Светът на мъглите

ДЕВЕТА ГЛАВА ДАРКСТРЬОМ И БЛАДХОУК

Руините на „Тъмен вятър“ лежаха полупогребани под снеговете на около двадесет километра северно от Пристанището на мъглите, в сянката на Мъртвешките планини. Между града и планините се простираше огромно плато, покрито със стотици метра сняг и лед. Нагънатата планина даваше простор на ревящите ветрове, които вилнееха и изравняваха снега, лишавайки го от всякакви форми на живот. Дори Дяволските кучета заобикаляха платото. Снеговете се простираха на около тридесет километра във всяка посока, а температурата никога не се вдигаше над точката на замръзване, дори през сезона, който минаваше за лято в Света на мъглите. Това бе сурово и пустинно място, което ревниво пазеше своите тайни. Нямаше име; нямаше нужда от него. Всеки знаеше платото и неговите опасности. Носеха се истории за смелчаци, които са се опитвали да го прекосят или сами, или на групи, ала през кратката история на Пристанището на мъглите никой не бе успял. Или се изминаваше дългият път около платото, или въобще не се преминаваше през него.

Така щеше да бъде задълго, ако не бе опитът на Арне Сакнусен да прекоси платото. Той и екипът му бяха останали само пет дни сред снеговете, когато направили своето откритие. Като всички големи открития и то бе случайно. Вятърът духал непрестанно през последните три дни и снегът се стелел като дебела, непроницаема завеса. Компасите били непотребни толкова близо до планините и отрядът на Сакнусен пълзял дълго като охлюв, докато изгубили посоката. Сетне вятърът се обърнал във виелица и Сакнусен трябвало да спре. Неговите хора използвали техниката на термитите и издълбали широки дупки в снега, за да се подслонят от бурята, но в паниката си не изчислили силата на натоварването. Вихрушката убила десет човека и ранила още повече, ала накрая Сакнусен и другите оцелели се озовали в дълбока около осемстотин метра дупка, на чието дъно се намирали останките на „Тъмен вятър“.

Сега тази част от платото изглеждаше твърде различна. Страните на дупката бяха внимателно издълбани и укрепени, за да се осигури лесен достъп до развалините. Срещу вятъра бяха издигнати прегради, за да защитят малкото селище от укрепени заслони, изникнали около кораба. Дългата повърхност на блестящия корпус стърчеше бездиханна и чужда срещу настръхналата снежна покривка като кожата на огромна метална змия. Огромни сондажни кули и кранове бяха скупчени пред единствения отвор на корпуса, готови за извличане на различни парчета машинария. Зърнати отдалеч, те приличаха на тромав, непохватен като кибритена клечка човек, който непрестанно се навеждаше и изправяше срещу заслепяващата белота на снега.

Айлин Даркстрьом скокна тромаво от моторната шейна, която я бе превела през платото, и изпружи изтръпналите си крайници. Блясъкът на снега бе болезнено ярък дори през тъмните очила, а острият вятър я пронизваше като с нож. Тя се загърна плътно с наметалото си връз дебелото си кожено облекло и пристъпи предпазливо върху отъпкания сняг. Изглеждаше достатъчно корав, но не й харесваше мисълта, че под краката й няма нищо освен стотици сантиметра сняг. Реши твърдо да не мисли за това и се приближи до ръба на кратера, за да надникне надолу към останките от „Тъмен вятър“. Погледът й жадно се плъзна по блестящата стомана. Съветник Даркстрьом бе главен ковач на Пристанището на мъглите близо дванадесет години, но никога не бе забравила времето, когато бе капитан на космически кораб. Усмихна се замислено, щом осъзна, че главната й грижа сега бе колкото се може по-бързо корабът да бъде изкормен за технологически материал. И как би могла да се сгромоляса тази грамада.

Озърна се, докато изчакваше шейната на Бладхоук да се приближи до нейната. Навсякъде по широкото плато мъглите бяха толкова тънки, че чак изглеждаха прозирни. Обедното слънце ярко блестеше отгоре и по светлосиньото небе не се забелязваха никакви облаци. Зъберите на Мъртвешките планини се мержелееха отляво и отдясно: големи синьочерни канари, увенчани със сняг. Считаше се, че са от вулканичен произход и понякога боботеха застрашително, за да демонстрират това. Нажежената сяра изригваше и клокочеше откъм начупената им страна, вдигайки температурата по планинските хребети достатъчно, за да ги направи годни за живот. Но засега имаше само няколко човешки поселища по хълмовете; Дяволските кучета ги бяха надушили.

Даркстрьом надникна отново в катера и се начумери. По-рано тази година тя бе направила всичко възможно да проникне до платото. Парчетата машинария, извличани от утробата на „Тъмен вятър“, бяха мечтата за висока техника и тя бе решила да се включи в проекта. Но Съветът не й разрешаваше да го стори. Твърдяха, че е твърде ценна в Пристанището на мъглите. Сега, най-сетне, се бе озовала точно на мястото, за което копнееше, ала не можеше да остане тук. Единствената причина да се появи на това забравено от Бога място бе да открие защо бяха преустановени комуникациите между фермите и селищата и града.

Кашлящият шум на моторна шейна я накара да се обърне. Тя се вгледа и видя шейната на Бладхоук да се плъзга към нея по снега. Ниската, тантуреста машина се закова, разтресе се и замлъкна, щом Бладхоук изключи мотора. Той слезе грациозно от нея и елегантно се протегна. Въпреки че беше прекарал няколко часа прегърбен, за да контролира шейната, граф Стефан Бладхоук изглеждаше аристократ и джентълмен от главата до петите. Кожените му дрехи бяха от най-скъпа материя, а наметалото обгръщаше тялото му елегантно. Стройното му тяло и финото облекло подхождаха по-скоро за залата за дебати, отколкото за това сурово и запустяло плато. Но Бладхоук бе проявявал винаги силно чувство за отговорност и не позволяваше нищо да се изпречва на пътя му. Това бе може би една от причините, поради което Даркстрьом го обичаше толкова много. Той се приближи до нея и двамата се прегърнаха тромаво през тежките кожени облекла. Бладхоук сложи ръка на раменете й и погледна надолу към кратера. Крановете и сондите работеха все тъй неуморно в синхрон, а шумът на машините тътнеше като далечно ръмжене.

— Стефан — промълви Даркстрьом накрая — какво правиш тук? Гриф знае, че мога да си почина след пътуването с шейната, но не можем да си позволим твърде много спирания, ако искаме да се доберем до Хардкасъл Рок преди полунощ.

— Рок може да почака малко — изказа мислите си Стефан. — Разговарях със съветник дю Волф чрез комуникационната система. Изглежда част от технологията, която напуска „Тъмен вятър“, не стига до Пристанището на мъглите. И тъй като трябваше да минем оттук на път за Хардкасъл Рок, реших да се отбием и да хвърлим едно око какво става. Няма да ни отнеме много време. Освен това знам колко много ти се иска да видиш „Тъмен вятър“.

Айлин Даркстрьом поклати глава със съжаление и по устните й плъзна бавна усмивка. Понякога си мислеше, че той я познава по-добре, отколкото самата тя. Кратерът на Сакнусен бе малко отдалечен от пътя й, ала не можа да устои на изкушението да хвърли един поглед на „Тъмен вятър“. След като Бладхоук бе разбрал накъде го водеше тя, трябваше да е установил контакт с Пристанището на мъглите и да е потърсил някакво извинение, което да им послужи да спрат за малко. Бъди благословен, помисли си Даркстрьом.

— Добре, Стефан — гласът й бе леко пресипнал. — Предполагам, че можем да отделим малко време за един кратък оглед. Какъв вид техника липсва?

Бладхоук повдигна рамене и тръгна надолу по ръба на кратера към най-близките стъпала, които водеха към кораба.

— Трудно е да се определи с точност. По-голямата част от техниката е сама по себе си неповредена; само когато събереш отделните елементи заедно и видиш какво представляват като цяло, тогава загубите стават осезаемо… тревожни. Те са най-различни и биха били много полезни за създаване на потомство в изкуствена среда или за телесен контейнер.

Даркстрьом изруга злобно. Тя бе дала клетва, че ще се противопоставя на всякакви уреди за създаване на изкуствено потомство в Света на мъглите, макар че вече съществуваха няколко нелегални телесни банки. Съветът и градската стража бяха изгубили много време за издирване на доказателства, за да затворят зловещите места. През ума й минаха няколко имена, които притежаваха достатъчно пари или влияние да предприемат такова начинание.

— Въртю — промълви тя накрая. — Трябва да е Лиън Въртю.

— Това определено е една възможност — съгласи се Бладхоук. — Ала съществуват и други. Нека вървим стъпка по стъпка. Първо, да направим проверка на охраната и да установим точно каква технология липсва. След това ще проверим персонала, който има достъп до тази технология. И тогава…

— Ще наострим уши…

— Точно така, скъпа моя. Ще задаваме въпроси, ще си пъхаме носовете навсякъде и накрая ще станем непоносими. Аз съм доста добър в това, което си наумя.

— Наистина, така е — заяви Даркстрьом тържествено.

Бладхоук се засмя.

— Ти също — щедро й отвърна той.

И двамата се засмяха и се заспускаха по широките снежни стъпала, издълбани в кратера.

Във вътрешността на „Тъмен вятър“ се носеше приятна топлина. Даркстрьом отметна качулката си и свали слънчевите си очила, щастлива да се почувства приютена от бръснещия вятър и безкрайния блясък на снега. Озърна се любопитно около себе си, докато Бладхоук се връщаше от херметичната камера, за да се присъедини към нея. Бяха минали повече от дванадесет години, откакто кракът й не бе стъпвал в звезден кораб, но блестящият стоманен коридор я върна към спомените й. Приличаше почти на завръщане у дома. Стените бяха гладки, без никакви орнаменти и декорации. Империята не допускаше да се отвлича вниманието на екипажа, когато изпълняваше своя дълг. Светлинните сфери над главите им примигваха ярко, подхранвани може би от страничен генератор, но тя запомни главно тихото, едва чуто бръмчене. Когато човек стъпеше на кораб за първи път, можеше да полудее от постоянното жужене на светлините, но след седмица или две вече се абстрахираше от тях.

Тя крачеше бавно по широкия, просторен коридор с Бладхоук. Присъствието му бе мълчаливо, той знаеше, че е потънала в стари спомени, ала вървеше близо до нея, в случай, че почувства необходимост от нещо. Даркстрьом взе ръката му в своята, без да се обръща. Изпитваше нужда от известна подкрепа. Бе забравила колко много й липсва да бъде капитан на свой собствен кораб. Не, поправи се тя, не бе съвсем така. Не бе забравила, а бе принудена да забрави. Това бе единственият начин да запази разсъдъка си здрав. Закрачи по-бързо, сякаш се опитваше да остави спомените зад себе си.

Капитан Даркстрьом на „Демон“. Пет години служба с неопетнено име. Нито една неуспяла мисия в бордовия й дневник. Един от най-добрите капитани на Флотата за по-висши мисии. А после един от братовчедите й бе отлъчен и на Айлин бе учтиво напомнено, че правилата строго забраняват на всеки, който има отлъчен роднина, да командва кораб. Внушено й бе, че трябва доброволно да се откаже от длъжността си, в противен случай я очакваше разжалване.

Отначало не можа да схване какво точно се опитват да й кажат. Със сигурност правилата не можеха да бъдат приложени спрямо някой като нея, с такъв натрупан опит. Когато накрая проумя какво имат предвид въпреки всичко, което бе сторила за Империята, отведе кораба с екипажа му сред звездите и стана пират. Това трая година или две, но тя не изпитваше особено удоволствие от положението си. Нямаше вкус към непрестанното проливане на кръв и разрушенията. Бе извършила множество ненадейни набези и нападения и в Империята я очакваше съд. „Демон“ кацна на Земята, а тя трябваше да избяга с един очукан кораб с малко оръдие на борда. По-късно, след като се бе прехвърляла от кораб на кораб и от планета на планета, кацна в Света на мъглите и започна нов живот, първо като механик, а сетне като съветник. Понякога се питаше кое от двете й положения бе по-значимо. Неочаквано поклати глава. Нещата не бяха тръгнали толкова зле, откакто се бе приземила в Света на мъглите. Имаше свобода, нещо, което бе непознато в Империята и което бе още по-важно, бе срещнала и се бе влюбила в граф Стефан Бладхоук. Нежно стисна ръката му и се усмихна, щом той отвърна на жеста й.

С навлизането във вътрешността на кораба все по-често срещаха по коридорите хора. Техниците бяха пробили стените и преглеждаха системите, за да видят какво бе годно за спасяване. Според рапортите, които бе прегледала, кърмата се бе пропукала, а долните палуби се бяха превърнали в купчина смачкан метал, ала тук, вътре в кораба, всичко бе повече или по-малко непокътнато. Може би дебелата, смръщена покривка от сняг бе омекотила до известна степен удара. Техниците изглеждаха ужасно заети. Даркстрьом отиде непринудено при тях и започна да ги разпитва за работата, за технологията, понеже знаеше същността на нещата. Повечето от техниците си отдъхнаха, като разбраха, че говори на техния език, докато Бладхоук предпочиташе да стои настрана. Той би изглеждал заплашително в ситуация като тази и отлично го съзнаваше.

Хората общо взето изглеждаха щастливи от работата, която вършеха. Имаше и обичайни оплаквания от жизнените условия, ала без нещо сериозно. Те разбираха трудностите на живота тук, на платото. Бавно и внимателно тя се зае да им задава въпроси за липсващата технология. Повечето от мъжете не разбираха за какво става дума или твърдяха, че не са запознати, но мрачните им лица и внезапната тишина, прекъсваща разговора им, й даваше да разбере, че някои знаят повече, отколкото казваха. Спря се до някои от тях и ги притисна за повече подробности, използвайки целия си чар на съветник. Най-накрая някой прошепна едно име: Джошуа Крейн.

— Нищо определено няма около него — замислено каза Даркстрьом на Бладхоук, когато двамата си запроправяха път към сърцевината на кораба. — Но той е най-добрият ни залог. Виждали са го често на едно място в определено време на денонощието. От това, което се приказва, излиза, че тази операция е от малък мащаб, в края на краищата може да се окаже, че работи само за себе си.

— Той е човекът, който ми трябва — заяви Бладхоук. — Ненавиждам крадците на техника. Когато кръвопийци като Въртю започнат да задигат машинария за себе си, това заплашва цялото Пристанище на мъглите с разруха.

— Само помни, че Джошуа Крейн ни трябва жив — усмихна му се Даркстрьом и хвана ръката му, положена върху дръжката на меча. — Един мъртъв техник може да преустанови засега грабежа, но без името на неговия господар впоследствие всичко ще се поднови. Предполагам, че главното лице в играта ще се окаже Лиън Въртю. Много би ми се искало да го видя обесен. Едва ли има семейство в Пристанището на мъглите, което да не е загубило някой свой близък в банката за резервни органи.

— Ще видим какво ще му се случи — заканително сви устни Бладхоук.

Даркстрьом се усмихна въпреки желанието си. Бладхоук бе винаги така уверен в себе си.

Светлините над тях заблещукаха все по-нарядко, щом се насочиха към главните инженерни отделения. Някои от ескалаторите между палубите работеха и тя трябваше да разчита на старите си спомени за стълбищата и проходите. Бе изненадана колко много от устройството на корабите си спомня след всичките тези години, макар че от време на време се спираше, за да се увери, че е на прав път. „Тъмен вятър“ бе от същия клас и тип кораби като „Демон“, но тя рядко бе имала възможност да надниква в собствените си инженерни отделения. По време на една от кратките почивки, за да се ориентира, за пръв път изпита чувството, че е наблюдавана. След още няколко коридора с остри завои вече бе сигурна в това. Извърна поглед към Бладхоук, за да разбере дали и той е доловил нещо, и почти се усмихна, щом видя ръката му отново близо до дръжката на меча. Той срещна погледа й и кимна леко. Спряха се на следващото разклонение и се озърнаха небрежно, сякаш бяха загубили пътя.

— Той е зад нас — тихо прошепна Бладхоук с едва мърдащи устни. — Около седем часа е.

— Мислиш ли, че е въоръжен с енергиен пистолет?

— Не. Ако бе така, досега да го е използвал. Мисля, че е най-добре да се разделим. Аз се връщам по пътя, по който дойдохме, като че ли съм се насочил към главния сектор. Сетне, след като той тръгне след теб, ще го заобиколя в гръб и ще го заловя отзад.

— Звучи ми добре.

— Нали нямаш нищо против да те използвам за стръв?

— Стефан, мога и сама да се грижа за себе си в битка. Нося меч и зная как да го използвам. Наистина Трябва да престанеш да се тревожиш за мен. А сега да тръгваме. Помни, че го искаме жив.

— Добре.

Той й махна и пое без да бърза надолу по коридора, а тя изчака, след което се запъти към инженерните отделения. Косата на тила й бе неприятно настръхнала и едва се сдържаше да не грабне меча си. Долавяше с всички сетива незримото присъствие на наблюдателя. Сега той бе твърде близо до нея. Тя се изкушаваше да спре внезапно и да се огледа, ала се овладя. Инстинктите й подсказваха, че той е зад нея, а те никога не я бяха лъгали. Не държеше ръката си върху меча и полагаше усилия да изглежда безгрижна. И все пак, въпреки всичките й инстинкти и очаквания, ръката, която внезапно се стрелна и се уви около врата й, я свари съвсем неподготвена. Изкрещя силно и се забори отчаяно, но замря, щом нападателят тикна остра кама пред очите й.

— Само да гъкнеш и ще те убия — дочу тя груб глас в ухото си. — Коя си ти?

— Съветник Даркстрьом.

— Избрала си лошо място за изследване, съветник, само си търсиш белята. Освен това, не трябваше да отпращаш приятеля си по другия коридор.

— Той ще се върне.

— Няма да стигне навреме.

— Ти не си ли Джошуа Крейн?

Последва кратка пауза.

— Току-що произнесе нещо твърде лошо, съветник. Всичко друго и щях да те пусна, ала, сега, след като знаеш името ми…

— Не съм единствената, която го знае.

— Трябва да се погрижа и за приятелчето ти. Вече е твърде късно за Съвета да изпрати някой друг. Последните проверки вече са направени и аз скоро ще се измъкна, след като свърша една малка работа. Чакат ме много пари в Пристанището на мъглите и нито ти, нито някой друг ще ме спре.

— Не можеш да убиеш съветник и да се измъкнеш така лесно — гласът на Даркстрьом бе равен и спокоен.

— Ще бъдеш удивена какво мога да сторя, съветник. Наистина не трябваше да оставяш приятелчето си да тръгва сам. Сега ми се налага да бързам. Мога, първо… малко да се позабавлявам. Не мисля, че ще ти хареса особено, съветник.

Камата лъсна с приглушен блясък в неясната светлина и Крейн започна бавно да я върти. Наточеният като бръснач връх постепенно се приближаваше към лицето й и тя се опита да отметне глава назад. Крейн стегна хватката си и тя не можа да помръдне. Острието проникна в жилавото месо на лицето й, точно над дясната скула, той натисна яко и тънка струйка кръв се процеди надолу по бузата й. Крейн бавно плъзна камата надолу и разшири разреза. Въпреки болката Даркстрьом усети слабото придърпване на кожата, която се разцепваше под острието, и прясната кръв, която шурна върху лицето й. Тя простена, а сетне инстинктивно рязко удари с лакът Крейн по гръдния кош. Дванадесетгодишната практика на първокласен ковач бяха заякчили мускулите й превъзходно. Крейн силно изохка от внезапния удар, който го лиши от въздух в гърдите. Камата замря и Даркстрьом атакува устремно и му нанесе още един удар, като вложи цялата си мощ и енергия в него. Хватката на Крейн отслабна. Тя го настъпи по левия крак и усети прашенето на костите му под тока на ботуша си. Крейн изстена от болка, камата се изплъзна от ръцете му и тя се хвърли храбро напред, откопчвайки се от силните клещи на ръцете му. Претърколи се на пода и мълниеносно се изправи на крака, пресягайки се за меча си. В същия миг се закова и се вгледа мрачно в Крейн, който се строполи тежко на пода и залази отчаяно с вкопчени в огромната алена рана на врата му ръце. Между пръстите му се стичаше кръв, сетне ръцете му паднаха от врата и той замръзна на място. Бладхоук пристъпи от тъмния коридор, хвърли бегъл поглед върху безжизненото тяло и кимна доволен. Зае се да почиства меча си с парче плат. Даркстрьом ядосано тръсна глава.

— По дяволите, Стефан, трябваше ни жив!

— Не исках да рискувам. Можеше всеки миг да те убие.

— Щях и сама да се справя с него.

— Може би. Но той държеше оръжие в ръце, а ти не, а аз не обичам неравните двубои. Имаш кръв по лицето си. Вземи това.

Даркстрьом му се озъби, ала пое парчето плат, което Бладхоук й подаде, и внимателно избърса тесния разрез. Той не бе толкова дълбок, колкото можеше да се очаква.

— Добре ли си, скъпа?

— Да, Стефан. Отървах се само с една драскотина.

— Тревожех се за теб.

— Да, зная. Хайде да се махаме оттук. Можем да изпратим някой да прибере този боклук.

— Спомена ли ти Крейн някакво име, например Лиън Въртю?

— Не. Каза само, че в Пристанището на мъглите го очаквали много пари.

Бладхоук замислено се намръщи.

— Мисля, че не бихме оправдали завръщането си без някакво име. Мисията ни да осъществим комуникация с града е твърде важна…

— За съжаление си прав. Но би било най-добре накрая да притиснем Лиън Въртю.

— Да — съгласи се Бладхоук и я поведе по слабоосветения стоманен коридор. — Но не се тревожи, скъпа, обещавам ти, че той ще си получи заслуженото.