Съдбовният кораб

Глава първа Дъждовните земи

Малта спусна импровизираното си гребло в искрящата вода и натисна силно. Малката лодка разцепи водата и се понесе напред. Малта прехвърли сръчно кедровата дъска от другата страна на съда, мръщейки се на попадналите в лодката капки вода, стекли се при пренасянето. Но нямаше как — дъската бе всичко, с което разполагаше за направляващо средство, а ако гребеше само от едната страна на лодката, щяха единствено да се въртят в кръг. Тя отказа да мисли за киселините, които дори сега разяждаха дъските под краката им. Малко количество вода от Дъждовната река едва ли можеше да нанесе големи поражения. Малта вярваше, че прахообразният бял метал по корпуса ще попречи на реката да разяде лодката, но и нямаше никаква гаранция за това. Изтласка тази мисъл от съзнанието си. Пътят им не беше дълъг.

Всички крайници я боляха. Беше работила през цялата нощ в опит да ги върне в Трехог. Изтощените ѝ мускули трепереха при всяко усилие, което изискваше от тях. Не е далече, отново си каза тя. Напредването им бе мъчително бавно. Главата я болеше ужасно, но най-лош беше сърбежът от зарастващата рана на челото ѝ. Защо винаги сърбеше най-много, когато нямаше свободна ръка да се почеше?

Девойката направляваше малката гребна лодка между огромните дънери и преплетените корени на дърветата, които ограждаха Дъждовната река. Тук, под балдахина на дъждовната гора, нощното небе и звездите бяха рядко съзиран мит, и все пак в промеждутъците между дънерите и клоните я зовяха колебливи проблясъци. Светлините на дървесния град Трехог я напътстваха към топлина, сигурност и най-вече — почивка. Навсякъде около нея сенките бяха все още гъсти, но птичите звуци в короните на дърветата ѝ казваха, че на изток небето бе осветено от изгрева. Слънчевата светлина нямаше да проникне през плътния балдахин чак до по-късно, а щом го направеше, сноповете лъчи щяха да са като бледозелена подигравка със слънчевата светлина. Там, където реката прорязваше път през гъстите дървета, денят щеше да блести в сребърно по млечната вода на широкия канал.

Изведнъж носът на малката лодка се натъкна на скрит под повърхността корен. Отново. Малта прехапа език, за да не изкрещи от безсилие. Да си пробива път през горските плитчини беше като да провира съда през подводен лабиринт. Отново и отново носещи се отломки или скрити корени я бяха отклонявали от пътя. Чезнещите светлини отпред изглеждаха малко по-близо, отколкото в началото на пътуването им по реката. Малта измести тежестта си и се наведе над ръба, за да изпробва противното препятствие с дъската. Със сумтене, тя избута лодката и я освободи. Потопи отново греблото си и лодката заобиколи скритата преграда.

— Защо не ни насочиш натам, където дърветата са по-редки? — настоятелно попита сатрапът. Някогашният владетел на цяла Джамаилия седеше на кърмата с прибрани колене, достигащи почти до брадичката му, а съветничката му Кеки се бе свила уплашено на носа на лодката. Малта не обърна глава. Със студен глас каза:

— Когато си готов да вземеш дъска и да помогнеш с гребането или направляването, тогава можеш да кажеш накъде да ходим. Дотогава мълчи. — Беше ѝ омръзнало от надменното поведение на момчето сатрап и абсолютната му безполезност спрямо всяка практическа задача.

— Всеки глупак може да види, че там има по-малко препятствия. Бихме могли да се движим много по-бързо.

— О, много по-бързо — съгласи се саркастично Малта. — Особено ако течението ни подхване и ни запрати в основната част на реката.

Сатрапът раздразнено пое дъх.

— Тъй като сме в горната част на реката спрямо града, ми се струва, че течението е в нашата посока. Можем да се възползваме от него и да му позволим да ни отведе, където аз искам, и да пристигнем много по-бързо.

— Също така можем напълно да изгубим контрол над лодката и да подминем града.

— Още много ли остава? — жално изхленчи Кеки.

— Виждаш толкова добре, колкото и аз — отвърна Малта. Капка от речната вода падна на коляното ѝ, докато преместваше греблото от другата страна. Първоначално я гъделичкаше, след това я засърбя и накрая започна да я пари. Тя отдели момент да я забърше с подгъва на разкъсаната си роба. Плата остави песъчинки подире си — беше мръсен от дългото ѝ лутане през залите и коридорите на заровения Стар град предишната нощ. Толкова много се бе случило оттогава, че сякаш бяха минали хиляда нощи, а не една. Девойката се опита да си я припомни, но събитията се объркаха в съзнанието ѝ. Беше отишла в тунелите, за да се изправи срещу драцената, да я накара да остави Рейн на мира. Но се бе случило земетресението, а после, когато беше намерила драцената… Тук нишките на спомените ѝ безнадеждно се оплетоха. Опашкуленият дракон бе отворил съзнанието на Малта за всички спомени, съхранени в тази зала на града. Тя бе изпълнена с животите на всички тези, които бяха обитавали това място, удавени в собствените си спомени. От този момент до времето, когато бе извела сатрапа и съветничката му извън затрупания лабиринт, всичко ѝ беше мъгливо и като в сън. Едва сега осъзнаваше, че Дъждовните Търговци бяха скрили сатрапа и Кеки, за да ги защитят.

Или не? Погледът ѝ леко се отклони към Кеки, трепереща на носа на лодката. Защитени гости ли бяха, или заложници? Може би по малко и от двете. Тя установи, че е изцяло на страната на Дъждовните родове. Колкото по-скоро върнеше сатрап Косго и Кеки в ръцете им, толкова по-добре. Те бяха ценни придобивки, които можеха да използват срещу джамаилските благородници, Новите Търговци и калсидците. Когато за първи път бе срещнала сатрапа на бала, Малта за кратко беше останала заслепена от илюзорната му власт. Сега знаеше, че елегантното облекло и аристократичните маниери бяха само лустро върху безполезно, користно момче. Колкото по-скоро се отървеше от него, толкова по-добре.

Тя се съсредоточи върху светлините отпред. След като измъкна сатрапа и съветничката му от погребания Стар град, се бе оказало, че са далеч от мястото, където Малта бе навлязла сред подземните руини. Широко тресавище и мочурливи речни плитчини ги деляха от града. Малта бе изчакала тъмнината и появата на водещите ги градски светлини, преди да поемат с древната си спасителна лодка. Сега изгревът ги заплашваше, а тя все така гребеше към насочващите фенери на Трехог. Девойката горещо се надяваше, че зле замисленото ѝ приключение е към края си.

Трехог се намираше сред клоните на дебелостволите дървета. От най-високите висяха и се поклащаха по-малки стаи, а помещенията на най-видния род се простираха от ствол до ствол. Големи стълбища се виеха по протежение на дънерите, а площадките им предлагаха място на продавачи, менестрели и просяци. Земята под града бе двойно прокълната — мочурлива и нестабилна поради земетръсния регион. Малкото напълно сухи парчета земя бяха предимно дребни островчета около основите на дърветата.

Да направлява малката лодка измежду извисяващите се дървета беше като да лавира около грамадните колони на храм на забравен бог. Лодката отново бе повдигната от нещо и се заклещи, а водата се разплиска срещу нея. Този път като че ли не беше корен.

— В какво се ударихме? — запита Малта, поглеждайки напред.

Кеки дори не се обърна да погледне, а продължи да стои приведена над свитите си колене. Явно я беше страх да пусне краката си на пода на лодката. Малта въздъхна. Започваше да си мисли, че нещо не беше наред с разсъдъка на съветничката. Или преживяното миналия ден беше размътило здравия ѝ разум, или — иронично разсъди Малта — винаги беше била глупава и едно злополучие бе достатъчно да изкара това наяве. Девойката остави греблото си и се придвижи напред, приклекнала ниско в лодката. Разклащането, което това движение породи, предизвика предупредителни викове от страна както на сатрапа, така и на Кеки. Тя ги пренебрегна. Отблизо успя да види, че лодката се бе завряла в гъста плетеница от вейки, клони и други речни отломки, но в мрака бе трудно да определи докъде се простира. Предположи, че някаква прищявка на течението бе довело всички тези отломки тук и ги бе събрало в това плаващо блато. Беше твърде гъсто, за да си проправи път през него с малката лодка.

— Ще трябва да го заобиколим — съобщи тя на другите. Прехапа устни. Това означаваше да се доближат до главното течение на реката. Е, както сатрапът беше казал, всяко течение, на което попаднеха, щеше да ги понесе надолу по реката към Трехог, а не надалеч от него. Дори щеше да направи неблагодарната ѝ задача по-лесна. Тя избута страховете си настрана. Неловко обърна лодката и я насочи надалеч от купа отломки, към основния канал.

— Това е недопустимо! — изведнъж възкликна сатрап Косго. — Мръсен съм, нахапан от насекоми, гладен и жаден. И всичко е по вина на тези нещастни Дъждовни жители. Те се престориха, че ме водят тук, за да ме защитят, но откакто ме плениха, съм бил единствено малтретиран. Наскърбиха достойнството ми, застрашиха здравето ми и дори изложиха на риск живота ми. Без съмнение искат да ме пречупят, но аз няма да се поддам на техния тормоз. Гневът ми ще се излее с пълна сила над тези Дъждовни Търговци, които — сега се сещам — са се настанили тук без официално признаване на общественото им положение! Нямат никакви законни права над съкровищата, които изкопават и продават. Не са по-добри от пиратите, с които гъмжи Вътрешният проход, и трябва да вземем съответните мерки спрямо тях.

Малта задели един дъх, за да изсумти подигравателно.

— Не си в позицията да джафкаш срещу когото и да е. В действителност ти разчиташ на тяхната добра воля много повече, отколкото те на твоята. На тях ще им е изключително лесно да те продадат на онзи, който предложи най-високата цена, независимо дали ще те убие, ще те държи в плен или ще те върне на трона! Що се отнася до правата им над тези земи, те идват директно от ръката на сатрап Есклепий, твоя предшественик. Оригиналната харта на Търговците от Бингтаун посочва изрично само лефрите земя, които всеки от тях може да владее, но не и къде. Дъждовните Търговци са предявили правата си тук, бингтаунските Търговци — в пристанищния Бингтаун. Техните права са древни и почтени, и са документирани според джамаилския закон, за разлика от тези на Новите Търговци, които ти ни пробута.

За кратко думите ѝ бяха посрещнати със стъписано мълчание. После сатрапът се изсмя слабо:

— Колко забавно е да чуя как точно ти ги защитаваш! Каква мила малка селянка си ти. Погледни се: облечена в дрипи, покрита с мръсотия, а лицето ти вероятно е завинаги опорочено от тези бунтовници! И все пак ти ги защитаваш. Защо? Нека позная — защото знаеш, че вече никой пълноценен мъж не би те поискал. Единствената ти надежда е да се омъжиш в семейство, в което роднините ти ще са обезобразени като теб, където ще можеш да се скриеш зад воал и никой няма да се взира в страховитите ти белези. Колко жалко! Ако не бяха действията на тези бунтовници, може би щях да те избера за съветничка. Давад Рестарт се изказа в твоя полза и аз сметнах непохватните ти опити да танцуваш и да водиш разговор за трогателно провинциални. Но сега? Ъгх!

Лодката се клатеше постоянно с всяко надменно махване на ръката му.

— Няма нищо по-отвратително от красива жена, чието лице е било съсипано. По-изисканите семейства в Джамаилия няма да те вземат дори за домашен роб. Такава дисхармония няма място в едно аристократично домакинство.

Малта отказа да го погледне, но можеше да си представи как устните му се изкривяват презрително. Опита да се ядоса на арогантността му, каза си, че е невежо позьорче. Но тя не бе виждала лицето си от нощта, в която за малко не беше убита от преобърналата се карета. Докато се възстановяваше в Трехог, не ѝ позволяваха да използва огледало. Майка ѝ и дори Рейн, изглежда, не отдаваха значение на нараняванията по лицето ѝ. Но разбира се, че щяха да постъпят така, нашепна предателското ѝ сърце. Трябваше да го направят — майка ѝ, защото ѝ беше майка, а Рейн, защото се чувстваше отговорен за инцидента. Колко ли зле изглеждаше белегът? Раната на челото ѝ се беше усещала дълга и нащърбена под допира на пръстите ѝ. Сега се зачуди: дали се набръчкваше; дали придърпваше лицето ѝ на една страна? Тя хвана здраво дървото с двете си ръце, докато отново го забиваше във водата. Нямаше да го пусне; нямаше да му достави удоволствието да я види как прокарва пръсти по белега. Стисна свирепо зъби и продължи да гребе.

След още няколко загребвания малката лодка изведнъж набра скорост. Наклони се леко настрани към водата и се завъртя, след като Малта потопи дъската си във водата и отчаяно се опита да я върне обратно в плитчините. Тя прибра импровизираното гребло и взе резервната дъска от дъното на лодката.

— Ще трябва да направляваш, докато аз греба — задъхано каза тя на сатрапа. — Иначе ще бъдем запратени в средата на реката.

Той погледна талпата, която тя бутна към него.

— Да направлявам? — попита, докато неохотно поемаше дъската.

Малта се опита да запази гласа си спокоен.

— Потопи талпата във водата зад нас, дръж я в единия край и я използвай за съпротивление, за да ни насочиш обратно към плитчините, докато аз греба в тази посока.

Сатрапът държеше дъската в деликатните си ръце сякаш никога не беше виждал парче дърво. Малта взе собствената си дъска, спусна я обратно във водата и бе изумена от внезапната сила на течението. Стисна края непохватно, докато се опитваше да се противопостави на водния поток, който ги изтласкваше далеч от брега. Утринната светлина ги докосна, щом излязоха от прикритието на надвисналите дървета. Внезапно светлината озари водата и я направи непоносимо светла след полумрака. Зад Малта, един раздразнен възклик съвпадна с плисъка на вода. Тя извърна глава да види какво се бе случило — ръцете на сатрапа бяха празни.

— Реката я издърпа от ръцете ми! — оплака се той.

— Глупак! — извика Малта. — Как ще направляваме сега?

Лицето на сатрапа потъмня от гняв.

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Ти си глупачката, щом мислиш, че това въобще щеше да е от някаква полза. То дори не беше във формата на гребло. Освен това, дори да беше проработило, нямаме нужда от него. Използвай си очите, момиче. Няма от какво да се боим. Ето го града! Реката ще ни отнесе право до него.

— Или покрай него! — избълва Малта срещу него. Тя го загърби с отвращение, за да съсредоточи силите и мислите си върху едноръката ѝ борба с реката. Повдигна за кратко очи към впечатляващата гледка, която беше Трехог. Погледнат отдолу, градът се носеше сред дърветата като замък с много кули. На нивото на водата, към редица дървета бе привързан дълъг док. На него беше вързан Кендри, но носът на живия кораб не беше обърнат към тях. Тя не можеше да види дори главата на фигурата. Започна трескаво да гребе.

— Когато се приближим — пухтеше тя между гребанията, — извикай за помощ. Корабът или хората на дока може да ни чуят. Дори да подминем града, могат да изпратят някого след нас да ни спаси.

— Не виждам никого в пристанището — подигравателно я информира сатрапът. — Всъщност не виждам никого никъде. Мързелив народ, вероятно още са в леглата.

— Никого? — Малта издиша въпроса. Просто не ѝ бяха останали сили за това последно усилие. Дъската, с която боравеше, пропусна и подскочи от повърхността на водата. С всеки следващ момент водата ги отнасяше все по-навътре в реката. Тя повдигна поглед към града — беше близо, много по-близо, отколкото беше само преди миг. Сатрапът беше прав. От няколко комина се издигаше пушек, но като се изключи това, Трехог изглеждаше пуст. Изпълни я дълбоко усещане за нещо нередно. Къде бяха всички? Какво бе станало с нормалната оживена суматоха по пътеките и стълбищата?

— Кендри! — изкрещя тя, но задъханият ѝ вик бе слаб. Напиращата вода отнесе гласа ѝ със себе си.

Съветничката Кеки, изглежда, внезапно разбра какво се случваше.

— Помощ! Помощ! — запищя тя по детски. Изправи се дръзко в малката лодка и започна да размахва ръце. — Помогнете ни! Спасете ме!

Сатрапът изруга, тъй като лодката се беше заклатила неудържимо. Малта скочи към жената и я смъкна обратно в лодката, като за малко щеше да изгуби дъската си заради това. Тя се огледа и разбра, че от дървото вече нямаше полза. Малката лодка бе напълно навлязла в течението на реката, което бързо я отнасяше далеч от Трехог.

— Кендри! Помощ! Помогни ни! Тук сме, в реката! Изпрати помощ! Кендри! Кендри! — Безнадеждността започна да я разкъсва и виковете ѝ заглъхнаха.

Живият кораб с нищо не показа, че ги е чул. След секунда Малта вече гледаше назад към него. Явно вглъбена в мислите си, фигурата се бе обърнала към града. Малта видя самотен силует на една от площадките, но той бързаше нанякъде и така и не се обърна.

— Помощ! Помощ! — продължи да вика и да маха с дъската си, докато все още виждаше града, но не за дълго. Дърветата, които се протягаха над реката, скоро го скриха от погледа ѝ. Течението продължи да ги носи напред. Тя седеше утихнала и победена.

Огледа заобикалящата я среда: тук Дъждовната река беше широка и дълбока, отсрещният бряг почти се губеше в неизменна мъгла. Погледна през ръба — водата беше сива и варовита. Небето над нея беше синьо, оградено от двете страни от извисяващата се дъждовна гора. Нищо друго не се виждаше, никакви други плавателни съдове, никакви признаци за човешко присъствие по крайбрежието. Докато уловилото ги течение неумолимо ги отнасяше далеч от мочурливите брегове, надеждите им да бъдат спасени намаляха. Дори да успееше да насочи малката им лодка към сушата, щяха да са безнадеждно изгубени в долната част на реката, под града. Бреговете на Дъждовната река бяха блатни и мочурливи. Пътуването по суша обратно до Трехог беше невъзможно. Отмалелите ѝ пръсти отпуснаха дъската на дъното на лодката.

— Мисля, че ще умрем — тихо каза тя на спътниците си.

Ръката на Кефрия се тресеше неудържимо. Тя стисна зъби и се принуди отново да хване дръжките на количката, която копачите току-що бяха напълнили. Щом ги повдигна и започна да търкаля товара си нагоре по коридора, болката в зарастващите ѝ пръсти се удвои. Тя я приветства. Заслужаваше я. Леките ѝ проблясъци почти успяваха да я разсеят от парещата болка в сърцето ѝ. Беше ги загубила. И двете ѝ по-малки деца си бяха отишли в една нощ. Беше толкова сама, че повече от това нямаше накъде.

Беше си позволила да се съмнява възможно най-дълго. Малта и Силдин не бяха в Трехог. Никой не ги беше виждал от вчера. Разплакан приятел на Силдин бе признал през хлиповете си, че е показал на другото момче път към древния град, път, който възрастните мислеха за добре заключен. Яни Купрус не бе смекчила думите си — пребледняла, със свити устни бе казала на Кефрия, че въпросният проход е бил изоставен, защото самият Рейн го бе определил като твърде нестабилен. Ако Силдин бе отишъл в затрупаните коридори, ако бе взел Малта със себе си, то те бяха отишли в отсека, който имаше най-голяма вероятност да се срути при земетресение. От изгрев бе имало поне две силни разтърсвания. Кефрия беше изгубила бройката на по-леките, които бе усетила. Беше помолила да изпратят копачи в тази посока, но те бяха открили, че целият коридор се бе срутил малко след входа. Можеше само да се моли на Са децата ѝ да бяха достигнали някой по-стабилен участък на заровения град преди труса и да очакват спасителен отряд, сгушени един в друг.

Рейн Купрус не се беше върнал. Преди обяд бе оставил копачите, отказвайки да чака коридорите да бъдат разчистени и подсилени. Беше тръгнал пред работните екипи, провирайки се през почти изцяло срутен тунел, и бе изчезнал. Неотдавна работниците бяха достигнали края на линията, която бе оставил да бележи пътя му. Бе оставил и няколко следи от тебешир, включително наставлението на вратата на сатрапа. Безнадеждно, бе написал Рейн. Изпод блокираната врата се процеждаше гъста кал; вероятно цялата стая беше изпълнена с нея. Скоро след тази врата коридорът беше напълно затрупан. Ако Рейн беше минал оттук, или беше премазан при срутването, или бе заклещен от другата страна.

Кефрия се стресна, усетила докосване по ръката си. Обърна се и се озова лице в лице с измъчената Яни Купрус.

— Намери ли нещо? — несъзнателно попита Кефрия.

— Не. — Яни произнесе ужасната дума меко. Страхът, че синът ѝ е мъртъв, бе жив в очите ѝ. — Коридорът се пълни със същата скорост, с която го разчистваме. Решихме да го оставим. Древните не са построили този град, както ние нашия — с раздалечени една от друга къщи. Построили са го като голям мравуняк. Лабиринт от пресичащи се коридори. Ще се опитаме да достигнем тази секция от друго място. Работните отряди вече биват премествани.

Кефрия погледна към натоварената си количка, после обратно надолу, към разкопания коридор. Работата бе спряла, работниците се връщаха на повърхността. Докато наблюдаваше, тълпа от мръсни и изморени мъже и жени се разцепи, за да я заобиколи. Лицата им бяха сиви от пръст и отчаяние, краката им се влачеха. Фенерите и факлите, които носеха, капеха и димяха. Зад тях, разкопките бяха останали тъмни. Нима цялата тази работа се бе оказала безполезна? Тя пое дъх.

— Къде трябва да копаем сега? — попита тихо.

Яни я погледна с витаещ поглед.

— Беше решено да починем няколко часа. Топла храна и няколко часа сън ще ни се отразят добре.

Кефрия я погледна невярващо.

— Храна? Спане? Как бихме могли да правим което и да е от тези неща, докато децата ни все още липсват?

Жената от Дъждовните земи непринудено зае мястото на Кефрия между дръжките на количката. Повдигна я и започна да я бута напред. Кефрия неохотно тръгна след нея. Жената не отговори на въпроса ѝ, а вместо това каза:

— Изпратихме птици до някои от близките селища. Фуражирите и събирачите на реколтата от Дъждовните земи ще изпратят работници да ни помогнат. Пътуват насам, но ще им трябва време, за да пристигнат. Свежите работници ще повдигнат духа ни. — После додаде през рамо: — Също така получихме новини и от другите работни отряди. Те са имали повече късмет. Четиринайсет души са били спасени от участък, който наричаме Гобленната мина, и още трима са били намерени в коридорите на Огнения кристал. Тяхната работа е напредвала по-бързо. Вероятно бихме могли да достигнем тази част на града от някой от тези участъци. Бендир вече се съветва с тези, които най-добре познават града.

— Мислех, че Рейн познава Стария град по-добре от всеки — грубо каза Кефрия.

— Така беше. Така е. Затова съм се вкопчила в надеждата, че може да е още жив. — Дъждовната Търговка погледна към бингтаунската. — Затова и вярвам, че ако някой може да намери Малта и Силдин, това е Рейн. Ако ги е открил, не би се опитал да се върне по този път, а би се насочил към по-стабилните участъци на града. С всеки дъх се моля някой да дотича, за да ни извести, че са се измъкнали сами.

Бяха достигнали голяма стая, която приличаше на амфитеатър. Работните екипи бяха захвърляли отпадъците от работата си тук. Яни наклони количката и добави товара си от камъни и пръст към безредната купчина в средата на бившата величествена зала. Количката им се присъедини към редицата с останалите. Наблизо бяха скупчени кални лопати и кирки. Изведнъж Кефрия надуши супа, кафе и топъл, сутрешен хляб. Гладът, който бе отричала, се пробуди с шумно ръмжене. Внезапният протест на тялото ѝ я накара да си спомни, че не бе яла нищо цяла нощ.

— Зазорява ли се? — запита ненадейно. Колко време беше минало?

— Боя се, че е много след изгрев — отвърна Яни. — Времето винаги препуска бясно, когато копнея да минава по-бавно.

В далечния край на залата бяха поставени маси и пейки. Там се трудеха най-старите и най-малките, като разливаха супа по съдовете, обгрижваха малки мангали под врящи чайници, събираха и разчистваха чинии и чаши. Обширната зала приглушаваше обезкуражените, промърморени разговори. Дете на около осем забърза с легенче, от което се издигаше пара, а на ръката му бе преметната кърпа.

— Измиване? — предложи им момиченцето.

— Благодаря. — Яни посочи легенчето на Кефрия. Тя изми ръцете и наплиска лицето си. Топлината я накара да осъзнае колко бе измръзнала. Превръзките на счупените ѝ пръсти бяха подгизнали и окаляни. — Тези трябва да ги подменим — отбеляза Яни, докато Кефрия се бършеше в кърпата.

Жената се изми и отново благодари на детето, след което поведе Кефрия към няколко маси, на които лечители практикуваха занаята си. Някои просто лекуваха пришки по ръцете или масажираха гърбове, но имаше и място, където се грижеха за счупени крайници и кървящи рани. Работата по разчистването на срутения коридор беше опасна. Яни настани Кефрия на една маса, за да изчака реда си. По времето, когато Търговката се върна с хляб, супа и кафе за двете им, лечител вече се беше захванал да превързва ръката ѝ. Лечителят приключи бързо, рязко съобщи на Кефрия, че я освобождава от задължения, и продължи към следващия си пациент.

— Хапни нещо — подкани я Яни.

Кефрия взе чашата с кафе. Топлината между дланите ѝ бе странно успокояваща. Отпи дълга глътка. Докато поставяше чашата обратно на масата, погледът ѝ пробяга през залата.

— Всичко е толкова организирано — объркано забеляза тя. — Сякаш сте очаквали това да се случи, планирали сте…

— Така е — тихо каза Яни. — Единственото, което отличава това срутване, е мащабността. Силно земетресение обикновено предизвиква няколко свличания. Понякога някой коридор ще рухне без никаква явна причина. И двамата ми чичовци загинаха при срутване. Почти всяко Дъждовно семейство, което работи по града, губи по един-два члена от всяко поколение на семейството тук долу. Това е една от причините, поради които съпругът ми Стърб бе толкова настоятелен в увещаването на Дъждовния съвет да му помогнат в развитието на други средства за осигуряване на благосъстояние. Някои казват, че се интересува единствено да натрупа собствено богатство. Като по-младия от синовете на внук на Дъждовен Търговец, той няма много права над семейното богатство. Но аз вярвам, че това, което го кара да работи толкова усилено в разработването на фуражирни и урожайни постове, не е собственият интерес, а чист алтруизъм. Той настоява, че Дъждовните земи могат да ни снабдят с всичко необходимо, стига да отворим очите си за богатствата на гората.

Тя стисна устни и поклати глава.

— И все пак това не прави нещата по-лесни, когато каже „Предупредих ви“, щом нещо подобно се случи. Повечето от нас не искат да изоставят заровения град заради благата на гората. Градът — разкопаването и изследването — е всичко, което познаваме. Трусове като този са опасността, която трябва да приемем, също както вашите семейства, които търгуват по море, знаят, че все някога ще изгубят някого в него.

— Неизбежно е — призна Кефрия. Тя взе лъжицата си и започна да се храни. Само няколко хапки по-късно обаче я остави.

Срещу нея, Яни остави чашата си с кафе.

— Какво има? — тихо запита тя.

Кефрия бе притихнала.

— Ако децата ми са мъртви, коя съм аз? — попита тя. Докато говореше, я заля хладно спокойствие. — Мъжът ми и големият ми син са отвлечени от пирати, вероятно мъртви. Единствената ми сестра тръгна след тях. Майка ми остана в Бингтаун, когато избягах, и не знам какво се е случило с нея. Дойдох тук само за да предпазя децата си, а сега тях ги няма, изчезнали или може би дори мъртви. Ако оцелея само аз… — Тя замлъкна, неспособна да продължи посоката на мисълта си. Необятността на случващото се се сгромоляса отгоре ѝ.

Яни ѝ се усмихна непривично.

— Кефрия Вестрит. Едва вчера ти доброволно искаше да оставиш децата си под моите грижи и да се върнеш в Бингтаун, за да шпионираш Новите Търговци за нас. Струва ми се, че тогава имаше доста ясна представа за това коя си, отделно от ролите си на майка и дъщеря.

Кефрия опря лакти на масата и сведе лице в ръцете си.

— А случилото се е като наказание за това. Ако Са си е помислил, че не ценя достатъчно децата си, не би ли ми ги отнел?

— Може би. Ако Са имаше само мъжко проявление. Но спомни си старото, истинското преклонение пред Са. Мъжко и женско, птица, звяр и растение, земя, огън, въздух и вода, всички са проявления на Са и Са присъства във всички тях. Ако божественото е и женско и женското също е божествено, тогава то разбира, че жената е повече от майка, повече от дъщеря и съпруга. Това са аспектите на един пълноценен живот, но никой отделен аспект не определя бижуто.

Старото поверие, някога представлявало утеха, сега звучеше кухо в ушите ѝ. Но мислите на Кефрия не се задържаха дълго върху него. Голяма суматоха на входа на залата привлече вниманието им.

— Стой спокойно и си почивай — посъветва я Яни. — Аз ще видя за какво е цялата тази врява.

Кефрия обаче не се подчини. Нима можеше просто да си седи и да се чуди дали този смут не е предизвикан от новини за Рейн, Малта или Силдин? Тя се отблъсна от масата и последва Дъждовната Търговка.

Изморени и раздърпани копачи се бяха скупчили около четири деца, които току-що бяха оставили кофите си с прясна вода на пода.

— Дракон! Казвам ви, голям сребърен дракон! Прелетя право над нас. — Най-високото момче изрече думите сякаш предизвикваше слушателите си. Някои от работниците изглеждаха смаяни, други бяха отвратени от тази измишльотина.

— Той не лъже! Така беше! Беше истински и толкова светъл, че едва можех да го гледам! Но беше син, искрящо син — поправи по-малкото момче.

— Сребристосин! — включи се и третото момче. — И по-голям от кораб! — Единственото момиче в групата мълчеше, но очите му блестяха от вълнение.

Кефрия погледна към Яни, в очакване да срещне раздразнение. Как можеха тези деца да си позволяват да разказват такива лекомислени истории в момент, когато бяха застрашени животи? Вместо това лицето на Дъждовната Търговка бе пребледняло и караше фините люспи покрай очите и устата ѝ да изпъкват.

— Дракон? — заекна тя. — Видели сте дракон?

Намерило благоразположен слушател, високото момче си проби път през тълпата към Яни.

— Беше дракон като тези, които са изобразени на фреските. Не си измислям, Търговке Купрус. Нещо ме накара да погледна нагоре и той беше там. Не можех да повярвам на очите си. Прелетя като сокол! Не, не, като падаща звезда! Беше толкова красив!

— Дракон — замаяно повтори Яни.

— Майко! — Бендир беше толкова мръсен, че Кефрия едва го позна, докато си проправяше път през тълпата. Погледна към момчето пред Яни, а после и към шокираното лице на майка си.

— Чула си значи. Една жена, която се грижеше за бебетата горе, изпрати момче да ни съобщи какво е видяла. Син дракон.

— Възможно ли е? — сподавено го попита Яни. — Възможно ли е Рейн да е бил прав през цялото време? Какво означава това?

— Означава две неща — кратко отвърна Бендир. — Изпратих търсачи нагоре по сушата, до мястото, където мисля, че съществото е избягало от града. Според описанието то е твърде голямо, за да се е придвижило през тунелите. Трябва да е излетяло от залата с Коронования петел. Имаме приблизителна представа къде е това. Ако не друго, то поне може да намерим друг път, по който да навлезем в града и да търсим оцелели.

При тези му думи се надигна тиха глъчка. Някои изразяваха неверие, други почуда. Той извиси глас, за да може да ги надвика:

— А второто е, че трябва да помним, че съществото може да е враг. — Момчето до него започна да възразява, но Бендир го предупреди: — Без значение колко красиво изглежда, може да ни навреди. Не знаем почти нищо за истинската природа на драконите. Не го гневете, но и не предполагайте, че е добронамереното създание, което виждаме по фреските и мозайките. Не привличайте вниманието му.

В залата избухнаха множество разговори. Кефрия отчаяно дръпна ръкава на Яни и заговори през шума.

— Ако намерите Рейн там… мислиш ли, че има вероятност Малта да е с него?

Яни срещна погледа ѝ прямо.

— Той се боеше точно от това — че Малта е отишла в залата с Коронования петел. При драцената, която спеше там.

— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. Мислиш ли, че тя ще се върне? — Слабостта и почудата караха момчето да шепти.

Рейн се обърна, за да го погледне. Силдин се беше свил върху калта, на остров от отломки. Гледаше към светлината над тях, лицето му беше променено от онова, на което беше станал свидетел. Наскоро освободената драцена бе изчезнала, вече далеч отвъд полезрението им, но момчето все още стоеше загледано подире ѝ.

— Не мисля, че трябва да разчитаме да се върне и да ни спаси. Това зависи от нас — прагматично каза Рейн.

Силдин поклати глава.

— О, нямах това предвид. Не бих очаквал тя да ни обърне толкова внимание. Очаквам, че ще трябва сами да се измъкнем оттук. Но би ми харесало да я видя дори само още веднъж. Такова чудо беше. Такава радост. — Той отново повдигна очи към напукания таван. Въпреки калта и мръсотията, които покриваха лицето и дрехите му, той сияеше.

Слънцето се провря в рухналата зала, като донесе слаба светлина, но незначително количество топлина. Рейн вече не помнеше какво бе да си сух, камо ли да ти е топло. Измъчваха го глад и жажда. Костваше му усилия, за да се помръдне. Но се усмихна. Силдин беше прав. Чудо. Радост.

Куполът на затрупаната зала с Коронования петел беше пукнат като повърхността на рохко яйце. Той стоеше върху част от падналите отломки и погледна нагоре към преплетените дървени корени и малкия промеждутък небе. Драцената бе избягала оттам, но Рейн се съмняваше, че двамата със Силдин ще могат да го направят. Стаята бързо се пълнеше с кал, блатото нямаше търпение да превземе града, който му бе устоявал толкова дълго. Потокът от хладна кал и вода щеше да погълне и двамата много преди да успеят да намерят начин да достигнат излаза над тях.

И при все мрачната ситуация, той продължаваше да се диви на спомена за драцената, която бе изплувала от вековното си чакане. Фреските и мозайките, които бе гледал през целия си живот, не го бяха подготвили за действителността. Думата син бе придобила ново значение под блясъка на люспите ѝ. Нямаше да забрави как отпуснатите ѝ криле бяха добили сила и цвят, докато ги размахваше. Змийската воня от трансформацията ѝ все още се носеше тежко във влажния въздух. Той не виждаше никакви останки от магическото дърво, което я бе обгръщало. Изглежда, докато се превръщаше в дракон, го беше абсорбирала цялото.

Но сега я нямаше. А проблемът с оцеляването оставаше да бъде решен от Рейн и момчето. Трусовете от предишната нощ най-накрая бяха нарушили целостта на стените и таваните на заровения град и блатата отвън се просмукваха в залата. Единственият път за бягство беше високо над главите им, измамен прозорец от синьо небе.

По ръба на откъснатото от купола парче, на което стоеше Рейн, мокро бълбукаше кал. После тя възтържествува, поглъщайки краищата на стъклото и хлъзгайки се към босите му крака.

— Рейн. — Гласът на Силдин дрезгавееше от жажда. Малкият брат на Малта седеше върху бавно потъващ остров от отломки. В опитите си да избяга, драцената бе откъртила отломки, пръст и дори дърво. То бе паднало в потъналата зала и част от него все още се носеше по надигащия се поток от кал. Момчето събра вежди, тъй като естественият му прагматизъм се бе завърнал.

— Може би можем да повдигнем това дърво и да го подпрем на стената. После, ако се покатерим по него, можем…

— Нямам достатъчно сили — намеси се в оптимистичния план на момчето Рейн. — Дори да бях достатъчно силен да вдигна дървото, калта е твърде мека, за да ме издържи. Но бихме могли да отчупим някои от по-малките клони и да направим нещо като сал. Ако успеем да разпределим тежестта си достатъчно добре, можем да се задържим на повърхността.

Силдин обнадеждено погледна нагоре към дупката, през която се процеждаше светлина.

— Мислиш ли, че калта и водата ще запълнят стаята и ще ни издигнат дотам?

— Вероятно — с готовност излъга Рейн. Той предположи, че калта ще спре малко преди да напълни стаята. Вероятно щяха да се задушат, когато надигащото се ниво на водата ги погълнеше. Ако ли не, евентуално щяха да умрат от глад. Парчето от купола под краката му потъваше бързо. Беше време да го изостави. Скочи върху купчина от свлекли се земя и мъх, която поддаде под него. Калта беше по-мека, отколкото си беше помислил. Насочи се към дървесния дънер, хвана един от клоните и се издърпа навън и върху него. Надигащата се тиня достигаше поне нивото на гърдите и гъстотата на овесена каша. Ако потънеше в нея, щеше да умре в студената ѝ хватка. Движенията му значително го бяха приближили до Силдин. Протегна ръка към момчето и то скочи от потъващия си остров, прелетя кратко и се закатери по меката кал, за да го достигне. Рейн го издърпа върху стъблото на вечнозеленото дърво. Момчето се сви треперещо до него. Дрехите бяха прилепнали към тялото му със същата кал, която покриваше лицето и косата му.

— Ще ми се да не бях губил инструментите и провизиите си. Но те са отдавна изгубени. Ще трябва да начупим тези клони, колкото можем, и да ги оформим в плътна мрежа.

— Толкова съм изморен. — Момчето го съобщи като факт, не като оплакване. Погледна нагоре към Рейн и се вгледа в него. — Не изглеждаш толкова зле, даже и отблизо. Все се чудех как изглеждаш под воала. В тунелите, само с една свещ, не можех да видя лицето ти добре. После снощи, когато очите ти светеха в синьо, първоначално беше плашещо. Но след известно време беше сякаш… е, беше хубаво да ги видя и да знам, че си още тук.

Рейн се засмя с лекота.

— Очите ми светят? Това обикновено не се случва, докато Дъждовният мъж не стане доста по-възрастен. Ние го възприемаме като знак, че е достигнал пълна зрялост.

— О, но на тази светлина изглеждаш почти нормално. Нямаш много от тези трепкащи неща. Само малко люспи около очите и устата. — Силдин го гледаше открито.

Рейн се ухили.

— Не, още нямам от онези трепкащи неща. Но с годините може и те да се появят.

— Малта се притесняваше, че ще си целият в брадавици. Някои от приятелите ѝ я дразнеха с това и тя се ядосваше. Но… — Изведнъж Силдин се усети, че думите му не бяха тактични. — Имам предвид в началото, когато първоначално започна да я ухажваш, това много я тревожеше. Напоследък не е говорила кой знае колко по въпроса — окуражително предложи момчето. Той погледна към Рейн, а после се отдръпна от него по дървесното стебло. Хвана един клон и го задърпа.

— Ще са трудни за чупене.

— Предполагам, че е имала други неща, за които да мисли — измънка Рейн. Думите на момчето раниха сърцето му. Нима външният му вид имаше такова значение за Малта? Щеше ли да я спечели с постъпките си само за да я отблъсне веднъж щом видеше лицето му? Осени го още по-горчива мисъл: може би тя вече беше мъртва и той никога нямаше да получи отговор. Може би той щеше да умре и тя никога нямаше да види лицето му.

— Рейн? — Гласът на Силдин беше колеблив. — Мисля, че е по-добре да се захващаме за работа с тези клони.

Рейн изведнъж осъзна колко дълго бе клечал притихнал. Беше време да избута всякакви безполезни мисли настрана и да се опита да оцелее. Сграбчи едно тънко разклонение в ръцете си и отчупи от него голям клон.

— Не се опитвай да пречупиш цялото разклонение наведнъж. Просто вземай клонките. Ще ги натрупаме там горе. Искаме да ги преплетем, както при сламен покрив…

Ново разтърсване на земята прекъсна думите му. Той се вкопчи безпомощно в дървесния дънер, докато от разкъсания таван се изсипваше дъжд от пръст. Силдин се сви и надигна ръце да предпази главата си. Рейн се размърда по клонестото стъбло, за да го достигне и да го заслони с тялото си. Древната врата на залата изскърца и ненадейно увисна на пантите си. През нея в залата нахлу струя вода и кал.

Глава втора Търговци и предатели

Краткият звук от стъпки бе единственото ѝ предупреждение. Роника замръзна, клечаща в кухненската градина. Звуците идваха откъм пътя. Тя сграбчи кошницата си с ряпа и побягна към заслона на гроздовата беседка. Мускулите на гърба ѝ се схванаха в протест срещу внезапното движение, но тя ги игнорира. Предпочиташе да предпази живота, вместо гърба си. Безшумно остави кошницата в краката си. Затаила дъх, тя надникна през големите колкото длан листа на лозята. От това прикритие успя да види как млад мъж приближава предния вход на къщата. Наметало с качулка скриваше самоличността му, а потайното му държание издаваше намеренията му.

Той изкачи засипаните с листа стъпала. Поколеба се при вратата, под ботушите му, докато поглеждаше в тъмната къща, изстъргаха счупени стъкла. Бутна голямата врата, която висеше полуотворена. Тя изскърца, докато се отваряше изцяло, и той се вмъкна вътре.

Роника пое дълбоко дъх и помисли. Вероятно беше само крадец, дошъл да види дали има нещо за плячкосване. Скоро щеше да открие, че няма. Това, което калсидците не бяха взели, го бяха отнесли съседите ѝ. Нека подири плячка из опустошената къща, а после да си иде. Нищо от останалото в къщата не заслужаваше да рискува живота си. Ако се изправеше насреща му, можеше да бъде ранена. Опита се да си втълпи, че няма какво да спечели. И все пак, докато се прокрадваше към предната врата на семейния си дом, се усети, че е стиснала тоягата — постоянен неин придружител в последно време.

Краката ѝ стъпваха тихо, докато подбираше стъпките си нагоре по осеяните с отломки стъпала и през стъклата. Надникна покрай вратата, но нахалникът не се виждаше никъде. Пристъпи безшумно в антрето. Застина, ослушвайки се. Чу някъде навътре в къщата да се отваря врата. Злодеят явно знаеше къде отива. Дали тогава не го познаваше? Ако го познаваше, дали идваше с добро? Малко вероятно. Вече не бе толкова сигурна в старите си приятели и връзки. Не можеше да се сети за никого, който би очаквал да я открие у дома.

Бе напуснала Бингтаун преди седмици, в деня след летния бал. Предишната нощ напрежението, породено от калсидските наемници в пристанището, внезапно беше изригнало. По време на събирането ги бяха връхлетели слухове, че калсидците се опитват да слязат на сушата, докато Старите Търговци бяха заети с тържествата си. Това беше замисъл на Новите Търговци, за да вземат сатрапа за заложник и да завземат Бингтаун; поне така се носеше мълвата. Тя беше достатъчна, че да разпали пожари и бунтове. Старите и Новите Търговци се бяха сблъскали едни с други, както и с калсидските наемници в пристанището. Кораби бяха нападнати и изгорени, а тарифният док — символ на сатрапската власт — отново бе обгърнат в пламъци. Този път обаче огънят се разпростря из неспокойния град. Ядосани Нови Търговци подпалиха елитни магазини на Дъждовната улица, а като отплата, техни складове бяха изгорени. После някой беше подпалил Търговската зала.

Междувременно битката на пристанището беше в разгара си. Калсидските галери, които вече бяха на котва, преобразени като джамаилски патрули, бяха едното рамо на клещите. Калсидските кораби, довели сатрапа, представляваха другото. Между тях бяха заклещени бингтаунските живи и търговски кораби, както и по-големите риболовни съдове на имигрантите от Трите кораба. В крайна сметка сплотените малки лодки на народа от Трите кораба бяха предопределили изхода на битката. В тъмното, тесните риболовни лодки бяха успели да се изплъзнат на големите калсидски кораби. Ненадейно, в корпусите на корабите или по палубите им се заразбиваха гърнета с горящо масло и катран. Изведнъж калсидските кораби се оказаха заети да гасят пожарите, за да предпазят съдовете в пристанището. Като комари, тормозещи бикове, малките лодки бяха успели в атаката си и бяха блокирали устието на пристанището. Калсидските бойци на кейовете и в Бингтаун бяха ужасени да видят корабите си изкарани от Пристанищния град. Сега, изоставените нашественици трябваше да се бият за живота си. Битката бе продължила с бингтаунските кораби, впуснали се в преследване на калсидците в открито море.

Сутринта, след като звуците от бунтове и метежи бяха заглъхнали, през улиците се виеше дим, носен от летния бриз. За момент бингтаунските Търговци отново владееха пристанището си. В затишието Роника бе подтикнала дъщеря си и внуците си да потърсят подслон в Дъждовните земи. Кефрия, Силдин и зле ранената Малта бяха успели да избягат с жив кораб. Роника остана. Имаше да се погрижи за някои лични работи, преди самата тя да потърси убежище. Беше скрила семейните документи на тайното място, което Ефрън отдавна бе установил. После двете с Рейч бяха събрали набързо храна и дрехи и се бяха отправили към фермата Ингълби. Точно това владение на Вестрит беше далеч от Бингтаун и Роника вярваше, че е и достатъчно скромно, за да са в безопасност.

Този ден тя бе направила една кратка обиколка, като се бе върнала до мястото, където предишната нощ каретата на Давад Рестарт бе попаднала в засада. Беше напуснала пътя и се бе спуснала надолу по склона, покрай преобърнатата карета, до тялото на Давад. Бе го покрила с платнище, тъй като не бе имала силата да вземе тялото му и да го погребе. Той се беше отчуждил от останалата част от семейството си, а Роника не беше толкова глупава, че да помоли Рейч за помощ. На мъжа, който беше бил неин приятел през по-голямата част от живота ѝ и опасна отговорност последните няколко години, тя можеше да предложи само тази последна, жалка почит. Опита се да намери думи, които да произнесе над тялото, но успя само да поклати глава.

— Ти не беше предател, Давад. Знам това. Беше алчен и алчността ти те направи глупав, но никога няма да повярвам, че нарочно си предал Бингтаун.

После се беше изкачила обратно на пътя, за да се присъедини към Рейч. Прислужницата не каза нищо за мъжа, който я бе направил робиня. И да беше извлякла някакво задоволство от смъртта му, не го огласи. Роника ѝ беше благодарна за това.

Калсидските галери и кораби не напуснаха веднага бингтаунското пристанище. Роника се бе надявала, че ще се възцари мир. Вместо това между Търговците — Стари и Нови, се бе разпалила още по-ужасяваща борба; съсед се бе обърнал срещу съседа, а преданите никому се възползваха от всеки, останал отслабен от гражданските раздори. През деня се бяха разпалили пожари. Докато бягаха от Бингтаун, Роника и Рейч подминаваха горящи къщи и преобърнати карети. Пътищата се задушаваха от бежанци. Нови и Стари Търговци, прислуга и избягали роби, продавачи и просяци, хора от Трите кораба — всички бягаха от странната война, която се бе разгърнала внезапно сред тях. Дори тези, които напускаха града, се счепкваха помежду си. Между групите прехвърчаха закани и обиди. Ликуващото разнообразие на слънчевия град до синьото пристанище се бе разцепило на остри, подозрителни прослойки. През първата им нощ на път ги бяха обрали — торбите им с храна бяха задигнати, докато спяха. Роника и Рейч продължиха пътя си с вярата, че притежават достатъчно издръжливост, за да стигнат фермата дори без храна. Хората по пътя разказваха истории, че калсидците са се върнали и целият Бингтаун гори. Ранната вечер на втория ден няколко закачулени млади мъже ги бяха заговорили и поискаха ценностите им. След като Роника им съобщи, че не притежават нищо, грубияните я събориха на земята и преровиха торбата ѝ с дрехи, след което презрително захвърлиха принадлежностите ѝ на прашния път. Други бежанци ги подминаваха забързано и отклоняваха поглед. Никой не се намеси. Разбойниците заплашиха Рейч, но робинята ги изтърпя стоически. Най-накрая бандитите ги оставиха, за да преследват по-богата плячка — мъж с двама прислужници и тежко натоварена количка. Прислугата избяга, оставяйки мъжа да се моли и крещи, докато крадците претърсваха количката му. Рейч трескаво бе задърпала Роника за ръката и я бе повлякла надалеч.

— Нищо не можем да направим. Трябва да спасим собствените си кожи.

Не беше права. Следващата сутрин доказа това. Попаднаха на телата на жената от чайната и дъщеря ѝ. Други бегълци прескачаха телата и бързаха да подминат. Роника не можа. Тя се спря, за да погледне изкривеното лице на жената. Не знаеше името ѝ, но си спомняше сергията ѝ за чай на пазара. Дъщеря ѝ винаги бе обслужвала Роника с усмивка. Те не бяха Търговци, Стари или Нови, а скромни хора, дошли в процъфтяващия с търговията си град, и бяха станали част от бингтаунското разнообразие. Сега бяха мъртви. Не калсидците, а бингтаунски жители ги бяха убили.

В този момент Роника се обърна и се върна в Бингтаун. Не можеше да обясни на Рейч защо и дори я беше окуражила да продължи към Ингълби без нея. Дори сега не можеше да даде разумно обяснение на решението си. Вероятно беше заради това, че не можеше да я сполети нищо по-лошо от вече случилото ѝ се. Щом се върна, завари дома си опустошен и разграбен. Дори откритието, че някой бе надраскал „ПРЕДАТЕЛИ“ на стената в кабинета на Ефрън, не можа да предизвика по-дълбока покруса. Бингтаун, който познаваше, беше изчезнал и нямаше да се върне. Ако всичко щеше да погине, може би беше най-добре да си иде заедно с него.

И все пак, тя не беше жена, която се предава просто така. В следващите дни двете с Рейч организираха домакинството си в колибата на градинаря. Животът им бе странно нормален по един откъснат от света начин. В града под тях борбите продължаваха. От втория етаж на фамилната къща Роника съвсем бегло можеше да види пристанището и града. Калсидците на два пъти се бяха опитали да го превземат. И на двата бяха отблъснати. Нощните ветрове често донасяха звуците на битка и миризмата на пушек. Като че ли обаче вече нищо не я засягаше.

Малката колиба бе лесна за затопляне и чистене, а скромният ѝ вид я правеше по-малко вероятна мишена за бродещи мародери. Останалото от кухненската градина, пренебрегнатата овощна градина и оцелелите пилета задоволяваха ограничените им нужди. Двете обхождаха плажа за дървени отломки, които горяха със зелен и син пламък в малките си сърцевини. Роника не беше сигурна какво ще прави, когато наближеше зимата. Предполагаше, че ще загине. Но не грациозно или доброволно. Не. Щеше да си иде с бой.

Същата тази упоритост сега я караше да пристъпва внимателно надолу по коридора, докато преследваше нарушителя. Стисна тоягата си в две ръце. Нямаше ясен план какво щеше да прави, ако или когато го срещнеше. Просто искаше да разбере какво мотивираше този самотен опортюнист, който се движеше така потайно сред изоставения ѝ дом.

Имението вече добиваше прашния мирис на занемареност. Най-ценните притежания на рода Вестрит бяха продадени по-рано през лятото, за да финансират спасителна операция за пленения им жив кораб. Останалите съкровища бяха по-скоро със сантиментална стойност: дребните украшения и любопитните предмети, които Ефрън им беше носил като сувенири от пътуванията си по море; стара ваза, принадлежала на майка ѝ; тапет за стената, който двамата с Ефрън бяха избрали, когато бяха младоженци… Роника отклони мисълта си от този списък. Вече не бе останало нищо от това, беше или счупено, или взето от хора, които нямаха представа какво символизират тези вещи. Остави ги. Тя бе запазила миналото в сърцето си и нямаше нужда от физически предмети, които да я обвързват с него.

Вървеше на пръсти покрай изкъртените от пантите си врати. Докато бързаше след закачуления мъж, отдели поглед единствено на атриума, чийто под беше засипан от преобърнати чайници и изгнили растения. Къде отиваше той? Успя да зърне наметалото му, когато влезе в една от стаите.

Стаята на Малта? Спалнята на внучка ѝ?

Роника се приближи. Той си говореше нещо. Осмели се да надникне набързо, след което смело пристъпи в стаята и попита настоятелно:

— Керуин Трел, какво правиш тук?

Младият мъж скочи на крака с буен вик — беше коленичил до леглото на Малта. Единствена червена роза почиваше на възглавницата. Той се кокореше срещу Роника с пребледняло лице, ръката стискаше гърдите му. Устата му се движеше, но не излизаше нито звук. Очите му пробягаха към тоягата в ръцете ѝ и се разшириха още повече.

— О, я седни — възкликна Роника с раздразнение. Хвърли тоягата в долната част на леглото и сама послуша съвета си.

— Какво правиш тук? — попита уморено. Беше сигурна, че знае отговора.

— Вие сте жива — тихо отвърна Керуин. Повдигна ръце и разтърка очите си. Роника знаеше, че се опитва да скрие сълзите. — Защо не… Малта също ли е в безопасност? Всички казаха…

Керуин се свлече, за да седне до розата си на леглото на Малта. Нежно постави ръцете си на възглавницата ѝ.

— Чух, че сте напуснали бала с Давад Рестарт. Всички знаят, че кочияшът му беше част от засадата. Те искаха единствено сатрапа и Рестарт. Така казват всички: че щяха да ви оставят на мира, ако не бяхте пътували с Рестарт. Знам, че той е мъртъв. Някои твърдят, че знаят какво е станало със сатрапа, но не казват нищо. Всеки път, когато попитам за Малта и за всички вас… — Внезапно замълча и лицето му се изчерви, но се принуди да продължи. — Те казват, че сте предатели, че сте участвали в плановете на Рестарт. Според слуховете сте планирали да предадете сатрапа на Новите Търговци, които щели да го убият. Тогава бингтаунските Търговци щели да бъдат обвинени за смъртта му и Джамаилия щяла да изпрати калсидски наемници да завземат града ни и да го предоставят на Новите Търговци.

Той се поколеба, после се стегна и продължи:

— Някои казват, че сте си получили заслуженото. Казват ужасни неща и аз… Аз мислех, че всички сте мъртви. Граг Тенира говори във ваша полза, като каза, че всичко това е нелепо. Но откакто замина с Офелия, за да помогне в защитата на устието на Дъждовната река, никой не е застанал на ваша страна. Аз се опитах веднъж, но… Аз съм млад. Никой не ме слуша. Баща ми ми се гневи, че дори споменавам Малта. Дело плака за нея, заради което той ѝ забрани да напуска стаята си и каза, че ще я набие с камшик, ако дори изрече името ѝ отново. А той никога досега не я е бил с камшик.

— От какво се страхува? — прямо попита Роника. — Че хората ще ви набедят за предатели, защото се интересувате какво е станало с приятелите ви?

Керуин раздвижи глава в рязко кимване.

— Татко не беше доволен, когато Ефрън прибра Брашън, след като го беше обезнаследил. После вие го направихте капитан на Парагон и го изпратихте сякаш наистина вярвахте, че той ще спаси Вивачия. Татко реши, че се опитвате да се изтъкнете, да докажете, че сте вразумили сина, който той е изхвърлил.

— Какви глупости! — възкликна Роника с отвращение. — Нищо подобно не съм правила. Брашън сам се вразуми, а баща ти, вместо да се гневи на Вестрит заради това, трябва да се гордее с него. Но доколкото разбирам, той е доволен, че ни вижда дамгосани като предатели?

Керуин сведе поглед, засрамен. Тъмните очи, които в крайна сметка повдигна към нейните, бяха като тези на по-големия му брат.

— Боя се, че сте права. Но моля ви, не ме измъчвайте повече. Кажете ми. Малта избегна ли опасността? Тук с вас ли се крие?

Роника се замисли за един дълъг момент. Колко от истината можеше да му довери? Нямаше желание да го измъчва, но не възнамеряваше да застраши семейството си само за да пощади чувствата му.

— Когато видях Малта за последно, тя беше ранена, но не беше мъртва. Не и по заслуга на мъжете, които ни атакуваха и после я оставиха да умре. Тя, майка ѝ и брат ѝ се крият на сигурно място. И това е всичко, което ще ти кажа.

Не призна, че не знаеше много повече от това. Те бяха избягали с Рейн, ухажорът на Малта от Дъждовните земи. Ако всичко бе минало по план, бяха достигнали Кендри в безопасност и бяха избягали от града, след което бяха отплавали по Дъждовната река. Ако всичко бе минало добре, бяха на сигурно в Трехог. Проблемът беше, че много малко неща напоследък вървяха добре и освен това те нямаха как да ѝ изпратят известие. Тя можеше единствено да се уповава на Са, че е била милостива.

По лицето на Керуин Трел се разля облекчение. Той се пресегна, за да докосне розата на възглавницата.

— Благодаря — прошепна пламенно. А след това развали оставеното впечатление, като добави: — Поне сега мога да се надявам.

Роника потисна гримасата си. Виждаше, че Дело не бе наследила цялата мелодраматичност на семейство Трел. Тя твърдо смени темата.

— Разкажи ми какво се случва в Бингтаун.

Той изглеждаше стреснат от внезапното искане.

— Ами, не знам много. Татко държи цялото семейство близо до дома. Той все още вярва, че това все някак ще отмине и Бингтаун пак ще си е същият. Ще побеснее, ако разбере, че съм се измъкнал. Но бях длъжен, разбирате ли? — Младежът притисна с ръка сърцето си.

— Разбира се, разбира се. Какво видя на път за насам? Защо баща ти ви държи близо до дома?

Момчето свъси вежди и се загледа надолу, към добре поддържаните си ръце.

— Ами, точно сега пристанището отново е наше. Това обаче може да се промени във всеки един момент. Хората от Трите кораба ни помагат, но докато всички кораби се бият, никой не ходи за риба и никой не носи стока за пазара. Така че храната започва да става ценен ресурс, особено след като толкова от складовете бяха опожарени.

— В Бингтаун имаше грабежи и плячкосване. Хората бяха пребивани и ограбвани само защото се опитваха да въртят търговия. Някои казват, че виновниците са шайки от Нови Търговци, други — че са избягали роби, които искат всичко, до което могат да се докопат. Пазарът е пуст. Осмелилите се да отворят вратите си, за да търгуват, поемат големи рискове. Серила нареди градската стража да вземе всичко, което е останало от тарифния док. Искаше да държи там пощенските гълъби, за да може да изпрати вест и да получи новини от Джамаилия. Само че повечето птици умрели в пламъците и дима. Мъжете, които остави на пост, наистина наскоро засякоха връщаща се птица, но Серила не желае да сподели какви новини е донесла. Някои части на града се държат от Нови Търговци, други от Стари. Трите кораба и други групи са хванати по средата. Нощно време има сблъсъци.

— Баща ми се ядосва, че никой не преговаря. Казва, че истинските Търговци знаят, че почти всичко може да се реши с една добра сделка. Според него това показва, че Новите Търговци са виновни за всичко случило се, но те, разбира се, обвиняват нас. Твърдят, че сме отвлекли сатрапа. Баща ми вярва, че вие сте щели да помогнете в отвличането му, за да могат те да го убият и да обвинят нас. Сега Старите Търговци се карат помежду си. Някои искат да припознаем властта на съветничка Серила да говори от името на сатрапа на Джамаилия; други казват, че е време Бингтаун напълно да се отърси от джамаилската власт. Новите Търговци твърдят, че все още сме под управлението на Джамаилия, но няма да припознаят документите на Серила. Пребиха пратеника, който тя им изпрати под бял флаг, и го върнаха с вързани зад гърба ръце и свитък, прикрепен за гърлото му. Написаното я обвиняваше в измяна и че е била съучастник в свалянето на сатрапа от власт. Казват, че агресията ни срещу сатрапа и законните му патрулни лодки е провокирала насилието в пристанището и е обърнала калсидските ни съюзници срещу нас. — Той облиза устни и добави: — Заплашиха, че като му дойде времето и силата е на тяхна страна, няма да покажат милост.

Керуин спря, за да си поеме дъх. Младото му лице изглеждаше по-възрастно, когато продължи:

— Всичко е бъркотия и не става по-добре. Някои от приятелите ми искат да се въоръжат и да прогонят Новите Търговци в морето. Род Каерн казва, че трябва да убием всеки, който не иска да си тръгне. Казва, че трябва да си върнем онова, което ни откраднаха. Много от синовете на Търговците са съгласни. Казват, че само когато Новите Търговци ги няма, тогава Бингтаун ще може отново да стане Бингтаун. Някои казват, че трябва да съберем новодошлите и да им дадем избор да си тръгнат или да умрат. Други говорят за тайни репресивни мерки срещу онези, които са работили с Новите Търговци, и искат да погнем самите Нови Търговци с огън, за да ги принудим да си тръгнат. Чувах слухове, че Каерн и приятелите му доста често излизат навън през нощта. — Той поклати нещастно глава. — Затова баща ми се опитва да ме държи близо до дома. Не иска да се замесвам. — Момчето изведнъж погледна Роника в очите. — Не съм страхливец. Но не искам да бъда замесен.

— По този въпрос двамата с баща ти постъпвате мъдро. Така нищо няма да се разреши. Само ще им даде основание да вършат повече насилие срещу нас. — Роника поклати глава. — Бингтаун никога повече няма да бъде Бингтаун. — Тя въздъхна и попита: — Кога е следващата среща на Съвета?

Керуин сви рамене.

— Не са се срещали, откакто всичко това започна. Поне не и официално. Всички Търговци с живи кораби са навън и преследват калсидци. Някои напуснаха града; други са се укрепили в домовете си и не ги напускат. Няколко пъти оглавяващите Съвета се срещаха със Серила, но тя ги призова да забавят свикването на заседание. Тя желае да се помири с новодошлите и да използва авторитета си като представител на сатрапа, за да възвърне мира. Иска да преговаря и с калсидците.

За момент Роника остана притихнала. Стисна устни. Струваше ѝ се, че тази Серила си присвоява твърде много власт. Какви бяха новините, които бе скрила? Несъмнено колкото по-скоро се събереше Съветът и съставеше план за възстановяването на реда, толкова по-скоро градът можеше да се излекува. Защо би се противопоставяла на това?

— Керуин, кажи ми. Ако отида при Серила, мислиш ли, че тя ще говори с мен? Или мислиш, че ще ме убият като предателка?

Младият мъж погледна Роника с почуда.

— Не знам — призна той. — Вече не знам на какво са способни собствените ми приятели. Търговецът Дау бе намерен обесен. Жената и децата му са изчезнали. Някои казват, че се е самоубил, след като видял, че късметът се е обърнал срещу него. Други казват, че брата на жена му го е направил, от срам. Никой не говори за това.

Роника мълча известно време. Можеше да се свива тук, в останките от дома си, със знанието, че ако я убиеха, хората нямаше да говорят много за това. Или можеше да намери друго място, на което да се скрие. Но зимата идваше и тя вече беше решила, че няма да си отиде мирно. Може би сблъсъкът бе единственият останал изход. Поне щеше да получи удоволствието да изкаже и своето мнение, преди някой да я убие.

— Можеш ли да занесеш съобщение на Серила от мен? Къде е отседнала?

— Заела е къщата на Давад Рестарт. Но моля ви, не смея да отнеса съобщение. Ако баща ми разбере…

— Разбира се — рязко го прекъсна тя. Можеше да го засрами и така да го накара да отиде. Само трябваше да намекне, че Малта би го сметнала за страхливец, ако не го направи. Но нямаше да използва момчето, за да опипа почвата. Какъв смисъл имаше да пожертва Керуин, за да подсигури безопасността си? Щеше сама да отиде. Достатъчно дълго се бе свивала в дома си.

Изправи се.

— Прибирай се у дома, Керуин. И стой там. Слушай баща си.

Младият мъж се изправи бавно. Обходи я с поглед, след което извърна глава, засрамен заради нея.

— Вие… добре ли се справяте тук сама? Имате ли достатъчно храна?

— Добре съм. Благодаря, че попита. — Почувства се необичайно трогната от загрижеността му. Погледна надолу към изцапаните от градината ръце и пръстта под ноктите. Удържа на подтика да прибере ръце зад гърба си.

Керуин пое дъх.

— Ще кажете ли на Малта, че съм наминал и че се притеснявах за нея?

— Ще ѝ кажа. Следващия път, когато я видя. Но това може да не е скоро. Сега се прибирай. Подчинявай се на баща си. Сигурна съм, че си има достатъчно тревоги и без да се излагаш на опасност.

Това го накара да застане малко по-изправен. Усмивка докосна устните му.

— Зная. Но трябваше да дойда, нали разбирате. Не можех да стоя спокойно, докато не знаех какво се е случило с нея. — Той замълча. — Може ли да кажа и на Дело?

Момичето беше сред най-големите клюкарки в града. Роника реши, че Керуин не знае достатъчно, че да е заплаха.

— Може. Но я помоли да го запази за себе си. Помоли я въобще да не говори за Малта. Това е най-голямата услуга, която може да направи на приятелката си. Колкото по-малко хора се чудят за Малта, толкова по-защитена ще е.

Керуин се намръщи драматично.

— Да, разбирам. — Той кимна на себе си. — Е, сбогом, Роника Вестрит.

— Сбогом, Керуин Трел.

Само преди месец за него щеше да е немислимо да е в тази стая. Гражданската война в Бингтаун бе преобърнала всичко с главата надолу. Тя го изпроводи с поглед — той сякаш отнасяше последната частичка от този стар, познат живот със себе си. Всички правила, които я бяха водили, бяха отпаднали. За момент тя се почувства сама и опустошена като стаята, в която стоеше. После обаче през нея премина странно усещане за свобода. Какво имаше да губи? Ефрън беше мъртъв. От деня на смъртта му познатият ѝ свят се бе разпадал. Сега вече го нямаше и оставаше само тя. Сега можеше сама да определи пътя си. Без Ефрън и децата старият живот не означаваше много за нея.

Можеше поне да направи новия по-интересен, след като така или иначе щеше да е неприятен.

След като стъпките на момчето по плочковия под заглъхнаха, Роника напусна спалнята на Малта и започна бавно да ходи из къщата. Беше избягвала да влиза тук от деня, в който се бяха върнали и бяха заварили къщата разграбена. Сега се принуди да мине през всяка стая и да погледне трупа на света си. По-тежките мебели и някои от гоблените и завесите бяха останали. Почти всичко останало, имащо някаква стойност или приложение, беше отнесено. Двете с Рейч бяха спасили малко кухненски съдове и завивки, но всички простички вещи, които правеха живота приятен, липсваха. Чиниите, които поставяха на голата дървена маса, не съвпадаха и никакъв лен не я предпазваше от грубата вълна на одеялата. И все пак животът продължаваше.

Ръката ѝ докосна резето на кухненската врата, но тогава тя забеляза едно запечатано с восък гърне, паднало на една страна и търколило се в ъгъла. Наведе се, за да го вземе. Течеше отнякъде. Облиза лепкавите си пръсти. Конфитюр от череши. Тя се усмихна печално и го пъхна под мишница. Щеше да отнесе тази последна частица сладост със себе си.

— Съветничке?

Серила вдигна поглед от картата, която разглеждаше. Прислужникът на вратата на кабинета гледаше почтително в краката си.

— Да? — удостои го с отговор тя.

— Една жена иска да ви види.

— Заета съм. Ще трябва да се върне в по-подходящо време. — Тя леко се подразни. Той трябваше да знае, че не иска повече посетители за днес. Беше късно, а беше прекарала целия следобед в задушна стая, пълна с Търговци, като се опитваше да ги накара да се вразумят. Те се караха за най-очевидните неща. Някои все още настояваха, че трябва да има гласуване на Съвета, преди да признаят властта ѝ над тях. Търговецът Ларфа доста грубо бе изложил, че Бингтаун трябва да разрешава бингтаунските работи без какъвто и да било съвет от Джамаилия. Беше изключително дразнещо. Беше им показала пълномощното, което бе издействала от сатрапа. Беше го написала сама и знаеше, че е неоспоримо. Защо не искаха да признаят, че тя разполага с властта на сатрапа и че Бингтаун бе под тази власт?

Посъветва се с диаграмата на Бингтаун още веднъж. Досега Търговците бяха успели да запазят пристанището си отворено, но това беше за сметка на всякакво търгуване. При тези обстоятелства градът нямаше да оцелее дълго. И калсидците го знаеха много добре. Не беше необходимо да нахлуват и да превземат Бингтаун веднага. Търговията бе душата на града и калсидците бавно, но сигурно я удушаваха.

Упоритите Търговци отказваха да видят очевидното. Бингтаун беше самотно селище на враждебно крайбрежие. Никога не бе могъл да се изхранва сам. Как можеше да се противопостави на яростната атака на войнствена държава като Калсид? Беше попитала това лидерите на Съвета. Те бяха отговорили, че са го правили преди и пак ще го направят. Но в тези предишни пъти мощта на Джамаилия бе била зад гърба им. И не бе трябвало да си съперничат с Нови Търговци в редиците им, които биха приветствали едно калсидско нашествие. Много Нови Търговци имаха близки връзки с Калсид, тъй като това бе основният пазар за робите, които вкарваха през Бингтаун.

Отново обмисли птичето писмо, което Род Каерн беше засякъл и ѝ беше донесъл. То обещаваше, че джамаилската флота ще отплава скоро, за да отмъсти на покварените и бунтовни Стари Търговци за убийството на сатрапа. Само мисълта за това я караше да изстива. Съобщението бе пристигнало твърде скоро. Никоя птица не можеше да лети толкова бързо. За нея това означаваше, че конспирацията се разпростираше надалеч и стигаше до благородниците на самия град Джамаилия. Който и да бе изпратил птицата до Джамаилия, бе очаквал, че сатрапът ще бъде убит и че доказателствата ще сочат към Старите Търговци. Бързината на отправения отговор показваше, че отговорилият е очаквал съобщението.

Единственият въпрос беше докъде се простираше конспирацията. Дори да можеше да определи източника, не знаеше дали ще може да го унищожи. Само ако Род Каерн и хората му не бяха прибързали толкова в нощта, когато хванаха сатрапа. Ако Давад Рестарт и семейство Вестрит бяха оцелели, може би щеше да успее да изтръгне истината от тях. Може би те щяха да разкрият кои от джамаилските благородници бяха замесени в това. Но Рестарт беше мъртъв, а семейство Вестрит бяха изчезнали. Нямаше да получи отговори от тях.

Бутна диаграмата настрана и я замени с елегантна карта на Бингтаун. Фино омастилена и илюстрована, тя беше едно от чудесата, които бе открила в библиотеката на Рестарт. В добавка към оригиналните дарения на всички Стари Търговци — всяко владение бе намастилено със съответния цвят на фамилията, Давад беше вписал основните претенции на Новите Търговци. Тя я изучи с поглед, като се чудеше дали би могла да ѝ разкрие някаква улика за съюзниците му. Намръщи се над нея, после повдигна перото си, натопи го и написа бележка до себе си. Харесваше разположението на Барбери Хил. Щеше да е удобен дом през лятото, веднъж щом тези спорове бяха разрешени. Беше владение на Нов Търговец; вероятно бингтаунските Търговци щяха с радост да ѝ го отстъпят. Или, като представител на сатрапа, просто щеше да го вземе.

Тя се облегна назад в огромния стол и за кратко ѝ се прииска Давад Рестарт да беше по-малък човек. Всичко в тази стая беше твърде голямо за нея. Понякога се чувстваше като дете, което се правеше на възрастен. Понякога изглеждаше, че цялото общество на Бингтаун има подобно влияние върху нея. Цялото ѝ присъствие тук бе преструвка. Нейният „авторитет от сатрапа“ беше документ, който беше принудила сатрап Косго да подпише, когато беше болен. Цялата ѝ власт, всичките ѝ претенции за социален статус се базираха на него. А неговата сила пък се основаваше на идеята, че сатрапството властва над Бингтаун. Първият път, когато бе осъзнала колко често срещани са приказките на бингтаунските Търговци за суверенитет, се беше шокирала. Бяха направили предполагаемото ѝ положение в обществото им дори по-несигурно. Може би щеше да е по-мъдро, ако бе заела страната на Новите Търговци. Но не, защото поне част от тях осъзнаваха, че благородниците на град Джамаилия се опитват да отхвърлят властта на сатрапа. Ако влиянието му в столицата беше под въпрос, колко незначително беше тук, в най-отдалечената провинция на сатрапството?

Беше твърде късно за съмнения. Беше направила избора си и бе приела ролята си. Последната ѝ и най-голяма надежда беше да я изиграе добре. Ако успееше, Бингтаун щеше да е неин дом до края на живота ѝ. Беше мечтала за това от деня, в който — като млада жена — бе чула, че в Бингтаун една жена може да има същите права като един мъж.

Отпусна се за малко на възглавничките, докато очите ѝ обхождаха стаята. В огнището на кабинета гореше силен огън. Светлината, идваща от него, заедно с тази от множеството свещички, блещукаше топло върху полираното дърво на бюрото. Харесваше тази стая. Е, завесите бяха непоносими и книгите в многото сандъци покрай стената бяха неподредени и покъсани, но всичко това можеше да се промени. Отпърво, провинциалният стил бе бил смущаващ, почти дразнещ, но сега, след като имението бе нейно, я караше да се чувства част от Бингтаун. Повечето от къщите на Старите Търговци, които бе виждала, бяха подобни на тази. Можеше да се приспособи. Размърда пръсти в удобните чехли от агнешка вълна, които носеше. Бяха принадлежали на Кеки и бяха малко тесни. Лениво се почуди дали в момента на Кеки ѝ беше студено на краката, но без съмнение Дъждовните Търговци се грижеха добре за благородните си заложници. Тя не потисна доволната си усмивка. Отмъщението беше сладко дори на малки порции. Вероятно сатрапът още не се беше досетил, че тя е уредила отвличането му.

— Съветничке?

Отново беше прислужникът.

— Казах, че съм заета — предупредително му каза тя. Бингтаунските слуги нямаха истинско понятие за почтителност към господарите си. Бе изучавала Бингтаун през целия си живот, но нищо в официалната му история не беше я подготвило за егалитарната1 реалност. Стисна зъби, щом момчето ѝ отговори.

— Съобщих на жената, че сте заета — внимателно обясни то, — но тя настоя да ви види сега. Казва, че нямате право да използвате къщата на Давад Рестарт, както и че ще ви даде един шанс да обясните, преди да съобщи за тази несправедливост пред бингтаунския Съвет от името на законните наследници на Давад.

Серила захвърли перото на бюрото. Не би търпяла подобни думи от никого, камо ли от слуга.

— Давад Рестарт беше предател. С действията си той изгуби всякакви права над този имот. Това включва и правата на наследниците му. — Изведнъж осъзна, че се обяснява на прислугата и избухна: — Кажи ѝ да си върви и че нямам време да се срещам с нея — нито сега, нито никога.

— Кажи ми го сама и ще имаме повече време да спорим.

Серила шокирано се взря в старата жена, която стоеше на вратата. Беше облечена простовато, в износени, но чисти дрехи. Не носеше бижута, но блестящата ѝ коса беше чиста. Стойката ѝ, повече от всичко друго по нея, я издаваше като Търговка. Изглеждаше ѝ позната, но предвид сродствата между Старите Търговци, не се изненадваше. Половината от тях си бяха втори братовчеди. Серила я изгледа гневно.

— Върви си — каза безцеремонно. Вдигна перото си в знак на хладнокръвие.

— Не, няма да си тръгна. Не и докато не бъда удовлетворена. — В гласа на Търговката звучеше студен гняв. — Давад Рестарт не беше предател. Като го набеди за такъв, ти можа да си присвоиш собствеността му. Може би нямаш против да крадеш от един мъртъв човек, който дори ти предложи гостоприемството си. Но несправедливите ти обвинения бяха бедствени за мен. Семейство Вестрит беше атакувано и едва не беше убито, бях прокудена от дома си, вещите ми бяха откраднати и всичко заради твоята клевета. Няма да търпя повече. Ако ме принудиш да отнеса това пред Съвета на Бингтаун, ще откриеш, че тук властта и богатството не определят справедливостта както в Джамаилия. Всички Търговски семейства почти не се различаваха от просяци, когато дойдохме тук. Нашето общество е основано на принципа, че думата на човек го обвързва, независимо от благосъстоянието му. Оцеляването ни бе зависило от способността да вярваме на дадената дума. Да клеветиш тук е по-безполезно, отколкото си представяш.

Това трябваше да е Роника Вестрит! Слабо приличаше на елегантната възрастна жена от бала. Всичко, което бе запазила, бе достойнството си. Серила си напомни, че тя беше тази, която има авторитет тук. Задържа тази мисъл, докато и повярва. Не можеше да позволи на никого да поставя под съмнение превъзходството ѝ. Колкото по-скоро се оправеше с възрастната жена, толкова по-малко неприятности щеше да има за всички. Спомените ѝ я пренесоха назад, в дните, прекарани в сатрапския съд. Как се бе справяла с подобни оплаквания? Запази лицето си безизразно, докато обявяваше:

— Губиш ми времето с този дълъг списък от предполагаеми несправедливости. Няма да се оставя да ме тормозиш със заплахите и обвиненията си. — Облегна се на стола си в опит да покаже спокойна увереност. — Не знаеш ли, че си обвинена в предателство? Да нахлуеш тук с налудничавите си обвинения е не само безразсъдно, но и нелепо. Имаш късмет, че не те оковах във вериги незабавно.

Серила се опита да улови погледа на прислужника. Трябваше да схване намека и да изтича за помощ. Вместо това той просто ги наблюдаваше с интерес. Вместо да се сплаши, Роника само се разгневи още повече.

— Това може и да действа в Джамаилия, където се възхваляват тирани. Но това е Бингтаун. Тук моят глас е също толкова важен, колкото и твоят. И не оковаваме хората, без да им дадем възможност първо да се изкажат. Настоявам за възможността да се обърна към Съвета на бингтаунските Търговци. Искам да изчистя името на Давад или да ми се покажат доказателствата, които го уличават. Настоявам да бъде погребан прилично, независимо от случая.

Старата жена навлезе в стаята. Костеливите ѝ ръце бяха притиснати от двете ѝ страни. Очите ѝ пробягаха из помещението, а гневът ѝ видимо нарастваше, докато отбелязваше промените, които бе оказало присъствието на Серила. Думите ѝ станаха по-резки:

— Искам собствеността на Давад да бъде предадена на наследниците му. Искам собственото ми име да бъде изчистено и искам извинение от онези, които застрашиха семейството ми. От тях също очаквам обезщетение. — Жената се приближи още повече. — Ако ме принудиш да се изправя пред Съвета, ще бъда изслушана. Това не е Джамаилия, съветничке. Жалби от Търговец, дори и Търговец, който не е особено харесван от хората, няма да бъдат пренебрегнати.

Този разсеян прислужник беше избягал. Серила копнееше да отиде до вратата и да извика за помощ. Но се боеше дори да се изправи, за да не предизвика нападение. Предателските ѝ ръце и сега трепереха. Стълкновенията вече я изнервяха. Откакто… Не. Нямаше да мисли за това сега, нямаше да позволи да я разколебае. Да се замисли за него беше като да признае, че я е променило необратимо. Никой нямаше такава власт над нея, никой! Щеше да бъде силна.

— Отговори ми! — ненадейно настоя жената. Серила се сепна рязко и вършеещите ѝ ръце разпиляха документите по писалището. Възрастната жена се приведе над бюрото с пламтящи от гняв очи. — Как смееш да си седиш там и да ме пренебрегваш! Аз съм Роника Вестрит от бингтаунските Търговци. За коя се мислиш, че да мълчиш и да се взираш в мен?

По ирония на съдбата, този въпрос беше единственото, което можеше да извади Серила от сковалата я паника. Беше въпрос, който напоследък често си бе задавала. Беше репетирала отговора си пред огледалото в безкрайно себеутвърждение. Тя се изправи. Гласът ѝ трепереше едва забележимо.

— Аз съм Серила, заклета съветничка на сатрап Косго. Повече от това, аз съм негов представител тук, в Бингтаун. Имам подписаните документи, за да го докажа, документи, които сатрапът създаде, за да се справи с конкретната ситуация. Докато той се укрива заради собствената си безопасност, моята дума има същата тежест като неговата, моите решения са каквито неговите биха били и моите постановления са също толкова обвързващи. Самата аз проучих въпроса с предателството на Давад Рестарт и го обявих за виновен в измяна. Според джамаилския закон всичко, което той притежава, се конфискува от трона. Тъй като аз представлявам трона, реших да намеря приложение на конфискуваното.

За момент възрастната жена изглеждаше обезсърчена. Серила извлече кураж от този признак на слабост. Тя отново взе перото си. Навеждайки се над бюрото, се престори, че преглежда бележките си, след което вдигна поглед към жената Вестрит.

— Досега не съм намерила пряко доказателство за измяната ти. Не съм направила официално изявление срещу теб. Съветвам те да не ме принуждаваш да се вглеждам по-внимателно в участието ти. Притесненията ти за един мъртъв предател не ти носят особено доверие. Ако си мъдра, ще си тръгнеш сега — освободи я Серила, като отново погледна към бележките си. Тя се молеше жената просто да си отиде. Щом го направеше, Серила можеше да събере въоръжени мъже и да ги изпрати след нея. Притисна пръсти към пода, за да не позволи на коленете си да се заклатят.

Тишината се проточи. Серила отказваше да вдигне поглед. Тя чакаше да чуе как тази Роника Вестрит тежко си заминава, победена. Вместо това юмрукът на Търговката внезапно се стовари върху бюрото, предизвиквайки мастилото да подскочи в мастилницата си.

— Не си в Джамаилия! — остро заяви Роника. — Ти си в Бингтаун. А тук истината се определя от фактите, не от твоето постановление. — Чертите на Роника се изкривяваха от гняв и решителност. Бингтаунската Търговка се наведе над бюрото, завирайки лицето си в това на Серила. — Ако Давад беше предател, тук, в записите му, щеше да има доказателство. Колкото и глупав да беше, отчетите му винаги бяха изрядни.

Серила притисна гръб обратно в стола. Сърцето ѝ биеше лудо и ушите ѝ пищяха. Жената беше напълно побъркана. Потърси воля да скочи на крака и да избяга, но беше парализирана. Забеляза прислужника зад Роника и облекчението я погълна, когато видя няколко от Търговците зад него. Преди няколко минути щеше да му е бясна, че ги води необявени. Сега беше толкова жалко благодарна, че сълзи опариха очите ѝ.

— Арестувайте я! — умоляваше тя. — Тя ме заплашва!

Роника извъртя глава, за да погледне към мъжете. Те изглеждаха стъписани. Роника се изправи бавно и обърна гръб на Серила. Гласът ѝ излъчваше хладна учтивост, докато ги поздравяваше поименно.

— Търговецо Друр. Търговецо Конри. Търговецо Девуше. Радвам се да ви видя тук. Може би сега ще получа отговори на въпросите си.

Израженията, преминали през лицата им, подсказваха на Серила, че положението ѝ не се е подобрило. Изненада и вина бяха бързо прикрити от учтива загриженост.

Само Търговецът Девуше се взираше в нея.

— Роника Вестрит? — попита той невярващо. — Но аз мислех… — Той се обърна да погледне придружителите си, но те се бяха овладели по-бързо.

— Има ли някакъв проблем тук? — започна Търговецът Друр, но Търговецът Конри го прекъсна: — Мисля, че прекъсваме личен разговор. Можем да се върнем по-късно.

— В никакъв случай — отвърна сериозно Роника, все едно се бяха обърнали към нея. — Освен ако не мислите, че оцеляването ми е въпрос, който да се реши от съветничката. По-подходящо е истинският проблем тук да се разреши от Съвета на Търговците, вместо от съветничката на сатрапа. Господа, както очевидно ви е известно, моето семейство беше безмилостно нападнато, а репутацията ни бе потъпкана дотам, че да застрашава живота ни. Търговецът Рестарт беше подло убит и след това така оклеветен, че убийците му твърдят, че постъпката им е обоснована. Тук съм, за да настоявам Съвета да разследва този въпрос и да въздаде справедливост.

Погледът на Девуше се вкамени.

— Справедливост вече бе раздадена. Рестарт беше предател. Всички го знаят.

Лицето на Роника Вестрит беше безизразно.

— Продължавам да го чувам. Но досега никой не ми е представил и най-малкото доказателство.

— Роника, бъди разумна — смъмри я Търговецът Друр. — Бингтаун е в пълна безредица. Намираме се в положение на гражданска война. Съветът няма време да заседава по лични въпроси, той трябва…

— Убийството не е личен въпрос! Съветът трябва да отговаря на жалбите на всеки бингтаунски Търговец. Затова беше сформиран, за да се погрижи справедливостта да е достъпна за всеки Търговец, независимо от богатото или бедното му състояние. Това е, което изисквам. Вярвам, че Давад беше убит, а семейството ми нападнато на базата на слух. Това не е справедливост, това е убийство и покушение. Освен това, докато вие вярвате, че злосторникът е бил наказан, аз смятам, че истинските предатели са на свобода. Не знам какво е станало със сатрапа. Обаче изглежда, че тази жена, според собствените ѝ твърдения, има представа. Знам, че онази нощ беше отведен насила. Това не ми прилича като той да се „укрива заради собствената си безопасност, поверявайки властта си на нея“. Изглежда ми повече като че Бингтаун е въвлечен в джамаилски заговор за свалянето на сатрапа, който може да опетни репутацията на всички ни с вина. Чух, че тя дори иска да преговаря с калсидците. Какво ще им даде, господа, за да ги умиротвори? Какво може да им даде, освен онова, което принадлежи на Бингтаун? Тя се ползва с власт и богатство в отсъствието на сатрапа. Възможно ли е някои Търговци да са били подведени да отвлекат сатрапа заради личните интереси на тази жена? Ако случаят е такъв, то тя ги е тласнала към измяна. Това не е ли въпрос, по който Съветът да отсъди, щом не би разгледал убийството на Давад Рестарт? Или всичко това са лични въпроси?

Устата на Серила бе пресъхнала. Тримата мъже се спогледаха несигурно. Бяха разколебани от думите на тази луда жена. Щяха да се обърнат срещу нея! Прислужникът зад тях се задържаше близо до вратата, заслушан с интерес. Нещо се раздвижи в коридора зад него и в следващия миг Род Каерн и Крион Трентор влязоха в стаята. Висок и строен, Род се извисяваше над по-ниския си, по-деликатен придружител. Бе вързал дългата си черна коса на опашка сякаш беше варварски воин. Тъмните му очи винаги бяха съдържали животински блясък; сега блестяха с хищническо желание. Взираше се в Роника. Въпреки неудобството, което младият Търговец винаги предизвикваше у нея, при появата му Серила почувства внезапно облекчение. Той поне щеше да е на нейна страна.

— Чух името на Давад Рестарт — грубо отбеляза Род. — Ако някой иска да оспори края му, да говори с мен. — Очите му предизвикваха Роника. Тя се изправи и безстрашно се приближи към него. На височина почти достигаше рамото му. Погледна нагоре, за да срещне погледа му, и настоятелно попита:

— Търговски сине, признаваш ли, че кръвта на друг Търговец е изцапала ръцете ти?

Един от по-старите Търговци ахна, Род изглеждаше стъписан за момент. Крион нервно облиза устни.

— Рестарт беше предател! — обяви Род.

— Докажи ми го! — избухна Роника. — Докажи ми го и ще намеря покой, макар да не трябва. Предател или не, причиненото на Давад беше убийство, не справедливост. Но по-важното, господа — предлагам ви да го докажете на себе си. Давад Рестарт не е предателят, планирал отвличането на един сатрап. Той нямаше нужда да отвлича човек, който гостуваше в дома му! Като вярвате, че Давад е изменник и че сте унищожили заговор чрез убийството му, вие се отслабвате. Който и да стои зад този заговор, ако въобще някога е имало заговор, той е все още жив и свободен да върши злини. Може би сте били подмамени да извършите точно това, от което казвате, че се боите: отвличането на сатрапа с цел гневът на Джамаилия да бъде навлечен върху Бингтаун? — Тя се затрудни, после се опита да звучи спокойна: — Знам, че Давад не беше предател. Но може би беше лековерен. Хитър човек като него можеше да стане жертва на някой дори по-лукав. Предлагам да разгледате документите му внимателно и да се запитате кой го е използвал. Задайте си въпроса, който лежи в основата на действията на всеки Търговец. Кой има полза?

Роника Вестрит срещна погледа на всеки един от мъжете.

— Припомнете си всичко, което знаехте за Давад. Някога сключвал ли е сделка, в която печалбата му е била несигурна? Някога поставял ли се е във физическа опасност? Той беше нетактичен в социално отношение, човек, съвсем близо до това да бъде презрян и от Стари, и от Нови Търговци. Това ли е човекът с харизмата и експертизата да изготви заговор срещу най-влиятелния мъж в света? — Тя презрително посочи с глава към Серила. — Попитайте съветничката кой ѝ донесе информацията, довела до нейните предположения. Сравнете ги с имената на заговорничилите чрез Давад и това ще ви даде идея накъде да насочите подозренията си. Когато получите отговори, можете да ме откриете в дома ми. Разбира се, освен ако синът на Търговеца Каерн не реши, че най-чистият начин да се разреши този проблем е като убие и мен.

Роника се обърна рязко. Изправена като острие на меч и без да се усмихва, тя застана срещу Род. Красивият, смугъл Род Каерн изведнъж доби блед и нездрав вид.

— Давад Рестарт беше хвърлен чисто от капрата. Никой нямаше намерение да умре там!

Роника срещна ядния му поглед с лед.

— Намеренията ви очевидно не бяха от голямо значение. Във всеки случай, не ви беше грижа за никого от нас. Малта чу какво казахте в нощта, когато я оставихте да умре. Тя ви видя, чу ви и оживя. Без каквато и да било помощ от ваша страна. Търговци, синове на Търговци, вярвам, че имате да разсъждавате над много неща тази вечер. Лека нощ.

Тази възрастна жена, в износените си дрехи, все пак успя да профучи царствено през стаята. Облекчението, което Серила изпита при напускането на Роника, беше моментно. Сядайки обратно в стола си, тя с неудобство забеляза обърнатите към нея лица. Припомни си първите си думи, след като Старите Търговци бяха влезли в стаята, и се сви, като реши, че трябва да ги защити.

— Тази жена не е с всичкия си — обяви със снижен глас. — Наистина вярвам, че щеше да ме нарани, ако не бяхте дошли. — И добави тихо: — Може би ще е най-добре някак да я задържим… заради собствената ѝ безопасност.

— Не мога да повярвам, че останалата част от семейството ѝ също са оцелели — нервно поде Крион, но Род Каерн му заповяда да мълчи и плъзна навъсен поглед из стаята.

— Съгласен съм със съветничката. Роника Вестрит е побъркана. Говори за молби до Съвета, съдебни дела за убийство и присъди! Как може да си мисли, че подобни закони важат по време на война? Силни мъже трябва да действат в тези времена. Ако бяхме чакали Съвета да се събере в деня на пожарите, Бингтаун щеше да е в ръцете на калсидците. Сатрапът щеше да е мъртъв и вината за това да легне на нашите плещи. Отделни Търговци трябваше да действат и те го направиха. Спасихме Бингтаун! Съжалявам, че Рестарт и жените на Вестрит бяха замесени в залавянето на сатрапа, но те взеха решението да се качат в каретата с него. Когато избраха такава компания, избраха и съдбата си.

— Залавяне? — Търговецът Друр повдигна вежда. — Беше ми казано, че сме се намесили, за да предотвратим отвличането му от Новите Търговци.

Род Каерн не се подведе.

— Знаеш какво имам предвид — изръмжа той и се обърна настрани. Отиде до прозореца и се загледа навън, над потъмнялата местност, като че се опитваше да различи отдалечаващата се фигура на Роника.

Друр поклати глава. Посивелият Търговец изглеждаше по-стар от годините си.

— Знам какво възнамерявахме, но някак… — Той остави думите му да заглъхнат. Повдигна очи и бавно огледа всички в стаята. — Затова дойдохме тук тази вечер, съветничке Серила. С приятелите ми се страхуваме, че в опита си да спасим Бингтаун, поставихме на пътя на разрушението самата му сърцевина.

Лицето на Род почервеня от гняв.

— А аз дойдох да кажа, че тези от нас, които са достатъчно млади, за да бъдат движещата сила на тази сърцевина, знаят, че не сме направили достатъчно. Желаеш да преговаряш с Новите Търговци, нали, Друр? Въпреки че те вече плюха на едно такова предложение. Би спазарил и рожденото ми право в името на това да се чувстваш удобно на старини. Е, дъщеря ти може да си седи вкъщи и да плете, докато по улиците на Бингтаун умират мъже. Може да ти позволява малодушно да пълзиш пред тези новодошли парвенюта и да трампиш правата ни в името на мира, но ние няма да го направим. Какво ще последва? Ще дадеш ли дъщеря си на калсидците, за да сключиш мир и с тях?

Лицето на Търговеца Друр бе станало червено като брадичката на пуйка. Бе стиснал юмруци от двете страни на тялото си.

— Господа, моля ви — каза меко Серила. Напрежението в стаята бе осезаемо. Съветничката седеше в центъра ѝ като паяк в мрежата си. Търговците се обърнаха към нея и зачакаха думите ѝ. Страхът и безпокойството ѝ от преди малко бяха изпепелени в разгорелия се вътре в нея триумф. Бингтаунски Търговец се противопоставяше на бингтаунски Търговец и те бяха дошли, за да потърсят нейния съвет. Толкова високо я ценяха. Ако можеше да задържи това влияние, щеше да е в безопасност през остатъка от живота си. Така че внимателно сега. Стъпвай внимателно.

— Знаех, че този момент ще настъпи — деликатно излъга тя. — Това беше една от причините, поради които подтиквах сатрапа да дойде тук и да посредничи в този конфликт. Вие гледате на себе си като на фракции, докато светът ви вижда единствено като едно цяло. Нямам предвид — тя повиши глас и повдигна предупредително ръка, тъй като Род пое дъх, за да я прекъсне гневно, — че трябва да се откажете от всичко, което ви се полага по право. Търговците и синовете не Търговците могат да бъдат сигурни, че сатрап Косго няма да им отнеме даденото им от сатрап Есклепий. Ако обаче не внимавате, можете все пак да го загубите, като пропуснете да разберете, че времената са се променили. Бингтаун вече не е затънтено място. Той има потенциала да се превърне в значимо търговско пристанище в света. За да го постигне, Бингтаун трябва да стане по-разнообразен и толерантен от преди. Но трябва да го направи, без да изгуби качествата, които го правят уникален сред сатрапската корона.

Думите просто ѝ дойдоха, изсипващи се от устата ѝ в ритмични, разумни твърдения. Търговците изглеждаха очаровани. Тя почти не разбираше какво ги съветва. Нямаше значение. Тези мъже бяха толкова отчаяни за решение, че щяха да слушат всеки, който твърдеше, че има такова. Отново седна в стола си, всички очи бяха приковани в нея.

Друр заговори първи.

— Ще преговаряте с Новите Търговци от наше име?

— Ще наложите условията на оригиналната ни харта? — попита Род Каерн.

— Ще го направя. Като чужденец и представител на сатрапа, само аз съм достатъчно компетентна да върна мира в Бингтаун. Мир, който да се задържи, с условия, които да са приемливи за всички. — Тя позволи на очите си да проблеснат, щом добави: — И като сатрапски представител, ще напомня на калсидците, че когато атакуват принадлежащото на Джамаилия, те атакуват самата Джамаилия. Перленият трон няма да допусне подобна обида.

Напрежението в стаята изведнъж спадна сякаш самите ѝ думи вече бяха постигнали споменатата цел. Рамене се отпуснаха и вените в юмруци и вратове станаха по-малко видими.

— Не трябва да се възприемате като противници в това — каза тя. — Всеки от вас допринася със собствените си силни черти. — Посочи към всяка от групите. — По-възрастните познават историята на Бингтаун и предлагат години опит в преговарянето. Знаят, че нищо не може да се постигне, без всички страни да са готови да отстъпят по по-маловажните въпроси. От друга страна, синовете ви осъзнават, че бъдещето им зависи от това оригиналната харта на Бингтаун да бъде припозната от всички, които пребивават тук. Те носят силата на своята убеденост и издръжливостта на младостта. Трябва да сте задружни в тези проблемни времена, да уважавате миналото и да подсигурите бъдещето.

Двете групи сега се гледаха една друга открито, враждебността между тях улягаше в колебливо разбирателство. Сърцето ѝ подскочи. Бе родена за това. Бингтаун беше съдбата ѝ. Тя щеше да го обедини, да го спаси и да го направи свой.

— Късно е — каза меко. — Мисля, че преди да поговорим, всички се нуждаем от почивка. И да помислим. Ще очаквам всички ви утре, да споделите обедната ми трапеза. Дотогава ще подредя собствените си мисли и предложения. Ако сме единодушни в решението да преговаряме с Новите Търговци, ще предоставя списък с техни имена, хора, които може би ще се съгласят на подобно нещо, както и достатъчно влиятелни, за да говорят от името на съседите си. — Тъй като лицето на Род Каерн помръкна и дори Крион се намръщи, тя добави с лека усмивка: — Но разбира се, ние все още не сме стигнали дотам. И ви уверявам, че нищо няма да бъде предприето, докато не достигнем съгласие. Отворена съм за всякакви предложения.

Тя ги освободи с усмивка.

— Приятна вечер, Търговци.

Всеки от тях се приближи, хвана ръката ѝ и се поклони, като ѝ благодари за съветите. Докато Род Каерн правеше всичко това, тя задържа пръстите му малко по-дълго. Той вдигна поглед към нея с изненада, а устните ѝ изрекоха безмълвно: „Върни се пак по-късно.“ Черните му очи се разшириха, но не каза нищо.

След като прислужникът ги изпрати, тя въздъхна с облекчение и задоволство. Щеше да оцелее тук и Бингтаун щеше да е неин, независимо какво се случеше със сатрапа. Стисна устни, докато преценяваше Род Каерн. Надигна се бързо и се отправи към звънеца на прислугата. Щеше да повика прислужницата си, да ѝ помогне да се облече в нещо по-официално. Род Каерн я плашеше. Беше мъж, способен на всичко. Не искаше да си помисли, че с молбата си е имала предвид среща от лично естество. Щеше да е спокойна и формална, когато му възложеше задачата да намери Роника Вестрит и семейството ѝ.

Глава трета Уинтроу

Издяланата глава на фигурата гледаше право напред, докато пореше вълните. Вятърът зад гърба ѝ издуваше платната ѝ и я тласкаше напред. Носът ѝ прорязваше водата и предизвикваше почти постоянни бели пръски. Летящите капки се нижеха по бузите и черните къдрици на Вивачия.

Беше оставила Острова на Чуждите, а после и Бразделин, зад себе си. Сега се носеше на запад, далеч от открития океан, към криещия опасности пролив между Преград и остров Последни. Зад хребета от острови, сред относителната сигурност на Пиратските острови, се намираше закътаният Вътрешен проход.

Пиратският екипаж се движеше оживено сред такелажа ѝ, шест платна се издуваха на вятъра. Капитан Кенит хвана перилото на носа с дългите си пръсти и присви бледосините си очи. Пръските намокриха бялата риза и елегантния му сукнен жакет, но той не забеляза. Също като фигурата той гледаше напред с копнеж сякаш можеше да накара кораба да се движи по-бързо с волята си.

— Уинтроу се нуждае от лечител — внезапно настоя Вивачия и добави печално: — Трябваше да запазим хирурга от Мърморещ. Трябваше да го принудим да дойде с нас. — Тя скръсти ръце на гърдите си и ги обви плътно около себе си. Не погледна назад към Кенит, а се взираше над морето. Челюстта ѝ се стегна здраво.

Пиратският капитан вдиша дълбоко и изтри всякаква следа от раздразнение от гласа си.

— Познавам страховете ти. Но трябва да ги оставиш настрана. И от най-малкото селище ни делят дни. Докато стигнем до някое, Уинтроу или вече ще се оправя, или ще е мъртъв. Даваме най-доброто от себе си в грижите за него, корабе. Сега най-голямата му надежда са собствените му сили. — Със закъснение, той се опита да я утеши. Заговори по-нежно: — Знам, че се притесняваш за момчето. Аз съм също толкова притеснен, колкото и ти. Уповавай се на това, Вивачия. Той диша. Сърцето му бие. Поема вода, сетне я изпикава. Всичко това са признаци на човек, който ще живее. Виждал съм достатъчно ранени мъже, за да знам.

— Така твърдиш. — Думите ѝ бяха резки. — И аз те слушах. Сега те моля ти да ме послушаш. Нараняванията му не са нормални. Простират се по-надълбоко от болка или телесна повреда. Уинтроу не е там, Кенит. Въобще не мога да го почувствам. — Гласът ѝ започна да трепери. — Докато не го почувствам, не мога да му помогна. Не мога да му предложа утеха или сила. Безпомощна съм. Безполезна съм за него.

Кенит с усилие удържа нетърпението си. Зад него, Джола крещеше ядно на мъжете, като ги заплашваше, че ще смъкне кожата от ребрата им, ако не вложеха гърбовете си в работата. Само си пилее дъха, помисли си Кенит. Ако просто го направеше веднъж на един от тях, никога повече нямаше да му се налага да ги заплашва.

Капитанът скръсти ръце пред гърдите си и се опита да сдържи нрава си. Взискателността не беше курс, по който можеше да поеме с кораба. И все пак му беше трудно да обуздае раздразнението си. Притеснението за момчето вече го разяждаше като гангрена. Нуждаеше се от Уинтроу. Знаеше това. Когато мислеше за него, чувстваше почти мистично усещане за връзка. Момчето беше преплетено с късмета и със съдбата му да стане крал. Понякога изглеждаше сякаш Уинтроу беше по-млада, по-невинна версия на самия него, небелязана от суровостта на живота му. Когато мислеше за него по този начин, изпитваше странна нежност. Можеше да го предпази. Щеше да бъде за него ментор, какъвто той самият никога не бе имал. Но за да направи това, трябваше да бъде единственият покровител на момчето. Връзката между него и кораба беше двойна преграда за Кенит. Докато съществуваше, нито корабът, нито момчето щяха да са напълно негови.

Той каза твърдо на Вивачия:

— Знаеш, че момчето е на борда. Ти самата ни настигна и ни спаси. Видя го как бива качван на борда. Мислиш ли, че ще те излъжа и ще кажа, че е жив, ако не беше?

— Не — тежко отвърна тя. — Знам, че не би ме излъгал. Още повече вярвам, че ако беше умрял, щях да разбера. — Тя свирепо заклати глава и тежката ѝ коса полетя с отрицанието ѝ. — Бяхме толкова тясно свързани за толкова дълго. Не мога да ти опиша чувството да знам, че е на борда, и да не го усещам. Сякаш част от мен е била отсечена…

Гласът ѝ затихна. Беше забравила с кого говори. Кенит се облегна по-тежко на импровизираната патерица и почука силно, трикратно по палубата ѝ.

— Мислиш ли, че не мога да разбера как се чувстваш? — попита той.

— Знам, че можеш — призна тя. — Ах, Кенит, това, което не мога да изразя, е колко самотна съм без него. Всеки злокобен сън, всяка зла илюзия, която някога ме е преследвала, се подвизава в краищата на съзнанието ми. Те бръщолевят забързано и ми се подиграват. Лукавият им присмех разяжда усещането ми за това коя съм. — Тя повдигна големите си ръце от магическо дърво и ги притисна към слепоочията си. — Толкова пъти си казвах, че вече не се нуждая от Уинтроу. Знам коя съм. И вярвам, че съм далеч по-значима, отколкото той може да си представи. — Въздъхна раздразнено. — Може да е толкова дразнещ. Изрича банални фрази и размишлява върху теология с мен, докато вече не мога да се закълна, че ще съм по-щастлива без него. Но когато не е с мен и трябва да се изправя срещу това коя съм наистина… — Поклати безмълвно глава.

После започна отново.

— Когато слюнката на змията от лодката попадна върху ръцете ми… — Тя се спря. Заговори отново с променен глас. — Изплашена съм. Изпълва ме ужасяващ страх, Кенит. — Изведнъж се обърна, за да го погледне през голото си рамо. — Боя се от истината, която дебне вътре в мен, Кенит. Боя се от същината на личността си. Имам лице, което показвам на света, но съм толкова повече от това. В мен са затворени други лица. Усещам минало зад моето минало. Ако не се предпазвам от него, боя се, че то ще изскочи навън и ще ме промени изцяло. И в същото време не виждам никакъв смисъл. Как мога да бъда нещо различно от това, което съм сега? Как може да се боя от себе си? Не разбирам как може да чувствам подобно нещо. А ти?

Кенит стегна ръцете си, скръстени на гърдите му, и излъга.

— Мисля, че имаш склонност към полети на фантазията, моя морска лейди. Нищо повече. Може би се чувстваш отчасти виновна. Аз се коря за това, че заведох Уинтроу на Острова на Чуждите и той беше изложен на подобна опасност. Ти вероятно го чувстваш по-остро. Напоследък се държеше отчуждено с него. Знам, че застанах помежду ви. Извини ме, ако не съжалявам за това. Сега, изправена пред възможността да го изгубиш, оценяваш влиянието, което ти оказва. Чудиш се какво ще се случи с теб, ако той умре. Или си тръгне.

Кенит поклати глава и ѝ се усмихна накриво.

— Опасявам се, че все още не ми вярваш. Казах ти, че завинаги ще съм с теб, до края на дните си. И все пак ти продължаваш да го смяташ за единствения достоен за твой спътник. — Кенит замълча, след което се осмели на ход, чрез който да провери реакцията ѝ. — Мисля, че трябва да използваме това време, за да се подготвим за момента, в който Уинтроу ни напусне. Колкото и да сме привързани към него, и двамата знаем, че сърцето му не е тук, а в неговия манастир. Ще дойде време, когато, ако наистина го обичаме, ще трябва да го оставим да си върви. Не си ли съгласна?

Вивачия се обърна, за да се загледа над морето.

— Предполагам.

— Мое прекрасно водно цвете, защо не можеш да ми позволиш да заема мястото му?

— Кръвта е памет — тъжно каза Вивачия. — Двамата с Уинтроу споделяме и кръв, и спомени.

Въпреки че беше болезнено, тъй като всеки негов крайник крещеше, Кенит бавно се наведе към палубата ѝ. Постави дланта си върху кървавото петно, което все още запазваше очертанията на бедрото и крака му.

— Моята кръв — тихо каза той. — Аз лежах тук, докато кракът ми беше отделян от тялото ми. Кръвта ми попи в теб. Знам, че тогава ти сподели спомени и с мен.

— Така е. Както и когато умря. Но… — Тя се спря, след което се оплака: — Дори в безсъзнание, ти се скри от мен. Сподели само това, което избра да разкриеш, Кенит. Останалата част от теб е забулена в мистерия и сянка и отрича съществуването на тези спомени. — Тя поклати масивната си глава. — Обичам те, Кенит, но не те познавам. Не както се познаваме двамата с Уинтроу. Притежавам спомените на три поколения от семейната му линия. Неговата кръв също се е пропила в мен. Ние сме като две дървета, изникнали от един корен. — Тя внезапно пое дъх. — Не те познавам — повтори. — Ако те познавах истински, щях да разбера какво се случи, когато се върнахте от Острова на Чуждите. Сякаш самите ветрове и морето се подчиняваха на заповедите ти. Змия се поклони пред волята ти. Не разбирам как това е възможно и все пак бях негов свидетел. А ти не изглеждаш склонен да ми обясниш. — Запита го много тихо: — Как да дам доверието си на човек, който не се доверява на мен?

За известно време тишината се носеше на вятъра.

— Разбирам — тягостно отвърна Кенит. Застана на коляно и трудоемко се изкатери по патерицата си, за да се изправи. Беше го наранила и той избра да ѝ го покаже. — Всичко, което мога да ти кажа, е, че още не е настъпил моментът да се разкрия пред теб. Надявах се, че ме обичаш достатъчно, за да си търпелива. Ти попари тази надежда. И все пак се надявам да ме познаваш достатъчно, за да повярваш на думите ми. Уинтроу не е мъртъв. Показва признаци на подобрение. Веднъж щом се оправи, не се съмнявам, че ще дойде при теб. И тогава аз няма да заставам между вас.

— Кенит! — извика тя след него, но пиратът се отдалечаваше бавно, куцукайки. Достигнал късата стълба, водеща от бака към главната палуба, той трябваше неумело да се спусне по нея. Остави патерицата си на пода и задрапа с тялото си по стълбата. Тя създаваше затруднения за човек с един крак, но той ги преодоля без помощ. Ета, която трябваше да е до него и да му помага, се грижеше за Уинтроу. Предполагаше, че вече и тя предпочита компанията на момчето пред неговата. Никой, изглежда, не се интересуваше от изтощението му, причинено от усилията му на Острова на Чуждите. Въпреки топлото време, бе започнал да кашля заради дългото им, стремително плуване. Всеки мускул и става го боляха, но никой не му предложи съчувствие или утеха, тъй като Уинтроу беше ранен, кожата му беше свалена от тялото, попарена от отровата на морската змия. Уинтроу. Той беше всичко, от което Ета и Вивачия се интересуваха.

— О! Горкият пират. Горкият, жалък, разлюбен Кенит.

Думите бяха саркастично провлачени от малко гласче. То идваше от издълбания талисман, който носеше около китката си. Дори нямаше да чуе тихия, тънък глас, ако не се спускаше по стълбата, с ръка, хванала стъпалото пред лицето му. Кракът му достигна долната палуба. Той се задържа за стълбата с една ръка, докато оправяше палтото си и прибираше дантелата, измъкнала се от маншетите му. В него гореше гняв. Даже и талисманът от магическо дърво, който бе направил, за да му носи късмет, се бе обърнал срещу него. Собственото му лице, издялано в миниатюра, го засипваше с подигравки. Замисли се за заплаха, подходяща за отвратителния малък нещастник.

Повдигна ръка, за да приглади извивката на мустака си. Личицето се приближи до устата му и той отбеляза тихо:

— Магическото дърво гори.

— Както и плътта — отвърна тънкото гласче. — Ти и аз сме здраво свързани, както е Вивачия с Уинтроу. Искаш ли да изпиташ тази връзка? Вече загуби крак. Би ли искал да опиташ живот без очи?

Думите на талисмана предизвикаха ледени тръпки по гърба на пирата. Колко ли знаеше?

— Ех, Кенит, малко тайни може да има между такива като нас. Малко — отговори то не на думите, а на мислите му. Наистина ли знаеше какво си мисли, или налучкваше проницателно?

— Ето една тайна, която мога да споделя с Вивачия — продължи безмилостно фигурката. — Мога да ѝ кажа, че ти самият нямаш представа какво се случи по време на спасяването; че след като възбудата ти премина, ти страхливо се сви в леглото си и затрепери като дете, докато Ета се грижеше за Уинтроу. — Спря се. — Може би Ета ще го сметне за забавно.

Нехаен поглед към китката му показа язвителната гримаса на личицето. Кенит потисна смущението си. Нямаше да удостои малкото злонраво нещо с отговор. Взе патерицата си и чевръсто се отмести от пътя на група мъже, бързащи да оправят платно, което не отговаряше на изискванията на Джола.

Какво бе станало, докато напускаха Острова на Чуждите? Бурята се беше вихрила около тях и Уинтроу бе изпаднал в безсъзнание, вероятно умиращ, на пода на корабната лодка. Кенит се беше разгневил на съдбата, която се опитваше да открадне бъдещето му толкова близо до неговото реализиране. Бе стоял прав в лодката, за да размаха юмрук и да забрани на морето да го удави и на ветровете да му се противопоставят. Не само че го бяха послушали, но и змията от острова се бе надигнала от дълбините, за да събере лодката и кораба. Той издиша рязко и отказа да се поддаде на лековерния страх. Достатъчно тежко беше, че собственият му екипаж го възхваляваше и свеждаше изпълнени с ужас очи при най-малкото му възражение. Дори Ета трепереше от страх под допира му и му говореше с наведени очи. Понякога се връщаше към фамилиарниченето само за да се втрещи от себе си, след като осъзнаеше какво е направила. Само корабът се държеше все така безстрашно с него. Сега бе разкрила, че чудото му е поставило нова преграда между тях. Той отказа да се поддаде на суеверието им. Каквото и да се беше случило, трябваше да го приеме и да продължи, както беше правил винаги.

Командването на кораб изискваше от капитана винаги да води откъснат живот. Никой не можеше да се сприятелява с него. Кенит винаги се бе наслаждавал на уединението, което му носеше командният пост. Откакто Соркор бе поел управлението на Мариета, бе изгубил част от почтителното си отношение към Кенит. Инцидентът с бурята отново твърдо бе поставил Кенит над Соркор. Сега бившият му заместник-капитан го гледаше с благоговение. Притесняваше го не толкова въздигнатостта на всеобщата им почит, а знанието, че падането от този пиедестал ще го довърши. И най-малката грешка вече можеше да го принизи в очите им. Трябваше да е по-внимателен от преди. Пътят, по който бе поел, ставаше все по-тесен и стръмен. Сложи обичайната си лека усмивка на лицето си. Никой нямаше да види опасенията му. Той се отправи към каютата на Уинтроу.

— Уинтроу? Ето ти вода. Пий.

Ета стисна малка гъба над устните му. От нея паднаха ситни капчици. Тя гледаше тревожно как мехурестите му устни се отварят, за да поемат водата. Дебелият му език се размърда в устата му и тя го видя да преглъща. Последва бърза глътка въздух.

— Така по-добре ли е? Искаш ли още?

Наведе се по-близо и се вгледа в лицето му сякаш можеше с волята си да изтръгне отговор. Щеше да приеме всичко: потрепване на клепач, разширяване на ноздра. Нямаше нищо. Отново натопи гъбата.

— Ей сега идва още вода — увери го тя и отпрати нова тънка струйка в устата му. Той отново преглътна.

Още три пъти му даде вода. Последният път тя се стече по насинената му буза. Попи я внимателно. Заедно с нея падна и кожа. Облегна се назад в стола до койката му и го огледа уморено. Не можеше да прецени дали жаждата му беше утолена, или беше твърде изморен, за да преглътне повече. Преброи утешенията си. Беше жив. Дишаше, пиеше. Опита се да си изгради надежда върху всичко това. Пусна гъбата обратно в тавичката с вода. За момент огледа собствените си ръце. Беше ги опарила по време на спасяването на Уинтроу, тъй като го беше задържала, за да го предпази от удавяне, и змийската слюнка по дрехите му се бе отъркала в нея, оставяйки блестящи, червени участъци, които бяха чувствителни към топло и студено. И слюнката беше предизвикала такива поражения едва след като бе изхабила по-голямата част от силата си върху дрехите и кожата на Уинтроу.

Дрехите му бяха разядени до нищо и никакви дрипи. После, както топлата вода разтапя леда, слюнката бе разяла плътта му. Ръцете му бяха понесли най-големите щети, но пръски бяха помрачили и лицето му. Киселината бе достигнала и моряшката му опашка, оставила неравни фъндъци черна коса да висят от главата му. Тя бе подстригала остатъка от косата, за да не попада в раните му. Остриганият му скалп го караше да изглежда още по-млад.

На някои места пораженията не изглеждаха по-лоши от изгаряния от слънцето; на други, кървяща тъкан блестеше влажно до загоряла и здрава кожа. Чертите му бяха изкривени от подуване, придавайки на очите му вид на цепки под издадените му вежди. Пръстите му бяха като наденици. Дъхът му излизаше влажно. Сълзящата му плът залепваше по ленените чаршафи. Подозираше, че изпитва остра болка, но той даваше малко признаци за това. Беше толкова неотзивчив, че тя се страхуваше, че умира.

Стисна здраво очи. Ако той умреше, това щеше да събуди цялата болка, която се бе научила да загърбва. Беше толкова чудовищно нечестно да го изгуби толкова скоро, след като бе започнала да му вярва. Беше я научил да чете. Тя го беше научила да се бие. Завистливо се бе състезавала с него за вниманието на Кенит. Някак през това време бе започнала да го смята за приятел. Как бе допуснала да е толкова невнимателна? Защо си беше позволила подобна слабост?

Беше го опознала по-добре от всеки друг на борда. За Кенит Уинтроу бе проява на късмета и предзнаменование за успеха му, макар че ценеше момчето и може би дори го обичаше по своя не особено охотен начин. Екипажът го приемаше — отначало без желание, но с почти родителска гордост, откакто кроткото момче бе отстояло позицията си при Заграба с меч в ръка и бе огласило подкрепата си за Кенит като крал. Спътниците му бяха очаквали с нетърпение разходката му до Плажа на съкровищата, сигурни, че каквото и да откриеше, щеше да е поличба за предстоящото величие на Кенит. Дори Соркор бе започнал да зачита Уинтроу с търпимост и привързаност. Никой обаче не го познаваше колкото нея. Щяха да тъжат, ако умреше, но Ета щеше да е съкрушена.

Избута собствените си чувства настрана. Те не бяха важни. Жизненоважният въпрос беше как смъртта на Уинтроу ще се отрази на Кенит? Не можеше да отгатне. Преди пет дни щеше да се закълне, че познава пирата толкова добре, колкото всеки друг. Не че претендираше да знае всяка негова тайна. Той беше самотен човек и мотивите му често я озадачаваха. Въпреки това се отнасяше любезно към нея, че дори и повече от любезно. Знаеше, че го обича. Това ѝ стигаше; не се нуждаеше от любов в замяна. Той беше Кенит и това беше всичко, което искаше от него.

Бе слушала със снизходителен скептицизъм как Уинтроу срамежливо бе започнал да споделя спекулациите си. Първоначалното му недоверие спрямо Кенит постепенно бе прераснало в убеждението, че капитанът е избран от Са, за да осъществи някаква велика орис. Беше подозирала, че Кенит си играе с наивността на момчето, насърчавайки възгледите му само за да може да го включи в собствените си начинания. Колкото и привързана да беше към Кенит, вярваше, че е способен на подобни заблуди. Това не я караше да уважава мъжа си по-малко само защото беше готов да направи каквото е нужно, за да постигне целите си.

Но това беше, преди да види как Кенит повдига ръце и повишава глас, за да обуздае буря и да контролира морска змия. От този момент се бе почувствала сякаш мъжът, когото обичаше, ѝ беше отнет и подменен с друг. И не само тя се чувстваше така. Екипажът, който щеше да последва капитан Кенит към всякаква кървава смърт, сега замлъкваше, щом той се приближеше, и почти се свиваше от страх при пряка негова заповед. Кенит почти не забелязваше. Това беше странното. Изглежда, приемаше стореното от него и очакваше същото и от другите. Говореше с нея сякаш нищо не се беше променило. Шокиращо беше, че я докосваше както преди. Тя не бе достойна да бъде докосвана от такова създание, но и не смееше да му откаже. Коя беше тя, че да поставя под въпрос волята на такъв като него?

Какво беше той?

Дойдоха ѝ думи, на които преди би се присмяла. Докоснат от бога. Обичан от Са. Предопределен. Предречен. Избран от съдбата. Искаше ѝ се да се засмее и да отхвърли подобни измислици, но не можеше. От самото начало Кенит не беше приличал на никой мъж, когото бе познавала. Правилата, изглежда, никога не важаха за него. Беше успял там, където всеки друг мъж би се провалил, беше постигнал невъзможното безпроблемно. Задачите, които си беше поставил, я объркваха. Големината на амбициите му я изумяваше. Нима не беше хванал бингтаунски жив кораб? Кой друг беше оцелял от нападение на морска змия? Кой, освен Кенит, можеше да накара сбирщината от селища на Пиратските острови да започнат да мисля за себе си като за предни постове на обширно владение, полагащото се на Кенит кралство?

Какъв мъж таеше такива мечти, камо ли пък да успее да ги осъществи?

Такива мисли я караха да усеща липсата на Уинтроу още по-остро. Ако беше буден, той можеше да ѝ помогне да разбере. Макар че беше млад, бе прекарал почти целия си живот, обучавайки се в манастир. Когато го беше срещнала за първи път, го бе презряла заради възпитаните му порядки и благи маниери. Сега ѝ се искаше да може да се обърне към него относно съмненията си. Думи като съдба, орис и поличба се отронваха от устата му така лесно, както проклятията от нейната. Идващи от него, такива думи звучаха правдоподобно.

Хвана се, че си играе с малката торбичка, която носеше около врата си. Отвори я с въздишка и за пореден път извади малката фигурка. Беше я намерила в ботуша си, заедно с известно количество пясък и варовикови черупки, след като избягаха от Острова на Чуждите. Беше попитала Кенит какво може да означава подобна поличба от Плажа на съкровищата, а той ѝ беше отвърнал, че вече знае. Този отговор я беше изплашил повече от всяко злокобно пророчество, което би могъл да изрече.

— Но наистина не знам — каза меко на Уинтроу. Куклата едва изпълваше дланта ѝ. Усещаше я като слонова кост, но беше оцветена точно като розова бебешка кожа. Свитото спящо пеленаче имаше малки, перфектни мигли на бузите си, уши като дребни миди и навита около него змийска опашка. Бързо се затопли в ръката ѝ, а плавните контури на телцето молеха да бъдат докоснати. Показалецът ѝ проследи извивката на гръбнака.

— Прилича ми на бебе. Но какво може да означава това за мен? — Тя снижи глас и заговори по-уверено сякаш юношата можеше да я чуе. — Кенит спомена за бебе веднъж. Попита ме дали бих родила дете, ако поиска това от мен. Казах му, че разбира се, че ще го направя. Това ли означава? Кенит ще ме помоли да родя детето му?

Ръката ѝ се отклони към плоския корем. През блузата пръстите ѝ докоснаха малка подутина. За пъпа ѝ беше закачен талисман от магическо дърво във формата на череп, за да я предпазва от болести и бременност.

— Уинтроу, страх ме е. Боя се, че няма да мога да осъществя подобни мечти. Ами ако го проваля? Какво ще правя тогава?

— Няма да поискам от теб нещо, което не е по силите ти.

Със стреснат вик Ета скочи на крака. Тя се обърна и откри Кенит да стои на прага на отворената врата. Покри устата си с ръка.

— Не те чух — извини се виновно.

— Но аз те чух. Момчето ни будно ли е? Уинтроу? — Кенит изкуцука в стаята, за да погледне с надежда неподвижното тяло на Уинтроу.

— Не. Пие вода, но с изключение на това няма никакви признаци на възстановяване. — Ета остана права.

— Но ти все пак му задаваш тези въпроси — спекулативно отбеляза Кенит. Той обърна глава, за да я прониже с поглед.

— Нямам с кого другиго да споделя подобни съмнения — започна тя и после спря. — Имам предвид — започна колебливо, но Кенит я накара да замълчи с нетърпеливо движение на ръката си.

— Знам какво имаше предвид — заяви той и потъна в стола ѝ. Освободи патерицата си и тя я хвана, преди да е паднала на пода. Наведе се напред, за да погледне Уинтроу по-отблизо, смръщил вежди. Пръстите му докоснаха подутото лице на момчето с женска нежност.

— И на мен ми липсват съветите му. — Погали поникналата по главата на Уинтроу коса, след което отдръпна ръката си, отвратен от нейната загрубялост. — Обмислям да го сложа на бака, до фигурата. Тя може да ускори оздравяването му.

— Но… — започна Ета, но задържа езика зад зъбите си и наведе очи.

— Възразяваш? Защо?

— Не исках да…

— Ета! — Кенит изрева името ѝ, карайки я да подскочи. — Спести ми това мрънкане и подмилкване. Ако ти задам въпрос, то е защото искам да говориш, не да ми хленчиш. Защо възразяваш на преместването му там?

Тя преглътна страха си.

— Коричките на раните му са ронливи и влажни. Ако го преместим, може да паднат и да забавят излекуването му. Вятърът и слънцето може да изсушат и напукат суровата кожа още повече.

Кенит гледаше единствено към момчето. Изглеждаше сякаш обмисля думите ѝ.

— Разбирам. Но ще го преместим внимателно и няма да го държим там за дълго. Вивачия се нуждае от уверение, че е още жив, а и мисля, че той ще има нужда от силата ѝ, за да се излекува.

— Сигурна съм, че знаеш по-добре от мен… — заекна тя, но той преряза възражението ѝ:

— Сигурен съм, че е така. Иди викни няколко мъже от екипажа да го преместят. Аз ще изчакам тук.

Уинтроу плуваше надълбоко, сред мрак и топлина. Някъде далече над него имаше свят на светлина и сянка, на гласове и болка, и допир. Той го избегна. В друго измерение имаше същество, което го търсеше слепешком, викаше го поименно и го залъгваше със спомени. Тя беше по-трудна за отбягване, но решителността му беше непоклатима. Ако го намереше, щеше да последва силна болка и разочарование и за двамата. Докато оставаше дребно, безформено създание, плуващо през мрака, можеше да избегне всичко.

Нещо бе направено на тялото му. Имаше тропане, говорене и суетня. Той се съсредоточи в очакване на болката. Болката имаше силата да го хване и да го задържи. Болката можеше да го извлече до този свят, където имаше тяло и съзнание, и група от спомени, които вървяха с тях. Тук долу беше много по-безопасно.

Само така изглежда. И макар да изглежда така за дълго, рано или късно ще закопнееш за светлина и движение, за вкус, звук и допир. Ако чакаш твърде дълго, може да изгубиш тези неща завинаги.

Този плътен глас бумтеше навсякъде около него — като гърмежа на морска пяна, разбиваща се в скали. Като самият океан, гласът го обърна и прекатури, оглеждайки го от всички страни. Той напразно се опита да се скрие от него. Познаваше го.

— Коя си ти? — настоя той.

Гласът беше развеселен. Коя съм аз? Знаеш коя съм аз, Уинтроу Вестрит. Аз съм това, от което най-много се боиш и от което тя най-много се бои. Аз съм тази, която отбягвате да признаете. Аз съм тази, която отричате и скривате от себе си и един от друг. И въпреки това аз съм част и от двама ви.

Гласът замлъкна в очакване, но той не искаше да изрече думите. Знаеше, че старата назоваваща магия работеше в двете посоки. Да знаеш истинското име на някое същество означаваше да притежаваш силата да го обвържеш. Но назоваването на подобно същество можеше освен това да го направи реално.

Аз съм драцената. Гласът говореше категорично. Вече ме познаваш. И никога нищо няма да е същото.

— Съжалявам, съжалявам — тихо изпелтечи той. — Не знаех. Никой не знаеше. Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Не колкото мен. Гласът беше неумолим в огорчението си. Нито колкото тепърва ще съжаляваш.

— Но грешката не е моя! Нямам нищо общо с това!

Не е и моя, но аз съм най-мъчително наказана от всички. Грешката няма място във великата схема на нещата, мъничък. Грешката и вината са безполезни като извинение, след като постъпката е извършена. След като действието е било предприето, всички трябва да изтърпят последствията.

— Но защо си тук долу, толкова надълбоко?

Къде другаде да съм? Къде другаде ми е останало да бъда? Докато си припомня коя съм, твоите спомени се бяха натрупали на много слоеве дълбоко в мен. И все пак съм тук, и тук ще остана, независимо колко дълго ме отричаш. Гласът замлъкна. Независимо колко дълго отричам себе си.

Прониза го болка. Уинтроу се напрегна сред блясък от топлина и светлина, като се бореше да задържи очите си затворени и езика си неподвижен. Какво му причиняваха? Нямаше значение. Нямаше да реагира. Ако мръднеше, ако извикаше, щеше да се наложи да признае, че той е жив, а Вивачия — мъртва. Щеше да се наложи да признае, че е свързан със същество, било мъртво по-дълго, отколкото той беше живял. Беше отвъд зловещо; вцепеняваше го от ужас. Това беше чудото и великолепието на един жив кораб. Той трябваше да е вечно спътник на една смърт. Не искаше да се събуди и да го признае.

Би ли предпочел да останеш тук долу с мен? В гласа на създанието имаше горчиво веселие. Желаеш ли да скиташ в гробницата на моето минало?

— Не. Не, искам да съм свободен.

Свободен?

Уинтроу се поколеба.

— Не искам да знам нищо от това. Искам въобще да не бях част от него.

Ти стана част от него в момента, в който беше заченат. Няма как да отмениш подобно нещо.

— Тогава какво трябва да сторя? — Думите се отрониха от него неизречени. — Не мога да живея с това.

Можеш да умреш, язвително предложи гласът.

— Не искам да умра. — В това поне беше сигурен.

Аз също не исках, безжалостно отбеляза гласът. Но умрях. Колкото и богата да съм на спомени за летене, никога не разгърнах собствените си криле. В името на построяването на този кораб, пашкулът ми ми беше отнет, преди да успея да се излюпя. Те захвърлиха това, което щеше да е тялото ми, на студения каменен под. Всичко, което съм, са спомени — спомени, съхранявани в стените на пашкула ми; спомени, които трябваше да абсорбирам, докато се оформях под топлото лятно слънце. Нямаше как да живея и да раста, освен чрез спомените, които твоят вид ми предложи. Попих каквото ми дадохте, и щом беше достатъчно, оживях. Но не като себе си. Не. Приех формата, която ми наложихте, и отдадох себе си на личността, съставена от очакванията на семейството ти. Вивачия.

Ненадейна промяна в позицията на тялото му поднови физическата му болка. Над него се носеше въздух, топлината на слънцето го докосваше. Дори този допир ожули смъкнатата му кожа. Но най-лош беше гласът, който го викаше със смесица от радост и загриженост.

— Уинтроу? Можеш ли да ме чуеш? Вивачия е. Къде си, какво правиш, та не мога да те усетя?

Почувства как спомените на кораба се протягат към него. Сви се надалече, нежелаещ тя да докосне съзнанието си до неговото. Той се смали, скри се по-надълбоко. Ако го достигнеше, Вивачия щеше да узнае всичко, което той знаеше. Какво щеше да ѝ причини да се изправи пред истинската си същност?

Страхуваш ли се, че това ще я подлуди? Страхуваш ли се, че тя ще завлече и теб? Имаше ожесточено тържество в гласа, докато формираше мисълта — почти като заплаха. Уинтроу изстина от страх. Веднага разбра, че това укритие не е убежище, а капан.

— Вивачия! — яростно извика той, но тялото не му се подчини. Устните не огласиха вика му. Дори мисълта му беше притъпена сред драконовата същност, обгърната, потисната и ограничена. Той се опита да се бори; задушаваше се под тежестта на присъствието ѝ. Държеше го толкова близо, че той не можеше да си спомни как да диша. Сърцето му подскачаше извън ритъм. Болката сякаш го зашлеви, когато тялото му се загърчи в протест. В далечен свят, на обливана от слънцето палуба в безпомощен ужас крещяха гласове. Той се оттегли в неподвижност на тялото и душата, която бе на крачка от мрака на смъртта.

Добре. В гласа имаше удовлетворение. Стой мирно, мъничък. Не се опитвай да ми се противопоставяш и няма да се налага да те убивам. Пауза. Наистина нямам никакво желание да видя който и да е от нас мъртъв. Преплетени сме толкова здраво, че смъртта на един от нас ще е риск за другите. Щеше да го осъзнаеш, ако се беше спрял да помислиш. Давам ти това време сега. Използвай го, за да обмислиш ситуацията ни.

За известно време Уинтроу се съсредоточи само върху оцеляването си. Пое дъх, след което въздухът повторно потръпна през дробовете му. Сърцебиенето му се успокои. Отдалеч долавяше облекчени възклицания. Болката още бушуваше. Опита се да отдръпне съзнанието си от нея, да пренебрегне протестите на тялото си заради сериозните поражения, така че да може да съсредоточи мислите си върху поставения му от драцената проблем.

Той се присви при внезапния проблясък на раздразнение. В името на всичко летящо, никакъв разум ли нямаш? Как същества като теб са успели да оцелеят и да се навъдят по целия свят, след като притежават толкова малко познание за себе си? Не бягай от болката, а си представи как те прави по-силен. Погледни я, глупако! Опитва се да ти каже какво не е наред, за да го оправиш. Нищо чудно, че жизненият ви цикъл е толкова кратък. Не, погледни я! Ето така.

Мъжете, носили краищата на чаршафа, поддържащ тялото на Уинтроу, го бяха положили внимателно на палубата. Въпреки това Кенит беше забелязал спазъма на нова болка, преминала по лицето на Уинтроу. Предположи, че може да се приеме за добър знак — поне все още реагираше на болка. Щом фигурата му заговори обаче, момчето дори не трепна. Никой от останалите, наобиколили лежащото тяло, не предполагаше колко тревожно беше това за Кенит. Пиратът бе сигурен, че момчето ще реагира на гласа на кораба. Фактът, че не го направи, вероятно означаваше, че смъртта ще го вземе. Кенит вярваше, че има място между живота и смъртта, където тялото на човек не беше нищо повече от нещастно животно, способно единствено на животински реакции. Беше го виждал. Под жестокото управление на Игрот, баща му се беше реял в това състояние с дни. Може би Уинтроу беше там.

Приглушената светлина в каютата бе била милостива. Тук навън, под ярката светлина на деня, Кенит не можеше да си втълпи, че Уинтроу ще се оправи. Всеки грозен детайл от попареното му тяло беше видим. Кратките му спазми бяха обезпокоили влажните корички, които кожата му бе успяла да оформи; от раните се стичаше течност. Уинтроу умираше. Неговото момче пророк, жрецът, който щеше да е неговият гадател, умираше, докато бъдещето на Кенит все още не беше се осъществило. Несправедливостта на случващото се се надигна и задави Кенит. Беше стигнал толкова близо, толкова изключително близо до постигането на мечтата си. Сега, със смъртта на този недорасъл мъж, щеше да загуби всичко. Беше твърде мъчително, за да размишлява върху това. Стисна очи срещу жестокостта на съдбата.

— О, Кенит! — проплака с нисък глас корабът и той разбра, че тя усеща чувствата му толкова добре, колкото нейните собствени. — Не му позволявай да умре! — умоляваше го тя. — Моля те. Ти го спаси от змията и морето. Не можеш ли и сега да го спасиш?

— Тихо! — почти грубо заповяда той. Трябваше да помисли. Ако момчето умреше сега, това щеше да е отрицание на целия досегашен късмет, който бе събрал. Щеше да е по-лошо от урочасване. Кенит не можеше да позволи подобно нещо.

Забравил за събраните мъже, които гледаха съсипаното момче в приглушена тишина, Кенит неловко се отпусна на палубата. Дълго гледа безизразното лице на Уинтроу. Все още нямаше брада и бузата му беше мека. Болеше го сърцето да види красотата на момчето опорочена по такъв начин.

— Уинтроу — повика го нежно. — Момче, аз съм. Кенит. Каза, че ще ме последваш. Са те изпрати да говориш от мое име. Помниш ли? Не можеш да си идеш сега, момче. Не и когато сме толкова близо да постигнем целите си.

Приглушеното мърморене на наблюдаващия екипаж достигаше частично до него. Симпатия, те изпитваха симпатия към него. Почувства леко раздразнение, че можеха да разтълкуват думите му като слабост. Но не, не изпитваха жал. Той погледна нагоре към лицата им и видя само загриженост, не само за Уинтроу, но и за него. Бяха трогнати от вниманието на капитана им към раненото момче. Той въздъхна. Е, ако Уинтроу трябваше да умре, щеше да извлече каквото можеше от това. Погали нежно бузата му.

— Горкото момче — промълви той достатъчно силно, че да бъде чут. — Толкова много болка. Ще е милостиво да те оставя да си идеш, нали?

Той вдигна поглед към Ета. По бузите ѝ открито се стичаха сълзи.

— Опитай отново с водата — меко ѝ заповяда той. — Но не се разочаровай. Сега той е в ръцете на Са.

Драцената отклони вниманието си. Уинтроу не виждаше с очите си, нито се мяташе в усещането за болка. Вместо това тя насочи вниманието му в посока, която той не си беше представял никога досега. Какво беше болката? Поразени участъци от тялото му, пробив в защитата му срещу външния свят. Преградите имаха нужда от поправяне, поразените участъци трябваше да се премахнат и разпръснат. Нищо не трябваше да застава на пътя на тази задача. Всичките му налични средства трябваше да се вложат в нея. Тялото му го изискваше, а болката беше сигналът, който звучеше в него.

— Уинтроу? — Гласът на Ета прониза вълнистата чернота. — Ето ти вода. — Скоро след това почувства дразнещо гъделичкане на влага върху устните си. Размърда ги, като се задави за момент, докато се опитваше да я избегне. Миг по-късно осъзна грешката си. Тази течност беше необходима за възстановяването на тялото му. Вода, препитание и пълна почивка, необезпокояван от раздвоението, което го затрудняваше.

Слаб натиск върху бузата му. Далечен глас, който познаваше.

— Умри, ако трябва, момче. Но знай, че ме боли. Ех, Уинтроу, ако въобще изпитваш някаква обич към мен, пресегни се и живей. Не захвърляй мечтата, която ти самият предсказа.

Думите се съхраниха в него, за да бъдат обмислени по-късно. Точно сега нямаше време за Кенит. Драцената му показваше нещо — нещо, което беше дотолкова част от Са, че той се чудеше как е могло да бъде вътре в него толкова време и да е останало незабелязано. Функционирането на собственото му тяло се разкриваше пред него. Въздух нашепваше от дробовете му, кръв течеше през крайниците му и всичко принадлежеше на него. Това не беше някаква неконтролируема територия; това беше собственото му тяло. Можеше да го поправи.

Почувства как се успокоява. Неограничавани от напрежение, сега ресурсите на тялото му се стичаха към ранените му части. Познаваше нуждите си. След миг откри отказващите мускули на челюстта и мудния език. Раздвижи устата си.

— Вода — успя да изграчи. Повдигна скованата си ръка в немощен опит да се защити. — Сянка — помоли. Докосването на слънцето и вятъра до наранената му кожа беше мъчително.

— Той проговори! — заликува Ета.

— Капитанът беше — обяви някой. — Издърпа го право от смъртта.

— Самата смърт отстъпва пред Кенит! — оповести друг.

Грубата длан, която толкова нежно докосна бузата му, и силните ръце, които така внимателно повдигнаха главата му и задържаха блажено хладната, капеща купа до устата му, бяха на Кенит.

— Ти си мой, Уинтроу — заяви пиратът.

Уинтроу пи за това.

Мисля, че можеш да ме чуеш. Помнещата протръби думите, докато плуваше в сянката на сребристия корпус. Успяваше да напредва заедно с кораба. Надушвам те. Усещам те, но не мога да те намеря. Умишлено ли се криеш от мен?

Тя притихна, напрягайки всяко сетиво, за да долови отговор. Нещо, вкусваше нещо във водата, горчива следа като парещи токсини от собствените ѝ жлези. То сълзеше от корабния корпус, ако такова нещо беше възможно. Като че ли чуваше гласове, толкова далечни гласове, че не можеше да различи думите им; единствено, че говореха. Нямаше никакъв смисъл. Змията почти се опасяваше, че полудява. Щеше да е горчива ирония най-накрая да постигне свободата си и в този момент да позволи на лудостта да я победи.

Разтресе се по цялата си дължина и освободи тънка струя от токсини. Коя си ти? — настоя. Къде си? Защо се криеш от мен?

Чакаше отговор. Такъв не дойде. Никой не ѝ отвърна, но беше убедена, че някой слушаше.

Глава четвърта Полетът на Тинтаглия

Небето не беше синьо, о, не. Не и когато тя се носеше в полет, защото, сравнено с нейния блясък, какво можеше да претендира да бъде синьо? Драцената Тинтаглия изви гръб и се възхити на слънчевата светлина, която се отразяваше в сребристо от наситеното синьо на люспите ѝ. Красива отвъд думите. И все пак, даже и това чудо не можеше да разсее стремителния поглед и още по-стремителните ѝ ноздри от това, което беше по-важно дори от нейното величие.

В залива далеч под нея се движеше храна. Кошута, угоена от лятната паша, бе тръгнала твърде смело през горската поляна. Глупаво създание! Някога никоя сърна нямаше да излезе на открито, без преди това да хвърли бдителен поглед наоколо. Нима драконите наистина ги нямаше тъй дълго на света, че копитните бяха изоставили предпазливостта си към небето? Скоро щеше да им даде урок. Тинтаглия прибра крилата си и се спусна рязко. Едва когато беше толкова близо, че сърната нямаше как да ѝ избяга, огласи лова си. Музикалното прозвучаване на нейното Ки-и-и, докато се привеждаше, разцепи утринния покой. Сграбчващите нокти на предните ѝ крака повдигнаха жертвата до гърдите ѝ, а задните крака на кошутата поеха удара от приземяването ѝ. Отскочи без усилие във въздуха, отнасяйки сърната със себе си. Плячката ѝ беше застинала в ступор. Ловко захапване в задната част на врата ѝ я беше парализирало. Тинтаглия я отнесе на една камениста издатина с изглед над просторната долина на Дъждовната река. Излочи кръвта, събираща се в локва, след което закъса тъмночервени късове, за да засити глада си, като мяташе глава назад, за да ги преглътне. Невероятното удоволствие, което изпитваше от храненето, почти я изуми. Вкусът на топлото кърваво месо, отявлената миризма на изсипаните вътрешности в съчетание с физическото усещане за запълвания ѝ с големи късове стомах. Можеше да усети как тялото ѝ се тонизира. Дори слънчевата светлина, попиваща в люспите ѝ, я презареждаше.

След яденето се беше изтегнала за спане, но една дразнеща мисъл ѝ се натрапи. Преди улавянето на плячката си се беше запътила да направи нещо. Разгледа играта на слънчевите лъчи върху затворените си клепачи. Какво беше? А, да. Човеците. Беше възнамерявала да спаси човеците. Въздъхна тежко, потъвайки по-дълбоко в съня. Не беше като да им е обещала, а и колко дълго можеше да се счита за обвързващо честта ѝ едно обещание между нея и някакво насекомо?

И все пак. Те я бяха освободили.

Но вероятно бяха мъртви и несъмнено беше твърде късно тепърва да ги спасява. Мързеливо, тя позволи на съзнанието си да се понесе към тях. Беше почти дразнещо да открие, че и двамата са още живи, макар мислите им да бяха като беглото бръмчене на комар.

Повдигна глава с въздишка и се изправи достатъчно, че да стои. Щеше да спаси мъжкия, реши се на компромис тя. Знаеше точно къде е. Женската бе паднала някъде във вода; досега можеше да е навсякъде.

Тинтаглия отиде до ръба на скалата и излетя.

— Толкова съм гладен — с разтреперан глас каза Силдин. Момчето се притисна по-плътно до Рейн в търсене на телесна топлина, която самият той губеше бързо. Рейн дори не можеше да намери достатъчно сили, за да отвърне. Двамата със Силдин лежаха на сал от клонки, който постепенно потъваше в надигащата се кал. Щом погълнеше сплетените вейки, калта щеше да унищожи и последната им надежда. Единствената пролука навън от стаята беше далеч над тях. Бяха се опитали да построят платформа от отломки, но веднага щом успееха да натрупат купчинка от падналата пръст и клоните, калта ги поглъщаше. Рейн знаеше, че щяха да умрат тук, а всичко, което момчето правеше, беше да хленчи, че е гладно.

Изпита желание да го вразуми, но вместо това го обгърна с ръка и успокоително му каза:

— Някой сигурно е видял дракона. Майка ми и брат ми ще чуят за него и ще се досетят откъде е дошъл. Те ще изпратят помощ. — В мислите си той се съмняваше в това. — Почини си за малко.

— Толкова съм гладен — безнадеждно повтори Силдин. Въздъхна. — Донякъде си струваше. Видях как драцената се издигна. — Той обърна лице към гърдите на Рейн и притихна. Рейн остави собствените си очи да се затворят. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли просто да заспят и да умрат? Опита се да измисли нещо достатъчно важно, че да го принуди да продължи да се бори. Малта. Но Малта най-вероятно беше мъртва някъде в срутилия се град. Самият град беше единственото, от което се бе интересувал, преди да открие Малта, а сега бе в развалини навсякъде около него. Никога нямаше да разкрие тайните му. Може би да умре тук и да стане част тайните му беше най-близкото, до което щеше да стигне. Откри, че сърцето му ехти с думите на Силдин. Поне беше освободил драцената. Тинтаглия се бе надигнала, за да лети свободно. Беше нещо, но не и причина да продължи да живее. Може би беше причина да умре доволен. Беше я спасил.

Почувства пореден малък трус, последван от разплискващ звук, тъй като рохката земя падаше като водопад от отвора над тях и се плисваше в калта. Вероятно целият покрив щеше да поддаде; щеше да му осигури бърз край.

Хладен въздух облъхна лицето му, наситен с миризмата на влечуго. Той отвори очи и видя голямата колкото пони глава на Тинтаглия да се провира в стаята.

— Още ли си жив? — поздрави го тя.

— Ти се върна? — недоверчиво попита той.

Тя не отговори. Бе изкарала главата си навън и ноктестите ѝ предни лапи разравяха земята около дупката. Камъни, пръст и парчета таван се посипаха надолу в стаята. Силдин се събуди с вик и се присви до Рейн.

— Всичко е наред. Мисля, че се опитва да ни спаси. — Опита се да звучи успокоително, докато предпазваше момчето от падащите отломки.

Земя и камък се сипеха надолу и дупката отгоре се разшири. В стаята навлезе повече светлина.

— Покачете се на това — ненадейно изкомандва Тинтаглия. Миг по-късно главата ѝ влезе в залата, здраво стиснала между челюстите си дебел отрязък от дървесен ствол сякаш беше териер, донесъл пръчка. Дъхът от ноздрите ѝ се издигаше на пара в хладната стая и мирисът на влечуго бе всеобхватен. Рейн събра последните си сили, за да се изправи и да повдигне Силдин, така че да може да издрапа нагоре по дънера. Той се хвана за другия край. Веднага щом се задържа, тя ги издигна. За момент се закачиха за отвора, но тя отскубна дънера, като пренебрегна хлабавия им захват.

Скоро след това ги остави на мъхестата земя. Те се проснаха на обособена могила от пръст насред блатистата гора, с отдавна погребания купол под тях. Силдин залитна надалеч от дънера и се свлече, като плачеше от облекчение. Рейн се олюля, но откри, че може да стои изправен.

— Благодаря ти — успя да изрече.

— Не си длъжен да ми благодариш. Направих това, което казах, че ще направя. — Тя разшири ноздри и за момент го затопли струя въздух.

— Сега ще живееш? — Беше колкото въпрос, толкова и твърдение.

Краката му започнаха да треперят и той се отпусна на колене, за да не се строполи на земята.

— Ако скоро се върнем в Трехог. Имаме нужда от храна и топлина.

— Предполагам, че мога да ви отнеса там — неохотно заключи тя.

— Слава на Са. — Рейн промълви молитвата така пламенно, както никога досега. Той се вдигна на крака и отиде залитайки до Силдин. Наведе се и подхвана момчето с намерението да го повдигне, но откри, че не му достигат сили и успя само да го изправи. Почти го влачеше, докато се клатушкаше към Тинтаглия.

— Изтощен съм — каза ѝ. — Ще трябва да приклекнеш, за да се покатерим на гърба ти.

Очите на драцената се завъртяха в сребърна надменност.

— Да приклекна? — попита тя. — Вие, върху гърба ми? Не мисля така, човеко.

— Но… ти каза, че ще ни заведеш до Трехог.

— Ще го направя. Но никое създание няма да ме възседне, никога, най-малкото пък човек. Ще ви нося в ноктите си. Застанете пред мен, заедно. Ще ви събера и ще ви отнеса до дома.

Рейн погледна колебливо към люспестите ѝ предни крака. Ноктите ѝ бяха сребърни, блестящи и остри. Не разбираше как щеше да ги стиска достатъчно силно, за да ги носи, без да ги прободе. Погледна надолу към Силдин и откри по лицето му отразени собствените си съмнения.

— Страх ли те е? — попита го тихо.

Силдин се замисли за момент.

— Повече съм гладен, отколкото ме е страх — реши момчето, след което се изправи. Очите му обходиха дракона. Погледът му се върна обратно към Рейн — лицето му сияеше. Поклати глава в почуда.

— Легенди. Гоблени и картини. Всички са бледи подобия в сравнение с блясъка ѝ. Тя е твърде изумителна за неверие и страх. Дори да ме убие тук и сега, пак ще умра в нейното величие. — Екстравагантните думи на момчето го шокираха. Силдин събра цялата си останала сила с един дълбок дъх. Рейн знаеше какво му струва да стои изправен и да заяви:

— Ще ѝ позволя да ме носи.

— О? Така ли? — подкачи го лукаво драцената. Очите ѝ блещукаха с веселие и удоволствие от ласкателството на момчето.

— Ще го направим — твърдо заяви Рейн. Силдин стоеше притихнал до него, но ахна, щом драцената изведнъж се вдигна на задните си крака. Извисяваше се над тях. Едно от най-трудните неща, които Рейн беше правил, бе да стои неподвижно, докато тя протягаше ноктестите си предни лапи към тях. Задържа Силдин до себе си и не помръдна, докато драцената затваряше ноктестите си ръце около тях. Върховете на ноктите преминаха над него, за да го измерят, преди пръстите ѝ да се обвият около него. Острите върхове на два от хищните нокти неудобно се докосваха до гърба му, но не го пробождаха. Тя ги притисна към гърдите си, като катерица, милееща за лешника, който е намерила. Силдин нададе неволен вик, когато тя приклекна на огромните си задни крака и се насочи към небето.

Сините ѝ криле махаха и те неотклонно се издигаха. Дърветата се затвориха под тях. Рейн изви врат и видя главозамайваща гледка на върховете на дърветата под него. Стомахът му се разбунтува, но в следващия миг сърцето му се изпълни с възхищение. Почти забрави страховете си пред този опасен, нов аспект на света. Зелена и обилна, долината на Дъждовната гора се простираше далеч под тях. Драцената ги носеше все по-нагоре и по-нагоре, в разширяваща се спирала, която му позволяваше да зърва откритата река, виеща се през буйната растителност. Той видя, че реката е по-бледо сиво от обикновено. Понякога, след големи трусове тя течеше бяла и киселинна с дни и всеки, излязъл с лодка, бе най-добре да внимава със съда си. Когато беше бяла, разяждаше дървото бързо. Драцената наклони крилете си и те завиха към сушата, нагоре по реката. Той зърна и улови миризмата на Трехог. Видян отгоре, градът висеше от дървесните клони като фенери. Димът от кухненски огньове се издигаше в неподвижния въздух.

— Това е — извика той в отговор на безмълвния въпрос на драцената, но после осъзна, че нямаше нужда да го изговаря. Толкова близо до нея, старата им връзка се бе утвърдила. За един смразяващ момент го обзе лошо предчувствие, но после усети язвителния ѝ отговор: нямаше за какво да се тревожи. В плановете ѝ не влизаше да се забърква повече с човеците.

Докато се спускаха с шеметни спирали, той беше почти благодарен за празния си стомах. Както слизаха, съзря вихрещи се проблясъци от града и реката, включително и бърза гледка на сочещи и крещящи фигури, които се разпръснаха пред тях. Усети нейното отвращение от факта, че нямаше широко, плоско пространство, приспособено за приземяването на дракон. Що за град беше този?

Приземиха се с друсане на градските кейове. Платформите, които се издигаха и спускаха свободно според течението на реката, поддадоха при съприкосновението. По краищата на кея се разхвърчаха бели пръски, каращи разположения наблизо Кендри да се заклати тревожно. Живият кораб изрева в недоумение. Докато кеят се повдигаше, люлеещ се под тежестта на драцената, Тинтаглия разтвори ноктите си. Рейн и Силдин паднаха в краката ѝ. Тя се измести встрани от двамата, за да спусне предните си лапи на дървото до тях.

— Сега ще живеете — потвърди тя.

— Сега… ще… живеем — задъхано отвърна Рейн. Силдин лежеше като зашеметен заек.

До Рейн достигнаха оглушаващите стъпки и възбуденият ромон на приглушени разговори. Вдигна поглед. На кейовете се изсипваше същински поток от хора. Мнозина бяха изцапани с кал от дълго копаене. Въпреки удивлението по лицата им, всички изглеждаха изморени. Някои грабнаха изкопни инструменти сякаш бяха оръжия. Всички спряха в края на кея. Недоверчивите викове се усилиха до объркан рев, докато хората зяпаха и сочеха Тинтаглия. Рейн зърна майка си да си проправя път с лакти през тълпата. След като достигна първия ред от изумени зяпачи, тя самата пристъпи отвъд множеството и се приближи внимателно към дракона. После видя него и изгуби всякакъв интерес към извисяващия се звяр.

— Рейн? — колебливо попита тя. — Рейн! — Гласът ѝ се пречупи. — И си жив? Слава на Са! — Тя изтича до него и падна на колене. Той се протегна нагоре, за да хване ръката ѝ.

— Тя е жива — каза той. — Бях прав. Драцената е жива.

Преди да успее да отговори, бяха прекъснати от продължителен вой. Рейн видя как Кефрия се освободи от насъбралите се зяпачи и се затича по кея към Силдин. Коленичи до него, сетне взе момчето си в прегръдката си.

— О, слава на Са, той е жив. А Малта? Къде е Малта, къде е дъщеря ми?

Рейн изрече тягостните думи.

— Не я намерих. Боя се, че е загинала в града.

Като надигащ се вятър, викът на Кефрия се надигна в гърлото ѝ, докато не прерасна в пронизителен писък на отрицание.

— Не, не, не! — проплака тя. Силдин пребледня в обятията ѝ. Чертите на упоритото малко момче, което беше спътник на Рейн по време на премеждието им, изведнъж отново се превърнаха в детско лице. Той добави риданията си към нейния плач.

— Мамо, мамо, не плачи, не плачи! — Той я задърпа, но не можа да спечели вниманието ѝ.

— Тази, която наричате Малта, не е мъртва — остро ги прекъсна драцената. — Спрете това мяукане и прекратете емоционалното си затъване.

— Не е мъртва? — възкликна Рейн.

Силдин повтори думите му като ехо. Той сграбчи виещата си майка и я разтърси.

— Мамо, слушай, не чу ли какво каза драцената? Каза, че Малта не е мъртва. Спри да плачеш, Малта не е мъртва. — Той обърна сияещ поглед към Тинтаглия. — Можеш да вярваш на драцената. Докато ме носеше, можех да усетя мъдростта ѝ през кожата си!

Думите на Силдин се удавиха в нарастващия хор от разговори на кея зад тях. Някои хора възкликваха в удивление.

— Той проговори!

— Драконът проговори!

— Чу ли това?

Някои кимаха с изненадано съгласие, а други настояваха да разберат какво имаха предвид приятелите им.

— Нищо не чух.

— То изпръхтя, това е всичко.

Сребърните очи на Тинтаглия се замъглиха от погнуса.

— Съзнанията им са твърде малки дори да говорят с моето. Човеци! — Тя изпъна дългия си врат. — Отмести се, Рейн Купрус. Приключих с теб и вида ти. Задължението ми е изпълнено.

— Не! Почакай! — Рейн се освободи от майчината хватка върху ръката си. Дръзко хвана ноктестия връх на блестящото крило на Тинтаглия.

— Не можеш да си тръгнеш. Каза, че Малта е още жива. Но къде е? Откъде знаеш, че е жива? В безопасност ли е?

Тинтаглия дръпна крилото си и го освободи без усилие.

— Бяхме свързани за известно време, както добре знаеш, Рейн Купрус. Следователно запазвам някакво слабо усещане за нея. Що се отнася до това къде е, не зная, освен че се носи по вода. По реката, предполагам, предвид страха, който изпитва. Гладна е и жадна, но иначе не е ранена, доколкото мога да преценя.

Рейн падна на колене пред драцената.

— Отведи ме до нея. Умолявам те. Ще ти бъда вечно задължен, ако направиш това единствено нещо за мен.

По лицето на дракона се прокрадна веселие. Познаваше по бързото завихряне на цвета в очите ѝ и по малкото разширяване на ноздрите.

— Нямам нужда от услугите ти, човеко. И компанията ти ме отегчава. Сбогом. — Тя повдигна криле и започна да ги разгръща. — Отдръпни се, ако не искаш да те поваля.

Вместо това Рейн се стрелна към нея. Гладкото ѝ, люспесто тяло не предостави опора за ръцете му. Той се хвърли върху предния ѝ крак и уви ръце около него сякаш беше дете, вкопчило се в майка си. Думите му обаче бяха пълни със сила и ярост.

— Не можеш да си тръгнеш, драконе Тинтаглия! Не можеш да оставиш Малта да умре. Знаеш, че тя помогна за освобождаването ти, колкото и аз. Тя се отвори за спомените на града. Тя откри тайните ключалки, които щяха да отворят голямата стена. Ако не те беше потърсила, аз нямаше да дойда в града по време на трусовете. Дори и сега щеше да си погребана! Не можеш да обърнеш гръб на подобен дълг! Не можеш.

Зад него дочу объркани въпроси и разговор между майка му, Силдин и Кефрия. Не го интересуваше какво бяха чули; не го интересуваше и какво им беше казало момчето. Точно сега всичко, за което можеше да мисли, беше Малта.

— Реката е бяла — продължи той към драцената. — Бялата река разяжда лодките. Ако е в реката на дънер или сал, водата ще го погълне, а после и нея. Тя ще умре, защото се осмели да отиде в града, за да те спаси.

Очите на драцената се завъртяха в сребърно, изпъстрено с червено — толкова голям бе гневът ѝ. Тя изпуфка топла струя въздух, която почти го повали на земята. После го сграбчи с единствена предна лапа сякаш беше натъпкана със стърготини кукла. Хищните ѝ нокти се сключиха болезнено около гръдния му кош. Едва можеше да си поеме дъх.

— Много добре, насекомо! — изсъска тя. — Ще ти помогна да я намериш. Но след това приключвам с теб и с твоите. Каквото и добро да сте ми сторили вие двамата, твоят род е извършил големи неправди срещу вида ми. — Тя го повдигна и го бутна към живия кораб. Кендри ги наблюдаваше, лицето му бе като на умиращ. — Не си мисли, че не знам! Моли се да забравя! Моли се след този ден да не ме видиш никога повече!

Не можеше да си поеме въздух, за да отвърне, но и тя не очакваше отговор. С мощен скок, тя се изстреля нагоре. Внезапното накланяне на кея събори стоялите отгоре му. Рейн чу ужасения крясък на майка си, докато драцената го отнасяше. Сетне всеки звук бе изтласкан от ушите му от бързо преминаващия заради издигането им вятър.

Преди това не бе знаел каква грижа беше проявила Тинтаглия към него и Силдин по време на предишния им полет. Сега тя се издигаше толкова бързо, че кръвта пулсираше в лицето му, а ушите му пукаха. Стомахът му несъмнено бе оставен някъде далеч под тях. Можеше да усети как яростта кипи в нея. Беше я засрамил — пред човеци, като използва собственото ѝ име. Беше го разкрил на онези, които нямаха право да го знаят.

Пое дъх, но не можа да измисли какво да каже. Да се извини можеше да е толкова грешно, колкото да ѝ каже, че е длъжница на Малта. Той си замълча и хвана ноктите ѝ в опит да разхлаби захвата им около ребрата си.

— Искаш ли да ги разхлабя, Рейн Купрус? — присмя му се драцената. Тя разтвори ноктите си, но преди да е успял да се изхлузи към смъртта си през тях, ги стисна отново. Докато той се опитваше да си поеме дъх от ужас, тя забави изкачването им, като наклони тялото си, и ги запрати в широка спирала над реката. Бяха твърде високо, за да се види нещо. Гористата земя под тях беше вълнист килим от мъх, а реката — нищо повече от тясна, бяла ивица. Тя отговори на мисълта му.

— Очите на един дракон не са като очите на плячка, малко месно създание. Оттук виждам каквото ми е необходимо. Тя не е наоколо. Трябва да е била завлечена надолу по реката.

Сърцето на Рейн се преобърна.

— Ще я намерим — неохотно го успокои драцената. Големите ѝ криле започнаха да махат непрестанно, насочвайки ги надолу по реката.

— Слез по-ниско — помоли я той. — Нека я потърся със собствените си очи. Ако е в плитчините, дърветата може да я крият. Моля те.

Тя не отвърна, но го отведе надолу толкова бързо, че в периферията на зрението му се появи чернота. Драцената полетя с него надолу по реката. Той стискаше ноктите ѝ с двете си ръце и се опитваше да наблюдава цялата ширина на реката, както и крайбрежията ѝ. Летенето на създанието бе твърде бързо. Рейн се опита да си втълпи, че по-изострените сетива на драцената ще открият Малта дори той да я пропуснеше, но след известно време в него се загнезди отчаяние. Бяха стигнали твърде далеч. Ако вече не я бяха открили, то беше, защото тя вече не съществуваше.

— Там! — ненадейно възкликна Тинтаглия.

Той погледна, но не видя нищо. Тя направи вираж и се обърна ловко като лястовица, за да ги върне над същия разтег от реката.

— Там. В онази малка лодка, с други двама. Близо до средата на реката. Сега виждаш ли я?

— Виждам я! — В него се надигна радост, последвана също толкова бързо от ужас. Бяха я намерили и докато Тинтаглия го отнасяше още по-близо, видя, че сатрапът и съветничката му бяха с нея. Но да я вижда не беше същото като да я спасява. — Можеш ли да я вдигнеш от лодката? — попита той драцената.

— Може би. Ако пусна теб и потопя лодката, докато го правя. Има вероятност да я грабна, без да ѝ причиня нещо повече от счупени ребра. Това ли желаеш?

— Не! — Той разсъждаваше трескаво. — Драконите могат ли да плуват? Можеш ли да се приземиш близо до нея върху реката?

— Не съм патица! — Възмущението ѝ беше очевидно. — Ако драконите изберат да се снижат към някой воден басейн, не спираме на повърхността, а се гмуркаме до дъното и после излизаме оттам. Не мисля, че ще ти хареса.

Той се хващаше за сламки.

— Можеш ли да ме спуснеш в лодката?

— За да направиш какво? Да се удавиш с нея? Не ставай глупав. Вятърът, образуван от крилата ми, ще обърне лодката много преди да се доближа достатъчно, за да те пусна право през дъното ѝ. Човеко, изпълних своята част. Намерих ти я. Сега вече знаеш къде е, от теб и от другите човеци зависи да я спасите. Моята част в живота ѝ приключи.

Това не предлагаше никаква утеха. Бе видял лицето на Малта да се обръща към тях, докато прелитаха над нея. Той почти си представи, че я е чул да го вика, молейки за спасение. Въпреки това драцената беше права. Не можеха да направят нищо за Малта, без да изложат всички тях на по-голям риск.

— Отнеси ме обратно в Трехог, бързо — помоли той. — Ако Кендри тръгне след нея сега с всяка нишка на платната, която може да събере, все още можем да настигнем лодката, преди реката да я е погълнала.

— Мъдър план! — саркастично избоботи драцената. — Щеше да е още по-мъдро, ако веднага беше тръгнал с кораба, вместо да искаш това от мен. Казах ти, че е по реката.

Студената ѝ логика беше отчайваща. Рейн не можеше да измисли какво да каже. За пореден път крилете ѝ заработиха мощно, за да ги отнесе високо над покритата с балдахин гора. Сушата прелиташе бързо под тях, докато тя го връщаше в Трехог.

— Никакъв шанс ли няма да ми помогнеш? — попита жално, докато тя кръжеше над града. При вида ѝ, всички на кея изтичаха на сушата. Крилете ѝ махаха, за да забавят кацането, и създаденият от тях вятър брулеше Кендри. Още веднъж тежките ѝ задни крайници поеха удара на приземяването им, кеят се потопи и подскочи под тях. Тя го повдигна в ноктите си и протегна врат, обърнала глава, за да впери в него едно голямо, сребърно око.

— Малки човеко, аз съм дракон. Аз съм последният Господар на Трите царства. Ако някъде е останал някой от моя вид, трябва да го намеря и да му помогна. Не мога да се занимавам с мимолетен, дребен проблясък като теб. Така че действай както можеш, сам. Аз си тръгвам. Съмнявам се, че някога ще се видим отново.

Тя го постави на краката му. Ако беше възнамерявала да е внимателна, беше се провалила. Той се заклатушка надалеч и почувства внезапен шок, по-скоро на съзнанието, отколкото на тялото. Изведнъж беше отчайващо уплашен, че е забравил нещо от огромно значение. После осъзна, че умствената му връзка с драцената я нямаше. Тинтаглия се беше отделила от него. Загубата го замая. Изглежда, беше извличал някаква жизненост от връзката, тъй като ненадейно започна да усеща глад, жажда и крайна умора. Успя да направи няколко крачки, преди да падне на колене. Добре че беше на пода, иначе щеше да падне, когато драцената разклати кея с отскока си към небето. За последен път плясъкът на крилете ѝ го облъхна с миризмата на влечуго. Сълзи от загубата запариха очите му без разбираема причина.

Кеят като че ли се клати дълго време. Той осъзна, че майка му коленичи до него. Тя положи главата му в скута си.

— Нарани ли те? — настоятелно попита тя. — Рейн. Рейн, можеш ли да говориш? Ранен ли си?

Рейн пое дълбоко дъх.

— Подгответе Кендри да отплава незабавно. Трябва да се насочим с всички сили надолу по реката. Малта, сатрапът и съветничката му… в малка лодка — Той млъкна, внезапно твърде изтощен дори да продума.

— Сатрапът! — възкликна мъж наблизо. — Слава на Са! Ако все още е жив и можем да го върнем, то тогава не всичко е изгубено. Побързайте към Кендри. Подгответе го за отплаване!

— Изпратете ми лечител! — Гласът на Яни Купрус прозвуча над внезапния ропот. — Искам Рейн да бъде качен до стаите ми.

— Не. Не. — Той немощно стисна ръката на майка си. — Трябва да отида с Кендри. Трябва да видя, че Малта е в безопасност, преди да си почина.

Глава пета Парагон и пиратството

— Ня’ам против йедно бийнье, когат’ ми йе времье. Ма туй не беше тако’а. Не съм напраи’л нищо грешно.

— Повечето от боя, който съм изтърпявала в живота си, е бил точно заради това. Защото не съм правила нищо грешно, но и без да правя нищо както трябва — безпристрастно отбеляза Алтея. Тя постави два пръста под брадичката на Клеф и обърна лицето му нагоре, към гаснещата дневна светлина. — Не е много, момче. Сцепена устна и посинена буза. Ще изчезне за по-малко от седмица. Не е като да ти е счупил носа.

Клеф намусено се отдръпна от допира ѝ.

— Щеше, ако не бях се усетил.

Алтея потупа юнгата по рамото.

— Но го направи. Защото си бърз и жилав. А това са нещата, които правят един моряк добър.

— ’начи мислиш, че с право ми йе причинил т’ва? — ядосано настоя Клеф.

Алтея пое дъх. Вкорави сърцето и гласа си, за да отговори хладнокръвно.

— Мисля, че Лавой е първият помощник, а ти си юнгата. А аз съм вторият помощник. Правилно и грешно нямат място тук, Клеф. Следващият път бъди малко по-пъргав. И бъди достатъчно умен, че да не се пречкаш в краката на първия, ако не е в настроение.

— Той нико’а не йе в настроенье — намусено отбеляза Клеф. Алтея пусна забележката покрай ушите си. Всеки моряк имаше правото да се оплаква от първия помощник, но нямаше да позволи на Клеф да си мисли, че тя ще вземе нечия страна в това. Не беше станала свидетел на инцидента, но беше чула възмутения разказ на Янтар. Тя се беше намирала горе сред такелажа. По времето, когато слязла на палубата, Лавой си бил отишъл. Алтея се радваше, че не се е стигнало до схватка между първия помощник и корабния дърводелец. Въпреки всичко обаче, случката бе засилила неприязънта, която Янтар и Лавой изпитваха един към друг. Ударът на Лавой запратил Клеф във въздуха и то само защото въжето, което момчето навивало, не било толкова плоско, колкото помощникът смятал за необходимо. Лично за нея, Лавой беше груб и глупав. Клеф беше добросъвестно хлапе, чието усърдие се подкупваше с хвалби, а не с жестокост.

Стояха на кърмата и наблюдаваха килватера на кораба. В далечината, като зелени хълмчета се виждаха малки острови. Водата беше спокойна, но бе излязъл лек вечерен ветрец и Парагон се възползваше максимално от него. Напоследък корабът изглеждаше не само склонен, но и нетърпелив да ги понесе по-бързо към Пиратските острови. Беше преустановил всякакви приказки за змии, а също и отвлечените си разсъждения за това дали другите хора го възприемаха като личност, или той самият се възприемаше като такава. Алтея поклати глава, докато наблюдаваше как някакви чайки се спускат към плитък рибен пасаж. Беше доволна, че корабът бе спрял с философските си пристъпи. Янтар като че ли се наслаждаваше на тези дълги разговори, но Алтея изпитваше неудобство от тях. Сега Янтар се оплакваше, че Парагон изглежда необщителен и груб, но на нея ѝ изглеждаше по-здрав и съсредоточен върху настоящата задача. Не беше добре за един мъж или жив кораб да размишлява безкрайно върху природата си. Тя погледна отново към Клеф. Юнгата внимателно опипваше цепката на устата си с език. Погледът в сините му очи беше далечен. Тя леко го побутна.

— По-добре иди поспи, момче. Вахтата ти ще дойде отново достатъчно скоро.

— Си’урно — вяло се съгласи той. Погледна я с празен поглед, а после я фокусира. — Знам, че тря’а да го изтрая. Научих го, когат’ бях роб. Поняко’а просто тря’а да си траеш пред някого и да д’ржиш главата долу.

Алтея се усмихна безрадостно.

— Понякога ми се струва, че няма голяма разлика между това да си моряк и да си роб.

— Мо’е — агресивно се съгласи момчето. — Лека нощ, госпо’о — добави, преди да се обърне и да тръгне напред.

Алтея погледа още малко разширяващия се зад тях килватер. Бяха оставили Бингтаун далеч назад. Помисли за майка си и сестра си, на топло и приятно вкъщи, и им завидя. После си напомни колко скучен ѝ се видя животът на сушата и как безкрайното чакане я изнервяше. Вероятно сега седяха в кабинета на баща ѝ, пиеха чай и се чудеха как да въведат Малта в бингтаунското общество с такъв намален бюджет. Трябваше да пестят и някак да изкарат до края на лятото. Ако трябваше да е честна, вероятно изпитваха силно безпокойство за нея, както и за съдбата на семейния кораб, съпруга и сина на Кефрия. Щеше да се наложи да го изтърпят. За добро или зло, тя се съмняваше, че ще се върне преди пролетта.

От своя страна, тя предпочиташе да се притеснява за по-големия проблем — как да открие семейния кораб и да върне Вивачия в Бингтаун без премеждия? Последният път, когато Брашън бе видял живия кораб, Вивачия се беше намирала в ръцете на пирата Кенит, акостирал в някаква пиратска крепост. Не беше много. Пиратските острови не само че не бяха картографирани и гъмжаха от пирати, но и бяха несигурно място за посещения заради бурите и наводненията, които често променяха очертанията на островите, устията на реките и водните канали. Така беше чувала. По време на търговските пътувания с баща си на юг, той винаги бе избягвал Пиратските острови именно заради опасностите, към които тя сега директно се беше устремила. Какво щеше да си помисли баща ѝ? Реши, че щеше да одобри, че се опитва да върне семейния кораб, но не и спасителния съд, с който щеше да го направи. Той винаги бе казвал, че Парагон е не само луд, но и че носи лош късмет. Беше ѝ забранил да има каквото и да било общо с него още докато беше момиче.

Изведнъж тя се извърна и тръгна напред сякаш можеше да избяга от смущението си. Вечерта беше приятна, каза си, и през последните два дни корабът беше необичайно уравновесен и плаваше добре. Наскоро Лавой, първият помощник, се беше хвърлил във вихрушка от дисциплина и чистота, но това не беше необичайно. Брашън, като капитан, му беше казал да намали напрежението между моряците, които бяха наели, и останалите, които бяха качили тайно на борда, за да избегнат робството. Всеки помощник знаеше, че начинът да обедини екипажа беше като държи всички за няколко дни на ръба на изтощението.

Като цяло, екипажът имаше нужда от малко повече дисциплина и много повече чистота. В добавка към усъвършенстването на моряшките им умения, мъжете трябваше да се научат и да се бият. И, добави мрачно тя, не само да бранят кораба си, но и да придобият уменията да атакуват друг плавателен съд. Изведнъж всичко ѝ се стори прекалено. Как можеха да се надяват да открият Вивачия, да не говорим за това да си я върнат, с такъв скалъпен екипаж и такъв непредсказуем кораб?

— Добър вечер, Алтея — поздрави я Парагон. Без да го осъзнава, бе дошла на бака, близо до фигурата. Парагон извърна осакатеното си лице към нея сякаш можеше да я види.

— Добър вечер и на теб, Парагон — отвърна тя. Опита се да придаде весел тон на гласа си, но корабът я познаваше твърде добре.

— Е, кой от проблемите ни те тормози най-много тази вечер?

Алтея се предаде.

— Гонят ме по петите като глутница джафкащи кучета, корабе. Истината е, че не знам за какво да се тревожа по-напред.

Фигурата изсумтя презрително.

— Тогава ги ритни сякаш наистина са глутница псета и се съсредоточи върху съдбата ни. — Той извъртя брадясалото си лице надалеч от нея, за да се загледа невиждащо в хоризонта. — Кенит — каза с нисък и съдбовен глас. — Отиваме да усмирим пирата и да си върнем обратно всичко, което е наше по право. Нека нищо не застава между нас и тази цел.

Алтея замлъкна стъписано. Никога не го беше чувала да говори така. Първоначално, не беше склонен дори да навлезе повторно във водата. Беше прекарал толкова много години на брега, ослепен и изоставен, че се беше дърпал само при идеята за плаване, камо ли за тръгване на спасителна мисия. Сега говореше сякаш не само бе приел идеята, но и се наслаждаваше на възможността за отмъщение на човека, пленил Вивачия. Той кръстоса мускулестите си ръце на широката си гръд. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Наистина ли беше приел каузата ѝ за своя?

— Не мисли за препятствията, които се намират между настоящия момент и онзи, в който ще се изправим срещу него — с нисък, мек глас каза корабът. — Дълго или кратко, ако се тревожиш на всяка крачка от пътешествието, ще го раздробяваш на парчета до безкрай и всяко едно от тях може да те победи. Мисли само за края.

— Мисля, че ще успеем само ако се подготвим — възрази Алтея.

Парагон поклати глава.

— Научи се да вярваш в успеха си. Ако кажеш, че трябва да сме добри бойци, когато намерим Кенит, в такъв случай го отлагаш дотогава. Бъдете добри бойци сега. Бъдете сега каквото трябва да бъдете, за да успеете на края на пътешествието ни, и когато той дойде, ще откриеш, че е само едно ново начало.

Алтея въздъхна.

— Сега звучиш като Янтар — оплака се тя.

— Не — категорично я опроверга той. — Сега звуча като себе си. Същност, която бях оставил настрана и бях скрил, същността, която възнамерявах отново да бъда някой ден, щом стана готов. Спрях да възнамерявам. Аз съм, сега.

Алтея безмълвно поклати глава. Беше по-лесно да се оправя с Парагон, когато беше намусен. Обичаше го, но не беше като връзката ѝ с Вивачия. Да бъде с Парагон често беше като да се грижи за обичано, но невъзпитано и трудно дете. Понякога просто изискваше твърде много разправии, за да се справи с него. Дори сега, когато, изглежда, се беше съюзил с нея, напрегнатостта му беше плашеща. Настъпи неловко мълчание.

Тя избута тези мисли настрана и опита да се отпусне под плавното движение на кораба и успокояващите нощни звуци. Покоят не продължи дълго.

— Можеш да кажеш „Казах ти“, ако желаеш. — Гласът на Янтар зад нея беше отпаднал и горчив.

Алтея изчака корабния дърводелец да се присъедини към нея на перилата, преди да се реши на предположение.

— Говорила си с капитана относно Лавой и Клеф?

— Да. — Янтар извади кърпичка от джоба си и изтри челото си. — Нищо не постигнах. Единственото, което Брашън каза, беше, че Лавой е първият помощник, Клеф е юнгата и че той няма да се намесва. Не го разбирам.

Лека усмивка изви устата на Алтея.

— Спри да мислиш за него като за Брашън. Ако Брашън беше на улицата и Лавой събореше младо момче на земята, той щеше веднага да скочи. Но не сме на улицата. Ние сме на кораб, а той е капитанът. Не може да застава между първия помощник и екипажа. Ако го направи дори само веднъж, целият екипаж ще загуби уважение към Лавой. Те ще имат безкрайна върволица от оплаквания спрямо него и всеки от тях ще се окаже грижа на капитана. Ще е толкова зает да ги дундурка, че няма да има време да бъде капитан. Обзалагам се, че Брашън не одобрява действията на Лавой повече от теб. Но капитанът знае, че дисциплината на борда трябва да стои по-напред от няколко удара върху гордостта на едно момче.

— Докъде ще позволи на Лавой да стигне? — изръмжа Янтар.

— Това е грижа на капитана, не моя — отвърна Алтея. После добави с крива усмивка: — Аз съм само втори помощник, нали знаеш. — Янтар отново забърсваше чело, а след това и врата си. Алтея попита: — Добре ли си?

— Не — сбито отвърна другата. Не погледна към нея, но Алтея се взираше прямо в профила ѝ. Дори на бледата светлина кожата ѝ изглеждаше бяла и изпъната като платно, с което караше чертите ѝ да изглеждат по-остри. Цветът на лицето на Янтар бе винаги толкова необичаен, че Алтея не можеше да извлече много информация от него, но тази нощ ѝ напомни за стар пергамент. Беше вързала светлокафявата си коса отзад и я бе покрила с кърпа.

Алтея остави тишината да се проточи, докато Янтар не добави неохотно:

— Но не съм и болна. Изпитвам болки от време на време. Температура и изтощение, това е всичко. Ще се оправя. — После, при вида на ужасения поглед на Алтея, добави: — Не е заразно. Ще се отрази само на мен.

— Въпреки това трябва да кажеш на капитана за проблема си. И може би да се ограничиш само до каютата ни, докато премине.

Парагон се намеси тихо и двете се стреснаха.

— Дори слухът за треска и чума на кораба може да изнерви екипажа.

— Мога да си мълча. Съмнявам се, че някой друг, освен вас и Джек, ще забележи болестта ми. Джек я е виждала и преди; няма да я притеснява. — Внезапно се обърна към Алтея и настоя: — Ами ти? Боиш ли се да спиш в близост до мен?

Алтея срещна погледа ѝ през спускащия се мрак.

— Мисля, че ще приема думата ти, че няма от какво да се боя. Но все пак трябва да кажеш на капитана. Може да пренареди задълженията ти, така че да имаш повече време за почивка. — Не добави, че вероятно ще намери начин да я изолира, за да държи болестта ѝ в тайна.

— Капитанът? — Лека усмивка изви устата ѝ. — Наистина ли мислиш за него по този начин през цялото време?

— Той е точно това — сковано отвърна Алтея. Нощем, в малката си койка, определено не мислеше за Брашън като за капитана. През деня обаче трябваше. Нямаше да каже на Янтар колко ѝ беше трудно да запази това разграничение неразмито. Говоренето за него нямаше да го направи по-лесно. По-добре беше да го запази за себе си. С неудобство подозираше, че Парагон знае за истинските ѝ чувства към Брашън. Изчака го да каже нещо ужасно и изобличаващо, но фигурата остана смълчана.

— То е част от същността му — с лекота се съгласи Янтар. — В известно отношение, е най-добрата му част. Мисля, че дълги години е живял, планирайки и мечтаейки за това какво ще бъде, ако е капитан. Мисля, че е страдал под командването на лоши капитани и се е научил добре при други, и сега събира всичко в едно. Той е по-голям щастливец, отколкото осъзнава, щом може да изживее мечтата си. Малко мъже успяват да го постигнат.

— Да постигнат какво? — настоятелно попита Джек, докато се изкачваше и се присъединяваше към тях. Тя се ухили на Алтея и привързано побутна Янтар. Облегна се на парапета и зачовърка зъбите си. Алтея се загледа в нея със завист. Жената излъчваше жизненост и здраве. Беше издължена, добре сложена и въобще не се смущаваше от тялото си — не превързваше гърдите си, нито се притесняваше, че моряшките ѝ панталони достигат едва до коленете ѝ. От вятъра и солената вода дългата ѝ, руса плитка беше раздърпана, с вид на слама, но нея изобщо не я интересуваше. Тя е това, което аз се опитвам да бъда, смутено си помисли Алтея. Жена, която не позволява на пола ѝ да я възпира да живее, както пожелае. Не беше честно. Джек беше отраснала в Шестте херцогства и претендираше за това равенство като нейно рождено право. Вследствие на това, мъжете обикновено ѝ го отстъпваха. Понякога Алтея все още имаше чувството, че се нуждае от нечие разрешение, за да бъде себе си. И мъжете като че ли го усещаха. Нищо не ставаше лесно. Борбата ѝ беше постоянна като дишането.

Джек се надвеси над парапета.

— Добър вечер, Парагон! — А през рамо запита Янтар: — Ще може ли да заема една от тънките ти игли? Имам някои неща за поправяне, а не знам къде е моята.

— Предполагам. Ще дойда след малко и ще ти я дам.

Джек се размърда неспокойно.

— Само ми кажи къде е и аз ще си я взема — предложи тя.

— Използвай моите — намеси се Алтея. — В малката брезентова торбичка, закачени на част от платнище. Има и конец. — Знаеше, че прекомерната нужда от уединение на Янтар важеше и за принадлежностите ѝ.

— Благодаря. Сега, какъв беше този разговор за това какво можели да постигнат малко мъже? — Джек позволи на устната си да се извие и им отправи умозрителен поглед.

— Не каквото си мислиш — търпеливо ѝ отвърна Янтар. — Говорехме за хора, изживяващи мечтите си, и аз казах, че малко имат тази възможност, а още по-малко ѝ се наслаждават. Твърде много от тях откриват, че не са искали точно това, веднъж след като мечтата им вече е изпълнена. Или пък мечтата им е по-голяма от възможностите и всичко приключва горчиво. Но изглежда, при Брашън всичко върви добре. Прави това, което винаги е искал да прави, и го прави добре. Той е чудесен капитан.

— Такъв е — разсъдливо отбеляза Джек. С котешка грация тя се облегна назад по протежение на парапета и замислено се загледа в наизлезлите рано звезди. — И се обзалагам, че върши чудесна работа и на други места.

Джек беше жена с апетит; не за първи път я чуваше да проявява интерес към някой мъж. Животът и правилата на кораба я бяха тласнали към период на въздържание, който си противоречеше с природата ѝ. Макар да не можеше да задоволи нуждите на тялото си, тя развихряше въображението си и често настояваше да сподели мислените си преживявания с Алтея и Янтар. Това беше най-честата тема на разговор в редките нощи, когато се случеше и трите да са по койките си. Джек имаше ироничен хумор относно наблюденията си, а разказите ѝ за отминали провалени връзки често караха другите две жени да припадат от смях. Обикновено Алтея намираше неприличните ѝ размишления, засягащи мъжете моряци, за забавни, но откри, че това не важеше за случаите, в които този мъж беше Брашън. Усети, че се задъхва.

Джек като че ли не беше забелязала скованото ѝ мълчание.

— Някога забелязвали ли сте ръцете на капитана? — зададе им реторичен въпрос Джек. — Има ръцете на мъж, който може да работи… а ние сме го виждали как работи, на плажа. Но сега, след като е капитан, и не е целият в катран и киша, пази ръцете си чисти като на джентълмен. Когато ме докосва мъж, мразя да се чудя къде са били ръцете му и дали ги е измил след това. Мъж с чисти ръце, харесва ми. — Тя се усмихна леко на себе си, като остави мисълта да заглъхне.

— Той е капитанът — възрази Алтея. — Не бива да говорим така за него.

Видя как Янтар трепна съчувствено при тесногръдите ѝ думи. Очакваше Джек да насочи острия си език срещу нея и още повече се боеше, че Парагон ще зададе някакъв въпрос, но жената само се протегна и отбеляза:

— Той няма винаги да бъде капитанът. Или може би аз няма да съм моряк на този кораб завинаги. Във всеки случай, очаквам да дойде време, когато няма да се налага да го наричам „сър“. И щом това време настъпи… — Тя внезапно седна и белите ѝ зъби проблеснаха, щом се ухили. — Е — повдигна вежда, — мисля, че между нас ще се получи. Виждала съм го да ме гледа. На няколко пъти ме похвали, че работя умно. — После добави повече към себе си, отколкото към тях: — На една височина сме. Това ми харесва. Прави много неща толкова по-… удобни.

Алтея не можа да спре думите си.

— Само защото те е похвалил, не значи, че те гледа. Капитанът си е такъв. Разпознава добрата работа, щом я види. После го отбелязва, както би направил, ако види дори намек за лоша работа.

— Разбира се — с лекота се съгласи Джек. — Но трябва да ме е наблюдавал, за да знае, че работя умно. Ако разбираш накъде бия. — Тя отново се надвеси над парапета. — Ти какво мислиш, корабе? Ти и капитан Трел се познавате отдавна. Предполагам, че сте си говорили за много неща. Какво харесва в жените си?

В кратката тишина, последвала въпроса, Алтея замря. Сърцето ѝ спря, дъхът заседна в гърдите ѝ. Какво бе споделил Брашън с Парагон и колко от него щеше да издрънка корабът?

Парагон отново бе сменил настроението си. Явно беше поласкан от вниманието, което жената му оказваше, защото говореше с момчешки глас. Звучеше почти сякаш флиртуваше.

— Брашън? Наистина ли смяташ, че ще говори свободно за тези неща с мен?

Джек завъртя очи.

— Има ли въобще мъж, който да не говори твърде свободно в компанията на други мъже?

— Може би се е изтървавал за някоя и друга история от време на време. — Тонът на кораба беше станал похотлив.

— Ах, така си и мислех. Та. Какво предпочита нашият капитан, корабе? Не. Остави ме да помисля. — Тя плавно се изпъна. — Може би след като винаги хвали екипажа си, че „работи умно и пъргаво“, такива са и предпочитанията му за жена. Някоя, която бързо да се качи по такелажа му и да смъкне платното му…

— Джек! — Алтея не можа да сдържи оскърблението в тона си, но Парагон се намеси.

— Всъщност, Джек, от това, което ми е казвал, предпочита жена, която е по-скоро тиха, отколкото приказлива.

Жената се засмя с лекота на забележката му.

— Но какво се надява да правят тези жени, докато са толкова тихи?

— Джек. — Самотната, тихо изговорена дума съдържаше целия укор на Янтар.

Джек им обърна гръб със смях, а Парагон попита:

— Какво?

— Съжалявам, че прекъсвам кокошарника ви, но капитанът иска да види втория помощник. — Лавой се бе приближил тихо. Джек се изправи, усмивката ѝ изчезна. Янтар се мръщеше мълчаливо насреща му. Алтея се зачуди колко ли беше чул и се смъмри. Не биваше да се разтакава на бака и да говори така свободно с членовете на екипажа, особено на такива теми. Реши да подражава повече на Брашън по отношение на изолирането му от основния екипаж. Малко дистанция спомагаше за запазване на уважението. И въпреки това идеята да накърни приятелството си с Янтар я обезсърчаваше. Тогава наистина щеше да е сама.

Като Брашън.

— Веднага ще докладвам — тихо отвърна на Лавой. Пренебрегна омаловажаващата забележка за „кокошарника“. Той беше първият помощник. Можеше да я мъмри, гълчи и да ѝ се подиграва и част от задълженията ѝ беше да го изтърпи. Беше го направил пред екипажа, което я глождеше, но ако му отвърнеше, само щеше да влоши нещата.

— След като приключиш, се погрижи за Лоп. Момчето ни явно се нуждае от поправка. — Лавой бавно изпука кокалчетата си и устата му се разтегна в усмивка.

Алтея знаеше, че коментарът бе предназначен да подмами Янтар. Поправянето, от което се нуждаеше Лоп, беше в резултат на юмруците на Лавой. Първият помощник бе разбрал за неодобрението на Янтар към насилието. Все още не си беше намерил повод да насочи нрава си към Джек или към корабния дърводелец, но явно се наслаждаваше на реакциите ѝ спрямо боя, който налагаше на другите членове на екипажа. Със свито сърце Алтея си пожела Янтар да не беше толкова горда. Ако просто наведеше съвсем малко глава пред Лавой, той щеше да е доволен. Тя се притесняваше какво щеше да излезе от тази напечена ситуация.

Лавой зае мястото на Алтея до парапета, при което Янтар леко се отдръпна. Джек приглушено пожела на Парагон „Лека нощ, корабе“ и бавно и тихо се отдалечи. Алтея знаеше, че трябва да побърза да се отзове на Брашъновия призив, но не ѝ се искаше да оставя Янтар и Лавой сами в такава близост. Ако нещо се случеше, щеше да е думата на майсторката срещу неговата. А заявеше ли първият помощник, че нещо е така, думата на обикновения моряк не значеше нищо.

Алтея каза стегнато:

— Дърводелецо, искам резето на вратата ми да бъде поправено тази вечер. Малките проблеми трябва да се оправят в спокойните периоди, за да не станат големи проблеми по време на буря.

Янтар я стрелна с поглед. Именно тя бе отбелязала, че вратата не се затваря плътно, а хлопа по райбера. Алтея ѝ бе отвърнала с вдигане на раменете.

— Ще се погрижа — мрачно обеща Янтар. Алтея се застоя още малко, като ѝ се искаше майсторката да приеме извинението, за да се махне от Лавой. Но тя не го направи и Алтея нямаше как да я принуди, без да възпламени тлеещото напрежение. Тя неохотно ги остави.

Каютата на капитана се намираше на кърмата на кораба. Алтея почука предвидливо и изчака тихата му покана да влезе. Парагон беше построен с идеята, че капитанът ще бъде и собственикът на кораба или поне член на семейството. Повечето моряци се задоволяваха с по един хамак, опънат където намереха под главната палуба. Брашън обаче имаше стая с врата, заковано за пода легло, маса и бюро за картите, както и прозорци, които гледаха към корабния килватер. Посрещнаха я мека жълта светлина от лампата, силно ухание и топли тонове на полирано дърво.

Брашън вдигна поглед от картите към нея. Пред него, върху парчета от платно, бяха разстлани първоначалните му скици, както и опитите на Алтея да оформи картите му върху пергамент. Изглеждаше изморен и много по-стар от годините си. Попареното му от змийската отрова лице се беше обелило и сега чертите върху лицето, бузите и около носа се виждаха още по-ясно. Част от веждите му също си беше отишла — дупките в гъстотата им го караха да изглежда някак изненадан. Тя беше благодарна, че пръските от парещата отрова не бяха засегнали тъмните му очи.

— Е? — ненадейно попита Брашън и тя осъзна, че се е вторачила в него.

— Ти ме повика — отбеляза Алтея, думите ѝ бяха почти остри заради неудобството ѝ. Капитанът докосна косата си сякаш подозираше, че нещо не е наред. Изглеждаше разтърсен от прямотата ѝ.

— Повикал съм те. Да, така е. Имах малък разговор с Лавой. Той сподели няколко идеи. Някои от тях изглеждат полезни, но се притеснявам да не се опитва да ме подмами към действие, за което после да съжалявам. Питам се: колко добре познавам този мъж? Способен ли е на измама, дори… — Изправи се в стола си като че изведнъж беше решил, че говори твърде свободно. — Искам мнението ти относно управлението на кораба в последно време.

— От нападението на змията насам? — ненужно попита Алтея. Тя и Брашън бяха стояли рамо до рамо, за да прогонят змията, и в резултат бе настъпила внезапна промяна във властта. Уважението на мъжете към нея бе нараснало и ѝ се струваше, че Лавой не одобрява. Опита се да оформи думите си така, че да не звучи сякаш критикува първия помощник. Пое си дъх. — Откакто змията атакува, моята част от командването върви доста по-леко. Моряците ми се подчиняват напълно и пъргаво. Смятам, че спечелих сърцата им, както и предаността им. — Пое нов дъх и прекрачи границата. — Въпреки това, от тогава насам, първият помощник реши да затегне дисциплината. Донякъде е разбираемо. Мъжете не реагираха подобаващо по време на нападението. Някои не се подчиниха; малцина скочиха да ни помогнат.

Брашън се намръщи и отвърна:

— Аз самият забелязах, че Лавой не дойде да ни помогне. Вахтата му беше започнала отдавна и той беше на палубата, но въпреки това изобщо не ни съдейства. — Алтея почувства как стомахът ѝ се надигна нервно. Трябваше да го е забелязала. Лавой беше стоял настрана, докато двамата с Брашън се бяха били със змията. По онова време беше изглеждало някак естествено точно те да се опълчат на съществото. Замисли се дали зад отсъствието на Лавой се криеше нещо друго, освен страх. Дали се беше надявал, че тя, Брашън или може би и двамата щяха да бъдат убити? Надяваше ли се да наследи командването на кораба? Ако беше така, какво щеше да се случи с първоначалната им мисия? Брашън отново бе стихнал, за да я остави да помисли.

Тя пое дъх.

— От нападението насам първият помощник затегна дисциплината, но не по равно. Някои мъже, изглежда, биват набелязвани несправедливо. Лоп например. Клеф.

Брашън я наблюдаваше внимателно, докато отбелязваше:

— Не съм очаквал от теб да проявиш някакво съчувствие към Лоп, предвид че той не направи нищо, за да ти помогне, когато Арту те нападна.

Алтея поклати глава почти гневно.

— Никой не биваше да очаква това от него — обяви тя. — В някои отношения мъжът е полуидиот. Дай му насоки, кажи му какво да прави и той се справя достатъчно добре. Беше разстроен, когато Арту… Когато отблъсквах Арту, Лоп подскачаше насам-натам, удряше се в гърдите и се укоряваше. Наистина не знаеше какво да направи. Арту беше другар, а аз — вторият помощник, и той не знаеше кого да избере. Но на палубата, когато змията атакува, помня, че той имаше достатъчно кураж да хвърли по създанието кофа и после да извлече Хаф в безопасност. Ако не бяха неговите действия, щяхме да сме с едни ръце по-малко. Той не е умен, никак даже. Но е добър моряк, ако не го тласкаме отвъд възможностите му.

— И ти смяташ, че Лавой е тласнал Лоп отвъд възможностите му?

— Лоп е в центъра на шегите на мъжете. Това се очаква и докато не стига твърде далеч, изглежда, че Лоп се радва на вниманието. Но когато Лавой се присъедини, играта загрубява. И става по-опасна. Лавой ми каза да отида да поправя Лоп, след като приключиш разговора с мен. В рамките на няколко дни това е вторият път, в който се нуждае от превързване. Подмамват го да прави опасни и глупави неща. Щом нещо не е както трябва и Лавой набеди за него Лоп, никой от другарите му не поема дори част от вината. Това не е добре за екипажа. Разединява сплотеността им точно когато имаме нужда да я градим.

Брашън кимаше мрачно.

— Наблюдавала ли си поведението на Лавой с робите, които освободихме от Бингтаун? — тихо попита той.

Въпросът я разтърси. Остана смълчана за момент, прехвърляйки последните няколко дни в главата си.

— Отнася се добре с тях — каза накрая. — Никога не съм го виждала да насочва гнева си към тях. Не ги меша с останалата част от екипажа толкова, колкото би могъл. Някои от тях като че ли имат голям потенциал. Харг и Китл отричат, но вярвам, че са работили на палуба и преди. Някои от другите имат белези и държание на мъже, запознати с оръжията. Най-добрите ни стрелци са с татуирани лица. Въпреки това всеки от тях се кълне, че е син на търговец или продавач, невинен обитател на Пиратските острови, заловен от търговците на роби. Те са ценни допълнения към екипажа, но странят от нас. Мисля, че в дългосрочен план трябва да накараме другите да ги приемат като обикновени моряци, за да…

— И подозираш, че той не само им позволява да странят от другите, но и изглежда, ги окуражава по начина, по който разпределя работата?

Тя се зачуди какво намекваше Брашън?

— Възможно е. — Пое си дъх. — Лавой като че ли използва Харг и Китл почти както един капитан би използвал първия и втория си помощник, за да ръководи вахтата си. Понякога изглежда сякаш бившите роби са отделен, самостоятелен екипаж на кораба. — И с неудобство отбеляза: — И тази липса на възприемане като че ли важи и за двете страни. Не само нашите палубни стъргалки не приемат бившите роби. Татуираните са също толкова склонни да не общуват с тях.

Брашън се облегна назад в стола си.

— Те бяха роби в Бингтаун. Повечето са станали такива, защото са били заловени в градовете на Пиратските острови. Бяха склонни да рискуват всичко и да избягат от Бингтаун на борда на Парагон, защото им предоставихме възможност да се върнат у дома. Докато се подготвяхме за отплаване, бях склонен да им дам това, в замяна на службата им на кораба. Вече не съм сигурен, че сделката беше добра. Човек, хванат на Пиратските острови, за да бъде продаден като роб, най-вероятно е пират. Или поне изпитва симпатии към пиратите.

— Вероятно — неохотно се съгласи тя. — И все пак трябва да изпитват някаква преданост към нас заради това, че им помогнахме да избегнат робския живот.

Капитанът сви рамене.

— Може би. Трудно е да се каже. Подозирам, че предаността, която изпитват в момента, е по-скоро към Лавой, отколкото към мен или теб. Или към Парагон. — Той измести стола си. — Това е предложението на Лавой: според него, докато навлизаме във водите на Пиратските острови, ще имаме по-добри шансове да се приближим, ако самите ние се престорим на пирати. Татуираните му моряци щели да ни придадат правдоподобност и да ни научат на пиратските привички. Намеква, че някои от тях дори познават островите. Можем да продължим като пиратски съд.

— Какво? — Алтея беше скептично настроена. — Как?

— Ще си измислим знаме. Ще превземем един-два кораба, за да тренираме уменията си в битка, както казва Лавой. После акостираме в някой от по-малките пиратски градове, с плячка и трофеи, и с широки пръсти, и започваме да разпространяваме, че искаме да следваме Кенит. От известно време този Кенит се е провъзгласил за кандидат за крал на пиратите. Последното, което чух, беше, че събира последователи. Ако се престорим, че искаме да сме част от тези последователи, може да успеем да се доближим до него и да определим положението на Вивачия, преди да действаме.

Алтея пренебрегна възмущението си и с усилие обмисли идеята. Най-голямото преимущество беше, че ако успееха да се приближат до Кенит, можеха да разберат колко от екипажа на Вивачия беше оцелял. Ако имаше оцелели.

— Но лесно можем да се озовем в крепост, в която, дори да надвием Кенит и екипажа му, няма да имаме възможност да избягаме. Идеята има и други два големи недостатъка. Първият е, че Парагон е жив кораб. Как Лавой смята да скрием това? Другият е, че ще се наложи да убиваме само за да се упражняваме да се бием. Ще трябва да нападнем някои малки търговски съдове, да убием екипажа, да откраднем товара им… Как въобще може да си го помисли?

— Можем да нападнем робски кораб.

Това я накара да замълчи. Тя изучи лицето му. Беше сериозен. Посрещна удивеното ѝ мълчание с изморен поглед.

— Не разполагаме с друга стратегия. Продължавам да се опитвам да съставя план как да открием Вивачия тайно, след което да я последваме и да нападнем Кенит, когато най-малко го очаква. Нищо не мога да измисля. А и смятам, че ако Кенит държи част от оригиналния екипаж на кораба, по-скоро ще ги екзекутира, отколкото да ни позволи да ги спасим.

— Мислех, че ще се опитаме първо да преговаряме. Да предложим откуп за оцелелите и кораба.

Дори на самата нея думите ѝ прозвучаха детински и наивно. Сумата, която семейството ѝ бе успяло да събере преди отплаването на Парагон, нямаше да е достатъчна за откуп на обикновен кораб, камо ли на жив. Алтея бе избутала тази мисъл на заден план, като си мислеше, че ще преговарят с Кенит и ще му обещаят по-голяма сума, след като Вивачия бъде върната в Бингтаун. Повечето пирати искаха именно откуп; това беше в основата на пиратството.

Само че Кенит не беше като повечето пирати. Всички бяха чували историите за него. Залавяше поробители, убиваше екипажите и освобождаваше товара. Заловените кораби ставаха пиратски съдове, често управлявани от хората, представлявали товар на борда им. На свой ред тези кораби ловяха поробители. Истината беше, че ако Вивачия не беше замесена, Алтея щеше да аплодира усилията на Кенит да избави Прокълнатите брегове от робството. Щеше да е доволна да види търговията с роби на Калсид задушена на Пиратските острови. Но мъжът на сестра ѝ бе превърнал семейния им кораб в робски и Кенит я беше пленил. Желанието на Алтея да си върне Вивачия бе толкова силно, че беше като постоянен бодеж в сърцето ѝ.

— Виждаш ли — тихо потвърди Брашън. Беше наблюдавал лицето ѝ. Тя сведе очи от погледа му, внезапно засрамена, че той можеше да чете мислите ѝ толкова лесно. — Рано или късно ще се стигне до кръвопролитие. Можем да превземем малък поробител. Не е нужно да убиваме екипажа. Ако се предадат, можем да ги свалим на корабните лодки и да ги оставим на течението. После можем да заведем кораба в някой пиратски град и да освободим товара му, точно като Кенит. Може да ни спечели доверието на хората от Пиратските острови. Може да ни осигури информацията, която ни е нужна, за да открием Вивачия. — Изведнъж звучеше несигурен. Черните очи, които я гледаха, бяха почти измъчени.

Беше озадачена.

— Искаш разрешението ми?

Той се намръщи. Измина един момент, преди да отговори.

— Неловко е — меко потвърди той. — Аз съм капитанът на Парагон. Но Вивачия е твоят семеен кораб. Семейството ти финансира тази експедиция. Вярвам, че относно някои решения имаш правото да се изкажеш като нещо повече от втория помощник. — Той седна обратно в стола си и захапа кокалчетата си за момент. После отново вдигна поглед към нея. — Е, Алтея. Какво мислиш?

Начинът, по който произнесе името ѝ, внезапно смени целия тон на разговора. Той посочи към един стол и тя бавно седна. Самият той стана и прекоси стаята. Завърна се до масата, като носеше бутилка ром и две чаши. Наля по малко във всяка. Погледна към нея и се усмихна, докато сядаше на стола си. Постави едната чаша пред нея. Тя гледаше чистите му ръце и се опита да задържи мисълта си върху разговора. Какво мислеше? Отвърна бавно:

— Не знам какво мисля. Предполагам съм поверила всичко на теб. Ти си капитанът, не аз. — Опита се да пусне забележката леко, но тя излезе почти като обвинение. Отпи глътка ром.

Брашън скръсти ръце и леко се облегна назад.

— О, знам го много добре — промълви той. Повдигна чашата си.

Тя смени темата.

— А трябва да вземем предвид и Парагон. Познаваме омразата му към пиратите. Как би се почувствал той?

Брашън издаде нисък, гърлен звук и рязко свали чашата си с ром.

— Това е най-странният обрат от всички. Лавой твърди, че корабът ще приветства идеята.

Алтея беше скептична.

— Откъде знае? Да не би вече да е говорил с Парагон за това? — В нея припламна гняв. — Как смее? Последното, което ни трябва, е да вкарва такива мисли в главата на Парагон.

Той се приведе над масата към нея.

— Твърди, че Парагон е отворил дума за това. Казва, че пушил една вечер на носа и фигурата го запитала дали някога е обмислял да стане пират. Оттам дошла идеята, че най-безопасно би било да навлезе в пиратско пристанище като пиратски съд. И Парагон се хвалел, че знае много тайни пътища сред Пиратските острови. Или поне така твърди Лавой.

— Питал ли си Парагон?

Брашън поклати глава.

— Боях се да повдигна въпроса. Така може да реши, че го одобрявам. И щеше да насочи цялата си енергия натам. Или да реши, че не го одобрявам, в който случай може да реши да настоява за това само за да докаже, че може. Знаеш какъв може да бъде. Не исках да изложа идеята, преди всички да сме съгласни с нея. Ако дори само я спомена, може да възприеме пиратството като единствения възможен вариант за действие.

— Чудя се дали това вече не е сторено — разсъди Алтея. Ромът заформяше малко, топло кълбо в корема ѝ. — Напоследък Парагон е много странен.

— Че кога не е бил странен? — иронично попита Брашън.

— Това е различно. Странен е по един злокобен начин. Говори за срещата ни с Кенит като за наша съдба. И казва, че нищо не бива да ни спре да я изпълним.

— А ти не си съгласна? — осведоми се Брашън.

— Не знам за частта със съдбата. Брашън, ако попаднем на Вивачия, докато на борда ѝ е само котвената вахта, и си я откраднем обратно, ще съм доволна. Единственото, което искам, е кораба си и екипажа ѝ, ако някой от тях е оцелял. Нямам желание за повече битки и кръв, отколкото е необходимо.

— Нито пък аз — тихо отвърна Брашън. Доля по още малко ром във всяка чаша. — Но не мисля, че ще си върнем Вивачия без някое от двете. Трябва да се подготвим за тази възможност.

— Знам — неохотно се съгласи тя, но се зачуди дали наистина е така. Никога не бе участвала в каквато и да е битка. Няколко кръчмарски сбивания — това беше целият ѝ опит със свадите. Не можеше да си се представи с меч в ръка, биеща се да освободи Вивачия. Можеше да отвърне, ако някой я нападнеше. Толкова поне се познаваше. Но можеше ли да се прехвърли на друга палуба, да размаха острие, да убие мъже, които никога не бе виждала? Докато седеше в топлата и уютна каюта с Брашън, се съмняваше. Това не беше Търговският начин. Беше възпитана да преговаря за онова, което иска. Но едно нещо ѝ беше ясно. Искаше да си върне Вивачия. Искаше го страшно много. Може би щом видеше обичния си кораб в чужди ръце, гневът и яростта щяха да я отрезвят. Може би тогава щеше да убива.

— Е? — попита Брашън и тя осъзна, че се е втренчила покрай него, през кърмовия прозорец към дантелените краища на килватера. Върна погледа си върху неговия. Пръстите ѝ си играеха с чашата; тя попита:

— Какво?

— Ще ставаме ли пирати? Или поне ще се представяме ли за пирати?

Умът ѝ запрепуска в безнадеждни кръгове.

— Ти си капитанът — каза накрая. — Мисля, че ти трябва да решиш.

Той замълча за момент. После се ухили.

— Признавам, че идеята донякъде ме привлича. Мислил съм по въпроса. Какво ще кажеш за знаме — червена морска змия на син фон?

Алтея сгримасничи.

— Не звучи много късметлийско. Но е плашещо.

— Точно плашещо искаме да бъде. И това беше най-страшната емблема, която успях да измисля, право от кошмарите ми. Що се отнася до късмета, боя се, че ще трябва сами да си го направим.

— Както винаги. Ще преследваме само поробители, нали?

За момент лицето му стана сериозно. После част от предишната му усмивка блесна в очите му.

— Може би няма да се наложи да преследваме каквото и да е. Можем да направим да изглежда сякаш сме го правили… или че имаме такова намерение. Какво ще кажеш за малко актьорска игра? Мисля, че аз трябва да съм недоволен по-малък син от Бингтаун, може би нещо като конте. Джентълмен, дошъл на юг, за да се забърка в пиратство и политика. Какво мислиш?

Алтея се засмя с глас. Ромът се разгръщаше в корема ѝ, разливайки топлина по цялото ѝ тяло.

— Мисля, че това твърде много ще ти се услади, Брашън. Ами аз? Как ще обясниш, че част от екипажа на бингтаунски съд са жени?

— Може да си моята прекрасна пленница, като в менестрелска история. Дъщерята на Търговец, взета за заложник и държана за откуп. — Хвърли ѝ кос поглед. — Вероятно ще помогне за репутацията ми на дързък пират. Може да кажем, че Парагон е бил семейният ти кораб, за да обясним присъствието на жив кораб.

— Това е твърде драматично — меко възрази Алтея. Очите му искряха. Ромът се отразяваше и на двама им, реши тя. Точно когато се опасяваше, че сърцето ѝ ще надвие разума, лицето му внезапно стана мрачно.

— Стига да успеем да изиграем такъв романтичен фарс и да си върнем Вивачия. В действителност, да играя пират ще бъде доста по-кърваво и безпощадно. Боя се, че няма да се наслаждавам толкова, колкото Лавой. Или Парагон. — Поклати глава. — И двамата имат склонност към… Как да го нарека? Чисто и просто низост. Понякога така ми се струва. Ако им се позволи такова поведение, подозирам, че и двамата ще се потопят в зверства, които аз или ти бихме намерили за немислими.

— Парагон? — попита Алтея. В гласа ѝ се долавяше скептицизъм, но по гръбнака ѝ премина малка тръпка на убеденост.

— Парагон — потвърди Брашън. — Двамата с Лавой може да са много лоша комбинация. Бих искал да им попреча да се сближат, ако е възможно.

Ненадейно почукване на вратата ги накара да подскочат.

— Кой е? — грубо попита Брашън.

— Лавой, сър.

— Влез.

Алтея скочи на крака, щом първият помощник влезе. Бързият му поглед обхвана бутилката ром и чашите на масата. Алтея се опита да не изглежда стъписана или виновна, но насоченият към нея поглед ясно показваше подозренията му. Сарказмът, с който се обърна към Брашън, бе на крачка от неподчинението.

— Съжалявам, че ви прекъсвам двамцата, но има корабни работи, които изискват внимание. Дърводелката е в безсъзнание на бака. Реших, че ще искате да знаете.

— Какво стана? — настоя Алтея, без да се замисли.

Устата на Лавой се изви презрително.

— Докладвам на капитана, моряко.

— Именно. — Гласът на Брашън беше студен. — Заеми се с това. Алтея, иди се погрижи за дърводелката. Лавой, какво стана?

— Проклет да съм, ако знам. — Едрият мъж сви объркано рамене. — Просто я намерих там и реших, че ще искаш да знаеш.

Нямаше време да му се противопоставя, нито беше подходящият момент да уведомява Брашън, че беше оставила двамата сами. Сърцето ѝ се беше качило в гърлото, докато тичаше забързано да види какво бе причинил Лавой на Янтар.

Глава шеста Независима жена

От облачното небе се сипеше ситен дъжд. Водата капеше неспирно от храстите в градината. Мокри кафяви листа покриваха подгизналите тревни площи. Серила пусна дантеления край на завесата. Обърна се с лице към стаята. Сивотата на деня се бе просмукала и вътре в къщата и Серила се почувства измръзнала и стара в прегръдката ѝ. Бе заповядала завесите да бъдат спуснати и да се накладе огън в опит да затопли стаята. Вместо да се почувства по-уютно, тя беше потисната и като че в капан. Зимата се прокрадваше в Бингтаун. Тя потръпна. Зимата винаги беше най-малкото неприятен сезон. Тази година беше и период на безредие и несигурност.

Вчера, под закрилата на тежка стража, Серила бе тръгнала от имението Рестарт към Бингтаун. Бе заповядала на мъжете да прекарат каретата през града, покрай стария пазар и кейовете. Навсякъде беше видяла разрушение и занемареност. Напразно бе търсила признаци на съвземане и възстановяване сред разрушения град. Изгорените къщи и магазини отдаваха неизветряващата си миризма на покруса. Кейовете завършваха с овъглени езици от дърво. От мрачните води на пристанището стърчаха две мачти. Хората по улиците бяха закачулени и с наметала срещу хладността на деня, всички забързани нанякъде. Отвръщаха очи от каретата ѝ, докато преминаваше. Дори улиците, по които патрулираха остатъците от градската стража, изглеждаха настръхнали и потиснати.

Ярките магазини за чай и преуспяващите търговски компании вече ги нямаше. Бляскавият, зает Бингтаун, който бе подминала при първото си пътуване до къщата на Давад Рестарт, бе умрял, оставил този миризлив, разхвърлян труп. Дъждовната улица беше редица от заковани витрини и изоставени помещения. Малкото места, които бяха отворени за търговия, имаха предпазлив, угрижен вид. На три пъти каретата ѝ трябваше да обръща заради прегради от отломки.

Беше планувала да намери продавачи и съседи, опитващи се да възстановят града. Беше си представяла как слиза от каретата си, за да поздрави и похвали усилията им. Те трябваше да я поканят в борещите се да оцелеят магазини или да я осведомят за плановете си относно реконструкцията. Тя щеше да поздрави упоритостта им, а те щяха да са поласкани от посещението ѝ. Планът ѝ беше да спечели предаността и любовта им. Вместо това беше видяла само забързани бежанци, намусени и дръпнати. Никой дори не я беше поздравил. Беше се върнала в къщата на Давад и просто се беше отправила към леглото си. Нямаше апетит за вечеря.

Почувства се излъгана. Бингтаун беше бляскавото бижу, което винаги си беше обещавала, че ще притежава. Беше стигнала толкова далеч и бе изтърпяла толкова много само за да го задържи за толкова кратко. Сякаш съдбата не ѝ позволяваше никаква радост — в момента, в който изглеждаше, че ще постигне целта си, градът се бе саморазрушил. Част от нея искаше просто да се признае за победена, да се качи на някой кораб и да се върне в Джамаилия.

Но вече нямаше кораби, които да плават безопасно до Джамаилия. Калсидците причакваха всеки кораб, който се опиташе да влезе или излезе от бингтаунското пристанище. Дори някак да успееше да стигне до Джамаилия, как щяха да я посрещнат? Заговорът срещу сатрапа водеше началото си от Джамаилия. Щяха да гледат на нея като на свидетел и заплаха. Някой щеше да намери начин да я премахне. Бе била подозрителна още от времето, когато сатрапът бе предложил да напусне Джамаилия на тази екскурзия до Бингтаун, след което да посети Калсид. Благородниците и съветниците му трябваше да протестират горещо на подобен ход; беше рядкост властващият сатрап да пътува толкова далече отвъд границите на Джамаилия. Вместо протести обаче, той бе получил окуражаване. Тя въздъхна. Същите психопати, които тъй млад го бяха научили на удоволствията на плътта, виното и упойващите билки, го бяха окуражили да остави управлението на земите си изцяло на тях, докато пътува през враждебни води под опеката на съмнителни съюзници. Лековерен и мързелив, той се бе хванал на въдицата. Привлечен от поканите на калсидските си „съюзници“, обещаните екзотични опиати и още по-екзотичните плътски удоволствия, той беше отведен надалеч от трона си, като дете, прикоткано с бонбони и играчки. „Най-верните“ му последователи, винаги окуражавали го да получава всичко, което иска, бяха постъпили така, за да го свалят от трона.

Разтърси я внезапно прозрение. Тя не се интересуваше особено какво ще стане със сатрапа или авторитета му в Джамаилия. Искаше единствено да запази властта му в Бингтаун, за да може да си я присвои. Това означаваше да разкрие кой в Бингтаун беше склонен да подпомогне свалянето му. Същите хора щяха да се опитат да премахнат и нея от длъжност.

За един кратък момент ѝ се прииска да бе учила повече за Калсид. Имаше писма в кабинета на калсидския капитан, написани с джамаилски букви, но на калсидски. Беше разпознала имената на двама от висшите джамаилски благородници и отбелязани парични суми. Тогава беше почувствала, че държи в ръцете си наченките на заговор. За какво беше платено на калсидците? Или те бяха тези, които бяха платили? Ако беше успяла да прочете тези писма, докато капитанът я бе държал като затворничка… Срамът прекъсна мисълта ѝ.

Мразеше какво ѝ бяха причинили тези дни на затворничество и насилие. Бяха я променили необратимо, по начин, който тя презираше. Не можеше да забрави, че калсидският капитан беше притежавал контрол над живота и смъртта ѝ. Не можеше да забрави, че сатрапът — този момчешки на вид, разглезен, егоистичен сатрап, беше имал властта да я постави в такова положение. Бе изменило завинаги представата ѝ за самата нея. Беше я накарало да признае степента, в която мъжете имаха власт над нея. Е, сега тя имаше власт и докато я пазеше добре, щеше да е в безопасност. Никой мъж нямаше да може да наложи волята си върху нея, никога повече. Разполагаше със силата на високопоставената си позиция. Тя щеше да я предпази. Трябваше да я задържи на всяка цена.

И все пак, за властта си имаше цена.

Тя отново повдигна края на завесата и надникна навън. Дори тук, в Бингтаун, не беше защитена от опити за убийство. Знаеше го. Никога не излизаше без придружител. Не вечеряше сама и винаги се уверяваше, че най-напред се сервира на гостите ѝ и после на нея, при това от същите гозби, от които щеше да опитва и тя. Ако успееха да я убият, поне нямаше да умре сама. Но нямаше да го позволи, както нямаше да позволи да ѝ изтръгнат влиянието, което така усилено се бе борила да си осигури. С такава власт идваха и опасности, но тя щеше да ги преодолее. Можеше да държи сатрапа изолиран и неспособен да комуникира. За негово собствено добро, разбира се. Позволи си лека усмивка. Искаше ѝ се да не го бяха отвеждали толкова далеч. Ако беше в Бингтаун, щеше да се погрижи да получи упойващите билки и блага, които щяха да го държат лесно управляем. Можеше да намери начин да го отдели от Кеки. Да го убеди, че щеше да постъпи мъдро, ако се покрие и я остави да движи нещата.

Дискретно почукване на вратата прекъсна мислите ѝ. Тя отново пусна завесата и се обърна към стаята.

— Влез.

Слугинята имаше татуирано лице. Серила беше отвратена от татуировката, разпростряла се зеленеещо върху бузата на жената. Отказваше да я гледа повече от необходимото. Не би я задържала, но беше единствената прислужница, обучена в джамаилските порядки, която бе успяла да намери.

— Какво има? — попита, докато жената правеше реверанс.

— Търговката Вестрит желае да говори с вас, съветничке Серила.

— Пусни я да влезе — вяло отвърна Серила. Настроението ѝ помръкна още повече. Знаеше, че е постъпила правилно да държи жената наблизо, където можеше да я наблюдава. Дори Род Каерн се беше съгласил с това. Серила беше толкова доволна от себе си, когато се бе сетила за тази хитрост. На тайна среща водачите на Търговския съвет се бяха ужасили от искането ѝ Роника Вестрит да бъде заловена. Дори в такива времена като сегашните, те отказваха да прозрат мъдростта на една такава постъпка и мисълта за тази съпротива я караше да скърца със зъби. Беше ѝ показала границите на властта ѝ над тях.

Но в замяна, тя бе демонстрирала на Съвета собствената си находчивост. Умело отправена молба бе призовала Търговката да бъде гост на Серила в имението на Рестарт. Привидно, Роника трябваше да помогне на Серила да прегледа всички документи на Рестарт не само за да докаже невинността на Давад, но и своята собствена. След известно колебание Роника се бе съгласила. Първоначално Серила беше доволна от себе си. След като Роника Вестрит живееше под покрива ѝ, задачата на Род да я шпионира ставаше много по-проста. Скоро щеше да открие кой ѝ беше съучастник. Но си имаше цена за тази тактика. Да знае, че Търговката е наблизо, беше като да имаш змия в леглото си. Да осъзнаваш опасността не означаваше непременно, че си я обезвредил.

В деня, в който Роника пристигна, Серила беше сигурна в победата си. Жената не донесе никакви вещи, освен вързопите, които тя и прислужницата ѝ носеха. Слугинята ѝ беше татуирана бивша робиня, която се отнасяше с Търговката почти сякаш бяха равни. Жената Вестрит имаше малко дрехи и никакви бижута. Бе изглеждала толкова обикновена онази вечер, докато се хранеше в края на масата на Серила, че съветничката се бе почувствала тържествуващо. Това жалко създание не беше заплаха — щеше да се превърне в символ на нейната щедрост. И в крайна сметка жената щеше да се изпусне и да издаде приятелите си заговорници. Винаги, когато излизаше от къщата, Род я следваше.

Въпреки всичко, след като се бе нанесла в старата спалня на Давад, Роника не бе оставила на Серила нито ден покой. Беше като жужащо насекомо в ухото ѝ. Точно когато Серила трябваше да насочи усилията си към укрепването на властта си, Роника я разсейваше на всяка крачка. Какво правеше относно разчистването на потъналите кораби в пристанището? Имаше ли някакви вести за помощ от Джамаилия? Беше ли изпратила птица до Калсид, за да възрази на тези военни действия? Беше ли опитала да спечели подкрепата на народа на Трите кораба, за да обхождат улиците нощем? Вероятно ако на бившите роби се предложеше работа със заплащане, те щяха да престанат да беснеят на плячкосващи групи. Защо Серила не бе подтикнала бингтаунския Съвет да се събере и отново да поеме контрол над града? Всеки ден Роника я притискаше с такива въпроси. В добавка, при всяка възможност ѝ напомняше, че беше чужденка. В случаите, в които Серила пренебрегнеше другите ѝ изисквания, Роника се връщаше с досадна упоритост, за да настоява, че Давад не бил предател и че Серила няма права над този имот. Изглежда, жената изобщо не я уважаваше, камо ли пък да ѝ окаже учтивостта, полагаща ѝ се като съветничка на сатрапа.

Това я глождеше още повече, тъй като Серила не беше сигурна в позицията си, за да се позове на властта си и да притисне Търговката. Твърде често се поддаваше на заяждането ѝ; първо, да погребе Давад, после, да отстъпи част от овощната градина на племенницата на предателя. Повече нямаше да ѝ се дава. Това само я окуражаваше.

Род ѝ беше докладвал как прекарва сутрините си. Въпреки опасностите по улиците, Роника Вестрит и прислужницата ѝ излизаха всеки ден, за да обикалят пеша по домовете на Търговците в опит да ги убедят да се съберат. Род бе докладвал, че често я отпращат и се отнасят с нея безцеремонно, но тя беше настоятелна. Като дъжд върху камък, помисли си Серила, бе омаломощила най-силното сърце. Тази вечер щеше да спечели най-големия си триумф. Съветът щеше да заседава.

Ако Търговците се вслушаха в Роника и решаха, че Давад никога не е допускал грешка, това силно щеше да накърни властта на Серила. Ако Съветът решеше, че племенницата му трябва да наследи имота, щеше да ѝ се наложи да се изнесе от имението и да помоли за гостоприемството на друг Търговец. Щеше да изгуби уединението и независимостта си. Не можеше да позволи това да се случи.

Серила се бе противопоставила на събирането на Съвета внимателно, но твърдо, като им съобщи, че е твърде рано, че не е безопасно за Търговците да се събират на едно място, където можеха да ги нападнат; ала те вече не я слушаха.

Серила се нуждаеше единствено от време; време, за да затвърди връзките си, да узнае кой можеше да бъде убеден с ласкателство и кой с предложения за титли и земя. Времето можеше да ѝ изпрати още някоя птица с вести от Джамаилия. Един Търговец ѝ беше донесъл писмо от свой съдружник в Джамаилия. Слуховете за смъртта на сатрапа бяха достигнали града и бунтовете бяха неизбежни. Можеше ли сатрапът да изпрати официално послание, със собствения си почерк, за да обезвреди опасния слух?

Бе изпратила птица с отговор, в който уверяваше, че слухът е грешен, и със запитването кой бе получил съобщението за смъртта на сатрапа и от кого. Съмняваше се, че ще получи отговор. Какво друго можеше да направи? Ако имаше само още ден, още седмица. Още малко време и беше убедена, че щеше да овладее Съвета. Тогава, с помощта на превъзхождащото си образование, опит в политиката и познанието си относно дипломацията, можеше да ги поведе към мир. Щеше да ги накара да прозрат какви компромиси трябва да приемат. Можеше да обедини всички хора в Бингтаун и от тази позиция да преговаря с калсидците. Това щеше да утвърди пред всички властта ѝ в Бингтаун. Нуждаеше се единствено от време, а Роника ѝ го отнемаше.

Роника Вестрит нахлу в стаята. Носеше счетоводна книга под мишница.

— Добро утро — бодро поздрави жената. Изпроводи с поглед излизащата прислужница. — Няма ли да е много по-лесно да съобщавам за присъствието си сама, вместо да търся прислужницата, за да почука на врата и да обяви името ми?

— Ще е по-лесно, но не и по-уместно — студено отбеляза Серила.

— Вече си в Бингтаун — с невъзмутим глас отвърна Роника. — Тук не вярваме в губенето на време само за да впечатлим другите. — Говореше сякаш обучаваше непокорна дъщеря в обноски. Без да поиска разрешение, отиде до бюрото и отвори книгата, която бе донесла. — Мисля, че намерих нещо, което може да те заинтригува.

Серила отиде до огъня.

— Съмнявам се — измърмори кисело. Роника се стараеше твърде много да открие доказателство. Постоянните ѝ тактики да подведе Серила бяха досадни и караха собствената ѝ измама да изтънява.

— Толкова бързо ли се изморяваш да си играеш на сатрап? — студено попита Роника. — Или смяташ, че така трябва да се държи един владетел.

Серила се почувства като зашлевена.

— Как смееш! — започна тя, след което очите ѝ се разшириха още повече. — Откъде взе този шал? — попита настоятелно. Серила знаеше, че го е виждала в спалнята на Давад, преметнат на облегалката на един стол. Колко самонадеяно от страна на жената да си позволи да го вземе!

За момент очите на Роника се разшириха и потъмняха сякаш Серила ѝ бе причинила болка. После лицето ѝ омекна. Тя се протегна, за да погали мекия плат, надиплен през рамото ѝ.

— Аз го направих — тихо каза тя. — Преди години, когато Дорил беше бременна с първото си дете. Оцветих вълната и я изплетох сама, като специален подарък от една млада съпруга за друга. Знаех, че ѝ харесва, но беше затрогващо да разбера, че от всичките ѝ неща, Давад е запазил именно това, за да я помни. Тя беше моя приятелка. Не ми е необходимо разрешението ти, за да заема нещата ѝ. Ти си крадлата и нежеланата тук, не аз.

Серила се беше вторачила в нея, неспособна да продума от ярост. Хрумна ѝ дребнаво отмъщение. Нямаше да погледне нищожното доказателство на жената. Нямаше да ѝ направи това удоволствие. Стисна зъби и ѝ обърна гръб. Огънят гаснеше. Затова бе почувствала внезапен студ. Нито един свестен прислужник ли нямаше в Бингтаун? Серила вдигна ядосано ръжена и се опита да събуди въглените и цепениците обратно за живот.

— Ще погледнеш ли книгата с мен, или не? — настоя Роника. Тя стоеше и сочеше към някакво вписване сякаш беше от голямо значение.

Серила позволи на гнева си да кипне.

— Какво те кара да мислиш, че имам време за това? Да не мислиш, че нямам нищо по-добро за правене от това да напрягам очите си над тънкия почерк на един мъртвец? Отвори си очите, стара жено, и виж какво заплашва цял Бингтаун, вместо постоянно да мислиш за личните си фикс идеи. Градът ти умира, а хората ти нямат смелостта да се борят със смъртта му. Банди от роби продължават да плячкосват и грабят, въпреки заповедите ми. Наредих да бъдат заловени и принудени да служат в армия, която да защити града, но нищо не беше направено. Пътищата са блокирани с отломки, но никой не си е мръднал пръста, за да ги разчисти. Търговската дейност е преустановена и хората се гушат зад вратите на домовете си като зайци. — Тя шибна една цепеница с ръжена и нагоре по комина полетяха искри.

Роника прекоси стаята и коленичи до камината.

— Дай ми това! — извика тя с отвращение. Серила презрително захвърли ръжена до нея. Бингтаунската Търговка пренебрегна обидата. Вдигна го и започна да ръчка краищата на полуизгорелите цепеници обратно към центъра на огъня. — Гледаш на Бингтаун от грешната страна. Първо трябва да задържим пристанището. Що се отнася до грабенето и размириците, обвинявам теб и останалите Търговци. Седят си като голямо ято птици, половината чакащи да им кажеш какво да правят, а другата половина чакащи някой друг да го направи. Ти предизвика разцепление помежду ни. Ако не беше обявила, че говориш от името на сатрапа, бингтаунският Съвет щеше да е поел контрол както винаги. Сега някои от Търговците твърдят, че трябва да слушат теб, други казват, че първо трябва да се погрижат за себе си, а трети — мъдро, както ми се струва — казват, че просто трябва да съберем всички единомислещи хора в града и да започнем да оправяме нещата. Какво значение има сега дали сме Стари Търговци, Нови Търговци, хора от Трите кораба или просто имигранти? Градът ни е в хаос, бизнесът ни е съсипан, калсидците откъсват всеки, който излезе от залива, докато се разправяме помежду си. — Тя се залюля, стъпи обратно на петите си и погледна със задоволство разгарящия се огън. — Може би тази вечер най-накрая ще се задвижим по някои от тези проблеми.

В съзнанието на Серила се заформи ужасно подозрение. Жената възнамеряваше да открадне плановете ѝ и да ги представи за свои!

— Шпионираш ли ме? — настоя тя. — Откъде знаеш толкова много какво се говори из града?

Роника изсумтя с презрение. Изправи се бавно на крака и коленете ѝ изпукаха.

— Имам си очи и уши. Освен това този град е моят град и го познавам по-добре, отколкото ти някога ще го познаваш.

Докато вдигаше студения ръжен в ръката си, Роника наблюдаваше очите на съветничката. Ето го отново, този проблясък на страх по лицето на жената. Изведнъж тя разбра, че правилният подбор от думи и заплахи можеше да принизи тази жена до подсмърчащо дете. Който я беше пречупил, го бе направил напълно. Тя беше куха обвивка от власт, прикриваща бездна от страх. Понякога Търговката изпитваше съжаление към нея. Беше твърде лесно да я тормози. Въпреки това, когато я обземеха подобни мисли, тя вкоравяваше сърцето си. Страхът на Серила я правеше опасна. Виждаше всеки като заплаха. Съветничката предпочиташе да нападне първа и да сгреши, вместо да допусне някой да удари пръв. Смъртта на Давад го доказваше. Тази жена си бе приписала власт над Бингтаун, която, според Роника, никой — дори сатрапа — не притежаваше. И по-лошо — опитите ѝ да използва правомощията, за които претендираше, разкъсваха каквото бе останало от способностите на Бингтаун да се самоуправлява. Роника щеше да използва всички ходове, които можеше, за да се опита да върне Бингтаун към мира и самоуправлението. Само ако се възцареше мир, тя щеше да може да възстанови семейството си или поне да открие дали някой от тях е оцелял.

Затова тя изимитира надменния жест на жената и захвърли ръжена върху каменното огнище. Той се приземи с издрънчаване и се търкулна. Роника забеляза как съветничката трепна. Сега вече огънят се разгаряше добре. Тя му обърна гръб и скръстила ръце, застана лице в лице със Серила.

— Хората клюкарстват и ако някой иска да знае какво се случва наистина, ги слуша. Дори прислужниците, стига да се отнасят към тях като с човешки същества, могат да бъдат източник на информация. Така разбрах, че делегация от Нови Търговци, оглавена от Мингсли, е правила опити за мирни преговори с теб. Именно затова е толкова важно да погледнеш какво открих в записите на Давад. За да се отнесеш предпазливо с Мингсли.

Бузите на Серила силно порозовяха.

— Така значи! Каня те в дома си от съжаление към теб, а ти се възползваш от възможността, за да ме шпионираш!

Роника въздъхна.

— Нищо от това, което казах, ли не чу? Не съм получила тази информация като съм те шпионирала. — Така се бе сдобила с друга информация, но нямаше смисъл да ѝ го разкрива сега. — Нито се нуждая от съжалението ти. Приемам настоящото си положение. Променяло се е и преди и ще се промени отново. Нямам нужда ти да го променяш. — Тя изсумтя леко развеселено. — Животът не е състезание да върнем минало положение. Нито трябва да бързаме, за да достигнем бъдещето. Това, което прави живота интересен, е да видиш как нещата се променят.

— Разбирам — презрително изкоментира Серила. — Да видиш как нещата се променят. Това е значи издръжливият бингтаунски дух, който съм чувала да се изтъква толкова много? Пасивно търпение да видиш какво ще ти причини животът. Колко вдъхновяващо. Значи не проявяваш интерес Бингтаун да се възстанови до онова, което беше?

— Не проявявам интерес към невъзможни цели — възрази Роника. — Ако се съсредоточим върху това да го върнем такъв, какъвто е бил, сме обречени на провал. Трябва да вървим напред, да създадем нов Бингтаун. Никога няма да е същият, какъвто е бил. Търговците никога повече няма да разполагат с толкова власт, колкото преди. Но още можем да продължим напред. Това е предизвикателството, съветничке. Да приемеш случилото се и да се поучиш от него, вместо да се оставиш то да те плени. Нищо не е толкова разрушително, колкото съжалението, особено самосъжалението. Никое преживяване в живота не е толкова ужасно, че човек да не може да се съвземе.

Серила ѝ отправи толкова особен поглед, че Роника я полазиха тръпки. Като че ли за момент от очите ѝ я гледаше мъртва жена. Съветничката проговори с безчувствен глас:

— Не познаваш света толкова добре, колкото си мислиш, Търговке. Ако беше изтърпяла онова, което ми се наложи на мен, щеше да знаеш, че има случки, които са непреодолими. Някои преживявания те променят завинаги, отвъд всякакво малко, жизнерадостно желание да ги игнорираш.

Роника срещна погледа ѝ открито.

— Това е вярно само ако си установила, че е така. Тази ужасна случка, каквато и да е била, е минала и заминала. Ако се вкопчиш в нея и ѝ позволиш да ти въздейства, ще си обречена да я изживяваш вечно. Даваш ѝ сила над себе си. Загърби я и сама създай бъдещето си такова, каквото ти искаш да бъде, независимо от случилото се. Тогава ще си поела контрола над него.

— Звучи по-лесно, отколкото е — сопна се Серила. — Не можеш да си представиш колко ужасяващо невежа звучиш с този твой момичешки оптимизъм. Мисля, че се наслушах на достатъчно провинциално философстване за един ден. Напусни.

— „Момичешкият ми оптимизъм“ е бингтаунският дух, който си „чувала да се изтъква толкова много“ — сопна ѝ се в отговор Роника. — Не успяваш да прозреш, че вярата ни в способността да победим собственото си минало е нещото, което ни е позволило да оцелеем тук. Именно това трябва да откриеш в себе си, съветничке, ако се надяваш да бъдеш една от нас. Сега. Ще погледнеш ли записите, или не?

Роника почти успя да види как жената се наежи. Искаше ѝ се да може да подходи към нея като към приятел и съюзник, но съветничката, изглежда, възприемаше всяка жена като съперничка или шпионин. Затова стоеше изправена и хладнокръвна, докато чакаше реакцията на Серила. Наблюдаваше я с търговски поглед и видя как очите на жената се отместиха към отворената на масата книга и обратно към Роника. Искаше да знае какво пише там, но не искаше да изглежда сякаш отстъпва. Роника ѝ даде още малко време, ала съветничката продължаваше да мълчи и тя реши да рискува всичко.

— Много добре. Виждам, че не си заинтересована. Мислех, че ще искаш да видиш какво открих, преди да го отнеса пред бингтаунския Съвет. Ако ти няма да ме чуеш, сигурна съм, че те ще го направят. — С решителна походка тя прекоси стаята до книгата на масата. Затвори я и пъхна тежкия том под мишница. Не бързаше да напусне стаята, с надеждата, че Серила ще я повика обратно. Тръгна бавно надолу по коридора, все още надявайки се, но чу единствено здравото затваряне на вратата на кабинета. Нямаше смисъл. С въздишка започна да изкачва стълбите към спалнята на Давад. При звука от почукване на входната врата, тя се спря и бързо застана до парапета на стълбището, като тихо погледна към входа долу.

Прислужницата отвори вратата и подхвана подходящо приветствие, но младият Търговец я избута встрани.

— Нося новини за съветничка Серила. Къде е тя? — настоя Род Каерн.

— Ще я уведомя, че сте… — поде прислужницата, но Род нетърпеливо поклати глава.

— Спешно е. Пристигна пощенски гълъб от Дъждовните земи. В кабинета ли е? Знам пътя. — Без да остави възможност на жената да отговори, той мина покрай нея. Ботушите му кънтяха по плочките, а плаща му се развяваше подире му, докато крачеше арогантно по коридора. Прислужницата заприпка по петите му, протестите ѝ останаха пренебрегнати. Роника го изпроводи с поглед и се зачуди дали има куража да слезе долу и да подслушва.

— Как смееш да нахълтваш така! — каза Серила, докато се изправяше, след като отново бе ръчкала огъня. Изля и последната капка от гнева и раздразнението си към Търговката. После срещна искрите в очите на Род Каерн и непреднамерено отстъпи назад към огнището.

— Извинете, съветничке. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че новини от Дъждовните земи ще заслужават незабавното ви внимание. — Между палеца и показалеца си държеше малък месингов цилиндър, от типа, който носеха пощенските птици. Докато го наблюдаваше, той реши да се поклони сковано. — Разбира се, ще изчакам удобен за вас момент. — Обърна се към вратата, където прислужницата все още зяпаше и шпионираше.

— Затвори вратата! — сопна ѝ се Серила. Сърцето ѝ бумтеше в гърдите. Пазителите на сатрапа бяха взели само пет пощенски птици от гълъбарника на Давад в нощта, когато го бе изпратила в Дъждовните земи. Нямаше да ги използват без причина. Това беше първото получено известие, откакто бе чула, че сатрапът е пристигнал и хората от Дъждовните земи се бяха съгласили да го задържат, за да го пазят. Беше усетила двойственото им отношение спрямо искането ѝ. Да не би сатрапът да беше успял да ги разколебае към своята гледна точка? Да не би това да носеше обвинението ѝ в измяна? Какво имаше в цилиндъра и кой друг го беше чел? Опита се да изглади изражението си, но жестокото доволство, изписано по лицето на високия мъж, я караше да се страхува от най-лошото.

По-добре най-напред да успокои настръхналата му кожа. Напомняше ѝ на свирепо куче пазач, за което бе също толкова вероятно да се обърне срещу господаря си, колкото и да го предпази. Искаше ѝ се да няма такава нужда от него.

— Прав си, разбира се, Търговецо Каерн. Подобни вести наистина трябва да се доставят незабавно. Истината е, че тази сутрин бях затрупана с битови въпроси. Слуга след слуга прекъсваше работата ми. Моля те. Влез. Стопли се. — Тя дори стигна дотам, че да го удостои с грациозно накланяне на главата си, макар че, разбира се, рангът ѝ бе много по-висок от неговия.

Род се поклони отново, дълбоко — и както подозираше — саркастично.

— Разбира се, съветничке. Разбирам колко досадно може да е това, особено когато подобни важни въпроси тежат на деликатните ти рамене.

Там беше — нотка в гласа му, подбрана дума.

— Съобщението? — подкани го тя.

Той се приближи и отново се поклони, докато ѝ подаваше цилиндъра. Восъкът, в който беше потопен, изглеждаше незасегнат. Но нищо не му пречеше да прочете посланието, след което да натопи контейнера отново. Нямаше нужда да се притеснява. Премахна восъка от цилиндъра, отвинти го и внимателно измъкна малкото руло пергамент с пръстите си. Със спокойствие, което не изпитваше, седна зад бюрото си и се наведе по-близо до лампата, като междувременно развиваше съобщението.

Думите бяха кратки, а сред тази им краткост имаше мъка. Беше станало голямо земетресение. Сатрапът и съветничката бяха изгубени, вероятно убити при срутването. Прочете го отново и отново, с желанието някъде там да има още информация. Имаше ли някаква надежда да е оцелял? Какво значеше смъртта на сатрапа за нейните амбиции? На всичкото отгоре се чудеше дали съобщението не е някаква заблуда, поради причини, твърде заплетени, за да ги разнищи. Тя се взираше в гъмжилото от букви.

— Изпий това. Изглеждаш сякаш имаш нужда.

Бренди в малка чаша. Дори не беше забелязала кога Род е взел бутилката и е налял, но прие с благодарност. Сръбна малко и почувства как топлината я уравновесява. Род взе дребното послание и го зачете, а тя не го спря. Без да го поглежда, успя да попита:

— Другите ще разберат ли за това?

Род седна нахално на ръба на бюрото.

— В града има много Търговци, които поддържат близки отношения с Дъждовните си роднини. Има и други птици със същите новини. Можеш да си сигурна.

Трябваше да погледне нагоре към усмивката му.

— Какво да правя? — чу се да пита и се презря. С този единствен въпрос се бе поставила напълно в негова власт.

— Нищо — отвърна ѝ. — Все още нищо.

Роника отвори вратата на Давадовата спалня. Чехлите ѝ бяха все още подгизнали. Дебелата врата на кабинета бе приглушила разговора на съветничката твърде добре, а разходката ѝ през градината се бе оказала безплодна — прозорците на кабинета също бяха плътно затворени. Роника огледа стаята на Давад с въздишка. Копнееше за собствения си дом. Вероятно тук беше в по-голяма безопасност и знаеше, че е по-близо до работата, която трябваше да свърши, но ѝ липсваше домът ѝ, независимо колко преобърнат с главата надолу беше. Все още се чувстваше като нарушител тук. Откри Рейч да търка пода, очевидно решена да изтрие всякаква следа от Давад в стаята. Роника тихо затвори вратата след себе си.

— Знам, че мразиш да си тук, в дома на Давад, сред неговите вещи. Нали знаеш, че не е нужно да оставаш? — нежно каза тя. — Способна съм да се грижа сама за себе си. Нищо не ми дължиш. Можеш да тръгнеш по своя път, Рейч, без да се боиш, че ще те заловят като избягала робиня. Добре дошла си да продължиш да устройваш дома си с мен, разбира се. Или ако желаеш, мога да ти дам писмо и насоки. Можеш да отидеш до Ингълби и да живееш във фермата. Сигурна съм, че старата ми дойка ще те приеме и вероятно ще се радва на компанията ти.

Рейч пусна парцала в кофата и сковано се изправи на крака.

— Няма да изоставя единствения човек в Бингтаун, който беше добър с мен — уведоми я тя. — Вероятно можеш да се грижиш за себе си, но все още се нуждаеш от мен. Въобще не ме интересува паметта на Давад Рестарт. Какво значение има дали е предател, след като знам, че беше убиец? Но няма да позволя да бъдеш оклеветена само заради познанството си с него. Освен това имам още новини за теб.

— Благодаря ти — сковано каза Роника. Давад беше бил дългогодишен семеен приятел, но тя винаги бе признавала, че може да бъде и безмилостен. При все това, колко още вина трябваше да поеме за смъртта на детето на Рейч? Вярно че парите на Давад ги бяха купили и че той беше наполовина собственик на робския кораб, но той не бе присъствал, когато момчето бе умряло в трюма на кораба, надвито от жегата, лошата вода и малкото храна. Въпреки това той печелеше от търговията с роби, така че може би с право трябваше да го вини. Душата ѝ се загърчи вътре в нея. Какво тогава да се каже за Вивачия и робите, които бяха неин товар? Можеше да хвърли цялата вина върху зет си. Корабът беше под контрола на Кефрия, а дъщеря ѝ бе позволила на съпруга си Кайл да прави каквото поиска с него. Но колко твърдо се бе противопоставила Роника? Беше се изказала против, но вероятно ако беше била по-непреклонна…

— Желаеш ли да чуеш новините ми? — попита я Рейч.

Роника стреснато се съвзе от отнесеното си състояние.

— Разбира се. — Отиде до камината и провери котлето върху решетката. — Да направя ли чай?

— Почти е свършил — предупреди я Рейч.

Роника вдигна рамене.

— Като свърши, свърши. Няма смисъл да го разваляме, от страх, че ще трябва да караме без него. — Откри малката кутийка с чай и тръсна малко в чайника. Двете се хранеха на масата на Серила, но в покоите им Роника предпочиташе малката независимост на собствения си чайник. Рейч нехайно бе задигнала чашки, чинийки и други малки удобства от кухнята на Давад. Бившата робиня ги сложи на малката маса, докато говореше.

— Ходих насам-натам тази сутрин. Минах покрай кейовете, дискретно, разбира се, но там не се случва почти нищо. Малките кораби, които влизат, разтоварват и товарят бързо, като през цялото време около им стоят въоръжени мъже. Бих казала, че имаше един Нов Търговец, вероятно е съвместна дейност на няколко семейства. Товарът изглеждаше предимно от хранително естество. Други два кораба ми приличаха на собственост на Стари Търговци, но не се приближих достатъчно, за да съм сигурна. Живият кораб Офелия беше в пристанището, но на котва, не привързан. На палубите ѝ имаше въоръжени мъже.

— Напуснах пристанището и направих както ти предложи: слязох на плажа, където рибарите събират улова си. Там беше по-оживено, макар лодките да не бяха толкова много, колкото преди. Имаше пет или шест малки, издърпани на пясъка, а хората разпределяха улова и прибираха мрежите си. Предложих да работя за част от рибата, но те се държаха хладно. Не грубо, забележи, но резервирано, сякаш можех да им навлека проблеми или сякаш съм крадец. Тези, с които разговарях, не спряха да надничат зад рамото ми, като че ги разсейвах от някой друг, някой, който им мисли злото. След известно време обаче, след като разбраха, че очевидно съм сама, някои от тях ме съжалиха. Дадоха ми две малки писии и поговориха за кратко с мен.

— Кой ти даде писиите?

— Жена на име Еке. Баща ѝ ѝ каза да ми ги даде и когато един от другите мъже понечи да възрази, той каза: „Хората трябва да ядат, Андж.“ Щедрият мъж се казваше Келтър. Широкоплещест, с гърди и корем като голям варел, с червена брада и червено окосмение по ръцете, но малко по темето.

— Келтър. — Роника се зарови в спомените си. — Спарс Келтър. Някой нарече ли го Спарс?

Рейч кимна.

— Но реших, че е по-скоро закачка, отколкото име.

Роника се намръщи. Котлето вреше, парата се издигаше високо над чучура. Повдигна го от решетката и сипа вода в чайника.

— Спарс Келтър. Чувала съм някъде това име, но не мога да кажа нищо повече за него.

— От онова, което видях, той е мъжът, който ни трябва. Разбира се, не говорих с него по този въпрос. Мисля, че трябва да подходим полека и внимателно. Но ако търсиш мъж, който може да говори със и от името на семействата от Трите кораба, мисля, че той е човекът.

— Добре. — Роника позволи на задоволството да прозвучи в гласа ѝ. — Бингтаунският Съвет се събира тази вечер. Смятам да изложа каквато информация имам и да подканя всички отново да се обединим с останалата част от града. Не знам колко успешно ще бъде всичко, ако въобще постигна някакъв успех. Толкова обезсърчаващо е колко малко са направили нещо за себе си. Но ще се опитам.

Тишината се разгърна за известно време. Роника отпи от чая си.

— Значи, ако не те послушат, тогава ще се откажеш ли? — попита Рейч.

— Не мога — простичко отвърна Роника. После изпусна кратък, горчив смях. — Ако се откажа, няма да имам какво друго да правя. Рейч, това е единственият начин, по който мога да помогна на семейството си. Ако мога да съм щръклицата, която да захапе Бингтаун и да го подтикне към действие, тогава може би ще бъде безопасно за Кефрия и децата да се върнат. Най-малкото ще имам възможността да им изпратя съобщение или да получа вести от тях. В настоящото положение, със спорадичните свади в града и неверието между съседите ми, да не говорим, че ме смятат за предател, семейството ми не може да се върне. И ако по някакво чудо Алтея и Брашън успеят да върнат Вивачия у дома, то трябва да имат дом, в който да се върнат. Чувствам се като жонгльор, Рейч, с всички палки, изсипващи се отгоре ми. Трябва да хвана колкото се може повече и да се опитам отново да ги завъртя. Ако не мога, тогава не съм нищо повече от една старица, която просто преживява, докато дните ѝ не свършат. Това е единствената ми надежда да си върна живота. — Тя остави чашката си, която леко се чукна в чинийката. — Погледни ме — продължи тихо. — Нямам дори чаена чашка, която да нарека своя. Семейството ми… мъртво или толкова далеч, че не знам нищо за тях. Всичко, което приемах за даденост, беше изтръгнато от ръцете ми. Нищо в живота ми не е такова, каквото очаквах. Хората не трябва да живеят така…

Думите на Роника заглъхнаха, щом срещна погледа на Рейч. Внезапно си спомни с кого говореше. Следващите ѝ думи се изплъзнаха от устата ѝ, без да мисли.

— Съпругът ти е бил продаден преди теб, изпратен в Калсид. Мислила ли си някога да го потърсиш?

Рейч обгърна чашката си с двете си ръце и сведе поглед към нея. Миглите ѝ се навлажниха, но сълзите не преляха от очите ѝ. За един продължителен момент Роника се загледа в правия, блед път, разделящ тъмната ѝ коса.

— Съжалявам… — поде тя.

— Не. — Гласът на Рейч беше тих, но твърд. — Не. Никога няма да го потърся. Обичам да си представям, че е попаднал на добър господар, който се отнася добре с него заради уменията му с перото. Мога да се надявам, че вярва, че синът му и аз сме още живи и сме добре. Но ако отида в Калсид с този знак върху лицето си, бързо ще ме заловят като избягала робиня. Отново ще стана вещ. Дори да не стане така, дори да го намеря жив, тогава ще трябва да му обясня как синът ни умря. Как синът ни умря, а аз съм още жива. Как да му обясня това? Както и да си го представям, никога не свършва добре. Проследи мисълта ми докрай, Роника. Винаги приключва с горчивина. Не. Колкото и горчив да е животът сега, пак е най-добрият край, на който мога да се надявам.

— Съжалявам — сковано повтори Роника. Ако все още разполагаше с пари, ако имаше кораб, можеше да изпрати някого до Калсид да открие съпруга на Рейч, да го откупи и да го върне тук. После… после и двамата можеха да живеят с мисълта за мъртвия си син. Но можеха да имат други деца. Роника знаеше това. Тя и Ефрън бяха загубили всичките си синове по време на заразата, но след това се беше родила Алтея. Не каза нищо на Рейч, но отправи обещание към себе си и към Са. Ако положението ѝ се подобреше, щеше да направи всичко по силите си, за да обърне нещата и за Рейч. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като жената я бе подкрепяла толкова дълго.

Първо обаче трябваше да подобри собственото си положение. Беше време да спре да позволява на други хора да вършат нейната опасна работа.

— Нямах напредък със Серила — внезапно каза на Рейч. — Време е да използвам каквото знам и да се позова на него, независимо какво реши Съветът тази вечер. Ако въобще решат нещо. Утре, много рано, ще дойда с теб на рибарския плаж. Ще трябва да ги хванем, преди да тръгнат на сутрешния си риболов. Лично ще говоря със Спарс Келтър и ще го помоля да говори с останалите семейства от Трите кораба. Ще им кажа, че е време не само да има мир в Бингтаун, а и че Бингтаун трябва да заяви, че се управляваме сами. Но ще са необходими всички — не само Старите Търговци. Имигрантите от Трите кораба, дори тези Нови Търговци, които могат да бъдат убедени да живеят по старите ни обичаи. Никакво робство. Всички трябва да са част от този нов Бингтаун, който ще съградим. — Роника спря за малко и се замисли. — Ще ми се да познавах един Нов Търговец, който да заслужава доверие — промърмори тя на себе си.

— Всички — тихо каза Рейч.

— Всички Нови Търговци? — объркано я попита Роника.

— Каза, че всички трябва да са част от този нов Бингтаун. И въпреки това изключваш една група.

Роника разсъди.

— Предполагам, че като казвам Трите кораба, имам предвид всички хора, дошли да се установят тук, след като бингтаунските Търговци са основали Бингтаун. Всички хора, които са дошли и са приели нашия начин на живот като свой.

— Помисли отново, Роника. Наистина ли не ни виждаш, въпреки че сме тук?

Роника затвори очи за момент. След това ги отвори и открито срещна погледа на Рейч.

— Срамувам се от себе си. Права си. Познаваш ли някого, който може да говори от името на робите?

Рейч я изгледа безизразно.

— Не ни наричай роби. Нарекоха ни така, за да ни направят нещо, което не сме. Помежду си се наричаме Татуираните. Това показва, че те са ни маркирали, а не че могат да притежават душите ни.

— Имате ли водач?

— Не точно. Когато Янтар беше в Бингтаун, ни показа как да си помогнем. Каза във всяко домакинство да намерим по един, който да разполага с информацията. Ако някой открие нещо полезно, нещо, което може да помогне на който и да е желаещ да избяга или да има малко време за себе си, като например врата със счупена ключалка, или къде господарят държи пари, лесни за отмъкване, е, тази информация се предава на притежателя на информация. Тогава се намесва друг, който пазарува или пере, или прави нещо, което да го води в града и да го поставя в контакт с Татуирани от други домакинства. Той предава информацията от информатора на другите къщи и носи други новини за споделяне. По този начин един Татуиран е способен да използва знанието, че някой господар е изпратил цял вагон с жито, за да извести роднини или приятели, работещи в тази ферма. Или да открадне пари от господаря си и да се скрие във вагон със сено, принадлежащ на друг, за да избяга. Янтар ни окуражи да нямаме един водач, на който да разчитаме, а много — като възлите на рибарска мрежа. Един водач може да бъде хванат и измъчван, и да предаде всички ни. Но докато водачеството е разделено, ние сме като мрежа — дори да я разрежеш на две, всяка половина ще има още много възли.

— Янтар е направила всичко това? Янтар, майсторката на огърлици? — усъмни се Роника. Рейч кимна и тя настоя: — Защо?

Рейч сви рамене.

— Някои казаха, че някога самата тя е била робиня, въпреки липсата на татуировка. Носи халка на свободата на едното си ухо, знаеш ли? Обицата, с която калсидските освободени роби трябва да се сдобият и да носят, за да докажат, че свободата им е била дадена. Веднъж я попитах дали е купила свободата си, или е принадлежала на майка ѝ. Дълго време мълча, а после каза, че била подарък от истинската ѝ любов. Попитах я защо ни помага, а тя каза само, че трябва да го направи. Че поради нейни си причини, това е важно за нея.

— Веднъж един мъж много ѝ се разгневи. Каза, че за нея било лесно да си играе да поема рискове и да подклажда бунт. Каза, че може да ни вкара в голяма опасност и после да си тръгне. Татуировката ѝ можело да е изтъркана. Нашите не можеха. Янтар срещна погледа му и каза, че да, това е вярно. Затова той настоя тя да ни каже защо правеше тези неща, преди да ѝ се довери. Беше толкова странно. Тя седна на петите си, много спокойна и тиха за момент. После се засмя на глас и каза: „Аз съм пророчица. Бях изпратена, за да спася света.“

Рейч се усмихна на себе си. Настъпи тишина, докато Роника я наблюдаваше смаяно. След малко Рейч наклони глава и разсъди:

— Това накара много от нас да се засмеят. Бяхме се събрали край един от фонтаните за миене, търкащи пране, което не беше наше. Ти ме беше изпратила в града, за да купя нещо, и аз се бях спряла там, за да си поговоря. Беше ясен, слънчев ден и с думите си Янтар ни накара да си помислим, че действително можем отново да поемем живота си в свои ръце. Всички мислеха, че приказките ѝ за спасяването на света са само шега. Но начинът, по който се смееше… Винаги смятах, че се смее, защото знаеше, че е безопасно да ни каже истината, тъй като никой от нас не би ѝ повярвал.

Роника отиде пеша на събранието. Не бе и очаквала съветничка Серила да ѝ осигури превоз. Напусна къщата на Давад рано не само заради вървенето, а и за да е една от първите пристигнали. Надяваше се да говори с определени Търговци, докато те пристигаха, и да изслуша как трябва да постъпи Съвета според тях. Разходката не беше лесна, нито безопасна. Рейч бе искала да я придружи, но Роника настоя да остане. Нямаше смисъл и двете да се излагат на риск. Бившата робиня нямаше да бъде приета на заседанието на бингтаунския Съвет на Търговците, а Роника нямаше да я помоли да я чака отвън сред спускащия се мрак. Тя самата се надяваше да измоли някого да я закара след края на срещата. Хладните есенни ветрове дърпаха дрехите ѝ и докато вървеше, заобикалящата обстановка късаше сърцето ѝ.

Пътят ѝ не я водеше към града, тъй като Търговската зала бе построена на нисък хълм, гледащ над Бингтаун. Мина покрай имотите на много от Търговците. Отворените порти и широките пътища за каретите към именията сега бяха блокирани и често мъже с оръжия пазеха вече затворените порти. Ничий дом не беше застрахован от скитнически банди на крадци и мародери. Стражите я наблюдаваха недружелюбно, докато минаваше покрай тях. Никой не я поздрави и дори не кимна към нея.

Пристигна първа на заседанието. Самата Търговска зала беше пострадала също толкова лошо като града. Тази стара сграда не беше просто постройка, където се срещаха Търговците. Беше сърцето на тяхното единство, символ на това, което бяха. Каменните ѝ стени не можеха да изгорят, но някой беше запалил покрива. Роника постоя известно време загледана в него с тревога. Сетне се стегна за онова, което можеше да открие вътре, и се заизкачва по стълбите. Вратите бяха счупени и зееха отворени. Тя надникна внимателно през тях. Само един ъгъл от покрива беше изгорял, но миризмата на дим се смесваше с влагата и смрадта изпълваше цялата зала. Слабата светлина на късния следобед навлизаше през нарушената повърхност на покрива, за да озари празното помещение. Роника мина през счупената врата и продължи предпазливо. Вътре беше студено. Разпадналите се декорации от летния бал все още висяха по стените и се поклащаха на проникващия вятър. Гирляндите бяха сведени до голи клони по арките на вратите и гниещи по пода листа. Маси, столове и вдигнатият подиум все още стояха. На някои маси дори имаше разпилени чинии, макар че повечето бяха задигнати. Увехнали букети гниеха до счупени вази. Роника се огледа наоколо с нарастваща тревога. Къде бяха назначените да подготвят залата за събранията? Какво се бе случило с Търговците, които трябваше да я поддържат? Всички ли бяха изоставили отговорностите си, с изключение единствено на грижата за собственото си благополучие?

За известно време тя просто чакаше в хладната, притъмняла зала. После хаоса и безредието започнаха да въздействат на спокойствието ѝ. На младини тя и Ефрън бяха изкарали един период като поддържащи залата. Почти всяка млада Търговска двойка го правеше. Със странен бодеж в сърцето си спомни, че Давад и Дорил бяха служили заедно с тях. Идваха рано за заседанията на Съвета, за да напълнят лампите и да накладат огъня, и оставаха след края му, за да забършат дървените пейки с намаслени парцали и да измият пода. Лека, приятна работа, извършвана в компанията на друга млада двойка Търговци. Припомнянето на тези дни беше като намирането на пробен камък за сърцето ѝ.

Откри метлите, свещите и масло за лампите там, където винаги бяха стояли. Фактът, че килерът не беше разграбен, я поразведри. Това означаваше, че другите неща бяха отмъкнати от роби или Нови Търговци, тъй като всяка фамилия на Търговците знаеше къде да търси. Не можеше да възстанови цялата зала, но можеше да започне да я оправя.

Първо ѝ трябваше светлина. Покатери се на един стол, за да напълни и запали стенните фенери. Пламъците им мъждукаха на лекия вятър и осветяваха по-ясно листата и пръстта, които бяха паднали вътре заедно с парчетата овъглен покрив. Събра разпилените съдове във ваничка за миене и я остави настрани. Свали влажните знамена и обрулените гирлянди от стените и ги струпа в един ъгъл. Метлата, която избра, приличаше на жалко оръжие срещу отрупания под на залата, но тя усърдно я вкара в действие. Изведнъж реши, че да се съсредоточи върху физическа задача е приятно. Поне за този кратък период можеше да види резултатите от усилията и волята си. Хвана се, че си тананика старата песен за метлата, докато ритмично метеше боклуците от пода. Почти чуваше сладкия алтов глас на Дорил живо да припява повтарящия се рефрен.

Стърженето на метлата ѝ заглуши тътрещите се стъпки. Осъзна присъствието на други чак след като други две жени се присъединиха към нея също с метли. Тя стреснато прекъсна метенето си и се огледа. Група Търговци се бяха скупчили на входа. Някои гледаха Роника с празен поглед и отпуснати рамене, но други подминаваха тези, които само гледаха. Двама мъже влязоха, носещи наръч дърва за огън. Група младежи се обединиха в усилията си да съберат миризливите знамена и да ги изнесат извън залата. Внезапно, като куп отломки, поддаващи се на силата на водата, хората на входа се изсипаха в помещението. Някои започнаха да местят пейки и столове в правилната за събиранията на Съвета конфигурация. Бяха запалени повече лампи и залата се изпълни с тихото звучене на разговори. При първия силен смях бърборенето на гласовете спря за момент сякаш всички бяха стъписани от непривичния звук. Разговорите бяха подхванати наново и на Роника ѝ се стори, че хората се движеха по-жизнено от преди.

Тя огледа съседите и приятелите си. Събралите се тук бяха наследници на заселниците, които първоначално бяха дошли на Прокълнатите брегове само с дадената им земя и харта от сатрап Есклепий. Техните предци бяха били изгнаници, разбойници и по-млади синове. Нямащи почти никаква надежда да създадат или възстановят богатствата си в Джамаилия, те бяха дошли на зловещо наречените Прокълнати брегове, за да си опитат късмета. Първите им селища се бяха провалили, обречени от странностите, които се носеха по водите на Дъждовната река. Отдалечаваха се все повече и повече от мястото, което първоначално бе изглеждало като обещаващ плавателен канал, докато не се бяха заселили тук, на бреговете на бингтаунския залив.

Част от роднините им бяха останали, за да се изправят смело пред странностите на живота покрай Дъждовната река. Тя маркираше живеещите по бреговете ѝ, но никой истински Търговец не забрави, че всички те са роднини и всички са обвързани от оригиналната харта. За първи път от нощта на бунтовете насам Роника съзря това единство. Всяко лице, което срещнеше, беше белязано с повече изтощение, старост и грижа от последния път, в който го бе видяла. Някои носеха Търговските роби с фамилните си цветове, но носещите обикновени дрехи бяха също толкова много. Очевидно тя не беше единствената, изгубила притежанията си заради мародери. Сега, след като бяха тук, те привеждаха залата в приличен вид с добре позната упоритост, представляваща отличителния белег на Търговците още открай време. Независимо от всичко, тези хора бяха възтържествували и щяха да възтържествуват отново. Тя извлече надежда от това и в същото време смътно осъзна колко малко от тях отбелязваха присъствието ѝ.

Налице бяха промърморени поздрави и общи приказки между хора, захванали се с обща задача, но никой не се интересуваше от истински разговор с нея. Още по-обезсърчителното беше, че никой не питаше как са Малта или Кефрия. Не бе очаквала някой да ѝ изкаже съболезнования за смъртта на Давад, но сега осъзна, че цялата тема за събитията от онази нощ бе крайно неприятна за тях.

По едно време залата стана чиста като че някое ефикасно домакинство я беше подхванало. Членовете на Съвета започнаха да заемат местата си на високия подиум, докато семействата изпълваха столовете и пейките. Роника седна на третия ред. Запази хладнокръвието си, макар да я заболя, че местата до нея останаха свободни. Погледна над рамото си и се изплаши колко много места оставаха свободни. Къде бяха всички? Мъртви, избягали или твърде изплашени, за да излязат? Плъзна поглед по белоробите представители на Съвета и със смайване забеляза, че на подиума бе добавен допълнителен стол. И по-лошото — вместо да призове Търговците към тишина, Съветът изчакваше мястото да се запълни.

Дълбока тишина, а не мърморене накара главата на Роника да се обърне. Съветничка Серила беше пристигнала. Търговецът Друр я придружаваше, докато влизаше в Търговската зала, но ръката ѝ не бе положена на неговата и тя вървеше половин крачка пред него. Гълъбовосинята ѝ рокля беше богато обшита с перли. Отгоре носеше червено наметало, поръбено с бяла кожа, която забърсваше пода зад нея. Косата ѝ беше хваната високо с перлени фиби, а още перли обгръщаха шията ѝ и проблясваха топло на ушите ѝ. Така равнодушно изложеното богатство обиди Роника. Тази жена не знаеше ли, че някои от хората в помещението бяха изгубили почти всичко, което притежаваха? Защо парадираше с принадлежностите си по този начин?

Серила можеше да чуе сърцето си в ушите, докато внимателно пристъпваше нагоре по пътеката, водеща до издигнатия подиум в центъра на претърпялата поражения зала. Мястото миришеше ужасно — на дъжд и плесен. Освен това беше студено. Благодари се за наметалото, което беше избрала от гардероба на Кеки. Беше вирнала брадичка и със заучена усмивка влезе в залата. Тя представляваше истинското управление на Бингтаун. Щеше да крепи сатрапството на Джамаилия с повече достойнство и благородство, отколкото Косго някога бе показвал. Спокойствието ѝ щеше да ги окуражи, въпреки въздигнатия ѝ статус, за който им напомняше богатството на облеклото ѝ. Това беше нещо, което помнеше от стария сатрап. Винаги, когато отиваше на тежки преговори, се явяваше в най-величествените си роби и със спокойно държание. Пищността вдъхваше увереност.

С леко движение на ръката си тя спря Друр в края на стъпалата. Възкачи се сама на високия подиум и се приближи до заделения ѝ стол. Леко се подразни, че не беше повдигнат, но трябваше да свърши работа. Постоя права до стола си, докато мъжете на платформата не осъзнаха недоволството ѝ. Тя изчака всички да станат на крака, преди да заеме мястото си. След това им кимна, че и те може да седнат. Макар че събраните под нея хора бяха пренебрегнали влизането ѝ и не бяха станали, тя кимна и на тях, за да им покаже, че може да се отпуснат.

После се обърна меко към Търговеца Дуикър, председателя на бингтаунския Съвет.

— Можете да започнете.

Изтърпя кратка молитва, в която той помоли Са да им изпрати мъдрост, за да се справят в тези несигурни времена. Последва тишина. Серила ѝ позволи да се разгърне. Искаше да е сигурна, че разполага с пълното им внимание, преди да се обърне към тях. Ала за нейна изненада, Търговецът Дуикър прочисти гърло. Той огледа обърнатите към Съвета лица и бавно поклати глава.

— Не знам откъде да започна — каза им откровено. — Изправени сме пред толкова безредие и кавги. Толкова много потребности. Откакто съветничка Серила се съгласи на тази среща и ние я обявихме, бях затрупан от предложения за обсъждане на въпроси, които трябва да разрешим. Нашият град, нашият Бингтаун… — Гласът на мъжа се пречупи. Той прочисти гърло и възвърна увереността си. — Никога преди нашият град не е бил така жестоко нападан от сили вътре и извън него. Единственото ни решение трябва да бъде да сме единни, както винаги сме били, както предците ни преди нас са били. С тази идея Съветът се събра тайно и установи необходимостта от някои предварителни мерки, които би искал да въведе. Вярваме, че те са в най-добрия интерес на Бингтаун като цяло. Предлагаме ги за вашето одобрение.

Серила успя да не се намръщи. Не я бяха предупредили за нищо от това. Бяха формирали план за възстановяване без нея? С усилие сдържа езика си и зачака своя ред.

— Два пъти в историята ни сме налагали мораториум върху дългове, както и възбрана. Тъй като сме го правили и преди — заради Големия пожар, който остави толкова много семейства бездомни, и отново по време на Двегодишната суша, уместно е да влезе в сила и сега. Дълговете и сделките ще продължат да предизвикват интерес, но никой Търговец няма правото да конфискува имота на друг Търговец, нито да настоява за изплащането на какъвто и да било дълг, докато този Съвет не вдигне мораториума.

Серила наблюдаваше лицата им. В залата се носеше тих звук от разговори, но никой не скочи да възрази. Това я изненада. Беше смятала, че зад много от кражбите стоеше опортюнистична печалба. Дали Търговците не се дистанцираха от това сега?

— Второ, всяко Търговско семейство ще удвои дните си на служба към града. Всеки Търговец и всеки член на Търговска фамилия над петнадесетгодишна възраст ще изпълнява тези задължения самостоятелно. Множество ще бъдат изтощени преди задачите да бъдат завършени, но най-напред ще насочим усилията си към пристанището, кейовете и градските улици, за да може търговията да бъде възстановена.

Отново настъпи кратка, безмълвна пауза. Отново никой не възрази. Погледът на Серила бе привлечен от леко раздвижване на друг член на Съвета. Тя погледна към свитъка пред него, където той току-що бе отбелязал „прието от всички“. Значи тишината беше съгласие?

Тя се огледа невярващо. Нещо се случваше тук, в тази стая. Тези хора се събираха и с общи сили започваха всичко наново. Щеше да е трогателно, ако се изключеше фактът, че го правеха без нея. Докато очите ѝ се лутаха сред хората, тя отбеляза как някои стояха по-изправени. Съпрузи, както и родители и по-малките им деца, се държаха за ръце. Млади мъже и някои от жените си бяха наложили решителни изражения. Тогава погледът ѝ попадна на Роника Вестрит. Старицата седеше близо до началото на събора, с износената си рокля и шала на мъртва жена. Очите ѝ бяха ярки, фиксирали Серила с искрящ от задоволство поглед.

Търговецът Дуикър продължи. Призова млади мъже, ергени, да попълнят градската стража и отбеляза границите на района, който щяха да се опитат да контролират. Там продавачи щяха да бъдат насърчени да подновят търговията, така че обменът на необходими стоки да продължи. Серила започна да прозира схемата на плана им. Щяха да възстановят реда в част от града, да се опитат да я върнат към живот и се надяваха, че това обновяване ще се разгърне.

Той приключи със списъка си и тя зачака, предполагайки, че ще се обърне към нея. Вместо това обаче, мнозина от Търговците се изправиха и зачакаха мълчаливо, с надеждата да им бъде дадена думата.

Роника Вестрит беше една от тях.

Серила стресна всички, включително и себе си, с изправянето си. Моментално всички погледи се насочиха към нея. Всичко, което по-рано бе замислила да каже, се изпари от главата ѝ. Знаеше само, че трябваше някак да утвърди властта на сатрапа, а оттам и своята. Трябваше да попречи на Роника Вестрит да говори. Беше смятала, че е подсигурила мълчанието на жената, след като по-рано бе говорила с Род Каерн. Докато слушаше увереността, с която бингтаунският механизъм отново бе започнал да управлява, вярата ѝ в Род внезапно се изпари. Властта, която хората просто така си присвояваха, я удивляваше. Ако Роника успееше да си спечели публика, Род нямаше да е нищо повече от котка на пътя на карета.

Тя не изчака Търговецът Дуикър да ѝ даде думата. Беше постъпила глупаво като дори му бе позволила да започне тази среща. Трябваше да е поела контрол още от самото начало. Затова сега огледа хората, кимаше и се усмихваше, докато всички правостоящи не заеха бавно местата си. Прочисти гърло.

— Днес е славен ден за Джамаилия — обяви тя. — Бингтаун е наричан бляскаво бижу в короната на сатрапството и наистина е такова. В ситуация на злополучие хората на Бингтаун не изпадат в анархия и безредие. Вие се събирате сред руините и поддържате цивилизацията, от която произхождате. — Тя продължи да говори, като се опитваше да накара гласа си да звънти с патриотизъм. В даден момент се пресегна и взе свитъка, стоящ пред Търговеца Дуикър, и го задържа високо. Отправи похвала и каза, че самата Джамаилия е основана на точно такова чувство за граждански дълг. Остави погледа си да блуждае сред тълпата, докато се опитваше да си припише някои от тези мерки, но вътрешно се чудеше дали бе успяла да заблуди някого. Тя говореше ли, говореше. Наведе се напред към тях, срещна погледите им и вкара плама на убеждението в думите си. През цялото време сърцето ѝ трептеше. Те не се нуждаеха от сатрапа или сатрапството, за да се управляват. Не се нуждаеха от нея. И веднъж щом го осъзнаеха, беше обречена. Всичката власт, която си бе въобразявала, че е придобила, щеше да изчезне, оставяйки я една безпомощна жена в непозната земя, жертва на застигащата я участ. Не можеше да позволи това да се случи.

Гърлото ѝ започна да пресъхва, а гласът ѝ се разтрепери и тя трескаво затърси финални думи. Пое си дълбоко дъх и обяви:

— Тази вечер поставихте едно смело начало. Сега, след като тъмнината се затваря около града ни, трябва да си припомним, че черни облаци все още са надвиснали над нас. Върнете се към сигурността на домовете си. Укрийте се там и очаквайте вест от нас относно най-подходящото приложение на усилията ви. От името на сатрапа, вашия владетел, ви възхвалявам и ви благодаря за духа, който показахте. По пътя към дома тази вечер ви моля да мислите за него. Той щеше да е тук днес, ако не бяха насочените срещу него заплахи. Желая ви всичко добро.

Пое дъх и се обърна към Търговеца Дуикър:

— Може би е добре да закриете заседанието с една благодарствена молитва към Са.

Той стана със смръщени вежди. Тя му се усмихна окуражаващо и видя как той се предаде. Мъжът се обърна към събраните Търговци и пое дъх да започне.

— Обръщам се към уважаемия Съвет. Бих желала да се изкажа, преди да закрием заседанието. Моля въпросът с неправомерната смърт на Давад Рестарт да бъде разгледан.

Беше Роника Вестрит.

Търговецът Дуикър се задави. За момент Серила си помисли, че напълно е изгубила. Тогава Род Каерн стана плавно.

— Представям пред Съвета, че Роника Вестрит говори без право. Тя вече не е Търговката в семейството си, камо ли в това на Рестарт. Нека си седне. Освен ако въпросът не бъде повдигнат от правомерен Търговец, Съветът няма нужда да го обмисля.

Старата жена стоеше твърдоглаво, с две ярки петна на бузите си. Владееше гнева си и заговори ясно:

— Търговката на семейството ми няма възможност да говори от наше име. Покушението върху живота ни я принуди да се покрие заедно с децата си. Затова претендирам за правото да говоря.

Дуикър успя да си поеме въздух.

— Роника Вестрит, имаш ли писмено пълномощно от Кефрия Вестрит да говориш като Търговка за семейството ви?

Тишината продължи за шест удара на сърцето.

— Не, председателю Дуикър, нямам — призна Роника.

Дуикър се постара да сдържи облекчението си.

— Тогава, според законите ни, се боя, че не можем да те изслушаме тази вечер. Всяко семейство има определен само един Търговец, на който принадлежи и правото да говори, и правото да гласува. Ако се сдобиеш с такъв документ, съблюдаван както подобава, и се върнеш следващия път, когато се съберем, тогава вероятно ще можем да те изслушаме.

Роника бавно потъна обратно в стола си. Но облекчението на Серила не трая дълго. Други Търговци станаха и запитаха дали седми кей може да бъде поправен първи, тъй като предлагал най-добрия пристан за акостиране на дълбокогазещи кораби. Някои от другите бързо се съгласиха с това предложение и няколко мъже, непосредствено един след друг, се предложиха като доброволци за тази задача.

Последваха предложение след предложение. Някои се отнасяха за публични въпроси, други за лични. Един Търговец стана, за да предложи място в склада си на всеки, който щеше да му помогне да направи бързи поправки и да го охранява през нощта. Друг разполагаше със стада волове, но храната за тях привършваше. Искаше да замени техния труд за храна, за да ги запази живи. Той също получи няколко предложения. Нощта напредваше все повече и повече, но Търговците не показваха никакви намерения да се прибират. Пред очите на Серила Бингтаун се изграждаше наново. Пред очите на Серила надеждите ѝ за власт и влияние гаснеха.

Почти бе спряла да слуша процедурата, когато някакъв мрачен Търговец се изправи и попита:

— Защо сме държани в неведение относно причината за цялото това бедствие? Какво се случи със сатрапа? Знаем ли кой стои зад отправените към него заплахи? Свързахме ли се с Джамаилия, за да се обясним?

Друг надигна глас.

— Джамаилия наясно ли е с нашето тежко положение? Предлагали ли са да изпратят кораби и мъже да ни помогнат да прогоним калсидците?

Всички лица се извърнаха към нея. И по-лошото, с лек жест Търговецът Дуикър я насърчи да говори. Тя събра набързо мислите си, докато се изправяше.

— Това, което може да се каже със сигурност, е малко — започна тя. — Нямаме никаква реална възможност да изпратим бързо вести до Джамаилия, без да рискуваме съобщението да бъде засечено. Не сме сигурни и кого можем да смятаме за надежден и доверен човек. Засега, тайната за местоположението на сатрапа е най-добре да не бъде споделяна с никого. Дори с Джамаилия. — Тя им се усмихна топло, сигурна, че са я разбрали.

— Причината, поради която питам — продължи да разсъждава Търговецът, — е, че вчера получих птица от Трехог, с която ме предупреждават да очаквам забавяне на плащането за изпратените от мен стоки. При тях е имало земетресение, при това голямо. Не бяха сигурни какви са нанесените щети по времето, когато са изпращали птицата, но казват, че Кендри със сигурност ще се забави. — Мъжът повдигна слабото си рамо. — Сигурни ли сме, че сатрапът е оцелял след земетресението?

За момент езикът ѝ не можеше да настигне мислите. Род Каерн обаче се изправи грациозно, за да изиска думата.

— Търговецо Риктер, не мисля, че трябва да изказваме предположения по подобни въпроси или ще плъзнат слухове. Сигурен съм, че ако имаше някакъв проблем, щяхме да научим. Засега предлагам да изоставим всички въпроси за сатрапа. Несъмнено неговата безопасност е по-важна от нашето любопитство. — Той притежаваше умението да стои с едното рамо малко повдигнато над другото. Обърна се, докато говореше, и някак успя да въплъти едновременно чара и арогантността на котка с остри нокти. В думите му нямаше заплаха и все пак щеше да е някак предизвикателно да продължат да питат за сатрапа. От него като че ли се разгърна лека вълна на неудобство. Той зае мястото си, без да бърза, сякаш даваше време на всички да обмислят думите му. Никой повече не повдигна темата за сатрапа.

Още няколко Търговци се изправиха след това, за да повдигнат по-маловажни въпроси, с които изразяваха желание да поддържат уличните лампи и неща от сорта, но вече се носеше усещането, че заседанието е приключило. Серила бе притисната между разочарование и облекчение заради това, че се беше свършило, но тогава един мъж в тъмносиня роба се изправи в далечния ъгъл на залата.

— Търговски син Граг Тенира — обяви се сам, след като Търговец Дуикър се поколеба за името му. — А аз имам разрешение, писмено и пред свидетели, да говоря от името на семейството си. Говоря от името на Томи Тенира.

— Говори тогава — даде му думата Дуикър.

Търговският син се поколеба, а после пое дъх.

— Предлагам да назначим трима Търговци, които да разгледат случая със смъртта на Търговеца Рестарт, както и уреждането на имуществото му. Имам интерес по въпроса поради дължими парични средства на семейство Тенира.

Род Каерн отново се изправи на крака, този път твърде бързо.

— Всякакви дългове бяха временно отменени точно преди малко. Беше решено в самото начало на заседанието. Освен това как може начинът, по който някой е умрял, да влияе върху дължимия дълг?

Граг Тенира не изглеждаше изненадан от доводите му.

— Не мисля, че наследството е дълг. Ако имуществото бъде конфискувано, тогава трябва да забравим всяка надежда да си върнем дължимото. Но ако трябва да бъде наследено, имаме интерес да знаем, че е така и че е предадено на наследника, преди да бъде… изчерпано. — Той използва думата „изчерпано“, но въпреки това тонът му намекваше „ограбено“. Серила не можа да овладее руменината, изникнала по бузите ѝ. Изведнъж устата ѝ пресъхна и тя не успя да отговори. Това беше много по-лошо, отколкото да бъде пренебрегвана — той почти я беше обвинил в кражба.

Търговецът Дуикър като че ли не забеляза огорчението ѝ. Дори сякаш не осъзнаваше, че тя трябваше да отговори. Вместо това той се облегна назад в стола си и каза мрачно:

— Предложението група от трима да разгледат въпроса изглежда разумно, особено след като друг член на Търговско семейство вече изрази загриженост по темата. Моля доброволците, които нямат никаква връзка със случая, да станат.

И просто така беше решено. Серила дори не разпозна имената на избраните от Дуикър. Едната беше зле облечена млада жена, държаща гърчещо се в ръцете ѝ дете, друг беше стар мъж със сбръчкано лице, подпиращ се на бастун. Как можеше да наложи влиянието си върху такива хора? Заля я вълна на поражение и срам и тя се почувства сякаш се смали в стола си. Интензивността на изпитвания срам я удиви и донесе със себе си отчаяние. Всичко беше свързано по някакъв начин. Това беше властта, която мъжете някак можеха да придобият над нея. Погледът ѝ ненадейно премина покрай лицето на Роника Вестрит. Съчувствието, съдържащо се в очите на старата жена, я ужаси. Нима бе паднала толкова ниско, че дори враговете ѝ я съжаляваха, докато я разкъсваха на парчета? Изведнъж ушите ѝ започнаха да пищят и залата около нея притъмня.

Роника седеше тихо и кротко. Това, което нямаше да направят за нея, щяха да направят за Граг Тенира. Щяха да разследват смъртта на Давад. Това беше важното, каза си тя.

Внезапното пребледняване на съветничката я изтръгна от мислите ѝ. Щеше ли да припадне? Донякъде я съжаляваше. Тя не познаваше тази земя и бе хваната сред нейния смут от рязката гражданска промяна без никаква надежда да се измъкне. Още повече че изглеждаше пленена в ролята си на съветничка. Усети, че в някакъв момент у Серила бе имало нещо повече, но то някак бе изгубено. И все пак беше трудно да съжаляваш някого, който бе така обсебен от придобиването и утвърждаването на собствената си власт на всяка цена.

Докато я наблюдаваше как стои неподвижна и кротка през останалата част от заседанието, Роника почти не забеляза края му. Търговецът Дуикър отправи последна молитва към Са, едновременно молейки за сила и благодарейки на божеството за оцеляването им. Гласовете, които бяха като ехо на неговия, несъмнено бяха по-силни от онези, отвърнали на първата му молитва. Това беше добър знак. Всичко, което се бе случило тук тази вечер, беше добро — за Бингтаун.

Съветничка Серила напусна, но не с Търговеца Друр, а с Род Каерн. Високият, красив Търговски син гледаше намръщено, докато я придружаваше извън залата. Няколко глави освен тази на Роника се бяха извърнали, за да проследят излизането им. Изглеждаха почти като двойка на ръба на съпружески спор. Роника не се зарадва на безпокойството, изписано по лицето на съветничката. Насилваше ли я по някакъв начин Каерн?

Роника не притежаваше нахалството да се забърза след тях и да помоли да я закарат до къщата, макар че щеше да е изключително доволна да чуе думите, които щяха да си разменят в каретата. Вместо това тя загърна шала на Дорил плътно около себе си и помисли с неприязън за дългата разходка до къщата на Давад. Отвън беше хладна есенна нощ. Пътят щеше да е труден и тъмен, а опасностите — по-големи от онези, грозели познатия ѝ Бингтаун. Е, нямаше какво да се прави. Колкото по-рано тръгнеше, толкова по-скоро щеше да стигне.

Отвън я прониза неприятен лек вятър. Другите семейства се качваха в каретите и фургоните си или се прибираха пеша на групи, носещи лампи и въоръжени с бастуни. Не се беше сетила да вземе нито едно от тях. Започна да се мъмри заради недосетливостта си и заслиза по стълбите. В края им, от сенките излезе силует и я докосна по ръката. Тя възкликна стреснато.

— Моля за извинение — веднага проговори Граг Тенира. — Нямах намерение да те плаша. Просто исках да се уверя, че ще се прибереш у дома невредима.

Роника се засмя с треперещ глас.

— Благодаря ти за загрижеността, Граг. Вече дори нямам дом, в който да се прибера. Нито начин да стигна до него, освен собствените си два крака. Отседнала съм в къщата на Давад, откакто моята беше опорочена. Откакто съм там, се опитвах да проследя сделките му с Новите Търговци. Сигурна съм, че ако съветничката ми обърнеше внимание, щеше да види, че Давад не е предател. Нито пък аз.

Думите се изляха от нея. Тя със закъснение овладя езика си. Въпреки това Граг слушаше със сериозно изражение и кимаше на думите ѝ. След като замлъкна, той предложи:

— Ако съветничката не вземе предвид намереното от теб, аз и няколко други ще сме заинтересовани от откритието. Макар да се съмнявах в предаността на Давад Рестарт, никога не съм подлагал на съмнение верността на семейство Вестрит към Бингтаун, макар да се бяхте впуснали в търговията с роби.

Роника трябваше да наведе глава и да прехапе езика си при тези думи, тъй като бяха истина. Може и да не беше нейно дело, но семейният ѝ кораб бе отплавал като поробител. И беше изгубен заради това. Пое си дъх.

— Ще се радвам да покажа на теб и всеки друг, който проявява интерес. Чух, че Мингсли от Новите Търговци отправя предложения за примирие. Имайки предвид продължителните му връзки с Давад, се чудя дали не се е опитвал да привлече Стари Търговци към начина си на мислене.

— С удоволствие ще видя документите. Но тази вечер ще съм по-доволен да знам, че си се прибрала на сигурно, където и да си отседнала. Нямам карета, но конят ми може да носи двама, ако нямаш нищо против да яздиш отзад.

— Ще ти бъда благодарна. Но защо?

— Защо? — Граг изглеждаше стъписан от въпроса.

— Защо? — Роника събра цялата смелост, на която бе способна една стара жена, незаинтересована вече от тънкостите на учтивостта. — Защо рискуваш заради мен? Дъщеря ми Алтея отхвърли ухажването ти. Репутацията ми в Бингтаун в момента е незавидна. Защо рискуваш своята с връзката с мен? Защо настоя въпросът относно смъртта на Давад да бъде разследван? Какви са мотивите ти, Граг Тенира?

Той сведе глава за момент. После повдигна лице, близката факла проблесна в тъмните му очи и очерта профила му. Усмихна се печално и Роника се запита как Алтея можеше да бъде така безразлична към този млад мъж.

— Задаваш ми прям въпрос и аз ще ти отвърна с истината. Аз самият чувствам известна отговорност за смъртта на Давад и вашата беда от онази нощ. Не заради стореното от мен, а заради това, което не успях да направя. А що се отнася до Алтея… — Ненадейно се ухили. — Може би не се отказвам толкова лесно. И може би пътят към сърцето ѝ е чрез учтивост към майка ѝ. — Внезапно се засмя. — Са ми е свидетел, че опитах всичко друго. Вероятно добра дума от теб ще обърне нещата в моя полза. Хайде. Конят ми е натам.

Глава седма Драконов кораб

В един момент беше свит сред неяснота, почиващ в прилична на утроба празнота. Уинтроу не усещаше нищо друго, освен физическото си тяло. Работеше по него както някога с цветното стъкло. Разликата беше, че сегашното бе повече възстановяване, отколкото създаване. Откриваше в работата си тиха наслада, носеща със себе си смътно ехо от спомени как реди блокчета като много малък. Задачите, пред които бе изправен, бяха прости и ясни, работата — повтаряща се; той само насочваше тялото си да направи това, което то в крайна сметка щеше да направи и само, но по-бързо. Средоточието на съзнанието му, отзоваващо се с готовност, забързваше усилията на тялото му. Останалата част от живота му беше застинала в абсолютна неподвижност. Не се интересуваше от нищо друго, освен да поправи животното, което обитаваше. Беше като да си в малка уютна стая, докато навън бушува буря.

Достатъчно, изръмжа драцената.

Уинтроу се сви още повече пред раздразнението ѝ.

— Не съм приключил — примоли се той.

Не. Останалото ще се погрижи само за себе си, ако подхранваш тялото си и от време на време го поощряваш. Отлагах твърде дълго заради теб. Сега си достатъчно силен за всички ни, за да се изправиш пред това, което сме. А ние ще се изправим пред него.

Сякаш беше сграбчен и захвърлен във въздуха. Заразмахва крайници и задраска във всички посоки като паникьосано коте в търсене на нещо, каквото и да е, за което да се хване. И намери Вивачия.

Уинтроу!

Възклицанието ѝ не беше гласен израз на радост, а по-скоро внезапен порив на връзка — беше го открила. Отново бяха събрани и за пореден път станаха цели. Тя можеше да го усети; можеше да почувства емоциите му да вдиша миризмите с неговия нос, да вкуси с устата му и да усеща чрез неговата кожа. Позна болката му, изпълнила я с мъка. Узна мислите му и…

Когато някой пада в съня си, винаги се събужда преди удара. Не и този път. Събуждането на Уинтроу беше ударът. Любовта и всеотдайността на Вивачия към него се сблъскаха с мъчителното знание за това, което беше. Мислите му бяха огледало, изправено пред безжизненото ѝ лице. Веднъж взряла се в него, тя не можеше да откъсне поглед. Той беше пленен в това съзерцание заедно с нея и се почувства притеглян все по-надълбоко и по-надълбоко в отчаянието ѝ. Потопи се в бездната с нея.

Тя не беше Вивачия, не и наистина. Никога не бе била друго, освен откраднатия живот на един дракон. Нейният псевдоживот бе прикрепен към останките от драконовата смърт. Нямаше право да съществува. Работниците от Дъждовните земи бяха разцепили пашкула на превъплътяващия се дракон на две. Зародишът му бе изхвърлен, оставен да погине, гърчейки се на студения каменен под, докато нишките спомени и познание, които го бяха обгръщали, бяха изтеглени и нарязани на дъски, за да бъдат построени живи кораби.

Животът се бори да продължи каквото и да става. Вихрушка запраща дърво на горския под; от дънера му се възправят фиданки. Крехко семенце сред камъчета и пясък все пак ще поеме капка влага и ще изстреля нагоре упорит зелен филиз. Потънали в солена вода, бомбардирани от спомените и чувствата на хората, на които принадлежеше, нишките памет в дъските ѝ бяха търсили начин, по който да се подредят. Бяха приели даденото ѝ име; бяха се стремили да открият смисъла на това, което преживяваха сега. Накрая Вивачия се бе пробудила. Но гордият кораб и великолепната му фигура не бяха наистина част от рода Вестрит. Не. Нейният живот бе откраднат. Тя беше полусъздание, дори по-малко от това, същество заместител, грубо съшито от човешки воли и погребани драконови спомени, безполово, безсмъртно и в крайна сметка — безполезно. Роб. Бяха използвали откраднатите спомени на някой дракон, за да си създадат голям дървен роб.

Викът, откъснал се от Вивачия, запрати Уинтроу в пълно съзнание. Той се извъртя и падна на пода, приземявайки се тежко на колене до койката си. Ета се събуди стреснато на мястото си в малката стая, откъдето го наблюдаваше.

— Уинтроу! — извика тя с ужас, докато той се изправяше на крака. — Чакай! Недей, не си добре. Легни, върни се!

Думите ѝ го последваха, докато залиташе през вратата и се отправяше към бака. Чу шумове от каютата на капитана — Кенит крещеше да му донесат патерицата, а също и едно по-тихо „По дяволите, Ета, къде си, когато ми трябваш?“, но Уинтроу и за това не се спря. Куцукаше гол, само по чаршаф, а нощният въздух пареше заздравяващата му плът. Стъписани, моряците от нощната вахта си заподвикваха. Един сграбчи фенер и го последва. Уинтроу не му обърна внимание. Взе стъпалата до бака по две, което разкъса зарасналата му кожа, и се хвърли напред, провесил се наполовина през парапета.

— Вивачия! — извика. — Моля те. Ти не си виновна, нищо от това не е по твоя вина. Вивачия!

Фигурата се разкъсваше. Големите ѝ дървени пръсти се бяха оплели в черните, буйни къдрици и се опитваха да ги изтръгнат от главата ѝ. Ноктите драскаха бузите ѝ и се впиваха в очите ѝ.

— Не аз! — извика тя към нощното небе. — Никога аз! О, Велики Са, каква скверна подигравка съм аз, какво изчадие в очите ти! Пусни ме тогава! Нека умра!

Последвалият Уинтроу бе Ганкис.

— Какво те тревожи, момче? Какво наранява кораба? — настоятелно запита старият пират, но Уинтроу имаше очи само за фигурата. Жълтата светлина на фенера разкриваше нещо ужасяващо. Нишките плът се затваряха толкова бързо, колкото ноктите на Вивачия прорязваха бразди в идеалните ѝ бузи. Косата, която отскубваше от скалпа си, се вливаше в ръцете ѝ, погълната, и гривата ѝ си оставаше все така гъста и лъскава като преди. Уинтроу се взираше с ужас в този цикъл на разрушение и прераждане.

— Вивачия! — извика отново и хвърли съществото си към нейното в опит да я утеши, да я успокои.

Там чакаше драцената. Тя го отблъсна така лесно, както и обвиваше и задържаше Вивачия в обятията си. Нейният дух се противеше на желанието на кораба да умре. Не. Не и след всички години на потисничество, всички епохи тишина и неподвижност. Няма да умра. Ако това е единственият живот, който можем да имаме, така да бъде. Стой мирно, малка робиньо. Сподели този живот с мен или друг няма да видиш!

Уинтроу беше онемял. На място, което можеше да достигне единствено със съзнанието си, се разгръщаше страшен конфликт. Драцената се бореше за живот, докато корабът се опитваше да отрече и на двете им правото на такъв. Уинтроу почувства собственото си дребно същество като парцал, сграбчен от два териера. Дърпаха го помежду си, разкъсван в хватката им, докато всяка се опитваше да претендира за верността му и да понесе съзнанието му с нейното. Вивачия го обгърна с любовта и отчаянието си. Познаваше го толкова добре, той също я познаваше така добре… как можеше сърцето му да се противи на нейното? Тя го повлече със себе си. Олюляваха се на ръба на волен скок към смъртта. Забвението ги подканваше примамливо. Тя го убеждаваше, че това е единственото решение. Какво друго можеше да има за тях? Това безкрайно чувство за неправда, това ужасно бреме на откраднат живот, това ли щеше да избере?

— Уинтроу! — Кенит издиша името, докато се тътреше нагоре по стълбата към бака. Уинтроу се обърна вяло да наблюдава приближаването му. Нощната риза на пирата, наполовина затъкната в панталоните, се вееше около него на нощния бриз. Единият му крак беше бос. Малка част от съзнанието на Уинтроу отбеляза, че никога преди не бе виждал Кенит в такова раздърпано състояние. Във винаги спокойния и язвителен поглед на капитана личеше паника. Той ни усеща, помисли си Уинтроу. Започва да се свързва с нас; усеща част от случващото се и то го плаши.

Ета подаде патерицата на капитана. Той я сграбчи и прекоси палубата с бързи крачки, за да се озове до Уинтроу. Внезапното стисване на рамото му бе хватката на живота, възпираща го от смъртта.

— Какво правиш, момче? — ядосано настоя Кенит. После се загледа с ужас покрай Уинтроу и гласът му се промени. — Господарю на рибите, какво си направил на кораба ми!

Уинтроу се обърна към фигурата. Вивачия се бе извърнала, за да насочи на свой ред погледа си към събиращата се на бака тълпа от обезпокоени моряци. Един мъж изпищя шумно, тъй като очите ѝ изведнъж грейнаха в зелено. Цветът им се завихри във водовъртеж, а в центъра се простираше чернота, по-тъмна от всяка нощ. Човечността напусна лицето ѝ. Черните ѝ коси, развяващи се на нощния вятър, приличаха повече на гнездо гърчещи се змии. Зъбите, които оголи към тях в пародия на усмивка, бяха твърде бели.

— Ако аз не мога да спечеля — устните дадоха глас на драконовите мисли, — тогава никой няма да го стори.

Тя бавно се извърна от тях. Ръцете ѝ се разпериха широко сякаш за да прегърне нощното море. Сетне ги отпусна бавно, за да хване корпуса на кораба зад нея.

Уинтроу! Уинтроу, помогни ми! Вивачия се молеше единствено наум; устата и гласът на фигурата вече не бяха под неин контрол. Умри с мен, примоли му се тя. И той за малко да го направи. За малко да я последва в бездната. Но в последния момент не можа.

— Искам да живея! — чу се да крещи към нощта. — Моля те, моля те, позволи ни да живеем! — За момент си помисли, че е успял да разколебае решимостта ѝ да умре.

Необичайна тишина последва думите му. Дори нощният вятър като че ли сдържаше дъха си. Уинтроу осъзна, че някъде моряк ломотеше детска молитва, но ушите му уловиха друг, по-тих звук. Беше пробягващ, крехък звук, като при пропукващ се по повърхността на езеро лед, когато се осмелиш да пристъпиш твърде навътре.

— Няма я. — Ета си пое дъх. — Вивачия я няма.

Така беше. Дори под слабата светлина на фенера промяната беше очевидна. Всякакъв цвят и подобие на живот се бяха оттекли от фигурата. Дървото на гърба и косата ѝ беше сиво като надгробен камък. Никакъв жизнен дъх не я размърдваше. Издяланите ѝ къдрици бяха застинали и неподвластни на докосването на вятъра. Кожата ѝ изглеждаше закоравяла като остаряваща ограда. Уинтроу я затърси със съзнанието си. Улови избледняваща следа от отчаянието ѝ, като чезнеща миризма във въздуха. После дори това изчезна, сякаш някаква непроницаема врата се бе затворила между тях.

— Драцената? — промълви на себе си, но ако тя все още се намираше вътре в него, се беше скрила твърде добре за досега на слабите му сетива.

Уинтроу пое дълбоко дъх и го изпусна. Беше отново сам в съзнанието си. Колко време бе минало, откакто мислите му бяха били единственото нещо в главата му? След миг усети и тялото си. Хладният въздух щипеше заздравяващите му изгаряния. Коленете му омекнаха и щеше да се свлече на земята, ако Ета не го беше обгърнала с ръка. Той се облегна на нея. Новата му кожа крещеше под допира ѝ, но беше твърде слаб дори да трепне.

Ета се загледа покрай него. Погледът ѝ жалееше за Кенит. Очите на Уинтроу последваха нейните — никога не бе виждал някого така опечален. Пиратът силно се надвеси над парапета, за да се вгледа в профила на Вивачия, а чертите му бяха застинали в измъчено изражение. Линии, които Уинтроу не бе забелязвал преди, бяха като изваяни върху лицето му. Лъскавата му черна коса и мустаци изглеждаха стряскащо върху бледната му кожа. Смъртта на Вивачия бе принизила Кенит така, както загубата на крака му не бе могла. Мъжът се бе състарил пред очите на Уинтроу.

Кенит извърна глава, за да срещне погледа му.

— Мъртва ли е? — вдървено попита той. — Може ли жив кораб да умре? — Очите му молеха да не е така.

— Не зная — неохотно призна Уинтроу. — Не мога да я усетя. Изобщо. — Празнотата в него беше твърде ужасяваща, за да я изучава. Беше по-лошо от паднал зъб, по-осакатяващо от липсващия му пръст. Да бъде без нея пораждаше ужасен, зеещ недостатък в него. Нима наистина някога си бе пожелавал това? Бил е луд.

Кенит внезапно се извъртя назад към фигурата.

— Вивачия? — обърна се към нея въпросително. А след това: — Вивачия! — изрева той; гневният, останал нечут повик на отритнат любовник. — Не можеш да ме изоставиш сега! Не може да те няма!

Дори лекият нощен ветрец бавно застина. Тишината на корабната палуба бе пълна. Екипажът изглеждаше стъписан от скръбта на капитана по живия кораб. Ета беше тази, която наруши тишината.

— Ела — каза на Кенит. — Тук няма какво да се направи. Двамата с Уинтроу трябва да слезете долу и да поговорите за това. Той се нуждае от храна и питие, а и все още трябва да е на легло. Заедно, двамата можете да разрешите загадката какво да се направи оттук насетне.

Уинтроу ясно разбираше какво се опитва да направи. Поведението на капитана предизвикваше вълнение сред екипажа. Най-добре беше да е извън полезрението им, докато се възстановеше.

— Моля те — изграчи Уинтроу, добавяйки молбата си към тази на Ета. Трябваше да се махне от тази ужасна, застинала фигура. Да гледа сивата глава беше по-лошо, отколкото да се взира в разлагащ се труп.

Кенит ги погледна сякаш бяха непознати. Докато се вземаше в ръце, в очите му се появи внезапна отегчителност.

— Добре тогава. Заведи го долу и се погрижи за него. — Гласът му бе лишен от всякакво чувство. Очите му пробягаха по екипажа. — Връщайте се на постовете си — изропта към тях. За момент те не реагираха. Няколко лица показваха съчувствие към техния капитан, но повечето гледаха объркано сякаш не го познаваха. Тогава той отсече грубо:

— Веднага! — Не повиши глас, но заповедта в изреченото накара мъжете да се подчинят припряно. Само след миг бакът беше празен, с изключение на Уинтроу, Ета и Кенит.

Ета изчакваше Кенит. Капитанът се раздвижи неловко, намествайки патерицата, докато накрая не я постави под мишница. С подскоци се отдели от перваза и започна да залита по пътя към стълбата.

— Иди му помогни — прошепна Уинтроу. — Аз ще се оправя.

Ета само кимна в съгласие. Остави го, за да отиде при Кенит. Еднокракият мъж прие помощта ѝ без възражения. Това бе също толкова нетипично за него, колкото и по-ранната му проява на емоция. Докато наблюдаваше нежността, с която жената му помагаше да слезе по късата стълба, Уинтроу почувства самотата си още по-остро.

— Вивачия? — запита тихо нощта. Вятърът премина с въздишка покрай него, напомняйки му за изгорената кожа и собствената му голота. Ала Вивачия бе отделена от него също толкова болезнено, колкото бе и собствената му кожа, оставила усещането за друг вид болка. Голотата на тялото му бе малко неудобство в сравнение със самотата му в нощта. В един замаян миг той осъзна колко необятни бяха морето и светът около него. Той не беше нищо повече от дребна мушица живот на тази дървена палуба, поклащаща се сред водата. Преди винаги бе усещал големината и силата на Вивачия около себе си, закриляйки го от света в открито море. Откакто бе напуснал дома си като дете, не се бе чувствал толкова дребен и незначителен.

— Са — прошепна, знаейки, че би трябвало да може да се обърне към бога си за утеха. Са винаги беше бил до него, много преди да се качи на кораба и да се свърже с нея. Някога беше сигурен, че е предопределен да стане жрец. Сега, докато се опитваше с дума да достигне божественото благоговение, осъзна, че името на устните му бе всъщност молитва Вивачия да му бъде върната. Почувства срам. Нима корабът бе заменил бога му? Наистина ли вярваше, че не може да продължи без нея? Внезапно коленичи на потъмнелия под, но не за да се моли. Ръцете му преминаха пипнешком по дървото. Ето тук. Петната трябваше да са тук, където кръвта му се бе вляла в гредите ѝ и ги бе сляла във връзка, която не споделяше с никой друг. Но осакатената му ръка откри собствения си кървав отпечатък чрез поглед, не чрез допир. Не чувстваше нищо друго под дланта си, освен фината текстура на магическото дърво. Не чувстваше нищо.

— Уинтроу?

Ета се бе върнала за него. Стоеше на стълбата и го наблюдаваше от другия край на бака, превит, застанал на ръце и колене.

— Идвам — отвърна и със залитане се изправи на крака.

— Още вино? — попита Ета.

Момчето поклати безмълвно глава. Момче, защото именно на такова приличаше, увит в нови чаршафи и то от леглото на Кенит. Ета ги бе взела и му ги бе предложила, след като го беше въвела залитащ в каютата. Белещата се кожа все още не можеше да понесе допира на истински дрехи. Сега младежът стоеше неудобно на стол от другата страна на масата, където беше Кенит. За Ета беше очевидно, че не може да си намери подходяща поза, която да щади раните му. Беше изял част от храната, която бе поставила пред него, но почти нямаше промяна в състоянието му. Кожата, където отровата го бе попарила, лъщеше и стоеше на червени петна. Голите червени парчета кожа върху остриганата му глава ѝ напомняха за краставо куче. Най-лош от всичко обаче беше празният му поглед. Той отразяваше загубата и чувството на изоставеност в очите на Кенит.

Пиратът седеше срещу Уинтроу, черната му коса бе разрошена, ризата му — само наполовина закопчана. Кенит, винаги така внимателен относно външния си вид, сякаш беше забравил за него напълно. Тя едва се сдържаше да гледа мъжа, когото бе обичала. През годините, откакто го познаваше, той първо бе бил неин клиент, а после — мъжът, по когото бе копняла. Когато я беше отвел, си бе помислила, че нищо не би могло да ѝ донесе повече радост. Нощта, в която ѝ беше казал, че го е грижа за нея, бе преобърнала живота ѝ. Беше го наблюдавала как израства от капитан на един съд до командир на цяла флота пиратски кораби. И още повече — хората сега го приветстваха като крал на Пиратските острови. Беше си помислила, че го е изгубила в бурята, когато бе подчинил на волята си морето и морската змия, защото не беше достойна за мъж, чиято велика съдба бе предопределена от Са. Беше оплакала величието му, помисли си засрамено. Той се бе извисил и тя бе завиждала от страх, че заради това ще го изгуби.

Но това… това беше хиляди пъти по-зле.

Никаква битка, рана или буря не бе успяла да го извади извън контрол. До тази нощ никога не бе го виждала толкова несигурен или в недоумение. Дори сега седеше изправен на масата, пиеше брендито си чисто, с изпънати рамене и стабилна ръка. И въпреки това нещо го беше напуснало. Беше го видяла да си отива, да отлита надалеч заедно с живота на кораба. Сега той беше толкова дървен, колко бе станала и Вивачия. Боеше се да го докосне, за да не открие, че кожата му е станала твърда и неподдаваща се на допир като палубата.

Той прочисти гърло. Очите на Уинтроу се стрелнаха към него почти уплашено.

— Тъй. — Кратката дума беше остра като бръснач. — Мислиш, че е мъртва. Как? Какво я уби?

Беше ред на Уинтроу да прочисти гърло, с лек и треперлив звук.

— Аз бях. Имам предвид, че това, което разбрах, я уби. Или я запрати толкова дълбоко в самата нея, че тя не можа да намери обратния път към нас. — Той преглътна, вероятно борейки се да спре сълзите. — Може би просто осъзна, че винаги е била мъртва. Може би единствено вярата ми в противното я беше задържала жива.

Кенит рязко свали чашката си и тя издрънча шумно по масата.

— Говори смислено — изръмжа той на пророка си.

— Съжалявам, сър. Опитвам се. — Момчето повдигна трепереща ръка да разтърка очите си. — Дълго е и е объркващо. Спомените ми са се слели със сънищата ми. Мисля, че винаги съм подозирал голяма част от това. Щом влязох в контакт със змията, всичките ми подозрения се допълниха от нейните знания. И разбрах. — Уинтроу повдигна очи, за да срещне тези на Кенит и пребледня от сляпата ярост, изписана на лицето му. Започна да говори по-бързо: — Когато намерих затворената змия на Острова на Чуждите, помислих, че е просто пленено животно. Нищо повече. Беше нещастно и реших да го освободя, както бих постъпил с всяко създание. Никое творение на Са не бива да бъде държано в такъв жесток затвор. Докато работех, ми се стори, че змията е по-интелигентна от мечка или котка. Знаеше какво правех. Щом бях премахнал достатъчно прегради, така че да може да избяга, тя го направи. Докато минаваше покрай мен обаче, кожата ѝ се отърка в моята и ме изгори. Ала в този миг я познах. Сякаш между нас бе създаден мост, като връзката, която споделям с кораба. Познах мислите ѝ и тя моите.

Той си пое дълбоко дъх и се наведе напред през масата. В очите му личеше отчаянието да накара пирата да му повярва.

— Кенит, змиите са потомци на дракони. Някак са били пленени в морската си форма, неспособни да се завърнат в земите на промяната, за да станат истински дракони. Не можах да разбера всичко. Видях изображения — мисля, че бяха мислите ѝ, но е трудно да ги преведа в човешки понятия. Когато се върнах на борда на Вивачия, знаех, че живият кораб бе предназначен да бъде дракон. Не знам как точно. Има някакъв етап между змия и дракон, период, в който змията е обвита в нещо като твърда кожа. Мисля, че това е магическото дърво: обвивката на дракон, преди да стане дракон. Вместо това по някакъв начин Дъждовните Търговци са я превърнали в кораб. Убили са дракона и са нарязали обвивката на дъски, за да построят жив кораб.

Кенит се протегна за бутилката с бренди. Сграбчи гърлото сякаш щеше да я души.

— В думите ти няма никакъв смисъл! Това, което казваш, не може да е истина! — Той повдигна бутилката и за един плашещ момент Ета реши, че ще разбие главата на момчето. По погледа на Уинтроу разбра, че и той се боеше от същото. При все това младежът не трепна. Седеше тихо, в очакване на удара, като че щеше да приветства смъртта си. Вместо това Кенит наля бренди в чашата си. Малка част от течността прехвърли ръба и падна върху бялата покривка. Пиратът я игнорира. Повдигна чашата си и я изпразни на един дъх.

Гневът му е твърде силен, внезапно си помисли Ета. Тук има и нещо друго, нещо по-дълбоко и по-болезнено от загубата на Вивачия.

Уинтроу пое накъсано дъх.

— Мога да кажа само какво вярвам, сър. Ако не беше истина, не смятам, че Вивачия щеше да го приеме толкова навътре, че да умре. Част от нея винаги е знаела. В нея винаги е спял дракон. Досегът ни със змията го пробуди. Драконът беше бесен, след като откри в какво се е превърнал. Докато бях в безсъзнание, той настоя да му помогна да сподели живота на кораба. Аз… — Момчето се поколеба. Остави нещо недоизказано и продължи: — Драконът ме събуди днес. Събуди ме и ме принуди да вляза в пълен контакт с Вивачия. Бях се задържал далече от нея, защото не исках да осъзнае това, което разбрах аз — че никога не е била истински жива. Тя беше мъртвата черупка на забравен дракон, която моето семейство някак бе пригодило за целите си.

Кенит рязко си пое дъх през носа. Облегна се назад в стола си и повдигна повеляващо длан, възпирайки думите на момчето.

— И това е тайната на живите кораби? — присмя се той. — Не е възможно. Всеки, който някога е познавал жив кораб, ще отрече тези дрънканици. Дракон в нея! Кораб, направен от драконова кожа. Смахнал си се, момче. Болестта ти е изпържила мозъка.

Но Ета му вярваше. Присъствието на кораба ѝ бе опъвало нервите, откакто се бе качила на борда. Сега вече добиваше смисъл. Като струните на музикален инструмент, настроени точно, теорията беше в хармония с усещанията ѝ. Беше вярно. Във Вивачия винаги бе имало дракон.

И Кенит го знаеше. Ета го бе виждала да лъже; беше го чувала да лъже нея. Никога преди обаче не го беше виждала да лъже себе си. Не беше много добър в това. Пролича си в мига, в който ръката му затрепери, докато си наливаше поредната глътка бренди.

Върна чашата си на масата и ненадейно заяви:

— За това, което трябва да направя, ми е необходим жив кораб. Трябва да я съживя.

— Не мисля, че можеш — меко каза Уинтроу.

Кенит изсумтя.

— Колко бързо губиш вярата си в мен. Само преди дни вярваше, че съм избран от Са. Само преди седмици говореше в моя полза пред всички и казваше, че съм предопределен да стана техен крал, ако са достойни за мен. Ха! Такава дребна, крехка вяра, скършена при първото изпитание. Чуй ме, Уинтроу Вестрит. Обходил съм бреговете на Острова на Чуждите и техните предвещания потвърдиха съдбата ми. След една моя дума утихна буря. Заповядвал съм на морска змия, чиято воля се пречупи пред моята. Само преди ден те призовах от самата бездна на смъртта, неблагодарен нещастнико! А сега седиш там и ми се присмиваш. Казваш, че не мога да върна собствения си кораб към живот! Как смееш? Да не би да се опитваш да подкопаеш влиянието ми? Нима онзи, с когото съм се отнасял като със син, вдига ръка срещу мен?

Ета остана на мястото си, извън кръга светлина от фенера над масата, и наблюдаваше двамата мъже. Редица емоции преминаха през лицето на Уинтроу. Удиви я колко лесно можеше да ги разчете. Кога бе свалила гарда си дотолкова, че да опознае някого толкова добре? И по-лошото — изведнъж я заболя за него. И той като нея беше приклещен между любовта към мъжа, когото бяха следвали толкова дълго, и страха от могъщото същество, в което се превръщаше. Задържа дъха си, надявайки се, че Уинтроу ще намери правилните думи. Не го разгневявай, безмълвно се помоли тя. Разгневиш ли го, няма да те чуе.

Уинтроу пое дълбоко дъх. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Истината е, че ти се отнасяше с мен по-добре, отколкото собственият ми баща. Когато стъпи на борда на Вивачия, очаквах да срещна смъртта си от твоите ръце. Вместо това ти всеки ден ме предизвикваше да открия как бих искал да живея живота си и да го направя. Кенит, ти си повече от капитан за мен. Наистина вярвам, без съмнение, че ти си средство на Са, предназначено за изпълнението на волята му. Както сме и всички ние, разбира се, но мисля, че за теб е заделил съдба, по-значима от тази на повечето. Въпреки това, когато говориш за връщането на Вивачия към живот… не се съмнявам в теб, капитане мой. По-скоро се съмнявам, че тя въобще някога е била жива, поне не в смисъла, в който сме аз и ти. Вивачия беше фабрикация, създание, съставено от спомените на моите предци. Драцената някога е била истинска. Но ако Вивачия не е била истинска, а драцената е умряла при нейното сътворяване, кой е останал, та да го призовеш обратно към живот?

По лицето на Кенит, по-бързо от стрелването на змийски език, премина несигурност. Дали Уинтроу беше видял?

Младият мъж остана неподвижен. Въпросът му все още висеше във въздуха между тях. Ета с неверие наблюдаваше как ръката му се повдигна леко от масата. Много бавно, той започна да се протяга през масата като че щеше да докосне ръката на Кенит в проява на… какво? Съчувствие? О, Уинтроу, недей да правиш тази грешка!

Кенит не даде никакъв признак, че е забелязал реещата се ръка. Думите на Уинтроу, изглежда, изобщо не го бяха впечатлили. Той се взираше в момчето и Ета можа ясно да види как достигна до някакво решение. Бавно повдигна бутилката с бренди и наля в чашата си още една глътка. После се пресегна и взе празната чаша на Уинтроу. Изля щедро количество бренди в нея и я постави обратно пред него.

— Изпий това — безцеремонно нареди той. — Може би ще разпали поне малко кръвта ти. После ми говори, че не мога да го направя. Ти по-скоро ми кажи как ще ми помогнеш. — Повдигна собствената си чаша и я свали обратно. — Защото тя беше жива, Уинтроу. Всички знаем това. Така че, каквото и да беше онова, което я оживяваше, именно него ще призовем обратно.

Ръката на Уинтроу бавно се приближи до чашата. Повдигна я, после отново я постави на масата.

— А ако този живот вече не съществува, за да бъде призован обратно, сър? Ако нея просто я няма?

Кенит се засмя и Ета я побиха тръпки. Така се смееше мъж, подложен на изтезание, защото виковете вече не бяха достатъчни да изразят болката му.

— Ти се съмняваш в мен, Уинтроу. Така е, защото не знаеш каквото знам аз. Това не е първият жив кораб, който някога съм познавал. Те не умират толкова лесно. Обещавам ти. Сега изпий това бренди… да, добро момче. Ета! Къде си? От какво се безпокоиш, че си поставила почти празна бутилка на масата? Донеси друга, и по-бързо.

Момчето не можеше да пие. Кенит лесно го бе вкарал под масата, а грижите за него щяха да занимават курвата.

— Заведи го в стаята му — каза на Ета и търпеливо наблюдаваше как го вдига на крака. Той се запрепъва сляпо до нея, като опипваше пътя пред себе си надолу по коридора. Кенит гледаше как си отиват. Убеден, че сега разполагаше с малко време за себе си, решително постави патерицата под мишница и се изправи. С тромави, предпазливи стъпки извървя пътя до палубата. Може би и самият той бе леко пиян.

Нощта все още беше приятна. Звездите бяха далечни, омара от облаци забулваше блясъка им. Морето се бе надигнало леко, носещо се срещу тях, но здравият корпус на Вивачия прорязваше всяка вълна с ритмична грация. Вятърът бе постоянен и по-силен от преди. Докато минаваше покрай платната, в него дори се долавяше слабо виене. Кенит смръщено нададе ухо, но докато стоеше така заслушан, звукът отшумя.

Кенит бавно обиколи палубата. Първият помощник беше на руля; поздрави капитана си с кимване, но не продума. Това беше добре. Сред такелажа щеше да има човек, който да бди, но той оставаше невидим в тъмнината, която приглушените корабни фенери не успяваха да пробият. Кенит се придвижваше бавно, почукването на патерицата му беше контрапункт на меките му стъпки. Неговият кораб. Вивачия беше негова и той щеше да я съживи отново. И щом го направеше, тя щеше да знае, че той е нейният господар и щеше да му принадлежи по начин, по който никога не бе принадлежала на Уинтроу. Негов собствен жив кораб, какъвто винаги бе заслужавал. Точно така, той винаги бе заслужавал свой собствен жив кораб. Нищо нямаше да му я отнеме сега. Нищо.

Беше започнал да мрази късата стълба, водеща от главната палуба към издигнатия бак. Изкачи я, при това не твърде непохватно, след което поседя за момент, за да си поеме дъх, като се преструваше, че всъщност изучава нощта. Най-накрая придърпа патерицата, стъпи отново на крака и се приближи до парапета при носа. Загледа се над морето пред тях. Далечните острови бяха ниски черни хълмчета на хоризонта. Хвърли поглед към посивялата глава на фигурата, след което го насочи покрай нея, над морето.

— Добър вечер, мила морска лейди — поздрави я. — Вечерта е приятна и вятърът в гърбовете ни е благоприятен. Какво повече можем да желаем?

Вслуша се в нейната застиналост сякаш му беше отговорила.

— Да. Добре е. И аз като теб съм облекчен да видя Уинтроу отново на крака. Нахрани се прилично, пи малко вино и много бренди. Реших, че един дълбок сън ще му се отрази добре, за да оздравее. И разбира се, възложих на Ета да бди над него. Това ни дава минутка-две насаме, принцесо моя. Сега. Какво би ти доставило удоволствие тази вечер? Спомних си една прекрасна стара история от Южните острови. Би ли искала да я чуеш?

Отвърнаха му единствено вятърът и водата. Отчаяние и гняв се разбунтуваха в него, но той не им даде гласност. Вместо това се усмихна любезно.

— Чудесно. Това е стара история, от времето преди Джамаилия. Някои казват, че в действителност е от Прокълнатите острови, разказана на Южните острови, които в последствие си я присвоили. — Той прочисти гърло, притвори очите си наполовина и заговори, като заразказва с думите на майка си и с гласа на разказвач. Както тя бе разказвала толкова отдавна, преди Игрот да ѝ отреже езика, прерязвайки думите ѝ завинаги.

— Някога, в онова далечно време толкова отдавна, имало една млада жена с остър ум, но малко богатство. Родителите ѝ били възрастни и след като починели, малкото, което имали, щяло да стане нейно. Това може би ѝ било достатъчно, но поради старческото си слабоумие, те решили да уредят брак за дъщеря си. Избраният от тях мъж бил земеделец, с голямо богатство, но без капка духовитост в себе си. Дъщерята отведнъж разбрала, че никога нямало да намери щастието с него, нито пък можела да го търпи. Тъй че Едрила, това било името ѝ, напуснала родители, къща и…

— Ерлида беше името ѝ, дръвнико. — Вивачия се обърна бавно, за да го погледне. Движението запрати ледени тръпки нагоре по гръбнака на Кенит. Тя се изви като змия, тялото ѝ — необвързано от човешки ограничения. Косата ѝ, станала внезапно смолисточерна, просветна със сребристи отблясъци. В златните очи, срещнали неговите, попаднаха слабите лъчи на корабния фенер и отразиха светлината обратно към него. Тя му се усмихна и устните ѝ се разтеглиха твърде широко, а зъбите, които му показа, изглеждаха едновременно по-бели и по-малки от преди. Устните ѝ бяха твърде червени. Животът, който се движеше сега в нея, искреше със змийска лъскавина. Гласът ѝ беше гърлен и муден. — Ако ще ме отегчаваш с хилядагодишна история, поне я разказвай правилно.

Дъхът му секна в гърлото. Започна да отговаря, но после се спря. Не казвай нищо. Накрай я тя да говори. Нека първо се издаде пред него. Впитият в него взор на съществото беше като острие, опряно в гърлото му, но той отказа да покаже страх. Направи всичко по силите си да срещне погледа ѝ, без да поглежда встрани.

— Ерлида — настоя тя. — И не беше земевладелец, а крайречен грънчар, на когото бе дадена. Мъж, който по цял ден оформяше с ръце мокра глина. Правеше тежки, груби грънци, годни само за събиране на отпадна вода и за нощни гърнета. — Тя се извърна от него, за да се загледа напред, над черното море. — Така се казва в историята. А аз я знам добре. Познавах Ерлида.

Кенит позволи на тишината да се разгърне, докато не изтъня и не стана по-опъната и от нишките на паяжина.

— Как? — дрезгаво попита накрая. — Как е възможно да си познавала Ерлида?

Фигурата изсумтя презрително.

— Защото не сме толкова глупави като хората, които забравят всичко, случило им се преди индивидуалното им раждане. Паметта на майка ми и на нейната майка, както и тази на майката на майката на майка ми, всички те са мои. Бяха вплетени в нишки от пясък на паметта и слюнката на тези, които помогнаха да се затворя в пашкула си. Те бяха заделени за мен, мое наследство, което да си върна, щом се събудя като дракон. Спомените на стотици животи са мои. И въпреки това съм пленена в смъртта, нищо повече от мисли, изпълнени с копнеж.

— Не разбирам — сковано се осмели да каже Кенит, щом стана ясно, че тя е приключила да говори.

— Защото си глупав — озъби му се ожесточено.

Той се беше зарекъл, че никой никога повече нямаше да му говори така. Тогава бе изчистил кръвта им от ръцете си и досега бе спазвал обещанието си. Винаги. Дори сега. Кенит се надигна да се изправи.

— Глупав. Може да ме мислиш за глупав и да ме наричаш глупав. Поне съм истински. А ти не си. — И постави патерицата под мишница, готов да се отдалечи.

Тя отново се обърна към него, крайчецът на устата ѝ се повдигна в подигравателна усмивка.

— Ах, значи насекомото има все пак някакво жило. Остани тогава. Говори ми, пирате. Мислиш, че не съм истинска? Достатъчно истинска съм. Достатъчно, за да разтворя спойката си за морето във всеки един момент, в който реша. Може би искаш да помислиш над това.

Кенит плю през перилата.

— Самохвалство и надувки. Това трябва да ме впечатли или да ме изплаши? Вивачия беше по-смела и силна от теб, корабе, каквото и да си. Криеш се зад преимуществото на побойника: да унищожиш това, което можеш. Давай тогава, унищожи ни и да приключваме. Много добре знаеш, че не мога да те спра. Пожелавам ти приятно прекарване, когато станеш потънала отломка на дъното. — Той решително се извърна от нея. Сега трябваше да си тръгне, знаеше го. Просто да се обърне и да започне да върви, иначе тя въобще нямаше да го уважава. Почти бе стигнал края на бака и тогава целият кораб изведнъж се наклони. Див вик се разнесе от наблюдателницата сред такелажа, а от екипажа долу в хамаците се надигна хор от изненадано мърморене. Помощникът, стоящ на руля, изкрещя гневен въпрос. Патерицата на Кенит се хлъзна по гладката палуба и изхвърча изпод него. Той падна, разперил крайници, лактите му удариха тежко пода. Падането му изкара въздуха.

Докато лежеше така, борещ се да си поеме дъх, корабът се изравни. За миг всичко се върна както си беше, освен питащите гласове на екипажа, извисили се в пристъп на паника. Мекият, мелодичен смях, идващ откъм фигурата, го предизвикваше. По-слабо гласче проговори до ухото на Кенит. Дребният талисман от магическо дърво, привързан за китката му, внезапно проговори:

— Не си тръгвай, глупако. Никога не обръщай гръб на дракон. Ако го направиш, тя ще си помисли, че си толкова глупав, че заслужаваш унищожение.

Кенит въздъхна болезнено.

— И трябва да повярвам на теб? — изсумтя той. Успя да седне. — Ти самият си отчасти дракон, ако казаното от нея е вярно.

— Има дракони и дракони. А този със сигурност не би предпочел да прекара вечността, привързан за купчина кости. Върни се. Опълчи ѝ се. Предизвикай я.

— Млъкни — изсъска към безполезното нещо.

— Какво ми каза? — попита корабът с отровно сладък глас.

С усилие, той успя да се изправи. Постави патерицата си на място и се понесе по палубата към парапета.

— Казах „Млъкни!“ — повтори той за нея. Хвана перилото и се надвеси над него. Остави всяка частица от страха си да разцъфне в гняв. — По-добре бъди дърво, ако си неспособна да бъдеш Вивачия.

— Вивачия? Това безгръбначно, поробено нещо, това треперещо, примирено, пълзящо творение на човеците? По-скоро ще мълча навеки, отколкото да бъда нея.

Кенит сграбчи възможността.

— Значи ти не си нея? Нито частица от теб не се съдържаше в нея?

Фигурата наклони главата си назад. Ако беше змия, Кенит щеше да се закълне, че е готова да нападне. Той не отстъпи и на крачка. Нямаше да покаже страх. Освен това не мислеше, че може да го достигне. Устата ѝ се разтвори, но от нея не излязоха никакви думи. В очите ѝ блесна гняв.

— Ако не е теб, то тогава тя има също толкова право да бъде животът на този кораб, колкото и ти. А ако тя е теб… е, тогава се присмиваш и критикуваш себе си. Във всеки случай за мен няма никакво значение. Предложението ми пред този жив кораб остава. Малко ме интересува коя от двете ще го приеме.

Така. Беше използвал всичко, с което разполагаше. Щеше или да спечели, или да бъде съсипан. Между двете крайности нямаше нищо друго. Но пък и никога не бе имало.

Тя внезапно издиша — нещо средно между съскане и въздишка.

— Какво предложение? — изиска тя.

Кенит се усмихна с ъгълчето на устата си.

— Какво предложение? Имаш предвид, че не знаеш? Така, така. Мислех, че винаги си се спотайвала под кожата на Вивачия. Изглежда, че по-скоро си будна отскоро. — Наблюдаваше я внимателно, докато леко ѝ се подиграваше. Не трябваше да стига дотам, че да я разгневи, но и не искаше да изглежда твърде нетърпелив да преговаря с нея. Очите ѝ започнаха да се присвиват и той смени тактиката. — Пиратствай с мен. Бъди моята кралица на моретата. Ако наистина си дракон, покажи ми тази си същност. Нека плячкосваме, където пожелаем, и присвоим тези острови за свои.

Въпреки надменния ѝ поглед, той бе забелязал краткото разширяване на очите, издало интереса ѝ. Следващите ѝ думи го накараха да се усмихне:

— Какво печеля аз?

— Какво искаш?

Тя го наблюдаваше. Той застана изправен и посрещна необичайния ѝ поглед с леката си усмивка. Тя пробяга с поглед по него сякаш беше гола курва в салона на евтин бардак. Очите ѝ се задържаха малко повече върху липсващия му крак, но той не позволи на това да го изнерви. Изчака я.

— Искам каквото искам, когато го поискам. Щом дойде времето да си го взема, ще ти кажа какво е. — Тя захвърли думите си като предизвикателство.

— Леле. — Той задърпа мустаците си сякаш беше развеселен. В действителност думите ѝ предизвикаха тръпки, пробягали по гърба му като ледена вода. — Наистина ли очакваш да се съглася на подобни условия?

Беше неин ред да се засмее — гърлен кикот, който му напомняше за напевното ръмжене на ловуващ тигър. Никак не го успокои. Нито пък думите ѝ.

— Разбира се, че ще се съгласиш. Какво друго би могъл да сториш? Колкото и да не ти се иска да го признаеш, мога да унищожа и теб, и целия ти екипаж, когато пожелая. Трябва да си доволен, че засега намирам пиратстването с теб за забавно. Недей да искаш повече от това, което можеш да получиш.

Кенит отказа да бъде обезсърчен.

— Унищожи ме и ще унищожиш себе си. Или мислиш, че ще е по-забавно да потънеш на дъното и да стоиш там, в калта? Пиратствай с мен и екипажът ми ще ти даде криле от платна. С нас можеш да летиш през вълните. Можеш отново да ловуваш, драконе. Ако има нещо вярно в старите легенди, то това трябва да е повече от развлекателно за теб.

Тя отново се изкиска.

— Значи приемаш условията ми?

Кенит се изпъна.

— Значи, че ще помисля една нощ.

— Приемаш ги — каза тя на нощта.

Той не благоволи да отговори. Вместо това стисна патерицата и започна внимателно да се придвижва по палубата. При стълбата, макар и малко неумело, успя да се справи със стъпалата и да се смъкне на долната палуба. Кимна отсечено на двама моряци, докато ги подминаваше. Ако бяха дочули някаква част от разговора му с кораба, имаха благоразумието да не го показват.

Докато прекосяваше главната палуба, най-сетне си позволи да почувства триумфа си. Беше го направил. Беше призовал кораба обратно към живот и тя отново щеше да му служи. Избута настрани нейната част от уговорката. Можеше ли да съществува нещо, което тя да иска за себе си? Нямаше необходимост да се съвкупява, нито да яде или спи. Какво можеше да поиска от него, което той да не можеше да ѝ даде с лекота? Беше добра сделка.

— По-мъдра, отколкото си мислиш — каза собственият му, но по-тънък глас. — Съглашение за величие дори.

— Така ли? — промърмори Кенит. Не би рискувал да покаже въодушевлението си дори пред собствения си талисман. — Чудя се. Още повече щом ти одобряваш.

— Повярвай ми — предложи талисманът. — Някога давал ли съм ти грешни насоки?

— Да вярвам на теб значи да вярвам на един дракон — меко отвърна Кенит. Той се озърна наоколо, за да е сигурен, че никой не го гледа или подслушва. Вдигна китката пред лицето си — на лунната светлина не можа да различи нищо от чертите на талисмана, освен светещите му в червено очи. — Прав ли е Уинтроу? Наистина ли си остатък от мъртвороден дракон?

Настъпи миг тишина, по-красноречив от всякакви думи.

— И ако съм? — гладко попита талисманът. — Нима все още не нося твоето лице? Запитай се следното: ти ли прикриваш дракона, или драконът прикрива теб?

Сърцето на Кенит прескочи един удар. Някакъв трик на вятъра предизвика ниско стенание сред такелажа. Косата на Кенит настръхна.

— Не говориш смислено — измънка той към талисмана. Свали ръката си и здраво стисна патерицата. Докато се движеше из кораба към собствената си каюта и почивката, пренебрегна едноминутния хилеж на нещото, привързано за китката му.

Гласът ѝ беше хриплив. Беше пяла и преди, на себе си, във влудяващия плен на пещерата и водния басейн. Гласът ѝ — тогава писклив и дрезгав, бе разбивал съпротивата ѝ в каменните стени и железните прегради, които я ограничаваха.

Но това беше различно. Сега извисяваше гласа си в нощта и пееше древна песен за призоваване.

— Ела — казваше на всеки, който можеше да чуе. — Ела. Времето за събиране настъпи. Ела да споделиш спомени, ела да изминем разстоянието заедно, обратно към мястото на началата. Ела.

Беше проста песен, предназначена да бъде радостна. Предназначена за множество гласове. Изпята само от един, звучеше слабо и жалко. Премести се от Обилието нагоре в Недостига и я изпя под нощното небе, но там звучеше още по-слабо. Пое отново дъх и я изпя отново, по-силно и настоятелно. Не можеше да каже кого призовава; нямаше пресни следи от змийска миризма във водата — само влудяващото ухание на кораба, който следваше. Имаше нещо в този кораб, напомнящо за някакво сродство с нея. Не можеше да си представи как е възможно да е родственичка на кораб и все пак не можеше да отрече дразнещите токсини, носещи се от корпуса му. Пое си дъх да запее отново.

— Ела, присъедини се към родството си и заеми сила на по-слабите. Заедно, заедно изминаваме разстоянието, обратно към нашите начала и нашите завършеци. Съберете се, родени на брега създания на морето, за да се завърнем отново по бреговете. Донесете мечтите си за небе и крила; елате да споделим спомените от нашите животи. Нашето време настъпи, нашето време настъпи.

Последните тръбящи звуци на песента заглъхнаха, отнесени от вятъра. Помнещата изчака за отговор. Нищо. И все пак, докато потъваше безутешно обратно под вълните, ѝ се стори, че токсините, идващи уклончиво от кораба пред нея, станаха по-наситени и отчетливи.

Сама си се присмивам и се дразня, скастри се тя. Може би наистина беше луда. Може би отново бе свободна само за да стане свидетел на края на целия си вид. Обгърна я безутешност, опитала се да я повлече надолу. Вместо това тя отново зае позиция зад кораба, за да го последва накъдето я отведеше.

Глава осма Господари на Трите царства

Втората жертва на Тинтаглия беше мечка. Тя се съизмери с нея, хищник срещу хищник, обхватът на крилете ѝ срещу замаха на огромните, ноктести лапи. Тя бе спечелила, разбира се, и разкъса корема на мечката, за да пирува с черния дроб и сърцето ѝ. Борбата засити нещо в душата ѝ. Беше доказателство, че вече не е беззащитно, молещо се създание, хванато в капан, в ковчег от собственото си тяло. Беше изоставила човеците, постъпили глупаво, като бяха изрязали телата на братята и сестрите ѝ. Но не техните дела я бяха пленили. Бяха избили рода ѝ предимно поради невежество. В крайна сметка двама бяха склонни да пожертват всичко, за да я освободят. Не ѝ се налагаше да преценява дали дълговете за убийството се уравновесяваха от спасителните действия. Беше ги напуснала завинаги. Колкото и сладко да можеше да е отмъщението, то нямаше да спаси тези от вида ѝ, които все още оцеляваха. Дългът ѝ бе първо към тях.

Беше спала известно време, напреки на улова си. Медното слънце на есента я бе напекло през дългия следобед. Вече събудена, бе готова да продължи. Докато спеше, следващите ѝ действия се бяха избистрили в съзнанието ѝ. Ако някой от вида ѝ беше оцелял, щеше да е сред старите ловни територии. Щеше да потърси първо там.

Беше се надигнала от мечата леш, чието вонящо месо вече гъмжеше от стотици блещукащи в синьо мухи. Беше изпробвала крилете си, усещайки новата сила, придобита от улова. Щеше да е доста по-естествено, ако се бе появила в ранна пролет, да расте цяло лято и да достигне зрялост, преди да падне зимата. Знаеше, че трябва да убива и да се храни колкото се може по-често в тези смаляващи се жътвени дни, да подсили тялото си за идващата зима. Е, така и щеше да направи, тъй като оцеляването ѝ беше от първостепенна важност за нея. Но в същото време щеше да потърси и народа си. Изстреля се от слънчевия хълм, където мечката бе срещнала своя край, и се извиси в небето с равномерно размахване на криле.

Издигна се до висините, където вятърът беше по-силен, и се понесе по теченията, като кръжеше бавно над земите под себе си. Калните поречия и плитчини трябваше да носят вдлъбнати отпечатъци от въргаляли се дракони, но нямаше нищо. Тя се носеше над високите каменни рифове, идеални за припичане на слънце и чифтосване, но всички те бяха гладки, неопорочени от териториалните маркировки от нокти и изпражнения, които трябваше да оповестят предназначението им. Взорът ѝ, по-остър дори от този на ястреб, не видя нито един друг дракон да язди въздушните течения над реката. Далечните небеса бяха сини и празни от дракони чак до хоризонта. Обонянието ѝ, остро поне колкото зрението, не ѝ донасяше мускусната миризма на мъжки, нито дори стар мирис на териториална маркировка. В цялата тази обширна речна долина, тя беше сама. Господарите на Трите царства бяха от драконов вид; бяха владели Небето, Морето и Земята долу. Никой не бе могъл да се сравни с тяхното великолепие и интелигентност. Как беше възможно всички да са изчезнали? Това беше неразбираемо за нея. Все някои някъде трябваше да са оцелели. Щеше да ги намери.

Прелетя в широк, ленив кръг, докато изучаваше земята под нея за познати ориентири. Всичко бе изчезнало. В изминалите години реката се бе изместила в широкото си корито. Наводнения и земетресения бяха оформили земята безброй пъти, отново и отново; наследствените ѝ спомени и преди бяха отбелязвали голямо количество промени в топографията на областта. И все пак промените, които съзираше сега, като че ли бяха по-драстични от всичко, което народът ѝ бе виждал. Почувства, че цялата околност бе потънала, реката изглеждаше по-широка, по-плитка и по-спокойна. Там, където Змийската река бе препускала стремглаво към морето, сега Дъждовната река се виеше в лениви протежения от блата и мочурища.

Човешкият град Трехог бе построен до потъналите руини на стария Френгог на Древните. Древните бяха избрали това място за града, така че да са близо до терена за драконовите пашкули. Някога, в извивката на Змийската река бе имало широки плитчини, където като сребристочерен пясък на блещукащ плаж бе сиял паметният камък. В далечни есенни сезони змиите се изтърколваха от реката върху тамошните закътани плажове. С помощта на възрастните дракони те оформяха пашкулите си от дълги нишки слюнка, смесена с богатия паметен пясък. Всяка есен пашкулите бяха заливали плажа като огромни семенници, очакващи пролетта. И дракони, и Древни бяха бдели над втвърдените обвивки, които предпазваха трансформиращите се същества през цялата дълга зима. Летните лъчи и топлината все някога щяха да дойдат, да докоснат обвивките и да пробудят съществата в тях.

Изчезнали, всички бяха изчезнали. Плаж и Древни, и дракони пазители, всички бяха изчезнали. Но тя яростно си напомни, че Френгог не беше единственият плаж за пашкули. Беше имало и други, по-нагоре по Змийската река.

Надежда се сблъска с безпокойство, докато тя накланяше криле, за да последва водата нагоре по реката. Можеше и да не разпознава вече извивките на земята, но Древните бяха построили собствени градове в близост до пашкулните плажове. Със сигурност бе останало нещо от тези просторни кошери от каменни постройки и павирани улици. Ако не друго, поне щеше да разучи местата, където нейният вид някога се бе излюпвал. Осмели се да се надява, че може би в някои от тези древни градове съюзниците на драконовия народ бяха оцелели. Ако не успееше да намери някой от собствения си род, може би все пак щеше да открие някого, който да ѝ каже какво се бе случило с тях.

Слънцето сред синьото небе беше безпощадно. Далечното жълто кълбо обещаваше топлина, но постоянната мъгла на реката ги мокреше и втрисаше. Малта усещаше кожата си влажна; разкъсванията по разпарцалените ѝ дрехи ясно показваха, че мъглата е също толкова разяждаща, колкото и речната вода. Тялото ѝ бе покрито с ухапвания от насекоми, които постоянно я сърбяха, но кожата ѝ беше толкова раздразнена, че всяко почесване я караше да кърви. Жестокото блещукане на светлината по повърхността на водата я заслепяваше. Опипа лицето си — очите ѝ бяха толкова подпухнали, че бяха станали като цепки, а белегът на челото ѝ стоеше на издутини от грапава тъкан. Не можеше да си намери удобна позиция в малката лодка, тъй като голите дървени седалки не бяха достатъчно големи, за да се легне на тях. Най-доброто, което можеше да направи, беше да застане в полулегнало положение и да спусне ръка над очите си.

Най-много я измъчваше жаждата. Най-лошото до момента беше да е заобиколена от непитейна вода, а гърлото ѝ да е пресъхнало като пергамент. Първият път, когато бе видяла Кеки да повдига шепа с речна вода към устата си, Малта беше скочила към нея с вик да спре. Този път бе успяла навреме. От мълчанието на съветничката и подпухналостта на подутите ѝ, кървавочервени устни заключи, че Кеки се бе поддала на изкушението на водата и то повече от веднъж.

Малта лежеше в малкия поклащащ се съд, докато реката го носеше със себе си, и се чудеше защо я интересуваше. Не можеше да измисли отговор и все пак се ядосваше, че жената би пила вода, която в крайна сметка щеше да я убие. Наблюдаваше съветничката от заслона на ръката си. Красивата рокля от зелена коприна някога щеше да изпълни Малта със завист. Сега беше по-парцалива дори от собствените ѝ дрехи. Изкусно фризираната прическа на съветничката беше плетеница от къдрици около челото и надолу по гърба ѝ. Очите ѝ бяха затворени, а устните ѝ пухтяха навътре и навън заедно с дишането ѝ. Малта се зачуди дали вече не умираше. Колко от водата беше необходима, за да предизвика смърт? После откри, че се чуди дали нямаше да умре въпреки това. Може би беше глупава и беше по-добре да пие, жаждата да спре да я измъчва и да умре по-скоро.

— Може би ще завали — изграчи с надежда сатрапът.

Малта размърда устни и реши все пак да отговори.

— Дъждът пада от облаци — отбеляза. — Облаци няма.

Той остана смълчан, но тя можеше да усети раздразнението, излъчващо се от него като топлината на огнище. Нямаше енергия да се обърне и да му се опълчи. Почуди се защо въобще му бе проговорила. Мисълта ѝ се отнесе обратно към вчерашния ден. Беше почувствала нещо да докосва леко сетивата ѝ, полепващо и все пак нереално, като паяжина по лицето ѝ в тъмното. Беше се озърнала навсякъде, но не бе видяла нищо. После бе насочила погледа си нагоре и бе видяла дракона. Беше сигурна. Беше видяла син дракон, по чиито люспи слънцето проблясваше в сребристо, щом бе доближил връхчетата на крилете си. Тя беше извикала към него с молба за помощ. Виковете ѝ бяха събудили сатрапа и съветничката му от дрямката им. Въпреки това обаче, след като бе посочила и настояла и те да погледнат, те ѝ бяха отвърнали, че там няма нищо. Може би кос, дребнеещ в далечината, но нищо повече. Сатрапът ѝ се беше присмял с думите, че само децата и невежите селяни вярват в истории за дракони.

Това я беше ядосало до такава степен, че не му беше проговорила отново; дори когато бе паднала нощта и той не бе спрял да се оплаква от тъмнината, студа и влагата. Имаше навика да изкарва, че всяко неудобство е по нейна вина, по вина на бингтаунските Търговци или на Дъждовните Търговци. Беше ѝ втръснало от мрънкането му. Беше по-досадно дори от пронизителното бръмчене на мъничките комари, които, щом падна нощта, ги бяха намерили и пируваха с кръвта им.

След като изгревът най-накрая бе дошъл, тя се бе опитала да се убеди, че носи със себе си надежда. Гредата, която бе използвала като гребло, не бе издържала и половината сутрин. Опитите ѝ да ги избута надалеч от главното течение на реката се бяха оказали изтощителни и безполезни. Дъската се бе разпаднала в ръцете ѝ, разядена от водата. Сега седяха в лодката, безпомощни като деца, докато реката ги отнасяше все по-далече от Трехог. Като неудовлетворено и бездейно дете, сатрапът си търсеше поводи за кавги.

— Защо още никой не е дошъл да ни спаси? — настоя внезапно той.

Тя отвърна през рамо:

— Защо биха ни търсили тук? — попита сухо.

— Но ти ги викаше, докато преминавахме покрай Трехог. Всички викахме.

— Това да викаш и да те чуят са две различни неща.

— Какво ще се случи с нас? — Думите на Кеки бяха толкова тихи и изречени с толкова пресипнал глас, че Малта едва успя да ги разбере. Съветничката бе отворила очи и я гледаше. Малта се зачуди дали и нейните очи бяха толкова кървясали.

— Не съм сигурна. — Малта размърда уста в опит да навлажни езика си достатъчно, че да говори. — Ако имаме късмет, реката може да ни отнесе до единия бряг и да заседнем в плитчините или в застоялата вода. Ако имаме голям късмет, може да срещнем жив кораб, отиващ нагоре по реката. Но се съмнявам. Чух, че всички са отишли да прогонят калсидците от Бингтаун. В крайна сметка реката ще ни отнесе до морето. Може би там ще попаднем на други съдове и ще ни спасят. Ако лодката ни издържи толкова дълго. — Ако доживеем да го видим, добави на себе си Малта.

— Най-вероятно ще умрем — отбеляза с досада сатрапът. — Трагедията на моята смърт ще бъде необятна. Ще последват множество други смърти, защото, след като си отида, няма да има кой да поддържа мира между благородниците ми. Никой няма да седне на Перления трон след мен, тъй като ще умра в разцвета на младостта си, без наследник. Всички ще оплакват моята кончина. Калсид вече няма да се бои да предизвика Джамаилия. Пиратите ще плячкосват и палят необезпокоявани. Цялата ми обширна, прекрасна империя ще бъде в руини. И всичко заради едно глупаво момиченце, по селски твърде невежо, за да знае кога му се предлага възможността да се поправи.

Малта се изправи толкова рязко, че малката лодка бясно се заклати. Пренебрегна изплашените стенания на Кеки и се извърна, за да застане лице в лице със сатрап Косго. Той седеше в задната част на лодката, опрял брадичка на коленете си, обгърнал краката си с ръце. Приличаше на капризно десетгодишно дете. Бледата му кожа, предпазвана толкова дълго от природните елементи, бе двойно опустошена от излагането на водата и вятъра. На бала в Бингтаун деликатните му черти и бледата кожа ѝ се бяха сторили романтични и екзотични. Сега просто изглеждаше като болнаво дете. Тя се пребори с внезапно надигналия се порив да го избута през борда.

— Ако не бях аз, вече щеше да си мъртъв — заяви тя с хладен глас. — Беше затворен в стая, пълнеща се с вода и кал. Или си забравил за това?

— А как се озовах там? Заради сплетните на твоите хора. Те ме похитиха и ме отвлякоха, и доколкото ми е известно, вече са изпратили писма за откуп. — Ненадейно млъкна, закашля се, след което с усилие изрече сухите думи: — Въобще не трябваше да идвам в мизерното ви градче. Какво открих там? Не място на чудеса и богатства, както ме убеждаваше Серила, а един мръсен, малък, пристанищен град, гъмжащ от алчни търговци и техните невъзпитани, превзети дъщери. Погледни се! Миг на красота, това е всичко, което някога ще имаш. Всяка жена е красива за месец или два от живота си. Е, ти очевидно вече премина този кратък разцвет, с пресъхналата си кожа и тази цепка надолу по челото ти, хванала коричка. Трябваше да се възползваш от възможността да ме забавляваш. Тогава можеше да те взема в двора, от съжаление към теб, и поне щеше да получиш шанса да зърнеш какво е да живееш сред великолепие. Но не. Ти ме отхвърли и аз бях принуден да удължа престоя си на селските ви танци и да стана мишена на крадци и разбойници. Цяла Джамаилия ще затрепери и рухне без мен. И всичко заради пресилената ти представа за себе си. — Той отново се закашля и езикът му се показа в напразен опит да навлажни изпръхналите му устни. — Ще умрем в тази река. — Подсмръкна. Дребна сълза се събра в крайчеца на окото му и се спусна надолу покрай носа.

Малта почувства моментна омраза, по-чиста от всяко друго чувство, което някога бе изпитвала.

— Надявам се да умреш първи, за да мога да гледам — изграчи тя насреща му.

— Предателка! — Косго повдигна треперещ пръст и я посочи. — Само предател би ми говорил така! Аз съм сатрапът на цяла Джамаилия. Осъждам те да бъдеш одрана жива и после да те изгорят. Кълна се, че ако оживеем, ще се погрижа присъдата ми да те застигне! — Погледна покрай нея към Кеки. — Съветничке. Бъди свидетел на думите ми. Ако умра, а ти оцелееш, твой дълг е да оповестиш волята ми на другите. Погрижи се тази кучка да бъде наказана!

Малта се взираше в него, но не каза нищо. Опита се да навлажни гърлото си, но без успех. Дразнеше я да остави последната дума на него, но нямаше избор. Обърна му гръб.

Тинтаглия утоли глада си с един глупав млад глиган. Беше го открила да рие със зурла в края на една дъбова горичка. Щом го съзря и улови миризмата му, в нея закрещя глад. Обърканото прасе бе стояло загледано в нея с любопитство, докато се бе приближавала към него. В последния момент бе размахало бивните си като че да я прогони. Беше го погълнала на няколко хапки, оставяйки единствено окървавени листа и детрит2, които да свидетелстват за съществуването му. После бе полетяла отново.

Ненаситността ѝ почти я плашеше. През останалата част от следобеда летя ниско, ловуваше, докато пътуваше, и уби още два пъти — сърна и още един глиган. Бяха достатъчни да утолят глада ѝ, но нищо повече. Къркоренето на стомаха ѝ продължаваше да я разсейва от намеренията ѝ. Тя повдигна очи, за да изследва основното разположение на местността, и изведнъж осъзна, че не бе обръщала внимание накъде лети. Вече не виждаше реката.

Принуди се да не мисли за стомаха си. Понесе се бързо над обширната блатиста долина, докато не се завърна до затлачената, тънка ивица на реката. Тук дърветата се бяха привели под напора на водата и мочурливите брегове се простираха нашироко под балдахина на гората. Нищо обещаващо. Още веднъж се насочи нагоре по реката, но този път не се остави да се носи, а полетя по-бързо от всякога и търсеше, постоянно търсеше позната особеност или признак за обитаване от Древните. Бавно, реката отново се разшири, а гората се отдръпна. Скоро, докато следваше течението към хълмовете, по бреговете отново се появи трева. Земята наоколо бе по-стабилна, повече гора, отколкото тресавище. После, толкова ненадейно, че дъхът ѝ секна, тя разпозна мястото. На хоризонта, в една от извивките на реката мерна бележещата кула на Келсингра. Тя проблясваше под залязващото слънце и сърцето ѝ литна от радост. Кулата все още стоеше, а очите ѝ успяха да различат и други сгради около нея. В следващия момент я обзе разочарование — не надушваше никакъв мирис на дим от комини, от работеща леярна или ковачница.

Полетя към града. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше мъртвилото долу. Пътят не само че беше напълно лишен от оживеното движение, което някога бе търпял, но и в даден момент свлачище го бе запречило напълно. Паметният камък все още си спомняше закостеняло, че някога му бе казано да бъде път. Тя можеше да усети как заклещените спомени на занаятчиите, войниците и номадските търговци, които го бяха обхождали, все още жужаха в камъка. Трева и мъх не бяха успели да го превземат. Друмът все още блестеше — черен, прав и равен, делово прокарващ си път към града. Той все още си спомняше себе си като главен път, но никой друг в света не го правеше.

Тя кръжеше над изоставения град и оглеждаше древното му разрушение. Древните го бяха строили за вековете, безгрижно приемайки, че ще се разхождат по улиците и ще обитават елегантните му домове завинаги. Сегашната празнота се присмиваше на подобни смъртни илюзии. В някакъв момент в миналото, катаклизмено слягане на земята бе разцепило града на две. Разделяше го една огромна пукнатина, а реката си бе присвоила хлътналата половина. Можеше да забележи разрушените отломки от потъналите сгради сред дълбините. Тинтаглия премигна с очи, принуждавайки се да види града такъв, какъвто беше бил, а не какъвто си го спомняше паметният камък. Така бяха строили Древните — нарязвайки паметния камък и носейки го тук, за да издигнат красивия си град върху възвишенията до реката. Бяха обвързали камъка, насила вложили в него собствената си идея за това какво трябва да бъде. Градът стоеше, верен и тих.

Тинтаглия се спусна към него както драконите бяха правили винаги, и почти се уби. Наследствените спомени ѝ казваха, че драконите винаги бяха пристигали като се приземяваха в самата река. Така се постигаше едно зрелищно, показно пристигане. Плъзгащото се гмурване от синьото небе в хладната вода винаги бе предизвиквало забележителен, мек плисък. Кацането на дракон винаги разклащаше акостиралите кораби в котвените им стоянки. Водата омекотяваше приземяването, след което драконът излизаше от хладните дълбини на покрития с камъчета бряг под виковете и приветствията на събралата се тълпа.

Реката бе далеч по-плитка от тази в спомените ѝ. Вместо да се гмурне напълно и да позволи на водата да я поеме, Тинтаглия се разби в нея. Беше дълбоко едва до раменете ѝ и трябваше да е доволна, че не си счупи краката. Единствено омекотяването от силните ѝ мускули успя да я предпази. Разцепи си два нокътя на предния ляв крак и болезнено натърти разгърнатите си криле, докато излизаше от водата не под съпровода на възклицания и приветствени песни, а на фона на шептящия сред изоставените сгради вятър.

Почувства се сякаш обитаваше някакъв сън. Паметният камък бе почти глух за нахлуването на органичен живот. Докато си спомняше какво се предполага да бъде, той отхвърляше протягащите се корени на растенията. Животните, които иначе биха имали възможността да използват града като място за гнездене и намиране на хралупа, бяха прогонени от спомените на камъка за мъже и жени, живеещи там. Макар и след всички тези години, тя виждаше единствено колебливи признаци, че някога природата отново ще превземе мястото. Мъх бе започнал да се настанява в удобните пукнатини между павираните камъни и ъглите на стъпалата. Гарвани и врани, винаги гледащи пренебрежително на човешките претенции за майсторство, имаха няколко разбъркани гнезда, подаващи се от рамките на прозорци или затъкнати в камбанарии. Водорасли бяха полепнали по краищата на фонтаните, които все още задържаха дъждовна вода, пленена в богато украсените им легени. Куполи се бяха срутили върху сградите си. Външните стени на някои от постройките бяха рухнали по време на някакъв отдавна отминал трус, оставяйки вътрешните стаи открити за есенния ден и разнасяйки отломки по улицата под тях. Рано или късно природата винаги възтържествуваше. В крайна сметка градът на Древните щеше да бъде погълнат от дивия свят и тогава никой нямаше да си спомня времето, когато човек и дракон бяха съжителствали заедно.

Тинтаглия се изненада, че подобна мисъл можеше да ѝ скъса сърцето. Човечеството не я привличаше особено в сегашната си форма. Бе имало време, нашепваха предците ѝ от дълбините на съзнанието ѝ, когато драконовата същина се бе смесила с природата на човека и от това случайно сливане се бяха появили Древните. Високи и стройни, с драконови очи и златиста кожа, тази древна раса бе живяла рамо до рамо с драконите и се бе къпала във величието на тази симбиоза. Тинтаглия вървеше бавно по улици, направени щедро широки, за да позволят лесното преминаване на дракон. Стигна до правителствените здания, изкачи широките, плитки стъпала, направени така, че видът ѝ да разполага с елегантен достъп до общите зали на Древните. Външните стени на тези сгради все още проблясваха в черно, украсени с искрящи в бяло барелефни фигури. Кариандра Плодородна продължаваше да разорава земите си след масивните си волове, докато на противоположната стена Сесикария разгръщаше широко крилете си и тръбеше безмълвно.

Тинтаглия премина през пасивните каменни лъвове, пазещи входа. Едната масивна дървена врата вече бе рухнала. Докато минаваше покрай другата, случайно докосване на опашката ѝ я запрати свличаща се на земята сред купчина трески и отломки. Дървото не притежаваше паметта на камъка.

Вътре, полираните дъбови маси се бяха превърнали в купчини дървесен прах, притиснати под каменните плотове, които някога бяха поддържали. Гъста прах бе покрила прозорците; слънчевата светлина едва проникваше в стаята. Овехтели остатъци от богати гоблени стояха накъсани като паяжини по стените. Тук нагъсто се бяха струпали спомени и я викаха, но тя решително задържаше съзнанието си в този ден и тази епоха. Тишината и прахта, и вятърът, шепнещ печално през счупен прозорец. Може би някъде из сградата бяха оцелели някакви записи. Но избледняващи думи върху ронлив пергамент нямаше да ѝ донесат утеха. Тук нямаше нищо за нея.

Постоя още миг, оглеждаща се наоколо, след което се изправи на задните си крака, изпъна врата си и с рев освободи гнева и разочарованието си, тръбейки към вбесяващите призраци, обитаващи мястото, за това, че се чувстваше предадена. Поривът на гласа ѝ раздвижи застоялия въздух в стаята. Опашката ѝ се мяташе и разхвърляше отломките на писалища и пейки и запрати мраморната повърхност на маса в ъгъла, където тя се разби. На отсрещната страна на залата един гоблен отпусна последната си безполезна хватка и се свлече на пода на ивици. Във въздуха тревожно се завъртяха прашинки. Тя мяташе глава напред-назад от края на змийския си врат, тръбейки отново, порив след порив, своя бяс.

После, също толкова внезапно, колкото я бе обзел, пристъпът отмина. Остави предните си крака да се спуснат обратно на хладния черен под. Замълча и се заслуша как последното ехо от собствения ѝ глас затихва и умира. Затихва и умира, помисли тя. Всички те са направили точно това и аз съм последното глупаво ехо, все още отскачащо от тези глухи камъни, неспособни да ме чуят.

Напусна зданието и започна да обикаля изоставените улици на мъртвия град. Дневната светлина избледняваше. Бе летяла бързо и усилено, за да достигне това място и да открие единствено смърт. Преданата памет на камъка бе оставила града в застой. Той бе загинал преди десетилетия и въпреки това животът не бе успял да превземе мястото. Мъхестите жилки, борещи се да превземат прослойките на улицата, бяха жалки. Типично за хората, презрително си помисли Тинтаглия. Това, което повече не можеха да използват, не можеше да използва и никое друго същество. Миг по-късно горчивината на мисълта ѝ я шокира. Значеше ли това, че смята, че Древните не са били по-различни от човеците, оставили я затворена толкова години?

Облицован с камъни кладенец и остатъците от подемен механизъм я откъснаха от мислите ѝ. Почувства приятен прилив на очакване при вида им. Затърси древния спомен. Ах, да. Тук, много отдавна, други от вида ѝ бяха пили, но не вода, а носещата се сребриста течност на магията, чиито жилки обгръщаха паметния камък. Дори за дракон това беше силен опиат. Да пие от него така, неразреден, беше като да постигне единение с вселената. Споменът беше изкусителен. Почувства прилив на копнеж за това усещане на връзка. Подуши ръба на кладенеца и надзърна в дълбините му. Докато завърташе глава, ѝ се стори, че зърна далечен проблясък на сребристо на самото дъно, но не можеше да е сигурна. Нима звездите не блестяха през деня на дъното на най-дълбоките кладенци? Можеше да не е нищо повече. Каквото и да беше, бе твърде далеч от обхвата на зъбите или ноктите ѝ. Нямаше да пие до насита течна магия оттук. Никой дракон никога повече нямаше да го направи. Да си спомни това невкусено удоволствие бе просто още едно изтезание за нея. То определяше агонията на нейната самота. Много предпазливо тя разби ръждясалите останки от подемния механизъм и ги бутна в кладенеца. Остана заслушана в дрънченето на парчетата, трополящи надолу по тесния отвор.

Малта бе затворила очите си заради яркостта на реката. Щом ги отвори отново, светлината си отиваше от деня. Тази милост бе придружена от настъпващия хлад на нощта. Първият комар избръмча доволно край лявото ѝ ухо. Малта се опита да вдигне ръка, за да го разкара, но откри схванатите си мускули сковани сякаш докато беше спала, беше ръждясала. Пъшкайки от болка, тя надигна глава. Кеки беше смачкана купчина парцали, наполовина върху седалката, наполовина на пода на лодката.

Приличаше на умряла.

Ужас сграбчи сърцето на Малта. Не можеше да бъде заклещена на тази лодка с мъртва жена. Не можеше. Тогава глупостта на ужасилата я мисъл я осени. Отвратителна усмивка изкриви лицето ѝ. Какво щяха да направят, ако Кеки бе мъртва? Щяха да я изхвърлят през борда ли? Малта не можеше да направи това, не и повече от това да седи и да се взира в мъртвата жена, докато самата тя не умреше. Едва можеше да помръдне езика в устата си, но успя да изграчи:

— Кеки?

Съветничката раздвижи ръка по влажните дъски на пода. Беше само потрепване на пръстите, но поне все още не беше мъртва. Изглеждаше, че ѝ е ужасно неудобно. Малта копнееше да я остави така, но поради някаква причина не можеше. Всеки мускул в тялото ѝ закрещя, докато свиваше коленете си и се смъкваше на пода на лодката. След като се озова там, нямаше сили да повдигне Кеки в по-удобно положение. Можеше единствено леко да я побутне. Загърна остатъците от зелената ѝ копринена рокля по-плътно около нея. Тя потупа лицето ѝ.

— Помогни ми да оживея. — Молбата на съветничката бе жалък шепот. Дори не бе отворила очи.

— Ще се опитам. — Малта почувства, че само оформя думите с уста, но Кеки като че ли ги разбра.

— Помогни ми да оживея — повтори Кеки. Опитите ѝ да говори разцепваха устните ѝ. Пое си дъх с ридание. — Моля те. Помогни ми да оживея, а после аз ще ти помогна. Обещавам.

Беше заричането на бито дете, обещаващо подчинение само и само болката да спре. Малта потупа рамото на жената. Повдигна главата на Кеки неловко и я постави там, където седалката на лодката не притискаше бузата ѝ толкова силно. Обви се около гърба на съветничката, за да споделят топлината на телата си. Това беше всичко, което можеше да направи за нея.

Малта принуди схванатите мускули на врата си да завъртят главата ѝ така, че да погледне към сатрапа. Владетелят на цяла Джамаилия се взираше злобно в нея от дъсчената седалка, където се беше свил. Челото му бе отекло над подпухналите му очи и изкривяваше лицето му.

Малта се извърна от него. Опита се да се подготви за нощта като прибра ръце в ръкавите на робата си, повдигайки яката колкото се можеше по-нагоре и прибирайки краката си под полите. Сгушена до Кеки на дъното на лодката, тя си представи, че сега ѝ беше по-топло. Затвори очи и се унесе.

— Ко’ е тфа?

Малта го игнорира. Нямаше да бъде примамена в поредната разправия. Нямаше сили за това.

— Ко’ е тфа? — повтори настоятелно сатрапът.

Малта отвори очи и леко повдигна глава. После светкавично седна изправено, карайки лодката да се заклати бясно. Нещо идваше срещу тях. Тя примижа към него в опит да му придаде позната форма. Само жив кораб можеше да се движи нагоре по Дъждовната река. Всичко друго щеше да се превърне в жертва на разяждащите ѝ води. Но формата бе по-близо до водата, отколкото един жив кораб трябваше да бъде, и изглежда, имаше едно-единствено правоъгълно платно. Осветяваха я единствено собствените ѝ, приглушени фенери, но на Малта ѝ се стори, че забелязва движение и от двете страни. Високият деформиран нос подскачаше, докато корабът си проправяше път нагоре по реката. Малта се изправи със скърцане, разтягайки крака, докато наблюдаваше приближаващия кораб с неверие, което ѝ пречеше да го възприеме. Клекна обратно. Беше тъмно, а лодката им беше малка. Възможно беше корабът да ги подмине, без да ги забележи.

— Какво е това? — болезнено произнесе сатрапът.

— Тихо. Това е калсидска бойна галера. — Малта се взираше в настъпващия кораб. Сърцето ѝ биеше бясно в гърдите. Каква работа имаше калсидски кораб, плаващ нагоре по Дъждовната река? Единственото обяснение беше да шпионира или напада. И все пак беше единственият кораб, който бяха видели. Очакваше ги спасение — или жестока смърт. Докато се колебаеше, чудейки се какво да прави, сатрапът действа.

— Помощ! Помощ! Тук сме! Тук сме! — Той се надигна до полуклек при кърмата на лодката, стиснал с една ръка ръба ѝ, а с другата махаше ожесточено.

— Може да не са приятелски настроени! — смъмри го Малта.

— Разбира се, че са! Те са мои съюзници, мои наемници да отърват джамаилските води от пирати. Виж! Носят цветовете на Джамаилия на флагщока си. Те са от моите наемни войници, преследващи пирати. Хей! Тук долу! Спасете ни!

— Да преследват пирати по Дъждовната река? — саркастично отвърна Малта. — Те са нашественици!

Двамата я пренебрегнаха — Кеки също се беше надигнала. Довлече се до седнала позиция на носа на лодката, размаха вяло едната си ръка и жалостиво и безмълвно изписка за помощ. Дори през тази врява Малта успя да чуе изненаданите викове от наблюдателницата на галерата. За секунди на носа на кораба се появиха множество фенери, хвърлили върху екипажа разкривената сянка на чудовищната фигура отпред. Силуетът на мъж внезапно посочи към тях. Последваха го други двама. Викове от палубата на галерата издаде вълнението им. Корабът се отклони, за да се насочи право към тях.

На кораба като че ли му отне твърде много време, за да ги достигне. Беше им хвърлено въже и Малта го хвана. Тя се стегна, докато придърпваха съдовете един към друг. Фенерите, държани отвъд перилата на галерата, я заслепяваха. Тя стоеше глупаво, държейки въжето, докато първо сатрапът, а после Кеки бяха качени на борда. Щом дойде нейният ред, тя достигна палубата им и установи, че краката не я държаха. Свлече се на дъските. Заваляха настоятелни въпроси от калсидски гласове, но Малта само поклати глава. Имаше повърхностни познания по езика от баща си, но устата ѝ бе твърде суха, за да говори. Бяха дали вода на сатрапа и Кеки и съветничката им благодареше колебливо. Предложиха и на нея и Малта забрави всичко друго. Мехът ѝ бе отнет твърде скоро. Някой ѝ подхвърли одеяло. Тя го уви около раменете си и седна, треперейки ужасно, чудейки се какво щеше да се случи с тях.

Сатрапът бе успял да се вдигне на крака. Калсидският му бе гладък, макар и загрубял от състоянието на гърлото му. Малта слушаше унило, докато глупакът им се представяше и им благодареше, че са го спасили. Моряците го слушаха широко ухилени. Езикът не ѝ беше необходим; жестовете и интонацията им издаваха скептицизма им. Сатрапът започна да се ядосва и веселието им се увеличи.

Тогава се присъедини и Кеки. Тя говореше по-бавно от сатрапа, но Малта отново научи повече от тона ѝ, отколкото от малкото думи, които успя да разпознае. Нямаше значение, че дрехите ѝ бяха мръсни и разкъсани, външният вид — загрубял, а устните — напукани. Съветничката ги мъмреше и упрекваше на изряден калсидски и използваше уважителните местоимения вместо обичайните норми. Още повече, Малта знаеше, че никоя калсидска жена не би се осмелила да говори по този начин, освен ако нямаше твърда вяра в положението на мъжа, който я защитаваше, да я предпази от гнева на моряците. Кеки посочи към флага на Джамаилия, който висеше отпуснато от корабната мачта, а после обратно към сатрапа.

Малта наблюдаваше как отношението на мъжете се променя от присмех в несигурност. Мъжът, помогнал ѝ да стъпи на крака, внимаваше да докосва само дланите или ръцете ѝ. Да постъпи иначе би било смъртна обида за бащата или съпруга. Малта уви одеялото по-плътно около раменете си и успя да се дотътри сковано до сатрапа и Кеки.

Не беше впечатлена от кораба им. По цялата му дължина, между пейките за гребците се простираше повдигната палуба. Предната и задната част бяха издигнати над палубата, предназначени повече за битка, отколкото за подслон или удобство. Моряците ги придружиха до задната, въведоха ги в някаква каюта и ги оставиха.

Мина известно време, преди очите ѝ да се приспособят. За заслепения ѝ взор меката светлина в кабината изглеждаше ярка. Разкошни кожи покриваха кревата, а на пода студените ѝ, голи крака бяха обгърнати от дебела черга. В ъгъла гореше малък мангал, който изпускаше в равни количества изпарения и горещина. Топлината предизвикваше бодеж и изтръпналост по кожата ѝ. Мъж, седящ зад маса за морски карти, приключи с намастиляването на някаква линия и си отбеляза кратка бележка. Бавно повдигна очи, за да ги огледа. Сатрапът смело — или глупаво — се приближи и се отпусна в друг от столовете до масата. Той заговори, а в гласа му не се съдържаше нито заповед, нито молба. Малта разпозна думата за „вино“. Кеки седна на пода, в краката на сатрапа. Малта остана да стои до вратата.

Наблюдаваше събитията сякаш гледаше пиеса. С натежало сърце осъзнаваше, че съдбата ѝ е в ръцете на сатрапа. Нямаше вяра в честта и интелигентността му, но обстоятелствата я ограничаваха. Не знаеше достатъчно калсидски, за да говори от свое име, а и добре осъзнаваше по-ниското си положение според калсидските порядки. Ако се опиташе да се обяви за независима от сатрапа, щеше да се лиши и от закрилата, която можеше да ѝ предложи. Тя стоеше мълчаливо, трепереща от глад и изтощение, и наблюдаваше как се решава съдбата ѝ.

Корабният юнга донесе на капитана вино и поднос със сладки бисквити. Тя трябваше да издържи да гледа как капитанът налива вино за себе си и за сатрапа. Двамата пиха заедно. Разговаряха — сатрапът вършеше по-голямата част от говоренето, прекъсван от честите глътки вино. Някой му поднесе някаква купа, от която се надигаше пара. От време на време, докато се хранеше, подаваше на Кеки бисквита или парче хляб като че ли беше куче, свило се под масата. Жената приемаше трохите и ги гризеше бавно, без признаци да иска още. Беше изморена, но Малта забеляза, че се стреми да следи разговора. За първи път Малта почувства леко възхищение към Кеки. Може би бе по-силна, отколкото изглеждаше. Дните на открито бяха превърнали очите върху подпухналото ѝ лице в цепки, но в тях все още блещукаше една опърничава светлинка.

Мъжете приключиха с яденето, но останаха на масата. Някакво момче дойде, носещо лакирана кутия. Извади от нея две бели, глинени лули и няколко гърненца с билки. Косго седна изправен и възкликна от удоволствие. Сладко предчувствие заблестя в очите му, докато капитанът натъпкваше щедра доза в едната от лулите, след което му я подаде. Сатрапът се приведе напред, към огънчето, което мъжът му предложи. Дръпна силно от лулата, докато смесицата от опияняващи билки се разпалваше. За момент остана неподвижен и просто дишаше, с блажена усмивка, разстилаща се по лицето му. После се облегна назад и издиша дима в знак на доволство.

Скоро в стаята се задипли дим. Мъжете говореха неспирно и често се смееха. Малта установи, че едва държи очите си отворени. Опита се да задържи вниманието си върху капитана и да прецени реакциите му спрямо казаното от сатрапа, но изведнъж ѝ бе станало трудно да се концентрира. Всичките ѝ усилия бяха насочени към това да остане права. Масата и мъжете в другия край на каютата сякаш се отдалечиха. Гласовете им избледняха до успокояващо мърморене. Тогава капитанът се изправи и тя отново бе запратена в будно състояние. Той протегна ръка към вратата, подканяйки сатрапа да тръгне пред него. Косго се надигна сковано. Изглежда, виното и храната бяха възвърнали част от силите му. Кеки се опита да последва господаря си, но се свлече обратно на килима. Сатрапът изсумтя презрително и отправи някакво извинение към капитана. След това се обърна към Малта:

— Помогни ѝ, глупачке! — заповяда той с отвращение. Двамата мъже напуснаха стаята. Никой не се обърна да види дали жените ги следват.

Скришом, Малта грабна сухар от масата и го натъпка в устата си. Сдъвка го на сухо и преглътна с усилие. Не знаеше откъде намери сили да помогне на Кеки да се изправи и да ги последват. Жената все се препъваше в нея, докато залитаха една до друга. Мъжете бяха извървели цялата дължина на кораба и двете жени бяха принудени да забързат след тях. На Малта не ѝ се понрави погледът, който един от моряците ѝ хвърли. Изглежда, се подиграваха на външния им вид дори докато ги оглеждаха похотливо.

Двете спряха зад сатрапа. Някакъв мъж бързо преместваше притежанията си изпод една груба, стъкмена от дърво палатка, вдигната на палубата под скелетната крепост. Щом той извлачи нещата си, капитанът подкани сатрапа с жест да влезе вътре. Косго любезно наклони глава към него и влезе във временните си покои.

Докато помагаше на Кеки да влезе, мъжът, изместил нещата си, постави ръка на рамото на Малта. Тя погледна към него объркано, питайки се какво иска, но той само се ухили, отправяйки запитване към сатрапа над главата ѝ. Косго се засмя шумно в отговор, но поклати глава. После каза нещо, като повдигна рамене. Малта улови думата „по-късно“. Сатрапът завъртя очи сякаш се дивеше на въпроса на мъжа. Мъжът изписа престорено разочарование на лицето си, но сякаш без да иска спусна ръка по тази на Малта, като за миг докосна извивката на ханша ѝ. Малта възкликна шокирано. Капитанът го побутна приятелски и Малта заключи, че това трябва да е първият помощник. Не разбираше какво точно се бе случило току-що, но реши, че не я интересува. Игнорира всички, за да помогне на Кеки да се добере до единствената койка, но щом я достигнаха, жената се изсипа като безгръбначно на пода до нея. Малта безнадеждно я задърпа за ръката.

— Не — промълви Кеки. — Остави ме тук. Иди застани до вратата. — Малта я изгледа смаяно. Жената вложи цялата си останала сила в нареждането си: — Не го подлагай на съмнение сега. Прави каквото ти казвам.

Малта се поколеба, но после усети погледа на капитана върху себе си. Надигна се неловко и закуцука през стаята, за да застане до вратата. Като прислужница, присветна ѝ внезапно. В нея пламна гняв, който обаче не успя да ѝ даде сили. Очите ѝ се залутаха из малката стая. Стените бяха от кожа. Имаше само една койка и малка масичка, на която гореше фенер. И това беше всичко. Очевидно беше временно. Замисли се над това. Миг по-късно капитанът пожела приятна вечер на сатрапа. Вратата едва се бе хлопнала зад мъжа и Малта се свлече на пода. Все още беше гладна и жадна, но засега и сънят щеше да свърши работа. Придърпа одеялото си по-плътно около себе си.

— Стани — посъветва я сатрапът. — Момчето ще се върне с храна за Кеки и ще очаква нейната помощничка да я приеме. Не ме излагай като откажеш. Ще донесе и топла вода. Като ме изкъпеш, можеш да се погрижиш и за нея.

— Предпочитам да се хвърля зад борда — уведоми го Малта, без да помръдва от мястото си.

— Тогава си остани там. — Храната и виното бяха възвърнали арогантността му. С пълно пренебрежение към нея той започна да съблича мръсните си дрехи. Тя оскърбено извърна поглед, но не можа да избегне думите му:

— Няма да се наложи да се хвърляш зад борда. Екипажът вероятно ще го направи, след като приключи с теб. Това ме попита първият помощник, когато ти дойде. „Белязаната свободна ли е?“ Казах му, че си слугинята на моята жена, но вероятно по-късно тя би могла да се лиши от теб за известно време. — Крайчетата на устните му се извиха в превъзхождаща усмивка. Гласът му мазнееше от фалшива доброта. — Не забравяй, Малта. На този кораб си все едно в Калсид. На този съд, ако не принадлежиш на мен, тогава си ничия жена. А в Калсид, ничията жена е жена на всички.

Малта бе чувала това и преди, но никога не бе разбирала напълно значението му. Стисна челюсти. Дрезгавият глас на Кеки върна погледа ѝ върху нея.

— Велеславният сатрап Косго говори истината, момиче. Изправи се. Ако искаш да се спасиш, бъди слугиня. — Тя пое дъх и добави загадъчно: — Помни обещанието ми и ме послушай. Ако искаме който и да е от нас да оцелее, трябва всички да оживеем. Неговото положение ще ни пази, ако и ние пазим него.

Сатрапът изрита настрани и последния пласт от одеянията си. Бледото му тяло шокира Малта. Бе виждала разголените гърди на работниците по доковете и нивите, но никога преди не бе виждала напълно гол мъж. Противно на волята си, очите ѝ бяха привлечени надолу, към слабините му. Беше чувала, че се нарича мъжество. Бе очаквала нещо повече от поклащащо се розово стълбче сред гнездо от къдрави косми. Висящият член ѝ приличаше на червей и изглеждаше нездрав. При всички мъже ли беше така? Отврати я. Коя жена можеше да понесе противно нещо като това да се докосва до тялото ѝ? Тя откъсна поглед. Сатрапът като че ли не забеляза неодобрението ѝ, а вместо това се оплака:

— Къде е водата за банята? Малта, върви питай защо се бавят.

На вратата се почука, преди Малта да има време да откаже. Стана бързо, презирайки се заради капитулацията си. Преградата на вратата бе поместена и юнгата влезе, като подритваше по пода пред себе си дървена вана, докато носеше две кофи с вода. Остави товара си и се загледа в сатрапа сякаш и той не бе виждал гол мъж. Наум, Малта се почуди дали беше заради бледността на сатрапа, или заради отпуснатото му слабо тяло. Дори Силдин имаше повече мускули по гръдния си кош. Зад момчето дойде още един моряк, който носеше поднос с храна. Той се огледа наоколо, след което го подаде на Малта, но поясни с махване на ръката, че е предназначен за Кеки. Двамата с юнгата напуснаха стаята.

— Дай ѝ храната — озъби ѝ се сатрапът, докато тя зяпаше водата, сухарите и редкия бульон върху подноса. — После ела тук и налей водата за банята ми. — Докато говореше, се качи в плитката каца, клекна и се кротна там, в очакване. Малта се взираше в него. Знаеше, че е приклещена.

Прекоси стаята и тръсна подноса на пода до Кеки. Жената се протегна и взе един твърд сухар, след което го остави обратно, облегна глава на ръцете си и затвори очи.

— Толкова съм изморена — прошепна дрезгаво. За първи път Малта забеляза лъскавината на прясна кръв в крайчетата на устата ѝ. Тя коленичи до съветничката.

— Колко от речната вода изпи? — Кеки само въздъхна дълбоко и застина. Малта докосна плахо ръката ѝ. Кеки не реагира.

— Остави я. Ела тук и ми налей вода.

Малта погледна с копнеж към храната. Без да се обръща, тя надигна купата с бульон и алчно изпи половината. Топлина и влага в едно. Беше прекрасно. Отчупи парченце сухар и го доближи до устата си — беше твърдо, сухо и сурово, но беше храна. Започна да го гризе.

— Подчини ми се веднага или ще извикам онзи моряк, който те иска.

Малта остана на мястото си. Взе гарафата с вода и изпи половината. Щеше да е честна и да остави другата половина за Кеки. Хвърли поглед към сатрапа. Той клечеше гол в плитката вана. Разчорлената му коса и обветреното лице караха главата му да изглежда сякаш не си принадлежи с бледото му тяло.

— Знаеш ли — започна тя разговорливо — колко много приличаш на оскубано пиле в тиган?

По напуканото му лице изведнъж избиха червени петна от бяс.

— Как смееш да ми се присмиваш? — ядосано попита той. — Аз съм сатрапът на Джамаилия и ще…

— А аз съм дъщерята на бингтаунска Търговка и някой ден самата аз ще стана такава. — Тя поклати глава. — В крайна сметка леля Алтея се оказа права. Не дължим никаква вярност на Джамаилия. Аз със сигурност не изпитвам никакъв дълг към кльощав младеж, който дори не може да се измие сам.

— Ти? Мислиш се за бингтаунска Търговка, момиченце, но знаеш ли каква си всъщност? Мъртва. Мъртва си за всички, които някога са те познавали. Дали въобще ще те потърсят толкова надолу по реката? Не. Ще те оплакват за малко повече от седмица и ще те забравят. Сякаш никога не си съществувала. Никога няма да разберат какво се е случило с теб. Говорих с капитана. Ще обърне галерата по течението. Разузнавали са нагоре по реката, но сега, след като ме спасиха, разбира се, плановете им се промениха. Ще се присъединим към другарите му в устието на реката и ще отплаваме право към Джамаилия. Никога повече няма да видиш Бингтаун. Така че сега това е твоят живот и е най-доброто, което ще получиш. Избирай, Малта Вестрит, някога от Бингтаун. Живей като слугиня или умри като изхабена мърла, изхвърлена от бойна галера.

Сухарът ненадейно заседна на гърлото ѝ. Тя прозря истината на казаното в студената му усмивка. Миналото ѝ беше отнето. Сега това беше животът ѝ. Тя се надигна бавно и прекоси стаята. Погледна надолу към мъжа, клекнал нелепо в краката ѝ, който щеше да властва над нея. Той посочи с презрение към кофите. Девойката погледна към тях, чудейки се как да постъпи. Изведнъж всичко изглеждаше толкова далечно. Беше толкова изморена и отчаяна. Не искаше да бъде прислужница, нито искаше да бъде използвана и захвърлена от пасмина мръсни джамаилски моряци. Искаше да живее. Щеше да направи каквото е нужно, за да оцелее.

Вдигна горещата кофа. Пристъпи до ваната на сатрапа и изля бавна струя отгоре му, докато той не въздъхна с удоволствие от течащата топлина. Внезапен полъх на парата накара Малта да се усмихне. Идиотите бяха затоплили речна вода за банята му. Трябваше да се досети. Кораб с такава големина нямаше да разполага с огромни количества прясна вода. Щяха да пестят количеството, с което разполагаха. Калсидците очевидно знаеха, че не могат да пият от речната вода, но не осъзнаваха, че не трябва и да се къпят с нея, вероятно защото изобщо не се къпеха. Не знаеха какво ще му причини. Утре щеше да е покрит с пришки.

Тя се усмихна сладко и попита:

— Да излея ли и втората кофа върху теб?

Глава девета Битка

Погледът на Алтея пробяга по палубата. Всичко вървеше гладко. Вятърът бе постоянен, Хаф беше на руля. Тъмносиньото небе над тях беше ясно. В центъра, шестима моряци повтаряха рутинна серия удари и парирания с пръчки. Макар да не влагаха много ентусиазъм в действията си, Брашън, изглежда, бе доволен от формата и точността, която постигаха. Лавой сновеше между тях, като порицаваше и поправяше шумно. Тя поклати глава. Не твърдеше, че знае всичко за битките, но този установен ред я озадачаваше. Нито една битка нямаше да бъде толкова подредена като нанеси-и-поеми серията от удари, която моряците упражняваха, нито толкова спокойна и незабързана, колкото предхождащата тренировка по стрелба. Как можеше да е от полза? Все пак държеше устата си затворена и щом дойдеше нейният ред, повтаряше упражненията заедно с останалите, като се опитваше да вложи старание. Бе започнала да става все по-точна с лекия лък, който ѝ бе определен. И все пак беше трудно за вярване, че нещо от това би било полезно в истинска битка.

Не бе споделила притесненията си с Брашън. Напоследък чувствата ѝ към него бяха започнали да се стоплят. Не би се изкушила с разговори насаме — щом той можеше да се владее, и тя можеше. Беше въпрос на уважение. Слушаше ритмичното дрънчене на смешните подобия на мечове, което Клеф задаваше с една матроска песен. Ако не друго, то поне възпираше екипажа от правенето на пакости. Парагон имаше на борда си необикновен екипаж, тъй като Брашън бе наел достатъчно мъже както за битка, така и за правилното функциониране на кораба, а също и допълнителен брой, който да попълва загубите. Робите, пътуващи нелегално на кораба, бяха увеличили бройката още повече. В тесните каюти, когато мъжете нямаха задължения, се пораждаха безсмислени спорове.

Доволна, че нищо не изисква вниманието ѝ, Алтея скочи на мачтата. Напъна се да я изкачи за бързина; понякога мускулите ѝ се схващаха заради ограниченията на кораба. Една кратка разходка до наблюдателницата отпускаше някои части на схванатите ѝ крака.

Янтар чу приближаването ѝ. Тя като че ли винаги беше свръхестествено осведомена за хората около нея. Алтея видя примирената приветствена усмивка на дърводелката, докато се прехвърляше върху платформата, и седна до нея с поклащащи се във въздуха крака.

— Как се чувстваш? — поздрави тя Янтар.

Жената се усмихна печално.

— Добре. Ще спреш ли да се тревожиш? Мина ми. Казах ти, че неразположението е на периоди. Нищо сериозно.

— Мхм. — Алтея не беше сигурна, че ѝ вярва. Все още се чудеше какво се бе случило онази нощ, когато я бе намерила на палубата в безсъзнание. Дърводелката твърдеше, че просто е припаднала, а синините по лицето ѝ са от сблъсъка с пода. Алтея не можеше да измисли причина, поради която да я лъже. Ако Лавой я беше ударил, със сигурност тя или Парагон щяха досега да са се оплакали.

Заразглежда лицето ѝ. Напоследък Янтар бе умолявала за пост на наблюдателницата и Алтея неохотно ѝ го беше предоставила. Ако припаднеше тук горе и паднеше на палубата, щеше да се нарани много повече от това да си насини лицето. Въпреки това самотното дежурство сред висините ѝ се отразяваше добре — макар вятърът да бе изсушил лицето ѝ докато не се беше обелило, кожата отдолу бе загоряла, със здрав вид, което караше очите ѝ да изглеждат по-тъмни, а косата — по-жълтеникавокафява. Алтея за първи път я виждаше да изглежда толкова жизнена.

— Няма нищо за гледане — неловко измърмори Янтар и Алтея осъзна, че се взира. Нарочно се направи, че не разбира. Огледа хоризонта сякаш проверяваше за платноходи.

— Сред тези острови никога не се знае. Това е една от причините пиратите толкова да харесват тези води. Някой кораб може да се спотайва и да причаква жертвата си да се покаже. С всички тези заливчета и тесни протоци, един пират може да дебне отвсякъде.

— Ето оттам например — повдигна ръка Янтар и посочи. Алтея последва жеста с поглед. Известно време се взира изучаващо, след което попита: — Видя ли нещо?

— За момент реших, че съм. Върха на мачта, движеща се зад дърветата на онзи връх.

Алтея примижа и се загледа.

— Там няма нищо — заключи тя и отпусна тялото си. — Може би си видяла птица, преминаваща от дърво на дърво. Окото бива привличано от движение, нали знаеш?

Водният пейзаж пред тях предлагаше смайваща гледка от зелени и сини тонове. От водата излизаха скалисти острови със стръмни склонове, но над скалите се разстилаше буйна растителност. Потоци и водопади се изливаха от урвите им. Ярката течаща вода блестеше на слънчевата светлина, а после се спускаше, за да се разбие в напористите вълни. Всеки на палубата можеше да види това. Тук, на върха на мачтата, се виждаха истинските очертания на земята и водата. Цвета на водата варираше не само според дълбочината, но и според това колко сладка вода се изливаше върху солената. Различните нюанси синьо казваха на Алтея, че каналът пред тях е достатъчно дълбок за Парагон, но е сравнително тесен. Янтар трябваше да наблюдава тези нюанси ѝ да извика обратно към Хаф на руля, ако на пътя им се изпречеха плитчини. Разместването на пясъчни наноси беше втората чутовна опасност на Пиратските острови. На запад, множество показали се над водата островчета можеха да се сбъркат с острови или също толкова лесно да се сметнат за върховете на потънали крайбрежни планини. От тази посока течеше безспир прясна вода, носеща със себе си пясък и отломки, които оформяха нови наноси и плитчини. Бурите, които често брулеха местността, помитаха всичко по пътя си и преустройваха тези препятствия за плаването. Картографирането на Пиратските острови беше безполезна задача. Водните пътища се задръстваха с тиня и ставаха непреодолими само за да се разчистят при следващата буря. Опасностите на корабоплаването, които забавяха тежко натоварените търговски съдове, бяха съюзници на пиратите. Пиратските плавателни съдове често бяха плитководни, задвижвани както от платната, така и от теченията, и с екипаж от мъже, познаващи водите толкова добре, колкото бе възможно. За всички дни, през които Алтея бе плавала по Прокълнатите брегове, никога преди не бе навлизала толкова навътре сред Пиратските острови. Баща ѝ винаги ги бе избягвал, както и всякакъв вид неприятности.

— Печалбата от опасността се изплаща само в неприятности — бе казвал неведнъж. Алтея се усмихна.

— За какво си мислиш? — тихо я попита Янтар.

— За баща ми.

Янтар кимна.

— Това, че вече можеш да мислиш за него и да се усмихваш, е добре.

Алтея промърмори в съгласие, но не каза нищо повече. За известно време се носеха върху мачтата в тишина. Високата платформа усилваше лекото поклащане на кораба под тях. Алтея не си спомняше момент, в който да не бе намирала това за опияняващо. Ала спокойствието не трая дълго. Въпросът я човъркаше. Без да поглежда към Янтар, попита отново:

— Сигурна ли си, че Лавой не ти е сторил нищо?

Янтар въздъхна.

— Защо бих те излъгала?

— Не знам. Защо би отговорила на въпроса ми с въпрос?

Янтар се обърна към нея открито.

— Защо не можеш да приемеш, че се чувствах зле и припаднах? Ако се беше случило нещо друго, мислиш ли, че Парагон щеше да си мълчи през цялото това време?

Алтея не отвърна веднага.

— Не знам — каза накрая. — Напоследък Парагон като че ли се променя. Преди ме дразнеше, когато беше намусен или мелодраматичен; приличаше ми на пренебрегнато момче. Въпреки това имаше моменти, в които беше нетърпелив да угажда. Говореше, че иска да се докаже пред мен и Брашън. Но напоследък, когато въобще ми говори, казва ужасни неща. Споменава пирати и всичко, за което говори, е кръв, насилие и убийство. Познава изтезаването. Говори за всичко по такъв начин, че все едно си имам работа със самохвално дете, което ме лъже нарочно, за да ме шокира. Дори не мога да реша на кое от всичко да вярвам. Дали си мисли, че ще ме впечатли с това на колко жестокост е бил свидетел? Ако го предизвикам, той се съгласява, че подобни неща са ужасяващи, но разказва тези истории с такава неприлична радост… Сякаш в него се крие яростен и жесток мъж, който се наслаждава на нещата, на които е способен. Не знам откъде идва тази свирепост.

Тя извърна поглед от Янтар и тихо добави:

— И не ми харесва колко време прекарва с Лавой.

— По-правилно ще е да се каже колко време Лавой прекарва с него. Парагон едва ли търси помощника. Той идва при него, Алтея. И наистина Лавой изкарва наяве най-лошото в Парагон. Той го насърчава в тези негови фантазии на насилие. Те се съревновават в разказването на подобни истории като че да си свидетел на жестокост е мяра за мъжественост. — Гласът на Янтар беше измамно мек. — Боя се, че го прави за собствени облаги.

Алтея се почувства неудобно. Имаше предчувствие, че ще съжалява, задето бе повела разговора в тази посока.

— Нищо не може да се направи по въпроса.

— Нищо ли? — Янтар ѝ хвърли кос поглед. — Брашън може да го забрани.

Алтея поклати глава със съжаление.

— Не и без да подкопае ръководството на Лавой. Мъжете ще го приемат като порицание спрямо него и…

— Нека. Опитът ми показва, че щом един мъж с власт над други мъже започне да пропада морално, най-добре е да се отстрани колкото се може по-скоро. Помисли, Алтея. Корабът не е лукав. Парагон казва каквото мисли. Моряците са по-умни от това. Но ако Лавой придумва Парагон към собствения си начин на мислене, смяташ ли, че не прави същото и с екипажа? Особено с татуираните. Придобил е твърде голямо влияние над тях. В някои отношения те са като Парагон. Животът ги е осакатил и преживяването ги е направило способни на студена жестокост. Лавой разчита на това. Виж как насърчава екипажа да иронизира и измъчва Лоп. — Тя отмести поглед от Алтея и се загледа над водната шир. — Лавой е опасност. Трябва да се отървем от него.

— Но Лавой… — започна Алтея, но внезапно Янтар скочи на крака и я прекъсна.

— Кораб! — извика тя, сочейки. На палубата долу, вторият наблюдаващ поде вика и засочи в същата посока, в помощ на човека зад щурвала. Сега вече Алтея я видя — мачта, която се движеше зад рехава редица от дървета върху продълговата ивица земя, близо до мястото, където Янтар бе гледала по-рано. Корабът вероятно бе изчаквал, за да позволи на Парагон да се приближи, преди да започнат покушението.

— Пирати! — потвърди Алтея и изкрещя „ПИРАТИ!“ надолу, за да предупреди екипажа. Сякаш съзнаващи, че са били забелязани, от флагщока на другия кораб се разгърнаха цветове — червено знаме с черна емблема. Алтея преброи шест малки лодки, които биваха подготвяни да се спуснат. Значи това беше тактиката им: малките лодки щяха да тормозят Парагон и да се качат на борда му, ако им се удадеше възможност, докато по-големият кораб се опитваше да го насочи към плитчините отпред. Ако мъжете от малките лодки успееха да превземат палубата на Парагон, можеха нарочно да го изкарат на сушата и да го разкостят, без да бързат. Сърцето на Алтея задумка. Бяха говорили за това, бяха се подготвяли за него, но някак то успя да я потресе. Макар и само за миг, страхът я сграбчи толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. Мъжете в тези лодки щяха да направят всичко по силите си да я убият. С усилие успя да промъкне един дъх сред ужаса си, затвори очи, след което ги отвори широко. Нямаше време да се бои за собствения си живот. Корабът зависеше от нея.

Брашън бе изскочил на палубата още при първото ѝ предупреждение.

— Вдигни платната! — извика му Алтея. — Опитват се да ни нападнат като глутница, но можем да им избягаме. Шест малки лодки и кораб-майка. Бъди предпазлив! Пред нас има плитчини. — Тя се обърна към Янтар: — Върви долу при Парагон. Кажи му, че трябва да ни помогне да го задържим в най-добрия канал. Ако пиратите започнат да ни настигат, дай му оръжие. Може да направи доста, за да отблъсне малка лодка. Аз ще продължа да наблюдавам оттук. Капитанът ще ръководи палубата.

Янтар не чака да чуе повече. Тя изчезна, придвижвайки се надолу по въжетата като паяк сякаш го беше правила цял живот. Парагон заплава редом до ивицата земя и малките лодки забързаха да го пресрещнат. Във всяка имаше по шестима мъже на греблата, а другите стискаха оръжия или куки и изчакваха да им се открие възможност. Под нея, на палубата на Парагон кипеше оживление. Някои от моряците бързаха да опънат още платна, други раздаваха оръжия или заемаха позиции за наблюдение по цялото протежение на перилата. Бясната дейност не приличаше на координираната подготовка, която се бе надявала да види.

Алтея почувства внезапен прилив на надежда. Вълнението я зашеметяваше и потискаше страха ѝ. След всичкото това чакане, шансът ѝ най-после бе дошъл. Щеше да се бие и да убива. Всички щяха да видят на какво е способна; след това щеше да им се наложи да я уважават.

— О, Парагон — прошепна на себе си, внезапно осъзнала източника на чувствата си. — О, корабе, няма нужда да се доказваш пред когото и да е. Не позволявай това да те обладае.

Дори да бе усетил мислите ѝ, не го показа. Тя почти се радваше, че може да замаскира страха си с неговото самохвалство. Извика към Брашън местоположението на приближаващите лодки, за да може той да ги избегне, докато в същото време Парагон крещеше за тяхната кръв. Янтар все още не му беше дала оръжие. Той ревеше заканите си и се мяташе мощно, като размахваше ръцете си на сляпо в търсене на жертва, навлязла в обсега му. Докато Алтея наблюдаваше от полюшващата се височина, две от малките лодки забавиха усилията си при вида и шума от побеснялата фигура. Останалите четири дойдоха необезпокоявани. Вече можеше да ги види ясно. Мъжете носеха червени кърпи с черен знак на челото. Повечето от тях бяха с татуирани лица. Те отвориха широко усти и размахали мечове, закрещяха собствените си заплахи към кораба.

Случващото се на палубата на Парагон беше по-неясно за Алтея. Такелаж и платна препречваха погледа ѝ, но тя можеше да чуе как Брашън реве заповеди и проклятия. Продължи да съобщава позицията на малките лодки. Зарадва се, щом видя, че две от тях вече изоставаха. Може би щяха да се изплъзнат на всичките. Брашън издаде заповед с намерението да ги избегне, но дивото навеждане на фигурата осуетяваше опитите на кормчията. От мястото си Алтея чу извисилия се веднъж глас на Янтар:

— Аз решавам! — категорично заяви тя на някого.

Сърцето на Брашън се сви. Цялата тренировка на екипажа се бе оказала безплодна. Потърси с поглед Лавой, който трябваше да командва стрелците. Също така трябваше и да въдворява ред на палубата, но мъжът беше изчезнал. Нямаше време да го търси — екипажът трябваше да се задейства сега. Мъжете се щураха наоколо като безнадзорни деца, играещи някаква дива игра. При това първо предизвикателство повечето от тях отново се бяха превърнали в бреговата измет, която бе наел в Бингтаун. С разочарование си припомни добре организирания си план: една част от мъжете да защитават кораба, втора — готова за нападение, докато третата съблюдаваше плаването. По такелажа досега трябваше да са се наредили стрелци. Не бяха. Прецени, че може би половината от екипажа му си спомняше какво трябва да върши. Някои се пулеха или надвесваха над парапета, крещейки и обзалагайки се сякаш гледаха конно надбягване. Други крещяха обиди към пиратите и размахваха оръжията си срещу тях. Видя двама мъже да се карат за един меч като ученици. Най-зле от всички беше корабът, който се мяташе напосоки, вместо да се подчинява на щурвала. С всеки миг пиратите настъпваха по-близо.

Той изостави резервираността, която капитанът спазваше с екипажа си. Хаф на руля, изглежда, беше единственият човек, съсредоточен върху задачата си. Брашън се задвижи бързо по палубата. Добре прицелен ритник разбута една група зяпачи.

— По местата! — сопна им се той. — Парагон! — изрева към кораба. — Изправи посоката си!

Пет стъпки го отведоха до мястото, където мъжете ровеха сред оръжията. Хвана за яките двамата кавгаджии, удари главите им една в друга, след което ги въоръжи с други, не така желани мечове. Мечът, за който се бяха припирали, задържа за себе си. Огледа се.

— Джек! Ти си начело на раздаването на оръжието. По едно на човек и ако някой не вземе предложеното му, ще се оправя без. Останалите, подредете се!

Нареди на трима, задържали се назад, да се качат по въжетата, за да наблюдават и да му извикват всичко, което видят. Те се стрелнаха с готовност, като с удоволствие предоставиха оръжията си на онези, които бяха по-нетърпеливи да се бият.

Брашън се укори, че не е предвидил този хаос. Виковете на тримата мъже и Алтея му съобщаваха позицията на приближаващите лодки, а неговите викове раздаваха нареждания на мъжа зад щурвала и екипажа, работещ сред такелажа. Отсъди, че ще успеят да избегнат малките лодки, но на косъм. Що се отнасяше до по-големия съд, е, ветровете издуваха не само платната на Парагон, но и неговите. Имаше преднина и трябваше да може да я задържи. Парагон беше жив кораб, по дяволите. Трябваше да може да надбяга всичко, спрямо което имаше преднина. Независимо от всичко това корабът се отзоваваше със закъснение, сякаш се съпротивляваше на усилията на екипажа да го забързат. В него припламна страх. Ако Парагон не увеличеше скоростта си, по-малките лодки щяха да го доближат.

В рамките на минути Брашън подкара работата да върви гладко. Докато хаосът утихваше, той се огледа за Лавой. Къде беше човекът, чиято работа беше вършил?

Забеляза го да се насочва към бака. Дори по-притеснително от предишното безредие беше малката група мъже, наобиколили Лавой. Съставена предимно от бивши роби, които те бяха успели да промъкнат на борда в Бингтаун, групичката го бе обградила сякаш бяха личната му охрана. Всеки носеше по един лък и меч. Качиха се на бака. Намерението на Лавой личеше в походката му, докато я прекосяваше. Брашън почувства нерационален прилив на гняв. Начинът, по който мъжете се движеха около него, казваше всичко. Това беше отбраният екипаж на Лавой. Те отговаряха пред него, не пред Брашън.

Докато Брашън прекосяваше палубата, палтото му закачи нещо. Той се завъртя раздразнено, за да го откачи, и видя изчервения Клеф, който го беше дръпнал. Момчето държеше дълъг нож в дясната си ръка, а сините му очи бяха широко отворени. Той се сви под строгия поглед на Брашън, но не пусна палтото му.

— Ш’ ви пазя гърба, капитане — оповести Клеф. С презрително кимване на главата посочи към Лавой и наобиколилите го мъже. — Почакайте — предложи той със снижен глас. — Просто ги гле’йте за малко.

— Пусни ме — раздразнено нареди Брашън. Момчето се подчини, но го последва плътно като сянка, докато Брашън се насочваше към бака.

— Елате тук! Всички ще ви избия! Елате по-близо! — радостно крещеше Парагон към пиратите в малките лодки. Гласът му беше по-дълбок и пресипнал, отколкото Брашън го бе чувал някога. Ако не беше количеството от думи, не би познал, че това е неговият кораб. За момент той самият усети кръвожадността на Парагон — дива момчешка решителност да се докаже се свързваше с мъжкия порив да смаже всеки, който му се противопоставеше. Побиха го тръпки, а по гръбнака му пролази още по-голям хлад, щом чу дивия, гръмогласен смях на Лавой. Нима Лавой, без да съзнава, подхранваше безумните емоции на Парагон?

Помощникът продължи да насърчава кораба.

— И още как, приятел. Аз ще ти казвам къде да удряш, а ти ще ги поваляш. Дай му жезъла, жено! Нека покаже на тези мошеници на какво е способен един кораб от Бингтаун!

— Аз решавам! — Гласът на Янтар не беше остър, но високият тон му позволи да се извиси.

— Капитанът повери на мен да отговарям за това. Аз решавам кога на кораба му трябва оръжие. Беше ни заповядано да бягаме, не да се бием. — Стори му се, че долови нотка на страх в гласа ѝ, но студеният гняв я прикриваше добре. Брашън я чу как увещава Парагон с тих, откровен глас:

— Още не е твърде късно. Все още можем да им се изплъзнем. Няма нужда никой да умира.

— Дай ми жезъла! — настоя Парагон, а гласът му изтъня при последната дума. — Ще убия негодниците! Всичките ще ги убия!

Сега Брашън можеше да види каква картинка бяха — там, на бака. Янтар стоеше, стиснала жезъла на Парагон с две ръце. Позата на Лавой беше враждебна, но въпреки думите и мъжете зад гърба му, не посмя да пипне жезъла. Янтар погледна покрай него към Парагон.

— Парагон! — примоли се тя. — Наистина ли искаш отново кръв по палубите си?

— Дай му го! — настоя Лавой. — Не се опитвай да скриеш цял кораб под полите си, жено! Остави го да се бие, щом иска! Няма нужда да бягаме.

Отговорът на Парагон бе прекъснат от друг звук. Зад Брашън, на палубата изтрополи кука, задрънча по нея и за момент се захвана за парапета, преди отново да падне във водата. Отдолу се понесоха нетърпеливи викове и друга кука полетя във въздуха.

— Нашественици! — извика Хаф. — Десен борд откъм кърмата!

Брашън вложи стоманена нотка в гласа си и бързо се покатери на бака.

— Лавой! На кърмата. Отблъсни нашествениците! Стрелци, на парапетите и дръжте тези лодки надалеч от нас. Парагон. Подчини се на руля, без да се мяташ. Ти кораб ли си, или сал? Искам да се измъкнем оттук.

Настъпи краткотрайна пауза, преди Лавой да отговори:

— Да, сър!

Отправи се към кърмата, а верните му моряци го последваха. Брашън не успя да види какво премина между Янтар и Лавой, докато помощникът я подминаваше, но забеляза леко побелелите ѝ устни. Стиснатите ѝ юмруци се стегнаха около оръжието, което бе направила за кораба. Той се почуди какво щеше да направи тя, ако Лавой се бе опитал да ѝ го отнеме. Брашън съхрани случката в главата си за по-късно преразглеждане. Приближи се до парапета и се приведе, за да изкрещи към фигурата.

— Парагон! Спри да вършееш наляво-надясно и плавай. Предпочитам да оставя тази сган зад нас, вместо да се бием.

— Няма да бягам! — заяви бясно Парагон. Гласът му стана момчешки и се пречупи. — Само страхливците бягат! Няма слава в това да избягаш от битка!

— Твърде късно е за бягство! — изписука развълнувано зад тях Клеф. — Хванаха ни, сър.

С неверие, Брашън се извъртя, за да огледа палубата на Парагон. Половин дузина пирати бяха превзели палубата на две места. Бяха тренирани бойци и поддържаха формацията си, запазвайки свободно пространство зад себе си за другарите си, изкачващи се по въжетата на абордажните куки. Засега нашествениците единствено защитаваха малкото предимство, което бяха успели да спечелят, и го правеха добре. Неопитните бойци на Брашън само се пречкаха един на друг, нападащи като тълпа. Докато наблюдаваше, още една кука се строполи на палубата, хлъзна се и се захвана. Почти веднага след като се застопори, към върха на парапета се протегна мъжка ръка. Неговите мъже бяха толкова заети да се бият с тези на борда, че не забелязаха тази нова опасност. Само Клеф се спусна надалеч от него, за да се втурне през горната палуба и да пресрещне изкачващите се мъже. Брашън беше ужасѐн.

— Всички, отблъснете изкачващите се! — изрева той. Обърна се обратно към Парагон. — Все още не сме готови за това! Корабе, те ще ни превземат, ако не ни отдалечиш от тях. Накарай го да се вразуми! — извика към Янтар.

Скочи да последва Клеф, но за негов ужас Алтея стигна там преди него. Момчето стрелна ножа си към мъжа, който се опитваше да прехвърли парапета, а Алтея задърпа безуспешно триноктестата абордажна кука. Тя беше здраво забита в дървото, а теглото на катерещите се по прикаченото към нея въже пирати само я вклиняваха още повече. Непосредствено след куката бе прикачена верига, която не позволяваше на защитниците просто да прережат въжето и да освободят куката. Преди Брашън да успее да ги достигне, Клеф нададе див рев и мушна бясно с ножа си. Той потъна дълбоко в гърлото на ухиления пират, който току-що бе прехвърлил ръка през перилото. Потече тъмночервена кръв, шуртяща покрай брадата на мъжа и заливаща Клеф и Алтея, преди да плисне по палубата. Дълбок рев, идващ откъм Парагон, подсказа на Брашън, че корабът я е почувствал. Умиращият мъж падна назад. Брашън чу съприкосновението, щом пиратът се строполи тежко в малката лодка. По виковете разбра, че падналото тяло бе причинило щети.

Брашън побутна Алтея с рамо настрани.

— Пази се! — нареди той. — Назад!

Прехвърли единия си крак през парапета и застопори другия от другата му страна, застанал устойчиво. Тласна меча си надолу, разрязвайки лицето на пират, който все още се държеше за въжето. Късметът им се беше усмихнал — падналият пират почти бе потопил лодката и бе пратил в безсъзнание мъжа, придържал въжето. Вторият пират се изпусна и падна и тогава Брашън съзря шанса си. Скочи обратно на палубата и освободи куката. С ликуващ вик я хвърли долу в морето. Обърна се ухилен, очаквайки Алтея и Клеф да споделят победата му. Вместо това лицето на Алтея бе изкривено от гняв, а Клеф все още гледаше вцепенено ножа в ръцете си и кръвта, която ги покриваше. Вик от кърмата накара Брашън да се извърне. Битката там не вървеше на добре. Той се наведе и разтърси рамото на Клеф.

— Мисли после, момче! Сега ела.

Думите му извадиха момчето от транса му и то последва Брашън, който се втурна към края на кораба. Стори му се, че в същия момент корабът набра скорост. За кратко почувства облекчение, тъй като Алтея не го беше последвала във втурването му към битката. Трима от собствените му мъже се въргаляха на пода и си разменяха удари с един пират сякаш това беше кръчмарска свада. Той ги подмина и пресрещна острието на татуиран мъж с искрящо плешиво теме. Брашън позволи на мъжа да парира острието му с лекота, така че той да може да се хвърли покрай него и да прободе истинската си цел: пиратът, който тъкмо прехвърляше крак през парапета. Докато мъжът падаше, стиснал гърдите си, Брашън заплати за дързостта си — плешивият пират замахна към него и той едва успя да избегне посичането, хвърляйки се настрани. Усети как острието закачи ризата му и плата се разпори. Миг по-късно усети пареща болка надолу по ребрата си. Чу дрезгавия, ужасѐн вик на Клеф, след което момчето се гмурна в битката. То се съсредоточи в ниското и замушка мъжа в краката и прасците. Изуменият пират отскочи назад в опит да избегне прорязванията на момчето. Брашън се изправи на крака и заби меча си напред с две ръце. Както се изправяше, върхът на острието намери гърдите на плешивия мъж и потъна дълбоко. Мъжът се блъсна в парапета и се преметна през него, като запада крещейки.

Брашън и Клеф бяха прекъснали омагьосания кръг на пиратите защитници. Екипажът му се хвърли напред, обръщайки битката в сбиване. Този начин на бой им бе познат; скупчиха се върху останалите пирати и започнаха да ги ритат и тъпчат. Брашън се отдръпна от схватката и огледа палубата. Мъжете по въжетата крещяха, че пиратският кораб изостава, след като Парагон набра скорост. Бърз поглед към десния борд му показа, че Лавой и групата му се бяха справили с техните нападатели. Двама от екипажа му бяха повалени, но все още се движеха. Трима от пиратите бяха все още на борда на Парагон, но другарите им долу в лодките им крещяха да се откажат и да скочат.

Викове, идващи откъм носа, го предупредиха за друга група нашественици. Трябваше да разчита, че Лавой ще успее да се справи с тези на кърмата. Брашън се втурна напред, все още следван от Клеф. Шестима мъже се бяха качили на палубата на Парагон. За първи път Брашън успя да види ясно черния знак върху червените шалове, омотани около главите им. Беше птица с разперени криле. Гарван? Знакът на Кенит? Държаха мечовете си в готовност, докато защитаваха куката зад тях. Въпреки това от другарите им долу се чуха викове:

— Оставете ги! Капитанът ни вика обратно!

Пиратите на борда стояха нерешително, очевидно нежелаещи да загубят постигнатото.

Алтея ги заплашваше с меч. Брашън изруга под нос; поне беше имала благоразумието да не се приближава прекалено. Янтар беше наблизо, стиснала умело, ако не дори агресивно, някакво острие. Лоп, да не повярваш, пазеше гърба на Алтея с жезъл. Лавой беше заявил, че не би доверил на мъжа оръжие с острие. Високият мъж се хилеше развълнувано, като удряше с края на жезъла по палубата и този негов див ентусиазъм, изглежда, плашеше поне един от пиратите.

— Все още можем да превземем кораба! — изрева един от пиратите на палубата. Мечът му си оставаше в готовност, докато крещеше надолу към лодката под тях. — Качвайте се тук! Поставили са жени да се бият с нас. Десетима от нас ще могат да превземат целия кораб!

Мъжът беше висок. Върху старата робска татуировка на лицето му бе поставена птицата с разперените крила.

— Вървете си! — Думите на Янтар преодоляха вятъра, а тонът ѝ бе странно подчиняващ. — Не можете да победите. Приятелите ви ви изоставиха. Недейте да умирате в опит да превземете кораб, който не можете да задържите. Бягайте, докато все още можете. Дори да ни убиете, не можете да задържите жив кораб против волята му. Той ще ви убие.

— Лъжеш! Кенит превзе жив кораб и е още жив! — заяви един от мъжете.

Буен смях избухна от фигурата на носа. Пиратите на палубата не виждаха Парагон, но можеха да го чуят и да почувстват клатенето на палубата, докато размахваше яростно ръце напред-назад.

— Пленете ме! — предизвика ги той. — О, направете го. Качете се на борда, мънички мои рибки. Елате и намерете смъртта си в ръцете ми!

Лудостта на кораба беше като вълна във въздуха, като мирис, който не може да се издиша. Докосна всички с неприятен допир. Алтея пребледня, а на Янтар като че ли ѝ призля. Побърканата усмивка се оттече от лицето на Лоп като капеща боя, оставила единствено лудостта в очите му.

— Аз се махам — обяви един от нашествениците. За един дъх беше прекрачил перилото и се спусна по въжето. Друг го последва, без да обели и дума.

— Останете с мен! — изврещя водачът им, но мъжете не го послушаха. Избягаха от другата страна като подплашени котки. — По дяволите! Всички да вървите по дяволите! — Бе останал последен. Извърна се към въжето, но тогава ненадейно Алтея го приближи. Острието ѝ предизвика неговото. Мъжете отдолу му викаха да побърза, защото си тръгват. На палубата, Алтея изведнъж заяви:

— Този ще го задържим, за да го разпитаме какво знае за Кенит! Янтар, освободи куката. Лоп, помогни ми да го хванем.

Представата на Лоп за това да го хванат беше да замахне с жезъла в голяма дъга, която премина в смъртоносна близост до черепа на Янтар, преди да пропука остро в главата на пирата. Татуираният се свлече на пода и Лоп започна да танцува дива, победоносна жига.

— Хванах го, хей, хванах един!

Пази се! Думите бяха като шипове, забиващи се в мозъка на Алтея. Дори докато преминаваше през рутинните задачи, целящи да възвърнат реда и спокойствието на палубата, думите горчиво глождеха душата ѝ. Въпреки всичко, Брашън все още я смяташе за уязвима жена, която не трябваше да се излага на опасност. Пази се, беше ѝ казал и бе поел нейната задача, като освободи куката, която се бе опънала на по-незначителната ѝ сила. Беше я унижил, като ѝ показа, че независимо от всичките ѝ усилия, си оставаше ненадеждна. Неспособна. Клеф беше видял всичко.

Не че тя жадуваше да се бие и да убива. Са знаеше, че не бе спирала да трепери още от онзи първоначален момент. Още когато нашествениците бяха започнали да се катерят отстрани на Парагон, притеснението я беше сграбчило здраво. И все пак се бе задвижила. Не се беше вцепенила, не пищеше и не се опитваше да избяга. Беше дала най-доброто от себе си, за да изпълни задълженията си. Но това не се беше оказало достатъчно. Искаше Брашън да я уважава като пълноправен моряк и корабен офицер. Той ясно бе показал, че случаят не е такъв.

Тя напусна палубата и се качи сред такелажа не само да провери за преследвачи, но и за да потърси малко тишина и уединение. Последният път, когато бе почувствала подобен гняв, беше заради Кайл. Трудно ѝ беше да повярва, че Брашън я бе засегнал по същия начин. Облегна чело на тътнещото въже и затвори очи за момент. Беше смятала, че Брашън я уважава; и още повече — че го е грижа за нея. А сега това. Фактът, че се бе старала да пази дистанция, да се отдръпне от него, когато всъщност искаше да е наблизо, за да се докаже като самостоятелна и силна, караше всичко да горчи още повече. Беше предположила, че стоят на разстояние един от друг, за да запазят дисциплината на кораба. Възможно ли беше той просто да гледа на нея като на развлечение, забавление, което да остави настрана, докато плаваха? Всичко ѝ бе отказано. Не можеше да се представи като жена, която го желаеше, нито като помощник, заслужаващ неговото уважение. Какво тогава беше тя за него? Товар? Нежелана отговорност? След като ги нападнаха, той не се бе държал с нея като с другар, който можеше да му помогне, а като с някой, когото трябваше да предпази, докато се опитва да защити кораба си.

Слезе бавно от мачтата, като пропусна последните няколко стъпки и просто скочи на палубата. Някаква малка част от нея смяташе, че може би беше несправедлива, но на по-голямата, развълнувана заради атаката на пиратите, част не ѝ пукаше. Изправянето пред въоръжени с мечове мъже, които с удоволствие щяха да я убият, я беше променило. Бингтаун и всичко безопасно и възвишено беше останало на левги зад нея. Това сега беше нов живот. Ако искаше да оцелее в този свят, трябваше да се чувства компетентна и силна, а не защитена и уязвима. Поучителният глас в главата ѝ бе внезапно усмирен, тъй като тя застана лице в лице с истината. Затова гневът ѝ към Брашън гореше толкова пламенно. Когато бе признал слабостта ѝ, я беше принудил тя също да я види. Думите му бяха заглождили самоувереността ѝ като змийска слюнка. Престореният ѝ кураж, упоритото ѝ желание да се бие и да се държи сякаш е физически равностойна на мъжете, които я предизвикваха, си бяха отишли. Дори накрая Лоп бе бил този, който повали искания от нея заложник. Лоп, който беше почти полуидиот, пак беше по-ценен по време на битка от нея само заради размерите и мускулите си.

Джек се промъкна до нея, с все още зачервени от битката страни. Усмивката ѝ беше широка и самодоволна.

— Капитанът иска да те види относно затворника.

Беше ѝ трудно да гледа самоувереното лице на Джек. В този момент Алтея би дала всичко, за да има размерите и силата на по-едрата жена.

— Затворник? Мислех, че имаме няколко.

Джек поклати глава.

— Когато Лоп размаха този жезъл, не се шегува. Мъжът така и не се събуди. Очите му се разшириха и започна да се тресе. А после умря. Жалко, предвид че според мен той беше водачът на последната група пирати. Вероятно щеше да ни каже най-много. Мъжете, които пазеше Лавой, се опитаха да се хвърлят през борда. Двама успяха, а един умря на палубата. Но един оцеля. Капитанът смята да го разпита и иска да присъстваш.

— Сега ще отида. Ти как се справи по време на битката?

Джек се ухили.

— Капитанът ме постави начело на раздаването на оръжията. Мисля, че забеляза, че бях повече на себе си от някои други. Обаче не ми се удаде възможност да използвам оръжие.

— Може би следващия път — обеща ѝ сухо. Високата жена я изгледа недоумяващо сякаш я беше смъмрила, но Алтея само попита: — Къде са? В капитанската каюта?

— Не. На бака.

— Близо до фигурата? Къде му е умът?

Джек нямаше отговор, а и Алтея не беше очаквала такъв. Вместо това забърза да се увери сама. Тя се приближи и с недоволство забеляза, че Брашън, Янтар и Лавой вече се бяха събрали около пленника. Почувства се пренебрегната. Беше ли извикал другите преди нея? Опита се да избута гнева и завистта си, но те, изглежда, бяха пуснали корени. Не каза нищо, докато се качваше на бака.

Единственият останал затворник беше млад мъж. Беше удрян с юмруци и душен, когато го бяха пленили, но освен синините и отоците, не изглеждаше да има други наранявания. Няколко робски татуировки се прокрадваха по бузата му. Имаше гъста, сплъстена, буйна кафява коса, която червената му кърпа не успяваше да укроти. Лешниковите му очи гледаха едновременно уплашено и дръзко. Седеше на палубата, с ръце, вързани на гърба, а глезените му бяха оковани един за друг. Брашън стоеше над него, с Лавой до рамото му. Янтар стоеше назад от групата, силно стиснала устни. Не криеше неодобрението си. Шепа моряци се размотаваха по главната палуба, за да гледат разпита. Сред тях беше и Клеф. Алтея се загледа в него, но ококорените очи на момчето бяха фиксирани върху пленника. Само двама от татуираните моряци присъстваха. Лицата им бяха сурови, погледът — студен.

— Разкажи ни за Кенит. — Гласът на Брашън беше равен, но тонът му издаваше, че не го подканва за първи път.

Пиратът, седящ на палубата, упорито се взираше пред себе си. Продължи да мълчи.

— Нека опитам аз, капитане — помоли Лавой; Брашън не му забрани. Здравият първи помощник клекна до мъжа, сграбчи косата му и го принуди да срещне погледа му. — Нещата са следните, красавецо — изръмжа Лавой. Усмивката му изглеждаше по-зле и от озъбване. — Можеш да ни бъдеш полезен и да говориш с нас. Или можеш да полетиш зад борда. Кое да бъде?

Пиратът вдиша накъсано.

— Без значение дали ще говоря, или не, политам зад борда. — Алтея долови в думите му леко ридание и изведнъж ѝ се стори по-млад.

Отговорът му обаче пробуди у Лавой жестокост, а не съжаление.

— Говори тогава. Никой няма да разбере, че си го направил, и може би ще те дрънна по главата, преди да те оставя да потънеш. Къде е Кенит? Това е всичко, което искаме да разберем. Носиш неговият символ. Трябва да знаеш къде акостира.

Алтея хвърли невярващ поглед на Брашън. Тя искаше да узнае много по-съществени неща. Беше ли оцеляла някаква част от екипажа на Вивачия? Как беше самата Вивачия? Имаше ли някакви надежди да я откупят? Но Брашън не продума и дума. Плененият поклати глава. Лавой го зашлеви, не силно, но плесницата бе достатъчна, за да го събори. Преди да е успял да се изправи, Лавой отново го сграбчи за косата и го завлече обратно в седнало положение.

— Не те чух — подигра му се той.

— Да не би да го… — поде яростно Янтар, но Брашън я прекъсна отсечено.

— Достатъчно! — Приближи се и се надвеси над затворника. — Говори с нас — предложи той. — Кажи ни каквото искаме да знаем и може би няма да се наложи да умираш.

Пиратът пое хриптящ дъх.

— По-скоро бих умрял, отколкото да предам Кенит — смело отвърна той. Внезапно поклащане на главата му я отскубна от захвата на Лавой.

— Ако предпочита да умре — ненадейно предложи Парагон, — аз мога да му помогна с това. — Изведнъж гласът му изкънтя по-силно. Злобата, съдържаща се в него, накара косъмчетата по врата на Алтея да настръхнат. — Хвърли го към мен, Лавой. Ще проговори, преди да го предам на морето.

— Достатъчно! — Алтея се чу да повтаря думите на Брашън. Приближи се към пленения мъж и клекна, за да бъде на едно ниво с него.

— Не те моля да предаваш Кенит. — Гласът ѝ беше мек.

— Какво си мислиш, че… — започна отвратено Лавой, но Брашън го сряза.

— Отдръпни се, Лавой. Това е нейно право.

— Нейно право? — Първият помощник беше едновременно изумен и бесен.

— Млъкни или напусни бака — каза Брашън с равнодушен глас.

Лавой се подчини, но остана все така почервенял.

Алтея не погледна към нито един от двамата. Тя се взира в пленника, докато той не вдигна очи и не се втренчи в нейните.

— Разкажи ми за живия кораб, който Кенит е пленил. Вивачия.

За известно време той единствено се взираше в нея. После ноздрите му се свиха, а кожата около устата му побеля.

— Знам коя си. — Той изплю думите. — Имаш същия поглед като момчето жрец. Можеш да си му близначка. — Извърна се и плю на пода. — Ти си проклета Хейвън. Нищо няма да ти кажа.

— Аз съм Вестрит, а не проклета Хейвън — отвърна възмутено Алтея. — И Вивачия е нашият семеен кораб. Ти спомена Уинтроу, моят племенник. Значи той е жив?

— Уинтроу. Така се казваше. — Очите на мъжа блеснаха яростно. — Надявам се, че е мъртъв. Той заслужава смърт и при това не бърза. О, той се престори на добър. Носеше ни кофи със солена вода и парцал, лазеше из мръсния трюм сякаш беше един от нас. Но всичко беше преструвка. През цялото време е бил син на капитана. Много от робите казваха, че трябва да сме му благодарни, че е направил, каквото е могъл за нас и че когато успяхме да се освободим, е било заради него. Но аз мисля, че през цялото време беше проклет шпионин. Как иначе можеше да ни гледа и да ни оставя толкова дълго оковани там долу? Кажи ми.

— Бил си роб на борда на Вивачия — тихо каза Алтея. Това беше всичко. Без въпроси, без противоречия. Мъжът говореше и ѝ казваше повече, отколкото осъзнаваше.

— Бях роб на семейния ти кораб. Да. — Той тръсна глава, за да отмести косата от очите си. — Ти знаеш. Не ми казвай, че не разпознаваш татуировката на собственото си семейство. — Тя неохотно изучи лицето му. Последната татуировка на бузата му беше стиснат юмрук. Подходящо за Кайл. Алтея си пое дъх и заговори меко:

— Аз не притежавам роби. Баща ми също не притежаваше. Той ме възпита да вярвам, че робството е грешно. Няма татуировка на рода Вестрит, както няма и роби. Това, което ти е било причинено, е дело на Кайл Хейвън, не на моето семейство.

— Изплъзваш се, а? Като малкото ти момченце жрец. Той вероятно е знаел какво се случва с нас. Проклетият Торг. Идваше сред нас през нощта и изнасилваше жените право пред нас. Уби една от тях. Тя започна да крещи и той навря парцал в устата ѝ. Умря, докато той я чукаше. А той просто се изсмя. Просто се изправи и си тръгна; остави я така, окована, през двама мъже от мен. Никой от нас не можеше да стори нищо. На следващия ден дойде екипажът, извлачи я навън и я хвърли на змиите за закуска. — Мъжът присви очи. Погледът му пробяга по нея. — Трябваше да си ти, изкарана на показ и задушавана. Само веднъж трябваше да е някой от вас.

Алтея затвори очи за момент. Картината беше твърде живописна. До парапета, Янтар изведнъж се извърна и се вторачи над морето.

— Не ѝ говори така — каза грубо Брашън — или самият аз ще те хвърля зад борда.

— Не ме интересува — прекъсна го Алтея. — Разбирам защо го казва. Остави го да говори. — Тя се концентрира върху мъжа. — Това, което Кайл Хейвън е направил със семейния ни кораб е грешно. Признавам го. — Тя се насили да срещне войнствения му поглед с един от нейните. — Искам да си върна Вивачия и щом го направя, никой повече няма да бъде роб на борда ѝ. Това е всичко. Кажи ни къде можем да намерим Кенит. Ще откупим кораба. Това е всичко, което искам. Само кораба. И тези от екипажа, които са оживели.

— Твърде малко. — Думите ѝ не бяха променили мнението му. Вместо това, изглежда, бе усетил уязвимостта ѝ и бе изпитал силно желание да я нарани. Взираше се в нея, докато говореше:

— Повечето бяха мъртви още преди Кенит да се качи на борда. Аз самият довърших двама. Денят, в който Кенит стъпи на борда, беше хубав ден. Мъжете му прекараха доста време, хвърляйки трупове на змиите. И, ах, как пищеше корабът, докато го правеха.

Очите му не се откъсваха от тези на Алтея, за да установи дали е успял да я засегне. Тя не се опита да го скрие. Седна обратно на пети. Трябваше да се изправи пред всичко това. Не беше Хейвън, но корабът принадлежеше на нейното семейство. Парите на нейното семейство бяха платили за робите, а екипажът на баща ѝ ги беше оковал в тъмното. Чувството, което я изпълваше, не беше вина; вината пазеше за собствените си грешни постъпки. Не, чувстваше ужасна отговорност. Трябваше да остане и да се бори с Кайл до горчивия край. Не трябваше да позволява на Вивачия да напусне Бингтаун на подобно мръсно поръчение.

— Къде можем да открием Кенит?

Мъжът облиза устни.

— Искаш си кораба обратно? Няма да я получиш. Кенит я взе, защото я искаше. И тя също го иска. Би му облизала ботушите, ако можеше да ги стигне. Той ѝ шушне сладки приказчици като на евтина курва и тя ги поглъща жадно. Чух го да ѝ говори една вечер, увещаваше я да започне да пиратства. Тя тръгна с него доброволно. Никога няма да се върне при теб. До гуша ѝ е дошло да бъде робски кораб. Сега пиратства за Кенит. Носи неговите цветове също като мен. — Очите му прецениха резултата от думите му. — Корабът мразеше да превозва роби. Беше благодарна на Кенит, че я освободи. Никога няма да иска да се върне при теб, нито пък Кенит ще ти я даде срещу откуп. Той я харесва. Казва, че винаги е искал жив кораб. Сега вече има такъв.

— Лъжец! — Ревът дойде не от Алтея, а от Парагон. — Лъжлива торба с черва! Дайте го на мен! Ще изтръгна истината от него.

Думите на Парагон бяха поредният удар върху нея. Тя се изправи бавно, отвратена. Главата ѝ се въртеше заради въздействието от думите на мъжа — бяха докоснали заровен дълбоко страх. Беше знаела, че преживяването на Вивачия като робски кораб ще я промени. Но можеше ли да я промени толкова много? Толкова, че да се обърне срещу собственото си семейство и да отплава сама, с някой друг?

Защо не?

Нима Алтея също не беше се отвърнала от семейството си, при това след далеч по-малко провокация?

Заля я отвратителна смесица от завист, разочарование и предателство. Вероятно така се чувстваше жена, открила, че мъжът ѝ е неверен. Вероятно така се чувстваше родител, чиято дъщеря е станала курва. Как можеше Вивачия да постъпи така? И как можеше Алтея да я е разочаровала толкова много? Какво щеше да стане сега с красивия ѝ, заблуден кораб? Можеха ли отново да бъдат както някога — едно сърце, една душа, плавайки сред морето пред вятъра?

Парагон продължи с тирадата си, отправяше заплахи към пирата и молби да му дадат затворника, че ще изтръгне истината от него, да, той щеше да го накара да говори истината за онзи негодник Кенит. Алтея почти не го чуваше. Брашън хвана лакътя ѝ.

— Изглеждаш сякаш ще припаднеш — каза ѝ с нисък глас. — Можеш ли да си тръгнеш? Да запазиш достойнството си пред екипажа?

Думите му я довършиха. Тя се отскубна от него.

— Не ме докосвай — изръмжа му тихо. Достойнство, напомни си тя, достойнство. Но всичките ѝ усилия отидоха, за да не изкрещи насреща му като продавачка на риба. Той потресено направи крачка назад и за миг в тъмните му очи проблесна гняв. Алтея се изправи, бореща се за контрол.

Бореща се, внезапно осъзна, да отдели чувствата си от тези на Парагон.

Обърна се обратно към пленника и фигурата само частица от секундата по-късно. Лавой бе вдигнал пирата на крака и го притискаше към парапета. Заплахите му бяха все същите: че просто ще го бутне през перилото, така, овързан, или че ще го удари. Едната буза на мъжа червенееше; поне един удар вече му беше нанесен. Янтар бе хванала готовата за удар ръка на помощника. Изведнъж като че ли бе станала много висока. Алтея се изненада, че толкова стройна като върба жена притежаваше силата да задържи ръката на Лавой. Изражението на дърводелката, изглежда, бе превърнало първия помощник в камък. Изписаното на лицето му не беше страх; каквото и да бе видял в очите на Янтар, то му беше въздействало отвъд страха. Алтея съзря истинската заплаха твърде късно.

Парагон се беше извъртял до крайния си лимит. Ръката му се протегна, опипвайки слепешком.

— Не! — извика Алтея, но големите дървени пръсти бяха намерили пленника. Парагон лесно го отскубна от хватката на Лавой. Пиратът закрещя.

— О, Парагон, не, не, не! — Викът на Янтар проряза крясъците на мъжа.

Парагон се извърна от тях, стиснал пирата с ръце пред себе си. Приведе рамене над него, като дете, опустошаващо откраднат сладкиш. Яростно мърмореше нещо на нещастния човек, докато го разтрисаше напред-назад като парцалена кукла, но единственото, което Алтея чуваше, беше умоляването на Янтар.

— Парагон. Моля те, Парагон.

— Корабе! Върни този мъж на палубата веднага! — изрева Брашън. Гласът му изплющя със силата на висшата му позиция, но Парагон дори не трепна. Алтея се приведе отчаяно напред, вкопчила и двете си ръце в парапета.

— Не! — примоли се тя на кораба, но фигурата не даде никакъв признак да я е чул. Близо до нея наблюдаваше Лавой, стиснал здраво белите си зъби, а очите му блестяха жадно. Парагон стрелна лицето си надолу към мъжа, когото стискаше здраво в двете си ръце. За един ужасяващ момент Алтея се уплаши, че ще му отхапе главата. Вместо това той застина, заслушан внимателно.

— Не! — изпищя той. — Кенит никога не е казвал това! Никога не е казвал, че мечтае за собствен жив кораб. Лъжеш! Лъжеш! — Той разтърси човека напред-назад. Алтея чу изхрущяването на кости. Мъжът изкрещя и Парагон ненадейно го захвърли настрани. Тялото му се превъртя на слънчевата светлина сякаш беше колело от каруца, след което се вряза в искрящото море. Чу се плисък от съприкосновение на плът с вода и той изчезна. Веригите около глезените му дръпнаха каквото бе останало от тялото му надолу.

Алтея се взираше с празен поглед в мястото, където беше изчезнал. Беше го направил. Парагон беше убил отново.

— О, корабе — дълбоко изпъшка до нея Брашън.

Парагон завъртя глава, за да се вгледа сляпо в тях. Той сви юмруци и ги притисна към гърдите си сякаш това щеше да прикрие постъпката му. Гласът му беше този на изплашено, упорито момче, когато заяви:

— Накарах го да ми каже. Заграба. Ще намерим Кенит в Заграба. Винаги е харесвал Заграба. — Той се намръщи сляпо към тишината на събралите се на бака хора. — Е, това искахте, нали? Да разберете къде е Кенит? Това е всичко, което направих. Накарах го да говори.

— Така е, приятел — отбеляза дрезгаво Лавой. Дори той изглеждаше уплашен от постъпката на Парагон. Поклати бавно глава и с тих глас, така че само хората да го чуят, добави: — Не вярвах, че ще го направи.

— Напротив, вярваше — с равен глас го опроверга Янтар. Тя го гледаше с пламтящи като въглени очи. — Затова го постави в обхвата на Парагон. За да може той да го сграбчи. Защото го искаше мъртъв като другите пленници. — Неочаквано Янтар се обърна и погледна татуираните, които наблюдаваха мълчаливо. — Вие също участвахте. Знаехте какво ще направи, но не сторихте нищо. Това извиква той у вас. Най-лошото, което робството може да ви причини. — Погледът ѝ отново стрелна помощника. — Ти си чудовище, Лавой. Не само заради това, което причини на този мъж, но и заради това, което пробуди в кораба. Опитваш се да го направиш звяр като себе си.

Парагон рязко извъртя осакатеното си лице надалеч от думите ѝ.

— Значи вече не ме харесваш. И какво. Дреме ми. Ако трябва да съм мекушав, за да ме харесваш, тогава нямам нужда да ме харесваш. Така че… — Промяната към подобна детинщина скоро след като жестоко беше убил човек, втрещи Алтея от ужас. Какво беше този кораб?

Янтар не отвърна на думите му. Само бавно се приведе надолу, докато челото не докосна ръцете ѝ, здраво стиснали парапета. Алтея не знаеше дали скърбеше или се молеше. Бе се вкопчила здраво в магическото дърво сякаш се опитваше да се влее в него.

— Нищо не съм направил! — изпротестира Лавой. Думите му прозвучаха страхливо на Алтея. Докато говореше, гледаше към татуирания си екипаж. — Всички видяха какво се случи. Нищо от станалото не беше по моя вина. Корабът пое нещата в свои ръце, в повече от един смисъл.

— Млъкнете! — нареди на всички им Брашън. — Просто млъкнете. — Той направи бърза обиколка на палубата. Очите му преминаха през смълчания екипаж, събрал се на бака. Като че ли се задържаха малко повече на Клеф. Пребледнялото момче притискаше и двете си ръце над устата. Очите му блестяха от сълзи.

Брашън заговори отново, с глас, в който липсваше всякакво чувство:

— Ще се насочим към Заграба с пълна скорост. Изпълнението на този екипаж по време на нападението беше под всякаква критика. Ще има допълнителни тренировки както за офицерите, така и за екипажа. Всеки мъж ще знае мястото и задълженията си и ще действа съобразно тях. — Той отново ги обходи с поглед. Изглеждаше по-стар и изморен, отколкото Алтея някога го бе виждала. Той отново се обърна към фигурата. — Парагон, наказанието ти за неподчинение на заповедите ми е изолация. Никой няма да говори с кораба без мое разрешение. Никой! — повтори, тъй като Янтар бе започнала да протестира. — Никой дори да не стъпва на тази палуба, освен ако задълженията му не го изискват. Сега я напуснете, всички, и се връщайте на работа. Веднага.

Брашън стоеше смълчан на бака, докато екипажът му мълчаливо се оттегляше обратно към палубата или към леглата си, според вахтата. Алтея също се отдалечи. В този момент изобщо не можеше да го познае. Как бе могъл да допусне всичко това? Не виждаше ли какъв беше Лавой, какво причиняваше на кораба?

Брашън изпитваше болка. Не беше само заради дългия прорез по протежение на ребрата му, макар че Са знаеше колко пареше и щипеше. Челюстите, гърбът и стомахът му го боляха от напрежение. Дори лицето го болеше, но не си спомняше как да отпусне тези мускули. Алтея го беше погледнала с чиста ненавист; не можеше да разбере защо. Неговият жив кораб, гордостта му, неговият Парагон бе убил с животинска свирепост, от която му прилошаваше; не беше смятал, че корабът е способен на подобно нещо. Сега беше почти сигурен, че Лавой подготвяше не само мъже, но и самият кораб, за да го подкрепят в метеж. Янтар беше права, макар да му се искаше да не го беше казвала на всеослушание. Поради причини, които не разбираше напълно, помощникът се бе погрижил всички пленници да умрат. Това го объркваше. Но трябваше да се справи с всичко, без да покаже дори с трепване на мускулче, че го притеснява. Той беше капитанът. Това беше цената. Точно когато най-много искаше да се противопостави на Лавой или да вземе Алтея в обятията си, или да настои Парагон да му обясни какво се беше случило току-що, трябваше да изправи рамене. Да запази достойнството си. За доброто на екипажа и поста си трябваше да е безчувствен.

Стоеше на бака и наблюдаваше как изпълняваха заповедта му. Лавой си тръгна с възмутен, насочен назад поглед. Алтея се задвижи неловко, с прекършен дух. Надяваше се, че другите жени ще имат благоразумието да ѝ предложат малко усамотение за известно време. Янтар напусна последна. Спря се край него сякаш щеше да каже нещо. Той срещна погледа ѝ и безмълвно поклати глава. Парагон не трябваше да мисли, че някой възразява срещу заповедта на Брашън да бъде изолиран. Трябваше да чувства, че неодобрението е всеобщо. Янтар слезе от бака и Брашън я последва. Не каза нищо на кораба. Зачуди се дали това дори направи впечатление на Парагон.

Парагон за пореден път изтри тайничко ръце надолу по корпуса. Кръвта беше такова лепкаво нещо. Толкова лепкаво и толкова богато на спомени. Той се бори срещу поемането на спомените от мъжа, когото беше убил, но в крайна сметка кръвта постигна своето. Тя попи в магическото дърво на ръцете му, богата, червена и изпълнена с емоции. Ужасът и болката бяха най-силни. Е, как беше очаквал мъжът да умре, след като бе поел по пътя на пиратството? Сам си беше виновен. Вината не беше на Парагон. Мъжът трябваше да говори, когато Лавой му беше казал. Тогава Лавой щеше да го убие бързо.

Освен това пиратът беше излъгал. Беше казал, че Кенит обича Вивачия, че често казва, че винаги е искал собствен жив кораб. И по-лошо, беше казал, че Вивачия се е привързала към Кенит. Не можеше. Тя не беше от неговото семейство. Така че мъжът беше излъгал и беше умрял.

Брашън му беше много ядосан. Но Брашън сам си беше виновен, че е ядосан, защото не можеше да разбере нещо толкова просто като да убиеш някого, защото те е излъгал. Имаше много неща, които той откриваше и които Брашън не разбираше. Но Лавой разбираше. Лавой идваше при него и му говореше, и му разказваше истории за морето, и го наричаше приятел. И разбираше. Разбираше, че Парагон трябва да бъде какъвто е, че всичко, което някога бе сторил, трябваше да стори. Лавой му казваше, че няма от какво да се срамува, за какво да съжалява. Беше се съгласил, че хората бяха подтикнали Парагон към всичко, което някога беше сторил. Брашън и Алтея, и Янтар, всички искаха да е като тях. Искаха да се преструва, че няма минало. Никакво минало, дори повече от едно, въобще. Да бъде какъвто те го искаха или нямаше да го харесват. Но той не можеше. В него имаше твърде много чувства, които знаеше, че няма да им харесат. Това не означаваше, че ще спре да ги чувства. Твърде много гласове, припомнящи му лошите спомени отново и отново, и отново, но с малки, тихи гласчета, които не успяваше да чуе много добре. Малки, тихи, кръвни гласчета, шепнещи от миналото. Какво се предполагаше да направи с тях? Те никога не млъкваха, не и напълно. Беше се научил да ги пренебрегва, но това не ги караше да си отидат. Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото другите му проявления.

Отново обърса ръце в корпуса. Никой нямаше да му говори. Голяма работа. Не му трябваше да говори. Можеше да изкара години, без да говори или дори да се движи. Беше го правил и преди. И без това се съмняваше, че Лавой ще се подчини на тази заповед. Слушаше трополенето на боси крака по палубата му, докато мъжете бързаха по някакво нареждане на Лавой. Позволи на другата част от себе си да вземе превес. Наистина ли мислеха, че могат да го накажат и въпреки това да очакват от него да плава безгрижно до Заграба заради тях? Щяха да видят. Скръсти ръце на гърдите си и продължи да плава безгрижно.

Глава десета Примирия

По прозореца в спалнята на Роника трополеше есенен дъжд. Полежа неподвижно за известно време, заслушана. През нощта огънят бе понамалял. Хладината в стаята контрастираше почти приятно с усещането за топлина под завивките. Не искаше да става, още не. Докато лежеше в меко легло, сред чисти чаршафи и под топъл юрган, можеше да се преструва. Можеше да се върне в по-ранни времена и да си представя как всеки момент Вивачия щеше да акостира. Щеше да посрещне Ефрън, докато той крачеше надолу по кея. Черните му очи щяха да се разширят, щом я видеха. Силата на първата му прегръдка винаги я бе изненадвала. Нейният капитан щеше да я повдигне в ръцете си и да я задържи сякаш никога повече нямаше да я пусне.

Никога повече.

Изпълни я отчаяние. С усилие на волята му позволи да отмине. Беше преодоляла тази мъка; от време на време все още я връхлиташе изневиделица с болката си, но щом го стореше, тя си напомняше, че вече я е преодоляла. Както и да е. Вече беше безвъзвратно будна. Беше много рано, забуленият в облаци изгрев едва докосваше прозорците ѝ.

Какво я беше събудило?

Имаше избледняващи спомени за копита, трополещи по алеята, и звукът на отваряща се врата. Вестоносец ли беше дошъл? Това беше единствената причина за подобни звуци толкова рано сутринта. Тя стана, облече се набързо, без да буди Рейч, измъкна се в мрачните коридори на притихналата къща и заслиза с леки, тихи стъпки надолу по стълбите.

Усмихна се мрачно. Малта щеше да се гордее с нея. Беше се научила, че в краищата стъпалата скърцаха по-малко, както и да се спотайва неподвижно в сенките, докато другите я подминаваха, без да я забележат. Понякога сядаше в кабинета, преструвайки се на задрямала, за да насърчи прислугата да клюкарства там, където можеше да ги подслуша. Беше открила чудесно местенце под прозореца на кабинета, където можеше да се преструва на погълната от плетивото си, докато влошилото се есенно време не бе сложило край на тази хитринка.

Достигна приземното ниво и тихо прекоси коридора, докато не се озова пред кабинета на Давад. Вратата бе затворена, но не напълно. Тя се приближи и постави ухо до пролуката. Успя единствено да различи мъжки глас. Род Каерн? Вероятно. Двамата със съветничката бяха почти неразделни в последно време. Почти не минаваше ден, в който да не останат насаме. Първоначално, Роника бе сметнала, че това се дължи на участието на мъжа в смъртта на Давад. Всички останали обаче, изглежда, смятаха този въпрос за приключен. Какво друго можеше да го е довело при Серила в такъв час и така припряно?

Бингтаунският съвет бе взел решението си относно смъртта на Давад. Серила бе обявила, че по силата на сатрапската власт, намира смъртта на Давад за злополука и никой не е отговорен за нея. Бе заявила още, че Сатрапството е решило, поради недостатъчно доказателства в противното, че Давад не може да бъде обявен за предател на Джамаилия. Поради тази причина неговата племенница щеше да наследи имота му, но съветничка Серила щеше да продължи да обитава имението Рестарт. Племенницата, разбира се, щеше да бъде подобаващо компенсирана за продължителното си гостоприемство, щом му дойдеше времето, след като гражданските междуособици се успокояха. Серила бе изнесла впечатляващо представление, докато съобщаваше решението. Беше призовала представителите на Съвета в кабинета на Давад, беше ги нахранила добре с деликатеси и вино от избата на Давад, след което им бе прочела решението си от някакъв свитък. Роника също бе присъствала, както и племенницата на Давад — тиха, спокойна млада жена, която бе изслушала всичко, без да коментира. В края на срещата жената бе казала на Съвета, че е удовлетворена. Беше гледала към Род, докато говореше. Племенницата на Давад не бе имала причини да харесва чичо си, но Роника продължаваше да се чуди дали Род не я бе купил или принудил да даде такъв отговор. Съветът бе обявил, че щом наследничката е доволна, те също са доволни.

Никой, освен Роника, изглежда, не си спомни, че репутацията на нейното семейство остана неизчистена. Никой друг не се смръщи, че предполагаемото предателство на Давад бе било срещу Джамаилия, а не Бингтаун. Всичко това накара Роника да се чувства необичайно изолирана, сякаш правилата на света се бяха изменили едва доловимо, а тя бе изостанала. Роника бе очаквала Серила да я изгони от къщата веднага щом Съветът се съгласеше с решенията ѝ. Но жената бе направила точно обратното, като настоятелно бе насърчила Роника да остане. Беше се държала любезно и снизходително, докато я бе убеждавала, че ще ѝ бъде от помощ в опитите да обедини Бингтаун. Роника се съмняваше в искреността ѝ. Надяваше се да открие именно истинската причина за гостоприемството ѝ. Засега тайната ѝ убягваше.

Тя притаи дъх и се опита да долови всяка дума. Сега говореше съветничката.

— Избягал? В съобщението пише „избягал“?

Отговорът на Род беше груб.

— Не е нужно да го пише. На свитък, пренасян на птичи крак, могат да се съберат определен брой думи. Изчезнал е, съветничка Кеки е изчезнала, както и онова момиче с тях. Ако имаме късмет, ще са се удавили в реката. Но не забравяй, че момичето е отгледано в Бингтаун и принадлежи на моряшко семейство. Вероятно знае как да се оправи с една лодка. — Той спря за момент. — Това, че за последно са ги видели в малка лодка ме навежда на мисълта, че става дума за заговор. Не ти ли изглежда малко странно? Момичето е отишло в погребания град и ги е измъкнало по време на най-страшното земетресение, което Трехог е виждал от години. Никой не ги е видял да напускат, докато не са били съзрени от дракона в малка лодка.

— Какво значи това „от дракона“? — настоятелно го прекъсна Серила.

— Нямам представа — нетърпеливо отвърна Род. — Никога не съм бил в Трехог. Предполагам, че е някаква кула или мост. Какво значение има? Сатрапът е извън контрола ни. Всичко може да се случи.

— Бих желала да прочета тази част от съобщението. — Гласът на съветничката звучеше много колебливо. Роника се намръщи. Съобщенията минаваха през Род, преди да стигнат до нея?

— Не можеш. Унищожих го веднага след като го прочетох. Няма смисъл да рискуваме информацията да попадне в други ръце в Бингтаун по-рано, отколкото е необходимо. Бъди сигурна, че това няма да остане в тайна за дълго. Много от Търговците поддържат близки отношения с роднините си от Дъждовните земи. Други птици също ще донесат тези новини. Затова трябва да действаме бързо и решително, преди други да пожелаят да имат думата в нашите дела.

— Просто не разбирам. Как се е стигнало дотам? — Съветничката звучеше разстроена. — Обещаха да го държат на удобно и безопасно място. Когато тръгна оттук, го бях убедила, че това е най-правилният път за действие що се касае до собственото му благосъстояние. Какво би могло да промени мнението му? Защо би избягал? Какво иска?

Роника чу как Род се изсмя.

— Сатрапът може да е млад мъж, но не е глупак. Хората често допускат същата грешка и с мен. Не годините, а наследената власт е това, което определя дали един мъж е подходящ да поеме командването. Сатрапът е роден с власт, съветничке. Знам, че твърдиш, че не обръща внимание на подводните течения в политиката, но едва ли е сляп за стремежа ти към влияние. Може би се бои от това какво правиш тук в момента: поемайки властта от негово име, говорейки с неговия глас, вземайки решения в Бингтаун вместо него. От това, което съм видял и чул от теб, думите ти не ми приличат на нещо, което сатрапът би казал. Нека оставим настрана всички преструвки. Знаеш, че той е злоупотребил с властта си над нас. Аз знам на какво се надяваш. Би искала да си присвоиш властта му и да ни управляваш по-добре от него.

Роника чу ботушите на Род по пода, докато той се разхождаше из стаята. Тя леко се отдръпна от вратата. Съветничката мълчеше.

Род заговори отново, гласът му бе изгубил ласкавостта си.

— Да бъдем откровени. Двамата с теб имаме общи интереси. И двамата искаме да видим Бингтаун възстановен. Всички около нас непрестанно дрънкат за независимост или за поделяне на властта с Новите Търговци. Но нищо от това няма да сработи. Бингтаун се нуждае от връзките си с Джамаилия, за да можем да процъфтяваме в търговията. Поради същата причина Новите Търговци трябва да бъдат прогонени от града. За мен ти представляваш идеалния вариант: ако останеш в Бингтаун и говориш от името на сатрапа, можеш да подсигуриш и двете. Но ако сатрапът загине, с него си отива и източникът ти на власт. И по-лошо, ако сатрапът се завърне неконтролируем, твоят глас ще бъде удавен в неговия. Моят план е простичък, ако не като изпълнение, то поне като идея. Сатрапът отново трябва да бъде под наш контрол. Щом си го върнем, ще го принудим да отстъпи властта над Бингтаун на теб. Би могла да намалиш данъците ни, да прогониш калсидците от пристанищата ни и да конфискуваш притежанията на Новите Търговци. Ние разполагаме с най-очевидната разменна монета — предлагаме на сатрапа живота му в замяна на тези отстъпки. След като ги документира, ще го задържим тук с достойнство. Ако заплахата на джамаилската флота надвисне над нас, все още ще разполагаме с нашия коз. Ще им го покажем, за да видят, че нямат за какво да отмъщават. В крайна сметка ще го изпратим обратно в Джамаилия жив и здрав. Има смисъл в това, нали?

— Освен две неща — тихо отбеляза Серила. — Сатрапът вече не е в ръцете ни. — В гласа ѝ се прокрадна хитра нотка. — А и не изглежда да има големи ползи за теб във всичко това. Може и да си патриот, Род Каерн, но не вярвам да си напълно безкористен.

— Точно затова трябва да предприемем спешни мерки за завръщането на сатрапа и поставянето му под наш контрол. Убеден съм, че това е очевидно. Що се отнася до мен, моите амбиции, както и положението ми, не са по-различни от твоите. Баща ми е здрав мъж от семейство, известно с дълголетието си. Ще минат години, може би дори десетилетия, докато стана Търговеца за рода Каерн. Нямам желание да чакам толкова дълго, за да се сдобия с влияние и власт. Още по-лошото е, че се боя, че докато дойде времето да наследя каквато и да е власт, Бингтаун ще се е превърнал в нищо повече от сянка на предишния си облик. За да подсигуря бъдещето си, трябва да си създам позиция с власт. Точно каквото правиш ти сега. Не виждам причина да не обединим усилията си.

Токовете на ботушите му изтрополиха енергично по пода. Роника си представи, че се е върнал да застане пред съветничката.

— Ти очевидно не си свикнала да си сама. Имаш нужда от закрилник тук, в Бингтаун. Ще се оженим. В замяна на моята закрила, името и дома ми, ще споделиш властта си с мен. Има ли нещо по-просто от това?

Гласът на съветничката бе нисък и невярващ.

— Позволяваш си твърде много, Търговски сине!

Род се засмя.

— Така ли? Съмнявам се, че ще получиш по-добро предложение. Според бингтаунските порядки си почти стара мома. Погледни напред, Серила, по-напред от седмица или месец. В края на краищата тези проблеми ще отминат. Какво ще стане с теб тогава? Не можеш да се върнеш в Джамаилия. Един мъж трябва да е глух и сляп, за да си помисли, че харесваш ролята си на съветничка на сатрап Косго. И така. Какво ще направиш? Ще останеш тук, в Бингтаун, за да живееш в социална изолация сред хора, които никога не биха те приели напълно? Накрая ще станеш възрастна жена, сама и без деца. Домът и килерът на Рестарт няма да са винаги на твое разположение. Къде и как ще живееш?

— Както ти самият предложи, аз ще представлявам гласа на сатрапа в Бингтаун. Ще използвам авторитета си, за да си създам свои собствени условия за живот. — Роника почти се усмихна, щом чу как съветничката се опълчи на Род Каерн.

— Разбирам. — Веселието му не беше прикрито. — Мислиш си, че ще си жена, която ще живее независимо в Бингтаун.

— И защо не? Виждам и други жени, които се справят сами с работите си и упражняват собствения си авторитет. Вземи например Роника Вестрит.

— Да, нека вземем за пример Роника Вестрит — рязко я прекъсна гласът на Род. — Трябва да се съсредоточим върху належащото. Съвсем скоро ще осъзнаеш, че съм ти отправил чудесно предложение. Дотогава трябва да се концентрираме върху сатрапа. И преди сме имали причини да подозираме семейство Вестрит. Припомни си щуротиите, през които трябваше да мине Давад Рестарт, за да може да представи Малта Вестрит пред сатрапа на бала. Ако тя го е отвела далеч от Дъждовните Търговци, то това е част от конспиративен план. Може би ще го върнат обратно в Бингтаун, за да се съюзят с Новите Търговци. Може би бяга по реката и до морето, за да доведе при нас калсидските си съюзници и да ни засипят с огън и бойни машини.

Настъпи тишина. Роника раздалечи устни и пое дълбок, безмълвен дъх. Малта? Какво значеше, че е отвела сатрапа? В това нямаше никакъв смисъл. Не можеше да е истина. Малта не можеше да е забъркана в това. И все пак, с безнадеждна сигурност почувства, че беше така.

— Все още разполагаме с оръжие. — Гласът на Род прекъсна размишленията ѝ. — Ако това е заговор, ние разполагаме със заложник. — Следващите му думи потвърдиха опасенията на Роника. — Държим бабата на момичето. Животът ѝ е гаранция за съдействие. Дори да не се интересува от семейството си, можем да използваме семейното богатство — можем да конфискуваме дома ѝ, да заплашим, че ще го унищожим. Момичето Вестрит има приятели сред бингтаунските Търговци. Не е неподатливо на убеждение.

След думите му се възцари тишина. Гласът на съветничката, щом заговори отново, се бе извисил от възмущение.

— Как може да обмисляш подобно нещо? Какво ще направиш? Ще я заловиш тук, под покрива ми?

— Това са тежки времена! — В гласа на Род прозвуча осъдителност. — Бингтаун няма да се възстанови с благост. Трябва да сме склонни да предприемем крупни мерки в името на родния си град. Това не е само мое виждане. Синовете на търговците често виждаме това, което заслепените ни бащи не могат. Накрая, след като истинският народ на Бингтаун отново държи властта, всички ще разберат, че сме постъпили правилно. Вече започнахме да отваряме очите на старците в Съвета за силата си. Нещата не вървят добре за тези, които действат срещу нас. Но нека оставим това настрана.

— Истинският народ на Бингтаун?

Роника нямаше възможност да чуе кой според Род беше истинският народ на Бингтаун. Изскърцването на далечна врата я предупреди тъкмо навреме. Някой идваше в нейна посока. С тиха като на дете стъпка тя се отдалечи от мястото, където бе подслушвала, стрелна се надолу по коридора и се вмъкна в приемния салон. Там се спря, стояща в полумрака на притворените кепенци на прозорците, а сърцето ѝ пулсираше в ушите. Всичко, което можеше да чуе за известно време, бе паниката, изпълнила тялото ѝ. След това сърцето ѝ се успокои, дишането ѝ се нормализира и до ушите ѝ започнаха да долитат и други звуци — голямата къща се разбуждаше. С ухо, допряно до процепа на вратата на приемната, тя успя да чуе как прислужница донася закуска в кабинета на Давад. Тя изчака, тръпнеща от нетърпение, докато не чу, че жената е освободена. Изчака още малко, за да даде време на слугинята да се върне в кухнята, след което забърза от скришното си място към покоите си.

Рейч отвори очи с объркан поглед, докато Роника затваряше вратата след себе си.

— Събуди се — тихо ѝ каза Роника. — Трябва да си съберем нещата и да избягаме незабавно.

Серила почувства жалка благодарност за прекъсването, когато прислужницата влезе с кафе и кифлички. Род се разгневи, но също замлъкна. Единствено в тишината тя можеше да се довери на мислите си. Когато Род беше в стаята, когато се извисяваше толкова висок и говореше така убедително, се хващаше, че кима на думите му. Едва после успяваше да осъзнае какво всъщност бе казал и се чувстваше засрамена от съгласието си.

Той я плашеше. Когато бе разкрил, че е запознат с тайните ѝ надежди да си присвои властта на сатрапа, едва не беше припаднала. Когато спокойно беше предположил да я вземе за жена и бе подминал оскърблението ѝ със смях, беше почувствала, че се задушава. Дори сега ръцете ѝ бяха влажни от пот и трепереха в скута ѝ. Сърцето ѝ разтърсваше цялото ѝ тяло, откакто прислужницата я беше събудила и ѝ беше казала, че Род е долу и настоява да я види незабавно. Беше навлякла дрехите си, сопвайки се на жената, щом се бе опитала да ѝ помогне. Не бе имало време да си направи подобаваща прическа. Набързо бе разресала косата си, беше я навила стегнато на кок и прихванала с фиби към главата си. Почувства се нечиста като разпусната домашна прислужница.

И все пак една малка частичка от нея чувстваше гордост. Беше му се опълчила. Ако сянката, която бе зърнала в пролуката на вратата, беше била Роника, тя я бе предупредила. Беше заподозряла, че има някой отвъд вратата, когато той бе отправил брачното си предложение. Някак мисълта, че Роника може би е свидетел на безочливото му предложение, ѝ бе дала хладнокръвието да му откаже. Това, че Търговката можеше да чуе как ѝ говори Род, я бе изпълнило със срам. Този срам обаче се бе превърнал в изкуствен кураж. Беше се противопоставила на Род, като бе предупредила Роника. А той дори не подозираше.

Тя седеше сковано зад писалището на Давад, докато прислужницата подреждаше закуската от кафе и пресни сладки кифлички от кухнята. Всяка друга сутрин ароматът на кафето и уханието на топлите кифлички щеше да бъде апетитно. Но с Род, който стоеше в стаята и кипеше от нетърпение, уханието ѝ беше противно. Щеше ли да се досети какво е направила? И по-лошото — щеше ли тя да съжалява после за това? За времето, през което познаваше Роника Вестрит, бе започнала да я уважава. Дори Търговката да беше предателка на Джамаилия, Серила не искаше да участва в залавянето и изтезаването ѝ. Връхлетяха я спомени от собствените ѝ преживявания. Род бе говорил за „убеждаването“ на Роника така небрежно, както бе говорил и сатрапът, преди да я предаде на калсидския капитан.

Веднага след като прислужницата излезе, Род се втурна към храната и се самообслужи.

— Не можем да губим време, съветничке. Трябва да сме подготвени, преди сатрапът да пристигне с калсидците на каишка.

По-вероятно беше обратното, помисли си Серила, но не успя да огласи думите си. О, защо, защо моментният ѝ кураж бе изчезнал? Не можеше дори да мисли логично, когато той беше в стаята. Не вярваше на това, което казва; знаеше, че тя има повече политически опит от него и бе по-способна да анализира ситуацията, но някак не можеше да действа, позовавайки се на тази мисъл. Докато той беше в стаята, тя се чувстваше пленена в неговия свят, неговите мисли. Неговата действителност.

Той ѝ се мръщеше. Не бе внимавала. Бе казал нещо и тя не бе отвърнала. Какво бе казал? Умът ѝ бясно запревърта назад, но не можа да открие нищо. Можеше само да се взира в него с нарастваща тревога.

— Е, щом не искаш кафе, да извикам ли прислужницата за чай?

Тя се опомни.

— Не, моля те, не се затруднявай. Кафе е добре, наистина.

Преди да е успяла да помръдне, той вече ѝ наливаше. Тя наблюдаваше, докато той добавяше мед и сметана, твърде много, за да е по неин вкус, но не каза нищо. Постави кифличка в една чиния и ѝ ги занесе. Докато ги поставяше пред нея, я попита прямо:

— Съветничке, добре ли си? Изглеждаш бледа.

Мускулите на загорелите му ръце изпъкнаха. Кокалчетата на ръката му се издигнаха в корави изпъкналости. Тя припряно повдигна чашката си и отпи. След като я постави обратно, се опита да заговори със стабилен глас. Отговорът ѝ беше скован.

— Добре съм. Моля те, продължи.

— Уговорките на Мингсли за мир са просто фарс, отвличане на вниманието, за да ни държи заети, докато те събират силите си. Знаят за бягството на сатрапа, а вероятно са по-запознати от нас и с детайлите. Също така съм сигурен, че Вестрит са замесени в това от самото начало. Припомни си как тази стара жена се опита да ни дискредитира на срещата на Съвета! Беше с цел да отвлече вниманието от собствената си подлост.

— Мингсли… — поде Серила.

— … е неблагонадежден. По-скоро ще го използваме. Ще го оставим да ни уговаря за примирие. Дори ще изглеждаме нетърпеливи да се срещнем с него. Тогава, след като го примамим достатъчно надалеч, ще се отървем от него. — Род направи рязко движение с ръка.

Серила събра целия си кураж.

— Има някакво несъответствие. Роника Вестрит ме предупреди, че на Мингсли не може да се вярва. Ако двамата бяха съюзници, то със сигурност…

— Тя би направила всичко, за да изглежда, че не са — категорично завърши Род. Тъмните му очи заблестяха от гняв.

Серила пое дъх и изпъна гръб.

— Роника често ме подтиква да създам мир, в който всички бингтаунски фракции да имат право на глас. Не само Старите и Новите Търговци, но и робите, хората от Трите кораба и другите преселници. Тя настоява, че всички трябва да са част от събранието за примирие, за да постигнем честно постигнат мир.

— Тогава се е обрекла със собствените си думи! — решително заяви Род Каерн. — Подобни приказки са предателство спрямо Бингтаун, спрямо Търговците и Джамаилия. Всички трябваше да се усетим, че Вестрит са пропаднали, щом позволиха на дъщеря си да се омъжи за чужденец, на всичкото отгоре — калсидец. Ето толкова надалече се простира този заговор. Години и години са заговорничели и печелили на гърба на Бингтаун. Старият никога не търгуваше нагоре по Дъждовната река. Знаеше ли това? Кой Търговец все още с всичкия си, собственик на жив кораб, би загърбил подобна възможност? И все пак, някак продължаваше да печели пари. Откъде? От кого? Приемат калсидски мелез в собственото си семейство. На мен това ми прилича на улика. Това не те ли кара да подозираш, че Вестрит от самото начало са изоставили верността си към Бингтаун?

Той изброи всичко това твърде бързо. Тя се почувства смазана от логиката му. Усети се, че кима и с усилие се спря.

— Но за да се постигне мир в Бингтаун — успя да отрони тя, — трябва да достигнем до някакво съгласие с всички народи, които живеят тук. Трябва.

Той я изненада, като кимна.

— Именно. Права си. Но да кажем по-точно — всички народи, които трябва да живеят тук. Старите Търговци, имигрантите от Трите кораба, които сключиха сделки с нас, когато пристигнаха. И тези, които оттогава са пристигнали сами, по двама или цели семейства, да приемат нашия начин на живот и да живеят по нашите закони, като в същото време се съгласят, че не могат да бъдат бингтаунски Търговци. Това е смесица, с която можем да живеем. Ако изключим Новите Търговци и техните роби, икономиката ни ще се възстанови. Нека бингтаунските Търговци вземат земите, които неправомерно бяха дадени на Новите Търговци — като обезщетение за това, че сатрапът наруши дадената ни дума. Тогава всичко в Бингтаун ще е отново както трябва.

Логиката му беше детинска, твърде елементарна, за да е реална. Той предлагаше да го направят така, както си е било преди. Не разбираше ли, че историята не е чаша с чай, която да можеш да изсипеш обратно в чайника? Тя направи нов опит, влагайки в гласа си сила, която не притежаваше:

— На мен не ми се струва справедливо. Робите не са имали думата дали да бъдат доведени тук. Вероятно…

— Справедливо е. Няма да имат думата и за това да бъдат отпратени от Бингтаун. Уравновесяват се идеално. Остави ги да си тръгнат и да бъдат проблем на тези, които са ги довели тук. В противен случай те ще продължат да беснеят из улиците, да плячкосват и рушат, да ограбват честните хора.

Малка искрица от стария ѝ дух се разгоря в нея.

— Но как предлагаш да направим всичко това? — настоя тя. — Просто да им кажем да си вървят? Съмнявам се, че ще се подчинят.

Каерн изглеждаше стъписан за момент. Сянка на съмнение проблесна в погледа му. После тънките му устни се изкривиха презрително.

— Не съм глупав — изплю той. — Ще има кръвопролитие. Знам това. Има и други Търговци и Търговски синове, които ме подкрепят. Обсъждали сме го. Всички приемаме, че ще има кръвопролитие, преди всичко да приключи. Това е цената, която предците ни са платили за Бингтаун. Сега е наш ред и щом трябва, ще я платим. Но не възнамеряваме да пролеем нашата кръв. О, не. — Той си пое дъх и направи бърза обиколка на кабинета.

— Ето какво трябва да направиш. Ще свикаме извънредна среща на Търговците… не, не на всички от тях, само председателите. Ти ще им съобщиш скръбните вести: че сатрапът е изчезнал по време на трус в Трехог и се боим, че е загинал. Затова си решила да действаш сама и да потушиш размириците в Бингтаун. Кажи им, че трябва да се сдобием с мирно споразумение със семействата на Новите Търговци. Ще изпратим вест до Мингсли, че сме готови да обсъждаме условия за примирие, но всяко от семействата на Новите Търговци трябва да изпрати по един представител на преговорите. Трябва да дойдат под знака на примирие, невъоръжени и без слуги или какъвто и да е вид охрана. В Търговската зала. Веднъж щом ги съберем там, капанът може да хлопне. Ще съобщим на Новите Търговци, че трябва да напуснат мирно нашите брегове, оставяйки всякакви притежания, или заложниците ще платят цената. Могат да постъпят както решат, но нека знаят, че заложниците ще бъдат изпратени да се присъединят към тях с кораб едва след като всички останали са на ден път от пристанището на Бингтаун. Тогава…

— Наистина ли си готов да убиеш всички заложници, ако не се съгласят? — Серила не успя да намери повече сила, която да вложи в гласа си.

— Няма да се стигне до там — веднага я увери той. — А ако все пак се стигне, то ще лежи на съвестта на собствените им хора, не на нашата. Ако ни принудят да го сторим… но ти знаеш, че няма да го направят. — Той говореше твърде прибързано. Нея ли се опитваше да убеди, или себе си?

Тя се опита да намери кураж и да му каже колко бе глупав. Той беше голямо момче, бълващо жестоки нелепици. Серила беше била глупачка да разчита за каквото и да било на него. Твърде късно бе открила, че този инструмент има остри ръбове. Трябваше да го премахне, преди да е нанесъл още повече щети. Но не можеше. Той стоеше пред нея, с разширени ноздри, притиснати до тялото юмруци и гняв, който можеше да усети изпод спокойната му маска; гневът, който подхранваше така праведната му омраза. Ако заговореше против него, можеше да обърне гнева си срещу нея. Единственото, за което можеше да се сети, бе да избяга.

Стана бавно в опит да изглежда спокойна.

— Благодаря ти, че ми донесе тези вести, Род. Трябва ми време да се усамотя и да ги обмисля добре. — Тя наклони тъжно глава към него с надеждата, че той на свой ред ще се поклони и ще си тръгне.

Вместо това той поклати глава.

— Нямаш време да размишляваш над това, съветничке. Обстоятелствата ни притискат да действаме веднага. Състави писмата за председателите на Съвета тук, после повикай прислужник, който да ги разнесе. Аз ще арестувам жената Вестрит. Кажи ми коя е нейната стая. — Внезапно смръщване проряза челото му. — Или е успяла да те привлече към нейната кауза? Мислиш ли, че ще спечелиш повече власт, ако се присъединиш към заговора на Новите Търговци?

Разбира се. Всякакво противопоставяне щеше да го подтикне да я нарочи за враг. Тогава щеше да е също толкова безмилостен, колкото се канеше да бъде с Роника. Старицата Вестрит го беше уплашила, когато му се бе опълчила.

Наистина ли Роника бе била сянката в коридора? Беше ли чула предупреждението и беше ли го разбрала? Беше ли имала време да избяга? Беше ли направила Серила нещо, за да я спаси, или я жертваше, за да спаси себе си?

Род стискаше и отпускаше неспокойно юмруци до тялото си. Прекалено ясно можеше да си представи грубата му хватка върху тънката китка на Търговката. Въпреки това не можеше да го спре. Само щеше да я нарани, ако се опиташе: беше твърде грамаден и твърде силен, твърде плашещо мъжкар. Тя не можеше да мисли, докато той беше в стаята, а задачата му щеше да го държи надалеч за известно време. Вината нямаше да е нейна, поне колкото смъртта на Давад не беше по нейна вина. Беше направила каквото можеше, нали? Ами ако сянката край врата не беше принадлежала на никого? Ако старата жена още спеше? Устата ѝ бе пресъхнала, ужасяващите думи бяха като произнесени от непозната.

— На върха на стълбището. Четвъртата врата отляво. Стаята на Давад.

Род излезе, а ботушите му потракваха целенасочено, докато се отдалечаваше от нея.

Серила го наблюдаваше как си тръгва. След като се скри от поглед, тя се преви и облегна глава на ръцете си. Вината не беше нейна, опита се да се утеши. Никой не би могъл да преодолее невредим онова, което тя бе изживяла. Вината не беше нейна. Като укорителен призрак, чу думите на Роника:

— Това е предизвикателството, съветничке. Да приемеш случилото се и да се поучиш от него, вместо да се оставиш то да те плени.

Да познаваш разположението на Бингтаун не беше същото като да познаваш географията му, горчиво разсъди Роника. Със сподавено ридание тя затаи дъх при вида на дълбоката клисура, която пресичаше пътя им. Беше избрала да повлече Рейч насам, през горите зад къщата на Давад. Знаеше, че ако преминеха право през горите към морето, щяха да се озоват в бедния участък на Бингтаун, където семействата от Трите кораба бяха установили домовете си. Беше го виждала често на картата в кабинета на Ефрън. Но картата не бе показвала тази клисура, простираща се през горите, нито блатистото поточе на дъното ѝ. Тя спря, загледана надолу към него.

— Може би трябваше да тръгнем по пътя — каза жално на Рейч и уви подгизналия си шал по-плътно около раменете.

— По пътя щяха да ни догонят за нула време. Не. Постъпи мъдро като тръгна насам. — Ненадейно прислужницата хвана Роника за ръката, постави я на рамото си и я потупа успокоително. — Нека следваме течението на реката. Или ще достигнем място, където животните я преминават, или ще ни отведе до плажа. Оттам винаги можем да вървим по брега, докато не стигнем риболовните лодки, изкарани на сушата.

Рейч поведе и Роника я последва с благодарност. Многоклонести голи храсти се закачаха в полите и шала ѝ, но Рейч енергично си проправяше път напред през мечовидна папрат и салал, от който капеше вода. Над тях се извисяваха кедрови дървета, улавящи по-голямата част от дъжда, но понякога ниските клони изсипваха товара си върху тях. Не носеха нищо. Не бе останало време да опаковат каквото и да било. Ако народът на Трите кораба ги отпратеше, щяха да прекарат нощта навън, без никаква закрила, освен собствените си кожи.

— Не е нужно да се забъркваш в това, Рейч. — Роника се почувства задължена да ѝ го изтъкне. — Ако ме оставиш, можеш да намериш убежище сред Татуираните. Род няма причина да те преследва. Можеш да си в безопасност.

— Глупости — заяви прислужницата. — Освен това ти не знаеш пътя до къщата на Спарс Келтър. Убедена съм, че трябва да отидем първо там. Ако той ни отпрати, вероятно и на двете ни ще се наложи да се подслоним при Татуираните.

До средата на сутринта дъждът понамаля. Двете достигнаха място, където по стръмния склон на клисурата преминаваше пътека. Сред чифтокопитните дири, в хлъзгавата кал Роника забеляза стъпка от гол крак. Не само сърните използваха тази пътека. Тя последва неловко Рейч, като се хващаше за дънери на дървета и малки храстчета, за да не падне. Докато достигнат дъното, изподраните ѝ крака бяха окаляни до коленете. Нямаше значение. Над зелената водна шир на дъното на клисурата нямаше мост. Двете жени се запровираха тежко и безмълвно през нея. Отсрещният бряг не беше нито толкова стръмен, нито толкова висок. Вкопчени една в друга, двете се запрепъваха нагоре по него и изникнаха в по-рехава гора.

Вече вървяха по пътечка, която съвсем скоро премина в отъпкан път. Роника започна да забелязва импровизирани заслони под дърветата. Веднъж улови миризмата на пушек и готвеща се яхния. Това накара стомаха ѝ да закъркори.

— Кой живее тук? — попита тя Рейч, която я караше да бърза.

— Хора, които не могат да живеят никъде другаде — уклончиво отвърна Рейч. Миг по-късно, като че засрамена от заобиколния си отговор, допълни: — Предимно роби, избягали от господарите си — Нови Търговци. Трябваше да останат скрити. Не можеха да си потърсят работа или да напуснат града. Новите Търговци имат пазачи на доковете, които спират всички роби без документи. Това не е единственият бедняшки квартал, скрит в горите около града. Има и други, и от Нощта на огъня насам са се разраснали. Тук има цял втори Бингтаун, Роника. Живеят в покрайнините, от трохите на търговията на града ви, но и те като вас са хора. Ловят дивеч и имат малки скрити градинки или събират дивите ядки и плодове на гората. Търгуват, предимно с народа от Трите кораба, за риба, плат и други неща от първа необходимост.

Подминаха две колиби, дружно полегнали в сянката на кедрови подпори.

— Никога не съм знаела, че има толкова много — колебливо каза Роника.

Рейч изсумтя развеселено.

— Всеки Нов Търговец, дошъл в града ви, води със себе си поне десетима роби. Гледачки, готвачи, лакеи за домакинството и работна ръка за нивите и овощните градини. Те не се разхождаха измежду вас в града, но бяха там. — Бледа усмивка накъдри татуировката ѝ. — Ако не друго, то поне числеността ни е сила, с която другите ще трябва да се съобразят. За добро или зло, Роника, ние сме тук и тук ще останем. Бингтаун трябва да приеме това. Не можем да продължим да живеем като спотайващи се в покрайнините на града ви изгнаници. Трябва да бъдем приети.

Роника мълчеше. Думите на бившата робиня бяха почти заплашителни. Надолу по пътя мерна едно момче и малко момиченце, но само след миг те изчезнаха като паникьосани зайци. Роника се зачуди дали Рейч не я беше насочила умишлено по този път. Жената изглеждаше спокойна и запозната с околността.

Изкачиха поредния хълм, с което оставиха разпръснатите постройки на коптори и колиби зад себе си. Около тях се притваряха вечнозелени растения и облачният ден стана още по-мрачен. Пътят се стесни и като че ли в тази част беше по-малко използван, ала след като вече знаеше какво да търси, Роника видя други малки пътечки да се разклоняват от него. По времето, когато достигнаха къщите на Трите кораба, разположени край шистовия плаж, пътят вече не приличаше на нищо повече от животинска пътека. Облъхна ги хладен, идващ откъм откритото море вятър. На Роника ѝ стана неприятно, че трябва да се представи в такъв окъсан и мърляв вид, но нямаше какво да направи.

В тази част на Бингтаун къщите следваха контура на плажа, откъдето семействата от Трите кораба можеха да следят за завръщането на риболовните си лодки. Докато Рейч я пришпорваше надолу по улицата, Роника се озърна наоколо с прикрит интерес. Никога преди не бе стъпвала тук. Бурите от залива пълнеха дупките на лъкатушещите улици и образуваха локви. По дългите веранди на облицованите с дърво къщи играеха деца. По силния вятър се носеше мирисът на горящ плавей и пушена риба. Между къщите бяха опънати мрежи, чакащи да бъдат закърпени. Размириците и последвалото опустошение не бяха оказали ефект върху тази част на града. Една жена, добре закачулена срещу лошото време, мина забързано покрай тях, като буташе количка, пълна с плоска риба. Тя им кимна за поздрав.

— Ето. Това е къщата на Спарс — неочаквано каза Рейч. Кривата едноетажна постройка не се различаваше особено от съседите си. Единственият признак за по-голямо благополучие, който Роника можеше да забележи, беше пресният слой бяла боя. Двете пристъпиха на покритата веранда, обхващаща цялата дължина на къщата, и Рейч почука на вратата.

Роника отмести наквасената си с вода коса от лицето си, щом вратата се отвори. В рамката стоеше висока, едра и дружелюбна жена, каквито бяха повечето заселници от Трите кораба. Имаше лунички, а пясъчнорусата ѝ разрошена коса имаше червеникав оттенък. Взря се подозрително в тях за момент, след което лицето ѝ се озари с усмивка.

— Помня те — каза тя на Рейч. — Ти си жената, която измоли парче риба от татко.

Рейч кимна, незасегната от тази характеристика.

— Оттогава съм идвала два пъти да го видя. И двата пъти ти беше навън с лодката си, на лов за камбала. Ти си Еке, нали?

Еке спря да се колебае.

— О, влезте тогава. И двете изглеждате по-мокри от водата. Не, не, не се притеснявайте от калта по обувките си. Ако достатъчно хора вкарат вътре кал, все някой ще започне да я изкарва навън.

Според количеството, натрупано на пода отвъд вратата, това щеше да се случи скоро. Подът бе покрит с неполирано дърво, износено от протриване. Вътре в къщата таваните бяха ниски, а малките прозорци не вкарваха достатъчно количество светлина. Една котка се бе изтегнала до рунтаво куче. Кучето отвори едното си око, за да ги приветства, докато се разхождаха наоколо, след което отново заспа. Непосредствено зад дремещото куче стоеше здрава маса, наобиколена от също толкова здрави столове.

— Моля, седнете — покани ги жената. — И свалете мокрите си дрехи. Татко още го няма, но очаквам да се прибере скоро. Чай?

— Бих била изключително благодарна — каза ѝ Роника.

Еке сипа вода в чайника от един варел. Докато го поставяше на огнището да заври, тя се обърна към тях през рамо.

— Изглеждате пребити. Има малко останало от сутрешната яхния — гъста като лепило, но все така засищаща. Да ви я затопля ли?

— Ако обичаш — отвърна Рейч, тъй като Роника не успя да намери думи. Простичкото, открито гостоприемство на момичето към две непознати я просълзи, макар в същото време да осъзнаваше, че вероятно изглежда изключително раздърпана, за да предизвика подобно великодушие. Почувства се унизена докъде е стигнала: да моли на вратата на Трите кораба. Какво би си помислил за нея Ефрън в този момент?

Остатъците от яхнията наистина бяха лепкави и гъсти. Роника омете своето заедно с топла чаша червеникав чай, приятно подправен с кардамон, в стила на Трите кораба. Еке като че ли усети, че двете бяха изгладнели и изтощени. Остави ги да се хранят и водеше целия разговор сама, като говореше за настъпващата зима, за мрежи, които трябваше да се закърпят, и за количеството сол, което трябваше да закупят отнякъде, за да могат да съхранят рибата през буреносния сезон. На всичко това Роника и Рейч кимаха, дъвчейки.

Щом приключиха с яхнията, Еке отнесе купите им и ги напълни с ароматния чай, от който се вдигаше пара. Едва тогава тя седна на масата, също с чаша чай в ръка.

— Значи вие сте жените, говорили и преди с татко? Дошли сте да обсъдите ситуацията в Бингтаун, а?

Роника оценяваше прямотата ѝ и отвърна по същия начин.

— Не точно. Два пъти преди говорих с баща ти за нуждата всички народи в Бингтаун да се обединят и да преговарят за мир. Нещата не могат да продължат както досега. Ако това се случи, калсидците просто трябва да си стоят отвъд пристанището ни и да чакат, докато сами не се изкълвем едни други. В настоящото положение, когато патрулните ни кораби се завърнат, срещат трудности в намирането на пресни провизии. Да не говорим, че на бащите и братята никак не им е лесно да напуснат домовете си, за да прогонват калсидците, тъй като се тревожат, че семействата им у дома са незащитени.

На челото на Еке се появи бразда, докато кимаше в съгласие с всичко това. Внезапно Рейч ловко се намеси:

— Но не затова сме тук сега. Роника и аз търсим убежище, по възможност при хората на Трите кораба. Животът ни е застрашен.

Твърде драматично, помисли си Роника печално, забелязала как жената от Трите кораба присви очи. Миг по-късно, откъм верандата отвън долетя тропот на ботуши и вратата се отвори, за да пропусне Спарс Келтър. Както Рейч го бе описала веднъж, беше мъж като бъчва, с повече червени косми по брадата и ръцете, отколкото по темето на главата си. Той спря смаян, след което затвори вратата зад себе си и остана да стои, почесващ неразбиращо брадата си. Погледна от дъщеря си към двете жени на масата.

Пое си внезапно дъх сякаш току-що си бе спомнил за обноските си. Поздравът му обаче беше също толкова прям, колкото и на дъщеря му.

— Какво води Търговката Вестрит пред вратата и на масата ми?

Роника бързо се изправи.

— Спешна нужда, Спарс Келтър. Собствените ми хора се обърнаха срещу мен. Набедена съм за предател и съм обвинена в заговор, макар никое от двете да не е истина.

— И си дошла да търсиш закрила при мен и народа ми — тягостно отбеляза Келтър.

Роника наведе глава в признание. И двамата знаеха, че носи със себе си неприятности и че най-тежко щяха да си изпатят Спарс и дъщеря му. Не беше необходимо да изрича всичко това.

— Това е Търговски проблем и не е справедливо да те моля да си го навличаш на плещите. Няма да те моля да ме подслониш тук: само да изпратиш вест до друг Търговец — такъв, на когото имам доверие. Ако напиша писмо и ти намериш по кого да го изпратиш до Граг Тенира от бингтаунските Търговци и ми позволиш да изчакам отговора му тук… това е всичко, за което моля.

В настъпилата тишина тя добави:

— И знам, че това, което искам, е огромна услуга от човек, с когото съм говорила само два пъти досега.

— Но всеки път говориш честно. За неща, които са ми скъпи, за мир в Бингтаун, мир, в създаването на който хората от Трите кораба също имат право на глас. И името Тенира също не ми е непознато. Продавал съм им осолена риба за корабни провизии много пъти. Възпитават честни мъже в онзи дом, няма съмнение. — Спарс стисна устни и издаде всмукващ звук, докато обмисляше. — Ще го направя — бе окончателното му решение.

— Нямам с какво да ти се отплатя — бързо отбеляза Роника.

— Не си спомням да съм искал някаква отплата — отвърна сърдито, но не и неучтиво Спарс. После небрежно добави: — Не мога да се сетя за нищо, което би си заслужавало да рискувам дъщеря си. Като изключим собственото ми чувство за това какво съм длъжен да сторя, рискът за нас е без значение.

— Нямам нищо против, татко — тихо се намеси Еке. — Нека дамата си напише писмото. Сама ще го занеса до Тенира.

Странна усмивка разкриви широките черти на Спарс.

— Помислих си, че може да поискаш — каза той. Роника си отбеляза, че изведнъж бе станала „дамата“ за Еке. Необичайно, но това я накара да се чувства принизена.

— Не притежавам ни късче хартия или капка мастило, които да нарека свои — тихо отбеляза тя.

— Ние имаме и двете. Само защото сме Трите кораба не означава, че не си пишем писма — отвърна Еке. В гласа ѝ се бе появила хаплива нотка. Тя се надигна енергично и донесе на Роника лист хартия, който щеше да свърши работа, перо и мастило.

Роника взе перото, натопи го и се спря. Заговори колкото на себе си, толкова и на Рейч:

— Трябва да напиша всичко внимателно. Трябва не само да го помоля за помощ, но и да му предам вести, които засягат цял Бингтаун, вести, които трябва да достигнат колкото се може повече хора възможно най-скоро.

— И въпреки това забелязах, че не предложи да ги споделиш с нас — отбеляза Еке.

— Права си — смирено се съгласи Роника. Тя остави перото настрана и повдигна очи към тези на Еке. — Почти не знам какво означават новините, но се боя, че ще засегнат всички ни. Сатрапът е изчезнал. Бил е отведен нагоре по Дъждовната река, за по-сигурно. Всички знаят, че нищо друго не може да плава по реката, освен жив кораб. Там, изглежда, е щял да бъде в безопасност от всякакви заговори на Нови Търговци или калсидци.

— Така е. Само бингтаунски Търговец би успял да се добере до него.

— Еке! — смъмри я баща ѝ. Обърна се с намръщено изражение към Роника. — Продължи.

— Имало е земетресение. Не знам нищо повече, освен че е нанесло големи поражения и за известно време сатрапът е бил в неизвестност. Сега се говори, че е бил забелязан в лодка надолу по реката. С младата ми внучка Малта. — Следващите думи произнесе с мъка: — Някои се страхуват, че тя го е насъскала срещу Старите Търговци; че е предателка и че го е убедила, че за да остане в безопасност, трябва да напусне скривалището си.

— А каква е истината? — настоя Спарс.

Роника поклати глава.

— Не зная. Думите, които чух, не бяха предназначени за мен; не можех да задавам въпроси. Говореха за опасност от нападение на джамаилската флота, но споменаха твърде малко, за да мога да преценя дали заплахата е истинска или само предполагаема. Що се отнася до внучка ми… — Гърлото ѝ се стегна за момент. Страхът, който бе отхвърлила, внезапно я заля. Тя се принуди да вдиша въпреки буцата в гърлото си и заговори със спокойствие, което не усещаше. — Не е сигурно дали сатрапът и тези с него са оцелели. Реката може да е разяла лодката им или да са се преобърнали. Никой не знае къде са. А ако сатрапът е изгубен, боя се, че независимо от обстоятелствата, това ще ни хвърли във война. С Джамаилия и вероятно с Калсид. Или просто в гражданска война — Стари Търговци срещу Нови.

— И Трите кораба по средата, както винаги — кисело изкоментира Еке. — Е, всичко е такова, каквото е. Напиши си писмото, госпожо, и ще го отнеса. Струва ми се, че е по-добре тези вести да се разпространят, вместо да се пазят в тайна.

— Бързо откриваш същественото — съгласи се Роника. Взе перото и отново го натопи. Докато го поставяше на хартията обаче, мислеше не само какви думи биха изпратили най-бързо Граг при нея, но и колко трудно щеше да бъде да се изкове траен мир в Бингтаун. Много по-трудно, отколкото си бе мислила в началото. Върхът на перото дращеше по грапавата хартия, докато се движеше бързо по нея.

Глава единадесета Тела и души

Светлината от залязващото слънце хвърляше твърде ярки отблясъци по водата. Грубият плат на панталоните на Уинтроу дращеше незаздравялата му кожа. Не можеше да изтърпи да облече риза. Вече можеше да стои и да ходи сам, но се замайваше и при най-малкото усилие. Дори куцукането до бака караше сърцето му да задумка бясно. Докато се разхождаше, работещите мъже от екипажа забавяха работа и се взираха в него, след което го поздравяваха за възстановяването с фалшива сърдечност. Обезобразен достатъчно, че да накара всеки пират да трепне, казваше си язвително той. Екипажът беше искрен в благопожеланията си към него. Сега вече наистина беше един от тях.

Изкачи се по късата стълба към бака, с два крака на всяко стъпало. Ужасяваше се да се изправи пред сивата, безжизнена фигура, но щом достигна перилата и погледна надолу към възобновените ѝ цветове, сърцето му подскочи.

— Вивачия! — весело я поздрави той.

Тя бавно се обърна към него, черната ѝ грива се разпиля по голите ѝ рамене. Усмихна му се. Над червените устни проблесна въртеливото златно на драконови очи.

Той я гледаше в ступор. Беше като да видиш любимо лице, оживено от демон.

— Какво си ѝ направила? — настоя Уинтроу. — Къде е тя? — Гласът му се пречупи. Стисна здраво перилата сякаш можеше да изстиска истината от дракона.

— Кой къде е? — хладно отвърна тя и мигна бавно с очи. От златни те станаха зелени и отново златни. Беше ли зърнал Вивачия, дори за миг, да наднича от тези орбити? Докато я гледаше, цветовете на очите ѝ се вихреха бавно и подигравателно. Червените ѝ устни бяха извити в присмехулна усмивка.

Уинтроу пое дъх и се насили да говори спокойно.

— Вивачия — повтори упорито. — Къде е тя сега? Държиш я в плен някъде в себе си? Или си я унищожила?

— Ех, Уинтроу. Глупаво момче. Горкото глупаво момче. — Тя въздъхна сякаш го съжаляваше, след което погледна настрани, над водата. — Тя не съществуваше. Не разбираш ли? Тя беше просто черупка, бъркотия от спомени, които предците ти се опитаха да ми натрапят. Не беше истинска. В резултат на това тя не е никъде, не е затворена в мен или унищожена. Тя е като сън, който съм сънувала и предполагам, че както сънят е част от сънуващия, така и тя е част от мен. Вивачия я няма. Всичко нейно сега е мое. Включително и ти. — Тя натърти на последните думи, след което се усмихна отново и вложи топлина в гласа си. — Но нека оставим подобно незначително дърдорене. Кажи ми как се чувстваш. Изглеждаш много по-добре. Макар че смятам, че трябва да си мъртъв, за да изглеждаш по-зле, отколкото беше.

Уинтроу не го оспори. Беше се виждал в огледалото за бръснене на Кенит. Всяка следа от младоликото момче, което бе искало да стане жрец, си беше отишла. Започнатото от баща му — ампутираният пръст и татуираното лице, беше подобаващо завършено от самия него. Лицето и целите му ръце бяха на червени, розови и бели петна. На някои места кожата му заздравяваше и хващаше тен, така че изглеждаше почти нормална. Но на ръката, бузата и по протежение на очертанията на косата му мъртвешки бялата кожа беше опъната и лъщяща. Вероятно щеше да остане така завинаги. Той отказа да ѝ позволи да го разстройва. Сега нямаше време да се притеснява за себе си.

Тя се извърна от него, за да се загледа напред към островите на бариерата. Скоро щяха да достигнат скалистите плитчини и разпръснатите възвишения в коварния канал между островите Последни и Преград.

— Но аз мога да ти покажа как да се възстановиш от белезите. Познанието е там, погребано дълбоко в съзнанието ти, скрито от теб. Горкото мъниче, с нищо повече от спомените на петнадесетте си кратки лета. Протегни се към мен. Ще ти покажа как да се излекуваш.

— Не.

Тя се засмя.

— Ех, разбирам. По този начин заявяваш верността си към „Вивачия“. Като отказваш да докоснеш съзнанието си с моето. Немощна почит, но вероятно това е всичко, на което си способен. Бих могла да те принудя, знаеш ли? Познавам те така, както никой друг не би могъл. — За един провлачен момент той усети присъствието на съзнанието ѝ, преплетено с неговото. Тя не се стремеше към него; по-скоро му позволяваше да почувства, че тя вече е там. После отново приспа усещането си за съзнанието му. — Но щом предпочиташ да останеш деформиран… — Не си направи труда да завършва мисълта си.

Разяждаше го копнеж. Можеше да си спомни крайното задоволство, което бе изпитал, когато съзнателно бе насочвал възстановяването на тялото си, докато спеше в дракона. Отново буден и жив, той не можеше да потопи съзнанието си достатъчно дълбоко, за да постигне такъв контрол над себе си. Можеше ли тя да го научи да открие подобно майсторство когато пожелае? Жаждата му за това познание се простираше много по-далеч от спестяването на болката и заличаването на скорошните белези. Можеше ли да му покаже как да премахне мастилото от татуировката на лицето си? Да го научи да възстанови изгубения си пръст? Веднъж след като го научеше, можеше ли да прилага тези умения на други? Щеше да отключи голяма загадка. През целия си живот Уинтроу бе обичал знанието, бе обичал стремежа към знанието. Не би могла да избере по-добра примамка, за да го изкуши.

— Би могъл да станеш отличен лечител. Помисли. Мога да убедя Кенит да те пусне. Можеш да се върнеш в храма си и към простичката, задоволителна служба на Са. Можеш да си върнеш живота. Можеш да служиш на своя бог с чиста съвест. Сега, след като Вивачия си отиде, за теб няма причина да бъдеш тук.

Почти го беше убедила. Бе почувствал как сърцето му се окрилява от думите ѝ, но последното изречение болезнено го бе върнало обратно. След като Вивачия си отиде. Къде е отишла?

— Искаш да си тръгна. Защо? — тихо попита той.

Погледът във вихрещите се в златно очи проблесна.

— Защо питаш? — упорито запита тя. — Не мечтаеше ли именно за това, откакто бе качен насила на кораба? Не намекваше ли постоянно именно това на Вивачия? „Ако не беше ти, баща ми нямаше да ме откъсне от жречеството ми.“ Защо просто не вземеш каквото искаш и не си тръгнеш?

Той мисли известно време.

— Може би това, което желая истински, не включва заминаването ми. — Наблюдаваше я внимателно. — Мисля, че правиш всичко твърде съблазнително за мен. И затова се питам: какво печелиш ти от заминаването ми? Единственото нещо, за което се сещам, е, че това по някакъв начин ще отслаби Вивачия вътре в теб. Може би ако не съм тук, тя ще се предаде и ще заспи в теб. Са ми е свидетел, че нещо в мен я вика. Може би тя също копнее за мен. Докато съм жив и съм тук, някаква частица от Вивачия също е жива. Да не би да се страхуваш, че присъствието ми ще я призове обратно? Ти се бори упорито, за да я победиш. Тя те завлече до ръба на смъртта. Не я победи с много.

Увереността му нарасна.

— Веднъж самата ти каза, че ние тримата сме тясно свързани; смъртта на който и да е от нас заплашва и останалите двама. Вивачия все още живее някъде в теб, а всичко, което живее, принадлежи на Са. Дългът ми към моя бог е тук, както и дългът ми към Вивачия. Няма да се откажа от нея толкова лесно. Ако това да ме излекуваш, значи да предам Вивачия, тогава отказвам. Ще остана белязан. Казвам го на теб, но знам, че тя също ме чува. Няма да се откажа от нея.

— Глупаво момче. — Фигурата направи представление от това небрежно да почеше тила си. — Колко драматично! Колко вълнуващо! Ако имаше нещо, което да бъде развълнувано. Носи си белезите тогава, като жалка почит към някого, който никога не е съществувал. Нека бъдат последната следа от битието ѝ. Дали искам да си тръгнеш? Да, и причината е, че предпочитам Кенит. Той е по-подходящ спътник за моите амбиции. Искам Кенит да ме придружава.

— Искаш, така ли? — Гласът на Ета беше тих и студен.

Уинтроу се стресна, но фигурата изглеждаше единствено развеселена.

— Както и ти, сигурна съм — промърмори корабът. Тя остави погледа си да обходи Ета. Устата ѝ се изкриви в одобрителна усмивка. Тя освободи Уинтроу от вниманието си, за да се съсредоточи върху Ета.

— Ела по-близо, скъпа моя. Това коприна от Верания ли е? Леле, той наистина те глези. Или може би глези себе си като показва съкровището си на всички. В този цвят сияеш като скъпо бижу сред екзотичен обков.

Ръката на Ета се повдигна почти несъзнателно, за да докосне тъмносинята коприна на ризата си. По лицето ѝ премина колебание.

— Не знам откъде е дошъл платът. Но ми беше даден от Кенит.

— Почти съм сигурна, че пред очите ни стои коприна от Верания. Най-добрата, която съществува, но без съмнение той не би ти предложил нещо по-малко от това. Когато бях в правилната си форма, нямах нужда от платове, разбира се. Собствената ми скъпа кожа проблясваше и искреше по-красиво от всичко, което можеха да сътворят човешките ръце. И все пак знам това-онова за коприната. Само във Верания могат да постигнат такъв нюанс на драконово синьо. — Тя наклони глава към Ета. — Отива ти. Ярките тонове са ласкави за тена ти. Кенит има право да те гизди в сребърно, а не в златно. Среброто блещука на кожата ти, докато златото би стояло просто топло.

Ета докосна гривните на китката си. Още по-наситена руменина докосна страните ѝ. Тя се приближи със стъпка-две до перилата. Очите ѝ срещнаха тези на дракона и за известно време двете изглеждаха омаяни една от друга. Уинтроу се почувства отхвърлен. За негова изненада през него премина тръпка на завист. Той не разбра дали не искаше да споделя Вивачия с Ета, или искаше да предпази Ета от дракона.

Ета леко поклати глава сякаш за да се освободи от омаята. Това накара черната ѝ лъскава коса да се залюлее. Погледна към Уинтроу и на челото ѝ изникна леко смръщване.

— Не трябва да се излагаш на вятър и слънце. Те обелват кожата от плътта, която все още се опитва да заздравее. Трябва да останеш в каютата си поне още ден.

Уинтроу внимателно се вгледа в нея. Нещо не беше наред. Подобна загриженост не беше типична за нея. По-скоро би очаквал да му каже, че трябва да се калява, вместо да се възстановява. Опита се да разчете очите ѝ, но тя се взираше покрай него, без да среща погледа му.

Драцената беше по-пряма.

— Тя би желала да говори с мен насаме. Напусни, Уинтроу.

Той игнорира заповедта ѝ и заговори на Ета:

— Не вярвам на много от това, което казва тя. Все още не сме чули истината за Вивачия. Легендите, описващи опасностите от разговарянето с дракони, са широко разпространени. Тя ще ти каже онова, което знае, че искаш да…

Неочаквано тя отново беше там, в съзнанието му. Този път усети присъствието ѝ като физическо неудобство. Сърцето му прескочи един удар, след което се завълнува неравномерно. По челото му изби пот. Не можеше да си поеме дъх нормално.

— Горкото момче — изрази съчувствие драцената. — Виждаш ли как се олюлява, Ета? Въобще не е на себе си днес. Напусни, Уинтроу — повтори тя. — Иди си почини. Стори го.

— Бъди предпазлива — успя да прошепне на Ета. — Не ѝ позволявай… — Надви го замайваща слабост. В него се надигна гадене; не посмя да заговори, за да не повърне. Опасяваше се, че ще припадне. Изведнъж денят стана болезнено ярък. Постави ръка пред очите си и се запрепъва по бака към стълбата. Тъмнина. Имаше нужда от тъмнина, тишина и неподвижност. Нуждата от тези неща надви всичко друго.

Едва когато се озова в каютата си, симптомите заглъхнаха. Замени ги страх. Тя можеше да му причини това по всяко време. Можеше да го излекува, но можеше и да го убие. Как щеше да помогне на Вивачия, ако драцената имаше такава власт над него? Опита се да потърси утеха в молитва, но го завладя страшно изтощение и той потъна в дълбок сън.

Ета поклати глава подире му.

— Погледни го. Едва се държи на краката си. Казах му, че се нуждае от почивка. А и предишната нощ пи прекалено много. — Тя завъртя главата си, за да срещне погледа на фигурата. Очите ѝ се завихряха като разтопено злато, красиви и завладяващи. — Коя си ти? — Думите ѝ бяха по-дръзки, отколкото се чувстваше. — Не си Вивачия. Тя никога не заделяше и една учтива дума за мен. Искаше само да ме прогони надалеч, за да запази Кенит единствено за себе си.

Сочните устни на кораба се разтегнаха в още по-широка усмивка.

— Най-накрая. Трябваше да се досетя, че първият разумен човек, с когото говоря, ще е от някогашния ми пол. Не. Не съм Вивачия. Нито искам да те прогоня или да ти отнема Кенит. Помисли за мъжа, който е Кенит. Няма нужда да има съперничество между нас. Той се нуждае и от двете ни. Изпълнението на амбициите му ще изисква помощта и на двете ни. Ти и аз ще станем по-близки и от сестри. Сега. Нека помисля за име, с което да се обръщаш към мен. — Драцената присви златните си очи в размисъл. Усмивката ѝ се разшири.

— Мълния. Мълния ще свърши работа.

— Мълния?

— Едно от по-ранните ми имена, на древен език е нещо като „Зачената в гръмотевична буря в мига на мълниеносен гръм“. Но вие сте народ с краткотраен живот, склонен да съкратява всяко житейско изживяване, с надеждата да го разбере. Ще ти се оплете езикът от толкова много думи. Така че можеш да ме наричаш Мълния.

— Нямаш ли истинско име? — осмели се Ета.

Мълния се засмя сърдечно, отметнала глава назад.

— Сякаш бих го споделила. Хайде, жено. За да заплениш Кенит, трябва да притежаваш повече лукавост. Ще трябва да направиш нещо повече от това просто да ме попиташ за тайните ми с невинно изражение. — За кратко по издълбаните черти на лицето ѝ се изписа шок.

— Кормчия! — извика тя. — Два пункта надясно каналът става по-дълбок и течението е по-благоприятно. Отведи ни там.

Джола беше на руля. Без да задава въпроси, той премести кораба. Ета се смръщи за миг. Какво щеше да каже Кенит за това? Преди време беше казал на мъжете, че който и да е на вахта, трябва да следва командите на кораба все едно идват от него. Но това беше преди тя да се промени. Корабът смени курса си и Ета почувства как се понесе по-бързо и плавно. Тя повдигна лице към вятъра, милващ страните ѝ, и огледа хоризонта. Кенит бе казал, че плават към Заграба, но това нямаше да го спре да плячкосва по пътя. Уинтроу се възстановяваше добре — нямаше нужда да се бърза за лечител. Пък и лечителят не можеше да му помогне кой знае колко много. Щеше да носи белезите до края на дните си.

— Имаш поглед на ловец — одобрително отбеляза Мълния. Тя обърна голямата си глава, за да огледа хоризонта от край до край. — Двете с теб бихме ловували чудесно заедно.

Непривична тръпка пробяга по гръбнака на Ета.

— Не би ли трябвало подобни думи да са насочени към Кенит, а не към мен?

— Към мъжкар? — попита Мълния с лека нотка на презрение в смеха си. — Знаем ги какви са мъжкарите. Мъжките дракони ловуват, за да напълнят собствените си търбуси. Когато една кралица полети в търсене на жертва, тя го прави, за да съхрани цялата раса. Ние сме тези, които знаят до мозъка на костите си, че такава е целта на всяко наше движение. Да продължим вида.

Ета положи ръка на плоския си корем. Макар и облечена, пак можеше да усети малката издутинка на черепния талисман върху пръстена на пъпа ѝ. И той като фигурата на кораба беше издялан от магическо дърво. Не ѝ позволяваше да зачене. Носеше го от години, откакто бе станала курва по времето, когато бе била малко по-голяма от момиче. Досега трябваше да се е превърнал в част от нея. В последно време обаче бе започнал да я протрива и дразни, както физически, така и психически. Откакто бе намерила малката бебешка фигурка на Плажа на съкровищата, която без да иска бе отнесла със себе си, бе започнала да усеща повика на собственото си тяло за дете.

— Свали го — предложи Мълния.

Ета замръзна на мястото си.

— Откъде знаеш за него? — попита с мъртвешки тих глас.

Мълния дори не я погледна, а продължи да разглежда внимателно водната шир пред тях.

— О, моля ти се! Имам си нос. Мога да го помириша по теб. Свали го. Не носи никаква чест нито на този, от когото някога е бил част, нито на теб, затова, че го използваш по този начин.

Мисълта, че талисманът някога е бил част от дракон накара кожата ѝ да настръхне. Закопня да го свали, но…

— Първо трябва да го обсъдя с Кенит. Той ще ми каже, когато е готов да имаме дете.

— Никога — отвърна Мълния с равен тон.

— Какво?

— Никога не чакай на мъжкар за подобно решение. Ти си кралицата. Ти решаваш. Мъжете не са направени за подобни решения. Виждала съм го безброй пъти. Ще искат да чакаш да дойдат дни на слънце, богатство, изобилие. Но за един мъжкар достатъчното никога не е задоволително, а изобилието никога не е постигнато. Кралицата знае, че когато времената са най-тежки и дивечът е най-оскъден, тогава трябва да се тревожи най-много за продължаването на вида. Някои решения не принадлежат на мъжките. — Тя повдигна ръка и приглади косата си назад. Отправи към Ета поверителна усмивка, изведнъж изглеждаща изключително човешка. — Все още не съм свикнала с косата. Очарователна е.

Ета осъзна, че се усмихва въпреки себе си. Облегна се на перилата. Бе изминало дълго време, откакто бе имало жена, с която да си поприказва, да не говорим за жена, говореща толкова открито сякаш самата тя беше курва.

— Кенит не е като другите мъже — дръзна да каже.

— И двете знаем това. Избрала си си добър мъж. Но какво му е доброто, ако спре дотам? Свали го, Ета. Не чакай той да ти каже да го направиш. Огледай се. Да не би да казва на всеки мъж кога е най-подходящото време да изпълни задълженията си? Разбира се, че не. Ако трябваше да го прави, по-добре да свърши всичко сам. Той е мъж, който очаква другите да мислят сами. Ще си позволя един облог. Не ти ли е намеквал вече, че се нуждае от наследник?

Ета се замисли над думите му, след като му бе показала издяланото бебе.

— Така е — меко призна тя.

— Е, нима тогава ще го чакаш да ти заповяда? Срамота. Никоя женска не трябва да чака командата на мъжкия за това, което си е нейна работа. Ти трябва да си тази, която да му казва подобни неща. Свали го, кралице.

Кралица. Ета знаеше, че драцената имаше предвид просто женска. Женските дракони бяха кралици, като котките. И въпреки това, когато Мълния изрече думата, тя заплашваше да зароди идея, която Ета дори не смееше да обмисли. Ако Кенит щеше да бъде крал на Пиратските острови, какво значеше това за нея? Може би щеше просто да е неговата жена. Но ако му родеше дете, тогава със сигурност…

Макар че се скастри за подобни амбиции, ръката ѝ все пак се плъзна под копринената ѝ риза към топлата плът на корема ѝ. Малкият талисман от магическо дърво, оформен като човешки череп, беше окачен на тънка сребърна верижка. Беше закопчана с кукичка и клупче. Тя го притисна с пръсти и верижката се разкопча. Измъкна внимателно талисмана, особено около кукичката, и го задържа в дланта си. Черепът ѝ се усмихваше. Тя потрепери.

— Дай ми го — тихо каза Мълния.

Ета отказа да мисли за това. Протегна ръка и след като Мълния подаде своята, го пусна в широката длан на кораба. Той лежа там за момент, сребърната верижка проблясваше на слънцето. Тогава, като дете, налапващо сладка, Мълния надигна свитата си в шепа ръка към устата си. Смеейки се, тя показа на Ета празната си длан.

— Изчезна! — каза и от този момент решението беше необратимо.

— Какво ще кажа на Кенит? — почуди се гласно Ета.

— Абсолютно нищо — безгрижно ѝ отвърна корабът. — Абсолютно нищо.

Плетеницата бе растяла на брой, докато не бе станала най-голямата група от змии, предани на една-единствена змия, която Шривър бе виждала. Понякога се разделяха, за да търсят храна, но всяка вечер ги заварваше отново заедно. Идваха при Молкин във всякакви цветове, размери и състояния. Не всички помнеха как да говорят, а някои бяха по животински диви. Други носеха белези от злополуки или гнойни рани от срещи с враждебни кораби. Някои от дивите плашеха Шривър с възможността си да надскочат всички граници на цивилизованото поведение. Малка част от тях, като призрачно бялата змия, ѝ причиняваха болка с едва сдържаната агония, която ги обгръщаше. Белият, в частност, сякаш беше замръзнал в мълчание от гняв. И все пак всички следваха Молкин. Когато вечер се скупчваха заедно, те се закотвяха в поле от полюшващи се змии, които напомняха на Шривър за море от водорасли.

Числеността им, изглежда, подсилваше увереността им във водачеството на Молкин. Сега той почти блестеше, златните му очи отразяваха блясъка по цялото му тяло. Числеността им осигуряваше и това, което можеше да липсва на всеки поотделно. Носеха утеха един на друг чрез спомените, които всеки пазеше, и често дума или име от един предизвикваше припомняне у друг.

Въпреки количеството им обаче, не бяха по-близо до намирането на верния път за преселение. Споделената памет само правеше лутането им по-досадно. Тази вечер Шривър не можеше да стои спокойно. Тя се разплете от спящите си другари и се остави да се носи свободно, взирайки се надолу към живата гора от змии. Имаше нещо примамливо познато в това място, нещо точно на ръба на спомените ѝ. Беше ли идвала тук и преди?

Чувствителен към настроенията ѝ заради дългата им дружба, Сесурея се заизвива нагоре, за да се присъедини към нея. Той тихо се включи в наблюдението ѝ на морското дъно. Двамата отвориха очите си широко за бледата лунна светлина, която достигаше до тези дълбини. Шривър изучаваше разположението на земята под слабата луминесценция на двете змии и дребния морски живот. Нещо.

— Права си. — Това бяха първите думи на Сесурея. Той я остави и кротко се заизвива надолу към един конкретен неравен участък от морското дъно. Бавно завъртя глава назад и напред. Тогава, за неин ужас, внезапно сграбчи голямо листо на водорасло в челюстите си и го откъсна. Хвърли го настрана, захапа друго и се разправи с него по същия начин.

— Сесурея? — протръби въпросително, но той я пренебрегна. Туфа след туфа от водорасли беше откъсвана и захвърляна. Тогава, точно когато вече си мислеше, че е полудял, той се спусна на дъното и бясно замаха с опашка, разбутвайки десетилетната тиня.

Нейният зов и странното буйство на Сесурея бяха събудили някои от останалите. Те се присъединиха към нея, загледани надолу към него. Той изскуба още водорасли и отново замаха с опашка.

— Какво прави? — попита слаба синя змия.

— Не знам — отвърна печално.

Сесурея спря бесните си извивания толкова внезапно, колкото ги бе започнал. Той се стрелна бързо нагоре към тях. Приведе се в приличен вид, преди да се увие развълнувано около нея.

— Виж. Беше права. Е, изчакай малко, докато тинята се слегне. Ето. Виждаш ли?

За известно време тя виждаше единствено носеща се утайка. Сесурея се беше задъхал, хрилете му се задъхваха от вълнение. Миг по-късно синята змия до нея ненадейно затръби с все сила:

— Това е Пазител! Но не може да е тук в Обилието. Това не е както трябва!

Шривър се ококори объркано. Думите на синята бяха толкова извън контекст, че не можеше да намери смисъла им. Пазителите бяха дракони пазители. Нима на дъното на морето имаше мъртви дракони? Тогава, както се взираше, неясните форми сред носещата се утайка изведнъж започнаха да добиват друга форма. Тя видя. Беше Пазител, очевидно женски. Простираше се настрана, с едното ѝ крило повдигнато, а другото — все още в калта. От едната ѝ повдигната лапа бяха счупени три нокътя. Част от опашката ѝ стоеше непривично вдигната нагоре отстрани до нея. Статуята бе счупена при падане; това поне беше ясно. Но как се бе озовала тук, под морето? Беше стояла над градските порти в Ируран. Тогава очите на Шривър откриха паднала колона. А ето там, онова трябваше да е атриумът, който Десмоло Нетърпеливия бе построил, за да приюти всички екзотични растения, донесени му от драконовите му приятели от четирите края на света. А отвъд него беше потъналият купол на Храма на водата.

— Целият град е тук — тихо протръби тя.

Изведнъж сред тях се появи Молкин.

— Цяла провинция е тук — поправи я той. Всички погледи го последваха надолу към разкритите останки на света, който почти си спомняха. Той си проправи път през тях с извиване, като докосваше първо една, после друга от оголените забележителности. — Плуваме там, където някога сме летели. — Издигна се бавно към тях. Цялата плетеница вече беше будна и наблюдаваше нежните му вълнообразни движения. Те оформиха живо, движещо се кълбо, с Молкин в центъра. Тялото и думите му се преплитаха, докато говореше.

— Ние се опитваме да се завърнем у дома, в земите, където ловувахме и летяхме. Страхувам се, че пристигнахме. Предният път, когато намерихме статуя или арка, се престорих, че по случайност една или две крайбрежни сгради са се сринали във водата. Но Ируран беше навътре в сушата. Под нас се простират потъналите руини. — Той обгърна надеждите им с бавно отрицание. — Това не е бил дребен земетръс. Всички особености са се променили отвъд разпознаване. Търсим река, която да ни отведе у дома. Но се боя, че без водач от света над нас, никога няма да я намерим. Такъв водач не е идвал при нас. Бяхме и на север, и на юг, и все още не сме открили път, който да ни зове. Всичко е твърде различно; накъсаните спомени, които успяхме да съберем, не са достатъчни за тази задача. Изгубени сме. Единствената ни надежда е Помнещ. А дори и това може да се окаже недостатъчно.

Телур, слаба зелена змия, дръзна да протестира.

— Търсихме такъв, но без успех. Започваме да се изморяваме. Още колко дълго трябва да се лутаме и да копнеем, Молкин? Ти събра огромна плетеница и въпреки това сме малко в сравнение с онова, което бяхме някога. Нима всички са загинали? Другите плетеници, от които сега трябваше да гъмжи навсякъде? Ние ли сме всичко, което е останало от нашите хора? И ние ли трябва да умрем в лутане? Възможно ли е да няма река, да няма дом, в който да се върнем? — изпя той мъката и отчаянието си.

Молкин не ги излъга.

— Може би. Може би ще загинем и видът ни ще изчезне. Но няма да си идем без битка. За един последен път ще потърсим Помнещ, но този път ще вложим всичките си усилия в начинанието. Ще намерим водач или ще умрем, докато опитваме.

— Тогава ще умрем. — Гласът му беше мъртъв и студен, като дебел пропукващ лед. Бялата змия се запровира към центъра на кълбото и обидно се изви пред Молкин. Гривата на Шривър се изправи от ужас. Той провокираше Молкин да го убие. Наглите му пози приканваха смъртта. Всички изчакваха присъдата му.

Но Молкин се сдържа. Той самият заизвива тялото си в по-обширна последователност, която обхвана обидите на белия, забранявайки на другите да действат срещу него. Не каза нищо, макар че гривата му се надигна и започна да изпуска слаба диря от токсини във водата, докато плуваше. Тишината и отровите се превърнаха в мрежа около бялата змия. Движенията ѝ се забавиха; тя увисна толкова неподвижно, колко бе постижимо за змия. Молкин не беше отправил въпрос към белия, но той въпреки това заговори гневно:

— Защото аз говорих с Помнеща. Бях див и без разсъдък, звяр, колкото която и да е от онези змии, глупавите, които сега те следват. Но тя ме хвана и ме задържа, като насилваше спомените си в мен, докато не се задавих с тях. — Той се завъртя в бърз, яростен кръг сякаш щеше да атакува себе си. По-бързо и по-бързо. — Спомените ѝ бяха отрова! Отрова! По-токсични от всичко, изпускано някога от грива. Когато си припомням какви сме били, какво трябва да сме сега и го сравня с това, в което сме се превърнали… се давя. Бих отдал този нечестив живот, който продължаваме да прегръщаме!

Молкин не бе спрял безмълвния си, извиващ танц. Движенията му оформяха преграда между белия и заслушаните змии.

— Прекалено късно е. — Белият протръби всяка дума отчетливо. — Твърде много сезони минаха. Времето за промяна дойде и си отиде многократно. Спомените на Помнещата са от отдавна отишъл си свят! Дори да успеем да намерим реката, водеща към земите на пашкулите, няма кой да ни помогне с оформянето на обвивките. Всички са мъртви. — Той започна да говори по-бързо, думите му бликаха като бързотечаща река: — Няма родители, които да ни чакат, за да вложат спомените си в нашите обвивки. Ще излезем от метаморфозата си толкова невежи, колкото и когато сме я започнали. Тя ми даде спомените си и ви казвам, че те не бяха достатъчни! Разпознавам малко неща тук, а това, което наистина си спомням, е разположено погрешно. Ако сме обречени да изчезнем, нека изгубим гласовете и разсъдъка си, преди да умрем. Нейните спомени не си заслужават агонията, която нося. — Изправената му грива изведнъж изпусна облак от парализиращи токсини. Той зарови собственото си лице в него.

Молкин удари, бърз като че ли улавяше плячка. Златните му очи проблеснаха, докато увиваше белия и го откъсваше от собствената му отрова.

— Достатъчно! — изрева той. Думите му бяха гневни, но гласът му бе спокоен. Глупавата бяла змия се забори, но Молкин я стисна сякаш беше делфин.

— Ти си само един! Не можеш да решаваш за цялата плетеница, камо ли за целия вид. Имаш дълг и ще го изпълниш, преди да отнемеш собствения си, глупав, безсмислен живот. — Молкин изпусна собствено кълбо от токсини. Бясно въртящите се червени очи на белия се забавиха и станаха замъглено кафяви. Челюстта му висеше лениво отворена, докато токсините си вършеха работата. Молкин заговори меко:

— Ти ще ни направляваш до Помнещата. Вече сме поели някои от спомените на сребристите кърмители. Ако се налага, можем да поемем още. С това, което ще получим от Помнещата, може би ще е достатъчно. — И добави с неохота: — Имаме ли друг избор?

Кенит пазеше равновесие пред огледалото, като обръщаше лице ту на едната, ту на другата страна пред отражението си. Косата и подрязаната му брада лъщяха от лимоновото масло. Мустаците му бяха елегантно завити, но не чак претенциозни. Безупречна бяла дантела се спускаше надолу по гърдите и от маншетите на тъмносиния му жакет. Дори столчето на чашата му бе полирано до блясък. Сложи си големи сребърни обици. Изглеждаше като мъж, готов да се впусне в ухажване, разсъди той. И в известен смисъл си беше така.

Не беше спал добре след разговора си с кораба предната нощ. Проклетият талисман го бе държал буден, шепнещ и хихикащ, като го подканяше да приеме условията на дракона. Именно това подканяне тревожеше Кенит най-много. Смееше ли да има доверие на проклетото нещо? Смееше ли да го пренебрегне? Беше се въртял и мятал, а когато Ета се бе присъединила към него в леглото му, дори нейните нежни разтривки по врата и гърба му не бяха успели да го приспят. Едва когато изгревът бе прошарил небето, той най-сетне се бе унесъл. След като се събуди, откри тази решителност в себе си. Щеше да спечели кораба обратно, да започне отначало. Поне този път нямаше да се налага да се бори с привличането ѝ към Уинтроу.

Не знаеше много за драконите, затова се съсредоточи върху това, което знаеше. Тя беше женска. Затова той щеше да приглади четината си, да предлага подаръци и да види какво ще му донесе това. Доволен от външния си вид, Кенит се върна обратно до леглото и огледа находките. Колан от сребърни пръстени, украсени с лапис лазули, щеше да предложи като гривна. Ако ѝ харесаше, имаше и две сребърни гривни, които можеха да се преправят като обици. На Ета нямаше да ѝ липсват. Една тежка манерка съдържаше количество глициниево масло. Вероятно бе ограничено само до калсидските парфюмерии. Не знаеше какви други осезателни предмети можеха да я удовлетворят. Ако тези съкровища не я разчувстваха, щеше да прибегне до друга тактика. Но щеше да я спечели. Пусна даровете си в една кадифена чанта и я привърза за колана си. Най-добре се движеше, когато ръцете му бяха свободни. Не искаше да изглежда неумел пред нея.

В коридора пред каютата му се натъкна на Ета, ръцете ѝ бяха натежали от чисти чаршафи. Погледът ѝ така го обходи, че се почувства почти оскърбен от откритото ѝ преценяване. Одобрението, което блестеше в очите ѝ, обаче го увери, че подготовката му е била успешна.

— Леле! — отбеляза почти безочливо тя. По устните ѝ се появи лека усмивка.

— Отивам да говоря с кораба — дрезгаво отвърна той. — Никой да не ни безпокои.

— Ще предам вестта незабавно — съгласи се тя. Усмивката ѝ се разшири и добави: — Мъдро си постъпил да се явиш в този вид. Това ще ѝ се хареса.

— Какво знаеш ти за подобни неща? — каза той, докато куцукаше покрай нея.

— Поприказвахме си тази сутрин. Искаше да мине за любезна пред мен, затова говори открито относно възхищението си към теб. Нека види, че и ти ѝ се възхищаваш — това ще погъделичка суетността ѝ. Може да е дракон, но природата ѝ е достатъчно женска, че да се разбираме. — Тя замлъкна, но после добави: — Казва да я наричаме Мълния, от мълниеносен гръм. Името ѝ приляга много добре. Тя сияе от светлина и енергия.

Кенит спря. Обърна се да я погледне.

— Какво предизвика това ново съюзничество? — запита неспокойно.

Ета наклони глава и сякаш се замисли.

— Сега тя е различна. Това е всичко, което мога да кажа. — Неочаквано се усмихна. — Мисля, че ме харесва. Каза, че можем да бъдем като сестри.

Той се надяваше, че е прикрил изненадата си.

— Тя го е казала?

Курвата стоеше, притиснала чаршафите към пазвата си, и се усмихваше.

— Каза, че и двете ще сме ти нужни, за да постигнеш целите си.

— Аха — отвърна той, обърна се и се отдалечи тежко. Корабът я беше спечелил. Просто така, с няколко мили думи? Не му се струваше много вероятно. Ета не беше жена, на която да повлияеш лесно. Какво ѝ беше предложила драцената? Власт? Богатство? Но по-същественият въпрос беше защо. Защо искаше да се съюзи с курвата?

Усети, че се е забързал и нарочно забави ход. Нямаше да се срещне с драцената припрян. Успокой се. Ухажвай я бавно. Спечели я и тогава приятелството ѝ с Ета няма да е заплаха.

Веднага щом излезе на палубата, усети промяна. Сред въжетата горе, мъжете сменяха платната, като междувременно си подмятаха шеги. Джола изкрещя поредна заповед и мъжете скочиха да я изпълняват. Един от тях се подхлъзна, но се задържа с едната от яките си ръце. Засмя се гласно и се изтегли отново нагоре. Откъм фигурата се понесе възторжен вик заради ловкостта му. Кенит мигновено разбра, че морякът изобщо не се беше подхлъзнал. Фукаше се пред фигурата. Беше накарала целия екипаж да ѝ демонстрира мореплавателните си умения за нейно одобрение. Те се надпреварваха за вниманието ѝ като ученици.

— Какво си направила, че да им повлияе така? — поздрави я той.

Тя се изкиска топло и погледна назад към него през едното си голо рамо.

— Нужно е толкова малко, за да ги измамиш. Усмивка, дума, предизвикателство дали не биха могли да опънат платната по-бързо. Малко внимание, много малко внимание и те се съревновават за още.

— Изненадан съм, че въобще ги намираш достойни за вниманието ти. Снощи изглеждаше сякаш нямаш нужда от което и да е човешко същество.

Тя подмина думите му.

— Обещах им плячка преди утрешния залез. Но само ако уменията им отговарят на сетивата ми. Недалеч оттук има търговски съд. Пренася подправки от островите Мангардор. Скоро ще го настигнем, ако държат платната ми изпънати.

Изглежда, бе приела новото си тяло. Той реши да не го коментира.

— Можеш да видиш кораба отвъд хоризонта?

— Не ми е нужно. Вятърът ми донесе миризмата му. Карамфил и сандалово дърво, хесийски пипер и пръчки от кимори. Мирисът на самия остров Мангардор. Само кораб с богат товар би могъл да отнесе миризмите толкова далеч на север. Скоро ще го забележим.

— Наистина ли обонянието ти е толкова остро?

Усмивка на ловец изви устните ѝ.

— Плячката не е чак толкова далече. Тя подбира пътя си през тези острови. Ако зрението ти беше толкова зорко, колкото моето, щеше да я различиш. — Усмивката слезе от устните ѝ. — Познавам тези води като кораб. Като дракон обаче не е така. Всичко е изключително различно от последния път, когато летях. Познато и не съвсем. — Тя се намръщи. — Познаваш ли островите Мангардор?

Кенит сви рамене.

— Знам за скалите Мангардор. Опасност, скрита сред мъгла, която по време на някои приливи се показват достатъчно, за да разкъса дъното на всеки кораб, дръзнал да се доближи.

Думите му бяха последвани от продължителна, напрегната тишина.

— Значи — тихо каза накрая тя, — или нивото на световните океани се е покачило, или земите, които познавах, са потънали. Чудя се какво ли е останало от дома ми. — Замълча. — Въпреки това Островът на Чуждите, както го наричате, не изглежда да се е променил. Тогава част от моя свят е останал непроменен. Това е загадка за мен, загадка, която мога да разреша само когато се върна у дома.

— У дома? — Опита се въпросът му да прозвучи небрежно. — И къде е това?

— У дома е една възможност. Нищо, за което да има нужда да се тревожиш в момента — отвърна тя. Усмихна се, но гласът ѝ бе охладнял.

— Възможно ли е това да е нещото, което ще поискаш, когато го поискаш? — притисна я той.

— Може би. А може би не. Ще те уведомя. — Притихна за малко. — В крайна сметка още не съм те чула да се съгласяваш с условията ми.

Внимателно, внимателно.

— Не съм припрян човек. Все още бих искал да узная какви са те.

Тя се засмя на глас.

— Каква незначителна тема за обсъждане. Съгласен си. Защото имаш дори по-малко избор и от мен относно живота, който трябва да споделим. Какво друго ни остава, освен че имаме един друг? Донесъл си ми дарове, нали? Това е по-правилно, отколкото осъзнаваш. Но дори няма да чакам да ми ги покажеш, преди да ти разкрия, че аз съм далеч по-ценна находка, отколкото някога си си представял, че можеш да спечелиш. Мечтай по-смело, отколкото някога си мечтал, Кенит. Мечтай за кораб, който може да привиква змии от дълбините, за да ни помогнат. Те са под моя власт. Какво ще им заповядаш? Да спрат кораб и да го оплячкосат? Да придружат друг кораб, за да пристигне в безопасност, където пожелае? Да те насочват през мъгла? Да пазят пристанището на града ти от всеки, който може да го застраши? Мечтай по-смело и дори още по-смело, Кенит. И след това приеми каквито условия ти предложа.

Той прочисти гърло. Устата му беше пресъхнала.

— Предлагаш ми твърде много — дръзко каза той. — Какво искаш, какво бих могъл да ти дам, което да е достойно за предлаганото от теб?

Тя се изкикоти.

— Ще ти кажа, щом не можеш сам да го съзреш. Ти си дъхът на тялото ми, Кенит. Завися от теб и екипажа ти, за да се движа. Щом трябва да съм заклещена в този кораб, тогава ми трябва смел капитан, който да ми даде крила, пък дори да са само от платно. Нуждая се от капитан, който разбира насладата от лова и стремежа към власт. Имам нужда от теб, Кенит. Приеми. — Гласът ѝ стана по-тих и нежен. — Приеми.

Той пое дъх.

— Приемам.

Тя отметна глава назад и се засмя. Беше сякаш биеха камбани. Самият вятър като че задуха по-силно, развълнуван от звука.

Кенит се облегна на перилата ѝ. Обзе го радостна възбуда. Едва можеше да повярва, че всичките му мечти са достъпни за него. Затърси да каже нещо.

— Уинтроу ще бъде много разочарован. Горкото момче.

Корабът кимна с лека въздишка.

— Той заслужава малко щастие. Да го изпратим ли обратно в храма му?

— Мисля, че това ще бъде най-мъдро — потвърди Кенит. Той прикри изненадата си, че предложението дойде от нея. — И въпреки това ще ми е тежко да го видя как си отива. Сърцето ми се скъса да видя красотата му така унищожена. Беше много миловиден младеж.

— Сигурна съм, че ще бъде по-щастлив в храма си. Един монах няма нужда от гладка кожа. И все пак… да го излекуваме ли, ей така, като подарък на изпроводяк? Напомняне, което да носи винаги със себе си, за това как го оформихме? — Мълния се усмихна, разкривайки бели зъби.

Кенит не можеше да повярва.

— И това ли можеш да правиш?

Корабът се усмихна заговорнически.

— И това можеш ти да правиш. Много по-ефектно, не мислиш ли? Иди в каютата му. Постави ръцете си върху него и му пожелай всичко добро. Аз ще те насочвам за останалото.

Странна летаргия бе обгърнала Уинтроу. В опитите си да медитира, съзнанието му бе потъвало все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква въображаема бездна. Захвърлен там, той отнесено се чудеше какво се случва с него. Беше ли успял най-накрая да овладее по-дълбоко ниво на съзнанието? Смътно усети как вратата се отваря.

Почувства ръцете на Кенит върху гърдите си. Направи усилие да отвори очи, но не можа. Не можеше да се събуди. Нещо го задържаше в унес като задушаваща ръка. Чу гласове, Кенит приказваше, а Ета му отговаряше. Ганкис каза нещо тихо. Уинтроу се забори да се събуди, но колкото повече се бореше, толкова повече светът му се изплъзваше. Той се зарея, изтощен. Пипалата на осъзнаването го достигнаха. От разстланите ръце на Кенит потече топлина. Тя обля кожата му, след което се просмука дълбоко в тялото му. Кенит говореше нежно, вдъхвайки му кураж. Пламъците на жизнената му сила неочаквано се разгоряха. За неговото съзнание беше като свещичка, внезапно пламнала със светлината и горещината на клада. Започна да се задъхва сякаш участваше в надбягване нагоре по хълм. Сърцето му се мъчеше да не изостава от забързаното му дишане. Спри, искаше да замоли Кенит, моля те, спри, но думите му убягваха. Изкрещя молбата си сред собствената си чернота.

Чуваше. Чуваше стъписаните въздишки и благоговейните викове на гледащите го отвън. Разпозна гласовете на другарите си от екипажа.

— Гледай, можеш да видиш как се променя!

— Дори косата му расте.

— Това е чудо. Капитанът го лекува.

Запасите на тялото му се изчерпваха бързо. Усети, че години от живота му бяха използвани за това действие, но не можа да му се противопостави. Възобновяващата се кожа сърбеше неимоверно, но той не можеше да помръдне и мускулче. Собственото му тяло беше извън неговия контрол. Успя да изхленчи, дълбоко навътре в гърлото си. Беше пренебрегнат. Лечението го поглъщаше отвътре навън. Убиваше го. Светът избледня. Той се носеше, дребен сред мрака.

След известно време осъзна, че ръцете на Кенит ги няма. Болезненото туптене на сърцето му утихна. Някой говореше от много далеч. В гласа на Кенит отекваха гордост и умора.

— Ето така. Сега го остави да почива. В следващите няколко дни вероятно ще се буди само за да яде и отново ще изпада в дълбок сън. Нека никой не се тревожи. Това е необходима част от възстановителния му процес. — Той чу дълбокото, накъсано дишане на пирата. — Това ме изцеди, но той го заслужава.

Кенит се събуди рано вечерта. За известно време лежа неподвижно, наслаждавайки се на еуфорията си. Сънят го бе възстановил напълно. Уинтроу бе излекуван. От неговите ръце. Никога досега не се беше чувствал толкова могъщ, както когато ръцете му бяха положени върху Уинтроу и волята му бе излекувала плътта на момчето. Тези от екипажа, които бяха станали свидетели на случката, го гледаха с дълбоко страхопочитание. Цялото крайбрежие на Прокълнатите брегове беше негово за плячкосване. Ета с право сияеше от любов и възхищение към него. Той отвори очи и загледа талисмана, вързан около китката му — дори малкото личице му се усмихваше хищно. За един перфектно балансиран момент всичко в света му беше наред.

— Щастлив съм — каза гласно Кенит. Ухили се, щом се чу да изрича така чужди за себе си думи.

Надигаше се вятър. Той се заслуша как свисти покрай платната на кораба и се зачуди. Не бе виждал признаци за задаваща се буря, нито пък корабът се клатеше като подхванат от вятъра. Нима драцената имаше влияние и над неща като зараждаща се буря?

Стана припряно, сграбчи патерицата и излезе на палубата. Вятърът, който развяваше косата му, бе благоприятен и спокоен. Не се виждаха буреносни облаци, а вълните бяха ритмични и равномерни. И въпреки това, дори докато стоеше и се оглеждаше, звукът от надигащ се вятър отново докосна слуха му. Той забърза към източника му.

За негово удивление, целият екипаж се бе събрал около бака. Сред изпълнено с възхищение мълчание, те му направиха път да мине. Той закуцука между тях и се насили да се качи по стълбата към бака. Докато стъпваше на крака, звукът от надигащия се вятър долетя отново. Този път видя източника му.

Мълния пееше. Не можеше да види лицето ѝ. Главата ѝ бе отметната назад, така че дългата коса се спускаше по раменете ѝ. Сребристото и лаписът от подаръците му блестяха на фона на вилнеещите черни къдрици. Тя пееше с гласа на извил се вятър, след което със звука на вълни, през които плющеше вятър. Гласът ѝ се простираше от дълбок прилив до високо свистене, които никое човешко гърло не би могло да възпроизведе. Това беше песента на вятъра, на която бе дадена гласност, и тя го вълнуваше както никоя човешка мелодия не бе могла. Говореше дълбоко в него, на езика на самото море, и Кенит разпозна майчиния си език.

Тогава друг глас се присъедини към нейния, виещ чисти ноти около и през морската песен на Мълния. Всички глави се извърнаха. Всеки човешки глас на кораба бе усмирен от пълна тишина. Почуда замени първоначалния миг на страх, сграбчил Кенит. Тя също бе красива като кораба му. Вече виждаше това. Зелено-златната змия се издигна с поклащане от дълбините, а челюстите ѝ бяха широко разтворени в песен.