Съдбовният кораб

Пролог Помнеща

Тя се чудеше какво ли щеше да е, ако беше съвършена.

В деня, в който се беше излюпила, още преди да има възможност да изпълзи на пясъка и да усети хладния, солен допир на морето, беше заловена. Помнещата бе обречена да помни с яснота всеки детайл от този ден. Това беше цялото ѝ предназначение и причината за съществуването ѝ. Тя беше носител на спомени. Не само нейният живот — от момента, в който бе започнала да се оформя в яйцето — а и свързаните животи на тези, отишли си преди нея, се бяха загнездили в съзнанието ѝ. От яйце в змия, после в пашкул, след това в дракон и пак в яйце — всички спомени, съпътствали този процес, бяха нейни. Не всяка змия бе толкова привилегирована — или така обременена. Малко бяха тези, запечатали в съзнанието си цялото познание на техния вид, но повече не бяха и необходими.

В началото беше съвършена. Тънкото ѝ, гладко тяло, гъвкаво и покрито с люспи, беше идеално. Беше си проправила път през кожената обвивка, разкъсвайки я с помощта на яйчения зъб върху муцуната си. Беше се излюпила късно. Другите от люпилото ѝ вече се бяха освободили от черупките си и натрупания сух пясък. Бяха оставили провлачените си следи, за да ги последва. Морето я бе зовяло настойчиво. Всеки плисък на всяка вълна я бе примамвал. Тя бе започнала пътешествието си, плъзгайки се по сухия пясък под лъчите на жаркото слънце. Бе надушила влажния, остър дъх на океана. Неспирната светлина, трепкаща по повърхността, я беше омаяла.

Така и не бе завършила пътешествието си.

Мерзостите я бяха намерили. Бяха я обградили, застанали между нея и зовящия я океан, препречили пътя ѝ с тежките си тела. Бяха я сграбчили, докато пълзеше в пясъка, и я бяха затворили в пещера сред скалите, в басейн, подхранван от прилива. Държаха я там, като я хранеха само с мъртва храна, без да ѝ позволят да плува на воля. Тя не бе мигрирала с другите на юг, в топлите морета, където храната беше в изобилие. Не беше постигнала размерите и силата, които би ѝ осигурил свободният живот. И все пак беше растяла, докато водният басейн в пещерата не беше се превърнал в тясна локва, място, едва успяващо да поддържа кожата и хрилете ѝ мокри. Дробовете ѝ бяха винаги притиснати към навитото ѝ тяло. Заобикалящата я вода постоянно се замърсяваше от отровите и отпадъците ѝ. Тя бе пленник на Мерзостите.

Колко време я бяха държали тук? Не можеше да прецени, но беше сигурна, че бе държана в плен в продължение на няколко нормални жизнени цикъла на вида си. Отново и отново бе усещала призива на времето за миграция. Тогава я беше връхлитало силно безпокойство, следвано от ужасно желание да потърси себеподобните си. Отровните жлези в гърлото ѝ се бяха подували и боляха с пълна сила. В тези моменти за нея нямаше покой, тъй като спомените я обземаха и крещяха за нейното освобождение. Тя се бе мятала неудържимо в мъчително малкия си басейн и се бе клела да отмъсти жестоко на Мерзостите, които я държаха в този плен. В тези моменти омразата ѝ към тях беше най-свирепа. Когато препълнените ѝ жлези подправяха водата с потомствените ѝ спомени, когато водата бе толкова токсична с миналото, че собствените ѝ задъхани хриле я отравяха с история, тогава идваха Мерзостите. Те посещаваха нейния затвор, за да извлекат вода от басейна ѝ и да се опият от нея. Пияни, те си правеха предсказания едни на други, проповядвайки и бълнувайки под светлината на пълната луна. Те крадяха спомените на нейния вид и ги използваха, за да правят изводи за бъдещето.

Тогава двукракият, Уинтроу Вестрит, я бе освободил. Той беше дошъл на острова на Мерзостите, за да събере за тях съкровищата, които морето бе оставило на брега. В замяна, беше очаквал от тях да предскажат бъдещето му. Тази мисъл изпълни гривата ѝ с отрова. Мерзостите предсказваха само онова, което усещаха за бъдещето от откраднатите ѝ спомени! Те нямаха истинска дарба да Виждат. Ако имаха, разсъждаваше тя, щяха да знаят, че двукракият носеше унищожението им. И щяха да спрат Уинтроу Вестрит. А вместо това той я беше намерил и освободил.

Макар че бе докоснала кожата му и че спомените им се бяха смесили чрез токсините ѝ, тя не знаеше какво бе мотивирало двукракия да я освободи. Животът му бе толкова кратък, че повечето от спомените му не оставиха следа у нея. Тя бе усетила тревогата и болката му, бе разбрала, че той рискува краткото си съществуване, за да я освободи. Куражът на един толкова мимолетен изблик живот я бе трогнал. Тя бе убила Мерзостите, които иначе щяха да заловят отново и двамата. После, когато двукракият щеше да умре в обгръщащото го море, тя му бе помогнала да се върне на кораба си.

Помнещата за пореден път отвори широко хриле и вкуси носещата се сред вълните тайна. Бе върнала двукракия на кораба му, но корабът едновременно я плашеше и привличаше. Сребристосивият корпус на съда подправяше водата пред нея, а тя го следваше, като поглъщаше неуловимата следа от спомени.

Корабът миришеше, не като кораб, а като някой от нейния вид. Тя го следваше вече дванайсет прилива и все още не разбираше как е възможно подобно нещо. Добре знаеше какво бяха корабите — Древните бяха имали кораби, само че не като този. Драконовите спомени ѝ казваха, че нейният вид често бе летял над подобни съдове и игриво ги бе карал да се клатят бясно с един порив на широките криле. Корабите не бяха загадка, но този беше. Как можеше кораб да носи мириса на змия? Още повече че не миришеше на обикновена змия. Миришеше на Помнещ.

Чувството ѝ за дълг отново се обади: беше инстинкт, по-силен от този да се храни или чифтосва. Времето беше настъпило, и то отдавна. Досега вече трябваше да е сред собствения си вид и да ги води по миграционния път, който спомените ѝ познаваха толкова добре. Трябваше да се грижи за тяхното по-немощно припомняне, като използваше силните си токсини, които щяха да разбудят заспалите им спомени. Биологичната повеля бушуваше в кръвта ѝ. Беше време за промяна.

Отново прокле уродливото си, зелено-златно тяло, което се извиваше и мяташе толкова неловко сред водата. Не можеше да разчита и на издръжливостта си. По-лесно бе да плува в образувания от кораба килватер и да позволи на движението му да я влачи през водата.

Реши да направи компромис: докато пътят на сребърния кораб съвпадаше с нейния, щеше да го следва. Щеше да използва инерцията му да ѝ помага да се движи, докато придобие собствена сила и издръжливост. Щеше да размишлява над неговата мистерия и ако можеше, да я реши, но и нямаше да се остави да я разсее от основната ѝ цел. Щом се приближаха до брега, тя щеше да остави кораба и да потърси вида си. Щеше да намери плетеници от змии и да ги насочи нагоре по голямата река към мястото на пашкулите. По това време догодина млади дракони щяха да изпробват крилата си на летните ветрове.

Така си бе обещавала през първите дванайсет прилива, през които следваше кораба. По средата на тринайсетия, звук — едновременно чужд и сърцераздирателно познат — завибрира по кожата ѝ. Беше тръбенето на змия. Тя незабавно се освободи от килватера на кораба и се гмурна надолу, далеч от разсейването на вълните по повърхността. Помнещата изпрати отговор и застана абсолютно неподвижна, в очакване. Отговор не дойде.

Налегна я разочарование. Объркала ли се беше? По време на плена ѝ бе имало периоди, в които в пристъп на силна болка бе отпращала зов отново и отново, тръбейки, докато стените на пещерата не зазвънтяха с нещастието ѝ. Спомнила си тази горчивина, тя притвори за кратко очи. Нямаше да се измъчва. Отвори очи и посрещна самотата си. Решително се върна към преследването на кораба, представляващ единствения блед намек за компания, който познаваше.

Кратката пауза само бе направила изтощението на обремененото ѝ тяло още по-осезаемо за нея. Трябваше да използва цялата си воля, за да продължи да напира напред. Само след миг обаче изтощението я напусна, тъй като покрай нея се стрелна бяла змия. Не изглеждаше да я е забелязал, съсредоточен в преследването на кораба. Необичайната миризма на кораба сигурно го бе объркала. Сърцата ѝ задумкаха бясно.

— Тук съм! — извика тя след него. — Ето ме. Аз съм Помнеща. Най-сетне дойдох при теб!

Белият продължи да плува с гладки вълнообразни движения на дебелото си, бледо тяло, без дори да извърне глава при повика ѝ. Тя стоеше в шок, а след това забърза след него, временно забравила изтощението си. Повлече се след него, задъхваща се от усилието.

Намери го да следва плътно кораба. Бялата змия се плъзна в сянката под него, като мърмореше и хленчеше неразбираемо на дъските на корабния корпус. Гривата отровни израстъци беше полунастръхнала, а лека струя от горчиви токсини петнеше водата около него. Помнещата бавно се изпълваше с ужас, докато гледаше безумните му действия. От дълбините на душата ѝ всеки инстинкт, който имаше, я предупреждаваше за него — такова странно поведение намекваше за болест или лудост.

Но той беше първият от вида ѝ, когото виждаше, от деня, в който се бе излюпила. Привличането на това сродство беше по-силно от всякаква погнуса, поради което тя внимателно се приближи към него.

— Здравей — осмели се плахо. — Някой от Помнещите ли търсиш? Аз съм Помнеща.

В отговор, големите му, червени очи се завъртяха враждебно и той изстреля предупредително към нея:

— Моя! — протръби дрезгаво той. — Моя. Моята храна. — Той допря настръхналата си грива до кораба, изпускайки токсини върху корпуса. — Нахрани ме — изиска той от кораба. — Дай храна.

Тя се отдръпна припряно. Бялата змия продължи притискащата си мисия по корпуса на кораба. Помнещата улови слаб мирис на тревога от кораба. Странно. Цялата ситуация беше особена като сън и също като сън я гъделичкаше с възможните си значения и непълни разбирания. Възможно ли беше корабът да реагира на токсините и виковете на бялата змия? Не, това беше нелепо. Мистериозната миризма на съда объркваше и двамата.

Помнещата разтърси собствената си грива и почувства как расте, набъбнала от силните ѝ отрови. Това ѝ даде усещане за сила. Тя се сравни с бялата змия — той беше по-голям, по-мускулест, със здраво и умело тяло. Но това нямаше значение. Тя можеше да го убие. Въпреки осакатеното си тяло и неопитност, можеше да го парализира и да го запрати да се носи към дъното. В следващия момент, въпреки силните отрови, с които тялото ѝ разполагаше, тя знаеше, че е дори още по-силна. Можеше да го просветли и да му позволи да живее.

— Бяла змийо! — протръби тя. — Чуй ме! Имам спомени, които да споделя с теб, спомени, които да подсилят собственото ти припомняне. Приготви се да ги получиш.

Той не обърна никакво внимание на думите ѝ. Безразличието му не я интересуваше — тя следваше своята съдба. Заради това се бе излюпила. Той щеше да е първият, получил нейния дар, независимо дали го приветстваше, или не. Неловко, затруднявана от закърнялото си тяло, тя се изстреля към него. Той се обърна към предполагаемата ѝ атака с настръхнала грива, но тя пренебрегна жалките му токсини и с непохватен тласък се уви около него. В същия миг тръсна собствената си грива, освобождавайки възможно най-силното упойващо вещество, наситените отрови, които щяха незабавно да потиснат собствените му и да позволят на скритото зад живота му съзнание да се разтвори още веднъж. Той се бореше ожесточено, после внезапно се вцепени като дънер в хватката ѝ. Въртящите се, рубинени очи застинаха, но не се притвориха, а се разшириха в шок. Той направи неуспешен опит да поеме един последен дъх.

Това бе всичко, което можеше да направи, за да го задържи. Обви го по цялата му дължина и продължи да го носи през водата. Корабът започна да се отдалечава от тях, но тя го остави почти без съжаление. Тази единствена змия бе по-важна за нея от всички тайни, които корабът криеше. Тя го държеше, като извиваше врат, за да види лицето му. Наблюдаваше как очите му се въртят, а после отново застиват. Държа го в продължение на хиляди животи, докато миналото на целия му вид не го застигна. Остави го известно време да потъне в историята, след което внимателно го издърпа оттам, като отдели по-слаби токсини, които успокоиха по-дълбокото му съзнание и извикаха на повърхността сред мислите му собствения му кратък живот.

— Помни.

Тя издиша думата нежно, натоварвайки го с отговорностите на всичките му предци.

— Помни и бъди.

Той стоеше неподвижен в навитото ѝ тяло. Тя усети как собственият му живот изведнъж го изпълни отново, когато тръпка премина през цялата дължина на тялото му. Очите му внезапно се раздвижиха и я фокусираха. Той отметна главата си от нейната. Тя чакаше почетните му благодарности.

Погледът, който срещна нейния, бе обвиняващ.

— Защо? — настойчиво попита той изведнъж. — Защо сега, когато е твърде късно за всички ни? Защо не можах да умра непросветен за всичко, което можех да бъда? Защо не ме остави животно?

Думите му толкова я стъписаха, че тя разхлаби хватката си. Той презрително се освободи от прегръдката ѝ и се стрелна през водата далече от нея. Не бе сигурна дали избяга, или я изостави. И двете бяха недопустими. Пробуждането на спомените му трябваше да го изпълни с радост и целеустременост, а не с отчаяние и гняв.

— Почакай! — извика тя подире му, но мрачните дълбини го бяха погълнали. Тя се заизвива непохватно след него, като знаеше, че не би могла да достигне неговата бързина.

— Не може да е твърде късно! Независимо от всичко, трябва да опитаме! — Тя протръби безполезните думи към празното Обилие.

Той я бе изоставил. Отново сама. Тя отказа да го приеме. Недоразвитото ѝ тяло се понесе през водата в преследване, устата ѝ бе широко отворена, за да вкусва чезнещата диря, която бе оставил след себе си. Беше слаба, по-слаба и накрая изчезна. Той бе твърде бърз, тя бе твърде деформирана. Разочарованието я изпълваше, парещо почти колкото отровата ѝ. Отново вкуси водата — нищо змийско не я подправяше.

Тя се извиваше все повече и повече сред водата, в отчаяно търсене на следата му. Накрая я намери и двете ѝ сърца подскочиха в решимост. Заразмахва опашка в опит да го настигне.

— Чакай! — протръби тя. — Моля те. Ние сме единствената надежда на вида ни! Трябва да ме послушаш!

Вкусът на змия изведнъж се усили. Единствената надежда на вида ни. Мисълта сякаш лъхна към нея по водата, като че беше изговорена сред въздуха, а не протръбена сред дълбините. Тя не се нуждаеше от повече окуражаване.

— Идвам! — обеща тя и се понесе упорито. Но щом достигна източника на змийската диря, не видя нищо, освен сребрист корпус, който пореше вълните над нея.