Съдбовният кораб (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Пролет

Глава тридесет и осма Град Джамаилия

Покоите ѝ бяха отвъд всичко, което Малта си беше представяла. Независимо накъде извърнеше очи, виждаше разкош. Горските стенописи преливаха в бледосин таван с птици и пеперуди в полет. Дебелите килими под краката ѝ бяха зелени като мъх, а непрестанно течащата вода, от която се надигаше пара, бълбукаше в огромна вана, обрамчена с мраморни водни птици и прикрита от стена саксийни тръстика и папур. И това беше само стаята за преобличане.

Огледалото до тоалетната ѝ масичка беше по-голямо от нея. Нямаше представа какво съдържат половината от малките шишенца с козметика и мазила. Не ѝ се и налагаше. Това беше работа на трите прислужници, които умело ги втриваха в кожата ѝ.

— Ако на милейди ѝ е угодно, дали би повдигнала веждите си, за да мога да подчертая очите ѝ по-добре? — благо се поинтересува една от тях.

Малта вдигна ръка.

— Добре са както са, Елиз. И трите се справихте чудесно. — Никога не си беше помисляла, че ще ѝ омръзне да се суетят около нея, но беше готова за малко време насаме. Усмихна се на жените около себе си в огледалото. Елиз беше обръснала един участък от собствената си тъмна коса. Там, украсен с червено стъкло, почиваше гребен, имитиращ белега на Малта. Другите две млади жени бяха изскубали веждите си и ги бяха заменили с искряща козметика, направена от люспест седеф и оцветител. Едната беше избрала червен цвят в чест на Малта. Веждите на другата проблясваха в синьо. Малта се зачуди дали това не беше опит да поласкаят Рейн.

Още един поглед в огледалото я увери, че никакви козметични опити не могат да ги накарат да изглеждат така екзотично като нея. Малта се усмихна на себе си, наслаждавайки се как светлината се движеше по люспите ѝ. Тя завъртя бавно глава от едната на другата страна.

— Чудесно — повтори. — Всички сте свободни.

— Но, милейди, чорапите и пантофките ви…

— Сама ще си ги обуя. Вървете. Или искате да повярвам, че няма млади мъже, които тази вечер нетърпеливо се надяват да бъдете освободени няколко мига по-рано?

Усмивките, срещнали нейната в огледалото, ѝ показаха, че беше отгатнала правилно. Голям бал като този създаваше въодушевление сред всички нива на сатрапския палат. В не по-малко от четири отделни бални зали щеше да има танци — за всяко ниво на аристокрацията, и Малта знаеше, че вълнението и блясъкът щяха да разпрострат празненството и в залата на прислугата. Това, че беше третото подобно празненство за по-малко от месец, не изглеждаше да помрачава ентусиазма на никого. Никой не искаше да пропусне шанса още веднъж да зърне печалната, деликатна красота на кралицата на Пиратските острови, камо ли да подмине възможността да види как двамата Древни танцуват заедно. Отскоро сдобили се с влияние съветници и благородници на Джамаилия щяха да се съберат за пореден път, за да ласкаят и възвеличават младия сатрап, който така храбро се беше отправил на приключение сред дивия свят, след което се беше върнал у дома с такива нови, възвишени съюзници. Тази вечер щеше да е последната им възможност за това. Утре тя и Рейн щяха да отплават на Вивачия с Уинтроу и кралица Ета. Утре най-накрая щяха да поемат към дома.

Малта нахлузи чорапите си, а после и малките атлазени пантофки. Докато завързваше втората, я погледна по-внимателно. Опита се да си спомни колко трагично беше било да няма нови пантофки за първия си бал. Изпита съчувствие към момичето, което беше била, макар че поклати глава заради невежеството ѝ. Взе белите дантелени ръкавици от тоалетната си масичка. Те стигаха до лактите ѝ и бяха така хитро замислени, че да позволяват на сияещата ѝ в алено люспеста кожа да прозърта загатващо през дантелата. Предния ден една от прислужниците ѝ ѝ беше казала, че сега в базара продаваха ръкавици с проблясващи добавки, които да имитират ефекта.

Малта се погледна невярващо в огледалото. Всички, всички мислеха, че е красива. Роклята ѝ беше смеска от бяло със скрити ивици от червен плат, които щяха да проблясват единствено когато Рейн я завъртеше на дансинга. Шивачката, която я беше ушила, ѝ беше казала, че идеята ѝ е дошла по време на сън с дракони. Тя постави ръце на тънката талия на роклята и се завъртя пред огледалото, като почти падна, докато се опитваше да извърти глава, за да зърне проблясъка на червеното. После, смеейки се на собствената си безразсъдност, напусна стаята.

Скоро след това почука два пъти на една врата и смело нахълта вътре.

— Ета? — попита тихо полумрака.

— Тук съм — отвърна кралицата на Пиратските острови.

Малта прекоси набързо тъмната стая и влезе в огромната съблекалня на Ета. Гардероби стояха отворени, по столовете и пода бяха пръснати рокли, а Ета седеше по долни дрехи пред огледалото.

— Къде са прислужниците ти? — предпазливо попита Малта. Уинтроу я беше предупредил за нрава на Ета. Самата Малта никога не беше виждала гнева ѝ, само черните дълбини на мъката ѝ.

— Отпратих ги — нехайно каза Ета. — Дрънкането им беше влудяващо. „Опитайте това ухание, нека прикрепим косата ви по този начин, зелено ли ще носите, синьо ли ще носите, о, милейди, не черното, не отново.“ Като много пискащи чайки, всички идващи да се хранят с трупа ми. Отпратих ги.

— Разбирам — меко каза Малта. Отвори се втора врата и неочаквано се появи Майка, носеща поднос. На него имаше чайник, от който се издигаше пара, и подходящи чашки. Беше чудесен сервиз, бял с цветчета, целите в синьо. Майка измърмори тих поздрав към Малта и остави подноса на тоалетната масичка. Бледосините ѝ очи се задържаха привързано върху Ета. Говореше си сама, докато ѝ наливаше чай — нежна върволица от думи, успокояваща като мъркането на котка. Ета като че слушаше, макар Малта да не можеше да намери смисъл в звуците. Тогава кралица Ета въздъхна, взе чашката и отпи. Въпреки положението на Майка в двора, тя беше отказала титла и собствени покои. Вместо това споделяше покоите на Ета и ѝ помагаше при всяка възможност. Малта мислеше, че подобно постоянно внимание ще я докара до ярост, но изглежда, Ета извличаше от него утеха. Кралицата на Пиратските острови остави чашката си.

— Отново ще облека черната — каза, но сега в гласа ѝ имаше единствено тъга; никакъв гняв или горчилка. С въздишка, тя се обърна обратно към огледалото. Малта откри черната рокля и отърси изчистените ѝ линии. Ета я носеше, за да оплаче Кенит, както носеше и малката му миниатюра, завързана около китката ѝ, като единствено бижу заедно с обиците, които ѝ беше подарил. Явно не осъзнаваше, че трагичната непринуденост на облеклото и държанието ѝ беше запленила драматичния интерес на всеки поет в Джамаилия.

Седеше пред огледалото, но гледаше надолу към ръцете си, докато Майка сресваше лъскавата ѝ черна коса и я вдигаше и прикрепяше с фиби със скъпоценни камъни. Ета щеше да протестира срещу подобна украса от всеки друг, но докато го правеше, Майка тананикаше лека, успокояваща мелодийка. Когато приключи, тъмната коса на Ета беше нощно небе за двайсетина искрящи звезди. После Майка взе едно шише с благоухания и напръска шията и китките ѝ.

— Лавандула — тихо каза Ета. Гласът ѝ се пречупи. — Кенит винаги е харесвал това ухание. — Тя внезапно сведе глава в ръцете си. Майка хвърли поглед към Малта. Щом възрастната жена се отдръпна към отсрещната страна на стаята и се зае да окача наново дрехите, Малта смирено ѝ помогна.

Когато вдигна глава, по лицето на Ета нямаше следи от сълзи. Изглеждаше изтощена, но все пак успя да се усмихне.

— Предполагам, че трябва да се облека — предаде се тя. — Предполагам, че тази вечер трябва отново да бъда кралицата.

— Уинтроу и Рейн ще ни чакат — съгласи се Малта.

— Понякога — довери Ета, докато Малта закопчаваше редицата дребни копченца нагоре по гърба ѝ, — когато съм най-обезкуражена, ако отделя момент за себе си, кълна се, че мога да го чуя как ми говори. Казва ми да бъда силна в името на детето, което нося.

Майка изломоти кротко съгласие, докато донасяше чорапите и пантофките на Ета.

Ета продължи да говори тихо, почти унесено.

— Вечер, точно преди да заспя, често чувам гласа му. Той ми говори — любовни думи, поезия, добър съвет и насърчение. Кълна се, че това е единственото, което ми помага да не полудея. Чувствам, че някак най-добрата част от Кенит е все още с мен. Че винаги ще бъде с мен.

— Сигурна съм, че е — с лекота отвърна Малта. Наум се зачуди дали и тя беше толкова сляпа за недостатъците на Рейн. Образът на Кенит, който Ета си спомняше, не съвпадаше с този от спомените на Малта. Беше почувствала единствено тръпка на облекчение, когато беше видяла увития в платно труп на Кенит да напуска палубата на Вивачия, за да се плъзне под солената вода.

Ета се изправи. Черната коприна зашумоля около нея. Бременността още не ѝ личеше, но всички знаеха за нея. Кралицата носеше наследника на крал Кенит. Никой не подлагаше на съмнение правото ѝ да властва на негово място, както и никой не подлагаше на съмнение привидната младост на мъжа, който командваше флотата му. По пиратска традиция Уинтроу беше наследил позицията на Кенит чрез вот на капитаните му. Малта беше чула, че бил единодушен.

Уинтроу и Рейн ги чакаха в края на стълбището. Брат ѝ губеше при сравнение с Дъждовника. Стегнато скроената му куртка не правеше нищо, за да прикрие слабото му телосложение. Строгото му облекло го караше да изглежда дори по-млад, отколкото беше, докато човек не забележеше очите му. Тогава напълно подхождаше на Ета. Както винаги, носеше черно като нея. Малта се зачуди дали наистина го правеше, за да оплаче пирата, или просто за да допълва Ета и да ги отличи като двойка.

В края на стълбището пиратската кралица спря за момент. Малта я наблюдаваше как си поема дъх сякаш се стягаше. После постави пръсти върху предложената от Уинтроу ръка и вирна брадичка. Докато тя се понасяше надалеч, опряла се на ръката на Уинтроу, Малта стисна устни и се смръщи.

— Нещо тревожи ли те? — попита Рейн. Той взе ръката ѝ и сигурно я положи върху предмишницата си. Топлината на ръката му подсигури закопчалката ѝ.

— Надявам се брат ми да стане по-висок — промърмори тя.

— Малта! — порица я той, но после се усмихна. Трябваше да вдигне поглед към него и тя обожаваше това. Джамаилската мода наистина много отиваше на Рейн. Тясноскроеното му индигово сако само подчертаваше широките му рамене. Бялото на маншетите и яката му контрастираше отлично със загорялата му кожа. Бели панталони и черни ботуши до коленете завършваха тоалета му. На ушите си носеше малки златни халки, всяка от които блестеше на фона на лъскавите черни къдрици на косата му. Тя се усмихна съчувствено към онзи, който го беше привел във вид тази вечер. Той нямаше особено търпение за лични прислужници. Извърна глава и светлината пробяга по люспите му, изтръгвайки от тях сини, светли акценти. Предвид колко тъмни бяха очите му, тя можеше да забележи скритото синьо в медните им дълбини.

— Е? — попита я. По лицето му се появи бледа руменина и тя осъзна, че дълго е стояла загледана в него.

Кимна в съгласие и двамата прекосиха заедно преддверието. Залата се разгърна около тях, високият ѝ таван се поддържаше от мраморни колони. Те преминаха под една арка и влязоха в балната зала. В единия ѝ край тихо свиреха музиканти — прелюдия към танците. В другия край, от издигнат трон, начело на тържеството стоеше сатрапът. Три от съветничките му седяха на столове, подредени пред подиума му. Един прислужник се грижеше за две кадилници от двете страни на сатрапа. Жълтият дим от билките го обгръщаше. Той се усмихна и любезно кимна на гостите си. Отделен подиум приютяваше леко по-скромно украсен трон за кралица Ета. Тя се изкачваше по стълбите сякаш я водеха към бесилка. Близо до нейния стол имаше друг, по-нисък, който очакваше Уинтроу.

Политически по-сложни бяха били разпорежданията с местата за нея и Рейн. Сатрап Косго неохотно се беше съгласил, че кралица Ета — като властващ монарх на отделно кралство, вероятно има позиция равна на неговата. Малта и Рейн обаче не бяха изявили кралски претенции за себе си. Малта непрестанно, но тихо изтъкваше, че Бингтаун е самостоятелен град държава, но не претендираше да е негов представител. Рейн също отказваше да признае, че Джамаилия има някаква власт над Дъждовните земи, но не беше техен посланик пред сатрапа. Те по-скоро представяха интересите на дракона Тинтаглия и вида ѝ. Очевидно не бяха кралят и кралицата на драконите, нито благородници отдалеч и вследствие на това не им се полагаха тронове или каквато и да било въздигнатост. Това, че Косго ги беше поставил на повдигнати столове върху украсен с гирлянди подиум, се дължеше колкото на желанието да ги уважи, толкова и на жаждата му да покаже новите си, екзотични съюзници. Това глождеше повече Рейн, отколкото Малта. Нейният прагматизъм беше надвил неодобрението ѝ спрямо показността. За нея нямаше значение защо сатрапът ѝ отдаваше тази отличителност; интересуваше я единствено в съзнанието на всеки благородник, който ги видеше, да изразява въздигнатото им положение. Това можеше единствено да увеличи възможностите им за преговаряне.

Беше използвала пълния капацитет на това средство. След като монополът на сатрапа върху износа на Бингтаун беше преустановен, се бяха появили много занаятчии, нетърпеливи да установят нови връзки с градовете на Търговците. Настоящата мода, която благоприятстваше екзотичната им външност, дори беше мотивирала поток от запитвания за търгуване и възможности за заселване в Дъждовните земи. Рейн им беше отговорил консервативно, като им беше напомнил, че не може да говори от името на Съвета на Дъждовниците. Няколко предприемачи и търсачи на приключения бяха предложили да заплатят високи цени, за да си запазят място на борда на Вивачия по пътя ѝ към дома. Уинтроу се беше справил с това, като беше изтъкнал, че Вивачия е флагманският кораб на Пиратските острови, а не на Дъждовните земи. Макар да осигуряваше превоз за връщането на Древните, Вивачия не беше на разположение за наемане. Той им предложи да потърсят други кораби, отправили се към Бингтаун.

След като змиите вече не представляваха опасност и калсидската заплаха беше намаляла значително, всички те предвиждаха засилен превоз на стоки и пътуване между градовете си. Малта беше прекарала един дълъг следобед прехвърляйки суми с лорд Фердио. Резултатът показваше и на двама им, че хазната на сатрапа всъщност щеше да спечели повече от това ново споразумение, отколкото от досегашната му задушаваща хватка върху Бингтаун. Увеличеният поток на кораби през Вътрешния проход, свободната търговия с Пиратските острови и повишеният брой плавателни джамаилски съдове, печелещи от търговията с Бингтаун и места отвъд, можеше да измъкне града от спускането му по спиралата на застоя. Това беше преди Фердио да започне да пресмята евентуалните печалби от свободното продаване на стоки от Южните острови на различните северни пазари. Бяха представили откритията си пред Косго, който известно време се беше усмихвал и кимал, преди да се отдаде на скуката.

Сатрап Косго се беше променил, помисли си Малта, докато приближаваха трона му, но не достатъчно, че да я впечатли с искреността си. Върнал се сред богатство и комфорт, жени и опиати, той отново беше възприел целия маниеризъм на хилавия младеж, когото беше срещнала за първи път в Търговската зала на Бингтаун. И въпреки това беше склонна да приеме думата на онези, които го познаваха от години, че преобразяването му беше истински забележително. Докато правеше реверанса си, а Рейн — поклона си, сатрапът склони сериозно глава в признание.

— И така. Това ще е последната ни вечер заедно, приятели мои.

— Осмеляваме се да се надяваме на противното — гладко отвърна Малта. — Несъмнено в идните дни ще се върнем към чудесата на град Джамаилия. Може би някой ден велеславният сатрап ще поеме на ново пътешествие към Бингтаун или Трехог.

— Ох, опазил ме Са! Но ако дългът ми го налага, ще го сторя. Нека не се казва, че сатрап Косго се бои от тежките условия на пътуването. — Той се приведе леко напред. Направи вял жест на раздразнение към прислужника и мъжът незабавно опресни тлеещата отвара в месинговите държачи. Пипалата на дима отново се застелиха гъсто. — И все пак вие сте решени да отплавате утре.

Рейн проговори:

— Решени? Велеславни сатрапе, по-скоро кажи задължени. Както добре знаеш, сватбените ни приготовления вече бяха отложени веднъж. Едва ли можем да разочароваме семействата си за пореден път.

— Не е нужно да остават разочаровани. Можете да се ожените утре, ако желаете, в личния ми храм на Са. Ще заповядам на сто жреци да водят церемонията и шествие ще ви понесе през улиците. Това мога да ви осигуря. Сега, ако пожелаете.

— Изключително любезно предложение, велеславни. Въпреки това се боя, че трябва да откажем. Търговските порядки изискват да бъдем венчани сред собствения ни народ, със собствените ни обичаи. Мъж с ученост, култура и пътешествия като вашите несъмнено разбира, че подобни традиции се нарушават единствено с голям риск за позицията на човек. От изключителна важност са и многото съобщения за Търговците в Бингтаун и Трехог, които ни възложихте. Те трябва да бъдат доставени без повече забавяне. Не сме забравили и вестоносните гълъби, които ни осигурихте, за да може комуникацията между градовете на Търговците, Пиратските острови и град Джамаилия да се подобри.

Малта прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не се усмихне. Беше добре, че сатрапът не знаеше мнението на Уинтроу за „миризливите цапащи същества“, които неохотно беше приел на борда на Вивачия. Джола беше предложил пай от гълъби като разнообразие от обичайното меню, но Малта беше сигурна, че птиците ще доживеят да служат като вестоносци.

Сянка на сприхавост премина по лицето на сатрапа.

— Постигна каквото желаеше: независимост за Бингтаун и Дъждовните земи. Едва-що подписах свитъците и ти си направи планове за заминаване.

— Разбира се, велеславни. Защото не заповядахте ли също така семейство Вестрит да представлява интересите на Джамаилия там? Това е задължение, което приемам изключително насериозно.

— Несъмнено ще го приемеш и като изключително изгодно — язвително изтъкна той. Наведе глава, за да вдиша по-дълбоко от дима. — Ах, е, щом трябва да си кажем довиждане, тогава се надявам това да доведе до благополучие за всички ни. — Сатрапът се облегна назад, притворил очи. Малта го интерпретира, благодарно, че са свободни.

Двамата с Рейн потърсиха собствените си места. Тя огледа зрелището на балната зала и осъзна, че няма да ѝ липсва. Е, не веднага. Най-накрая се беше преситила от забавления, танци и елегантност. Копнееше за простотата на неангажирани дни и усамотение. От своя страна, Рейн беше нетърпелив да се озове на мястото на Стария град.

Наскоро в град Джамаилия, с писма за всички им, беше пристигнала Офелия. Новините от Бингтаун бяха едновременно насърчителни и мъчителни. Потокът на хранителни продукти през Бингтаун и нагоре по реката беше постоянен и задоволителен. Младият жрец, когото Уинтроу беше препоръчал за инженер, имаше почти мистично умение за прости, но елегантни решения. Веднага щом временните шлюзове, които позволяваха на змиите да се изкачват нагоре по реката, бяха завършени, братът на Рейн беше насочил вниманието си към търсенето на развалините на града. Силдин се беше оказал изключително полезен за Бендир в това. Все още не бяха открили никакви незасегнати стаи, но Рейн беше убеден, че се дължи единствено на отсъствието му. Разпалеността на амбицията му да започне търсенето изумяваше Малта.

Той изпусна лека въздишка в отговор на настроението ѝ.

— Аз също копнея отново да съм у дома — довери ѝ. Музиката беше започнала да се засилва. Първият танц щеше да е предварително подготвено представление, само за съветничките на сатрапа. Те танцуваха заедно в негова чест, а той беше техният отсъстващ партньор, наблюдаващ ги от подиума. Тя наблюдаваше как претенциозно облечените жени преминават през улегналите стъпки. На интервали сатрапът скланяше главата си, символизирайки поклоните към съветничките си. Това порази Малта като изключително глупав обичай и прахосничество на хубава музика. Тя спря потропването на крака си. Рейн се приведе по-близо, за да е сигурен, че тя го чува. — Осигурих още двама каменоделци. Ще ни последват на Офелия. Уинтроу казва, че има няколко острова сред Пиратските, които могат да ни снабдят с камъни на разумна цена. Ако заменим дървените стени на шлюзовете с каменни, работниците, които трябва постоянно да поддържат дървото заради разяждащото свойство на реката, ще бъдат свободни и ще можем да направим така, че там да могат да акостират големи кораби. Тогава ще можем да прехвърлим тези работници към руините на града…

— Преди или след сватбата ни? — попита го сериозно тя.

— О, след — отговори пламенно. Той взе ръката ѝ. Палецът му гальовно погали дланта ѝ. — Мислиш ли, че майките ни ще допуснат нещо друго? Аз лично се съмнявам, че ще ни бъде разрешено да ядем или спим, докато не изтърпим сватбата.

— Изтърпим? — попита го с вдигнати вежди.

— Със сигурност — отвърна с въздишка. — Сестрите ми изпадали в пристъпи на възторг. Те ще посрещнат кралицата на Пиратските острови и очарователния ти брат Уинтроу. Тинтаглия е заявила, че ще бъде там — както ми беше казано, за да ни „получи“ след това. Сестрите ми настояват да се забуля за сватбата. Казват, че няма значение как се представям в Джамаилия; трябва да бъда подобаващо благоприличен за традиционната Дъждовна церемония.

— Благоприличието ти няма нищо общо с церемонията — остро му отвърна тя. Не ѝ казваше нищо, което вече да не е чувала. Когато Офелия беше навлязла в пристанището, беше донесла дебели писма за всички им. Писмото на Кефрия също беше изпълнено с планове за сватбата. — Аз също ще бъда забулена. Те празнуват сляпото ни приемане. — Глождеше я въпрос. — Ти прекара дълго време насаме с Граг Тенира. Майка ми пише, че ухажва момиче от Трите кораба. Вярно ли е?

— Двамата с дъщерята на Спарс Келтър се движат в тази посока.

— О. Жалко. Предполагам това означава, че леля Алтея е изгорила мостовете си и ще трябва да се задоволи с Брашън Трел.

— Последният път, в който ги видях, изглеждаха повече от доволни.

— Граг Тенира щеше да е по-добра партия за нея.

— Може би. По начина, по който ме гледаше, подозирам, че и тя мисли същото за теб.

— Тя гледа всички по този начин — отхвърли резервите на леля си Малта.

— По-интересни ми бяха промените в Офелия. Или по-точно липсата на такива. Тя е същият кораб, който винаги е била. Граг твърди, че няма спомени да е била дракон. Че за нея животът е започнал като Офелия. Същото важи и за Златен звън.

— Мислиш ли, че по-късно ще си спомнят?

— Не знам. — И добави неохотно: — Подозирам, че някои от драконите в дънерите от магическо дърво са загинали, преди да ги използваме. Вероятно Офелия и Златен звън нямат драконови спомени, защото създанията в тях са умрели и са взели спомените със себе си. Може да си останат каквито винаги са били. — Направи пауза. — Граг поне е благодарен. Казва, че Кендри е станал почти неуправляем. Враждебно същество, което плава единствено по повеля на Тинтаглия.

Между тях настъпи тишина. Малта направи дръзновено усилие да го разсее.

— Имам писмо и от Силдин. Почеркът му е ужасен. Той обича Дъждовните земи. Касарик обаче е цяло мъчение за него. Иска да започне да копае веднага, но брат ти не му позволява.

Рейн се усмихна горчиво.

— Спомням си, че и аз бях такъв.

Изражението му беше все още твърде замислено, че да ѝ е по вкуса.

— Прекарва твърде много време с Тинтаглия да „пазят“ пашкулите. — Тя поклати глава. — Тинтаглия казала, че само петдесет и три изглеждат да се развиват. Откъде знае, той не казва. Горкото създание. Толкова се мъчи да ги отведе у дома, а и толкова много загинаха по пътя. Тревожи се, че не всички петдесет и три ще се излюпят. Трябваше да прекарат цялата зима опашкулени и да се излюпят в разгара на лятото.

— Може би ще се излюпят в късно лято, за да компенсират закъснението си.

— Може би. О… — Тя задърпа ръката му. — Съветничките приключиха. Сега ще започнат истинските танци.

— Не искаш ли музиката да започне? — подразни я той, като се престори, че не желае да стане.

Тя разшири предупредително очи и той се изправи.

— Само искаш да се изфукаш с роклята си — обвини я тежко.

— По-лошо. Искам да се изперча с елегантния си партньор пред всички тези благородни дами, преди да го отмъкна и да го завардя като мой в далечните Дъждовни земи.

Както винаги, екстравагантните ѝ комплименти извикаха руменина по страните му. Той я отведе безмълвно към дансинга. Музикантите засвириха, джамаилските каменни барабани отмерваха темпото, докато не се включиха и другите инструменти. Рейн пое ръката ѝ и постави другата си на кръста ѝ, по джамаилски. Тя беше обяснила на Уинтроу, че това е единственият правилен начин, по който се изпълнява тази танцова стъпка, но знаеше, че той ще се мръщи на дързостта на Рейн. Те пристъпваха спокойно под звука на барабаните, докато не писнаха духовите инструменти, принуждавайки ги да се завъртят заедно. Замаяността беше прекрасна, тъй като накрая Рейн я хвана и те отново запристъпваха под барабаните, а темпото се увеличаваше.

Той я завъртя втори път, по-бързо и по-близо до тялото си.

— Не съжаляваш ли за чакането? — попита го дръзко сред уединението на танца.

— Повече бих съжалявал да рискувам законността на наследника си — сериозно я укори той.

Тя подбели очи и той се престори, че се мръщи на похотливостта ѝ.

— Нима гладният роптае срещу подготовката на пира? — попита я следващия път, когато се приближиха при завъртането. Въртяха се толкова близо, че тя почувства дъха му върху косата си. Това предизвика вече познатото разливане на топлина из тялото ѝ. Осъзна, че отново се беше случило — пространството около тях се беше разчистило в широк кръг, тъй като другите двойки бяха спрели, за да наблюдават как Древните танцуват. Той я завъртя отново, по-бързо, толкова близо, че гърдите ѝ почти го докоснаха. — Казват, че именно гладът прави храната толкова апетитна. — И добави до ухото ѝ: — Предупреждавам те, че по времето, когато стигнем в Бингтаун, вече ще съм освирепял.

Мълвенето на тълпата ѝ показа, че се въртяха толкова бързо в тези стъпки, че червените ивици в роклята ѝ вече проблясваха. Затвори очи, като му се довери да я държи в орбитата си, и се зачуди какво би могло да надскочи този възхитителен момент. После се усмихна, разбрала отговора.

Да го разкаже на Дело.

— Двамата са красиви заедно — промълви Ета.

Уинтроу рискува да ѝ хвърли кос поглед. Тя наблюдаваше танцьорите със странен глад в очите. Предполагаше, че си представя себе си в обятията на Кенит, грациозно плъзгайки се по пода както Рейн и Малта. Но не толкова разюздано, реши той. Дори пиратите имаха повече благоприличие от вятърничавата му сестра.

— Добре е, че скоро ще се женят — отбеляза сковано.

— О! Мислиш ли, че това ще сложи край на танцуването им? — саркастично го попита Ета.

Той ѝ отправи смирена усмивка. От време на време се появяваше искрица от старата Ета — като въглени, проблясващи сред затрупан огън.

— Вероятно не — примири се той. — Вярвам, че Малта е била родена танцувайки. — Докато наблюдаваше екстаза върху лицето на сестра си, щом Рейн я завъртя в танца, той допълни: — Подозирам, че и след дузина деца пак ще показва чувствата си така открито.

— Срамота — сухо го утеши Ета. Остана смълчана, докато двойката се завърташе отново, а после попита: — Всички в Бингтаун ли презират танцуването като теб?

— Аз не презирам танцуването — отговори изненадано. — Учех основните стъпки и се считах за достатъчно грациозен, преди да ме отпратят да стана жрец. — Няколко мига гледа Рейн и Малта. — Това, което правят, не е чак толкова впечатляващо. Просто могат да го правят едновременно бързо и грациозно. И са добре подбрана двойка. — Намръщи се за момент, а после призна: — И тази невероятна рокля, която Малта носи.

— Мислиш ли, че можеш да танцуваш така?

— С практика, вероятно да. — Хрумна му неочаквана мисъл. Свърза я с откритието колко глупав можеше да бъде все още. Приведе се към нея. — Ета, би ли желала да танцуваш?

Протегна разтворената си длан към нея. Тя я погледна за момент, после извърна поглед.

— Не знам как — отвърна сковано.

— Мога да те науча.

— Няма да съм особено добра. Само ще се унижа, както и партньора си.

Той се облегна обратно в стола си и заговори тихо, с което я принуди да го слуша внимателно.

— Когато се боиш да не се провалиш, се боиш от нещо, което още не се е случило. Танцуването е далеч по-лесно, отколкото четенето, особено за жена, която може безпроблемно да се движи сред такелажа. — Уинтроу зачака.

— Аз… не сега. Не на толкова публично място. — Тя достигна до признанието постепенно, тъй като признаването на каквото и да било желание ѝ беше трудно. — Но някой ден би ми харесало да се науча да танцувам.

Той ѝ се усмихна.

— Когато си готова, за мен ще бъде чест да ти партнирам.

Тя заговори много тихо и додаде:

— И ще имам рокля, която да засенчи тази.

Звездите проблясваха студено сред черното небе над тях. В контраст, жълтите светлини на Джамаилия бяха топли и близки. Отраженията им се извиваха като змийски гърбове върху диплещата се в пристанището вода. В студената пролетна вечер звуците на веселие и музика от далечните празненства долитаха слабо. На отсрещната страна на пристанището Офелия се размърда в тъмнината. Тя беше старомоден жив кораб, груба стара рибарска лодка. Миг по-късно раздрънка голяма кутия със зарове към Вивачия.

— Играеш ли? — попита подканящо.

Вивачия откри, че се усмихва на матронската фигура. Не беше очаквала да намери компанията на друг жив кораб за толкова весела, особено такъв, който претендираше, че е изгубил драконовите си спомени. Офелия не само беше добра компания, но и истински източник на бингтаунски клюки.

Още по-важното за Вивачия бяха описателните ѝ разкази за всичко, което беше видяла и чула в Трехог. Пашкулните брегове бяха далече нагоре по реката, отвъд възможностите на кораб с дълбочина като нейната, но Офелия вещо си вреше носа насам-натам и беше ненаситен слушател. Не само беше успяла да узнае всеки факт, но и всеки слух относно напредъка на змиите. Новините, които беше споделила с Вивачия, бяха и добри, и лоши, но да знае съдбата на змиите си само по себе си беше някакво успокоение. Засега най-добре служеше на вида си в Джамаилия, но напрежението беше било трудно за издържане. Офелия беше разбрала жаждата ѝ за информация относно змиите. Откакто беше пристигнала в град Джамаилия, подробните ѝ разкази бяха донесли огромна утеха на Вивачия. И все пак тя поклати глава към кутията ѝ със зарове.

— Алтея изглеждаше уверена, че си мамила, когато е играла с теб — лековато отбеляза тя.

— О, е, това е Алтея. Добро момиче, но малко подозрително. Също така не притежава най-добрата преценка на света. Все пак избра онзи ренегат Трел, когато можеше да има моя Граг.

Вивачия се засмя меко.

— Не мисля, че твоят Граг някога е имал особени шансове. По-скоро подозирам, че „онзи ренегат Трел“ е бил избран за нея преди години от Ефрън Вестрит. — При оскърбеното изражение на Офелия тя добави учтиво: — Но не изглежда да е липсвала за дълго на Граг.

Офелия кимна доволно.

— Хората трябва да бъдат прагматични относно тези неща. Те не живеят чак толкова дълго, нали знаеш. Виж, неговата Еке е добро момиче, знае как да улови живота и да направи нещо с него. Напомня ми за първия ми капитан. „Не очаквай да стоя на брега и да ти раждам деца“, каза му го точно тук, на моя бак. „Моите деца ще бъдат родени на този кораб“ каза му. И знаеш ли какво ѝ отвърна Граг? „Да, скъпа.“ Кротък като агънце. Мисля, че той знае, че е най-добре да се захваща с това, ако иска да има семейство. Хората разполагат с ограничено време, нали знаеш.

— Затова трябва да наблъскаме толкова много живеене в тези години. — Наблюдението дойде от Джек. Уханието ѝ се носеше сред пролетната вечер. Въпреки студа, тя беше боса, около глезените ѝ се виеше дълга пола. Тя се приближи смело, за да се курдиса върху парапета на Вивачия. — Добър вечер, дами — поздрави ги. Пое си дълбоко дъх, въздъхна доволно и седна, като люлееше краката си.

— Била си горе на танците! — ентусиазирано каза Офелия. — Разкажи ни. Видя ли палата на сатрапа?

— Отвън. Целият светеше като фенер на вертеп, през всеки прозорец и врата се изливаха златна лампена светлина и музика. Улиците бяха пълни с изискани карети и имаше огромна върволица народ, който влизаше важно навътре, всички облечени изтънчено като крале, без изключение. Някои бяха доволни само да стоят и да зяпат по-високопоставените, но не и аз. Дворът ми стигаше. Музиката беше весела, мъжете бяха красиви, а танците — буйни. Готвеха цели прасета на шишове и отваряха буре след буре бира. Беше най-доброто пиршество, което съм виждала в който и да било град. И въпреки всичко съм готова утре да отплаваме. Предвид всичките ѝ красиви къщи, Джамаилия е мръсно място. Ще съм доволна да излезем отново в морето и още по-доволна да видя Заграба. Разбрах, че това е моето пристанище още първия път, в който го видях.

— Пиратския град? Са да спаси всички ни. Някой чака ли те там, скъпа? — попита Офелия.

Джек се засмя шумно.

— Всички ме чакат. Просто още не го знаят.

Мръснишкият кикот на Офелия повтори нейния. Тогава корабът забеляза мълчаливостта на Вивачия.

— Защо си така замислена, скъпа моя? Липсва ти твоят Уинтроу? Той съвсем скоро ще се върне.

Вивачия се откъсна от унеса си.

— Не. Не Уинтроу. Както каза, той съвсем скоро ще се върне. Понякога е хубаво да няма други мисли, освен собствените ми. Гледах към небето и си спомнях. Колкото по-високо летиш, толкова повече са звездите. Там горе има звезди, които никога повече няма да видя. Те не значеха нищо за мен, когато небесата все още ми принадлежаха, но сега го чувствам като загуба.

— Млада си. Ще откриеш много подобни неща в живота си — самодоволно отвърна старият жив кораб. — Няма смисъл да се спираш на тях.

— Животът ми… — унесе се в мисли Вивачия. — Животът ми като жив кораб. — Тя се обърна, за да погледне Офелия с въздишка. — Почти ти завиждам. Не помниш нищо, значи нищо не ти липсва.

— Помня много, скъпа моя. Недей да омаловажаваш спомените ми само защото имат платна, вместо крила. — Тя подсмръкна. — И мога да добавя, че в живота ми няма нищо, което да презреш. Нито в твоя. Можеш да се поучиш от моя Граг. Недей да чезнеш по звездите, когато широкото море е навсякъде около теб. То, видиш ли, само по себе си е небе.

— И със също толкова звезди — отбеляза Джек. Тя скочи обратно на палубата и се протегна, докато мускулите ѝ не изпращяха. — Лека нощ, дами. Отправям се към койката си. Денят започва рано за моряците.

— И за живите кораби. Сладки сънища, скъпа моя — пожела ѝ Офелия. Докато Джек се отдалечаваше с тихи стъпки, живият кораб поклати глава. — Помни ми думите. Ще съжалява, ако скоро не се задоми.

— Не знам защо, но се съмнявам — усмихнато отвърна Вивачия. Погледна обратно към светлините на града. В сатрапския дворец Уинтроу и Ета подготвяха хората да приемат завръщането на вида ѝ. Усети неочакван изблик на гордост спрямо тях. Удивително беше, че изпитваше същото и към себе си. Усмихна се на Офелия. — Джек е твърде заета да живее. Няма да губи време в съжаления. Нито пък аз.

Глава тридесет и девета Бингтаун

— Съветничка Серила е в приемната. — Роника влезе в стаята и любопитно се огледа наоколо.

— Сигурна ли си? — Кефрия чу безсмислеността на въпроса си веднага щом го изрече. Слезе от стола, върху който се беше покатерила, и хвърли един критичен поглед през рамо. — О, Са — промърмори на себе си. Старите завеси от стаята на Силдин — боядисани, обърнати и изгладени, все още изглеждаха като старите завеси от стаята на Силдин. Независимо какво правеше на спалнята си, тя пак щеше да бъде помещението, което беше споделяла с Кайл. Яни Купрус ѝ беше изпратила Дъждовни мебели, но прекрасните предмети бяха леки и бледи, като призраци на тежкия креват и масивните сандъци, които някога бяха запълвали стаята. Зачуди се дали да не се премести в стаята на Малта и да остави тази по-голяма спалня за случаите, в които двамата с Рейн идваха на гости.

Но вероятно това щеше да бъде жестоко. Нима тази стая нямаше да напомня на Малта за баща ѝ толкова, колкото напомняше на Кефрия за съпруга ѝ? Тя поклати глава заради жестокостта на съдбата. Горкият Кайл, да умре на палубите на Парагон, докато се бие с джамаилски моряци. И за какво? Ден по-късно онези, които го бяха убили, бяха станали техни съюзници. Алтея ѝ беше донесла вестите и ѝ ги беше съобщила с неприсъща чувствителност, когато бяха насаме.

Тя беше била неспособна да плаче. Бяха минали часове, преди да сподели новините с някой друг. За щастие, майка ѝ не беше казала нищо, а само беше свела глава. Все още ѝ беше трудно да осъзнае, че продължителното очакване в живота ѝ беше приключило.

— Съветничка Серила не умее да чака — напомни ѝ Роника.

Кефрия се стресна сякаш се събуждаше от сън. Вече имаше толкова малко време за себе си. Когато все пак се захванеше с изпълнението на задачи за себе си или с лични мисли, ѝ беше трудно да се откъсне.

— Какво може да я води насам? И то толкова рано през деня?

— Каза, че има съобщение за теб.

Сега Кефрия забеляза тревогата в очите на майка си. Рейн, Малта и Уинтроу бяха в Джамаилия. Новините можеха да са и лоши, и добри. Стомахът ѝ се стегна.

— Предполагам, че единственият начин да ги чуя, е като говоря с нея.

Забърза през коридора към приемната, майка ѝ я следваше по-бавно. Бавната милост на времето най-сетне беше довела пролетта в Бингтаун. Сезонът бе настъпил в последните няколко дни. Тежко трополящите дъждове на зимата се бяха преобърнали в по-леко пръскане. Свежи бризове бяха заменили острите ветрове. Предния ден дори беше зърнала избягало детско хвърчило да се рее, червено на фона на светлото синьо на деня. Щандовете на пазара отново бяха отворени. Хората се смееха и говореха, докато търгуваха за пореден път.

Самата пролет не можеше да реши всички проблеми на Бингтаун. Но по-мекото време беше забързало заминаването на много от недоволните Нови Търговци. Със засилените патрули на Пиратските острови срещу калсидските кораби и отсъствието на змии, пътуването щеше бързо да се върне към нормалното. Нови пристани и кейове бяха почти завършени. Кораби на Шестте херцогства, нетърпеливи да се домогнат до този нов пазар, смело се бореха с опасностите по калсидските брегове, за да донесат стоки на юг, в Бингтаун. Търговията се съживяваше, а с нея — и градът.

Тя хвърли поглед навън към преддверието, докато преминаваше. В поправените саксии започваха да никнат спасени луковици. Лози, които беше орязала като безнадеждно повехнали, сега изкарваха нови листа. Из сухите пръчки на клематиса зелени чворове обещаваха, че привидната смърт не беше самата смърт. Навсякъде животът се утвърждаваше наново.

Пролетта беше донесла и радушно приветствана промяна в менюто. Имаше свежи зеленчуци от градината, които да събудят езика, и арпаджик, който да овкусява супата с нещо друго, освен риба. Няколкото опърпани пилета, оцелели от кражби, бури и оскъдна храна, сега дращеха в търсене на насекоми и поникнали растения и отново снасяха яйца. Едно ревниво пазено гнездо обещаваше пиленца, за да попълни ятото. Годината се преобръщаше, както и късметът на рода Вестрит. Може би.

Въпреки думите на Роника, съветничка Серила седеше търпеливо в приемната. Взираше се в нищото, с гръб към яркостта на незакрития прозорец. Беше облечена умерено, по-топло, отколкото денят предполагаше, сякаш бингтаунската пролет беше нейната есен. При звука от стъпките на Кефрия тя бавно обърна глава. Изправи се, щом Кефрия влезе в стаята.

— Търговке Вестрит — поздрави я с приглушен глас. Без да дочака поздрава на Кефрия, ѝ подаде малък свитък хартия. — Имам новини за споделяне. Птицата пристигна тази сутрин.

— Добро утро, съветничке Серила. Изключително високо ценя, че споделяш услугите на пощенските си гълъби. Но самата ти да ни донесеш съобщението е несравнима чест.

Серила се усмихна сковано, но не каза нищо повече. Кефрия взе хартията от ръката ѝ и прекоси до прозореца, където имаше най-много светлина. Гълъбите не можеха да пренасят тежки товари. По необходимост, съобщенията бяха кратки и сбито написани. Джамаилските писачи бяха ненадминати в дребното писмо. Нечетлива добавка с почерка на Граг Тенира беше предназначена за Кефрия като секретар на бингтаунския Съвет. Тя примижа, за да я разчете, а после я подаде на Роника, докато разгадаваше вестите.

— Офелия пристигна благополучно. Писмата са доставени. Всичко е наред. Вивачия ще отплава скоро. — Тя вдигна поглед към майка си с усмивка. — Съдържа единствено личните ни грижи. Колко мило от страна на Граг да уреди да ни уведомят.

— Официалните новини също ви касаят — уведоми я Серила. — Моля, продължи нататък.

Дребните букви с почерка на писаря почти убягваха на погледа ѝ. Прочете ги веднъж, после още веднъж. Вдигна озадачен поглед и го измести от майка си към Серила. После заговори тихо:

— Съветничка Серила е освободена от служба на сатрапа. Той вече няма нужда от нея тук, тъй като Бингтаун е бил припознат като независим град държава. Сатрапът също така изрично оттегля всякаква власт, която тя е присвоила за себе си. Думите са… доста груби.

Роника и Кефрия размениха объркани погледи. Съветничката стоеше съвършено изправена, сдържаните ѝ черти изразяваха лека формална усмивка. Роника се осмели да каже тихо:

— Не виждам как официалните вести касаят семейство Вестрит.

Кефрия пое дъх.

— Очевидно Малта е преговаряла със сатрапа. Семейство Вестрит ще представлява интересите на сатрапството в Джамаилия. Годишната такса за тази служба е значителна. Десет сатрапса на месец. — Сумата беше щедра. Едно скромно домакинство можеше да се поддържа доста добре само с един.

За един удар на сърцето след думите ѝ последва мълчание. После Кефрия поклати глава.

— Не мога да приема това, колкото и да е щедро. Бях предложена за председател в бингтаунския Съвет. Достатъчно трудно е да преговарям честно за семейство Вестрит и в същото време да съм безпристрастна по всички въпроси, засягащи Бингтаун. Майко?

— Аз съм затрупана с по-малките ни владения. Вече не съм млада жена, Кефрия, а и последните няколко години бяха тежки за мен. Парите звучат чудесно, но какъв е смисълът да се посветя на нечии чужди интереси, за да спечеля пари, които ще трябва да похарча незабавно за поправянето на собствените ни, занемарени владения?

— Силдин е твърде малък и твърде зает със собствените си интереси. Малта ще бъде омъжена жена почти веднага след завръщането си. Освен това драконът вече изиска услугите ѝ. Уинтроу си е издълбал собствена ниша в света — бързо изключи децата си Кефрия. Погледна въпросително към майка си. — Алтея?

— О, моля те — въздъхна майка ѝ. — Освен ако не може да го направи от палубата на Парагон, няма да бъде свършено. Дори не е намерила време да слезе от кораба, за да се омъжи подобаващо.

— Проблемът е семейството на Трел — защити сестра си Кефрия. — Брашън настоя, че ще поиска ръката ѝ в Търговската зала, но те оспориха правото му. След като са се отрекли от него, той вече не е Търговец. Или така твърдят те. — Кефрия поклати глава на твърдоглавието им. — Заради баща му е. Мисля, че ако им дадем време, майка му ще го накара да размисли. Младият Керуин несъмнено беше достатъчно склонен да го приветства обратно в семейството и общността. Има слухове, че — за ужас на родителите му, се вижда с едно Татуирано момиче. Вероятно би приветствал съюзник в освобождаването от желязната хватка на баща си. Брашън и Алтея разполагаха с толкова малко време на пристанището. Може би когато се върнат, той ще може да промени мнението на баща си. Ако гордостта му му позволи да опита отново.

— Стига — тихо отвърна Роника. Нямаше да обсъждат това пред съветничката.

— Сигурна съм, че ще достигнат до някакво решение — отбеляза съветничка Серила. — Трябва да вървя, имам толкова много…

— Какво ще правиш? — попита с нисък глас Кефрия.

Серила не отговори веднага. После сви рамене.

— И без това скоро ще стане публично достояние. Всички ще узнаят онова, което Кефрия беше прекалено любезна, за да изрече гласно. Косго ме изпраща в изгнание. — Тя си пое дъх. — Той твърди, че съм престъпила клетвите си и вероятно съм била замесена в заговора. — Стисна челюсти, а после каза с усилие: — Познавам Косго. Някой трябва да поеме вината. Аз съм изкупителната жертва. Той трябва да има такава, а всички останали са се спазарили за опрощение.

— Но ти никога не си била истински част от заговора! — ужасено възкликна Кефрия.

— В политиката привидното е от далеч по-голямо значение, отколкото истината. Властта на сатрапа беше оспорена, а животът му — застрашен. Има съществени доказателства, че съм оспорила властта му за собствени цели. — Странна усмивка премина по лицето ѝ. — Истината е, че му се опълчих. Не може да ме накара да съжалявам. Ще му е твърде трудно да го понесе. Това е неговото отмъщение.

— Какво ще правиш сега? — попита Роника.

— В действителност нямам избор. Той ме изоставя без финансови средства или пълномощие. Оставам в Бингтаун като безпарична изгнаница. — Част от предишната Серила проблесна в отговора ѝ.

Усмивка изкриви устните на Роника.

— Всички от най-добрите семейства в Бингтаун са започнали така — изтъкна тя. — Ти си образована жена. Бингтаун се възстановява. Ако не можеш да си пробиеш път в подобна ситуация, тогава заслужаваш да бъдеш бедна.

— Племенницата на Рестарт ме гони от къщата — внезапно разкри Серила.

— Отдавна трябваше да си се изнесла оттам — язвително отвърна Роника. — Никога не си имала право да живееш там. — С усилие изостави тази стара дрязга. Вече нямаше значение. — Намери ли си място, където да живееш?

Беше като да заложиш капан.

— Дойдох при вас. — Тя погледна от едната към другата. — Мога да ви помогна по много начини.

Очите на Роника се разшириха, после се присвиха подозрително.

— При какви условия? — попита настоятелно.

Сковаността на Серила изчезна и Кефрия почувства, че за първи път виждаше истинския ѝ образ. Светлината на предизвикателство блестеше в очите ѝ.

— В замяна на знание и вещина. Дойдох тук, като залагах, че ще чуя онова, което току-що каза. Че не можеш честно да представляваш интересите на Джамаилия в Бингтаун. — Тя погледна от Кефрия към Роника. — Аз мога — потвърди тихо. — И мога да го направя честно. Но и доходоносно.

Кефрия скръсти ръце пред гърдите си. Беше ли изманипулирана?

— Слушам — каза тихо.

— Упълномощи ме — тихо каза Серила. — Предай ми назначението да ръководя от твое име. С години изучавах взаимоотношенията на Бингтаун с Джамаилия. Очевидно, това познание включва и взаимоотношенията на Джамаилия с Бингтаун. — Погледът ѝ отново се премести от Кефрия към Роника и обратно. Дали не се опитваше да разбере у кого е истинската власт? — А с парите, които ви предлага сатрапът, можете спокойно да си позволите да ме наемете.

— Някак се съмнявам, че това споразумение ще го удовлетвори.

— И като бингтаунски Търговки това е била основната ви грижа? Да удовлетворите сатрапа? — ледено попита Серила.

— В тези изменящи се времена поддържането на сърдечни отношения ще стане по-значимо — разсъдливо отвърна Кефрия. Мислите ѝ запрепускаха. Ако откажеше тази възможност, който друг можеше да посочи сатрапът? Това ли беше шансът ѝ да поеме контрол над ситуацията? Поне в лицето на Серила имаха човек, когото познаваха. И уважаваха, независимо колко свидно беше спечелено това уважение. Не можеше да отрече вещината на жената. Познаваше историята на Бингтаун по-добре от повечето му жители.

— Трябва ли да разбира? — попита Серила. В гласа ѝ се беше прокраднала нотка на отчаяние. Тогава внезапно застана по-изправено. — Не — обяви тя, преди Кефрия или Роника да са успели да проговорят. — Това беше страхлив въпрос. Няма да се крия от него. Той ме отхвърли като своя съветничка, изостави ме, както стори с всички други жени, вярно служили като съветнички на баща му. Това не е срамно разграничение. Постъпката му говори за неговата същност, не за моята. — Тя вдиша дълбоко и зачака.

Кефрия погледна към майка си. Тя леко поклати глава.

— Решението не е мое — проточи тя.

— Десет обещани сатрапса на месец не са десет сатрапса в джоба — замисли се Кефрия. — Боя се, че относно това имам толкова малко вяра на сатрапа, колкото винаги. И все пак, с или без финансови средства, мисля, че бингтаунският Съвет ще спечели от постоянното съветничество на Серила, касаещо Джамаилия. Ако сатрапът не уважи предложението, което ми изпраща, защото е неудовлетворен от съветника ми, това ще ми покаже, че не признава напълно правото на Бингтаун сам да урежда работите си. И ще му го кажа.

— Тогава ще посъветвам бингтаунския Съвет да наеме Серила. За да ни съветва именно в отношенията с Джамаилия. — Тя отправи спокоен поглед към бившата съветничка. — Стаята на Силдин е празна. Добре си дошла да я използваш. Ще те предупредя обаче, че се изискват две неща, за да живееш тук.

— И те са? — подкани я Серила.

Кефрия се засмя.

— Висока поносимост към риба и да не обръщаш внимание на мебелите.

Глава четиридесета Дъждовната река

Утринният въздух беше хладен и успокояващ по лицето ѝ. Парагон се движеше с лекота с течението на реката. Докато гледаше към новия ден, Алтея знаеше, че Симой е на щурвала. Беше там повече защото му харесваше, отколкото защото умението му беше необходимо. Този участък от реката беше също толкова спокоен, колкото и палубата на Парагон. Голяма част от екипажа беше слязъл от кораба в Бингтаун. Други бяха останали до Трехог само за да си намерят там нова работа като работници. Когато напуснаха Трехог с малко повече от минималното количество, необходимо за управлението на кораба, нито Брашън, нито Алтея го бяха сметнали за голяма загуба. Щеше да е достатъчно трудно да измизерстват заплатите за останалите. Настоящата им задача беше да се върнат в Бингтаун, където ги очакваше товар камъни. Алтея подозираше, че беше набавен от разрушени владения на Новите Търговци. Щеше да се използва за подсилването на брега, където рано или късно щяха да се излюпят драконите. Драцената умело намираше работа за живите кораби, но не беше толкова способна в намирането на заплащане за екипажите им.

Алтея отърси подобни мрачни мисли от главата си и упорито се вкопчи в оптимизма. Можеше да вярва, че всичко ще мине добре, стига да не се замисляше твърде много. Прекоси главната палуба и скокна на бака.

— Добро утро! — заяви на фигурата. Огледа се наоколо, докато се протягаше. — Всеки ден си мисля, че тази джунгла не може да стане по-зелена, и всяка сутрин се будя и откривам, че съм сгрешила.

Парагон не отвърна. Но отвъд борда заговори Янтар.

— Пролет — съгласи се тя. — Удивителен сезон.

Алтея пристъпи до парапета, за да погледне надолу към нея.

— Ако паднеш в тази река, ще съжаляваш — предупреди я. — Независимо колко бързо те извадим оттам, ще пари. Навсякъде.

— Няма да падна — възрази Янтар. Една от ръцете на Парагон я държеше в шепа пред него. Тя седеше на нея, като поклащаше крака, с инструмент за дялане в ръка.

— Какво правиш? — любопитно попита Алтея. — Мислех, че е завършен.

— Така е. Това е само украса. Спираловидна резба и прочее. Върху дръжката на брадвата и бойните му доспехи.

— Какво изрязваш?

— Нападащи елени — неуверено отвърна Янтар. Неочаквано прибра инструментите си. — Вдигни ме горе, ако обичаш — помоли тя. Без да продума, фигурата я върна на палубата.

Реката беше обширен сив път, който течеше надалеч от тях. Гъстата гора на Дъждовните земи се извисяваше близо до десния борд, а от лявата страна широките води се простираха надалеч, до друга зелена стена от растителен живот. Алтея вдиша дълбоко от хладния въздух, примесен с речна вода и изобилстваща растителност. Незабележими птици звучаха сред дърветата. Някои от увивните растения, които кичеха гигантските дървета, бяха изкарали пищни лилави пъпки. Висока колона от танцуващи насекоми улавяше слънчевата светлина по неизброимите им дребни крилца. Алтея сгримасничи към блещукащата гледка.

— Кълна се, че всяка една от тези гадинки прекара нощта в каютата ни.

— Поне една от тях беше в моята стая — опроверга я Янтар. — Успяваше да жужи до ухото ми през по-голямата част от нощта.

— Ще се радвам отново да видя солена вода — отвърна Алтея. — Ами ти, Парагон?

— Скоро — разсеяно отвърна корабът.

Алтея вдигна вежда към Янтар. Дърводелката сви рамене. През последните два дни около кораба витаеше замисленост. Алтея беше готова да му даде колкото време му е необходимо. Това отложено с десетилетия завръщане у дома трябваше да е странно и мъчително преживяване. Тя не беше нито змия, нито дракон, но ежедневните загуби на змиите, докато ги насочваха на север, я бяха потресли и опечалили. Това, че змиите се хранеха с мъртвите си, независимо колко прагматична беше тази практика за съхраняването на храна и наследени спомени, я ужасяваше.

Кръжащото присъствие на Тинтаглия ги беше предпазило от калсидските кораби. Бяха предизвикани директно само два пъти. Имаше една кратка битка, на която беше сложен край, когато Тинтаглия се беше върнала, за да прогони чуждоземния кораб. Вторият сблъсък беше завършил, когато Помнещата се беше надигнала от дълбините, за да изпръска калсидския съд с отрова. Нейната смърт, помисли Алтея, се беше оказала най-тежка за Парагон. Осакатената змия беше чезнела постепенно, но смело бе продължила с миграцията си. За разлика от много от змиите, тя беше достигнала устието на Дъждовната река. Пътуването нагоре срещу течението се беше оказало отвъд възможностите ѝ. Една сутрин я бяха намерили увита безжизнено около котвената верига на Парагон.

Много бяха погинали в киселинния поток на речната вода. Както бяха пребити и изтощени, малките им наранявания се превърнаха в зеещи рани под връхлитащия наплив на сивата вода. Нито корабът, нито Тинтаглия можеха да улеснят тази последна, дълга отсечка за тях. Сто двадесет и девет змии бяха навлезли в устието заедно с тях. По времето, когато плетеницата достигна речната стълба, която Дъждовниците бяха изградили, числеността им беше намаляла до деветдесет и три. Грубите, свързани помежду си ограждения от дебели дънери спираха и отклоняваха плиткия прилив на реката, с което правеха потока достатъчно дълбок, че змиите да се изтъркалят нагоре.

Инженерните умения на Дъждовниците се бяха обединили със здравите гърбове на Търговци и Татуирани, за да създадат изкуствен канал, който водеше към древните плитчини. Тинтаглия беше надзиравала изкопаването на просребрената тиня. Нещото беше почти толкова кораво, колкото глина. Беше построено още едно ограждение от дънери и работниците се бяха трудили дълги, студени часове, старателно смесвали твърдото вещество с речната вода, докато Тинтаглия не одобри течната кал. Докато изтощените змии се мъчеха да се извлекат върху ниските брегове на реката, работниците пренасяха варели от плискащата се кал и я изливаха върху змиите.

Парагон се тормозеше, че не може да наблюдава опашкулването на змиите. Голям кораб като него не можеше да премине през плитките води. Алтея беше отишла вместо него. На нея се беше паднала задачата да му каже, че само седемдесет и девет от змиите бяха успели да завършат пашкулите си. Другите бяха умрели, телата им — твърде похабени да призоват специалните секрети, които щяха да им позволят да слепят калта в дълги нишки и да ги наслоят по себе си. Тинтаглия оповестяваше скръбта си с рев при всяка смърт, а после разпределяше похабените тела като храна сред останалите змии. Въпреки крайното си отвращение спрямо това поведение, Алтея също го мислеше за удачно. Самата драцена не изглеждаше много по-добре от змиите. Тя отказваше да задели време за лов, докато опашкулването беше в ход. В рамките на дни, искрящата ѝ кожа беше провиснала, въпреки симпатизиращите ѝ работници, които ѝ носеха птици и дребен дивеч. Подобна щедрост я пазеше жива, но не и енергична.

Опашкулването беше последвано от още работа. Увитите в кал змии трябваше да бъдат пазени от поройните дъждове на Дъждовната зима, докато обвивката не изсъхнеше. Но в крайна сметка Тинтаглия обяви, че е доволна от пашкулите. Сега, огромните калъфи почиваха на тинестия бряг на реката като гигантски семенници, скрити в безпорядък от струпани листа, вейки и клони. Тинтаглия отново сияеше, след като отново бе подела ежедневното си ловуване. Някои нощи се връщаше, за да почива до пашкулите, но все по-често се доверяваше на групата хора, които бдяха над тях от дървените си къщи. Вярна на думата си, сега драцената патрулираше над реката до устието ѝ и прелиташе над крайбрежието на Прокълнатите брегове.

Тинтаглия все още говореше с надежда за завръщането на още змии. Алтея подозираше, че това е истинската причина зад крайбрежната ѝ бдителност. Дори беше намекнала, че вероятно ще изпрати живи кораби далеч на юг, които да търсят изгубили се оцелели. Алтея възприемаше това като мерило на мъката ѝ по загубите им. Беше научила от Силдин, че не всички пашкули ще се излюпят. Винаги имаше някаква смъртност на този етап в драконовото развитие, но тези отмалели същества умираха далеч по-бързо от обичайното. Силдин, изглежда, ги оплакваше колкото Тинтаглия, макар да не можеше напълно да обясни на Алтея откъде знае кои са загинали неизлюпени.

Тя никога не беше познавала племенника си добре. В седмиците, които беше прекарала в Трехог и при разкопките на Касарик, беше видяла как той става все по-чужд. Не забелязваше само физическите промени — на моменти вече не изглеждаше като малко момче. Кадансът на гласа му и подборът на думи, когато говореше на дракона, сякаш идваха от по-зряла и чужда личност.

Единственият път, в който беше приличал на Силдин, който тя помнеше, беше когато се беше върнал мръсен и изморен от прекарания в проучвания ден с Бендир. Бяха украсили блатистата джунгла зад плажа с пашкулите с ярки платнени ивици, завързани за пръчки или клони. Цветовете бяха някакъв вид код, неразбираем за Алтея, предназначен за ориентир на бъдещи разкопки. По време на хранене Силдин и Бендир усърдно ги обсъждаха и правеха планове за усилено копаене през лятото. Тя вече не познаваше племенника си, разсъди Алтея, но беше сигурна в едно. Силдин Вестрит гореше от ентусиазъм за този нов живот, който си беше намерил. Това я радваше. Учудваше я, че Кефрия го беше пуснала. Вероятно по-голямата ѝ сестра най-сетне разбираше, че животът е, за да се живее, а не за да се пази за невидяно бъдеще. Алтея пое дълбок дъх от пролетния въздух, наслаждавайки се едновременно и на него, и на свободата си.

— Къде е Брашън? — попита Янтар.

Алтея изпъшка.

— Измъчва Клеф.

Янтар се усмихна.

— Някой ден Клеф ще благодари на Брашън, че е настоявал да изучи писмото.

— Може би, но тази сутрин това не изглежда много вероятно. Трябваше да ги оставя, защото и двамата ме влудяваха. Клеф прекарва повече време да спори защо не може да научи буквите, отколкото в опити да го направи. Брашън не му отстъпва. Момчето е схватливо относно мореплаването. Би трябвало да може да научи буквите.

— Ще ги научи — потвърди Брашън, щом се присъедини към тях. Отмести косата от лицето си с изцапана с мастило ръка. Приличаше повече на раздразнен учител, отколкото на морски капитан. — Дадох му да препише три страници и го оставих. Предупредих го, че добрата работа ще го освободи по-бързо от нескопосаната.

— Там! — прогърмя гласът на Парагон. Ненадейният му вик запрати малко ято ярки птици от извисяващата се гора към небето. Той вдигна високо голямата си ръка, за да посочи нагоре и обратно към дърветата. — Там. Това е. — Приведе се и разлюля леко целия кораб. — Симой! Силно дясно на борд!

— Ще се врежеш в сушата! — тревожно извика Брашън. Симой не беше поставил заповедта под съмнение. Корабът внезапно се извъртя към извисяващите се дървета.

— Дъното е тинесто — спокойно отвърна Парагон. — Ще ме избутате достатъчно лесно, когато ви се наложи.

Алтея сграбчи парапета, но вместо да се вреже в сушата, Парагон беше намерил дълбок, макар тесен канал с почти спокойна вода. Може би в дъждовния сезон това беше една от многото рекички, които подхранваха Дъждовната река. Сега беше сведена до пръст спокойна вода, лъкатушеща назад между дърветата. Оставиха основния канал на Дъждовната река зад себе си. Въпреки всичко, не стигнаха далеч, преди такелажа на Парагон да започне да се оплита в протягащите се клони.

— Объркваш такелажа си — предупреди го Брашън, но корабът нарочно навлезе по-навътре сред заплитащата бъркотия. Алтея размени тревожна гримаса с него. Той поклати глава към нея и запази мълчание. Парагон беше независима душа. Имаше право да командва накъде ще иде собственото му тяло. Новото предизвикателство в управлението на този кораб беше да зачита волята му и да вярва в преценката му. Дори това да означаваше да му позволи да заседне в някоя лагуна на джунглата.

Няколко моряци нададоха колебливи викове, но Симой стоеше непоклатимо зад руля. Върху тях се сипеха листа и силно разклонени клони. Стреснати птици нададоха писъци и избягаха. Корабът забави, а после спря.

— Тук сме — възторжено обяви Парагон.

— Несъмнено — кисело се съгласи Брашън, загледан нагоре към заплетената бъркотия.

— Съкровището на Игрот — ахна Янтар.

И двамата се извърнаха да я погледнат. Взорът ѝ следваше насочения пръст на Парагон. Алтея не виждаше нищо, освен тъмна купчина сред някакви древни дървета високо над главите им. Фигурата се обърна, за да ги погледне с триумфиращо изражение.

— Тя предположи първа и предположи правилно — заяви той сякаш играеха игра.

Повечето от намалелия им екипаж бяха на палубата, взрени нагоре, накъдето сочеше Парагон. Скандалната звезда на Игрот беше всечена дълбоко в кората на близкото дърво. Времето беше разширило знака.

— Най-големият улов на Игрот — заспомня си Парагон, — беше, когато превзе пратка със съкровища, предназначена за сатрапа на цяла Джамаилия. Това беше в дните, когато сатрапството веднъж в годината изпращаше данъчен кораб, който да събере дължимото му от отдалечените му селища. Бингтаун беше дал стока от Дъждовните земи, богат улов. Но на път за Джамаилия цялата баржа изчезна. Никой не я видя повече.

— Беше преди моето време, но съм чувал за това — каза Брашън. — Хората казваха, че е най-богатият товар, напускал някога Трехог. Били открити някакви зали със съкровища. Всичко беше изгубено.

— Скрито — поправи го Парагон. Той погледна отново към високите дървета. Алтея се загледа към тъмната маса, украсена с увивни и пълзящи растения, покатерили се нависоко. Обхващаше живите клони на няколко дървета.

Гласът на Парагон беше тържествуващ.

— Никога ли не сте се чудили защо Игрот искаше жив кораб? За да разполага с място, където да трупа находките си, място, което никой обикновен пират да не може да достигне. Дори някой член на екипажа да издрънкаше местоположението им, на крадците щеше да им е необходим жив кораб, за да ги вземат. Той застана тук, а моряците му се покатериха от такелажа ми към дърветата. Там построиха платформа и вдигнаха съкровището до нея. Той мислеше, че ще е завинаги в безопасност.

Брашън издаде нисък звук. В гласа му имаше ярост, докато питаше:

— Преди или след като избра това място те ослепи?

Фигурата не трепна от въпроса.

— След — каза тихо. — Така и не ми се довери. И с причина. Изгубих бройката колко пъти се опитах да го убия. Ослепи ме, за да не мога никога да намеря обратния път без него. — Отново се извърна към слисания екипаж на палубата му и бавно намигна на Янтар. — Никога не си е помислял, че някой може да ме поправи. Както и аз, в онези дни. Въпреки всичко ето ме тук. Единственият оцелял от онзи проклет екипаж. Сега е мое. И следователно ваше. — Последва вцепенена тишина. Никой не продумваше и не помръдваше.

Фигурата повдигна въпросително вежди.

— Никой ли не иска да го вземе за нас? — попита иронично.

Да му хвърлят пръв поглед беше лесната част. Да устроят подиуми и подемници през дърветата, за да пренесат нещата обратно на палубата на Парагон беше времеотнемащата част. Въпреки трудоемката работа, никой не се оплакваше.

— Що се отнася до Клеф, ще си помислиш, че Парагон специално е планирал всичко това, за да го измъкне от уроците му — изтъкна Брашън. Като чевръстата такелажна маймунка на кораба, момчето беше освободено от уроците си за тази задача.

— Ако се ухили по-широко, горната част на главата му може да падне — съгласи се Алтея. Тя изви врат, за да погледне Клеф. На гърба му, докато се връщаше по обратния път към кораба, подскачаше тежка торба. Никакви змии или рояци насекоми не бяха успели да попарят ентусиазма на момчето спрямо въжените му разходки напред-назад между кораба и платформата. — Иска ми се да беше малко по-предпазлив — притесняваше се тя.

Тя, Брашън и няколко членове на екипажа стояха върху платформа от наредени трупи. Увивните растения бяха подсилили старата конструкция с нарастващата си през годините сила, като фактически я бяха вградили в мрежата си от филизи и корени, висящи във въздуха. Сандъците и бъчвите, които съдържаха имането на Игрот, не бяха имали същия късмет. Голяма част от работния ден беше отишла в повторното събиране на изсипаното съкровище в изпразнени щайги за храна и бъчви. Разнообразието му ги удивляваше. Бяха намерили джамаилски монети и изровиха сребро измежду плячката — сигурен знак, че Игрот беше скътал тук не само Дъждовното съкровище. Някаква част от трофеите му не беше оцеляла. Имаше отдавна плесенясали останки от гоблени и килими и купища железни пръстени връз изгнилата кожа, която някога беше изграждала бойните ризи. Оцелялото далеч надминаваше онова, което беше загубено. Брашън беше видял украсени със скъпоценни камъни чаши, изумителни мечове, които все още блестяха ярко, щом бъдеха извадени от филигрираните им ножници, огърлици и корони, статуи и вази, игрови дъски от слонова кост и мрамор с искрящи кристални игрални фигури и други предмети, които не можеше да оприличи. Имаше и по-скромни предмети, от подноси и фини чаени чашки до издялани гребени за коса и фиби със скъпоценни камъни. Измежду придобивките от Дъждовните земи имаше комплект от деликатно издялани дракони с тънки слоеве от скъпоценности за люспи и семейство от кукли с люспести лица. Брашън прибираше внимателно тези последни предмети в кошницата за лук от камбуза на Парагон.

— Мисля, че това са музикални инструменти или поне каквото е останало от тях — умуваше Алтея.

Той се обърна, докато опъваше гърба си, за да види какво прави. Тя беше коленичила и вадеше предмети от един голям сандък, който се беше сцепил по шевовете. Алтея вдигна верига кристали, които дрънчаха и звънтяха сладко едно в друго, докато тя ги освобождаваше от гробницата им, и се усмихна, когато се обърна да ги покаже. Беше забравила, че косата ѝ е натежала от мрежичка със скъпоценности. Движението улови блещукаща слънчева светлина в косите ѝ. Тя го заслепи. Сърцето му запя.

— Брашън? — оплака се миг по-късно тя. Той осъзна, че все още се е втренчил в нея. Без да продума, стана и отиде при нея. Вдигна я на крака и я целуна, без да го е грижа за толерантните усмивки на двама моряци, които загребваха разпръснати монети и ги изсипваха в големи платнени торби. Той я задържа в обятията си, все още наполовина смаян, че може да го направи. Придърпа я по-близо.

— Никога не си отивай от мен — каза дрезгаво в косата ѝ.

Алтея извърна глава нагоре, за да му се ухили.

— Защо бих оставила богат мъж като теб? — подразни го тя. Постави ръце на гърдите му и нежно го избута от себе си.

— Знаех си, че си хвърлила око на богатството ми — отвърна той и я пусна. Сдържа една въздишка. Винаги искаше да се отдръпне от него, преди да е готов да я пусне. Предполагаше, че такава беше независимата ѝ природа. Отказваше да се притеснява, че започва да ѝ омръзва. И все пак, не бе изглеждала твърде разочарована, когато не беше могъл да уреди сватбата им в Търговската зала. Може би не искаше да е чак толкова неизменно свързана с него. После се порица за неспирните съмнения и недоволство. Алтея все още беше до него. Това беше повече, отколкото някога беше имал в живота си, и за него струваше повече от това непостижимо изобилие от съкровища.

Той се озърна около платформата, на която стояха, а после вдигна очи към подобната конструкция в две близкостоящи дървета.

— Тази плячка ще напълни трюма на Парагон. Игрот го е довел тук, натежал със съкровища и така и ще си тръгне. Опитвам се да си представя как това ще промени нещата за нас и не мога. Увличам се в чудото на отделните предмети.

Алтея кимна.

— Не мога да го свържа със себе си. Основно мисля как ще се отрази на други. На семейството ми. Мога да помогна на майка да възстанови дома ни. Няма да е необходимо Кефрия да се тревожи толкова много за семейните финанси.

Брашън се ухили.

— Моите планове засягат предимно Парагон. Нови прозорци. Нов такелаж. Услугите на добър производител на платна. После — нещо за нас. Нека предприемем пътешествие на юг към Островите на подправките. Бавно пътуване, изследователско, без графици и необходимост от печалба. Искам отново да посетим пристанищата, които не сме виждали, откакто баща ти беше капитан на Вивачия. — Той внимателно наблюдаваше лицето ѝ, докато добавяше: — Бихме могли да се срещнем с Уинтроу и Вивачия. Да видим как се справят.

Наблюдаваше я как го обмисля. За Алтея посещението на най-южните търговски острови щеше да означава завръщане в пристанищата от пътешествията ѝ в детството. Може би там можеше да се освободи от част от постоянното съжаление, което хвърляше сянка отгоре ѝ. И може би виждането на Уинтроу и Вивачия можеше да прогони някои призраци. Ако видеше, че корабът ѝ е доволен и в добри ръце, щеше ли това да снеме тежестта от сърцето ѝ? Той отказваше да се бои от подобна среща. Колкото и да го болеше да признае, ако скоро не успееше да разсее меланхолията ѝ, може би щеше да е по-добре да я пусне да си иде. Не че не се усмихваше и смееше. Правеше го. Но усмивката и смехът ѝ винаги избледняваха твърде скоро в тишина, която го изключваше.

— Би ми харесало — призна тя, връщайки го обратно към себе си. — Ако успеем да убедим Парагон. Същевременно можем да търсим змиите на Тинтаглия.

— Чудесно — каза с престорена сърдечност. — Значи така ще направим. — Вдиша дълбоко и вдигна очи. Краткият пролетен ден беше към края си. През преплетените клони по върховете на дърветата можеше да зърне буреносни облаци. Тази нощ зимата можеше да направи кратко завръщане. — Най-добре всички да се върнем на кораба за през нощта — реши той. — Смрачава се бързо и не виждам смисъл да рискувам придвижването на човек или съкровище.

Алтея кимна.

— Така или иначе ще искам да видя как са го поместили. — Тя се обърна към другите: — Последно товарене, мъже. Утрото е достатъчно скоро, та да приключим с това.

Тя излезе на палубата в мрака, носеща фенер. Парагон не се обърна да види кой е. Разпозна леките босоноги стъпки на Янтар. Тя често идваше при него нощем. Бяха провели множество нощни разговори. Също така бяха споделили и много вечери без приказки, доволни да оставят звуците на нощните птици и течащата река да останат необезпокоявани. Обикновено ръцете ѝ върху парапета му излъчваха към него покой. Тази вечер тя окачи фенера на една кука и постави нещо на палубата му, преди да се облегне на перилото.

— Нощта е прекрасна, нали?

— Да. Но няма да е така за дълго, не и за теб. Този фенер ще привлече всяко насекомо, което лети. Точно преди буря са най-нагъсто. Задръж се по-дълго и ще те нахапят навсякъде.

— Трябва ми само за малко. — Тя пое дъх и той долови как я обзема необичайно вълнение. Звучеше почти нервна. — Парагон, по-рано ти предложи да споделиш съкровището си с нас. Намерих нещо сред него, нещо, което отчаяно копнея да притежавам.

Той погледна назад към нея. Беше по нощната си риза — дълго, свободно облекло, което достигаше до голите ѝ крака. Неравномерната ѝ коса падаше свободно до раменете ѝ. Змийските изгаряния все още си личаха, мъртво бяло на фона на златната ѝ кожа. Вероятно времето щеше да заличи тези белези или поне така му харесваше да мисли. Под светлината на фенера очите ѝ блестяха. Откри, че отвръща на усмивката ѝ.

— И какво е това съкровище, което трябва да притежаваш? Злато? Сребро? Старинно бижу на Древните?

— Това. — Тя се наведе към груба конопена торба в краката ѝ, разгърна отвора ѝ и бръкна вътре. Извади резбована дървена диадема. Държеше я почти почтително, докато я въртеше в ръце. После дръзновено се увенча с нея и вдигна поглед към него. — Протегни се сред драконовите си спомени, ако можеш. За мен. Помниш ли това?

Той я гледаше безмълвно и тя отвърна на взора му. Зачака. Короната беше украсена с главите на птици. Не. Петли. Повдигна вежда към нея. Със съжаление Янтар свали короната и му я подаде. Парагон я взе внимателно в ръцете си. Дърво. Резбовано дърво. Поклати глава над него. Злато и сребро, скъпоценности и изкуство. Беше ѝ предложил да избира измежду богатствата на Прокълнатите брегове. И какво избираше дърводелката? Дърво.

Тя отново се опита да подбуди у него отговор.

— Някога е била позлатена. Виждаш ли? Все още можеш да видиш парченца позлата, уловени в детайлите на петльовите глави. И има места, където да бъдат поставени пера за опашките, но те отдавна са изгнили.

— Помня я — каза колебливо. — Но това е всичко. Някой я носеше.

— Кой? — притисна го настойчиво тя. Той ѝ я подаде и отново поклати глава. Тя махна косата от очите си, след което за пореден път постави петльовата корона на главата си. — Някой като мен? — попита обнадеждено.

— О! — Направи пауза, мъчейки се да си я спомни. — Съжалявам — каза, след като най-сетне поклати глава. — Тя не беше Древна. Това е всичко, което мога да си спомня за нея. — Жената, която я носеше, беше била бяла като мляко. Изобщо не приличаше на Янтар.

— Всичко е наред — увери го припряно, но той долови разочарованието ѝ. — Ако не възразяваш, бих искала да я задържа.

— Разбира се. Другите възразиха ли?

— Не съм ги питала — отговори смутено тя. — Не им дадох тази възможност. — Отново свали короната. Очите и пръстите ѝ заскитаха обичливо по резбата.

— Твоя е — потвърди Парагон. — Вземи я със себе си, когато тръгнеш.

— Ах. Значи си се досетил, че си тръгвам.

— Да. Няма дори да останеш с мен до разгара на лятото? Тогава ще се върна тук, за да съм наблизо, когато драконите се излюпят.

Пръстите ѝ проследиха детайлите на резбованите птичи глави.

— Изкушавам се. Може и да го сторя. Но в крайна сметка мисля, че отново трябва да отида на север. Имам приятели там. Не съм ги виждала от много отдавна. — Тя снижи глас: — Гложди ме подозрение. Мисля, че трябва да ида и още малко да се помеся в живота им. — Тя се засмя с фалшива лекота. — Надявам се, че с тях ще ми провърви повече, отколкото тук долу. — Изражението ѝ стана тревожно. Неочаквано се покачи върху парапета и каза меко: — Качи ме горе.

Парагон се пресегна през рамо и ѝ предложи дясната си ръка. Янтар се покатери в нея и той се обърна и се загледа умислено в плетеницата на джунглата. Беше по-лесно да извърне поглед от светлината и да се взре в тъмното. По-спокойно. Внимателно се размърда, докато не скръсти ръце пред гърдите си. Тя седна върху скръстените му ръце с детинско доверие и приятелски се облегна на него. Навсякъде около тях нощните насекоми издаваха пронизителни звуци. Голите ѝ крака висяха надолу.

Винаги тя беше била онази, която смееше да зададе въпросите, останали неизречени от другите. Тази вечер имаше още един.

— Как умряха всички те?

Отлично знаеше какво има предвид. Беше безсмислено да се преструва в обратното. А и вече беше безсмислено да пази тайна. Почувства се почти добре да го сподели с някого.

— Магическо дърво. Кенит запази парче от лицето ми. Едно от задълженията му беше да помага в готвенето. Пусна го във врящата супа. Почти целият екипаж на Игрот умря от него. — Усети я как се присви отвратено.

Опита се да я накара да разбере.

— Той само довършваше започнатото от Игрот. На кораба бяха започнали да умират мъже. Игрот провлачи под кила двама моряци за неподчинение. И двамата се удавиха. Други двама паднаха зад борда по време на буреносна нощна вахта. Имаше някакъв глупав инцидент сред такелажа. Умряха трима. Решихме, че зад всичко стои Игрот. Вероятно искаше да се разправи с всеки, който знаеше къде е скрито съкровището. Включително и Кенит. — Той се принуди да отпусне юмруците си. — Разбираш ли, трябваше да го сторим. За да спасим живота на Кенит.

Янтар преглътна. Въпреки всичко зададе въпроса:

— А онези, които не умряха от супата?

Парагон пое дъх.

— Кенит и така ги хвърли през борда. Повечето бяха твърде отровени, за да окажат кой знае каква съпротива. Мисля, че трима успяха да спуснат лодка и да избягат. Съмнявам се, че са оцелели.

— А Игрот?

Джунглата изглеждаше като тъмно, спокойно място. Сред нея, извън кръга на светлината от фенера, се движеха същества. Змии и нощни птици, малки, пълзящи по дърветата създания — както космести, така и люспести. Множество същества живееха и се движеха из заплетения мрак.

— Кенит го преби до смърт. Под палубата. Виждала си белезите там долу. Отпечатъците на пълзящ мъж. — Той пое дъх. — Беше справедливо, Янтар. Справедливо.

Тя въздъхна.

— Мъст и за двама ви. За времената, когато той е пребивал Кенит до смърт.

Той кимна над нея.

— Стори го два пъти. Веднъж момчето умря на палубата ми. Но не можех да го пусна. Не можех. Той беше всичко, което имах. Друг път, свит под палубата в скривалището си, умираше бавно. Кървеше вътрешно и ставаше все по-студен и по-студен. Плачеше за майка си. — Парагон въздъхна. — Задържах го с мен. Тласнах живот в него и принудих тялото му да се закърпи колкото ми беше по силите. После го върнах обратно в тялото му. Дори тогава се чудех дали от него е останало достатъчно, за да бъде пълноценно същество. Но го направих. Беше егоистично. Не го направих за Кенит. Направих го за себе си. За да не бъда оставен отново сам.

— Той наистина беше толкова теб, колкото и себе си.

Парагон почти се изкиска.

— Нямаше подобно разграничение между двама ни.

— И затова трябваше да си го върнеш?

— Не можеше да умре без мен. Не повече, отколкото аз можех да живея истински без него. Трябваше да си го върна. Докато не станех отново цял, бях уязвим. Не можех да се запечатам за останалите. Всяка пролята на палубата ми кръв беше мъчение за мен.

— О.

Дълго време тя изглеждаше удовлетворена да спрат дотам. Облегна се назад върху него. Дишането ѝ стана толкова дълбоко и равномерно, че той реши, че е заспала. На палубата зад него, във фенера се забиваха насекоми. Той чу как Симой прави бавна обиколка на палубата. Спря при фенера.

— Всичко наред ли е? — тихо попита той.

— Всичко е наред — отвърна корабът. Беше започнал да харесва Симой. Мъжът знаеше как да си гледа работата. Стъпките му отново се отдалечиха.

— Чудиш ли се понякога — попита го тихо Янтар, — колко много си променил света? Не само като си запазил Кенит жив. Просто чрез съществуването си.

— Като съществувам като кораб, вместо като дракон?

— Всичко. — Лек мах на ръката ѝ обхвана всичките му животи.

— Живях — каза просто. — И останах жив. Предполагам, че имах право на това колкото всеки друг.

— Абсолютно. — Тя се размърда, а после се излегна на ръцете му, така че да гледа нагоре. Той последва погледа ѝ, но видя единствено тъмнина. Отвъд дърветата, облаците бяха гъсти. — Всеки от нас има право на живота си. Но какво ще стане, ако поради липса на насока, поемем по грешни пътища? Вземи например Уинтроу. Ами ако е предопределен за друг живот? Ако стане крал на Пиратските острови заради нещо, което не съм успяла да сторя или кажа, когато всъщност е трябвало да води живот на просветително съзерцание? Мъж, чиято съдба е била да изпита отшелнически, отдаден на размисъл живот, вместо това става крал. Вглъбените му духовни размишления никога не се случват и остават завинаги несподелени със света.

Парагон поклати глава.

— Тревожиш се твърде много. — Очите му проследиха една нощна пеперуда. Тя пърхаше усърдно наблизо, решена да се удря до смърт във фенера. — Хората живеят толкова кратки животи. Вярвам, че оказват незначително влияние върху света. Значи Уинтроу няма да е жрец. Вероятно това е също толкова важно, колкото ако мъж, предназначен да бъде крал, вместо това стане примирен отшелник.

Той почувства как по тялото ѝ премина тръпка.

— О, корабе — меко го порица тя. — Нима това трябваше да е утешаващо?

Той я потупа внимателно, както баща успокояваше дете.

— Извлечи утеха от това, Янтар. Ти си само едно малко създание с мимолетен живот. Трябва да си шут, за да мислиш, че можеш да промениш курса на целия свят.

Тя остана смълчана, докато не избухна в разтърсващ смях.

— О, Парагон, в това си по-прав, отколкото предполагаш, приятелю.

— Бъди доволна от собствения си живот, приятелко, и го живей щастливо. Остави другите да решат за себе си кой път да следват.

Тя се навъси насреща му.

— Даже и когато виждаш с абсолютна яснота, че този път е грешен за тях? Че ще се наранят?

— Може би хората имат право на болката си — осмели се той и добави неохотно: — Може би дори им е необходима.

— Може би — призна нещастно Янтар, а после каза: — Вдигни ме, ако обичаш. Мисля да ида да си легна и да обмисля това, което ми каза. Преди да ме заварят дъждът и комарите.

Алтея се задушаваше в кошмар. Знанието, че сънува, не ѝ помагаше особено. Не можеше да го избегне. Не можеше да диша, а той беше върху гърба ѝ, притискаше я надолу и я нараняваше, нараняваше я. Искаше да изкрещи, но не успя. Само да успееше да изкрещи и щеше да може да се събуди, но не успя да издаде звук, който да послужи за отдушник. Виковете ѝ бяха пленени в нея.

Сънят се промени.

Внезапно над нея стоеше Парагон. Той беше мъж, висок, тъмнокос и мрачен. Погледна я с очи като тези на Кенит. Тя се присви надалеч от него. Когато заговори, в гласа му звучеше болка:

— Алтея. Стига с това. Никой от нас не може да го търпи повече. Ела при мен — нареди ѝ той. — Безшумно. Веднага.

— Не. — Тя почувства как я дърпа и започна да се съпротивлява. Знаещият поглед в очите му я заплашваше. Никой не биваше да разбира така отявлено какво чувства.

— Да — каза ѝ, докато тя упорстваше. — Знам какво правя. Ела при мен.

Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Той беше твърде едър и силен. Но въпреки това тя се опитваше. Ако се бореше и не се даваше, как можеше вината да е нейна?

— Вината не беше твоя. Отърси се от този спомен; той не е настоящето. Това мина и приключи. Остави го да си иде. Тихо, Алтея, тихо. Ако изкрещиш, ще се събудиш. По-лошо, ще събудиш целия екипаж.

Тогава всички щяха да узнаят срама ѝ.

— Не, не, не. Изобщо не става дума за това. Просто ела при мен. Имаш нещо мое.

Ръката от устата ѝ изчезна, както и тежестта от тялото ѝ, но тя все още беше пленена в себе си. Тогава внезапно се понесе свободно. Беше някъде другаде, някъде на студено и ветровито, и тъмно. Беше много самотно място. Компанията на когото и да било беше за предпочитане пред тази изолация.

— Къде си? — повика го тя, но въпросът излезе като шепот.

— Тук. Отвори очи.

Тя стоеше на бака сред нощна буря. Извиващ се вятър разклащаше дърветата над главата ѝ и дребни парчета отломки падаха сред мръсен дъжд. Парагон се беше извил, за да погледне назад към нея. Алтея не можеше да различи чертите му, но чу гласа му.

— Така е по-добре — каза ѝ успокояващо. — Имах нужда да дойдеш тук, при мен. Чаках, като мислех, че в крайна сметка ще дойдеш сама. Но ти не го направи, а това продължи твърде дълго за всички ни. Вече знам какво трябва да сторя. — Фигурата замълча. Следващите му думи излязоха по-тежко. — Имаш нещо мое. Искам си го обратно.

— Нямам нищо твое. — Изговори ли думите, или само си ги помисли?

— Напротив, имаш. То е последното парченце. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да си го върна, за да стана цялостен. За да станеш цялостна и ти. Мислиш, че то е твое, но грешиш. — Той извърна поглед от нея. — По право тази болка е моя.

Започна да се сипе дъжд, леденостуден дъжд. Първо го чу сред дърветата горе. После капките си пробиха път през балдахина. Най-напред западаха нежно, а после извил се вятър забърса върховете на дърветата и капките стовариха студения си товар в потоп. Алтея вече беше изтръпнала за студа. Парагон продължи да говори нежно:

— Върни ми я, Алтея. Няма причина да я задържаш. Тя никога дори не му е принадлежала, че да ти я дава. Разбираш ли? Той ти я предаде. Опита се да се отърве от болката, като я предаде, но не беше негова. Трябваше да си остане с мен. Сега си я взимам от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да я пуснеш. Оставям ти спомена, защото той, боя се, си е изцяло твой. Но болката е стара, предавана от един на друг като зараза. Реших да сложа край. Сега се връща при мен и остава с мен.

За известно време тя се съпротивлява, стискайки я силно.

— Не можеш да я вземеш от мен. Беше толкова ужасно. Беше толкова болезнено. Никой не би разбрал; никой не би повярвал. Ако ми отнемеш болката, правиш лъжа от онова, което изтърпях.

— Не. Не, скъпа моя, правя го само спомен, вместо нещо, което да изживяваш непрестанно в главата си. Остави го в миналото. Вече не може да те нарани. Няма да му позволя.

Той протегна към нея широка ръка. Тя се страхуваше от него, но неспособна да се противопостави, положи малката си длан върху неговата. Той въздъхна дълбоко.

— Върни ми я — каза ѝ меко.

Беше като да издърпаш забила се надълбоко треска. Имаше я протяжната болка от изваждането, а после рязкото жегване на потеклата прясна кръв. Нещо здраво стегнато вътре в нея изведнъж се отпусна. Беше се оказал прав. Не беше нужно да задържа болката си. Можеше да я пусне. Споменът все още беше там. Не беше изчезнал, но се беше променил. Беше спомен, част от миналото. Тази рана можеше да се затвори и да заздравее. Нанесената ѝ вреда вече я нямаше. Не ѝ се налагаше да я държи като част от себе си. Можеше да си позволи да се излекува. Сълзите ѝ се разводняваха от падащия по лицето ѝ дъжд.

— Алтея!

Тя дори не трепна. Непрестанният дъжд измиваше нощта от небето, като го изсветляваше до сиво утро, което едва проникваше през покрова на дърветата. Алтея стоеше на бака с ръце, протегнати към полумрака, докато проливният дъжд я мокреше. Беше прилепил нощната риза до тялото ѝ. Като прокле и двама им за глупаци, Брашън се спусна напред през палубата, за да я хване за рамото и да я разтърси.

— Да не си се побъркала? Ела вътре.

Тя вдигна ръка към лицето си, очите ѝ бяха затворени, стиснати в гримаса. После неочаквано се блъсна и се вкопчи здраво в него.

— Къде съм? — настоя замаяно.

— Отвън на палубата. Ходейки насън, мисля. Събудих се и те нямаше. Да влезем вътре. — Дъждът се стичаше по голия му гръб и прилепваше памучните панталони към тялото му; разделяше чудесната ѝ коса на кичури и течеше на струйки по лицето ѝ. Тя се придържаше за него, треперейки, без да се опитва да се скрие от пороя.

— Сънувах сън — каза дезориентирано. — Беше толкова ярък, само за миг, а сега изчезна. Не мога да си спомня нищо от него.

— Такива са сънищата. Идват и си отиват. Не значат нищо. — Боеше се, че говори от опит.

С рев, бурята поднови яростта си. Шибащият дъжд издаваше съскав звук върху водата на откритата река, която ги достигаше дори и тук.

Тя не помръдна. Вдигна поглед към него, като примигваше, за да махне водата от очите си.

— Брашън, аз…

— Подгизвам тук навън — обяви нетърпеливо и внезапно я взе на ръце. Тя облегна глава на рамото му, докато я носеше. Не изпротестира дори когато удари главата ѝ в тесния коридор. Вече в каютата, затвори вратата с ритник и пусна Алтея на крака. Избута косата от лицето си и почувства как надолу по гърба му се стича нова струйка. Тя стоеше и мигаше срещу него. От брадичката и миглите ѝ капеше вода. Мокрият плат на нощната ѝ риза беше прилепнал по всяка извивка на тялото ѝ и го изкушаваше. Изглеждаше толкова объркана, че му се искаше да я вземе в обятията си и да я прегърне. Но тя нямаше да иска това. С усилие, той се извърна от нея. — Почти се съмна. Ще се преоблека в някакви сухи дрехи — каза хрипливо.

Чу мокрото пльосване на ризата ѝ на пода и дребните звуци от ровенето сред сандъка ѝ с дрехи. Нямаше да се обърне. Нямаше да се измъчва. Беше се научил да се владее.

Тъкмо беше намерил чиста риза в шкафа си, когато тя го прегърна изотзад. Кожата ѝ беше все още мокра там, където се допря до него.

— Не мога да намеря никакви чисти дрехи — каза до ухото му. Той стоеше като закован. Дъхът ѝ беше топъл. — Боя се, че ще трябва да взема твоите. — Целувката отстрани по врата му изпрати тръпка надолу по гърба му и опроверга думите ѝ, след като тя взе ризата от ръцете му и я захвърли на пода зад тях.

Той се извъртя бавно в ръцете ѝ, за да се обърне с лице към нея, и се взря надолу към усмивката ѝ. Игривостта ѝ го порази. Почти беше забравил, че можеше да е такава. Смелостта на изразеното ѝ желание накара сърцето му да запрепуска. Гърдите ѝ се отъркаха в неговите. Положи ръка върху бузата ѝ и видя сянка на несигурност да преминава по лицето ѝ. Незабавно отдръпна ръката си.

Тревога изми усмивката ѝ. Ненадейно очите ѝ се напълниха със сълзи.

— О, не — примоли се тя. — Моля те, не се отказвай от мен. — Тя достигна до някакво решение. Хвана ръката му и я постави на лицето си. Думите се откъснаха от нея: — Той ме изнасили, Брашън. Кенит. Опитвах се да го преодолея. През цялото време… просто исках теб — каза на пресекулки. — Само теб. О, Брашън. — Някаква емоция внезапно отне думите ѝ. Тя се притисна към него и зарови лице в гърдите му. — Моля те, кажи ми, че всичко между нас все още може да е наред.

Беше знаел. В някаква степен беше знаел.

— Трябваше да ми кажеш. — Това прозвуча като обвинение. — Трябваше да се досетя — обвини себе си.

Тя поклати глава.

— Можем ли да започнем отначало? — попита го. — И този път да караме бавно?

Чувстваше хиляди неща. Убийствена ярост към Кенит. Гняв към самия себе си, че не я беше защитил. Болка, че не му беше казала по-рано. Как се предполагаше да се справи с всичко това? После разбра какво бе имала предвид. С новото начало. Вдиша дълбоко. С усилие избута всичко настрана.

— Мисля, че така трябва — отвърна мрачно. Примири се, че трябва да бъде търпелив. Изучаваше лицето ѝ. — Би ли искала тази стая само за себе си за известно време? Докато се почувстваш по-различно относно… всичко? Знам, че трябва да караме бавно.

Тя избърса сълзите от очите си. Усмивката, която му отправи, този път беше истинска.

— О, Брашън, не чак толкова бавно — възрази. — Имах предвид, че трябва да започнем отново сега. С това. — Тя вдигна устни към неговите. Той я целуна много нежно. Шокира се, щом усети стрелкащия се връх на езика ѝ. Тя пое накъсано дъх. — Трябва да свалиш тези мокри дрехи — смъмри го Алтея. Хладните ѝ от дъжда пръсти заопипваха около кръста му.

Парагон обърна лице към небето. Дъждът се стичаше по затворените му очи и влизаше в устата му. Хладността на зимата се отдръпна, щом слънцето докосна деня по-уверено. Той отвори очи с примигване и се усмихна. Дъждът внезапно намаля трополенето си и спря, а някъде в далечината въпросително запя птица. Друга ѝ отговори някъде по-наблизо. Животът беше хубав.

Малко по-късно почувства как Янтар поставя ръка върху парапета му. До нея положи гореща чаша с нещо.

— Рано си станала — поздрави я той.

Погледна през рамо и я завари да го изучава внимателно. Усмихваше се.

— Събудих се изпълнена със странно усещане за добро физическо здраве.

— Така ли? — Той се усмихна самодоволно, а после отново погледна към деня. — Мисля, че познавам това чувство. Янтар, мисля, че късметът ми се обръща.

— Заедно с този на всеки друг.

— Предполагам. — Замисли се за кратко. — Помниш ли какво обсъждахме снощи?

— Да. — Тя зачака.

— Промених мнението си. Права си да искаш отново да идеш на север. — Той се озърна наоколо, сред чудото на пролетния свят. — Приятно е да насочиш хората по правилния път. — Отново ѝ се усмихна. — Иди на север.