Суперкомандос

9.

От колата се обадих на Прескот. Когато настроих на фокус прашния малък екран върху таблото, забелязах по лицето й леко раздразнение.

— Ковач. Открихте ли каквото търсехте?

— Все още не знам какво точно търся — отвърнах жизнерадостно аз. — Смятате ли, че Банкрофт посещава биокабините?

Тя направи гримаса.

— О, моля ви.

— Добре, ето още един въпрос. Работила ли е Лейла Бегин в заведения с биокабини?

— Откровено казано, нямам представа, Ковач.

— Е, проверете тогава. Ще изчакам.

Гласът ми бе станал леден. Аристократичната погнуса на Прескот не можеше да се мери с мъката на Виктор Елиът за дъщеря му.

Адвокатката изчезна някъде настрани, а аз взех да потрепвам с пръсти по волана и неволно затананиках в същия ритъм стара рибарска песничка от Милспорт. Навън прелиташе нощното крайбрежие, но ароматите и звуците на морето изведнъж ми се сториха неуместни. Твърде приглушени, а и липсваше мирисът на познатите ми треви.

— Готово. — Прескот отново седна пред телефонния скенер. Сега изглеждаше малко смутена. — Според досието на Бегин от Окланд тя е работила на два пъти в биокабини, преди да се уреди в един от домовете на Сан Диего. Вероятно е имала връзки, освен ако я е открил някой търсач на таланти.

Устоях на изкушението да кажа, че името Банкрофт действа по-силно от всякакви връзки.

— Имате ли снимка?

— На Бегин ли? — Прескот сви рамене. — Само двуизмерна. Искате ли да ви я пратя?

— Да, моля.

Вехтият телефонен екран примига, докато се настройваше към промяната на входящия сигнал, после от смущенията изплува лицето на Лейла Бегин. Приведох се напред, търсейки истината. Отне ми известно време, но я открих.

— Добре. А сега можете ли да ми дадете адреса на онова заведение, където е работила Елизабет Елиът? „Скришното място на Джери“. Намира се на улица, наречена „Марипоса“.

— На ъгъла на „Марипоса“ и „Сан Бруно“ — долетя безплътният глас на Прескот иззад леко нацепената професионална гримаса на Лейла Бегин. Господи, та това се намира точно под старата магистрала. Трябва да е нарушение на правилата за безопасност.

— Можете ли да ми изпратите карта с отбелязан маршрут от моста?

— Смятате да ходите там? Тази вечер?

— Прескот, денем подобни места обикновено са затворени — търпеливо обясних аз. — Естествено, че ще отида тази вечер.

Отсреща настана колебливо мълчание.

— Кварталът не е за препоръчване, Ковач. Трябва да внимавате.

Този път не се удържах от смях. Все едно някой да съветва хирург да си пази ръцете от кръв. Прескот навярно ме чу.

— Пращам ви картата — тросна се тя.

Лицето на Лейла Бегин изгасна и на негово място се появи улична карта с маршрут до мястото, където бе работила. Вече не се нуждаех от нея. Бях я запомнил. Ярко пурпурна коса, стоманен нашийник и високо вдигнати вежди. Но не можех да забравя най-важното — чертите на лицето. Същите черти, които донякъде се долавяха в кодакристала на Виктор Елиът със снимката на дъщеря му. Прикритата, но безспорна прилика.

Мириам Банкрофт.

Когато навлязох в града, от притъмнялото небе се ръсеше ситен дъждец. Паркирах срещу заведението на Джери и се загледах в примигващата неонова реклама през струйките вода, които се стичаха по предното стъкло на колата. Някъде в полумрака отвъд бетонните кости на магистралата холографско изображение на жена танцуваше в коктейлна чаша, но излъчвателят беше дефектен и картината непрекъснато гаснеше.

На идване се тревожех, че наземната кола може да привлече внимание, но явно бях попаднал в подходящ квартал. Повечето автомобили около заведението бяха безкрили; изключение представляваха само автотакситата, които от време на време слизаха по спирала да свалят или вземат пътници и после отново се вливаха във въздушния поток с нечовешка точност и бързина. Изпъстрени с червени, сини и бели светлини, те приличаха на обсипани със скъпоценности посетители от някакъв друг свят, които едва докосваха напуканото и обсипано с боклуци пътно платно, докато пасажерите им слизаха или се качваха.

Наблюдавах цял час. Клубът въртеше оживена търговия. Клиентелата беше смесена, но предимно мъжка. На влизане всеки клиент биваше проверен от робот-охранител, който приличаше на октопод, увиснал над входа. Някои трябваше да се разделят със скрити предмети, вероятно оръжия, а двама-трима не бяха допуснати. Никой не възрази — с робот не се спори. Отвън хората спираха, слизаха или се качваха в колите и търгуваха с някаква стока, твърде дребна, за да я различа от такова разстояние. По някое време двама мъже започнаха бой с ножове в сянката между колоните на магистралата, но не стана нищо интересно. Единият противник се отдалечи, стискайки намушканата си ръка, а другият влезе отново в клуба, сякаш просто бе отскочил навън да се облекчи.

Излязох от колата, проверих дали алармата е включена и бавно тръгнах по улицата. Двама от търговците бяха седнали с кръстосани крака върху предния капак на една кола. Статично отблъскващо устройство, сложено между тях, ги защитаваше от дъжда. Когато наближих, те се озърнаха.

— Искаш ли да си купиш страхотен диск, мой човек? Невероятни мацки от Улан Батор. Качество като в Домовете.

Огледах ги, без да бързам, и поклатих глава.

— „Дърво“?

Отново поклатих глава. Стигнах до робота, изчаках пипалата му да ме обискират и понечих да прекрача прага, когато евтин синтетичен глас произнесе: „Чист“. Едно от пипалата ме задържа лекичко.

— Кабини ли искате или бар?

Поколебах се, сякаш тепърва решавах.

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха. — Някой бе програмирал робота и да се смее. Звучеше като предсмъртно хъркане на човек, който се дави в сироп. Сетне смехът рязко спря. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.

— Кабини — казах аз, за да се отърва от механичния досадник, преди отново да е пуснал зловещия смях. В сравнение с него уличните търговци върху колата бяха истински веселяци.

— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.

Слязох по късо стълбище с метален парапет и завих наляво по коридор, под чийто таван се въртяха червени светлини съвсем като тия на автотакситата отвън. Непрестанна ритмична музика разтърсваше въздуха, сякаш бях попаднал в някакво грамадно сърце, пришпорено от тетрамет. Както бе обещал роботът, в една ниша видях купчина чисти бели кърпи. След това идваха вратите към кабините. Отминах първите четири, две от които бяха заети, и влязох в петата.

Подът беше два на три метра, покрит с лъскава сатенена тапицерия. Не личеше дали е изцапан, защото единственото осветление идваше от самотна въртяща се лампичка като онези в коридора. Топлият въздух лъхаше на застояло. Под трептящите сенки, хвърляни от лампата, в единия ъгъл имаше очукан кредитен пулт, боядисан в матовочерно, с червен дигитален дисплей над него и процепи за кредитни карти и пари в брой. Нямаше тампон за ДНК-кредит. Стената в дъното беше от матово стъкло.

Очаквах нещо такова, затова попътно бях изтеглил от един автомат пари в брой. Избрах една по-голяма ламинирана банкнота и я пуснах в процепа. Натиснах бутона за старт. Върху дисплея светна в червено сумата на кредита ми. Вратата зад мен плавно се затвори, заглушавайки музиката, а в матовото стъкло отсреща толкова рязко се блъсна нечие тяло, че аз неволно трепнах. Цифрите върху дисплея оживяха. Засега имах минимални разходи. Огледах тялото, притиснато към стъклото. Сплескани едри гърди, женски профил и неясни очертания на бедра и ханш. От скрити високоговорители долетя тих стон. После глас:

— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…

Евтино устройство за ехо-ефект.

Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.

— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…

Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.

— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.

Изкашлях се.

— Как се казваш?

— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?

Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.

— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.

Тя се зае с колана ми.

— Скъпи, нито едно момиче, което е работило тук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…

— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.

Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.

— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.

— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.

Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.

— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.

— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…

Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.

— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?

— Не ме пуснаха под гаранция. — Емисарското обучение за работа под прикритие връхлетя в съзнанието ми като ято изтребители на бръснещ полет, зад които оставаше диря от правдоподобни лъжи и предполагаеми истини. Някъде дълбоко в мен трепна радост от мисията. — Знаеш ли за какво ме прибраха?

— Лизи спомена нещо за мозъчни хапки…

— Да. Гмуркане. Знаеш ли в кого се гмурнах?

— Не. Лизи не говореше много за…

— Елизабет не знаеше. А в новините изобщо не го споменаха.

Сочната млада жена сложи ръце на кръста си.

— Е, в кого…

Аз се усмихнах многозначително.

— По-добре да не знаеш. Могъща фигура. Толкова могъща, че да ме измъкне и да ми даде това тяло.

— Ама не чак толкова могъща, че да ти намери нещо с цепка между краката. — В гласа на Анемона все още звучеше съмнение, но вярата напредваше бързо като ято рибки над коралов риф. Тя искаше да повярва в тази приказна история за майката, идваща да търси загубената си дъщеря. — Как тъй ти подбраха обратен носител?

— Сключихме сделка. — Плъзгах се по ръба на истината, за да направя версията си убедителна. — Тази… личност… да ме измъкне, а в замяна аз да извърша нещо. Нещо, за което е нужно мъжко тяло. Ако успея, ще има нови носители за мен и Елизабет.

— Тъй ли? Тогава защо си тук?

Нотката на огорчение в гласа й ясно подсказваше, че нейните родители никога не са идвали да я търсят. И че ми вярва. Бързо добавих последните части от лъжата:

— Има проблем с презареждането на Елизабет. Някой блокира процедурата. Искам да разбера кой е и защо го прави. Знаеш ли кой я накълца?

Тя сведе поглед, поклати глава и тихо отвърна:

— Често се случва момичета да пострадат. Но Джери има застраховка за това. Много е добър в това отношение. Дори ни прибира на съхранение, ако трябва по-дълго време да се лекуваме. Но онзи, който нападна Лизи, не беше редовен клиент.

— Елизабет имаше ли редовни клиенти? Важни хора? Странни личности?

Тя вдигна поглед към мен. В ъгълчетата на очите й долових жалост. Бях разиграл безпогрешно ролята на Айрин Елиът.

— Мисис Елиът, тук всички посетители са странни. Иначе нямаше да идват.

Усърдно присвих очи, сякаш от болка.

— Нямаше ли някой необичаен? Важен човек?

— Не знам. Вижте, мисис Елиът, аз харесвах Лизи, тя бе наистина много мила към мен, когато изпадах в беда, но не бяхме близки приятелки. Тя дружеше с Хлоуи и… — Анемона помълча и бързо добави: — Не е каквото си мислите, но тя, Хлоуи и Мак често споделяха. Нали разбирате, говореха си и тъй нататък.

— Може ли да поговоря с тях?

Тя стреснато завъртя очи към ъгъла на кабината, сякаш бе чула странен шум. Изглеждаше уплашена.

— По-добре не го правете. Нали знаете, Джери не обича да дрънкаме много. Ако ни спипа…

Вложих цялата емисарска убедителност в лицето, гласа и стойката си.

— Е, тогава може би ти ще можеш да попиташ вместо мен…

Уплахата по лицето й се засили, но гласът стана по-твърд.

— Дадено. Ще поразпитам. Но не сега. Трябва да си вървите. Елате утре по същото време. Същата кабина. Ще гледам да бъда свободна. Кажете, че имате уговорена среща.

Сграбчих ръката й.

— Благодаря ти, Анемона.

— Името ми не е Анемона — рязко отвърна тя. — Казвам се Луиз. Така ме наричайте.

Продължавах да я стискам за ръката.

— Благодаря ти, Луиз. Благодаря, че правиш това за мен…

— Вижте, нищо не обещавам — прекъсна ме тя с престорена грубост. — Както казах, ще поразпитам. Само толкова. А сега си вървете. Моля ви.

Тя ми показа как да анулирам остатъка от кредита на таблото и вратата моментално се отвори. Без ресто. Не казах нищо повече. Не се опитах да я докосна. Излязох през отворената врата и я оставих да стои с наведена глава, обгърнала с ръце раменете си. Бе забила поглед в сатенената тапицерия, сякаш я виждаше за пръв път.

Обляна в мътна червеникава светлина.

Навън улицата си беше все същата. Двамата търговци още седяха върху колата и водеха пазарлък с грамаден монголец, който се подпираше на предния капак и гледаше нещо в шепите си. Октоподът вдигна пипала, за да ме пусне и аз прекрачих под ситния дъжд. Докато минавах, монголецът се озърна и лицето му трепна в знак, че ме е разпознал.

Застинах на място. Онзи отново наведе глава и промърмори нещо на търговците. Вътре в мен неврохимията се включи като мощна студена вълна. Отправих се към колата и спорадичният разговор между тримата моментално секна. Ръцете им хлътнаха в джобове и чанти. Нещо ме тласкаше напред — нещо, което нямаше нищо общо с погледа на монголеца. Нещо мрачно, черпещо сила от унилата мизерия на кабината; нещо неуправляемо, за което Вирджиния Видаура би ме скастрила здравата. Сякаш чувах в ушите си шепота на Джими де Сото.

— Мен ли чакаш? — изрекох аз към гърба на монголеца и видях как мускулите му се напрегнаха.

Единият от търговците вероятно усети какво се задава. Той вдигна примирително длан и пискливо изрече:

— Слушай, мой човек…

Стрелнах го с поглед накриво и той млъкна.

— Казах…

И изведнъж светът избухна. Монголецът с рев се отблъсна от колата и насреща ми полетя ръка, дебела като свински бут. Ударът не ме улучи, но макар че го отбих, силата ме отхвърли две крачки назад. Търговците измъкнаха малки, смъртоносни оръжия от сиво-черен метал, които нададоха дрезгав лай под дъжда. Използвайки монголеца за прикритие, аз отскочих от огнените пунктири и стоварих саблен удар в изкривеното му лице. Изхрущя кост и аз се хвърлих покрай него към колата, докато търговците още се мъчеха да осъзнаят къде съм. Неврохимията бе ускорила времето и движенията им се точеха бавно като гъст мед. Една ръка завъртя пистолет към мен и аз строших пръстите й със страничен ритник. Собственикът изрева, а в това време ръбът на дланта ми улучи слепоочието на другия търговец. Двамата се търкулнаха от капака. Единият стенеше, другият беше мъртъв или в безсъзнание. Приклекнах и се огледах.

Монголецът побягна.

Без да мисля, аз прескочих колата и хукнах след него. Приземяването върху коравия бетон изстреля остра болка от петите нагоре към пищялите ми, но неврохимията веднага я загаси. Врагът имаше само десетина метра преднина. Изпъчих гърди и спринтирах.

Отпред монголецът подскачаше в зрителното ми поле като противников самолет в симулатор, опитващ да избяга от огъня. За размерите си бе удивително бърз. Бягаше на зигзаг из сенките между колоните на магистралата. Дистанцията нарасна на двайсет метра. Примижавайки от острата болка в гърдите, аз увеличих скоростта. Капки дъжд шибаха лицето ми.

Гадни цигари.

Изскочихме изпод магистралата на пуста пресечка с нелепо килнати светофари. Докато монголецът минаваше край един от тях, светлината се смени и дрезгав старчески глас ме посъветва: Пресечете сега. Пресечете сега. Пресечете сега. Вече бях пресякъл. Ехото ме гонеше по петите.

Бягахме покрай корпуси на раздрънкани автомобили, които не бяха помръдвали от години. Витрини със спуснати капаци, които може би се вдигаха през деня. Над една решетка на ъгъла със съскане се вдигаше пара, сякаш отдолу дебнеше нещо живо. Уличното платно под краката ми беше хлъзгаво от дъжда и разложените отпадъци. Обувките, които получих от Банкрофт заедно с летния костюм, имаха тънки подметки без грайфер. Единствено съвършеното чувство за равновесие, породено от неврохимията, ми позволяваше да продължавам преследването.

Когато наближи две паркирани таратайки, монголецът хвърли поглед през рамо, видя, че не изоставам, и веднага след втората кола сви наляво през улицата. Опитах се да нагодя траекторията и да го засека, като прекося под ъгъл, преди да стигна до колите, но капанът бе подготвен безупречно. Вече наближавах първата кола и се подхлъзнах, опитвайки да спра. Отскочих от капака на ръждивата машина и се блъснах в решетката на една витрина. Металът издрънча и засъска — слаб електрически заряд против крадци парна ръцете ми. На отсрещния тротоар монголецът увеличи преднината си с още десет метра.

В небето над мен се мярна самотно светещо петънце.

Засякох бягащия силует на другия тротоар и се отблъснах от бордюра, като мислено ругаех импулса, заради който отхвърлих предложението на Банкрофт да ме въоръжи. От такова разстояние спокойно можех да откъсна краката на монголеца с лъчев пистолет. А сега тичах след него и търсех в дробовете си сила да скъся отново дистанцията. Дали нямаше начин да го стресна, за да се спъне?

Не стана точно така. Сградите отляво отстъпиха място на бунище с разнебитена ограда. Монголецът пак се озърна и допусна първата грешка. Спря, хвърли се върху оградата, която изпращя под тежестта му, и се преметна в мрака отвъд. Последвах го със зловеща усмивка. Най-сетне имах предимство.

Може би се надяваше да ме заблуди в тъмното или очакваше да си навехна глезен по неравния терен. Но емисарските навици мигновено разшириха зениците ми и светкавично пригодиха стъпката към издатините и ямите, а неврохимията прибави допълнителна скорост. Обкръжението се носеше призрачно покрай мен както в съня с Джими де Сото. Ако разполагах с още сто метра, щях да догоня онзи приятел, стига и той да не бе снабден с нощно зрение.

В крайна сметка бунището се оказа по-малко, но все пак, когато стигнахме до оградата отсреща, бях възстановил предишната дистанция от десетина метра. Монголецът се изкатери по телената мрежа, скочи оттатък и побягна, докато аз още се изкачвах, но сетне изведнъж сякаш се спъна. Пъргаво се преметнах през върха на оградата. Той обаче навярно чу приземяването ми, защото се извъртя още преди да бе заредил докрай предмета в ръката си. Дулото се вдигна нагоре и аз отскочих с плонж към улицата.

Паднах тежко, оставих върху паважа късчета кожа от дланите си и се преметнах. Там, където бях преди миг, избухна мълния. Обгърна ме остра миризма на озон и в ушите ми нахлу пукот. Продължавах да се търкалям. Квантовият бластер стреля отново и огнена струя прелетя покрай рамото ми. Влажната улица изсъска. Трескаво лазех в търсене на несъществуващо прикритие.

— Хвърли оръжието!

Грозд от пулсиращи светлини полетя право надолу. Високоговорителят кънтеше в нощта като глас на някакво механично божество. Избухна прожекторен лъч и светлината му ни обля в бял огън. Легнал на паважа, аз присвих очи и смътно различих полицейската кола — стандартна машина за борба с масовите безредици, увиснала с мигащи светлини на пет метра над улицата. Леката вихрушка от турбините отхвърляше хартии и парчета найлон към околните фасади и ги приковаваше там като умиращи пеперуди.

— Стой на място! — прогърмя отново високоговорителят. — Хвърли оръжието!

Монголецът завъртя ръка и квантовият бластер описа огнена дъга в мрака, а полицейската кола отскочи, опитвайки да избегне лъча. От един отвор някъде под носа на машината избухна картечен огън, но монголецът вече бе прекосил улицата. С един изстрел разби някаква врата и хлътна в димящия отвор.

Някъде вътре отекнаха писъци.

Бавно се надигнах от земята и погледнах как машината се спуска на един метър височина. Върху тлеещия ръб на кабината изникна пожарогасител и по улицата прокапа бяла пяна. Точно зад мястото на пилота с тихо бучене се разтвори люк и в отвора застана Кристин Ортега.

10.

Колата представляваше опростен вариант на онази, която ме откара до Слънчевия дом, и в кабината беше шумно. Ортега трябваше да крещи през воя на двигателите.

— Ще пуснем подир него обонятелен екип, но ако има дебели връзки, до разсъмване може да си намери вещества, които изцяло да променят телесните му химически характеристики. След това остава само да разчитаме на свидетелски показания. А в тази част на града…

Машината направи завой и Ортега посочи надолу към лабиринта от улици.

— Виж го само. Викат му Лизниград. Някога се е наричал Портеро. Разправят, че бил прилично място.

— И какво е станало?

Ортега сви рамене.

— Икономическа криза. Нали знаеш как е. Имаш си къща и клонингова застраховка, а на другия ден изведнъж изхвръкваш на улицата и се чудиш как да си изкараш залъка.

— Лоша работа.

— Нали? — подхвърли небрежно полицайката. — Ами ти, Ковач, за какъв дявол се беше домъкнал при Джери?

— Търсех някой да ми начеше крастата — изръмжах аз. — Законът не го забранява, нали?

Тя ме погледна.

— Не си се чукал при Джери. Беше вътре само десет минути.

Свих рамене на свой ред и направих извинителна физиономия.

— Ако те бяха зареждали в мъжко тяло направо от резервоара, щеше да знаеш какво е. Хормони. Всичко става на бегом. В подобни заведения качеството не е от значение.

Ортега разтегли устни в нещо като усмивка. Приведе се към мен в пространството между двете седалки.

— Глупости, Ковач. Глу-по-сти. Проверих с какво разполагат за теб в Милспорт. Психологически профил. Наричат го градиент на Кемерих, и твоят е толкова стръмен, че ми трябваха клинове и въжета, за да го преодолея. Каквото и да вършиш, държиш най-много на качеството.

— Добре де. — Извадих цигара и запалих. — Нали знаеш, че един мъж може да стори много за десет минути.

Ортега извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш около лицето й кръжеше досадна муха.

— Да, бе. И сигурно ще речеш, че с кредита, дето ти го отпусна Банкрофт, не можеш да си позволиш нещо по-свястно от оная дупка на Джери?

— Не става въпрос за цени — казах аз и се запитах дали точно това не води хора като Банкрофт в Лизниград.

Ортега подпря глава на илюминатора и се загледа навън към дъжда.

— Търсиш нишки, Ковач. Отишъл си при Джери да провериш нещо, което Банкрофт е вършил там. С малко повече време ще разбера какво е, но би било по-лесно, ако ми кажеш.

— Защо? Ти сама каза, че случаят е приключен. Какво те засяга?

Това я накара отново да ме погледне. В очите й играеха пламъчета.

— Засяга ме да запазя мира. Може би не си забелязал, но всеки път, когато се срещаме, наоколо гърми канонада.

Разперих ръце.

— Нямам оръжие. Само задавам въпроси. И като стана дума за въпроси… Как тъй се озова зад гърба ми, когато почна веселбата?

— Сигурно имам късмет.

Премълчах. Нямаше съмнение, че Ортега ме следи. А това от своя страна означаваше, че знае за случая Банкрофт повече, отколкото признава.

— Какво ще стане с колата ми? — попитах аз.

— Ще заръчам да я приберат. Уведоми компанията, от която си я наел. Нека пратят някого да я вземе от полицейския паркинг. Освен ако още ти трябва.

Поклатих глава.

— Кажи ми нещо, Ковач. Защо избра наземна кола? — Тя потупа стената до себе си. — С парите, които ти плаща Банкрофт, можеше да наемеш нещо такова.

— Обичам да пътувам по земята — казах аз. — Така по-добре се усещат разстоянията. А на Харлановия свят не летим много.

— Наистина ли?

— Наистина. Слушай, онзи приятел, дето едва не ви подпали в небето…

— Моля? — Тя вдигна вежда и направи физиономията, с която вече започвах да свиквам. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че ние ти спасихме носителя. Тебе те бяха взели на мерник.

Махнах с ръка.

— Както речеш. Той ме чакаше.

— Чакал те? — Не знам какво мислеше Ортега в действителност, но по лицето й се изписа смайване. — Според ония търговци на „дърво“, които прибрахме, човекът просто купувал стока. Бил стар клиент, така разправят.

Поклатих глава.

— Чакаше ме. Поисках да разговарям с него и той избяга.

— Може да не си му допаднал. Един от търговците, май онзи с пукнатия череп, разправя, че си изглеждал надъхан да претрепеш някого. — Тя пак сви рамене. — Казват, че ти си започнал, и определено изглежда така.

— В такъв случай защо не ми предявиш обвинения?

— О, и за какво? — Тя вдигна два пръста пред устата си и издиша въображаемо облаче дим. — Органични увреждания (вероятно леки) срещу двама търговци на „дърво“? Застрашаване на полицейско имущество? Нарушаване на покоя в Лизниград? Не ме разсмивай, Ковач. Около заведението на Джери всяка нощ стават такива неща. Твърде съм уморена, за да пиша рапорти.

Колата се наклони и през стъклата видях да се очертава смътно кулата на „Хендрикс“. Бях приел предложението на Ортега да ме откара по същата причина, поради която се съгласих и предния ден — да видя какво ще излезе. Емисарска мъдрост. Плувай по течението и гледай какво ще ти разкрие. Нямах причини да предполагам, че Ортега лъже за крайната цел на полета, но все пак донякъде се изненадах, когато зърнах кулата. Емисарите не са особено доверчиви.

След кратка разправия с „Хендрикс“ относно разрешението за кацане, пилотът се спусна към мърлява площадка на върха на кулата. Усетих как по време на кацането вятърът тласка лекия корпус, а когато люкът се отвори, отвън нахлу студ. Надигнах се от седалката. Ортега остана на място и ме проследи със замислен поглед, който още не можех да разгадая. Между нас отново увисна снощното напрежение. Усещах как в мен като кихавица се надига необходимостта да кажа нещо.

— Хей, как мина хайката за Кадмин?

Тя се настани по-удобно, измести дългия си крак и го подпря върху освободената седалка. Усмихна се хладно.

— Засега го дъвче машината — каза тя. — Няма къде да се дене.

— Добре. — Излязох в студената, дъждовна нощ и повиших глас. — Благодаря, че ме докара.

Тя кимна сериозно, после отметна глава да каже нещо на пилота зад себе си. Воят на турбините се засили и аз бързо отскочих от затварящия се люк. Машината се отлепи от площадката и полетя нагоре с мигащи светлини. За сетен път зърнах лицето на Ортега през дъждовните струи по илюминатора, после вятърът сякаш отнесе малката кола като есенно листо — настрани и надолу към улиците. След секунда престанах да я различавам от хилядите други светещи точки в нощното небе. Обърнах се и тръгнах срещу вятъра към входа за стълбището. Костюмът ми бе подгизнал от дъжда. Нямах представа какво му е бръмнало на Банкрофт, та да ме снабди с летни дрехи при тая скапана система за контрол на времето в Бей Сити. На Харлановия свят, когато е зима, студът се задържа достатъчно дълго, за да вземеш решение за облеклото си.

Горните етажи на „Хендрикс“ тънеха в мрак, нарушаван само от сиянието на няколко изтощени илуминиеви плочки, но хотелът любезно осветяваше пътя ми с неонови лампи, които се включваха пред мен и след малко отново изгасваха. Ефектът бе странен, сякаш носех свещ или факла.

— Имате посетителка — дружески съобщи хотелът, когато влязох в асансьора и вратите се затвориха с тихо бръмчене.

Стоварих ръка върху бутона за аварийно спиране и усетих болка в ожулената си длан.

— Какво?

— Имате посети…

— Да, чух. — За момент се запитах дали изкуственият разум не би се засегнал от тона ми. — Коя е и къде се намира?

— Представи се с името Мириам Банкрофт. Проверката в градските архиви потвърди самоличността на носителя. Разреших й да изчака във вашата стая, тъй като не носи оръжие, а вие не оставихте ценни вещи. Не е докоснала нищо, освен барчето за напитки.

Усетих, че се ядосвам, затова забих поглед в една малка вдлъбнатина върху металната врата и положих усилие да си възвърна спокойствието.

— Интересно. За всички гости ли взимаш толкова волни решения?

— Мириам Банкрофт е съпруга на Лорънс Банкрофт — изрече хотелът с нескрит упрек. — Който от своя страна плаща стаята ви. При дадените обстоятелства сметнах за най-разумно да не създавам излишни търкания.

Вдигнах очи към тавана на асансьора.

— Проверяваш ли ме?

— Проверката е част от договора, по който работя. Всяка събрана информация е поверителна, освен ако бъде изискана със съдебно решение според директива 231.4 на ООН.

— Тъй значи? И какво още знаеш?

— Лейтенант Такеши Лев Ковач — каза хотелът. — Известен също така с прозвищата Лев Мамбата, Посичащата ръка, Ледокопа, роден в Нова Пеща, Харланов свят, на 35 май 187 година по колониалното летоброене. Постъпил в Протекторатските сили на ООН на 11 септември 204 година, избран за Емисарския корпус на 31 юни 211 при стандартно проучване на персонала…

— Добре, добре.

Тайничко се изненадах колко дълбоко е стигнал изкуственият интелект. Досиетата на повечето хора пресекват веднага щом следата тръгне към друга планета. Междузвездните връзки са скъпи. Освен ако „Хендрикс“ бе проникнал незаконно в досиетата на надзирателя Съливан. Сетих се, че Ортега споменаваше нещо за полицейското досие на хотела. Какви ли престъпления можеше да извърши един изкуствен разум?

— Освен това ми хрумна, че мисис Банкрофт вероятно е тук във връзка със смъртта на съпруга й, която разследвате. Реших, че ще желаете да разговаряте с нея колкото се може по-скоро, а тя не бе склонна да чака във фоайето.

Въздъхнах и отдръпнах длан от бутона.

— Да, бас държа, че не е била склонна.

Тя седеше на перваза, държеше коктейлна чаша с много лед вътре и гледаше светлините на уличното движение. В тъмната стая светеше само мекото сияние на сервизния люк и трицветната неонова рамка на барчето. Това ми стигаше, за да забележа, че е облечена с работни панталони, нещо като шал и плътно прилепнало трико. Когато влязох, тя не извърна глава, затова тръгнах през стаята към зрителното й поле.

— Хотелът ми съобщи, че сте тук — казах аз. — За в случай, че се питате как тъй носителят ми не се е гътнал от смайване.

Тя вдигна глава към мен и отметна кичур коса от лицето си.

— Слабичко изпълнение, мистър Ковач. Трябва ли да ръкопляскам?

Свих рамене.

— Можеше поне да благодарите за питието.

За момент тя замислено се вгледа в ръба на чашата, после пак вдигна очи.

— Благодаря за питието.

— Няма защо.

Отидох до барчето и огледах бутилките вътре. Шише с петнайсетгодишно малцово уиски привлече вниманието ми. Отворих го, подуших гърлото на бутилката и избрах чаша. Без да откъсвам очи от ръцете си, докато наливах, аз попитах:

— Отдавна ли ме чакате?

— Около час. Уму Прескот ми каза, че сте в Лизниград, затова предположих, че ще се забавите. Имахте ли неприятности?

Задържах в устата си първата глътка уиски, усетих я как парна отвътре разранените ми устни и побързах да преглътна. Неволно се намръщих.

— Откъде ви хрумна, мисис Банкрофт?

Тя елегантно размаха ръка.

— Просто така си помислих. Не ви ли се говори за това?

— Не особено.

Отпуснах се върху една грамадна възглавница на пода край леглото и отдалече забих поглед в Мириам Банкрофт. Настана тишина. Светлината отвън я огряваше изотзад и лицето й тънеше в сянка. Наблюдавах неясния блясък, идващ може би от лявото й око. След малко тя се размърда и в чашата звъннаха бучки лед.

— Добре. — Тя се изкашля тихо. — За какво ви се говори?

Вдигнах чашата си към нея.

— Като начало кажете защо сте тук.

— Искам да знам докъде стигнахте.

— За отчет можеше да изчакате и до утре сутрин. Преди да изляза, ще го представя на Уму Прескот. Хайде, стига, мисис Банкрофт. Късно е. Не сте чак толкова глупава.

Тя трепна и за момент ми се стори, че ще си тръгне. Но тя хвана чашата с две ръце, приведе глава над нея, сякаш търсеше вдъхновение, и след дълго мълчание пак ме погледна.

— Искам да спрете.

Изчаках думите да попият в сенчестата стая.

— Защо?

Видях лека усмивка по нейните устни и ги чух как се разтвориха с тихичък звук.

— А защо не?

— Ами… — Аз отпих нова глътка и плъзнах алкохола по разранените устни, за да усмиря хормоните си. — Първо, заради съпруга ви. Той недвусмислено подчерта, че едно бягство ще е вредно за здравето ми. Освен това става дума за сто хиляди долара. И после… е, после навлизаме в по-теоретичната област на неща като обещания и дадена дума. А откровено казано, отгоре на всичко съм любопитен.

— Сто хиляди не са чак толкова много пари — предпазливо изрече тя. — А Протекторатът е голям. Мога да ви дам парите. Да ви намеря място, където Лорънс никога няма да ви открие.

— Да. Значи остават честната дума и любопитството.

Тя опря чашата върху коленете си и се приведе над нея.

— Хайде да не се преструваме, мистър Ковач. Лорънс не ви нае, той просто ви домъкна насила. Натрапи ви сделка, която не сте в състояние да отхвърлите. Никой не може да каже, че имате дълг към него.

— И все пак съм любопитен.

— Може би ще успея да задоволя любопитството ви — каза тя.

Отпих още една глътка.

— Тъй значи? Вие ли убихте съпруга си, мисис Банкрофт?

Тя раздразнено тръсна глава.

— Не говоря за вашите детективски игри. Вие сте… любопитен и за други неща, нали?

Погледнах я над ръба на чашата.

— Моля?

Мириам Банкрофт се спусна от перваза и опря бедра в него. Остави чашата подчертано внимателно и се подпря назад на ръце, тъй че раменете й се повдигнаха. Това раздвижи гърдите й под тънкото трико и промени формата им.

— Знаете ли какво е „Сливане Девет“? — попита тя с леко колебание.

— Емпатин?

Името само изплува нейде от дълбините на паметта ми. На Харлановия свят познавах група отлично въоръжени бандити, приятели на Вирджиния Видаура. Сините бръмбарчета, така се наричаха. Преди удар не пропускаха да вземат „Сливане Девет“. Разправяха, че това ги сплотявало в истински екип. Пълни откачалки.

— Да, емпатин. По-точно производни на емпатина, подсилени със сатирон и гедин. Този носител… — Тя плъзна разперена длан по извивките на тялото си. — Най-модерна биохимична технология от лабораториите „Накамура“. Аз отделям „Сливане Девет“, когато… съм възбудена. Има го в потта, в слюнката, в путката ми, мистър Ковач.

Когато пристъпи напред, шалът се плъзна от раменете й и падна на пода. Свлече се меко около краката й, а тя продължи към мен.

Е, от една страна стои Ален Мариот, почтен и силен в безбройните си сензофилмови въплъщения; от другата страна е истинският живот. В истинския живот има неща, които не отказваш, каквото и да ти струва това.

Пресрещнах я в средата на стаята. „Сливане Девет“ вече се носеше из въздуха, в аромата на нейното тяло и в изпаренията от дишането й. Вдъхнах дълбоко и усетих как механичните спусъци се задействат като изпънати струни в долната част на корема ми. Чашата ми изчезна, зарязана някъде, а ръката, която я държеше, прилепна върху изпъкналата гръд на Мириам Банкрофт. Тя придърпа главата ми с длани и отново открих „Сливане Девет“ в бисерчетата пот из дълбокия прорез на деколтето. Задърпах ръба на трикото, освободих гърдите изпод него, плъзнах устни по тях и открих едното връхче.

Чух я как ахна с широко отворена уста и знаех, че емпатинът прониква в мозъка ми, разбужда заспали телепатични инстинкти и разпраща пипала към мощния ореол от възбуда, който излъчваше тази жена. Знаех също така, че тя навярно започва да усеща вкуса на собствената си гръд в устата ми. Веднъж задействано, опиянението от емпатина ставаше като тенис топка в напрегнат двубой, набираше сила с всеки отскок от единия противник към другия, докато сливането достигне неописуем връх.

Мириам Банкрофт започна да стене. Свлякохме се на пода и аз се раздвижих между гърдите й, разтривах лице в гъвкавата им съпротива. Нейните ръце ме опипваха жадно, впиваха леко нокти в бедрата ми и изпънатия до болка член. Трескаво се борехме с дрехите си, устните ни трепереха от желание да докоснат чуждото тяло и когато смъкнахме всичко, килимът под нас сякаш плъзна безброй горещи нишки по кожата ни. Извъртях се над нея и наболата ми брада леко застърга по нейния гладък, еластичен корем, а устата ми оставяше влажни кръгли отпечатъци по пътя си надолу. Сетне дойде плътният, солен вкус, когато езикът ми плъзна по гънките на срамните устни, попивайки „Сливане Девет“ заедно с нейните сокове, след това се върна да заиграе по мъничката издатина на клитора. Нейде безкрайно далече пенисът ми пулсираше в ръката й. Меки устни обгърнаха главата му и засмукаха нежно.

Взаимно преплетена, възбудата ни нарастваше бързо, в безпогрешен синхрон, и смесените сигнали на „Сливане Девет“ се замъгляваха, докато престанах да чувствам разлика между непоносимата обтегнатост на члена, обгърнат от нейните пръсти, и натиска на моя език, потънал нейде невероятно дълбоко в нея. Бедрата й стискаха главата ми като клещи. Чувах глухо пъхтене, но нямах представа от чие гърло излита. Границата помежду ни се стопи сред взаимното претоварване на сетивата, напрежението се трупаше слой върху слой, връх над връх, и сетне изведнъж тя се разсмя на топлите, солени пръски по лицето и пръстите й, а аз бях стиснат между нейните гърчещи се бедра, докато в същото време нейната лична лавина я отнасяше надалече.

За известно време настана тръпнещо успокоение, в което най-лекото помръдване, плъзгането на плът върху плът пораждаше и у двама ни стенещи гърчове. После, може би заради дългото време, прекарано от моя носител в резервоара, или пък заради изплувалите спомени как Анемона се притиска към стъклото в биокабината, пенисът ми трепна и започна отново да се втвърдява. Мириам Банкрофт го побутна с нос, плъзна език по дължината му и наоколо, облизвайки лепкавото покритие, докато той се изпъна гладък и твърд покрай бузата й, после се извъртя и ме яхна. Посягайки назад за равновесие и опора, тя бавно слезе надолу и с тих, топъл стон се наниза върху него. Приведе се над мен с полюшващи се гърди, а аз изпънах гръбнак и алчно засмуках тия бягащи бели кълба. Ръцете ми се надигнаха да сграбчат бедрата й там, където ме обгръщаха от двете страни.

После дойде движението.

Втория път актът трая по-дълго и емпатинът му придаваше не толкова сексуален, колкото естетичен дух. Като се ръководеше по сигналите, които долавяше от сетивата ми, Мириам Банкрофт подхвана бавно въртеливо движение, докато аз гледах с абстрактно сладострастие нейния обтегнат корем и изпъчените й гърди. Неизвестно защо, „Хендрикс“ излъчи от ъглите на стаята музика с бавен, тежък ритъм, а по тавана заиграха безредно винени и пурпурни светлинки. Когато светлинките се извъртяха и като падащи звезди затанцуваха по телата ни, аз почувствах как умът ми се преобръща с тях и сетивата ми губят яснота. Оставаха само въртящите се бедра на Мириам Банкрофт над мен и откъслечни видения на тялото и лицето й, обгърнати в цветни светлини. Когато свърших, сякаш избухна далечна експлозия, която нямаше нищо общо нито с тресящата се жена над мен, нито с носителя ми.

По-късно, докато лежахме един до друг и с разсеяни движения се тласкахме към нови, вече по-слаби тръпки, тя попита:

— Какво мислиш за мен?

Погледнах покрай тялото си към онова, което вършеше ръката й. Изкашлях се.

— Това да не е въпрос с повишена трудност?

Тя отвърна със същия дрезгав, гърлен смях, който бях харесал в картографската зала на Слънчевия дом.

— Не, просто искам да знам.

— Нима те интересува?

Не го казах грубо и „Сливане Девет“ някак смекчи думите ми.

— Мислиш си, че това е да бъдеш Мат? — От нейната уста думата прозвуча странно, сякаш не говореше за себе си. — Мислиш си, че пет пари не даваме за младите?

— Не знам — откровено отвърнах аз. — Чувал съм и такива мнения. Щом живееш триста години, възгледите ти неминуемо се променят.

— Да, променят се. — Тя тихичко ахна, докато пръстите ми проникваха в нея. — Да, точно така. Но човек не спира да се интересува от другите. Виждаш как всичко прелита край теб. Искаш само едно — да посегнеш, да сграбчиш, да стиснеш нещо, да спреш цялото това движение. Да спреш водовъртежа.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Е, какво мислиш за мен?

Наведох се над нея и погледнах младото женско тяло, в което живееше, изящните черти на лицето и безкрайно старите очи. Все още бях замаян от „Сливане Девет“ и не можех да открия в нея нито един дефект. Тя бе най-красивото нещо в целия ми живот. Прекратих борбата за обективност и наведох глава, за да я целуна по гърдите.

— Мириам Банкрофт, ти си вълшебна гледка и охотно бих дал душата си, за да те притежавам.

Тя се изкиска тихо.

— Питам сериозно. Харесваш ли ме?

— Що за въпрос…

— Сериозно питам.

Думите проникнаха мощно в мен — и то не само заради емпатина. Овладях се донякъде и я погледнах в очите.

— Да — отвърнах простичко аз. — Харесвам те.

Гласът й стана още по-гърлен и глух.

— Харесва ли ти това, което правихме?

— Да, харесва ми.

— Искаш ли още?

— Да, искам още.

Тя се надигна и седна срещу мен. Движенията на пръстите й около члена ми станаха по-резки, по-настоятелни. Гласът й също загрубя.

— Повтори.

— Искам още. Искам те.

Тя сложи длан върху гърдите ми, блъсна ме назад и се наведе над мен. Отново растях към почти пълна ерекция. Тя промени ритъма на движенията — сега бяха ту резки, ту бавни.

— На запад — прошепна тя, — на около пет часа полет с кола, има остров. Мой е. Никой не ходи там, има петдесет километра забранена зона, патрулирана от сателити, но е много красиво. Изградих там комплекс с клонингова банка и устройства за презареждане. — Гласът й отново стана насечен. — Понякога съживявам клонингите. Мои копия. За да си играя. Разбираш ли какво ти предлагам?

Издадох неясен звук. Видението, което ми бе внушила — как ме обкръжава група тела като нейното, всички управлявани от един и същ ум — обтегна ерекцията ми до предел, а ръката й продължи да се плъзга по цялата дължина като машина.

Тя се приведе напред и докосна гърдите ми с връхчетата на своите.

— Какво каза?

— Колко време? — едва избъбрих аз през свиването и отпускането на коремните ми мускули, през мъглата от плътски усещания на „Сливане Девет“. — Колко ще трае поканата за този увеселителен парк?

Усмивката й бе като олицетворение на разврата.

— Веселба без ограничения.

— Но само за ограничен период от време, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не ме разбираш. Онова място е мое. Островът, морето наоколо, всичко. Мое. Мога да те държа там колкото искаш. Докато ти омръзне.

— Може да не е много скоро.

— Не. — Тя поклати глава някак печално и сведе очи. — Скоро ще е.

Подвижната й хватка около пениса ми леко отслабна. Аз изстенах, сграбчих ръката и я заставих отново да се раздвижи. Това сякаш я възпламени и тя заработи сериозно, ту по-бързо, ту по-бавно, като се привеждаше, за да ме погали с гърди или да допълни ласката с докосване на езика. Чувството ми за време отлетя и изчезна, на негово място се появи безконечно усещане, устремено нагоре, мъчително бавно, все нагоре към някакъв връх, за който чувах собствения си глас да умолява нейде далече.

Когато оргазмът започна да наближава, аз смътно усетих чрез връзката помежду ни, че тя потапя пръсти в себе си и разтрива с неудържимо желание, нямащо нищо общо с пресметливите й манипулации преди малко. Настроена от емпатина, Мириам достигна върха няколко секунди преди мен и когато започнах да свършвам, тя грубо размаза собствените си сокове по лицето ми и по гърчещото се тяло.

Изключих.

Когато се опомних много по-късно, отминалият ефект на „Сливане Девет“ ме притискаше като оловна тежест, а тя бе изчезнала като видение от трескав сън.

11.

Когато нямаш приятели, а жената, с която си спал снощи, те е оставила с размътена глава, без да каже нито дума, възможностите са доста ограничени. На младини излизах да търся побоища по улиците на Нова Пеща. Така няколко души попаднаха в болница (не бях между тях), а аз привлякох внимание и станах чирак в една от големите банди на Харлановия свят. По-късно усъвършенствах този начин на развлечение, като постъпих при военните; биех се с определена цел и разполагах с най-съвършени оръжия, но усещането си остана все тъй мизерно. Изненадах се, и то с право — когато ме вербуваха за армията, онези от бюрото питаха за какво ли не, но ги интересуваше само едно: колко пъти и с кого съм се бил.

Подир време си избрах по-кротки начини за борба с лошото настроение. След като четирийсет минути плуване в подземния басейн на „Хендрикс“ не успяха да прогонят нито копнежа за компанията на онази мръсница Мириам Банкрофт, нито последиците от „Сливане Девет“, аз предприех единственото, което можех да сторя в момента. Поръчах на хотела да ми достави хапчета против главоболие и отидох да пазарувам.

Когато най-сетне излязох на улицата, всекидневието в Бей Сити вече течеше с пълна пара и търговската зона гъмжеше от пешеходци. Няколко минути постоях отстрани, после се гмурнах в навалицата и започнах да зяпам витрините.

На пазаруване ме научи една руса жена, сержант от морската пехота с невероятното име Серенити Карлайл. Преди това неизменно използвах системата „купувай и бягай“. Определяш целта си, влизаш, получаваш я и излизаш. Ако няма каквото търсиш, оттегляш се с достойнство. През краткия ни съвместен живот Серенити ме отучи от тази система и ми обясни своите консуматорски възгледи.

— Виж какво — каза ми веднъж тя в едно кафене в Милспорт. — Пазаруването — имам предвид истинското, реалното пазаруване — би изчезнало още преди векове, ако не им харесваше.

— На кого?

— На хората. На обществото. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — На всички. Отдавна имат тази възможност. Поръчки по пощата, виртуални супермаркети, автоматични дебитни системи. Можело е да стане, но не е станало. Какво ти говори това?

Бях на двайсет и две, редник от морската пехота, минал през уличните банди в Нова Пеща, тъй че не ми говореше нищо. Карлайл забеляза безизразната ми физиономия и въздъхна.

— Говори ти, че хората обичат да пазаруват. Че това задоволява вродената им потребност от придобиване на генетично ниво. Нещо, което сме наследили от първобитните ловци-събирачи. О, има и автоматизирано пазаруване за основни домашни стоки, механични системи за разпределение на храна за най-бедните. Но има и огромно изобилие от търговски центрове и специализирани пазари за хранителни стоки и занаятчийски произведения, където хората трябва да ходят лично. А защо ще го правят, ако не им харесва?

Аз свих рамене с младежка небрежност.

— Пазаруването е междуличностно отношение, упражняване на способностите за взимане на решения, то задоволява желанието за придобивки, поражда стремежа към нови вещи и събужда инстинкта за разузнаване. Ако се позамислиш, то е безкрайно присъщо на човешкия род, по дяволите. Трябва да го обикнеш, Так. Разбираш ли, с машина на въздушна възглавница можеш да минаваш от остров на остров, без изобщо да се намокриш. Но това не премахва дълбоката наслада от плуването, нали? Научи се да пазаруваш добре, Так. Бъди гъвкав. Наслаждавай се на неочакваното.

Днес не можеше и дума да става за наслаждение, но се постарах да бъда гъвкав, както ме учеше някога Серенити Карлайл. Бях тръгнал да търся подплатено водонепроницаемо яке, но накрая влязох в един магазин заради чифт универсални туристически обувки.

След обувките дойдоха широки черни панталони и плътна спортна риза с ензимни закопчалки от кръста до стегнатата яка. Бях виждал стотици варианти на този модел по улиците на Бей Сити. Повърхностно напрежение. Щеше да ми свърши работа. След кратко мъчително колебание добавих предизвикателна кърпа от червена коприна за връзване през челото според бандитската мода на Нова Пеща. Не беше най-добрият начин да се слея с околната среда, но донякъде успокояваше бунтовното раздразнение, което накипяваше в мен от вчера. Захвърлих летния костюм в една кофа за боклук заедно с обувките.

Преди това прерових джобовете на сакото и извадих две визитни картички — на лекарката от Централното хранилище и оръжейника на Банкрофт.

„Ларкин“ и „Грийн“ се оказаха имена не на двамата собственици, а на улици, които се пресичаха върху тревист склон, наречен Руския хълм. Автотаксито взе да ми разправя някакви подробности за района, но аз не му обърнах внимание. „Ларкин и Грийн, оръжейници от 2203 г.“ имаше дискретна ъглова фасада, заемаща по не повече от пет-шест метра от двете страни. През добре поддържана дървена врата влязох в прохладния магазин, изпълнен с дъх на машинно масло.

Отвътре помещението ми напомни за картографската зала в Слънчевия дом. Беше просторно, на два етажа и от високите прозорци нахлуваше светлина. Първият етаж беше премахнат и заменен с широка галерия покрай четирите стени. По стените висяха плоски витрини, а под галерията имаше тежки остъклени колички, изпълняващи същата функция. Освен миризмата на смазка се долавяше и изкуствен аромат на стара гора, а подът под новите ми ботуши беше покрит с килим.

Над парапета на галерията се подаде черно стоманено лице. Вместо очи лъщяха зелени фоторецептори.

— С какво можем да ви услужим, сър?

— Името ми е Такеши Ковач. Изпраща ме Лорънс Банкрофт — казах аз и леко наклоних глава, за да срещна погледа на андроида. — Търся надеждна стока.

— Разбира се, сър. — Гласът беше мъжки и доколкото можех да преценя, без инфразвукови рекламни добавки. — Мистър Банкрофт ни предупреди да ви очакваме. В момента съм с клиент, но след малко ще сляза. Моля, чувствайте се като у дома си. Вляво от вас има кресла и барче с напитки. Обслужете се, ако обичате.

Главата изчезна и тихият разговор, който смътно бях доловил на влизане, продължи. Намерих барчето за напитки, видях, че е богато заредено с алкохол и пури, и побързах да го затворя. Болкоуспокояващите бяха облекчили донякъде състоянието ми, но определено не исках да се тровя отново. С лека изненада осъзнах, че от сутринта не съм запалил нито една цигара. Пристъпих към най-близката витрина и огледах комплект самурайски мечове. Върху ножниците имаше етикетчета с дати. Някои бяха по-стари от мен.

В съседната витрина имаше стойка с кафяви и сиви огнестрелни оръжия, които изглеждаха не изработени, а сякаш отгледани в градина. По тях също висяха дати от миналия век. Мъчех се да разгадая какво представлява гравираната плетеница по една от цевите, когато чух металически стъпки по стълбището зад мен.

— Открихте ли нещо, което да ви допада, сър?

Обърнах се към идващия андроид. Цялото му тяло беше от същата полирана оръжейна стомана, пресована като тяло на мускулест мъж. Липсваха само гениталиите. Лицето бе дълго и костеливо, с тъй изящни черти, че привличаше вниманието, въпреки своята неподвижност. Плитки бразди по темето имитираха заресана назад коса. Върху гърдите едва личеше протрит надпис „Марс Експо 2076“.

— Само разглеждам — казах аз и кимнах към витрината. — От дърво ли са направени?

Зеленият фоторецептор ме изгледа сериозно.

— Точно така, сър. Прикладите са от хибриден бук. Всички тези оръжия са ръчно производство. „Калашников“, „Парди“ и „Берета“. Ние снабдяваме всички европейски доставчици. Кой модел ви интересува, сър?

Погледнах назад. Във формите имаше някаква странна поезия, нещо средно между грубата функционалност и органичното изящество. Нещо, което зовеше да го поемеш в ръка. Да го използваш.

— Струват ми се твърде изтънчени. Смятах да потърся нещо по-практично.

— Разбира се, сър. Да приемем ли, че имате опит в оръжейната област?

Ухилих се.

— Да приемем.

— В такъв случай може би ще споделите какви са били предпочитанията ви досега?

— „Смит и Уесън“ 11 милиметра, магнум. Пистолет „Инграм“ с пълнител за 40 иглички. Квантов излъчвател „Сънджет“. Но не в този носител.

Зелените рецептори леко просветнаха. Без коментар. Може би нямаше програма за дружески разговор с емисари.

— А какво точно търсите за този носител, сър?

Свих рамене.

— Нещо по-фино. И нещо грубо. Огнестрелни оръжия. И нож. По-солидните да са като „Смит“.

Андроидът застина неподвижно. Имах чувството, че чувам как бръмчат системите му за обработка на данни. За момент се запитах как е попаднала тук подобна машина. Определено не беше създадена за такава работа. На Харлановия свят рядко се срещат андроиди. Скъпи са за изработка в сравнение със синтетичните машини, или дори с клонингите, а повечето задачи, изискващи човешка намеса, се изпълняват успешно от тези органични заместители. Истината е, че човекоподобният робот представлява безсмислен сблъсък между две съвсем различни функции. Изкуственият интелект действа далеч по-добре, когато е настанен в стабилно, обезопасено тяло, най-често произведено за конкретна задача. Последният робот, който видях на Харлановия свят, беше градинарски и имаше формата на краб.

Фоторецепторите просветляха и машината се раздвижи.

— Ако сър благоволи да дойде насам, смятам, че имаме подходящата комбинация.

Последвах андроида през една врата, която се сливаше тъй добре със стената, че не я бях забелязал. По къс коридор стигнахме до дълга стая с нисък таван, покрай чиито небоядисани стени бяха натрупани сандъци от фибростъкло. Няколко души мълчаливо се въртяха около тях. Из въздуха се носеше деловитото тракане на метални предмети, размествани от опитни ръце. Андроидът ме отведе до дребен мъж с прошарена коса, облечен в омазнен работен гащеризон, който разглобяваше електромагнитен мълниемет, сякаш разфасоваше печено пиле. Когато наближихме, той вдигна глава и кимна на андроида, без да ми обръща внимание.

— Здрасти, Чип.

— Клайв, това е Такеши Ковач, приятел на мистър Банкрофт. Търси екипировка. Бих те помолил да му покажеш пистолети „Немекс“ и „Филипс“, а после да го прехвърлиш при Шийла за нож.

Клайв кимна отново и остави мълниемета.

— Насам.

Андроидът леко докосна ръката ми.

— Ако желаете още нещо, сър, ще бъда в общата зала.

Той се поклони и излезе. Аз последвах Клайв покрай сандъците към единия ъгъл, където различни оръжия лежаха върху купчини пластмасови конфети. Той избра един пистолет и се обърна към мен.

— „Немесис X“ втори модел, наричан за по-кратко „Немекс“. Произведен по лиценз на „Манлихер-Шьонхауер“. Използва стандартен патрон „Друк 31“ с куршум в стоманена обвивка. Много мощен, много точен. Пълнител за осемнайсет патрона. Малко е тромав на вид, но върши чудесна работа. Проверете как ви се струва на тежест.

Взех пистолета и го прехвърлих от ръка на ръка. Беше голям, с масивна цев, малко по-дълъг от „Смит и Уесън“, но добре балансиран. Опипах го, за да свикна, присвих око към мерника. Клайв чакаше търпеливо.

— Добре — казах аз и му върнах оръжието. — А нещо по-фино?

— Пистолет „Филипс“. — Клайв бръкна в един отворен сандък, порови из конфетите и извади тънък сив пистолет, почти двойно по-малък от „Немекс“. — Плътен стоманен куршум. Използва електромагнитен ускорител. Напълно безшумен, прицелна точност до двайсет метра. Не дава откат и има вариант за обратна мощност на генератора, за да вадите куршумите от мишената. Пълнителят е за десет куршума.

— Акумулатор?

— Според упътването зарядът стига за четирийсет до петдесет изстрела. След това губите скорост на куршума при всеки изстрел. В цената са включени два резервни акумулатора и зарядно устройство, съвместимо с домашните контакти.

— Имате ли стрелбище, където да ги изпробвам?

— Да, отзад. Но и към двата пистолета има диск за виртуална бойна тренировка, абсолютно съвпадаща с реалните възможности на оръжието. Пише го в гаранцията.

— Добре, добре.

Каква полза от гаранция, ако междувременно някой веселяк ти пръсне черепа? Не се знае кога ще те заредят в нов носител и дали ще те заредят изобщо. Върви, че претендирай за компенсация. Но междувременно главоболието ми почваше да се завръща. Може би в момента наистина не си струваше да тренирам стрелба. Не си направих труда да питам за цената. Харчех чужди пари.

— Амуниции?

— Към всеки пистолет има комплект от пет пълнителя, но за „Немекс“ дават още един безплатно. Промоция на новия модел. Достатъчно ли е?

— Не съвсем. Дайте ми по още един комплект.

— Общо по десет за всеки? — В гласа на Клайв прозвуча почтителна изненада. Десет пълнителя са много за един пистолет, но аз бях открил, че понякога е по-важно да сипеш дъжд от куршуми, отколкото да улучиш нещо. — Освен това искате нож, нали?

— Точно така.

— Шийла! — подвикна Клайв към висока жена с късо подстригана руса коса, която седеше на един сандък с ръце в скута. Матовосив виртуален комплект закриваше лицето й.

Като чу името си, жената се завъртя, свали маската и примига. Клайв размаха ръка. Тя скочи от сандъка и леко се олюля от внезапното завръщане в реалния свят.

— Шийла, този човек търси нож. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се. — Жената ми протегна ръка. — Аз съм Шийла Соренсън. Какъв нож търсите?

Стиснах ръката й.

— Такеши Ковач. Трябва ми нещо, което да става за бързо хвърляне, но да е малко. Да мога да го прикрепя над китката си.

— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?

Клайв кимна.

— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?

— Ще ги взема.

— Така си и мислех.

Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.

— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.

После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.

— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.

Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.

— Какво е това?

— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…

— Очарователно.

— Казах ви, че е гаден, нали?

В гласа й прозвуча гордост.

— Ще го взема.

Когато излязох на улицата, натоварен с покупки, изведнъж се сетих, че все пак ще ми трябва яке — поне за да скрия придобития арсенал. Хвърлих поглед нагоре в търсене на автотакси, сетне реших, че в такъв слънчев ден си струва да повървя пеш. Махмурлукът от снощи най-сетне почваше да отстъпва.

Бях минал три пресечки надолу по склона, преди да усетя, че ме следят.

Подсказаха ми го емисарските инстинкти, подаващи първи признаци на живот след опустошението на „Сливане Девет“. Засилено чувство за близост, едва доловима тръпка и нечий силует, който твърде често се мяркаше в периферията на зрението ми. Биваше го. В някой по-оживен квартал можеше и да го изтърва, но тук пешеходците бяха твърде малко, за да осигурят добро прикритие.

Тебитският нож беше закрепен от вътрешната страна на лявата ми ръка в мек кожен калъф с невронно управляема закопчалка, но нямаше как да се добера до пистолетите, без да разкрия, че съм засякъл преследвача. Хрумна ми да се откъсна от него, но почти веднага отхвърлих идеята. Не познавах града, още се чувствах замаян, а и носех твърде много багаж. Щом толкова му се искаше, не възразявах да дойде с мен на пазар. Леко ускорих крачка и постепенно се отправих към търговския център, където открих скъпо вълнено яке в червено и синьо, украсено с фигури от ескимоския фолклор. Не беше точно каквото исках, но щеше да топли и имаше много джобове. Докато плащах на касата край витрината, успях да зърна лицето на преследвача. Млад, бял, с тъмна коса. Не го познавах.

Двамата прекосихме Юниън Скуеър, като спряхме на ъгъла да погледаме поредната демонстрация срещу Резолюция 653, която постепенно оредяваше. Скандирането заглъхваше, хората се разотиваха, а металният лай на мегафона почваше да звучи жално. В навалицата имах добър шанс да се измъкна, но не си направих труда. Ако преследвачът имаше намерение да предприеме нещо, щеше да опита горе на хълма. Тук беше твърде оживено за удар. Минах през демонстрантите, като избутвах настрани предлаганите листовки, после се упътих на юг към Мишън Стрийт и хотел „Хендрикс“.

Докато вървях по Мишън, непредпазливо прекрачих в излъчвателния радиус на някакъв уличен търговец. Моментално главата ми се препълни с картини. Попаднах сред гъмжило от жени, чието облекло целеше да покаже повече, отколкото ако бяха голи. Ботуши, които превръщат краката над коляното в плът за консумация, бедра със стрелки, сочещи верния път, подпори за демонстративно повдигане на гърдите; тежки заоблени колиета с формата на полови органи, отпуснати в потни деколтета. Езици, които се плъзгат по виненочервени или зловещо черни устни; предизвикателно оголени зъби.

Вълна от прохлада плъзна из тялото ми, прогони животинското влечение и превърна предлаганите тела в абстрактни символи на женствеността. Неволно пресмятах като машина ъгли и обиколки на формите, съставях геометрични схеми на плът и кости, сякаш жените бяха някакъв нов растителен вид.

Бетатанатин. Жътваря.

Производно на широка група химични съединения, създадено в началото на хилядолетието за изследване на близките до смъртта състояния. Бетатанатинът приближаваше максимално човешкото тяло до пълно изключване, доколкото е възможно, без сериозни клетъчни увреждания. Същевременно стимулатори на контрола в молекулата на Жътваря подсилваха логичните функции на интелекта, така че изследователите да изпитат изкуствено предизвикана смърт, без мощното чувство на вълнение и смайване, което би объркало възприятията им. В малки дози Жътваря предизвикваше дълбоко и хладно безразличие към чувства като болка, възбуда, радост или скръб. Цялото безразличие, което мъжете от векове се опитваха да демонстрират пред голото женско тяло, сега бе на разположение в малки капсули. Едва ли не задължителна стока за младежкия и юношески пазар.

Освен това Жътваря бе идеално оръжие за военните. С него монах-отшелник от планетата Годуин преспокойно би подпалил село, пълно с жени и деца, без да изпита каквото и да било, освен удивление от начина, по който обгорилата плът облепва костите.

За последен път взех бетатанатин при уличните сражения на Шария. Пълна доза, предвидена да охлади тялото до стайна температура и да забави пулса. Така успявахме да измамим детекторите на шарийските паешки танкове. Щом инфрачервените локатори не те засичат, можеш да се приближиш, да скочиш отгоре и да взривиш люка с термитна граната. Да изтребиш после зашеметения екипаж, обикновено се оказваше детска игра.

— Имам „дърво“, мой човек — прокънтя дрезгав глас.

Примигах, изтръгнах се от излъчването и зърнах пред себе си някакъв тип с бледо лице, прихлупено под сива качулка. Предавателят стърчеше на рамото му и червените лампички примигваха като очи на прилеп. На Харлановия свят има много строги закони за употребата на пряко внушение и дори случайни предавания могат да предизвикат жестоки скандали, също като да разлееш нечия чаша в пристанищна кръчма. Грубо тласнах търговеца назад. Той залитна и се блъсна в една витрина.

— Хей…

— Недей да ми бъркаш в мозъка, приятел. Не обичам тия неща.

Видях го как стрелна ръка към малко устройство на колана си и разбрах какво ще последва. С мигновена реакция опрях два пръста в очите му…

И се озовах срещу съскаща могила от влажна ципеста плът, почти два метра висока. Пред мен се гърчеха пипала, а ръката ми потъваше в лигав отвор, обрамчен с гъсти черни реснички. Започна да ми призлява. Потискайки тръпките на отвращение, аз натиснах между жилавите реснички и усетих как слузестата плът поддава.

— Ако не искаш да ослепееш, изключи този боклук — казах аз със стегнато гърло.

Могилата от плът изчезна и аз отново се озовах срещу търговеца. Пръстите ми все още притискаха горните извивки на очните му ябълки.

— Добре бе, човек, добре. — Той вдигна длани. — Като не щеш, не купувай. Аз просто си изкарвам хляба.

Отстъпих назад и му позволих да се отдръпне от фасадата, където го бях притиснал.

— Там, откъдето идвам, не е разрешено да бъркаш в чужди глави по улицата — обясних аз.

Но той вече бе усетил, че се оттеглям от конфликта и направи с пръст някакъв жест, вероятно неприличен.

— Хич не ми пука откъде идваш. Скапан скакалец. Я се пръждосвай!

Оставих го и си тръгнах. Докато пресичах улицата, разсеяно се запитах дали в морално отношение има някаква разлика между него и генетичните проектанти, които бяха вградили „Сливане Девет“ в носителя на Мириам Банкрофт.

На ъгъла спрях и наведох глава да запаля цигара.

Късен следобед. Първата цигара за деня.

12.

Тази вечер, докато се обличах пред огледалото, ме обзе твърдата увереност, че някой друг ползва моя носител, а аз съм сведен до ролята на пътник в малката наблюдателница зад очите.

Наричат го нарушение на психическата цялост. Или по-кратко — разпадане. Дори когато имаш опит в смяната на носителите, не е изключено да те сполетят пристъпи, но това бе най-тежката ми криза от години насам. Дълго време буквално не смеех дори да мисля — боях се, че човекът в огледалото ще усети присъствието ми. Гледах го като вцепенен как прибира тебитския нож в невронния калъф, как проверява пълнителите на немекса и филипса. Двата пистолета се продаваха с евтини влакнозадържащи кобури, които при натиск залепват ензимно за дрехите. Човекът в огледалото сложи немекса под мишницата си, където якето щеше да го прикрие, а филипса закрепи отзад на кръста. За проба ги извади на няколко пъти срещу отражението си, макар че нямаше нужда. Както обеща Клайв, дисковете за виртуална тренировка наистина се оказаха на ниво. Човекът бе готов да убива.

Размърдах се зад очите му.

Той неохотно свали оръжията и ножа, и отново ги сложи върху леглото. После постоя и изчака да отмине чувството, че е останал беззащитен.

Вирджиния Видаура наричаше това „слабостта на оръжията“. Още от първия ден в Емисарския корпус ни го сочеха като най-тежък грях.

— Оръжието — всяко оръжие — е инструмент — казваше тя. Държеше в ръце квантов пистолет „Сънджет“. — Създаден за определена цел също като всеки друг инструмент и полезен единствено за нея. Ако видите някого да носи навсякъде силов чук само защото е инженер, сигурно ще го сметнете за глупак. А каквото се отнася до инженерите, важи с двойна сила за емисарите.

В редицата Джими де Сото се изкашля развеселено. По онова време той често взимаше думата от името на всички ни. Деветдесет процента от новобранците емисари идват от армейските части на Протектората, където оръжието се смята за нещо средно между играчка и лично божество. Пехотинците на ООН ходеха въоръжени навсякъде, дори в отпуск.

Вирджиния Видаура чу кашлицата и закова Джими с поглед.

— Мистър Де Сото, вие явно не сте съгласен.

Джими пристъпи от крак на крак, леко сконфузен, че го е спипала толкова лесно.

— Ами, госпожо… от опит знам, че колкото повече огнева мощ носиш, толкова по-яко биеш.

Редиците замърмориха одобрително. Вирджиния Видаура изчака шума да стихне.

— Така е — каза тя и вдигна по един квантов пистолет в двете си ръце. — Това… устройство наистина бие в известен смисъл. Моля, елате и го вземете.

Джими се поколеба, но после мина отпред и взе оръжието. Вирджиния Видаура отстъпи назад и свали униформеното си яке. С работния гащеризон без ръкави изглеждаше крехка и много уязвима.

— Както виждате — изрече високо тя, — оръжието е нагласено на пробна стрелба. Ако ме улучите, ще получа леко изгаряне първа степен, нищо повече. Аз съм на разстояние около пет метра. С голи ръце. Мистър Де Сото, бихте ли се опитали да ме улучите? По ваш сигнал.

Джими явно се изненада, но вдигна пистолета да провери настройката, после отпусна ръка и погледна жената пред себе си.

— По ваш сигнал — повтори тя.

— Сега — изрева той.

Беше почти невъзможно да различим какво стана. Още докато изричаше думата, Джими завъртя пистолета нагоре и като опитен стрелец натисна спусъка преди цевта да застане хоризонтално. Из въздуха се разнесе характерният гневен пукот на квантово оръжие. Лъчът бликна напред. Но Вирджиния Видаура вече не беше там. Бе успяла някак да прецени до съвършенство ъгъла на изстрела и да отскочи от него. Сетне като по вълшебство преодоля половината разстояние помежду им и якето в дясната й ръка оживя. Обви се около цевта на пистолета и дръпна оръжието настрани. Преди Джими да осъзнае какво става, Вирджиния Видаура изникна до него, изби пистолета от ръката му, препъна го и леко отпусна ръба на дланта си върху носа на противника.

Мигът се разтегли, сетне изведнъж отлетя. До мен някой сви устни и тихо подсвирна. Вирджиния Видаура леко кимна към звука, после скочи на крака и помогна на Джими да се изправи.

— Оръжието е инструмент — повтори тя малко задъхано. — Инструмент за убийство и унищожение. А като емисари понякога ще ви се налага да убивате и унищожавате. Тогава ще си изберете необходимите инструменти. Но запомнете слабостта на оръжията. Те са само придатък — вие сте онези, които убиват и унищожават. Вие сте главното, с тях или без тях.

Докато обличаше якето с ескимоски мотиви, човекът отново зърна очите си в огледалото. Лицето, което го гледаше отсреща, беше безизразно като на андроида в „Ларкин и Грийн“. За миг той се вгледа спокойно в него, после вдигна ръка да разтрие белега над лявото око.

Огледах се за последен път от глава до пети и излязох от стаята. По нервите ми се разля внезапната хладна вълна на възстановения самоконтрол. На слизане с асансьора застанах гърбом към огледалото и се усмихнах насила.

„Разпадам се, Вирджиния.“

„Дишай“, отвърна тя. „Мърдай. Овладей се.“

И ние излязохме на улицата. Докато прекрачвах навън, „Хендрикс“ любезно ми пожела приятна вечер, а на отсрещния тротоар моят преследвач изникна от някаква чайна и небрежно пое паралелен курс. Отминах две-три пресечки, като привиквах към вечерта, и се чудех дали да не му проваля задачата. Отиваше си един сравнително слънчев ден и в небето почти нямаше облаци, но все още беше хладно. Според картата, която поисках от „Хендрикс“, Лизниград се намираше на цели двайсетина пресечки в южна посока. На следващия ъгъл спрях, махнах с ръка на едно такси от въздушната транзитна линия и докато се качвах, видях преследвача да прави същото.

Започваше да ми досажда.

Таксито зави на юг. Приведох се напред и сложих длан върху информационното табло за клиенти.

— Добре дошли в таксиметровата осведомителна служба — изрече приятен женски глас. — Свързахте се с централната база данни. Моля, уточнете каква информация желаете да получите.

— Има ли опасни райони в Лизниград?

— Районът, наричан с това име, се смята за опасен като цяло — отговори гласът. — Но нашата служба гарантира доставяне на клиенти до всяка точка в пределите на Бей Сити и…

— Да, да. Можете ли да ми дадете справка за улиците с най-голям брой престъпления в района на Лизниград?

Настана кратка пауза.

— През миналата година в квартала между Деветнайсета улица, Мисури и Уисконсин са регистрирани петдесет и три случая на органично увреждане. Сто седемдесет и седем ареста за притежаване на забранени химически вещества, сто двайсет и два за леки органични увреждания, двеста и…

— Добре. На какво разстояние се намира този квартал от заведението на Джери, „Марипоса“ и „Сан Бруно“?

— По права линия разстоянието е около километър.

— Имате ли карта?

Върху таблото се появи разграфена карта с имената на улиците. Беше отбелязано дори къде е заведението на Джери. Проучих я набързо.

— Добре. Свалете ме там. На ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица.

— Според нашия устав за обслужване на клиентите имам задължението да ви предупредя, че не е желателно да слизате там.

Облегнах се назад и усетих как по лицето ми отново се появява усмивка — този път съвсем истинска.

— Благодаря.

Без повече възражения таксито ме свали на ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица. На слизане аз хвърлих поглед наоколо и пак се усмихнах. Машината се бе изразила много меко, когато каза, че не е желателно да слизам тук.

За разлика от пустите улици, по които снощи гоних монголеца, тази част на Лизниград бе оживена и в сравнение с нейните обитатели клиентелата на Джери изглеждаше едва ли не благопристойна. Докато плащах на таксито, десетина глави се завъртяха да ме огледат и нито една не беше съвсем човешка. Почти усещах как очи, снабдени с механични фотоувеличители, наблюдават какви пари вадя и виждат банкнотите в призрачно зелен цвят; как ноздри с разширен обонятелен спектър тръпнат от мириса на хотелския шампоан; как цялата тълпа улавя в уличните си радари сигнала за богатство като рибен пасаж върху капитанския екран на риболовен кораб.

Второто такси се спускаше по спирала зад мен. Само на десетина метра ме мамеше тясна, неосветена уличка. Едва прекрачих в нея, и първите местни жители предприеха хода си.

— Хей, турист, търсиш ли нещо?

Бяха трима. Водеше ги гол до кръста гигант, висок около два метра и половина, по чиито ръце и гърди се издуваха толкова много мускули, че присаждането им сигурно бе осигурило на някоя клиника работа за цяла година. Под кожата имаше червени илуминиеви татуировки, тъй че гърдите му приличаха на жарава от гаснещ огън, а изпод панталона нагоре по корема му се извиваше кобра с глава като на полов член. Спокойно отпуснатите ръце завършваха с остри нокти. По лицето му се кръстосваха белези от идиотските боеве, които беше изгубил, а към едното му око бе прикрепен евтин увеличителен обектив. Гласът му обаче звучеше удивително меко и тъжно.

— Сигурно е дошъл да мърсува — рече злобно спътникът му отляво. Беше млад, мършав и блед, с дълга коса, провисваща пред лицето, а напрегнатата стойка издаваше евтина неврохимична обработка.

Третият любезен посрещан не каза нищо, но издължената му кучешка муцуна се разтвори, разкривайки трансплантирани животински зъби и отвратително дълъг език. Под изменената по хирургичен път глава имаше мъжко тяло, стегнато в тесни кожени дрехи.

Времето изтичаше. Преследвачът ми вероятно плащаше на таксито и се оглеждаше. Ако бе решил да рискува, естествено. Изкашлях се.

— Само минавам. Ако сте умни, ще ме оставите да си вървя. Зад мен каца гражданин, с когото можете да се справите по-лесно.

За момент тримата онемяха от смайване. После гигантът посегна към мен. Блъснах ръката му настрани, отстъпих и нанесох във въздуха между нас бърза серия от смъртоносни удари. Триото застина, човекът куче се озъби. Отдъхнах си.

— Както казах, ако сте умни, ще ме оставите да си вървя.

Гигантът беше готов да се откаже. Виждах го по обезобразеното му лице. Имаше достатъчно боен опит, за да разпознае военното обучение, и инстинктите му подсказваха, че балансът не е в негова полза. Двамата му спътници обаче бяха по-млади и имаха доста по-малко горчиви спомени. Преди той да каже каквото и да било, бледият хлапак с неврохимията замахна с нещо остро, а песоглавецът се метна към дясната ми ръка. Моята собствена неврохимия, вече задействана и вероятно доста по-скъпа, ги изпревари. Хванах ръката на хлапака, строших я в лакътя и използвах болезнения му гърч, за да го отметна към другите двама. Песоглавецът отскочи и аз го посрещнах с ритник в носа и устата. Той се свлече с глухо квичене. Стенещият хлапак падна на колене, подпирайки строшения лакът със здравата си ръка. Гигантът се хвърли напред и веднага застина, защото изпънатите пръсти на дясната ми ръка изникнаха на сантиметър от очите му.

— Недей — тихо казах аз.

Хлапето продължаваше да стене край краката ни. Зад него песоглавецът лежеше възнак и по тялото му пробягваха слаби тръпки. Гигантът клекна между тях и протегна грамадните си ръце, сякаш искаше да ги утеши. Вдигна към мен лице, изпълнено с ням упрек.

Отстъпих десетина метра по уличката, после се завъртях и побягнах. Никак не ми се вярваше преследвачът да мине през онези тримата и да ме догони.

Уличката завиваше под прав ъгъл към друга, по-оживена улица. Щом отминах завоя, аз намалих скоростта, навлязох с бърза крачка в тълпата, свърнах наляво и започнах да се оглеждам за табелки с имената на улиците.

Пред „Скришното място на Джери“ жената продължаваше да танцува в коктейлната чаша. Неоновата реклама светеше, а бизнесът изглеждаше дори по-оживен от снощи. Малки групички хора прииждаха и минаваха под гъвкавите пипала на робота. Местата на двамата пребити търговци бяха заети от поне десетина техни колеги.

Пресякох улицата, застанах пред робота и изчаках да ме обискира.

— Чист — обяви синтетичният глас. — Кабини ли искате или бар?

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха — отвърна роботът според протокола. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.

— Кабини.

— Надолу по стъпалата вляво. Вземи си кърпа от нишата.

Слязох по стъпалата, тръгнах по коридора с въртящите се червени лампи, отминах нишата с кърпите и затворените врати на първите четири кабини. Из въздуха се носеше тежък, глух ритъм, проникващ в кръвта. Влязох в петата кабина, затворих вратата, пъхнах няколко банкноти в процепа върху пулта и пристъпих към матовата стъклена преграда.

— Луиз?

Извивките на тялото й връхлетяха срещу стъклото, гърдите се сплескаха. Вишневата лампичка в кабината хвърляше по нея ивици светлина.

— Луиз, аз съм Айрин. Майката на Лизи.

През стъклото зърнах някакво тъмно петно между гърдите й. Неврохимията веднага ме накара да се напрегна. После преградата плъзна настрани и тялото на жената падна в ръцете ми. Над рамото й изникна пистолет с широко дуло, насочен в главата ми.

— Не мърдай, скапаняк — изрече напрегнат глас. — Направиш ли едно погрешно движение, моментално ти пръсвам тиквата, а приставката ти ще стане на прах.

Замръзнах. Напрежението в гласа граничеше с паника. Много опасна комбинация.

— Точно така. — Вратата зад мен се отвори, от коридора нахлу музика и в гърба ми опря второ оръжие. — А сега я пусни долу съвсем бавно и се изправи.

Внимателно отпуснах тялото върху сатенения под и пак се изправих. В кабината лумна ярка бяла светлина. Червената лампичка примига и изгасна. Вратата зад мен се затръшна, заглушавайки музиката. Отпред се приближи висок рус мъж в прилепнал черен костюм, който стискаше с побелели пръсти квантов бластер. Устните му бяха плътно стиснати, а сред бялото на очите му се тъмнееха зеници, разширени от химически стимуланти. Пистолетът отзад ме побутна в гърба, а русият продължаваше да напредва, докато дулото на бластера притисна долната ми устна към зъбите.

— Кой си ти, мътните да те вземат? — изсъска той.

Извъртях глава настрани, за да мога да отворя уста.

— Айрин Елиът. Дъщеря ми работеше тук.

Русият направи още крачка напред. Дулото плъзна надолу и се озова под брадата ми.

— Лъжеш — тихо каза той. — Имам приятел в хранилището и той ми каза, че Айрин Елиът още е там. Разбра ли сега? Проверихме тъпотиите, дето си ги пробутал на тая глупачка.

Той подритна неподвижното тяло на пода и аз погледнах надолу с крайчеца на окото си. В ярката бяла светлина по кожата й личаха следи от мъчения.

— А сега искам много внимателно да обмислиш следващия си отговор. Защо разпитваш за Лизи Елиът?

Плъзнах поглед покрай цевта на бластера към изкривеното лице зад него. Не беше изражение на наемен убиец. Издаваше твърде много страх.

— Лизи Елиът ми е дъщеря, боклук такъв, а ако твоят приятел в хранилището наистина имаше достъп, щеше да знае защо според досието още се водя там.

Пистолетът отзад притисна още по-силно, но русият неочаквано се отпусна. На устните му трепна примирена усмивка. Той отпусна бластера.

— Добре — каза той. — Дийк, бягай да доведеш Октай.

Зад гърба ми някой се измъкна от кабината. Русият размаха пистолета.

— Ти сядай в ъгъла.

Тонът му беше разсеян, почти небрежен.

Усетих как пистолетът се отдръпна от гърба ми и покорно седнах. Докато се настанявах на сатенения под, мислено прецених шансовете. Дийк го нямаше, но оставаха трима. Първо русият, после една жена в синтетичен носител с жълтеникава азиатска кожа, въоръжена с втори бластер, чието дуло бе оставило отпечатък на кръста ми, и накрая едър негър, въоръжен единствено с парче водопроводна тръба. Никакъв шанс. Това не бяха уличните акули, с които се сблъсках на Деветнайсета улица. От тях лъхаше студена целенасоченост и цялата сцена напомняше евтин вариант на сблъсъка ми с Кадмин в хотела.

За момент погледнах синтетичната жена и в главата ми трепна неприятен въпрос, но веднага го отхвърлих. Дори ако бе успял да се измъкне от обвиненията на Ортега и да си намери носител, Кадмин познаваше ситуацията. Знаеше кой го е наел и кой съм аз. Лицата, които ме зяпаха от трите страни на биокабината, доказваха с израженията си, че нищо не знаят.

И ще е най-добре да не разберат.

Плъзнах поглед по обезобразения носител на Луиз. Доколкото можех да преценя, бяха нацепили кожата на бедрата й, а след това бяха разтегляли раните, докато се разкъсат. Просто, грубо и много ефикасно. Вероятно я бяха заставили да гледа, комбинирайки болката с ужаса. Да гледаш как вършат с тялото ти такива неща е отвратително преживяване. Религиозната полиция на Шария често използваше метода. Луиз едва ли щеше да преодолее травмата без психохирургия.

Русият видя накъде гледам и мрачно кимна, сякаш бях съучастник в тази жестокост.

— Искаш ли да знаеш защо още не сме й пръснали черепа?

Бавно вдигнах очи към него.

— Не. Виждаш ми се доста зает човек, но все ще намериш време и за това.

— Защото няма смисъл — продължи той спокойно. Наслаждаваше се на момента. — Нашата Анемона е католичка. Трето или четвърто поколение, така казват момичетата. Оставила е диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана. Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.

— Много говориш, Джери — каза жената.

Русият стрелна очи към нея, но отговорът остана зад подвитите му устни, защото двама мъже, вероятно Дийк и Октай, се провряха в тясната кабина, придружени от нова музикална вълна откъм коридора. Прецених с поглед Дийк и го включих в категорията на негъра с тръбата — мускули без мозък. После се завъртях към спътника му, който ме гледаше втренчено. Сърцето ми трепна. Октай беше монголецът.

Джери кимна към мен.

— Той ли е?

Октай бавно кимна и по широкото му лице се разля дива победна усмивка. Увиснали край тялото, масивните му ръце свиваха и отпускаха пръсти. Изпълваше го тъй мощна омраза, че едва дишаше. Счупеният му нос беше наместен калпаво, но това ми се струваше недостатъчно, за да породи подобна ярост.

— Добре, Райкър. — Русият леко се приведе напред. — Искаш ли да промениш историята? Искаш ли да ми кажеш какви ги вършиш тук?

Говореше на мен.

Дийк плю в ъгъла на кабината.

— Не знам за какво ми говориш — произнесох отчетливо аз. — Ти направи от дъщеря ми проститутка, а после я уби. И затова ще те убия.

— Едва ли ще имаш такава възможност — каза Джери, който клечеше срещу мен и гледаше пода. — Дъщеря ти беше тъпа и вятърничава малка мръсница, дето си мислеше, че може да ме върже и да… — Той млъкна и изненадано поклати глава. — Ама какви ги дрънкам? Виждам те с очите си и пак се хващам на въдицата. Признавам, Райкър, много те бива. — Той подсмръкна. — Сега за последен път ще те попитам с добро. Може пък и да се споразумеем. След това ще те пратя при едни много печени приятели. Нали ме разбираш?

Бавно кимнах.

— Добре. Ето въпроса, Райкър. Какво търсиш в Лизниград?

Вгледах се в лицето му. Дребен мошеник, който си въобразява, че има дебели връзки. Нищо нямаше да узная от него.

— Кой е Райкър?

Русият отново наведе глава и се загледа в пода между краката ми. Не изглеждаше много доволен от онова, което трябваше да извърши. Накрая въздъхна, леко кимна и се изправи. Избръска праха от коленете си.

— Добре, щом си решил да ставаш герой. Но не забравяй, че ти предложих избор. — Той се обърна към синтетичната жена. — Разкарай го оттук. Не искам следи. И им кажи, че едва ли ще измъкнат нещо от този носител.

Жената кимна и ми направи с бластера знак да стана. Побутна с крак трупа на Луиз.

— Ами това?

— Разкарай го. Майло, Дийк, вървете с нея.

Негърът пъхна парчето тръба под колана си, наведе се и без усилие метна трупа на рамо. Застаналият зад него Дийк добродушно потупа мъртвата по покритото със синини бедро.

Монголецът изръмжа гърлено. Джери се озърна към него с леко раздразнение.

— Не, не и ти. Отиват на място, което не искам да видиш. Не се безпокой, ще запишат всичко на диск.

— Непременно — обеща Дийк. — Щом се върнем, веднага ще ти го покажем.

— Добре, стига толкова — грубо ги прекъсна жената и мина пред мен. — Дай да се разберем, Райкър. Ти имаш неврохимия, аз също имам. А носителят ми е много як. „Локхийд-Митома“, специален модел за пилоти-изпитатели. Нищо не можеш да му направиш. И само да ме погледнеш накриво, с удоволствие ще ти изпека червата. Там, където те водим, няма значение в какво състояние си. Разбра ли, Райкър?

— Името ми не е Райкър — сопнах се аз.

— Да, бе.

Минахме през вратата от матово стъкло, прекосихме миниатюрна стая с тоалетна масичка и душ, и излязохме в нов коридор, успореден на първия. Тук осветлението бе прозаично, нямаше музика и от коридора се отделяха съблекални, частично закрити със завеси, в които млади мъже и жени дремеха, пушеха или просто зяпаха в пустотата като празни синтетични тела. Никой от тях не показа признаци, че е забелязал малката ни процесия. Майло мина отпред с трупа. Дийк зае позиция зад гърба ми, а синтетичната жена остана последна, държейки бластера небрежно отпуснат край бедрото си. За последен път зърнах Джери да стои в коридора зад нас с ръце на кръста като същински стопанин. После Дийк ме халоса отстрани по главата и аз пак се загледах напред. Провисналите, обезобразени нозе на Луиз ме изведоха в сумрачен закрит паркинг, където чакаше чисто черна, лъскава въздушна кола.

Синтетичната жена отвори багажника и размаха бластера към мен.

— Място колкото щеш. Настанявай се.

Изкатерих се в багажника и открих, че е права. После Майло метна до мен трупа на Луиз, затръшна капака и ни остави в пълен мрак. Чух глухото дрънчене на отворени и затворени врати, после двигателите тихо зашепнаха и с леко полюшване се откъснахме от земята.

Пътуването бе много по-бързо и спокойно, отколкото с наземна кола. Приятелите на Джери караха предпазливо — не е приятно да те спре отегчен пътен патрул за нарушение при смяна на трасето, когато имаш пасажери в багажника. В мрака бих се чувствал едва ли не приятно, ако не бе лекият мирис на изпражнения откъм трупа. Червата на Луиз се бяха изпразнили при мъченията.

Почти през цялото пътуване изпитвах жал към младата жена и се мъчех да проумея католическото безумие. Приставката на Луиз беше цяла и невредима. Ако оставим финансовите съображения настрани, тя би могла за нула време да се върне към живота. На Харлановия свят щяха да я заредят във временен, най-вероятно синтетичен носител за съдебното заседание, а след присъдата щеше да получи държавна помощ в добавка към семейната застраховка. В деветдесет процента от случаите парите стигаха за осигуряване на някакво презареждане. О, смърт, где ти е жилото?2

Не знаех дали на Земята имат такива субсидии. Гневният монолог на Кристин отпреди две вечери подсказваше, че навярно нямат, но поне съществуваше евентуална възможност тази млада жена да бъде върната към живота. Нейде на тази скапана планета някакъв религиозен наставник бе наредил обратното, а Луиз по прякор Анемона бе застанала на опашка с безброй други, за да одобри неговото безумие.

Човешки същества. Върви, че ги разбери.

Колата направи завой и трупът се търкулна към мен, докато слизахме по спирала надолу. Нещо влажно попи в крачола на панталоните ми. Усетих как почвам да се потя от страх. Щяха да ме прехвърлят в някое тяло с много по-малка издръжливост на болка, отколкото сегашния ми носител. И докато съм пленен в него, можеха да вършат с носителя каквото си искат, включително и да го убият.

А след това да започнат пак с ново тяло.

Или пък, ако наистина много ги биваше, можеха да превключат съзнанието ми към виртуална матрица като онези, които се използваха в психохирургията, и да свършат същата работа по електронен път. Субективно за мен нямаше да има разлика, но щяха да свършат за броени минути работа, каквато в реалния свят отнема няколко дни.

Преглътнах мъчително и използвах неврохимията, докато още я имах, за да потисна страха. Лекичко отблъснах студената прегръдка на Луиз и се помъчих да не мисля по каква причина бе умряла.

Колата кацна, продължи още малко напред по земята и спря. Когато капакът се отвори отново, видях тавана на друг закрит паркинг, осеян с илуминиеви плочки.

Изкараха ме навън с професионална предпазливост. Жената стоеше на разстояние, Дийк и Майло се бяха отдръпнали настрани, за да не пречат на прицела й. Неловко се прехвърлих над Луиз и стъпих на пода от почернял бетон. Огледах полумрака и зърнах още десетина коли. Бяха доста далече и баркодовете на регистрационните им табели не се четяха. Наклонена рампа в дъното водеше нагоре, вероятно към площадка за кацане. Гараж като милиони други. Въздъхнах и докато се изправях, отново усетих влагата по крака си. Погледнах надолу. На дясното ми бедро имаше тъмно петно.

— Е, къде сме? — попитах аз.

— За теб ще е последната спирка — изръмжа Майло и измъкна Луиз от багажника. Озърна се към жената. — С нея както обикновено, нали?

Тя кимна и Майло се отправи към отсрещната двойна врата. Понечих да тръгна след него, но жената с рязко движение на бластера ме застави да спра.

— Ти не. Онова там е шахтата — лекият изход. Преди да попаднеш в нея, трябва да си побъбриш с някои хора. Идвай насам.

Дийк се ухили и измъкна от задния си джоб малък пистолет.

— Точно така, мистър Гадно ченге. Идвай насам.

През друга врата ме въведоха в голям товарен асансьор. Според примигващите цифри на таблото слязохме двайсет и четири етажа надолу, преди да спрем. През цялото време Дийк и жената стояха в двата отсрещни ъгъла и ме държаха на прицел. Аз не им обръщах внимание. Гледах цифрите.

Когато вратата се отвори, отвън ни чакаше медицински екип и носилка с ремъци. Инстинктите ми крещяха да опитам да се измъкна с бой, но аз се заставих да стоя неподвижно, докато двамата санитари в сини престилки ме хванаха за ръцете, а лекарката ми инжектира нещо в шията с пневматична спринцовка. Усетих ледено жилване, обля ме студена вълна, после из периферното ми зрение почна да сгъстява сива паяжина. Последното, което видях ясно, беше как лекарката ме гледа с безстрастно лице.

13.

Събуди ме призив за утринна молитва — свадлив, кънтящ и напълно загубил поезията си, след като е преминал през високоговорителите на джамията. За последен път бях чул този звук в небето над Дзихиче на Шария и не подир дълго го последва пронизителният въздушен вой на бомбите. Над главата ми проникваше светлина през преплетените решетки на прозорец, украсен с орнаменти. Усещах в корема си тъпо, болезнено подуване, което подсказваше, че наближава месечният ми цикъл.

Надигнах се, седнах на дъсчения под и се огледах. Бяха ме прехвърлили в тялото на жена — млада, на не повече от двайсет години, с меден оттенък на кожата и буйна черна коса, която на допир се оказа нечиста и мазна от началото на цикъла. Кожата ми бе лепкава и имах чувството, че не съм се къпал от доста време. Бях облечен единствено с твърде голяма за ръста ми груба бежова риза. Усещах под нея гърдите си подпухнали и болезнени. Бях бос.

Станах и отидох до прозореца. Нямаше стъкло, но беше доста над главата на новото ми тяло, затова се издърпах нагоре и надникнах навън. На хоризонта вляво стърчаха множество минарета, а нейде отвъд тях излитащ самолет оставяше дълга бяла следа. В лицето ми лъхна горещ и влажен вятър.

Ръцете започнаха да ме болят. Отпуснах се отново на пода и пристъпих към вратата. Естествено, беше заключена.

Призивът замлъкна.

Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.

Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.

Това си имаше и неудобства.

Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.

Нямах неврохимия. Вече бях проверил.

Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.

Нищо.

Върху младата плът нямаше дори мазоли.

Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.

Онзи с лепенките отби крехките ми ръце и ме зашлеви през лицето. Ударът ме събори на пода. Останах да лежа с изтръпнало лице, усещайки в устата си вкус на кръв. Единият сграбчи ръката ми и с едно дръпване ме изправи. Смътно видях лицето на другия, който ме беше ударил. Опитах да се съсредоточа върху него.

— И тъй, започваме — каза той.

Замахнах към очите му с ноктите на свободната си ръка. Емисарското обучение ми даде бързина да достигна целта, но нямах добър контрол и не улучих. На бузата му изникнаха две кървави бразди. Мъжът трепна и отскочи назад.

— Скапана пичка — изръмжа той, като вдигна ръка към одраното и огледа кръвта по пръстите си.

— Я стига — избъбрих аз с незасегнатия ъгъл на устните си. — И това ли трябва да включим в сценария? Само защото нося такова тяло…

Млъкнах на средата на изречението. Онзи се усмихна доволно.

— Значи не си Айрин Елиът. Напредваме.

Този път той ме удари точно под гръдния кош. Въздухът изхвръкна от парализираните ми дробове. Прегънах се върху ръката му като мокра дреха и рухнах на пода, опитвайки да си поема дъх. От гърлото ми излиташе само глух скърцащ звук. Докато се гърчех на дюшемето, нейде високо горе онзи взе лепенките от другия мъж и размота около една педя. Лентата се отлепваше с гнусно пращене като одрана кожа. Той я откъсна със зъби, клекна до мен и залепи дясната ми китка на пода, изпъната над главата. Аз се мятах като от токов удар и му трябваше известно време, за да повтори процеса и с другата ми ръка. Усетих желание да крещя, което не бе мое. Потиснах го. Нямаше смисъл. Трябваше да си пестя силите.

Подът беше неприятно корав под меката кожа на лактите ми. Чух стържещ звук и извърнах глава. Вторият мъж придърпваше две табуретки. Докато онзи, който ме бе ударил, прикрепваше краката ми широко разтворени, наблюдателят седна, извади пакет цигари и изтръска една. Като ме гледаше с широка усмивка, той лапна цигарата и посегна към бензиновата лампа. Когато другият отстъпи да огледа работата си, той му предложи пакета. Онзи отказа. Пушачът сви рамене, запали бензиновата лампа и изви глава да приближи цигарата към пламъка. После леко размаха ръка и пусна облаче дим във въздуха над мен.

— Ще ни разкажеш всичко, което знаеш за заведението на Джери и Елизабет Елиът.

Бензиновата лампа тихичко съскаше и бълбукаше в смълчаната стая. През високия прозорец нахлуваха слънчеви лъчи и заедно с тях долитаха едва доловимо звуците на оживения град.

Започнаха с краката ми.

„Писъците не спират и не спират, по-мощни и по-пискливи, отколкото съм допускал, че може да издаде човешко гърло. Разкъсват слуха ми. Пред очите ми танцуват червени линии.

Иненининенининенин…

Джими де Сото, залитайки, идва към мен. Без бластер. Притиска лепкави длани към лицето си. Писъците излитат от олюляващото се тяло и за момент съм готов да повярвам, че всъщност това е звукът на сигнала му за заразяване. Инстинктивно поглеждам брояча на рамото си, после през мъчителните крясъци долита задавено късче от разбираема дума и аз осъзнавам, че това е той.

Той стои почти изправен — идеална мишена за снайперисти дори сред хаоса на бомбардировката. Хвърлям се през откритото пространство и го повалям зад някаква разрушена стена. Когато го преобръщам по гръб, за да видя какво е станало с лицето му, той все още пищи. Насила издърпвам ръцете му и в полумрака насреща ми зейва празната кухина на лявото око. По пръстите му все още полепват късчета от ципестата мембрана.

— Джими, Джими, по дяволите, какво…

Писъкът не спира, мъчителен като стържене по стъкло. С цялата си сила едва го удържам да не посегне към другото око, което бясно се върти в орбитата. По гръбнака ми пробягва леден хлад, защото разбирам какво е станало.

Вирусен удар.

Преставам да крещя на Джими и надавам вик назад по редицата.

— Санитар! Санитар! Спешен презапис! Вирусен удар!

И светът сякаш рухва, докато чувам как собственият ми вик кънти над предмостието на Иненин.“

По някое време те оставят сам да се свиваш около раните си. Винаги го правят. Така имаш възможност да мислиш какво са ти сторили и което е по-важно — какво още не са. Трескавите видения за предстоящото са почти толкова мощни инструменти в ръцете им, колкото клещите и нажеженото желязо.

Когато ги чуеш да се завръщат, ехото от стъпките им поражда такъв страх, че повръщаш малкото жлъчка, останала в стомаха ти.

Представете си мозаечна спътникова снимка на град в мащаб 1:10000. Тя би заела цяла стена, тъй че се отдръпнете на разстояние. Някои неща си личат от пръв поглед. Дали градът се е развил планомерно, или е израснал като живо същество, отговаряйки на променливите изисквания век подир век? Бил ли е някога укрепен и дали има укрепления днес? Край морето ли е? Ако погледнете по-отблизо, ще узнаете повече. Къде минават основните пътища, има ли космодрум за междупланетни совалки, има ли паркове. Ако сте опитен картограф, може би дори ще определите донякъде движението на гражданите. Кои градски зони са предпочитани, какви проблеми може да има с транспорта и дали напоследък градът е пострадал сериозно от бунтове или бомбардировки.

Но има и неща, които никога няма да узнаете от снимката. Колкото и да увеличавате подробностите, няма да разберете дали напоследък нивото на престъпност се повишава и по кое време си лягат хората. Фотографията няма да ви каже дали кметът планира да разруши стария квартал, дали полицаите са подкупни, или какви странни неща стават на улица „Ангелска“ петдесет и едно. А фактът, че можете да разглобите мозайката квадрат по квадрат, да я пренесете и да я сглобите другаде, изобщо няма да ви помогне. Някои неща се разбират само ако влезете в града и поговорите с местните жители.

Дигиталното съхранение не премахна потребността от разпити, то просто върна нещата към първоосновата. Дигиталният човешки ум е като обикновена снимка. Не можете да хванете отделните мисли, също както сателитната фотография не засича живота на отделните хора. Един добър психохирург може да определи по-сериозните травми според модела на Елис и да изкаже предположения какво трябва да се направи. Но в крайна сметка му се налага да създаде виртуална среда, където да консултира пациента и сам да влезе в нея, за да си свърши работата. Разпитът има още по-специфични изисквания и това допълнително усложнява положението.

Дигиталното съхранение обаче дава и една нова възможност — да измъчваш човека до смърт и след това да започнеш отново. След възникването на този вариант разпитите с прилагане на хипноза и наркотици стават напълно излишни. Твърде лесно е да се осигури съответната химическа или духовна защита за онези, чиято професия крие подобни рискове.

Но в познатата Вселена не съществува обучение, което да те подготви за момента, когато почват да ти изгарят краката. Или да ти изтръгват ноктите.

За изгасените цигари върху гърдите.

За нажеженото желязо във вагината.

За болката. За унижението.

За духовното и физическо смазване.

Курс по психодинамика и стабилност.

Увод.

При екстремално натоварване човешкият ум върши интересни неща. Тук, в Корпуса, ще се научите да ги използвате не като сляпа реакция на страданието, а като ходове в игра.

Нажеженият метал прониква в плътта, разкъсвайки кожата като полиетилен. Болката те изгаря, но светът е виждал и по-лошо. Твоят писък, доскоро изпълнен с изумление, сега звучи зловещо познато в ушите ти. Знаеш, че няма да спрат, но въпреки това пищиш, умоляваш…

„— Ама че шибана игра, а, приятел?

Джими ми се хили от гроба. Иненин все още е около нас, но това не може да бъде. Той все още крещеше, когато го отнесоха. В действителност…

Лицето му изведнъж се променя, става мрачно.

— Недей да забъркваш действителността, хич дори не ти трябва. Стой на дистанция. Нанесоха ли й някакви сериозни увреждания?

Аз примижавам болезнено.

— Краката й. Не може да стане.

— Гадове — промърморва небрежно той. — Защо просто не им кажем каквото искат да знаят?

— Не знаем какво искат да знаят. Хванали са се за някой си Райкър.

— Тоя пък кой е?

— Нямам представа.

Джими свива рамене.

— Ами тогава признай си за Банкрофт. Да не би още да се чувстваш обвързан с честна дума или нещо подобно?

— Мисля, че вече си признах. Не вярват. Друго искат да чуят. Шибани аматьори, мой човек. Същински касапи.

— Ако продължиш да крещиш едно и също, рано или късно ще ти повярват.

— Майната ти, Джими, не е там работата. Когато всичко свърши, няма значение кой съм. Ще ми гръмнат приставката, а тялото ще продадат за резервни части.

— Така си е. — Джими пъхва пръст в празната очна кухина и разсеяно почесва лепкавата каша вътре. — Напълно те разбирам. Е, в изкуствено създадена ситуация най-важното е някак да се добереш до следващата сцена. Нали?“

По време на онзи период от историята на Харлановия свят, наричан с типичен черен хумор Разселването, на партизаните от квелистките Черни бригади имплантирали хирургично по четвърт килограм ензимно задействан експлозив, с който можели по желание да превърнат в пепел околните петдесет квадратни метра и всичко върху тях. Тактиката не постигнала кой знае какъв успех. Въпросният ензим бил свързан с чувството на ярост, а обучението за неговото задействане доста накуцвало. Често се стигало до случайни експлозии.

Но във всеки случай трудно се намирали желаещи да разпитват членове на Черните бригади. Още след първата жертва. Името й…

Мислиш си, че не могат да сторят нищо по-лошо, но ето че желязото е вътре в теб и те го загряват бавно, оставят ти време да мислиш. Умоляваш несвързано и задавено…

Та, както казвах…

Името й било Ифигения Деме, или просто Ифи за онези нейни приятели, които още не били избити от Протекторатската армия. Легендата твърди, че последните й думи върху масата за разпит в мазето на булевард Шимацу №18 били: „Стига толкова, мамка ви!“.

Експлозията разрушила цялата сграда.

„Стига толкова, мамка ви!“

Подскочих и се събудих. Последните писъци още кънтяха в мен, ръцете ми трескаво опипваха тялото в търсене на рани. Вместо това открих млада, здрава плът под чисти чаршафи, леко полюшване и плисък на спокойни вълни. Над главата ми имаше скосен дървен таван и илюминатор, през който нахлуваше полегато сноп слънчеви лъчи. Седнах на тясната койка и чаршафът падна от гърдите ми. Медночервените полукълба бяха гладки и здрави, без следи от рани по връхчетата.

Значи пак се започваше.

До койката имаше обикновен дървен стол с преметнати върху облегалката платнени панталони и бяла тениска. На пода край него бяха оставени въжени сандали. В малката каюта нямаше почти нищо друго, освен още една койка с небрежно отметнати завески и врата. Малко грубо, но посланието бе ясно. Навлякох дрехите и излязох на палубата на малък рибарски кораб. Жената, седнала на кърмата, плесна с ръце.

— Аха, спящата красавица.

Изглеждаше с десетина години по-възрастна от сегашния ми носител, мургава и красива, облечена в платнен костюм от същия плат като панталоните ми. Беше обута с еспадрили на бос крак, а очите й се криеха зад големи слънчеви очила. В скута й лежеше скицник с недовършен градски пейзаж. Докато стоях край вратата, тя остави скицника настрани и стана да ме посрещне. Движенията й бяха изящни, самоуверени. В сравнение с нея се чувствах недодялан.

Загледах се към синята вода зад борда и попитах с пресилено безгрижие:

— Какво сте подготвили този път? Да ме хвърлите на акулите ли?

Тя се разсмя, разкривайки съвършени зъби.

— Не, за момента не се налага. Искам само да поговорим.

Стоях с отпуснати ръце и я гледах.

— Ами говорете.

— Много добре. — Жената грациозно се отпусна отново на шезлонга. — Вие се забъркахте в неща, които определено не ви засягат, и в резултат пострадахте. Мисля, че интересите ни съвпадат. Целта е да избегнем по-нататъшни неприятности.

— Моята цел е да видя как умирате.

Тя се усмихна за миг.

— Да, не се съмнявам. Вероятно дори виртуална смърт ще е твърде задоволителна. Затова позволете да ви уведомя, че в момента използвам образ с пети дан по шодокан-джудо. — Жената вдигна ръка, за да ми покаже мазолите по кокалчетата на пръстите. Аз свих рамене. — Освен това винаги можем да се върнем към предишното състояние на нещата.

Тя посочи отвъд водата и като погледнах натам, аз зърнах на хоризонта града от скицника. Присвих очи от отразената слънчева светлина и различих минаретата. Стана ми почти смешно. Ама че евтина психология. Кораб. Море. Бягство. Тия типове май си купуваха от най-евтините програми.

— Не искам да се връщам там — казах аз съвсем откровено.

— Добре. Тогава ни кажете кой сте.

Постарах се да прикрия изненадата.

— Мисля, че вече ви казах.

— Онова, което ни казахте, беше доста объркано, а и вие прекъсвахте разпитите, като спирахте сърцето си. Не сте Айрин Елиът, това поне е ясно. Вероятно не сте и Илайас Райкър, освен ако е преминал допълнително обучение. Твърдите, че имате връзка с Лорънс Банкрофт, че идвате от друга планета и сте представител на Емисарския корпус. Не очаквахме нещо подобно.

— Бас държа, че не сте очаквали — промърморих аз.

— Не желаем да се замесваме в проблеми, които не ни засягат.

— Вече се замесихте. Отвлякохте и измъчвахте емисар. Имате ли представа какво ви чака? Пълно унищожение. Приставките ви отиват за старо желязо. Корпусът ще ви изтреби до крак. Първо вас. После роднините, после деловите партньори, после техните роднини и накрая всеки, който им се изпречи. Когато свършат, от вас няма да остане и спомен. Никой не се закача безнаказано с Корпуса. Ще ви изкоренят.

Това бе колосален блъф. С Корпуса нямах никакви отношения вече от десетина години по мое субективно време, а обективно погледнато — почти цял век. Но навсякъде в Протектората емисарите бяха заплаха, с която можеш да стреснеш всекиго, та бил той и президент на планета, както в Нова Пеща плашат малките деца с Кърпения човек.

— Доколкото знам — тихо каза жената, — на Емисарския корпус е забранено да действа на Земята без мандат от ООН. Може би и вие има какво да загубите от едно разгласяване.

Спомних си думите на Уму Прескот: „Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН“, и веднага отбих удара.

— Може би вие ще искате да изясните този въпрос в съда срещу Лорънс Банкрофт и ООН — заявих аз и скръстих ръце.

Жената замислено се загледа в мен. Вятърът развяваше косата ми и с него долиташе далечен отзвук от градския шум. Накрая тя каза:

— Разбирате, че можем да изтрием приставката ви, а носителя да унищожим безследно. Просто няма да има какво да открият.

— Ще ви намерят — казах аз с онази увереност, която дава наличието на зрънце истина в лъжата. — Никой не може да се скрие от Корпуса. Каквото и да правите, ще ви намерят. Единствената ви надежда е да опитате да се споразумеете.

— За какво? — глухо попита тя.

В частицата от секунда преди да проговоря, мозъкът ми заработи бясно, отмервайки наклонението и силата на всяка подбрана сричка. Това бе възможност за бягство. Друг шанс нямаше да имам.

— По Западното крайбрежие действа биопиратска организация, прехвърляща крадени военни системи — изрекох аз предпазливо. — Прикриват се в заведения като онова на Джери.

— И за това са викнали емисарите? — презрително се нацупи жената. — Заради някакви си биопирати? Я стига, Райкър. Дотам ли ти стига фантазията?

— Не съм Райкър — отсякох аз. — Действам в този носител под прикритие. Вижте, донякъде имате право. В деветдесет процента от случаите тия истории не ни засягат. Корпусът не е създаден, за да се занимава с престъпност на толкова ниско ниво. Но онези хора посегнаха на неща, които не бива да пипат. Дипломатически биопрограми за бързо реагиране. Не биваше дори да знаят за тях. Някой здравата се ядоса — някой в Президиума на ООН — и повикаха нас.

Жената се намръщи.

— И какво ще е споразумението?

— За начало — да ме освободите и никому нито дума. Нека го наречем професионално недоразумение. А след това ще ми осигурите канали. Ще споделите някои сведения. В клиника на черно като вашата се чуват доста неща. Може да открия полезна информация.

— Както вече казах, не желаем да се замесваме.

Отблъснах се от парапета, излъчвайки умерена доза ярост.

— Не се ебавай с мен, приятел. Вече се замесихте. Искаш или не, отхапал си голям залък от нещо, дето не те засяга, и сега или ще гълташ, или ще плюеш. Кое избираш?

Мълчание. Морският бриз тихо въздишаше между нас и корабът лекичко се поклащаше.

— Ще го обсъдим — каза жената.

Нещо се случи със слънчевите отблясъци по водата. Хвърлих поглед отвъд рамото на жената и видях как блясъкът се отдели от водата и плъзна нагоре в небето, ставайки все по-силен. Самото небе избеля като от ядрен взрив, ръбовете на кораба сякаш потънаха в морска мъгла. Жената срещу мен също изчезна в сивата пелена. Стана съвсем тихо.

Вдигнах ръка да докосна мъглата, където свършваха параметрите на света и движението бе плавно като в забавен кадър. От тишината долетя тихо съскане като звук на ситен ръмеж. Връхчетата на пръстите ми станаха прозрачни, после бели като минаретата на града. Загубих способността да се движа и белотата плъзна нагоре по ръката ми. Престанах да дишам, сърцето ми спря да бие. Аз…

Не съществувах.

14.

Отново се събудих и този път усетих по кожата си грубо изтръпване, също като усещането в ръцете, след като си ги изплакнал с разтворител или силен спирт, само че разпростряно по цялото тяло. То бързо отслабна, докато съзнанието ми привикваше с новата нервна система. Усетих хладния полъх на климатик. Бях гол. Вдигнах лявата ръка и докоснах белега под окото си.

Бяха ме върнали.

Таванът над мен беше бял, с вградени мощни прожектори. Надигнах се на лакти и хвърлих поглед наоколо. Усетих нова хладна вълна, този път отвътре, когато разбрах, че се намирам в операционна зала. В отсрещния край имаше хирургическа платформа от полирана стомана с улеи за кръвта, а над нея висеше киберхирург като паяк със свити крака. Никоя от системите не действаше, но на малък екран върху стената и на монитора до мен примигваше думата „готовност“. Приведох глава към екрана и видях по него да се повтаря списък с планираните задачи. Бяха програмирали киберхирурга да ме разглоби на части.

Тъкмо ставах, когато вратата на залата се отвори рязко и влезе синтетичната жена, следвана от двама санитари. В ръцете си носеше вързоп, а квантовият бластер висеше на бедрото й.

— Дрехи. — Тя начумерено ми подхвърли вързопа. — Обличай се.

Единият от санитарите леко докосна ръката й.

— Процедурата изисква…

— Да, бе — изсумтя презрително жената. — Какво, ще ни съди ли? Ако смяташ, че тук не можете да се справите с едно просто вадене и презареждане, може би трябва да посъветвам Рей да си прехвърлим бизнеса другаде.

— Той няма предвид презареждането — подхвърлих аз, докато обувах панталоните. — Иска да провери за травми от разпита.

— Кой те пита?

Свих рамене.

— Както речеш. Къде отиваме?

— Да поговорим с някого — лаконично отвърна тя и отново се обърна към санитарите. — Ако е онзи, за когото се представя, не може и дума да става за травма. А ако не е, така или иначе пак ще се върне тук.

Аз продължих обличането колкото се може по-спокойно. Значи все още не бях извън огъня. Спортната риза и якето бяха наред, но копринената кърпа бе изчезнала, което страшно ме ядоса. Бях я купил само преди няколко часа. Часовника също го нямаше. Реших да не се заяждам. Закопчах лепките на ботушите и се изправих.

— Е, при кого отиваме?

Жената ме погледна кисело.

— При човек, дето може да провери дали дрънкаш врели-некипели. А лично аз смятам, че след това ще те върнем тук за разглобяване.

— Когато всичко свърши — казах спокойно аз, — може би ще убедя някой от нашите екипи да те навести. По-точно да навести истинския ти носител. Сигурно ще искат да ти благодарят за подкрепата.

С тих шум бластерът излетя от кобура и се озова под брадата ми. Почти не видях как стана. Току-що презаредените ми сетива реагираха безкрайно късно. Синтетичната жена се приведе отстрани към лицето ми.

— Не смей да ме заплашваш, боклук — тихо каза тя. — Онези тъпаци се стреснаха, защото са закотвени на място и мислят, че имаш силата да ги потопиш. Това не се отнася до мен. Разбра ли?

Извъртях очи към нея, доколкото бе възможно с бластера под брадата ми.

— Разбрах.

— Добре — изсъска тя и прибра бластера. — Ако се споразумееш с Рей, ще застана на опашка да се извиня, както всички останали. Но дотогава си поредният досадник, дето сам си проси да му изтрием приставката.

С бърза крачка тръгнахме по коридори, които се опитах да запомня, и попаднахме в асансьор като онзи, който ме бе доставил в клиниката. Отново преброих етажите и когато излязохме на паркинга, неволно стрелнах очи към вратата, където бе изчезнала Луиз. Спомените ми за мъченията бяха мъгливи — обучението на емисарите завоалира преживяванията, за да се избегнат травми — но макар че за мен периодът продължи два дни, всъщност всичко бе траяло десетина минути. Вероятно бях престоял в клиниката час или най-много два. Може би тялото на Луиз още чакаше скалпела зад онази врата, а съзнанието й все още бе непокътнато в приставката.

— Качвай се в колата — нареди лаконично моята спътничка.

Този път ме возеха в по-голяма, елегантна машина, напомняща донякъде лимузината на Банкрофт. В кабината отпред вече седеше униформен шофьор с бръсната глава и баркод на работодателя над лявото ухо. По улиците на Бей Сити бях виждал доста такива и се чудех защо приемат да им слагат такива знаци. На Харлановия свят никой, освен военните не би позволил да го видят с баркод. Там все още помнят робията от епохата на Заселването.

До вратата на купето стоеше втори мъж, стиснал небрежно грозен на вид автомат. Той също беше с бръснат череп и баркод. Огледах го внимателно, докато влизах в колата. Синтетичната жена се приведе да поговори с шофьора и аз напрегнах неврохимията да ги подслушам.

— … глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.

— Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно и…

В този момент единият от санитарите затръшна вратата и при максимално напрегнат слух дрънченето едва не ми спука тъпанчетата. Когато жената и автоматчикът отвориха другата врата и седнаха до мен, аз седях мълчаливо и опитвах да се опомня.

— Затвори очи — каза жената и извади копринената ми кърпа. — Ще ти завържа очите за няколко минути. Ако те пуснем, тукашните приятели не искат да знаеш къде да ги търсиш.

Погледнах прозорците.

— Така или иначе, стъклата изглеждат поляризирани.

— Да, но знае ли някой колко добра неврохимия имаш? Сега кротувай.

Тя сръчно върза кърпата и я придърпа нагоре-надолу, за да закрие както трябва очите ми. Облегнах се назад.

— Само за две-три минути. Кротувай и не се мъчи да надничаш. Ще ти кажа кога да я свалиш.

Колата излетя и вероятно излезе навън, защото чух трополенето на дъждовни капки по корпуса. От тапицерията се вдигаше лек мирис на кожа, който бе за предпочитане пред миризмата на изпражнения. Седалката автоматично се нагоди към очертанията на тялото ми. Явно се издигах в йерархията.

„Само временно, мой човек.“

Леко се усмихнах, когато гласът на Джими прокънтя в черепа ми. Имаше право. Две неща бяха ясни за човека, при когото отивахме. Той не искаше да дойде в клиниката, не искаше дори да припари до нея. Това говореше за солидна репутация и власт — власт да се добере до другопланетни данни. Не след дълго щяха да разберат, че Емисарският корпус е празна заплаха, а много скоро след това щях да бъда мъртъв. Наистина мъртъв.

„Значи се налага да действаме, приятел.“

„Благодаря, Джими.“

След няколко минути жената ми каза да сваля кърпата. Вместо това вдигнах превръзката на челото си. Онзи с автомата се изхили. Погледнах го любопитно.

— Нещо смешно ли има?

— Да — каза жената, без да откъсва поглед от градските светлини зад прозореца. — Приличаш на скапан идиот.

— Не и там, откъдето идвам.

Тя извърна глава и ме огледа със съжаление.

— Не си там, откъдето идваш. На Земята си. Опитай да се държиш като местен жител.

Огледах ги един по един — автоматчикът все още ухилен, жената с любезно-презрителна физиономия — после свих рамене и вдигнах ръце да развържа кърпата. Жената отново се загледа към градските светлини, които чезнеха под нас. Дъждът като че бе спрял.

От височината на слепоочията си замахнах жестоко наляво и надясно. Левият ми юмрук улучи автоматчика в слепоочието с такава сила, че костта се строши и той рухна настрани с глухо пъшкане. Изобщо не разбра какво го е сполетяло. Ръката ми все още се движеше.

Синтетичната жена реагира светкавично, вероятно по-бързо, отколкото можех да нанеса удара, само че бе изтълкувала погрешно намеренията ми. Вдигна ръка да отбие и да защити лицето си, а аз вече посягах надолу. Ръката ми сграбчи бластера, щракна предпазителя и натисна спусъка. Огнен лъч избухна надолу и значителна част от десния й крак се разпадна на ивици влажна плът, преди вградената предпазна система да изключи заряда. Тя нададе вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз вдигнах цевта нагоре и пуснах нов лъч диагонално през тялото. Бластерът издълба широка бразда през нея и през седалката. В кабината избухна облак от кръв.

Бластерът отново засече и след изгасването на лъча в кабината изведнъж притъмня. До мен синтетичната жена бълбукаше и съскаше, после горната част от торса й заедно с главата се свлече наляво. Челото й се притисна към прозореца, през който бе гледала преди малко. Странно, изглеждаше тъй, сякаш охлажда чело върху стъклото, напръскано с дъждовни капки. Останалата част от тялото седеше вдървено изправена, без да кърви — огненият лъч бе запечатал всички рани. Из кабината се носеше тежък дъх на печено месо и изгоряла синтетика.

— Треп? Треп? — записука от високоговорителя гласът на шофьора.

Избърсах кръвта от лицето си и погледнах екрана за вътрешна връзка върху предната стена.

— Мъртва е — съобщих аз на потресеното лице и вдигнах бластера. — И двамата са мъртви. А ти си следващият, ако веднага не се приземиш.

— Намираме се на петстотин метра над залива, приятел, и аз управлявам тая кола — възрази предизвикателно шофьорът. — Какво ще ми направиш?

Избрах точка в средата на преградата, изключих вградения ограничител на бластера и закрих лицето си с длан.

— Хей, какво смяташ да…

Стрелях с фокусиран лъч към шофьорската кабина. В стената изникна разтопена дупка, широка около сантиметър, и за момент от нея се разхвърчаха искри, докато бронираната преграда под пластика устояваше на изстрела. После искрите изгаснаха, лъчът премина и чух как отпред някаква система даде на късо. Спрях да стрелям.

— Следващия път ще е през твоята седалка — обещах аз. — Имам приятели, които ще ме презаредят, когато ни извадят от залива. А тебе ще те накълцам на пържоли през скапаната стена и дори да не ти улуча приставката, ще има да се чудят в кое точно парче е останала, тъй че кацай веднага, мамка ти.

Лимузината рязко свърна настрани и започна да губи височина. Облегнах се сред касапницата и избърсах с ръкав още кръв от лицето си.

— Добре — казах аз по-спокойно. — А сега ме свали близо до Мишън Стрийт. И ако се каниш да подадеш сигнал за помощ, запомни едно. Започне ли престрелка, ти умираш пръв. Ясно? Умираш пръв. Говоря за истинска смърт. Ще се погрижа да ти изгоря приставката, дори ако това е последното, което ще сторя, преди да ме очистят.

На екрана лицето му пребледня. Беше изплашен, но не достатъчно. Или просто се боеше от някой друг. Всеки, който слага баркод на служителите си, едва ли е от добродушните, а създаденият рефлекс за подчинение към висшестоящите обикновено надделява над страха от смъртта. В края на краищата нали точно така се водят войните — с бойци, които повече се боят да нарушат устава, отколкото да умрат в сражение.

Някога и аз бях такъв.

— Какво ще речеш за една идея? — бързо предложих аз. — На слизане нарушаваш правилата за движение. Ченгетата идват и те прибират. Ти мълчиш. Аз съм изчезнал и те нямат какво да ти лепнат, освен нарушението на правилника. Казваш, че нищо не знаеш. Ти си обикновен шофьор. Пътниците отзад се скарали, после аз съм те принудил да кацнеш. Междувременно твоят шеф за нула време те измъква под гаранция и получаваш премия задето не си пропял пред ченгетата.

Гледах напрегнато екрана. Шофьорът се поколеба, преглътна мъчително. Добре, това беше морковът, а сега тоягата. Отново изключих предпазителя на бластера, показах му го и притиснах дулото към тила на Треп.

— Това е сделката. Сам избираш.

Изстрелът от упор превърна в пара част от гръбнака, приставката и всичко наоколо. Отново погледнах екрана.

— Решавай.

Лицето на шофьора се изкриви и лимузината полетя стръмно надолу. Погледнах през стъклото към ниското въздушно движение, после се приведох напред и почуках екрана.

— Няма да забравиш за нарушението, нали?

Той хлъцна и кимна. Лимузината пропадна отвесно през въздушните трасета, тежко се блъсна в земята и продължи напред сред яростния хор на сигнали за сблъсък откъм околните машини. През стъклото разпознах улицата, по която бях минал заедно с Къртис предната вечер. Скоростта намаля.

— Отвори страничната врата — наредих аз, прибирайки бластера под якето.

Шофьорът кимна вдървено и вратата се открехна. Извъртях се, ритнах я да се отвори докрай и чух нейде над нас воя на полицейски сирени. За миг срещнах в екрана погледа на шофьора и се усмихнах.

— Умник — казах аз и се хвърлих навън в движение.

Тротоарът ме блъсна в рамото и гърба, докато се търкалях сред смаяните викове на пешеходците. След две премятания се блъснах в каменна фасада и предпазливо станах на крака. Някаква минаваща двойка ме гледаше втренчено. Озъбих се в усмивка, която ги накара бързо да продължат напред, проявявайки подчертан интерес към витрините.

Облъхна ме струя топъл, задушен въздух — полицейска патрулна кола се спускаше подир нарушителя. Останах на място, като отвръщах втренчено на погледите на оредяващата тълпа минувачи, които бяха забелязали необичайното ми пристигане. Един по един хората насочваха вниманието си към мигащите светлини на полицейския патрул, увиснал заплашително над спрялата лимузина.

— Изключи двигателите и остани на място — прогърмя мощен глас от високоговорителите.

Около лимузината почна да се струпва навалица. Хората бързаха покрай мен, блъскаха се да видят какво става. Облегнат на стената, аз проверих дали имам някакви поражения от падането. Ако се съди по отслабващото вцепенение в рамото и гърба, всичко бе минало както трябва.

— Вдигни ръце и се отдръпни от колата — кънтеше металният глас на полицая.

Над подскачащите глави на зяпачите зърнах как шофьорът послушно излиза от лимузината с вдигнати ръце. Видя ми се облекчен, че е жив. За момент се запитах защо толкова рядко срещах подобно благоразумие в кръговете, където се движех.

Май на хората просто им се умира, реших аз.

Няколко метра отстъпвах заднешком през тълпата, после се завъртях и тръгнах през ярко осветената анонимност на нощния град.

15.

Докато стигна до Лизниград, над Бей Сити вече изгряваше хладна синя зора и след отминалия дъжд всичко лъщеше като влажна оръжейна стомана. Стоях в сянката на колоните и оглеждах улицата за следи от движение. Изпитвах необходимото чувство, но не беше лесно да го поддържам в студените лъчи на новия ден. Главата ми бучеше от бързото усвояване на данни, а нейде в дъното на съзнанието ми витаеше Джими де Сото като неспокоен домашен дух.

„Къде отиваш, Так?“

„Да нанеса няколко удара.“

„Хендрикс“ не бе успял да открие никакви данни за клиниката, където ме разпитваха. От обещанието на Дийк към монголеца да му донесе диск с мъченията ми, можех да предполагам, че мястото трябва да е отвъд залива, вероятно в Окланд, но това само по себе си не помагаше много дори на изкуствения интелект. Изглежда, из цялата зона около залива се въртеше нелегална биотехнологична дейност. Щях да повторя маршрута си по трудния път.

От „Скришното място на Джери“.

В това отношение „Хендрикс“ се оказа по-полезен. След кратък дуел с някаква долнопробна предпазна система той изложи върху екрана в стаята ми всички тайни на клуба. Архитектурен план, охраняващ персонал, разписания и смени. Усвоих всичко това за секунди, тласкан от тлеещата ярост след разпита. Когато небето в прозореца зад мен почна да избледнява, аз прибрах немекса и филипса в кобурите, прикрепих тебитския нож и тръгнах да разпитвам на свой ред.

На идване към хотела не видях преследвача си, нямаше го и когато излязох. Късметлия.

„Скришното място на Джери“ преди разсъмване.

Евтината еротична мистика, лепнеща нощем около заведението, бе напълно изчезнала. Избледнялата неонова реклама и холографското изображение изглеждаха нелепо прикачени към зданието като безвкусна брошка върху стара рокля. Мрачно погледнах танцуващото момиче, все още в плен на чашата, и си помислих за Луиз по прякор Анемона, инквизирана до смърт, от която не можеше да се завърне заради религията си.

„Направи го лично.“

Немексът се озова в ръката ми като взето решение. Докато крачех към клуба, аз махнах предпазителя и металното щракване отекна звънко в тихия утринен въздух.

Когато наближих, роботът над входа се размърда и вдигна пипала насреща ми.

— Затворено е, приятел — каза синтетичният глас.

Вдигнах немекса и прострелях черепната кутия на робота. Стените й сигурно биха спрели куршуми от по-дребен калибър, но немексът я пръсна на парчета. Бликна фойерверк от искри и синтетичният глас премина в писък. Пипалата се разтресоха спазматично, после увиснаха. Над центъра им се вдигна пушек.

Предпазливо избутах настрани с пистолета едно от висящите пипала, прекрачих напред и видях как Майло се задава нагоре да види какъв е този шум. Когато ме видя, очите му се разшириха.

— Ти. Какво…

Прострелях го в гърлото. Той размаха ръце, търкулна се надолу по стъпалата и докато опитваше да се изправи, аз го прострелях още веднъж, този път в лицето. Започнах да слизам към него. Втори бияч изникна в сенките под мен, хвърли слисан поглед към трупа на Майло и посегна да грабне грамадния бластер, висящ на колана му. Надупчих го два пъти още преди да докосне оръжието.

В подножието на стъпалата спрях, измъкнах филипса с лява ръка и постоях мълчаливо, изчаквайки ехото от стрелбата да заглъхне в ушите ми. Познатата ритмична музика продължаваше да гърми, но немексът имаше мощен глас. Отляво пулсираха червените светлини на коридора за кабините, отдясно видях холограма на паяжина, отрупана с всевъзможни лули и бутилки. Върху черната врата зад нея светеше надпис БАР. Според данните в главата ми охраната на кабините беше минимална — най-много трима души, а по-вероятно двама в този ранен час. Майло и непознатият бияч лежаха на стълбището, значи евентуално оставаше още един. Барът беше шумоизолиран, свързан с отделна озвучителна система и имаше от двама до четирима пазачи, които работеха и като бармани.

Голям скъперник беше тоя Джери.

Напрегнах неврохимията и се ослушах. Чух как в коридора отляво тихичко се отвори една от кабините, после някой бавно почна да плъзга крака по пода с погрешното убеждение, че така вдига по-малко шум. Продължавайки да гледам вратата на бара отдясно, аз протегнах филипса зад левия ъгъл и без да поглеждам, изпратих безшумен дъжд от куршуми в мътното червено сияние. Изстрелите звучаха като тихи въздишки на разлюлени от вятъра клони. Раздаде се задавено пъшкане, издрънча изтървано оръжие и нечие тяло тежко рухна на пода.

Вратата на бара остана затворена.

Подадох глава иззад ъгъла и в ивиците червена светлина, хвърляни от въртящите се лампи, видях на пода набита жена в бойна униформа. С едната ръка се държеше за хълбока, с другата драскаше към изтървания пистолет. Бързо прекрачих напред и ритнах оръжието, после коленичих до нея. Сигурно имах няколко попадения; видях по краката й тъмни петна, а ризата бе подгизнала от кръв. Притиснах дулото на филипса към челото й.

— За Джери ли работиш?

Тя кимна и бялото на очите й проблесна около ирисите.

— Един шанс. Къде е той?

— В бара — изсъска през зъби тя, опитвайки да устои на болката. — Ъглова маса в дъното.

Кимнах, станах и внимателно се прицелих между очите.

— Чакай…

Филипсът въздъхна.

„Удар.“

Бях прекрачил в холографската паяжина и посягах към вратата на бара, когато тя се отвори и насреща ми изникна Дийк. Той нямаше дори толкова време, колкото Майло, за да реагира на срещата с призрак. Кимнах му съвсем леко, после оставих яростта да изригне и го прострелях на височината на кръста едновременно с немекса и филипса. Разтърсван от куршумите, той залитна назад през вратата, а аз го последвах, продължавайки да стрелям.

Широката сумрачна зала бе осветена само от няколко лампи в ъглите и лампичките по ръба на пустия подиум за танцьорките. Край едната стена иззад бара струеше прохладно синкаво сияние, сякаш оттам започваше стълба към рая. Лавиците бяха отрупани с богат избор от лули, бутилки и спринцовки. Разпоредителят на това ангелско съкровище зърна как Дийк залита назад, притиснал с длани надупчените си черва, и посегна под бара с неземна бързина.

Чух дрънченето на строшено стъкло, завъртях немекса и го приковах върху изложените съблазни като импровизирано разпятие. Той увисна така за миг в удивително елегантна поза, после се завъртя, впи пръсти в лавиците и повлече надолу подир себе си лавина от шишета. Дийк също падна, все още опитвайки да се движи, а някакъв смътен, едър силует отскочи от подиума, хвърли се напред и опита да измъкне оръжие. Оставих немекса да сочи към бара — нямах време да го завъртя и да се прицеля. Стрелях от бедро с филипса. Силуетът изпъхтя, залитна, пусна пистолета и се свлече до подиума. Лявата ми ръка се вдигна, изпъна се и куршумът в главата го отметна назад върху платформата.

Ехото от гърмежите на немекса все още заглъхваше из ъглите на залата.

Вече бях забелязал Джери на десетина метра от себе си. Надигаше се иззад малката масичка, когато насочих немекса към него. Той застина.

— Умник. — Вътре в мен неврохимията звънтеше като изпънати струни, а от адреналина лицето ми се изпъваше в безумна усмивка. Умът ми тракаше като сметало. Един куршум във филипса, шест в немекса. — Сядайте всички и дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Мръдне ли някой пръст, остава без китка.

Мускулите по лицето му заиграха и той седна отново. Кратък оглед с периферното зрение ми разкри, че в залата няма друго движение. Предпазливо прекрачих над Дийк, който се бе свил на топка около простреляния си корем и издаваше глухи, протяжни стонове. Като се целех с немекса през масата в слабините на Джери, аз отпуснах другата си ръка надолу и натиснах спусъка. Стоновете на Дийк секнаха.

Изведнъж Джери не издържа.

— Да не си се побъркал, Райкър? Престани! Не можеш…

Леко помръднах цевта на немекса и този жест или нещо в лицето ми го накара да млъкне. Нищо не помръдваше зад завесите от двете страни на подиума, нито зад бара. Вратите оставаха затворени. Пристъпих към масичката на Джери, завъртях един стол и седнах с лице към облегалката.

— Ти, Джери — изрекох спокойно аз, — би трябвало от време на време да слушаш хората. Казах ти, името ми не е Райкър.

— Майната ти. Все едно кой си, аз имам връзки. — По лицето отсреща имаше толкова много злоба, че се чудех как още не го е задушила. — Свързан съм със скапаната машина, чаткаш ли? Това. Всичко това. Ще си платиш, мамка ти. Ще ти се иска…

— Изобщо да не съм те срещал — довърших аз. Прибрах празния филипс в кобура. — Джери, аз вече съжалявам, че те срещнах. Приятелите ти си ги бива. Поне това успяха да постигнат. Но както виждам, не са ти казали, че съм на свобода. Май напоследък не сте много гъсти с Рей, а?

Наблюдавах лицето му, но не забелязах реакция. Или притежаваше изключително хладнокръвие, или нямаше чак толкова дебели връзки. Опитах отново.

— Треп е мъртва — казах небрежно аз. Очите му трепнаха едва забележимо. — Заедно с още няколко души. Искаш ли да знаеш защо още си жив?

Той напрегна устни, но премълча. Наведох се над масата и притиснах дулото на немекса в лявото му око.

— Попитах те нещо.

— Майната ти.

Кимнах и се облегнах назад.

— Много си печен, а? Добре, ще ти кажа. Нуждая се от отговори, Джери. За начало можеш да ми кажеш какво стана с Елизабет Елиът. Би трябвало да е лесно. Сигурно сам си я накълцал. След това искам да знам кой е Илайас Райкър, за кого работи Треп, и къде е клиниката, в която ме изпрати.

— Майната ти.

— Не вярваш ли, че съм сериозен? Или просто се надяваш ченгетата да довтасат и да ти спасят приставката?

Измъкнах с лява ръка от джоба си трофейния бластер и внимателно се прицелих в мъртвия пазач върху подиума. От толкова близко разстояние лъчът овъгли главата му моментално. Вонята на изгоряла плът плъзна към нас. Без да изпускам Джери от поглед, аз повъртях лъча насам-натам, за да съм сигурен, че не е оцеляло нищо от раменете нагоре, после изключих оръжието и го отпуснах. Джери ме гледаше иззад масата с разширени очи.

— Боклук такъв, та той беше само охрана!

— Що се отнася до мен, това току-що стана забранена професия. Дийк и другите ще го последват. Ти също, освен ако ми кажеш каквото искам да знам. — Вдигнах бластера. — Последен шанс.

— Добре. — Гласът му отчетливо трепереше. — Добре, добре. Елиът се опита да подложи динена кора на клиент. Някакъв важен Мат идваше да мърсува тук и тя беше решила, че има с какво да го притисне. Тъпата пичка ми предложи да станем съдружници. Мислеше си, че мога да го хвана за гушата. Изобщо нямаше представа с какво се захваща.

— Да. — Гледах го през масата с каменно лице. — Не е имала представа с какво се захваща.

Той веднага усети.

— Хей, човече, знам какво си мислиш, ама не е така. Опитах се да я предупредя, а тя подкара направо. Отиде при скапания Мат. Да не мислиш, че искам да срутят това заведение и да ме погребат отдолу? Трябваше да се отърва от нея, мой човек. Трябваше.

— И я премахна?

Джери поклати глава.

— Обадих се на когото трябва — глухо каза той. — Така работим тук.

— Кой е Райкър?

— Райкър е… — той преглътна — … ченге. Работеше в отдел „Кражби на носители“, после го повишиха в „Органични увреждания“. Чукаше се с оная полицейска кучка. Същата, дето дойде тук вечерта, когато ти погна Октай.

— Ортега?

— Да, Ортега. Всички знаеха. Разправяха, че заради нея са го повишили. Затова решихме, че ти си… че той се е върнал отново на улицата. Когато Дийк те видя да разговаряш с Ортега, предположихме, че тя е стигнала до някой началник, сключила е споразумение.

— Отново на улицата? Откъде?

— Райкър играеше мръсно, мой човек. — Бентът се бе отприщил и Джери говореше неудържимо. — Исна двама търговци от черния пазар за тела в Сиатъл…

— Исна?

За момент Джери се озадачи, сякаш току-що го бях попитал какъв е цветът на небето.

— Да, исна ги.

— Не съм тукашен — търпеливо напомних аз.

— Исна — от ИС. Истинска смърт. Смля ги, мой човек. Двама други имаха оцелели приставки и той подкупи някого да ги запише католици. Но или нещо се е объркало при регистрацията, или някой от „Органични увреждания“ е надушил. Лепнаха му яка присъда. Двеста години без право на помилване. Разправят, че Ортега лично го арестувала.

Я гледай ти. Аз насърчително размахах немекса.

— Това е всичко, мой човек. Друго не знам. Чух го по уличния телеграф. Нали знаеш, слухове. Виж сега, Райкър никога не ме е закачал, дори когато работеше в „Кражби на носители“. Аз работя чисто. Изобщо не го бях срещал.

— Ами Октай?

Той енергично закима.

— Да, Октай. Октай въртеше търговия с резервни части в Окланд. Ти… искам да кажа Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт.

— Значи Октай дотича при теб…

— Точно така. Беше като побъркан. Рече, че Райкър сигурно ни крои капан. Прегледахме записите от кабините, видяхме те да разговаряш…

Джери млъкна, защото усети накъде тръгва разговорът. Направих му с пистолета знак да продължава.

— Ами… това е, по дяволите.

Гласът му бе изтънял от отчаяние.

— Добре. — Опипах се за цигари, после си спомних, че нямам. — Пушиш ли?

— Да пуша? На идиот ли ти приличам?

Въздъхнах.

— Няма значение. Ами Треп? Тя изглеждаше скъпичка за твоето ниво. От кого я взе назаем?

— Треп е на свободна практика. Убива срещу заплащане. Понякога ми прави услуги.

— Вече не. Виждал ли си някога истинския й носител?

— Не. Според слуховете през повечето време го държала замразен в Ню Йорк.

— Далече ли е оттук?

— Около час със суборбитален полет.

Излизаше, че и тя е от категорията на Кадмин. Наемни убийци на планетарно, може би дори галактично ниво. Висша лига.

— И за кого работеше напоследък според слуховете?

— Не знам.

Огледах цевта на бластера много внимателно, сякаш бе марсианска реликва.

— Напротив, знаеш. — Вдигнах очи и се усмихнах зловещо. — Треп си отиде. Заедно с приставката. Няма от какво да се страхуваш, ако я издадеш. От мен трябва да се боиш.

За момент той ме изгледа предизвикателно, после наведе очи.

— Чух, че вършела разни работи за Домовете.

— Добре. А сега ми разкажи за клиниката. И за хитрите си приятели там.

Емисарското обучение би трябвало да запази гласа ми безстрастен, но навярно губех форма, защото Джери усети нещо. Той облиза устни.

— Виж какво, онези хора са много опасни. Радвай се, че им се изплъзна. Нямаш представа на какво…

— Имам много добра представа. — Насочих бластера към лицето му. — Клиниката.

— Господи, те са просто мои познати. Нали разбираш, делови партньори. Понякога им трябват резервни части, а аз… — Той рязко смени тона, защото видя лицето ми. — От време на време ми вършат услуги. Само бизнес, нищо повече.

Помислих си за Луиза, по прякор Анемона, и за съвместното ни пътуване. Усетих как едно мускулче под окото ми заигра и едва се удържах да не натисна веднага спусъка. Вместо това се съсредоточих върху гласа си и го използвах. Заговорих студено като машина:

— Отиваме на разходка, Джери. Двамата с теб ще посетим твоите делови партньори. И не си играй с мен. Вече съобразих, че е отвъд залива. А имам добра памет за места. Насочиш ли ме погрешно, гарантирам ти моментална ИС. Ясно?

Прочетох отговора по лицето му.

Но за по-сигурно, докато излизахме от клуба, спирах при всеки труп, за да изгоря главата му до раменете. Вълната от мирис на изгоряла плът ни последва към утринната улица като разярен призрак.

В северното разклонение на Милспортския архипелаг има едно рибарско селце, където ако човек се е спасил от удавяне, трябва да преплува до един нисък риф на около половин километър от брега, да плюе в океана отвъд и да се върне. Сара е родом оттам и веднъж, докато се криехме в някакъв евтин хотел от преследване и непоносима жега, тя се опита да ми обясни смисъла. По онова време цялата работа ми се стори евтино самохвалство.

Сега, докато отново вървях по стерилно белите коридори на клиниката и усещах дулото на собствения си филипс, притиснато към врата ми, започнах донякъде да проумявам каква сила се изисква, за да нагазиш отново във водата. Разтърсваха ме студени тръпки още откакто слязох за втори път с асансьора. След Иненин почти бях забравил какво е да се страхуваш наистина, но виртуалните системи са друга работа. Там нямаш контрол и може да те сполети буквално всичко.

После още веднъж и още веднъж.

В клиниката бяха сериозно стреснати. Новината за въздушното барбекю на Треп сигурно бе стигнала до тях и когато човекът от екрана край входа ме видя, лицето му пребледня.

— Мислехме, че…

— Няма какво да мислиш — грубо го прекъсна Джери. — Отваряй скапаната врата. Трябва веднага да приберем тоя боклук.

Клиниката бе част от стар жилищен блок, обновен в нео-индустриален стил — жълти и черни ивици по вратите, скелета покрай фасадите и фалшиви въжета и хаспели по балконите. Вратата пред нас се разтвори по средата и двете крила безшумно плъзнаха настрани. Джери хвърли последен поглед към утринната улица, сетне ме бутна навътре.

Вестибюлът се оказа в същия стил — пак скелета покрай стените и оголени тухли тук-там. Вътре чакаха двама пазачи. Единият протегна ръка и Джери му се озъби.

— Не ми трябва помощ, по дяволите. Вие сте тъпанарите, дето пуснаха тоя скапаняк.

Двамата пазачи се спогледаха и протегнатата ръка примирително разпери длан. Отведоха ни до вратата на товарен асансьор — същият, с който бях слязъл от покрива миналия път. Когато слязох най-долу, същият медицински екип чакаше да ме упои. Изглеждаха нервни и уморени. Наближаваше краят на нощната смяна. Когато същата сестра посегна към мен със спринцовката, Джери пак се озъби. Беше усвоил гримасата до съвършенство.

— Зарежи това, мамка ти. — Той ме натисна по-грубо с пистолета. — Тоя тук вече няма къде да избяга. Искам да видя Милър.

— Той е на операция.

— На операция? — Джери се изсмя дрезгаво. — Искаш да кажеш, че гледа как киберхирургът реже и кърпи. Добре, тогава отивам при Чун.

Екипът се колебаеше.

— Какво? Само не ми разправяйте, че тая сутрин всичките ви консултанти са се хванали да работят.

— Не, само че… — Единият санитар ме посочи с пръст. — Не е по процедурата да го въвеждаме буден.

— Не ми дрънкай за процедурата. — Джери отлично играеше ролята на човек, готов да избухне от ярост. — Процедура ли беше да пуснете тоя боклук да ми съсипе заведението, след като ви го пратих? Процедура ли беше, а?

Мълчание. Погледнах към бластера и немекса, затъкнати под колана на Джери, и мислено пресметнах ъглите. Джери ме стисна по-здраво за яката и пъхна пистолета под брадата ми. Огледа свирепо медиците и заговори така, сякаш едва запазваше спокойствие.

— Той няма къде да иде. Разбрахте ли? Нямам време за вашите глупости. Отиваме да се срещнем с Чун. А сега мърдайте.

Те се хванаха. Всеки би се хванал на тяхно място. Увеличиш ли натиска, повечето хора реагират по един и същ начин. Отстъпват пред човека с по-голяма власт или с оръжие в ръката. Тези тук бяха уморени и изплашени. Почти тичешком се отправихме по коридора. Минахме край операционната зала, където се бях събудил, или друга подобна на нея. Зърнах човешки фигури, струпани около хирургичната маса, а над тях киберхирургът се движеше като паяк. Бяхме отминали десетина крачки по-нататък, когато някой излезе в коридора зад нас.

— Един момент.

Гласът беше учтив, почти безразличен, но застави Джери и санитарите да заковат на място. Обърнахме се към висок мъж със синя престилка, окървавени гумени ръкавици и маска, която в момента сваляше с небрежно движение на палеца и показалеца. Разкри се банално красиво лице — сини очи, мургава кожа и квадратна челюст. Типичен Мъж на годината от някой треторазряден козметичен салон.

— Здравей, Милър — каза Джери.

— Какво става тук? — Високият мъж се обърна към лекарката. — Коро, знаеш много добре, че пациентите се въвеждат тук само под упойка.

— Да, сър. Мистър Седака настоя, че няма никакъв риск. Било спешно. Иска да разговаря с директора Чан.

— Не ме интересува колко е спешно. — Милър се завъртя към Джери и подозрително присви очи. — Полудял ли си, Седака? Това тук да не ти е галерия за посетители? Вътре имам клиенти. Известни лица. Коро, веднага инжектирай този човек.

Добре де. Късметът никога не е вечен.

Вече действах. Преди Коро да извади пневматичната спринцовка, аз грабнах немекса и бластера от колана на Джери, завъртях се и стрелях. Коро и двамата й колеги рухнаха с множество рани. По белите плочки зад тях плисна кръв. Милър имаше време за един възмутен крясък, после го прострелях в устата с немекса. Джери се отдръпваше от мен, отпуснал ръката с незаредения филипс. Вдигнах бластера.

— Ама слушай, по дяволите, аз сторих всичко, което…

Блесна лъч и главата му експлодира.

Сред внезапно настаналата тишина аз се върнах назад и влязох в операционната. Малката група лекари се бе отдръпнала от масата, върху която лежеше млад носител от женски пол. Всички ме зяпаха иззад хирургическите си маски. Само киберхирургът продължаваше да работи — режеше с точни движения и веднага обгаряше ръбовете на раните. Върху няколко малки метални съдчета край главата на пациентката зърнах безформени кървавочервени буци. Приличаха на предястия за някакъв чудовищен банкет.

Жената върху масата бе Луиз.

В операционната имаше петима лекари и аз ги убих както ме гледаха. После с бластера пръснах киберхирурга на късчета и плъзнах лъча по останалата апаратура. От всички стени избухна вой на сирени. Сред тази оглушителна какофония аз обиколих всички тела и ги исках едно по едно.

Навън виеха други сирени, а двама от санитарите още бяха живи. Коро бе успяла да пропълзи десетина метра по коридора, оставяйки широка кървава диря, а единият от колегите й, твърде слаб, за да бяга, опитваше да се облегне на стената. Подът бе хлъзгав и той непрекъснато падаше. Без да му обръщам внимание, аз тръгнах след жената. Когато чу стъпките ми, тя спря, озърна се през рамо и трескаво продължи да пълзи. Настъпих я между плешките, за да спре, после с крак я преобърнах по гръб.

Дълго се гледахме. Спомнях си с колко безстрастно лице ме упои предната вечер. Показах й бластера.

— Истинска смърт — казах аз и натиснах спусъка.

Върнах се към санитаря, който бе видял и отчаяно се мъчеше да пълзи заднешком. Клекнах пред него. Над главите ни алармите виеха като осъдени души.

— Мили боже — изстена той, когато насочих бластера към лицето му. — Мили боже, аз само работя тук.

— Бива — отвърнах аз.

Почти не чух изстрела сред шумотевицата.

Бързо се погрижих за третия санитар по същия начин, хвърлих малко повече усилия за Милър, а накрая смъкнах сакото от обезглавения труп на Джери и го взех под мишница. Прибрах филипса, затъкнах го под колана и си тръгнах. Докато крачех по виещите коридори на клиниката, убивах всеки срещнат, като не пропусках да разтопя приставката му.

Приеми го лично.

На покрива кацаха полицейски коли. Излязох през главния вход и спокойно тръгнах по улицата. Под мишницата ми кръвта от отрязаната глава на Милър започваше да прокапва през сакото на Джери.