Съдбовният кораб

Епилог Преобразяване

Шривър си почиваше. Вече нямаше мъки, нямаше борба.

Дори болката ѝ се беше притъпила до дразнещо пулсиране. Тя се носеше сред тъмнината, която не беше нито змия, нито дракон. Имаше покой в тази неизбежност. Когато дойдеше лятото, Тинтаглия щеше да издращи дебелия слой листа, които ги покриваха. Щом горещата светлина на лятото докоснеше обвивката ѝ, тя щеше да изникне като дракон.

Мъчителното пътешествие най-сетне беше приключило. Когато Парагон и Помнещата ги бяха довели до устието на реката, змиите бяха скептични. Нито една от тях не разпозна този див, млечен поток като древната Змийска река. Бяха ги последвали с дълбоки опасения. Много бяха загинали. Единствено неистовото настояване на Тинтаглия беше вдъхнало кураж на Шривър да продължи. Когато достигнаха странната конструкция от дънери, която хората бяха изградили, за да им помогнат, тя се беше отчаяла. Водата беше твърде плитка, завоите — твърде тесни, за да ги взима удобно. Очевидно хората не знаеха нищо за змиите и тя не можеше да им има доверие.

Точно когато се беше предала, се беше появил един млад Древен. Незаинтересован от опасностите на буйната вода и токсичната кожа на мъчещите се змии, той беше пристъпил сред конструкциите и я беше насърчил да продължи. С думи, сладки като повея на вятъра над крилата ѝ, им беше напомнил за всичко, което ги очакваше, след като излезеха от пашкулите си. Беше насочил мислите ѝ към бъдещето. Беше видяла как и другите се изпълват с кураж, игнорирайки болката, за да продължат борбата си през лабиринта.

Изтърколването на брега се беше оказало мъчително. Това трябваше да се прави в меко време, не сред суровия хлад на зимата. Кожата ѝ бе започнала да съхне твърде бързо. Не можеше да се довери на хората, които бяха забързали към нея и очевидно се бояха от гривата ѝ. Те стовариха голямо количество просребрена тиня близо до нея. Тя се оваля в нея, като се опитваше да се покрие. Навсякъде около нея останалите правеха същото. Тинтаглия вървеше между тях и ги увещаваше. На някои им липсваше силата да погълнат калта и да я повърнат, примесена със секретите, които я изменяха в дълги нишки. Шривър почувства, че собственият ѝ гръб ще се пречупи, докато се опитваше да вдигне главата си достатъчно високо, за да изтъче цялостен пашкул около себе си.

Беше видяла и Сесурея, и Молкин опашкулени, преди да успее да завърши собствената си обвивка. Докато застиваха и пашкулите им изсъхваха до мътно сиво, тя се чувстваше едновременно изоставена и благодарна. Радваше се да ги види в безопасност. Поне тези двамата имаха шанс да се излюпят до нея. Стройният менестрел Телур беше умрял в битката с корабите. Калсидците бяха убили червения Силик, но огромният Келаро се беше увил недалеч от нея. Нямаше да спира мислите си на онези, които бяха загинали, каза си, а щеше да чака слънцето и появата на приятелите си, които бяха оцелели.

Остави изтощеното си съзнание да се унесе в сънища за разгара на лятото. В тях небесата бяха изпълнени с дракони. Господарите на Трите царства се бяха завърнали.