Суперкомандос

1.

Завръщането от смъртта понякога е много мъчително.

В Емисарския корпус учат новобранците да се отпускат преди съхранението. Превключваш на празен ход и се рееш из пустотата. Това е урок номер едно и преподавателите ти го набиват в главата още от първия ден. Спомням си как в индукционната зала пред нас крачеше Вирджиния Видаура — жена със суров поглед и тяло на танцьорка, прикрито под безформения униформен комбинезон. „Не се безпокойте за нищо, казваше тя, и ще бъдете готови.“ Десет години по-късно я срещнах отново в една килия на съдебния център в Ню Канагава. Очакваше я присъда от осемдесет до сто години за тежък въоръжен грабеж и органични увреждания. Последното, което ми каза, когато я изведоха от килията, беше: „Не се безпокой, хлапе, ще го съхранят“. После наведе глава, за да запали цигара, вдъхна дима дълбоко в дробовете, за които вече не даваше пет пари, и пое по коридора, сякаш отиваше на досадно съвещание. Гледах гордата й походка през тесния процеп на вратата и си повтарях тия думи като молитва.

Не се безпокой, ще го съхранят. Великолепен двусмислен образец на висшата улична мъдрост. Мрачна вяра в мощта на наказателната система и същевременно намек за душевното състояние, което ще ти помогне да заобиколиш подводните рифове на психозата. Каквото и да изпитваш, каквото и да си мислиш, каквото и да представляваш, когато те съхраняват, точно същото ще излезе на изхода. Тревожните и напрегнати състояния могат да създадат проблеми. Затова се отпускаш. Превключваш на празен ход. Откъсваш се от света.

Ако имаш време.

Разтърсван от неудържим спазъм, аз изхвръкнах над повърхността на резервоара. С едната ръка опипвах гърдите си за рани, с другата посягах към несъществуващото оръжие. Тежестта ме блъсна като чук и аз отново рухнах в поддържащия гел. Размахах ръце, болезнено блъснах лакът в стената на резервоара и ахнах. Късчета гел нахлуха в гърлото ми. Затворих уста и се вкопчих в ръба на люка, но проклетото нещо беше навсякъде. Заслепяваше ме, пареше в носа и гърлото ми, хлъзгаше се под пръстите ми. Тежестта откъсваше пръстите ми от ръба, притискаше гърдите ми като при космическо претоварване, забиваше ме надолу в гела. Тялото ми бясно се мяташе из тесния резервоар. Поддържащ гел ли? Та аз се давех.

Изведнъж нечия ръка сграбчи китката ми и с едно мощно дръпване ме изправи, докато продължавах да кашлям. Постепенно започвах да осъзнавам, че по гърдите ми няма рани. Някой грубо избърса лицето ми с кърпа, тъй че вече можех да виждам. Реших да запазя това удоволствие за по-късно и се съсредоточих върху задачата да освободя носа и гърлото си от съдържанието на резервоара. Около половин минута седях с наведена глава, кашлях от гела и се мъчех да проумея защо всичко е толкова тежко.

— И това ми било обучение — раздаде се груб мъжки глас, какъвто обикновено можеш да чуеш в изправителните заведения. — На какво са те учили в Емисарския корпус, Ковакс?

В този момент разбрах. На Харлановия свят името Ковач е доста разпространено. Всички знаят как се произнася. Този тук не знаеше. Говореше опростен вариант на аманглийски език, който се среща и на Харлановия свят, но изричаше името съвсем зле — с „кс“ накрая вместо славянското „ч“.

И всичко бе твърде тежко.

Разбирането нахлу в замъгленото ми съзнание като тухла през матово стъкло.

На друга планета.

Някой бе решил да изпрати Такеши Ковач на чуждо място. И тъй като Харлановият свят беше единствената обитаема биосфера в системата Блясък, това означаваше междузвездно прехвърляне до…

Докъде?

Погледнах нагоре. Бетонен таван с ярки неонови лампи. Седях в отворения люк на цилиндър от сивкав метал и приличах на древен авиатор, който е забравил да се облече, преди да седне в двуплощника си. Покрай стената бяха подредени още двайсетина подобни цилиндъра, а отсреща имаше масивна стоманена врата, в момента затворена. На Харлановия свят поне боядисват залите за презареждане в пастелни тонове и служителките са хубави. В края на краищата, смята се, че си изплатил своя дълг към обществото. Най-малкото, което могат да сторят за теб, е да ти осигурят слънчев старт в новия живот.

Но в речника на човека пред мен едва ли съществуваше думата „слънчев“. Около два метра висок, той сякаш си бе изкарвал хляба с борба срещу блатни пантери, преди да подхване сегашната си кариера. Мускулите се издуваха по ръцете и гърдите му като броня, а косата му бе късо подстригана, разкривайки дълъг белег, който слизаше като светкавица към лявото ухо. Беше облечен в широка черна дреха с еполети и малка плочка с надпис върху гърдите. Очите в цвета на дрехата ме гледаха с безразлично спокойствие. След като ми бе помогнал да седна, той се отдръпна на безопасно разстояние, както повелява уставът. Явно отдавна се занимаваше с тази работа.

Притиснах едната си ноздра и изкарах през другата още гел.

— Ще ми кажете ли къде съм? И няма ли да ми прочетете правата или нещо подобно?

— Ковакс, в момента нямаш никакви права.

Вдигнах очи и видях мрачна усмивка, разтеглена като шев през лицето. Свих рамене и издухах гела от другата ноздра.

— Ще ми кажете ли къде съм?

Той се поколеба за момент, вдигна поглед към неоновото осветление, сякаш търсеше там информацията, след това също сви рамене.

— Дадено. Защо не? Намираш се в Бей Сити, приятел. На Земята. — Гримасата, наподобяваща усмивка, отново се появи на лицето му. — Родината на човечеството. Моля, наслаждавай се на престоя си в този най-древен от цивилизованите светове. Та-да-да-да-а-а.

— Продължавай в същия дух — посъветвах го аз.

Лекарката ме изведе в дълъг бял коридор, по чийто под личаха тъмни следи от гумените колела на болнични носилки. Крачеше доста бързо и аз трябваше да подтичвам след нея, цял омазан в гел и облечен единствено със сив пешкир около кръста. Жената се държеше професионално и деловито, но усещах, че е измъчена и напрегната. Стискаше под мишница наръч документи и бързаше да приключи час по-скоро. Запитах се по колко презареждания й се падат на ден.

— През близките ден-два трябва да почивате колкото се може повече — обясняваше монотонно лекарката. — Може да ви наболява тук-там, но това е нормално. Сънят помага. Ако имате по-сериозни оплак…

— Знам. Не ми е за пръв път.

Нямах желание за общуване. Току-що си бях припомнил Сара.

Спряхме пред една странична врата с надпис „Душ“ върху матовото стъкло. Лекарката ме избута навътре и спря на прага.

— И друг път съм се къпал — уверих я аз.

Тя кимна.

— Когато свършите, в края на коридора има асансьор. Изписването става на горния етаж. И… полицията иска да разговаря с вас.

Според наръчника не е препоръчително да се подлагат новозаредените на силен адреналинов шок, но тя вероятно бе чела досието ми и смяташе, че при моя начин на живот една среща с полицията не е нещо особено. Искаше ми се и аз да съм убеден в същото.

— Какво искат?

— Не пожелаха да споделят с мен. — В думите й долових раздразнение, което би трябвало да прикрива по-добре. — Може би репутацията ви привлича поклонници.

— Може би. — Усмихнах се, без сам да зная защо. — Докторе, за пръв път идвам тук. На Земята, искам да кажа. Не съм имал работа с тукашната полиция. Трябва ли да се тревожа?

Тя ме погледна и аз видях как в очите й бликна познато чувство — смес от страх, смайване и презрение към неуспелия реформист.

— Струва ми се, че с човек като вас — изрече най-сетне тя, — би трябвало по-скоро те да се тревожат.

— Да, бе — тихо промърморих аз.

Лекарката се поколеба, после махна с ръка.

— В съблекалнята има огледало — каза тя и си тръгна. Погледнах вратата, която ми бе посочила, но не знаех дали съм готов да надникна в огледалото.

Като си подсвирквах фалшиво, за да прогоня безпокойството, аз влязох под душа и плъзнах сапунисаните си длани по новото тяло. Донорът ми беше на възраст малко над четирийсет стандартни протекторатски години, с телосложение на плувец и усещане за военни навици, запечатани в нервната система. Най-вероятно неврохимично подобрение. Някога и аз бях минал през същата процедура. Леко стягане в дробовете подсказваше пристрастеност към никотина. Имаше и разкошен белег малко под лакътя, но ако се изключи това, нямах от какво да се оплаквам. Дребните недостатъци и дефекти изникват по-късно и ако си мъдър, просто привикваш с тях. Всеки донор има история. Ако се смущаваш от тия неща, избираш модел „Синтета“ или „Фабрикон“. Носил съм доста синтетични донори; често ги използват при съдебните заседания за освобождаване под гаранция. Евтини, но с тях се чувстваш като в разграден двор, а производителите така и не се научиха да правят свестни вкусови рецептори. Каквото и да ядеш, има вкуса на стърготини с къри.

На пейката в съблекалнята открих грижливо сгънат летен костюм. Огледалото беше вградено в стената. Върху дрехите лежеше простичък стоманен часовник, а под него имаше обикновен бял плик с моето име. Дълбоко си поех дъх и отидох да надникна в огледалото.

Тази част винаги е най-трудна. Върша това почти две десетилетия и все още се разтърсвам, когато застана пред огледалото и насреща ми се втренчи напълно непознат човек. То е като да вадиш образ от дълбините на автостереограма. През първите секунди виждаш само как някой те гледа през прозорец. После нещата идват на фокус, усещаш как бързо се пренасяш зад маската и прилепваш към нейното съдържание с почти осезаем тласък. Сякаш някой е срязал пъпната връв, само че вместо да ви раздели, просто е махнал отчуждението и сега виждаш в огледалото себе си.

Стоях, бършех се и привиквах с лицето. Беше в общи линии европейско, което за мен представляваше промяна, а първото и най-силно усещане ми подсказваше, че ако в живота има път на най-малкото съпротивление, това лице никога не се е придържало към него. Въпреки характерната бледност, причинена от дългия престой в резервоара, чертите в огледалото изглеждаха обрулени от вятъра. Навсякъде имаше бръчки. Гъстата, късо подстригана коса беше черна, тук-там прошарена с бяло. Очите бяха сини и над лявото имаше почти незабележим назъбен белег. Вдигнах лявата ръка, погледнах белега върху нея и се запитах дали е свързан с онзи на челото.

В плика под часовника открих лист отпечатана хартия. Материално копие. Саморъчен подпис. Много блед.

Е, вече си на Земята. Най-древният от цивилизованите светове. Свих рамене и огледах писмото, после се облякох и прибрах листа в джоба на новото си сако. След още един поглед към огледалото закопчах новия часовник и излязох да се срещна с полицията.

Беше четири и петнайсет, местно време.

Лекарката ме чакаше, седнала зад дълго, извито бюро в приемната. Попълваше формуляри на монитора. Над нея стоеше мършав, аскетичен тип, в черен костюм.

Озърнах се, после пак погледнах костюмирания.

— Вие ли сте от полицията?

— Навън. — Той махна към вратата. — Това не е в тяхната юрисдикция. Трябва им специален инструктаж, за да влязат тук. Ние си имаме собствена охрана.

— А вие сте?

Той ме погледна със същите смесени чувства, които бях усетил у лекарката долу.

— Надзирател Съливан, главен ръководител на Централното хранилище в Бей Сити, заведението, което напускате.

— Май не се радвате много, че ме губите.

Съливан ме изпепели с поглед.

— Вие сте рецидивист, Ковакс. Никога не съм разбирал смисъла да се хаби хубава плът и кръв заради такива като вас.

Докоснах писмото в джоба си.

— За мое щастие мистър Банкрофт не е на същото мнение. Той трябваше да ми прати лимузина. Дали е дошла вече?

— Не съм поглеждал.

Някъде на бюрото издрънка звънче. Лекарката бе приключила с въвеждането на данните. Тя откъсна извития край на хартиената лента, сложи подписа си на две места и подаде документа на Съливан. Надзирателят се приведе над хартията и я огледа с присвити очи, после надраска своя подпис и ми подаде копието.

— Такеши Лев Ковакс — изрече той, произнасяйки името ми не по-малко погрешно от своя подчинен в резервоарната зала. — С пълномощията, дадени ми от Съдебното споразумение на ООН, ви предавам под опеката на Лорънс Дж. Банкрофт за срок не повече от шест седмици, в края на който освобождаването ви под гаранция ще бъде преразгледано. Моля, подпишете тук.

Взех писалката и изписах името си с чужд почерк до пръста на надзирателя. Съливан раздели горното и долното копие, и ми подаде розовия екземпляр. Лекарката му подаде нов лист.

— Това е лекарски протокол, потвърждаващ, че Такеши Ковакс (д.ч.п.) е приет в цялост и невредимост от Правосъдната администрация на Харлановия свят и впоследствие настанен в това тяло. Потвърдено от мен и вътрешната наблюдателна система. Прилага се диск с подробности за предаването и данните от резервоара. Моля, подпишете декларациите.

Вдигнах очи и безуспешно се опитах да открия камерата. Нямаше смисъл да споря. Надрасках новия си подпис за втори път.

— Това е копие от наемното споразумение, с което сте обвързан. Моля, прочетете го внимателно. Неизпълнението на който и да било параграф може да доведе до незабавното ви завръщане в хранилището, за да изтърпите целия срок на присъдата си или тук, или в друго заведение по избор на Администрацията. Разбирате ли тези условия и приемате ли да се обвържете с тях?

Взех документите и ги прегледах набързо. Бяха стандартни. Леко видоизменен вариант на споразуменията за освобождаване под гаранция, които бях подписвал поне пет-шест пъти на Харлановия свят. Езикът изглеждаше малко по-формален, но съдържанието си оставаше същото. С други думи казано, пълна глупост. Подписах, без да се колебая.

— Е, добре. — Съливан сякаш мъничко поомекна. — Вие сте късметлия, Ковакс. Не изпускайте златния шанс.

Не им ли омръзва да повтарят едно и също?

Мълчаливо сгънах своите екземпляри и ги напъхах в джоба си до писмото. Вече се обръщах, когато лекарката стана и ми подаде малка бяла картичка.

— Мистър Ковакс.

Спрях.

— Не би трябвало да имате сериозни проблеми с адаптацията — каза тя. — Тялото е здраво, а вие сте свикнал с това. Ако все пак има нещо сериозно, обадете се на този номер.

Протегнах ръка и взех малкото картонче с машинна точност, която не бях забелязал преди. Неврохимичната обработка почваше да си казва думата. Ръката ми прибра картичката в същия джоб, където лежаха другите документи, и аз си тръгнах. Прекосих приемната и бутнах вратата, без да кажа нито дума. Може да беше малко неучтиво, но не вярвах някой в тази сграда засега да е заслужил моята благодарност.

Вие сте късметлия, Ковакс. Да, бе. На сто и осемдесет светлинни години от дома, настанен в чуждо тяло, взето под наем за шест седмици. Прехвърлен насам, за да свърша работа, която тукашната полиция не желае да докосне и с пръчка. Проваля ли се — отивам обратно на склад. Чувствах се тъй щастлив, че едва не запях на висок глас, докато пресичах прага.

2.

Залата отвън беше огромна и почти пуста. Съвсем не приличаше на нашата железопътна гара в Милспорт. Под скосения покрив от дълги прозрачни панели подът от разтопено стъкло сияеше като кехлибар в лъчите на следобедното слънце. Две деца си играеха с автоматичната врата на изхода и самотен робот-чистач душеше нещо в сянката край стената. Нищо друго не помръдваше. Насядали под слънчевия блясък върху скамейки от старо дърво, няколко души чакаха мълчаливо техни приятели или роднини да се завърнат от своите изменено-въглеродни изгнания.

Централната разтоварителница.

Тия хора не биха разпознали близките си в техните нови тела; разпознаването зависеше от завръщащите се, а за ония, които ги чакаха, предвкусването на срещата щеше да бъде изпълнено със студен страх от мисълта какво ли лице и тяло им предстои да обикнат тепърва. Или може би ги деляха две-три поколения и посетителите чакаха някого, за когото са съхранили само смътен детски спомен или семейна легенда. В Корпуса познавах един тип, Мураками, който чакаше да освободят прадядо му, вкаран преди век. Замина за Нова Пеща да го посреща с подаръци — литър уиски и билярдна щека. Беше израснал с легенди за подвизите на прадядо си в билярдните зали. А прадядото излежаваше присъда още отпреди Мураками да се е родил.

Докато слизах по стъпалата към залата, аз забелязах посрещачите си. Край една от скамейките три високи силуета неспокойно пристъпваха от крак на крак и създаваха малки въртопи из светещите прашинки, плаващи в слънчевите лъчи. Четвъртата фигура седеше на скамейката със скръстени ръце и изпънати крака. Четиримата носеха огледални слънчеви очила, които отдалече превръщаха лицата им в идентични маски.

От самото начало вървях към изхода и не проявих намерение да завия към тях. Те, изглежда, осъзнаха това едва когато бях прекосил половината зала. Двама се отправиха да ме пресрещнат със спокойната грация на нахранени тигри. Едри и яки, с грижливо поддържани пурпурни мохикански прически, те застанаха на около два метра пред мен, като ме принуждаваха или да спра, или рязко да свърна настрани. Спрях. Новопристигнал и току-що настанен в ново тяло — това не е най-доброто състояние, за да се спречкваш с местните власти. За втори път през този ден изпробвах усмивката си.

— С какво можа да ви услужа?

По-възрастният от двамата небрежно размаха значката си към мен, после побърза да я прибере, сякаш се боеше да не потъмнее от въздуха.

— Полицейски участък Бей Сити. Лейтенантът иска да поговори с вас.

Изречението му изглеждаше недовършено, сякаш едва се удържаше да не добави накрая някой цветист епитет. Опитах се да направя физиономия, сякаш сериозно обмислям дали да ги придружа или не, но те знаеха много добре, че съм в ръцете им. Един час след излизане от резервоара все още не познаваш новото си тяло дотолкова, че да го хвърляш в ръкопашен бой. Прогоних спомените за смъртта на Сара и покорно се оставих да ме поведат обратно към седналото ченге.

Лейтенантът се оказа жена на възраст малко над трийсет години. Имаше златист грим около очите, високи скули, наследени от индиански прадеди, и широка уста с тънки устни, постоянно изкривени в подигравателна усмивка. Тъмните очила се крепяха върху нос, с който спокойно можеха да се отварят консерви. Лицето бе обрамчено с къса, нечиста коса, слепена на шипове върху челото. Беше облечена с торбеста бойна жилетка, но дългите крака в черен клин, които стърчаха отдолу, подсказваха, че под дрехата се крие стройно тяло. Скръстила ръце на гърдите си, тя ме оглежда почти цяла минута, преди да проговори:

— Ковач, нали?

— Да.

— Такеши Ковач? — Произношението й беше безупречно. — От Харлановия свят? От Милспорт през складовото заведение в Канагава?

— Знаете ли какво? Говорете си, а аз ще ви поправя, ако сбъркате.

Дълго мълчание откъм огледалните очила. Лейтенантът раздвижи ръка и огледа ръба на дланта си.

— Имате ли разрешително за подобен вид хумор, Ковач?

— Съжалявам, забравих го у дома.

— И какво ви води на Земята?

Нетърпеливо махнах с ръка.

— Вече знаете, иначе нямаше да сте тук. Имате ли да ми кажете нещо, или само водите тия дечица с образователна цел?

Усетих как нечии пръсти се стягат около ръката ми и настръхнах. Лейтенантът едва забележимо поклати глава и ченгето отзад отново ме пусна.

— По-кротко, Ковач. Искам само да поговорим. Да, знам, че Лорънс Банкрофт ви е измъкнал. Между другото, дойдох, за да ви откарам до неговото жилище. — Изведнъж тя рязко се приведе напред и стана. Беше висока колкото новия ми носител. — Аз съм Кристин Ортега от отдел „Органични увреждания“. Банкрофт беше мой случай.

— Беше?

Тя кимна.

— Случаят е приключен, Ковач.

— За предупреждение ли да го смятам?

— Не, за утвърден факт. Очевидно самоубийство и точка.

— Банкрофт май не смята така. Той твърди, че е бил убит.

— Да, чух нещо такова. — Ортега сви рамене. — Какво пък, и той е в правото си. За такъв човек сигурно не е лесно да повярва, че би могъл да си пръсне черепа.

— Какъв човек?

— Я стига… — Тя не довърши и ме изгледа с лека усмивка. — Извинявайте, все забравям.

— Какво забравяте?

Ново мълчание, но сега Кристин Ортега изглеждаше смутена за пръв път от началото на краткото ни познанство. Когато заговори отново, в тона й се долавяше колебание.

— Вие не сте тукашен.

— Е, и?

— Всеки тукашен знае що за човек е Лорънс Банкрофт.

Въпреки парещия интерес да узная защо ме лъже толкова нескопосано, без дори да се познаваме както трябва, аз предпочетох да я успокоя и подхвърлих наслуки:

— Богат човек? Влиятелен?

Тя се усмихна студено.

— Ще разберете. А сега искате ли да ви откарам, или не?

Според писмото в джоба ми отвън трябваше да чака кола с шофьор. Банкрофт изобщо не споменаваше за полицията. Свих рамене.

— Никога не съм отказвал безплатно пътуване.

— Добре. В такъв случай да тръгваме ли?

Ченгетата ме обкръжиха, а когато стигнахме до вратата, излязоха първи като телохранители с отметнати назад глави и напрегнати погледи. Двамата с Ортега прекрачихме навън едновременно и в лицето ми плиснаха топли слънчеви лъчи. Присвих новите си очи от блясъка и различих ъгловати сгради зад истински телени мрежи отвъд зле поддържана площадка за кацане. Безжизнени, сивкаво бели здания, датиращи може би още от миналото хилядолетие. Между унилите стени зърнах части от сив железен мост, водещ незнайно накъде. В не особено стройни редици пред нас бяха паркирани също тъй вехти возила — въздушни и наземни. Внезапно налетя порив на вятъра и аз долових лекия аромат на диво цвете, израснало в някоя пукнатина на площадката. От далечината долиташе познатият шум на градски транспорт, но всичко останало беше като в исторически сензофилм.

— … и ви казвам, че има само един съдник. Не вярвайте на учените, когато ви уверяват…

Докато слизахме по стъпалата пред изхода, насреща ни загърмя бръщолевенето на зле поддържан високоговорител. Погледнах отвъд площадката и видях тълпа, обкръжила някакъв тип с черни дрехи върху стар сандък. Из въздуха над главите на слушателите безредно се люшкаха холографски плакати. „НЕ НА РЕЗОЛЮЦИЯ 653! САМО БОГ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСЯВА! Д. Ч. П. = Д. Я. В. О. Л.“

— Какви са тия?

Ортега презрително сви устни.

— Католици. Старинна религиозна секта.

— Тъй ли? Никога не съм чувал за тях.

— Е, да. Не е имало откъде да чуете. Те не вярват, че човешко същество може да бъде дигитализирано, без да загуби душата си.

— Значи вярата не е много разпространена.

— Само на Земята я има — кисело потвърди тя. — Мисля, че Ватикана — това е централното седалище на тяхната църква — финансира два криокораба до Старфол и Латимър.

— Бил съм на Латимър. Не видях там нищо такова.

— Корабите потеглиха в началото на века, Ковач. Ще пристигнат поне след още двайсетина години.

Минахме покрай тълпата и една млада жена със стегната на тила коса ми протегна листовка. Жестът беше толкова рязък, че задейства рефлексите на моя носител и още преди да се осъзная, аз заех отбранителна стойка. Жената ме гледаше строго и продължаваше да протяга ръка. Поех листовката с извинителна усмивка.

— Те нямат право — каза жената.

— О, съгласен съм…

— Само Господ Бог може да спаси душата ви.

— Аз…

Но Кристин Ортега вече бе стиснала рамото ми и ме водеше решително настрани. Личеше си, че има богат опит в това отношение. Изтръгнах се от хватката й учтиво, но също тъй решително.

— Бързаме ли за някъде?

— Да, смятам, че и двамата имаме по-важни занимания — процеди тя през зъби, като гледаше назад, където нейните колеги отблъскваха настойчиво предлаганите листовки.

— Може би искам да поговоря с нея.

— Нима? Стори ми се, че по-скоро искате да й теглите един саблен удар.

— Беше реакция на носителя. Мисля, че тялото има неврохимични вградени рефлекси и тя ги задейства. Нали знаете, обикновено след разтоварване хората си полягат за няколко часа. Малко съм нервен.

Погледнах листовката в ръката си. „Може ли машина да спаси душата ви?“ — питаше риторично тя. Думата „машина“ беше отпечатана с шрифт, имитиращ архаичен компютърен текст. Изящните стереографски букви на „душата“ танцуваха над цялата страница. Преобърнах листа, за да видя отговора.

„Не!!!!!“

— Значи приемат криогенното замразяване на хора, но се бунтуват срещу дигиталното човешко прехвърляне? Интересно. — Хвърлих замислен поглед назад, към светещите плакати. — Каква е тази Резолюция 653?

— Безпрецедентен съдебен процес, който се води в момента от Съда на ООН — отговори троснато Ортега. — Общественият обвинител на Бей Сити иска да призове за свидетелка по друго дело една католичка, която в момента е на склад. Показанията й могат да бъдат решаващи. Ватикана твърди, че тя вече е мъртва и се намира в Божиите ръце. Наричат опита за призоваването й богохулство.

— Ясно. Няма съмнение на чия страна сте.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ковач, мразя тия проклети изроди. Те са ни тормозили почти две хиляди и петстотин години. Носят вината за повече страдания, от която и да било друга организация в човешката история. Знаете ли, че те дори не позволяват на своите привърженици да използват противозачатъчни, за бога, и през последните пет века са се обявявали срещу всяко по-важно медицинско откритие? На практика единственото добро нещо, което можем да кажем за тях, е, че д.ч.п. им попречи да се разпрострат из Космоса заедно с останалото човечество.

Оказа се, че ще ме возят с поовехтял, но несъмнено елегантен „Локхийд-Митома“, оцветен вероятно в характерните шарки на полицията. Летял съм с такива машини на Шария, но там бяха покрити отвсякъде със сивкавочерен противорадарен слой. В сравнение с тях този изглеждаше ослепително пъстър със своите бели и червени райета. В кабината седеше неподвижно пилот с огледални очила като на всички останали от групата на Ортега. Люкът към вътрешността на машината вече беше отворен. Щом се качихме, Ортега удари с юмрук по стената и турбините се завъртяха с тихо свистене.

Помогнах на единия от мохиканите да затвори люка, стегнах мускули срещу тласъка на излитащата машина и се настаних на кресло до един от илюминаторите. Докато се издигахме по спирала, аз изпънах шия, за да видя тълпата долу. На височина около сто метра машината изравни и леко отпусна нос. Облегнах се назад и видях, че Ортега ме гледа.

— Все тъй любопитен, а? — подхвърли тя.

— Чувствам се като турист. Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Стига да мога.

— Ако онези долу не използват противозачатъчни средства, трябва да са ужасно много, нали? А напоследък Земята не е кой знае колко активна, тъй че… Защо властта не е в техни ръце?

Ортега и нейните хора се спогледаха с неприятни усмивки.

— Складирането — каза мохиканът отляво.

Плеснах се по врата, после се зачудих дали жестът е разпространен и тук. В края на краищата тилът е стандартното място за монтиране на мозъчна приставка, но дребните обичаи и жестове невинаги са логични.

— Складирането. Разбира се. — Огледах лицата им. — Няма ли изключение за тях?

— Не.

Кой знае защо, този кратък разговор сякаш ни сближи. Те се отпуснаха. Същият мохикан поясни:

— Десет години или три месеца, за тях е все същото. Смъртна присъда. Те никога не излизат. Весело, а?

Кимнах.

— Чиста работа. А какво става с телата?

Човекът срещу мен небрежно махна с ръка.

— Продават ги или ги разглобяват за трансплантации. Зависи от роднините.

Извърнах глава и се загледах през прозореца.

— Нещо смущава ли ви, Ковач?

Погледнах Ортега и разтеглих устни в нова усмивка. Май започвах да се справям доста добре.

— Не, не. Просто си мислех. Имам чувството, че съм попаднал на чужда планета.

Всички избухнаха в смях.

3.

Слънчевият дом заслужаваше името си. От Бей Сити летяхме около половин час на юг над крайбрежието, докато промяната в тона на двигателя ми подсказа, че наближаваме целта. Слънцето слизаше към морето и лъчите му, проникващи през илюминаторите отдясно, вече се обагряха в мек златист цвят. Когато започнахме да се спускаме, аз надникнах навън и видях как вълните долу се превръщат в разтопена мед, а въздухът над нас — в чист кехлибар. Сякаш кацахме в буркан с пчелен мед.

Машината се наклони настрани и направи широк вираж, което ми даде възможност да огледам имението на Банкрофт. То разстилаше край морето грижливо поддържани зелени ливади и бели алеи, обкръжаващи грамадна къща с керемиден покрив, където спокойно можеше да се настани малка армия. Стените бяха бели, покривът кораловочервен, а ако имаше армия, засега не виждах и следа от нея. Инсталираните системи за безопасност също бяха незабележими. Когато слязохме по-ниско, различих в единия край на терена леко трептене на въздуха над силова ограда. Беше толкова слабо, че не разваляше гледката откъм къщата. Много мило.

На десетина метра височина пилотът включи спирачките рязко — според мен дори твърде рязко. Машината се разтърси от край до край и кацнахме сред облак от изтръгнати чимове и буци пръст.

Хвърлих на Ортега укоризнен поглед, но тя се престори, че не забелязва. Отвори люка и излезе. След малко и аз я последвах на обезобразената ливада. Побутвайки с крак разхвърляните чимове, извиках през воя на турбините:

— Защо беше всичко това? Толкова ли ви е яд на Банкрофт, че не иска да повярва в собственото си самоубийство?

— Не. — Ортега огледа грамадната къща пред нас, сякаш се канеше да я вдигне във въздуха. — Не, за друго ни е яд на мистър Банкрофт.

— Ще ми кажете ли защо?

— Нали сте детектив, сам изяснявайте.

Млада жена с ракета за тенис в ръката излезе от страничния вход на къщата и тръгна към нас по ливадата. На около двайсет метра спря, пъхна ракетата под мишница и вдигна длани около устата си.

— Вие ли сте Ковач?

Беше красива в стил „слънце, море и пясък“, а трикото и спортните шорти, които носеше, подчертаваха максимално този факт. Златистата коса се плъзгаше по раменете й при всяка крачка, а когато извика към нас, за миг се мярнаха млечнобели зъби. На челото и китките си носеше памучни ленти, и то не само за ефект, както доказваха капките пот по лицето й. Краката й бяха източени и мускулести, а когато вдигна ръце, очертаха се стегнати бицепси. Пищни гърди изпъваха трикото. Запитах се дали тялото е нейно.

— Да — извиках в отговор аз. — Такеши Ковач. Освободиха ме днес следобед.

— Пред склада трябваше да ви чакат.

Последното прозвуча като обвинение. Разперих ръце.

— Чакаха ме.

— Не полицаите. — Тя закрачи напред, гледайки втренчено Ортега. — Вие. Познавам ви.

— Лейтенант Ортега — представи се моята придружителка, сякаш бяхме на градинско увеселение. — Полицейски участък Бей Сити, отдел „Органични увреждания“.

— Да. Сега си спомням. — Тонът определено беше враждебен. — Предполагам, че точно вие сте уредили да задържат нашия шофьор за някакво нелепо измислено нарушение.

— Не, това сигурно е работа на отдел „Контрол на движението“, госпожо — отвърна любезно Ортега. — Аз нямам такива пълномощия.

Жената пред нас изсумтя презрително.

— О, не се и съмнявам, лейтенант. И съм сигурна, че нямате нито един приятел в онзи отдел. — Гласът й стана високомерен. — Знаете, че ще го освободим още преди залез-слънце.

Извих очи, за да видя как ще реагира Ортега, но тя изобщо не реагира. Орловият профил остана безстрастен. Повече обаче ме тревожеше презрителната усмивка на другата жена. Гримасата беше грозна и не отиваше на такова младо лице.

По-назад, до къщата, имаше двама мъже с автоматични оръжия на рамо. Те стояха под стряхата и наблюдаваха още когато кацнахме, но сега излязоха от сянката и бавно се упътиха към нас. По това как очите на жената леко се разшириха, предположих, че ги е повикала по имплантиран микрофон. Хитро. На Харлановия свят хората винаги са против да вграждат в себе си разни машинарии, но на Земята положението май щеше да се окаже съвсем различно.

— Не сте добре дошла тук, лейтенант — заяви младата жена с леден глас.

— Вече си тръгвам, госпожо — отвърна дрезгаво Ортега. Тя ненадейно ме потупа по рамото и без да бърза, се отправи обратно към машината. На половината път изведнъж спря и се обърна. — Дръж, Ковач. Без малко да забравя. Ще ти трябват.

Тя бръкна в нагръдния си джоб и ми подхвърли малък пакет. Хванах го инстинктивно и наведох очи. Цигари.

— Довиждане.

Тя скочи на борда и затръшна люка. През стъклото видях, че ме гледа. Машината излетя на пълна мощност, като изпепели земята под себе си и остави дълбока бразда през ливадата, докато се отдалечаваше на запад към океана. Проследихме я как изчезва в далечината.

— Чаровно — промърмори жената до мен, сякаш на себе си.

— Мисис Банкрофт?

Тя се завъртя. Изражението й подсказваше, че съм почти толкова нежелан тук, колкото и Ортега. Тя бе видяла дружеския жест на лейтенанта и устните й тръпнеха неодобрително.

— Съпругът ми прати кола да ви вземе, мистър Ковач. Защо не я изчакахте?

Извадих писмото на Банкрофт.

— Тук пише, че щяла да ме чака кола. Не ме чакаше.

Тя се опита да вземе писмото и аз го вдигнах на недосегаема за нея височина. Жената стоеше срещу мен зачервена и задъхана, а гърдите й се вдигаха и отпускаха изкусително. Когато вкарват тяло в резервоара, то продължава да произвежда хормони почти като по време на сън. Внезапно осъзнах, че съм възбуден до пръсване.

— Трябваше да изчакате.

Харлановият свят. Някъде бях чел, че гравитацията там е осем десети от земната. Изведнъж отново изпитах нелепото чувство за прекомерна тежест. Въздъхнах задавено.

— Мисис Банкрофт, ако бях чакал, още щях да съм там. Може ли да влезем?

Очите й леко се разшириха и в тях изведнъж зърнах колко стара е всъщност. После тя сведе поглед и си възвърна присъствие на духа. Когато заговори отново, гласът й бе поомекнал.

— Съжалявам, мистър Ковач. Държах се невъзпитано. Както видяхте, полицията не проявява съчувствие към нас. Преживяхме тежко премеждие и все още сме доста раздразнителни. Ако можете да си представите…

— Няма нужда да обяснявате.

— Но искрено съжалявам. Обикновено не съм такава. Никой от нас не е такъв. — Тя размаха ръка, сякаш искаше да ми намекне, че двамата въоръжени пазачи зад нея обикновено ходят окичени с цветя. — Моля ви, приемете моите извинения.

— Разбира се.

— Моят съпруг ви чака в салона откъм морето. Веднага ще ви заведа при него.

Отвътре къщата беше просторна и светла. Една прислужница ни посрещна до вратата на верандата и мълчаливо пое ракетата за тенис на мисис Банкрофт. Продължихме по мраморен коридор, окичен с картини, които за неопитното ми око изглеждаха старинни. Скици на Гагарин и Армстронг, емпатистки творби на Конрад Харлан и Анджин Чандра. Върху цокъл в края на тази галерия имаше нещо като тънко дръвче от ронлив червен камък. Спрях пред него и мисис Банкрофт, която тъкмо завиваше наляво, бързо направи крачка назад.

— Харесва ли ви? — попита тя.

— Много. Това е от Марс, нали?

С крайчеца на окото си забелязах как лицето й се промени. Почваше да преосмисля, да ме оценява по нов начин. Обърнах се, за да я огледам по-добре.

— Впечатлена съм — каза тя.

— Случва се. Понякога пък правя салто, за да впечатля хората.

Тя ме изгледа втренчено.

— Наистина ли знаете какво е?

— Откровено казано, не. Преди време се интересувах от структурално изкуство. Виждал съм този камък на снимки, но…

— Това е Песенна кула.

Тя посегна покрай мен и плъзна пръсти по един от стърчащите клони. От камъка долетя тиха въздишка и из въздуха се разнесе аромат на вишни и горчица.

— Живо ли е?

— Никой не знае. — В гласа й внезапно прозвуча ентусиазъм, с който ми стана по-симпатична. — На Марс те израстват до сто метра височина, в основата понякога са широки колкото тази къща. Песента им се разнася на километри. И ароматът също. Според ерозията се смята, че някои от тях са на десет хиляди години. Тази обаче е млада, навярно съществува някъде от началото на Римската империя.

— Сигурно е било скъпо. Да се достави на Земята, искам да кажа.

— Парите не бяха проблем, мистър Ковач.

Високомерната маска отново се върна на място. Време беше да продължим.

Почти тичешком се отправихме по коридора наляво, може би, за да наваксаме загубеното време. При всяка крачка гърдите на мисис Банкрофт подскачаха под тънкото трико и аз мрачно отклоних вниманието си към картините по другата стена. Пак емпатистки творби. На една от тях Анджин Чандра докосваше с крехката си ръка ракета, стърчаща като огромен фалос. Не ми помогна особено да се разсея.

Салонът откъм морето беше в края на западното крило. Мисис Банкрофт ме въведе през скромна дървена врата и щом влязохме, слънцето нахлу в очите ни.

— Лорънс, това е мистър Ковач.

Засенчих очите си с длан и видях, че салонът е на две нива. От горното стъклена плъзгаща се врата водеше към балкон. На парапета на балкона се подпираше мъж. Навярно ни бе чул да влизаме; всъщност трябваше да е чул пристигането на полицейската кола и да знае какво означава, но продължаваше да си стои там и да гледа морето. Завръщането от смъртта понякога създава такива настроения. Или пък се дължеше на чисто високомерие. Мисис Банкрофт ми кимна напред и двамата се изкачихме по стъпала, направени от същото дърво като вратата. За пръв път забелязах, че стените на стаята са покрити от пода до тавана с книжни лавици. Слънцето обливаше гръбчетата им с равномерно оранжево сияние.

Когато излязохме на балкона, мистър Банкрофт се обърна към нас. Държеше книга и беше отбелязал с пръст докъде е стигнал.

— Мистър Ковач. — Той прехвърли книгата в другата ръка и се здрависа с мен. — За мен е удоволствие да ви видя най-сетне. Как ви се струва новият носител?

— Не е лош. Удобен.

— Да, не се задълбочих в подробностите, но дадох на адвокатите си инструкции да намерят нещо… подходящо. — Той се озърна, сякаш търсеше на хоризонта полицейската кола на Ортега. — Дано полицаите да не са се формализирали.

— Засега не.

Личеше, че Банкрофт обича да чете. На Харлановия свят има един популярен артист на име Ален Мариот, спечелил известност с ролята на мъжествен млад философ-квелист, който подкопава устоите на жестоката тирания през ранните Заселнически години. Може да се спори доколко точно са представили образа на квелиста, но историята е хубава. Гледал съм я два пъти. Банкрофт много приличаше на Мариот в онази роля, само че по-възрастен. Беше строен и елегантен, с пронизващи черни очи и буйна прошарена коса, вързана отзад на опашка. Книгата в ръката му и библиотечните лавици наоколо изглеждаха като естествено продължение на могъщия ум, който личеше в погледа му.

Банкрофт докосна рамото на жена си с небрежна нежност, от която в сегашното си състояние бях готов да заплача.

— Пак беше онази жена — каза мисис Банкрофт. — Лейтенантът.

Банкрофт кимна.

— Не се безпокой за това, Мириам. Просто душат наоколо. Предупредих ги какво ще направя, а те не ми обърнаха внимание. Е, мистър Ковач вече е тук и най-сетне ме взеха на сериозно. — Той се обърна към мен. — Полицията не прояви голямо желание да ми сътрудничи.

— Аха. Очевидно затова съм тук.

Спогледахме се, докато аз се мъчех да реша дали този човек ме ядосва или не. Беше ме домъкнал през половината обитавана Вселена, за да ме пъхне в ново тяло и да ми предложи сделка, която просто нямаше как да откажа. Така постъпват богатите хора. Имат власт и не виждат причини да не я използват. Мъжете и жените са обикновена стока като всичко останало. Купуваш, пренасяш, доставяш. Моля, подпишете тук долу.

От друга страна, в Слънчевия дом все още никой не бе произнесъл името ми погрешно, а и на практика нямах избор. Освен това ставаше дума за пари. Сто хиляди долара на ООН бяха шест или седем пъти повече, отколкото очаквахме да вземем двамата със Сара за мократа поръчка в Милспорт. Долари на ООН — най-твърдата от всички валути, приемана на всеки свят в Протектората.

За толкова пари си струва да стиснеш зъби.

Банкрофт отново докосна небрежно жена си, този път по кръста, и я побутна настрани.

— Мириам, би ли ни оставила насаме за малко? Сигурен съм, че мистър Ковач има безброй въпроси, а това навярно ще те отегчи.

— Всъщност мисля, че ще имам въпроси и към мисис Банкрофт.

Тя вече беше тръгнала да влиза и моят коментар я накара да застине на място. Леко сведе глава настрани и се озърна към мен, после към Банкрофт и пак към мен. Мъжът й пристъпи от крак на крак. Не искаше тя да присъства.

— Може да поговорим и по-късно — поправих се аз. — Отделно.

— Да, разбира се. — Очите й срещнаха моите и веднага отскочиха настрани. — Аз ще бъда в картографската стая, Лорънс. Изпрати мистър Ковач при мен, като свършите.

Двамата я проследихме с очи и когато вратата се затвори зад нея, Банкрофт ми направи знак към едно от плетените кресла на балкона. Зад тях събираше прах античен астрономически телескоп, насочен към хоризонта. Като погледнах дъските под краката си, забелязах, че са протрити от старост. Чувството за древност ме обгърна като плащ и докато сядах, по гърба ми пробяга лека тревожна тръпка.

— Моля, не ме смятайте за грубиян, мистър Ковач. След почти двеста и петдесет години брак връзката ми с Мириам се основава най-вече на любезност. Но наистина би било по-добре да поговорите с нея насаме.

— Разбирам.

Всъщност не разбирах, но донякъде усещах нещата.

— Ще желаете ли нещо за пиене? Може би алкохол?

— Не, благодаря. Само малко плодов сок, ако ви се намира.

Стресът от зареждането в носителя почваше да си казва думата, а в краката и пръстите си усещах неприятен сърбеж, който вероятно се дължеше на никотинов глад. Ако не се брои задигнатата от Сара цигара, в последните двама носители не бях пушил и не исках отново да си създавам ядове с навика. А алкохол след всичко останало щеше направо да ме довърши.

Банкрофт скръсти ръце в скута си.

— Разбира се. Ще поръчам да донесат. А сега откъде бихте искали да започнем?

— Може би от очакванията ви. Не знам какво ви е казала Рейлийн Кавахара или каква репутация има Емисарският корпус тук, на Земята, но не очаквайте от мен чудеса. Аз не съм магьосник.

— Знам това. Внимателно изчетох всичко писано за Корпуса. А Рейлийн Кавахара само ми каза, че сте надежден, макар и малко претенциозен.

Спомних си методите на Кавахара и как бях реагирал на тях. Претенциозен. Какво пък, няма да споря.

Въпреки всичко аз му изнесох стандартната лекция. Странно беше да убеждавам клиент, който вече е взел решение. И още по-странно — да омаловажавам способностите си. Престъпната общност не знае що е скромност и за да получиш сериозна подкрепа в нея, гледаш да раздуваш репутацията си. Сега се чувствах по-скоро както някога в Корпуса. Дълги, полирани заседателни маси, край които Вирджиния Видаура изброява способностите на своя екип.

— Обучението на емисарите е разработено за колониалните командоси на ООН. Това не означава…

Не означава, че всеки емисар е командос. Формално погледнато е така, но от друга страна, какво представлява войникът? Каква част от обучението на специалните части се запечатва в тялото и какво остава в ума? И какво се случва, когато двете бъдат разделени?

Както казва баналният израз, Космосът е безкраен. Най-близкият от Обитаемите светове се намира на петдесет светлинни години от Земята. Най-далечният — на двеста, а някои от Колониалните кораби все още пътуват. Ако някой смахнат вземе да размахва тактически ядрени ракети или други опасни за биосферата играчки, какво можем да предприемем? Можем да предадем информацията по хиперпространствен излъчвател — мигновено или почти мигновено, учените все още спорят по въпроса, — но това не разгръща дивизии, както обичаше да повтаря Квелкрист Фолкънър. Дори да изпратиш военен кораб още в мига, когато лайното е улучило вентилатора, космическата пехота ще пристигне тъкмо навреме, за да пита внуците кой е победил.

Така не се управлява Протекторат.

Е, добре, можем да дигитализираме и изпратим умовете на ударна бойна група. Отдавна са минали времената, когато числеността е имала решаващо военно значение. Повечето победи през последните пет века са печелени от малки, подвижни партизански части. Можем дори да заредим д.ч.п. войници директно в носители с бойно обучение, усъвършенствана нервна система и хормонално натрупана мускулна маса. А после?

Те се намират в непознати тела, в непознат свят, и се сражават за група непознати срещу друга група непознати в името на кауза, която навярно чуват за пръв път и категорично не я разбират. Климатът е различен, езикът и културата са различни, животните и растенията са различни, атмосферата е различна. Дявол да го вземе, дори гравитацията е различна. Те не знаят нищо, а дори и да ги излъчим с предварително внушени познания за планетата, ще се наложи да усвояват огромно количество информация, и то в момент, когато само часове след пристигането ще трябва да се сражават за живота си.

Така стигаме до Емисарския корпус.

Неврохимичното стимулиране, киборгизацията, биологичното усъвършенстване — всичко това е свързано с тялото. Обикновено почти не засяга ума, а именно чистият разум се изпраща през Космоса. Така се появила идеята за Корпуса. Взели психическо-духовните методи, които земните ориенталски култури познават от хилядолетия, и създали от тях толкова съвършена система за обучение, че на повечето светове законът моментално забранил на хора, които са я преминали, да заемат ръководни политически и военни постове.

Да, емисарите не са войници. Има известна разлика.

— Работя чрез абсорбция — приключих аз. — Попивам всичко, което срещам, и след това го използвам, за да се справя.

Банкрофт се размърда в креслото. Не беше свикнал да му четат лекции. Време бе да започвам.

— Кой откри тялото ви?

— Дъщеря ми Наоми.

Той млъкна, защото долу някой отвори вратата. След миг същата прислужница, която бе взела ракетата на Мириам Банкрофт, се зададе по стъпалата към балкона. Носеше поднос с високи чаши и запотена гарафа. Изглежда, всички в Слънчевия дом имаха имплантирана радиовръзка.

Прислужницата остави подноса, наля мълчаливо като машина и се оттегли след рязко кимване на Банкрофт. Той се загледа унесено подир нея за няколко секунди.

Не е шега работа да се върнеш от гроба.

— Наоми… — тихичко му напомних аз.

Той примига.

— А, да. Тя дотичала тук да иска нещо. Сигурно ключовете за някоя от лимузините. Аз не съм строг баща, а Наоми ми е най-малката.

— На колко години?

— На двайсет и три.

— Много деца ли имате?

— Да, много. — Банкрофт леко се усмихна. — Когато разполагаш с пари и свободно време, създаването на деца е чиста радост. Имам двайсет и седем синове и трийсет и четири дъщери.

— С вас ли живеят?

— Наоми е тук почти непрекъснато. Другите идват и си отиват. Повечето вече са семейни.

— Как е Наоми? — попитах аз малко по-тихо. Да откриеш баща си без глава не е от най-приятните сутрешни преживявания.

— В момента е на психохирургия — рязко отвърна Банкрофт. — Но ще се справи. Трябва ли да разговаряте с нея?

— Засега не. — Станах от креслото и пристъпих до вратата на балкона. — Казахте, че дотичала. Тук ли е станало?

— Да. — Банкрофт също стана и дойде до мен. — Някой се вмъкнал тук и ми пръснал главата с квантов бластер. Можете да видите следата от изстрела на стената долу. Там, до бюрото.

Слязох по стъпалата. Бюрото беше масивно, от огледално дърво — вероятно бяха закупили генетичния код от Харлановия свят, за да отглеждат това дърво на Земята. Изглеждаше почти толкова екстравагантно, колкото и Песенната кула в коридора, само че ми се стори проява на лош вкус. На Харлановия свят гори от огледални дървета растат на три континента и дори най-мизерната кръчма в Милспорт има бар от тяхната дървесина. Минах край бюрото, за да огледам белосаната стена. Мазилката беше прорязана от характерната черна бразда на лъчево оръжие. Чертата започваше на височината на човешка глава и описваше къса дъга надолу.

Банкрофт бе останал на балкона. Вдигнах глава към него.

— Това ли е единствената следа от стрелба в стаята?

— Да.

— Нищо друго ли не беше повредено, счупено или разместено?

— Нищо.

Усещах, че иска да каже още нещо, но изчаква да приключа с разпита.

— И полицията откри оръжието до вас?

— Да.

— Притежавате ли подобно оръжие?

— Да. Оръжието е мое. Пазя го в сейф под бюрото. Отваря се с отпечатъци от пръстите. Открили сейфа отворен, липсвало само оръжието. Искате ли да погледнете вътре?

— Засега не, благодаря.

От опит знаех колко трудно се местят мебели от огледално дърво. Подвих единия ъгъл на ръчно тъкания килим под бюрото. Цепнатината на пода едва се забелязваше.

— Чии отпечатъци отварят сейфа?

— Моите и на Мириам.

Настана многозначително мълчание. Банкрофт въздъхна тихо, но го чух съвсем ясно.

— Хайде, Ковач. Не премълчавайте. Всички други вече го казаха. Или съм се самоубил, или жена ми ме е убила. Просто няма друго разумно обяснение. Слушам тия приказки още откакто ме измъкнаха от резервоара в Алкатрас.

Бавно се озърнах из стаята, преди да го погледна в очите.

— Е, признайте, че това облекчава задачата на полицията — казах аз. — Всичко е просто и ясно.

Той изсумтя, но не презрително, а по-скоро развеселено. Този човек почваше да ми харесва. Върнах се горе, излязох на балкона и се подпрях на парапета. По ливадата под нас сновеше черен силует с оръжие на рамо. В далечината въздухът над силовата ограда трептеше. Загледах се натам.

— Твърде невероятно звучи, че някой може да проникне тук през всички мерки за сигурност, да отвори сейф, до който имате достъп само вие и съпругата ви, а после да извърши убийство, без да се вдигне тревога. Като разумен човек, би трябвало да имате солидни основания за подобна мисъл.

— О, имам. Няколко.

— Основания, които полицията е решила да пренебрегне.

— Да.

Обърнах се към него.

— Добре. Да ги чуем.

— Виждате ги, мистър Ковач. — Той изпъчи гърди. — Аз съм тук. Върнах се. Не е достатъчно да ми пръснат черепа, за да бъда убит.

— Значи имате дистанционно съхранение? Да, очевидно, иначе нямаше да сте тук. Колко често се обновяват данните?

Банкрофт се усмихна.

— На всеки четирийсет и осем часа. — Той докосна тила си. — Директно оттук се излъчват до екранирано хранилище на психозащитната инсталация „Сайка Сек“ в Алкатрас. Дори не ми се налага да мисля за това.

— А там пазят и ваши замразени клонинги.

— Да. Няколко.

Гарантирано безсмъртие. Известно време седях и се питах как би ми харесало. По-точно дали би ми харесало.

— Сигурно е скъпо — казах накрая.

— Всъщност не. Аз съм собственик на „Сайка Сек“.

— О!

— Сега разбирате, Ковач. Нито аз бих извършил това, нито жена ми. И двамата знаем, че един изстрел не стига, за да бъда убит. Колкото и невероятно да звучи, трябва да е дело на външен човек. Човек, който не е знаел за дистанционното.

Кимнах.

— Добре, кой друг знаеше за него? Кого да изключим от заподозрените?

— Освен роднините ми ли? — Банкрофт сви рамене. — Моята адвокатка Уму Прескот. Двама или трима нейни сътрудници. Директорът на „Сайка Сек“. В общи линии това е.

— Разбира се — казах аз, — самоубийството рядко се ръководи от разума.

— Да, така твърдят и полицаите. С този аргумент обясниха всички останали дребни недостатъци на теорията си.

— А именно?

Точно това бе искал да каже Банкрофт преди малко. Сега заговори бързо, задъхано.

— А именно, че съм решил на прибиране да измина пеш последните два километра, да проникна незабелязан в имението, после да пренастроя биологичния си часовник и накрая да се самоубия.

Аз примигах.

— Моля?

— Полицията откри следи от кацане в полето на два километра извън границите на имението, което по една случайност е и извън пределите на автоматичната охрана. Пак по случайност точно в онзи момент над това място не е имало наблюдение от спътник.

— Провериха ли данните на такситата?

Банкрофт кимна.

— Не че имаше някаква полза. По закон таксиметровите компании от Западното крайбрежие не са длъжни да съхраняват данни за местонахождението на колите си. Разбира се, някои от реномираните фирми го правят, но други не. Има дори такива, които го изтъкват като предимство. Опазване на личната тайна и тъй нататък. — По лицето на Банкрофт пробяга тревожна сянка. — За някои клиенти, при дадени обстоятелства, това наистина е предимство.

— Използвали ли сте такива фирми?

— Да, понякога.

Логичният следващ въпрос увисна във въздуха между нас. Мълчах и чаках. Ако Банкрофт не желаеше да сподели защо би искал да пътува незабелязан, нямаше да го разпитвам, преди да си изясня положението.

Той се изкашля.

— Във всеки случай има някои признаци, че въпросната машина може да не е била такси. Разпределение на силовото поле, както твърдят от полицията. Остатъчните следи подсказвали за кацане на по-голяма машина.

— Зависи с каква скорост е кацнала.

— Знам. Така или иначе, моите следи тръгвали от мястото на приземяването, а състоянието на обувките ми потвърждавало, че съм вървял два километра през полето. И накрая — малко след три часа в нощта на убийството някой се е обадил от тази стая. Да провери точното време. На записа не се чува глас, само нечие дишане.

— И полицията знае това?

— Знае, разбира се.

— Как го обясняват?

Банкрофт се усмихна мрачно.

— Не го обясняват. Смятат, че самотната разходка под дъжда напълно съвпада с решението за самоубийство, а явно не виждат нищо странно в желанието на един човек да провери вградения си хроночип, преди да се простреля в главата. Както казахте, самоубийството не се ръководи от разума. Твърдят, че имало други подобни случаи. Явно светът е пълен с некадърници, които се самоубиват, а на другия ден се събуждат в нов носител. Така ми обясниха. Хората забравяли, че носят имплантирана микропамет, или в момента това им се струвало маловажно. А любимата ни здравна система моментално ги съживява, без да обръща внимание на молбите в оставените предсмъртни бележки. Странна злоупотреба с човешките права. И на Харлановия свят ли имате същата система?

Аз свих рамене.

— Горе-долу. Ако молбата е официално заверена, трябва да я изпълнят. Но иначе съживяването е задължително, всеки пропуск се смята за служебно престъпление.

— Разумна мярка, предполагам.

— Да. Така не позволяват на убийците да маскират деянията си като самоубийства.

Банкрофт се подпря на парапета и ме погледна в очите.

— Мистър Ковач, аз съм на триста петдесет и седем години. Преживял съм корпоративна война, рухването на индустриалните и търговските си интереси, реалната смърт на две деца, поне три големи икономически кризи, и все още живея. Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен. Разбирате ли?

Вгледах се в студените му черни очи.

— Да. Напълно разбирам.

— Добре. — Той се загледа настрани. — Да продължаваме ли?

— Да. Полицаите. Не ви харесват, нали?

Банкрофт се усмихна, но не много весело.

— С полицията си имаме взаимни проблеми.

— Взаимни?

— Точно така. — Той тръгна към другия край на балкона. — Елате. Ще ви покажа какво имам предвид.

Докато го следвах покрай парапета, аз неволно закачих телескопа с ръка и тръбата се завъртя нагоре. Кризата от заселването в ново тяло почваше да се засилва. Механизмът на телескопа изскърца глухо и върна тръбата в предишното положение. Върху старинното дигитално екранче просветнаха цифри. Спрях и се загледах в работата на механизма. Клавиатурата на управлението беше покрита с дебел слой прах, в който личеше отпечатъкът от ръката ми.

Банкрофт или не бе забелязал дребния гаф, или любезно се правеше на разсеян.

— Ваш ли е? — посочих аз инструмента.

Той разсеяно го погледна.

— Беше някога. Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. — Говореше спокойно, без чувство на превъзходство. Гласът му стана малко по-тих и унесен, като заглъхващо радиопредаване. — За последен път надникнах през тази машина почти преди два века. По онова време повечето Колониални кораби все още летяха. Все още чакахме да узнаем дали ще успеят. Чакахме да получим сигналите им. Като лъчи на далечни фарове.

Почваше да се отклонява. Трябваше да го върна към реалността.

— Взаимни проблеми? — напомних му аз.

— Да, взаимни. — Той кимна и посочи с ръка към ливадата. — Виждате ли онова дърво? Точно зад корта за тенис.

Нямаше как да не го видя. Възлесто старо чудовище, по-високо от къщата и засенчващо площ, по-обширна от самия корт. Кимнах.

— Това дърво е на повече от седемстотин години. Когато купих имението, наех проектант и той искаше да го отсече. Възнамеряваше да изгради къщата малко по-нагоре на склона и дървото щеше да разваля гледката към морето. Изгоних го. — Банкрофт се обърна да види дали съм схванал мисълта му. — Разбирате ли, мистър Ковач, онзи проектант беше на трийсетина години и за него дървото не представляваше нищо друго, освен елементарно препятствие. Стоеше на пътя му. Изобщо не го смущаваше фактът, че то е било на този свят двайсет пъти повече време от него. Не изпитваше уважение.

— Значи вие сте дървото.

— Точно така — отговори спокойно Банкрофт. — Аз съм дървото. Полицаите биха искали да ме отсекат, също като онзи проектант. Преча им и не изпитват уважение.

Върнах се в креслото да обмисля тия думи. Най-сетне почвах донякъде да разбирам поведението на Кристин Ортега. Ако Банкрофт смяташе, че стои извън нормалните изисквания към всеки гражданин, едва ли щеше да има много приятели в униформа. Едва ли си струваше да му обяснявам, че за Ортега има друго дърво, наречено Закон, и според нея Банкрофт забива ръждиви пирони в кората му. Виждал съм подобни противоречия и от двете страни. За тях просто няма друго решение, освен онова, което са сторили моите прадеди. Щом не харесваш законите, отиваш там, където не могат да те достигнат.

А после измисляш свои закони.

Банкрофт гледаше парапета. Може би разговаряше мислено с дървото. Реших засега да отложа тази тема.

— Какво е последното, което си спомняте?

— Вторник, 14 август — отвърна веднага той. — Легнах си около полунощ.

— Това ли е последното дистанционно обновяване на информацията?

— Да, излъчването е станало около четири часа сутринта, но очевидно аз съм спял по това време.

— Значи се губят почти четирийсет и осем часа до смъртта ви.

— За съжаление.

По-зле нямаше накъде. За четирийсет и осем часа може да стане какво ли не. Банкрофт би могъл да отиде до Луната и обратно. Отново почесах белега над окото си и разсеяно се зачудих от какво ли е.

— И преди това няма нищо, което да подскаже защо някой би искал да ви убие?

Банкрофт все още гледаше настрани, облакътен на парапета, но забелязах усмивката му.

— Нещо забавно ли казах?

Той благоволи да се върне в креслото.

— Не, мистър Ковач. В положението няма нищо забавно. Някой иска да умра и мисълта за това съвсем не е приятна. Но трябва да разберете, че за човек в моето положение враждите и дори смъртните заплахи са неотменна част от всекидневието. Едни ми завиждат, други ме мразят. Такава е цената на успеха.

Интересно. Досега никога не се бях смятал за преуспял човек, макар че на десетина свята ме мразеха.

— Напоследък имало ли е нещо по-интересно? Смъртни заплахи, искам да кажа.

Той сви рамене.

— Може би. Нямам навика да им обръщам внимание. Мис Прескот се занимава с това.

— Смятате, че смъртните заплахи не заслужават внимание?

— Мистър Ковач, аз съм предприемач. Изникват възможности, назряват кризи и аз ги преодолявам. Животът продължава. С подробностите се занимават служителите ми.

— Много удобно за вас. Но при дадените обстоятелства ми е трудно да повярвам, че и полицаите, и вие не сте се разровили из информацията на мис Прескот.

Банкрофт махна с ръка.

— Естествено, полицаите направиха проверка, без да си дават много труд. Уму Прескот им каза точно каквото беше казала и на мен. Че не е получавала нищо необичайно през последните шест месеца. Напълно й вярвам, затова не проверих. Вие обаче навярно ще поискате да прегледате сведенията.

Мисълта да се ровя из блатото от несвързани отровни заплахи на неудачници от този древен свят бе напълно достатъчна, за да разбуди отново чувството на умора. Обзе ме дълбоко безразличие към проблемите на Банкрофт. Овладях го с усилие, достойно за одобрението на Вирджиния Видаура.

— Е, при всяко положение трябва да поговоря с Уму Прескот.

— Незабавно ще уредя среща. — Очите на Банкрофт се замъглиха като на човек, който използва имплантирано устройство. — Кога ще ви бъде удобно?

Вдигнах ръка.

— Вероятно е по-добре да го уредя лично. Предайте й само, че ще се обадя. Освен това трябва да разгледам системите за съживяване в „Сайка Сек“.

— Разбира се. Дори ще помоля Прескот да ви откара дотам. Тя познава директора. Нещо друго?

— Ще ми трябва кредит.

— Естествено. Моята банка вече ви е открила сметка с ДНК-код. Доколкото знам, същата система използват и на Харлановия свят.

Вдигнах ръка и разтърках два пръста. Банкрофт кимна.

— Да, и тук е така. Ще откриете, че в Бей Сити има места, където приемат само пари в брой. Дано не ви се наложи да ги посещавате за дълго, но при необходимост можете да изтеглите реални пари от всеки банков терминал. Трябва ли ви оръжие?

— Засега не.

Едно от основните правила на Вирджиния Видаура гласи, че първо трябва да разбереш същността на задачата си, преди да избереш инструментите. Оная самотна овъглена черта върху белосаната стена изглеждаше твърде елегантно, за да очаквам голяма пукотевица.

— Ами… — Банкрофт изглеждаше едва ли не объркан от моя отговор. Беше посегнал към джоба си и сега смутено довърши жеста. Подаде ми визитна картичка. — Това е моят оръжейник. Казах им да ви очакват.

Взех картичката и я огледах. Върху нея бе отпечатано с изящен шрифт: „Ларкин и Грийн“ — оръжейници от 2203 г. Страхотно. Отдолу имаше поредица цифри. Прибрах картичката.

— По-късно може да са ми от полза — съгласих се аз. — Но засега искам да извърша меко кацане. Да изчакам спокойно, докато се разсее пушилката. Вярвам, че разбирате необходимостта от това.

— Да, разбира се. Както сметнете за добре. Доверявам се на преценката ви. — Банкрофт втренчено ме погледна в очите. — Само не забравяйте споразумението. Плащам ви за определена услуга. Не съм от онези, които си затварят очите пред злоупотреба с доверието им.

— Да, навярно не сте — уморено отвърнах аз. Спомних си как Рейлийн Кавахара се разправи с двама неверни любовници. След това дълго време чувах в кошмарите си животинските звуци, които издаваха. А в това време Рейлийн си белеше ябълка и ми обясняваше на фона на писъците, че след като вече никой не умира наистина, единствената възможност за възмездие е страданието. Усетих как дори и сега новото ми лице трепна от спомена. — Не знам какво са ви наговорили за мен в Корпуса, но най-вероятно е пълна глупост. Кажа ли нещо, изпълнявам го. — Изправих се. — Можете ли да ми препоръчате къде да отседна в града? Някое тихо местенце за хора от средна ръка.

— Да, има такива места на Мишън Стрийт. Ще поръчам на някого да ви откара дотам. На Къртис, ако го пуснат от ареста. — Банкрофт също стана от креслото. — Предполагам, че сега възнамерявате да разпитате Мириам. Тя наистина знае за онези четирийсет и осем часа повече от мен, тъй че си струва да поговорите.

Спомних си онези старчески очи в пружиниращото младежко тяло и идеята за разговор с Мириам Банкрофт изведнъж ми се стори противна. Същевременно сякаш нечия студена ръка дръпна обтегнати струни в стомаха ми и главата на пениса ми се изпълни с кръв. Щура работа.

— О, да — съгласих се унило аз. — Много искам да поговорим.

4.

— Изглеждате ми уморен, мистър Ковач. Така ли е?

Озърнах се през рамо към прислужницата, която ме бе довела, после отново погледнах Мириам Банкрофт. Телата им бяха приблизително на една възраст.

— Не — казах аз по-дрезгаво, отколкото възнамерявах.

За момент тя изкриви ъгълчетата на устните си, после продължи да навива картата, която изучаваше преди малко, когато влязох. Зад мен прислужницата затвори вратата на стаята. Банкрофт не бе сметнал за необходимо да ме придружи. Може би не си позволяваше повече от една среща дневно. Вместо това прислужницата изникна като по магия, когато слязохме отново в салона. Също като предишния път, Банкрофт не й обърна внимание.

Докато излизах, той стоеше край бюрото от огледално дърво и гледаше черната ивица на стената.

Мисис Банкрофт сръчно сви картата на руло и започна да я прибира в дълъг калъф.

— Е, хайде — каза тя, без да вдига очи. — Задавайте си въпросите.

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В леглото. — Този път тя ме погледна. — И моля ви, не питайте дали има кой да го потвърди. Бях сама.

Картографската стая беше дълга и просторна, със сводест таван, който някой бе облицовал с илуминий. Рафтовете за карти стигаха до кръста и над всеки от тях имаше остъклена витрина като в музей. Направих няколко крачки по централната пътека, така че една витрина ме отдели от мисис Банкрофт. Имах чувството, че търся прикритие.

— Мисис Банкрофт, струва ми се, че има недоразумение. Аз не съм полицай. Интересуват ме единствено фактите, а не вината.

Тя пъхна картата в калъфа и се облегна на рафта с ръце зад гърба. Докато аз разговарях със съпруга й, беше оставила свежата младежка пот и облеклото за тенис в някоя елегантна баня. Сега беше облечена безупречно с черен панталон и нещо средно между смокинг и сукман. Ръкавите бяха навити небрежно почти до лактите. Не носеше гривни и пръстени.

— Изглеждам ли ви виновна, мистър Ковач? — попита тя.

— Твърде силно държите да докажете съпружеската си вярност пред съвсем непознат човек.

Тя се разсмя. Смехът беше приятно гърлен, а раменете й леко подскачаха. Бих могъл да го харесам.

— Явно обичате тънките намеци.

Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата — четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.

— Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.

— Така ли? А кое смятате за достойнство?

Свих рамене.

— Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.

— Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.

— Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.

— О. — Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. — Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.

Отново свих рамене.

— Руски е.

— Моля?

— Шрифтът. — Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. — Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?

— Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?

Тя ме погледна втренчено.

— Рано. И както казах, бях сама. — Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. — И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.

— Огорчена сте от съпруга си?

Тя се усмихна.

— Струва ми се, че казах „примирение“.

— И „горчивина“.

— Да не би да твърдите, че съм убила съпруга си?

— Все още не твърдя нищо. Но е възможно.

— Така ли?

— Вие имате достъп до сейфа. Били сте в охранявания периметър по време на инцидента. А сега разбирам, че може да сте имали емоционални мотиви.

Все тъй усмихната, тя каза:

— Обвинение ли изграждаме, мистър Ковач?

Погледнах я спокойно.

— Да, ако излезе, че опира до сърцето.

— В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.

Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.

Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.

— Защо полицаите…

— Питайте тях. — Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. — На колко години сте, мистър Ковач?

— Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.

— А обективно? — попита тя, имитирайки тона ми.

— Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.

Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.

— Сигурно сте много самотен.

Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт — трети разкопки, източен обект. Бредбъри — руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.

— Мисис Банкрофт, няма значение как се чувствам. Идва ли ви на ум някаква причина вашият съпруг да посегне на живота си?

Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.

— Моят съпруг не се е самоубил — заяви тя с леден тон.

— Изглеждате учудващо сигурна. — Вдигнах очи от картата и се усмихнах. — Особено като имам предвид, че сте спали по това време.

— Приберете това! — кресна тя и пристъпи към мен. — Нямате представа колко ценна…

Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.

— Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?

— Не, само да привлека вниманието ви.

Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.

— Казах ви, по това време съм спала. Какво друго искате?

— Къде отиде съпругът ви онази вечер?

Тя прехапа устна.

— Не знам точно. През деня имаше среща в Осака.

— Къде е Осака?

Тя ме погледна с изненада.

— Не съм тукашен — търпеливо поясних аз.

— Осака е в Япония. Мислех…

— Да, Харлановият свят е заселен от японски кейрецу, които използвали източноевропейска работна ръка. Много преди да се родя.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. Вероятно и вие нямате представа какво са вършили прадедите ви преди три века.

Млъкнах. Мисис Банкрофт ме гледаше странно. След миг осъзнах какво съм казал. Стресът не прощава. Трябваше да се наспя час по-скоро, преди да съм сторил или изрекъл някоя още по-голяма глупост.

— Аз самата съм на повече от три века, мистър Ковач. — При тия думи по устните й трепна лека усмивка. Беше си възвърнала преимуществото в разговора по най-елегантен начин. — Външността лъже. Това тяло ми е единайсето по ред.

Тонът й подсказваше, че се полага да огледам стоката. Плъзнах поглед от високите славянски скули надолу по деколтето, после към извивката на ханша и полузакритите очертания на бедрата, като през цялото време се мъчех да демонстрирам безразличие, каквото всъщност не изпитвах нито аз, нито носителят ми.

— Много приятно. Малко младо за моя вкус, но както казах, аз не съм тукашен. Може ли да се върнем към съпруга ви, ако обичате? Значи през деня е бил в Осака, но се върнал. Предполагам, че не е пътувал наистина.

— Не, разбира се. Той има там замразен транзитен клонинг. Трябваше да се прибере към шест вечерта, но…

— Слушам ви.

Тя леко промени позата си и вдигна към мен разперена длан. Имах чувството, че полага усилия да се овладее.

— Ами… закъсня. Често му се случва, след като е сключил сделка.

— И никой ли няма представа къде е отишъл? Къртис например?

Все още усещах напрежението върху лицето й като стара скала под тънък слой сняг.

— Той не повика Къртис. Вероятно е взел такси от станцията за прехвърляне. Не съм му бавачка, мистър Ковач.

— Много важна ли беше срещата? В Осака, имам предвид.

— О, не… Не ми се вярва. Разговаряхме за това. Разбира се, той не помни, но прегледахме договорите и видяхме, че този е отлаган на няколко пъти. Компания за подводни изследвания, наречена „Пасификон“, със седалище в Япония. Подновяване на лиценза или нещо подобно. Обикновено тия въпроси се решават тук, в Бей Сити, но този път свикваха спешен експертен съвет, а тези дела е по-добре да се уредят близо до източника.

Кимнах мъдро, макар да нямах представа какво представлява един експертен съвет по подводни изследвания. Забелязах, че напрежението на мисис Банкрофт почва да се разсейва.

— Значи обичайни дела, а?

— Да, струва ми се. — Тя се усмихна уморено. — Мистър Ковач, сигурна съм, че полицията е събрала всички необходими сведения.

— Не се и съмнявам, мисис Банкрофт. Но нямат причина да ги споделят с мен. Аз не разполагам с никакви правомощия.

— Когато дойдохте, отношенията ви изглеждаха доста добри. — В гласа й внезапно прозвуча злобна нотка. Погледнах я втренчено, докато сведе очи. — Така или иначе, Лорънс несъмнено ще може да ви осигури всичко необходимо.

Разговорът стремително навлизаше в задънена улица. Побързах да сменя темата.

— Може би ще е най-добре да поговоря с него по този въпрос. — Огледах се. — Колко много карти. Откога ги събирате?

Мисис Банкрофт трябва да бе усетила, че разпитът приключва, защото напрежението почна да изтича от нея като нефт от спукан тръбопровод.

— Почти цял живот — каза тя. — Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и Земята.

Кой знае защо си спомних за изоставения телескоп на терасата. Представих си ъгловатите му очертания на фона на вечерното небе — нежелана реликва, ням свидетел за отминали времена и увлечения. Спомних си как с глухо хъхрене се връщаше в първоначалното положение, след като го изместих — верен на програми отпреди век или два, събуден за момент, както Мириам Банкрофт бе събудила с едно докосване Песенната кула в коридора.

Стар.

С внезапен задушлив натиск старостта ме обгърна от всички страни. Вонята й се излъчваше като влага от камъните на Слънчевия дом. Старост. Долових нейния полъх дори от невероятно младата и красива жена пред себе си, и гърлото ми се сви с тихо прещракване. Нещо в мен искаше да избяга, да се махне и да вдъхне чист, свеж въздух, да се спаси от тия същества, чиито спомени започваха далеч преди всички исторически събития, за които бях слушал в училище.

— Добре ли сте, мистър Ковач?

Стресът не прощава.

Съсредоточих се с усилие.

— Да, добре съм. — Изкашлях се и я погледнах в очите. — Е, няма да ви задържам повече, мисис Банкрофт. Благодаря, че ми отделихте толкова време.

Тя пристъпи към мен.

— Искате ли…

— Не, всичко е наред. Няма нужда да ме изпращате.

Излизането от картографската стая сякаш продължи цяла вечност и звукът от стъпките изведнъж закънтя в мозъка ми. На всяка крачка, при всяка отмината карта усещах как погледът на онези стари очи се впива в гръбнака ми. Умирах за цигара.

5.

Когато шофьорът на Банкрофт ме върна в града, небето бе придобило цвета на старо сребро и из Бей Сити припламваха първите светлини. Спуснахме се по спирала откъм морето над старинен висящ мост с ръждив цвят и със съвсем скромна скорост навлязохме между високите сгради, струпани по един хълмист полуостров. Шофьорът Къртис все още се цупеше след внезапното арестуване. Беше на свобода само от два часа, когато Банкрофт му заръча да ме откара, затова през целия полет не обели и дума. Имаше мускулеста фигура и симпатично момчешко лице, което отлично изразяваше дълбоката му обида. Предположих, че служителите на Лорънс Банкрофт не са свикнали властите да им се бъркат, когато изпълняват задълженията си.

Не се оплаквах. Собственото ми настроение беше почти също толкова мрачно. В главата ми непрекъснато се прокрадваха спомени за смъртта на Сара. Субективно погледнато, това бе станало снощи.

Спряхме в небето над широка магистрала толкова рязко, че някой над нас предаде възмутен писклив сигнал по приемника на лимузината. Къртис го прекъсна с едно чукване по таблото и свирепо озъбен вирна глава към прозрачния горен люк. С леко разтърсване се вляхме в наземното движение и веднага завихме наляво към една по-тясна улица. Започна да ме обзема интерес към гледката около нас.

Уличният живот навсякъде е еднакъв. На всички светове, където съм бил, действат едни и същи схеми — излагане и реклама, покупка и продажба, сякаш някаква дестилирана човешка същност се процежда през спуснатата отгоре дрънчаща политическа машина. Бей Сити на Земята, най-древният обитаван свят, не представляваше изключение. Всеки продаваше нещо — от грамадните безплътни холографски изображения пред старинните сгради до уличните търговци с техните каталожни излъчватели, прикрепени на раменете им като тромави механични ястреби или чудовищни тумори. Коли спираха до тротоарите и край тях се присламчваха стройни фигури, привели глави за пазарлък както навярно правят още откакто са се появили автомобилите. Над количките със закуски се вдигаха облаци дим и пара. Лимузината беше радио и шумоизолирана, но звуците се долавяха и през стъклото — протяжните викове на тротоарните търговци и ритмичната музика с вплетени в нея инфразвукови реклами.

В Емисарския корпус преобръщат човечеството наопаки. Най-напред виждаш общото, всепроникващия резонанс, и чак след това почваш да забелязваш подробности и различия.

На Харлановия свят етническата смес се състои предимно от славяни и японци, макар че се срещат и други варианти, отгледани срещу заплащане. Тук всяко лице имаше своя форма и цвят — видях високи, кокалести африканци, монголци, светлокожи северняци, а веднъж зърнах млада жена, която приличаше на Вирджиния Видаура, но я изгубих в тълпата. Всички се плъзгаха покрай нас като туземци, застанали на речен бряг.

Тромаво.

Впечатлението се мярна из мислите ми като онази жена в тълпата. Навъсих се и успях да го хвана.

На Харлановия свят уличният живот има опростена елегантност, икономия на жестове и движения, която прилича почти на хореография, ако не си свикнал с нея. Аз бях израснал там, затова го усетих едва когато попаднах другаде.

Тук не виждах нищо подобно. Приливите и отливите на човешката търговия зад стъклата на лимузината напомняха водно завихряне между два кораба. Хората се блъскаха, проправяха си път, спираха изведнъж, за да заобиколят по-гъстите струпвания в навалицата, които явно не бяха забелязали, преди да стане твърде късно за маневриране. Възникваха видими напрежения — изпънати шии, напрегнати мускулести тела. На два пъти видях как едва не се стига до бой, но човешкият поток бързо разделяше противниците. Сякаш целият град беше наръсен с възбуждащи феромони.

Озърнах се към безстрастния профил на шофьора.

— Къртис, би ли изключил радиоизолацията за малко?

Той лекичко подви устни и ме погледна.

— Разбира се.

Облегнах се назад и отново отправих поглед към улицата.

— Не съм турист, Къртис. Така си изкарвам хляба.

Каталозите на уличните търговци нахлуха в купето като ято кошмарни халюцинации, леко замътени поради липсата на точно насочване. Картините бързо се сменяха и преливаха една в друга, но въпреки това преживяването си беше истински тормоз. Най-натрапчиви бяха сводниците — поредица от орални и анални актове, ретуширани дигитално, за да се придаде допълнителен блясък на гърдите и мускулатурата. Гърлен глас произнасяше името на всяка проститутка и за кратко се мярваха лица: плахи малки момиченца, властни садистки, брадясали хомосексуалисти и представители на някакви други културни течения, напълно непознати за мен. Между тях се вплитаха малко по-незабележимите химически списъци и сюрреалистични сценарии на търговците на дрога и имплантанти. Сред хаоса зърнах и две-три религиозни предавания — образи на духовен покой в планините, но те бяха като удавници в морето от стоки.

Стълпотворението почваше да придобива смисъл.

— Какво означава „от Домовете“? — попитах аз Къртис, когато засякох израза за трети път.

Той се усмихна презрително.

— Символ за качество. Домовете са картел; висококачествени, скъпи публични домове по цялото крайбрежие. Казват, че осигурявали всичко, което желаеш. Ако момичето идва от Домовете, значи е обучено на неща, каквито обикновените хора не са и сънували. — Той кимна към улицата. — Не се заблуждавай, никоя там не е работила в Домовете.

— А „Дърво“!

Той сви рамене.

— Улично название. Бетатанатин. Хлапетата го използват, за да изпитат предсмъртни преживявания. По-евтино е от самоубийството.

— Сигурно.

— Нямате ли танатин на Харлановия свят?

— Не. — Бях го опитвал на други планети, но на Харлановия свят е забранен. — Но имаме самоубийства. Би ли включил отново изолацията?

Стълпотворението от образи секна изведнъж, оставяйки главата ми като празна, кънтяща стая. Изчаках чувството да отслабне и то постепенно отмина.

— Това е Мишън Стрийт — каза Къртис. — Следващите няколко пресечки са само хотели. Искаш ли да те оставя тук?

— Ще ми препоръчаш ли нещо?

— Зависи какво искаш.

Свих рамене съвсем като него.

— Да е светло. Просторно. И да има обслужване по стаите.

Той замислено присви очи.

— Ако искаш, опитай в „Хендрикс“. Имат висока пристройка и проститутките им са чисти.

Лимузината ускори ход и известно време пътувахме мълчаливо. Не си направих труда да обясня, че имам предвид съвсем друго обслужване по стаите. Нека да мисли каквото си ще.

В ума ми като неканена снимка изплува потното деколте на Мириам Банкрофт.

Лимузината спря пред ярко осветена фасада в непознат за мен архитектурен стил. Слязох и се загледах в грамадното холографско изображение на негър, изкривил лице, вероятно от възхищение пред музиката, която извличаше с лявата си ръка от голяма бяла китара. Личеше, че образът е старинен — беше малко размазан по ръбовете, както става с преработените двуизмерни картини. С надеждата това да е знак за традиция, а не за овехтялост, аз благодарих на Къртис, затръшнах вратата и се загледах подир лимузината. Тя излетя почти веднага и след миг престанах да различавам светлините й сред въздушното движение. Обърнах се към огледалната стъклена врата и тя рязко се отвори, за да ми направи път.

Ако се съди по фоайето, „Хендрикс“ определено щеше да удовлетвори второто ми изискване. Къртис можеше да паркира една до друга три или четири от лимузините на Банкрофт и пак би останало място да пусне около тях робот-чистач. За първото условие не бях сигурен. Стените и таванът бяха покрити с мозайка от илуминиеви плочки, чийто период на полуразпад очевидно привършваше и слабото им сияние само изтласкваше полумрака към средата на помещението. Най-силният източник на светлина във фоайето бе улицата, от която пристигах.

Наоколо не се виждаше жива душа, но откъм едно гише в отсрещната стена долиташе бледа синкава светлина. Упътих се натам покрай ниски кресла и масички с коварни метални ръбове. В стената беше вграден монитор, по чийто екран безредно танцуваха снежинки, а в долния ъгъл пулсираше една и съща команда на английски, испански и канджи.

„Говорете.“

Озърнах се, после отново погледнах екрана.

Бях съвсем сам.

Изкашлях се.

Буквите се замъглиха и изникна нов надпис: „Изберете език.“

От чисто любопитство реших да опитам на японски:

— Търся стая.

Екранът оживя тъй внезапно, че без да искам отстъпих назад. От кръжащи разноцветни частици компютърът бързо сглоби азиатец с мургаво лице, тъмна риза и вратовръзка. Азиатецът се усмихна и се преобрази в трийсетгодишна бяла жена със строг делови костюм. След като сътвори идеалния събеседник за мен, хотелът реши, че в крайна сметка едва ли говоря японски.

— Добър ден, сър. Добре дошъл в хотел „Хендрикс“, открит през 2087 година и продължаващ да работи до днес. С какво можем да ви услужим?

Повторих молбата, но вече на аманглийски.

— Благодаря, сър. Разполагаме с много стаи, всички свързани с градската информационна и развлекателна база данни. Моля, уточнете предпочитанията си за етаж и размер.

— Бих желал стая в кулата с изглед на запад. Колкото се може по-голяма.

Лицето се оттегли в ъгъла на екрана и мястото му зае триизмерна схема на хотелските стаи. Пулсиращата светлинка на селектора бързо пробяга по тях и спря в един ъгъл, после увеличи и завъртя въпросната стая. Отстрани на екрана запълзя колона от данни.

— Апартамент „Наблюдателницата“, три стаи, спалня тринайсет точка осем седем метра на…

— Много добре. Взимам го.

Триизмерната схема изчезна като по магия и жената отново зае целия екран.

— Колко нощи ще останете с нас, сър?

— Неопределено.

— Изисква се депозит — заяви предизвикателно хотелът.

— За престой над четиринайсет дни трябва още сега да бъде внесена сумата от шестстотин ООН долара. При напускане преди изтичане на упоменатия срок ще ви бъде възстановен процент от депозита.

— Много добре.

— Благодаря, сър. — По тона започнах да подозирам, че платежоспособните клиенти са рядкост в хотел „Хендрикс“.

— Как ще платите?

— Чрез ДНК-кодирана сметка в Първа колониална калифорнийска банка.

По екрана се изписваха подробности за плащането, когато усетих как студено метално кръгче докосва тила ми.

— Това е точно каквото си мислиш — изрече спокоен глас. — Едно погрешно движение и ченгетата цяла седмица ще събират по стената парчета от мозъчната ти приставка. Говоря за истинска смърт, приятел. А сега вдигни ръце настрани от тялото си.

Подчиних се, усещайки как непривичен хлад пробягва по гръбнака ми нагоре към мястото, докоснато от цевта. Отдавна не ме бяха заплашвали с истинска смърт.

— Добре — каза същият спокоен глас. — А сега моята сътрудничка ще те обискира. Остави я да си свърши работата, без внезапни движения.

— Моля, положете ДНК-подпис върху тампона до този екран — обади се хотелът. Беше влязъл във връзка с базата данни на Първа колониална банка.

Аз стоях неподвижно. Стройна жена с черни дрехи и скиорска маска мина пред мен и плъзна бръмчащ сив скенер по цялото ми тяло от глава до пети. Пистолетът зад тила ми не трепваше. Дулото вече не беше студено. Плътта ми го бе затоплила.

— Чист е — раздаде се друг отчетлив, професионален глас. — Има основна биохимична обработка, но не е включена. Липсват вградените елементи.

— Така ли? Значи пътуваш без багаж, а, Ковач?

Сърцето ми сякаш пропадна нейде надолу и пльосна в стомаха. Бях се надявал да имам работа с обикновени местни грабители.

— Не ви познавам — казах аз предпазливо и помръднах глава с един-два милиметра. Пистолетът натисна по-силно. Застинах.

— Точно така, не ни познаваш. А сега слушай какво ще правим. Излизаме навън…

— Достъпът до кредита ще бъде прекратен след трийсет секунди — търпеливо предупреди хотелът. — Моля, положете ДНК-подписа си веднага.

— Мистър Ковач не се нуждае от резервация — каза човекът зад мен и ме хвана за рамото. — Хайде, Ковач, отиваме на разходка.

— Не мога да изпълнявам правата на домакин без заплащане — каза жената на екрана.

Бях започнал да се обръщам, но нещо в тона й ме накара да спра. Без дори да помисля, аз се разкашлях дрезгаво.

— Какво…

Прегънат на две от мъчителна кашлица, аз вдигнах ръка към устата си и близнах палеца.

— Какви шибани номера въртиш, Ковач?

Изправих се и стрелнах ръка към тампона до екрана. Следи от свежа слюнка се размазаха по матовочерния приемник. Част от секундата по-късно върху лявата страна на черепа ми се стовари с пукот ръбът на мазолеста длан и аз рухнах на четири крака. В лицето ми се вряза ботуш. Паднах по очи.

— Благодаря, сър — чух гласа на хотела през бученето в главата си. — Вашата сметка се обработва.

Опитах да стана и бях възнаграден с нов ритник в ребрата. Кръв от носа ми прокапа върху килима. Цевта отново се притисна в тила ми.

— Не беше много умно, Ковач. — Този път в гласа се долавяше лека тревога. — Ако си мислиш, че ченгетата ще ни открият там, където отиваш, значи приставката ти е скапала мозъка. А сега ставай!

Той тъкмо ме вдигаше на крака, когато избухна грохот.

Нямам представа кому и защо бе хрумнало да оборудва охранителната система на „Хендрикс“ с двайсетмилиметрови автоматични картечници, но те си свършиха работата с убийствена безупречност. С крайчеца на окото си зърнах как лафетът на сдвоената установка изпълзява от тавана само миг преди да изстреля огнен залп в основния ми противник. Канонадата продължи три секунди и огневата мощ стигаше за сваляне на неголям самолет. Шумът бе оглушителен.

Маскираната жена хукна към изхода и докато ехото от стрелбата все още кънтеше в ушите ми, аз видях установката да се завърта след нея. Тя успя да направи десетина крачки през сенките, после по гърба й трепна светлинка на рубинов лазер и между стените на фоайето избухна нова канонада. Все още на колене, аз притиснах ушите си с длани. Куршумите я пронизаха и тя се свлече като безформен възел от преплетени крайници.

Стрелбата спря.

Нищо не помръдваше в кънтящата тишина, изпълнена с острата миризма на барут. Установката бе превключила на изчакване, димящите дула сочеха косо надолу към пода. Отдръпнах ръце от ушите си, изправих се и плахо опипах носа и лицето си, за да преценя пораженията. Кръвта от носа вече спираше, и макар устните ми да бяха разранени отвътре, не открих разклатени зъби. Ребрата ме боляха от втория ритник, но не изглеждаше да има нещо счупено. Озърнах се към по-близкия труп и веднага съжалих. Трябваше да го събират в кофа.

Отляво с тих звън се отвори вратата на асансьора.

— Стаята ви е готова, сър — каза хотелът.

6.

Кристин Ортега бе удивително сдържана.

Тя влезе в хотела с пружинираща крачка, от която препълненият джоб на якето подскачаше върху бедрото й, спря насред фоайето и огледа касапницата, като помръдваше език под бузата си.

— Често ли вършиш такива работи, Ковач?

— Чакам от доста време — кротко отвърнах аз. — Не съм в много добро настроение.

Още когато установката откри огън, хотелът бе уведомил местната полиция, но мина над половин час, преди първите патрулни коли да се спуснат по спирала откъм небесните магистрали. Не си направих труда да отида в стаята, тъй като знаех, че при всяко положение ще ме измъкнат от леглото, а дойдеха ли веднъж, нямаше да ме пуснат, докато не пристигне Ортега. Някакъв полицейски лекар ме прегледа набързо, увери ме, че нямам сътресение на мозъка, и ми даде спрей за спиране на кръвта от носа, след което седнах във фоайето и оставих новия си носител да изпуши няколко от цигарите на лейтенанта. Все още седях там, когато тя пристигна един час по-късно.

Ортега махна с ръка.

— Какво да се прави, нощем градът е доста оживен.

Предложих й пакета. Тя се замисли, сякаш я бях поставил пред тежък философски проблем, после все пак го взе и изтръска цигара. Без да погледне запалителната ивица отстрани на пакета, прерови джобовете си, измъкна масивна бензинова запалка и щракна капачето. Имах чувството, че е на автопилот. Почти без да усеща какво прави, тя се отдръпна да стори път на криминалистите, които внасяха ново оборудване, сетне прибра запалката в друг джоб. Фоайето около нас изведнъж загъмжа от делови хора, заети с работата си.

— Е? — Тя отметна глава и пусна струйка дим към тавана. — Познаваш ли тия типове?

— Я не се занасяй, по дяволите!

— Тоест?

— Тоест, напуснал съм склада само преди шест часа, ако има и толкова. — Чух как гласът ми започва да изтънява. — Тоест, откакто се срещнахме, разговарях цифром и словом с трима души. Тоест, за пръв път в живота си съм на Земята. Тоест, ти знаеш всичко това. А сега или ми задавай по-интелигентни въпроси, или отивам да спя.

— Добре де, не се впрягай. — По лицето на Ортега изведнъж се изписа умора. Тя седна в креслото срещу мен. — Казал си на моя сержант, че били професионалисти.

— Така е.

Бях решил, че поне това сведение мога да споделя с полицаите, тъй като навярно щяха и сами да разберат, щом пуснеха в компютрите си състава на двете тела.

— Нарекоха ли те по име?

Усърдно сбръчках чело.

— По име?

— Да. — Тя раздразнено махна с ръка. — Нарекоха ли те Ковач?

— Не си спомням.

— А някакви други имена?

Вдигнах вежди.

— Например?

Сянката на умора по лицето й изведнъж се разсея и тя ме погледна втренчено.

— Остави. Ще проверим в паметта на хотела.

Ха така!

— На Харлановия свят за това трябва прокурорско разрешение — изрекох аз колкото се може по-небрежно.

— Тук също. — Ортега тръсна пепел върху килима. — Но ще го получим без затруднение. Изглежда, „Хендрикс“ е обвиняван и друг път за органични увреждания. Преди доста време, но архивите пазят всичко.

— Тогава как така не са му отнели разрешителното?

— Казах обвиняван, не осъждан. Съдът отхвърлил обвиненията. Доказана самозащита. Разбира се… — тя кимна към неподвижния картечен лафет, около който двама криминалисти провеждаха тест за излъчване — онова е било само електрошок. Не като тази чудесия.

— Да, тъкмо се канех да попитам. Кой изобщо монтира в хотел подобна артилерия?

— Да не мислиш, че съм строителен инспектор? — Ортега бе почнала да ме гледа със замислена враждебност, която не ми допадаше. После рязко сви рамене. — Според архивната справка, която прегледах по пътя насам, установката е монтирана преди два века, когато корпоративните войни загрубели. Сред онази каша много сгради били преоборудвани със защитни системи. Естествено, не след дълго финансовият крах видял сметката на повечето компании, тъй че не се стигнало до закон за забрана. Хотел „Хендрикс“ си извоювал статуса на изкуствен разум и се откупил от собствениците.

— Хитро.

— Да, пък и доколкото съм чувала, системите с изкуствен разум били единствените, имащи влияние върху борсата. По онова време много от тях се освободили. На тази улица има доста хотели с изкуствен разум. — Тя се ухили през пушека. — Затова никой не отсяда в тях. Всъщност жалко. Четох някъде, че били програмирани да желаят клиенти, както хората искат секс. Сигурно е голяма мъка, нали?

— Да.

Един от мохиканите се приближи и щръкна над нас. Ортега го стрелна с поглед, който казваше, че не иска да я безпокоят.

— Взехме ДНК-проби — заяви предизвикателно мохиканът и й подаде плочка с видеофакс. Ортега го прегледа и трепна.

— Я виж ти. Бил си в много подбрана компания, Ковач. — Тя размаха ръка към мъжкия труп. — Носителят е регистриран на името на Димитрий Кадмин, известен като Дими Близнака. Професионален убиец от Владивосток.

— А жената?

Ортега и мохиканът се спогледаха.

— Регистрирана в Улан Батор?

— Така излиза, шефе.

— Спипахме мръсника! — Ортега скочи на крака с подновена енергия. — Дай да им измъкнем приставките и право към управлението. Искам до полунощ Дими да бъде прибран на съхранение. — Тя се озърна към мен. — Може и да има полза от теб, Ковач.

Мохиканът бръкна под двуредното си сако и измъкна грамаден нож с небрежния жест на човек, вадещ пакет цигари. Двамата пристъпиха към трупа и коленичиха до него. Заинтригувани униформени полицаи се приближиха да зяпат. Раздаде се влажният пукот на срязани хрущяли. След малко аз също станах и се присъединих към зяпачите. Никой не ми обърна внимание.

Не бих го нарекъл изтънчена биотехнологична хирургия. Мохиканът бе срязал част от гръбнака на трупа, за да се добере до основата на черепа, и сега бърникаше с върха на ножа, опитвайки да открие мозъчната приставка. Кристин Ортега стискаше здраво главата с две ръце.

— Напоследък ги вмъкват все по-надълбоко — говореше тя. — Виж дали можеш да измъкнеш останалите прешлени, там някъде трябва да е.

— Опитвам се — изпъхтя мохиканът. — Изглежда ми малко по-голяма от обикновеното. Сигурно е онази противоударна защита, за която спомена Ногучи миналия път… Мамка му! Почти я бях докопал.

— Не, виж, действаш от погрешен ъгъл. Дай на мен. — Ортега взе ножа и притисна с коляно черепа.

— Ама аз вече я бях напипал, шефе.

— Да бе. Няма цяла нощ да те гледам как човъркаш.

Тя се озърна нагоре, видя, че я гледам, кимна леко и пъхна в отвора назъбения край на ножа. После с рязък удар по дръжката отсече нещо. Ухили се и погледна мохикана.

— Чу ли това?

Бръкна в червената каша и измъкна приставката с два пръста. Не изглеждаше впечатляващо — окървавен противоударен корпус, не по-голям от угарка. От единия край стърчаха усуканите нишки на микроконтактите. Разбирах защо католиците не искат да повярват, че това е хранилището на човешката душа.

— Спипах те, Дими! — Ортега вдигна приставката към светлината, после я подаде на мохикана заедно с ножа. Избърса пръсти в дрехите на трупа. — Добре, хайде сега да измъкнем и тази на жената.

Докато гледахме как мохиканът повтаря процедурата с втория труп, аз приведох глава към Ортега и прошепнах:

— Значи разбрахте коя е и тя?

Ортега завъртя глава малко стреснато — не знам дали от изненада, или от неприязън.

— Да, това също е Дими Близнака. Ха-ха, майтап! Носителят е регистриран в Улан Батор, където, за твое сведение, се намира столицата на черния пазар за тела в Азия. Разбираш ли, Дими не е доверчива душа. Обича да работи с хора, в чиято подкрепа е сигурен. А в кръговете, където обикаля Дими, истински можеш да разчиташ само на себе си.

— Звучи ми познато. Лесно ли е да се дублираш на Земята?

Ортега направи гримаса.

— Става все по-лесно и по-лесно. При сегашното състояние на технологията един модерен зареждащ процесор се побира в килер. Много скоро ще се побира и в асансьор. После в куфар. — Тя сви рамене. — Такава е цената на прогреса.

— На Харлановия свят, общо взето, единственият начин да го направиш е като подадеш заявка за междузвездно прехвърляне и отмениш излъчването в последния момент. Фалшифицираш документите за прехвърлянето, после пускаш молба за временно зареждане от копието поради извънредни обстоятелства. На друга планета си, а бизнесът ти се срутва или нещо подобно. Зареждаш се веднъж от оригинала в излъчвателната станция и втори път чрез застрахователната компания някъде другаде. Първи номер си тръгва съвсем законно. Просто се е отказал от заминаването. Мнозина го правят. Втори номер просто не се обажда на застрахователя за прибиране. Но е доста скъпо. Трябва да подкупиш сума ти народ, да откраднеш много машинно време и тъй нататък.

Мохиканът изруга. Беше си порязал пръста. Ортега извъртя очи към тавана и тихо въздъхна. После пак се обърна към мен.

— Тук е по-лесно — заяви лаконично тя.

— Тъй ли? Как става?

— Ами… — тя помълча, сякаш се чудеше защо разговаря с мен. — Защо питаш?

Ухилих се.

— Просто съм си любопитен по рождение.

— Добре, Ковач. — Тя обгърна с длани чашата кафе. — Ето как става. Един ден мистър Димитрий Кадмин влиза в някоя от големите прехвърлящи и зареждащи застрахователни компании. Имам предвид наистина уважавана фирма, да речем „Лойдс“ или „Солар Картрайт“.

— Там ли? — Аз посочих към светлините на моста, които се виждаха през прозорците на хотелската стая. — В Бей Сити?

Мохиканът бе изгледал Ортега малко странно, когато тя остана, докато всички други полицаи напускаха „Хендрикс“. Тя го отпрати с още една заръка незабавно да прибере Кадмин на съхранение, после двамата се качихме горе. Почти не погледна отлитащите патрулни коли.

— В Бей Сити, по Източното крайбрежие, може би дори в Европа. — Ортега отпи глътка кафе и примижа от щедрата доза уиски, която хотелът бе прибавил по нейна молба. — Няма значение. Важна е компанията. Да има репутация. Да застрахова още от зората на зареждането. Мистър Кадмин желае да получи застрахователна полица и след дълъг пазарлък относно условията сключва договор. Разбираш ли, всичко трябва да изглежда почтено. Това е застрахователна измама, само че става дума за нещо повече от пари.

Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.

— Добре, това е първият екземпляр. А после?

Ортега сви рамене.

— Нещастен случай.

— В Улан Батор?

— Точно така. Дими се врязва с пълна скорост в електрически стълб, пада от прозореца на хотела или нещо подобно. Местен търговски агент прибира приставката и срещу солиден подкуп прави копие. В съответствие с договора „Солар Картрайт“ или „Лойдс“ изпраща Дими (в дигитален вид) до своята клонингова банка и го зарежда в чакащия носител. Благодарим, сър. Беше ни много приятно да работим с вас.

— Междувременно…

— Междувременно търговският агент купува на черния пазар друг носител, вероятно пациент в кома от някоя тамошна болница или току-що прибран наркоман без сериозни увреждания. Полицията в Улан Батор изкарва луди пари от такива сделки. Агентът изтрива съзнанието на носителя, зарежда копието и Дими просто си тръгва. Хваща суборбитален полет до другия край на света и отива да си свърши работата в Бей Сити.

— Май не ги хващате често.

— Почти никога. Работата е там, че трябва да спипаш и двата екземпляра на местопрестъплението — или мъртви както сега, или задържани за някакво провинение според Наказателния кодекс на ООН. Без санкции на ООН нямаш законно право да зареждаш от живо тяло. А в безизходно положение двойникът просто се гръмва в тила и приставката става на прах, преди да го арестуваме. Виждала съм подобни случаи.

— Доста сериозно. Какво е наказанието?

— Изтриване.

— Изтриване? Прилагате ли го тук?

Ортега кимна. Устните й трепнаха леко, сякаш готови всеки момент да се разтегнат в мрачна усмивка.

— Да, прилагаме го. Възмутен ли си?

Замислих се. За някои престъпления в Корпуса се полагаше изтриване — най-вече за дезертьорство или отказ да се изпълни заповед в бойни условия — но не бях виждал да я изпълняват. Да си плюеш на петите просто е невъзможно след цялата ни психическа обработка. А на Харлановия свят изтриването бе отменено десетина години преди да се родя.

— Малко е старомодно, не смяташ ли?

— Да не би да ти е криво за онова, което ще сполети Дими?

Плъзнах език по раничките в устата си. Помислих за студеното метално кръгче и поклатих глава.

— Не. Но нима то спира хора като него?

— Има още няколко вида тежки престъпления, но за повечето от тях се полагат два-три века на склад.

По изражението на Ортега личеше, че идеята за толкова меки присъди не й допада.

Оставих кафето и посегнах за цигара. Движенията бяха автоматични, а се чувствах твърде изморен, за да им преча. Предложих на Ортега, но тя отказа. Погледнах я с присвити очи и докоснах с връхчето на цигарата запалителната ивица върху пакета.

— На колко години си, Ортега?

Тя ми отвърна със същия поглед.

— На трийсет и четири. Защо?

— Никога не си била дигитализирана, а?

— Е, преди няколко години ми правиха психохирургия, но ме върнаха само след два дни. Иначе не. Не съм престъпник и нямам пари за подобно пътуване.

Издишах първата глътка дим.

— Малко си докачлива на тази тема, нали?

— Както казах, не съм престъпник.

— Така е. — Спомних си за последния път, когато видях Вирджиния Видаура. — Ако беше, нямаше да смяташ, че да те прехвърлят двеста години напред, е толкова меко наказание.

— Не съм го казала.

— То се подразбира.

Нямах представа какво ме кара да забравя, че Ортега представлява закона, но все пак нещо ме караше. Нещо се трупаше в пространството между двама ни — нещо като статичен заряд, нещо, което навярно щях да си изясня, ако емисарската ми интуиция не бе толкова замъглена от прехвърлянето в нов носител. Каквото и да бе, то изведнъж просто се изпари. Разкърших рамене и свирепо засмуках цигарата. Нуждаех се от сън.

— Кадмин е скъп, нали? При толкова разходи, толкова рискове, трябва да взима скъпо.

— Около двайсет бона на удар.

— Значи Банкрофт не е извършил самоубийство.

Ортега вдигна вежди.

— Твърде бърз извод за човек, който току-що е пристигнал.

— Я стига! — Аз пуснах насреща й облак дим. — Ако беше самоубийство, кой, по дяволите, е платил двайсет бона за удара срещу мен?

— Ти си всеобщ любимец, нали?

Приведох се напред.

— Не. На много места съм мразен, но не от хора с подобни пари и подобни връзки. Не съм чак от такава класа, че да си създам врагове на това ниво. Който и да е пратил Кадмин, знае, че работя за Банкрофт.

Ортега се ухили.

— Не беше ли споменал, че не са те нарекли по име?

Уморен си, Такеши. Сякаш видях как Вирджиния Видаура размахва пръст срещу мен. Един емисар не може да се излага така пред местната полиция.

Замазах положението, доколкото можех.

— Те знаеха кой съм. Хора като Кадмин не се мотаят по хотелите да грабят случайни туристи. Не ставай наивна, Ортега.

Тя изчака раздразнението ми да се разсее в тишината, преди да отговори:

— Значи според теб онова с Банкрофт също е било удар. Може би. И какво?

— Трябва да подновиш разследването.

— Май не разбираш от дума, Ковач. — Тя ми отправи усмивка, от която въоръжен престъпник би замръзнал на място. — Случаят е приключен.

Аз уморено облегнах гръб на стената и я загледах през пушека. Накрая казах:

— Знаеш ли, когато одеве пристигнаха твоите хора, един от тях ми показа значката си за момент, само колкото да я зърна. Отблизо изглежда много изящна. С орел и щит. И с надпис наоколо.

Тя нетърпеливо ми махна с ръка да карам по-накратко и аз пак смукнах цигарата, преди да сипя сол в раната.

— „Да защитавам и служа“, нали така беше? Бас държа, че докато станеш лейтенант, вече отдавна не си вярвала в тия глупости.

Точно попадение. Под едното й око затрептя мускулче, а бузите й се обтегнаха, сякаш смучеше нещо горчиво. Тя впи поглед в мен и за миг се запитах дали не съм прекалил. После раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

— Хайде, недей да ме жалиш. И изобщо какво знаеш, по дяволите? Банкрофт не е човек като теб и мен. Той е просто един скапан Мат.

— Мат?

— Да, Мат. Нали знаеш: „И всичките дни на Матусала станаха деветстотин шестдесет и девет години“.1 Той е стар. Страшно стар.

— Това престъпление ли е, лейтенант?

— Би трябвало да е — мрачно каза Ортега. — Живееш ли толкова дълго, почват да ти се случват разни работи. Прекалено се впечатляваш от себе си. И в крайна сметка решаваш, че си Господ. Изведнъж дребните хора, да речем на трийсет или четирийсет години… е, те просто стават незначителни. След като вече си виждал цели общества да възникват и да загиват, почва да ти се струва, че стоиш извън всичко и за теб то вече няма значение. И ако онези мънички хора ти се мотаят в краката, току-виж си почнал да ги скубеш като плевели.

Погледнах я сериозно.

— Засичала ли си Банкрофт в нещо подобно? Когато и да било?

Тя нетърпеливо махна с ръка, сякаш отхвърляше възражението ми.

— Не говоря за Банкрофт. Говоря за онова, което олицетворява. Тия хора са като машини с изкуствен разум. Отделен вид. Всъщност изобщо не са хора и гледат на човечеството, както ние с теб гледаме насекомите. Е, когато си имаш работа с полицейското управление в Бей Сити, подобно отношение може да ти изиграе лоша шега.

За миг си припомних до какви крайности стигаше Рейлийн Кавахара и се запитах дали Ортега не е права донякъде. На Харлановия свят повечето хора могат да си позволят прехвърляне поне веднъж, но главното беше, че ако не си много богат, трябва да носиш всяко тяло до дълбока старост, а това е крайно уморително дори и с антисенилна терапия. Вторият път става по-зле, защото знаеш какво те очаква. Малцина намират кураж за трети опит. Повечето отиват доброволно на съхранение, от което излизат само от време на време за важни семейни събития, а с времето завръщанията им оредяват и новите поколения постепенно прекъсват старите връзки.

Трябва да си човек от строго определен тип, за да продължаваш, да искаш да продължаваш — живот подир живот, носител подир носител. От самото начало трябва да бъдеш различен, изобщо да не се тревожиш в какво може да те превърне товарът от векове.

— Значи подлагаш крак на Банкрофт, защото е Мат. Извинявай, Лорънс, но ти си дърто високомерно копеле. Полицията си има по-важни работи от това, да приема приказките ти на сериозно. Това ли ти е позицията?

Но Ортега вече не се хващаше на въдицата. Тя отпи от кафето и небрежно махна с ръка.

— Виж какво, Ковач. Банкрофт е жив и каквито и да са фактите по случая, той има необходимата осигуровка, за да запази това положение. Никой няма да се оплаче, че служителите на реда не са му обърнали необходимото внимание. Полицията страда от недостиг на хора, на средства, само работата ни е в излишък. Нямаме възможност да тичаме до безкрай подир фантазиите на Банкрофт.

— Ами ако не са фантазии?

Ортега въздъхна.

— Ковач, лично аз обиколих три пъти онази къща заедно с криминалистите. Няма следи от стрелба, няма проникване в охранявания периметър, няма каквито и да било данни за нарушител в записите на охранителната система. Мириам Банкрофт доброволно се съгласи да премине проверка с най-модерните полиграфски тестове и я издържа, без да мигне. Не е убила съпруга си, нито пък някой се е промъкнал да го убие. Лорънс Банкрофт се е самоубил по причини, които само той знае. Това е положението. Съжалявам, че от теб искат да докажеш противното, но едно е да искаш, по дяволите, а съвсем друго — да го постигнеш. Следствието приключи.

— А телефонното обаждане? Фактът, че Банкрофт няма как да забрави за дистанционното съхранение? Фактът, че някой ме смята за толкова важен, та да изпрати Кадмин дотук?

— Няма да споря с теб, Ковач. Ще разпитаме Кадмин и ще разберем какво знае, но всичко останало вече съм го минала и почва да ми омръзва. Там, навън, има хора, които се нуждаят от нашата помощ много по-отчаяно, отколкото Банкрофт. Жертви на истинско убийство, които не са имали късмета да разполагат с дистанционно съхранение, когато някой им гръмва приставката. Католици, които загиват само защото убийците знаят, че жертвите никога няма да излязат от хранилището, за да ги обвинят. — Ортега броеше на пръсти и очите й се наливаха с мъглива умора. — Жертви на органични увреждания, които нямат пари за нов носител и единствената им надежда е държавата да потърси финансова отговорност от някого. Газя през тая гадост по десет часа на ден, че и по-дълго. Съжалявам, но просто нямам излишно съчувствие за мистър Лорънс Банкрофт с неговите замразени клонинги, магически връзки във висшите кръгове и реномирани адвокати, дето ни натикват в миша дупка всеки път, когато настъпим по мазола някой негов роднина или служител.

— Случва се често, нали?

— Доста често, но недей да се правиш на изненадан. — Тя се усмихна мрачно. — Той е един скапан Мат. Всичките са еднакви.

Не харесвах тази страна от характера й, не исках да водя подобен спор и не желаех да виждам Банкрофт под такъв ъгъл. А отгоре на всичко нервите ми отчаяно се нуждаеха от сън.

Изгасих цигарата.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървиш, лейтенант. Заболя ме глава от всички тия предразсъдъци.

В очите й припламна нещо, което така и не успях да разчета. Мярна се за секунда и изчезна. Тя сви рамене, остави чашата и свали крака от перваза. Изправи се, разкърши гръбнак със съвсем отчетлив пукот и тръгна към вратата, без да поглежда назад. Аз останах на място и гледах как отражението й в стъклото се движи на фона на градските светлини.

На прага тя спря и я видях да извръща глава.

— Хей, Ковач.

Погледнах я.

— Забрави ли нещо?

Тя кимна и изкриви устни, сякаш неохотно признаваше, че съм спечелил точка в някаква игра между двама ни.

— Искаш ли съвет? Трябва ли ти отправна точка? Ти ми поднесе Кадмин на тепсия, тъй че май ти дължа поне това.

— Нищо не ми дължиш, Ортега. „Хендрикс“ го стори, не аз.

— Лейла Бегин — каза тя. — Пусни това име при ония префърцунени адвокати на Банкрофт и виж докъде ще те отведе.

Вратата тихо се плъзна на място зад нея и в отразената стая останаха само градските светлини. Погледах ги, сетне запалих нова цигара и я изпуших до филтъра.

Банкрофт не бе извършил самоубийство, поне в това нямах съмнения. Занимавах се със случая по-малко от ден, но вече си бях навлякъл вражда с две съвсем отделни групировки. Първо, полицейските биячи на Кристин Ортега и второ, наемният убиец от Владивосток с неговия резервен носител.

Ортега искаше нещо, човекът зад Димитрий Кадмин също искаше нещо и изглеждаше, че желаят едно и също — случаят с Банкрофт да си остане приключен.

За мен нямаше такъв вариант.

От унеса ме изтръгна гласът на „Хендрикс“:

— Вашата гостенка напусна хотела.

— Благодаря — казах разсеяно аз и смачках цигарата в пепелника. — Може ли да заключиш вратата и да блокираш достъпа с асансьорите до този етаж?

— Разбира се. Желаете ли да ви уведомявам за влизане на външни лица в хотела?

— Не. — Прозинах се като змия, която опитва да нагълта яйце. — Просто не пускай никого тук. И никакви телефонни обаждания през следващите седем часа и половина.

Изведнъж се почувствах толкова изморен, че едва успях да смъкна дрехите, преди сънят да ме погълне. Преметнах летния костюм на Банкрофт върху облегалката на едно кресло и пролазих върху огромното легло с пурпурни чаршафи. Повърхността на леглото трепна за миг, докато се пригоди към теглото и размерите на моето тяло, после ме обгърна гальовно. От чаршафите долиташе лек, екзотичен аромат.

Без особен ентусиазъм опитах да мастурбирам, като си представях сладострастните телесни извивки на Мириам Банкрофт, но вместо това непрекъснато виждах бледото тяло на Сара, надупчено от автоматни куршуми.

И сънят ме погълна.

7.

„Руините са обгърнати в сянка и кървавото слънце залязва сред хаос от багри зад далечните хълмове. Над мен меки, тумбести облаци панически бягат към хоризонта като китове от харпун и вятърът плъзга алчни пръсти през дърветата покрай улицата.

Иненининенининенин…

Познавам това място.

Подбирам си път между разбитите стени на руините, като се мъча да не ги докосвам, защото при всеки допир от тях долитат приглушени изстрели и писъци, сякаш незнайният конфликт, който е опустошил този град, лежи погълнат в оцелялата зидария. Същевременно крача много бързо, защото нещо ме гони — нещо, което не се бои да докосва руините. Мога съвсем точно да определям движението му по прилива от викове и стрелба, прииждащ зад мен. То ме догонва. Опитвам се да ускоря крачка, но сякаш железен обръч стяга гърдите и гърлото ми.

Джими де Сото излиза иззад стърчащите останки от рухнала кула. Не съм особено изненадан да го видя тук, но трепвам от вида на обезобразеното му лице. Той се ухилва с остатъците от устни и полага ръка върху рамото ми. Опитвам се да не отскоча.

— Лейла Бегин — казва той и кимва към мястото, откъдето идвам. — Пусни това име при оная префърцунена адвокатка на Банкрофт.

— Ще го пусна — обещавам аз и минавам покрай него. Но дланта остава на рамото ми, което би трябвало да означава, че ръката му се разтяга зад мен като восък. Спирам, смутен от болката, която това навярно му причинява, но той пак е съвсем близо до рамото ми. Отново тръгвам напред.

— Няма ли да спреш и да се биеш? — пита небрежно той, продължавайки да се движи до мен, макар че не забелязвам да крачи.

Аз разпервам длани.

— С какво?

— Трябваше да се въоръжиш, приятел. Крайно време е.

— Вирджиния ни казваше да не се поддаваме на слабост към оръжията.

Джими де Сото изсумтява презрително.

— Да, и гледай сега докъде стигна тъпата кучка. Сто години без право на помилване преди осемдесетата.

— Не можеш да знаеш това — казвам разсеяно аз, защото вниманието ми е насочено най-вече към шума на преследвача. — Ти умря много години по-рано.

— Я стига, кой умира истински в днешно време?

— Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.

— Какви са тия католици?

— Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?

— Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?

Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…

Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.

— Късметлия — заявява мъдро Джими де Сото. — Не са улучили очната кухина.

Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.

— Трябва да сторя нещо — казвам аз малко отчаяно.

Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.

— Подушваш ли? — пита Джими и вдига лице в студения въздух. — Променят ни.

— Какво?

Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…

— Трябва да тръгвам — казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“

Буден.

Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена — мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.

— Имате посетителка — съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.

— Колко е часът? — изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.

— Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.

— А посетителката?

— Уму Прескот — каза хотелът. — Ще желаете ли закуска?

Станах от леглото и се отправих към банята.

— Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.

Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.

Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.

— Мистър Ковач.

— Да, заповядайте. — Аз оставих подноса върху неоправеното легло. — Ще желаете ли закуска?

— Не, благодаря. Мистър Ковач, аз представлявам правните интереси на Лорънс Банкрофт чрез фирмата „Прескот, Форбс и Ернандес“. Мистър Банкрофт ме уведоми…

Взех си парче печено пиле от подноса.

— Да, знам.

— Най-важното в момента, мистър Ковач, е, че имаме среща с Денис Найман в „Сайка Сек“ след… — Тя за миг врътна очи нагоре, за да погледне часовника върху ретината си. — След трийсет минути.

— Ясно — казах аз, дъвчейки бавно. — Не знаех.

— Звъня още от осем сутринта, но хотелът отказваше да ме свърже. Не предполагах, че спите до толкова късно.

Ухилих й се с пълна уста.

— Значи не сте си подготвили домашното. Зареден съм едва от вчера.

Уму Прескот леко настръхна при тия думи, но веднага си възвърна професионалното спокойствие. Прекоси стаята и седна на перваза.

— В такъв случай ще закъснеем — каза тя. — Предполагам, че се нуждаете от закуска.

По средата на Залива беше студено. Слязох от автотаксито сред воднист слънчев блясък и пронизващ вятър. През нощта бе валяло и няколко групи сиви купести облаци все още се прокрадваха около острова, устоявайки упорито пред опитите на буйния морски бриз да ги прогони. Вдигнах яката на лятното сако и мислено си отбелязах да се снабдя с яке. Нещо съвсем обикновено, дълго до средата на бедрото и с джобове, за да си крия ръцете на топло.

До мен Прескот изглеждаше невероятно елегантна в черното си палто. С едно докосване на палеца тя плати сметката и двамата отстъпихме от излитащото такси. По лицето и ръцете ми лъхна приятна топлина от турбините. Примигах с очи в малката вихрушка от прах и песъчинки и видях как Прескот закри лицето си с лакът. Сетне таксито изчезна с бучене към гъмжилото от коли над континента. Прескот се завъртя към сградата зад нас и лаконично посочи с пръст.

— Насам.

Пъхнах длани в плитките джобове на сакото и я последвах. Леко приведени срещу вятъра, двамата се изкачихме по дългото спирално стълбище на „Сайка Сек“ в Алкатрас.

Бях очаквал свръхмодерна охранителна инсталация и се оказах прав. „Сайка Сек“ представляваше поредица от дълги, ниски двуетажни модули с дълбоко хлътнали прозорци като във военен команден бункер. Единственото изключение от тази схема бе самотен купол в западния край, където навярно се намираше апаратурата за сателитна връзка. Целият комплекс имаше бледосив гранитен цвят, а огледалните прозорци хвърляха мътни оранжеви отблясъци. Нямаше нито холографски емблеми, нито рекламни емисии, всъщност нищо не подсказваше къде сме попаднали, освен скромна табелка с лазерно гравиран надпис върху наклонената стена край входа:

Над табелката зърнах малкото черно око на охранителна камера и високоговорител, защитен със здрава решетка. Уму Прескот размаха ръка натам.

— Добре дошли в „Сайка Сек“, Алкатрас — делово изрече компютърен глас. — Моля, представете се в регламентирания охранителен срок от петнайсет секунди.

— Уму Прескот и Такеши Ковач за уговорена среща с директора Найман.

Тъничък зеленикав лъч на сканиращ лазер плъзна по двама ни от глава до пети, после част от стената плавно отстъпи назад и надолу, разкривайки проход навътре. Доволен, че ще се отърва от студа, аз бързо прекрачих в нишата и последвах веригата от оранжеви светлинки по късия коридор към приемната, изоставяйки Прескот зад себе си. Щом влязохме, масивната каменна плоча с бучене се върна на място. Солидна охрана.

Приемната представляваше кръгъл, меко осветен салон с кресла и ниски масички, разположени по четирите основни посоки на света. На север и изток малки групички хора седяха и разговаряха тихо. В центъра имаше кръгло бюро, където седеше дежурният зад цяла батарея от свързочна апаратура. Никакви компютърни образи — дежурният бе истинско човешко същество, младеж на не повече от двайсетина години, който ни посрещна с интелигентен поглед.

— Вървете направо, мис Прескот. Кабинетът на директора е горе, третата врата вдясно.

— Благодаря. — Прескот отново мина отпред и щом се отдалечихме от дежурния, за миг извърна глава към мен и прошепна: — След като изградиха това място, Найман малко се възгордя, но иначе не е лош човек. Не позволявайте да ви раздразни.

— Няма.

Изпълнихме инструкциите на дежурния, но щом стигнахме на горния етаж, аз спрях и прехапах устни, за да не се изсмея. Вратата на Найман — навярно в традициите на най-добрия земен вкус — беше изцяло от огледално дърво. След строгата охранителна система и живия дежурен в приемната това изглеждаше горе-долу толкова уместно, колкото стенните вагинални цепки в пристанищния бардак на мадам Ми. Изглежда, не успях да прикрия реакцията си, защото Прескот ми хвърли навъсен поглед, преди да почука.

— Влез.

Сънят бе извършил истински чудеса във връзката между ума ми и новия носител. С грижливо изобразена сериозна физиономия аз последвах Прескот към кабинета.

Седнал зад бюрото, Найман демонстративно работеше на сиво-зелен холографски дисплей. Беше слаб, деловит мъж и носеше на очите си външни лещи със стоманена рамка в тон със скъпия черен костюм и късата, грижливо поддържана коса. Зад лещите изражението му изглеждаше някак обидено. Не беше много доволен, когато Прескот му се обади от таксито, че ще закъснеем, но Банкрофт явно го бе подковал добре, защото прие да отложим срещата с мълчаливото съгласие на дисциплинирано дете.

— След като желаете да разгледате нашата инсталация, мистър Ковач, дали да не започнем веднага? Отложил съм задълженията си през следващите два часа, но имам клиенти, които чакат.

Нещо в неговите маниери ми напомняше за надзирателя Съливан, само че малко по-рафиниран и не толкова озлобен. Може би ако работеше в хранилище за свръхбогати, а не за престъпни елементи, и Съливан щеше да изглежда точно така.

— Чудесно.

По-нататък всичко стана отчайващо скучно. Както повечето д.ч.п. хранилища, „Сайка Сек“ беше просто един гигантски комплекс от складове с климатични инсталации. Обикаляхме из подземни зали, охладени до температура между 7 и 11 градуса по Целзий, както препоръчват производителите на изменен въглерод, гледахме рафтове с едроформатни трийсетсантиметрови дискове и се възхищавахме на роботите доставчици, които препускаха по широки релси покрай стените на складовете.

— Системата ни е дуплекс — съобщи гордо Найман. — Всеки клиент се съхранява на два отделни диска в различни части на сградата. Разпределят се по метода на случайните числа, само централният процесор може да открие и двата, а в системата има вградени ограничения срещу едновременното използване на двете копия. За да причините сериозни щети, трябва да проникнете тук и на два пъти да преодолеете охранителната система.

Аз издавах любезни възклицания.

— Сателитните ни връзки се осигуряват чрез мрежа от най-малко осемнайсет обезопасени орбитални платформи, наемани в произволна последователност. — Найман почваше да се увлича от собствената си рекламна реч. Сякаш бе забравил, че и двамата с Прескот нямаме намерение да използваме услугите на „Сайка Сек“. — Нито една от платформите не се наема за по-дълго от двайсет секунди. Данните за дистанционно съхранение се предават чрез пряко прехвърляне, тъй че няма начин да бъдат прехванати.

Строго погледнато, това не бе съвсем вярно. Ако разполагаш със съдействието на достатъчно мощен изкуствен разум, рано или късно ще налучкаш и начин за прехващане на прякото прехвърляне, но това е в сферата на фантазиите. Враговете, които могат да насъскат изкуствен разум насреща ти, няма да си играят на пукотевица с квантов бластер. По тая нишка нямаше да стигна доникъде.

— Мога ли да получа достъп до клонингите на Банкрофт? — попитах внезапно аз.

— От правна гледна точка ли? — Прескот сви рамене. — Доколкото знам, мистър Банкрофт ви е дал картбланш.

Картбланш? Прескот ме обсипваше с тия думи още от сутринта. Имах чувството, че усещам вкуса им — вкус на стар пергамент. Подобни думи би използвал героят на Ален Мариот в разговор с полицай от епохата на Заселването.

Е, вече си на Земята. Обърнах се към Найман, който кимна неохотно.

— Само че има определени процедури.

Върнахме се обратно на приземното ниво по коридори, които неудържимо ми напомняха за онези в Централното хранилище на Бей Сити точно защото помежду им имаше огромна разлика. Не видях следи от гумени колела — сигурно пренасяха телата на въздушна възглавница — а стените на коридорите бяха боядисани в пастелни тонове. Прозорците, които отвън приличаха на средновековни бойници, бяха разкрасени отвътре с вълнисти рамки в стил Гауди. На един ъгъл минахме край жена, която ги чистеше ръчно. Вдигнах вежди. Ама че екстравагантно!

Найман забеляза погледа ми.

— Има дейности, с които роботите просто не могат да се справят както трябва — каза той.

— Вярвам ви.

Отляво се появи банката за клонинги — поредица от масивни, плътно запечатани врати, покрити със стоманени орнаменти като онези по рамките на прозорците. Спряхме пред една от тях и Найман надникна в ретиналния скенер. Вратата плавно плъзна навън — беше от тунгстенова стомана с дебелина цял метър. Зад нея имаше камера, дълга около четири метра, с подобна врата в отсрещния край. Влязохме вътре и вратата се затвори зад нас с тих тътен, от който ушите ми заглъхнаха.

— Камерата е херметична — обясни словоохотливо Найман.

— Ще бъдем почистени с ултразвук, за да не внесем замърсители в клонинговата банка. Не се безпокойте.

На тавана замига виолетова светлина в знак, че почистването е почнало, сетне втората врата се отвори също тъй плавно като първата. Прекрачихме в семейната гробница на рода Банкрофт.

И друг път бях виждал подобни инсталации. Рейлийн Кавахара поддържаше на Ню Пекин малко хранилище за клонингите си, а Корпусът, естествено, ги има в изобилие. Но такова нещо виждах за пръв път.

Овалната, сводеста зала навярно запълваше двата етажа на сградата. Беше огромна, колкото храмовете на Харлановия свят. Осветлението бе слабо, мътно оранжево, а температурата — телесна. Отвсякъде ни обграждаха торби с клонинги — полупрозрачни, нашарени с вени контейнери в същия оранжев цвят като осветлението, закачени за тавана с маркучи и въжета. Вътре смътно се различаваха клонингите, сгърчили крайниците си в позата на зародиш, но съвсем възрастни. Или поне повечето от тях; към върха на купола различих по-дребни торби, където отглеждаха новите попълнения. Контейнерите бяха органични, груб аналог на майчината утроба, и растяха заедно със зародиша, за да достигнат в долния край на залата дължина около метър и половина. Цялата реколта висеше като някакъв безумен паноптикум, очакващ незнайна сила да го раздвижи за кошмарно представление.

Найман се изкашля и ние с Прескот се изтръгнахме от смаяното вцепенение, което ни обзе още на прага.

— Подредбата може да ви изглежда хаотична — каза той, — но всъщност е проектирана от компютър.

— Знам — кимнах аз и пристъпих към една от долните торби. — Чрез фрактално проектиране, нали?

— Ммм… да — кимна Найман, сякаш го дразнеше, че знам толкова много.

Вгледах се в клонинга. Зад мембраната, само на сантиметри от мен, сред утробната течност дремеше лицето на Мириам Банкрофт. Косата й беше навита на дълга, змийска плитка отстрани на главата и пристегната с мрежичка.

— Цялото семейство е тук — прошепна Прескот зад рамото ми. — Съпруг, съпруга и шейсет и едно деца. Повечето имат само по един или два клонинга, но Банкрофт и жена му държат по шест. Впечатляващо, а?

— Да.

Неволно вдигнах ръка и докоснах мембраната над лицето на Мириам Банкрофт. Беше топла и леко поддаваше. Тъканта бе удебелена и загрубяла около местата, където влизаха маркучите за подхранващи течности и отделяне на отпадъците. Забелязах и малки пъпчици — следи от спринцовки за взимане на проби или за въвеждане на стимуланти в кръвта. Мембраната заздравяваше след такива дребни увреждания.

Обърнах гръб на спящата жена и погледнах Найман.

— Всичко това е много хубаво, но едва ли вадите някой от тези екземпляри при всяко идване на Банкрофт. Трябва да имате и резервоари.

— Насам.

Найман ни направи знак да го последваме и тръгна към дъното на камерата, където в стената имаше нова херметична врата. Най-долните торби се полюшваха призрачно от движението на въздуха и веднъж ми се наложи да отскоча, за да не докосна една от тях. Пръстите на Найман изиграха кратък танц по клавиатурата върху вратата и попаднахме в дълга, ниска зала, чието болнично осветление ми се стори почти ослепително след утробния полумрак на основното хранилище. Край едната стена видях редица от осем метални цилиндъра, почти като онзи, в който се бях събудил предния ден. Но за разлика от неговата гола метална повърхност, протрита от всекидневна употреба, тези тук бяха покрити с дебел гланцов слой кремава боя, а около прозорчето за наблюдение и изводите на разните системи имаше жълти ивици.

— Камери за пълна поддръжка на жизнените функции — обясни Найман. — По принцип поддържат същата среда както в другото отделение. Тук се извършва презареждането. Докарваме новите клонинги както са си с торбите и ги вкарваме вътре. Подхранващата течност в камерите съдържа ензим, който разгражда мембраната и така се избягва каквато и да било травма при прехвърлянето. За предотвратяване на риск от зараза цялата клинична дейност се извършва от персонал, настанен в синтетични носители.

С крайчеца на окото си зърнах отегчената гримаса на Уму Прескот и едва не се усмихнах.

— Кой има достъп до тази камера?

— Аз и упълномощеният персонал, който знае кода за съответния ден. И собствениците, разбира се.

Тръгнах покрай цилиндрите, като се навеждах да погледна екранчето с данни върху всеки от тях. В шестия имаше клонинг на Мириам, а в седмия и осмия — два на Наоми.

— Държите в готовност две копия на дъщерята?

— Да. — За момент Найман сякаш се озадачи, после изражението му стана снизходително. Сега имаше шанс да си възвърне загубените точки от моите знания за фракталното проектиране. — Не сте ли осведомен за сегашното й състояние?

— Да, тя е на психохирургия — промърморих аз. — Но това не обяснява защо са й две бройки.

Найман стрелна поглед към Прескот, сякаш искаше да намекне, че с разкриването на тази информация нагазва в адвокатска територия. Тя се изкашля.

— „Сайка Сек“ има инструкции от мистър Банкрофт винаги да държи в пълна готовност негов резервен клонинг и клонинги на най-близките му роднини. Докато мис Банкрофт е на лечение във Ванкувърското психиатрично хранилище, двата й носителя се съхраняват тук.

— Семейство Банкрофт обича да редува носителите си — поясни Найман. — Мнозина наши клиенти го правят, така е по-практично. Човешкото тяло се възстановява като по вълшебство, ако е съхранявано правилно, а освен това ние, разбира се, предлагаме пълен пакет от клинични услуги при по-сериозни увреждания. На много разумна цена.

— Не се и съмнявам. — Аз отново погледнах крайния цилиндър и се усмихнах. — И все пак не можете да сторите кой знае какво, щом главата се е изпарила, нали?

Настана кратко мълчание. Прескот гледаше втренчено горния ъгъл на залата, а подвитите устни на Найман заприличаха почти на анус.

— Смятам забележката за крайно безвкусна — каза накрая директорът. — Имате ли други съществени въпроси, мистър Ковач?

Спрях до цилиндъра на Мириам Банкрофт и надникнах вътре. Макар фигурата да бе замъглена от прозрачната плоча и поддържащия гел, чувственото й излъчване си оставаше все тъй мощно.

— Само един въпрос. Кой решава кога да се сменят носителите?

Найман се озърна към Прескот, сякаш за да потърси правна подкрепа за отговора си.

— Упълномощен съм лично от мистър Банкрофт да извършвам прехвърлянето при всяко негово дигитализиране, освен ако официално ми бъде наредено обратното. В случая нямах подобно нареждане.

Усещах как нещо дразни тънкия ми емисарски усет; нещо някъде пасваше твърде точно. Още бе твърде рано, за да придам на усещането конкретна форма. Озърнах се.

— Всяко влизане тук се проследява, нали?

— Естествено — отвърна Найман, все още с хладен тон.

— Имаше ли оживление, когато Банкрофт замина за Осака?

— Не повече от обичайното. Мистър Ковач, полицията вече прегледа записите. Наистина не виждам каква стойност…

— Сметнете го за мой каприз — предложих аз, без да го гледам, и емисарският тон на гласа ми го накара да млъкне като изключен.

Два часа по-късно гледах през прозореца на друго автотакси, докато излитахме от площадката пред Алкатрас и се издигахме над Залива.

— Открихте ли каквото търсехте?

Хвърлих поглед към Уму Прескот и се запитах дали усеща какво разочарование лъха от мен. Мислех, че вече съм засякъл повечето външни белези за емоциите на новия ръкав, но бях чувал за адвокати, обучени в изкуството на емпатията, които разгадават душевното състояние на свидетеля по най-неуловими признаци. А тук, на Земята, не би ме изненадало, ако се окажеше, че Уму Прескот е вградила в красивата си абаносова глава пълен комплект от инфрачервени и инфразвукови сензори за тяло и глас.

Данните от 16 август, четвъртък, за посещенията в хранилището на Банкрофт бяха напълно лишени дори и от намек за нещо подозрително. Осем сутринта — Банкрофт идва заедно с две сътруднички, съблича се и ляга в контейнера за изчакване. Сътрудничките отнасят дрехите му. Четиринайсет часа по-късно резервният му клонинг излиза мокър от съседния контейнер, взима хавлия от дежурната сътрудничка и отива да се изкъпе. Разменят само няколко шеговити думи. Нищо повече.

Свих рамене.

— Не знам. Наистина все още не знам какво търся.

Прескот се прозина.

— Тотална Абсорбция, а?

— Да, точно така. — Погледнах я по-внимателно. — Много ли знаете за Корпуса?

— Не особено. Чела съм материали по наказателно право на ООН. Не е трудно да усвоиш терминологията. Е, какво абсорбирахте досега?

— Само това, че твърде много дим се събира около нещо, за което властите твърдят, че изобщо не е горяло. Срещали ли сте се с лейтенанта, който разследва случая?

— Кристин Ортега. Разбира се. Няма скоро да я забравя. Почти цяла седмица си крещяхме от двете страни на бюрото й.

— Впечатления?

— От Ортега ли? — Прескот сякаш се изненада. — Добро ченге, доколкото мога да преценя. Има репутация на костелив орех. В отдел „Органични увреждания“ са най-коравите полицаи, тъй че едва ли е лесно да си спечелиш подобна слава. Водеше случая компетентно…

— Не и според Банкрофт.

Мълчание. Прескот ме погледна предпазливо.

— Казах „компетентно“. Не „упорито“. Ортега си свърши работата, но…

— Но не харесва Матовете, нали?

Ново мълчание.

— Бързо схващате уличния жаргон, Ковач.

— Не е трудно да усвоиш терминологията — скромно отвърнах аз. — Смятате ли, че Ортега не би закрила случая, ако Банкрофт не беше Мат?

Прескот се позамисли.

— Това е доста разпространен предразсъдък — бавно изрече тя. — Но не ми се вярва Ортега да е приключила разследването заради това. Според мен тя просто видя, че работата е неблагодарна. Полицейската система за повишение отчасти се основава на броя разкрити престъпления. В случая нямаше изгледи за бързо разкриване, а мистър Банкрофт беше жив, така че…

— Имала си е по-важни задачи, а?

— Да, нещо такова.

Отново се загледах през прозореца. Таксито прелиташе над стройни многоетажни кули и претъпкани с коли улици между тях. Усетих как в мен отново се надига старата ярост, нямаща нищо общо със сегашните ми проблеми. Нещо, което се бе трупало през годините в корпуса като емоционална нечистотия по повърхността на душата. Вирджиния Видаура; Джими де Сото, който издъхна в ръцете ми на Иненин; Сара… Каталог на неудачника, както и да го погледнеш.

Изключих тази мисъл.

Белегът над окото ме сърбеше, в пръстите ми тръпнеше жажда за никотин. Разтрих белега. Не посегнах към цигарите. Тази сутрин по някое време бях решил да ги откажа. Внезапно ми хрумна една неочаквана мисъл.

— Прескот, вие ми избрахте този носител, нали?

— Моля? — Тя преглеждаше нещо на ретиналния си екран и й трябваше време, за да се съсредоточи върху мен. — Какво казахте?

— Този носител. Вие го избрахте, нали?

Тя се навъси.

— Не. Доколкото знам, изборът бе направен от мистър Банкрофт. Ние само осигурихме списъка според неговите изисквания.

— Не, той ми каза, че адвокатите му уредили въпроса. Определено.

— О. — Лицето й просветля и тя се усмихна леко. — Мистър Банкрофт има множество адвокати. Вероятно е уредил въпроса чрез друга кантора. Защо?

Изсумтях.

— Нищо. Бившият собственик на това тяло е бил пушач, а аз не съм. Ужасна досада.

Усмивката на Прескот се разшири.

— Ще ги откажете ли?

— Ако ми остане време. Сделката с Банкрофт е ясна: разнищя ли случая, прехвърлят ме обратно, независимо от разноските, тъй че в дългосрочен план няма значение. Просто мразя да се събуждам сутрин с гадости в гърлото.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Да откажа пушенето ли?

— Не, да разнищите случая.

Погледнах я ни лук ял, ни лук мирисал.

— Нямам друг избор, мис Прескот. Четохте ли условията на договора?

— Да, аз ги съставих. — Прескот ми върна същия поглед, но дълбоко в него съзрях следи от притеснение и само това ме възпря да не смачкам носа й с един саблен удар.

— Гледай ти — казах аз и отново се загледах навън.

„И да си натъпча юмрука до лакът на жена ти в путката, пък ти да гледаш шибан Мат такъв, дето не можеш“

Смъкнах обръча от челото си и примигах. Текстът бе придружен с грубовати, но изразителни виртуални картинки и инфразвуков съпровод, от който главата ми забръмча.

Прескот ме гледаше със съчувствие от другата страна на бюрото.

— Всичко ли е от тоя сорт? — попитах аз.

— Е, има и по-несвързани. — Тя посочи холографския дисплей над бюрото, върху който примигваха в зелени и сини тонове изображения на файловете, които проверявах. — Този раздел сме го нарекли „Б и Ш“. Бесни и шантави. Всъщност повечето от тия типове са прекалено затънали, за да представляват сериозна заплаха, но не е много приятно да знаеш, че са на свобода нейде навън.

— Ортега прибра ли някого?

— Не е по нейната част. Отделът за комуникационни престъпления хваща от време на време някоя откачалка, стига да вдигнем повече шум, но при сегашното състояние на технологиите е толкова лесно да се прикрият следите, че цялата работа заприличва на тичане подир мъгла. А дори и когато ги хванат, всичко се разминава с няколко месеца на съхранение. Чиста загуба на време. Обикновено се задоволяваме да пазим тия послания, докато Банкрофт каже, че можем да ги изтрием.

— И не е имало нищо ново през последните шест месеца?

Прескот сви рамене.

— Може би религиозните маниаци. Има известно нарастване на посланията от католици заради Резолюция 653. Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН. А и някаква марсианско-археологическа секта вдига врява около онази Песенна кула, която държи в дома си. Доколкото чух, миналия месец е имало кръгла годишнина от мъченическата смърт на техния основател поради пробив в скафандъра. Но никой от тия хора не разполага с умения и възможности да проникне през външната охрана на Слънчевия дом.

Килнах стола си назад и се загледах в тавана. Клин от сиви птици пореше небето в южна посока. Смътно дочувах техните глухи, квакащи крясъци. Кабинетът на Прескот беше в екологичен стил — четирите стени, таванът и подът излъчваха виртуални изображения. Поради това сивото й метално бюро бе разположено най-нелепо върху полегат тревист склон, над който слънцето клонеше към залез, а в далечината пасеше стадо добитък и от време на време се чуваха птичи песни. Рядко бях виждал толкова чиста картина.

— Прескот, какво можете да ми кажете за Лейла Бегин?

Настаналата тишина върна погледа ми към нея. Уму Прескот зяпаше нейде из ливадата.

— Предполагам, че Кристин Ортега ви е дала това име — бавно изрече тя.

— Да. — Аз отпуснах стола и вдигнах глава. — Всъщност ми препоръча да го подхвърля пред вас и да видя какво ще излезе.

Прескот се завъртя към мен.

— Не виждам какво общо може да има това със случая.

— Нищо, нека опитаме.

— Много добре. — Гласът й сякаш превключи на нов тон и тя ме изгледа предизвикателно. — Лейла Бегин била проститутка. Може още да е такава. Преди петдесет години Банкрофт бил неин клиент. Чрез поредица от несдържани коментари това станало известно на Мириам Банкрофт. Двете жени се срещнали на някакво обществено събитие в Сан Диего и както съм чувала, решили да отидат заедно в тоалетната, където Мириам Банкрофт смазала Лейла Бегин от бой.

Озадачено се вгледах в лицето на Прескот.

— И това ли е всичко?

— Не, не е всичко, Ковач — уморено отвърна тя. — Бегин била бременна в шестия месец. Заради побоя загубила детето. Физически е невъзможно да включиш в зародиша гръбначна приставка, тъй че смъртта била истинска. Полага се евентуална присъда от трийсет до петдесет години.

— От Банкрофт ли е било бебето?

Прескот сви рамене.

— Спорен въпрос. Бегин не разрешила да вземат от зародиша генетична проба. Казала, че няма значение кой е бащата. Вероятно е сметнала, че от гледна точка на пресата съмнението струва повече от едно окончателно „не“.

— Или просто не е била на себе си от мъка.

Прескот раздразнено махна с ръка.

— Я стига, Ковач. Говорим за някаква си курва от Окланд.

— Пъхнали ли са Мириам Банкрофт на хладно?

— Не, и точно тук Ортега сипва сол в раната. Банкрофт подкупил всички. Свидетелите, пресата, дори и Бегин накрая приела подкуп. Уредили извънсъдебно споразумение. Сумата стигала, за да си купи клонингова застраховка от „Лойдс“ и да напусне занаята. Според последните сведения живеела с нов носител нейде в Бразилия. Но това е било преди половин век, Ковач.

— Вие участвахте ли в играта?

— Не. — Прескот се приведе към мен над бюрото. — Нито пък Кристин Ортега и затова ми е най-противно да я слушам как хленчи на тази тема. Е, наслушах се миналия месец, когато прекратиха разследването. Тя изобщо не е срещала Бегин.

— Мисля, че може да е въпрос на принцип — казах спокойно аз. — Дали Банкрофт все още редовно посещава проститутки?

— Това не ме засяга.

Пъхнах пръст в холографския дисплей и погледах как изображенията се изкривяват около него.

— Може да ви засегне, мис Прескот. В края на краищата ревността е твърде солиден мотив за убийство.

— Може ли да ви напомня, че Мириам Банкрофт премина успешно проверката с полиграф? — сухо запита Прескот.

— Не говоря за мисис Банкрофт. — Аз престанах да си играя с дисплея и се вгледах през бюрото в адвокатката. — Говоря за милионите предлагани отвърстия и многократно по-големия брой партньори или роднини, които може и да не харесват, че някакъв Мат си играе с въпросните отвърстия. Няма начин сред тях да не се намерят специалисти по тайно проникване, прощавайте за двусмислицата, а вероятно и психопати. Казано накратко — хора, способни да се вмъкнат в дома на Банкрофт и да му пръснат главата.

В далечината скръбно измуча крава.

— Какво ще речете, Прескот? — Аз размахах ръка през холограмата. — „Има ли тук нещо, дето да започва така: Заради онова, което стори на моята приятелка, дъщеря, сестра, майка, излишното да се изтрие?“

Не се нуждаех от отговор. Виждах го по лицето й.

Докато слънцето хвърляше по бюрото ивици от светлина и сянка, а от дърветата отвъд ливадата долитаха птичи песни, Уму Прескот се приведе към клавиатурата и извади в дисплея нов холографски овал от пурпурна светлина. Гледах го как разцъфва и се разтваря като някаква импресионистична представа за орхидея. Зад мен още една крава изрази примирено неодобрение.

Отново надянах обръча.

8.

Градчето се наричаше Ембър. Открих го върху картата на около двеста километра северно от Бей Сити по крайбрежния път. В морето до него имаше асиметричен жълт символ.

— „Гарант на свободната търговия“ — каза Прескот, надничайки през рамото ми. — Самолетоносач. Последният наистина голям военен кораб в историята. В началото на Колониалната епоха някакъв идиот го изкарал на плитчините и наоколо изникнало градче, което обслужва туристите.

— Туристите ли?

Тя ме погледна.

— Корабът е много голям.

От едно невзрачно бюро на две пресечки от кантората на Прескот наех наземен автомобил и потеглих на север по ръждивия висящ мост. Трябваше ми време за размисъл. Крайбрежната магистрала се оказа зле поддържана, но пък за сметка на това почти пуста, тъй че излязох на жълтата осева линия и подкарах със сто и петдесет километра в час. Радиото хващаше цял куп всевъзможни станции, говорещи на почти неразбираеми за мен теми, но най-сетне открих нео-маоистко пропагандно предаване, заредено на дългосрочен запис в някакъв сателит, който никой не си бе направил труда да прочисти. Смесицата от емоционални политически лозунги и сладникави латиноамерикански ритми беше неустоима. През отворения прозорец нахлуваше дъх на море, пътят се разстилаше пред мен и за известно време забравих ченгетата, Иненин и всичко станало подир него.

Докато стигна до отклонението за Ембър, слънцето вече залязваше зад ъгловатата палубна писта на „Гарант на свободната търговия“ и сетните му лъчи хвърляха едва различими розови отблясъци по вълните край сянката на самолетоносача. Прескот имаше право. Наистина беше голям кораб.

Наоколо изникнаха сгради. Намалих скоростта и разсеяно се запитах кой ли е имал глупостта да насочи толкова голям кораб тъй близо до брега. Банкрофт можеше и да знае. Сигурно беше съвременник на събитието.

Главната улица на Ембър пресичаше градчето покрай брега. От плажа я делеше ивица величествени палмови дървета и нео-викторианска ограда от ковано желязо. По стъблата на палмите бяха прикрепени холографски излъчватели, които прожектираха едно и също изображение на жена, обявяваща с пресилени движения на устните: „Очаквайте Анчана Саломао и тоталния телесен театър от Рио“. Малки групички хора се бяха струпали да я зяпат.

Бавно подкарах по улицата, като оглеждах фасадите и най-сетне открих каквото търсех. Отминах го, спрях петдесетина метра по-нататък и поседях няколко минути, да видя какво ще стане. Не се случи нищо. Слязох от колата и тръгнах обратно.

„База данни Елиът“ се оказа тясна сграда, сгушена между грамадна тръба за индустриални отпадъци и празен терен, където чайките крещяха и се биеха сред купища изхвърлени компютърни части. Вратата беше подпряна с развален плосък монитор и водеше право към работната зала. Прекрачих вътре и се огледах. Зад дълъг тезгях от пресована пластмаса имаше четири контролни табла, монтирани по двойки гръб до гръб. По-нататък зърнах вратата на остъклена канцелария. Върху стената в дъното светеха седем монитора, по които се нижеха редове с неразбираеми данни. На мястото на осмия зееше назъбена дупка с олющена боя наоколо. Съседният монитор примигваше, сякаш неговият събрат бе загинал от заразна болест.

— Мога ли да ви услужа?

Мършав мъж на неопределена възраст подаде глава иззад едно от наклонените контролни табла. От устата му стърчеше незапалена цигара, а зад главата му се провлачваше кабел, включен в интерфейса до дясното ухо. Имаше нездраво бледа кожа.

— Да, търся Виктор Елиът.

— Отпред. — Човекът махна натам, откъдето бях дошъл. — Виждате ли стареца до парапета? Дето гледа кораба. Това е той.

Вгледах се в здрача навън и различих самотен силует до парапета.

— Той е собственикът, нали?

— Да. Така му се пада. — Информационният плъх размаха ръка наоколо. — При тоя застой в бизнеса няма смисъл да стои тук.

Благодарих му и отново излязох на улицата. Денят гаснеше и холографското лице на Анчана Саломао властваше над гъстеещия мрак. Пресякох платното, приближих се до мъжа на парапета и опрях лакти върху почернялото желязо. Той се озърна и кимна леко, после пак зарея поглед, сякаш търсеше пукнатина в спойката между море и небе.

— Печално място за паркиране — казах аз и махнах с ръка към заседналия кораб.

Този път човекът ме огледа замислено, преди да отговори:

— Казват, че било работа на терористи. — Гласът му звучеше кухо, безразлично, сякаш някога нещо в него се бе пречупило от претоварване. — Или повреда на сонара по време на буря. А може би и двете.

— Може да са го направили заради застраховката — подхвърлих аз.

Елиът ме изгледа втренчено.

— Не сте ли тукашен? — попита той и сега долових в гласа му леки нотки на интерес.

— Не. Само минавам.

— От Рио? — той вдигна ръка към Анчана Саломао. — Артист ли сте?

— Не.

— О. — Той сякаш се замисли за малко над отговора. Имах чувството, че е забравил как се води разговор. — Движите се като артист.

— Почти познахте. Военна неврохимична обработка.

Той разбра, но изненадата пролича само по кратко трепване на очите. Бавно ме огледа от глава до пети, после пак се завъртя към морето.

— Мен ли търсите? Банкрофт ли ви изпраща?

— Би могло и така да се каже.

Той облиза устни.

— Идвате да ме убиете?

Извадих от джоба си копието и му го подадох.

— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?

Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да избухне и да оплиска цялата стая.

— Да, мое е — тихо каза Елиът.

— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.

Той ми върна листа.

— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.

— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.

— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.

— Точно това очаквах да кажете. Бих могъл дори да ви повярвам, само че онзи, който уби Банкрофт, е минал през много сериозна охранителна система, а вие сте бивш сержант от тактическата морска пехота. На Харлановия свят познавах такива момчета и доста от тях са оборудвани за секретни мокри задачи.

Елиът ме изгледа с любопитство.

— Скакалец ли сте?

— Какво?

— Скакалец. Пришълец от друга планета.

— Да.

Ако изобщо се бе стреснал от мен, страхът му отминаваше бързо. Поколебах се дали да не разиграя емисарската карта, но не виждах смисъл. Човекът все още говореше.

— Банкрофт не се нуждае от другопланетни биячи. Каква е вашата роля в тая игра?

— Частен предприемач — казах аз. — Търся убиеца.

Елиът изсумтя.

— И решихте, че съм аз.

Не смятах така, но премълчах, защото недоразумението му създаваше чувство за превъзходство и поддържаше разговора. В очите на Елиът трепнаха мъждукащи искрици.

— Мислите си, че мога да вляза в дома на Банкрофт? А аз знам, че не мога, защото прегледах данните за системата. Ако имаше начин, щях да проникна още преди година и да го пръсна на ситни късчета по цялата ливада.

— Заради дъщеря ви?

— Да, заради дъщеря ми. — Гневът подхранваше оживлението му. — И заради другите като нея. Тя беше още дете.

Той млъкна и пак се загледа към морето. След малко посочи с ръка „Гарант на свободната търговия“, където бяха светнали лампи около нещо като сцена върху наклонената палубна писта.

— Това искаше тя. Само това. Тотален телесен театър. Да бъде като Анчана Саломао и Риан Ли. Отиде в Бей Сити, защото чу, че там имало връзки, имало някой, който можел…

Той рязко замълча и ме погледна. В предварителната справка го наричаха стар и сега за пръв път разбрах защо.

Въпреки солидната му сержантска фигура и все още стегната талия, лицето му бе старческо, прорязано от жестоките линии на дълго страдание. Беше готов да се разплаче.

— Можеше и да успее. Тя беше красива.

Той започна да тършува из джоба си. Извадих пакета цигари и му предложих. Той машинално взе една и я запали от страничната ивица, но продължи да рови, докато накрая извади малък кодакристал. Не исках да гледам, но той го включи, преди да възразя, и във въздуха между нас увисна малко кубично изображение.

Имаше право. Елизабет Елиът беше красива девойка — руса, атлетична и само с няколко години по-млада от Мириам Банкрофт. От снимката не личеше дали притежава твърдата решителност и конската издръжливост, необходими за тоталния телесен театър, но навярно поне би могла да опита.

На холоснимката тя стоеше между Елиът и друга жена, която изглеждаше досущ като нея, само че беше по-възрастна. Тримата бяха заснети в ярък слънчев ден на някакво място с трева и върху лицето на възрастната жена падаше сянката на клон от невидимо дърво. Тя леко се мръщеше, сякаш бе усетила недостатъка в композицията, но не изглеждаше раздразнена, просто между веждите й се тъмнееха две бръчици. Но тази дребна подробност ставаше незначителна сред ореола на щастие около тримата.

— Отиде си — каза Елиът, сякаш усетил към кого е насочено вниманието ми. — Преди четири години. Знаете ли какво е гмуркане?

Поклатих глава. Местен колорит, изрече Вирджиния Видаура в главата ми. Попивай го.

Елиът вдигна глава. За момент помислих, че гледа холограмата на Анчана Саломао, но после видях, че очите му са отправени към небето.

— Там горе — каза той и отново засече, както преди малко, когато спомена колко млада била дъщеря му. Изчаках. — Там горе са комуникационните сателити. Заливат ни с данни. На някои виртуални карти можете да ги видите всичките. Изглежда тъй, сякаш някой плете шал на света. — Той отново сведе поглед към мен. Очите му блестяха. — Айрин го каза. Шал за целия свят. В този шал има вплетени хора. Дигитализирани богати хора на път от едно тяло към друго. Облаци от спомени, чувства и мисли, превърнати в цифри.

Усещах накъде отиват нещата, но премълчах.

— Ако те бива, а нея я биваше, и ако имаш оборудване, можеш да вземеш проба от тези сигнали. Наричат ги мозъчни хапки. Мигове в главата на модна принцеса, идеи на квантов физик, спомени от кралско детство. За тия неща има пазар. О, публичните медии организират разходки из умовете на такива хора, но всичко е преработено и почистено. Годно за обществена консумация. Няма изтървани моменти, няма рискове да бъде засегната нечия репутация или популярност. Само широки пластмасови усмивки за публиката. А хората търсят съвсем друго.

Имах съмнения относно това. Разходките из умовете бяха много популярни и на Харлановия свят, но консуматорите протестираха само когато откриеха у някоя от знаменитостите мигове на човешка слабост. Обикновено изневярата и нецензурните изрази предизвикваха най-силно обществено възмущение. И с право. Всеки, който е толкова жалък, че търси път да избяга от собствения си мозък, не иска да види същата елементарна реалност, отразена в позлатения череп на своя кумир.

— С мозъчните хапки получаваш всичко — каза Елиът със странен ентусиазъм, с който навярно се бе заразил от жена си. — Съмненията, мръсотията, човешкото. Хората плащат луди пари за това.

— Но е незаконно, нали?

Елиът кимна към фирмата на магазина с неговото име.

— Търговията с данни вървеше зле. Твърде много предлагане. Пазарът се засити. Имахме да изплащаме клонингова застрахователна полица за нас двамата плюс Елизабет. Военната ми пенсия нямаше да стигне. Какво можехме да направим?

— Колко й дадоха? — тихо попитах аз.

Елиът се загледа към морето.

— Трийсет години. — Той помълча и след малко добави, без да откъсва поглед от хоризонта: — Шест месеца всичко беше наред, после веднъж включих екрана и видях някаква шефка на корпорация да носи тялото на Айрин. — Той леко завъртя глава към мен и издаде нещо средно между смях и кашлица. — Корпорацията го купила направо от склада в Бей Сити. Платили пет пъти повече, отколкото можех да си позволя. Разправят, че кучката го носела само през четните месеци.

— Елизабет знае ли?

Той кимна отсечено, сякаш върху врата му падна секира.

— Една вечер го изкопчи от мен. Бях се побъркал. По цял ден превключвах от една база данни на друга, търсех работа. Вече нямах представа нито кой съм, нито какво става. Искате ли да знаете какво каза тя?

— Не — промърморих аз.

Той не ме чу. Пръстите му бяха побелели върху железния парапет.

— Каза: „Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама“.

Разговорът почваше да излиза от контрол.

— Вижте, Елиът, съжалявам за дъщеря ви, но доколкото чух, тя не е работила в заведение от онези, които посещава Банкрофт. „Скришното място на Джери“ определено не е на нивото на Домовете, нали?

Бившият военен ме нападна без предупреждение. Сляпа жажда за убийство изпълваше очите и изкривените му ръце. Не можех да го упрекна. Той виждаше в мен слуга на Банкрофт.

Но един емисар просто не може да бъде нападнат — така е обучен. Аз видях нападението още преди самият той да осъзнае какво ще стори. Секунди по-късно неврохимичната обработка на моя носител влезе в действие. Елиът удари ниско, под защитата, която смяташе, че съм отслабил. Целеше се в гръдния кош с намерение да строши ребрата. Наистина преодоля защитата, само че аз вече не бях там. Отскочих встрани от юмруците, блъснах го с тяло и му подложих крак. Той залитна към парапета и аз забих жесток ъперкът в слънчевия му възел. Лицето му посивя. Притиснах го върху парапета и притиснах с длан гърлото му.

— Стига толкова — креснах аз с леко пресекващ глас. Неврохимичната система на носителя се оказа по-груба от онези, които бях използвал в Корпуса. При претоварване създаваше чувството, че под кожата ми е изпъната телена мрежа.

Сведох поглед към Елиът.

Очите му бяха само на една длан от моите и въпреки хватката върху гърлото, в тях още кипеше ярост. Дъхът свистеше между зъбите му, докато отчаяно се бореше да събере сили, да се изтръгне и да ме унищожи.

Дръпнах го от парапета и застанах на една ръка разстояние.

— Слушай, нямам намерение да давам лични преценки. Искам да знам. Какво те кара да мислиш, че тя е имала някаква връзка с Банкрофт?

— Тя самата ми каза, мръснико — изсъска той. — Каза ми какво е направил.

— И какво е то?

Той бързо примига и натрупаната ярост се превърна в сълзи.

— Мръсни неща. Тя каза, че се нуждаел от тях. Толкова много, че да се връща. Толкова, че да плаща.

Беззащитна жертва. Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама. Напълно разбираема грешка, когато си млад. Но нищо не става тъй лесно.

— Смяташ, че затова е умряла?

Той извърна глава и ме погледна тъй, сякаш бях някакъв ужасно отровен паяк на пода в кухнята му.

— Тя не умря, мистър. Някой я уби. Някой взе бръснач и я накълца.

— В съдебните данни пише, че е било работа на клиент. Не на Банкрофт.

— Откъде знаят? — мрачно попита Елиът. — Споменават тялото, а знае ли се кой може да е бил вътре? Кой плаща за всичко това?

— Откриха ли го?

— Убиец на курва от биокабина? Ти как мислиш? Не е като да беше работила за Домовете, нали?

— Не това имам предвид, Елиът. Ти казваш, че тя е приемала Банкрофт при Джери. Вярвам ти. Но трябва да признаеш, че не изглежда в стила на Банкрофт. Срещал съм го. Да ходи по евтини вертепи? — Поклатих глава. — Определено не ми се стори такъв.

Елиът се извърна настрани.

— Плът — каза той. — Какво знаеш ти за плътта на един Мат?

Вече беше почти тъмно. Отвъд водата бе започнало представлението върху наклонената палуба на военния кораб. Известно време двамата гледахме светлините, чувахме изблиците на буйна музика като радиопредавания от свят, до който завинаги ни е забранен достъп.

— Елизабет все още е на съхранение — тихо казах аз.

— И какво от това? Застраховката ни изгърмя преди четири години, когато хвърлихме всичките си пари за един адвокат, дето рече, че щял да свали обвинението от Айрин. — Той махна към слабо осветената фасада на фирмата си. — Приличам ли ти на човек, който скоро ще изкара добри пари?

Нямах какво да кажа. Оставих го да гледа светлините и се върнах в колата. Той все още бе там, когато минах покрай него и се отправих към изхода от градчето. Не се озърна.