ДЕСЕТА ГЛАВА МЕРИ

Нощта захлупи Пристанището на мъглите. Пълният диск на луната неясно проблясваше през гъстата мръснобяла мъгла, която се виеше над летателните площадки. Джейми Роял се загърна в овехтялото си сиво наметало и се озърна от мрачния си и безопасен пункт за наблюдение. Летателните площадки бяха пусти и дори маркировъчните прожектори светеха слабо. Той измъкна от гънките на наметалото си карта на звездното пристанище и я заразучава внимателно под светлината на химикалката си фенерче. Малки светлинки затанцуваха по нагънатата карта, а ръцете му трепереха от сковаващия студ. Той тихо изруга и се постара ръцете му да са спокойни. Нощта ставаше все по-студена. В дробовете му пареше при дишане, а зъбите му не преставаха да тракат от ужасния студ. Опита се, доколкото бе по силите му, да забрави студа и да се съсредоточи върху картата. Колкото по-скоро приключеше задачата си, толкова по-бързо щеше да се отърве от убийствения студ. Само глупак или луд можеше да се мотае на открито през нощта в Пристанището на мъглите. Само глупак, луд… и отчаян. Смръщил вежди, Джейми разучаваше картата.

Космодрумът бе осеян с полета под високо напрежение и мини в близко съседство, но безопасните просеки между тях изглеждаха достатъчно ясни. Той изгаси фенерчето, внимателно сгъна картата и я пъхна в джоба си. Бе използвал по-голямата част от вечерта да запамети безопасните пътеки, ала искаше да бъде напълно сигурен в плана си. Изкриви от неприязън лице и се закле пред себе си, че това е последното нещо, което върши за Лиън Въртю, независимо от заплахите. Блекджак бе седял мълчалив пред доктора, усмихвайки се студено и очаквайки Джейми да откаже. Но той нямаше да му достави това удоволствие.

„Ще ви го върна тъпкано — помисли си Джейми яростно. — Ще ви накарам да си платите за това, което ми причинихте, и за Мадълайн. Моята сладка Мадълайн…“

Той се усмихна горчиво и поклати глава. Щеше да си има достатъчно грижи, за да се измъкне от тази каша невредим, за да крои планове за Въртю и Блекджак. Отмъщението трябваше да почака за по-добри времена, при положение разбира се че се справи с този проклет план. Зорко огледа терена около себе си, като се ослушваше внимателно. Никакви сенки не се помръдваха в мъглата, никакъв звук не нарушаваше тишината. Според предварителната информация стражите патрулираха през половин час. Достатъчно, за да се изплъзне от пристанищната охрана и да се скрие в мъглата. Може би нямаше да има никакъв фал. Пое си дълбоко дъх и се запромъква предпазливо към летателните площадки.

Мините лесно се забелязваха сега, когато знаеше какво търси, но полетата под напрежение бяха неуловими за невъоръженото око. Първото, което трябваше да има предвид бе, че някой от стражите можеше да изникне внезапно от нищото и да го сграбчи. Скръцна със зъби и се втурна в мъглата. Картата можеше и да не е вярна, но вече бе твърде късно за тревоги. Корабите на контрабандистите се извисяваха от двете му страни, дългите блещукащи сребърни игли на върховете им светеха в матовочервено под примигващите светлини на маркировъчните прожектори. Другите писти бяха голи и празни в мрака и Джейми се почувства изложен на опасност и уязвим, докато прекосяваше мълчаливо пространството в мъглата. Въображението му зарисува безкрайната дрипава пелена с хиляди дебнещи, строги съгледвачески очи и въоръжени до зъби стражи; при тази представа го побиха тръпки и усети как сърцето му лудо бие в гърдите. Закова се на място, щом от мъглата ненадейно изплува огромен черен силует, ала си отдъхна, когато разпозна корпуса на „Гибелен огън“. Той беше точно на означеното на картата място. Закрачи бързо към него и потъна в сянката на външната стена.

Приклекна в успокояващия мрак и зачака дишането му да се успокои и сърцето му да възвърне нормалния си ритъм. Аз съм един отвратителен шпионин, помисли си той с горчивина. Поклати глава и насочи вниманието си към пълзящата редица от бегълци, които, олюлявайки се, отмалели и изтощени, се измъкваха от главния люк на „Гибелен огън“. Те се тътреха безшумно и бавно през летателната площадка, облечени във фини дрехи от коприна, съвсем неподходящи за хапливия, режещ като бръснач студ на нощта в Пристанището на мъглите, ала никой от тях не обръщаше внимание на това. Лицата им бяха безизразни, очите празни и никой от тях не се извърна към кораба, който бяха напуснали току-що. Отчаяни и самотни, хранещи надежда въпреки обречеността си, те бяха пристигнали в Пристанището на мъглите като толкова много други преди тях. Защото за тях не съществуваше друга възможност.

Джейми се загърна в наметалото си, изправи се и затъпка с нозе, за да прогони студа. Въпреки че беше с ботуши и ръкавици, краката и ръцете му се бяха вкочанили, а студът пълзеше в косата му и напукваше кожата на лицето му. Въртю — не Въртю, той не можеше да издържа повече на този студ. Ако не успееше да открие беглеца, който търсеше спешно, трябваше да напусне космодрума и да рискува да се озове отново лице срещу лице с проклетия наемен воин. Огледа се с бдителен поглед и трепна, щом забеляза Джон Силвър, който беше застанал на входа на приемателния пункт. Какво, по дяволите, правеше дежурният еспер тук? Долепи се до стената с надеждата, че мракът ще го скрие. Психическият му щит бе толкова непроницаем, колкото успя да го направи, и, доколкото зависеше от еспа на Силвър, щеше да остане невидим.

Силвър се отмести от вратата, поколеба се за миг и бавно се насочи към Джейми. Дежурният еспер бе намръщен, но вниманието му като че ли изцяло бе погълнато от бегълците. Джейми се пресегна към ботуша си и измъкна оттам остра кама. Тънкият нож проблясна в ръката му. Не искаше да убива Силвър, ала не можеше да се остави да бъде заловен. В Пристанището на мъглите обесваха предателите. Силвър упорито се приближаваше към него. Джейми протегна ръка за смъртоносен удар и изчака дежурния еспер да направи фаталната крачка. В последния миг някой извика Силвър от вътрешността на двора и той спря. Джейми замръзна на място, като се стараеше да не диша. Силвър се обърна и закрачи обратно към приемателния пункт. Джейми се отпусна и изпусна тежка въздишка на облекчение. Върна ножа на мястото му, треперейки целият от напрежение. Колкото по-скоро приключеше, толкова по-добре; нервите му не издържаха.

Той вдигна своя есп и го изпробва внимателно, като се опита да пази ума си защитен. Изглежда бе дошъл точно навреме, първите бегълци вече бяха приети. Джейми се намръщи. Други двама еспери бяха застанали до Силвър и преглеждаха новодошлите много внимателно, сякаш търсеха нещо. Не знаеше какво точно търсят, но можеше да се досети. Озърна се, без да сваля щита си и да разкрива присъствието си на есперите. Търсеха същия беглец, за който бе пратен и той. Джейми се ухили. За тяхно нещастие той бе тук, за да се увери, че никога нямаше да го намерят. Внимателно избра сгоден момент и направи деликатни мозъчни проби на бегълците най-близко до него. Те бяха само четирима и Джейми бързо ги освободи. Въртю му бе съобщил, че тя няма да бъде сред първите и май излезе прав. Обърна своя есп към бегълците, които тромаво пристъпваха сред мъглата и им направи проби, докато се приближаваха към пропусквателния пункт. Това бе дълга и много измерителна процедура, ала Джейми бе упорит. Скоро престана да следи броя на преминаващите през пункта бегълци, но малко го бе грижа за това. Изглежда напразно си губеше времето и в някакво кътче на съзнанието си се надяваше да е така. На предателите им плащаха щедро, но тази работа не му бе по сърце. Той въздъхна тихо. Все още имаше много дългове за плащане…

И тогава висока руса жена изплува мълчаливо от мъглата. Носеше дълга, пищно украсена роба, характерна за аристократичната класа на Таним, разкъсана и изцапана с петна от засъхнала кръв. Навярно бе на малко повече от двадесет години, ала болката и страданието бяха издълбали дълбоки бразди по лицето й. Беше все още хубава, ала никога нямаше отново да изглежда красива. Движеше се бавно и грациозно сред мъглата, гледайки съсредоточено право пред себе си с лека усмивка. Джейми осъществи мигновено контакт с нея чрез съзнанието си и получи в отговор една единствена дума: „Мери“. Усмихна се почти със съжаление и пристъпи от мъглата към нея, за да я посрещне.

— Здравей, Мери. Аз съм Сянката, твоят контактьор.

Тя му се усмихна и Джейми потрепера. Очите й бяха тъмни, студени и ужасяващо празни.

— Здравей, Сянко. Мери е програмирана. — Думите излязоха от устата й бавно и монотонно, а бледите й очи гледаха безжизнено. Но вътрешният й взор бе фиксиран върху нещо друго.

Той се огледа с бърз поглед, за да се увери, че никой не ги е забелязал. После я хвана за ръка и я поведе сред гъстата виеща се мъгла. Докато вървяха, й хвърляше бегли погледи, като внимателно избираше пътя. Тя вървеше с него спокойно и безучастно, без да произнася нито дума. Той бе щастлив от състоянието й. Гласът й бе леден, безчувствен и някак си нечовешки. Какво, по дяволите, бяха направили с нея тия гадове от Империята? И какво искаше да му каже с това, че е програмирана? Опита се да й направи друга мозъчна проба, но тя изковаваше превъзходни щитове, или нейни собствени, или имплантирани от мозъчните техники на Империята. Сви рамене и забърза с нея през сгъстяващата се мъгла. Бяха се уговорили с Въртю да установят контакт така, че сензорите на контролната кула веднага да уловят гласовете им, ала Джейми не бе склонен да поема ненужен риск. Загложди го едно твърде неприятно чувство относно цялата тази операция. Той хвърли бърз поглед към Мери. Тя продължаваше да се усмихва.

Стигнаха необезпокоявани до края на периметъра и Мери му позволи да й помогне да прескочи ниския каменен зид. Бързо я настигна в тясната уличка и тревожно се огледа. Мъглата ставаше почти твърда и плътна и започна да прехвърча сняг. Потрепери от студ под излинялото си наметало и огледа с недоверчиво око тънките дрехи на Мери. Нощта бе студена и времето ставаше все по-смразяващо ледовито. Понечи да я отведе веднага при Въртю, но се отказа: в този вид тя несъмнено щеше да премръзне по пътя. Особено ако се наложеше да се изплъзват от нощния патрул. Както бе облечена Мери приличаше на монахиня, внезапно попаднала в бардак. Трябваше отнякъде да й намери топли дрехи, от място, където нямаше да им задават любопитни въпроси. Внезапно той се усмихна. Кръчмата „Черният трън“. Идеалното място за целта. В известен смисъл Сайдър вече се познаваше с Въртю от аферата с енергийния кристал, така че щеше да си държи езика зад зъбите. А кръчмата не бе далеч. Той хвана Мери за ръка и забърза с нея по слабоосветените улици. Сайдър трябваше да осигури някакви дрехи за Мери. Можеше да има и някаква представа какво, по дяволите, ставаше.

* * *

Джейми надзърна предпазливо през отворената врата и забеляза, че „Черният трън“ бе пълен с посетители. Повечето от масите бяха заети, а край бара бяха плътно насядали. Въздухът бе пропит от острата и противна миризма на тютюнев дим и навред се носеше безспирното бъбрене на хора, решили да прекарат времето си приятно, докато не свършат парите. Джейми хвана Мери здраво за ръка и я въведе в кръчмата. Не знаеше как ще реагира тълпата на екзотичната й външност. Насочи поглед право пред себе си, като се стараеше да не обръща внимание на нищо и се поуспокои. Проправиха си път до бара, като Джейми се оглеждаше за Сайдър, но за беда тя не се виждаше никъде. Един нехранимайко, навлечен в мръсни кожи, се пресегна, за да сграбчи Мери. Тя не реагира, но натрапникът замръзна на мястото си, щом ножът на Джейми заигра пред лицето му. Той преглътна вдървено.

— Ъ-ъ… нямах намерение да я обидя.

— Няма нищо — заяви Джейми вежливо и задърпа Мери към бара. Натрапникът неохотно отстъпи и се върна при своята хилеща се компания, като се престори, че не се е случило нищо.

Джейми намери празно място край дългия дървен бар и побърза да се настани на него с Мери. Зачака нетърпеливо високия, с мъртвешки изглед барман да им обърне внимание и огледа тревожно пълните маси. Не очакваше барът да бъде толкова претъпкан по това време на вечерта. Пристигането на Мери в Пристанището на мъглите трябваше да бъде тайна, а той я бе довел тук, в място като „Черният трън“ сред хора, които биха я продали веднага, ако имаха някаква сметка от това. Джейми се начумери. Не можеше да я заведе при Въртю с тези дрехи. Нямаше да издържи на студа. Почувства силна потребност от нечий съвет. Нещата се изплъзваха от контрола му. Щом барманът се приближи, той се опита да изпише върху лицето си доверчива и отпусната усмивка. Стори му се, че не го е направил много убедително.

— Търся Сайдър.

— Тя е навън по работа, мистър Роял — по устните на бармана цъфна любезна усмивка.

— Трябва да я видя, спешно е.

— Съжалявам, мистър Роял, но Сайдър не е тук. Ако искате почакайте я, ще се върне всеки момент.

— Окей. Благодаря ви.

Джейми хвана Мери за ръка и я поведе към едно от сепаретата в задната част на кръчмата. Седна на един стол, но трябваше да скокне отново, за да настани Мери. Тя остана закована на мястото си, все още леко усмихвайки се. Джейми се строполи на стола и изпружи крака. Хубаво бе да бъдеш отново на топло. Раздвижи премръзналите си пръсти, питайки се какво, по дяволите, трябваше да направи сега. Не можеше да си позволи да чака дълго, но от друга страна, не можеше да остави и Мери, облечена така. Той изсумтя презрително и прокле наум Въртю. Вината бе негова, погледнато от която и да е страна. Хвърли замислен, изучаващ поглед към Мери. От мига, в който бе седнала, не бе помръднала. Лицето й бе все така спокойно и студено, а очите й — далеч. Сякаш… очакваше нещо. Джейми се навъси. Тя продължаваше да се усмихва мистериозно. Той извърна очи. Усмивката й започваше да му лази по нервите.

— Е, Джейми Роял. Не очаквах да те видя тук.

Джейми вдигна остър поглед нагоре, ръката му сграбчи ножа в ботуша, но в следващия миг го пусна.

— Мога да кажа същото и за теб, Сузане. Какво прави съветник от Пристанището на мъглите във вертеп като този?

Сузане дю Волф повдигна рамене и издърпа един стол от масата до Джейми.

— Случайно минавах оттук. Коя е твоята приятелка?

— Една позната, тук сме по работа. Виж, Сузане, нуждая се от една малка услуга. Трябва спешно да я заведа на едно място, а тя не може да върви облечена така през нощта. Имаш ли излишно наметало или нещо, което можеш да й заемеш? Смятах да помоля за това Сайдър, но тя не е тук.

Сузане свъси вежди.

— Пак ли имаш проблеми, Джейми?

— Както винаги. Тези дни всичко, до което се докосна, се обръща против мен.

— Джейми… Разбрах, че си се разделил с Мадълайн. Съжалявам.

— Благодаря. — Джейми се поколеба, сетне вторачи поглед в Сузане.

— Сузане, имам неприятности. Сериозни. Нуждая се от помощта ти.

Цинична усмивка плъзна по устните й и тя се облегна на стола си.

— Добре. Колко искаш да ти заема този път?

— За бога, Сузане, не става дума за пари. Или поне не само за пари. Нуждая се от влиянието ти, от протекцията ти.

— Джейми, не мога да направя много за теб. Като съветник мога да си затворя очите за някои неща, но…

— Ти не си само съветник — бавно изрече Джейми. — Ти си още и Волф.

Лицето на Сузане внезапно стана каменно.

— Дю Волф, Джейми. Аз съм Волф само по мъж, а Джонатан е мъртъв почти от три години.

— Зная — отвърна Джейми. — Аз помогнах да заловят човека, който го уби, не помниш ли?

— Да, помня.

— Моля те като приятел, Сюз. След като веднъж станеш част от Клана, винаги си оставаш част от него. Ще ти помогнат, ако ги помолиш. А само някои могат да ми осигурят закрилата, от която се нуждая.

— Хайде, Джейми. Кой може толкова да те е разтревожил, че да имаш нужда от защита?

— Лиън Въртю — отвърна Джейми тихо. — Той е агент на Империята. Държи всичките ми дългове и уби Мадълайн.

— О, Джейми, не…

— Работя за Въртю тези дни; един наемен воин на име Блекджак ми даде ясно да разбера, че нямам право на избор в тази игра. Въртю планира нещо, Сюз, нещо колосално. Искам да се чупя, но ако го сторя, той ще изпрати онзи проклет воин по петите ми. Трябва да получа закрила, в противен случай ме считай за мъртъв.

— Джейми…

— Моля те, Сюз. Не зная какво точно става, но имам гадното предчувствие за огромна опасност.

— Добре — промълви Сузане дю Волф. — Ще говоря с Клана и ще видя какво ще ми кажат. Междувременно дръж се по-близо до мен. Не ще се осмелят да те нападнат, докато съм наоколо. А сега, какво ще правим с приятелката ти тук?

Джейми Роял и Сузане дю Волф погледнаха към Мери и замръзнаха на местата си. Мери им се усмихваше, а очите й бяха по-тъмни от нощта. Времето на нейното очакване бе приключило.

* * *

Кат увисна с вкопчени в улука на покрива ходила и заблъска ядосано по затворените кепенци с юмрук, но те оставаха плътно залостени. Той се намръщи и се върна на покрива. Сайдър трябваше да е вече тук досега. Сви се върху затрупаните със сняг керемиди с объркани мисли. Фъртуната навяваше студен сняг край него и въпреки термичния си костюм той трепереше. Накрая сви рамене и закрачи покрай ръба на покрива към водосточната тръба. Лесно се спусна по нея към резервния си вход: тясно прозорче откъм коридора на горния етаж над кръчмата „Черният трън“. Кепенците му бяха винаги развинтени и леко открехнати, но никой друг не бе толкова жилав и гъвкав, че да се провре през него. Въпреки това Кат с мъка се промъкна през него, питайки се дали не е надебелял. Ето до какво водеше редовното и изобилно хранене.

Освободи се от прозоречната рамка и тупна леко на пода. Бързо се озърна около себе си, но нямаше никой. Лампите горяха ярко в своите поставки, но въпреки това от коридора лъхаше странен студ. Кат свърна по него, но в следващия миг една врата вдясно се открехна. У него се пробудиха всички инстинкти и той побърза да се шмугне в сянката на една ниша. В мига, когато стори това, го напуши смях. Нямаше нищо заплашително в една отваряща се врата. Може би не бе добре затворена. Но въпреки това не помръдна от сянката на нишата. Доверяваше се само на инстинктите си. Внимателно проучи отворената врата. Върху площадката не се процеждаше никаква светлина от нея и Кат разбра, че стаята бе съвсем тъмна.

Никой не се появи на прага и след миг вратата се затръшна. Той наблюдаваше любопитно и вратата отново се отвори и отново се затръшна. Усети, че косите му се изправят, докато наблюдаваше как вратата се отваряше и затваряше. Вътре сякаш имаше някаква контролирана, осъзната пулсираща сила, което дълбоко го разтревожи. Внимателно избра момента и се втурна от скривалището си надолу по коридора, докато вратата беше затворена. Когато мина покрай нея, тя се отвори и Кат се притисна плътно към стената насреща й. Последва пауза, преди тя да се затръшне отново, но той не се опита да надзърне, за да разбере какво се крие в тъмнината зад нея. Не искаше и да знае.

Запристъпва безшумно по коридора с лице, изкривено от тревога. Тръшкащата се врата вдигаше ужасен шум, но никой не се появи, за да разбере какво става. Продължи към стъпалата в дъното на коридора, после се поколеба, щом осъзна, че между него и стъпалата имаше друга врата. Тя бе затворена и изглеждаше успокояващо нормална. Внимателно се приближи до нея, но тя остана затворена. Разгледа я замислено, после хвърли поглед към стъпалата. Все повече и повече го глождеше неприятното чувство, че в „Черният трън“ се бе случило нещо. Инстинктите му подсказваха да побърза да се махне от коридора, но затворената врата го предизвикваше. Обърна се назад и видя, че вратата продължаваше да се отваря и затваря, да се отваря и затваря. Загледа се в затворената врата край стъпалата и прехапа загрижено устни. Накрая свали едната си ръкавица, пъхна я в пояса си и залепи голата си длан върху повърхността на вратата. Ако нещо в стаята се движеше, щеше да долови вибрациите му. Но не след дълго отдръпна ръката си. Вратата трептеше. Той нервно облиза пресъхналите си устни и си наложи да пробва отново. Постепенно осъзна, че това, което усещаше, бе постоянният шум от някой, който яростно думкаше по вратата с юмруци. Отдръпна се и се затича надолу по стъпалата, които водеха към бара.

Какво, по дяволите, се бе случило в „Черният трън“? И къде беше Сайдър?

Поколеба се долу на площадката, загледан в тежката дървена врата на бара. Никога не стъпваше там, когато правеше бизнес, не беше безопасно. Ако стражата забележеше, че се прибира в „Черният трън“ като у дома си, нямаше да ги оставят на мира със Сайдър. Освен това след преживяванията с двете мистериозни врати на горния етаж не бе сигурен, че иска да разбере какво става зад нея. Но трябваше да намери някакъв отговор. Прекръсти се суеверно и бутна вратата.

На пода на кръчмата се търкаляха разцепени мебели. Стените бяха прорязани от дълбоки следи и нашарени с дупки сякаш от дращенето на чудовищни нокти. Всички огледала бяха изпочупени и разпиляни, навсякъде се търкаляше разбита стъклария. Кат стоеше неподвижен на вратата, смразен от ужас, и не вярваше на очите си. Огледа се бавно, като се опитваше да възприеме размерите на катастрофата. Дългият дървен бар бе разцепен от единия до другия край. Столовете и масите бяха преобърнати, сякаш вилнеещ ураган бе помел всичко в кръчмата. Върху пода бяха разляни вино и бира като огромни и тлъсти лъскави капки кръв. Всички прозорци бяха изпотрошени, а лампите и фенерите бяха пръснати. Мъждива светлина се процеждаше единствено от пушещите огньове, които горяха тук-там сред руините. И навсякъде по странен начин се движеха сенки, които някога са били мъже и жени. Някои седяха, апатично облегнати върху стените или катурнатите маси. Устата им бяха зинали широко, а очите им не издаваха нищо. Други лежаха проснати по гръб, невиждащо втренчени в тавана, а петите им барабаняха по пода. Мнозина се бяха сгушили в импровизирани подслони, с примижали очи и широко разтворени уста, издавайки пронизителни писъци, които Кат не можеше да чуе. Неколцина мъже и жени лежаха мъртви сред останките в средата на помещението, макар че нямаха видими рани по телата си.

Той пристъпи бавно напред. Надникна зад бара и потрепера. Барманът бе предал Богу дух с ръце, притиснати до ушите. Кат долови движение с периферното си зрение и рязко се извърна, готов да побегне или да се бие, ако е нужно. Сайдър бе прекрачила през вратата и гледаше шокирана и изумена. Той бързо си проправи път да я посрещне, като стъпваше внимателно сред множеството проснати тела. Протегна към нея ръце, за да я прегърне и тя се притисна към него, заровила в рамото му лице. В следващия миг се изправи и леко го отблъсна. Огледа се из разрушената кръчма и въпреки че лицето й бе ледено и сурово, раменете й бяха тежко отпуснати от покруса.

— Свършено е с мен — промълви тя тихо. — Няма начин да събера достатъчно пари, за да възстановя разрушенията. Какво се е случило, докато ме е нямало? Сякаш е паднала бомба. Бомба или полтъргайст. Проклятие! Проклятие! Кат, наблюдавай кръчмата, докато отида за лекар. Може би някой от тези клетници ще ни каже какво се е случило.

Кат кимна нещастно, тъй като не беше особено въодушевен от идеята да остане сам в „Черният трън“, но докато се колебаеше, Сайдър бе вече излязла. Той потръпна, огледа се безпомощно и приседна да чака край отворената врата.

В обгореното сепаре в дъното на кръчмата Джейми Роял и Сузане дю Волф лежаха мъртви, проснати върху масата.

Мери Тифона3 бе пристигнала в Пристанището на мъглите.

Загрузка...