Суперкомандос

35.

В колата седях притиснат между двама внушителни здравеняци, които с малко козметична хирургия, за да не плашат много децата, биха могли да се хванат на работа като уроди в някой пътуващ цирк. Издигнахме се стръмно над уличката и направихме остър завой. Хвърлих поглед през страничното стъкло и видях как долу Ортега опитва да се изправи.

— Да очистя ли полицейската кучка? — заинтересува се шофьорът.

Напрегнах се за скок.

— Не. — Кадмин се завъртя и ме погледна. — Не. Дадох дума на мистър Ковач. Вярвам, че с лейтенанта пак ще се срещнем в недалечното бъдеще.

— Тежко ти — казах неубедително аз и в този момент ме простреляха със зашеметяващ лъч.

Когато се свестих, нечие лице ме наблюдаваше отблизо. Чертите бяха неясни, бледи и размазани като някаква театрална маска. Примигах, потръпнах и напрегнах очи. Лицето се поотдръпна, но все още изглеждаше като кукленско. Закашлях се.

— Здрасти, Касапин.

Грозното лице се разтегли в усмивка.

— Добре дошъл отново на „Панамска роза“, мистър Ковач.

Надигнах се разтреперан и седнах на тясната метална койка. Касапина се отдръпна, за да не ми пречи, или просто за да е на безопасно разстояние. Смътно различих зад него тясна метална каюта. Отпуснах крака на пода и рязко спрях. Нервите в ръцете и краката ми още тръпнеха, а в стомаха ми се надигаха болезнени спазми. Общо взето, личеше, че лъчът не е бил включен на пълна мощност. Сведох очи и видях, че съм облечен в брезентова затворническа униформа с цвета на обветрен гранит. На пода до койката имаше чифт космически чехли и колан със същия цвят. Обзе ме неприятно предчувствие за плановете на Кадмин.

Вратата зад Касапина се отвори. Влезе висока руса жена малко над четирийсет години, следвана от друг синт — доста по-модерен, с лъскав стоманен интерфейс за пряка връзка вместо лява ръка.

Касапина тутакси пое ролята на домакин.

— Мистър Ковач, позволете да ви представя Пернила Грип от корпорация „Бойни предавания“ и нейния технически асистент Майлс Мек. Пернила, Майлс, представям ви Такеши Ковач, нашият заместител на Райкър за довечера. Между другото, поздравления, Ковач. Миналия път ви повярвах изцяло, колкото и да бях убеден, че Райкър няма да се измъкне от склада по-рано от двеста години. Емисарска дарба, предполагам.

— Всъщност не. Ортега изигра главната роля. Аз само те оставих да приказваш. Това поне го умееш. — Кимнах на новодошлите. — Думата „предавания“ ли чух? Мислех, че е против веруюто. Не си ли беше изпатил жестоко някакъв журналист тъкмо заради подобно провидение?

— Различни продукти, мистър Ковач. Различни продукти. Да се излъчва запланувана битка наистина би било нарушение на нашето верую. Но това не е запланувана битка, а пародиен бой. — При последните думи повърхностният чар на Касапина внезапно изчезна. — Поради естествената ограниченост на живата публика сме принудени някак да допълваме приходите. Има много мрежи, които дават мило и драго, за да докопат нещо от „Панамска роза“. Това се дължи на нашата репутация, но за жалост същата репутация не ни позволява да сключваме преки сделки. Мисис Грип помага да преодолеем тази пазарна дилема.

— Много мило от нейна страна. — Моят глас също стана студен. — Къде е Кадмин?

— Всичко с времето си, мистър Ковач, всичко с времето си. Знаете ли, признавам, че се усъмних, когато ми казаха, че ще реагирате по такъв начин и ще се размените срещу лейтенанта. Но вие изпълнявате предсказанията като машина. Това ли ви отне Корпусът в замяна на всички други способности? Вашата непредсказуемост? Душата ви?

— Недей да се правиш на поетичен, Касапин. Къде е той?

— Е, добре. Насам.

Пред вратата на каютата стояха двама яки пазачи, може би онези от колата. Бях твърде замаян, за да си ги спомня ясно. Те ме прихванаха здраво от двете страни, докато следвах Касапина по тесните коридори и мостчета, покрити с петна от ръжда и слоеве полимерен лак. Опитвах се да запомня пътя, но основната част от съзнанието ми мислеше за думите на Касапина. Кой му бе предсказал моите действия? Кадмин? Едва ли. Въпреки цялата си ярост и всички заплахи Кърпения човек не знаеше почти нищо за мен. Единственият реален кандидат-автор на предсказанията бе Рейлийн Кавахара. Което обясняваше и защо синтетичната плът на Касапина не трепери от мисълта какво би му сторила Кавахара за сътрудничеството с Кадмин. Кавахара ме беше продала. Банкрофт се хвана на въдицата, кризата — в каквото и да се състоеше — отмина и още същия ден отвлякоха Ортега като примамка. Сценарият, който предложих на Банкрофт, представяше Кадмин като частен предприемач с лични сметки за разчистване, тъй че нищо не пречеше да го видят как ме унищожава. И при дадените обстоятелства беше по-безопасно да ме ликвидират, отколкото да остана жив.

Впрочем същото се отнасяше и до Кадмин. Може би наистина бяха издали заповед за ликвидирането му, но само докато имаха нужда от мен. След успешно изпълнената задача аз отново ставах излишен и без съмнение бе пуснат нов сигнал — никой да не закача Кадмин. Той можеше да убие мен или аз него, каквото реши съдбата. А Кавахара щеше да премахне оцелелия.

Не се съмнявах, че Кавахара ще удържи на думата си за Сара. Старомодните членове на якудза бяха маниаци в това отношение. Но тя не бе обещала нищо за мен.

Най-сетне се изкачихме по една стълбичка, малко по-широка от другите, и излязохме на остъклено мостче над преоборудван трюм. Като погледнах надолу, видях една от арените, край които минахме преди седмица с електромагнитното влакче, но сега найлоновите покрития бяха вдигнати и неголяма тълпа се стремеше към предните пластмасови седалки. През стъклото чух познатата глъчка на развълнувано очакване, която помнех от публичните боеве в младостта си.

— А, публиката ви чака — обади се Касапина иззад рамото ми. — Е, по-точно публиката на Райкър. Не се съмнявам, че ще ги убедите също тъй умело, както убедихте мен.

— А ако не искам?

Грубото лице на Касапина се изкриви в презрителна гримаса. Той махна с ръка към тълпата.

— Ами, опитайте да им обясните. Но откровено казано, акустиката не е много добра, пък и… — Той се усмихна зловещо. — Не вярвам да имате време.

— Значи съдбата ми е предрешена, а?

Касапина продължи да се усмихва. Зад него Пернила Грип и другият синт ме гледаха с хищен интерес като котки, застанали пред клетка с канарче. Долу тълпата почваше да става нетърпелива.

— Доста усилия хвърлих, за да организирам този сеанс, разчитайки единствено на уверенията на Кадмин. Хората чакат с нетърпение да видят как Илайас Райкър ще плати за своите злодеяния и би било много рисковано да ги разочаровате. Да не говорим за липсата на професионализъм. Но пък и не вярвам, че сте дошли тук с надеждата да оцелеете, нали, мистър Ковач?

Спомних си притъмняващата пуста улица „Мина“ и сгърченото тяло на Ортега. Потиснах замайването и измъкнах от някакъв таен запас широка усмивка.

— Да, сигурно е така.

Тихи стъпки по мостчето. Стрелнах поглед към звука и видях Кадмин в същото облекло като мен. Чехлите тихо спряха и той приведе глава настрани, сякаш за пръв път ме виждаше истински. Тихо изрече:

Усмихнах се мрачно.

— „Ако искаш да загубиш битка, обсъждай я предварително.“

— Но в онези дни тя е била много по-млада. — Кадмин също се усмихна и съвършените бели зъби блеснаха на фона на загорялото му лице. — Едва навлязла в младежката възраст, ако мога да вярвам на предговора към „Фурии“.

— Младежите на Харлановия свят са по-издръжливи. Мисля, че тя е знаела за какво говори. А сега може ли да приключваме, ако обичаш?

Зад стъклата ревът на тълпата се надигна като прибой над каменист плаж.

36.

Долу на арената шумът беше по-неравен и хаотичен. Отделни гласове си пробиваха път през глъчката като перки на акули в бурно море, макар че без да използвам неврохимията, не можех да различа нито дума. Само един вик успя да долети ясно през всеобщия рев. Докато пристъпвах към края на ринга, някой изкрещя:

— Спомни си брат ми, копеле мръсно!!!

Озърнах се да видя чия е семейната вражда, но зърнах само море от гневни и развълнувани лица. Неколцина бяха скочили на крака, размахваха юмруци и тропаха по кънтящите метални трибуни. Жаждата за кръв растеше като нещо осезаемо, изпълвайки въздуха със задушлива гъстота. Опитах се да си припомня дали аз и моите връстници крещяхме така на боевете в Нова Пеща. Сигурно. А дори не познавахме противниците, които се млатеха и деряха за наше забавление. Тия хора поне имаха някаква емоционална причина да жадуват за кръв.

От другата страна на арената Кадмин чакаше със скръстени ръце. Гъвкавата стомана на силовите боксове по пръстите на двете му ръце лъщеше под яркото осветление. Изтънчено предимство — нямаше да направи боя неравен, но в крайна сметка щеше да си каже думата. Боксовете обаче не ме тревожеха толкова, колкото подсилените му системи за реагиране тип „Волята на Аллаха“. Преди малко повече от век бях се сблъсквал с подобни системи на Шария и знаех, че не са за пренебрегване. Малко старомодни наистина, но все пак солидна военна биомеханика и срещу тях неврохимията на Райкър, при това здравата разцентрована от зашеметяващия лъч, нямаше почти никакви шансове.

Заех отбелязаната на пода позиция срещу Кадмин. Наоколо тълпата притихна и под лъчите на прожекторите към нас пристъпи Емси Касапина. Издокаран в пищни одежди за пред камерите на Пернила Грип, той приличаше на зловеща кукла от детски кошмар. Подходяща компания за Кърпалан. Вдигна ръце и вградените в гърлото му микрофони отпратиха думите към мощни високоговорители по стените на трюма.

— Добре дошли на „Панамска роза“.

Откъм тълпата долетя лека глъчка, но хората все още бяха затаили дъх в очакване. Касапина знаеше това и бавно се завъртя, подсилвайки напрежението.

— Добре дошли на един изключителен и много специален спектакъл в „Панамска роза“. Приветствам ви с добре дошли за последното кърваво унижение на Илайас Райкър.

Тълпата обезумя. Вдигнах очи към лицата в полумрака и видях как пада тънката кожа на цивилизацията, а отдолу като окървавена плът надниква яростта.

Мощният механичен глас на Касапина прокънтя през свирепия рев. Той успокоително размаха ръце.

— Повечето сред вас си спомнят детектив Райкър от една или друга среща. За някои това име се свързва с пролята кръв, може би и със счупени кости. Тези спомени… тези спомени са болезнени; и навярно мнозина си мислят, че никога няма да ги забравят.

Вече ги бе накарал да млъкнат и заговори по-тихо.

— Приятели, не се надявам да изтрия тези ваши спомени, защото не това предлагаме тук на „Панамска роза“. Тук не продаваме тиха забрава, а спомен, независимо колко горчив ще се окаже. Не насън, приятели, а наяве. — Той рязко ме посочи с пръст. — Приятели мои, това е реалното.

Нови възторжени крясъци. Озърнах се към Кадмин и с отвращение вдигнах вежди. Можеше и да загина, но не ми се умираше от скука. Кадмин сви рамене. Интересуваше го единствено битката. Палячовщините на Касапина бяха просто дребна, но неприятна цена, която трябваше да плати.

— Това е реалното — повтори Касапина. — Тази вечер е вечер на истината. Тази вечер ще видите как Илайас Райкър умира, умира на колене и ако това не заличи спомените за вашите пребити тела и строшени кости, поне ще ги замени с други спомени — за това как пращят костите на мъчителя ви.

Тълпата избухна.

За момент се зачудих дали Касапина наистина прекалява. Истината за Райкър май се оказваше доста неуловима. Спомних си как излязох от заведението на Джери и Октай веднага хукна да бяга, щом видя лицето на Райкър. Как самият Джери ми разправяше за срещите на монголеца с полицая, чието тяло носех: „Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт“. А после мнението на Баутиста за методите му: „Виждал съм го на разпити, непрекъснато караше по ръба“. Колко ли пъти бе прекрачвал ръба, за да привлече такава тълпа?

Какво би казала Ортега?

Помислих си за Ортега и нейното лице бе като островче на спокойствието сред дивата буря, раздухана от Касапина. С малко късмет и онова, което й оставих в „Хендрикс“, тя щеше да унищожи Кавахара вместо мен.

Стигаше ми да го знам.

Касапина измъкна изпод одеждите си нож с тежко назъбено острие и го вдигна високо. В залата настана относителна тишина.

— Последният удар — обяви той. — Когато нашият матадор повали Илайас Райкър така, че да не може да стане, ще видите приставката, отрязана от живия му гръбнак и смачкана, за да знаете със сигурност, че той вече не съществува.

Той разтвори пръсти и отпусна ръка. Чист театър. Ножът остана да виси във въздуха, проблясвайки сред локалното гравитационно поле, после се издигна на около пет метра точно над центъра на арената.

— Да започваме — извика Касапина и се оттегли.

Настана вълшебен миг, изпълнен с някакво отпускане, сякаш току-що бяхме заснели епизод от сензофилм и сега можехме да си отпочинем, да прехвърляме шише уиски от ръка на ръка и да си подмятаме шеги зад скенерите. Да се надсмиваме на изтъркания сценарий, който ни принуждават да разиграваме.

Все още разделени от цялата ширина на ринга, ние започнахме да кръжим, като внимавахме да не разкрием какво сме замислили. Мъчех се да разчета нещо в жестовете и движенията на Кадмин.

„Биомеханичните системи «Волята на Аллаха», модели от 3.1 до 7, са прости, но не бива да бъдат подценявани“, инструктираха ни преди кацането на Шария. „Създателите им са гонили най-вече скорост и сила, и в това отношение са се справили превъзходно. Ако имат някаква слабост, тя е там, че техните бойни стратегии нямат подсистема за случайни варианти. Поради това мъчениците от «Десницата на Аллаха» са склонни да се сражават с много ограничен спектър от бойни техники.“

На Шария нашите системи бяха свръхмодерни, снабдени с генератор за случайни варианти и вградени анализатори. Неврохимията на Райкър изобщо не можеше да се мери с подобно ниво на изтънченост, но чрез някои емисарски трикове можех поне да я усъвършенствам донякъде. Трудното беше да остана жив, докато анализирам бойните схеми на „Волята на Аллаха“ и…

Кадмин нападна.

Деляха ни почти десет метра; той ги преодоля за миг и връхлетя като ураган.

Техниките бяха елементарни, преки удари и ритници, но нанесени с такава мощ и бързина, че едва смогвах да ги отбивам. За контраатака не можеше да става и дума. Отбих първия удар надясно и използвах инерцията, за да отскоча наляво. Кадмин ме последва без колебание и замахна към лицето. Отметнах глава от удара и усетих как юмрукът закачи слепоочието ми, но не достатъчно силно, за да задейства бокса. Инстинктът ми подсказа да блокирам ниско и така отклоних с лакът ритника, който можеше да строши коляното ми. Последвалият удар с лакът ме улучи по темето и аз залитнах назад, като се борех да устоя на крака. Кадмин се втурна след мен. Опитах десен страничен саблен удар, но той имаше инерция и ме изпревари без усилие. Стрелна юмрук надолу и ме улучи в корема. Силовият бокс се включи със звук, напомнящ цвърчене на пържола в тиган.

Сякаш някой заби рибарска кука в червата ми. Самата болка от удара остана отгоре по кожата, а из коремните ми мускули плъзна отвратително вцепенение. Почувствах се като осакатен. Залитнах три крачки назад, рухнах на тепиха и се сгърчих като смазано насекомо. Смътно чух одобрителния рев на тълпата.

Безсилно извъртях глава и видях, че Кадмин се е отдръпнал и стои с вдигнати пред лицето юмруци. По стоманената лента на лявата му ръка примигваше червена светлина. Боксът се презареждаше.

Разбрах.

Първи рунд.

Боят с голи ръце има само две правила. Нанасяй жестоко и бързо колкото се може повече удари, за да повалиш противника. Щом падне, убий го. Има ли други правила, това не е бой, а игра. Когато паднах, Кадмин можеше да ме довърши, но това не беше истински бой. Беше пародия, тоест игра, в която трябва да се причинят най-много страдания за удоволствие на публиката.

На тълпата.

Станах и вдигнах очи към безбройните мъгливи лица. Подсилени от неврохимията, очите ми различаваха блясък на слюнка по зъбите им. Прогоних болката в корема, плюх на тепиха и заех бойна стойка. Кадмин леко приведе глава, сякаш се съгласяваше с нещо, после отново нападна. Същият вихър от праволинейни техники, същата бързина и сила, но този път бях готов. Отбих първите два удара с летяща блокада и вместо да отстъпя, упорито останах пред Кадмин. Той загуби част от секундата, за да осъзнае какво правя, а сетне вече бе твърде късно. Почти бяхме опрели гърди в гърди. Нанесох удара с глава тъй жестоко, сякаш неговото лице принадлежеше на всеки един от крещящите зрители.

Орловият нос се строши с глухо хрущене и докато той се олюляваше, аз го повалих с ритник в коляното. Ръбът на дясната ми длан полетя като смъртоносно острие, търсейки гърлото, но Кадмин вече бе паднал. Превъртя се и ме подкоси с крак. Докато падах, той се надигна на колене и стовари сдвоен юмрук върху гърба ми. Зарядът ме разтърси. Забих глава в тепиха и усетих вкус на кръв.

Претърколих се, скочих на крака и видях как Кадмин отстъпва, бършейки кръвта от счупения си нос. Той погледна с недоумение червената ивица по дланта си, после мен и смаяно тръсна глава. Ухилих се немощно, събрах сили от прилива на адреналин, след като бях видял кръвта му, и вдигнах ръце в готовност за бой.

— Хайде, боклук — изграчих аз през смазаните си устни. — Ела да ми видиш сметката.

Още преди последната дума той връхлетя насреща. Този път почти не го докоснах. Вече нямаше осъзнат бой. Неврохимията доблестно устояваше на побоя, блокираше с всичка сила, за да ме спаси от боксовете и ми разкриваше пространство за случайни контраатаки, които според емисарския инстинкт имаха шанс да пробият бойната схема на Кадмин. Той ги отбиваше като досадни насекоми.

При последния от тези отчаяни удари не успях да се удържа на дистанция. Кадмин ме сграбчи за китката и дръпна напред. Идеално насочен въртелив ритник се стовари върху ребрата ми и аз чух как се пропукват. Кадмин дръпна отново, вкопчи се в лакътя на пленената ръка и неврохимията ми показа в поредица от застинали кадри как той замахва към ставата. Знаех какъв ще е звукът, знаех какъв звук ще издам самият аз, преди неврохимията да блокира болката. Ръката ми отчаяно се изви в хватката на Кадмин и аз паднах надолу. Хлъзгава от пот, китката ми се изплъзна на свобода. Кадмин удари с убийствена сила, но костта устоя, а и аз вече летях към тепиха.

Паднах върху наранените ребра и зрителното ми поле се разпадна на късчета. Сгърчих се, отблъсквайки стремежа да се свия на топка. Нейде на хиляда метра височина зърнах лицето на Кадмин.

— Ставай. — Гласът му звучеше като шум от разкъсан картон. — Не сме свършили още.

С рязко прегъване се изправих от кръста нагоре и замахнах към слабините. Ударът бе неточен и улучи месестата част на бедрото. Той небрежно отби и стовари силовия бокс право в лицето ми. Зърнах танцуващи разноцветни светлини, сетне всичко потъна в бяла мъгла. Ревът на тълпата избухна в главата ми, а през него чух зова на водовъртежа. Всичко кръжеше, ту се проясняваше, ту пак чезнеше като в гравитационна шахта, докато неврохимията се бореше да ме удържи в съзнание. Светлините падаха надолу и пак отскачаха към тавана, сякаш искаха да проверят доколко съм пострадал, но бързо губеха интерес. Съзнанието летеше по широка елиптична орбита из главата ми. Изведнъж отново се озовах на Шария, обкръжен в разбит паешки танк заедно с Джими де Сото.

„— Земята? — Лазерни изстрели отвън озаряват ухиленото му лице, нашарено с черни ивици. — Помийна яма, мой човек. Най-скапаното закостеняло общество, все едно се връщаш половин хилядолетие назад. Нищо не става там. Историческите събития са забранени.

— Глупости.

Острият вой на бомба-търсачка подчертава моето възражение. Споглеждаме се в сумрака на танковата кабина. Бомбардировката продължава, откакто се смрачи, автоматичните оръжия гонят всяка топла и движеща се цел. По някое време, когато шарийските заглушители спряха да действат за малко, чухме, че междупланетната флота на адмирал Кърситър все още е на няколко светлинни секунди от нас и води бой за орбитално надмощие. Ако до разсъмване битката не е свършила, вероятно ще пратят пехотни части да ни избият. Изгледите не са добри.

Поне ефектът от бетатанатина почва да отминава. Усещам как температурата ми се нормализира. Околният въздух вече не прилича на вряла супа, а дишането престава да бъде мъчително, както доскоро, когато пулсът ни бе спаднал едва ли не до нула.

Автоматичната бомба избухва нейде съвсем наблизо и краката на танка трополят по корпуса. Замислено се озъртаме към дозиметрите.

— Глупости, а? — Джими надниква през назъбената дупка в бронята на танка. — Хей, човече, ти не си тамошен. Аз съм и ти казвам, че ако ми предложат избор между склад или живот на Земята, сериозно ще се замисля. Ако случайно ти се отвори път натам, бягай в обратна посока.“

Примигах и прогоних видението. Над мен смъртоносният нож лъщеше в гравитационното поле като слънчев лъч в дървесна корона. Джими чезнеше, отлиташе покрай ножа нагоре към покрива.

„— Казвах ли ти да не ходиш там, приятел? Виж се сега. — Той плю и изчезна, оставяйки само ехото от гласа си. — Помийна яма. Трябва да се добера до следващата сцена.“

Ревът на тълпата се сля в ритмично скандиране.

Гневът прониза мъглата в главата ми като нажежена тел. Надигнах се на лакът и отправих поглед към Кадмин, който търпеливо чакаше от другата страна на ринга. Той ме видя и вдигна ръце, имитирайки моя жест отпреди малко. Над трибуните избухна див смях.

„Да се добера до следващата сцена.“

Залитайки, аз се изправих на крака.

„Ако не помагаш в къщната работа, някоя нощ Кърпалан ще дойде за теб.“

Гласът бликна в главата ми — глас, който не бях чувал почти цял век и половина обективно време. Гласът на човека, с когото не исках да цапам паметта си, откакто станах самостоятелен. Баща ми и неговите прекрасни приказки за лека нощ. Как ще пропусне да дойде точно сега, когато съм най-зле.

„Кърпалан ще дойде за теб.“

„Е, нещо си се объркал, тате. Кърпалан стои отсреща и чака. Няма да дойде за мен, ще трябва аз да отида за него. Но все пак благодаря, тате. Благодаря за всичко.“

Изцедих последните остатъци от сила на клетъчно ниво в тялото на Райкър и бавно тръгнах напред.

Високо над ринга изтрещя разбито стъкло. Парчетата се поспаха като дъжд между Кадмин и мен.

Видях очите му, вдигнати към мостчето горе, после сякаш избухнаха целите му гърди. Главата и ръцете отхвръкнаха назад, като че нещо го бе изхвърлило от равновесие. Из залата прокънтя гърмеж. Предницата на затворническата униформа бе разкъсана и в тялото на Кадмин зейна разрез от гърлото на кръста. Изригнаха фонтани от кръв.

Аз се завъртях, погледнах нагоре и видях зад разбитото стъкло на мостчето Треп, все още прилепила око към цевта на осколочната карабина. По дулото танцуваха пламъчета — беше превключила на автоматична стрелба. Объркан, аз продължавах да се въртя, търсех целите, но на тепиха нямаше нищо друго, освен останките на Кадмин. Касапина не се виждаше никакъв, а в промеждутъците между експлозиите чувах как ревът на тълпата изведнъж се превръща в панически писъци. Всички бяха скочили на крака и се опитваха да избягат. Чак сега осъзнах. Треп стреляше в публиката.

Долу на пода на залата избухна изстрел от енергийно оръжие и някой изпищя. Тромаво и бавно се обърнах към звука. Касапина гореше.

Застанал разкрачен на вратата зад него, Родриго Баутиста стреляше с широк лъч от дългоцевен бластер. Касапина гореше от кръста нагоре, удряше се с ръце, но и те бяха обгърнати в пламъци. Пищеше по-скоро от ярост, отколкото от болка. Край краката му лежеше мъртва Пернила Грип с прогорена дупка в гърдите. Пред очите ми Касапина се прегъна над нея като фигура от разтопен восък, писъците му се превърнаха в стонове, после в нелепо електронно бълбукане и накрая стихнаха.

— Ковач?

Осколочната карабина на Треп бе замлъкнала и сред виковете и стоновете на ранените гласът на Баутиста прозвуча неестествено гръмко. Той заобиколи горящия синт и се изкатери на ринга. По лицето му имаше кръв.

— Добре ли си, Ковач?

Аз се изкисках безсилно, после изведнъж притиснах длан към ребрата си, прорязани от остра болка.

— В страхотна форма съм. Как е Ортега?

— Нищо й няма. Упоихме я с летинол заради шока. Извинявай, че закъсняхме. — Той кимна към Треп. — На твоята приятелка й трябваше известно време, за да се добере до мен в управлението. Не искаше да минава по официалните канали. Каза, че нямало да изглежда добре в отчетите. И май имаше право — гледай каква каша забъркахме.

Огледах се. Определено имаше доста органични увреждания.

— Да. Ще имаш ли неприятности?

Баутиста се разсмя дрезгаво.

— Майтапиш ли се? Нахлуване без съдебна заповед. Органични увреждания на невъоръжени заподозрени. Ти как мислиш?

— Съжалявам. — Понечих да сляза от ринга. — Може пък да измислим нещо.

— Хей! — Баутиста ме хвана за ръката. — Те налетяха на ченге от Бей Сити. По нашия край не е прието. Някой трябваше да го каже на Кадмин, преди да допусне такава грешка.

Не бях сигурен дали има предвид Ортега или мен в носителя на Райкър, затова премълчах. Предпазливо вирнах глава и погледнах Треп. Тя презареждаше осколочната карабина.

— Цяла нощ ли ще стоиш там горе?

— Идвам веднага.

Тя зареди последния патрон, после направи изящно салто над парапета и полетя надолу. Само след метър падане гравитационната раница на гърба й се разпери и тя увисна над главите ни с пушка през рамо. С дългото си черно палто приличаше на низвергнат ангел.

Тя завъртя настройката на раницата, спусна се към пода и накрая кацна до Кадмин. Закуцах към нея. Няколко секунди гледахме мълчаливо разрязания труп.

— Благодаря — тихо казах аз.

— Забрави. Това се нарича културно обслужване. Извинявай, че доведох тия момчета, но ми трябваше подкрепление, и то спешно. Знаеш ли какво разправят за полицията по тия места? Най-голямата банда в квартала. Майтап, а? — Тя кимна към Кадмин. — Така ли ще го оставиш?

Вгледах се в лицето на мъченика, изкривено от внезапната смърт, и се помъчих да видя зад него Кърпения човек.

— Не — казах аз и преобърнах с крак трупа по очи. — Баутиста, ще ми услужиш ли с това пушкало?

Полицаят безмълвно ми подаде бластера си. Притиснах цевта към тила на Кърпения човек и зачаках да почувствам нещо.

— Някой да иска думата? — подметна Треп. — Просто го направи.

Дори и да имаше някакви коментари, баща ми се въздържа. Чувах само писъците на ранените зрители, но не им обръщах внимание.

Без да чувствам каквото и да било, аз натиснах спусъка.

37.

Все още не чувствах нищо един час по-късно, когато Ортега дойде и ме откри да седя на един от автоматичните повдигачи в залата за презареждане. Гледах зелената мъгла в празните резервоари. Херметичната врата глухо изпухтя и се отвори с бавно бръмчене, но аз не реагирах. Дори когато познах стъпките й и чух тиха ругатня, докато се препъваше в кабелите по пода, не погледнах назад. Бях изключен, също като машината, върху която седях.

— Как се чувстваш?

Сведох очи и я видях до повдигача.

— Сигурно както изглеждам.

— Е, изглеждаш ужасно скапан. — Тя вдигна ръка и се хвана за радиатора. — Ще имаш ли нещо против, ако дойда при теб?

— Моля. Да ти подам ли ръка?

— Не. — Ортега опита да се изтегли нагоре, пребледня от усилието и увисна с крива усмивка. — Може би.

Подадох й по-малко пострадалата си ръка и тя с пъхтене се изкатери горе. Поклеча смутено, после седна до мен и разтри раменете си.

— Божичко, ама че е студено. Откога седиш върху това чудо?

— Около час.

Тя погледна към празните резервоари.

— Видя ли нещо интересно?

— Мисля си.

— О. — Тя пак помълча. — Знаеш ли, тоя скапан летинол е по-лош и от зашеметяващия лъч. Когато си зашеметен, поне знаеш, че нещо не е наред. Летинолът ти казва, че каквото и да си преживял, вече светът е чудесен, затова гледай напред и не се безпокой. А пък после се препъваш в първия срещнат кабел.

— Вероятно в момента би трябвало да лежиш — тихо казах аз.

— Да, и ти също. Утре ще имаш физиономия като палитра. Мърсър би ли ти нещо обезболяващо?

— Не ми трябва.

— Леле, колко сме храбри! Нямахме ли уговорка да пазиш тоя носител?

Усмихнах се замислено.

— Ако видиш как си изпати другият…

— Видях. Изкормил си го с голи ръце, а?

Опитах да се усмихна.

— Къде е Треп?

— Шантавата ти приятелка ли? Няма я. Подхвърли на Баутиста нещо за конфликт на интересите и изчезна в нощта. Баутиста си скубе косите и се чуди как да замаже положението. Ще дойдеш ли да поговорим с него?

— Добре.

Размърдах се неохотно. В зелената светлина на резервоарите имаше нещо хипнотично и в замаяния ми мозък започваха да кръжат идеи, които се хапеха една друга. Вместо да ме облекчи, смъртта на Кадмин само бе подпалила в гърдите ми фитила на убийствена ярост. Някой трябваше да плати за всичко това.

Лично.

Но не бе само лично. Засягаше и други. Луиз по прякор Анемона, нарязана върху операционната маса; Елизабет Елиът, заклана от клиент и твърде бедна, за да получи нов носител; Айрин Елиът, плачеща за тяло, което някаква корпоративна кучка носеше през четните месеци; Виктор Елиът, разкъсван между загубата и завръщането на една жена — уж същата и все пак различна. Засягаше един млад негър, изправен пред семейството си в съсипано бяло тяло на средна възраст; засягаше Вирджиния Видаура, тръгнала към хранилището с презрително вирната глава и последна цигара в устата, без да дава пет пари за дробовете, които несъмнено щяха да станат собственост на някой корпоративен вампир. Засягаше Джими де Сото, изтръгнал собственото си око сред калта и огъня на Иненин, както и милиони други като него из целия Протекторат — единици човешки потенциал, събрани насила, а сетне изхвърлени на бунището на историята. Някой трябваше да плати за всички тях и за още мнозина.

Малко замаян, аз слязох от повдигача и помогнах на Ортега да ме последва. Ръцете ме заболяха от тежестта й, но далеч по-болезнено бе внезапното, вледеняващо разбиране, че това са последните ни часове заедно. Не знаех откъде е дошло, но идваше заедно с онази плътна, каменна тежест в ума ми, на която отдавна бях свикнал да вярвам повече, отколкото на логичната мисъл. Напуснахме залата, хванати ръка за ръка, и всъщност забелязахме този факт едва когато в коридора отвън налетяхме на Баутиста и инстинктивно се отдръпнахме един от друг.

— Търсех те, Ковач. — Не знам дали имаше някакво мнение относно държането за ръце, но във всеки случай лицето му не се промени. — Твоята приятелка духна и ни остави сами да разчистваме кашата.

— Да, Крис… — Млъкнах и кимнах към Ортега. — Казаха ми. Взе ли и осколочната карабина?

Баутиста кимна.

— Значи разполагаш с идеална история. Някой ви се обажда за стрелба в „Панамска роза“, пристигате да проверите и откривате публиката избита, Кадмин и Касапина мъртви, а мен и Ортега с единия крак в гроба. Сигурно някой е имал зъб на Касапина.

С крайчеца на окото си зърнах как Ортега поклати глава.

— Няма да мине — каза Баутиста. — Всички обаждания до управлението се записват. На патрулните коли също.

Свих рамене и усетих как емисарят в мен се събужда.

— И какво от това? Вие с Ортега сигурно си имате осведомители в Ричмънд. Хора, чиито имена не можете да разкриете. Потърсили са ви по частен телефон, който за жалост случайно е станал на парчета, докато сте си пробивали път през остатъците от охраната на Касапина. Няма следи. И мониторите също са безполезни, защото тайнственият организатор на стрелбата е изтрил цялата автоматизирана охранителна система. Мисля, че може да се уреди.

Баутиста не изглеждаше убеден.

— Предполагам. За тая работа ще ни трябва спец по данните. Дейвидсън го бива, но не чак дотам.

— Мога да ви намеря спец. Нещо друго?

— Някои от зрителите още са живи. Не че могат да предприемат нещо в момента, но заплашват.

— Зарежи ги. Най-много да са видели Треп. А и за нея не ми се вярва. Цялата работа приключи за секунди. Остава само да решим кога да викнем линейките.

— Не бива много да се бавим — каза Ортега. — Инак ще стане подозрително.

Баутиста изсумтя.

— Цялата тая шибана история е подозрителна. До довечера цялото управление ще знае какво се е случило.

— Май ви се случва често, а?

— Не е смешно, Ковач. Касапина прекрачи границата и знаеше какво му се пише.

— Касапина — промърмори Ортега. — Тоя скапаняк сигурно има някъде резервно копие. Щом се презареди, ще хукне да иска разследване.

— Може и да не хукне — каза Баутиста. — Според теб откога е в синтетичното тяло?

Ортега сви рамене.

— Кой знае? Носеше го миналата седмица. Значи поне оттогава, освен ако е актуализирал резервното копие. А това струва страшно много пари.

— Ако бях на мястото на Касапина — казах замислено аз, — бих се актуализирал при всяко по-важно събитие. Независимо от цената. Не бих искал да се събудя и да не знам какви съм ги надробил една седмица преди да ме палнат.

— Зависи какво правиш — изтъкна Баутиста. — Ако е някаква много незаконна гадост, може би ще предпочетеш да не знаеш. Така минаваш спокойно през детектора на лъжата и се прибираш с усмивка.

— Нещо повече. Няма дори…

Млъкнах и се замислих. Баутиста нетърпеливо махна с ръка.

— Както и да е. Ако Касапина се събуди, без да знае, може да поразпита тук-там, но няма да бърза да намеси полицията. А ако знае… — Той разпери ръце. — Ще е по-тих от оргазъм на католик. Мисля, че сме на чисто.

— Тогава викай линейките. И може би си струва да викнеш Мурава за…

Но гласът на Ортега заглъхна, защото бе видяла как последното късче от мозайката си ляга точно на мястото. Разговорът между двамата полицаи стана откъслечен и неясен като размяна на съобщения през пращенето на служебни радиостанции. Аз гледах някаква малка вдлъбнатина в металната стена до мен и проверявах идеята с всеки възможен логичен тест.

Баутиста ми хвърли странен поглед и отиде да вика линейките. Когато останахме само двамата, Ортега леко докосна ръката ми.

— Хей, Ковач. Добре ли си?

Примигах.

— Ковач?

Протегнах ръка към стената, сякаш исках да се уверя, че е истинска. В сравнение с твърдостта на идеята в главата ми всичко наоколо изглеждаше безплътно.

— Кристин — бавно изрекох аз, — трябва да се кача на „Глава в облаците“. Знам какво са направили с Банкрофт. Мога да унищожа Кавахара и да прокарам Резолюция 653. И да оневиня Райкър.

Ортега въздъхна.

— Ковач, това вече го…

— Не. — Яростта в гласа ми бе тъй внезапна, че стресна дори мен. Усетих болка, когато натъртеното лице на Райкър се напрегна. — Това вече не са предположения, а факти. И ще се кача на „Глава в облаците“. Със или без твоя помощ, но ще се кача.

— Ковач. — Ортега поклати глава. — Погледни се. На нищо не приличаш. В момента не можеш да се опреш и на уличен сводник от Окланд, а говориш за тайна акция срещу един от Домовете по Западното крайбрежие. Как ще минеш през охраната на Кавахара със счупени ребра и такава физиономия? Забрави.

— Не съм казал, че ще е лесно.

— Ковач, това няма да стане. Прикривах записите от „Хендрикс“, докато извъртиш номера с Банкрофт, но търпението ми беше дотук. Играта свърши, приятелката ти Сара ще се прибере у дома и ти би трябвало да сториш същото. Точка. Не ме интересува на кого имаш зъб.

— Наистина ли искаш Райкър да се завърне? — тихо попитах аз.

За момент си помислих, че ще ме цапардоса. Разширените й ноздри пребледняха и дясното рамо се приведе за удар. Така й не разбрах какво я спря — замайването или чувството за дисциплина.

— За такива приказки би трябвало да ти тегля един, Ковач — каза спокойно тя.

Вдигнах ръце.

— Давай, в момента не мога да се опра и на уличен сводник от Окланд. Нали така каза?

Ортега изръмжа презрително и понечи да се обърне. Протегнах ръка да я докосна.

— Кристин… — Поколебах се. — Извинявай. Онова, за Райкър, беше гадно. Няма ли поне веднъж да ме изслушаш докрай?

Тя пак се обърна към мен и наведе глава, прикривайки чувствата си зад маска на безразличие. Преглътна.

— Няма. Твърде много неща се случиха. — Тя се изкашля. — Не искам да страдаш повече, Ковач. Просто не искам да се съсипваш, това е.

— Тоест да не съсипвам носителя на Райкър?

Ортега ме погледна.

— Не — каза тихо тя. — Не това имах предвид.

После изведнъж се озова плътно до мен в мрачния метален коридор, прегърна ме и зарови лице върху гърдите ми. Аз също преглътнах и я стиснах здраво, докато последните остатъци от нашето общо време изтичаха като зрънца пясък през пръстите ми. И в този момент бих дал почти всичко, за да нямам план, който да й изложа, нищо да не е в състояние да разруши растящото между нас чувство, и да не мразя тъй силно Рейлийн Кавахара.

Бих дал почти всичко.

Два след полунощ.

Обадих се на Айрин Елиът в апартамента на „Джаксол“ и я вдигнах от сън. Казах й, че имаме проблем, и ще позлатим онзи, който ни се притече на помощ. Тя кимна сънено. Баутиста отиде да я вземе с полицейска кола без отличителни знаци.

Когато се върнаха, „Панамска роза“ грееше като за градинско увеселение. Вертикалните прожектори покрай корпуса създаваха чувството, че корабът е увиснал в нощта на въжета от светлина. Полицейски илуминиеви ленти ограждаха целия пристан и отделни места по палубата. Покривът на трюма, където протече битката, беше вдигнат, за да осигури пряк достъп на линейките, а светлината на полицейските прожектори вътре се издигаше в мрака като зарево над металургичен завод. Небето гъмжеше от полицейски коли, други бяха спрели на кея с мигащи лампи.

Посрещнах я на мостчето.

— Искам си тялото — извика тя през воя на сирени и рева на двигатели. В блясъка на прожекторите черната й коса изглеждаше почти руса.

— Не мога да го уредя в момента — изкрещях в отговор аз. — Но ще стане. Първо гледай да свършиш работата. Покажи на какво си способна. А сега дай да се укрием, преди да са дошли скапаните журналисти.

Местните ченгета държаха пресата настрани. Все още разтреперана и замаяна, Ортега наметна полицейски шинел и отиде да им помага със същата свирепа целенасоченост, която я държеше на крака. Целият отдел „Органични увреждания“ се бе струпал на кораба. Крещяха, опираха рамо до рамо, лъжеха, мажеха, псуваха и се бореха да удържат фронта, докато Елиът трескаво фалшифицираше видеозаписите. Треп имаше право — бяха най-голямата банда в квартала.

— Утре се изнасям от апартамента — каза ми Елиът, без да прекъсва работата. — Няма да ме откриеш там.

Тя помълча, като си подсвиркваше през зъби и проверяваше подправените кадри. После ми хвърли поглед през рамо.

— Ти каза, че за тая работа ще ме позлатят. Ще са ми задължени, така ли?

— Да, така казах.

— Тогава ще се свържа с тях. Викни старшия офицер, искам да поговорим. И недей да ме търсиш в Ембър. Няма да бъда там.

Гледах я мълчаливо. Елиът отново се зае с работата.

— Трябва да остана сама за известно време — промърмори тя.

За мен това бе недостъпен лукс.

38.

Гледах го как си налива петнайсетгодишно малцово уиски, как отнася чашата до телефона и се настанява удобно. В една от линейките бяха залепили счупените ребра, но все още из целия хълбок пламтеше една огромна болка, пронизвана сегиз-тогиз от нажежени игли. Той отпи глътка уиски, стегна се и набра номера.

— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?

Беше пак жената със строг костюм, която ми отговори при последното обаждане до Слънчевия дом. Същият костюм, същата коса, дори същият грим. Може да беше виртуален образ.

— Мириам Банкрофт — каза той.

Отново имах чувството, че съм пасивен наблюдател. Същото усещане за прекъсната връзка, както в онази нощ пред огледалото, докато носителят на Райкър подготвяше оръжията. Разпадане. Само че този път беше много по-зле.

— Един момент, моля.

Жената изчезна от екрана и на нейно място се появи трептящото пламъче на клечка кибрит под звуците на тиха музика, която звучеше като есенни листа, подмятани от вятъра по протрит и разместен паваж. Измина около минута, после се появи Мириам Банкрофт, безупречно облечена с официален жакет и блуза. Тя повдигна идеално оформената си вежда.

— Мистър Ковач. Каква изненада.

— Ами… да. — Той смутено размърда ръка. Дори и по телефона Мириам Банкрофт излъчваше чувственост, която го изкарваше от равновесие. — Връзката обезопасена ли е?

— Да, в разумни граници. Какво искате?

Той се изкашля.

— Напоследък размишлявах. Има неща, които бих желал да обсъдим. Аз… може би ви дължа извинение.

— Нима? — Този път подскочиха двете вежди. — Кога точно предлагате да го сторим?

Той сви рамене.

— В момента нямам нищо друго предвид.

— Да. Аз обаче имам нещо предвид в момента, мистър Ковач. Заминавам за среща в Чикаго и ще се върна на крайбрежието едва утре вечер. — Едва доловим намек за усмивка трепна в ъгълчетата на устните й. — Ще почакате ли?

— Разбира се.

Тя присви очи и се приведе към екрана.

— Какво ви е на лицето?

Той вдигна ръка към една от синините. Беше се надявал да не бият на очи в зле осветената стая. А и не очакваше Мириам Банкрофт да се окаже толкова наблюдателна.

— Дълга история. Ще ви кажа, като се видим.

— Е, просто няма как да устоя на подобно предложение — иронично отвърна тя. — Утре следобед ще пратя лимузина да ви вземе от „Хендрикс“. В четири часа, удобно ли е? Добре. До утре.

Екранът изгасна. Той го погледа още малко, после изключи телефона и завъртя стола към площадката на перваза.

— Изнервя ме — каза той.

— Да, и мен също. Е, то си е ясно.

— Много смешно.

— Старая се.

Станах да взема шишето уиски. Мимоходом зърнах отражението си в огледалото до леглото.

Носителят на Райкър изглеждаше като човек, който си е пробивал път с главата напред през всички житейски несгоди. Човекът в огледалото беше съвсем различен. Той сякаш умееше елегантно да отскочи от всяка криза и да гледа как съдбата тромаво рухва по очи. Движенията на тялото бяха котешки, изпълнени с плавна и точна икономия на усилия, която би допаднала на Анчана Саломао. Гъстата, почти синкавочерна коса падаше на меки вълни към измамно тесните рамене, а в скосените очи се спотайваше кротко, безгрижно усещане, че Вселената е добро място за живеене.

Бях в технологичния нинджа само от няколко часа — седем и четирийсет и две минути според часовника в горния ляв ъгъл на зрителното поле, — но не изпитвах обичайните странични ефекти на презареждането. Взех шишето с тънката, дълга ръка на художник и простичката игра на кости и мускули изпълни сърцето ми с радост. Неврохимичната система „Хумало“ пулсираше непрестанно на границата на възприятията, сякаш възпяваше тихичко безбройните възможности на тялото във всеки отделен момент. Никога, дори и по време на службата в Корпуса, не бях носил подобно тяло.

Спомних си думите на Касапина и мислено поклатих глава. Ако онези от ООН си въобразяваха, че могат да наложат десетгодишно колониално ембарго върху това, значи живееха в друг свят.

— Не знам за теб — каза той, — но положението ми се вижда ужасно смахнато.

— Иска ли питане.

Налях си и му предложих бутилката. Той поклати глава. Върнах се на перваза и опрях гръб в стъклото.

— Как го издържаше Кадмин, по дяволите? Ортега разправя, че непрекъснато работел със себе си.

— С всичко се свиква. Освен това Кадмин беше луд.

— А ние не сме, така ли?

Свих рамене.

— Ние нямахме избор. Освен да си тръгнем, искам да кажа. По-добре ли щеше да бъде?

— Ти ми кажи. Ти си онзи, дето ще тръгва срещу Кавахара. Мен само ще ме прецакат и толкоз. Между другото, на Ортега май не й допадна тая част от уговорката. Нали разбираш, тя и преди беше объркана, а сега…

— Тя била объркана! А на мен какво ми е, а?

— Знам какво ти е, идиот. Нали сме едно и също.

— Тъй ли? — Отпих от чашата и лекичко я размахах. — Според теб колко време трябва, за да престанем да бъдем едно и също?

Той сви рамене.

— Човекът е онова, което си спомня. Засега имаме само седем-осем часа живот поотделно. Няма как да ни промени сериозно, нали?

— При четирийсет и няколко години спомени? Едва ли. А личността се гради върху най-ранните.

— Да, така разправят. И като стана дума, да те питам нещо. Как се чувстваш, тоест как се чувстваме след смъртта на Кърпалан?

Размърдах се смутено.

— Трябва ли да говорим за това?

— Все за нещо трябва да си говорим. Няма накъде да мърдаме до сутринта.

— Излез, ако ти се иска. А пък в краен случай — аз посочих с палец към тавана — мога да напусна, както дойдох.

— Всъщност не ти се приказва много за това, нали?

— Не беше чак толкова трудно.

Това поне беше вярно. Според първоначалния вариант на плана носителят нинджа трябваше да остане в апартамента на Ортега, докато носителят Райкър замине с Мириам Банкрофт. После ми хрумна, че за удара срещу „Глава в облаците“ ще ни трябва работна връзка с „Хендрикс“ и че няма начин нинджата да докаже кой е, освен ако се съгласи хотелът да му направи пълно сканиране. Стори ми се по-добра идея носителят Райкър да представи нинджата, преди да потегли с Мириам Банкрофт. Тъй като Райкър несъмнено бе все още под наблюдение, поне от страна на Треп, изглеждаше много лоша идея двете копия да излязат заедно от хотела. Взех назаем от Баутиста гравитационна раница и антирадарен костюм, после точно преди разсъмване прекосих рядкото въздушно движение и кацнах скришом върху един корниз на четирийсет и втория етаж. Носителят Райкър вече бе предупредил „Хендрикс“ и хотелът ме пусна вътре през вентилационната шахта.

С неврохимията „Хумало“ всичко се оказа по-лесно, отколкото да вляза през парадния вход.

— Виж какво — каза Райкър. — Ти и аз сме едно и също. Знам всичко, което знаеш. Какво пречи да си поговорим?

— Ако знаеш всичко, което знам, какъв смисъл има да си говорим?

— Понякога е полезно да изкараш нещата навън. Дори когато разговаряш с някого, всъщност говориш на себе си. Другият просто отбива топката. Трябва да излееш каквото ти е на душата.

Въздъхнах.

— Не знам. Отдавна погребах всички онези глупости за тате. Сега са мъртви и заровени.

— Да, бе.

— Сериозно говоря.

— Не. — Той насочи пръст срещу мен, както бях сторил с Банкрофт, когато не искаше да приеме доводите ми на балкона в Слънчевия дом. — Самозалъгваш се. Помниш ли онзи сводник, дето го срещнахме при Лаело, когато влязохме в единайсеторката на Шонагън? Онзи, дето едва не го убихме, преди да ни дръпнат.

— Чиста химия. Бяхме се надрусали с тетрамет и се перчехме заради единайсеторката. Мама му стара, бяхме едва на шестнайсет.

— Дрън-дрън. Сторихме го, защото приличаше на тате.

— Може би.

— Факт. А през следващите петнайсет години усърдно изтребвахме всевъзможни представители на властта пак по тази причина.

— Я си гледай работата! През тия петнайсет години изтребвахме всеки, който ни се изпречеше. Бяхме военни, с това си изкарвахме хляба. И изобщо откога сводниците станаха представители на властта?

— Добре де, може петнайсет години да сме избивали сводници. Използвачи. Може да сме им връщали тъпкано.

— Той никога не е карал мама да проституира.

— Сигурен ли си? Тогава защо, по дяволите, връхлетяхме по линията на Елизабет Елиът като тактическа ядрена ракета? Защо сложихме ударението в цялото разследване върху бардаците?

— Защото — отвърнах аз, като гаврътнах един пръст уиски — такава си беше същността на разследването от самото начало. Тръгнахме по линията на Елизабет Елиът, защото изглеждаше обещаваща. Емисарска интуиция. Отношението на Банкрофт към жена му…

— О, Мириам Банкрофт. Това вече е съвсем друга музика.

— Млъквай. Елиът беше отлична находка. Без онази екскурзия в биокабините на Джери изобщо нямаше да стигнем до „Глава в облаците“.

— А-а-а! — Той възмутено махна с ръка и надигна чашата. — Вярвай каквото си щеш. Аз ти казвам, че Кърпалан беше символ на тате, защото не можехме да си позволим да гледаме истината в очите и затова ни хвана шубето първия път, когато видяхме мозаечен образ във виртуална среда. Помниш, нали? Онова забутано заведение на Адорасион. След представлението цяла седмица сънувахме гняв и омраза. Събуждахме се с парчета от възглавницата в ръце. Затова ни пратиха на психиатър.

— Да, помня — озъбих се аз. — Помня какъв страх ме гонеше, но от Кърпалан, не от тате. Помня, че изпитах същото, когато срещнахме Кадмин на виртуалния разпит.

— А сега той е мъртъв. Как се чувстваме?

— Нищо не чувствам.

Той пак вдигна пръст срещу мен.

— Криеш.

— Нищо не крия. Скапанякът се изпречи на пътя ми, заплаши ме и сега е мъртъв. Край на предаването.

— А случайно още някой да те е заплашвал? Когато беше малък, може би?

— Повече не говоря на тая тема. — Посегнах към шишето и отново напълних чашата си. — Избери друга. Какво ще речеш за Ортега. Как се чувстваме спрямо нея?

— Ти да не би да се каниш да изпразниш шишето?

— Искаш ли малко?

— Не.

Разперих ръце.

— Тогава какво те засяга?

— Май искаш да се напиеш?

— Много ясно, че искам. Щом се налага да разговарям със себе си, не виждам защо да съм трезвен. Хайде, казвай за Ортега.

— Не искам да говоря за нея.

— Защо? — попитах логично аз. — Все за нещо трябва да си говорим, ти сам го каза. Какво ти пречи Ортега?

— А на теб какво ти пречи, че изпитваме различни чувства към нея. Вече не си в носителя на Райкър.

— Това не значи…

— Значи. Онова между нас и Ортега е изцяло на физическа основа. Нямаше време за друго. Затова сега си доволен да разговаряш за нея. В този носител изпитваш само смътна носталгия по яхтата, подкрепена от шепа спомени. Вече никаква химия не те тормози.

Потърсих нещо да кажа и изведнъж открих, че няма какво. Внезапно изникналата разлика увисна между нас като трети, нежелан гост в стаята.

Носителят Райкър прерови джобовете си и измъкна цигарите на Ортега. Пакетът беше съвсем сплескан. Той извади цигара, огледа я с прискърбие и я захапа. Помъчих се да прикрия упрека в очите си.

— Последната — каза той и докосна запалителната ивица.

— В хотела сигурно има още.

— Да. — Той издиша дима и аз неволно му завидях за порока. — Знаеш ли, има нещо, което трябва да обсъдим в момента.

— Какво?

Но вече знаех. И двамата знаехме.

— На тепсия ли да ти го понеса? Добре. — Той отново смукна цигарата и угрижено сви рамене. — Трябва да решим кой от нас ще бъде премахнат, когато всичко свърши. И тъй като индивидуалният ни инстинкт за самосъхранение нараства с всяка минута, трябва да решим час по-скоро.

— Как?

— Не знам. Кое би предпочел да си спомняш? Как си очистил Кавахара? Или как чукаш Мириам Банкрофт? — Той се усмихна кисело. — Май няма нужда да питам.

— Хей, не става дума за някакво си чукане на плажа. Това е секс с няколко дубликата. Комай единственото истински незаконно развлечение в днешно време. Така или иначе, Айрин Елиът каза, че можем да си направим присадка на паметта, та да запазим и двете преживявания.

— Вероятно. Тя каза, че вероятно можем да си направим присадка на паметта. И това не променя факта. Един от двама ни трябва да бъде изтрит. Няма да бъде пълно сливане, само присадка от единия на другия. Обработка. Искаш ли да си причиниш такова нещо? На онази твоя част, която ще оцелее. Та ние дори не искахме да мислим за обработка на виртуалното копие. Как ще живеем с това? Не, всичко трябва да стане чисто. Единият или другият. И трябва да решим кой от двамата.

— Аха. — Взех бутилката и унило се загледах в етикета. — Е, как да го направим? С игра ли? Хартия, ножица, камък — да речем, който победи от пет опита.

— Мислех си за нещо по-разумно. Нека си разказваме спомените от този момент нататък, а след това да решим кои искаме да запазим. Кои са по-ценни.

— Как, по дяволите, ще измерим подобно нещо?

— Ще разберем. Знаеш, че ще разберем.

— Ами ако един от нас излъже? Ако разкраси истината, за да изглежда по-привлекателен спомен. Или ако излъже кое му харесва.

Той присви очи.

— Ти сериозно ли?

— Много неща могат да станат за няколко дни. Както сам казваш, и двамата ще искаме да оцелеем.

— Ако държиш, Ортега може да ни провери с детектор на лъжата.

— Предпочитам играта.

— Я ми дай тая проклета бутилка. Щом не го взимаш на сериозно, и аз няма да си правя труда. Майната му, може пък да те гръмнат и всичко да се реши.

— Благодаря.

Подадох му шишето и видях как си наля скромно два пръста. Джими де Сото казваше, че е светотатство да пиеш повече от пет пръста по какъвто и да било повод. След това било все едно с какво ще се натряскаш. Имах чувството, че тази вечер ще наруша неговия завет.

Вдигнах чашата.

— За единството на целите.

— Да, и за края на самотното пиянство.

Почти цял ден по-късно махмурлукът още ме мъчеше, докато го гледах да излиза от хотела. Видях на монитора как прекрачи на тротоара и изчака дългата лъскава лимузина да кацне. Когато страничната врата се отвори, зърнах за миг профила на Мириам Банкрофт. После той се качи, вратата плавно плъзна надолу и ги закри. Лимузината се разтресе и излетя.

Глътнах на сухо две хапчета против главоболие, дадох им десет минути преднина и отидох на покрива да чакам Ортега.

Беше студено.

39.

Ортега носеше куп новини.

Айрин Елиът се обадила, че е готова да разговаря за нов удар. Обаждането дошло по насочен лъч — толкова тънък виждали за пръв път — и Елиът заявила, че ще преговаря единствено с мен.

Междувременно инсценировката около „Панамска роза“ вървяла с пълна пара, а Ортега все още успявала да задържи записите от „Хендрикс“. След смъртта на Кадмин следствието се превръщало в чиста формалност и никой нямало да се рови из него. Току-що започнала анкета на Вътрешния отдел по въпроса как се е измъкнал убиецът. Поради предполагаемото участие на изкуствен интелект, вероятно щели да опрат и до „Хендрикс“, но това още не било на дневен ред. Имало да се уредят някакви процедури между отделите, а Ортега обяснила на Мурава, че остават неизяснени подробности. Капитанът й дал две седмици да ги разчисти; подразбирало се, че Ортега не гори от любов към Вътрешния отдел и няма желание да му оказва съдействие.

Двама детективи от Вътрешния отдел душели около „Панамска роза“, но всички в „Органични увреждания“ дали рамо на Ортега и Баутиста. Засега официалната версия оставала непробиваема.

Разполагахме с още две седмици.

Ортега полетя на североизток. Инструкциите на Елиът ни насочваха към малка групичка стандартни сферични къщурки, струпани около западния бряг на горско езеро, на стотици километри от всеки по-голям град. Когато завихме над селището, Ортега изсумтя доволно.

— Познаваш ли това място?

— Не, но знам други подобни. Хакерска комуна. Виждаш ли оная антена в центъра? Вързали са я с някой стар геостационарен спътник и така си осигуряват свободен достъп до цялото полукълбо. Вероятно тук се извършва значителна част от информационните престъпления по Западното крайбрежие.

— Не ги ли гони полицията?

— Зависи. — Ортега кацна на брега, недалече от крайните къщички. — Истината е, че тия хора поддържат във форма старите орбитални платформи. Без друго някой ще трябва да плати за бракуване и демонтаж, а това излиза скъпичко. Докато играят на дребно, никой не ги закача. Отдел „Комуникационни престъпления“ си има по-важни грижи, никой друг не появява интерес. Идваш ли?

Слязох и тръгнахме по брега към селището. От въздуха се усещаше някаква подредба на сградите, но сега видях, че всяка сфера е нашарена с пъстри картинки или абстрактни мотиви. Една с една не си приличаха, макар че тук-там забелязвах ръка на художник. Освен това към много от къщичките имаше пристроени веранди или вторични мехури, та дори и бараки от дървесни трупи. На изпънати въжета висеше пране, а наоколо търчаха мръсни и щастливи деца.

Пазачът на лагера ни посрещна зад първия кръг от сгради. Беше висок над два метра и вероятно тежеше колкото моите двама носители, взети заедно. Под широкия сив гащеризон забелязах стойката на боец. Имаше изненадващо червени очи и къси рога над слепоочията. Лицето под рогата бе състарено и осеяно с белези. И като странен контраст с всичко това носеше на лакът малко дете.

Той ми кимна.

— Ти ли си Андерсън?

— Да. Това е Кристин Ортега.

Изненадах се колко банално прозвуча името. Без чувствителността на Райкър към нейните феромони не ми оставаше почти нищо, освен смътната преценка, че жената до мен е стройна, привлекателна и самоуверена, донякъде като Вирджиния Видаура.

Плюс малко спомени.

Зачудих се дали и тя изпитва същото.

— Ченге, а?

Тонът на бившия боец не преливаше от сърдечност, но и не долових сериозни враждебни нотки.

— В момента не е на служба — отсякох решително аз. — Тук ли е Айрин?

— Да. — Той прехвърли детето на другата си ръка и посочи. — Онзи мехур със звездите. Чака ви.

В този момент Айрин Елиът излезе от въпросната къщичка. Рогатият пазач изсумтя и ни поведе нататък, като по пътя подир него се повлякоха още деца. Елиът ни гледаше с ръце в джобовете. Също като бившия боец беше облечена с гащеризон, чиято сивота подчертаваше пъстрите шарки на лентата около челото й.

— Посетителите ти — каза рогатият. — Наред ли е всичко?

Елиът кимна. Той постоя още малко, после сви рамене и се отдалечи, обкръжен от децата. Елиът го проследи с поглед, сетне се завъртя към нас.

— Влизайте.

Отвътре мехурът бе разделен на части с дъсчени стени и черги, закачени на тел. По стените висяха картини, повечето от които изглеждаха дело на местните дечурлига. Елиът ни въведе в меко осветена стая с възглавници по пода и вехт терминал на шарнир, залепен с епоксидна смола за стената. Изглеждаше попривикнала към носителя и движенията й бяха спокойни, уверени. Бях забелязал това още на борда на „Панамска роза“, но сега си личеше по-ясно. Тя се настани на една от възглавниците и ме изгледа въпросително.

— Ти ли си това, Андерсън?

Кимнах мълчаливо.

— Ще ми кажеш ли защо?

Седнах срещу нея.

— Зависи от теб, Айрин. С нас ли си или не?

— Гарантираш ли, че ще си получа тялото? — Тя полагаше отчаяни усилия да говори небрежно, но нямаше как да прикрие копнежа в гласа си. — Това ли е сделката?

Озърнах се към Ортега, която кимна.

— Така е. Ако приключим с успех, ще можем да го реквизираме с федерална заповед. Издъним ли се, най-вероятно ни чакат по два века на всеки.

— По федерална заповед ли работите, лейтенант?

Ортега се усмихна насила.

— Не съвсем. Но според хартата на ООН ще можем да приложим заповедта с обратна сила. Както казах, ако успеем.

— Федерална заповед с обратна сила. — Елиът ме погледна с вдигнати вежди. — За това бях чувала само в легендите. Сигурно става дума за нещо огромно.

— Така е — потвърдих аз.

Елиът присви очи.

— А ти вече не работиш за „Джаксол“, нали? Кой, по дяволите си всъщност, Андерсън?

— Добрата фея-кръстница, Елиът. Защото, ако лейтенантът не успее с реквизицията, аз лично ще откупя тялото. Това ти го гарантирам. Е, с нас ли си?

Айрин Елиът удържа привидното безразличие още миг, през който усетих как техническото ми уважение към нея придобива по-личен характер. После кимна.

— Разправяй.

Разправих й всичко.

Отне ми около половин час. Ортега ту стоеше до нас, ту крачеше неспокойно из къщичката. Не можех да я упрекна. През последните десет дни бе нарушила на практика всички неписани закони на занаята си, а сега се замесваше в начинание, което при провал гарантираше богата гама от присъди над век за всички участници. Според мен без подкрепата на Баутиста и останалите колеги навярно нямаше да рискува — дори заради лютата си ненавист към Матовете. Дори заради Райкър.

Или може би само така си въобразявах.

Айрин Елиът седеше и слушаше в пълно мълчание, нарушено само от три технически въпроса, за които нямах отговор. Когато свърших, тя дълго не каза нищо. Ортега дойде зад мен и зачака.

— Ти си луд — каза накрая Елиът.

— Можеш ли да го направиш?

Тя отвори уста, после пак я затвори. Лицето й стана унесено и аз се досетих, че си припомня някакво предишно гмуркаческо приключение. След малко се сепна и кимна, сякаш опитваше сама да се убеди.

— Да — бавно изрече тя. — Може да се направи, но не в реално време. Това не е като да пренапиша охранителната програма на онези приятели от биткодрума, или дори като да се вмъкна в изкуствения интелект. В сравнение със сегашното, онзи удар е детска игра. За да го направя, дори само за да си помисля да го направя, ще ми трябва виртуален форум.

— Лесна работа. Нещо друго?

— Зависи от това какви системи против проникване използват на „Глава в облаците“. — За момент долових в гласа й отвращение и готовност да се разплаче. — Казваш, че е първокласен бардак.

— От най-висша класа — каза Ортега.

Елиът отново овладя чувствата си.

— Тогава ще трябва да проверя едно друго. Нужно е време.

— Колко? — заинтересува се Ортега.

— Е, мога да се справя за два дни. — На мястото на предишните чувства в гласа й изплува професионално високомерие. — Мога да пробвам бърза проверка, с риск да задействам всяка аларма в оная летяща кочина. Или пък да го направя както трябва, което ще отнеме два дни. Решавайте. Часовникът е у вас.

— Не бързай — предложих аз и хвърлих към Ортега предупредителен поглед. — А сега по въпроса за дискретния аудио и видеозапис. Знаеш ли кой може да ме оборудва?

— Да, имаме хора за тая работа. Но за телеметрични системи не смей и да мислиш. Опиташ ли да излъчваш оттам, спукана ти е работата. Без майтап. — Тя се завъртя към терминала и включи монитора. — Ще видя какво може да ти намери Рийз. С екранирана микроприставка имаш капацитет за около двеста часа качествен запис, а после ще го извадим на диск.

— Бива. Скъпо ли ще излезе?

Елиът се завъртя към нас и вдигна вежди.

— Питай Рийз. Вероятно ще трябва да купи частите, но може и да я уговориш да извърши операцията на кредит. Сигурно ще е доволна някой да й бъде задължен на нивото на ООН.

Озърнах се към Ортега, която отчаяно сви рамене.

— Сигурно — каза грубо тя.

Елиът се зае с екрана. Станах и се обърнах към Ортега.

— Слушай — прошепнах в ухото й, усещайки изведнъж, че с новия носител съм напълно безразличен към нейния аромат, — не съм виновен, че закъсахме за пари. Сметката от „Джаксол“ изчезна, изпари се, а ако почна да тегля средства от сметката на Банкрофт за такива неща, ще изглежда адски странно. Хайде, стегни се.

— Не е там работата — изсъска тя.

— А къде е?

Тя ме погледна — погледна жестокото безразличие към близостта ни.

— Много добре знаеш, по дяволите.

Въздъхнах дълбоко и затворих очи, за да не срещна погледа й.

— Уреди ли каквото те помолих?

— Да. — Тя се отдръпна, гласът й отново стана нормален и безизразен. — Зашеметяващият пистолет е от нашето управление, никой няма да го потърси. Останалото идва от склада за конфискувани оръжия в нюйоркския отдел. Утре лично отивам да взема пратката. Прехвърляне на ръка, никакви документи. Помолих двама-трима колеги за лична услуга.

— Чудесно. Благодаря.

— Моля — отвърна тя със свирепа ирония. — А, между другото, здравата се озориха, додето открият паешката отрова. Сигурно няма да споделиш за какво ти е, нали?

— Личен въпрос.

На екрана пред Елиът се появи негърка със сериозно лице на около петдесет и пет години.

— Здрасти, Рийз — весело поздрави Елиът. — Имам клиент за теб.

Въпреки песимистичната си прогноза Айрин Елиът приключи предварителната проверка само за ден. Аз стоях край езерото, възстановявах се след простичката микрохирургия на Рийз и хвърлях камъчета по водата заедно с едно шестгодишно момиченце, което май бе решило да ме осинови. Ортега още беше в Ню Йорк. Ледът между нас не искаше да се стопи.

Елиът дотича откъм селището и с вик обяви успеха на тайната проверка, без да си прави труд да слиза до водата. Примижах болезнено, когато ехото полетя над водата. Беше ми малко трудно да свикна с откритата атмосфера на малкото селище и все още не виждах какво общо има с процъфтяващото информационно пиратство. Подадох камъче на детето и замислено почесах малката раничка под окото си, където Рийз бе имплантирала записващата система.

— Хайде да видим как ще се справиш с това.

— Твоите камъни са тежки — оплака се момиченцето.

— Нищо, опитай. С последния направих девет отскока.

Детето ме погледна отдолу нагоре с присвити очи.

— Ти имаш вградени системи. А пък аз съм само на шест.

— Права си. И за едното, и за другото. — Погалих я по главата. — Но трябва да се справяш, с каквото имаш.

— Като порасна, ще си вградя системи като на леля Рийз.

Усетих как лека печал бликна по чисто изметения под на неврохимията „Хумало“.

— Браво. Слушай, трябва да си вървя. И стой настрани от водата, бива ли?

Тя ме изгледа с възмущение.

— Аз знам да плувам.

— И аз, но водата изглежда студена, не смяташ ли?

— Да-а-а…

— Значи се разбрахме.

Разчорлих косата й, после тръгнах по брега. Когато стигнах първата къща, погледнах назад. Момиченцето се напъваше да метне в езерото грамаден плосък камък, сякаш насреща стоеше враг.

Елиът беше в онова възторжено настроение, което обхваща повечето хакери след дълъг и плодотворен престой в мрежата.

— Поразрових се из историята — каза тя и дръпна шарнира на терминала. Ръцете й затанцуваха по клавиатурата и оживелият екран хвърли цветни отблясъци по лицето й. — Как е имплантантът?

Отново докоснах долния си клепач.

— Добре. Вързан е към същата система, която захранва хроночипа. Рийз може изкарва добри пари от това.

— Изкарваше — лаконично отвърна Елиът. — Докато не я погнаха за четене на антипротекторатска литература. Когато всичко свърши, погрижи се някой да каже добра дума за нея на федерално ниво. Много е закъсала.

— Да, и тя така казва. — Погледнах екрана през рамото й. — Какво е това?

— „Глава в облаците“. Чертежи от завода за дирижабли в Тампа. Данни за корпуса и тъй нататък. Всичко е отпреди векове. Изненадана съм, че още го пазят. Така или иначе, дирижабълът, изглежда, е бил поръчан първоначално от Карибската флотилия за управление на ураганите, още преди орбиталната мрежа да им отнеме хляба. При преоборудването свалили повечето апаратура, но оставили локалните сензори и това осигурява стабилна повърхностна охрана. Температурни датчици, инфрачервени локатори и тъй нататък. Щом нещо с топлинно излъчване кацне на корпуса, веднага разбират къде е.

Кимнах. Не бях особено изненадан.

— Пътища за проникване?

Тя сви рамене.

— Стотици. Вентилационни отвори, сервизни шахти. Избирай каквото си искаш.

— Ще трябва пак да прегледам какво е казал Милър на дубликата ми. Но да предположим, че тръгва отгоре. Само телесната температура ли ще създава проблеми?

— Да, но тези сензори дебнат за най-дребната температурна разлика. Антирадарен костюм няма да помогне. Господи, дори дъхът ти сигурно ще ги задейства. И бедите не спират дотук. — Елиът мрачно кимна към екрана. — Системата сигурно много им е харесала, защото са я монтирали навсякъде из дирижабъла. Монитори за стайна температура по всички коридори и палуби.

— Да, Милър спомена нещо за температурен подпис.

— Точно така. Гостите се качват на борда и кодовете им влизат в системата. Ако някой друг тръгне по коридора неканен, или влезе където не бива, тутакси писват алармите. Просто и много ефективно. И недей да си въобразяваш, че мога да седна и да ти напиша личен код за достъп. Твърде много предпазни вериги имат.

— Нямай грижа — казах аз. — Това едва ли ще ни затрудни.

— Какво?

Ярост и изумление се разливаха по лицето на Ортега като буреносен фронт. Тя отскочи от мен, сякаш бях заразен.

— Просто предложих. Ако не искаш да…

— Не — тя изрече думата, сякаш я използваше за пръв път и усещането й допадаше. — Не. Няма начин, мама му стара. Заради теб подпомогнах вирусно престъпление, заради теб укрих улики, заради теб участвах в множествено зареждане…

— Чак пък множествено…

— Престъпление е, по дяволите — процеди тя през зъби. — Няма заради теб да крада от полицията конфискувана дрога.

— Добре, забрави. — Аз се поколебах, после усърдно направих сериозна физиономия. — Тогава ще ми помогнеш ли да конфискувам още?

Нещо дълбоко в мен изрева от възторг, когато по лицето й цъфна неволна усмивка.

Пласьорът беше на същото място, където случайно попаднах в радиуса му преди две седмици. Този път още от двайсет метра го зърнах да се спотайва в една ниша с излъчвателя на раменете. По улицата почти нямаше минувачи. Кимнах на Ортега, която бе паркирала отсреща, и продължих напред. Излъчвателят внушаваше все същата картина с нелепо хищните жени и внезапния покой на бетатанатина, но този път бях подготвен, а и неврохимията определено помагаше да овладея нашествието в мозъка си. Пристъпих към пласьора с широка усмивка.

— Имам „дърво“, мой човек.

— Добре, точно това търся. Колко имаш?

Изражението му се колебаеше между алчност и подозрителност. За всеки случай отпусна ръка към кутийката с чудовищните видения.

— А ти колко искаш, мой човек?

— Всичко — отвърнах весело аз. — Всичко, което имаш.

Той разбра, но вече бе твърде късно. Сграбчих пръстите му, преди да натиснат бутона.

— А, да ги нямаме тия.

Пласьорът замахна с другата ръка. Строших му пръстите. Той изрева и се сгърчи от болка. Ритнах го в корема и смъкнах кутийката от колана му. Ортега дотича иззад мен и размаха значка пред потното му лице.

— Полиция — обяви лаконично тя. — Арестуван си. Хайде сега да видим какво имаш тук.

Бетанататинът беше в малки шишенца, обвити с памук и пъхнати в прилепващи торбички под дрехите. Вдигнах срещу светлината една стъкленица и я разтръсках. Вътре се плискаше бледочервена течност.

— Как ти изглежда? — обърнах се аз към Ортега. — Около осем процента, а?

— Нещо такова. Може би и по-малко. — Ортега притисна с коляно врата на пласьора и залепи лицето му на тротоара. — Откъде взе товара, приятел?

— Стоката е добра — изписка пласьорът. — Купувам без посредници. Това е…

Ортега го халоса по черепа и той млъкна.

— Това е боклук — обясни кротко тя. — Толкова е разредено, че няма и да те разхлади. Не го щем. Задръж си цялата стока и върви накъдето искаш. Само държим да знаем откъде я взе. Точен адрес.

— Не знам никакъв…

— Искаш ли да бъдеш застрелян при опит за бягство? — попита любезно Ортега и онзи веднага застина.

— От едно място в Окланд — отвърна унило той.

Ортега му подаде молив и хартия.

— Напиши тук. Никакви имена, само адреса. И Господ да ми прости, но ако ме пратиш за зелен хайвер, ще се върна с петдесет кубика истинско „дърво“ и ще ти го инжектирам неразредено.

Тя взе листчето, погледна написаното, дръпна коляно от врата на пласьора и го потупа по рамото.

— Добре. А сега ставай и се пръждосвай от улицата. Утре може пак да работиш, ако си казал истината. Ако ли не, да знаеш, че ще те намеря.

Загледахме се подир бягащия нещастник. Ортега размаха листчето.

— Знам това място. Миналата година отдел „Контролирани вещества“ ги обискира на два пъти, но някакъв печен адвокат отърва едрите риби. Ще вдигнем шум и ще ги оставим да си мислят, че са ни подкупили с товар чиста стока.

— Бива. — Пак погледнах пласьора в далечината. — Наистина ли щеше да го гръмнеш?

— Не. — Ортега се ухили. — Само че той не знае. Колегите от „Контролирани вещества“ наистина го правят от време на време, та да поразчистят улиците от най-досадните отрепки. Следва официално мъмрене за виновника и полицията отпуска средства за нов носител, само че тия работи стават бавно, а междувременно онзи лежи в склада. Пък и да те застрелят е много болезнено. Значи бях убедителна, а?

— Мен поне убеди със страшна сила.

— Дали не е трябвало да стана емисар?

Поклатих глава.

— Зле ти се отразява общуването с мен.

Гледах към тавана и чаках приспивните кодове на хипнофона да ме откъснат от реалността. От двете ми страни Дейвидсън, инфоспецът на „Органични увреждания“, и Ортега се бяха отпуснали на кушетките и дори през хипнофоните чувах с подсиления си от неврохимията слух тяхното бавно, отмерено дишане. Опитах да се отпусна, да оставя хипносистемата да ме потопи все по-надолу през слоевете от гаснещо съзнание, но вместо това безброй подробности около удара се въртяха из ума ми като автоматична система за издирване на грешки. Малко напомняше мъчителното безсъние след Иненин — вбесяващ мозъчен сърбеж, който упорито отказваше да си отиде. Когато зърнах с периферното зрение, че е минала почти цяла минута, аз се надигнах на лакът и огледах спящите фигури.

— Проблем ли има?

— Проследяването на Шерил Бостък приключи — каза хотелът. — Предположих, че ще желаете да сте сам, когато ви уведомя.

Седнах и се заех да смъквам електродите.

— Правилно си предположил. Другите вътре ли са?

— Лейтенант Ортега и нейните колеги бяха инсталирани във виртуалната среда преди около две минути. Айрин Елиът влезе малко след пладне. Помоли да не я безпокоят.

— Какво темпо използваш в момента?

— Единайсет точка петнайсет. Така поръча Айрин Елиът.

Кимнах замислено и се изправих. Темпото беше стандартно за инфоспецовете. Знаех го от един кървав, но иначе слабичък сензофилм с Мики Нозава. Помнех само как накрая ненадейно убиха героя. Надявах се да не е лоша поличба.

— Добре — казах аз. — Да видим с какво разполагаш.

Между едва различимите морски вълни и светлините на хижата имаше лимонова градина. Минах по черен път между дръвчетата и цитрусовият аромат ми напомни за почистващи препарати. Из високата крайпътна трева тихо скрибуцаха цикади. Звездите висяха във виолетовото небе като скъпоценни камъни, а зад хижата се издигаха полегати хълмове и каменисти чукари. По притъмнелите склонове зърнах неясните бели петна на овчи стада; отнякъде долетя кучешки лай. Далече настрани блестяха светлините на рибарско селце, но не толкова ярко като звездите.

Над предната веранда висяха фенери, но никой не седеше край дървените маси отвън. По фасадата буйни абстрактни плетеници обгръщаха светещ надпис Пансион „Цветето на ’68“. Лекият морски вятър полюшваше звънчетата, закачени по парапета.

На полегатия тревист склон пред верандата някой бе подредил в нелеп кръг всевъзможни кресла и дивани, сякаш цялата сграда беше вдигната и отнесена малко по-нагоре от мебелировката си. Оттам долитаха гласове, мяркаха се огънчета на цигари. Посегнах към джоба си, после осъзнах, че нито имам цигари, нито ми трябват, и кисело се усмихнах в тъмнината.

През неясния разговор се надигна гласът на Баутиста.

— Ковач, ти ли си?

— Че кой друг? — раздразнено го прекъсна Ортега. — Това е виртуална среда, по дяволите.

— Да, но… — Баутиста сви рамене и посочи едно от празните кресла. — Добре дошъл на веселбата.

В кръга от мебели седяха пет силуета. Айрин Елиът и Дейвидсън бяха заели двата края на дивана до креслото на Баутиста. От другата му страна Ортега се бе изпънала в цял ръст върху втори диван.

Петият силует седеше спокойно, с изпънати крака и лице, тънещо в сянка. Над пъстрата кърпа около челото му стърчеше жилава черна коса. В скута си държеше бяла китара. Спрях пред него.

— Хендрикс, нали?

— Правилно. — Сега гласът му звучеше много по-плътно и мелодично. Едрите ръце плъзнаха по струните и пуснаха над сумрачния склон няколко звънки ноти. — Основен образ. Вграден от някогашните проектанти. Това остава, ако махнеш системата за нагаждане към клиентите.

— Добре. — Аз седнах срещу Айрин Елиът. — Доволна ли си от работната обстановка?

Тя кимна.

— Да, бива я.

— Откога си тук?

— Аз ли? — Тя сви рамене. — От ден-два. Твоите приятели дойдоха преди два часа.

— Два и половина — кисело уточни Ортега. — Защо се забави?

— Проблем с неврохимията. — Кимнах към Хендрикс. — Той не ви ли каза?

— Точно това ни каза. — Ортега ми хвърли типичен полицейски поглед. — Просто бих желала да знам какво означава.

Безпомощно разперих ръце.

— И аз. Системата „Хумало“ непрекъснато ме изхвърляше навън и трябваше време, за да постигнем съвместимост. Може да се оплача на производителите. — Отново се завъртях към Айрин Елиът. — Предполагам, че за гмуркането ще искаш максимално темпо.

— Добре си разбрал. — Елиът посочи с палец към Хендрикс. — Човекът каза, че може да вдигне до двеста и три. За да успеем, трябва да надуе до дупка.

— Изпробва ли варианти?

Елиът кимна.

— Мястото е по-недостъпно от орбитална банка. Но мога да ти кажа две интересни неща. Първо, преди два дни твоята приятелка Сара Сахиловска е излъчена от „Глава в облаците“ чрез комуникационния спътник „Гейтуей“ обратно за Харлановия свят. Значи няма да се пречка на огневата линия.

— Впечатлен съм. Колко време ти трябваше, за да се добереш до това сведение?

— Доста. — Елиът кимна към Хендрикс. — Но имаше кой да ми помага.

— А второто интересно нещо?

— Много интересно. Пряко излъчване до приемник в Европа на всеки осемнайсет часа. Без гмуркане засега не мога да кажа повече, а предполагах, че не би желал да рискувам. Но, изглежда, че е каквото търсим.

Спомних си автоматичните въоръжени паяци, бронираните торби за клонинги и мрачните гиганти, които крепяха свода в базиликата на Кавахара. По лицето ми неволно плъзна сянка на техните високомерни усмивки.

— Добре тогава. — Огледах събрания екип. — Хайде да почваме.

40.

Шария се повтаряше отново.

Един час след смрачаване излетяхме от кулата на „Хендрикс“ и завихме в нощта, изпъстрена със светлинки на коли. Ортега бе избрала същата машина, с която ме откараха до Слънчевия дом, но когато огледах сумрачната вътрешност на купето, вместо него сякаш видях емисарски екип за атаката на Дзихиче. Обстановката беше същата — Дейвидсън в ролята на свързочен офицер с бледосиньо лице от сиянието на приборите; Ортега като санитар, вадещ пневмоспринцовки и ампули от херметичните опаковки. Отпред, на вратата към кабината, стоеше тревожно Баутиста, а още един мохикан, когото не познавах, управляваше полета. Сигурно нещо пролича по изражението ми, защото Ортега се наведе рязко да ме погледне в лицето.

— Проблем ли има?

Поклатих глава.

— Не само малко носталгия.

— Е, дано да си пресметнал правилно.

Тя се опря здраво в стената. В ръката й първата пневмоспринцовка приличаше на листенце, откъснато от някакво екзотично цвете. Усмихнах се и отметнах глава, за да разкрия сънната артерия.

— Това е четиринайсет процента — каза тя и притисна прохладното листо към шията ми. Усетих как леко застъргва като шкурка, после дълъг студен пръст се вряза покрай ключицата и потъна дълбоко в гърдите ми.

— Идеално.

— Така и трябва, по дяволите. Знаеш ли колко би струвало това чудо на улицата?

— Служителите на реда май си изкарват по нещо допълнително, а?

Баутиста се завъртя.

— Не е смешно, Ковач.

— Остави го, Род — подхвърли небрежно Ортега. — При дадените обстоятелства човекът има право на тъпа шега. Всичко е от нерви.

Вдигнах пръст към слепоочието си в знак на съгласие. Ортега предпазливо махна спринцовката и се отдръпна.

— Три минути до следващата — каза тя. — Нали?

Кимнах добродушно и разтворих съзнанието си за ефекта на Жътваря.

Отначало беше неприятно. Когато телесната ми температура започна да спада, въздухът в купето стана горещ и задушен. Влагата нахлуваше в дробовете ми и оставаше там, тъй че всяко вдишване се превърна в усилие. Зрението ми се замъгли, устата ми неприятно пресъхна, защото балансът на телесните течности бе нарушен. Дори най-лекото движение изискваше усилие на волята. Самата мисъл течеше лениво и мудно.

После контролните стимуланти се задействаха и за секунди главата ми се избистри до изумителна яснота като слънчев блясък по острието на нож. Гъстата топлина на въздуха изчезна — неврорегулаторите бяха настроили системата ми в тон с изменената температура. Дишането се превърна в лениво блаженство, като да пиеш горещ ром в прохладна нощ. Купето и хората в него заприличаха на шифрована главоблъсканица, чийто отговор можех с лекота да открия, стига само…

Усетих как лицето ми се разтегля в идиотска усмивка.

— Еха-а-а, Кристин, това… бива си го. Дори на Шария не съм опитвал такова качество.

— Радвам се, че ти харесва. — Ортега погледна часовника си. — Още две минути. Готов ли си?

— Готов съм. — Свих устни и подсвирнах. — За всичко. Винаги готов.

Ортега завъртя глава към Баутиста, който навярно виждаше таблото в кабината.

— Род, колко остава?

— Ще пристигнем след по-малко от четирийсет минути.

— Тогава дай да му сложим костюма.

Докато Баутиста ровеше из шкафчето над седалките, Ортега бръкна в джоба си и извади обикновена спринцовка с неприятна на вид игла.

— Искам да носиш това — каза тя. — Малка застраховка от отдел „Органични увреждания“.

— Игла? — Поклатих глава с механична точност. — А, не. Няма да забиваш в мен тая гадост.

— Това е сигнална нишка — обясни тя. — И няма да излезеш оттук без нея.

Погледнах лъскавата игла, а умът ми кълцаше фактите като зеленчуци за салата. В космическата пехота използвахме подкожни нишки, за да следим участниците в секретни операции. Ако нещо се объркаше, така знаехме точно откъде да ги измъкнем. Ако всичко беше наред, нишката се разпадаше на органични съединения, обикновено за по-малко от четирийсет и осем часа.

Погледнах Дейвидсън.

— Какъв е обхватът?

— Сто километра. — Младият мохикан изведнъж ми се стори много надежден в синкавото сияние на екрана. — Сигналът се задейства при издирване. Не излъчва, докато не те потърсим. Съвсем безопасно.

Свих рамене.

— Добре. Къде ще я сложите?

Ортега се изправи със спринцовката в ръка.

— В шийните мускули. Близо до приставката за в случай, че те обезглавят.

— Очарователно.

Станах и се обърнах с гръб към нея, за да забие иглата. За миг усетих болка в основата на черепа, после всичко отмина. Ортега ме потупа по рамото.

— Готово. Появи ли се на екрана?

Дейвидсън натисна няколко бутона и доволно кимна. Баутиста хвърли гравитационната раница на седалката пред мен. Ортега погледна часовника си и посегна към втората пневмоспринцовка.

— Трийсет и седем процента — каза тя. — Готов ли си за Големия студ?

Сякаш потъвах в море от диаманти.

Докато наближим „Глава в облаците“, наркотикът бе блокирал почти напълно емоциите ми и всичко изглеждаше просто и ясно като компютърни данни. Яснотата се превърна в плътност, в слой от разбиране, който обгръщаше всичко видяно и чуто. Антирадарният костюм и гравитационната раница приличаха на самурайски доспехи, а когато извадих зашеметяващия пистолет, за да проверя настройката, почувствах почти осезаемо заряда в него.

Това бе единственият символ на милост в поемата от оръжия, прикрепени по мен. Всичко останало се равняваше на смъртна присъда без право на обжалване.

Игленият пистолет, зареден с паешка отрова, притискаше долните ми ребра срещу зашеметяващия. Нагласих го на широк обстрел. От пет метра щеше да повали цяла стая противници без откат и в пълна тишина. Много ви здраве от Сара Сахиловска.

Пълнителят с термитни микрогранати, не по-големи и по-дебели от стандартна дискета за данни, висеше в торбичка на лявото ми бедро. За упокой на Ифигения Деме.

И като последна дума — тебитският нож в невронна ножница, закрепен на ръката ми под костюма.

Потърсих студеното чувство, което ме бе изпълвало пред заведението на Джери, но открих, че в кристалните дълбини на Жътваря не се нуждая от него.

Време за мисия.

— Визуален контакт с целта — обади се пилотът. — Някой иска ли да погледне?

Озърнах се към Ортега, която сви рамене и двамата прекрачихме в кабината. Ортега седна до мохикана и си сложи слушалките на втори пилот. Аз се задоволих да стоя на вратата до Баутиста. И оттам гледката не беше лоша.

Почти цялата кабина бе изработена от прозрачна сплав, върху която се проектираха изображенията на приборите, тъй че пилотът да има пълен обзор към околното въздушно пространство. Спомних си как на Шария имах чувството, че летя над облаците върху леко хлътнал поднос, стоманен език или вълшебно килимче. Замайващо и в същото време божествено чувство. Погледнах профила на мохикана и се запитах дали и той е тъй откъснат от това чувство, както аз под влиянието на Жътваря.

Тази нощ нямаше облаци. Дирижабълът висеше отляво като далечно планинско селце. Грозд синкави светлинки, напяващи нежно за топлина и уют сред черния леден безкрай. Кавахара сякаш бе избрала за бардак края на света.

Когато завихме към светлинките, из кабината се разнесе електронен писък и изображенията на приборите избледняха за миг.

— Готово, засякоха ни — рязко изрече Ортега. — Започва се. Искам да прелетим отдолу. Нека ни видят добре.

Мохиканът не отговори, но носът на машината клюмна надолу. Ортега посегна към изображението на табло над главата си и натисна един бутон. В кабината нахлу груб мъжки глас.

— … че сте в забранена въздушна зона. Имаме право да унищожим всеки нарушител. Представете се незабавно.

— Полицейски служители от Бей Сити — съобщи лаконично Ортега. — Погледни навън и ще ни видиш. Идваме с официална задача, приятел, тъй че само да завъртиш нещо към нас, цялата ви барака отива долу.

Настана тишина, изпълнена с тихо пращене. Ортега ме погледна и се усмихна. Пред нас „Глава в облаците“ растеше като мишена в прицела на бойна ракета, после изведнъж отскочи нагоре. Минахме под търбуха на дирижабъла и направихме нов завой. Видях светлини, струпани като ледени плодове по палубите и долната част на площадките за кацане. Сетне отминахме.

— Обявете целта на посещението си — злобно изрече гласът.

Ортега погледна настрани, сякаш търсеше кой говори. Гласът й стана леден.

— Синко, вече ти казах каква е целта на посещението. А сега ми посочи площадка за кацане.

Ново мълчание. Кръжахме на пет километра от дирижабъла. Започнах да надявам ръкавиците на костюма.

— Лейтенант Ортега. — Този път беше гласът на Кавахара, но в дълбините на бетатанатина дори омразата изглеждаше безучастна и трябваше да си напомням, че съществува. По-голямата част от ума ми оценяваше бързината, с която бяха разпознали гласовия отпечатък на Ортега. — Малко неочаквано посещение. Имате ли някаква заповед? Доколкото знам, разрешителните ни са в ред.

Ортега вдигна вежда към мен. И тя бе впечатлена. Изкашля се.

— Не става дума за разрешителните. Издирваме беглец. Ако почнете да настоявате за съдебна заповед, бих си помислила, че имате гузна съвест.

— Не ме заплашвайте, лейтенант — студено отвърна Кавахара. — Имате ли представа с кого говорите?

— Рейлийн Кавахара, предполагам.

В настаналата мъртвешка тишина Ортега победоносно размаха юмрук към тавана и ме погледна с усмивка. Подигравката биеше право в целта. Усетих как бледа искрица на веселие раздвижва устните ми.

Гласът на Кавахара стана гладък и безизразен като лицето на зле поддържан синтетичен носител.

— Може би не е зле да ми кажете името на беглеца, лейтенант.

— Името му е Такеши Ковач — отговори Ортега и отново ми се усмихна. — Но в момента носи тялото на бивш полицейски служител. Бих искала да отговорите на няколко въпроса относно връзките ви с този човек.

Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. Кавахара почти със сигурност знаеше за връзката между Ортега и Райкър, вероятно можеше да се досети за обвързването й с новия наемател в тялото на нейния бивш любовник. Щеше да приеме за чиста монета тревогата на Ортега от изчезването ми. Щеше да приеме и самоволното й посещение на „Глава в облаците“. А ако наистина поддържаше връзка с Мириам Банкрофт, Кавахара щеше да вярва, че знае къде се намирам и че има превъзходство над Ортега.

И което бе още по-важно — щеше да я вълнува въпросът как полицаите от Бей Сити са узнали, че тя е на борда на дирижабъла. И тъй като имаше вероятност да са научили — пряко или непряко — от Такеши Ковач, би желала да разбере какво знае той и какво е разкрил на полицията.

Непременно би искала да разговаря с Ортега.

Аз пристегнах ръкавиците на костюма и зачаках. Правехме вече трета обиколка около „Глава в облаците“.

— Най-добре елате на борда — каза накрая Кавахара. — Следвайте десния навигационен фар, оттам ще ви съобщят кода.

Машината имаше заден люк за разтоварване — цивилен вариант на бомбените люкове, които във военните варианти се използваха за самонасочващи се снаряди и безпилотни разузнавателни устройства. До тръбата се стигаше през пода на купето и след няколко акробатични превъртания аз се побрах вътре заедно с антирадарния костюм, гравитационната раница и пълен комплект оръжия. Долу го бяхме тренирали три или четири пъти, но сега, когато колата завиваше към „Глава в облаците“, процесът изведнъж ми се стори дълъг и сложен. Накрая успях да наместя и последното ъгълче на раницата, Ортега почука по шлема ми, после затръшна капака и аз потънах в мрак.

Три секунди по-късно тръбата се отвори и ме изстреля в нощното небе.

Чувството бе като смътен спомен за радост — нещо, което този носител не помнеше на клетъчно ниво. От тесния затвор на тръбата и шумните вибрации на летателния апарат изведнъж изхвръквах сред абсолютен простор и тишина. Дори свистенето на въздуха не проникваше през пенестата подплата на шлема. Гравитационната раница се задейства почти веднага и забави падането, още преди да е почнало както трябва. Увиснах в нейното поле не съвсем неподвижно, а по-скоро като топче, подскачащо върху струята на фонтан. Завъртях се и видях как навигационните светлини на полицейската кола се смаляват пред туловището на „Глава в облаците“.

Дирижабълът висеше отпред и малко над мен като застрашителен буреносен облак. По заобления корпус и палубите под него примигваха светлини. При други обстоятелства бих изпитал отвратителното чувство, че съм открита мишена, но бетатанатинът превръщаше емоциите в чист поток от данни. С антирадарния костюм бях черен като небето наоколо и наистина почти неуловим за радарите. Строго погледнато, гравитационното поле можеше да бъде засечено от някой скенер, но при огромните аномалии, предизвикани от стабилизаторите на дирижабъла, това можеше да се случи само ако ме очакваха в пълна бойна готовност. Знаех всичко това с пълна увереност, която не оставяше място за съмнения, страхове и друг емоционален баласт. Бях яхнал Жътваря.

Включих раницата на най-бавен ход и плавно се понесох към огромната извита стена на корпуса. Върху стъклото на шлема изникнаха чертежи, по които набелязаните от Айрин Елиът входни точки бяха посочени с червено. Край една от тях — изоставена секция за взимане на въздушни проби — примигваше малък зелен надпис: „Първи вариант“. Издигнах се нагоре към нея.

Отворът на секцията беше широк около метър и назъбен по краищата, там където някога бяха свалили научната апаратура. Вдигнах крака пред себе си — истински подвиг в гравитационно поле, — хванах се за ръба и след доста усилия успях да се вмъкна до кръста. Завъртях се, за да не закача раницата, и пролазих към пода на секцията. Изключих раницата.

Мястото вътре стигаше само колкото легнал човек да проверява оборудването. В дъното на секцията имаше старинен въздушен шлюз с колело за херметизиране, точно както обещаваха задигнатите чертежи на Айрин Елиът. Извъртях се и хванах колелото с две ръце, усещайки, че костюмът и раницата ми пречат в тясното пространство, и че усилията дотук почти са изчерпали запасите ми от енергия. Дълбоко поех дъх, за да захраня мускулите с кислород, изчаках забавеният пулс да го разнесе по цялото тяло и напънах. За моя изненада колелото се завъртя съвсем леко и люкът падна назад. Зад него имаше мрачно пространство.

Полежах още малко, докато събрах сили. Коктейлът от две инжекции Жътвар беше сериозна работа. На Шария не ни трябваха повече от двайсет процента. В Дзихиче температурата на въздуха беше доста висока, а и инфрачервените сензори на паешките танкове бяха калпави. Тук обаче предмет с температурата на Шария би задействал всички аларми в дирижабъла. Без грижливо кислородно захранване тялото ми бързо щеше да изчерпи клетъчната си енергия и да ме остави задъхан и изтощен като риба на сухо. Лежах и дишах — дълбоко и бавно.

След две-три минути пак се завъртях и свалих гравитационната раница, после предпазливо пролазих през люка и напипах с длани решетъчна платформа. Бавно изпълзях върху нея като пеперуда, излизаща от пашкул. След като огледах мрачната платформа в двете посоки, станах на крака и свалих шлема и ръкавиците. Ако чертежите от завода в Тампа все още бяха верни, платформата се изкачваше между огромните камери с хелий към задната контролна кабина на дирижабъла, а оттам можех по някоя служебна стълбичка да сляза право до главната палуба. Според резултатите от разпита на Милър, апартаментът на Кавахара се намираше две нива по-долу от лявата страна и имаше два огромни прозореца, гледащи надолу.

Още веднъж проверих чертежите по памет, после извадих игления пистолет и тръгнах към кърмата.

Трябваха ми по-малко от петнайсет минути, за да стигна до контролната кабина. По пътя не видях никого. Самата кабина изглеждаше автоматизирана и почнах да подозирам, че напоследък едва ли някой си прави труда да посещава горната част от необятния корпус. Открих служебната стълбичка и мъчително поех надолу, докато меко сияние ми подсказа, че почти съм достигнал палубата. Спрях и цяла минута се ослушвах за гласове, напрягайки до предел слуха и чувството си за близост, преди да измина последните четири метра и да скоча в добре осветен коридор с килим на пода. Не видях жива душа.

Проверих вградения си дисплей за време и прибрах пистолета. Времето напредваше. Навярно Ортега и Кавахара вече разговаряха. Озърнах се и видях, че палубата отдавна не изпълнява технически функции. Коридорът беше боядисан в червено и златисто, на всеки няколко метра се редуваха екзотични растения и лампиони във формата на преплетени тела. Килимът под краката ми беше дебел, покрит с изображения на сексуални лудории. Мъжки, женски и комбинирани двойки запълваха целия под с разперени крайници и затулени отвърстия. По стените висяха холограми на същата тема, които стенеха и пъшкаха, когато минавах край тях. Стори ми се, че на една от тях разпознах жената с пурпурните устни от уличната реклама — жена, която навярно не бих разпознал, ако почнеше да ми подава аванси в някой бар на другия край на света.

Сред студеното спокойствие на бетатанатина всичко това ми действаше точно толкова, колкото стена, покрита с марсиански техноглифи.

На интервали от десет метра в стените на коридора имаше тапицирани двойни врати. Не бе нужно особено въображение, за да се досетя какво крият. Същото, каквото и биокабините на Джери. И във всеки момент от някоя можеше да изскочи клиент. Ускорих крачка, търсейки страничния коридор, за който знаех, че води към стълбите и асансьорите за другите нива.

Почти бях стигнал, когато на пет метра пред мен се отвори врата. Застинах с ръка върху дръжката на игления пистолет.

Пред мен през отворената врата с мъчително бавни движения излезе сиво космато животно — или малко вълче, или дребно куче. Без да пускам пистолета, аз се отлепих от стената и го огледах. Животното не беше много високо и се движеше на четири крака, но нещо не бе наред със задните му крака. От гърлото му излиташе тихо скимтене. То завъртя глава към мен и за момент стиснах пистолета още по-здраво, но животното само ме гледаше и нямата болка в очите му ме убеди, че не съм в опасност. После то закуца мъчително по коридора към следващата врата и спря там, привело дългата си глава към пода, сякаш се ослушваше.

Последвах го като насън и притиснах ухо към вратата. Тапицерията беше добра, но не можеше да попречи на неврохимия „Хумало“, задействана с пълна мощност. Едва доловими звуци нахлуха в ухото ми като досадни насекоми. Глух, ритмичен тъп звук и още нещо — може би умоляващи писъци на същество, почти загубило сили. Преди да се настроя докрай, звукът стихна.

В същия момент кучето под мен спря да скимти и се отпусна на пода до вратата. Когато отстъпих, то пак ме погледна и очите му бяха пълни с безгранична болка и укор. В тези очи видях отражението на всяка жертва, която някога ме бе гледала през последните ми трийсет години съзнателен живот. После животното завъртя глава и апатично близна наранените си задни крака.

За част от секундата нещо изригна през студената кора на бетатанатина.

Вадейки попътно игления пистолет, аз се върнах към вратата, откъдето бе дошло кучето, и влязох, стискайки оръжието с две ръце. Стаята беше просторна, боядисана в пастелни цветове, със старомодни двуизмерни фотографии по стените. В центъра стърчеше масивно легло с колони и прозрачни чаршафи. В единия край на леглото седеше изискан мъж на около четирийсет години, гол от кръста надолу. Нагоре беше облечен с официален смокинг, което трудно се връзваше с брезентовите работни ръкавици, нахлузени чак до лактите. Приведен напред, той се почистваше между краката с парче влажен плат.

Когато прекрачих в стаята, човекът вдигна очи.

— Джак, свърши ли с… — Той изгледа с недоумение пистолета в ръката ми. После, когато само половин метър делеше цевта от лицето му, строго изрече: — Слушай, не съм поръчвал този вариант.

— За сметка на заведението — отвърнах безстрастно аз и видях как роякът мономолекулярни игли разкъса лицето му.

Човекът рязко вдигна ръце от слабините си, за да прикрие раните, свлече се настрани и издъхна на пода с глухо хъркане.

В края на зрителното поле датчикът за време започна да мига в червено. Излязох заднешком от стаята. Раненото животно не ме погледна, докато минавах край него. Коленичих и леко докоснах сплъстената козина. Главата се вдигна и от гърлото пак излетя скимтене. Оставих пистолета и напрегнах празната си ръка. Лъскавият тебитски нож изскочи от невронния калъф.

После избърсах острието в козината, прибрах ножа и вдигнах игления пистолет — спокойно и без да бързам. Дълбоко в диамантената безметежност на наркотика нещо ме дразнеше, но Жътваря не ми позволяваше да се тревожа за него.

Както предсказваха крадените чертежи, страничният коридор водеше към стълбище, покрито със същия еротичен килим. Предпазливо тръгнах надолу, насочвайки пистолета към празното пространство отпред. Чувството ми за близост шареше наоколо като радар. Никакво движение. Кавахара сигурно бе залостила всички люкове за в случай, че Ортега и нейният екип забележат нещо нередно.

Две нива по-долу аз слязох от стълбището и тръгнах по памет из лабиринта от коридори, докато стигнах до ъгъла, зад който трябваше да е апартаментът на Кавахара. Притиснах гръб до стената, плъзнах се към ъгъла и зачаках, дишайки съвсем леко. Чувството за близост ми подсказваше, че на вратата зад ъгъла има човек, може би дори няколко души. Усетих лекия дъх на цигарен дим. Коленичих, огледах се и отпуснах лице към пода. Докосвайки с буза килима, аз подадох глава иззад ъгъла.

До вратата стояха мъж и жена, облечени в еднакви зелени гащеризони. Жената пушеше. Макар че и двамата бяха препасали демонстративно зашеметяващи пистолети, приличаха по-скоро на обслужващ персонал. Отпуснах се малко и продължих да чакам. В ъгъла на зрителното ми поле отпуснатите минути за мисията пулсираха като издута вена.

Мина още четвърт час, докато чух как се отваря вратата. Напрегнат от неврохимията, слухът ми долови шумолене на дрехи, докато пазачите се отдръпваха да сторят път на някого. Чух първо гласа на Ортега, глух и подчертано незаинтересуван, после този на Кавахара — звучен като гласа на андроида от „Ларкин и Грийн“. Бетатанатинът ме защитаваше от омразата и реакцията ми бе почти безразлична, сякаш виждах нейде далече блясъци и чувах глух пукот на изстрели.

— … че не мога да ви помогна повече, лейтенант. Ако казвате истината за клиниката „Вей“, душевното му състояние определено се е влошило, откакто работеше за мен. Чувствам се отговорна донякъде. Нали разбирате, ако подозирах какво ще стане, никога не бих го препоръчала на Лорънс Банкрофт.

— Както казах, това е само предположение. — Гласът на Ортега стана малко по-остър. — И ще ви бъда благодарна, ако тия подробности си останат между нас. Докато узнаем къде е отишъл Ковач и защо…

— Разбирам. Напълно разбирам колко деликатно е положението. Вие сте на борда на „Глава в облаците“, лейтенант. Ние се славим със своята дискретност.

— Да. — Ортега допусна в гласа си нотка на отвращение. — Чувала съм.

— Е, тогава можете да бъдете сигурна, че казаното ще си остане между нас. А сега моля да ме извините. Имам да свърша някои административни задачи. Тиа и Макс ще ви изпратят до площадката.

Вратата се затвори и към мен се зададоха тихи стъпки. Настръхнах. Ортега и нейните придружители идваха в моя посока. Не бяхме очаквали това. На чертежите площадките за кацане се намираха пред апартамента на Кавахара и точно затова бях дошъл откъм кърмата. Но не виждах друга причина да водят Ортега и Баутиста в тази посока.

Нямаше паника. Из ума ми се разля студен аналог на адреналина и пръсна наоколо ореол от сигурни факти. Нищо не заплашваше Ортега и Баутиста. Те вероятно бяха дошли по същия път, иначе все щяха да кажат нещо. Колкото до мен, ако минеха край коридора, в който стоях, охраната трябваше само да се озърне, за да ме види. Мястото бе добре осветено и нямаше къде да се скрия. От друга страна обаче, тялото ми беше студено, пулсът слаб и дишането едва доловимо — липсваха онези фактори, които карат човешкото подсъзнание да усети чуждо присъствие. Разбира се, ако охраната беше с нормални носители.

А ако завиеха в моя коридор, за да се изкачат по стълбището…

Притиснах се към стената, нагласих игления пистолет на единична стрелба и спрях да дишам.

Ортега. Баутиста. После двамата пазачи. Минаха толкова близо, че можех да се протегна и да докосна косата на Ортега.

Никой не се озърна.

Изчаках цяла минута, преди отново да си поема дъх. После огледах коридора в двете посоки, бързо завих зад ъгъла и почуках на вратата с дръжката на игления пистолет. Влязох, без да чакам отговор.

41.

Помещението изглеждаше точно както го описа Милър. Двайсет метра широко, с наклонена стъклена стена от тавана до пода. В ясен ден навярно можеше да лежиш върху нея и да гледаш морето от хиляди метри височина. Стените бяха сиви, подът от разтопено стъкло, а осветлението идваше от ръбести фигурки оригами с илуминиево покритие, поставени върху железни триножници в ъглите на стаята. В единия край стърчеше масивен блок от черна стомана, който навярно служеше за бюро, в другия имаше няколко сиви кресла, събрани около имитация на печка от стар нефтен варел. Зад тях видях сводеста врата — според Милър тя водеше към спалнята.

Над бюрото бавно се въртеше холографски дисплей с някакви данни. Рейлийн Кавахара стоеше с гръб към вратата и гледаше нощното небе.

— Забравихте ли нещо? — попита тя, без да се обръща.

— Не, нищо.

Видях как гърбът й се напрегна, но въпреки това тя се обърна изящно и бавно. Дори видът на игления пистолет не прогони от лицето й изражението на ледено спокойствие. Гласът й си оставаше почти все тъй пренебрежителен.

— Кой си? Как влезе тук?

— Помисли. — Аз посочих креслата. — И седни там, да не си изморяваш краката, докато разсъждаваш.

— Кадмин?

— Сега вече ме обиждаш. Сядай!

Видях как разбирането избухна в очите й.

— Ковач? — Устните й се изкривиха в неприятна усмивка. — Ковач, ти глупаво, глупаво копеле. Имаш ли представа какво отхвърли току-що?

— Казах да седнеш.

— Тя замина, Ковач. Върна се на Харлановия свят. Аз удържах на думата си. Какво си мислиш, че правиш тук?

— Няма да повтарям повече — кротко изрекох аз. — Или сядай веднага, или ще ти строша коляното.

Тънката усмивка не изчезна от лицето на Кавахара, докато се отпускаше сантиметър по сантиметър върху най-близкото кресло.

— Много добре, Ковач. Тази вечер играем по твоя сценарий. А после ще върна тук оная кучка Сахиловска и теб заедно с нея. Какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?

— Ако се наложи.

— За какво? От някакви тъпи морални съображения? — Тя натърти последните две думи, тъй че прозвучаха като название на търговска марка. — Не забравяш ли нещо? Ако ме убиеш тук, най-много след осемнайсет часа системата за дистанционно съхранение в Европа ще забележи и ще ме презареди според последния актуализиран вариант. А новата „аз“ много скоро ще разбере какво е станало.

Седнах на ръба на креслото.

— О, не съм сигурен. Виж колко време загуби Банкрофт, а все още не знае истината, нали?

— Заради Банкрофт ли е цялата работа?

— Не, Рейлийн. Цялата работа е заради теб и мен. Трябваше да оставиш Сара на мира. И мен трябваше да оставиш на мира, докато имаше тази възможност.

— О-о-о! — изгука тя с подигравателно съчувствие. — Той бил манипулиран. Колко съжалявам. — Изведнъж тонът й стана отново рязък. — Ти си емисар, Ковач. Целият ти живот е манипулация. Както и на всички нас. Всички живеем в огромната манипулационна матрица и просто се борим кой да стои най-отгоре.

Поклатих глава.

— Никого не съм молил да ме включат в играта.

— Ковач, Ковач. — Изведнъж изражението й стана почти нежно. — Никой от нас не е молил. Да не мислиш, че аз съм молила да се родя във Фишън Сити в семейството на джудже с ципести крака и смахната курва? Молила ли съм, а? Не ни включват, просто ни хвърлят в играта и след това гледаш само да държиш глава над водата.

— Или да налееш вода в чуждото гърло — кротко кимнах аз. — Ти сигурно си се метнала на майка си, а?

За секунда лицето й заприлича на тенекиена маска, зад която бушува огнена пещ. Видях как яростта пламна в очите й и ако не беше хладнокръвието на Жътваря, сигурно щях да се изплаша.

— Убий ме — изсъска през зъби Кавахара. — И гледай да се порадваш, защото после ще страдаш, Ковач. Мислиш си, че онези нещастници в Нови Пекин страдаха, когато умряха? Ще измисля нови граници за теб и оная смрадлива кучка.

Поклатих глава.

— Не ми се вярва, Рейлийн. Разбираш ли, личността ти бе излъчена за съхранение преди около десет минути. И по пътя аз уредих едно гмуркане. Нищо не взех, само включих в предаването вируса „Роулингс“. Вече е стигнал до ядрото Рейлийн. Дистанционното ти съхранение е заразено.

Очите й се разшириха.

— Лъжеш.

— Не и днес. Хареса ли ти работата на Айрин Елиът с „Вдигни го“? Е, трябва да я видиш как работи във виртуален форум. Бас държа, че е имала време да задигне пет-шест мозъчни хапки. Сувенири. Всъщност вече са колекционерска рядкост, защото, ако разбирам от инфоинженери, ще ти затворят капака на дистанционното по-бързо, отколкото политик напуска военна зона. — Кимнах към дисплея данни. — Сигурно щеше да получиш сигнал за тревога след час-два. На Иненин стана по-бавно, но пък и беше много отдавна. Днес технологията е напреднала.

В този момент Кавахара повярва и яростта, която бях видял преди малко в очите й, сякаш се събра в нажежено до бяло ядро.

— Айрин Елиът — изрече напрегнато тя. — Като я намеря…

— Мисля, че чух предостатъчно празни заплахи за днес — прекъснах я аз. — Чуй ме. В момента мозъчната приставка е единственият живот, с който разполагаш, а при сегашното ми настроение трябва съвсем малко, за да я изтръгна от гръбнака ти и да я смачкам. Преди или след като те убия, затова млъквай.

Кавахара застина неподвижно и присви очи. За момент горната й устна оголи зъбите, преди да се овладее.

— Какво искаш?

— Така вече е по-добре. Засега искам пълно самопризнание как нагласи Банкрофт. Резолюция 653, Мери Лу Хинчли и тъй нататък. Можеш да добавиш и как натопи Райкър.

— Имаш ли системи за запис?

Посочих левия си клепач, където работеше записващата система, и се усмихнах.

— Наистина ли си мислиш, че ще го направя? — Яростта на Кавахара бликаше от очите. Свита като змия, тя дебнеше за шанс. И друг път я бях виждал такава, но тогава погледът не се целеше в мен. Ако трябваше да избирам, бих предпочел да съм под обстрел из улиците на Шария. — Наистина ли си мислиш, че ще изкопчиш това от мен?

— Погледни откъм добрата страна, Рейлийн. С пари и връзки сигурно ще се отървеш от изтриването, а за останалото най-много да ти лепнат два века на склад. — Гласът ми загрубя. — Докато ако не проговориш, умираш сега и завинаги.

— Законът не приема признание под заплаха.

— Не ме разсмивай. Случаят няма да стигне до ООН. Мислиш ли, че не съм бил в съда? Мислиш ли, че ще оставя адвокати да се разпореждат с това? Всичко, което кажеш, излиза по Световната мрежа веднага щом се върна на земята. Заедно със запис за онзи, когото очистих горе в кучешката стая. — Очите на Кавахара се разшириха и аз кимнах. — Да, трябваше да ти кажа по-рано. Имаш един клиент по-малко. Не е истински мъртъв, но ще му трябва нов носител. По моя сметка, около три минути след като Санди Ким излезе на живо по мрежата, ченгетата на ООН ще заблъскат вратата ти с цял куп заповеди за арест. Няма да имат избор. Стига им само Банкрофт. Мислиш ли, че същите хора, които разрешиха да се случат Шария и Иненин, ще се посвенят да изкривят лекичко конституцията, щом трябва да защитят основата на своята власт? А сега почвай да говориш.

Кавахара вдигна вежди, сякаш всичко това беше просто безвкусна шега.

— Откъде искаш да почна, Такеши-сан?

— Мери Лу Хинчли. Тя падна оттук, нали?

— Естествено.

— Ти я беше приготвила за черните изпълнения, нали? Сигурно някой смахнат мръсник искаше да надене носителя тигър и да си поиграе на котенце?

— Я виж ти. — Кавахара наведе глава настрани. — С кого си разговарял? С някого от клиниката „Вей“, нали? Чакай да помисля. Милър присъстваше на онзи нагледен урок, но ти го очисти, тъй че… О! Пак ли си бил на лов за глави, Такеши? Нима си отнесъл Фелипе Милър в кутия за шапки?

Мълчаливо я гледах над цевта на игления пистолет и отново чувах безсилните писъци зад затворената врата. Кавахара сви рамене.

— Ако трябва да бъдем точни, не беше тигърът. Но да, нещо от сорта.

— И тя разбра?

— Да, разбра някак. — Кавахара изглеждаше отпусната, което при нормални обстоятелства би ме изнервило. Но под влиянието на бетатанатина само станах още по-бдителен. — Чула е изтървана дума, може би от някой техник. Знаеш ли, обикновено пускаме на подобни клиенти виртуалния вариант, преди да им позволим истински сеанс. Така предварително знаем как ще реагират, а понякога дори ги убеждаваме да не го правят.

— Колко грижовно от твоя страна.

Кавахара сви рамене.

— Как да ти го набия в главата, Такеши? Тук осигуряваме услуга. Ако може да бъде узаконена, толкова по-добре.

— Глупости, Рейлийн. Ти им продаваш виртуалния вариант, а след два-три месеца те дотичват да го изпробват на живо. Има причинно-следствена връзка и ти знаеш много добре. Като им продаваш нелегална стока, получаваш власт вероятно над някои много влиятелни хора. Тук имаш доста губернатори на ООН, нали? Протекторатски генерали и друга подобна паплач.

— „Глава в облаците“ обслужва каймака на обществото.

— Като онзи беловлас мръсник, дето го очистих горе? Беше голяма клечка, нали?

— Карлтън Маккейб? — Кавахара се усмихна зловещо. — Да, би могло да се каже. Влиятелна личност.

— Би ли ми казала на коя точно влиятелна личност разреши да изкорми Мери Лу Хинчли?

Кавахара леко се напрегна.

— Не, не бих.

— Така и очаквах. Ще ти трябва за пазарлъците по-късно, нали? Добре, от мен да мине. Какво стана? Довеждат Хинчли тук, тя случайно узнава какво я чака и се опитва да избяга. Да не е откраднала гравитационна раница?

— Едва ли. Екипировката се държи под строг контрол. Може би е решила, че може да се удържи за корпуса на някоя кола. Явно не е била много умна. Подробностите все още са неясни, но така или иначе някак е паднала.

— Или скочила.

Кавахара поклати глава.

— Не вярвам да е имала кураж за това. Мери Лу Хинчли нямаше самурайски дух. Както повечето обикновени люде, би се вкопчвала в живота до последния недостоен момент. Би се надявала на чудо. Би молила за милост.

— Колко пошло. Веднага ли усетиха липсата й?

— Много ясно, че усетиха. Чакаше я клиент. Преровихме целия дирижабъл.

— Досадно.

— Да.

— Но не толкова досадно, колкото факта, че след някой и друг ден вълните я изхвърлиха на брега, а? Явно добрата ти фея е била в отпуск.

— Беше неприятно — призна Кавахара, сякаш обсъждахме неуспешна игра на покер. — Но не съвсем неочаквано. Не предвиждахме да възникнат сериозни проблеми.

— Знаела си, че е католичка?

— Разбира се. Това влиза в изискванията.

— А когато Райкър откри онова фалшиво покръстване, ти сигурно си напълнила гащите. Показанията на Хинчли щяха да те изкарат на показ заедно с един дявол знае колко от твоите влиятелни другарчета. Да осъдят „Глава в облаците“, един от Домовете за черни перверзии! И теб заедно с дома! Как го каза онзи път в Нови Пекин? Недопустим риск. Трябвало е по някакъв начин да запушиш устата на Райкър. Прекъсни ме, ако греша.

— Не, на прав път си.

— И ти го натопи?

Кавахара пак сви рамене.

— Бе направен опит да бъде подкупен. Той се оказа… невъзприемчив.

— Тъжно. И какво направи тогава?

— Не знаеш ли?

— Искам да го чуя от теб. Прекалено често ме оставяш да водя разговора. Опитай да го поддържаш, инак ще си помисля, че не оказваш достатъчно съдействие.

Кавахара театрално вдигна очи към тавана.

— Накиснах Илайас Райкър. Пробутах му фалшив донос за една клиника в Сиатъл. Изработихме телефонен дубликат на Райкър и чрез него платихме на Игнасио Гарсия да вмъкне за двама от убитите сведения, че са католици. Знаехме, че полицията в Сиатъл ще се усъмни, и че подправените сведения няма да издържат на проверка. Е, сега доволен ли си?

— Как откри Гарсия?

— От проучването на Райкър, още докато се опитвахме да го подкупим. — Кавахара раздразнено се размърда в креслото. — Открихме връзката между двамата.

— Да, точно така предполагах.

— Колко си проницателен.

— И тъй, всичко се уреди чудесно. Докато не изникна Резолюция 653 да ви размъти отново водата. А случаят Хинчли все още не е закрит.

Кавахара кимна.

— Съвършено вярно.

— Защо просто не се опита да протакаш? Защо не подкупи някои важни фигури в Съвета на ООН?

— Кого? Това тук не ти е Нови Пекин. Срещал си Фири и Ертекин. За продан ли са според теб?

Кимнах.

— Значи ти си била в носителя на Марко. Мириам Банкрофт знаеше ли?

— Мириам? — изненада се Кавахара. — Не, разбира се. Никой не знаеше, там е цялата работа. Марко редовно играе с Мириам. Идеално прикритие.

— Не чак толкова идеално. Май хич не те бива на тенис.

— Нямах време за виртуални уроци.

— Защо Марко? Защо не отиде в този вид?

Кавахара махна с ръка.

— Досаждам на Банкрофт още откакто насрочиха резолюцията. И на Ертекин също, стига да се докопам до нея. Почнах да ставам подозрителна. Виж, ако Марко кажеше добра дума за мен, никой нямаше да се усъмни.

— Ти прие онова обаждане от Ръдърфорд — казах замислено аз. — В Слънчевия дом, след като го бяхме притиснали. Мислех, че се обажда на Мириам, но тогава и ти беше там. Преструваше се на Марко и следеше големия дебат за католиците.

— Да. — Тя се усмихна леко. — Изглежда, доста си надценил ролята на Мириам Банкрофт в цялата история. А, между другото, кой носи тялото на Райкър в момента? Интересувам се просто от любопитство. Който и да е, страшно добре си играе ролята.

Премълчах, но ъгълчето на устните ми трепна леко. Кавахара забеляза.

— Наистина ли? Двойно зареждане. Явно въртиш лейтенант Ортега на малкия си пръст. Или на нещо друго. Поздравления. Интригата е достойна за истински Мат. — Тя се изсмя кратко и дрезгаво. — Беше комплимент, Такеши-сан.

Не обърнах внимание на закачката.

— Разговаря ли с Банкрофт в Осака на 16 август, четвъртък? Знаеше ли, че идва?

— Да. Той редовно пътува дотам по работа. Уредих срещата да изглежда случайна. Поканих го след завръщането да посети „Глава в облаците“. Това му е навик. Платен секс след делово пътуване. Вероятно си разбрал.

— Да. И какво му каза, когато дойде тук?

— Казах му истината.

— Истината? — изгледах я втренчено. — Каза му за Хинчли и се надяваше да ти помогне?

— Защо не? — Тя ме стрелна с вледеняващо невинен поглед. — С него сме приятели от векове. Общи делови стратегии, които понякога носят плод след един цял нормален човешки живот. Не очаквах той да застане на страната на дребните хора.

— Но той те разочарова. Не искаше да подкрепи Матовското братство.

Кавахара пак въздъхна и този път долових истинска умора, долетяла от прашните дълбини на вековете.

— Лорънс има евтина романтична жилка и аз вечно я подценявам. В много отношения прилича на теб. Но за разлика от теб няма никакво оправдание за това. Та той е на повече от три века. Вярвах — или може би исках да вярвам — че възгледите му отразяват това. Че останалото е само поза, празни приказки за тълпата. — Кавахара тъжно размаха крехката си ръка. — За жалост само така ми се е искало.

— Какво направи той? Хвана се за някакви тъпи морални съображения?

Кавахара се усмихна мрачно.

— Подиграваш ли ми се? Ти, чиито ръце са оплискани с кръвта на десетки хора от клиниката „Вей“. Протекторатски касапин, унищожител на човешки живот по всички планети, където си стъпил. Ако ми разрешиш да изтъкна, Такеши, малко си непоследователен.

Обгърнат в прохладната пелена на бетатанатина, аз не изпитах нищо друго, освен леко раздразнение от упорството на Кавахара. Трябваше да си изясним нещата.

— Онова с клиниката беше лично.

— Онова с клиниката беше бизнес, Такеши. Твоята личност изобщо не ги интересуваше. Повечето от хората, които очисти, просто си вършеха работата.

— Значи е трябвало да си потърсят друга работа.

— Ами хората от Шария? Какво трябваше да направят? Да не се родят точно на тази планета и точно по това време? Или може би да не позволят да ги мобилизират?

— Бях млад и глупав — простичко казах аз. — Използваха ме. Убивах заради хора като теб, защото не бях наясно. След това проумях. Станалото на Иненин ми отвори очите. Сега убивам единствено заради себе си и всеки път, когато отнемам живот, знам стойността му.

— Стойността му. Стойността на човешкия живот. — Кавахара поклати глава като преподавател, който слуша отчайващо глупав ученик. — Ти все още си млад и глупав. Човешкият живот няма стойност. Още ли не си го разбрал, Такеши, след всичко, което видя? Сам по себе си той няма стойност. Изработката на машини струва пари. Извличането на суровини също. Но хората? — Тя изсъска презрително. — Винаги могат да се намерят нови. Те се възпроизвеждат като ракови клетки, независимо дали ги искаш или не. Те са в изобилие, Такеши. Защо да са ценни? Знаеш ли, че да се наеме и използва истинска курва в черния бизнес струва по-малко, отколкото да се програмира виртуалният вариант? Истинската човешка плът е по-евтина от машината. Такава е простата истина на нашите времена.

— Банкрофт не смяташе така.

— Банкрофт? — Кавахара изръмжа с отвращение. — Банкрофт е като паралитик, подпрян върху патериците на архаичните си идеи. Просто се чудя как оцеля толкова дълго.

— И ти го програмира да се самоубие? Лекичко го побутна с подходящ химикал?

— Да го програмирам… — Очите на Кавахара се разшириха и от изящните й устни излетя весел, звънък смях. — Ковач, не може да си толкова глупав. Казах ти, че той се самоуби. Имаше времена, когато вярваше на моята дума, макар че не можеше да ме понасяш. Помисли малко. Защо ми е мъртъв?

— За да изтриеш каквото си казала за Хинчли. Новият му вариант нямаше да помни тази малка подробност.

Кавахара кимна.

— Да, виждам колко удобна ти изглежда подобна версия. Отбранителен ход. В края на краищата ти съществуваш в отбрана още откакто напусна Корпуса. А същество, което живее в отбрана, рано или късно започва да мисли по същия начин. Само едно забравяш, Такеши.

Тя направи драматична пауза и дори през бетатанатина усетих тръпка на тревога. Кавахара преиграваше.

— И кое е то?

— Че аз, Такеши Ковач, не съм като теб. Аз не играя в отбрана.

— Дори и на тенис?

Тя ми отправи добре отмерена усмивка.

— Много остроумно. Не беше необходимо да изтривам спомена на Лорънс Банкрофт за нашия разговор, защото той вече бе убил своя собствена католическа проститутка и имаше какво да загуби от Резолюция 653.

Примигах. Бях разработил цял куп теории около убеждението, че Кавахара е виновна за смъртта на Банкрофт, но нито една не бе чак толкова изобретателна. И докато осъзнавах думите й, по местата си легнаха нови късчета от строшеното огледало, за което бях мислил, че вече съм го сглобил, доколкото да видя отразената истина. Надникнах в новия му ъгъл и съжалих, че едва сега виждам какво мърда там.

Отсреща Кавахара се усмихваше на мълчанието ми. Знаеше, че ме е засегнала, и това й харесваше. Суетност, суетност. Единственият, но непоправим недостатък на Кавахара. Също като всички Матове, тя бе свикнала да се възхищава на себе си. С лекота даде признанието, което довърши мозайката. Тя искаше да го получа, искаше да видя колко ме е изпреварила, колко далече съм изостанал.

Май я бях засегнал с шегата за тениса.

— Поредното напомняне за лицето на жена му — каза тя. — Грижливо подбрано и леко усъвършенствано чрез пластична хирургия. Той удуши момичето. Докато се празнеше за втори път, ако не греша. Семеен живот, а, Ковач? Какъв ли тормоз е за вас, мъжете?

— Имаш ли го на запис?

Въпросът прозвуча глупаво дори в собствените ми уши.

Кавахара пак се усмихна.

— Я стига, Ковач. Питай за нещо, което не знаеш.

— Беше ли стимулиран за това по химичен път?

— О, разбира се. В това отношение имаш право. Много гадна дрога, но ти сигурно знаеш…

Виновен бе бетатанатинът. Бавният, забавящ сърцето хлад. Без него щях да премина в действие още когато усетих полъха от отворената врата зад гърба си. Мисълта прелетя през ума ми с цялата бързина, на която бе способна, но дори самото й присъствие ми разкриваше, че ще закъснея. Не беше време за мислене. В боя мисълта е лукс от ранга на топлата баня или масажа. Тя замъгли светкавичната реакция на неврохимичната система „Хумало“ и когато се завъртях да вдигна пистолета, вече бях закъснял с векове.

Пляс!

Зашеметяващият лъч ме блъсна като влак и сякаш видях как прелитат светещите прозорци на купетата. В зрителното ми поле застина лицето на Треп, приклекнала на вратата с изпънато напред оръжие за в случай, че не улучи или нося невронна броня под антирадарния костюм. Напразни надежди. Игленият пистолет падна от безжизнените пръсти на спазматично разтворената ми китка и аз рухнах до него. Дървеният под връхлетя и ме халоса отстрани по главата като някогашните плесници на тате.

— Защо се забави? — попита гласът на Кавахара нейде безкрайно високо. Звучеше като тежък бас в бързо гаснещото ми съзнание. Една крехка ръка се пресегна в зрителното ми поле да вземе игления пистолет. Смътно усетих как друга ръка измъква и зашеметяващия.

— Алармата се включи едва преди две минути. — Треп пристъпи напред, прибра пистолета в кобура и клекна да ме огледа любопитно. — Трябвало е доста време, докато тялото на Маккейб изстине и задейства апаратурата. Онези идиоти от охраната още са на главната палуба и зяпат трупа. Кой е този?

— Ковач — отвърна небрежно Кавахара, после пъхна игления и зашеметяващия пистолет под пояса си и тръгна към бюрото. За парализирания ми поглед тя сякаш се оттегляше през необятна равнина, преодолявайки стотици метри с всяка крачка, докато стана съвсем дребна. Наведе се над бюрото като миниатюрна кукла и натисна някакви бутони, които не виждах.

Не губех съзнание.

— Ковач? — Лицето на Треп изведнъж стана безизразно. — Мислех, че…

— Да, аз също. — Холографският дисплей изведнъж се събуди и по него плъзнаха нови данни. Кавахара приведе лице към него. — Той ни измами с двойно зареждане. Сигурно Ортега му е помогнала. Трябваше да се задържиш в „Панамска роза“ малко по-дълго.

Все още чувах зле, зрението ми бе замръзнало, но не губех съзнание. Не знаех дали е страничен ефект на бетатанатина, още един бонус на системата „Хумало“ или може би двете в някаква неподозирана комбинация, но нещо ме поддържаше в съзнание.

— Хващат ме нерви, когато съм на местопрестъпление с толкова много ченгета наоколо — каза Треп и посегна да докосне лицето ми.

— Тъй ли? — Кавахара все още бе заета с данните. — Е, и на мен не ми беше сладко да забавлявам тоя психопат с морални спорове и искрени самопризнания. Мислех си, че никога няма да… Мамка му!

Тя яростно тръсна глава, после сведе очи към бюрото.

— Не е излъгал.

— За кое?

Кавахара веднага настръхна и се обърна към Треп.

— Няма значение. Какво правиш с лицето му?

— Той е студен.

— Много ясно, че е студен, по дяволите. — Ругатните са сигурен признак, че Рейлийн Кавахара е стресната, помислих сънено аз. — Как си мислиш, че е минал покрай инфрачервените сензори? Надрусал се е с „дърво“ до козирката.

Треп се изправи с напълно безизразна физиономия.

— Какво ще правиш с него?

— Отива на виртуален форум — отвърна зловещо Кавахара. — Заедно с малката си приятелка. Но преди това ще трябва да извършим една малка операция. Той направи запис.

Опитах да размърдам дясната си ръка. Последната става на средния пръст трепна едва забележимо.

— Сигурна ли си, че не излъчва?

— Да, той сам ми каза. Ако беше опитал, щяхме веднага да го засечем. Имаш ли нож?

Прониза ме тръпка, подозрително наподобяваща паника. Отчаяно потърсих в парализата някакви признаци на предстоящо възстановяване. Нервната система „Хумало“ все още бе в шок. Усещах как очите ми изсъхват от прекъсването на рефлекса за мигане. Като в мъгла видях как Кавахара се зададе откъм бюрото и властно протегна ръка към Треп.

— Нямам нож.

Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че долавям в гласа на Треп нотки на несъгласие.

— Няма проблеми. — С нови огромни крачки Кавахара изчезна от погледа ми. Гласът й заглъхна. — Имам тук нещо, което ще свърши същата работа. Викни някой от охраната да отмъкне тоя боклук горе до салоните за презареждане. Мисля, че седми и девети номер са подготвени. Свържи се от бюрото.

Треп се поколеба. Усетих как нещо пада като късче полуразтопен лед, откъртено от замръзналия блок на централната ми нервна система. Клепачите ми бавно застъргаха надолу по очите и пак се вдигнаха. От пречистващото докосване бликнаха сълзи. Треп видя това и настръхна. Не тръгна към бюрото.

От далечината долетя гласът на Кавахара:

— Идват ли?

Сигурно беше в другата стая.

Лицето на Треп остана безстрастно. Погледът й се отдели от мен.

— Да — изрече високо тя. — Ще дойдат след две-три минути.

Свестявах се. Нещо тласкаше нервите ми към съскащ, кипящ живот. Усещах първите спазми, а заедно с тях и гореща задуха в дробовете, което означаваше, че ефектът на бетатанатина започва да отминава преждевременно. Крайниците ми тежаха като олово, китките ми сякаш бяха обвити в дебели памучни ръкавици, през които прелитаха електрически искри. Не бях в състояние да се бия.

Лявата ми ръка беше притисната под тежестта на тялото. Дясната стърчеше настрани. Не знаех дали мога да устоя на крака. Разполагах с много ограничени възможности.

— Добре.

Усетих как ръката на Кавахара ме преобръща по гръб като риба, приготвена за изкормяне. Беше се навъсила съсредоточено и държеше остри клещи. Възседна гърдите ми и вдигна с пръсти клепачите на лявото ми око. Потиснах импулса да мигна и останах неподвижен. Разтворените клещи се спуснаха надолу.

Напрегнах мускулите на ръката си и невронният калъф изхвърли тебитския нож в дланта ми.

Замахнах настрани.

Целех се в хълбока на Кавахара под плаващите ребра, но комбинацията от зашеметяващия лъч и бетатанатина ме подведе. Ножът сряза лявата й ръка под лакътя, закачи костта и отскочи. Кавахара изпищя и пусна окото ми. Изтърваните клещи улучиха скулата ми и издълбаха бразда по бузата. Усетих далечна болка. В окото ми нахлу кръв. Замахнах отново, но този път Кавахара се извъртя и блокира удара с ранената си ръка. Отново изкрещя и ножът се изплъзна от вдървените ми пръсти. Събирайки в лявата ръка цялата си останала енергия, аз диво замахнах с юмрук и улучих Кавахара в слепоочието. Тя се търкулна на пода, стискайки ранената си ръка и за момент повярвах, че острието е проникнало достатъчно дълбоко, за да й впръсне доза С-381. Но Шийла Соренсън ми бе казала, че цианидът действа за броени секунди.

Кавахара се изправяше.

— Какво чакаш, мътните да те вземат? — кисело се обърна тя към Треп. — Застреляй тоя боклук, ако обичаш.

Последните думи заседнаха в гърлото й, когато видя истината в очите на Треп миг преди бледата жена да посегне към кобура си. Може би самата Треп едва сега осъзнаваше тази истина, защото реагира бавно. Кавахара пусна клещите, измъкна едновременно от пояса си игления и зашеметяващия пистолет и се прицели още преди оръжието на Треп да е излязло докрай от кобура.

— Продажна шибана кучка — изсъска смаяно Кавахара и в гласа й ненадейно прозвуча дрезгав акцент, какъвто не бях чувал досега. — Ти знаеше, че се свестява, нали? Мъртва си, кучко.

Надигнах се и залитайки, скочих върху Кавахара точно когато натискаше спусъците. Чух двата изстрела — почти недоловимото свистене на игления пистолет и острия електрически пукот на зашеметяващия. През мъглата в левия край на зрителното си поле видях как Треп отчаяно се мъчи да измъкне оръжието, но няма надежда. Тя падна с почти комично изражение на изненада. В същия миг рамото ми се стовари върху Кавахара и двамата залитнахме към наклонените прозорци. Тя се опита да ме застреля, но аз изблъсках пистолетите настрани и я препънах. Тя ме удари с ранената ръка, после паднахме върху наклоненото стъкло.

Зашеметяващият пистолет се търкулна нейде настрани, но тя бе успяла да задържи игления. Дулото се завъртя към мен и аз тромаво го отбих. Другата ми ръка замахна към лицето на Кавахара, не улучи и юмрукът отскочи от рамото й. Тя се ухили свирепо и ме удари с глава в лицето. Носът ми се строши със странен звук, сякаш захапах суров карфиол, и в устата ми нахлу кръв. После Кавахара връхлетя, притисна ме върху стъклото и ме заблъска с юмруци по тялото. Блокирах един-два удара, но губех сили, а мускулите в ръцете ми губеха интерес. Всичко в мен почваше да изтръпва. Над мен по лицето на Кавахара се изписа свиреп триумф, когато разбра, че битката е приключила. Прицели се много старателно и ме удари в слабините. Разтърсен от гърч, аз се плъзнах по стъклото и останах да лежа на пода.

— Засега ти стига толкова — изръмжа тя задъхано и скочи на крака. Под почти незасегнатата й елегантна прическа изведнъж видях лицето, на което принадлежеше непознатият акцент. Бруталното задоволство по това лице навярно бяха виждали и жертвите от Фишън Сити, преди да отпият вода от оловната манерка. — Стой тук за малко.

Тялото ми подсказваше, че нямам друг избор. Чувствах се пребит, бързо потъвах под тежестта на химикалите в нервната ми система и тръпките от зашеметяващия лъч. Опитах се да повдигна ръка, но тя само трепна като риба, натъпкана с камъни. Кавахара видя това и се ухили.

— Да, точно така — каза тя и разсеяно погледна разпрания си ляв ръкав, по който се стичаше кръв. — Сега ще си платиш за всичко, Ковач. — Тя пристъпи към неподвижното тяло на Треп и я ритна жестоко в ребрата. Бледата жена не помръдна. — Ти също, кучко. С какво толкова те омая този скапаняк? Да не е обещал да те лиже през следващите двайсет години?

Треп не отговори. Напрегнах пръстите на лявата си ръка и успях да ги мръдна с няколко сантиметра по пода към крака си. Кавахара хвърли един последен поглед на Треп, после отиде до бюрото и натисна един бутон.

— Охрана?

— Мис Кавахара? — Беше същият мъжки глас, който чухме на идване към дирижабъла. — Имаше нахлуване на външно…

— Знам какво имаше — каза уморено Кавахара. — Борих се с него през последните пет минути. Защо не сте тук?

— Мис Кавахара?

— Питам колко време ти трябва да си домъкнеш тук синтетичния задник, след като са те повикали.

Кратко мълчание. Кавахара чакаше, привела глава над бюрото. Посегнах покрай тялото си и двете ми ръце се срещнаха немощно, стиснаха нещо и пак се отпуснаха.

— Мис Кавахара, не сме получавали повикване от вашата каюта.

— О. — Кавахара хвърли поглед към Треп. — Добре, сега ви викам. Изпрати екип от четирима. Има боклук за почистване.

— Да, мадам.

Въпреки всичко по устните ми неволно плъзна усмивка. Мадам, значи.

Кавахара се върна, вдигайки попътно клещите от пода.

— На какво се хилиш, Ковач?

Опитах да я заплюя, но слюнката едва напусна устата ми и увисна по челюстта ми на гъста струя, примесена с кръв. Внезапна ярост изкриви лицето на Кавахара и тя ме ритна в корема. След всичко останало не усетих почти нищо.

— Ти — започна яростно тя, после с усилие си възвърна леденото спокойствие — причини предостатъчно неприятности за един кратък живот.

Хвана яката ми и ме издърпа нагоре по наклонения прозорец, докато очите ни се озоваха на едно ниво. Главата ми клюмна назад и тя се наведе над мен. Тонът й отново стана спокоен, почти небрежен.

— Също като католиците, като твоите приятели от Иненин, като безмозъчните еднодневки, чието жалко съвкупление ти е дало живот, Такеши. Човешка суровина — само това представляваш. На Нови Пекин можеше да се издигнеш нагоре и да застанеш до мен, но ти плю в лицето ми и се върна към своето дребно живуркане. Можеше да се присъединиш към нас и тук, на Земята, да се включиш в управлението на целия човешки род. Можеше да имаш власт, Ковач. Разбираш ли? Можеше да бъдеш нещо.

— Не ми се вярва — промърморих безсилно аз и започнах да се плъзгам надолу по стъклото. — Някъде в мен все още има съвест. Просто не помня къде съм я забутал.

Кавахара се озъби и стисна яката ми още по-здраво.

— Много духовито. Остроумно. Там, където отиваш, ще ти трябва чувство за хумор.

— „Когато попитат как съм умряла, кажете им: все още гневна.“

— Квел. — Кавахара приведе лице напред. Почти лежеше върху мен като удовлетворена любовница. — Но Квел никога не е била на виртуален разпит. Няма да умреш гневен, Ковач. Ще умреш с жални писъци. Отново. И отново.

Тя премести ръце върху гърдите ми и ме притисна назад. Вдигна клещите.

— Ето ти за предястие.

Клещите се забиха в долната част на окото ми и струя кръв оплиска Кавахара. Избухна болка. За момент видях клещите през окото, в което се впиваха, извисени като грамаден железен пилон, после Кавахара ги извъртя и нещо се скъса. Всичко почервеня, после изгасна като изключените монитори на Елиът. С другото око видях Кавахара да изтегля клещите, стиснали записващата жичка на Рийз. От края на миниатюрното устройство върху бузата ми се стече капка слуз.

Тя щеше да подгони Елиът и Рийз. Да не говорим за Ортега, Баутиста и кой знае още колко други.

— Стига толкова, мамка ви — глухо избъбрих аз и в същия миг тласнах мускулите на бедрата си да обгърнат Кавахара около кръста. Лявата ми длан се притисна към наклоненото стъкло.

Приглушена експлозия и остър пукот.

При закъснител, нагласен на минимума, термитната микрограната трябваше да избухне почти мигновено и да насочи деветдесет процента от ударната вълна към мястото на контакта. Останалите десет процента унищожиха китката ми, смъкнаха плътта от металните кости и подсилените карбонови сухожилия, разкъсаха специалните стави и пробиха в дланта дупка колкото монета.

От долната страна стъклото се разби като тънък лед. Всичко ставаше като в забавен кадър. Усетих как опората под мен хлътва, после се плъзнах настрани в отвора. Смътно усетих как в каютата нахлува студен въздух. Над мен по лицето на Кавахара се изписа тъпо смайване, когато осъзна какво става, но вече бе твърде късно. Тя полетя с мен, блъскайки отчаяно по главата и гърдите ми, ала не можеше да се изтръгне от желязната хватка. Клещите замахнаха, обелиха ивица плът от скулата ми, отново потънаха в разкъсаното око, но болката вече беше далечна и незначителна, изгаряше сред пламъка на яростта, която най-сетне бе избухнала през остатъците от бетатанатина.

„Кажете им: все още гневна.“

После парчето стъкло, върху което се борехме, не издържа, и ни изхвърли в небето и вятъра.

Падахме…

Лявата ми ръка беше парализирана от експлозията, но когато започнахме да се премятаме през ледения мрак, аз завъртях дясната си ръка и притиснах другата граната към тила на Кавахара. Смътно зърнах океана далече под нас, видях как „Глава в облаците“ стремително отлита нагоре, и видях лицето на Кавахара, загубило всякакво човешко изражение. Нещо крещеше, но не знаех дали звукът идва отвън или отвътре. Съзнанието ми се отдалечаваше по спирала сред пискливия вой на вятъра и вече не намирах път към малкото прозорче на индивидуалната гледна точка. Падането ме унасяше като сън.

Със сетните остатъци от воля притиснах гранатата и черепа към гърдите си и зачаках експлозията.

Последната ми мисъл бе надежда, че Дейвидсън гледа екрана.

42.

По ирония на съдбата адресът се оказа в Лизниград. Слязох от таксито на две пресечки преди него и продължих пеш. Все още не можех да се отърва от странното чувство за взаимна обвързаност, сякаш изведнъж през тъканта на реалния живот насреща ми надничаше механизмът на Вселената.

Апартаментът, който търсех, се намираше в Г-образен блок с буренясала бетонна площадка за кацане отзад. Веднага забелязах микрокоптера сред паркираните таратайки. Наскоро някой го бе боядисал в червено. По носа и опашката провисваха гроздове от скъпи на вид сензори. Кимнах замислено и се изкачих по външното стълбище на втория етаж.

Почуках на вратата на номер седемнайсет. Отвори ми единайсетгодишно момче, което ме гледаше с тъпа враждебност.

— Какво?

— Бих искал да разговарям с Шерил Бостък.

— Да, ама я няма.

Въздъхнах и почесах белега под окото си.

— Мисля, че не е вярно. Нейният коптер е отзад, ти си синът й Дарил, а нощната смяна приключи преди около три часа. Ще й кажеш ли, че един човек е дошъл да говори с нея за носителя на Банкрофт?

— Ченге ли си?

— Не, само искам да поговорим. Може дори да изкара нещо, ако ми помогне.

Момчето ме погледа още една-две секунди, после безмълвно затвори вратата. Чух го да вика майка си. Чаках и се борех с желанието да запаля цигара.

Пет минути по-късно Шерил Бостък изникна на ватата, облечена с широк халат. Синтетичният й носител беше още по-безизразен от този на момчето, но знаех, че отвътре не е така.

— Искали сте да ме видите — попита неравният синтетичен глас. — За какво?

— Аз съм частен детектив, нает от Лорънс Банкрофт — отговорих аз колкото се може по-кротко. — Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса за задълженията си в „Сайка Сек“. Може ли да вляза?

Тя издаде глух звук, сякаш неведнъж бе опитвала без успех да затръшне вратата пред досадни посетители.

— Няма да отнеме много време.

Тя сви рамене и отвори вратата по-широко. Минах край нея и влязох в мизерна, но чиста стая, където единствената забележителност бе разкошен черен сензофилмов дек. Системата стърчеше над килима в дъното като идол на някакво тайнствено машинно божество, а останалите мебели покорно се редяха около нея. Декът изглеждаше нов, също като боята на микрокоптера.

Дарил бе изчезнал някъде.

— Хубав дек — казах аз и пристъпих да огледам дисплея. — Кога го купихте?

— Преди време. — Шерил Бостък затвори вратата и неуверено пристъпи в средата на стаята. Лицето й почваше да оживява и по него се изписа подозрителност. — Какво искате да ме питате?

— Може ли да седна?

Тя мълчаливо ми кимна към едно от продънените кресла и седна отсреща. В деколтето на халата синтетичната плът изглеждаше неестествено розова. Вгледах се в нея и се запитах дали изобщо искам да продължа.

— Е? — Тя нервно ми махна с ръка. — Какво искате да ме питате? Щом ме събуждате след нощна смяна, трябва да има сериозна причина, по дяволите.

— На 14 август, вторник, вие отидохте в семейната клонингова камера на Банкрофт и инжектирахте нещо в резервното тяло на Лорънс Банкрофт. Бих искал да знам какво беше, Шерил.

Резултатът бе по-драматичен, отколкото можех да предполагам. Изкуственото лице на Шерил Бостък се изкриви и тя отскочи назад, сякаш я бях заплашил с полицейска електрическа палка.

— Това влиза в задълженията ми — пискливо извика тя. — Имам разрешение да извършвам манипулации с клонингите.

Думите не изглеждаха нейни. Сякаш я бяха накарали да ги научи наизуст.

— Какво е синаморфестерон? — попитах аз.

Евтините синтове не се изчервяват и не пребледняват, но лицето й говореше красноречиво. Тя приличаше на уплашено животно, предадено от собственика си.

— Откъде знаете? Кой ви го каза? — изхлипа тя. — Няма откъде да знаете. Тя обеща никой да не научи.

После рухна на дивана, закри лицето си с длани и зарида. Като чу, Дарил се появи от съседната стая, поколеба се и явно реши, че не може или не бива да стори нищо. Остана на прага, като ме гледаше уплашено. Удържах въздишката и му кимнах, опитвайки да изглеждам безобиден. Той предпазливо се приближи до дивана и докосна майка си по рамото. Тя трепна като ударена. Разтърси ме вълна от спомени и усетих как собственото ми лице става студено и свирепо. Опитах да им се усмихна, но не успях.

Изкашлях се.

— Не съм дошъл да ви сторя зло. Просто искам да знам.

Бе нужна около минута, за да проникнат думите през паяжината от ужас в съзнанието на Шерил Бостък. Още по-дълго й трябваше, за да овладее сълзите и да ме погледне. До нея Дарил плахо я галеше по косата. Изскърцах със зъби и се опитах да прогоня спомените от времето, когато и аз бях на единайсет години. Чаках.

— Тя беше — каза накрая Шерил.

Къртис ме пресрещна, докато заобикалях Слънчевия дом откъм морето. Лицето му бе потъмняло от гняв, а ръцете, свити в юмруци.

— Тя не иска да разговаря с теб — изръмжа той.

— Махни се от пътя, Къртис — казах спокойно аз. — Или ще си изпатиш.

Той зае каратистка стойка.

— Казах, че тя…

Ритнах го в коляното и той падна. Втори ритник го отхвърли два метра надолу по склона към тенискорта. Когато спря да се търкаля, аз връхлетях над него. Притиснах го с коляно в кръста и дръпнах главата му назад за косата.

— Днес не ми е добър ден — търпеливо обясних аз. — А ти го правиш още по-лош. Сега отивам да поговоря с шефката ти. Ще отнеме около десет минути, след това си отивам. Ако си умен, ще стоиш настрани.

— Мръсен…

Дръпнах косата му по-силно и той изкрещя.

— Ако тръгнеш след мен, Къртис, ще си изпатиш. Здравата. Разбра ли? Днес не съм в настроение за игри с глупаци като теб.

— Остави го на мира, Ковач. Никога ли не си бил на деветнайсет години?

Озърнах се през рамо. Мириам Банкрофт стоеше с ръце в джобовете на свободен светлобежов костюм, явно изкопиран от някой шарийски харем. Дългата й коса бе събрана под оранжев копринен шал, а очите блестяха от слънцето. Изведнъж си спомних какво бе казала Ортега за „Накамура“: „Използват лицето и тялото й за реклама на стоката“. Сега я виждах в небрежната поза на манекенка.

Пуснах косата на Къртис и се изправих.

— Толкова глупав не съм бил и на деветнайсет — излъгах аз. — Ще му кажеш ли да се махне? Може да те послуша.

— Къртис, върви да ме чакаш в лимузината. Няма да се бавя.

— Ще му позволите ли…

— Къртис!

В гласа й прозвуча добродушно учудване, сякаш имаше някаква грешка. Къртис се изчерви и тръгна настрани, просълзен от ярост. Гледах го и се чудех дали все пак не трябваше да го ударя още веднъж. Мириам Банкрофт навярно разчете мисълта по лицето ми.

— Вече би трябвало дори и твоята жажда за насилие да е задоволена — тихо каза тя. — Още ли си търсиш жертви?

— Кой каза, че търся жертви?

— Ти.

Погледнах я бързо.

— Не помня.

— Колко удобно.

— Не, ти не разбираш. — Вдигнах разперени длани към нея. — Наистина не помня. Всичко, което сме вършили заедно, изчезна. Нямам тези спомени. Изтрити са.

Тя примижа, сякаш я бях ударил.

— Но ти… Мислех… Ти изглеждаш…

— Същия. — Сведох очи към носителя на Райкър. — Е, от другия носител не беше останало кой знае какво, когато ме измъкнаха от морето. Тъй че нямах друг избор. А следователите от ООН категорично отказаха да допуснат двойно зареждане. Всъщност не ги упреквам. И бездруго ще им е трудно да оправдаят предишното.

— Но как…

— Как решихме ли? — Усмихнах се без капка веселие. — Искаш ли да влезем и да ти разкажа?

Тя ме поведе към оранжерията, където някой бе сложил кана и две високи чаши на изящната масичка под мъченическите храсти. Течността в каната имаше цвят на залез. Мълчаливо седнахме един срещу друг. Тя си наля, без да предложи на мен — дребна подробност, която говореше много за станалото между Мириам Банкрофт и моето друго „аз“.

— За съжаление нямам много време — каза разсеяно тя. — Както ти казах по телефона, Лорънс ме помоли веднага да замина за Ню Йорк. Всъщност вече тръгвах, когато ми се обади.

Мълчах, чаках и когато тя остави каната, взех чашата си. Движението беше ужасно смущаващо и навярно си пролича. Тя се сепна.

— Ох, аз…

— Забрави. — Облегнах се назад и отпих. Беше сладко и леко тръпчиво. — Ти попита как сме решили. Играхме. Хартия, ножици, камък. Разбира се, първо спорихме цял час. Докато решим, бяха ни вкарали в един виртуален форум в Ню Йорк, много висококачествен. Не жалеха парите, нали сме герои на деня.

Усетих как в гласа ми се вмъкна горчива нотка и млъкнах, за да я прогоня. Отново отпих.

— Както казах, спорихме. Дълго. Измислихме цял куп начини да решим, някои дори бяха разумни, но в крайна сметка се връщахме все на същото. Хартия, ножици, камък. Пет игри. Защо не?

Свих рамене, но жестът не излезе тъй безгрижен, както исках. Все още се мъчех да прогоня студа, който ме изпълваше, когато си мислех за онази игра — игра на надхитряване срещу самия себе си със залог целия свят. Пет игри. Бяхме стигнали до две на две. Сърцето ми биеше като дивите ритми в заведението на Джери, адреналинът ме караше да се чувствам като пиян. Дори срещу Кавахара не ми беше толкова трудно.

Когато той загуби последната игра — камък срещу хартия — и двамата дълго гледахме протегнатите си ръце. После той леко се усмихна и вдигна показалец към слепоочието си в нещо средно между козируване и имитация на самоубийство.

— Да кажа ли нещо на Джими, когато го видя?

Мълчаливо поклатих глава.

— Е, желая ти приятен живот — каза той, сетне излезе от слънчевата стая и тихо затвори вратата зад себе си. А нещо в мен крещеше, че някак се е изхитрил да загуби последната игра.

На другия ден ме презаредиха.

Вдигнах очи.

— А сега сигурно се питаш защо си правя труда да идвам тук.

— Да.

— Става дума за Шерил Бостък — казах аз.

— За кого?

Въздъхнах.

— Мириам, моля те. И без това ми е трудно. Шерил Бостък умира от страх, че ще я убиеш, защото знае. Дойдох да ме убедиш, че греши. Обещах й.

Мириам Банкрофт ме изгледа с разширени очи и изведнъж плисна чашата си в лицето ми.

— Нахално дребно човече — изсъска тя. — Как смееш. Как смееш.

Избърсах питието от очите си. Бях очаквал реакция, но не такава.

— Моля?

— Как смееш да идваш тук и да разправяш, че ти е трудно. Имаш ли представа какво преживява в момента моят съпруг?

— Ами, дай да помислим. — Избърсах ръце в ризата си и се навъсих. — В момента е луксозно настанен гост на специалното следствие на ООН в Ню Йорк. Какво си мислиш, че брачната раздяла го мъчи? Толкова ли е трудно да се намери бардак в Ню Йорк?

Мириам Банкрофт стисна зъби.

— Ти си жесток — прошепна тя.

— А ти си опасна. — Усетих как почвам да губя контрол. — Не аз убих с ритници едно неродено дете в Сан Диего. Не аз бих на съпруга си синаморфестерон, докато той беше в Осака, знаейки много добре какво ще стори на първата жена, която изчука в това състояние. И знаейки, разбира се, че тази жена няма да бъдеш ти. Нищо чудно, че Шерил Бостък умира от страх. Само като те гледам, не знам дали ще изляза жив.

— Престани. — Тя въздъхна дълбоко и пресекливо. — Престани. Моля те.

Престанах. Тя наведе глава и дълго мълчахме.

— Кажи ми какво стана — казах накрая аз. — Научих от Кавахара. Знам защо Лорънс се е самоубил…

— Нима? — Сега лицето й беше спокойно, но във въпроса се долавяха следи от предишната жлъч. — Кажи ми какво знаеш. Че се самоуби, за да избегне шантажа. Това казват в Ню Йорк, нали?

— Разумно предположение, Мириам — тихо казах аз. — Кавахара го беше хванала здраво. Гласувай срещу Резолюция 653, или ще те разоблича като убиец. Единственият изход е бил да се самоубие преди предаването до „Сайка Сек“. И дори щеше да му се размине, ако не беше толкова упорит.

— Да. Ако не беше дошъл ти.

Направих излишно извинителен жест.

— Не беше моя идея.

— А какво ще речеш за вината? — попита тя. — Помисли ли за това? Помисли ли как се е чувствал Лорънс, осъзнавайки какво е извършил? Когато са му казали, че онова момиче е католичка и няма да си получи обратно живота, дори ако Резолюция 653 временно я върне за показания срещу него. Не мислиш ли, че когато насочи пистолета в гърлото си и дръпна спусъка, той се наказваше за стореното? Не помисли ли, че може би не е искал да му се размине?

Замислих се за Банкрофт. Не беше трудно да се досетя какво иска да чуе Мириам.

— Възможно е — казах аз.

Тя се изсмя задавено.

— Повече от възможно, мистър Ковач. Вие забравяте, че бях тук през онази нощ. Когато дойде, аз го гледах от стълбището. Видях болката по лицето му. Той плати за стореното. Сам се осъди и сам изпълни присъдата. Той плати, той унищожи човека, който извърши престъплението, а сега друг човек, който не е извършил онова престъпление, живее отново с вината. Доволен ли сте, мистър Ковач?

Мъченическите храсти изсмукаха горчивото ехо на гласа й.

— Защо го направи? — попитах аз, когато тя не прояви намерение да продължи. — Защо онова момиче трябваше да заплати изневерите на твоя съпруг?

Тя ме погледна, сякаш питах за някаква тайнствена истина, и безпомощно поклати глава.

— Не се сетих за друг начин да му причиня болка — прошепна тя.

В крайна сметка не е по-различна от Кавахара, помислих аз с грижливо раздухана жестокост. Като всеки друг Мат, зает да мести дребните хорица като късчета от мозайка.

— Знаеше ли, че Къртис работи за Кавахара? — попитах глухо аз.

— Досетих се. По-късно. — Тя вдигна ръка. — Но нямаше как да го докажа. А ти как разбра?

— След това. Той ми препоръча „Хендрикс“, откара ме дотам. След пет минути дотича Кадмин по заповед на Кавахара. Твърде невероятно съвпадение.

— Да — каза унесено тя. — Логична мисъл.

— Къртис ли ти намери синаморфестерон?

Тя кимна.

— Чрез Кавахара, предполагам. Солидна доза. Онази вечер, когато го прати при мен, той беше яко надрусан. Той ли предложи да дрогирате клонинга преди пътуването до Осака?

— Не. Кавахара. — Мириам Банкрофт се изкашля. — Няколко дни преди това имахме необичайно любезен разговор. Сега разбирам, че е подготвила цялата история.

— Да, Рейлийн е много старателна. Беше, искам да кажа. Сигурно е знаела, че има вероятност Лорънс да не я подкрепи. Затова ти подкупи Шерил Бостък с посещение на веселия остров, също като мен. Само че вместо да си играе с разкошното тяло, тя щеше да го облича. Шепа пари и обещанието някой ден пак да си поиграе. Горката крава, била е трийсет и шест часа в рая, а сега е като наркоман в криза. Щеше ли наистина да я пуснеш пак там?

— Аз държа на думата си.

— Нима? Е, тогава направи ми една услуга — стори го час по-скоро.

— Ами останалото? Имаш ли доказателства? Смяташ ли да кажеш на Лорънс?

Бръкнах в джоба си и извадих матов черен диск.

— Видеозапис от момента на инжекцията. Запис как Шерил Бостък напуска „Сайка Сек“ и отлита за среща с твоята лимузина, която после продължава към морето. Няма други доказателства, че съпругът ти е извършил убийството под влияние на дрога, но вероятно ще предположат, че Кавахара го е упоила на борда на дирижабъла.

— Как разбра? — Тя гледаше настрани, а гласът й бе изтънял и тих. — Как стигна до Бостък?

— Най-вече чрез интуиция. Видя ли ме да гледам през телескопа?

Тя кимна и се изкашля.

— Мислех, че си играеш с мен. Че си му казал.

— Не. — Парна ме лек гняв. — Кавахара все още държеше приятелката ми. И заплашваше да я измъчва до полудяване.

— Не знаех — тихо каза тя.

Свих рамене.

— Какво пък? Телескопът ми даде половината. Твоят съпруг е бил на „Глава в облаците“ точно преди да се самоубие. Тогава си помислих какви неприятни игри върти там Кавахара и се зачудих дали не го е принудила да се самоубие. По химичен път или чрез някаква виртуална програма. Виждал съм как го правят.

— Да. Сигурно си виждал. — Тя говореше уморено, унесено. — Тогава защо отиде да търсиш в „Сайка Сек“?

— И аз не знам. Интуиция, както казах. Може би защото инжекция на борда на летящ бардак просто не ми изглеждаше в стила на Кавахара. Много е грубо. Тя не беше разбойник, а шахматист. Или може би просто защото нямаше начин да се вмъкна в охраната на „Глава в облаците“, както направих със „Сайка Сек“, а ми трябваше незабавен резултат. Така или иначе, заръчах на „Хендрикс“ да проследи процедурите с клонингите и евентуалните нарушения. Така стигнах до Шерил Бостък.

— Колко хитро. — Тя се обърна и ме погледна. — А сега какво, мистър Ковач? Още правосъдие? Още Матове на кръст?

Хвърлих диска на масата.

— Поръчах на „Хендрикс“ да изтрие уличаващия запис от файловете на „Сайка Сек“. Както казах, ще предположат, че съпругът ти е бил упоен на борда на „Глава в облаците“. Удобно решение. Освен това изтрихме спомените на „Хендрикс“ за посещението ти в моята стая. Бих казал, че сме много задължени на „Хендрикс“. Той ще е доволен от време на време да му изпращаш гости. Не е скъпо. Обещах му от твое име.

Не й казах, че Ортега е видяла записа, нито колко време трябваше да я убеждавам да си мълчи. Още се чудех защо прие. Вместо това гледах изумлението по лицето на Мириам Банкрофт. Чак след цели трийсет секунди тя се сети да протегне ръка към диска. Погледна ме над здраво стиснатите си пръсти.

— Защо?

— Не знам — мрачно отвърнах аз. — Кой знае, може би двамата с Лорънс взаимно се заслужавате. Може би заслужавате и занапред да живеете като неверни съпрузи, които не могат да съвместят уважението и секса. Може би той заслужава и занапред да не знае дали е убил момичето по своя воля или не. Може би и ти си като Рейлийн. Може би всички Матове са еднакви. Знам само, че ние, останалите, не ви заслужаваме.

Изправих се да си вървя.

— Благодаря за питието.

Стигнах до вратата…

— Такеши.

… и неволно се обърнах към нея.

— Не е това — уверено каза тя. — Може би вярваш в тия неща, но не е това. Нали?

Кимнах.

— Да, не е.

— Тогава защо?

— Както казах, не знам защо. — Вгледах се в нея и се зачудих дали се радвам, че не помня, или не. — Гласът ми омекна. — Но той ме помоли да постъпя така, ако спечеля. Такава е сделката. Не ми каза защо.

Оставих я да седи сама сред мъченическите храсти.