Светът на мъглите

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА ФИНАЛНО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Кат приклекна неудобно върху асфалтирания покрив на сградата и занаднича нетърпеливо към жилището на Стийл, очаквайки сигнала на Сайдър. Пристанищният директор Стийл живееше точно в сърцето на Техническия квартал, сред площ, снабдена с висока техника, което караше Кат да бъде нащрек. Повечето от сградите представляваха сурови и мрачни масивни кубове от цимент и стъкло, останки от първоначалната Имперска колония. По тях нямаше улесняващи изпъкналости или вдлъбнатини, освен това гъмжаха от охранителни съоръжения. Най-лошото бе, че всички изглеждаха еднакви като еднояйчни близнаци и Кат се страхуваше да не се заблуди. Той се навъси и се огледа в сивеещата плътна мъгла. Щеше да изпита облекчение, когато приключеше операцията и се завърнеше към добре познатите дървени покриви със сгъвки, чупки и фронтони.

Нагревателните елементи в ръкавиците му отново бяха изчерпали енергията си и той заудря китките си една о друга, за да им влее свеж приток на кръв. Поне гъстата виеща се мъгла и сипещия се сняг означаваха, че силуетът му лесно можеше да се слее с белотата на заобикалящия го пейзаж. Поне веднъж белият термичен костюм да му е от полза. Кат надникна надолу към жилището на Стийл, но не получи ответния знак, както се бяха уговорили със Сайдър. Тягостно си помисли, че двамата са се излегнали спокойно пред пращящия огън, отпиват от греяното вино и коментират пищните ястия, с които възнамеряваха да се нагостят. Червата му силно закуркаха. Той въздъхна, сетне се взря с негодувание през мъглата в блестящо осветеното жилище отдолу под него.

Апартаментът на Стийл на първия етаж бе топъл, уютен, постлан с необичайно дебели килими. Стените бяха изпъстрени с гоблени и декоративни пана, повече за да предпазват от студа и да прогонват впечатлението за мраз. Колониалните сгради не бяха предназначени за продължително обитаване, затова и не бяха приятна гледка за окото. Комфортът и украсата бяха отложени за по-късно, когато му дойдеше времето. Това подсказваше за неспокойната и тревожна история на Пристанището на мъглите — период, който не само че бе продължил стотици години, но и проявяваше предпочитание към сградите от камък и дърво в стила на по-късните времена.

В просторната дневна на Стийл имаше елементи на висока техника и най-различни предмети редом с малки статуетки от злато, никел и сребро. Стийл се смяташе за колекционер, макар вкусът му да бе откровено отблъскващ и примитивен. Различните столове и кушетки бяха добре подредени и елегантни, ала и достатъчно масивни и обемисти, за да издържат тежестта на директора. Той беше преди всичко прагматичен човек. Единственият голям прозорец имаше синкав оттенък на фибростъкло, ала другите мерки за сигурност бяха старателно замаскирани. Дори по-голямата част от стъклото бе завесена с тежки пердета.

Сайдър разреши на Стийл да поеме наметалото й и да го окачи и закрачи захласнато из стаята. Всеки път, когато посещаваше директора, откриваше, че се е сдобил с някоя нова скъпа джунджурия. Жалко, че бе дошла само за сапфира…

— Какво те води при мен, Сайдър?

Тя извърна бавно лице към Стийл, уверена, че излъчва поразителен чар с робата си от огненочервен атлаз, силно пристегната под гърдите й.

— Имах да приказвам с теб, а ти не отговори на обажданията ми. И така, ето ме тук. Радваш ли се на присъствието ми, скъпи?

Стийл неочаквано се усмихна.

— Да, да. Имах нужда от интимна компания. Сега приготвям вечеряха. Ще бъдеш ли така мила да я споделиш с мен?

— Сигурен ли си, че е достатъчна да задоволи апетита и на двама ни?

Стийл се изкикоти и самодоволно се потупа по корема.

— Скъпа моя Сайдър, винаги разполагам с меню за двама.

— Тогава ще се радвам да споделя вечерята ти. В края на краищата, ти си най-възхитителният шеф в Пристанището на мъглите. — Сайдър млъкна и се вторачи любопитно в Стийл. — Има ли нещо, Джиджиън? Изглеждаш ми… доста угрижен.

Сайдър демонстрираше само протоколна учтивост и двамата отлично знаеха това. Стийл имаше ужасен вид. Лицето му бе изпито и измъчено, сякаш по него бяха танцували вещици, а под очите му имаше дълбоки сенки от недоспиване. Въпреки масивната му фигура човек оставаше с впечатление за сръчност и еластичност на крайниците му, ала сега цялото му туловище изглеждаше вяло, а движенията му бяха бавни и замислени, сякаш преживяваше съкрушителна новина.

— Днес беше дълъг ден — усмихна се Стийл неубедително.

— Научих за напредването на Флотата.

Стийл втренчи любопитен поглед в нея и се засмя от възхищение.

— Как разбра за това?

— Имам си източници — лукаво се усмихна Сайдър.

— Не се и съмнявам, че имаш — въздъхна Стийл. — Не се тревожи за Флотата, скъпа. Есперският щит е непробиваем. Доналд Роял е заел мястото ми в контролната кула. Всъщност няма какво да прави там, но… Ей, много съжалявам за „Черният трън“. Разбрах, че щетите са огромни.

Сайдър потръпна.

— Не са незначителни. Стийл, ние бавно възстановяваме всичко. Ще отворим заведението отново, още преди да те осведомят.

— Това ще ти коства цяло състояние. Как си с парите, Сайдър?

— Добре. Имам спестявания, а и освен това винаги мога да взема заем, който да върна веднага.

— Чудесно. Добре, разположи се удобно, докато се погрижа за вечерята. Няма да се бавя дълго.

Той потъна в кухнята, а Сайдър си наля малко питие от една от най-импозантните гарафи. Не бе допускала, че ще се окаже толкова лесно. Нещо тревожеше Стийл и това не бе само проблемът за Флотата. Чумавата? Сайдър потрепера и бавно отпи глътка вино. Превъзходна реколта. Ако не друго поне щеше да прекара с Джиджиън една чудесна вечер и щеше да го накара да се усмихне. Това бе най-малкото, което можеше да направи. В крайна сметка бяха стари приятели.

Но колкото и да обичаше Стийл, бизнесът си беше бизнес. Тя отиде до прозореца, отметна тежката завеса и измъкна химикалка фенерче от бухналия си ръкав. Вън мъглата бе по-гъста и по-плътна от всякога. Тя включи фенерчето и го размаха с надеждата Кат да забележи сигнала. Той не биваше да се тревожи, след като получеше информацията й, че охраната на Стийл е съвременна и стандартна. Ако не бе такава, щеше да се получи страхотно неприятен инцидент. Загаси фенерчето и го пъхна обратно в ръкава си, Втренчи поглед към кухненската врата, за да се увери, че Стийл все още се занимава с вечерята, след което дръпна пердето в предишното му положение и се отдалечи от прозореца. Озърна се из стаята, преценявайки стойността на някои скъпоценни вещи, след което се запъти към кухнята, откъдето се разнасяше апетитна миризма. Навън, на улицата, някой запя.

Прозорецът експлодира навътре. Парчета от фибростъкло се разхвърчаха из стаята заедно с нахлуването на поток леден въздух. Сайдър се хвърли рязко към вратата и се просна на килима с бучащи уши. Недалеч парче фибростъкло се бе врязало в стола, а други бяха направили дълбоки дупки в килима. Сайдър бавно повдигна длан и по лицето й бавно потекоха струйки кръв. Не усещаше изтръпналите си крайници. Трепереше силно от студа, а главата я болеше нечовешки. Опита се да седне, но краката й не се подчиниха. Накрая успя да се изправи на лакът и болезнено изви глава, за да се огледа около себе си. А там, сред остатъците от прозореца, се бе изправила русокоса жена, загърната в мръсносиво наметало. Тя се усмихваше, а в очите й гореше лудост.

Дебели струи мъгла нахлуха в дневната през счупения прозорец. Дори и да усещаше студа, русокосата с нищо не го издаваше. Тя хвърли поглед към Сайдър и бавно запристъпва към нея. Сайдър понечи да се дръпне настрани, ала не успя. Все тъй усмихната блондинката се надвеси над нея.

— Къде е той? — запита спокойно тя. — Къде е Стийл?

— Тук съм, Мери — отвърна почти беззвучно Стийл. — Сега излез веднага оттук.

Стийл се бе разкрачил до кухненската врата. Бе пребледнял, ръцете му трепереха. С Мери се изучаваха известно време мълчешком.

— Как успя да счупиш прозореца? — произнесе накрая Стийл.

— Аз съм сирена. Добрият певец винаги може да счупи стъкло.

— Но това е фибростъкло.

Измамницата повдигна рамене.

— Стъклото си е стъкло. Къде е сапфирът ми?

— Мери…

— Не ме наричай Мери! Това не е истинското ми име.

— Сега е. Ти не си истински еспер, а Мери Тифона, убийцата.

Мери нетърпеливо поклати глава.

— Не съм убивала никого.

Стийл я изгледа изумен.

— Какво приказваш? Ти уби стотици и разруши мозъците на още повече! Защо мислиш, че те преследваме?

— Искате да ме изпратите обратно в Империята! Познавам ви, зная ви. Няма да се върна там. Първо, ще ви убия. Ще ви убия, преди да сте ме изпратили обратно!

Стийл съзря лудостта в очите й и несигурно облиза пресъхналите си устни. Измамницата имаше всички белези на човек, който е програмиран от Имперската психотехника. Разумът щеше да й въздейства само в границите на нейното програмиране. Но дори да бе така, той трябваше да бъде предпазлив. Никой не можеше да предположи какво се таи в мозъка й. Ако произнесеше нещо неправилно, съвсем лесно можеше да подпише смъртната си присъда.

— Мери, моля те, позволи ни да ти помогнем. Империята използва песента ти, за да унищожава останалите еспери.

Мери презрително се изсмя.

— Не ми губи времето, Стийл. Лъжите ти не ме интересуват. Ти притежаваш нещо мое и аз си го искам обратно. Къде е то, Стийл? Къде е сапфирът ми?

— Мери…

— Къде е сапфирът ми?

Стийл я изгледа за миг, сетне неохотно кимна към едно малко бюро до предната врата.

— Заключен е в едно от чекмеджетата.

Той се приближи бавно до бюрото, следен от нетрепващия поглед на Мери. Измъкна ключ от джоба си, като внимаваше движенията му да са бавни и спокойни, и отключи едно от чекмеджетата. Пресегна се и извади малка кожена кесийка. Развърза възлите й и измъкна малък син скъпоценен камък, не повече от сантиметър и половина в диаметър.

— Това ли е? — произнесе бавно той. — За това ли беше цялата тази врява? За едно нищо и никакво камъче?

— Дай ми го — жадно протегна длан Мери. Стийл сложи торбичката и сапфира на бюрото и измъкна разрушител. Мери погледна към револвера и се разсмя.

— Ти уби Джейми Роял — изсъска Стийл.

— Дай ми сапфира.

Мери изпя един пронизителен тон и Стийл се сгърчи, револверът се изплъзна от ръката му. Той рухна на пода безпомощен, целият превит от конвулсии.

Сайдър се дръпна по-надалеч, за да може да огледа къде бе паднал разрушителя, ала ръката й отказа да се подчини. Тя падна с главата напред върху оцапания с кръв килим и затрепери в тишината. Никога не бе предполагала, че краят й ще бъде такъв. Да умре по средата на една чудесно планирана кражба. Не беше справедливо. Тя се закашля, ребрата я боляха, но не можеше да помръдне. Едното й око се притвори от засъхналата кръв. Тя беше вцепенена и извънредно уплашена.

Кат приклекна безпомощно над затворения прозорец. Нищо не можеше да направи. Жената очевидно беше твърде мощен еспер, а той не носеше оръжие в себе си. Да посегне на разгневен еспер с голи ръце означаваше моментално да бъде убит. Ако си останеше на мястото, скрит от чуждите погледи, можеше да има късмет да излезе от тази ситуация жив. Нямаше смисъл да рискува. Кат внезапно се разтрепери и се смъкна до нащърбената прозоречна рамка. Не можеше да побегне. Сайдър се нуждаеше от него.

Той присви тялото си за миг върху желязната рамка. Измамницата беше с гръб към него. Той събра всички сили и се хвърли върху нея. Тя трябва да бе доловила нещо в последния момент, защото се извърна, ала Кат успя да я притисне достатъчно силно, така че и двамата се претърколиха на пода, но Мери издърпа лакътя си и го удари силно в гърдите, изкарвайки всичкия въздух от дробовете му, и хватката му отслабна. Мери се изтръгна и изви лице към него. Той с мъка се изправи на колене. Тогава Мери отвори уста и запя.

Кат замръзна на пети, щом звуците го заляха, прогаряйки мускулите му. Сетивата му се замъглиха, тялото му се сгърчи и се затресе. Болката, която разцепи мозъка му на две, внезапно изчезна. Мери бе най-мощната сирена, която Кат бе срещал някога, и за пръв път от детството си насам можеше отново да чува.

Той задиша на пресекулки мъчително, с опрени на пода ръце и колене. От счупения прозорец се чуваха нестихващите звуци на града, приглушени от мъглата. Отвсякъде нахлуваха простичките, прекрасни всекидневни звуци на живото и на живота. А над всичко се извисяваше песента на Мери.

Гласът й бе меден и истински, той се издигаше и спадаше като полюшвано от вятъра венчелистче. Той изпълваше съзнанието на Кат и всичко друго нямаше значение. Мери коленичи пред него и продължи да пее и двамата се изправиха лице срещу лице. Кат полюшна тяло под бавния ритъм на песента, тържествувайки, че най-сетне се бе изтръгнал от тишината. Той почувства как го обзема все по-голяма слабост, как пропада в някаква тъмна и безкрайно дълбока бездна, ала не се страхуваше от това.

Хвърли поглед над Мери към Стийл, който се бе строполил до отсрещната стена с ръце на ушите си и очи, взряни в нищото. На пода между Мери и Стийл лежеше бездиханна Сайдър. Тя се бе проснала на килима, обляна с кръв, с изпотрошени кости.

Кат се изправи разтреперан на едно коляно, съсредоточи се внимателно и се хвърли към Мери. Последният звук, който чу, преди да пропадне в бездната, бе ударът на юмрука му, който се стовари по брадичката й. Мери рухна назад и замръзна неподвижна.

Кат зарида беззвучно и бавно се прокрадна, за да полюшне главата на Сайдър в скута си.