Светът на мъглите

ВТОРА ГЛАВА СРЕЩА НА ПРЕДАТЕЛИ

В приемната на кантората на Лиън Въртю бе топло, приятно и отчайващо цивилизовано, но Джейми Роял ненавиждаше подобни неща. В суетността на офиса, в неприкритата показност на богатство се криеше нещо определено уродливо и самодоволно. Върху табелата на скромната външна врата бе изписано единствено „КОВАЧ“, но Джейми имаше усещането, че всеки, който работеше в луксозния офис, се чувстваше между чука и наковалнята, ако изобщо го съзнаваше. Той въздъхна, облегна се назад и се опита да си даде вид, че е свикнал на такива удобства. Тайно прокара длан по гладката, блестяща повърхност на облегалката на фотьойла. Пластмаса. Нищо чудно, истински лукс. Джейми можеше да преброи наум случаите, когато върху пръстите на ръцете му бяха оставали следи от пластмаса. Все повече и повече чувстваше, че мястото му не беше тук.

Кръстоса крак връз крак и си наложи поне да изглежда отпочинал. Огледа приемната с небрежен поглед, надявайки се да се натъкне на някаква грешка в интериора, над която можеше да се присмее. Дървената тапицерия проблясваше под светлината на пламтящия огън, а единственият голям прозорец бе затворен и със спуснати щори към нощния студ. Основната светлина се разливаше от едничък преголям абажур, закачен на тавана. Джейми не го интересуваше много електрическата светлина. Тук тя беше по-ярка, отколкото беше свикнал, и не му харесваше нетрепващата й интензивност. Нещо сурово и студено се криеше в електрическата светлина, сурово и… неестествено. Той прогони твърдо тази мисъл от главата си и съсредоточи вниманието си върху великолепната червенокоса секретарка зад бюрото. Безукорната й пола грееше в богат прасковено-кремав оттенък дори под грубата електрическа светлина, а чертите й излъчваха класическо обаяние. Фигурата й бе направо възхитителна. Той прочисти шумно гърлото си и й поднесе най-очарователната си усмивка. Тя не изглеждаше много въодушевена. Първоначалният му плам бърза угасна и той отново зарея поглед из приемната.

Върху масичката за кафе пред него бяха пръснати вестници и списания най-малкото отпреди седмица, с отдавна отминала дата, когато е трябвало да бъдат прочетени. Заглавията бяха главно за откриването на катастрофиралия космически кораб „Тъмен вятър“ и няколко неясни намека за корупция в Гилдията за комуникация. Банални и изтъркани новини, но все още не съвсем стари, за да бъдат интересни като поглед назад към събитията. Джейми Роял се отпусна в луксозното кресло и потъна в мисли. Откакто бе скъсал със своя партньор късметът сякаш го бе напуснал, Мадълайн Скай беше отлична партньорка, но за нещастие с много скрупули. Една от грешките и бе сестра й. Скъпата Джесика. Чудесно момиче, което приличаше твърде много на Мадълайн, само дето от него нямаше никаква полза. Как така борбена жена като Мадълайн се беше оставила в ръцете на сестра си далеч от неговия поглед? Джейми се усмихна, припомняйки си, че Джесика също не беше възхитена от него.

Чудо бе, че той и Мадълайн бяха останали толкова дълго заедно в бизнеса. Колкото и да не обичаше да си го признава, тя му липсваше. Ако не друго, проявяваше достатъчно здрав разум, за да го държи настрана от подобни хора. Джейми се усмихна с обич. Сладката Мадълайн, превъзходен борец и отличен партньор. Само ако нещата се бяха оказали по-различни… Джейми решително тръсна глава. Миналото си бе минало, то трябваше да бъде забравено.

Отегчен, той се огледа. Твърде съсредоточена, погълната изцяло от заниманието си, секретарката лакираше ноктите си с финес, ала Джейми не можеше да бъде лесно излъган. Веднага бе забелязал островърхия нож, долепен до гъвкавия й, Идеално заоблен прасец. Въздъхна със съжаление и неловко помръдна в креслото с наклонена облегалка. Комфортът бе прекалено голям лукс за него. Привързването към него можеше бързо да те размекне, а в работата на Джейми това можеше да се окаже фатално. Джейми Роял имаше врагове. Имаше и съмнения, които то бяха довели до банката на Въртю.

— Мистър Роял? Доктор Въртю скоро ще ви приеме.

— Много мило от негова страна — промърмори Джейми. Незаинтересованата фаворитка му посочи равнодушно лявата врата и продължи все така съсредоточено да лакира ноктите си. Дори не го удостои с поглед, когато мина покрай бюрото й, и той въздъхна примирено. Не можеш ги спечели всичките.

Вратата водеше към дълъг тесен коридор, ярко осветен от десетина окачени на равни разстояния по тавана сфери. Джейми отмести погледа си от тях и преглътна. Знаеше, че Въртю е богат, ала такова крещящо разхищение на електричество дяволски го потискаше. Той би могъл да живее комфортно в продължение на една година със сумата, с която Въртю бе инсталирал светещите кълба. Джейми възвърна духа си и забърза по вития дълъг коридор. Нямаше да кара Въртю да го чака дълго. По негов адрес злословеха, че бил твърде обидчив на тази тема.

Коридорът внезапно направи остър завой и накрая Джейми спря пред една сива врата от бляскава стомана, врязана в дебелата стена. Потърси дръжка, но не откри такава. Зачака търпеливо пред стоманената врата и започна да се оглежда в яркото огледало отсреща. Изглеждаше по-уверен, отколкото беше, ала това не се забелязваше от пръв поглед. Придърпа сакото си, за да го оправи, и намести връхната си дреха така, че да изглежда по-изряден. Старото му сиво палто отдавна издаваше възрастта си, но все още го предпазваше от студа и снега, а това бе единственото, което Джейми можеше да иска от него. Той смръщи чело и се опита да си придаде дързък и заплашителен вид, ала отражението му в огледалото упорито си оставаше неизразително. Джейми Роял бе висок, слаб и макар да бе към двадесет и пет годишен, бе започнал да оплешивява преждевременно. Брадичката му бе слаба и безволева, стойката му — неугледна и дори и да притежаваше някакви мускули, те изобщо не личаха. Щеше да изглежда кротък и невинен, ако не бяха очите му. Те бяха тъмни, дълбоки и много живи. Можеха да изразяват всичко: и приятелство, и вярна подкрепа, и сърдечна симпатия, без да изпитва нещо от споменатите чувства. Това бяха меркантилни, остри очи на изнудвач и Джейми твърде много се гордееше с тях.

Запристъпя притеснено от крак на крак пред нямата стоманена врата, а ръцете му зашаваха неспокойно покрай хълбоците. Чувстваше се като гол без меча и камата си, но трябваше да ги остави в приемната. Въртю бе може би най-презреният главорез в Пристанището на мъглите. В някой квартали обявените награди за главата му, за предпочитане предадена отделно от тялото, продължаваха да растат. Джейми се взря в охранителната камера над главата си и се усмихна подкупващо и мазно. В отговор се чу слабо свистене на сгъстен въздух и вратата бавно се разтвори. Джейми се изпъчи й нахълта в кабинета на д-р Въртю.

Стените на широката стая бяха облицовани с блестящ кристал. Те отразяваха ярките лъчи на единствената сфера на тавана и изпълваха кабинета със силна сребриста светлина. Джейми изтръпна, когато вратата се затръшна зад гърба му. По-голямата част от пода бе покрита с десетина масивни кристални елементи и макар никога да не ги беше виждал, Джейми разбра веднага какво точно представляваха: резервоари за пречистване на сметта. Начин, по който едно тяло можеше да бъде раздробено на милиарди съставни части…

Всеки от тези елементи бе покрит с дебел слой замъглен скреж и Джейми потрепера, когато се взря в тях. Колкото и да бяха студени улиците на Пристанището на мъглите, това място бе далеч по-ледено и зловещо. Сянката на смъртта витаеше, тежко надвиснала над мразовития въздух, като отзвук на отчаян финален писък. Джейми се загърна плътно в палтото си и пристъпи неохотно напред, за да се срещне с двамата мъже, които го очакваха търпеливо до най-близкия шахтов елемент.

Прекалено високият, прегърбен мъж вляво бе доктор Лиън Въртю. Загърнат в дебела мръснобяла кожа, той приличаше на прегладнял вълк. Дългата му сплъстена бяла коса висеше на дебели мръсни фъндъци, които подчертаваха изпитите му, неприветливи черти. Ръцете му бяха едри и силни, с безупречен маникюр. Джейми веднага го разпозна, макар никога да не го бе виждал преди. Мнозина само бяха чували за доктор Въртю, но Никой не се бе запознавал с него по свое желание. Въртю беше собственикът-менажер на Главната телесна банка в Пристанището на мъглите. Всички те бяха нелегални, разбира се, но който се нуждаеше спешно от трансплантация на орган, за да спаси собствения си живот, едва ли щеше да бъде придирчив по отношение източника на този орган. А по задните улички на града винаги се срещаха и мъже, и жени, които в никакъв случай нямаше да бъдат подминати…

Човекът до Въртю бе непознат за Джейми, ала той знаеше този тип хора. Мъжът изглеждаше суров, порочен и самодоволен. Дългата му гарвановочерна коса бе опъната назад на опашка. Остро изрязаните черти на лицето му показваха, че е най-малко четиридесетгодишен, ала във възлестите му мускули, които потрепваха, докато пристъпваше леко от крак на крак, не личеше нищо мекушаво или изморено. Беше облечен в гладък черен термичен костюм и къса пелерина от черна кожа. На левия му хълбок висеше меч, а на десния — револвер. Лицето и челото му бяха набраздени от ритуалните резки на племето хоук, което показваше, че е един от най-добрите професионални борци на Империята. Това означаваше също, че цената му е твърде висока. Джейми мислено се запита колко ли противници беше сразил през дългата си кариера, но бързо съобрази, че това сега-засега не му влиза в работата. Дори когато бе отпуснат и спокоен, около този мъж… витаеше нещо опасно. Джейми извърна поглед встрани и горещо си пожела да бъде някъде другаде. Където и да е.

Той погледна неловко през стъкления капак на пречиствателната шахта пред себе си. Около резервоара кипяха и се вихреха сини мъгли, сякаш се бореха да избягат. Джейми се запита за миг дали вътре имаше тяло и ако бе така, чие ли бе то. Внуши си, че това не е негова работа, и насочи поглед към доктор Въртю и неговия телохранител. Учтиво даде знак, че е готов за разговор, и Въртю му се усмихна лениво. Бледите очи на доктора и дългата бяла коса му придаваха анемичен и изнурен вид, ала Джейми не можеше да се хване лесно на въдицата. Усмивката му издаваше нещо хищническо.

— Скъпи Джейми — проряза тишината с мазен глас доктор Въртю. — Колко мило от твоя страна, че се отзова на поканата ми да ме посетиш след толкова кратка бележка. Не че си имал друг избор, разбира се.

— Така е — промълви Джейми. — А сега какво, по дяволите, искаш от мен?

Телохранителят леко настръхна, на Джейми фиксираше с поглед Въртю. Не можеше да си позволи гласът му да прозвучи като на страхливец, в противен случай щяха да го премахнат. Той знаеше и те знаеха, че щеше да изпълни всичко докрай, каквото и да поискаше Въртю, но ако се държеше като слуга и те щяха да се отнасят към него като такъв. Единственото му спасение бе да действа безскрупулно, сякаш все още държеше едно-две аса в резерв. Макар и да бе изпаднал в трудна ситуация, щеше да съумее да постигне целта си.

— Искам да ми направиш една услуга, Джейми — поде Въртю, все още усмихнат. — В замяна на това и аз ще сторя нещо за теб. Какво по-просто от това?

— И какво всъщност? — попита Джейми нетърпеливо. — Ако предположим, че става дума за нещо специално, ще ти дам отговор интересува ли ме работата или не.

— Да счупя ли една от ръцете му? — запита телохранителят. Гласът му бе нисък, спокоен и приятен: по същия начин би могъл да попита за времето или да се включи в учтив разговор.

— Може би по-късно — глухо отвърна доктор Въртю. — Трябва да, проявиш снизхождение към него, скъпи ми Блекджак. Той притежава скрити качества.

— Нямам намерение да проявявам снизходителност към никого — смутолеви телохранителят. — Но ти си босът.

Джейми усети как по челото му избиват горещи капчици пот въпреки студа. Нямаше и съмнение какво означават думите на телохранителя.

— Прости ми, че те посрещам в това непроветрено помещение — любезно продължи Въртю. — Но имах работа тук, която не търпи отлагане. Знаеш, не бих искал търговецът да развали…

— Нещо, което знам ли? — Насмешливо го изпревари Джейми.

— Предполагам — дискретно отвърна доктор Въртю. — Името й е Скай, Мадълайн Скай… Те бяха партньори в бизнеса почти три години. Никога не са били любовници, макар и да имаха възможност да го сторят. Мадълайн Скай, чудесна жена, достатъчно силна, за да ти счупи врата. Те работеха заедно върху стотици неща. Той винаги се е възхищавал на волята, устрема, дързостта, експертизите й. Най-страхотният партньор, който някога е имал. Джейми Роял притежаваше мнозина познанства, ала малцина приятели. А сега загуби още един.

— Вие, негодяи…

Ръцете му се свиха конвулсивно в юмрук, той метна поглед към черния жакет и мигновено забеляза, че телохранителят само го изчаква да предприеме нещо. Джейми потисна гнева си, чувствайки как ярост и студена пот избиват в стомаха му. Щеше да намери време да си отмъсти по-късно.

— Кой я уби? — попита той хладнокръвно.

— Кой мислиш? — запита го на свой ред доктор Въртю.

Джейми се стараеше да не поглежда към хилещия се телохранител.

— И така, Мадълайн е мъртва — пророни накрая той. — И подозирате, че ще ми направите силно впечатление с това?

— Казвам го, за да те сплаша — поясни доктор Въртю. — Готов ли си сега да обсъдим работата?

Джейми пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Студеният въздух причиняваше болка в дробовете му, ала тя като че ли го успокояваше. Не за пръв път се заричаше да не хвърля всичките си козове наведнъж. Не печелеше почти нищо, а когато изгубеше, приключваше ситуацията ей-тъй. Той бе работил навремето с всякакви чешити, но доктор Лиън представляваше вечния закон. Някои говореха, че бил бандит, преди да се появи в Пристанището на мъглите, и Джейми бе склонен да вярва в това.

— Ние винаги сме готови да обсъждаме бизнеса — заяви решително Джейми. — Или вие сте на друго мнение?

— Няма нищо трудно — измърка с кадифен глас Въртю. — Известно ли ви е ханчето „Черният трън“?

— Разбира се — отвърна Джейми — теренът на Сайдър. Най-коравосърдечната търговка на крадени вещи в Пристанището на мъглите, но цените й са справедливи. Повече или по-малко.

Въртю измъкна ловко малък пакет изпод кожената си наметка и го подхвърли на Джейми. Той претегли, тежестта му с ръка и повдигна учудено вежди.

— Сайдър държи пакет за мен — измърмори Въртю. — Бих искал да прескочиш утре вечер до „Черният трън“, да вземеш този пакет и да й дадеш дължимото на свой ред. Поверявам ти огромна сума, Джейми, ала внимавай да не ги изгубиш по пътя си към „Черният трън“.

Джейми кимна и пъхна пакета във вътрешния си джоб.

— Какво има в този пакет?

— Кристал с памет. Пази го внимателно, Джейми; що се отнася до мен и съдружниците ми, безопасността му е по-ценна от твоята. Ако кристалът се повреди по някакъв начин, ще си имаш големи неприятности с мен. Донеси кристала и ми го предай лично и службата ти при мен ще приключи. В замяна на това ще се погрижа за данъците ти. За всичките.

— Това ли било? — намръщи се Джейми. — Трябва да си си изгубил ума, Въртю. Срещат се толкова много куриери, готови да изпълнят задачата ти и за една десета от сумата, която ми е необходима, за да платя данъците си, Защо ли си губиш времето с мен?

— Нуждая се от дискретен човек, на когото да мога да се доверя — поясни дружелюбно Въртю. — Да не говорим за безнадеждните случаи. Убеден съм, че си запознат с факта, че кражбата на кристали с памет се заплаща със смъртно наказание в Пристанището на мъглите. Ще изпълниш ли тази задача заради мен, Джейми?

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен, че ми се доверяваш?

— Казват, че държиш на думата си — промълви Въртю все още със сладка усмивка, сякаш тази насока на разговора го забавляваше. — А ти и Сайдър се познавате много добре. Прекалено добре, за да се опита някой от вас да играе двойна игра.

— Но да предположим, че те измамя — продължи Джейми, — какво би…

Ненадейно Блекджак се приведе напред и рязко се пресегна с белязаната си ръка, за да сграбчи Джейми за гушата. Наемният воин преви гръбнака му върху пречиствателната шахта, после го грабна за колана и го просна отгоре й. Доктор Въртю отвори капака на шахтата и Джейми се оказа надвесен от Блекджак над клокочещите сини пари. Той зарита и се опита да се бори, като мъчително се стараеше да си поеме дъх, но се задушаваше и не можете да разхлаби хватката на наемника. Погледна надолу към парите ужасен, с изскочили от орбитите очи. Сините пари клокочеха алчно, жадно се протягаха и сред тях той можа да различи светлина, проблясваща над множество триони и скалпели, готови тутакси да го накълцат на парчета: толкова много кожа, толкова много кости и хрущяли, различни органи и, разбира се, най-страшното: очи. Винаги имаше поръчки за очи. Блекджак го наведе над кълбящите се пари и само ръката на наемника не му позволяваше да закрещи.

— Достатъчно — отсече доктор Въртю и Блекджак дръпна Джейми от шахтата и внимателно го върна в предишното положение. Пусна го и Джейми залитна към шахтата със зинала да си поеме въздух уста, като дори не се опитваше да скрие нестабилността на краката си. Да те хвърлят жив в пречиствателната шахта, да умираш разкървавен милиметър по милиметър, докато не те накълцат скалпелите и трионите…

„Съжалявам, Мадълайн. Не мога да отмъстя за теб… Твърде уплашен съм…“

Той осъзна, че се е облегнал на шахтата, за да се задържи. Побърза да дръпне ръцете си назад и се изправи. Въртю тихичко се кикотеше. Блекджак стоеше с каменен израз.

— Няма да ме предадеш, Джейми — промълви уверено доктор Въртю. — Кой друг може да изплати всичките ти данъци? И освен това, дори да си наумиш да го сториш, ще пратя Блекджак да те унищожи. Имаш прекрасна кожа, скъпи ми Джейми. Бих могъл да получа петстотин кредита за шейсет квадратни сантиметра от нея. Ще отидеш до „Черният трън“ утре вечерта. Вземи пакета от Сайдър. Плати й! И се връщай бързо! Ясно ли ти е?

— Ясно — измърмори Джейми. — А сега мога ли да си вървя?

— Разбира се — отвърна доктор Въртю.

Джейми Роял се извърна и закрачи неуверено през леденостудената стая. Ръцете му вибрираха и нозете му се тресяха, но му бе останало достатъчно самоуважение, за да не хукне панически презглава. Можеха да го сплашат, но не можеха да го накарат да побегне. Вратата се отвори пред него и той прекрачи в коридора. Изчака да се затръшне подире му и се облегна на студения метал, като избърса лицето си с трепереща ръка. По лицето му се стичаше пот, сякаш бе излязъл от фурна, а не от леден калъф. Въртю и Блекджак може би го следяха през охранителната камера, но това вече нямаше значение. Въртю не му беше обяснил за какво му трябваше кристала с памет, но и той не се бе поинтересувал. В Пристанището на мъглите имаше само едно място, където можеше да се плати толкова скъпо за кристал с памет. Единственото място, което можеше редовно да снабдява Въртю с висока техника, от която се нуждаеше, за да върти бизнеса си и да поддържа начина си на живот. Само едно място, което би могло да му осигури наемен воин като Блекджак за бодигард. Империята. Доктор Лиън Въртю бе неин агент. А такъв бе и Джейми Роял.

„Ако нямах толкова много данъци…“

Джейми поклати глава с горчивина и закрачи по коридора. В съзнанието му се опитваха да нахлуят спомени за Мадълайн Скай, но той не им обърна внимание. Не се осмеляваше. Вината си бе нейна; трябваше да избира по-мъдро партньорите си.

Лиън Въртю се взираше замислено в монитора, докато Джейми не изчезна от погледа му зад ъгъла на коридора.

— Може ли да му имаме доверие? — запита тихо Блекджак. Въртю сви рамене.

— Достатъчно надежден е по своему, а и ти го наплаши твърде добре.

— А когато приключи работата за нас?

— Не можем да оставим никакви свидетели — усмихна се благо Въртю. — А в шахтата ми винаги се намира място за още едно тяло. Чакат ни толкова поръчки тия дни.

Блекджак го изгледа спокойно.

— С ужасни методи си служиш тук, в Пристанището на мъглите, докторе. А сега, ако ми разрешиш, „Гибелен огън“ скоро ще се приземи и трябва да подкупя първо няколко стражи.

— Няма защо да бързаш — възпря го Въртю. — „Гибелен огън“ ще бъде поставен под карантина, докато пристанищният директор Стийл не се върне от съвещанието. А то няма да трае малко. Между впрочем, имам и друга работа за теб. Искам да очистиш една персона.

— Кога и къде?

— Тази вечер край предградията, в Търговския квартал… За мишената говорихме по-рано.

— Дадено — усмихна се леко Блекджак. — Ще го имам предвид в най-скоро време.

Той се извърна на пети и напусна стаята, без да, дочака отговора на Въртю; вратата се открехна пред него и се затръшна зад гърба му. Въртю го наблюдаваше навъсен в екрана на монитора, докато крачеше безгрижно надолу по коридора. Лиън Въртю бе видял и извършил много неща, които биха поболели всеки нормален човек, ала все пак се боеше от загърнатия в черно като сянка наемник. Той сърдито се намръщи. Не обичаше да се бои от никого и това го разстройваше. А й разполагаше с много начини да се разправи с онези, които го разстройваха, всичките безотказни и с неприятен край. Усмихна се неохотно, щом спомените му го успокоиха, ала челото му си остана все тъй свъсено.

Въртю извърна очи към монитора, но Блекджак вече се бе изгубил от погледа му. Облиза пресъхналите си устни и почувства как част от напрежението му се стопява. Макар да работеха обикновено за едни и същи господари, той никога не се чувстваше сигурен в присъствието на наемния воин. Под учтивите фрази и стоическото спокойствие на Блекджак долавяше дълбоко презрение, презрение към всекиго и към всичко, което не бе силно.

Той се навъси замислено. Нямаше да изпитва постоянна нужда от наемника, а и в пречиствателните шахти имаше достатъчно място и за още едно тяло. Внезапно тихичко се засмя. Лиън Въртю насочи вниманието си към една от пречиствателните шахти и погали с ръка навлажнения й капак. Натисна контролният пулт, завихрените сини пари за миг се разредиха и му позволиха да зърне студеното бяло лице отдолу. Отворените й очи бяха заскрежени. Тя беше много хубава. Толкова хубава. А плътта й щеше да е толкова студена и примамлива, безпомощна пред неговия допир…