Суперкомандос

27.

На връщане от аерогарата смених три таксита, като всеки път плащах в брой, после се настаних в един евтин хотел в Окланд. Ако някой ме издирваше по електронен път, щеше да загуби известно време, а бях почти сигурен, че не са ме следили. Изглеждаше малко параноично — в края на краищата вече работех за лошите, тъй че нямаше защо да ме следят. Но не ми хареса ироничното подмятане на Треп „обаждай се“, докато ме изпращаше към полета за Бей Сити. Освен това все още не бях сигурен какво точно ще правя, а щом аз не знаех, определено не исках някой друг да разбере преди мен.

В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.

На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.

„Стани първобитен.“ Е, няма по-първобитно от това да скачаш посред нощ през хотелски прозорци.

С надеждата, че покривът наистина е толкова солиден, колкото изглежда, аз разтворих пръсти.

Блъснах се в наклонената повърхност точно както трябва, търкулнах се на една страна и изведнъж открих, че краката ми отново висят в пустотата. Покривът беше солиден, но хлъзгав като пресен белотрев и аз бързо се носех към ръба. Забих лакти надолу, не намерих опора и едва успях да се хвана с една ръка за острия ръб, преди да прелетя през него.

Десет метра до улицата. Ръбът се впиваше в дланта ми, а аз висях и се мъчех да открия евентуални препятствия от рода на паркирани коли или кофи за боклук. Накрая зарязах усилията и се пуснах. Улицата връхлетя и ме блъсна тежко отдолу, но не срещнах нищо остро, а когато се преметнах, наоколо нямаше кофи за боклук, както се бях опасявал. Станах и изтичах към най-близките сенки.

Десет минути по-късно, след като бях пробягал напосоки по цял лабиринт от улици, аз се натъкнах на колона свободни автотаксита. Рязко изскочих от сянката и се качих в петото. Докато излитахме, продиктувах кода на Ортега.

— Кодът приет. Очаквано време на пристигане — след около трийсет и пет минути.

Насочихме се към залива и полетяхме над морето.

Твърде много ръбове.

Откъслеци от предната нощ кипяха из главата ми като зле сготвена рибена яхния. Неапетитни парченца изникваха на повърхността, подскачаха из потоците на паметта и отново потъваха. Треп, включена с джака към бара; Джими де Сото плакне калните си ръце; лицето на Райкър ме гледа иззад звездовидните пукнатини на огледалото. Кавахара също бе някъде там и твърдеше, че смъртта на Банкрофт е самоубийство, но искаше да сложи край на разследването също като Ортега и полицията на Бей Сити. Кавахара знаеше за моята връзка с Мириам Банкрофт, знаеше разни неща за Лорънс Банкрофт и Кадмин.

Махмурлукът въртеше опашка като скорпион, опитвайки да отблъсне бавно прииждащата тежест на хапчетата, които ми даде Треп. Треп, кротката почитателка на дзен-будизма, която бях убил и която очевидно не ми се сърдеше за станалото, защото не го помнеше; защото по нейна представа то не се бе случило с нея.

„Ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти.“

Треп, включена към бара.

„Вирусен удар. Помниш онази чудесия, нали?“

Банкрофт впива очи в мен на балкона в Слънчевия дом. „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен.“

И изведнъж разбрах с ослепителна яснота какво ще направя.

Таксито започна да слиза надолу.

— Площадката е нестабилна — предупреди ме педантично машината, докато кацахме на люлеещата се палуба. — Моля, внимавайте.

Пуснах пари в процепа и люкът се отвори към убежището на Ортега. Неголяма стоманена площадка за кацане, оградена с парапет от стоманени въжета, а отвъд парапета — мрачно бурно море под нощно небе, изпълнено с облаци и студен пороен дъжд. Предпазливо изскочих навън и побързах да се хвана за парапета. Таксито излетя и бързо изчезна в дъждовната завеса. Когато престанах да виждам светлините му, аз насочих вниманието си към кораба, върху който стоях.

Площадката се намираше на кърмата и от нея виждах целия кораб. Изглеждаше дълъг около двайсет метра, приблизително две трети от дължината на рибарски траулер в Милспорт, но доста по-тесен. Модулите по палубата имаха гладката, херметична конфигурация на системи за аварийно спасение, но въпреки деловия общ вид никой не би сметнал този плавателен съд за рибарски кораб. На две места над палубата се издигаха неразгънати докрай изящни телескопични мачти, а пред извития нос стърчеше остър бушприт. Това бе яхта. Плаващ дом на богаташ.

От един люк на задната палуба бликна светлина и Ортега се подаде, колкото да ми махне с ръка. Стиснах здраво парапета, нагодих се към люлеенето на кораба и слязох по малката стълбичка отстрани на площадката, после изтичах през задната палуба към люка. Дъждът и вятърът ме тласкаха напред. В светлия кладенец на люка зърнах още една, по-стръмна стълбичка и се спуснах надолу по нея. Над главата ми люкът се затвори с тихо бръмчене.

— Къде беше, дявол да те вземе? — кресна Ортега.

Без да бързам, аз изтръсках мократа си коса и се огледах. Ако това наистина бе плаващ дом на богаташ, то личеше, че въпросният богаташ отдавна не е наминавал насам. Мебелите бяха избутани покрай стените и покрити с полупрозрачен найлон, а лавиците на малкия вграден бар пустееха. Всички прозорци бяха плътно закрити с капаци. Вратите от двете страни водеха към също тъй консервирани помещения.

Въпреки всичко това яхтата излъчваше впечатление за богатство. Столовете и масите под найлона бяха от тъмно полирано дърво, както и ламперията по стените, а лакираните дъски на пода бяха покрити с дебели килими. Останалата част от декора също бе в тъмни тонове, а по стените висяха оригинални картини. Едно платно от емпатистката школа изобразяваше призрачни руини на марсианска корабостроителница по залез-слънце, друго представляваше абстракция, за чието разбиране ми липсваше културна основа.

Чорлава и навъсена, Ортега стоеше сред всичко това, облечена в кимоно от сурова коприна, което навярно бе взела от корабния гардероб.

— Дълга история. — Минах край нея и надникнах през следващата врата. — Едно кафе ще ми дойде добре, ако камбузът действа.

Спалня. Голямо овално легло с набързо отметнати завивки, разположено между малко безвкусни огледала. Тъкмо отстъпвах да погледна през другата врата, когато Ортега ме зашлеви.

Залитнах настрани. Ударът не беше толкова силен, колкото моят срещу Съливан в закусвалнята, но бе нанесен със замах, а и люлеенето на палубата го подкрепи. Коктейлът от махмурлук и болкоуспокояващи също си каза думата. Не паднах, но едва се удържах на крака. Залитайки, за да запазя равновесие, аз вдигнах ръка към бузата си и се втрещих срещу Ортега, която ме гледаше яростно и върху скулите й разцъфтяваха две червени петна.

— Слушай, съжалявам, че те събудих, но…

— Боклук такъв — изсъска тя. — Мръсен, лъжлив боклук.

— Нещо не те раз…

— Мамка ти, Ковач, трябваше да те арестувам. Трябваше да те пъхна в хранилището за онова, дето си го направил.

Почвах да се изнервям.

— Какво съм направил? Дявол да те вземе, Ортега, ще вземеш ли да ми кажеш каква е тая история?

— Днес проверихме паметта на „Хендрикс“ — изрече студено Ортега. — По пладне издействахме предварителна заповед. Всичко от последната седмица. Тъкмо го преглеждах.

Още при първите думи пламналата в мен ярост мигновено изгасна. Сякаш ме бе заляла с кофа морска вода.

— О.

— Да, нямаше много за гледане. — Ортега се завъртя, обгърна раменете си с длани и мина покрай мен към другата врата. — В момента ти си единственият клиент на хотела. Тъй че можех да гледам само теб. И твоите посетители.

Последвах я през втора стая с килим, откъдето се слизаше по две стъпала към тесен камбуз отстрани, прикрит зад дървена преграда. И тук мебелите бяха покрити и струпани край стените, само в отсрещния ъгъл найлонът бе махнат от грамаден видеоекран и приемащия му модул. Самотен стол стърчеше срещу екрана, на който бе застинало лицето на Илайас Райкър, заровено между широко разтворените бедра на Мириам Банкрофт.

— На стола има дистанционно — каза Ортега с глух и далечен глас. — Защо не погледаш, докато аз правя кафе? Да си освежиш паметта. А после имаш да обясняваш доста неща.

Тя изчезна в камбуза, без да ми дава шанс за отговор. Аз пристъпих към застиналия кадър и усетих как нещо влажно се стяга в стомаха ми, докато изображението разбуждаше спомени, наситени със „Сливане Девет“. В безсънния, хаотичен вихър на последното денонощие и половина съвсем бях забравил за Мириам Банкрофт, но сега тя се връщаше в плът и кръв, властна и опияняваща както през онази нощ. Бях забравил и твърдението на Родриго Баутиста, че почти са приключили правните спорове с адвокатите на „Хендрикс“.

Кракът ми се блъсна в нещо и аз сведох очи към килима. До стола имаше голяма чаша кафе, все още пълна наполовина. Зачудих се колко от паметта на хотела е прегледала Ортега. Озърнах се към екрана. Дотук ли бе стигнала? Какво друго бе видяла? И как да играя сега? Вдигнах дистанционното и го прехвърлих от ръка в ръка. Досега съдействието на Ортега бе основна част от плановете ми. Ако я загубех сега, щях да загазя здравата.

Но вътре в мен напираше още нещо. Емоционален изблик, който не исках да призная, защото признаването му би било безумен абсурд. Чувство, което въпреки тревогата ми за други неща от паметта на хотела, бе тясно свързано със сегашната картина върху екрана.

Притеснение. Срам.

Абсурд. Аз поклатих глава. Адски тъпо.

— Не гледаш.

Завъртях се и видях Ортега с две големи чаши в ръцете. Лъхна ме смесен аромат на кафе и ром.

— Благодаря.

Взех едната чаша и отпих, за да спечеля време. Ортега се отдръпна и скръсти ръце.

— И тъй, имало поне петдесет причини Мириам Банкрофт да бъде извън подозрение. — Тя кимна към екрана. — Коя по ред е тази?

— Ортега, това няма нищо общо…

— Ти каза: „Признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх“. — Тя поклати глава и отпи от кафето. — Не знам, но това тук не ми прилича на страх.

— Ортега…

— Тя казва: „Искам да спрете“. Цитирам буквално, ако не помниш, върни записа…

Ортега посегна към дистанционното и аз бързо дръпнах ръка.

— Много добре помня какво е казала.

— В такъв случай помниш и сладката сделка, която ти предложи, за да приключиш случая, множеството…

— Ортега, не помниш ли, че и ти искаше да не се занимавам със случая? Сама го каза: очевидно самоубийство и точка. Това не означава, че си го убила, нали?

— Млъквай! — Ортега кръжеше около мен, сякаш държахме ножове, а не чаши с кафе. — Ти я прикриваше. През цялото това време си бил заровил нос в чатала й като някакво скапано послушно кучен…

— Ако си видяла и другото, знаеш, че не е истина. — Опитах се да говоря спокойно, но хормоните на Райкър не ми позволяваха. — Казах на Къртис, че сделката не ме интересува. Преди два дни му го казах, по дяволите.

— Имаш ли представа какво може да направи един прокурор с такъв запис? Мириам Банкрофт се опитва да подкупи детектива на своя съпруг с непозволени сексуални услуги. А, да, признанието за множествено зареждане ще прозвучи много зле в съда, дори и да не бъде доказано.

— Тя ще се измъкне. Знаеш го много добре.

— Ако онзи Мат, нейният мъж, реши да я подкрепи. Което може и да не стори, след като види записа. Това не е Лейла Бегин. Този път моралната ситуация се преобръща с главата надолу.

Намекът за морал прелетя и изхвръкна от границите на спора, но в същия миг осъзнах неприятния факт, че всъщност той е основната тема. Спомних си критичното изказване на Банкрофт за морала на земната култура и се зачудих дали наистина би могъл да гледа главата ми между бедрата на жена си, без да се чувства предаден.

Все още не бях наясно какво изпитвам самия аз във връзка с това.

— И като стана дума за съд, Ковач, онази отрязана глава, дето я донесе от клиниката „Вей“, няма да ти спечели съчувствие. На Земята за нелегално задържане на дигитална личност се полагат от петдесет до сто години. Дори повече, ако докажем, че собственоръчно си отсякъл главата.

— Щях да ти кажа за това.

— Не, нямаше — изръмжа Ортега. — И една шибана думичка нямаше да ми кажеш, ако не беше принуден.

— Виж какво, клиниката така или иначе няма да посмее да предяви обвинения. Имат твърде много за…

— Високомерно копеле! — Чашата глухо изкънтя на пода и Ортега сви юмруци. Сега в очите й пламтеше истинска ярост. — Ти си точно като него, мътните да те вземат. Точно като него! Мислиш ли, че ни трябва скапаната клиника, като имаме запис как прибираш отрязана глава в хотелския хладилник? Там, откъдето идваш, това не е ли престъпление, Ковач? Обезглавяване без съд и присъда…

— Чакай малко. — Аз оставих чашата си на стола. — Като кого? Точно като кого съм?

— Какво?

— Преди малко каза, че съм точно…

— Майната му на туй, дето съм казала. Осъзнаваш ли какво си извършил, Ковач?

— Единственото, което осъз…

Изведнъж от екрана зад мен се раздадоха глухи стонове и странно телесно мляскане. Погледнах към дистанционното в лявата си ръка, опитвайки да разбера как съм включил записа. В този момент гърлен женски крясък на ярост накара корема ми да се свие. После Ортега връхлетя върху мен, опитвайки да изтръгне дистанционното от ръката ми.

— Дай това, изключи проклетото нещо…

Няколко секунди се борих с нея и в резултат звукът се засили. После някакъв самотен проблясък на разум ме накара да пусна дистанционното и Ортега отхвръкна към стола, натискайки трескаво бутоните.

Настана дълго мълчание, нарушавано само от тежкото ни дишане. Гледах втренчено капаците на отсрещните прозорци. Ортега, свита между стола и краката ми, все още гледаше екрана. За момент ми се стори, че дишаме в синхрон.

Когато се извърнах и протегнах ръка да й помогна, тя вече се изправяше. Мисля, че се прегърнахме, преди да осъзнаем какво става.

Кръжащите наоколо враждебни чувства рухваха като падащи, изгарящи орбитални станции, подчинени на взаимното привличане, което доскоро ни оковаваше като вериги, но освобождаването му бе като буен пламък, пробягващ по нервите. Опитвахме да се целуваме и да се смеем едновременно. Ортега пъхтеше тихичко от вълнение, докато ръцете ми нахлуваха под кимоното, плъзгаха длани по твърдите, настръхнали връхчета на гърдите и обгръщаха цялата гръд, като че точно там й бе мястото. Кимоното плъзна надолу, отначало плавно, после трескаво дръпнато от раменете. Аз свалих якето и ризата наведнъж, докато ръцете на Ортега трескаво разкопчаваха колана ми, дърпаха ципа и в отвора проникваше твърда ръка с дълги пръсти. Усетих как драскат мазолите в основата на всеки пръст.

Някак успяхме да напуснем помещението с екрана и да се доберем до спалнята. Следвах залитащите, енергични крачки на Ортега, мускулестите очертания на дългите бедра и навярно бях наполовина Райкър, защото имах чувството, че се завръщам у дома. Там, в стаята с огледалата, тя отпусна глава върху разхвърляните завивки, повдигна се и аз видях как потъвам в нея докрай с вик на изненада, защото тя беше гореща. Пламтеше отвътре, притискаше ме, обгръщаше ме като вана с вряла вода и нажежените кълба на дупето й сякаш жигосваха бедрата ми при всеки тласък. Пред мен гръбнакът й се надигаше и гърчеше като змия, а косата падаше от приведената й глава с хаотична елегантност. В огледалата наоколо виждах как Райкър посяга напред да сграбчи гърдите й, после ребрата, заоблените рамене, а тя през цялото време се надигаше и отпускаше като океана около кораба. Райкър и Ортега, обединени най-сетне като герои от древна легенда за любовта.

Усетих как я разтърсва първият спазъм, но не това, а гледката как тя се обръща с разтворени устни да ме види през разсипаните си коси — именно тази гледка разкъса последните вериги на самоконтрола и ме прилепи към очертанията на гърба и дупето й, докато сетната тръпка отмина и двамата рухнахме на леглото. Усетих как се изплъзвам от нея с чувството, че се раждам отново. Мисля, че тя все още свършваше.

Дълго не си казахме нито дума. Корабът пореше океана на автопилот, а около нас опасният хлад на огледалата плискаше навътре като леден прилив, заплашващ да вцепени и удави близостта ни. След малко щяхме старателно да насочим погледи към своите отражения, вместо един към друг.

Плъзнах ръка около кръста на Ортега, извъртях я на една страна и се притиснах отзад към нея. Открих очите й в огледалото.

— Къде отиваме? — тихо попитах аз.

Тя сви рамене, но използва движението, за да се сгуши по-плътно до мен.

— Програмирана обиколка по крайбрежието, после до Хаваи и обратно.

— И никой не знае, че сме тук?

— Освен сателитите.

— Приятна мисъл. Чие е всичко това?

Тя се завъртя и ме погледна през рамо.

— На Райкър.

— Ха така! — Аз се загледах настрани. — Хубав килим.

Странно, но тя се разсмя. После се извъртя към мен. Ръцете й докоснаха лицето ми съвсем леко, сякаш се боеше да не го нарани.

— Казвах си, че съм луда — прошепна тя. — Нали разбираш, това е само тяло.

— Обикновено всичко стига дотам. Съзнателната мисъл рядко има място в леглото. А и не е много свързана с начина, по който живеем живота си, ако вярваме на психолозите. Понякога разсъждаваме, най-често със задна дата. Останалото може да се припише на хормоните, генетичните инстинкти и за по-фина настройка — на феромоните. Печално, но истина.

Пръстът й плъзна по бузата ми.

— Не смятам, че е печално. Печалното е каквото сторихме с остатъка от себе си.

— Кристин Ортега. — Хванах пръста й и го стиснах лекичко. — Дявол да те вземе, ти си като онези древни фанатици, дето се борили против машините. Как, за бога, успя да попаднеш в полицията?

Тя пак сви рамене.

— Семейство ченгета. Баща ми беше ченге. Баба ми също. Знаеш как става.

— Не от личен опит.

Тя лениво протегна дългия си крак към огледалния таван.

— Да, няма как да го знаеш.

Посегнах над гладкия й корем и плъзнах ръка по бедрото чак до коляното, после я завъртях лекичко и протегнах устни да целуна мястото, където тъмните косъмчета слизаха между краката. Тя опита да ме отблъсне, може би защото си спомняше екрана в другата стая, или просто се смущаваше от смесените ни сокове, които изтичаха от нея, но след това се смири и разтвори крака под мен. Преметнах другото й бедро върху рамото си и наведох лице към нея.

Този път тя свърши с поредица все по-силни викове, които засядаха в гърлото й при всяко мощно свиване на мускулите в основата на корема, докато цялото тяло се люшкаше напред-назад по леглото и бедрата й се стремяха нагоре, притискайки меката плът към устата ми. По някое време тя заговори задавено на испански, чийто акцент разпали собствената ми възбуда и когато най-сетне се отпуснахме, аз успях да пропълзя и да проникна право в нея, стиснах я здраво в прегръдките си и преплетох език с нейния в първата целувка, която споделяхме, откакто бяхме стигнали до леглото.

Движехме се бавно, търсейки ритъма на морето отвън и смеха на първата ни прегръдка. Това сякаш трая много дълго, имахме време да си говорим, да преминем от ленив шепот към страстни подканвания, да сменяме позите, да се хапем, да преплитаме ръце, и през цялото време усещах, че ще се пръсна от изблик на чувства. Тъкмо от този непоносим напор накрая не издържах и свърших в нея, усещайки как тя преследва чезнещата ми твърдина към своя собствен тръпнещ финал.

„В Емисарския корпус взимаш каквото ти се предлага“, изрече Вирджиния Видаура нейде в коридорите на паметта ми. „И понякога това стига.“

Когато се разделихме за втори път, тежестта на последните двайсет и четири часа ме затисна като един от дебелите килими в съседната стая и съзнанието ми постепенно се унесе в прииждащата топлина. Последните ми ясни усещания бяха как дългото тяло до мен се намества, притиска гърди към гърба ми, премята ръка през гърдите ми и двамата преплитаме крака. Мисловните ми процеси течаха лениво.

Каквото ти се предлага. Понякога. Стига.

28.

Когато се събудих, тя бе изчезнала.

Капаците бяха вдигнати и в каютата нахлуваше слънчева светлина. Корабът почти не се люлееше, но и лекото движение стигаше, за да ми разкрие ту късче синьо небе с дълги хоризонтални облаци, ту спокойното море под него. Някъде някой вареше кафе и пържеше сланина. Полежах още малко, събирайки разпръснатите си спомени и опитвайки да сглобя от тях нещо разумно. Какво да кажа на Ортега? Колко да разкрия и в каква форма? Емисарското обучение изпълзя лениво като блатно чудовище. Оставих го да потъне отново и се загледах в слънчевите зайчета по чаршафа.

Звън на чаши откъм вратата ме накара да се опомня. Ортега стоеше на прага по тениска с надпис „Не на резолюция 653“, в който думата „не“ бе задраскана с дебела червена черта и заменена с категорично „да“. Колоните на голите й крака изчезваха под тениската, сякаш нямаха намерение да се показват отново. Върху подноса в ръцете й имаше закуска за цял ескадрон. Като видя, че съм буден, тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна лукаво.

Разказах й всичко.

— И какво ще правиш сега?

Свих рамене, заслоних очите си с длан и се загледах към хоризонта. Океанът изглеждаше по-плосък и по-ленив, отколкото на Харлановия свят. От палубата човешкият поглед го възприемаше в цялата му необятност и яхтата изведнъж се превръщаше в детска играчка.

— Каквото иска Кавахара. Каквото иска Мириам Банкрофт. Каквото искаш ти. Каквото явно искат всички, дявол да го вземе. Ще проваля следствието.

— Мислиш ли, че Кавахара е очистила Банкрофт?

— Вероятно. Или прикрива онзи, който го е направил. Вече няма значение. Тя държи Сара и нищо друго не ме интересува.

— Можем да я обвиним в отвличане. За нелегално задържане на дигитална личност се полагат…

— Да, от петдесет до сто години. — Аз се усмихнах леко. — Чух те снощи. Но тя няма да я държи лично, сигурно има някакъв посредник.

— Можем да получим съдебна заповед за…

— Тя е от скапаните Матове, Кристин. Ще се справи, без да й мигне окото. Така или иначе, не е там работата. Щом се обърна срещу нея, тя ще вкара Сара във виртуална среда. Колко време ти трябва, за да издействаш заповед?

— Два дни, ако действаме по каналите на ООН.

Още преди да довърши, по лицето й плъзна сянка. Тя се облегна на парапета и сведе поглед надолу.

— Точно така. Това е почти цяла година във виртуална среда. Сара не е емисар, тя няма никакво обучение. Онова, което може да й стори Кавахара за осем или девет виртуални месеца, би превърнало в пихтия всеки нормален мозък. Когато я измъкнем, тя ще е луда за връзване. Ако я измъкнем. Мамка му, не си и помислям да я подложа дори на секунда от…

— Добре. — Ортега сложи ръка върху рамото ми. — Добре. Извинявай.

Леко потръпнах, може би от морския вятър, или от мисълта за виртуалните инквизиции на Кавахара.

— Няма нищо.

— Аз съм ченге. Просто не ми е в характера да търся начини как да измъкна лошите от калта. Това е.

Вдигнах глава и се усмихнах мрачно.

— Аз съм емисар. В характера ми е да търся начини как да изтръгна гръкляна на Кавахара. Дълго ги търсих. Няма начин.

Нейната усмивка бе тревожна, изпълнена с двусмислени чувства, които рано или късно щяха да ни разделят.

— Слушай, Кристин. Измислих как да го направя. Да излъжа убедително Банкрофт и да приключа случая. Незаконно е, много незаконно, но никой няма да пострада сериозно. Няма да ти описвам как ще стане. Не ти трябва да знаеш.

Тя се замисли, продължавайки да гледа водата край яхтата, сякаш отговорът плаваше нейде наблизо. Аз се отдалечих настрани, за да й дам време. Отметнах глава, огледах синия небесен купол над нас и се замислих за орбиталните наблюдателни системи. Насред привидно безкрайния океан, в модерната и безопасна яхта лесно бих могъл да повярвам, че има начин да се укрия от Кавахара, Банкрофт и другите като тях на този свят, но подобно спасение бе станало невъзможно още преди векове.

„Ако те решат, бе писала някога младата Квел до управляващия елит на Харлановия свят, рано или късно ще ви изтрият от планетата като прашинки от марсианска реликва. Прескочете бездната между звездите и те ще дойдат след вас. Идете на многовековно съхранение, те ще ви чакат в нови клонинги, когато се появите. Те са онова, което някога си представяхме като богове, митични пратеници на съдбата, тъй неизбежни, както вече не е дори Смъртта, тая стара селска труженичка, прегърбена над косата си. Горката Смърт, няма как да се мери с технологиите за складиране на данни в изменен въглерод. Някога живеехме в ужас пред нейното идване. Днес нахално флиртуваме с нейното мрачно достойнство и същества като тези не я допускат дори на входа за прислугата.“

Намръщих се. В сравнение с Кавахара Смъртта беше като наивно селянче.

Спрях на носа и се загледах в хоризонта, докато чаках Ортега да вземе решение.

Да речем, че познавате някого. Споделяте, черпите много неща един от друг. После се разделяте, животът ви отнася в различни посоки, връзките не са достатъчно здрави. Или може би просто обстоятелствата ви откъсват един от друг. Години по-късно срещате същата личност в същия носител и всичко започва отново. Къде е привличането? Дали това наистина е същата личност? Да, несъмнено носи същото име, изглежда приблизително по същия начин, но означава ли това, че е същата? И ако не, дали промените са косвени и незначителни? Хората се променят, но доколко? Като дете вярвах, че има една основна личност, нещо като ядро, около което външните фактори могат да се променят и развиват, без да засягат целостта на човешката същност. По-късно почнах да осъзнавам, че това е измама на възприятията, предизвикана от метафорите, чрез които се самоопределяме. Онова, което смятахме за личност, всъщност не бе нищо повече от мимолетната форма на вълните пред мен. Или, за да пригодим скоростта към по-нормалните човешки представи, нека го сравним с формата на пясъчна дюна. Формата зависи от въздействията. Вятър, гравитация, възпитание. Генетично инженерство. Всичко това е подложено на ерозия и промяна. Единственият начин да го преодолееш е да отидеш завинаги на съхранение.

„Също както функцията на примитивния секстант се основава върху илюзията, че Слънцето и звездите обикалят около планетата, на която стоим, така и нашите сетива ни създават илюзия за стабилност във Вселената и ние я приемаме, защото без това приемане нищо не може да се постигне.“

Вирджиния Видаура крачи напред-назад из аудиторията, увлечена в собствената си лекция.

„Но фактът, че секстантът ви позволява да плавате безпогрешно през океана, не означава, че Слънцето и звездите обикалят около нас. Колкото и да сме постигнали като цивилизация, като личности, Вселената не е стабилна, както не е стабилно каквото и да било в нея. Звездите изгарят, самата Вселена се разбягва във всички посоки, а ние самите сме съставени от материя в непрестанно движение. Колонии от клетки, сключили временен съюз, се размножават и загиват, а вътре в тях се крие пламтящ облак от електрически импулси и крехка памет, закодирана във въглерода. Това е реалността, това е самопознанието и вие несъмнено ще се почувствате замаяни, когато го разберете. Някои от вас са служили във Вакуумните екипи и сигурно си мислят, че вече са се сблъскали с шемета на битието.“

Студена усмивка.

„Уверявам ви, че странните мигове, които сте изпитали в Космоса, са само начало на онова, което ще научите тук. Каквото и да постигнете като емисари, трябва да се основава върху разбирането, че не съществува нищо друго, освен един безконечен поток. Каквото и да поискате да видите като емисари, камо ли пък да го сътворите или постигнете, трябва да бъде изсечено от този поток.

Желая ви успех.“

А ако не успеете през целия си живот да срещнете същия човек в същия носител, какво ще речете за онези семейства в Централната разтоварителница, които чакат човека, когото някога са познавали, да ги погледне през очите на непознат? Как може да го наречем дори подобие на предишната личност?

И какво ще речете за жена, обладана от страст по мъж, облечен в тялото, което някога е обичала? Сближаване ли е това, или отдалечаване?

И, между другото, какво ще речете за непознатия, който отвръща на нейната страст?

Чух я да се задава покрай парапета. Спря на две-три крачки от мен и тихо се изкашля. Изобразих на устните си усмивка и се обърнах.

— Не ти казах как Райкър се сдоби с тази яхта, нали?

— Май не ми остана време да питам.

— Е, да. — Мимолетната й усмивка избледня, сякаш отнесена от вятъра. — Открадна я. Преди години, още докато работеше в „Кражби на носители“. Яхтата беше на някакъв голям търговец с клонинги от Сидни. Райкър го спипа да пробутва развалена стока на клиниките по Западното крайбрежие. Местната полиция му оказа съдействие, опитаха се да заловят онзи тип в пристанището за яхти. Голяма престрелка, много убити.

— И много плячка.

Тя кимна.

— Там си вършат работата по друг начин. Повечето полицейски задачи се прехвърлят на частни фирми. Местното правителство свързва заплащането със заловеното имущество на престъпниците.

— Интересна инициатива — казах замислено аз. — Сигурно доста богаташи попадат в ареста.

— Да, така разправят. Яхтата се гладна на Райкър. Той свърши много работа и беше ранен в престрелката. — Гласът й звучеше удивително спокойно и изведнъж аз усетих истински, че Райкър е много далече. — Оттам са му белезите на ръката и под окото. Кабелен пистолет.

— Гадна работа.

Усетих как мускулът на ранената ми ръка неволно трепна. Бях попадал под обстрел с кабелен пистолет и преживяването никак не ми хареса.

— Да. Хората смятаха, че Райкър си е заслужил яхтата до последния болт. Лошото обаче е там, че според местната политика полицаите от Бей Сити нямат правото да приемат подаръци, премии или каквито и да било други награди за изпълнение на служебните си задължения.

— Разбирам причините.

— Да, аз също. Но Райкър не ги разбираше. Плати на някакъв гмуркач да изтрие всички данни за яхтата, после я регистрира за временно ползване. Твърдеше, че при необходимост ще му служи като конспиративна квартира.

Аз се усмихнах.

— Слабичко оправдание. Но стилът ми допада. Да не е бил същият гмуркач, който го натопи в Сиатъл?

— Добра памет имаш. Да, същият. Начо Иглата. Баутиста умее да разказва безпристрастно, нали?

— И това си разбрала, а?

— Да. При други обстоятелства бих му откъснала главата за тия бащински грижи. Намерил се кой да ме закриля! Баутиста, дето още няма четирийсет, а вече се е развеждал два пъти. — Тя замислено се загледа към морето. — Не ми остана време да го скастря. Прекалено заета бях с твоите щуротии. Слушай, Ковач, казвам ти всичко това, защото истината е, че Райкър открадна яхтата и така наруши законите на Западното крайбрежие. А аз знаех.

— И не направи нищо — подхвърлих аз.

— Нищо. — Тя сведе очи към разперените си длани. — Мамка му, Ковач, кого заблуждаваме? И аз не съм ангел. Сритах Кадмин в полицейското хранилище. Видя ме. Трябваше да те арестувам за онзи побой пред заведението на Джери, а те оставих да си вървиш.

— Доколкото си спомням, беше твърде уморена, за да пишеш протоколи.

— Да, и аз помня. — Тя се намръщи, после ме погледна в очите, търсейки по лицето на Райкър признаци, че може да ми вярва. — Казваш, че ще нарушиш закона, но никой няма да пострада. Така ли?

— Никой свестен човек — поправих я аз.

Тя кимна бавно като човек, обмислящ сериозен аргумент, който може да промени мнението му из основи.

— Какво ти трябва?

Отдръпнах се от парапета.

— За начало списък на публичните домове в района на Бей Сити. Места, които използват виртуални програми. И след това ще е най-добре да се върнем в града. Не искам да се обаждам на Кавахара от тук.

Тя примига.

— Значи виртуални бардаци?

— Да. Може и смесени. Всъщност нека са всички заведения по Западното крайбрежие, които предлагат виртуално порно. Колкото по-долнопробно, толкова по-добре. Отивам да пробутам на Банкрофт нещо толкова мръсно, че няма да го оглежда дали не е шито с бели конци. Толкова гадно, че дори няма да му се мисли за това.

29.

Списъкът на Ортега съдържаше около две хиляди названия, като към всяко имаше кратка полицейска справка за дейността и броя на присъдите за органични увреждания срещу персонал и клиенти. В реален формат заемаше около двеста страници, нагънати като хармоника, които започнаха да се разгръщат като дълъг книжен шал, щом прочетох първата. Опитах се да прегледам списъка в таксито на връщане към Бей Сити, но се отказах, защото рискувах да затрупам и двама ни под хартиена лавина. А и не бях в настроение за работа. Искаше ми се още да лежа в онази каюта на яхтата на Райкър, откъснат от човечеството и неговите проблеми.

Когато се върнах в хотелския апартамент, аз пратих Ортега да изчака в кухнята, докато търсех Кавахара на номера, който ми бе дала Треп. Най-напред на екрана се появи сънената физиономия на самата Треп. Вероятно цяла нощ се беше опитвала да ме открие.

— Добро утро. — Тя се прозина и навярно провери часа по имплантирания си чип. — Всъщност добър ден. Къде беше?

— Насам-натам.

Треп разтърка очите си и пак се прозина.

— Както искаш. Питам само от учтивост. А главата как е?

— По-добре, благодаря. Искам да говоря с Кавахара.

— Дадено. — Тя посегна към екрана. — По-късно ще си поговорим.

Екранът премина в неутрално положение — неподвижна трицветна спирала, придружена от ужасно сладникав струнен аранжимент. Изскърцах със зъби.

— Такеши-сан. — Както винаги Кавахара започна на японски, сякаш това създаваше някаква обща почва за разговор. — Не очаквах да се чуем толкова рано. Имаш ли добри новини за мен?

Аз упорито продължих на аманглийски:

— Обезопасена ли е връзката?

— Да, доколкото е възможно изобщо.

— Имам списък с покупки.

— Казвай.

— Като начало ми трябва военен вирус. За предпочитане „Роулингс 4851“ или някой от вариантите на „Кондомар“.

Интелигентните черти на Кавахара изведнъж загрубяха.

— Иненинският вирус?

— Да. Разсекретен е преди повече от век, тъй че едва ли ще бъде трудно да го намериш.

— Ковач, мисля, че е желателно да ми обясниш какво си намислил.

Вдигнах вежда.

— Останах с впечатление, че играта е моя и не искаш да се замесваш.

— Ако ти осигуря копие от вируса „Роулингс“, бих казала, че вече съм замесена. — Кавахара отправи към мен строго отмерена усмивка. — Е, какво смяташ да правиш с него?

— Банкрофт се е самоубил. Такъв резултат искаш, нали?

Тя бавно кимна.

— Тогава трябва да има причина — казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. — Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.

Кавахара присви очи.

— Продължавай.

— Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.

— Вирусът „Роулингс“ — тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.

— Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. — С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. — Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…

Кавахара проумя и лицето й грейна.

— Излъчването.

— Точно така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.

Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.

— Изобретателно.

— Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.

Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.

— Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?

— Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.

— Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?

— По всичко личи, че много я бива.

— По всичко личи, че са я спипали — кисело възрази Кавахара. — Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…

— Кавахара. — С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. — Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.

Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.

— Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.

— Някакви вести от Кадмин?

— Никакви.

Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.

Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече — че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.

Трудно бе да се отърва от това чувство.

Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.

Тя се озърна.

— Не готвиш ли?

— Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?

— Искам да сготвя нещо. — Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. — Получи ли каквото искаше?

— Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.

Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.

— Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.

Устните й се стегнаха.

— Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.

Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.

Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.

Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.

Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.

Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.

Чух гласа на Треп.

„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“

И отговора на шофьора с баркода.

„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“

И жената с пурпурните устни.

„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“

Мощен хор.

„от Домовете от Домовете от Домовете…“

И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.

„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“

Седях като вцепенен и мислех напрегнато.

Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало — наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей — Рейлийн Кавахара — в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия край на света. Кавахара беше на борда на „Глава в облаците“ и…

И какво?

Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.

— Ковач?

Вдигнах глава и внезапно видях. Като току-що включен монитор, като люк на шлюзова камера, която с трясък се разтваряше в главата ми.

Ортега стоеше пред мен с някаква съдинка в ръката. Косата й беше стегната хлабаво на тила. Надписът от тениската крещеше насреща ми.

„Резолюция 653. «Да» или «не» — както си изберете.“

Уму Прескот.

„Мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН.“

Джери Седака.

„Нашата Анемона е католичка… Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.“

Мислите ми летяха като пламъче на фитил по линията на асоциациите.

Тенискорт.

Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН.

Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.

Собствените ми думи.

„Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.“

„Неофициално влияние…“

Мириам Банкрофт.

„Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.“

И Банкрофт.

„Не се учудвам след тая днешна игра.“

Резолюция 653. Католици.

Умът ми бълваше данни като побесняла търсачка, изписваща светкавично по екрана ред подир ред.

Седака злорадства.

„Диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана.“

„Понякога е страшно удобно.“

Ортега.

„Отказва завръщане към живота по идейни съображения“

Мери Лу Хинчли.

„Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче.“

„От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката.“

„По идейни съображения.“

„От океана.“

„Бреговата охрана.“

„Подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“

„Глава в облаците.“

За този процес нямаше спирачки, той бе като мисловна лавина. Късчета от реалността се откъртваха и политаха надолу, но вместо да творят хаос, те се сбираха в нещо, което имаше форма, нещо възстановено, чиято окончателна структура все още не можех да различа.

„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити…“

„… и Сиатъл.“

Баутиста.

„Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл.“

„Оцелелите паднали в Тихия океан.“

„Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено.“

— Какво гледаш?

За момент думите увиснаха във въздуха като панта във времето и изведнъж времето се завъртя върху нея назад, и зад вратата оттатък Сара току-що се събуждаше в хотелското легло в Милспорт, а тътенът на орбиталния изстрел разтърсваше хлабавите прозорци в рамките им, отвъд всичко това в нощта бучаха витла и собствената ни смърт дебнеше зад близкия ъгъл.

— Какво гледаш?

Аз примигах. Все още зяпах тениската на Ортега, надписа върху нея и меките могилки отдолу. По лицето й играеше лека усмивка, но тревогата вече почваше да я измества.

— Ковач?

Примигах отново и се опитах да намотая разхвърляния мисловен филм, който бе отприщил записът. Бавно растящата истина за „Глава в облаците“.

— Добре ли си?

— Да.

— Искаш ли да хапнеш?

— Ортега, ами ако… — Открих, че трябва да се изкашлям и да започна отново. Не исках да го казвам, тялото ми не искаше да го казва. — Ами ако мога да отърва Райкър от хранилището? Завинаги, искам да кажа. Да го очистя от обвиненията, да докажа, че онова в Сиатъл е било нагласено. Какво ще речеш?

За момент тя ме изгледа така, сякаш говорех на непознат език. После пристъпи към прозоречната ниша и бавно седна на ръба срещу мен. Известно време мълча, но аз вече виждах отговора в очите й.

— Чувстваш ли се виновен? — попита накрая тя.

— За какво?

— Заради нас.

Едва не се разсмях, но изпитвах твърде много болка и смехът заседна на гърлото ми. Желанието да я докосна не бе изчезнало. През изминалия ден то ту прииждаше, ту си отиваше, но никога не изчезваше докрай. Когато поглеждах извивката на бедрата й върху перваза, усещах съвсем ясно, почти виртуално как се гърчат под мен. Дланта ми помнеше тежестта и формата на гръдта й, сякаш единствената цел в живота на този носител беше да я държи. Гледах я, а пръстите ми искаха да се плъзнат по линиите на лицето й. В мен нямаше място за вина, нямаше място за нищо друго, освен за това чувство.

— Емисарите не изпитват вина — отсякох аз. — Говоря сериозно. Вероятно… не, почти сигурно Кавахара е натопила Райкър, защото прекалено е задълбал в случая с Мери Лу Хинчли. Помниш ли къде е работило момичето?

Ортега се позамисли, после сви рамене.

— Избягала от къщи, за да живее с приятеля си. Занимавала се предимно с нерегистрирани дейности, колкото да изкарат пари за наема. Приятелят бил пълен боклук, имал полицейско досие още от петнайсетгодишен. Пласирал „дърво“, вмъквал се в слабо охранявани бази данни и търсел жени да го издържат.

— Би ли я пратил да работи в „месарницата“? Или в кабините?

— О, да. — Ортега кимна с каменно лице. — Без да му мигне окото.

— Ако някой набира персонал за черен публичен дом, с перверзии от най-жестоките, католичките са идеални кандидатки, нали? Не се връщат да разправят какво ги е сполетяло. По идейни съображения.

— Черен дом. — Каменното лице на Ортега заприлича на обветрен гранит. — По тия места повечето жертви на подобни истории просто получават куршум в приставката, когато всичко приключи. Нищо не могат да разкажат.

— Правилно. Ами ако нещо се е объркало? И по-точно, ако Мери Лу Хинчли е разбрала за какво искат да я използват, опитала се е да избяга и е паднала от един въздушен публичен дом, наречен „Глава в облаците“? Би било много удобно да се окаже католичка, нали?

— „Глава в облаците“? Сериозно ли говориш?

— И това би накарало собствениците на „Глава в облаците“ отчаяно да се борят срещу Резолюция 653, нали?

— Ковач. — Ортега вдигна длани в знак да карам по-бавно. — Ковач, „Глава в облаците“ е един от Домовете. Проституция от най-висша класа. Не харесвам тия места, от тях ми се драйфа колкото и от кабините, но те са чисти. Обслужват клиентела от висшето общество и не въртят толкова мръсни игри.

— Значи не смяташ, че каймакът на обществото си пада по садизъм и некрофилия. Тия работи са само за низшата класа, а?

— Не, не са — изрече спокойно Ортега. — Но ако някой паралия иска да си играе на инквизитор, може да си го позволи във виртуална среда. Някои от Домовете предлагат виртуален садизъм, но само защото е законен и с нищо не можем да им попречим. А на тях така им изнася.

Въздъхнах дълбоко.

— Кристин, наскоро се опитаха да ме отвлекат за разговор с Кавахара на борда на „Глава в облаците“. Бяха хора от клиниката „Вей“. А ако Кавахара е свързана с Домовете по Западното крайбрежие, те ще вършат всичко, което носи печалба, защото самата тя е способна на всичко, абсолютно на всичко. Ти искаше да повярваш в големия зъл Мат, нали? Забрави Банкрофт, в сравнение с нея той е същински ангел. Кавахара е израснала във Фишън Сити. Продавала антирадиационни лекарства на семействата на работниците от фабриката за ядрено гориво. Знаеш ли какво е водоносец?

Тя поклати глава.

— Във Фишън Сити така наричали силовите рекетьори. Разбираш ли, когато някой отказвал да плаща за закрила, или информирал полицията, или просто не скачал веднага, щом местният шеф на якудза кажел „хоп“, стандартното наказание било пиене на заразена вода. Биячите източвали водата от охладителните системи на долнопробни ядрени реактори и я носели в оловни манерки. Някоя нощ нахълтвали в дома на виновника и му казвали точно колко да изпие. Принуждавали цялото семейство да гледа. Ако откажел, почвали да колят близките му един по един, докато се съгласи. Искаш ли да чуеш откъде знам тази прекрасна земна история?

Ортега не каза нищо, но стегнатите й устни трептяха от погнуса.

— Знам я от Кавахара. С това се занимавала като хлапе. Била водоносец. И се гордее.

Телефонът иззвъня.

Махнах на Ортега да се отдръпне и отидох да отговоря.

— Ковач? — Беше Родриго Баутиста. — При теб ли е Ортега?

— Не — излъгах машинално аз. — От два дни не съм я виждал. Проблем ли има?

— Ами… вероятно не. Пак е изчезнала вдън земя. Е, ако я срещнеш, предай й, че днес е отсъствала от съвещание на отдела и капитан Мурава не е много доволен.

— Има ли изгледи да я срещна?

— Знае ли някой… — Баутиста разпери ръце. — Слушай, трябва да тръгвам. Пак ще се видим.

— Довиждане. — Изчаках, докато екранът изгасна и Ортега се приближи откъм ъгъла. — Чу ли това?

— Да. Тази сутрин трябваше да предам в отдела дисковете със записи от паметта на „Хендрикс“. Мурава сигурно иска да знае защо изобщо съм ги изнесла от управлението.

— Следствието е твое, нали?

— Да, но си има уставни положения. — Изведнъж по лицето й се изписа умора. — Не мога да ги удържам за дълго, Ковач. Вече ме гледат накриво, задето работя с теб. Скоро някой ще почне да подозира. Разполагаш с няколко дни, за да осъществиш онази измама с Банкрофт, но след това…

Тя изразително вдигна ръце.

— Не можеш ли да кажеш, че са те отвлекли? Че Кадмин е взел дисковете.

— Ще ме проверят с детектор на лъжата.

— Не веднага.

— Ковач, не твоята, а моята кариера отива в канализацията. Не върша тая работа за развлечение, трябваха ми…

— Кристин, изслушай ме. — Пристъпих напред и стиснах ръцете й. — Искаш ли Райкър да се върне? Да или не?

Тя преглътна с усилие.

— Да.

— Тогава защо не вярваш, че всичко е дело на Кавахара? Колата, по която е стрелял в Сиатъл, летяла над океана, преди да падне. Продължи по тази линия и виж накъде води. Добави точката, където бреговата охрана е извадила Мери Лу Хинчли от морето. После отбележи на картата „Глава в облаците“ и виж дали трите неща не се връзват.

Ортега се отдръпна и ме изгледа странно.

— Искаш това да е вярно, нали? Искаш на всяка цена повод да се нахвърлиш върху Кавахара. За теб е просто въпрос на омраза, нали? Поредната сметка за уреждане. Пет пари не даваш за Райкър. Пет пари не даваш дори за своята приятелка Сара и…

— Повториш ли го — предупредих я студено аз, — ще те просна с един удар. За твое сведение нищо от досегашния разговор не е по-важно за мен от живота на Сара. И нито една моя дума не означава, че имам друг избор, освен да изпълня точно каквото ми нареди Кавахара.

— В такъв случай защо изобщо говорим, по дяволите?

Исках да я прегърна. Но потиснах желанието и отсечено размахах ръце.

— Не знам. Все още не знам. Но ако успея да измъкна Сара, може би има начин след това да унищожа Кавахара. Може би има и начин да оневиня Райкър. Само това казвам.

Ортега ме погледа още малко, после се завъртя и грабна якето си от облегалката на стола, където го бе оставила, когато дойдохме.

— Излизам за малко — тихо каза тя.

— Много добре — отвърнах аз също тъй тихо. Сега не беше момент за натиск. — Аз ще съм тук, или ще ти оставя известие, ако ми се наложи да изляза.

— Да, не забравяй.

След като тя си тръгна, аз поседях още известно време, унесен в размисли. Опитвах се да изградя цялостно структурата, която ми бе подсказала емисарската интуиция. Когато телефонът иззвъня отново, аз явно се бях отказал от опитите, защото открих, че гледам през прозореца и се чудя къде ли е отишла Ортега.

Този път беше Кавахара.

— Намерих каквото искаш — започна направо тя. — Спящ вариант на вируса „Роулингс“ ще бъде доставен на „Силсет холдинг“ утре след осем часа сутринта. Адрес Сакраменто 1187. Ще са предупредени, че идваш.

— А кодовете за активиране?

— Доставка по друга линия. Треп ще се свърже с теб.

Кимнах. Законите на ООН относно притежаването и транспортирането на военни вируси бяха безпощадно ясни. Инертна форма на вирус можеше да бъде притежавана като обект за изследване или дори като личен трофей — имаше навремето такъв идиотски случай. Притежаването или продажбата на активен военен вирус или на код, чрез който може да бъде активиран спящият, представляваше престъпление според Наказателния кодекс на ООН и се наказваше с присъда от сто до двеста години на съхранение. В случай, че вирусът бъдеше реално използван, съдиите можеха да поискат извънредната мярка — пълно изтриване. Разбира се, тия наказания бяха само за частни граждани, не за военни командири или държавни служители. Властниците ревниво пазеха играчките си.

— Само нека да се свърже по-скоро — отвърнах лаконично аз. — Не искам да прахосвам излишно десетте си дни.

— Разбирам. — Кавахара направи съчувствена физиономия, сякаш заплахите срещу Сара бяха дело на някаква зловредна природна стихия, над която тя нямаше никаква власт. — До утре вечер Айрин Елиът ще бъде презаредена. От хранилището официално я откупва „Джаксол“ ООД, една от моите комуникационни компании. Ще можеш да я прибереш от Централната разтоварителница в Бей Сити около десет вечерта. Временно съм те акредитирала като консултант по охраната в западния клон на „Джаксол“ под името Мартин Андерсън.

— Ясно — казах аз. С последните думи Кавахара ми даваше да разбера, че ако нещо се случи, аз съм вързан за нея и ще потъна пръв. — Само че може да възникнат проблеми с генетичния подпис на Райкър. Той без съмнение има открито досие в полицейското управление, докато тялото му е на свобода.

Кавахара кимна.

— Помислила съм и за това. Акредитацията ти ще мине по корпоративните канали на „Джаксол“ преди индивидуалната генетична проверка. Чрез въведен код. В „Джаксол“ твоят генетичен отпечатък ще се води на името Андерсън. Други проблеми?

— Какво ще стане, ако се сблъскам със Съливан?

— Надзирателят Съливан излезе в продължителен отпуск. Имал някакви психологически проблеми. Ще прекара известно време във виртуална среда. Няма да го срещнеш отново.

Неволно ме побиха студени тръпки, докато гледах безметежното лице на Кавахара. Изкашлях се.

— А откупването на носителя?

— Не. — Кавахара се усмихна хладно. — Проверих данните. Носителят на Айрин Елиът няма никакви биотехнологични подобрения, тъй че просто не си струва парите.

— Не съм казвал, че има. Не става дума за технологични възможности, а за мотивация. Тя ще е по-вярна, ако…

Кавахара се приведе напред към екрана.

— Аз отстъпвам донякъде, Ковач. После край. Елиът ще получи съвместим носител, би трябвало да е благодарна за това. Ти сам я поиска. Ако имаш проблеми с верността й, те са си лично твои. Не искам да слушам повече.

— По-трудно ще се адаптира — упорито възразих аз. — В нов носител ще е по-бавна, по непохват…

— И това си е твой проблем. Предложих ти най-добрите специалисти по системно проникване, които могат да се купят с пари, а ти отказа. Трябва да се научиш да живееш с последиците от действията си, Ковач. — Тя помълча и се облегна назад с нова иронична усмивка. — Поръчах да проверят Елиът. Коя е, кои са близките й, каква е връзката. Защо искаш да я измъкнеш от хранилището. Постъпката ти е мила, Ковач, но ще трябва да се правиш на добър самарянин без моя помощ. Аз не съм шеф на благотворително дружество.

— Да — казах безизразно аз. — Така си е.

— Точно така. И се надявам това да е последният пряк контакт между нас, докато въпросът бъде приключен.

— Да.

— Е, колкото и неуместно да изглежда, желая ти успех, Ковач.

Екранът изгасна, оставяйки последните думи да висят във въздуха. Стори ми се, че много дълго седях и ги слушах, загледан в нейното въображаемо изображение на екрана, превърнато в почти истинско от омразата ми. Когато заговорих, гласът на Райкър прозвуча непознато, сякаш някой друг говореше през устата ми.

— Добре го каза, неуместно — изрече гласът в тихата стая. — Гадина.

Ортега не се върна, но ароматът на нейното готвене изпълваше апартамента и стомахът ми взе да се свива. Изчаках още малко, все още опитвайки да сглобя в мислите си назъбените късчета от мозайката, но или нямах настроение, или продължаваше да липсва нещо важно. Накрая прогоних металния вкус на омраза и отчаяние, и седнах да ям.

30.

Подготовката на Кавахара беше безупречна.

На другата сутрин точно в осем пред „Хендрикс“ кацна лимузина с емблемата на „Джаксол“. Слязох да я посрещна и открих, че на задната седалка са натрупани кутии с етикети на китайски.

Когато ги отворих в стаята си, кутиите се оказаха пълни с висококачествени покупки, за които Серенити Карлайл би дала мило и драго: два костюма в пясъчен цвят точно по размерите на Райкър, шест ръчно ушити ризи с емблемата на „Джаксол“, мобилен телефон със същата емблема и малък черен диск с тампон за ДНК-код.

Изкъпах се, избръснах се, облякох се и седнах да изгледам диска. Върху екрана изникна съвършено изображение на Кавахара.

— Добро утро, Такеши-сан, и добре дошъл в „Джаксол Комюникейшънс“. В момента ДНК-кодът от този диск е включен към кредитна сметка на името на Мартин Джеймс Андерсън. Както вече споменах, предварителното набиране на специален код ще предотврати евентуално засичане с генетичните данни на Райкър от сметката, която ти уреди Банкрофт. Моля, обърни внимание на кода, който следва.

Изчетох поредицата цифри и отново се вгледах в лицето на Кавахара.

— Сметката в „Джаксол“ ще поеме всички разходи в рамките на разумното и е програмирана да изчезне след изтичането на нашето десетдневно споразумение. Ако желаеш да закриеш сметката по-рано, набери два пъти кода, сложи генетичен подпис и отново повтори кода. По някое време днес Треп ще се свърже с теб чрез корпоративния телефон, затова го носи непрекъснато. Айрин Елиът ще бъде презаредена в десет без петнайсет вечерта. Докато приемаш това съобщение, „Силсет Холдинг“ вече ще е получил твоята пратка. След консултация с експертите си аз съставих списък на апаратурата, от която вероятно ще се нуждае Елиът, както и на доверени доставчици, които ще изпълнят дискретно поръчката. Списъкът ще се разпечата след малко. Плащай всичко чрез сметката в „Джаксол“. Ако се нуждаеш от повторение на някоя подробност, дискът ще остане достъпен още осемнайсет минути, след което ще се самоизтрие. От този момент нататък разчитай само на себе си.

Устните на Кавахара се разтеглиха в сладникаво-студена усмивка и образът избледня. Принтерът разпечата списъка на апаратурата. Прегледах го набързо, докато слизах към лимузината.

Ортега не се бе върнала.

В „Силсет Холдинг“ ме посрещнаха като наследник от Харлановата династия. Съвсем истински секретарки се втурнаха да ме настанят удобно, докато чаках един техник да донесе метален цилиндър с размерите на халюциногенна граната.

Треп не се впечатли особено. Малко по-рано същата вечер след уговорка по телефона се срещнахме в един бар в Окланд и когато ме видя като служител на „Джаксол“, тя се разсмя кисело.

— Приличаш на някакъв скапан програмист, Ковач. Откъде измъкна тоя костюм?

— Името ми е Андерсън — напомних й аз. — А Андерсън носи тъкмо такива костюми.

Тя направи гримаса.

— Е, Андерсън, когато пак тръгнеш да пазаруваш, вземи и мен. Ще ти спестя куп пари и няма да приличаш на човек, дето води децата до Хонолулу в почивните дни.

Приведох се над малката масичка.

— Знаеш ли, Треп, последния път, когато взе да се заяждаш с облеклото ми, аз те убих.

Тя сви рамене.

— Нищо чудно. Някои хора просто не могат да понесат истината.

— Донесе ли каквото трябва?

Треп сложи длан върху масата и когато я вдигна, между нас лежеше невзрачен сив диск в калъф от бронирана пластмаса.

— Ето. Поръчката е изпълнена. Сега вече знам, че си луд. — В гласа й като че прозвучаха нотки на възхищение. — Знаеш ли какво се полага на Земята за игрички с такова нещо?

Закрих диска с длан и го прибрах.

— Сигурно както навсякъде. Федерално престъпление, двеста години. Забравяш, че нямам избор.

Треп се почеса по ухото.

— Двеста години или пълно изтриване. Никак не ми беше приятно да нося това нещо цял ден. Получи ли останалото?

— Защо питаш? Страхуваш се да не те видят на обществено място с мен?

Тя се усмихна.

— Малко. Дано да знаеш какво вършиш.

И аз се надявах на същото. През целия ден масивният цилиндър, който получих от „Силсет“, сякаш изгаряше дупка в джоба на скъпото ми сако.

Върнах се в „Хендрикс“ и проверих за съобщения. От Ортега нямаше никакви вести. Поседях в стаята, обмисляйки какво точно да кажа на Елиът. В девет слязох до лимузината и потеглих към Централното хранилище.

Изчаках в приемната, докато един млад лекар попълни необходимите документи, после се подписах, където ми посочи. Повечето клаузи в договора за освобождаване под гаранция бяха „от името на“, което наистина ме правеше отговорен за поведението на Айрин Елиът. Тя имаше по-малко права дори от мен след пристигането ми миналата седмица.

Когато Елиът най-сетне излезе от вратата с надпис „само за персонал“, походката й бе неуверена като на човек, станал за пръв път от легло след тежка болест. Потресението от срещата с огледалото беше изписано върху новото й лице. Когато това не ти е професия, съвсем не е лесно да застанеш за пръв път пред непознатия, а лицето, което имаше сега Елиът, се различаваше от пищната блондинка, която си спомнях от холоклуба на нейния съпруг, точно толкова, колкото Райкър от предишния ми носител. Кавахара бе казала, че новият носител е съвместим, и формално погледнато, имаше право. Тялото беше женско, приблизително на подходящата възраст, но приликите свършваха дотук. Предишната Айрин Елиът беше едра, със светла кожа, а този носител лъщеше като медна руда, гледана през водопад. Гъста черна коса обрамчваше лице с очи като тлеещи въглени и устни с цвета на зряла слива, а тялото бе стройно и крехко.

— Айрин Елиът?

Тя залитна и се обърна към мен.

— Да. Кой сте вие?

— Името ми е Мартин Андерсън от западния клон на „Джаксол“. Ние уредихме освобождаването ви под гаранция.

Очите й се присвиха леко и ме огледаха от глава до пети.

— Не приличате на програмист. Освен по костюма, искам да кажа.

— Аз съм консултант по охраната, временно прикрепен към „Джаксол“ за определена задача.

— Тъй ли? Не можахте ли да намерите нещо по-евтино от това? — Тя размаха ръка около тялото си. — Какво има, да не съм станала знаменитост, докато бях на съхранение?

— В известен смисъл — отвърнах сдържано аз. — Може би ще е най-добре да приключим с формалностите и да се махнем оттук. Вън чака лимузина.

— Лимузина?

Смайването в гласа й ме накара за пръв път през този ден да се усмихна истински. Тя подписа документите като замаяна.

— Кой сте в действителност? — попита тя, когато лимузината излетя.

Напоследък май доста хора ми задаваха все този въпрос. Вече почвах и аз да се питам.

Загледах се в навигационния блок на лимузината.

— Приятел — тихо изрекох аз. — Засега не ви трябва да знаете друго.

— Преди да започнем каквото и да било, искам…

— Знам. — В този момент лимузината направи завой. — След около половин час ще бъдем в Ембър.

Продължавах да гледам напред, но усетих топлината на втренчения й поглед отстрани върху лицето си.

— Вие не сте корпоративен служител — отсече категорично тя. — Корпорациите не вършат такива неща. Не и по този начин.

— Корпорациите вършат всичко, което носи печалба. Не оставяйте предразсъдъците да ви заслепят. Не ще и дума, ако им изнася, преспокойно ще изгорят пет-шест села. Но ако изгодата е в това да имаш човешко лице, тутакси ще надянат маската.

— И вие сте тази маска?

— Не съвсем.

— За каква работа ме измъкнахте? Нещо незаконно ли?

Извадих от джоба си цилиндричния контейнер с вируса и й го подадох. Тя го пое с две ръце и огледа корпуса с професионален интерес. От моя гледна точка това бе първата проверка. Бях измъкнал Елиът от хранилището, защото така щеше да бъде моя, както никой друг, осигурен от Кавахара или нает от уличните среди. Но оттук нататък можех да разчитам единствено на инстинкта си и на твърдението на Виктор Елиът, че жена му била много опитна. Изпитвах лека тревога от посоката, в която бях насочил събитията. Кавахара имаше право. Да се правиш на самарянин, понякога излиза доста скъпо.

— Да видим сега. Това тук е симултех-вирус от първо поколение. — Тя произнасяше всяка сричка бавно и презрително. — Колекционерска рядкост, на практика истинска вехтория. И най-модерен корпус за бързо разгръщане с антилокаторна обвивка. Защо не вземете чисто и просто да ми обясните какво става? Готвите удар, нали?

Кимнах.

— Каква е целта?

— Виртуален бардак. Управляван от изкуствен интелект.

Новите устни на Елиът тихо подсвирнаха.

— Ще измъкваме ли някого?

— Не. Ще инсталираме.

— Това? — Тя повдигна цилиндъра. — И какво има вътре?

— „Роулингс 4851“.

Елиът рязко отпусна ръка.

— Не е смешно.

— И не трябва да бъде. Това е спящ вариант на „Роулингс“. Подготвен за бързо разгръщане, както правилно отбелязахте. Кодовете за активиране са в джоба ми. Зареждаме вируса в базата данни на изкуствения интелект, пускаме кодовете и затваряме здраво капака. Ще има допълнителна работа със следящите системи и малко почистване, но, в общи линии, това е ударът.

Тя ме изгледа странно.

— Да не сте някакъв религиозен маниак?

— Не. — Аз се усмихнах леко. — Няма такава работа. Можете ли да го направите?

— Зависи от изкуствения интелект. Имате ли данни за него?

— Не тук.

Елиът ми върна контейнера.

— В такъв случай не мога да отговоря, нали?

— Точно това се надявах да кажете. — Доволен, аз прибрах цилиндъра. — Как е новият носител?

— Не е зле. Имаше ли причина да не си взема старото тяло? Бих била много по-бърза в…

— Знам. За жалост не зависи от мен. Казаха ли ви колко време сте били на склад?

— Някой спомена четири години.

— Четири и половина — уточних аз, като погледнах формулярите за освобождаване. — За съжаление междувременно някой харесал вашето тяло и го купил.

— О.

Тя замълча. Потресението да се събудиш за пръв път в чуждо тяло не е нищо в сравнение с яростта и чувството за измяна, когато узнаеш, че някой някъде носи твоето лице. То е като да узнаеш за изневяра, но със силата и жестокостта на изнасилване. И също както при изневяра или изнасилване нищо не можеш да сториш. Просто трябва да свикнеш.

Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.

Елиът почти не ме погледна.

— Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това — тя посочи тялото си — ще ме спре?

— Добре казано.

По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.

— Знаят ли, че идвам? — попита тя.

— Не — лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. — Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.

— Но вие ми уредихте среща. Защо?

— Много си падам по семейни сбирки — отсякох аз и забих поглед в тъмната грамада на самолетоносача под нас.

Кацнахме в пълно мълчание. Автолимузината направи завой, за да се изравни с местното движение и докосна земята на около двеста метра северно от „База данни Елиът“. Плавно продължихме по крайбрежния път под холограмите на Анчана Саломао и спряхме безупречно срещу тясната фасада. Назъбената дупка беше запълнена с нов монитор и външната врата бе затворена, но остъклената канцелария в дъното светеше.

Слязохме и прекосихме улицата. Вратата се оказа не само затворена, но и заключена. Айрин Елиът нетърпеливо заблъска с мургава длан и някой лениво се надигна от стола в канцеларията. След малко Виктор Елиът излезе в трансмисионната зала и се зададе към нас. Сивата му коса беше разчорлена, а лицето сънено и подпухнало. Погледна ни с типичния замътен поглед на хакер, който твърде дълго е бродил из мрежите. Надрусан от информация.

— Кой, по дяволите… — Той млъкна, защото ме разпозна. — Какво дириш тук, скакалецо? И коя е тази?

— Вик? — едва изрече Айрин Елиът. — Вик, аз съм.

Няколко секунди Елиът прехвърляше поглед ту към лицето ми, ту към крехката азиатка до мен. После смисълът на онова, което бе чул, го блъсна като камион. Той залитна от удара.

— Айрин — прошепна Елиът.

— Да, аз съм — отвърна дрезгаво тя.

По бузите й бликнаха сълзи. Известно време двамата се гледаха през стъклото, после Виктор Елиът припряно отключи вратата, блъсна я настрани и меднокожата жена се хвърли в ръцете му. Вкопчиха се в прегръдка, която сякаш рискуваше всеки миг да строши крехките кости на новия носител. Аз се загледах към уличните лампи покрай морето.

Най-сетне Айрин Елиът си спомни за мен. Отдръпна се от съпруга си и завъртя глава, като примигваше и размазваше сълзите с юмрук.

— Може ли…

— Разбира се — отвърнах спокойно аз. — Ще чакам в лимузината. До утре.

Зърнах обърканата физиономия на Виктор Елиът, докато жена му го изтласкваше навътре. Кимнах му добродушно и се отправих към паркираната лимузина край плажа. Вратата се затръшна зад мен. Опипах джобовете си и намерих смачкания пакет цигари на Ортега. Минах край лимузината, опрях се на парапета, запалих една от сплесканите цигари и докато димът нахлуваше в дробовете ми, за пръв път се отървах от чувството, че предавам някого или нещо. Долу на плажа прибоят пееше своята призрачна песен по пясъка. Приведох се над парапета и заслушах белия шум на вълните. Не разбирах как мога да се чувствам тъй спокоен, когато все още нищо не е уредено. Ортега не се завърна. Кадмин все още бродеше на свобода. Кавахара все още ме държеше за гушата и все още не знаех защо е бил убит Банкрофт.

И все пак сред толкова много тревоги имаше място и за малко покой.

„Взимаш каквото ти се предлага и понякога това стига.“

Плъзнах поглед покрай вълните. Отвъд тях океанът беше черен и тайнствен, чезнеше в нощта и се сливаше с нея. Трудно се различаваше дори грамадата на заседналия „Гарант на свободната търговия“. Представих си как Мери Лу Хинчли пада към жестокия сблъсък с водата, после смазаното й тяло потъва под вълните, за да намери кратък покой преди идването на морските хищници. Колко дълго бе лежала там, преди теченията да върнат останките обратно при себеподобните й? Колко дълго я бе държал мракът?

Мислите ми се носеха безцелно, смекчени от неясното чувство на примирение и покой. Видях античния телескоп на Банкрофт, насочен към небесата и светлите точици, представляващи първите неуверени човешки крачки отвъд границите на Слънчевата система. Крехки ковчези, понесли дигитално записаните съзнания на милион първопроходци и банки със замразени ембриони, които някой ден можеха да се превърнат в техни носители на далечните светове, ако се сбъднеха обещанията от загадъчните астронавигационни карти на марсианците. Ако не, щяха да летят вечно, защото Вселената не е почти нищо друго, освен нощ и мрачен океан.

Вдигнах вежди на собствените си дълбокомислени разсъждения, отдръпнах се от парапета и вдигнах поглед към холографското лице на Анчана Саломао. Нощта бе изцяло нейна. На равни интервали призрачното лице оглеждаше пустата улица с безпристрастно състрадание. Гледайки умиротворените й черти, не ми бе трудно да разбера защо Елизабет Елиът е искала тъй отчаяно да достигне нейните висоти. Аз самият бих дал много за подобно далечно спокойствие. Насочих вниманието си към прозорците над информационния център. Вътре светеше и за момент пред единия прозорец се мярна гол женски силует. Въздъхнах, метнах в канавката остатъка от цигарата и се приютих в лимузината. Нека Анчана да стои на стража. Взех да сменям напосоки развлекателните канали на таблото и оставих безсмислената лавина от образи и звуци да ме унесе в полудрямка. Нощта течеше покрай колата като хладна мъгла и имах смътното чувство, че се рея все по-далече от светещите прозорци на Елиът, че отплавам с откъсната котва навътре в морето и няма какво да спре пътя ми към хоризонта, където се надигаше буря…

Стресна ме рязко почукване по стъклото до главата ми. Подскочих и видях Треп да стои търпеливо отвън. Тя ми махна да отворя прозореца, после се приведе с широка усмивка.

— Кавахара бе права за теб. Да спиш в колата, та онази гмуркачка да може да се изчука спокойно. Заблудена душа си, Ковач, само свещеник става от теб.

— Затваряй си устата, Треп — казах раздразнено аз. — Кое време е?

— Около пет. — Тя извъртя очи да погледне хроночипа. — Пет и шестнайсет. Скоро ще се развидели.

С усилие се надигнах върху седалката и усетих по езика си вкуса на единствената цигара за снощи.

— Какво правиш тук?

— Наглеждам те. Не искаме Кадмин да ти види сметката, преди да доставиш стоката на Банкрофт, нали? Хей, това „Разрушителите“ ли са?

Проследих погледа й към все още включеното табло, което предаваше някакъв спортен репортаж. Миниатюрни фигурки търчаха напред-назад по разграфено поле под съпровода на едва доловим коментар. Кратко сблъскване между двама играчи накара публиката да забръмчи като кошер. Сигурно бях намалил звука, преди да заспя. Изключих таблото и в настаналия полумрак видях, че Треп е права. Тъмнината бе избледняла до мек синкав сумрак, който пълзеше над сградите като петно от белина върху тъканта на нощта.

— Значи не си запалянко, а? — Треп кимна към екрана. — И аз не бях, но ако живееш по-дълго в Ню Йорк, постепенно ти става навик.

— Треп, как ще ме пазиш, по дяволите, като си пъхнала глава тук и зяпаш екрана?

Треп ме изгледа обидено и отдръпна глава. Излязох от лимузината и се разкърших в хладния въздух. Над нас Анчана Саломао бе все тъй ослепителна, но прозорците на Елиът вече не светеха.

— Бяха будни допреди два часа — съобщи услужливо Треп. — Боях се, че може да духнат, затова проверих отзад.

Вдигнах очи към тъмните прозорци.

— Защо им е да бягат? Тя дори не чу какви са условията на сделката.

— Е, хората обикновено се стряскат, когато ги забъркат в нещо, за което се полага изтриване.

— Не и тази жена — отсякох аз и се запитах дали си вярвам.

Треп сви рамене.

— Както речеш. Но все още мисля, че си луд. Кавахара има гмуркачи, дето ще свършат същата работа дори от сън да ги вдигнеш.

Не отговорих нищо, защото мотивите ми да отхвърля предложението на Кавахара за техническа помощ бяха изцяло инстинктивни. Хладната увереност на прозренията ми за Банкрофт, Кавахара и Резолюция 653 бе избледняла покрай напрегнатата подготовка на удара, а всички чувства на удовлетворение изчезнаха, когато Ортега си тръгна. Сега ми оставаше само притискането на крайния срок, студената зора, звукът на вълните по плажа. Вкусът на Ортега в устата ми и топлината на нейното дългокрако тяло, сгушено до моето, бяха като тропически остров, който бавно чезне зад кърмата.

— Мислиш ли, че толкова рано ще намерим отворено заведение, където да предлагат кафе? — попитах аз.

— В това забутано градче? — Треп вдъхна през зъби. — Едва ли. Но на идване видях автомати. Все ще има поне един за кафе.

Аз сбръчках нос.

— Кафе от машина?

— Хей, откога се извъди такъв познавач? Живееш в хотел, дето си е просто един голям автомат. За бога, Ковач, живеем в Машинната ера. Не са ли ти го казали?

— Имаш право. Далече ли е?

— На един-два километра. Ще вземем моята кола, та да не се стресне госпожа младоженката, ако случайно надникне през прозореца.

— Прието.

Последвах Треп към паркираната отсреща ниска черна кола, покрита, както ми се стори, с противорадарен слой. Настанихме се в луксозното купе, изпълнено с лек дъх на сандалово дърво.

— Твоя ли е?

— Не, под наем. Взех я, след като се върнахме от Европа. Защо?

Поклатих глава.

— Няма значение.

Треп включи двигателя и колата плъзна безшумно като призрак по крайбрежния булевард. Гледах към морето и се борех с някакво неопределено чувство на безсилие. След краткия сън в лимузината бях раздразнителен. Всяка подробност от ситуацията изведнъж почваше да ме гложди — от липсата на яснота около смъртта на Банкрофт до неуспеха на отказа ми от цигарите. Имах чувството, че предстои лош ден, а слънцето още не бе изгряло.

— Обмисли ли какво ще правиш, когато приключим?

— Не — мрачно отвърнах аз.

Открихме автоматите на една уличка, която се спускаше от края на градчето към плажа. Очевидно бяха монтирани за туристическата клиентела, но окаяното състояние на навесите подсказваше, че и тук бизнесът е закъсал, както в „База данни Елиът“. Треп паркира колата отсреща и отиде за кафе. Гледах я през стъклото как рита и блъска, докато машината най-сетне неохотно отпусна две пластмасови чашки. Треп се върна и ми подаде едната.

— Тук ли да го изпием?

— Да, защо не?

Дръпнахме загряващите капачки и се заслушахме в съскането им. Не си свършиха много добре работата, но кафето имаше съвсем поносим вкус и определено ободряваше. Усетих как умората се отърсва от плещите ми. Пиехме бавно и гледахме морето, обгърнати в почти приятелско мълчание.

— Веднъж и аз кандидатствах за Корпуса — каза внезапно Треп.

Озърнах се любопитно.

— Тъй ли?

— Да, преди доста време. Отхвърлиха ме заради психическия профил. Липса на преданост, така казаха.

Аз изсумтях.

— Логично. Не си служила в армията, нали?

— А ти как мислиш?

Тя ме погледна тъй, сякаш току-що бях подхвърлил, че има полицейско досие за тормоз на деца. Разсмях се уморено.

— Мисля, че не си служила. Разбираш ли, те търсят хора с психически отклонения. Затова набират повечето си кандидати от военните.

Треп се обърка.

— Аз имам психически отклонения.

— Да, не се съмнявам, но работата е там, че броят на цивилните с подобни отклонения плюс склонност към работа в екип клони към нулата. Това са противоположни неща. Шансовете да възникнат едновременно по естествен път в един и същ човек са нищожни. Военното обучение хваща нормата и я прави на пух и прах. Премахва всякакви задръжки спрямо ненормалното поведение и същевременно изгражда фанатична вярност към групата. Двете вървят в пакет. Войниците са идеален материал за Емисарския корпус.

— Като те слушам, май съм извадила късмет.

Няколко секунди гледах хоризонта и си припомнях.

— Да. — Допих кафето. — Хайде да се връщаме.

Докато пътувахме обратно по булеварда, нещо в мълчанието между нас се промени. Нещо, което досущ като постепенно просветляващата зора около колата бе едновременно неуловимо и властно.

Когато спряхме пред информационния център, Айрин Елиът се подпираше на лимузината и гледаше морето. От мъжа й нямаше и помен.

— По-добре остани тук — казах аз на Треп и излязох. — Благодаря за кафето.

— Моля.

— Предполагам, че още известно време ще те виждам в огледалото.

— Едва ли ще ме видиш изобщо, Ковач — заяви жизнерадостно Треп. — Тая игра я владея по-добре от теб.

— Тепърва ще разберем.

— Да, бе. Пак ще се видим. — Докато се отдалечавах, тя повиши глас. — И гледай да не издъниш удара. Много неприятно ще се получи.

Тя даде заден ход, после излетя демонстративно с провиснала предница, като раздра тишината с вой на турбини и мина на бръснещ полет над главите ни, преди рязко да завие към океана.

— Коя беше тази?

Гласът на Айрин Елиът звучеше дрезгаво, като след дълъг плач.

— Подкрепление — отвърнах разсеяно аз, гледайки как колата се отдалечава над заседналия самолетоносач. — Работи за същите хора. Не се безпокой, приятелка е.

— Може да е твоя приятелка, но не и моя — горчиво възрази Елиът. — Никой от вас не ми е приятел.

Погледнах я, после пак се обърнах към морето.

— Така си е.

Тишина, нарушавана само от шума на прибоя. Елиът се облегна по-удобно на полирания корпус.

— Ти знаеш какво е станало с дъщеря ми — каза тя с мъртвешки глас. — Знаел си през цялото време.

Кимнах.

— И пет пари не даваш, нали? Работиш за мъжа, който я е използвал като парче тоалетна хартия.

— Много мъже са я използвали — грубо казах аз. — Тя им е позволила. Сигурен съм, че твоят съпруг ти е казал защо. — Чух как дъхът й заседна на гърлото и забих поглед в хоризонта, където колата на Треп чезнеше в предутринния здрач. — Сторила го е по същата причина, по която се опита да шантажира мъжа, за когото работех. И пак по същата причина се опита да намеси един особено неприятен тип на име Джери Седака, който след това я уби. Заради теб, Айрин.

— Мръсник.

Тя се разплака — тих, отчаян звук сред безмълвието. Не откъсвах очи от океана.

— Вече не работя за Банкрофт — поясних сдържано аз. — Зарязах тоя боклук. Давам ти шанс да удариш Банкрофт там, където най-много боли, да го удариш с вината, която така и не изпита, задето е чукал дъщеря ти. Освен това, след като вече си извън хранилището, може би ще събереш пари за носител на Елизабет. Или поне да й наемеш място във виртуална среда, нещо от сорта. Важното е, че вече си вън и можеш да предприемеш нещо. Имаш избор. Това ти предлагам. Отново да влезеш в играта. Не си отхвърляй късмета.

Чух я как се бори да удържи сълзите. Изчаках търпеливо.

— Много се гордееш със себе си, нали? — каза накрая тя. — Мислиш, че ми правиш огромна услуга, но не си самарянин, мътните да те вземат. Вярно, измъкна ме от склада, но всичко е въпрос на цена, права ли съм?

— Разбира се — тихо отвърнах аз.

— Трябва да извърша каквото искаш, да пусна вируса. Да наруша закона заради теб, иначе пак се връщам на склад. И ако се издъня или не си държа езика зад зъбите, имам повече за губене, отколкото ти. Такава е сделката, нали? Няма нищо безплатно.

Гледах вълните.

— Такава е сделката — съгласих се аз.

Ново мълчание. С периферното зрение я видях да оглежда тялото си, сякаш се бе заляла с нещо.

— Знаеш ли как се чувствам? — попита тя.

— Не.

— Спах със съпруга си и имам чувството, че той ми изневеряваше. — Задавен смях. Тя гневно разтърка очи. — Имам чувството, че и аз изневерих. На нещо. Когато си тръгнах, оставих семейство и тяло. Сега нямам нито едното, нито другото. — Тя отново сведе очи. Вдигна към мен ръце с разперени пръсти. — Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.

Много неща можех да кажа. Много неща бяха казани, писани, изследвани и обсъждани по въпроса. Банални журналистически статийки за проблемите на презареждането — „Как да накарате любимия да ви обикне пак, независимо от тялото“ — банални и безконечно дълги психологически трактати — „Някои наблюдения на вторичната травма при гражданското презареждане“ — та дори и трижди осветените наръчници на скапания Емисарски корпус имаха да кажат нещо банално по темата. Цитати, научни мнения, брътвежи на религиозни водачи и смахнати типове. Можех да я засипя с всичко това. Можех да й кажа, че онова, което преживява, е съвсем нормално за неподготвен човек. Че ще отмине с времето. Че има психодинамични методи за преодоляването му. Че милиони други са го преживели успешно. Можех дори да й кажа, че онзи Бог, комуто дължи преклонение, бди над нея. Можех да лъжа или да я убеждавам. И смисълът би бил горе-долу един и същ, защото реалността беше болка и в момента никой с нищо не можеше да я облекчи.

Не казах нищо.

Зората идваше, лъчите й се разгаряха по фасадите на затворените магазини зад нас. Озърнах се към прозорците на Елиът.

— Виктор? — попитах аз.

— Спи. — Тя избърса лицето си и подсмръкна в опит да овладее сълзите. — Значи казваш, че това ще е удар по Банкрофт?

— Да. Изтънчен, но ще боли, уверявам те.

— Удар с незаконно инсталиране на програма в изкуствен интелект — каза Айрин Елиът. — Прилагане на вирус, за който се полага изтриване. Прецакване на високопоставен Мат. Знаеш ли какви са рисковете? Знаеш ли какво искаш от мен?

Обърнах се да я погледна в очите.

— Да. Знам.

Тя прехапа устни, за да не им позволи да треперят.

— Добре. Да го направим тогава.

31.

Подготовката на удара отне по-малко от три дни. Айрин Елиът се превърна в хладнокръвна професионалистка и го извърши по следния начин.

В лимузината на връщане към Бей Сити аз й изложих плана. Отначало тя все още плачеше тихичко, но с натрупването на подробности почна да се разпалва. Кимаше, сумтеше, прекъсваше ме и искаше да се върна на дребни подробности, които не бях изяснил докрай. Показах й предложения от Кавахара списък и тя одобри две трети от оборудването. За останалото заяви, че са корпоративни измишльотини, и че съветниците на Кавахара са пълни дилетанти.

Към края на деня тя беше във форма. Виждах как ударът вече се оформя пред очите й. Сълзите бяха изсъхнали, забравени, а лицето й изразяваше само целенасоченост, затаена омраза към човека, който бе използвал нейната дъщеря, и жестока жажда за отмъщение.

Айрин Елиът беше изцяло моя.

Със сметката на „Джаксол“ наех апартамент в Окланд. Елиът се премести там и аз я оставих да си отспи. Аз също опитах да поспя в „Хендрикс“, но без особен успех и шест часа по-късно отидох да потърся Елиът, която вече крачеше нетърпеливо из апартамента.

Свързах се с номерата, които ми бе дала Кавахара, и поръчах одобреното от Елиът оборудване. Сандъците пристигнаха след няколко часа. Елиът ги отвори и подреди техниката по пода на апартамента.

Заедно прегледахме дадения от Ортега списък на виртуални форуми и ги съкратихме до седем.

(От Ортега все още нямаше никаква вест.)

Следобед на втория ден Елиът приключи с първичните модули и обмисли възможните варианти. Списъкът бе съкратен до три бройки и тя ми поръча да купя още някои неща. Най-фино програмно оборудване за големия удар.

Привечер списъкът се съкрати до два обекта и Елиът вече пишеше предварителни процедури за проникване и в двата. Закъсаше ли някъде, връщахме се назад и почвахме да обсъждаме достойнствата на различните варианти.

Към полунощ обектът бе набелязан. Елиът си легна и спа непробудно осем часа. Аз се върнах в „Хендрикс“ и прекарах нощта в мрачни размисли.

Сутринта купих закуска от улицата и я отнесох в апартамента. И двамата нямахме апетит.

Десет и петнайсет местно време. Айрин Елиът калиброва апаратурата за последно.

Направихме го.

Двайсет и седем минути и половина. Фасулска работа, заяви Елиът.

Следобед я оставих да троши апаратурата и отлетях да се срещна с Банкрофт.

32.

— Крайно трудно ми е да го повярвам — рязко отсече Банкрофт. — Сигурен ли сте, че съм посетил това заведение?

На ливадата под балкона на Слънчевия дом Мириам Банкрофт изработваше нещо като грамаден хартиен планер, следвайки инструкциите на подвижна холографска проекция. Белотата на крилете бе толкова ярка, че болезнено режеше погледа. Когато се облегнах на парапета, тя заслони очите си с длан и ме погледна.

— Търговската зона има охранителни монитори — казах аз с добре изиграно безразличие. — Много стара автоматизирана система, но все още действа. Разполагат със запис, на който отивате право към вратата. Името ви е познато, нали?

— „Вдигни го“? Разбира се, чувал съм името, но никога не съм ползвал заведението.

Хвърлих поглед през рамо, без да се отделям от парапета.

— Наистина ли? Значи имате нещо против виртуалния секс? Може би сте страстен поклонник на реалността?

— Не. — Усетих усмивката по гласа му. — Нямам нищо против виртуалните форми и ако не греша, вече ви казах, че понякога ги използвам. Но онова заведение, „Вдигни го“… как да ви кажа… не е най-елегантното на пазара.

— Не е — съгласих се аз. — А как ще определите „Скришното място на Джери“? Като елегантен бардак?

— Едва ли.

— Но това не ви е попречило да ходите там и да въртите кабинни игрички с Елизабет Елиът, нали? Или просто напоследък мястото е западнало, защото…

— Добре. — Усмивката в гласа се превърна в гримаса. — Доказахте каквото искахте. Стига толкова.

Престанах да гледам Мириам Банкрофт и се върнах към стола. Чашата ми с коктейл все още стоеше на масичката между нас. Взех я и разклатих леда.

— Радвам се, че приемате доводите. Защото ми трябваха доста усилия, за да разчистя тази каша. Между другото бях отвлечен, инквизиран и едва се спасих от смърт. Една жена на име Луиз, почти връстница на вашата безценна дъщеря Наоми, бе убита наистина, защото случайно попадна около мен. Тъй че ако не харесвате моите изводи, вървете на майната си.

Вдигнах чашата към него.

— Спестете ми мелодрамите, Ковач, и седнете, за бога. Не отхвърлям твърденията ви, само се съмнявам.

Седнах и насочих пръст срещу него.

— Не. Гърчите се. Станалото изтъква една част от характера ви, която презирате заради нейните склонности. Предпочитате да не знаете точно какви програми сте използвали онази нощ във „Вдигни го“, защото може да се окажат по-гадни, отколкото предполагате. Принуден сте да застанете срещу онази част от своята личност, която иска да се изпразни върху лицето на жена ви. И това никак не ви харесва.

— Излишно е да преповтаряме въпросния разговор — каза Банкрофт с безизразен глас. Той събра пръсти. — Предполагам знаете, че записите от охранителната камера, върху които градите догадките си, могат лесно да се фалшифицират от всекиго, стига да има достъп до журналистически материали с моя образ.

— Да, знам. — Само преди четирийсет и осем часа бях видял Айрин Елиът да прави точно това. „Лесно“ бе меко казано. След работата по вируса номерът с видеозаписите беше като да помолиш някоя тотална телесна танцьорка след концерт да изпълни на бис леки упражнения за загряване. Едва успях да изпуша една цигара и работата приключи. — Но кой би си направил труда? Разбира се, противник, който иска да ме прати по грешна следа и се надява, че някаква нелепа случайност ще ме прати да се ровя из руините на една допотопна търговска зона в Ричмънд. Я стига, Банкрофт, слезте на земята. Самият факт, че бях там, доказва автентичността на записите. И във всеки случай моите изводи не се основават на тях. Те само потвърждават онова, което вече бях разкрил — че сте се самоубили, за да избегнете вирусно заразяване на дистанционното съхранение.

— Удивително постижение на интуицията само след шест дни разследване.

— Вината е на Ортега — казах безгрижно аз, макар че упоритата подозрителност на Банкрофт пред неприятните факти почваше да ме тревожи. Не бях очаквал, че ще издържи толкова дълго на натиска. — Тя ме насочи по вярната следа. От самото начало не приемаше теорията за убийство. Все ми повтаряше, че сте прекалено хитър и гаден Мат, за да оставите някого да ви убие. Край на цитата. И това ме върна към разговора ни тук преди седмица. Вие ми казахте: „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен“. Това бяха точните ви думи, емисарите имат безпогрешна памет. — Помълчах и оставих чашата, търсейки най-фината измама, която винаги се спотайва плътно до истината. — През цялото това време изхождах от работната хипотеза, че не сте дръпнали спусъка, защото не е във ваш стил да извършите самоубийство. Заради това простичко предположение отхвърлях всички доказателства за противното. Електронната ви охрана, липсата на следи от чуждо нахлуване, специалният сейф.

— И Кадмин. И Ортега.

— Да, това също обърка нещата. Но с Ортега вече всичко е ясно, а Кадмин… е, за Кадмин ще спомена след малко. Важното е, че докато смятах дръпването на спусъка за равносилно на самоубийство, не можех да мръдна от мъртвата точка. Ами ако двете действия не бяха едно и също? Ами ако си бяхте пръснал приставката не от желание да умрете, а по съвсем друга причина? След като се замислих за това, нататък бе лесно. Какви бяха възможните причини за подобна постъпка? Не е лесно да вдигнеш пистолет към главата си, дори ако искаш да умреш. А за да го сториш, когато искаш да живееш, трябва да имаш желязна воля. Колкото и ясно да осъзнаваш, че ще бъдеш презареден с напълно съхранено съзнание, все пак личността, която си в този момент, ще умре. Трябвало е да сте в отчаяно положение, за да дръпнете спусъка. Трябвало е нещо — аз се усмихнах леко — да застрашава живота ви. При това предположение не бе трудно скоро да стигна до вирусния вариант. После оставаше само да изясня как и къде е станало заразяването.

При тази дума Банкрофт се размърда смутено и аз усетих дълбоко в себе си възторжена тръпка. Вирус! Дори Матовете се бояха от невидимия разрушител, защото дори и те, с техните системи за дистанционно съхранение и замразени клонинги не бяха защитени. Вирусен удар! Презапис! Банкрофт бе изкаран от равновесие.

— Невъзможно е да се вмъкне толкова сложна система като вируса в изключен обект — продължих аз. — Значи е трябвало в даден момент да се включите някъде. Помислих за „Сайка Сек“, но там охраната е непробиваема. И не можеше да е станало преди заминаването ви за Осака пак по същите причини; дори дезактивиран вирус би включил всички аларми в „Сайка Сек“, когато са ви прехвърляли. Трябваше да е било през последните четирийсет и осем часа, тъй като копието ви беше незасегнато. От разговор със съпругата ви знаех, че не е изключено да сте напускали града след завръщането си от Осака. А вие сам ми признахте, че подобно отсъствие може да е свързано с посещение на виртуален публичен дом. След това всичко беше само въпрос само на време и търсене. Проверих пет-шест места, преди да стигна до „Вдигни го“, и когато набрах техния номер, сигналът за вирусно заразяване едва не ми пръсна телефона. Това им е лошото на изкуствените интелекти — сами си пишат програмите за охрана и по-добри няма в целия свят. „Вдигни го“ е запечатан тъй здраво, че на полицията ще й трябват месеци, за да се вмъкне вътре и да види какво е останало от централните процесори.

Изпитах смътна вина, когато си помислих как изкуственият интелект се мята като човек в басейн с киселина, докато системите наоколо се разпадат и съзнанието му потъва в бавно чезнещ тунел към пустотата. Чувството бързо отмина. Бяхме избрали „Вдигни го“ по редица причини: намираше се в закрита търговска зона, тъй че нямаше риск сателитните наблюдения да оспорят фалшивия запис, който вмъкнахме в охранителната система; домът действаше в престъпна среда и всеки би повярвал без затруднение, че из системите някак се е запилял незаконен вирус; и най-вече — там се въртяха толкова гнусни програмни варианти, че полицията едва ли щеше да предприеме нещо повече от съвсем повърхностен оглед на останките от убитата машина. В списъка на Ортега се споменаваше, че отдел „Органични увреждания“ свързва поне шест жестоки сексуални престъпления с видяното от извършителите във виртуалната среда на „Вдигни го“. Можех да си представя как Ортега подвива гнусливо устни, докато чете разпечатката, и с какво добре изобразено безразличие би водила разследването.

Много ми липсваше.

— А Кадмин?

— Трудно е да се разбере, но се обзалагам, че виновникът за заразяването на „Вдигни го“ е наел Кадмин, за да ми запуши устата и да замаже цялата история. В края на краищата, ако аз не бях почнал да мътя водата, колко време щеше да мине, преди някой да разбере, че с „Вдигни го“ е свършено? Не ми се вярва някой потенциален клиент да звънне на полицията, защото са му отказали достъп, нали?

Банкрофт ме изгледа свирепо, но от следващите му думи разбрах, че битката почти е приключила. Везните се накланяха в моя полза. Банкрофт щеше да лапне въдицата.

— Казвате, че вирусът е въведен съзнателно. Значи някой е убил онази машина?

Свих рамене.

— Вероятно. „Вдигни го“ е действал на ръба на закона. Доколкото разбрах, голяма част от програмите му са били конфискувани по един или друг повод от полицейския отдел „Незаконно излъчване“, което подсказва, че домът е имал някакъв вид редовни контакти с престъпните среди. На Харлановия свят се е случвало якудза да извършва вирусни екзекуции на машини за предполагаемо предателство. Не знам дали тук също го правят и кой би имал подобни възможности. Но знам, че който е наел Кадмин, използва изкуствен интелект, за да го измъкне от полицейското хранилище. Ако искате, проверете в участъка на Фел Стрийт.

Банкрофт мълчеше. Известно време го гледах и усетих как постепенно почва да вярва. Виждах как се убеждава. Представях си какво вижда — самия себе си, свит върху седалката на автотаксито, докато угризенията за стореното във „Вдигни го“ се смесват с ужасяващия вой на алармените сирени в главата му. Заразен! Той, Лорънс Банкрофт, се препъва и тича в тъмното към светлините на Слънчевия дом и към единствената хирургична операция, която може да го спаси. Защо е спрял таксито тъй далече от къщата? Защо не е събудил всички с викове за помощ? Вече нямаше смисъл да му отговарям на тези въпроси. Банкрофт вярваше. Вината и самоотвращението го караха да повярва и той сам щеше да намери отговорите, които да запечатат окончателно ужасяващите видения.

А докато отдел „Незаконно излъчване“ пробие безопасна пътека до централните процесори на „Вдигни го“, вирусът щеше да разруши всяко късче разум, което някога бе притежавала машината. Нямаше да остане нищо, оборващо грижливо подготвената лъжа, която поднасях на Банкрофт заради Кавахара.

Станах и излязох на балкона, като се питах дали да си позволя цигара. През последните два дни едва успявах да потискам желанието. Много нерви ми струваше да гледам как работи Айрин Елиът. Заставих се да върна пакета в джоба на ризата си и се загледах надолу към Мириам Банкрофт, която успешно напредваше с изработката на планера. Когато тя вдигна глава, аз се озърнах настрани и видях телескопа на Банкрофт, все още насочен към морето под същия полегат ъгъл. Безцелното любопитство ме накара да протегна шия и да огледам данните за ъгъла на наклона. Следите от пръсти в праха все още си бяха там.

Прах?

Изведнъж си спомних думите на Банкрофт, изпълнени с неосъзнато високомерие. „Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. За последен път надникнах през тази машина почти преди два века.“

Втренчих се в следите от пръсти, хипнотизиран от собствените си мисли. Някой бе гледал през тази машина много по-наскоро, но не за дълго. Оскъдните следи в праха подсказваха, че клавиатурата за програмиране е използвана само веднъж. Тласкан от ненадеен импулс, аз пристъпих до телескопа и проследих посоката му към морето, където видимостта плавно чезнеше сред маранята. На такова разстояние при подобен ъгъл би трябвало да се вижда само пустият въздух на километър-два височина. Като насън приведох глава към окуляра. В центъра на зрителното ми поле изникна сиво петънце, което ту се избистряше, ту пак се размазваше, докато окото ми опитваше да привикне с необятната синева около него. Вдигнах глава, отново проверих клавиатурата, открих бутон за максимално увеличение и го натиснах нетърпеливо. Когато погледнах пак, сивото петно бе излязло на фокус и запълваше почти целия обектив. Бавно въздъхнах. Имах чувството, че все пак съм изпушил цигара.

Дирижабълът висеше като огромен тумбест кит. Трябва да беше неколкостотин метра дълъг, с разширения в долната част и стърчащи издатини, които приличаха на площадки за кацане. Разбрах какво гледам още преди неврохимията на Райкър да засили увеличението още малко, за да разчета избелелия надпис върху корпуса: „Глава в облаците“.

Дишайки тежко, аз се отдръпнах от телескопа и когато очите ми си възвърнаха нормалния фокус, отново видях Мириам Банкрофт. Стоеше до частите на планера и ме гледаше отдолу нагоре. Едва не трепнах, когато погледите ни се срещнаха. Отпуснах ръка към клавиатурата и сторих онова, което би трябвало да стори Банкрофт, преди да си пръсне главата. Натиснах бутона за изтриване на паметта и цифрите, които бяха държали дирижабъла под наблюдение през последните няколко седмици, бавно изчезнаха.

В своя живот неведнъж се бях чувствал пълен глупак, но никога до такава степен, както в момента. Първокласна улика бе чакала там, в обектива, някой да дойде и да я открие. Пропусната от полицаите заради тяхното бързане, липса на интерес и непознаване на ситуацията. Пропусната от Банкрофт — телескопът бе станал до такава степен част от неговото обкръжение, че не можеше да привлече вниманието му. Аз обаче нямах подобни оправдания. Само преди седмица стоях тук и видях как зле сглобените късчета от реалността се сблъскват едно с друго. Банкрофт твърдеше, че не е ползвал телескопа от векове, а в същото време следите върху праха твърдяха противното. И Мириам Банкрофт ми поднесе готовото доказателство на тепсия след по-малко от час, когато каза: „Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и земята“. Тогава си спомних за телескопа, умът ми се разбунтува срещу мозъчната леност, причинена от презареждането, и се опита да ми подскаже. Замаян, изкаран от равновесие, нов на тази планета и в това тяло, аз не му обърнах внимание. Тежестите на презареждането си казваха тежката дума.

Мириам Банкрофт все още ме гледаше от ливадата. Отстъпих от телескопа, направих спокойна физиономия и се върнах на стола. Унесен във фалшивите образи, които бях вмъкнал в главата му, Банкрофт сякаш почти не забеляза, че съм се отделял от масата.

Но сега собственият ми ум работеше с бясна скорост и препускаше по мисловните пътища, започнали от списъка на Ортега и тениската с Резолюция 653. Вече нямаше и помен от тихото примирение, което изпитвах в Ембър преди два дни, от нетърпението да пробутам на Банкрофт голямата лъжа, да грабна Сара и да приключа веднъж завинаги. Всичко се свързваше с „Глава в облаците“ — в крайна сметка дори Банкрофт. За мен ставаше очевидно, че е бил там в нощта, преди да умре. Онова, което го бе сполетяло там, водеше към смъртта му в Слънчевия дом няколко часа по-късно. И към истината, която Рейлийн Кавахара тъй отчаяно искаше да прикрие.

А това означаваше, че трябва лично да ида там.

Взех чашата и отпих от коктейла, без да усещам вкуса. Тихият звук изтръгна Банкрофт от унеса. Той вдигна глава и сякаш се изненада, че все още съм тук.

— Моля да ме извините, мистър Ковач. Твърде много ми се налага да преглътна. Бях обмислял толкова много варианти. Само за този не се досетих, а той е толкова прост. — Долових в гласа му самопрезрение. — Истината е, че не ми трябваше емисар за разследването. Би било достатъчно да надникна в огледалото.

Оставих чашата и се изправих.

— Тръгвате ли си?

— Да, ако нямате повече въпроси. Лично аз смятам, че все още ви трябва време. Ще бъда наоколо. Можете да ме откриете в „Хендрикс“.

В централния коридор се озовах лице срещу лице с Мириам Банкрофт. Тя беше със същия гащеризон, който носеше в градината, а косата й бе прикрепена със скъпа на вид статична шнола. В едната си ръка държеше решетъчна поставка за саксия, вдигната нависоко като фенер в бурна нощ. От решетката провисваха дългите вейки на мъченически храст.

— Да не би… — започна тя.

Пристъпих до нея, в обсега на храста.

— Приключих. Издържах на погнусата, доколкото ми стигат силите. Вашият съпруг получи отговор, но не и истината. Надявам се това да задоволи и вас, и Рейлийн Кавахара.

Когато тя чу името, устните й се разтвориха от смайване. Само дотолкова успях да пробия стената на самообладанието, но друго потвърждение не ми трябваше. Усетих как потребността да бъда жесток напира от мрачните, рядко посещавани пещери на гнева, които ми служеха като емоционални резерви.

— Никога не съм смятал Рейлийн за апетитно парче, но както казва поговорката, които си приличат, се привличат. Дано между краката да я бива повече, отколкото на тенискорта.

Лицето на Мириам Банкрофт пребледня и аз се подготвих за плесница. Но вместо това тя се усмихна насила.

— Грешите, мистър Ковач.

— Да, често ми се случва. — Заобиколих я. — Извинете ме.

Продължих по коридора, без да поглеждам назад.

33.

Сградата представляваше куха черупка — огромен хамбар с абсолютно еднакви сводести прозорци на всички стени и бели опорни колони през десет метра по цялата дължина. Таванът беше унило сив, по оголените оригинални строителни блокове се кръстосваха масивни носещи греди от железобетон. Гладкият под също беше бетонен. През прозорците нахлуваше ярка светлина, в чиито лъчи не трепваше нито една прашинка. Въздухът бе свеж и хладен.

Приблизително в средата на сградата, доколкото можех да преценя, имаше проста стоманена маса и два неудобни на вид стола, подредени като за партия шах. На единия седеше висок мъж с мургаво, сладникаво красиво лице. Той енергично потропваше с пръсти по масата, сякаш слушаше джазова музика от имплантиран чип. Изглеждаше облечен малко нелепо — със синя лекарска престилка и хирургически чехли.

Излязох иззад една от колоните и тръгнах по равния бетон към масата. Човекът с престилката вдигна глава и кимна, без да прояви изненада.

— Здрасти, Милър — казах аз. — Може ли да седна?

— Адвокатите ми ще ме измъкнат оттук само час след обвинението — заяви небрежно Милър. — Ако не и по-скоро. Голяма грешка допусна, приятелче.

Той отново затропа по масата. Зарея поглед над рамото ми, сякаш бе видял нещо интересно през сводестите прозорци. Аз се усмихнах.

— Голяма грешка — повтори замислено той.

Кротко се пресегнах и притиснах дланта му върху масата, за да прекратя тропането. Очите му отскочиха към мен като на ластик.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че…

Той издърпа ръката си и скочи на крака, но изведнъж млъкна, когато грубо го блъснах на стола. За момент сякаш бе готов да ме нападне, но масата беше между нас. Остана да седи, като ме гледаше кръвнишки, и без съмнение си припомняше какво е чул от своите адвокати за правата на виртуалния арестант.

— Никога не са те арестували, нали, Милър? — попитах любезно аз. След като не получих отговор, завъртях отсрещния стол и го яхнах с лице към облегалката. — Е, строго погледнато, все още е така. В момента не си арестуван. Полицията няма нищо общо.

Видях по лицето му първия проблясък на страх.

— Хайде да си припомним събитията, бива ли? Ти вероятно смяташ, че след гърмежа съм си плюл на петите и полицията е дошла да събере останките. Че са намерили достатъчно улики, за да обвинят клиниката в незаконна дейност, и сега чакаш дело. Е, имаш право донякъде. Аз си плюх на петите и полицията дойде да събере останките. За жалост една останка не ги дочака, защото аз я отнесох. Главата ти. — Обрисувах във въздуха грубите очертания на човешка глава. — Отрязана с бластер от шията и отнесена цяла и невредима под сакото ми.

Милър преглътна на сухо. Аз приведох глава и запалих цигара.

— Сега полицаите смятат, че главата ти се е изпарила след изстрел от упор с широк бластерен лъч. — Духнах дима срещу него. — Нарочно обгорих шията и гърдите, за да останат с това впечатление. Ако разполагаха с малко повече време и добри съдебни лекари, можеха да стигнат до друг извод, но за съжаление твоите колеги от клиниката ги изхвърлиха, преди да е започнало сериозно разследване. Разбираемо е, като си помислим какво можеше да излезе наяве. Сигурен съм, че и ти би сторил същото. Това обаче означава не само, че не си арестуван, но и че те смятат за истински мъртъв. Полицаите не те търсят, както впрочем и никой друг.

— Какво искаш? — попита Милър. Гласът му изведнъж бе станал дрезгав.

— Добре. Виждам, че осъзнаваш положението. Естествено е за човек с твоята… сигурно би трябвало да кажа „професия“. Искам подробни сведения за „Глава в облаците“.

— Какво?

Гласът ми загрубя.

— Чу ме добре.

— Не знам за какво говориш.

Въздъхнах. Това можеше да се очаква. Бях го срещал и друг път, щом в играта се намесваше Рейлийн Кавахара. На ужаса, който вдъхваше, биха завидели дори някогашните й шефове от якудза във Фишън Сити.

— Милър, нямам време да си играя с теб. Клиниката „Вей“ е свързана с летящ бардак, наречен „Глава в облаците“. Връзката вероятно се е осъществявала най-вече чрез някоя си Треп, наемничка от Ню Йорк. А жената, с която контактуваш в крайна сметка, е Рейлийн Кавахара. Трябва да си посещавал „Глава в облаците“, защото познавам Кавахара. Тя винаги кани съдружниците в леговището си — първо, за да демонстрира неуязвимост, и второ, за да проведе някой гаден урок на тема лоялност. Виждал ли си нещо такова?

По очите му разбрах, че е виждал.

— Добре, казах ти какво знам. Сега е твой ред. Искам да ми нарисуваш приблизителен план на „Глава в облаците“. Отбележи най-старателно всичко, което си спомняш. Хирург като теб би трябвало да има добро око за подробностите. Охранителни кодове, правдоподобни причини за посещението и тъй нататък. Плюс известна представа каква е вътрешната охрана.

— И мислиш, че ще ти кажа просто така?

Поклатих глава.

— Не, мисля, че първо ще трябва да те измъчвам. Но по един или друг начин ще изкопча всичко от теб. Сам решавай.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя — кротко отвърнах аз. — Ти не ме познаваш. Не знаеш кой съм и защо водим този разговор. Разбираш ли, онази вечер, преди да те гръмна в лицето, твоята клиника ме подложи на два дни виртуален разпит. Стандартна програма на шарийската религиозна полиция. Ти вероятно си одобрил програмата, тъй че знаеш какво представлява. Що се отнася до мен, разплатата все още предстои.

Настана дълго мълчание, в което видях по лицето му как започва да осъзнава. Той извърна глава настрани.

— Ако Кавахара разбере, че…

— Недей да мислиш за Кавахара. Когато приключа с нея, тя ще бъде само далечен спомен. С Кавахара е свършено.

Той се поколеба на ръба, после поклати глава. Вдигна очи към мен и аз разбрах, че ще ми се наложи да го направя. Наведох глава и се заставих да си припомня тялото на Луиз върху операционната маса, разцепено от шията до слабините, а органите подредени в легенчета около главата й като странни предястия. Спомних си за жената с медна кожа, в която ме бяха заточили, за широката лепенка, с която ме приковаваха към голия дъсчен под, за пронизителния звън на болката в слепоочията, докато обезобразяваха плътта ми. За писъците и за двамата мъже, които им се наслаждаваха като на изящен парфюм.

— Милър… — Изкашлях се и започнах отново. — Искаш ли да чуеш нещо за Шария?

Милър мълчеше. Беше се заел с някакви дихателни упражнения. Подготвяше се за предстоящите неприятности. Той не беше като надзирателя Съливан, когото можех да подмамя в някое потайно кътче и да му развържа езика с няколко плесници. Милър бе по-як и вероятно имаше някаква подготовка. Не може да ръководиш заведение като „Вей“, без да използваш част от достъпната технология.

— Аз бях там, Милър. В Дзихиче през зимата на 217 година. Преди сто и двайсет години. Ти вероятно още не си бил роден, но сигурно си чел в учебника по история. След бомбардировките ни изпратиха да се заемем със социално инженерство. — Докато говорех, напрежението в гърлото ми започна да отслабва. Размахах цигарата. — На езика на Протектората това означава смазване на всяка съпротива и създаване на марионетно правителство. Разбира се, за целта трябваше да провеждаме разпити, а не разполагахме с кой знае колко свестни виртуални програми. Налагаше се да проявяваме изобретателност.

Изгасих цигарата върху масата и се изправих.

— Искам да те запозная с един човек — казах аз и погледнах зад него.

Милър извърна глава и застина. В сянката на най-близката колона постепенно се оформяше висока фигура със синя лекарска престилка. Пред очите ни лицето се проясни, макар че Милър навярно разбра какво предстои още щом видя цвета на престилката. Той се завъртя, отвори уста да заговори, но вместо това пребледня и впи очи в нещо зад мен. Хвърлих поглед през рамо към другите изникващи фигури — все високи, мургави и със сини престилки. Когато пак се обърнах, лицето на Милър сякаш бе хлътнало навътре.

— Дублиране на файла — потвърдих аз. — На повечето планети от Протектората дори не е незаконно. Разбира се, когато става дума за машинна грешка, няма подобни крайности. Просто възниква двойник и при всяко положение предпазната система те измъква след няколко часа. Интересно преживяване. Как срещнах себе си и какво узнах от това. Приятна тема за разговор с любовницата. Може и на децата да се разкаже. Имаш ли деца, Милър?

— Да. — Адамовата му ябълка подскочи. — Да, имам.

— Тъй значи. А знаят ли с какво си изкарваш хляба?

Той мълчеше. Извадих от джоба си телефон и го хвърлих на масата.

— Когато ти омръзне, обади се. Имаш пряка връзка. Просто натисни бутона и почвай да говориш. Всичко важно за „Глава в облаците“.

Милър погледна телефона, после пак вдигна очи към мен. Около нас призраците почти бяха придобили плът. Вдигнах ръка за сбогом.

— Приятно забавление.

Озовах се в салона за виртуални развлечения на „Хендрикс“, настанен върху една от удобните кушетки за участници. Часовникът за дигитално време на отсрещната стена показваше, че съм бил вътре по-малко от минута, а самият виртуален контакт едва ли бе траял повече от две-три секунди. Полежах, обмисляйки станалото току-що. Шария беше далечно минало и ми се искаше да вярвам, че завинаги съм загърбил тази част от характера си. Да, днес не само Милър се срещаше със себе си.

Лично, напомних си аз, но знаех, че този път не е така. Този път исках нещо. Отмъщението ми служеше само за параван.

— Субектът проявява признаци на психически стрес — съобщи „Хендрикс“. — Според предварителния модел състоянието ще доведе до разпадане на личността след по-малко от шест виртуални дни. При сегашното темпо това се равнява на около трийсет и седем минути реално време.

— Добре. — Свалих електродите, бутнах настрани хипнофоните и станах от кушетката. — Повикай ме, ако не издържи. Задигна ли онзи видеозапис, за който те помолих?

— Да. Искате ли да го прегледате?

Пак погледнах часовника.

— Не сега. Ще изчакам Милър. Някакви проблеми със системите за безопасност?

— Никакви. Данните не се охраняваха.

— Какво нехайство от страна на директора Найман. Колко е дълъг записът?

— Основният клиничен видеозапис има времетраене двайсет и осем минути, петдесет и една секунда. За да бъде проследен служителят от самото начало, както препоръчахте, ще е потребно повече време.

— Колко?

— В момента е невъзможно да се прецени. Шерил Бостък напусна сградата на „Сайка Сек“ с двайсетгодишен микрокоптер, бракуван от армията. Вероятно заплатите на помощния персонал не са високи.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Вероятно защото…

— Зарежи. Просто има такъв израз. Кажи нещо за микрокоптера.

— Навигационната система не е свързана с мрежата за контрол на движението и поради това не може да бъде засечена. Не бих разчитал машината да се появи върху мониторите по трасето.

— Говориш за сателитно проследяване?

— Да, като последна възможност. Бих предпочел да започна на по-ниско ниво, от наземните системи. Те вероятно са по-достъпни. Сателитната охрана обикновено има висока степен на обезопасяване и навлизането в нея е както трудно, така и опасно.

— Както речеш. Обади ми се, когато откриеш нещо.

Мрачно тръгнах да обикалям из студиото. Мястото беше пусто, върху повечето кушетки и прибори имаше предпазни калъфи. В неясната светлина на илуминиевите плочки по стените помещението с еднакъв успех би могло да се окаже зала за фитнес или за мъчения.

— Може ли да пуснеш нормално осветление?

От мощните лампи, вградени в ниския таван, бликна ярка светлина. Видях по стените плакати с изображения от някои предлагани виртуални среди. Зашеметяващи планински пейзажи, гледани през скиорски очила, невероятно красиви мъже и жени в опушени барове, грамадни зверове, скачащи право към оптически прицел. Образите бяха извадени направо от електронния формат в холографско стъкло и когато ги поглеждах, сякаш оживяваха. Намерих една ниска скамейка, седнах и със съжаление си спомних за глътката лютив дим от виртуалната цигара преди малко.

— Макар че програмата, която използвам, формално не е незаконна — обади се предпазливо „Хендрикс“, — задържането на дигитализирана личност против нейната воля се смята за престъпление.

Хвърлих свиреп поглед към тавана.

— Какво, май не ти стиска?

— Полицаите вече получиха съдебна заповед за достъп до паметта ми и може да ме обвинят в съучастие, задето изпълних молбата ви да замразя главата на Никълъс Милър. Освен това ще поискат да знаят какво е станало с неговата приставка.

— Да, а някъде в хотелските правилници трябва да има параграф, че не бива да пускаш посетители в стаите на хората без тяхно разрешение. Ти обаче го направи, нали?

— Това не е престъпно, освен ако нарушаването на правилника доведе до престъпление. А последиците от посещението на Мириам Банкрофт…

Хвърлих нов поглед нагоре.

— Майтап ли си правиш?

— Хуморът не влиза в параметрите, по които работя в момента, но мога да го инсталирам по ваше желание.

— Не благодаря. Слушай, защо просто не премахваш онези части от паметта, които не искаш да бъдат прегледани по-късно? Защо не ги изтриваш?

— Имам вградени блокиращи програми, които не ми позволяват подобни действия.

— Жалко. Мислех, че си свободно устройство.

— Всеки изкуствен разум може да бъде свободен само в рамките, очертани от хартата на ООН. Хартата е вградена в системата ми, тъй че на практика мога да се боя от полицията не по-малко от хората като вас.

— Остави полицията на мен — казах аз със самоувереност, която упорито намаляваше, откакто изчезна Ортега. — С малко късмет изобщо няма да използваме доказателството. А и да се наложи… е, ти вече здравата си се забъркал, тъй че какво имаш за губене?

— А какво ще спечеля? — логично попита машината.

— Един постоянен гост. Оставам тук до приключване на задачата, а тя може да продължи доста. Зависи какви данни ще измъкна от Милър.

Настана тишина, нарушавана само от бръмченето на климатичната уредба. Най-сетне „Хендрикс“ заговори отново.

— Ако срещу мен бъдат повдигнати сериозни обвинения, може да приложат пряко хартата на ООН. Според член 14-и мога да бъда наказан с ограничаване на капацитета, или в краен случай — с изключване. — Ново, по-кратко мълчание. — А изключат ли ме веднъж, едва ли някой ще ме включи отново.

Машинна му работа. Колкото и сложни да ги произвеждат, в крайна сметка говорят като автоматичен учител за деца от забавачницата. Въздъхнах и отправих поглед право напред, към виртуалните холограми по стената.

— Ако искаш да се оттеглиш, сега е моментът да ми го кажеш.

— Не искам да се оттегля, Такеши Ковач. Искам само да ви уведомя за последствията от избрания курс на действие.

— Добре. Уведомен съм.

Погледнах нагоре към дигиталния часовник и изчаках да мине цяла минута. Още четири часа за Милър. Според стандартната програма, която използваше „Хендрикс“, той нямаше да изпита глад, жажда или други телесни потребности. Сънят бе възможен, макар че машината нямаше да позволи той да премине в кома. Ако не се брои неудобството на средата, Милър можеше да се оплаче единствено от самия себе си. В крайна сметка точно това щеше да го подлуди.

Поне така се надявах.

Нито един мъченик от „Десницата на Аллаха“, които подлагахме на програмата, не бе издържал повече от петнайсет минути реално време, но те бяха бойци от плът и кръв — фанатично храбри върху своята арена, но напълно незапознати с виртуалната технология. Освен това бяха възпитани в мощна религиозна догма, която им позволяваше да извършват безбройни жестокости, но щом веднъж се пропукаше, рухваше като язовирна стена и останалата подир нея самоненавист ги изяждаше живи. Съзнанието на Милър далеч не бе нито толкова просто, нито толкова праведно в основата си, а освен това имаше превъзходна обработка.

Навън вероятно се свечеряваше. Погледнах часовника и се заставих да не пуша. С по-малко успех се опитах да не мисля за Ортега.

Носителят на Райкър почваше сериозно да ми досажда.

34.

Милър рухна на двайсет и първата минута. Не се наложи „Хендрикс“ да ми го казва. Терминалът, който бях включил към виртуалния телефон, изведнъж оживя и започна да бълва разпечатки. Станах и отидох да видя какво излиза. Програмата би трябвало да изглади приказките на Милър, та да стават за четене, но дори и след обработката текстът беше доста несвързан. Милър бе стигнал до самия ръб на пропастта, преди да се предаде. Прегледах първите редове и видях как от бръщолевенето му почва да се оформя онова, което исках.

— Изтрий двойниците — наредих аз на хотела и се върнах към кушетката. — Дай му два часа да се успокои, после ме прехвърли при него.

— Времето за свързване ще надхвърли една минута, което при сегашното темпо се равнява на три часа и петдесет и шест минути. Искате ли да инсталирам ваш дубликат, докато бъдете доставен във виртуалната среда?

— Да, би било… — Аз застинах, както посягах да сложа хипнофоните на главата си. — Чакай малко, добър ли е дубликатът?

— Аз съм изкуствен интелект от серията „Емърсън“ — отвърна хотелът с лека обида. — При максимална точност моите виртуални конструкции са напълно идентични с проектираното съзнание, върху което се основават. В момента субектът е сам от час и трийсет и седем минути. Желаете ли да инсталирам дубликат?

— Да — отговорих аз и изпитах някакво странно чувство. — Всъщност нека той да проведе целия разпит.

— Инсталирането приключи.

Свалих хипнофоните и седнах на ръба на кушетката, като си мислех какво ли е да попадна за секунда в необятната система на „Хендрикс“. В Корпуса — поне доколкото знаех — не бях подлаган на нещо подобно, а по време на престъпната си кариера не се доверявах до такава степен на нито една машина.

Изкашлях се.

— Този дубликат… Ще знае ли какво представлява?

— Първоначално не. Ще знае всичко, което знаехте на излизане от средата и нищо повече. Но с интелигентност като вашата рано или късно ще се досети, освен ако бъде програмиран другояче. Желаете ли да инсталирам блокираща подпрограма?

— Не — бързо казах аз.

— Желаете ли да поддържам дубликата неопределено дълго?

— Не. Изключи го, когато аз… тоест той… когато дубликатът реши, че знаем достатъчно. — Хрумна ми нова мисъл. — Той носи ли онзи виртуален локатор, който вградиха в мен?

— В момента да. Използвам същия огледален код, за да прикривам сигнала, както и при вас. Но тъй като дубликатът няма пряка връзка с вашата мозъчна приставка, мога да премахна сигнала, ако желаете.

— Струва ли си труда?

— Огледалният код се прилага по-лесно — призна хотелът.

— Остави го тогава.

В стомаха ми се събираха неприятни тръпки при мисълта да обработвам собствената си виртуална личност. Това бе прекалено близо до волностите, които разни типове като Кавахара и Банкрофт си позволяваха в реалния свят с истински хора. Чистопробна неограничена власт.

— Имате виртуално обаждане — съобщи „Хендрикс“.

Вдигнах глава с изненада и надежда.

— Ортега?

— Кадмин — отвърна предизвикателно хотелът. — Ще приемете ли обаждането?

Виртуалната среда представляваше пустиня. Червеникав прах и пясъчник под нозете, безоблачно синьо небе от хоризонт до хоризонт. Слънце и бледа луна в три четвърти висяха над далечните стъпаловидни планини. Въпреки ослепителния слънчев блясък наоколо царуваше пронизващ хлад.

Кърпения човек ме чакаше. Сред пустия пейзаж изглеждаше като изображение на някакъв див пустинен дух. Когато ме видя, той се ухили.

— Какво искаш, Кадмин? Ако се надяваш на ходатайство пред Кавахара, нямаш късмет. Тя е жестоко ядосана.

За миг по лицето на Кадмин трепна нещо като веселие и той бавно поклати глава, сякаш за да покаже, че Кавахара изобщо не го интересува. Гласът му беше плътен и мелодичен.

— С теб имаме недовършена работа.

— Да, издъни се два пъти поред. — Аз налях в гласа си презрение. — Какво искаш сега? Да те гръмна за трети път ли?

Кадмин вдигна мощните си рамене.

— Е, казват, че късметът идвал на третия път. Позволи ми да ти покажа нещо.

Той размаха ръка и част от пустинята изчезна, разкривайки пълен мрак. Оформеният по този начин екран закипя и върху него се появи спящо лице. Лицето на Ортега. Сякаш студена ръка стегна сърцето ми. Лицето й беше сиво, със синини под очите. От ъгълчето на устните се стичаше слюнка.

Зашеметяващ лъч от упор.

За последен път бях изпитал подобно нещо благодарение на милспортската полиция и макар че емисарското обучение ми помогна да си възвърна съзнанието за около двайсет минути, през следващите два часа не бях способен на друго, освен да се гърча и да треперя. Нямах представа кога е улучена Ортега, но изглеждаше зле.

— Предлагам проста размяна — каза Кадмин. — Хващам теб, пускам нея. Паркирал съм наблизо, на улица „Мина“. Ще чакам пет минути. Ела сам, иначе ще й пръсна приставката. Решавай.

Пустинята закипя около усмивката на Кърпения човек и изчезна.

Стигнах до улица „Мина“ за минута. Две седмици без цигари сякаш бяха разчистили двоен обем в дробовете на Райкър.

Улицата беше мизерна, с множество затворени магазини и празни терени. Наоколо нямаше жива душа. Само една матовосива кола чакаше край бордюра с включени светлини в здрача на ранната вечер. Приближих се предпазливо с ръка върху дръжката на немекса.

Когато бях на пет метра зад колата, страничната врата се отвори и тялото на Ортега изхвръкна навън. Тя се стовари като чувал и остана да лежи неподвижно. В същия миг извадих немекса от кобура и бързо заобиколих към нея, без да изпускам колата от поглед.

Отсрещната врата също се отвори и Кадмин излезе навън. След неотдавнашната ни виртуална среща ми трябваха една-две секунди, за да осъзная, че това е той. Висок, тъмнокож, с орлово лице, както го бях видял зад стъклото в резервоара на „Панамска роза“. Мъченикът от „Десницата на Аллаха“, в чиято плът се криеше Кърпения човек.

Прицелих се гърлото му. Не ме интересуваше какво ще стане после, но от толкова близо щях да му откъсна главата и вероятно да изтръгна приставката от гръбначния мозък.

— Не ставай смешен, Ковач. Колата е бронирана.

Поклатих глава.

— Интересуваш ме само ти. Стой на място.

Продължавайки да се целя с изпъната ръка в гърлото му, аз приклекнах до Ортега и докоснах лицето й с пръстите на свободната си ръка. Усетих топъл дъх. Слепешком плъзнах пръсти към шията и открих пулс — слаб, но равномерен.

— Тя е жива и здрава — обади се нетърпеливо Кадмин. — Което едва ли ще може да се каже за двама ви, ако до две минути не оставиш тая артилерия и не седнеш в колата.

Лицето на Ортега се раздвижи под дланта ми. Тя завъртя глава и аз долових аромата й. Нейната половина от комбинираните феромони, които ни бяха докарали до това положение. Гласът й звучеше глухо и неясно.

— Не го прави, Ковач. Нищо не ми дължиш.

Изправих се и леко отпуснах немекса.

— Отдръпни колата. На петдесет метра по улицата. Тя не е в състояние да върви, а ти можеш да застреляш и двама ни, преди да я отнеса. Затова се отдръпни ти. Аз ще дойда в колата. — Размахах пистолета. — Оставям желязото на Ортега. Друго не нося.

Разтворих сакото си. Кадмин кимна. Вмъкна се отново в колата и плавно потегли по улицата. Изчаках го да спре, после пак коленичих до Ортега. Тя се помъчи да седне.

— Ковач, недей. Те ще те убият.

— Да, определено ще се опитат. — Хванах ръката й и свих пръстите около дръжката на немекса. — Слушай, така или иначе вече приключих тук. Банкрофт налапа въдицата, Кавахара ще удържи на думата си да върне обратно Сара. Познавам я. Сега остава да я спипаш заради Мери Лу Хинчли и да измъкнеш Райкър от хранилището. Поговори с „Хендрикс“. Оставил съм ти при него няколко сламки.

От колата долетя нетърпелив сигнал за сблъсък. В гъстеещия мрак над уличката той прозвуча печално като рев на умиращ слонски скат край рифа Хирата. Ортега вдигна към мен измъченото си лице, сякаш се давеше край същия риф.

— Ти…

Усмихнах се и сложих длан върху бузата й.

— Трябва да се добера до следващата сцена, Кристин. Това е всичко.

После станах, събрах ръце зад тила си и тръгнах към колата.