Светът на мъглите

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА ПРИМКАТА СЕ ЗАТЯГА

Мери Тифона скиташе из улиците на града под прикритието на кълбящата се мъгла.

Мери не беше истински ненормална, а само програмирана. Империята я бе моделирала според собствените си нужди, но тя не знаеше това. Знаеше само, че е една от многото бегълци, напуснали Империята. За нея времето течеше на приливи и отливи, спомените й за всеки изминал ден се заличаваха на следващия. Единствените константи в променливия й живот бяха ужасът да не бъде заловена и върната отново в Империята и обектът, който издирваше; отчаяната, непреодолима потребност да кръстосва мъгливите улици, без да намира покой.

Като дете в имението на баща й я наричаха ненаситната. Майка й й натякваше, че е невъздържана: щом зърнеше нещо хубаво, не можеше да му устои. За десетия й рожден ден баща й подари сапфир, тъй като много го бе молила за него: малък полиран син камък със студено сърце. Бе му струвало цяло състояние, тъй като сапфирите бяха рядкост, но Мери не я бе грижа за това. Достатъчно бе, че скъпоценният камък е красив и тя го желае. Окачи го на златна верижка и оттогава го носеше винаги на шията си. Сапфирът й стана постоянна компания в добри и лоши времена, при триумфи и горчиви падения. Сега й бе отнет и тя искаше да си го върне.

Някой й го бе откраднал. Тя не знаеше кой и защо, но някакъв тъмен шемет в дъното на съзнанието постоянно й заповядваше да се движи, да души, да търси. От време на време й се струваше, че е попаднала по дирите на крадеца, но после догадките й се оказваха несъстоятелни и тя продължаваше да търси. Рано или късно щеше да си намери сапфира. Длъжна бе да го стори.

Притичвайки от сянка до сянка, в постоянен страх от Империята, Мери кръстосваше кривите улички и алеи на Пристанището на мъглите. Дълбоко в нея бушуваше безумие. Зад гърба й лежаха редица мъртви и умопобъркани с прогорени мозъци, ала тя не знаеше какво върши. Мери Тифона бе програмирана.

Тя препускаше по тесните улички, скрита в мъглата. В домовете, покрай които профучаваше, децата се будеха с ужасяващ писък в нощта и сетне дълго не можеха да ги успокоят.

— Умират стотици хора, изследовател! Нямам повече нито време, нито търпение да понасям вендетата ви срещу Въртю! — Стийл стовари юмрук върху най-близката конзола, за да подчертае думите си и изръмжа под нос, докато Топаз се взираше хладнокръвно зад него. Той дишаше гневно и вдигаше гюрултия, за да излее гнева си.

Зад непроницаемата си маска Топаз се чувстваше изтощена до смърт. Всичко бе толкова просто, когато започна. Предстоеше й само да проследи убиеца на съпруга си и да го линчува, след това всичко щеше да се уталожи и животът й щеше да продължи по стария начин. Сега Блекджак бе мъртъв, ала не бе получила удовлетворение от това. Бе сигурна, че Майкъл не е бил истинската мишена. Бе загинал, само защото му бе преотстъпила наметалото си. Загинал бе, защото Блекджак го бе сбъркал с нея.

Първоначалният й импулс бе да се впусне в преследване на Въртю докрай и да го убие бавно и сладострастно, ала скоро осъзна, че не може да го стори. През последните няколко дни се бе отдала изцяло на разрушението и смъртта и единствено краят на Блекджак бе разтърсил влудения й разум. Тъкмо Империята я бе научила да разсъждава по този начин, Империята я бе тренирала да убива, разкъсва и унищожава. С течение на годините Майкъл Ган й бе демонстрирал по-различен начин на живот, по-хуманен, и Топаз си бе въобразила, че злото е погребано завинаги. Ала сега с изненада откриваше, че само го е приспала дълбоко у себе си. То дебнеше притаено някъде там като звяр и винаги щеше незримо да присъства, очаквайки да бъде повикано отново. Необходимо бе само да загърби хуманността, на която Майкъл толкова ревностно я бе учил. Ала тя не можеше да го стори, не би го извършила за нищо на света, дори за да отмъсти за смъртта му. Той не би пожелал.

И така, тя бе прибрала револвера си в кобура, бе пъхнала меча в ножницата и използваше, че е на служба в Градската стража, за да наблюдава Въртю. Не бе толкова лесно. Що се отнасяше до закона, Лиън Въртю се представяше като трудолюбив и съвестен гражданин. Ала всеки в Пристанището на мъглите знаеше какво представлява и с какъв подмолен бизнес се занимава, но нямаше никакви доказателства. Той разчиташе тъкмо на това. Онези, които си вряха носовете прекалено дълбоко в бизнеса му, обикновено изчезваха безследно. Но Топаз не се предаваше лесно. Тя се сражаваше тихомълком и неусетно, затягаше примката около шията му, въпреки всичките му гнусни, прикрити далавери, въпреки позволените или непозволените средства, с които се опитваше да я спре.

През цялото време тя си представяше каква сладостна мъст би изпитала, когато измъкне меча и му пререже гръкляна, наблюдавайки как кръвта му бавно изтича от агонизиращото тяло.

— Слушате ли ме, изследовател? — Топаз подскочи, щом Стийл доближи лицето, си до нейното. — Твърде ви съчувствам по повод смъртта на съпруга ви, вие можете да прекарате цялото си време, шпионирайки Въртю. Но ми се струва, че не разполагате с някакви конкретни доказателства срещу него.

— И тези, с които разполагам, предизвикват удовлетворение у мен.

— Това не е достатъчно и вие отлично го знаете. — Стийл се дръпна встрани и седна на ръба на бюрото, което скръбно проскърца под масивната му тежест. Стийл не му обърна внимание, погледът му бе вторачен в Топаз. — Не сте тук от отдавна, изследовател. В край като Пристанището на мъглите стражата трябва да бъде вън от всякакво подозрение. Винаги ще съществуват рушвети и черна борса, това донякъде съживява града и му позволява да просперира. Но сред стражите няма място за лична вендета. Нямаме много закони, изследовател, ала и тези, които разполагаме, действат ефективно. Така и трябва да бъде. Ако не бяха те, щяхме да стигнем до варварство само след едно поколение и Империята би ни разгромила. Оцеляваме благодарение на това, че сме по-жилави и устойчиви от онези в нея. Не е лесно да бъдеш свободен.

Ето защо настоявам да оставите Въртю на мира. Ако той е нарушил закона, нека накрая законът го осъди. Междувременно нуждая се от вае тук. Космодрумът се разпада, както изглежда; а с останалата част от съветниците — тези, които не са мъртви или са на разположение, трябва да оправим цялата тази бъркотия. Ето защо положих толкова усилия да ви предпазя от затвора, след като се справихте с Тейлър и Блекджак. Но ако продължавате да преследвате Въртю в същия дух, няма да мога да направя нищо за вас. Въртю може да е ловък и хитър като лисугер, ала полага големи старания да го прикрива. Освен това той има дузина приятели на най-високи места. Извънредно влиятелни, които понастоящем се опитват да превърнат живота ми в ад. Ако пристъпите позволените граници, изследовател, ще се наложи да сложа пранги на ръцете и краката ви. И така, или ще продължите да държите на своето, или ще оттегля протекциите си и ще ви оставя сама в устата на вълка. Ясно ли ви е?

— Напълно, директоре. Вече съм стигнала до това заключение и изпълнявам заръката ви: Въртю може да почака. Съгласно моите инструкции и вашите разпореждания градската стража е запечатала Пристанището на мъглите. Никой не може да влиза и да излиза, докато тази напаст не бъде поставена под контрол. Карантината ограничава разпространението на болката и смъртта. Оцелелите жертви са изолирани и медицинският персонал на космодрума работи денонощно, за да установява връзка помежду ни. Сега, моля ви, седнете, директоре, и се постарайте гласът ви да спадне с една октава. Не обичам да ми се крещи.

Стийл се облещи и с вдървена и укорителна физиономия се тръсна на стола зад бюрото си вкиснат. Навън персоналът работеше трескаво, но от дебелите феробетонни прозорци на кабинета му не се долавяше шум. Морът върлуваше в Пристанището на мъглите вече почти седмица, но още не бяха установили причините за произхода му, да не говорим за методите на лечението му. Стийл се чудеше как бе дръзнал да повиши тон пред изследователката. Може би все още бе трескав от преумората и продължителната липса на сън. Любезно подкани Топаз да се настани насреща му и тя се отпусна грациозно на един от неудобните столове за посетители. Кабинетът на Стийл бе по-скоро функционален, отколкото комфортен, но Топаз имаше толкова свойски и отпуснат вид, сякаш се бе облегнала в любимия си фотьойл.

Директорът се ококори раздразнено в разхвърляното бюро пред себе си. То бе отрупано с купища папки, повечето от които с надпис „Спешно“. Не си бе направил труда да прегледа и половината от тях. Напоследък новините бяха еднотипни, а и той не можеше да се справи с толкова проблеми и депресията си наведнъж. Логично бе Пристанището на мъглите да претърпи първата си катастрофа и той да се пече на горещия огън. Даркстрьом и Бладхоук се бяха запилели някъде из селищата навън. Доналд Роял се бе впуснал да преследва някакви свои съмнителни цели, а горката Сузане дю Волф, една от първите жертви на непознатата напаст, бе мъртва. Стийл въздъхна с уморени бразди по лицето. Знак колко се бе отчаял — до такава степен, че с удоволствие би се срещнал отново дори с Бладхоук, ако той и Даркстрьом можеха да снемат поне част от товара му.

— Директоре, какви са последните новини?

Стийл изчака за отговор командния си монитор и се взря в резултатите.

— По-лоши от всякога. Триста четиридесет и седем покосени и над две хиляди с прогорени мозъци. Всеки час постъпват нови съкрушителни сведения. И на всичкото отгоре десетина сгради са разрушени или изпепелени на местата, където са открити жертви на напастта.

— Подложени сме на атака.

— Имам свое мнение по въпроса, изследовател. По-рано Империята ни използваше твърде често като опитни мишки за изпробване на нови оръжия, но никога не е прилагала нещо толкова колосално като експеримент. Най-близко до ума е мутантният вирус, с който ни атакуваха преди двадесетина години, ала където и да се разпространява тази напаст, старите ваксини не могат да я укротят. — Той се облегна на креслото и разтърка уморено смъдящите го очи. Твърде много проблеми, малко сън… — Не разбирам смисъла на всичко това, изследовател. Жертвите или са мъртви, или са с прогорени мозъци. Няма имунно средство, няма подобрения. Състоянието на оцелелите варира от аутизъм до кататония, но съзнанието на никои от тях не е достатъчно съхранено, за да откликне на псионично сканиране. Не можем дори да открием как са се заразили с вируса.

— Стражата взема предохранителни мерки, директоре.

— И дяволски добре постъпва. Дадох съгласието си за всичко, от поставянето на преболедувалите семейства под карантина до изгарянето на цели къщи и улици и въпреки това проклетата напаст продължава да се разпространява.

Топаз го прониза с остър поглед.

— Правим всичко каквото можем, директоре. Ако имате някакви други идеи, ще се радвам да ги осъществя.

— Не знам какви мерки да предприема! Дори не съм сигурен с какъв фантом си имаме работа. Единственият сигурен ключ, с който разполагаме, е, че тази напаст ни връхлетя скоро след кацането на „Гибелен огън“. Какви са последните новини за него?

— Полевите техници все още разглобяват кораба на части, но досега не са стигнали да някакъв резултат.

— Чудесно. Направо главозамайващо!

— Директоре, спомняте ли си кога ме повикахте за пръв път?

— Разбира се. Пристанищните еспери съобщиха, че са се натъкнали на нещо необичайно на борда на „Гибелен огън“. Подложихме на преглед всеки беглец от кораба и, мътните да го вземат, всички бяха стерилни. Разбихме дори спалните цилиндри, но всяко тяло си беше на съответното място, така както и следваше да се очаква.

— Съмнявам се, директоре, техниците досега да са го открили. Но ние изобщо не намерихме обяснение за показанията на есперите.

— Мислите ли, че това има толкова огромно значение?

Топаз повдигна рамене.

— Кой знае какво точно има значение на този стадий на проучване.

Стийл замислено се намръщи, кимна апатично и кръстоса ръце на гърдите си.

— Есперите съобщиха, че са доловили нещо странно, мощно и… чуждо. Възможно ли е? Някои същества от чужд произход, пренасящи вирус на извънземно заболяване, да са внесени контрабандно в града? — Той изведнъж рязко се закова и потърка смъдящите го очи. — Не. Нямам намерение да оставям повече неразкрити тези неща. Не и в Пристанището на мъглите.

Стийл и Топаз останаха известно време безмълвни, всеки потънал в собствените си мисли. Внезапно мониторът забръмча, екранът светна и върху него се изписа ликът на дежурния еспер.

— Директоре, има повикване. От съветник Даркстрьом.

Стийл стана от стола си широко ухилен.

— Чудесно, свържете ме с нея. Никога не съм се радвал толкова да видя отново мрачната й физиономия.

— Чух думите ти — заяви сухо Айлин Даркстрьом. Екранът за миг остана празен, но гласът отекваше ясно от говорителите на комуникационните апарати. — Какво се е случило в Пристанището на мъглите, докато ме нямаше?

— Смърт, мор и опустошение — обяви Стийл пределно лаконично. — Радвам се, че най-накрая се завърна; направо полудявам.

— Не обръщай внимание — рязко го сряза Даркстрьом. — Сега това няма значение. Двамата с Бладхоук се натъкнахме на нещо извънредно тревожно в граничните райони. Комуникацията между тях и града е съзнателно саботирана, за да ни попречи да узнаем, че агенти на Империята насъскват Дяволските кучета към Пристанището на мъглите.

— Насъскват — повтори Стийл невярващо. — Сигурна ли си в това?

— Да — потвърди Даркстрьом. — Напълно. Това са неприятните новини. А истински зловещите са, че аз и Бладхоук препускаме направо пред първата глутница. Видяхме ги как пресичат платото. Стотици мръсни, отвратителни изчадия. Те ще са при вас само след няколко дни. Трябва да повикаш всички стражи, които обикалят наоколо и да ги изпратиш да охраняват границите.

— Даркстрьом, не мога да направя това…

— Длъжен си! Слушай, нямам време за губене. Имам важна среща. Като се видим, ще можеш да ме осведомиш за последните новини. Даркстрьом изключва.

Говорителите замлъкнаха. Стийл веднага набра необходимия код на монитора си.

— Дежурен еспер, върни Даркстрьом обратно на линия. Веднага.

— Съжалявам, директоре, тя се обади от комимплантата си. Не е включена в общата ни мрежа. Ще трябва да изчакаме, докато се завърне.

— По дяволите. Много добре, но бих искал да зная по кое време ще стане това.

— Да, сър.

Екранът отново мъртво примига и Стийл флегматично се облегна на стола си.

— Само това ми липсваше. Първо град, заразен с неизвестен вирус, сетне стотици Дяволски кучета насъскани срещу нас. По-добре да не бях се събуждал тази сутрин. Дявол да го вземе, може и да преувеличава.

Топаз поклати глава.

— Съветник Даркстрьом е известна с разпалената си риторика, но рядко преувеличава, когато се отнася за огромна опасност.

— Така е, права сте. Добре, вземете тогава колкото можете да съберете хора и ги изпратете да охраняват границите. Ще обявим извънредна тревога, когато кучетата се появят. А сега… о, по дяволите, забравих за какво говорехме.

— За произхода на заразата, директоре, и за възможните й връзки с „Гибелен огън“. Капитан Старлайт бе един от първите й жертви, нали?

— Да. Не е промълвил нито дума, откакто го намерихме. Не проявява желание нито да пие, нито да се храни, нито да спи: само седи сгърчен в ъгъла и целият трепери. Ако знаех повече, бих се заклел, че е бил изплашен до смърт. Що за напаст е това, че пред нея животът да изглежда по-ужасяващ и от смъртта?

— Там, където съществува живот, съществува и надежда, директоре. Съпругът ми ме научи на това отдавна и аз все още се надявам, че е истина. Ако предоставим на лекарите ни достатъчно време, могат да изобретят някакво спасително лекарство.

Топаз поясни:

— Засега броят на мъртвите не е по-голям от броя на оцелелите.

— Достатъчно са, изследовател. Предостатъчно. Повечето от нас вече са загубили по някой близък.

Топаз го изгледа с любопитство. Нещо трепна в гласа на директора…

— Кого сте изгубили, директоре?

— Един приятел. Наричаше се Джейми Роял.

Гласът на Стийл бе спокоен и овладян, а погледът му — отсъстващ, зареян в спомените му. Топаз се вторачи в ръцете си и ги скръсти на скута си.

— Не знаех, че есперът е бил ваш приятел, директоре.

— Харесвах го. Всички го харесваха. Дори и враговете му. — Стийл седеше отпуснат в креслото, а устните му бяха изкривени в горчива гримаса.

— Не знаех, че имате приятели, Стийл — промърмори Топаз замислено. — Какъв бе той?

— Джейми… беше най-отчаяният комарджия. Дължеше толкова пари на всекиго, че да му открие банков кредит, ала накрая винаги плащаше дълговете си. Винаги държеше на думата си, не падаше на дъното. И така ще го запомни всеки — като една от първите жертви на новопоявилата се отнякъде зараза. Нямам какво повече да кажа за него.

Топаз впери замислен поглед в Стийл, сетне нетърпеливо бутна стола си и се изправи.

— Направихме всичко, каквото можахме за един ден, Стийл. Да се сбогуваме засега. Късно е, клепачите и на двама ни лепнат за мъничко сън.

Стийл й кимна за довиждане, без да вдигне очи. Топаз се втренчи за миг в олисялата му глава, сетне си тръгна, като затвори внимателно вратата на кабинета зад себе си.

Айлин Даркстрьом стоеше на границата на Техническия квартал и се взираше в сивеещата мъгла. През цялото време, докато крачеше упорито в безмилостния студ на платото и отдалечените райони, си бе мечтала колко чудесно би било да се озове на топло в Пристанището на мъглите. А сега, когато вече бе тук, първото, което трябваше да направи, бе да стърчи в предградията на града, премръзнала от главата до петите. Мъглата бе по-плътна и по-гъста от всякога, е видимост не повече от няколко метра. Уличните лампи разпращаха самоотвержено само бледи отблясъци, а мъглата заглушаваше всеки звук. Валеше обилен сняг, а залязващото вечерно Слънце се бе облещило забулено зад сивкавата дрипава пелена. След някой и друг час щеше напълно да се мръкне; над Света на мъглите щеше да се спусне ледена нощ. Тя се навъси и зарита снега по земята.

„Къде си, по дяволите, Стефан?“

Заклатушка се покрай граничната стена, пристъпвайки от крак на крак, за да прогони студа. Бладхоук бе твърде загрижен да се появят, тук навреме, а сега закъсняваше вече половин час. Типично за него. Не за пръв път Даркстрьом се питаше какво, по дяволите, толкова неотложно трябваше да обсъждат тук, сред вледеняващия мраз, тъй далеч от всички и всичко. Сигурно нещо извънредно важно във връзка с разкритието им за нападението на Дяволските псета. Тя бе възнамерявала незабавно да отиде в Съвета и да ги информира за всичко, но Бладхоук бе настоял първо за един разговор насаме. Сякаш не можеха да го проведат по пътя към Пристанището на мъглите. Тя се усмихна с обич, спомняйки си за изтеклите дни.

Дочу зад себе си приглушен шум и се извърна щастливо, очаквайки да зърне Бладхоук. Нямаше никой. Огледа се мълниеносно бдително около себе си, но в сплъстената сива мъгла не помръдваше нищо, плътна тишина обгръщаше заснежената земя. Кучетата не можеха да проникнат тук поне до двадесет и четири часа, ала винаги съществуваше възможност някои да са се откъснали напред, от основната глутница.

Извади меча си и впери замислено взор в сивеещата мъгла. Мускулестите й ръце на ковач уверено се присвиха, а в тесните й дръпнати зелени очи грейна упорито, опасно пламъче. Тя не знаеше много за кучетата, докато не бе посетила първите селища. Това, на което бе станала свидетел, я шокира и направо поболя. Дяволските кучета връхлитаха върху хората не защото се чувстваха застрашени или гладни, а защото това ги забавляваше. Те определено предпочитаха беззащитните жертви, невинните жени и деца. Особено децата. Даркстрьом здраво стисна меча си. Бе си въобразявала, че ще се наслади поне на тази вечер. Отметна наметалото си, за да осигури повече свобода за действие на ръцете си, като упорито не обръщаше внимание на студа, и затъпка снега, за да си подсигури площадка за движение. Каквото и да се криеше там, в мъглата, щеше да бъде заплашено от присъствието й тук. Тя бързо откри, че единственият звук в пустошта и безмълвието бе проскърцването на снега под ботушите й. Сви вежди и бързо се стрелна напред, за да опре гръб о стената. Без съмнение, това щеше да бъде предимство в борбата й с кучетата.

Намръщи се още повече, щом дочу бавни стъпки, прокрадващи се в мъглата. Каквото и да бе изправено там, не бе куче. Можеше да е крадец или агент на Империята… Вдигна решително меча си и зае отбранителна стойка. Стъпките се плъзгаха упорито все по-близо, а сетне от мъглата изплува издължен, строен силует. Напрегна се, но после облекчено въздъхна, щом разпозна граф Стефан Бладхоук, който крачеше в мъглата към нея. Той зърна извадения меч и иронично повдигна вежди. Тя се засмя и прибра меча си.

— Зная, че малко позакъснях — извинително проговори Бладхоук.

— Съжалявам, Стефан — отвърна му Даркстрьом с извинителен тон. — Мъглата ме заблуди. — Тя се хвърли в прегръдките му и го целуна за добре дошъл, за да му покаже, че му прощава за закъснението.

— Какво те забави, скъпи? Да не е възникнал нов проблем с кучетата?

— Да — отбеляза Бладхоук с видимо съжаление. — Страхувам се, че сме изправени пред нов проблем. — Лявата му ръка ловко заби кама между ребрата на Даркстрьом и тя го загледа с мълчалив ужас, преди светът да изчезне от очите й и да залитне към него. Той бързо отстъпи крачка назад и тя рухна върху снега.

— Съжалявам, скъпа — процеди със сарказъм Бладхоук, — но не можех да ти позволя да говориш пред Съвета. Искам кучетата да бъдат изненада.

Той въздъхна тихо, почисти камата си с парче плат и я пъхна в ножницата. Жалко, че трябваше да я убие. Бе я обикнал по своему. Но заповедите на Империята бяха по-неотложни и не можеше да рискува да предизвика тревога сред господарите си. Струваше си, стига накрая да можеше да се омете от тази воняща планета.

Сега Даркстрьом бе мъртва и Съветът, или по-скоро това, което бе останало от него, щеше да се изправи пред опасността от кучетата непредизвестен. Даркстрьом и дю Волф бяха мъртви, а той… нямаше да присъства. Оставаха Роял и Стийл, един възрастен мъж и един крадец. Бладхоук се усмихна иронично. Всичко се развиваше според плана му. Той вдигна Даркстрьом и я метна на рамо. Тежеше учудващо много за една толкова дребна жена. Заклатушка се без да бърза през мъглата и силуетът му се стопи в сивеещата мъгла. Звукът от отдалечаващите се стъпки заглъхна и скоро нищо вече не подсказваше, че е бил тук, освен няколкото отпечатъка от обувки в снега и мъничка локва кръв, там, където беше паднала Айлин Даркстрьом.