Съветът на злото

Грандиозни планове

На връщане летяха малко по-бавно заради допълнителната тежест на ядрената сонда, окачена под скайкара.

Джейк бе твърде вглъбен в мислите си и не обръщаше внимание на комплиментите на Базилиск за това какъв злодей е. Опитваше се да забрави факта, че току-що бяха загинали хора. Битката бе много забавна, но тъй като бе отвъд пределите на обикновеното, приличаше на видеоигра. И все пак, имаше човешки жертви. Събитията от последните двайсет и четири часа караха Джейк да се чувства все по-объркан. Искаше отговори. Бяха изминали половината път, когато той реши, че не може да сдържа въпросите си повече.

— Кой си ти? В обикновения свят, искам да кажа. Какво си? И защо ми даде тези способности? — през съзнанието му препускаха още поне сто въпроса, но разбираше, че в момента няма време за тях.

Базилиск се изкиска тихичко.

— Питаш ме чак сега? Невероятно. Летя с мен, би се с робовойник, доби способност да изстрелваш радиоактивни лъчи от ръцете си и чак сега се сещаш да задаваш въпроси.

Джейк се замисли. Разбира се, въпросите как и защо се въртяха в главата му отпреди това, но вълнението от приключението ги бе изместило на заден план.

— Както казах и преди, Хънтър, носиш го в кръвта си. Наблюдавам те от известно време и съм готов да се обзаложа, че намираш току-що извършеното за естествено.

На Джейк му стана неприятно, че Базилиск вероятно го е шпионирал. Дали го бе наблюдавал, за да установи има ли необходимите качества за престъпник? Това някакво изпитание ли беше? Трябваше да признае обаче, че призоваваше способностите си почти без усилие, сякаш бе правил подобни неща цял живот.

Базилиск продължи и прекъсна мислите на Джейк.

— Колкото до това кой съм, не е ли очевидно?

— Разбира се. Ти си човек, който си пада по странното облекло и има уебсайт, който ми дава суперсили. Дори и на мен ми се струва ненормално.

— Облеклото или способностите. Властите обикновено наричат хора като мен суперзлодеи.

Въпреки че очакваше подобен отговор, Джейк се почувства странно да го чуе и се опита да потисне усмивката си.

— Като по филмите? Наумил си си да завладееш света?

— Точно така. Откъде според теб им хрумват подобни идеи? Случвало се е много пъти в историята. Действителността е най-доброто вдъхновение. Един продуцент изгради героя си по мое подобие.

— В кой филм? — вдигна вежди Джейк.

— Да се задоволим с факта, че нямаше продължение — отвърна Базилиск загадъчно. — Преди бяхме много, всеки със свой собствен план за завладяването на света — изнудване, разрушения и мъст. Всички, които са оцелели, все още искат власт под една или друга форма.

— Звучи ми твърде объркано. Не се ли случва пътищата ви да се пресекат или да ви хрумне една и съща идея?

Базилиск изсумтя. Джейк усети, че е засегнал деликатна тема. Изминаха няколко секунди, преди Базилиск да продължи.

— Броят ни намалява и прозряхме, че ако се обединим, можем да привлечем нови хора в нашите среди. Опитахме няколко начина да привлечем хората, но всички се провалиха. Пренесохме се в киберпространството и пробвахме и там, но техниките ни бяха примитивни и се наложи да ги изоставим. От дигиталната пепел се роди Villain.net — идеалната примамка за млади умове, които лесно се впечатляват. Не мислиш ли?

— Колко злодеи като теб има в момента?

— Вероятно искаш да кажеш злодеи като нас. Злодей е такова тесногръдо клише. Просто имаме собствено мнение. И когато то е в разрез с лустросаните убеждения на мнозинството, те ни заклеймяват като злодеи.

— Ами доброто и злото?

— Битката не е между доброто и злото. Такава не съществува. Това е битка на волята, битка за власт. Ще победи онзи, който е достатъчно смел и съобразителен. Когато две държави воюват, можеш ли да кажеш коя е добрата и коя — лошата? Населението на всяка е убедено, че борбата му е справедлива. Ти би ли нарекъл себе си зъл?

Джейк се замисли и си представи ужасените лица на учените, когато бе запалил лабораторията. Бе ги оставил да се измъкнат през задната врата. Може да беше много неща, но не беше убиец. Надяваше се Базилиск да не е видял какво бе направил.

— Ясно е, че не съм зъл — отвърна той.

— Така ли? Ти си боец. Хората се страхуват от теб. Носиш беди на хората около себе си, а властта ти доставя удоволствие. Нали? Властта над бедните дечица в училището, както и над сестра ти. — Джейк го изгледа подозрително — значи знаеше, че има сестра. Какво още знаеше този подлец? — Властта над живота на онези учени.

Джейк трябваше да признае, че чувството бе приятно.

— Villain.net всъщност е посветен на властта. Имам амбицията да завладея света, да го оформя според своите разбирания. Наполеон е бил същият, но това не го прави злодей.

— Както и Хитлер — сопна се Джейк и се благодари наум, че все пак бе запомнил нещо от часовете по история.

— Навремето обаче мнозина смятали Хитлер за герой, за мъжа, който ще съживи Германия. Когато видели тъмната му страна, вече било твърде късно. Историята се определя от победителите, не от победените.

На Джейк му хрумна нещо.

— Тогава трябва да има и супергерои?

Базилиск изсумтя с насмешка.

— Според властите, да. Сред тях е и Невидимата бригада — те уж са добрите, въпреки че не плащат данъци и също не биха се спрели пред нищо, за да получат онова, което искат. Просто го правят в името на закона и реда — Базилиск удари по таблото с юмрук и кокалчетата му оставиха вдлъбнатина.

— Героите същите способности ли имат?

— Подобни, но не съвсем същите. Искат да оформят света по свой вкус — точно като нас. Има една стара шега — кой охранява охранителите?

На Джейк това му звучеше логично. Но не успя да поразсъждава по-обстойно, тъй като Базилиск продължи:

— Доказа, че имаш огромен потенциал.

За пореден път Джейк се изпълни с неочаквана гордост. Постепенно Базилиск му се разкриваше в друга светлина. Разбираше жаждата му за власт. Подобна жажда, макар и в съвсем малки мащаби, движеше и Джейк във всекидневието му.

— Какъв беше преди да станеш Базилиск? Сигурно си имал нормално име?

Базилиск задържа за миг очите си върху Джейк, сякаш се колебаеше дали да му каже.

— Навремето се казвах Скот Бейкър, от Канбера, Австралия. Служех в армията и един инцидент активира скритите ми способности — изрече Базилиск сякаш четеше отнякъде.

Явно за момента Джейк нямаше да научи повече подробности. Погледна през прозореца. Отново се бе мръкнало.

— Къде отиваме?

— Ти се прибираш вкъщи, както се уговорихме.

— Вкъщи? Защо? — Ама че късмет. Тъкмо бе открил нещо забавно и то бе на път да приключи. — Искам да остана с теб!

— Не се тревожи, ще се видим пак след няколко дена. Засега обаче не трябва да предизвикваме подозрение. Ако не се прибереш вкъщи прекалено дълго, родителите ти ще се обадят в полицията. Не трябва да поемаме подобен риск в началото на операцията.

— Та аз дори не знам каква е операцията! Не си ми казал!

— В момента е по-добре да не знаеш много — от съображения за сигурност. Повярвай, край технологичния институт, който току-що разрушихме, вече се е завъртял някой защитник на доброто, за да търси улики. Добре, че не оставихме свидетели, така няма за какво да се хванат.

Джейк се умълча и заби поглед в пода. Усети, че Базилиск се обърна към него и го погледна за миг. Дали бе разбрал какво е направил Джейк? Това изпитание ли беше?

— Сега какво ще правим? — попита Джейк с надеждата да сменят темата.

— Аз ще се прибера в базата, за да подготвя сондата. А ти може да си починеш. Когато задействаме плана, ще имаш предостатъчно работа.

Джейк въздъхна и реши да опита за последен път.

— Какъв е планът?

— Всичко с времето си, Хънтър. Скоро ще разбереш.

Наближаваше пет часа сутринта, когато Базилиск остави Джейк в стария завод, но все още бе тъмно. Скайкарът летеше толкова бързо, че зората в Индия все още не бе прекосила часовите пояси, за да го настигне. Колелото му бе покрито с тънък слой слана. Джейк си отдъхна, че не са го откраднали.

Погледът му се зарея в посипаното със звезди небе. Страхът, че е сам в завода, бе изместен от любопитството защо Базилиск бе избрал именно него. Явно, че го е наблюдавал, но от колко време? А и какви бяха тези приказки, че му било в кръвта?

Джейк не бе имал ясна цел никога през живота си, нито образец, на който да подражава. Това се промени. Искаше му се да е като Базилиск, да има свободата да прави каквото си пожелае, да има власт — власт над хората, за да престанат да го тормозят.

Джейк завъртя педалите към къщи в прекрасно настроение. Най-сетне знаеше какво иска да постигне в живота. Чакаше го обещаваща перспектива.

Нещо накара Джейк да се събуди. Пред замрежения му поглед постепенно изплуваха червените цифри на будилника. Сочеха, че е малко след пладне.

Джейк тръгна надолу по стълбите. Все още се чувстваше уморен, въпреки че бе заспал в мига, в който беше сложил глава на възглавницата. Сънищата му оживено бяха предали случилото се в Индия — ужасените лица на учените, които се молеха за живота си. В съня му той и Базилиск бяха яхнали ядрената сонда и се спускаха към земното ядро — сякаш на мотоциклет; носеха се в неизвестна посока. След това сондата се бе стопила от прекалената горещина.

Семейството му се бе събрало на масата в кухнята и обядваше. Джейк се тръшна на стола си, а родителите му измърмориха дежурното „добро утро“, или по-скоро „добър ден“. Сестра му се втренчи в него.

— Какво зяпаш? — изръмжа той.

— Не изглеждаш добре, Джейкъб.

— Ти също — сопна се той.

Майка му го измери с тревожен поглед.

— Наистина си малко блед, миличък — пипна го по челото. — Поне нямаш температура.

— Нищо ми няма — макар че действително се чувстваше отпаднал. Дали това не бе страничен ефект от забавленията миналата нощ?

— Гладен ли си? Приготвила съм яйца.

— Хубаво — каза Джейк и отново загледа сестра си.

— Ще се пръсна от смях, ако се разболееш точно през ваканцията — подразни го тя с тънка усмивка.

— Млъквай!

Баща му се намеси, без да вдига поглед от кръстословицата, която се мъчеше да реши:

— Джейк, не нареждай на сестра си да мълчи.

Бет го изгледа победоносно и мушна една лъжица супа в устата си.

— Според мен трябва да си останеш в стаята до следващия учебен ден. Може да е заразно. Не бих искала да прихвана нещо точно от теб.

Нервите на Джейк не издържаха, той скочи на крака и протегна ръка към сестра си с надеждата, че някой радиоактивен лъч ще я събори от стола.

Не се случи нищо.

Опита отново, но единственият ефект бе, че сестра му спря да се храни и повдигна вежди.

— Какви ги вършиш? Да не ти се схвана ръката?

— Искам да стопя лъжицата ти! — сопна се той объркано.

— Определено си мръднал. Дано не е вродено.

Джейк си даде сметка, че изглежда глупаво, застинал в позата си над масата, но реши, че си има други тревоги. Свръхспособностите му бяха напълно изчезнали.

— „Поздравления, вие активирахте своята регистрация — прочете Джейк. Бе се втурнал обратно в стаята си веднага след обяда и бе отворил пощата си. — Удължаването на членството ви бе одобрено от Съвета. Очаквайте с вас да се свърже представител на Villain.net, за да продължите кариерата си.“

Джейк потръпна. Това поне значеше, че приключението не е свършило. Миг преди да затвори писмото, вниманието му бе привлечено от ситните букви под текста на писмото:

Джейк се върна на уебсайта с надеждата, че ще може да свали суперсили и сам да експериментира с тях. В средата на екрана се появи съобщението „УСЛУГАТА Е АКТИВИРАНА“ и му попречи да натисне която и да е от възможностите. Джейк се разочарова. Колко трябваше да чака до следващата проба на способностите?

Изключи компютъра и отиде до прозореца. Навън бе учудващо мразовито. Погледна в огледалото на стената, което бе почти скрито под лепенките и картичките, които бе наредил отгоре му, и прокара ръка по лицето си. Наистина бе малко по-блед от обичайното.

Джейк реши да хапне нещо и да излезе да потърси момчетата из града. Така поне щеше да се занимава с нещо, вместо да седи и да чака.

Дните минаваха бавно без никакви вести от Базилиск. Джейк разви манията непрекъснато да проверява пощата си. Възторгът му, когато най-сетне получи ново писмо, се разби на пух и прах, щом установи, че е от Големия Тони. Кратко мръсно текстче, което той вероятно бе сметнал за страхотно, докато го е пишел.

Един ден любопитството подтикна Джейк да въведе „Базилиск“ в търсачката. Избра едно от първите два и половина милиона попадения, което го препрати към Уикипедия. Статията обясняваше, че базилискът е митично създание, чийто поглед е смъртоносен. Джейк се запита дали Базилиск се бе кръстил така сам, или бе получил прякора от други.

Изгаряше от желание да разкаже приключенията си на приятелите си, но бе убеден, че ще го обвинят в лъжа и всичко ще приключи със свада. А и някакъв вътрешен глас му нашепваше егоистични мисли — дарбата бе за него, не за тях.

Останалите явно бяха усетили, че се е отдръпнал от бандата. Един ден, на връщане от поредната безумна мисия, Гадняра дръпна Джейк настрани и прошепна:

— Добре ли си, братле? — попита той, а очите му шареха непрекъснато, сякаш не можеше да се съсредоточи върху едно нещо.

— Да, защо?

— Ами, знам, че ще прозвучи… странно… разбираш ли, но си пребледнял като призрак. Да не си станал фен на готика, а?

— Не мога да се наспя — отвърна Джейк небрежно. Но той също го бе забелязал. Лицето му по принцип бе румено и здраво, а сега под очите му бяха изплували тъмни кръгове, въпреки че спеше повече от обикновено.

— И ми се струва, че вече не се кефиш.

Джейк го изгледа и потисна усмивката си. Нима бандата дебеловрати гамени се притесняваха, че верният им водач ще ги изостави?

— Знаеш как е. Просто се замислих за някои неща. Това е всичко.

— К’ви неща?

— Неща — промърмори Джейк и нарочно не му разясни нищо повече. С крайчеца на окото забеляза, че Гадняра го изгледа, но си замълча.

В четвъртък Джейк реши, че няма смисъл да ходи на редовните срещи с приятелите си и им изпрати есемес да им съобщи. Беше сигурен, че ще се ядосат, затова изключи телефона си, за да не получи канонада от отговори и от тримата. А и трябваше да помисли за нещо друго. След като провери пощата си за десети път тази сутрин, намери вътре кратко писмо от Villain.net. Три думи: „Време за действие“.

Джейк зачака в стаята си по-нататъшни указания. Навън прекрасният ден прерастваше в буря. Проливният дъжд барабанеше по стъклата, а в небето пробягваха светкавици. Джейк наблюдаваше светлинното шоу от прозореца си. Обожаваше бурите, за разлика от сестра си, която се страхуваше от гръмотевици и обикновено се криеше в гардероба, докато отминат.

Изведнъж си даде сметка, че край бараката в дъното на градината, скрит под дърветата, стоеше някой. Поредната светкавица не успя да освети силуета.

— Базилиск! — Джейк грабна изтърканото си кожено яке от пода и се прехвърли през прозореца. Претича през подгизналата морава, а силуетът се отдалечи през дърветата, които деляха двора на Джейк от полето зад него.

Джейк разтвори клоните и видя скайкара спрян край нивата. Базилиск седеше вътре и му направи знак да се приближи. Джейк с вълнение се втурна към возилото.

— Бързо, чака ни много работа — каза Базилиск припряно. След това се вторачи в екран с радар, който, както предполагаше Джейк, обхващаше околността.

— И аз се радвам да те видя — отвърна момчето доста саркастично. Този път стегна здраво колана на седалката. Вратите се спуснаха с тихо механично съскане.

Скайкарът се вдигна над земята и се стрелна към облаците при поредната мълния.

Прогизнала фигура следеше изпод дърветата и беше привлякла вниманието на Джейк, докато той беше седял на прозореца на стаята си. Неканеният беше решил да изскочи пред Джейк и да го уплаши.

Когато Джейк притича покрай него обаче, той забеляза странното превозно средство в нивата. Бе проследил, как Джейк се качва, и зяпна, когато скайкарът се понесе към облаците.

Гадняра наблюдаваше небето удивен и премигна едва когато една капка падна в окото му. В какво се беше забъркал Джейк?

Скайкарът премина с подрусване през турбулентните облаци и се наложи Джейк да се хване за вратата. Дъждът заливаше предното стъкло. Една светкавица се проточи от черните облаци над тях и удари скайкара. Джейк се сви.

— Внимавай! — викна той и стисна очи. Очертанията на светкавицата все още горяха на ретината му.

— Спокойно, не сме свързани със земята — обясни Базилиск. — По самолетите непрекъснато падат мълнии, но просто преминават през тях, без да им навреди, и продължава към земята.

Джейк надникна през една пролука в облаците към къщите под себе си и се зачуди какво ли бе ударила светкавицата, след като скайкарът я бе отклонил. Въображението му заработи и си представи сноп телефонни жици, които пламват при удара на мълнията. Електрическият заряд щеше да се насочи към къща, в чийто двор имаше голям дъб. Нечий телефон току-що бе гръмнал, както и модемът — ако имаше компютър.

Скайкарът се стрелна напред и Джейк се залепи за седалката. Преминаха през поредния слой облаци и изскочиха в ясното синьо небе над тях. Бяха нависоко, тъй като оттук виждаше само леката извивка на земята. Леко се замая, сякаш гледаше през объл аквариум за рибки.

— Мислех, че ще се свържеш с мен по-рано — обади се Джейк и с досада долови в гласа си същия укор, който влагаше майка му, когато беше сгафил.

— Бях зает — тросна се Базилиск. Обърна се към Джейк и той се зачуди какво ли криеше мрачната качулка. — Оказа се, че не си разчистил както трябва след нас в Индия и си оставил няколко свидетели.

Стомахът на Джейк се сви на топка, но той успя да запази самообладание. Лъжата бе неговата лична свръхспособност.

— Явно са избягали. Убеден съм, че заключих вратата.

— Все едно. Това привлече вниманието на някакъв подъл супергерой, който си въобразяваше, че може да ме спре.

— Какво стана с него?

— Стана на пепел — отвърна Базилиск лаконично. Джейк потрепери, като си спомни как бе пръснал учения на прах с погледа си. — Но по стъпките му са тръгнали още. Един от тях има лични сметки за уреждане с мен.

— Лични сметки ли?

— При предишната ни среща убих помощничката му. Явно е бил доста привързан към нея.

Джейк надникна през прозореца и установи, че вече са над морето. Опита се да не мисли за случилото се, но въпросът вече бе на върха на езика му.

— Защо я уби?

— Ако държеше на живота си, трябваше просто да ме остави на мира. Малцина са хората — дори и сред тези със суперсили, които могат да оцелеят, като ги завържеш за бомба. Винаги трябва да си предпазлив, да си нащрек!

Точно в този момент в кабината запищя алармен сигнал.

— Прехванати сме — предупреди равен глас от таблото.

Базилиск рязко зави наляво и главата на Джейк се тресна в прозореца.

— Какво става? — попита Джейк, но в момента, в който зададе въпроса, целият скайкар се разтресе; над главите им прелетя реактивен изтребител. Димната му диря се удебели и самолетът направи завой. Джейк не знаеше какъв модел е, но изглеждаше опасен.

— Блюстителите!

— Какво?

— Нещо като международен отряд за борба с хората със суперсили.

— Откъде са разбрали къде сме?

— По следите ни са от провала ти в Индия. Свидетелите ни описали и запомнили акцента ти. Вероятно са доловили радарния сигнал на скайкара, когато съм навлязъл във въздушното им пространство.

— Неидентифициран обект — изпращя гласът по радиостанцията на скайкара. — Навлезли сте в забранена територия. Отклонете се от настоящия си курс и ни последвайте.

Джейк забеляза втори заплашителен самолет встрани от тях. Помощник-пилотът им направи знак да се приземят.

— Можем ли да им се измъкнем?

Базилиск въведе нещо на клавиатурата. След секунди върху командния екран се появиха параметрите на самолетите, които ги бяха прехванали. Бяха изтребители „Тайфун“, по-известни като „Юрофайтър“ — едни от най-модерните самолети в небето.

— Можем, но скайкарът набира скорост постепенно. Въпреки че можем да ги изпреварим, не можем да го направим достатъчно бързо! Ще ни свалят.

Вторият тайфун бе направил лупинг и се приближи от другата страна на скайкара. Джейк огледа двата самолета и покритите им с оръжия корпуси.

— Ето какво те чака, когато не довършиш работата си, Хънтър. Ние обаче можем нещо, което те не могат. Дръж се!

Джейк очакваше внезапна демонстрация на въздушна акробатика, но вместо това Базилиск удари спирачките. Ефектът бе неописуем. Скайкарът се закова на място, а двата тайфуна се изстреляха напред като куршуми и трябваше да се раздалечат, за да завият обратно. Самолетите бяха маневрени, но не можеха да стоят на едно място във въздуха. Джейк съзря слабото място в плана на Базилиск.

— Така сме като мишена! Ще ни свалят, без да им мигне окото!

Нападащите пилоти сякаш прочетоха мислите на Джейк и той видя как изпод крилото на единия самолет проблесна светлина. Компютърът на Базилиск обяви тревога с влудяващия си равен глас.

— Засечено изстрелване на ракета.

Данните на командния екран посочиха, че към тях се носи ракета „Ейм-9 Сайдуайндър“. Подире й оставаше следа от бял дим.

— Ще ни уцели! — изкрещя Джейк очевидното.

Базилиск постави ръка над един бутон и се втренчи в приближаващата се ракета. В последния момент удари бутона с юмрук и скайкарът се изстреля отвесно нагоре. Джейк се залепи на седалката и му мина през ума, че е като на някакво зловещо скоростно влакче. От гравитацията кръвта му се събра в краката и главата му олекна. Когато спряха, той установи, че ракетата ги е подминала, но вече завиваше за втора атака.

Базилиск насочи скайкара напред и натисна нещо на компютърния екран пред себе си. Джейк изви врат и видя как от задната част на возилото им се изстрелват няколко ярко оцветени примамки. Те се понесоха към земята, надалеч от скайкара, и той с нарастващо вълнение проследи ракетата с термично насочване, която промени курса си, застигна най-горещата примамка и се взриви.

— Бам! Получи си го! — Джейк удари развълнувано по таблото.

— Бързо ще предприемат нова атака — изсумтя Базилиск, а двата тайфуна се стрелнаха пред тях. — Трябва да влезем в битка.

Джейк го изгледа в очакване.

— С какви оръжия разполагаме?

— Само с теб — отвърна Базилиск, пресегна се и отвори вратата на Джейк със съскане. В кабината нахлу студен въздух, а ушите на Джейк изпукаха от внезапната промяна в налягането.

— Полудя ли? — викна момчето при вида на океана, който проблясваше далеч под него през рехавите облаци. Внезапно му се зави свят и той се притисна плътно в седалката си. — Забрави!

— Спомняш ли си института? Знаеш, че не мога да се оправям в подобни ситуации. Трябва да се заемеш, иначе и двамата ще загинем. А и бездруго стигнахме дотук заради твоята немарливост.

Джейк се втренчи в този луд, а през главата му пробягваха хиляди причини защо не трябва да напуска скайкара. Накрая обаче си даде сметка, че Базилиск е прав. Единствената им надежда бе в него самия. Стисна зъби, откопча колана, сграбчи рамката на вратата и се надигна.

И усети, че Базилиск рязко го тръшва обратно на мястото му.

— По-добре свали някакви способности, преди да се хвърлиш във въздуха! — той завъртя монитора към него и Джейк видя символите на Villain.net. Колебливо избра няколко от тях.

— Не бързай — процеди Базилиск язвително.

Звук като от фойерверки насочи вниманието им към случващото се наоколо. Единият тайфун се носеше към тях; оръдието „Маузер БК-27“ сипеше куршуми. Джейк видя край тях да прелитат зелени трасиращи куршуми, след което самолетът прехвърча над тях. Въздушната струя разтърси силно скайкара и Джейк неволно натисна погрешен символ.

— Хайде, размажи ги! — насъска го Базилиск. — Обръщат за поредното нападение.

Джейк се вкопчи в рамката на вратата и се запъна.

— Май не свалих способността за летене!

— Предупредих те да внимаваш!

— Пръстът ми се хлъзна! — тросна се Джейк. Страхът му бе предостатъчно и задейства способностите, които бе добило тялото му. — Гледай да държиш скайкара стабилен!

— Качи се на покрива и стреляй оттам!

— Полудя ли?

— Хънтър! Веднага!

Джейк се стегна и се обърна към вратата. Стараеше се да не гледа надолу. Коленете му омекнаха. Той се пресегна и излезе на предния капак.

Той се огледа с мъчително бавни движения. Трябваше да предпази и очите си от слънцето. Видя, че един от тайфуните се е обърнал към него. Тънкият му силует едва се забелязваше отпред. Чу бордовият компютър да отправя поредно предупреждение, че са прехванати.

— Хайде! — викна Джейк предизвикателно и вдигна ръце. Отгоре на капака, на стотици метри височина, се чувстваше малък и уязвим, но усети успокояващото пулсиране на суперсилите в тялото си. Изтребителят се приближаваше. С тази скорост щеше да е при него за секунди. Джейк вдигна ръце и стреля.

По тялото му премина ужасна болка и той видя, как ръцете и краката му се удължават с пращене, а лицето го заболя, сякаш някой го бе ударил.

Базилиск наблюдаваше действията на Джейк и забеляза, че тялото на момчето се променя. Изпусна тежка въздишка: Джейк бе свалил способността да променя тялото си. Бе се преобразил в чудато, безформено тяло вследствие на факта, че не знаеше в какво точно иска да се преобрази.

Тайфунът прехвърча над тях и разклати скайкара. Джейк се плъзна по гладката повърхност на возилото, като размаха ръце, и се озова опасно близо до ръба. Собствените му черти се възвърнаха болезнено.

Пилотът явно бе забелязал мутиращата фигура на вражеския обект и в изумлението си бе решил да не стреля. Вторият тайфун обаче нямаше подобни задръжки.

— Засечено изстрелване на ракета.

Джейк се опита да се изправи в мига, в който скайкарът отново се изстреля отвесно нагоре, за да избегне термичната ракета, която едва не ги закачи отдолу.

Рязкото ускорение залепи Джейк за капака. Той не можеше да помръдне. Ушите му изпукаха болезнено. Базилиск спря издигането на скайкара.

Но не и това на Джейк.

Инерцията го изхвърли от капака като палачинка. С вик на ужас той се издигна на няколко метра над скайкара, който му се стори като миниатюрна играчка под него. Стигна най-високата си точка, като махаше бясно с ръце и крака подобно на анимационен герой, и се стрелна обратно към скайкара.

Превозното средство изглеждаше прекалено малко, за да успее Джейк да го уцели. За секунда обаче то запълни зрителното му поле и той се стовари на покрива и го разклати. От удара се претърколи и единствено отворената врата го спря да не полети в бездната.

Джейк се надигна и разтърка ребрата си, които адски го боляха. Видя, че ракетата е подминала примамките, които бе пуснал Базилиск, и отново се носи към тях. Без да мисли, той вдигна ръце напред.

От ръцете му изскочи нещо. Изглеждаше като течно стъкло. То порази целта си и ракетата изведнъж застина във въздуха, сякаш Джейк бе натиснал бутона за пауза. После се понесе към земята като камък.

На Джейк не му остана време да се радва, тъй като само на два метра от него засвистяха куршуми. Той се извъртя и видя, че към тях се носи един тайфун. Отвори уста и извика.

Усети изтракването на зъбите си и от гърлото му се понесе нечовешки вой. Въздухът затрептя от звуковите вълни, които заструиха от устата му. Те разкъсаха част от тънката обшивка на тайфуна и пометоха едното му крило.

Джейк се наведе, а изтребителят профуча над него и, изгубил контрол, се завъртя. Понесе се към морето. Люкът на кабината се откачи и двамата пилоти катапултираха. Вцепенен, Джейк проследи как седалките на пилотите се изстреляха от поразения изтребител и парашутите им се отвориха.

— Джейк! — долетя приглушеният глас на Базилиск. — Не се мотай, а действай!

Джейк се смръщи. Стараеше се!

Завъртя се, а вторият тайфун се спусна и мина под тях с грохот на двигателите. След миг Джейк осъзна, че самолетът се оттегля към базата си. Джейк самоуверено се пъхна през отвора на вратата. Адреналинът в кръвта му го караше да забрави петте хиляди метра бездна под себе си. Затвори вратата.

— Какво стана?

— Ометоха се. Явно опасността да загубят още един самолет не им допада. Най-добре да се махаме, докато можем.

На Джейк му прилоша.

— Това, че ни гонят, значи ли, че знаят кой съм?

— Да се надяваме, че все още не.

Все още не? Тези думи не го успокоиха особено. Внезапно тревога за семейството му завладя Джейк. В безопасност ли бяха? Какво щеше да стане с тях, ако властите разкриеха самоличността му? Дали не трябваше да прекрати всичко това, преди да е станало твърде късно?

Скайкарът ускори, а той осъзна, че сега не е най-подходящият момент да изкаже колебанията си. Ловко закопча колана.

— Къде отиваме?

— Време е за втора фаза.

След няколко часа облаците се разнесоха и разкриха тъмносините води на океана отдолу. Скайкарът започна да се спуска.

— Една от екстрите на занаята е, че имаш впечатляващ офис. Добре дошъл на моя остров.

Базилиск наведе предницата на скайкара, за да може Джейк да вижда. Под тях до хоризонта се ширеше ярка тюркоазена вода. Отпред имаше остров, покрит в тучна джунгла, опасан с плажове с бял пясък. В центъра на острова се издигаше стръмен вулкан, който изпускаше тънка струйка черен дим. Бризът си играеше с нея.

— Страхотно е! — ухили се Джейк. — Къде се намираме?

— В Тихия океан.

— И островът е твой?

— Всеки сантиметър. Базата ми е дълбоко под вулкана. Онова там е входът.

Джейк забеляза кръгла метална платформа, която се издигаше над джунглата в основата на вулкана. Бе закрепена на хидравлична колона и напомняше поднос върху ръката на сервитьор.

Базилиск умело приземи скайкара без никакво друсане и отвори вратите. Джейк усети тропически въздух да изпълва кабината и се изпоти под дебелото кожено яке. В ноздрите му нахлу силен, богат аромат, а във въздуха зазвуча какофония от птичи песни. Преди да се е насладил на всичко това, платформата се скри под земята. Пред очите му изплуваха черни стени. Джейк погледна нагоре — кръглият отвор на повърхността се смаляваше с всяка секунда.

Шахтата се превърна в просторна пещера и платформата плавно спря. По краищата на пещерата имаше няколко портала, разположени като стрелките на компас. Откраднатата ядрена сонда се намираше на метална поставка в центъра на помещението и бе свързана с множество компютри. Навсякъде имаше инструменти и работни маси и мястото създаваше впечатлението за много разхвърлян гараж. По голите каменни стени и по купола на тавана се виеха десетки дебели кабели, които захранваха висящите прожектори. В помещението нямаше нищо друго и Джейк остана с усещането, че базата е построена съвсем скоро и доста набързо.

Базилиск разпери ръце и се провикна възторжено:

— Добре дошъл! Какво ще кажеш? — гласът му отекна в голите каменни стени.

— Ами, добре е. — Джейк бе разочарован. Очакваше нещо повече — групички забързани хора, компютри и други съоръжения. Всичко чисто ново и излъскано до блясък.

Базилиск долови липсата му на въодушевление.

— Намираме се на четиристотин метра под активен вулкан на собствения ми остров! Какво ли е нужно, за да впечатлиш днешната младеж?

— Просто очаквах да има повече хора.

— Работниците са сведени до минимум. Хората искат пари, момчето ми! А в момента и ние се нуждаем от тях.

— Нали каза, че не искаш пари? — попита Джейк, който винаги се разделяше с парите си с неудоволствие.

— Казах, че не искам твоите пари. Както и че това е втора фаза. Ще ми помогнеш да забогатея. Исках да кажа, да забогатеем — добави той смутено.

Джейк последва Базилиск през една от вратите, която се завъртя и се отвори със звучно щракане като блендата на фотоапарат. Тя водеше към също толкова неугледен десетметров коридор до друга кръгла врата.

Следващото помещение бе малко по-интересно. Размерът му бе горе-долу колкото на къщата на Джейк, а на стената бе закачен огромен монитор, показващ картина от различни камери по целия остров. По пода имаше множество кабели, които свързваха десетките компютри по бюрата. Всичко бе съвсем ново — картонените опаковки бяха подпрени до едната стена. Шестима техници в бели гащеризони върху дрехите, седяха пред компютрите. Всички вдигнаха погледи с уважение при влизането на шефа си.

— Сега доволен ли си? — попита Базилиск заядливо.

— Така е по-добре. Предполагам, че си се нанесъл скоро?

— Преди по-малко от месец. Обърни внимание на екрана — кадрите от острова изчезнаха и на тяхно място изплува сателитно изображение на земята. — За да властваш, са ти необходими сила и пари, а за да получиш парите, ти трябва солиден лост. Както и команден център като този — той махна с ръка около себе си.

— Какво имаш предвид под „солиден лост“?

— Солидният лост е нещо, с което плашиш хората, за да не ти се пречкат.

— Например да заплашиш някое момче, че ще го набиеш, ако не ти даде джобните си за обяд? — предположи Джейк предвид собствения си житейски опит.

— Именно. Само че държавите трудно склоняват да се разделят с джобните си за обяд и е добре да заплашиш повече от една. Или направо целия свят.

Сателитното изображение бе заместено от двуизмерна карта. Една светеща точка обозначаваше местонахождението им точно под екватора в Тихия океан. Аматьорското графично качество издаваше, че картата е изработена евтино. Джейк стисна устни.

— Ядрената сонда ни дава възможността да пронижем земята в сърцето — картината на екрана рязко се смени с разрез на земята и светещата точка бавно се понесе през различните й слоеве към ядрото. Базилиск продължи да обяснява: — През литосферата, астеносферата и мезосферата. Там тя ще избухне и ще доведе до световна катастрофа. — Тръпки пропълзяха по гръбнака на Джейк, но той бе прекалено развълнуван, за да възрази. — Лост! Ще можем да поискаме каквото си пожелаем!

— А ядрената сонда ще се справи ли?

— Да, с малко помощ.

— До какво ще доведе това?

— До промяна в наклона на земната ос. Тя на свой ред ще промени сезоните, ще се отрази на океанските течения и ще доведе до суша. Ще постигне ефекта на хиляда години глобално затопляне. На това му се казва лост.

— Или, по-скоро, лудост!

Базилиск се изкиска зловещо.

— Точно така. И затова ще свърши работа. Разбира се, световните лидери ще ни изпитат и ще ни принудят да пуснем машината. Дрън-дрън-дрън. Както обикновено в последния момент ще отстъпят и ще изпълнят исканията ни. Ще деактивираме машината, ще забогатеем и всички ще са доволни. — Базилиск плесна с ръце като телевизионен водещ.

— Какво чакаме тогава?

— Сама сондата не може да помести земята. Трябва да я заредим с експлозиви и да я пратим към ядрото.

Джейк се досети какво ще последва.

— Но нямаш експлозиви.

— Не, нито пък пари, с които да ги купя. Така че се налага да прибегнем до кокошкарски изпълнения в името на великия си план. Което пък е идеална възможност малко да се поупражняваш.

— Какво трябва да направя?

— Дребно изнудване. Ти ще имаш шанса да отвлечеш някого.

Стомахът на Джейк се сви и той почувства, че положението ще стане много напечено. За пръв път откакто бяха пристигнали в базата мислите му се върнаха при семейството му и към Блюстителите, които бяха по петите му.

— Трябва да си помисля.

— Няма време за мислене, Хънтър.

Джейк намери един свободен стол и се стовари в него. Започваше да прозира действителното положение.

— Какво ще стане със семейството ми, ако Блюстителите открият къде живея?

Базилиск замълча, сякаш търсеше точния аргумент, с който да убеди Джейк.

— Какво са направили родителите ти за теб?

Джейк понечи да отвърне. Доста рядко общуваха с него, но това му даваше свобода, което си беше предимство.

— Блюстителите все още не знаят къде живееш, иначе щяха да те заловят, преди да се появя аз. Засега не представляват опасност за теб. Но когато те открият, е добре да имаш нещо, с което да им се противопоставиш.

Джейк забеляза, че Базилиск подчертано говореше само за него и никога за „нас“. При все това трябваше да признае, че има право. Страната бе голяма, а и бе използвал силите си само веднъж, в училище. И то неволно.

Базилиск омекна.

— Разбирам, че убиването не е по вкуса ти. Поне не в момента. В това, което трябва да направиш, никой няма да пострада. Виж — на екрана се появи снимка от охранителна камера на мъж на средна възраст на влизане в някаква галерия. — Богат бизнесмен, който има няколко милиона в излишък. Трябва единствено да го доведеш тук. Жив. Как мислиш, ще се справиш ли?

Докато Джейк гледаше екрана, устата му бе пресъхнала, но все пак той кимна безмълвно.

— Чудесно. Да ти изберем способности. И запомни: ако се съпротивлява, го обезвреди, иначе ще се опита да те убие.

Джейк си пое дълбоко въздух. Дали кашата нямаше да стане още по-голяма?