламарини скърцаха под напора на вятъра. Тракането на спиците на колелото му отекваше между стените. Пръстите му обвиха гаечния ключ, затъкнат в колана му и той съжали, че не бе взел фенерче. Повечето сгради бяха покрити с бръшлян, а с годините покривите им бяха рухнали и първите звезди вече се виждах в небето през останките им.

Кракът на Джейк подритна празна туба и той застина на място. Тубата издрънча в тишината с неестествено силен звук. По гръбнака на Джейк плъзнаха тръпки и той бе готов да се закълне, че температурата изведнъж спадна.

— Поздравления, Хънтър — промълви глас в мрака зад него.

Джейк се завъртя. Колелото му падна на земята, а гаечният ключ се изхлузи от колана му. От сенките долетя бавно, подигравателно ръкопляскане. Звучеше, като че някой удряше тухли една в друга.

— Много добре. Рефлекси като на котка — продължи гласът.

— Кой си ти? — запита Джейк.

— Новият ти най-добър приятел.

Въздухът се раздвижи и от тъмните сенки изплува силует. Бе доста по-висок от Джейк. Меката лунна светлина се отразяваше от металните пръчки покрай краката му, които се скриваха в черни ботуши, покрити със закопчалки. Ръцете му бяха голи и изглеждаха като от камък. Непознатият бе облечен в матовочерни дрехи, но дори и в полумрака си личеше, че тялото му е доста мускулесто. На раменете му висеше късо черно наметало, което проблясваше на лунните лъчи като змийска кожа. Главата му бе скрита под голяма качулка и лицето му не се виждаше. Непознатият наклони глава и изгледа Джейк преценяващо. После скръсти ръце със звука на стържещи един в друг камъни.

Джейк се изпъчи, въпреки че му се щеше да се метне на колелото и да отпраши нанякъде.

— Казвай ми Базилиск! — гласът на силуета отекна драматично между сградите.

Джейк от години се подиграваше на всеки, който носеше глупаво име и не сдържа усмивката си.

— Базилиск? Що за име е това?

— Име, което заслужава уважение!

Базилиск пристъпи напред. Ботушите му изтропаха тежко по земята и той се възправи в цял ръст. Джейк онемя. Не бе осъзнал, че досега силуетът е бил приведен. Базилиск вероятно бе висок поне два метра; овалните му очи блестяха с неоновосиня светлина изпод качулката.

Джейк не успя да потисне ахването си от уплаха, отстъпи назад и вдигна гаечния ключ в ръка. Базилиск се разтърси от суховат смях.

— Прекрасно. Див и агресивен. Тези черти ще ти бъдат полезни.

— Ако направиш още една крачка, ще те цапна по главата! — предупреди Джейк.

От пръста на Базилиск изригна ярък лъч светлина, не по-дебел от конец. Щом докосна ключа, той се нажежи до червено и задимя в ръката на Джейк. Момчето го пусна с писък.

— Как го направи? — попита Джейк, докато смучеше изгорените си пръсти. — Случайно да си добил способностите си от някой уебсайт?

— Не. Така съм се родил. Но писмото беше от мен. Получи дар. Временно, просто за да го изпробваш. Наблюдавах те.

— Защо?

— Видях, че впрегна гнева и жаждата за отмъщение в силите си. Хареса ми как подпали класната стая — гласът на Базилиск прозвуча замислено. — Но спечели черна точка, задето измъкна онзи досаден учител в безопасност. Все пак се справи отлично — остави чувствата да определят действията ти. Контролираният гняв е най-могъщото оръжие.

Въпросите на Джейк заваляха един след друг.

— Веднага ми кажи какво точно си ми направил! Има ли странични ефекти? Радиоактивно отравяне? Ще ми се случи ли отново?

Базилиск го изгледа мълчаливо.

— Как ти се отрази? Мисълта, че контролираш подобна разрушителна мощ?

Джейк не очакваше подобен въпрос. Трябваше да признае, че когато осъзна, че той е запалил огъня, през тялото му бе преминала тръпка. Бе почувствал и ужас, но реши, че не трябва да показва слабост пред непознатия.

— Беше много приятно. — Джейк се зачуди дали е подбрал точните думи.

— Това е в кръвта ти. Властта над способностите ти е част от твоята същност. От това, в което си се превърнал. Способността да владееш, е заложена в теб. Малцина я притежават.

— Така ли? — рече Джейк скептично, въпреки че самочувствието му бе набъбнало.

— Уебсайтът Villain.net е портал, който канализира гнева и страха ти. Ако го използваме разумно, с теб ще станем непобедими. Няма да имаш само една сила. Представи си стотици способности на твое разположение.

Джейк бързо преценяваше наум възможностите — мисловна гимнастика, с която не бе свикнал. Базилиск не изглеждаше като мекушавите добротворци, които бе виждал по филмите. Напротив, изглеждаше като съвършения злодей. В ума на Джейк се надигнаха противоречиви мисли. Разбира се, на страната на добрите винаги бе скучно, но силуетът пред него вещаеше неприятности. А Джейк познаваше неприятностите добре.

— Значи мога да отворя уебсайта и да използвам силите, когато реша?

— Да, можеш да ги свалиш. Когато искаш. Но, разбира се, няма да ги получиш безплатно.

Джейк поклати глава. Знаеше си, че е прекалено хубаво, за да е истина.

— Пари ли искаш?

Базилиск отпусна ръце и ги протегна напред, сякаш да го спре.

— Не от теб. Надявам се на услугите ти. Ако искаш силите да станат твои, трябва да ми помогнеш. Да ме приемеш за наставник, за учител.

— Защо избра мен?

— Защото си уникален. Имаш неподозиран потенциал.

— И какво ще трябва да правя?

— Да ми помагаш, за да променим света, както никой не е правил досега. Нещо като неповторимо пътешествие с приключения. — Базилиск протегна ръка към ръката на Джейк. — Договорихме ли се?

Джейк се замисли. Това не звучеше добре. Плъзна очи по тъмните постройки наоколо. Стига да решеше, можеше да избяга. В училище се случваше да го изнудят да направи нещо, въпреки че знаеше, че не е редно, например когато Гадняра го накара да пусне вируса. Джейк смяташе подобни случки за проява на слаба воля, но пък приятелите му сякаш се отнасяха с повече уважение към него след това. А в сегашния случай и любопитството го спираше да си тръгне. Базилиск му предлагаше нещо съвсем ново — неограничени възможности и шанс да загърби скучното всекидневие. Базилиск изглеждаше зъл, но Джейк бе свикнал да се оправя с хора като него. Чувстваше уплаха, а знаеше, че страхът води до слабост. Децата, с които се заяждаше, бяха слаби, защото се страхуваха от него и така се превръщаха в идеалната мишена за мъченията му. Пое си дълбоко въздух. Да, бе уплашен, но не беше страхливец.

Протегна се и стисна ръката на Базилиск. Тя бе огромна. Кожата му бе като от гранит и когато стисна ръката му, Джейк се убеди, че е от камък. За миг вниманието му бе погълнато от този факт. После усети мощното му ръкостискане, което за малко да натроши кокалчетата на ръката му. Джейк не издаде и звук, само разтръска изтръпналата си длан, щом Базилиск я пусна и тръгна в тъмнината.

— Да вървим — рече той.

— Да вървим? Къде? Нашите няма да…

Базилиск се завъртя на пети. Очите му искряха в тъмносиньо.

— Вашите? Предлагам ти шанс да завладеем света заедно, а ти се притесняваш да не закъснееш за вечеря? Ако искаш да станеш владетел, ще трябва да слушаш мен, не тях!

Базилиск се обърна и продължи в мрака. Този тип явно бе луд, може би дори опасен. Ако не бе изпробвал силата лично, Джейк вероятно щеше да си тръгне. Да, но го бе направил и сега жадуваше за втора възможност. Последва го.

— Не ми каза къде отиваме, Баз.

— Ще попътуваме — отвърна Базилиск. В същия миг в дъното на завода се оформи някакво малко возило. Отначало Джейк реши, че е лъскава спортна кола, тъй като извивките му напомняха на порше. Когато се приближи обаче, установи, че машината е по-голяма и няма колела. Бе стъпила на три ски за приземяване. Отгоре си имаше редица тесни перки, с които напомняше на страховита акула. С приближаването на Базилиск две врати в корпуса се отвориха нагоре със съскане и разкриха меките седалки вътре. Базилиск се намести на пилотското място и направи жест на Джейк да седне до него.

— Еха! — възкликна Джейк и прокара длан по черния корпус от фибростъкло. — Какво е това?

— Моя собствена разработка — скайкар. Имаме среща и ще е добре да побързаме. Качвай се.

Базилиск долови колебанието на Джейк.

— Хънтър, нуждая се от помощта ти за тази мисия. С нея ще започнем обучението ти. После можеш да се прибереш вкъщи, докато не ми потрябваш отново.

Джейк си пое дълбоко въздух и кимна. Настани се на седалката. Вратите се затвориха автоматично, а на таблото светнаха няколко екранчета, наредени около централния команден екран. На предното стъкло се изписа информация за полета.

— Съветвам те да закопчаеш колана си — рече Базилиск, а скайкарът затрепери от усилващия се рев на двигателя.

Джейк погледна седалката си и потърси колана с пръсти. Намери единия ремък, но преди да открие другия, возилото се наклони напред и се понесе с шеметна скорост. Джейк се залепи за седалката от ускорението и усети, че остава без дъх.

— И не ми казвай Баз — изръмжа Базилиск.

Скайкарът се изравни и натискът върху тялото на Джейк отслабна внезапно — сякаш бе завивка и някой я дръпна. Той си пое дълбоко въздух и се подпря с две ръце на таблото отпред.

— Предупредих те да закопчаеш колана — изкоментира Базилиск.

— Следващия път го направи навреме — озъби му се Джейк и надникна през извитото стъкло. — Летим! — Оттук се виждаше далеч по-добре, отколкото през прозорчетата на самолетите. Под себе си виждаше градовете като купчинки бели и жълти светлинки, сякаш бяха отражение на звездите отгоре.

— Летим. Все още нищо не си видял — каза Базилиск и завъртя един от екраните към Джейк. На него бе банерът на Villain.net и група символи отдолу — доста повече от последния път. — Понеже си ми любимец, можеш да си избереш четири способности. Екранът е интерактивен.

Джейк се зае да проучи символите. Както и преди на всяка картинка имаше човешка фигурка в някаква поза. От някои фигурки излизаха линии — или от ръцете, или от главата. Джейк разпознаваше някои от символите от видеоигрите, които бе играл у дома — символът за радиоактивност, или онзи, за който бе почти убеден, че означава биологическа опасност. Потръпна при мисълта за него — дали щеше да се покрие с мехури, пълни с гной като някакъв гигантски цирей?

— Какви способности дават?

За пръв път Базилиск се замисли, преди да отговори.

— Хм. Така. Ами, има малък проблем с програмирането на сайта — той се обърна към Джейк, но дори и отблизо чертите на лицето му оставаха скрити в сянката на качулката. — Много от елементите в сайта са крадени и нямаме описание на значението на всички символи. Знаем само няколко. Ще трябва да си напънеш мозъка.

— Крадени? Откъде?

— Да сваляш суперсили през интернет не е като да сваляш любимите си песни, нали се сещаш. Стига въпроси. Просто си избери нещо.

Джейк погледна екрана отново. Без никаква идея какво означават символите той натисна произволно четири от иконите. Както миналия път повърхността на екрана се раздвижи като жива и към челото му се устреми тънко пипало. Усещането не бе приятно, но приключи за секунда.

— Какво си избра? — попита Базилиск развълнувано.

— Хм… Не знам. Натиснах някакви произволни икони.

— Моля? Трябва да обмисляш действията си! Ако действаш без мисъл, може да загубиш живота си.

Джейк хвърли кръвнишки поглед на качулатия силует и не за пръв път почувства силна неприязън към тайнствения Базилиск. Усети, как по ръцете му пропълзяват тръпки, които се насочиха към върховете на пръстите му. Внезапно Базилиск се протегна и натисна едно копче на таблото. Усещането в пръстите на Джейк изчезна.

— Какво направи?

— Активирах заглушителя на сили. Иначе можеше да взривиш скайкара и да се разбием. И тъй като не знаем дали си добил способността да летиш, реших, че рискът не си струва. А и машината няма застраховка.

— Заглушител на сили?

— Потиска суперсилите. — Базилиск бръкна отстрани на седалката си и извади чифт белезници с електронна ключалка. — По принцип, за да заглушиш и най-слабата суперсила, е необходим генератор с размерите на къща, но последното ми изобретение събира всичко в един мъничък чип. Използвах същата технология за тези белезници. Сложиш ли ги на някой супергерой, щрак, и способностите му изчезват. Продадох първата партида на един престъпник Темпест. Дано му свършат работа.

Джейк поклати глава. Това бе лудост. На всичкото отгоре Базилиск явно бе някакъв откачен изобретател, който продаваше творенията си на останалите суперзлодеи.

— Чакат ни няколко часа път — продължи Базилиск, — така че се настани удобно и се наслади на пътуването. Когато пристигнем, ще имаш предостатъчно възможности да си излееш яда!

— Не съм ядосан.

— Ще се ядосаш — промърмори Базилиск с едва доловимо задоволство.

Джейк реши да не задава повече въпроси — и без това надали щеше да получи отговор. Намести се удобно и се взря през стъклото. Вероятно бе най-добре да забрави факта, че не си бе взел паспорта.

Скайкарът потрепери и Джейк усети, как стомахът му се свива. Явно се бе унесъл. Отвори очи и съзря първите лъчи на изгряващото слънце, които надничаха над хоризонта. Усети, че се спускат. Хвърли поглед на часовника си и установи, че са минали над два часа.

Базилиск натисна едно копче на контролното табло. Светна надпис „Автопилот“. Вратите се отвориха едновременно и Базилиск се надигна на седалката си.

— Готов ли си?

Джейк разтърка очи и се разсъни.

— За какво?

С рязко движение Базилиск откопча колана му.

— Да полетиш!

Джейк отвори уста да отвърне, но преди да каже и дума, тежкият ботуш на Базилиск се заби в гърдите му. Момчето се опита да се хване за нещо, но бе изритан от седалката си и излетя от скайкара.

Усещането бе странно. Спускащият се скайкар се отдалечаваше от Джейк сякаш на забавен кадър, тъй като той падаше по-бързо. В ушите му засвири вятър и дрехите му заплющяха. Джейк успя да се завърти по корем и видя под себе си озарените от изгрева стъклени кули на голям комплекс насред камениста пустиня.

Те едва ли щяха да омекотят падането на Джейк.

Изведнъж в полезрението му се появи Базилиск, който имаше пълен контрол над движенията си. Той се стрелна от двете страни на Джейк с ловкостта на присмехулник.

— Джейк, забрави ли, че можеш да летиш?

— Откъде си сигурен? Не знаеш какви способности съм си избрал! — извика Джейк в отговор. — Може да съм се заредил със суперсила, която улеснява падането!

— Излъгах те. Знам какво означават някои от изображенията на уебсайта и програмирах системата така, че със сигурност да избереш и летенето сред другите си способности! Горчивият ми опит ме принуди да постъпя така! Загубих прекалено много помощници!

Сградите отдолу се уголемяваха с бясна скорост и бяха единственото, което Джейк виждаше. Той затвори очи и протегна ръце надолу, сякаш за да омекоти удара. Почти повярва, че ревът на вятъра в ушите му е стихнал.

Всъщност той наистина беше спрял.

Джейк отвори очи. Вече не се носеше към постройките, а бе увиснал във въздуха над тях. Базилиск беше край него. Летеше толкова умело, че вятърът дори не бе успял да свали качулката му. Изведнъж помежду им с грохот прелетя скайкарът, който следваше предварително зададения маршрут за кацане. Въздушната струя след него засмука Джейк и той потрепери леко на мястото си.

— Мога да летя! — възкликна той смаяно.

— Можеш много повече от това, Хънтър.

Джейк стрелна Базилиск с поглед. Не бе свикнал някой да го хвали.

— Силите ти се подхранват от страха и от гнева ти. Затова се проявиха, когато се ядоса на учителя. Надникни в себе си, улови тези чувства и ги използвай в свой интерес!

Добре познати чувства. Бе чувал хората да казват, че гамените просто се страхуват, и знаеше, че е така. Всеки път, когато се заядеше с някое хлапе, усещаше пристъп на страх, че то може да му посегне. Оттам идваше цялата възбуда.

Джейк разпери ръце и крака и възстанови равновесие. Той се замисли какви огромни възможности му даваха силите, които владееше. Спомни си думите на баща си, след като се бе провинил за стотен път.

— Бъдещето ти зависи само от теб.

Джейк си даде сметка, че хахото с наметалото до него му предлагаше страхотно бъдеще. Каза си, че няма да провали и този шанс, както бе направил с много други.

— Така. Какво ще правим тук. Впрочем, къде се намираме?

— Над Индия — посочи с пръст надолу Базилиск. — Това е секретна, строго охранявана лаборатория за научни изследвания. Вътре се разработва прототип на така наречената ядрена сонда — роботизирана капсула, която може да си прокопае път до самото ядро на Земята. Искаме да я вземем.

— Така ли? И за какво ни е?

— За власт и слава! — Базилиск усети, че споменатата причина не вдъхновява Джейк и поклати глава. — Тъй като тази сонда играе ключова роля в плана ми! След няколко секунди скайкарът ще навлезе в обсега на охранителните системи и положението ще стане изключително интересно.

— В какъв смисъл?

Базилиск поклати глава. Отдолу се понесе воят на сигнал за тревога и отекна из целия комплекс. Джейк видя, как от хангара в единия край на комплекса изскочиха въоръжени хора и военни автомобили.

— Имат оръжия!

— Имат и ракети — отбеляза Базилиск.

Джейк не бе видял двете ракетни установки, прикрити под короните на горичка декоративни дръвчета. Установките се завъртяха и се насочиха към целта си, две ракети разтърсиха камионите с огнената си струя и се понесоха към Джейк и Базилиск.

Джейк усети, как адреналинът му се покачва и изостря сетивата му.

— Какво ще правим?

Гласът на Базилиск бе сладък като мед и издаваше удоволствието му от случващото се.

— Време е за бой!

С тези думи той се хвърли към земята. Джейк не можеше да откъсне очи от ракетите, които вече бяха почти до него.

Дотук бях, помисли си той. Ще умра.