Суперкомандос

16.

В градините на Слънчевия дом бе тихо и слънчево, а въздухът ухаеше на прясно окосена трева. Откъм тенис корта долиташе глухото потропване на топка и по някое време чух развълнувания глас на Мириам Банкрофт. Мярнаха се мургави крака под къса бяла поличка; облаче розов прах избухна около топката, забита безпогрешно в полето на противника. Насядалите зрители изръкопляскаха сдържано. Аз вървях към корта, обкръжен от въоръжени до зъби пазачи с каменни физиономии.

Когато пристигнах, играта бе спряла и играчите стояха пред столовете си разкрачени, с приведени глави. Щом чу хрущенето на стъпките ми по чакъла около корта, Мириам Банкрофт вдигна очи през разчорлената си руса коса и погледите ни се срещнаха. Не каза нищо, но ръцете й стиснаха по-здраво дръжката на ракетата, а по устните й трепна усмивка. Нейният противник, който също погледна към мен, беше строен младеж и нещо в него подсказваше, че може би наистина е на възрастта на тялото си. Стори ми се смътно познат.

Банкрофт седеше по средата на редицата от сгъваеми столове. От дясната му страна видях Уму Прескот, а отляво — мъж и жена, които виждах за пръв път. Когато стигнах до него, той не стана; всъщност почти не ме погледна. Само посочи стола до Прескот.

— Седнете, Ковач. Предстои последният гейм.

Усмихнах се леко, устоях на изкушението да натъпча с ритник зъбите му в гърлото и седнах на сгъваемия стол. Уму Прескот се приведе към мен и прошепна, закривайки устата си с длан:

— Днес полицията прояви нежелателен интерес към мистър Банкрофт. Не действате толкова изтънчено, колкото се надявахме.

— Още загрявам — тихо отвърнах аз.

По някаква предварителна уговорка за времето Мириам Банкрофт и нейният противник захвърлиха кърпите и заеха позиции. Аз се облегнах назад и почнах да наблюдавам играта, но гледах най-вече еластичното женско тяло, което подскачаше и се въртеше под белия памучен плат. Спомнях си как изглежда без дрехи, как се гърчеше върху мен. Веднъж, точно преди да бие сервис, тя забеляза погледа ми и устните й се изкривиха в развеселена усмивка. Все още чакаше отговор и сега смяташе, че го е получила. След като приключи играта с порой от трудно спечелени, но явно неизбежни точки, тя напусна корта задъхана, изчервена и весела.

Когато се приближих да я поздравя, тя разговаряше с непознатите мъж и жена. Видя ме и се отдръпна, за да ми стори място в малката група.

— Мистър Ковач. — Очите й се разшириха едва забележимо. — Хареса ли ви играта?

— Много — отвърнах аз съвсем искрено. — Вие сте безмилостна.

Тя наклони глава настрани и започна да бърше потната си коса.

— Само когато се налага. Вие, естествено, не познавате Нейлан и Джоузеф. Джоузеф, Нейлан, това е Такеши Ковач, емисарят, когото Лорънс нае да разследва убийството му. Мистър Ковач не е от Земята. Мистър Ковач, това са Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН, и Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.

— Приятно ми е. — Леко се поклоних и на двамата. — Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.

Двамата висши служители се спогледаха, после Фири кимна.

— Отлично сте информиран — каза сериозно той. — Много съм слушал за Емисарския корпус, но все пак съм впечатлен. Откога точно сте на Земята?

— От около седмица — излъгах аз с надеждата да успокоя донякъде параноичната подозрителност, която всички чиновници изпитват към емисарите.

— Само от седмица. Да, наистина впечатляващо.

Фири беше едър, набит негър на около петдесет и пет години с леко прошарена коса и проницателни кафяви очи. Също като Денис Найман носеше на очите си старомодни външни лещи, но докато стоманената рамка на Найман целеше да подчертае чертите му, тази на Фири имаше за задача да отклонява вниманието. Беше масивна и му придаваше вид на разсеян свещеник, но прикритите отзад очи не пропускаха нищо.

— И напредвате ли с разследването? — заинтересува се Ертекин, красива арабка с двайсетина години по-млада от Фири, което несъмнено подсказваше, че това й е най-малкото втори носител.

Усмихнах се.

— Напредък се определя трудно, Ваша светлост. Както би казала Квел: Те идват при мен с отчети за напредък, но аз виждам само промени и изгорели тела.

— А, значи сте от Харлановия свят — отбеляза любезно Ертекин. — И смятате ли се за квелист, мистър Ковач?

Усмихнах се още по-широко.

— Понякога. Но бих казал, че тя твърде често е права.

— Напоследък мистър Ковач бе доста зает — побърза да се намеси Мириам Банкрофт. — Предполагам, че двамата с Лорънс имат какво да обсъдят. Може би ще е най-добре да ги оставим насаме.

Ертекин леко кимна.

— Да, разбира се. По-късно може да поговорим отново.

Тримата се отправиха да изразят съчувствие на противника на Мириам, който печално прибираше ракетата и кърпите си; но въпреки дипломатичната намеса на домакинята Нейлан Ертекин не изглеждаше склонна да избяга от разговора. За момент й се възхитих. Да кажеш на служител от ООН и представител на Протектората, че си квелист, е горе-долу като да си признаеш на вегетариански банкет, че най-редовно колиш животни; просто така не се постъпва.

Обърнах се и открих Уму Прескот зад рамото си.

— Да тръгваме ли? — попита злокобно тя и посочи към къщата.

Банкрофт вече вървеше натам. Поехме след него — според мен с прекалено забързана крачка.

— Един въпрос — изпъхтях аз в движение. — Кое е хлапето? Онова, дето мисис Банкрофт го съсипа.

Прескот само ме стрелна с раздразнен поглед.

— Значи голяма тайна, а?

— Не, мистър Ковач, не е тайна — нито голяма, нито малка. Просто смятам, че можете да употребите ума си за нещо по-полезно, отколкото да обсъждате семейните гости. Щом толкова държите да знаете, другият играч беше Марко Кавахара.

— А, така ли? — Неволно бях възприел разговорния стил на Фири. Полагаше ми се червена точка за психологическо проникване. — Значи затова ми се стори познат. Прилича на майка си, нали?

— Не бих могла да кажа — отвърна небрежно Прескот. — Никога не съм срещала мис Кавахара.

— Блазе ви.

Банкрофт ни чакаше в екзотична оранжерия, пристроена до крилото на къщата откъм морето. Зад стъклените стени бушуваше истински хаос от другопланетни багри и форми, сред които различих младо огледално дърво и множество мъченически храсти. Банкрофт стоеше до един от храстите и внимателно го ръсеше с бял металически прах. За тези растения знаех само всеизвестния факт, че се използват като охранително средство, затова нямах идея какво представлява прахът.

Когато влязохме, Банкрофт се обърна.

— Моля, не говорете много високо. — Собственият му глас звучеше удивително тихо в звукопоглъщащата среда. — На този етап от развитието си мъченическите храсти са извънредно чувствителни. Предполагам, че знаете, мистър Ковач.

— Да. — Озърнах се към листата, напомнящи смътно човешка длан с пурпурно петно по средата, откъдето идваше името на растението. — Сигурен ли сте, че са зрели?

— Напълно. На Адорасион сигурно сте виждали по-едри, но аз поръчах на Накамура да пригоди тези тук за отглеждане на закрито. Тук е също толкова безопасно, колкото в нилвибска колиба — той махна с ръка към три стоманени стола до храстите — и далеч по-удобно.

— Искали сте да ме видите — казах нетърпеливо аз. — За какво?

Само за миг безпощадният черен поглед ме прониза с пълната сила на неговите три века и половина. Сякаш бях надникнал в очите на демон. За тази част от секундата отвътре надникна душата на един Мат и аз видях в тези очи отразен живота на безброй обикновени, простички хора, които са виждали да умират като бледи, пърхащи пеперуди в пламъка на лампа. Само веднъж бях имал подобно преживяване — когато се сблъсках с Ейлийн Кавахара. Усетих горещия полъх по крилата си.

После мигът отмина и Банкрофт отиде да седне като съвсем обикновен човек, оставяйки контейнера с прах на близката масичка. Вдигна очи и изчака да види дали и аз ще седна. Когато останах прав, той събра пръсти и се навъси. Уму Прескот стоеше между нас.

— Мистър Ковач, знам, че според условията на договора съм приел да покривам всички разходи по разследването в разумни граници, но не очаквах да плащам за умишлени органични увреждания от единия край на Бей Сити до другия. Цяла сутрин бях зает да се откупвам както от триадите по Западното крайбрежие, така и от полицията, а те не бяха много добре настроени към мен дори преди да почнете тая касапница. Питам се дали осъзнавате колко ми струва да ви запазя жив и извън хранилището.

Огледах парника и свих рамене.

— Вероятно можете да си го позволите.

Прескот едва не подскочи. Банкрофт си позволи хладна усмивка.

— А може би вече не желая да си го позволявам, мистър Ковач.

— Тогава дръпнете шалтера, дявол да го вземе.

Мъченическият храст трепна от рязката промяна на тона.

Пет пари не давах. Изведнъж загубих желание да участвам в елегантните игри на Банкрофт. Бях изморен. Ако не се брои краткият престой в клиниката, бях бодърствал над трийсет часа и нервите ми прегряваха от непрестанната употреба на неврохимията. Бях водил престрелка. Бях избягал от летяща кола. Бях претърпял разпити, които биха травмирали всеки нормален човек за цял живот. Бях извършил цял куп убийства. И след всичко това тъкмо си лягах, когато въпреки изричната ми забрана „Хендрикс“ ме уведоми да отида при Банкрофт, цитирам, „в интерес на добрите отношения с клиентелата и за да бъде осигурен по такъв начин статутът ви на постоянен гост“. Определено трябваше някой да прочисти овехтелия служебен речник на тоя хотел; зачудих се дали след телефонния разговор да не го сторя лично с немекса, но раздразнението от педантизма на хотела изобщо не можеше да се мери с гнева ми към самия Банкрофт. Точно този гняв не ми позволи да се направя на глух и пак да си легна, а да потегля към Слънчевия дом, облечен със същите смачкани дрехи, които носех от предния ден.

— Извинете, мистър Ковач. — Уму Прескот ме гледаше втренчено. — Да не би да намеквате…

— Нищо не намеквам, Прескот. Чисто и просто заплашвам. — Отново завъртях поглед към Банкрофт. — Никого не съм молил да ме включи в шибаната ви игра. Вие ме домъкнахте тук, Банкрофт. Вие ме измъкнахте от хранилището на Харлановия свят и ме пъхнахте в носителя на Райкър, само за да натриете носа на Ортега. Пуснахте ме с няколко смътни намека, а после гледахте как се лутам из тъмното и си удрям пищялите в миналите ви прегрешения. Е, ако вече не ви се играе, след като работата почна да загрубява, нямам нищо против. Писна ми да си рискувам приставката заради боклук като вас. Можете просто да ме върнете в склада, пък след сто и седемнайсет години ще си опитам късмета. Може да ми провърви. Току-виж дотогава успели да ви изтрият от лицето на планетата.

На входа бяха прибрали оръжията ми, но докато говорех, усетих как из тялото ми се прокрадва застрашителното спокойствие на емисарския боен режим. Ако демоничният Мат отново надигнеше глава, щях да унищожа Банкрофт на място — просто за лично удоволствие.

Странно, речта ми само го накара да се замисли. Той ме изслуша докрай, леко склони глава и се обърна към Прескот.

— Уму, можеш да излезеш за малко. С мистър Ковач трябва да обсъдим някои неща насаме.

Прескот се поколеба.

— Да повикам ли някого пред вратата? — попита тя, хвърляйки многозначителен поглед към мен.

Банкрофт поклати глава.

— Сигурен съм, че е излишно.

Докато Прескот излизаше с изписано по лицето съмнение, аз се опитвах да прогоня възхищението си от хладнокръвието на Банкрофт. Току-що ме бе чул да казвам, че с удоволствие ще се върна в хранилището, през цялата сутрин бе броил останалите подир мен трупове, и все пак вярваше, че ме е опознал достатъчно добре, за да усети дали съм опасен или не.

Седнах. Може би Банкрофт имаше право.

— Дължите ми обяснения — казах спокойно аз. — Можете да започнете от носителя на Райкър. Защо го направихте и защо скрихте от мен?

Банкрофт вдигна вежди.

— Да съм го скрил ли? Та ние почти не говорихме за това.

— Казахте ми, че сте оставили на своите адвокати да изберат носителя. Изрично го подчертахте. Но Прескот настоява, че изборът е бил лично ваш. Трябваше по-добре да я инструктирате какви лъжи сте ми сервирали.

— Добре де. — Банкрофт небрежно махна с ръка. — Обикновен предпазен рефлекс. С толкова малко хора споделяш истината, че накрая ти става навик. Но нямах представа, че за вас ще е толкова важно. Нали разбирате, след кариерата в Корпуса и след толкова време в хранилището. Често ли проявявате такъв интерес към миналото на носителите си?

— Не. Но откакто пристигнах, Ортега се е хванала за мен като самозалепваща опаковка. Мислех си, че е защото има нещо за криене. А тя просто защитавала носителя на своя приятел, докато онзи е на съхранение. Между другото, направихте ли си труда да проверите за какво са го прибрали?

Този път жестът на Банкрофт бе направо презрителен.

— Обвинение в корупция. Неоснователни органични увреждания и опит за фалшифициране на лични данни. Доколкото разбрах, не му е било за пръв път.

— Да, така е. Славел се с тия неща. Бил известен и много мразен, особено из места като Лизниград, където през последните дни вървях по дирите на вашите сексуални подвизи. Но на това ще се върнем по-късно. Искам да знам защо го направихте. Защо съм в носителя на Райкър?

За миг очите на Банкрофт трепнаха от оскърблението, но той бе твърде добър играч, за да се поддава на провокации. Той само намести десния си ръкав — утвърден дипломатичен жест за пренебрежение — и се усмихна леко.

— Наистина не подозирах, че ще представлява неудобство за вас. Исках да ви осигуря стабилна защита, а този носител има…

— Защо точно Райкър?

Кратко мълчание. Матовете не са от хората, които позволяват да ги прекъсват, и Банкрофт се мъчеше да преглътне моята липса на уважение. Помислих си за дървото зад тенискорта. Ако Ортега бе тук, сигурно щеше да изреве от възторг.

— Ход, мистър Ковач. Просто ход.

— Ход? Срещу Ортега?

— Именно. — Банкрофт се облегна назад. — Лейтенант Ортега изрази недвусмислено своите предразсъдъци още щом влезе в този дом. Прояви крайно нежелание за сътрудничество. Държа се непочтително. Аз не забравям тия неща и трябваше да уредя сметката. Когато Уму Прескот ми донесе списъка с носителите, забелязах името на Илайас Райкър. Видях също така, че Ортега е платила ипотеката за резервоара. Това ми се стори едва ли не знак на съдбата. Не можах да устоя.

— Малко детинска постъпка за човек на вашата възраст, не смятате ли?

Банкрофт наведе глава.

— Може би. Но пък спомняте ли си генерал Макинтайър от щаба на Емисарския корпус, жител на Харлановия свят? Една година след касапницата на Иненин го откриха изкормен и обезглавен в личния му реактивен самолет.

— Смътно.

Седях изтръпнал и си припомнях. Но ако Банкрофт искаше да си играе на контрол, аз също владеех тази игра.

— Смътно? — Той вдигна вежда. — Бих очаквал един ветеран от Иненин да помни отлично смъртта на командира, който забърка цялата каша и върху чиято небрежност мнозина хвърлят вината за толкова много истинска смърт.

— Разследването на Протекторатския съд свали всички обвинения от Макинтайър — тихо казах аз. — Имате ли да добавите нещо?

Банкрофт сви рамене.

— Само това, че смъртта му приличаше на убийство за мъст, въпреки съдебното решение. Всъщност безсмислен акт, тъй като не можеше да върне загиналите. Детинщината е често срещана слабост сред хората. Може би не трябва да съдим прибързано.

— Може би. — Аз станах, пристъпих до вратата на оранжерията и погледнах навън. — Добре тогава, не смятайте, че ви осъждам, но защо не ми казахте, че посвещавате толкова много време на бардаците?

— А, малката Елиът. Да, Уму ми спомена за това. Сериозно ли смятате, че баща й има нещо общо с моята смърт?

Обърнах се.

— Вече не. Дори сериозно съм убеден, че няма нищо общо. Но загубих много време, за да го изясня.

Банкрофт спокойно срещна погледа ми.

— Съжалявам, ако не съм ви инструктирал както трябва, мистър Ковач. Вярно е, че посвещавам част от свободното си време на платени сексуални забавления, както реални, така и виртуални. Или според вашия елегантен израз — на бардаците. Не го сметнах за особено важно. В друга част от свободното си време играя хазарт на дребно. А понякога практикувам бой с ножове в безтегловност. С всички тия занимания мога да си спечеля врагове, както и с бизнеса. Не смятах, че вашият пръв ден в нов носител на чужда планета е най-подходящ за подробно обсъждане на живота ми. Откъде трябваше да започна? Вместо това изложих основните подробности около престъплението и ви посъветвах да поговорите с Уму. Не очаквах моментално да хукнете като хрътка по дирята. Още по-малко очаквах да прегазите всичко по пътя си. Казаха ми, че Емисарският корпус се слави с дискретност.

Погледнато под такъв ъгъл, имаше право. Вирджиния Видаура би побесняла. Сигурно щеше да стои плътно зад Банкрофт и да ми готви жестоко конско заради грубата игра. Но и тя като Банкрофт нямаше да е виждала лицето на Виктор Елиът онази вечер, когато ми разказваше за семейството си.

— Лорънс.

Мириам Банкрофт стоеше на прага на оранжерията с кърпа през врата и ракета под мишницата.

— Мириам.

В гласа на Банкрофт звучеше искрено уважение, но не успях да доловя някакви други чувства.

— Ще отведа Нейлан и Джоузеф на подводен обяд в Хъдсънс Рафт. Джоузеф никога не е опитвал нещо подобно и го уговорихме да дойде. — Тя погледна Банкрофт, после мен и пак Банкрофт. — Ще дойдеш ли?

— Може би по-късно — каза Банкрофт. — Къде ще бъдете?

Мириам сви рамене.

— Още не съм мислила. Някъде на дясната платформа. Може би в „Бентън“?

— Чудесно. Ще ви настигна. Хванете ми риба-меч, ако видите.

— Тъй вярно. — Тя вдигна длан към слепоочието си в нелеп поздрав, от който и двамата изведнъж се усмихнахме. Погледът на Мириам трепна и се насочи към мен. — Обичате ли морски дарове, мистър Ковач?

— Вероятно. Нямах много време да свикна със земната храна, мисис Банкрофт. Засега се задоволявам, с каквото ми предложи хотелът.

— Е, ако случайно почнете да харесвате риба — каза многозначително тя, — може ли да очакваме и вас?

— Благодаря, но не ми се вярва.

— Добре — усмихна се Мириам. — Опитай да не се бавиш, Лорънс. Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.

Банкрофт изпръхтя.

— Не се учудвам след тая днешна игра. По някое време си помислих, че го прави нарочно.

— Не и в последния гейм — подхвърлих аз.

Двамата се завъртяха към мен. Погледът на Банкрофт беше неразгадаем; Мириам наклони глава с широка усмивка, която й придаваше удивително детински вид. За момент погледите ни се срещнаха и тя вдигна ръка да докосне косата си с едва доловима неувереност.

— Къртис ще докара лимузината — каза тя. — Трябва да тръгвам. Беше ми много приятно да ви видя отново, мистър Ковач.

Двамата с Банкрофт се загледахме как Мириам крачи през ливадата и късата й поличка подскача напред-назад. Дори ако приемех за чиста монета привидното безразличие на Банкрофт към неговата съпруга като сексуално същество, разговорът преди малко не ми хареса. Твърде много приличаше на игра с огъня. Трябваше да запълня с нещо мълчанието.

— Може ли да попитам нещо, Банкрофт? — казах аз, без да откъсвам очи от отдалечаващата се фигура. — Не се засягайте, но защо един мъж с такава жена, който е избрал да има траен брак, посвещава времето си — цитирам — на платени сексуални забавления?

— Случвало ли ви се е някога да свършите върху женско лице, Ковач?

В Корпуса още от самото начало минаваш курс за преодоляване на културния шок, но понякога бронята се оказва слаба и реалността около теб заприличва на зле сглобена мозайка. Едва успях да сведа очи, преди да съм се вторачил в Банкрофт. Този човек, по-стар от цялата човешка история на моята планета, ми задаваше подобен въпрос. Сякаш питаше дали като малък съм си играл с воден пистолет.

— Хм… Да. Това се случва… когато…

— Срещу заплащане ли?

— Е, понякога. Не е задължително. Аз… — Спомних си буйния смях на жена му, когато избухнах около устата й, а спермата се стичаше по пръстите й като пяна от току-що отворена бутилка шампанско. — Всъщност не си спомням. Не ми е специална страст и…

— Нито пък моя — отсече мъжът срещу мен малко по-натъртено, отколкото трябваше. — Избрах го само за пример. Във всекиго от нас има мисли, желания, които е по-добре да си останат потиснати. И които просто не могат да се изразят в цивилизована атмосфера.

— Трудно се прави съпоставка между цивилизация и семеизвержение.

— Вие идвате от друго място — каза навъсено Банкрофт. — Дръзка, млада колониална култура. Нямате представа в какъв калъп са ни стегнали многовековните традиции тук, на Земята. Младите по дух, авантюристите, всички те отлетяха с корабите. Насърчаваха ги да заминат. Останаха търпеливите, покорните, ограничените. Гледах как става това и навремето бях доволен, защото така изграждането на империя вървеше много по-лесно. А сега се питам дали си струваше да платим такава цена. Културата западна, впримчена в строги жизнени норми, стъпила върху старото и познатото. Закостенели закони, закостенял морал. Декларациите на ООН се превърнаха във вкаменелост, в глобален конформизъм, в надкултурна усмирителна риза. От страха пред онова, което може да възникне в колониите, се роди и Протекторатът още преди корабите да стигнат целта. Когато първите кацнаха, хората в тях се събудиха сред грижливо подготвена тирания.

— Говорите, като че нямате нищо общо. И при толкова ясно разбиране на нещата пак не можете да се освободите?

Банкрофт се усмихна кисело.

— Културата е като смог. За да живееш в нея, трябва да я вдишваш по мъничко и неизбежно започваш да се отравяш. Пък и какво означава да бъда свободен в това обкръжение? Свободен да пръскам сперма по лицето и гърдите на жена си? Свободен да я карам да мастурбира пред мен, да споделя плътта си с други мъже и жени? Двеста и петдесет години са много време, мистър Ковач. За толкова време безброй мръсни, унизителни фантазии могат да заразят ума и да гъделичкат хормоните на всеки свеж носител, в който се прехвърляш. А през цялото това време възвишените ти чувства стават все по-чисти и по-разредени. Имате ли представа какво се случва с емоционалните връзки за толкова дълъг период?

Отворих уста, но той вдигна длан и аз премълчах. Не всеки ден се случва да слушаш изповед на многовековна душа, а Банкрофт се беше разпалил.

— Не — отговори си сам. — Как бихте могли да знаете? Вашата култура е твърде плитка, за да разберете какво е да живееш на Земята. И по същия начин вашият жизнен опит просто не дава основа да проумеете какво е да обичаш един и същ човек цели двеста и петдесет години. Ако упорстваш, ако избегнеш капаните на скуката и самодоволството, в крайна сметка остава нещо, но не любов. То е по-скоро преклонение. Тогава как да съвместиш тази почит, това преклонение с гнусните влечения на плътта, която носиш в момента? Казвам ви го открито — няма начин.

— Затова предпочитате да ходите при проститутки?

Нова кисела усмивка.

— Не се гордея със себе си, мистър Ковач. Но не може да живееш толкова дълго, без да приемеш всяка своя черта, колкото и да е отвратителна. Жените са налице. Те задоволяват определена пазарна потребност и получават съответното възнаграждение. А по този начин аз се пречиствам.

— Съпругата ви знае ли?

— Естествено. Знае много отдавна. Уму ме уведоми, че сте в течение на фактите около Лейла Бегин. Но оттогава Мириам стана по-спокойна. Сигурен съм, че и тя си има своите авантюри.

— Колко сигурен?

Банкрофт раздразнено махна с ръка.

— Има ли значение? Не следя жена си, ако това имате предвид, но я познавам. Тя има страсти също като мен и трябва да ги задоволява.

— И това не ви смущава.

— Мистър Ковач, може да имам много пороци, но не съм двуличник. Става дума за плът, нищо повече. И двамата с Мириам го разбираме. А сега, тъй като разпитът явно навлезе в задънена улица, може ли да се върнем малко назад? Твърдите, че Елиът е напълно невинен. С какво друго разполагате?

В този момент взех решение, избликнало от инстинктивните нива дълбоко под разумната мисъл. Поклатих глава.

— Засега нямам нищо конкретно.

— Но ще имате?

— Да. Можем да обясним действията на Ортега със самоличността на моя носител, но остава Кадмин. Той не гонеше Райкър. Познаваше ме. Нещо става.

Банкрофт кимна доволно.

— Ще разговаряте ли с Кадмин?

— Ако Ортега ми позволи.

— Тоест?

— Тоест, полицаите вече са прегледали сателитните снимки на Окланд от тази сутрин, което означава, че навярно са ме видели да напускам клиниката. Все нещо трябва да е минавало горе по онова време. Не вярвам да са в настроение за сътрудничество.

Банкрофт си позволи поредната хладна усмивка.

— Много хитро, мистър Ковач. Но нямайте тревоги в това отношение. Клиниката „Вей“ — или поне каквото е останало от нея — не гори от желание да разпространява вътрешните си видеозаписи или да предяви обвинение. Едно разследване ще навреди на нейното ръководство повече, отколкото на вас. Естествено, съвсем друг въпрос е дали няма да предприемат… да речем, частни действия.

— А заведението на Джери?

Той сви рамене.

— Същата история. След като собственикът е мъртъв, веднага се намериха желаещи да поемат ръководството.

— Чиста работа.

— Радвам се, че оценявате стореното. — Банкрофт стана от стола. — Както казах, утрото бе много натоварено и преговорите далеч не са свършили. Ще ви бъда благодарен, ако в бъдеще ограничите донякъде склонността си към разрушения. Струва ми доста скъпо.

Докато се изправях, за миг отново видях огнените черти на изстрелите над Иненин, в костите ми трепнаха предсмъртните писъци и изведнъж изисканата сдържаност на Банкрофт ми се стори също тъй нелепа и отвратителна, както стерилните думи на генерал Макинтайър в отчета за загубите: … заслужаваше си да платим такава цена, за да осигурим предмостието на Иненин… Също като Банкрофт, Макинтайър беше човек на властта и в типичния стил на всички властници, когато говореше, че цената си струва, едно бе гарантирано.

Плащаше някой друг.

17.

Участъкът на Фел Стрийт бе скромно здание, изградено, струва ми се, в стил марсиански барок. Не личеше дали е проектиран така от самото начало, или е бил пригоден по-късно за полицейски участък. Във всеки случай беше истинска крепост. Привидно ерозиралата фасада от червен гранит и заслонените контрафорси осигуряваха множество естествени ниши с високо вградени прозорци от цветно стъкло, край които едва се забелязваха издатините на генератори за силово защитно поле. В грапавата повърхност на камъка под прозорците бяха изсечени назъбени препятствия, хвърлящи кървави отблясъци в ранното утро. Нямах представа дали стъпалата към сводестия вход нарочно са построени неравни, или са се изтъркали с времето.

Вътре ме обгърнаха едновременно разноцветни мътни лъчи от прозореца и някакво странно спокойствие. Инфразвук, предположих аз, хвърляйки поглед към сбирщината от съмнителни типове, чакащи най-покорно по пейките. Ако бяха арестувани и заподозрени, то нещо им вдъхваше удивително спокойствие и това едва ли се дължеше на дзен-популистките фрески, изрисувани по стените на коридора. Прекосих светлото петно под прозореца, проправих си път през групички хора, които разговаряха приглушено като в библиотека, и се озовах пред широко бюро. Някакъв униформен тип, вероятно дежурният сержант, приветливо замига насреща ми — явно инфразвукът не бе подминал и него.

— Лейтенант Ортега — казах аз. — Отдел „Органични увреждания“.

— За кого да предам?

— Кажете й, че е дошъл Илайас Райкър.

С крайчеца на окото си забелязах как друг униформен рязко извърна глава при това име, но не каза нищо. Дежурният заговори по телефона, изслуша отговора и пак се обърна към мен.

— Ще прати някого да ви вземе. Въоръжен ли сте?

Кимнах и бръкнах за немекса под якето си.

— Моля, предайте ми го внимателно — добави сержантът с любезна усмивка. — Програмата за охрана е много чувствителна и може да ви зашемети, ако сметне, че кроите нещо.

Забавих движенията си до предел, пуснах немекса на бюрото и се заех да свалям тебитския нож. Когато приключих, сержантът кимна блажено.

— Благодаря ви. На излизане от сградата ще си получите всичко.

Още преди да довърши, двама от мохиканите изникнаха през една врата в дъното на коридора и се отправиха бързо към мен. Лицата им се кривяха в еднакви свирепи гримаси и инфразвукът изобщо не ги промени за краткия интервал, докато се приближаваха. Сграбчиха ме за лактите едновременно.

— На ваше място не бих го правил — казах аз.

— Хей, този не е арестуван — обади се миролюбиво сержантът.

Единият мохикан врътна очи към него и изсумтя недоволно. Другият през цялото време ме зяпаше като прегладнял вълк. Отвърнах с усмивка. След вчерашната среща с Банкрофт се бях върнал право в „Хендрикс“ и спах двайсет часа. Чувствах се отпочинал, ободрен от неврохимията и изпитвах към властта добродушно презрение, с което би се гордяла дори самата Квел.

Сигурно ми личеше. Мохиканите загубиха желание да ме пипат и тримата се изкачихме четири етажа по-горе в пълно мълчание, нарушавано само от скърцането на вехтия асансьор.

Кабинетът на Ортега притежаваше един от цветните прозорци, по-точно долната му половина, защото таванът го делеше на две. Вероятно другата част се извисяваше като ракета от пода на горната канцелария. Почнах да забелязвам признаци, че сградата е била допълнително пригодена за сегашните си функции. Останалите стени на кабинета бяха форматирани в екологичен стил с тропически залез над море и острови. Комбинацията от залеза и цветното стъкло изпълваше помещението с мека оранжева светлина, из която танцуваха прашинки.

Ортега седеше като прикована зад масивно дървено бюро. Подпряла брадата си с юмрук и преметнала крак върху ръба на плота, тя размишляваше над данните от екрана на античен лаптоп. Освен него на бюрото имаше само очукан едрокалибрен „Смит и Уесън“ и пластмасова чаша кафе, все още със загряващото капаче. С едно кимване лейтенантът освободи мохиканите.

— Сядай, Ковач.

Озърнах се, видях под прозореца метален стол и го дръпнах до бюрото. Светлината на залеза ми действаше малко объркващо.

— Нощна смяна ли работиш?

Очите й пламнаха.

— Що за шега?

— Хей, няма нищо. — Вдигнах примирително ръце и посочих стените. — Просто си рекох, че може тая картина да е по твой избор. Нали разбираш, навън е десет сутринта.

— А, това ли било — промърмори Ортега и отново сведе поглед към екрана. Не можех да бъда сигурен при това осветление, но очите й май бяха сиво-зелени като морето около водовъртежа. — Загуби синхронизация. Отделът купи системата на безценица от някакъв доставчик в Ел Пасо Хуарес. Понякога съвсем зацикля.

— Лоша работа.

— Да, понякога я изключвам напълно, но пък неоновите лампи… — Тя рязко вдигна глава. — Ама аз какви ги… Ковач, знаеш ли колко близо си до хранилището в момента.

Сближих палец и показалец, после я погледнах през процепа.

— Доколкото чух, на едно свидетелско показание от клиниката „Вей“.

— Можем да докажем, че си бил там, Ковач. Вчера в седем и четирийсет и три сутринта твоя милост излиза най-спокойно от клиниката.

Мълчаливо свих рамене.

— И не си въобразявай, че дебелите връзки на твоя Мат ще ти пазят носителя до безкрайност. Един шофьор от клиниката разправя интересни истории за въздушно отвличане и истинска смърт. Може да се сети и за теб.

— Наложихте ли арест на колата? — попитах небрежно аз. — Или клиниката си я прибра, преди да попадне в ръцете на криминалистите?

Ортега стисна устни. Аз кимнах.

— Така и предполагах. А шофьорът сигурно ще си мълчи, докато го освободят под гаранция.

— Слушай, Ковач, ако продължа да натискам, все някъде ще се пропука. Въпрос на време, копеле. Само въпрос на време.

— Похвално упорство — казах аз. — Жалко, че не го прояви и по случая „Банкрофт“.

— Няма никакъв случай „Банкрофт“, по дяволите.

Ортега изведнъж се озова на крака, опря длани в бюрото и очите й се присвиха от ярост и отвращение. Аз чаках с напрегнати нерви, в случай че полицейските участъци на Бей Сити страдат от случайни злополуки със заподозрените, както съм виждал на някои други планети. Най-сетне лейтенантът дълбоко въздъхна и милиметър по милиметър се отпусна на стола. Гневът бе изчезнал от лицето й, но отвращението още оставаше запечатано в ситните бръчици край очите и извивката на широката й уста. Тя огледа ноктите си.

— Знаеш ли какво открихме вчера в клиниката „Вей“?

— Черен пазар за резервни части? Програми за виртуални мъчения? Или ви разкараха набързо?

— Открихме седемнайсет трупа с изгорени мозъчни приставки. Невъоръжени. Седемнайсет мъртъвци. Истински мъртъвци.

Тя отново вдигна очи към мен. Отвращението не намаляваше.

— Извинявай, че не реагирам — хладно отвърнах аз. — Виждал съм много по-страшни неща, докато бях в униформа. Какво говоря, вършил съм много по-страшни неща, когато водех битки за славата на Протектората.

— Онова е било война.

— Стига, моля те.

Тя премълча. Аз се приведох напред над бюрото.

— И не ми разправяй, че беснееш заради някакви си седемнайсет трупа. — Посочих лицето си. — Това ти е проблемът. Нямаш желание някой да го съсипе.

Тя помълча замислено, после бръкна в чекмеджето и извади пакет цигари. Разсеяно го протегна към мен, но аз поклатих глава със свирепа решителност.

— Отказах ги.

— Тъй ли? — В гласа й прозвуча искрена изненада, докато палеше. — Браво. Впечатлена съм.

— Да, сигурно и Райкър ще е доволен, като го пуснат.

Ортега отново помълча зад облака дим, сетне пусна пакета долу и затвори чекмеджето.

— Какво искаш? — глухо запита тя.

Хранилището за задържани се намираше пет етажа по-долу, в двуетажна подземна зала, където по-лесно се поддържаше постоянна температура. В сравнение със „Сайка Сек“ беше истинска кочина.

— Не виждам какво може да промени това — каза Ортега, докато следвахме отегчения техник по стоманената платформа към гнездо 3089-b. — Какво толкова ще ти каже Кадмин, дето да не го е изпял пред нас?

— Гледай.

Спрях и се обърнах към нея с разперени на нивото на кръста ръце. Стояхме в опасна близост върху тясната платформа. Между нас трепна химична реакция и стойката на Ортега изведнъж стана някак течна, опасно осезаема. Усетих как гърлото ми пресъхва.

— Аз… — започна тя.

— 3089-b — подвикна техникът, вадейки от гнездото голям трийсетсантиметров диск. Този ли търсехте, лейтенант?

Ортега бързо мина край мен.

— Точно този, Мики. Можеш ли да ни включиш виртуално?

— Естествено. — Мики врътна палец към едно от спиралните стълбища, слизащи от платформата на равни интервали. — Идете в пета кабина и си сложете електродите. Ще отнеме около пет минути.

— Работата е там — продължих аз, докато тримата трополяхме надолу по стоманените стъпала, — че ти си ченге. Кадмин те знае, през целия си професионален живот е имал работа с теб. Това е част от занаята му. Аз съм неизвестна величина. Ако не е напускал планетата, най-вероятно изобщо не е срещал емисар. А на повечето места, които съм посещавал, разправят грозни истории за Корпуса.

Ортега ми хвърли скептичен поглед през рамо.

— Искаш да го сплашиш дотам, че да си признае? Димитрий Кадмин? Не ми се вярва.

— Той ще е объркан, а в такова състояние хората се изпускат. Не забравяй, този тип работи за някого, който ме иска мъртъв. Следователно въпросният някой се страхува от мен и сигурно му личи. А това може да е повлияло и на Кадмин.

— И по този начин ще ме убедиш, че някой е убил Банкрофт, така ли?

— Ортега, няма значение дали вярваш или не. Вече го обсъдихме. Ти искаш отново да приберат носителя на Райкър на сигурно място. Колкото по-скоро разнищим всичко около смъртта на Банкрофт, толкова по-скоро ще стане това. А и ще бъда далеч по-малко застрашен от съществени органични увреждания, ако не се лутам слепешком. С други думи, ако ми помагаш. Не искаш този носител да пострада в някоя друга престрелка, нали?

— Друга престрелка?

Бяха ми трябвали трийсет минути разгорещен спор, за да набия в главата на Ортега същността на новите ни взаимоотношения, но полицейските й инстинкти продължаваха да ме дебнат.

— Да, след онази в „Хендрикс“ — импровизирах светкавично аз и изругах наум химичното взаимодействие, което ме бе извадило от равновесие. — Там ме напердашиха здравата. А можеше да е и по-зле.

Тя ми хвърли нов, по-дълъг поглед през рамо.

Системата за виртуални разпити бе разположена в няколко сферични кабини край стената на сутерена. Мики ни настани върху вехти кресла, които с усилие се пригодиха към формата на телата ни, нагласи електродите и хипнофоните, после плъзна ръце като пианист по двете командни табла и включи захранването. Вгледа се в мигащите екрани.

— Претоварено — каза той и се изкашля с възмущение. — Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. — Той се озърна към Ортега. — Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?

— Да. — Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. — Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?

— Католичка?

— Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… — Тя млъкна. След миг продължи: — Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… — тя сви рамене — не поиска да се откаже.

— Упорит детектив. Илайас Райкър ли беше?

Тя кимна.

— Цял месец не остави на мира колегите от лабораториите. Накрая откриха признаци, че е била хвърлена от летяща кола. Отдел „Органични увреждания“ се разрови и излезе наяве, че само преди десетина месеца внезапно приела католическата вяра, а приятелят й бил твърдолинеен католик с отлични умения в инфотехниката и би могъл да фалшифицира данните около нея. Близките на момичето бяха съвсем обикновени хора. Водеха се християни, но между тях почти нямаше католици. Освен това бяха доста богати, имаха собствено хранилище, пълно с прадеди, които вадеха за сватби и рождени дни. Цяла година отделът не спира да води виртуални разговори с тях.

— За Резолюция 653, а?

— Аха.

Двамата пак се загледахме в тавана над креслата. Кабината беше евтина стандартна изработка — издухана като детско балонче от цяло парче полифибър, а вратите и прозорците изрязани с лазер и закрепени отново с епоксидни панти. По извития сив таван нямаше абсолютно нищо за гледане.

— Кажи ми нещо, Ортега — обадих се аз след малко. — Онзи тип, дето го лепна за мен в четвъртък следобед, когато отидох да пазарувам. Откъде изрови такъв некадърник? И слепец щеше да го забележи.

Тя помълча, после неохотно призна:

— Нямахме друг на разположение. Беше чиста импровизация. Наложи се спешно да те покрием, след като изхвърли дрехите.

— Дрехите. — Аз затворих очи. — О, не. Пъхнали сте нещо в костюма. Толкова елементарно?

— Да.

Върнах се мислено към първата среща с Ортега. Наказателното учреждение, пътуването до Слънчевия дом. Съвършено ясната картина се завъртя на бързи обороти. Видях как стоим на ливадата с Мириам Банкрофт. Ортега си тръгва…

— Сетих се! — Аз щракнах с пръсти. — Когато си тръгна, ти ме потупа по рамото. Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав.

— Сигнализатор с ензимно залепване — обясни делово Ортега. — Колкото око на муха. Есен е и не вярвахме да се разхождаш без сако. Естествено, когато го изхвърли, решихме, че си ни разкрил.

— Не. Откъде у мен толкова ум?

— Готово! — обяви внезапно Мики. — Дами и господа, дръжте се здраво, потегляме.

Навлизането бе по-грубо, отколкото бих очаквал от инсталация в държавно учреждение, но аз бях преживявал и по-лоши неща. Първо хипнофоните ни обгърнаха с пулсиращия код на сигналите си, докато по сивия таван изведнъж заиграха поразителни вихри от светлина и смисълът се отцеди от Вселената като мръсна вода от мивка. Сетне се озовах…

Другаде.

Мястото се разстилаше до безконечност във всички посоки около мен и изглеждаше като огромно увеличение на едно от металните стъпала, по които бяхме слезли. Стоманено сива равнина, осеяна тук-там със заоблени издатини. Небето над нас бе в същия сив оттенък, но малко по-бледо. Мътните сенки из него напомняха решетки и старинни ключалки. Добър психологически трик — разбира се, ако някой от разпитваните затворници изобщо знаеше какво е истинска ключалка.

Пред мен от пода бавно се оформи заоблена сива мебел като скулптура, израстваща от живачно езерце. Първо проста метална маса, после столове — два отсам и един от другата страна. До последните секунди от създаването им ръбовете и повърхностите бяха леко замъглени, сетне изведнъж придобиха геометрична строгост и се отделиха от пода.

Ортега се появи до мен — отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря. Аз…

Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.

Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.

— Стандартен ли е декорът?

— В общи линии да. — Ортега се загледа в далечината с присвити очи. — Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.

Кадмин изникна от другата страна на масата. Още преди виртуалната програма да го оцвети напълно, той ни забеляза и скръсти ръце. Не пролича дали появата ми го е стреснала, както се надявах.

— Пак ли, лейтенант? — попита той, когато програмата довърши образа му. — Знаете, че има нормативи на ООН за максималната продължителност на виртуалните разпити.

— Точно така и все още сме много далеч от норматива — каза Ортега. — Защо не седнеш, Кадмин?

— Не, благодаря.

— Казах да седнеш, мръснико!

В гласа й внезапно звънна стоманена нотка. Сякаш по магия образът на Кадмин примигна и се озова седнал зад масата. За миг по лицето му се изписа ярост, но изражението веднага изчезна и той иронично отпусна ръце.

— Права сте, така е много по-удобно. Няма ли и вие да седнете?

Настанихме се по нормалния начин и аз използвах момента, за да огледам Кадмин. За пръв път виждах нещо подобно.

Пред мен седеше Кърпения човек.

Повечето виртуални системи пресъздават представата, която имаш за себе си, при което стандартни контролни програми имат грижата да отстранят фантазиите и самозаблудите. Обикновено аз излизам малко по-висок и с по-тясно лице. В случая обаче системата сякаш бе сглобила мозайка от спомените на Кадмин за безброй различни носители. Срещал бях такива изображения като случайни дефекти, но по правило хората свикват бързо с носителя си и този образ засенчва предишните. В края на краищата всички живеем в реалния свят.

Човекът пред мен бе различен. Имаше телосложение на северен европеец, с около трийсет сантиметра по-висок от мен, но лицето влизаше в пълно противоречие с тялото. Отгоре започваше по африкански с широко абаносово чело. Черният цвят обаче свършваше под очите като маска и долната половина се делеше от двете страни на носа — медночервено отляво и мъртвешки бледо отдясно. Носът беше едновременно орлов и месест, добре наместен между горната и долната половина на лицето, но двете части на устата не си пасваха и от това устните изглеждаха странно изкривени. Дългата, права черна коса бе заресана като грива назад от негърското чело с бяло петно от едната страна. Неподвижно отпуснатите ръце върху масата имаха нокти като онези на гиганта от Лизниград, но пръстите бяха дълги и гъвкави. Върху мощния мускулест торс стърчаха нелепо едри женски гърди. Сред черната кожа на лицето грееха изненадващи бледозелени очи. Кадмин се бе откъснал от общоприетите представи за реалния свят. В древността би станал шаман; днес вековете технологично развитие го превръщаха в нещо повече. Електронен демон, зъл дух, който се спотайва в изменения въглерод и изскача оттам само за да придобие плът и да върши злодеяния.

От него би излязъл чудесен емисар.

— Предполагам, че е излишно да се представям — казах аз тихо.

Кадмин се усмихна, разкривайки ситни зъби и деликатен изострен език.

— Ако сте приятел на лейтенанта, можете да правите тук каквото си искате. Само на лошите хора им кастрят образа.

— Познаваш ли този мъж, Кадмин? — попита Ортега.

— Надявате се на признание, лейтенант? — Кадмин отметна глава и се разсмя звънко. — О, колко примитивно! Този мъж? Или може би тази жена? Или… да, дори куче може да бъде тренирано да каже няколко думи. С подходящи транквиланти, разбира се. Иначе горките животни буквално се побъркват в чуждия образ. Но тъй или иначе, може дори да е куче. Седим си като три фигури, изваяни от електронна суграшица сред бурята на разликите, а вие говорите като в евтин сапунен сериал. Ограничен кръгозор, лейтенант, ограничен кръгозор. Къде е гласът, който казваше, че измененият въглерод ще ни освободи от оковите на плътта? Къде е мечтата да се превърнем в ангели?

— Ти ми кажи, Кадмин. Нали имаш толкова богат опит. — Ортега говореше разсеяно. В ръката й изникна дълга хартиена лента с компютърна разпечатка и тя се загледа в текста. — Сводник, изнудвач на триадите, виртуален инквизитор в корпоративните войни. Все качествена работа. Аз съм някакво тъпо ченге, дето не вижда по-далеч от носа си.

— Няма да се карам с вас тук, лейтенант.

— Тук пише, че преди доста време си бил нает от „Мериткон“ да пропъдиш марсианските търсачи на археологически ценности от регистрираните им терени. По своя инициатива си избил и семействата им. Чиста работа. — Ортега захвърли разпечатката и тя изчезна в небитието. — Спипахме те на местопрестъплението, Кадмин. Дигитален запис от хотелската система за наблюдение, доказателства за двойно зареждане, разполагаме и с двете приставки. Изтриването не ти мърда. А дори адвокатите да успеят някак да докажат машинна грешка, слънцето сигурно вече ще е червено джудже, докато те пуснат от хранилището.

Кадмин се усмихна.

— Тогава защо сте тук?

— Кой те изпрати? — тихо попитах аз.

— Кучето говори!

Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.

Довърших последния стих:

— Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?

— Между другото.

— Какво разочарование.

— Друго ли очаквахте?

— Не. — Кадмин пак се усмихна. — Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.

— Може би.

Той тръсна глава.

— Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.

— Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.

— „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ — Кадмин се изкиска гърлено. — Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?

— Не. Просто изяснявам нещата. — Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. — Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.

Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.

— Бяха ми поръчали да не ви убивам, преди да се провалят всички опити за отвличане — изрече безизразно той. — Но сега ще го сторя.

Още преди да довърши, Ортега връхлетя срещу него. Масата изчезна и тя го ритна от стола. Докато Кадмин пъргаво се изправяше, ботушът на лейтенанта го улучи в устата и той отново рухна назад. Плъзнах език по заздравяващите рани в устата си и определено не изпитах съчувствие.

Ортега сграбчи Кадмин за косата и го дръпна нагоре. Цигарата в ръката й бе заменена с тежка палка чрез същата магия, която преди малко премахна масата.

— Добре ли чух? — изсъска тя. — Заплашваш ли, скапаняк?

Кадмин оголи зъби в окървавена усмивка.

— Полицейско наси…

— Точно така, скапаняк. — Ортега стовари палката върху бузата му. Кожата се разцепи. — Полицейско насилие в наблюдавана полицейска среда. Голяма радост за Санди Ким и Световната мрежа. Но да ти кажа ли нещо? Твоите адвокати май няма да искат да разпространят записа.

— Остави го на мира, Ортега.

Тя като че се опомни и отстъпи назад. Въздъхна дълбоко, лицето й трепна. Масата изникна отново, а Кадмин се озова седнал зад нея със здрава уста.

— И вие — тихо каза той.

— Да, разбира се. — Имах чувството, че презрението в гласа й е насочено донякъде и към самата нея. Тя отново се помъчи да овладее дишането си. — Както вече казах, адът сигурно ще е изгаснал, докато ти падне такава възможност. Но може и да те дочакам.

— Поне човекът струва ли си, да рискуваш заради него, Кадмин? — тихо попитах аз. — Заради професионалната етика ли мълчиш, или просто умираш от страх?

Вместо отговор човекът мозайка скръсти ръце и ме прониза с поглед.

— Приключи ли, Ковач? — попита Ортега.

Опитах се да срещна далечния поглед на Кадмин.

— Кадмин, човекът, за когото работя, е много влиятелен. Може би в момента имаш последен шанс за споразумение.

Нищо. Той дори не мигна.

Свих рамене.

— Приключих.

— Добре — мрачно каза Ортега. — Защото вонята на този боклук съсипва дори моя добродушен характер. — Тя вдигна ръка и размаха пръсти. — Чао, тъпако.

Този път Кадмин завъртя очи към нея и по устните му плъзна тънка, отвратително гадна усмивка.

Напуснахме.

Когато се върнахме на четвъртия етаж, от стените на кабинета грееше ослепително пладне над бели плажове. Примижах от блясъка. Ортега се разрови из едно чекмедже и извади два чифта тъмни очила.

— Е, какво научи от целия разговор?

Криво-ляво наместих очилата върху носа си. Рамката бе твърде малка.

— Нищо съществено, ако изключим онзи малък бисер, че не е имал заповед да ме очисти. Някой иска да разговаря с мен. Но това вече го знаех. Иначе Кадмин можеше да ми пръсне приставката из цялото фоайе на „Хендрикс“. Извод: след сделката с Банкрофт някой иска да ми предложи друга.

— Или да те разпитва до скъсване.

Поклатих глава.

— За какво? Току-що бях пристигнал. Няма никаква логика.

— Корпусът? Недовършени дела? — Ортега отсечено размахваше ръка, сякаш ми подхвърляше въпросите като карти. — Може би отмъщение?

— Не. Докато се карахме онази вечер, обсъдихме всичко това. Има хора, които биха желали да ме изтрият, но нито един от тях не живее на Земята, нито пък разполага с възможности за междупланетна акция. А каквото знам за Корпуса, отдавна може да се намери в една или друга база данни. Така или иначе, би било прекалено голямо съвпадение. Не, става дума за Банкрофт. Някой иска да се включи в играта.

— Онзи, който го е убил?

Приведох глава, за да я погледна над тъмните очила.

— Значи ми вярваш?

— Не съвсем.

— Стига де.

Но Ортега не ме слушаше.

— Едно бих желала да знам — замислено промърмори тя. — Защо накрая е променил кодовете си? Нали разбираш, след прибирането в неделя вечер го разпитахме поне десетина пъти. Никакъв резултат. Сега за пръв път признава, макар и косвено, че има нещо общо с теб.

— Дори и пред адвокатите си?

— Не знаем какво им казва. Те са големи акули от Улан.

Батор и Ню Йорк. Такива играчи носят при всички виртуални разговори прибори за смущения. На записите излиза само снеговалеж и пращене.

Мислено си го отбелязах. На Харлановия свят всички виртуални разговори в ареста се наблюдават. Каквито и пари да играят, смущенията са забранени.

— И като стана дума, тук ли са адвокатите на Кадмин? В Бей Сити, искам да кажа.

— Имаш предвид реалните им носители? Да, сключили са договор с адвокатското дружество в област Меърин. Един от техните съдружници е наел временно тукашен носител. — Ортега сви устни. — Напоследък реалните срещи се смятат за много шик. Само евтините фирми вършат бизнес от разстояние.

— Как е името на носителя?

Тя помълча.

— В момента Кадмин е горещ картоф, Ковач. Не знам дали си струва да стигаме чак дотам.

— Ортега, ще стигнем докъдето трябва. Така се споразумяхме. Иначе пак ще ми се наложи да рискувам хубавото лице на Илайас със силови методи на разследване.

Ортега замълча отново.

— Ръдърфорд — каза накрая тя. — Искаш ли да разговаряш с него?

— В момента не искам да разговарям с когото и да било. Може би не ти обясних както трябва. Вървя по студена следа. Банкрофт изчака месец и половина, преди да ме викне. Разполагам единствено с Кадмин.

— Кит Ръдърфорд е като шепа машинно масло. Ще изкопчиш от него точно толкова, колкото преди малко от Кадмин. И изобщо как да те представя, по дяволите? Здрасти, Кит, тая жива бомба е бившият емисар, когото твоят клиент се опита да очисти в неделя. Иска да ти зададе няколко въпроса. След тия мили думички онзи ще си затвори устата по-бързо от пичката на неплатена проститутка.

Права беше. Отправих поглед към морето и се замислих.

— Добре — бавно изрекох аз. — Трябват ми само две минути разговор. Защо не му кажеш, че съм Илайас Райкър, твой партньор от „Органични увреждания“? В края на краищата не е лъжа.

Ортега свали тъмните очила и ме изгледа втренчено.

— На майтапчия ли се правиш?

— Не. Опитвам се да бъда практичен. Ръдърфорд е дошъл в носителя от Улан Батор, нали?

— От Ню Йорк — глухо отвърна тя.

— Добре, от Ню Йорк. Значи сигурно нищо не знае за теб и Райкър.

— Сигурно.

— Тогава къде е проблемът?

— Проблемът, Ковач, е там, че не ми харесва.

Ново мълчание. Сведох очи към скута си и въздъхнах — донякъде искрено. После също свалих очилата и вдигнах глава към Ортега. Чувствата бяха изписани съвсем ясно. Разголен страх от смяната на тела и всичко произтичащо от него — параноична борба до последно за собствения носител.

— Ортега — тихо изрекох аз. — Това пред теб не е той. Не се опитвам да…

— Не можеш да му се хванеш и на малкия пръст — отсече тя.

— Става дума само за кратка комедия.

— Само толкова ли?

Гласът й звънтеше като стомана. Тя върна очилата на място с тъй рязък и точен жест, че дори без да гледам, усетих как в очите зад огледалните стъкла напират сълзи.

— Добре — каза накрая тя и се изкашля. — Ще те уредя. Не виждам смисъл, но ще го сторя. А после?

— Трудно е да се каже. Ще трябва да импровизирам.

— Както в клиниката „Вей“?

Неопределено свих рамене.

— Емисарската тактика много често разчита на непосредствената реакция. Не мога да реагирам на нещо, което още не е станало.

— Не искам нова касапница, Ковач. Лошо е за репутацията на града.

— Ако има насилие, няма да почне от мен.

— Добра гаранция, няма що. Имаш ли поне някаква представа какво ще правиш?

— Ще разговарям.

— Само? — Тя ме изгледа недоверчиво. — И нищо повече? С известно усилие отново наместих очилата върху носа си.

— Понякога стига и толкова — казах аз.

18.

За пръв път видях адвокат, когато бях на петнайсет години. Изтормозеният експерт по младежка престъпност ме защити доста умело от обвиненията за средни органични увреждания, нанесени на полицейски служител от Нова Пеща. С търпеливо и кротко упорство ми издейства условна присъда и единайсет минути виртуална психиатрична консултация. В коридора пред залата на съда за малолетни той огледа лицето ми, което трябва да е било отвратително самодоволно, и кимна така, сякаш се сбъдваха най-лошите му опасения за смисъла на живота. После се завъртя на пети и си тръгна. Вече не помня името му.

Не след дълго навлизането ми в престъпните кръгове на Нова Пеща породи нови сблъсъци със служителите на реда. Бандите вървяха в крак с времето, модернизираха се и вече пишеха свои собствени хакерски програми, или ги купуваха от невръстни хлапета срещу долнопробно порно, задигнато от мрежата. Не позволяваха да ги хванат лесно и по този начин щадяха престижа на местните ченгета, които от своя страна гледаха да не ги закачат. Сблъсъците между бандите бяха наситени с ритуали и много рядко включваха други играчи. В случай че станеше някой гаф и бъдеха засегнати мирни граждани, следваха брутални наказателни акции, при които двама-трима от най-заслужилите отиваха на съхранение, а останалите се отървавахме със синини и контузии. За щастие аз така и не се изкачих нависоко в командната верига, тъй че отново видях съдебна зала едва по време на разследването за Иненин.

Адвокатите, с които се срещнах там, имаха точно толкова общо с някогашния ми защитник, колкото картечната стрелба с тиха пръдня. Бяха хладнокръвни, професионално рафинирани и стояха нейде високо в служебната стълбица, което им гарантираше, че въпреки униформите няма да припарят и на хиляда километра от истинска битка. Докато кръжаха като акули насам-натам по хладния мраморен под на съдилището, единственият им проблем бе да уточнят тънките разлики между война (масово убийство на хора с чужди униформи), оправдани загуби (масово убийство на собствени бойци, но срещу известна печалба) и престъпна небрежност (масово убийство на собствени бойци без печалба). Три седмици седях в съдебната зала, слушах ги как мешат фактите като салата и с всеки изминал час разликата, която по някое време виждах съвсем ясно, ставаше все по-мъглява. Навярно това доказва колко ги биваше.

След всичко това чистата престъпност ми дойде като избавление.

— Смущава ли те нещо?

Ортега се озърна към мен, докато спускаше полицейската кола без отличителни знаци към полегатия каменист плаж под остъклената сграда на адвокатска кантора „Прендергаст Санчес“.

— Не, само си мисля.

— Опитай със студен душ и алкохол. На мен ми помага.

Кимнах и вдигнах миниатюрното метално мънисто, което въртях между пръстите си.

— Законно ли е това?

Ортега изключи двигателите.

— В общи линии. Никой няма да се оплаче.

— Добре. А сега за начало ще ми трябва словесно прикритие. Ти водиш разговора, аз кротувам и слушам. После ще видим.

— Ясно. Всъщност и Райкър беше такъв. Никога не казваше две думи, ако можеше да мине с една. А отрепките най-често само ги гледаше.

— Също като Мики Нозава, а?

— Кой?

— Няма значение.

Разкърших се на седалката и отворих страничния люк. Докато излизах, зърнах някаква прекомерно масивна фигура да се задава по лъкатушещата дървена стълбичка откъм сградата. Определено имаше доста присадени мускули. Беше с ръкавици и на рамото му висеше късо пушкало. Не приличаше на адвокат.

Ортега изведнъж се озова зад рамото ми.

— По-кротко. Тук имаме пълномощия. Той няма да създава неприятности.

Когато биячът преодоля последните стъпала и скочи долу с подгънати крака, тя размаха значката. По лицето му се изписа дълбоко разочарование.

— Полиция. Дошли сме да разговаряме с Ръдърфорд.

— Не може да паркирате тук.

— Вече го направих — отвърна спокойно Ортега. — Ще караме ли мистър Ръдърфорд да ни чака?

Настана взривоопасно мълчание, но Ортега бе преценила правилно. Биячът се задоволи с глухо ръмжене, кимна към стълбата и ни последва на почтително разстояние. Катерихме се нагоре доста време и когато пристигнахме, с удоволствие забелязах, че Ортега е по-задъхана от мен. Прекосихме скромна тераса за слънчеви бани от същото дърво като стълбището, минахме през автоматична стъклена врата и попаднахме в приемна, оформена като частен хол. На пода имаше килими със същите шарки като моето яке, по стените висяха емпатистки картини. Пет кресла предлагаха отдих за уморените.

— Мога ли да ви услужа?

Този път несъмнено имахме работа с адвокатка — руса млада жена с широка пола и сако в тон с приемната. Ръцете й бяха небрежно отпуснати в джобовете.

— Полиция. Къде е Ръдърфорд?

Жената хвърли поглед към нашия придружител и след кимването му не си направи труда да поиска документи.

— За съжаление Кит е зает в момента. Има виртуално съвещание с Ню Йорк.

— Е, тогава изкарайте го — предложи Ортега със застрашително мек тон. — И му кажете, че полицаят, който арестува неговия клиент, е дошъл да го види. Сигурна съм, че ще прояви интерес.

— Може да отнеме известно време.

— Не, няма.

За миг двете жени кръстосаха погледи, после адвокатката извърна глава. Кимна на бияча, който влезе вътре. Все още изглеждаше разочарован.

— Ще видя какво мога да сторя — каза тя с леден глас. — Моля, изчакайте тук.

Изчакахме. Ортега застана до стъклената стена и се загледа към плажа, а аз тръгнах да се любувам на картините. Някои бяха доста добри. И двамата бяхме свикнали да работим под наблюдение, тъй че десет минути не си казахме нищо, докато най-сетне доведоха Ръдърфорд.

— Лейтенант Ортега. — Звучният глас ми напомни за Милър от клиниката и когато откъснах очи от щампата над камината, видях почти същия носител. Може би малко по-възрастен, с малко по-грубовати патриархални черти, предназначени да вдъхват мигновен респект на съдебни заседатели и съдии, но със същата атлетична фигура и стандартна хубост. — На какво дължа това неочаквано посещение? Надявам се, че нямате намерение повече да ме тормозите.

Ортега не обърна внимание на прикритата провокация.

— Сержант детектив Илайас Райкър. — Тя кимна към мен. — Вашият клиент току-що направи регистрирано самопризнание за опит за отвличане и отправи заплаха за умишлени органични увреждания. Искате ли да видите записа?

— Не особено. Ще ми кажете ли защо сте тук?

Биваше го. Почти не реагира; почти, но все пак засякох нещо с крайчеца на окото си. Умът ми заработи на бесни обороти.

Ортега се подпря на облегалката на едно кресло.

— За човек, който защитава обвиняем, застрашен от изтриване, проявявате удивителна липса на въображение.

Ръдърфорд театрално въздъхна.

— Откъснахте ме от важно съвещание. Предполагам, че имате нещо за казване.

— Знаете ли какво е ретро-асоциативно съучастие на трето лице? — попитах аз, без да откъсвам очи от щампата.

Когато се обърнах, Ръдърфорд бе изцяло на мое разположение.

— Не — дрезгаво каза той.

— Жалко, защото, ако Кадмин изгърми, наред сте вие и някои други ваши колеги. Но, разбира се, ако това стане… — Аз разперих ръце и свих рамене. — … започва лов на глави. Всъщност може вече да е започнал.

— Добре, стига толкова. — Ръдърфорд решително вдигна ръка към предавателя за повикване, закачен на ревера му. Нашият едър познат щеше да се появи всеки момент. — Нямам време да си играя с вас. Не съществува такъв правен термин, а вашето поведение подозрително намирисва на полицейски тормоз.

Аз повиших глас.

— Просто исках да знам на чия страна ще бъдете, когато програмата се сгромоляса, Ръдърфорд. Има такъв правен термин. Престъпление според Наказателния кодекс на ООН. За последен път е употребен на 4 май 2207 година. Проверете. Доста трябваше да се поровя, но го открих и в крайна сметка това ще ви погуби. Кадмин знае, затова даде заден ход.

Ръдърфорд се усмихна.

— Не ми се вярва, детектив.

Още веднъж свих рамене.

— Жалко. Все пак проверете. После избирайте на чия страна искате да застанете. Ще ни трябват вътрешни показания и сме готови да се отплатим. Ако не сте вие, в Улан Батор е пълно с адвокати, които биха си дали и задника за такъв шанс.

Усмивката леко посърна.

— Точно така, помислете си. — Аз кимнах към Ортега. — Можете да ме откриете при нея в участъка на Фел Стрийт. Илайас Райкър, завеждащ междупланетни контакти. Уверявам ви, че каквото и да правите, всичко ще рухне, а тогава познанството с мен ще е много полезно.

Ортега реагира безупречно, сякаш играехме заедно от години. Също като Сара. Отдръпна се от креслото и тръгна към изхода.

— Довиждане, Ръдърфорд — подхвърли лаконично тя, докато излизахме на площадката. Биячът стоеше там широко ухилен и шаваше с бицепси. — А пък ти не смей дори да си го помисляш.

Аз се задоволих с безмълвния поглед на Райкър, който според нея имал страхотен ефект. Сетне последвах партньорката си надолу по стълбището.

Щом седнахме в колата, Ортега включи екрана и се загледа в пълзящата колона от данни.

— Къде го сложи?

— В щампата над камината. В ъгъла на рамката.

Тя изсумтя.

— Там ще я засекат за нула време, сам знаеш. Освен това не става за доказателство.

— Знам. Казваш ми го вече за трети път. Не е там работата. Ако Ръдърфорд се подплаши, ще бърза да реагира.

— Мислиш ли, че е подплашен?

— Донякъде.

— Аха. — Тя ме погледна любопитно. — Казвай сега какво, по дяволите, е ретро-асоциативно съучастие на трето лице?

— Нямам представа. Измислих си го.

Веждите й подскочиха.

— Без майтап?

— Повярва ми, а? Знаеш ли, докато го казвах, можеше да ме сложиш върху детектор на лъжата. Щях да убедя и него. Елементарни емисарски трикове. Естествено, Ръдърфорд ще разбере веднага, щом провери, но лъжата вече си свърши работата.

— А именно?

— Да осигури арената. Чрез лъжите изкарваш противника от равновесие. Все едно го караш да се бие на непозната територия. Ръдърфорд беше стреснат, но се усмихна, когато му казах, че Кадмин е готов да пропее заради тази глупост. — Аз се загледах през предното стъкло към сградата над нас и продължих да сглобявам откъслечните интуитивни усещания в логична мисъл. — Беше адски облекчен, когато го казах. При нормални условия едва ли би се издал чак дотам, но блъфът го уплаши и му трябваше спасителната опора — фактът, че знае нещо повече от мен. А това означава, че знае друга причина Кадмин да промени поведението си. Той знае истинската причина.

Ортега изръмжа одобрително.

— Браво, Ковач. Трябвало е да станеш ченге. Забеляза ли как реагира, когато му съобщих добрата новина за признанието на Кадмин? Изобщо не се изненада.

— Да. Очакваше го. Или нещо подобно.

— Именно. — Тя помълча. — Наистина ли с това си изкарваше хляба?

— Понякога. Дипломатически мисии или работа под прикритие. Не беше…

Замълчах, защото тя ме смушка в ребрата. По екрана като синкави огнени змии пълзяха поредици кодови знаци.

— Започва се. Едновременна връзка. Сигурно го върши виртуално, за да пести време. Една, две, три… тази тук с Ню Йорк, сигурно за да уведоми шефовете и… хоп-па!

Екранът припламна и веднага изгасна.

— Откриха го — казах аз.

— Да. Линията с Ню Йорк сигурно има почистващ детектор.

— Или някоя от другите линии.

— Аха. — Ортега върна информацията назад и се вгледа в кодовете. — И трите връзки са осъществени доста дискретно. Ще ни трябва време, за да открием кого е търсил. Гладен ли си?

Не е редно един емисар ветеран да си признава, че изпитва носталгия. Ако обучението не я е смазало от самото начало, дългите години прехвърляне от носител в носител из целия Протекторат би трябвало да те излекуват. Емисарите са поданици на тайнствената държава Тук и Сега, която ревниво не признава двойно гражданство. Миналото има значение само под форма на данни.

И все пак аз изпитах носталгия, когато минахме покрай кухнята на „Летящата риба“ и отвътре ме лъхна ароматът на сосове, които бях опитал за последен път в Милспорт. Терияки, пържена темпура и едва доловим дъх на месо. За миг постоях обгърнат в тях и си спомнях онези времена. Спомних си бара, където се бяхме укрили със Сара, докато стихне шумотевицата след удара в „Джемини Байосис“. Гледахме ту новините, ту телефона със строшен екран в ъгъла, който трябваше всеки момент да позвъни. Спомних си запотените прозорци и мълчаливите рибари около масите.

Спомних си облепените с пеперуди книжни фенери пред кръчмата на Ватанабе в Нова Пеща. Петък вечер, по хлапашката ми кожа се стича пот от влажния южен вятър откъм джунглата, а аз гледам с лъснали от тетрамета очи към едно от големите огледала. Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето или големите паници суфле. Говорим си за големи печалби, за връзки с якудза3, за пътуване на север и по-далече, за нови носители и нови светове. Старият Ватанабе седи на терасата с нас, слуша внимателно, но не коментира. Само си пуши лулата и от време на време поглежда в огледалото към собствените си европейски черти — винаги с лека изненада, както ми се струва.

Той никога не ни каза как се е сдобил с този носител, както и никога не отрече, нито пък потвърди слуховете за подвизите му в космическата пехота, в Мемориалната квелистка бригада, в Емисарския корпус и къде ли не още. Веднъж един по-голям член на бандата ни разправи как видял Ватанабе да застава срещу цяла тълпа Седемпроцентни ангели само с лулата в ръцете си. Друг път някакво хлапе от блатните села измъкна мъгливи новинарски кадри, за които твърдеше, че били още от Заселническите войни. Записът беше двуизмерен, заснет набързо, преди щурмовата група да тръгне в атака, но интервюираният сержант се казваше И. Ватанабе и като видяхме как накланя глава да изслуша въпроса, всички дружно изревахме пред екрана. От друга страна, името Ватанабе се срещаше доста често, а онзи, дето разправяше за боя с Ангелите, много обичаше да разказва и друга история — как спал с едно от най-богатите момичета на Харлановия свят и ние изобщо не му вярвахме.

В една от редките вечери, когато бях съвършено трезвен и сам при Ватанабе, преглътнах юношеската си гордост и помолих стареца за съвет. Вече няколко седмици четях рекламните материали за въоръжените сили на ООН и се нуждаех някой да ме побутне в едната посока или в другата.

Ватанабе само ми се усмихна около мундщука на лулата.

— Значи да те посъветвам? — попита той. — Да споделя с теб мъдростта, която ме е довела дотук?

Огледахме едновременно малката кръчма и нивите зад терасата.

— Ами… да.

— Ами… не — отсече той и отново засмука лулата.

— Ковач!

Примигах и открих, че Ортега любопитно наднича в очите ми.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Усмихнах се леко и хвърлих поглед към лъскавия кухненски тезгях.

— Всъщност не.

Тя ме разбра погрешно.

— Готвят добре, уверявам те.

— Ами тогава да си поръчаме.

Тя ме поведе към една от палубите на ресторанта. Вече ми бе разказала, че „Летящата риба“ бил някога въздушен миночистач, после го купил някакъв океанографски институт. Днес институтът беше закрит или преместен и крайбрежната му сграда пустееше, но предприемчиви хора бяха превърнали дирижабъла в летящ ресторант, привързан над петстотин метра над порутеното здание. От време на време въжетата плавно го издърпваха към земята, за да слязат наситените клиенти и да се качат нови. Когато пристигнахме, около хангара се виеше дълга опашка, но Ортега размаха значката и когато дирижабълът слезе през отворения покрив, ние първи се качихме на борда.

Седнах с кръстосани крака върху възглавничките около масата, която бе закрепена за корпуса с дълга метална тръба, така че изобщо не докоснах палубата. Около площадката трептеше едва доловимо сияние на силов екран, който поддържаше нормална температура, а поривистия вятър свеждаше до приятен полъх. Шестоъгълният решетъчен под разкриваше почти идеална гледка покрай възглавниците към морето далече под нас. Размърдах се малко смутено. Никога не съм обичал високото.

— Използвали го за наблюдения на китове и тъй нататък — каза Ортега, като размаха ръка към корпуса. — По онова време не можели да си позволят сателитно време. Естествено, след Деня на разбирателството китовете изведнъж станали златна мина за всеки, който можел да разговаря с тях. Знаеш ли, те ни разказаха за марсианците почти толкова, колкото узнахме от четири века разкопки на Марс. Господи, те ги помнят как са идвали тук. Наследствена памет, разбира се. — Тя помълча, после добави ни в клин, ни в ръкав: — Родена съм на Деня на разбирателството.

— Наистина ли?

— Да, на девети януари. Нарекли ме Кристин на името на някаква австралийска изследователка от първия преводачески екип.

— Много мило.

Тя изведнъж осъзна с кого говори в действителност. Сви рамене.

— Когато си хлапе, виждаш нещата по друг начин. Исках да се казвам Мария.

— Често ли идваш тук?

— Не. Но предположих, че всеки от Харлановия свят би го харесал.

— Правилно.

Сервитьорът дойде и изписа менюто във въздуха между нас с холографско фенерче. Хвърлих един поглед и избрах напосоки някакво вегетарианско суфле.

— Добър избор — каза Ортега и кимна на сервитьора. — За мен същото. И сок. Искаш ли нещо за пиене, Ковач?

— Вода.

За момент изборът ни просветна в розово, после менюто изчезна. Сервитьорът прибра с рязък жест фенерчето в джоба си и се оттегли. Ортега хвърли поглед наоколо, търсейки неутрална тема за разговор.

— И тъй… имате ли подобни заведения в Милспорт?

— Да, на земята. Не си падаме много по високото.

— Тъй ли? — Тя вдигна вежда. — Милспорт е архипелаг, нали? Мислех си, че дирижаблите са…

— Идеалното решение при недостиг на недвижима собственост? Дотук имаш право, но мисля, че пропускаш нещо. — Стрелнах поглед към небето. — Ние не сме сами.

Тя схвана.

— Орбиталните? Враждебни ли са?

— Ммм. Да речем по-скоро капризни. Склонни са да стрелят по всяка въздушна машина, по-едра от хеликоптер. И тъй като още никой не е успял да припари на борда на някой от тях, камо ли да го изключи, не знаем какви са параметрите на програмата им. Затова предпочитаме да не рискуваме и избягваме полетите.

— Все трябва да имате някакъв междупланетен транспорт.

Кимнах.

— Е, имаме. Не много оживен, разбира се. В системата няма други обитаеми планети, а все още сме твърде заети със своята, за да тераформираме останалите. Изстрелваме от време на време изследователски апарати и совалки за поддържане на платформите. Няколко мини за добив на редки елементи, с това се изчерпва всичко. Използваме редките възможности за изстрелване — привечер на екватора и рано сутрин на единия полюс. Изглежда, някога две или три орбитални станции са паднали, оставяйки пробив в мрежата. — Аз помълчах. — Или пък някой ги е свалил.

— Някой? Не марсианците, искаш да кажеш?

Разперих ръце.

— Защо не? Всичко, което са открили на Марс, е разрушено или заровено. Или тъй умело прикрито, че трябваше да търсим с десетилетия, преди да осъзнаем, че е под носа ни. Така е и на повечето от Заселените светове. Всичко говори за някакъв конфликт.

— Но археолозите твърдят, че било гражданска война, колониална война.

— Да, бе. — Скръстих ръце и се облегнах назад. — Археолозите твърдят, каквото им нареди Протекторатът, а в момента е модерно да оплакваме участта на Марсианската империя, която се разпаднала, потънала във варварство и изчезнала. Мъдро предупреждение за наследниците. В името на цивилизацията не вдигайте бунтове срещу законните си управници.

Ортега хвърли нервен поглед наоколо. Разговорите край съседните маси бяха замлъкнали. Завъртях се към зяпащите хора с широка усмивка.

— Може ли да говорим за нещо друго? — попита смутено Ортега.

— Разбира се. Разкажи ми за Райкър.

Смущението мигом отстъпи място на ледено спокойствие. Ортега разпери длани върху масата и се загледа в тях.

— Нямам желание — каза след малко тя.

— Бива. — Загледах се през блясъка на силовата защита към далечните облаци, като полагах усилия да не забелязвам морето долу. — Но искрено смятам, че всъщност го искаш.

— Типично мъжко разсъждение.

Поръчката пристигна и ние започнахме да се храним в тишина, нарушавана само от звъна на приборите. Открих, че съм прегладнял като вълк въпреки идеално балансираната закуска на киберготвача в „Хендрикс“. Храната бе разбудила в мен нещо повече от елементарните стомашни потребности. Изпразних паничката още преди Ортега да е преполовила своята.

— Добре ли е? — попита иронично тя, когато се облегнах назад.

Кимнах, опитвайки да прогоня спомените, свързани със суфлето. Не ми се искаше да използвам емисарските психотехники — щяха да развалят приятното чувство за ситост. Докато оглеждах лениво чистите метални очертания на ресторантската палуба и небето отвъд тях, изпитах почти също тъй пълно удовлетворение, както когато Мириам Банкрофт ме остави да лежа изцеден в „Хендрикс“.

Телефонът на Ортега записука. Тя го измъкна от джоба си и отговори все още с пълна уста.

— Да? Аха. Аха, добре. Не, ще отидем. — Тя стрелна за миг очи към мен. — Тъй ли? Не, остави и това. Нищо няма да му стане. Да, благодаря, Дзак. Задължена съм ти.

Тя прибра телефона и отново се зае със суфлето.

— Добри новини ли?

— Зависи от гледната точка. Проследили са двете местни обаждания. Едното е до биткодрум в Ричмънд. Знам го. Ще отидем да хвърлим едно око.

— А другото?

Ортега ме погледна над паничката, сдъвка хапката и преглътна.

— Другият номер е частен. Резиденцията на Банкрофт. Е, как го разбираш?

19.

Биткодрумът се оказа стар контейнеровоз, закотвен в северния край на залива, близо до безброй изоставени складове. Трябва да беше дълъг към половин километър и имаше шест ясно очертани товарни трюма. Най-задният изглеждаше отворен. От въздуха целият кораб ми се стори боядисан в оранжево — сигурно от ръждата.

— Не се заблуждавай — изсумтя Ортега, докато кръжахме отгоре. — Покрили са корпуса с цяла педя полимерен слой. Сега може да се потопи само с насочен взрив.

— Скъпичко.

Тя сви рамене.

— Има кой да ги финансира.

Кацнахме на кея. Ортега изключи двигателите и се приведе пред мен да огледа надстройката на кораба, която в момента изглеждаше празна. Аз се облегнах назад, смутен както от натиска на гъвкавото й тяло в скута ми, така и от пълния си стомах. Ортега усети движението, изведнъж осъзна какво върши и рязко се изправи.

— Няма жива душа — каза неловко тя.

— Така изглежда. Да хвърлим ли едно око?

Излязохме под поривите на вятъра откъм залива и тръгнахме към моста от широка алуминиева тръба, водещ нагоре към кърмата. Откритият терен не ми допадаше и аз непрестанно шарех с очи ту из него, ту по палубата и надстройката на кораба. Нищо не помръдваше. Леко раздвижих ръка до ребрата си, за да се уверя, че влакнозахващащият кобур не е паднал, както се случва с по-евтините модели след два-три дни носене. С немекса имах приличен шанс да очистя всекиго, който би опитал да ни обстрелва от кораба.

В крайна сметка не се наложи. Стигнахме до тръбата без произшествия. През входа й бе опъната тънка верига с ръчно изписана табела:

Вдигнах тънкия метален правоъгълник и огледах със съмнение грубоватите букви.

— Сигурна ли си, че Ръдърфорд се е обаждал тук?

— Вече ти казах, не се заблуждавай. — Ортега откачи веригата. — Мода. Сега си падат по грубото. Миналият сезон наслагаха неонови надписи, но вече не им се виждат достатъчно шик. Това място е истинска лудница, мътните да го вземат. На цялата планета има само още две-три като него. На трибуните се допускат само зрители. Никакви холографски устройства, дори телевизията е забранена. Е, идваш ли?

— Смахната работа. — Последвах я нагоре по тръбата и си спомних колко битки съм ходил да гледам на младини. На Харлановия свят ги излъчваха свободно. Привличаха по-голяма аудитория от всички други забавни предавания. — Хората не обичат ли да гледат такива неща?

— Обичат, естествено. — Макар че ехото в тръбата изопачаваше гласа й, усетих по тона как е подвила устни. — Ненаситни са. Така действа цялата далавера. Разбираш ли, първо измислиха Веруюто…

— Верую ли?

— Да, Верую на Чистотата или някакъв подобен боклук. Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да прекъсваш? Та, според Веруюто, ако искаш да гледаш бой, трябвало да присъстваш лично. Така било по-добре, отколкото да го гледаш по мрежата. По-изискано. Оттук — ограничена публика, бясно търсене. Така билетите стават много секси, тоест ужасно скъпи, тоест още по-секси, и онзи, дето го е измислил, яхва спиралата и хвърчи право нагоре.

— Умно.

— Да, умно.

Тръбата свърши и излязохме на ветровитата палуба. Около нас покривите на два от товарните трюмове се издигаха на височина до кръста като грамадни стоманени пришки върху кожата на кораба. По-нататък мостикът се издигаше безцелно в небето, сякаш напълно откъснат от палубата, където стояхме. Нищо не помръдваше, само веригите на един товарен кран се полюшваха леко от вятъра.

— Последния път, когато дойдох тук — каза Ортега, повишавайки глас през воя на вятъра, — някакъв тъп репортер от Световната мрежа беше опитал да се вмъкне на боя за титлата с имплантирани записващи системи. Хвърлили го в залива. След като измъкнали системите с клещи.

— Много мило.

— Нали ти казах, изискано място.

— Поласкан съм, лейтенант. Просто не знам как да отговоря.

Дрезгавият глас идваше от ръждивите високоговорители, закрепени на двуметрови стълбове покрай перилата. Ръката ми сграбчи дръжката на немекса, а очите ми минаха на периферен режим с болезнена бързина. Ортега едва доловимо поклати глава и погледна нагоре към мостика. После двамата с инстинктивен синхрон огледахме цялата надстройка в противоположни направления. Въпреки напрежението усетих приятна топла тръпка от тази неочаквана симетрия.

— Не, не. Насам — каза металният глас, този път откъм кърмата.

Веригите на един от кърмовите товарни кранове се раздвижиха с глухо дрънчене и започнаха да изтеглят нещо от отворения люк пред мостика. Продължавах да стискам немекса. Над нас слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Веригата завършваше с масивна желязна кука, върху която стоеше говорещият. В едната ръка стискаше праисторически микрофон, с другата се придържаше за веригата. В пълен контраст с обстановката беше облечен със строг сив костюм, който плющеше от вятъра. Накланяше се назад от веригата под опасен ъгъл, а косата му лъщеше в оскъдните слънчеви лъчи. Присвих очи, за да се уверя. Синтетично тяло. Евтин синт.

Кранът се завъртя над изпъкналия капак на трюма. Синтът пъргаво скочи и ни огледа отвисоко.

— Илайас Райкър — каза той и гласът му прозвуча все тъй дрезгаво, както по високоговорителите. Много калпави гласни струни. Синтът поклати глава. — Мислехме си, че няма повече да ви видим. Колко къса памет има съдебната система.

— Касапин? — Ортега засенчи очите си с длан. — Ти ли си?

Синтът леко се поклони и прибра микрофона в джоба си. После тръгна да слиза по наклона на капака.

— Емси Касапина, на вашите услуги, дами и господа полицаи. В какво ще благоволите да ни обвините днес?

Аз мълчах. Явно се полагаше да познавам тоя касапин, а в момента нямах достатъчно информация. Спомних си какво ми бе казала Ортега и вторачих в идващия синт безизразен поглед с надеждата, че това е в стила на Райкър.

Синтът стигна до края на капака и скочи долу. Отблизо видях, че не само гласните му струни са калпави. Тялото бе толкова далече от онова на Треп, че едва ли заслужаваха едно и също название. За момент се зачудих дали не е някаква антика. Грубата черна коса лъщеше като емайлирана, лицето беше от отпусната силикоплът, бледосините ириси стояха като изрисувани насред очите. Тялото изглеждаше солидно, дори прекалено солидно, а в ръцете имаше нещо нередно — приличаха по-скоро на змии, отколкото на крайници. Китките бяха съвършено гладки, без нито една бръчка. Синтът разпери длан, сякаш ни я предлагаше за инспекция.

— Е? — кротко попита той.

Ортега побърза да отвлече вниманието от мен.

— Рутинна проверка, Касапин. Има няколко бомбени заплахи за срещата тази вечер. Наминахме да погледнем.

Касапина се разсмя отсечено.

— Само не казвайте, че ви е грижа за нас.

— Казах ти вече, рутинна проверка — отвърна спокойно Ортега.

— Добре де, идвайте, щом е тъй. — Синтът въздъхна и кимна към мен. — Какво става с него? Да не са му изтрили способността да говори в хранилището?

Последвахме го към кърмата на кораба и минахме покрай дълбоката пропаст, разкрита от дръпнатия капак на най-задния трюм. Надникнах надолу и зърнах кръгъл бял ринг, заобиколен от четирите страни със стъпаловидно разположени метални и пластмасови седалки. Отгоре висяха гроздове осветителни тела, но никъде не се виждаха характерните сферични форми на предавателите за мрежата. Коленичил в средата на ринга, някакъв човек рисуваше по тепиха ръчно. Когато минахме покрай него, той вдигна глава.

— Тематична украса — каза Касапина, виждайки накъде гледам. — Надпис на арабски. През този сезон тема на битките са полицейските акции на Протектората. Тази вечер е ред на Шария. Мъченици от „Десницата на Аллаха“ срещу протекторатски пехотинци. Ръкопашен бой с ножове. Максимална дължина на остриетата — десет сантиметра.

— С други думи кървава баня — подхвърли Ортега.

Синтът сви рамене.

— Каквото иска публиката, за това си плаща. Доколкото знам, с десетсантиметров нож може да се нанесе смъртоносна рана. Просто е много трудно. Истинско изпитание на уменията, тъй разправят. Насам, моля.

По тясно метално мостче навлязохме във вътрешността на кораба. Стъпките ни кънтяха в затвореното пространство наоколо.

— Първо арените, предполагам — провикна се Касапина през ехото.

— Не, първо да видим резервоарите — предложи Ортега.

— Тъй ли? — Трудно бе да преценя тона на долнопробния синтетичен глас, но в думите на Касапина като че прозвуча насмешка. — Сигурни ли сте, че търсите точно бомба, лейтенант? Според мен арената е най-очевидното място за…

— Имаш ли нещо за криене, Касапин?

Синтът се завъртя за момент и ме погледна изпитателно.

— Съвършено нищо, детектив Райкър. Добре, значи резервоарите. Между другото, приветствам включването ви в разговора. Студено ли беше в хранилището? Вие, естествено, едва ли сте очаквали някога да попаднете там.

— Стига толкова — намеси се Ортега. — Просто ни води при резервоарите, а приказките си ги запази за довечера.

— Разбира се, разбира се. Ние винаги се стремим да си сътрудничим с органите на реда. Като законно регистрирана…

— Знам, знам. — Ортега уморено махна с ръка. — Просто ни заведи при скапаните резервоари.

Аз отново се задоволих със застрашителен поглед.

Потеглихме към резервоарите с раздрънкано електромагнитно влакче, което минаваше от едната страна на корпуса през още два преоборудвани товарни трюма със същите рингове и седалки, само че покрити с найлонови листове. Накрая слязохме и минахме през стандартна система за почистване с ултразвук. Беше доста по-мръсно, отколкото в „Сайка Сек“. Но когато тежката врата от масивно желязо се разтвори навън, зад нея блесна безупречно бяла зала.

— Поддържаме си репутацията — каза безгрижно Касапина. — Публиката много харесва грубите, оголени железарии, но зад кулисите… — Той размаха ръка към лъскавата апаратура. — Е, няма как да направиш омлет без малко масло по тигана.

Предният трюм беше огромен и студен, осветлението зловещо, техниката агресивно масивна. Докато сумрачният мавзолей на Банкрофт в „Сайка Сек“ нашепваше тихичко за богатство и лукс, а залата за презареждане в хранилището на Бей Сити надаваше вопли за минимално субсидиране на минимално заслужили субекти, складът за тела на „Панамска роза“ бе като яростен рев на груба сила. Контейнерите висяха на тежки вериги от двете ни страни като торпеда, включени към централната надзорна система с дебели черни кабели, които се виеха по пода като питони. Самата надзорна система се извисяваше мощно над нас като олтар на някакво гнусно божество-паяк. Приближихме се към нея по метална пътека, издигната на половин метър над застиналите сгърчени кабели. Отляво и отдясно в стената зад нея бяха вградени квадратните стъклени прозорчета на два просторни възстановителни резервоара. В десния вече имаше тяло, плаващо по гръб с разперени ръце и омотано с проводници.

Имах чувството, че съм влязъл в Андрическата катедрала в Нова Пеща.

Касапина спря до централния монитор, обърна се и разпери ръце почти като носителя в резервоара.

— Откъде бихте искали да започнете? Предполагам, че сте донесли модерна апаратура за търсене на бомби.

Ортега не му обърна внимание. Направи още две-три крачки към резервоара и вдигна поглед в снопа зеленикава светлина, падаща през стъклото.

— Това ли е едната отрепка за довечера? — попита тя.

Касапина изсумтя.

— За да не бъда многословен като вас — да. Бих искал да разберете разликата между това тук и онази стока, която продават в жалките магазинчета по крайбрежието.

— Аз също бих искала — отвърна Ортега, без да откъсва очи от тялото. — Щом е тъй, откъде го набавихте?

— Откъде да знам? — Касапина демонстративно вторачи поглед в пластмасовите нокти на дясната си ръка. — Е, имаме някъде фактура, ако трябва непременно да проверите. А така, на око, бих казал, че е от „Нипон Органикс“ или от някоя тихоокеанска групировка. Има ли значение?

Пристъпих до стената и се вгледах в плаващия носител. Строен, мургав и издръжлив на вид, с деликатно скосени японски очи над високите скули и дълга, права черна коса, която се рееше като сноп водорасли из течността на резервоара. Изящен, гъвкав, с дълги ръце на художник и мускули за скоростен бой. Тяло на технологичен нинджа — тяло, за каквото мечтаех на петнайсет години през унилите дъждовни дни в Нова Пеща. Донякъде напомняше носителя, който ми бяха дали за войната на Шария. Онзи носител, в който се запознах със Сара.

Сякаш гледах през стъклото самия себе си. Онова „аз“, което се изгражда нейде в намотките на паметта, впила корени в далечното детство. Изведнъж се почувствах като изгнаник в европейска плът, изхвърлен от другата страна на огледалото.

Касапина застана до мен и потупа стъклото.

— Одобрявате ли, детектив Райкър? — Не отговорих и той продължи: — Сигурен съм, че одобрявате, като знам склонността ви към… схватки. Образците са изключителни. Подсилен корпус, изкуствено отгледани кости със сърцевина от специална сплав, синтетични стави, сухожилия с карбонови нишки, неврохимия „Хумало“…

— Имам си неврохимия — подхвърлих аз, колкото да кажа нещо.

— Знам я вашата неврохимия, детектив Райкър. — Въпреки калпавия глас долових в тона му тихо, лепкаво задоволство. — Биткодрумът се запозна с данните ви, докато бяхте в хранилището. Имаше идея да ви купим. Тялото, имам предвид. Смятахме, че можем да използваме носителя ви за пародийни схватки. Нагласени, разбира се. И през ум не ни минава да организираме истинска битка между неравностойни противници. Това би било… истинско престъпление. — Касапина помълча театрално. — Но после решихме, че пародийните схватки не са… хм… в духа на заведението. Няма истинско състезание. А жалко. Толкова приятели си създадохте напоследък, че залата щеше да бъде препълнена.

Не го слушах, но усетих, че оскърбява Райкър. Обърнах гръб на стъклото и отправих към Касапина свиреп поглед.

— Отплеснах се — бързо заяви синтът. — Исках да кажа, че в сравнение с тази система вашата неврохимия е като моя глас пред пеенето на Анчана Саломао. Това тук — той отново посочи резервоара — е неврохимия „Хумало“, разработена в „Кейп Нюроникс“ преди по-малко от година. Постижение с едва ли не духовни измерения. Няма мозъчни химически усилватели, няма имплантирани чипове и директни връзки. Системата се изгражда заедно с тялото и реагира пряко на мисълта. Помислете над това, детектив. Никой извън Земята не разполага с нея. Разправят, че ООН обмисля десетгодишно колониално ембарго, макар лично аз да се съмнявам в ефективността на подобни…

— Касапин — обади се нетърпеливо зад него Ортега, — защо още не сте изкарали другия боец?

— Тъкмо го изкарваме, лейтенант.

Касапина размаха ръка към контейнерите отляво. Иззад тях долиташе шум на тежки машини. Надникнах в полумрака и различих голям автоматичен повдигач, който се движеше покрай редицата. Изведнъж той спря и върху него падна лъч насочена светлина. Основните манипулатори се протегнаха и вдигнаха един контейнер от висящата стойка, а по-малки манипулатори откачиха кабелите. След като приключи с отделянето, машината леко отстъпи назад, завъртя се и пое обратно към празния резервоар.

— Системата е напълно автоматизирана — поясни Касапина, макар че и сами виждахме.

Сега забелязах под резервоара три кръгли отвора в редица като предни торпедни дула на междупланетен разрушител. Повдигачът плавно зареди контейнера в средния отвор. Дългият цилиндър плътно прилепна към вътрешната повърхност, видимият му край се завъртя на деветдесет градуса и над него се захлопна стоманен капак. Приключил задачата, повдигачът изключи хидравликата и двигателите му млъкнаха.

Аз гледах резервоара.

Стори ми се, че е минало много време, но навярно не беше повече от минута. В дъното на резервоара се отвори нов люк и нагоре избухна облак сребристи мехурчета. Сред тях изплува и тялото. За момент то остана свито като зародиш и водовъртежите от мехурчетата го подмятаха насам-натам, после ръцете и краката започнаха да се разперват, подръпвани лекичко от тънките проводници, прикрепени към китките и глезените. Този носител имаше по-едри кости и масивни мускули, но подобен цвят на кожата. Костеливото лице с орлов нос плавно се извърна към нас.

— Шарийски мъченик от „Десницата на Аллаха“ — обяви гордо Касапина. — Не е истински, разбира се, но расовият тип съвпада и му е вградена автентична система за реагиране в стил „Аллах е велик“. — Той кимна към другия резервоар. Космическите пехотинци са от всякакви раси, но във войната на Шария са участвали доста японци, тъй че ситуацията е правдоподобна.

— Неравен двубой — казах аз. — Най-модерна неврохимия срещу овехтяла шарийска биомеханика.

Синтетичното лице на Касапина се ухили.

— Е, всичко зависи от бойците. Чух, че със системата „Хумало“ трябвало да се свикне, а и, честно казано, невинаги побеждава най-добрият носител. Много зависи от психологията. Търпение, издръжливост на болка…

— Диващина — добави Ортега. — Липса на съчувствие…

— Да, в този дух — съгласи се синтът. — Разбира се, тъкмо затова е вълнуващо. Ако речете да дойдете довечера, може и да ви намеря свободни места на последните редове.

— А ти сигурно ще коментираш двубоя — подхвърлих аз и си представих как колоритната реч на Касапина гърми от високоговорителите, рингът е облян в ярка светлина, тълпата подскача и реве на затъмнените трибуни, а из въздуха се носи мирис на пот и кръвожадност.

— Естествено, че ще коментирам. — Касапина присви очи. — Знаете ли, май много скоро се върнахте.

— Хайде, ще търсим ли бомбите? — попита високо Ортега.

Около час обикаляхме из трюма да търсим въображаеми бомби, а Касапина наблюдаваше със зле прикрита насмешка. Двата носителя, предназначени за смъртоносен бой на арената, ни гледаха от зеленикавите си стъклени утроби, и аз усещах присъствието им съвсем ясно въпреки затворените очи и унесените лица.

20.

Когато Ортега ме остави на Мишън Стрийт, над града падаше вечер. На връщане от биткодрума тя беше затворена и мълчалива — вероятно почваше дай се отразява непрестанното напрежение да си напомня, че аз не съм Райкър. Но когато на излизане от колата разкърших демонстративно рамене, Ортега неволно избухна в смях.

— Утре гледай да не напускаш „Хендрикс“ — каза тя. — Искам да поговориш с един човек, но ще ми трябва време да уредя срещата.

— Бива — кимнах аз и понечих да си тръгна.

— Ковач.

Обърнах се. Тя бе протегнала шия и ме гледаше отдолу нагоре през отворения люк. Хванах се за ръба на вратата и наведох глава. Настана мълчание, в което усетих как из кръвта ми плъзва прилив на адреналин.

— Да?

Тя се поколеба още малко, после каза:

— Касапина криеше нещо, нали?

— Така ми се струва. Прекалено много говореше.

— И аз си помислих същото. — Тя бързо посегна към таблото и вратата започна да се затваря. — До утре.

Изпратих с поглед отлитащата кола и въздъхнах. Смятах за добър ход решението си да се обърна пряко към Ортега, само че не бях очаквал нещата да се объркат така. Нямах представа колко време са били заедно, но така или иначе положението я съсипваше. Някъде бях чел, че феромоните на първоначално привличане между две тела постепенно се превръщат в кодирана форма на общуване и ги обвързват все по-силно. Нито един от биохимиците, цитирани по темата, не разбираше как точно става, но в някои лаборатории се опитваха да си играят с процеса. Ускоряването или прекъсването на този ефект бе довело до противоречиви резултати — между другото до откриването на емпатина и неговите производни.

Химия. Още бях гроги от коктейла на Мириам Банкрофт и не ми трябваше нова доза. Казах си го категорично: Не ми трябва!

Над главите на редките вечерни пешеходци видях холограмата с китариста левичар пред „Хендрикс“. Въздъхнах още веднъж и тръгнах натам.

На половината път покрай мен плавно мина тумбест автомобил без шофьор. Толкова приличаше на киберчистачите по улиците на Милспорт, че не му обърнах внимание. След секунди излъчвателят на машината ме заля с водопад от думи и образи.

… от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете…

Мъжки и женски гласове стенеха, шепнеха, преплитаха се. Истински хор, разтърсван в тръпките на оргазма. Картините представяха богато разнообразие от сексуални предпочитания. Водовъртеж от мимолетни сетивни усещания.

Автентично…

Без цензура…

Пълно сетивно възпроиз…

По избор на клиента…

Сякаш за да докажат последното, избраните напосоки образи изведнъж се ограничиха до поток от хетеросексуални комбинации. Вероятно бяха засекли реакцията ми на хаоса от варианти и съответно променяха програмата на излъчвателя. Истинско чудо на техниката.

Потокът приключи със светещ телефонен номер и стърчащ пенис в ръцете на жена с дълга черна коса и пурпурно червило. Тя погледна право към мен. Усетих докосването й.

— Глава в облаците — прошепна тя. — Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш, със сигурност можеш да си позволиш това.

Тя наведе глава, устните й плъзнаха надолу по пениса. Сякаш всичко ставаше с мен. После дългата черна коса се разстла във всички посоки и затъмни картината. Отново се озовах на улицата, замаян и облян в пот. Машината продължи покрай бордюра. По-мъдрите минувачи отскачаха извън радиуса на излъчвателя.

Открих, че номерът се е запечатал в паметта ми.

От потта ме побиха тръпки. Разкърших рамене и тръгнах напред, като се мъчех да не забелязвам многозначителните погледи наоколо. Почти тичах, когато между пешеходците отпред се разкри свободно пространство и видях дългата, ниска лимузина, паркирана край входа на „Хендрикс“.

Раздрънканите нерви тласнаха ръката ми към кобура на немекса, но след миг разпознах колата на Банкрофт. Въздъхнах дълбоко, заобиколих лимузината и проверих дали шофьорът е зад волана. Нямаше го. Все още се чудех какво да правя, когато задната врата се отвори и отвътре излезе Къртис.

— Трябва да поговорим, Ковач — изрече той в стил „мъжко момче“ и аз едва се удържах да не избухна в истеричен кикот. — Време е за решение.

Огледах го от глава до пети, усетих по стойката и държанието, че в момента е стимулиран химически, и реших да не се карам.

— Дадено. В лимузината ли?

— Тясно е вътре. Защо не ме поканиш в стаята си?

Присвих очи. В гласа на шофьора звучеше явна враждебност и също тъй явна беше издатината отпред на безупречно изгладените му панталони. Вярно, аз имах нещо подобно, макар и вече спадащо, но помнех отлично, че колата на Банкрофт е защитена от улични излъчватели. Случаят беше друг.

Кимнах към входа.

— Добре, да вървим.

Вратата се разтвори да ни пропусне и „Хендрикс“ оживя.

— Добър вечер, сър. Тази вечер нямате посетители…

Къртис изсумтя.

— Голямо разочарование, а, Ковач?

— … нито известия, откакто излязохте — продължи безметежно хотелът. — Желаете ли тази личност да бъде приета като гост?

— Да, разбира се. Имаш ли бар, където да идем?

— Казах в твоята стая — изръмжа Къртис зад мен, после изквича, защото бе улучил с пищял една от ниските метални масички.

— Бар „Среднощен фенер“ се намира на този етаж — каза хотелът с известно съмнение, — но от доста време не е използван.

— Казах…

— Млъкни, Къртис. Не са ли ти казвали, че на първа среща не се прибързва? Добре, избираме „Среднощен фенер“. Подготви го, ако обичаш.

В отсрещния край на фоайето, близо до таблото за резервации, част от стената плъзна неохотно настрани и в помещението зад нея примигаха светлини. Следван от сумтящия Къртис, аз отидох до отвора и видях късо стълбище, водещо надолу към бара.

— Ще ни свърши работа. Хайде, идвай.

Неизвестният декоратор на бар „Среднощен фенер“ явно бе приел задачата си буквално. По стените, сред разтегнати спирали в тъмносиньо и пурпурно, се мъдреха всевъзможни часовникови циферблати, сочещи или въпросния нощен час, или няколко минути преди него, а около тях се преплитаха всички видове лампи и фенери, които човек е създавал — от праисторическия глинен светилник до ензимната фосфоресцираща тръба. Покрай две от стените имаше скамейки като зъбчати колела и масички като часовници, а в средата на помещението — кръгъл бар със същата форма. Точно зад цифрата дванайсет стоеше неподвижно робот, съставен изцяло от часовници и фенери.

Липсата на други клиенти правеше обстановката още по-призрачна и докато вървяхме към чакащия робот, аз усетих как войнствеността на Къртис започва да се изпарява.

— Какво ще поръчате, господа? — попита автоматът.

Не видях откъде идва гласът. Лицето на робота представляваше античен бял аналогов часовник с римски цифри и тънички барокови стрелки. Леко изнервен, аз се обърнах към Къртис, по чието лице забелязах първите признаци на опомняне.

— Водка — заяви лаконично той. — „Събдзиро“.

— И уиски. Каквото пия от барчето в апартамента. Стайна температура, моля. Поръчките са за моя сметка.

Лицето циферблат леко кимна и една ръка с множество стави се врътна нагоре да избере чаши. Другата ръка, изобразяваща лампа с цяла гора от тънки кранчета вместо фитил, наля избраните питиета.

Къртис взе чашата си и гаврътна солидна глътка. После вдъхна въздух през зъби и изръмжа доволно. Аз отпих малко по-възпитано, като се чудех кога ли по тръбите и кранчетата е текъл за последен път алкохол. Съмненията ми се оказаха безпочвени, затова удължих глътката и оставих уискито да плъзне меко надолу.

Къртис тресна чашата си на бара.

— А сега готов ли си да поговорим?

— Добре, Къртис — бавно изрекох аз, гледайки в чашата си. — Предполагам, че носиш послание.

— И още как. — Гласът му бе напрегнат до скъсване. — Дамата пита приемаш ли нейното великодушно предложение или не. Това е. Трябва да ти дам време за размисъл, тъй че ще си допия водката.

Отправих поглед към една марсианска пясъчна лампа, закачена на отсрещната стена. Започвах да разбирам настроението на Къртис.

— Нагазих ти в територията, а?

— Не ме предизвиквай, Ковач. — Гласът му звучеше отчаяно. — Една сбъркана дума и ще те…

— Какво?

Оставих чашата и се обърнах към него. Той беше на половината от моята субективна възраст — млад, мускулест и химически стимулиран до състояние да си въобразява, че е опасен. Вбесяващо напомняше самия мен на същата възраст. Искаше ми се да го раздрусам.

— Хайде де. Какво ще ми направиш?

Къртис преглътна с усилие.

— Служил съм в космическата пехота.

— Като мажоретка ли? — Понечих да го блъсна в гърдите, но се засрамих и отпуснах ръка. Продължих малко по-тихо.

— Слушай, Къртис. Не вкарвай в беля и двама ни.

— Мислиш се за много печен, нали?

— Не е там работата, х… Къртис. — Едва не го нарекох „хлапе“. Една част от мен сякаш наистина искаше да се сбие.

— Ние сме две различни породи. На какво ви учиха в космическата пехота? Ръкопашен бой? Двайсет и седем начина да убиеш човек с голи ръце? Под всичко това ти пак си оставаш човек. Аз съм емисар, Къртис. Не е същото.

Въпреки всичко той ме нападна — първо с прав удар, който трябваше да отклони вниманието ми от въртеливия страничен ритник към главата. Ако беше улучил, щеше да ми строши черепа, но водеше боя отчайващо театрално. Може би заради химикалите, които бе взел тази вечер. Никой нормален човек не рита над кръста в истински бой. Аз се гмурнах под двата удара и го сграбчих за крака. Завъртях рязко, Къртис залитна, препъна се и падна с разперени ръце върху бара. Зарових пръсти в косата, блъснах лицето му в коравия плот и го притиснах там.

— Разбра ли сега?

Той издаваше глухи звуци и се мяташе безпомощно, а роботът барман стоеше неподвижно пред нас. По плота бликна кръв от счупения му нос. Аз огледах шарките, които изписваше, докато успокоявах дишането си. Бях се задъхал от усилието да овладея бойните рефлекси. Хванах дясната китка на Къртис и я извих високо зад гърба. Той спря да се мята.

— Добре. Сега кротувай, инак ще я строша. Не съм в настроение. — Набързо пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб на сакото открих малко пластмасово шишенце. — Аха. Е, какви малки радости се носят из вените ти тази вечер? Като те гледам как си се надървил, май са хормонални стимулатори. — Вдигнах шишенцето към слабата светлина и видях вътре хиляди ситни остри кристалчета. — Военен формат. Откъде го взе, Къртис? Сувенир от космическата пехота, а?

Продължих да го претърсвам и открих средството за прилагане — миниатюрен електромагнитен пистолет. Зареждаш кристалчетата в пълнителя, електромагнитното поле ги подрежда, а ускорителят ги изстрелва под кожата. Горе-долу по същия принцип работеше и игленият пистолет на Сара. За военните лекари тези машинки представляваха по-груб заместител на пневматичните спринцовки и затова се радваха на голяма популярност.

Дръпнах Къртис на крака и го блъснах настрани. Той успя да се задържи прав. Стискаше носа си с една ръка и ме гледаше злобно.

— Ако искаш кръвта да спре, отметни глава назад — посъветвах го аз. — Хайде, няма да те удрям повече.

— Бръсно гопеле! — изгъгна той.

Повдигнах кристалчетата и пистолета.

— Откъде ги взе?

— Да го духаш, Ковач. — Къртис неволно отметна глава назад, като се опитваше в същото време да не ме изпуска от поглед. Очите му се въртяха като на подплашен кон. — Нищо няма да ти кажа, скапаняк.

— Бива. — Оставих нещата върху бара и две-три секунди го гледах втренчено. — Тогава аз да ти кажа нещо. Знаеш ли какво правят с емисарите по време на обучението? Изкореняват всеки нормален инстинкт за ограничаване на насилието. Признаци за капитулация и покорство, йерархичен ред, вярност към групата. Всичко се изтрива неврон по неврон; заменят го със съзнателното желание да сториш зло.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Разбираш ли? Би било по-лесно да те убия на място. Много по-лесно. Трябваше да се удържам насила. Това е емисарят, Къртис. Изкуствено сглобен човек. Чудовище.

Мълчанието се разтегляше. Нямаше как да зная дали е проумял или не. Не ми се вярваше, ако съдех по спомените си за младия Такеши Ковач в Нова Пеща преди век и половина. На неговата възраст думите ми навярно звучаха като сбъдната мечта за сила и власт.

Свих рамене.

— За в случай, че още не си се досетил, отговорът за дамата е „не“. Не ме интересува. Е, сега трябва да си щастлив. Струваше ти само един строшен нос. Ако не се беше надрусал до козирката, можеше да минеш и по-евтино. Предай й, че много благодаря, оценявам предложението, но тук стават твърде много неща, за да ги зарежа току-така. Кажи й, че почвам да се забавлявам.

Някой тихо се изкашля откъм входа на бара. Вдигнах очи и видях на стъпалата силует с костюм и щръкнала пурпурна прическа.

— Прекъсвам ли нещо? — попита мохиканът.

Говореше спокойно и бавно. Явно не беше от старата гвардия на Ортега.

Вдигнах чашата си от бара.

— Съвсем не, господин полицай. Заповядайте да се включите в купона. Какво ще пиете?

— Отлежал ром — каза ченгето, идвайки бавно към нас. — Ако имат. В малка чаша.

Вдигнах пръст към лицето часовник. Барманът измъкна отнякъде гравирана кристална чашка и я напълни с тъмна червеникава течност. Мохиканът мина край Къртис, хвърли му попътно любопитен поглед и протегна дълга ръка към питието.

— Благодаря. — Той отпи от чашката и леко приведе глава. — Не е зле. Бих искал да поговоря с вас, Ковач. На четири очи.

Двамата се завъртяхме към Къртис. Шофьорът ме изгледа с ненавист, но идването на нов човек бе разредило напрежението. Къртис си тръгна, продължавайки да се държи за носа. Полицаят го изчака да изчезне от поглед, сетне пак се обърна към мен.

— Вие ли го направихте? — небрежно попита той.

Кимнах.

— Той почна пръв. Играта загрубя малко. Мислеше си, че защитава някого.

— Е, радвам се, че не е защитавал мен.

— Както казах, играта загрубя. Разгорещих се.

— Не ми обяснявайте, тая история просто не ме засяга. — Полицаят се облакъти на бара и хвърли поглед наоколо с искрен интерес. Сега си го спомних. Онзи в хранилището, дето си пазеше значката да не потъмнее. — Ако се чувства засегнат, може да предяви обвинения и пак ще прегледаме записите на хотела.

— Значи имате съдебна заповед? — спокойно попитах аз, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Почти. В правния отдел вечно се бавят. Скапани изкуствени интелекти. Вижте, исках да се извиня за поведението на Мърсър и Дейвидсън в участъка. Понякога се държат като тъпанари, но по принцип са свестни момчета.

Леко размахах чашата си.

— Минали работи.

— Добре. Аз съм детектив сержант Диего Баутиста. Обикновено действам като партньор на Ортега. — Той допи рома и се усмихна. — Държа да уточня — чисто служебна връзка.

— Разбрано. — Направих на бармана знак да налее по още едно. — Кажете ми нещо. Всички ли ходите при един фризьор, или е някакъв знак за групова принадлежност?

— Първото. — Баутиста печално сви рамене. — Ходим при едно старче във Фултън. Бивш затворник. Изглежда, мохиканите са били на мода по негово време. Друг стил не знае, но е приятен дядка и не взима скъпо. Един колега взе да го посещава преди няколко години, старецът му направи отстъпка. Нали знаете как става.

— Но Ортега не ходи там.

Баутиста разпери ръце.

— Ортега се подстригва сама. Използва малък холографски скенер. Разправя, че така си тренирала пространствената координация или нещо подобно.

— Различна е.

— Да, различна. — Баутиста помълча замислено и зарея поглед нейде в далечината. Без да усети, отпи от новата порция ром. — Заради нея идвам.

— О-хо. Дружеско предупреждение ли ме чака?

Баутиста направи гримаса.

— Наречете го както искате, но наистина ще е дружеско. Не ми трябва строшен нос.

Неволно се разсмях. След кратко колебание Баутиста си позволи сдържана усмивка.

— Работата е там, че тя просто се съсипва, като ви гледа да се разхождате с тоя носител. С Райкър бяха наистина много близки. От година изплаща ипотека за тялото, а с една лейтенантска заплата хич не е лесно. Онзи мръсник Банкрофт й извъртя гаден номер. В края на краищата Райкър не е нито много млад, нито пък хубавец.

— Има неврохимия — напомних аз.

— Е, да. Неврохимия — охотно се съгласи Баутиста. — Опитахте ли я вече?

— Един-два пъти.

— Все едно да танцуваш фламенко в рибарска мрежа, нали?

— Грубичка е — признах аз.

Този път се разсмяхме и двамата. Когато смехът утихна, полицаят отново се загледа в чашата си. Лицето му стана сериозно.

— Не се опитвам да ви притисна. Казвам само едно: карайте по-кротко. Точно в момента не й трябват такива неща.

— И на мен — отвърнах искрено аз. — Та аз дори не съм си на планетата.

Баутиста ме погледна със съчувствие, или просто пиенето почваше да го хваща.

— Предполагам, че Харлановият свят доста се различава от това тук.

— Правилно предполагате. Вижте, не искам да ставам груб, но нямаше ли кой да обясни на Ортега, че с Райкър е свършено? Все едно, че е мъртъв. Едва ли смята да го чака двеста години, нали?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Значи чухте за Райкър, а?

— Знам, че са му лепнали два века. Нямам представа за какво.

В очите на Баутиста блеснаха късчета от стара болка. Не е много приятно да разговаряш за корумпирани колеги. За момент съжалих, че подхванах темата.

Местен колорит. Попивай го.

— Искате ли да седнем? — попита смутено полицаят, оглеждайки се наоколо. Нямаше табуретки, сигурно бяха махнати преди години. — Може би в някое сепаре? Има доста за казване.

Седнахме до една от часовниковите масички и Баутиста бръкна в джоба си за цигари. Трепнах, но когато ми предложи, поклатих глава.

— Отказах ги.

— В този носител? — Баутиста почтително вдигна вежди зад воала от ароматен синкав дим. — Поздравления.

— Благодаря. Щяхте да ми разказвате за Райкър.

Полицаят издиша дима през ноздрите и се облегна назад.

— Допреди две-три години Райкър работеше в отдел „Кражби на носители“. В сравнение с нас те са големи умници. Не е лесно да откраднеш носителя невредим, с тая работа се занимават хитри престъпници. Понякога дейността им се преплита с тази на отдел „Органични увреждания“ — най-вече, когато почнат да разфасоват телата. Като в клиниката „Вей“.

— О? — подхвърлих безразлично аз.

Баутиста кимна.

— Да, вчера някой ни спести там страшно много време и усилия. Превърна цялото заведение в склад за резервни части. Но вие сигурно не знаете нищо.

— Трябва да е станало, докато съм излизал.

— Както и да е. През зимата на девета година Райкър разследваше някаква машинация с фалшиви застраховки. Нали знаете, уж има полица, а резервоарите се оказват празни и никой не знае къде са телата. Работата обаче се разсмърдя и излезе, че използват телата за някаква мръсна малка война далече на юг. Корупция на високо ниво. Отскочи чак до Президиума на ООН и после се върна обратно. Хвръкнаха няколко глави, колкото да не е без хич, а Райкър стана герой.

— Приятно.

— Да, на първо време. Тук обаче героите са на мода и рекламната машина се завъртя около Райкър. Интервюта по Световната мрежа, дори му направиха нашумял клип със Санди Ким. Споменаваха го къде ли не. Преди всичко да отшуми, Райкър използва шанса си. Подаде молба за прехвърляне в „Органични увреждания“. На два-три пъти беше работил с Ортега, нали ви казах, че понякога дейността се преплита. Знаеше кое как е. Нямаше начин отделът да му откаже, особено след като тегли една реч, че искал да иде там, където може да промени нещата.

— И успя ли? Да промени нещата, искам да кажа.

Баутиста изду бузи.

— Той беше добро ченге. Може би. Ортега сигурно знае най-добре, но след месец двамата тръгнаха заедно и трезвата й преценка отиде по дяволите.

— Не одобрявате ли?

— Че какво има за одобряване? Щом харесваш някого, тръгваш с него. Само дето после става трудно да дадеш обективна преценка. Когато Райкър се издъни, Ортега просто нямаше как да не го подкрепи.

— Тъй ли? — Отнесох празните чаши на бармана да ги напълни отново. — Мислех, че тя го е арестувала.

— Къде го чухте?

— Приказки. От не много надежден източник. Значи не е истина?

— Не е. Някои улични отрепки обичат да си измислят. Според мен направо умират от кеф, като си представят как взаимно се арестуваме. Истината е, че Вътрешният отдел спипа Райкър в апартамента й.

— Ха така!

— Гадно, нали? — Баутиста вдигна очи към мен, докато му подавах чашата. — Тя си остана все същата, ще знаете. Просто веднага се захвана да обори обвиненията.

— Доколкото чух, доказателствата били железни.

— Да, в това отношение вашият източник не греши. — Мохиканът замислено надникна в чашата си, сякаш се чудеше дали да продължава. — Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено от някой високопоставен мръсник, засегнат от онзи скандал. Вярно си е, Райкър подпали чергата на доста народ.

— Но вие не вярвате.

— Иска ми се. Както казах, той беше добро ченге. Но пък в отдел „Кражби на носители“ се занимават с по-хитри престъпници, а това означава, че трябва да внимават. Хитрите престъпници имат хитри адвокати и не може да ги подмяташ както си щеш. В „Органични увреждания“ се занимаваме с всякаква сган — от уличните утайки нагоре. Широко ни е около врата. Точно това искаше Райкър. Затова се премести. За да си развърже ръцете. — Баутиста гаврътна рома, глухо се изкашля и остави чашата. Изгледа ме втренчено. — Мисля, че Райкър се увлече.

— Дум-дум-дум, а?

— Нещо такова. Виждал съм го на разпити, непрекъснато караше по ръба. Една грешка стига. — В очите на Баутиста се надигаше стар страх. Страхът, с който живееше всеки ден. — С някои от онези боклуци лесно можеш да си изтървеш нервите. Много лесно. Мисля, че е станало точно така.

— Според моя източник той искал двама души, а други двама оставил с недокоснати приставки. Струва ми се ужасно небрежно.

Баутиста кимна отривисто.

— И Ортега разправя същото. Но никой не хваща вяра. Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл. Двамата оцелели успели с последни сили да изскочат от клиниката и да избягат с кола. На излитане Райкър я надупчил сто двайсет и четири пъти. Да не говорим за околното движение. Колата паднала в Тихия океан. Единият пътник умрял още във въздуха, другият от удара. Потънали на около двеста метра дълбочина. Райкър бил извън своя район, а сиатълските ченгета не обичат разни пришълци да гърмят по коли в техния град, тъй че спасителните екипи изобщо не го допуснали да припари до телата. Всички много се изненадали, когато излязло наяве, че и двете жертви са католици. Някой от шефовете в Сиатъл се усъмнил. Поразровили се и открили, че декларациите са фалшиви. Подхвърлени от гмуркач, който е действал адски небрежно.

— Или адски е бързал.

Баутиста щракна с пръсти и насочи показалец насреща ми. Вече определено почваше да го хваща.

— Вие го казахте. Според Вътрешния отдел Райкър се е издънил, оставяйки живи свидетели, и единствената му надежда била да закачи на приставките им табелка „не безпокойте“. Разбира се, когато ги разпитаха, и двамата заявиха под клетва, че Райкър дошъл без съдебна заповед, измамил ги, после нахълтал със сила в клиниката и когато отказали да отговарят на неговите въпроси, почнал да си играе на „кой е следващият“ с плазмен пистолет.

— Вярно ли е?

— За заповедта ли? Да. Райкър изобщо не е имал работа там. А за останалото? Кой знае?

— А Райкър какво каза?

— Че не го е направил.

— Само това?

— Не, историята е дълга. Просто му хрумнало да се вмъкне с измама. Искал да види докъде може да стигне, но изведнъж открили огън по него. Твърди, че може и да е улучил някого, но не в главата. Според него клиниката трябва да е пожертвала двама свои сътрудници още преди идването му. Твърди още, че не знаел нищо за гмуркането. — Баутиста мрачно сви рамене. — Откриха гмуркача и той каза, че Райкър му плащал. Издържа и проверка с детектор на лъжата. Но каза и нещо друго. Не бил разговарял с Райкър лично, а чрез виртуална връзка.

— Която може да се фалшифицира. С лекота.

— Аха. — Баутиста изглеждаше доволен. — Но същия тип каза, че и друг път е работил с Райкър. Лично. Детекторът потвърди думите му. Райкър го познава, няма съмнение. А от Вътрешния отдел пожелаха да знаят защо Райкър е отишъл сам, без партньор. Имаха и свидетел от улицата, който заяви, че Райкър бил като бесен. Стрелял напосоки, само и само да свали онази кола. Както казах, сиатълските колеги не бяха много доволни.

— Сто двайсет и четири дупки — промърморих аз.

— Аха. Много дупки. Райкър е искал на всяка цена да свали онези двамата.

— Може да е било нагласено.

— Да, може. — Баутиста поизтрезня и в гласа му прозвуча гняв. — Но истината е, че ти… ох, извинявайте… истината е, че Райкър прекали и когато клонът се счупи, нямаше кой да го подхване.

— Значи Ортега повярва на неговата история, опита да се пребори с Вътрешния отдел и когато загубиха… — Кимнах замислено. — Когато загубиха, почна да плаща ипотеката, за да не продадат тялото му на търг. И сега търси нови доказателства?

— Правилно. Вече е подала молба за обжалване, но за да се завърти дискът, трябва да минат най-малко две години след първоначалната присъда. — Баутиста въздъхна тежко. — Както казах, това я съсипва.

Помълчахме.

— Знаете ли — каза накрая Баутиста, — мисля да си вървя. Малко шантаво взе да става. Седя тук срещу Райкър и му разправям за Райкър. Чудя се как издържа Ортега.

— Рискове на модерната епоха — казах аз и допих уискито си.

— Да, сигурно. Би трябвало вече да съм привикнал. Откакто съм в униформа, все разпитвам жертви с чужди лица. За отрепките да не говорим.

— А Райкър към коя категория причислявате? Жертва или отрепка?

Баутиста се навъси.

— Нечестен въпрос. Райкър беше добро ченге, но сбърка. Това не го прави отрепка. Нито пък жертва. Просто се издъни и толкоз. Можех да бъда на негово място.

— Разбира се. Извинявайте. — Разтърках лицето си. Един емисар не бива така да изпуска разговора. — Малко съм уморен. Мисля да си лягам. Ако искате още едно питие за довиждане, поръчайте си. Аз плащам.

— Не благодаря. — Баутиста допи каквото бе останало в чашата му. — Старо полицейско правило. Никога не пий сам.

— Значи и аз съм като старите полицаи. — Станах и леко залитнах. Райкър може да беше заклет пушач, но явно не носеше на алкохол. — Ще намерите пътя, надявам се.

— Естествено. — Баутиста стана, направи няколко крачки, после спря и се обърна. Беше се навъсил съсредоточено. — А, да. Сам разбирате, никога не сме разговаряли.

Махнах към вратата и го уверих:

— Изобщо не сме се виждали.

Той се ухили доволно и лицето му изведнъж се подмлади.

— Точно тъй. Е, добре. Сигурно пак ще се видим.

— Довиждане.

Проследих го с очи, докато изчезна, после неохотно оставих ледените процеси на емисарския контрол да плъзнат из замаяните ми сетива. Когато отново бях отвратително трезвен, взех от плота кристалите на Къртис и отидох да поговоря с „Хендрикс“.

21.

— Знаеш ли какво е синаморфестерон?

— Чувала съм.

Ортега разсеяно разрови пясъка с връхчето на обувката си. Плажът още бе влажен от неотдавнашния отлив и зад нас оставаха тъмни следи. Накъдето и да погледнех, край морето не се виждаше жива душа. Бяхме сами. Единствено чайките кръжаха на ята високо над нас.

— Е, така и така ще чакаме, защо не ми обясниш?

— Наркотик за жребци.

Като видя недоумяващия ми поглед, Ортега изпухтя раздразнено. Май не беше спала добре.

— Не съм тукашен.

— Нали каза, че си бил на Шария.

— Да. Като военен. Нямахме много време за културни разходки. Бяхме твърде заети да избиваме хора.

Последното не бе съвсем вярно. След голямата касапница на Дзихиче емисарите преминаха курсове по създаване на покорни режими. Непокорните биваха унищожени, в съпротивата се вмъкваха провокатори и следваше безмилостен разгром, а в политическата система влизаха личности, склонни към компромис. При подобна дейност научаваш много за местната култура.

Бях помолил да ме изтеглят оттам преждевременно.

Ортега заслони очи и огледа плажа в двете посоки. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна.

— Стимулатор на мъжките реакции. Предизвиква агресивност, засилена сексуалност, самоувереност. Уличните търговци в Средния изток и Европа го наричат „жребец“, а в южните области е „бик“. При нас рядко се среща, уличната среда е по-друга. За което се радвам. Чувала съм, че може да създаде големи неприятности. Да не си срещнал снощи нещо такова?

— В известен смисъл.

Горе-долу същото бях научил от базата данни на „Хендрикс“, само че с по-неутрални изрази и повече химия. А поведението на Къртис представляваше идеална илюстрация за симптомите и страничните ефекти.

— Да речем, че искам да си набавя такава стока. Къде мога да я открия? Без много проблеми.

Ортега ме изгледа втренчено и се изкачи на сухия пясък.

— Би трябвало да поразпиташ. Да потърсиш човек с по-далечни връзки. Или някой, който да ти го синтезира на място. Но не знам. С изкуствени хормони сигурно ще е по-скъпо, отколкото да го доставят от юг. — Тя спря на върха на дюната и пак се огледа. — Къде се бави, по дяволите?

— Може да не дойде — мрачно подметнах аз.

И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.

— Ще дойде — каза Ортега. — Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук сме само от десетина секунди реално време.

Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.

— Да ти се намират цигари?

Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.

— Казах ти, че ще дойде.

— Тя или някой друг — промърморих аз.

Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.

Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.

— Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? — попитах аз заядливо.

Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.

— С пари не се купува добър вкус.

Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.

— Розово?

Ортега пак сви рамене.

Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.

Въздъхнах и последвах Ортега към машината.

Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.

Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.

— Ковач, това е Лейла Бегин — изрече Ортега с официален глас. — Мис Бегин, това е Такеши Ковач, детективът на Лорънс Банкрофт.

Големите очи ме огледаха безцеремонно.

— От друга планета ли сте? — попита Бегин.

— Да, от Харлановия свят.

— Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. — Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. — Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.

— Към какво?

— Към истината. — Бегин ме погледна с изненада. — Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?

Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.

— Та, какво казвахте за истината?

— Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт — изрече отсечено тя, без да ме поглежда. — Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?

— Значи не смятате, че е било самоубийство?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

По устните й трепна усмивка.

— Не, не смятам.

— Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.

Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.

— Подигравате ли ми се, мистър Ковач?

Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.

— Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?

— Срещали ли сте Мириам Банкрофт?

— Да, за малко.

— И без съмнение я смятате за очарователна.

Неопределено свих рамене.

— Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.

Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:

— Тя е луда.

После продължи напред. След секунда и аз я последвах.

— Лудостта вече не е ограничено понятие — казах аз предпазливо. — Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.

— Мистър Ковач. — В гласа на жената сега прозвуча раздразнение. — Мириам Банкрофт ме нападна, когато бях бременна, и уби нероденото ми дете. Знаеше, че съм бременна. Стори го умишлено. Били ли сте бременен в седмия месец?

Поклатих глава.

— Не.

— Жалко. Би трябвало всеки да преживее това поне веднъж.

— Малко трудно ще се прокара по законодателен път.

Бегин ме стрелна с поглед.

— В този носител приличате на човек, който знае що е загуба. Но това е само отвън. Дали сте такъв, какъвто изглеждате, мистър Ковач? Познавате ли загубата? Говоря ви за безвъзвратна загуба. Запознат ли сте с нея?

— Мисля, че да — казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— В такъв случай разбирате моите чувства към Мириам Банкрофт. На Земята приставките се имплантират след раждането.

— И там, откъдето идвам, е същото.

— Аз загубих това дете. Никаква технология няма да ми го върне.

Не можех да преценя дали нарастващата вълна от чувства в гласа на Лейла Бегин е истинска или изиграна, но започвах да губя опора. Върнах се към началото.

— Това не дава на Мириам Банкрофт мотив да убие съпруга си.

— Разбира се, че й дава. — Бегин отново ме стрелна с поглед и на лицето й пак се появи горчива усмивка. — Аз не бях случайно явление в живота на Лорънс Банкрофт. Според вас как се запознахме?

— Доколкото знам, срещнали сте се в Окланд.

Усмивката прерасна в груб смях.

— Колко благовъзпитано! Да, несъмнено се срещнахме в Окланд. По-точно на едно място, наречено „месарницата“. Не е от най-реномираните. Лорънс си падаше по грубостите и униженията, мистър Ковач. Това го възбуждаше. Вършил го е десетилетия преди мен и не виждам причина да спре.

— Значи Мириам изведнъж решава, че й е писнало, и му слага отдушник на черепа?

— Способна е на това.

— Не се и съмнявам. — Теорията на Бегин беше цялата на дупки, досущ като заловен шарийски дезертьор, но нямах намерение да разкривам пред тази жена какво зная. — Надявам се, че вие не изпитвате някакви чувства към самия Банкрофт, били те добри или лоши.

Тя пак се усмихна.

— Аз бях проститутка, мистър Ковач. И то добра. Добрата проститутка изпитва каквото желае клиентът. За друго няма място.

— Нима твърдите, че можете да изключвате чувствата си просто така?

— Нима твърдите, че вие не можете? — отвърна тя.

— Добре, какво искаше да чувствате Лорънс Банкрофт?

Тя спря и бавно се обърна към мен. Стана ми неудобно, сякаш току-що я бях ударил. Унесено в спомена, лицето й бе застинало като маска.

— Животинска безпомощност — каза накрая тя. — А после безгранична благодарност. Спрях да ги изпитвам веднага щом той спря да ми плаща.

— А какво изпитвате сега?

— Сега? — Лейла Бегин се загледа към морето, сякаш сравняваше температурата на вятъра с онова, което бе вътре в нея. — Сега не изпитвам нищо, мистър Ковач.

— Съгласихте се да разговаряте с мен. Трябва да има причина.

Бегин пренебрежително махна с ръка.

— Лейтенантът ме помоли.

— Похвално чувство за граждански дълг.

Погледът на жената се върна към мен.

— Знаете ли какво стана, след като загубих детето?

— Чух, че са ви платили.

— Да. Грозно звучи, нали? Но така стана. Взех парите на Банкрофт и млъкнах. Бяха много пари. Но не забравих откъде идвам. Все още посещавам Окланд два-три пъти годишно. Познавам момичетата, които сега работят в „месарницата“. Лейтенант Ортега се ползва с добро име сред тях. Много от момичетата са й задължени. Да речем, че й се отплащам заради тях.

— И дори не си мислите за отмъщение към Мириам Банкрофт?

— Какво отмъщение? — Лейла Бегин пак се разсмя отсечено. — Давам ви сведения, защото лейтенантът ме помоли. Нищо не можете да сторите на Мириам Банкрофт. Тя е Мат. Недосегаема.

— Никой не е недосегаем. Дори Матовете.

Бегин ме изгледа печално.

— Не сте тукашен — каза тя. — Личи си.

Връзката с Бегин бе осъществена чрез карибски комуникационен брокер, а виртуалното време — осигурено от доставчик в Китайския квартал. Евтино, обясни ми по пътя Ортега, и навярно по-сигурно от много други комбинации. Когато Банкрофт търси дискретност, плаща половин милион за предпазни системи. Аз просто отивам там, където никой не подслушва.

Беше и много тясно. Сгушена между банка в стил на стара китайска пагода и запотената витрина на някакъв ресторант, фирмата разполагаше с твърде малко свободно пространство. До приемната се стигаше по стръмна метална стълбичка и тясно мостче, закачено под средното крило на пагодата. Щедро отпуснатите седем-осем квадратни метра тераса с под от разтопен пясък и евтин стъклен купол осигуряваха на бъдещите клиенти място за чакане, естествено осветление и две двойки седалки, които изглеждаха смъкнати от бракуван пътнически самолет. Встрани от седалките стара азиатка седеше зад цяла батарея секретарски приспособления, повечето от които изглеждаха изключени, и охраняваше стъпалата към вътрешността на сградата. Долу бе истински лабиринт от тесни коридори, претъпкани с кабели и тръби. Вратите на свързочните кабинки се редяха платно една до друга. За пестене на място електродните кресла бяха разпънати и вградени отвесно в стените. Отвсякъде ги ограждаха прашни, примигващи командни табла. Клиентът се пристягаше с ремъци към креслото, слагаше електродите и набираше върху подлакътниците кодовия номер, получен на влизане. После машината грабваше съзнанието му.

Завръщането от необятния хоризонт на открития плаж бе разтърсващо преживяване. Когато отворих очи и видях инструментите по таблото само на няколко сантиметра над главата си, за миг се пренесох обратно на Харлановия свят. Бях тринайсетгодишен и се събуждах в един виртуален клуб след първото си порнографско включване. Беше с долнопробно качество и две минути реално време ми осигуряваха час и половина в компанията на две хубавици с напомпани бюстове, чиито тела приличаха по-скоро на картинки от комикс, отколкото на реални жени. Обстановката включваше сладникав аромат, розови възглавници по пода, фалшиви кожи и високи прозорци, разкриващи доста мъглява гледка към нощен град. Когато тръгнах с младежките банди и взех да печеля повече, качеството се подобри, обстановката стана по-изискана, но едно не се променяше никога — мирисът на застояло и сърбежът от електроди по кожата, когато се събуждах в тесния ковчег.

— Ковач.

Примигах и посегнах към ремъците. Измъкнах се на една страна от кабинката и заварих Ортега да чака в коридора.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че дрънка глупости. — Вдигнах ръка, за да предотвратя възраженията на Ортега. — Слушай, признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх. Не споря. Но има поне петдесет причини да бъде извън подозрение. По дяволите, Ортега, та вие сте я проверявали с детектор на лъжата.

— Да, знам. — Ортега тръгна след мен по коридора. — Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.

— И какво?

— Мисля си за онзи номер, дето го извъртя на Ръдърфорд. Каза, че в онзи момент дори детектор на лъжата нямало да те засече. И си помислих…

— Ортега, това е емисарско обучение. Чисто духовна дисциплина. Не е нещо физическо. Не можеш да го купиш от рафта.

— Мириам има свръхмодерен носител от „Накамура“. Използват лицето и тялото й за реклама на стоката…

— В „Накамура“ произвеждат ли нещо, което би се справило с полицейски детектор на лъжата?

— Официално не.

— Ето ти отго…

— Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?

Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.

— Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.

Тръгнах нагоре, следван от Ортега.

— Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…

— Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…

— … дори не казвам, че е било съзнателно, но трябва да…

— … трябва да е бил човек, който не знае за…

— Мамка му! Ковач!

Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.

Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.

Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.

Ръката ми полетя към немекса. Чух до себе си метално прещракване — Ортега зареждаше първия патрон в своя „Смит и Уесън“. Завъртях се към двамата клиенти с пакета.

Времето се превърна в сън. Неврохимията невероятно забавяше всичко, превръщаше го в отделни картини, падащи плавно към дъното на зрението ми като есенни листа.

Пакетът се бе разпаднал. Жената държеше компактен квантов излъчвател „Сънджет“, мъжът — картечен пистолет. Измъкнах немекса и започнах да стрелям от бедро.

Вратата към мостчето се разтвори с трясък и на прага изникна нов нападател с два пистолета в ръцете.

До мен пистолетът на Ортега изгърмя и изхвърли новодошлия навън, сякаш някой бе пуснал обратен запис на влизането му.

Първият ми изстрел разкъса облегалката на креслото над жената и обсипа главата й с бял пълнеж. Сънджетът изсъска, но лъчът мина далече встрани. Вторият куршум пръсна черепа на жената и обагри тапицерията в червено.

Ортега изкрещя яростно. Все още стреляше — нагоре, подсказа ми периферният усет. Нейде над нас куршумите й разбиха стъклото.

Мъжът бе скочил на крака. Зърнах безличната физиономия на синт и му пуснах два куршума. Все още опитвайки да вдигне картечния пистолет, той отлетя назад към стената. Хвърлих се на пода.

Куполът над главите ни хлътна. Ортега изкрещя нещо и аз се търкулнах настрани. Нечие тяло се преметна като парцалена кукла из въздуха и грохна до мен.

Картечният пистолет откри стрелба напосоки. Ортега пак изкрещя и се просна на пода. Превъртях се в скута на мъртвата жена и пратих към синта три куршума един след друг. Стрелбата замлъкна.

Тишина.

Завъртях немекса наляво и надясно, към ъглите и входната врата. Към назъбените ръбове на строшения купол горе. Нищо.

— Ортега?

— Да, добре съм.

Тя лежеше в другия край на стаята и се подпираше на лакът. Напрежението в гласа й опровергаваше думите. С усилие се изправих и тръгнах към нея. Под краката ми хрущяха парчета стъкло.

— Къде си ранена? — попитах аз и приклекнах да й помогна да стане.

— В рамото. Скапаната кучка ме улучи със сънджета.

Прибрах немекса и огледах раната. Лъчът бе прорязал дълга диагонална бразда по гърба на якето и през подплънката на лявото рамо. Отдолу се червенееше обгорено петно, а тънкият овъглен разрез в средата стигаше до костта.

— Късмет — казах аз с пресилена бодрост. — Ако не беше залегнала, щеше да те улучи в главата.

— Не залегнах, по дяволите. Просто паднах.

— И така бива. Искаш ли да станеш?

— А ти как мислиш? — Ортега коленичи, подпря се на здравата ръка и се изправи. Стисна зъби от триенето на якето по раната. — Мамка му, как пари!

— Май същото рече и онзи на вратата.

Облегната на мен, Ортега се завъртя и ме погледна в очите само от няколко сантиметра. Отвърнах с невинна физиономия и смехът озари лицето й като изгрев. Тя тръсна глава.

— Божичко, Ковач, ти си побъркано копеле. В Корпуса ли ви учат да пускате майтапи след престрелка, или просто така си се родил?

Поведох я към изхода.

— Такъв съм си по рождение. Хайде, ела на чист въздух.

Внезапно зад нас се раздаде някакъв странен шум. Завъртях глава и видях, че синтетичният носител опитва да се изправи. Главата му беше нащърбена и обезобразена отляво, където последният ми куршум бе откъснал част от черепа. Пръстите на окървавената дясна ръка стърчаха спазматично разтворени, но лявата бавно се свиваше в юмрук. Синтът залитна, блъсна се в едното кресло, запази равновесие и тръгна към нас, влачейки левия крак.

Извадих немекса и се прицелих.

— Битката свърши — предупредих го аз.

Безжизненото лице се ухили. Още една неуверена стъпка. Навъсих се.

— За бога, Ковач. — Ортега се мъчеше да извади пистолета си. — Приключвай.

Стрелях и куршумът отметна синта върху обсипания със стъкла под. Той се сгърчи, после остана да лежи неподвижно, но все още дишаше. Докато го гледах като омагьосан, от устата му излетя бълбукащ смях.

— Стига толкова, мамка ви — изграчи той и пак се разсмя. — А, Ковач? Стига толкова, мамка ви.

Думите ме вкамениха за част от секундата, после се завъртях и хукнах към вратата, влачейки Ортега след себе си.

— Какво…

— Вън! Да се махаме!

Изблъсках я навън и хванах парапета на мостчето. Мъртвият нападател лежеше сгърчен пред нас. Отново блъснах Ортега и тя неловко прескочи трупа. Затръшнах вратата и изтичах след нея.

Почти бяхме стигнали до края на мостчето, когато куполът зад нас избухна в гейзер от стъкло и стомана. Съвършено ясно чух как вратата изхвръкна от пантите, после ударната вълна ни грабна като парцали и ни запокити надолу по стъпалата към улицата.

22.

Нощем полицаите са по-впечатляващи.

Първо, защото мигащите лампи хвърлят драматични цветни отблясъци по лицата на всички и обагрят мрачните изражения ту в престъпно червено, ту в тайнствено синьо. Към това се прибавя воят на нощни сирени като скърцане на асансьор, слизащ по етажите на града; пращенето на гласове от радиостанциите, някак резки и загадъчни в същото време; движението на едри фигури в полумрака, откъслечните разговори и разгръщането на цялата полицейска технология пред любопитните погледи на събудените съседи. Всъщност няма абсолютно нищо за гледане, но хората са готови да зяпат с часове.

Съвсем друго е девет сутринта в делничен ден. След повикването на Ортега пристигнаха две патрулни коли, но лампите и сирените им почти не се забелязваха сред градския хаос. Униформените полицаи сложиха силови прегради в двата края на улицата и пропъдиха клиентите от околните заведения, докато Ортега убеждаваше охраната на банката да не ме арестува като евентуален съучастник в бомбен атентат. Доколкото разбрах, на Земята имаше доста терористи. Пред почти невидимото трептене на силовите прегради се струпа тълпа, но тя се състоеше предимно от раздразнени пешеходци, опитващи да преминат.

През цялото време аз седях на отсрещния бордюр и проверявах повърхностните рани, получени при краткия полет от мостчето до улицата. Нямаше нищо сериозно, само синини и драскотини. Формата на приемната бе насочила ударната вълна нагоре заедно с повечето изхвърлени отломки. Голям късмет имахме.

Ортега напусна групата униформени полицаи пред банката и се отправи към мен. Беше свалила якето и върху раната на рамото й имаше дълга бяла превръзка. Държеше кобура си в една ръка, а гърдите й се люшкаха под тънката бяла памучна тениска с надпис: „Имаш правото да мълчиш — защо не опиташ за малко?“. Тя седна до мен на бордюра и подхвърли разсеяно:

— Съдебният лекар пристига. Смяташ ли, че можем да измъкнем нещо полезно от тая каша?

Погледнах димящите руини на купола и поклатих глава.

— Ще има трупове, може би дори оцелели приставки, но тия там бяха просто евтини местни наемници. Няма какво да ни кажат, освен че синтът ги е наел, вероятно срещу пет-шест ампули тетрамет на човек.

— Да, калпава работа свършиха, нали?

Усетих как устните ми се разтеглят в подобие на усмивка.

— В известен смисъл. Но и не вярвам, че някой е очаквал да ни убият.

— Само е трябвало да ни задържат, докато онзи приятел избухне, а?

— Нещо такова.

— Според мен детонаторът е бил свързан с жизнените му функции, права ли съм? Гръмваш го и бам — той те повлича в гроба. Заедно с мен. И евтините наемници.

— Плюс собствения му носител и приставката — кимнах аз. — Чиста работа.

— В такъв случай какво се обърка?

Аз почесах разсеяно белега под окото си.

— Той ме надцени. Аз трябваше да го убия на място, но не улучих. Вероятно щях да му видя сметката, но стрелях в ръката заради картечния пистолет. — Пред мисления ми поглед оръжието пада от вкочанените пръсти и се плъзва по пода. — После стрелях още веднъж да отпратя пистолета настрани. Той вероятно е лежал проснат и се е мъчел да умре по-скоро, когато понечихме да си тръгнем. Чудя се какъв ли модел синт е използвал.

— Който и да е бил, готова съм да му направя реклама по мрежата — заяви бодро Ортега. — Може пък и да е останало нещичко за съдебния лекар.

— Знаеш кой беше, нали?

— Той те нарече Ко…

— Беше Кадмин.

Кратко мълчание. Гледах как над разрушения купол се вие дим. Ортега си пое дъх. Издиша.

— Кадмин е на съхранение.

— Вече не. — Завъртях очи към нея. — Имаш ли цигари?

Тя мълчаливо ми подаде пакета. Изтръсках цигара, пъхнах я в ъгълчето на устните си, докоснах върха със запалителната ивица и засмуках дълбоко. Движенията бяха автоматични — рефлекс, изработван с години и постепенно превърнат в потребност. Съзнанието не участваше в него. Струйките дим в дробовете ми бяха като спомен за парфюма на стара любов.

— Той ме познаваше. — Аз издишах дима. — Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?

— По дяволите, Ковач, той е в хранилището. Не можеш да измъкнеш човек оттам без…

— Без изкуствен интелект. С изкуствен интелект можеш. Виждал съм го с очите си. На Адорасион командването измъкна нашите военнопленници хей така. — Щракнах с пръсти. — Като слонски скат от плитчините.

— Чак толкова лесно? — попита иронично Ортега.

Смукнах от цигарата, без да обръщам внимание на закачката.

— Помниш ли, че когато бяхме на виртуален разговор с Кадмин, в небето прелетя мълния?

— Не съм видяла. Не, чакай, сетих се. Помислих, че е някакво смущение.

— Не беше смущение. Докосна го. Когато се отрази в масата. Точно тогава той обеща да ме убие. — Аз се обърнах към Ортега и направих опит да се усмихна. Споменът за виртуалния образ на Кадмин беше ясен и ужасяващ. — Искаш ли да чуеш истински мит от първото поколение на Харлановия свят? Приказка от друга планета.

— Ковач, дори с изкуствен интелект би им трябвало…

— Искаш ли да чуеш приказката?

Ортега сви рамене, направи гримаса и кимна.

— Разбира се. Би ли ми върнал цигарите?

Подхвърлих й пакета и изчаках да запали. Тя духна дима към улицата.

— Хайде, разказвай.

— Започвам. Родният ми град Нова Пеща някога е бил текстилен център. На Харлановия свят има едно растение, наречено белотрев. Расте в морето и по крайбрежните ивици. След като бъде изсушено и обработено с химикали, от него се произвежда нещо като памучен плат. По време на Заселването Нова Пеща станала текстилна столица на планетата. Дори по онова време условията за работа в тъкачниците били ужасни, а когато квелистите преобърнали всичко с главата надолу, станало още по-зле. Белотревната индустрия западнала, избухнала масова безработица и жестока бедност, а разселниците с нищо не можели да помогнат. Те били революционери и бъкел не разбирали от икономика.

— Все същата стара песен, а?

— Добре позната, във всеки случай. По онова време от бордеите из текстилните квартали долитали страховити истории — например за Вършеещите дяволчета или за Канибала от улица „Китано“.

Ортега смукна цигарата и ме погледна с кръгли очи.

— Очарователно.

— Е, лоши времена са били. Слушай сега историята за Людмила шивачката. Разправяха я на децата, за да помагат у дома и да се прибират по светло. Лудата Людмила имала стара тъкачна работилница и три деца, които никога не й помагали. Нощем до късно ходели да играят електронни игри из града, а сетне спели по цял ден. И един ден Людмила превъртяла.

— Значи преди това не е била луда?

— Не, само малко измъчена.

— Ти я нарече Лудата Людмила.

— Така се казва приказката.

— Но ако в началото не е била луда…

— Ще слушаш ли приказката или не?

Устните на Ортега весело трепнаха. Тя ми махна с цигарата да продължа.

— Приказката разправя, че една вечер, когато децата й се готвели да излизат, тя им сипала нещо в кафето и когато били замаяни, но забележи, все още в съзнание, тя ги откарала до Мичъм’с Пойнт и един по един ги метнала във вършачката. Казват, че писъците им се чували чак отвъд тресавището.

— Мхм-м-м.

— Естествено, полицаите почнали да подозират…

— Нима?

— … но нищо не можели да докажат. Две от децата взимали кофти дрога, имали вземане-даване с местната якудза и никой не се изненадал особено, когато изчезнали.

— Има ли поука?

— Да. Разбираш ли, Людмила се отървала от тия скапани, безполезни деца, но това всъщност не й свършило работа. Все още се нуждаела от някого, който да наглежда ваните за накисване и да мъкне суровината нагоре-надолу. И все още била ужасно бедна. Какво мислиш, че направила?

— Нещо гнусно, предполагам.

Кимнах.

— Събрала от вършачката парчетата от разкъсаните деца и съшила от тях триметрово тяло. А после, в една вечер, посветена на злите духове, призовала Тенгу, за да…

— Какво призовала?

— Тенгу. Нещо като пакостник, тук сигурно бихте го нарекли демон. Призовала Тенгу, за да съживи тялото, а после го зашила вътре.

— Без той да усети, така ли?

— Ортега, това е приказка. Тя зашила вътре душата на Тенгу, но обещала да го освободи, ако й служи девет години. Девет е свещено число според фолклора на харланитите, тъй че споразумението обвързвало не само Тенгу, но и нея. За жалост…

— Аха!

— … духовете Тенгу не са особено търпеливи, а и с Людмила едва ли е било много приятно да се работи. Преди да измине и една трета от договора, една нощ Тенгу се ядосал и я разкъсал на парчета. Някои казват, че това било дело на Кишимо-джин, тя нашепвала страшни подстрекателства на Тенгу и…

— Джин ли?

— Кишимо-джин, божествената защитничка на децата. Така отмъстила за злодеянието на Людмила. Това е едната версия, според другата… — С крайчеца на окото си забелязах, че Ортега е готова да се разбунтува, и побързах да продължа: — Е, така или иначе Тенгу я разкъсал, но по този начин станал пленник на заклинанието и бил обречен да остане завинаги в това тяло. А след като авторката на заклинанието била мъртва, и то поради предателство, тялото почнало да загнива. По малко тук, по малко там, но необратимо. Така Тенгу бил принуден да броди по улиците и работилниците на текстилния квартал, за да търси свежа плът, с която да замества изгнилите части от тялото си. Винаги убивал деца, защото липсващите части били с такива размери, но колкото и да зашивал нови части…

— Значи се е научил да шие?

— Тенгу са талантливи. Та, колкото и да се ремонтирал, след няколко дни новите части пак загнивали и той трябвало отново да тръгва на лов. В квартала го нарекли Кърпения човек или Кърпалан.

Замълчах. Ортега беззвучно закръгли устни и бавно духна през тях струйка дим. Изгледа го как се разсейва, после завъртя глава към мен.

— От майка си ли чу тая история?

— От баща си. Когато бях петгодишен.

Тя погледна догарящата цигара.

— Много мил човек.

— Не, не беше мил. Но това е друга история. — Станах и погледнах към тълпата отвъд преградата. — Кадмин се намира някъде там и вече е неуправляем. Не знам за кого работеше, но сега работи за себе си.

Ортега гневно разпери ръце.

— Как? Добре, един изкуствен интелект може да се промъкне в хранилището на полицейското управление. Това го допускам. Но става дума за микросекунди. Забави ли се повече, ще задрънчат аларми оттук до Сакраменто.

— Стигат му и микросекунди.

— Но Кадмин е на диск. Трябва да знаят кога ще бъде включен и точно къде. Нуждаят се…

— От мен — довърших аз. — Аз им трябвам.

— Но ти…

— Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. — Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. — Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.

Ортега направи кисела гримаса.

— Съветваш ме да се крия в собствения си град?

— Нищо не те съветвам. — Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. — Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. — Кимнах към тълпата зад преградата. — Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.

— Господи. — Тя изду бузи. — Това е технопараноя, Ковач.

— Не на мен тия. С това си изкарвах хляба.

Тя се позамисли, после извади писалка и надраска нещо върху пакета цигари. Аз измъкнах нов пълнител от джоба си и го заредих в немекса, продължавайки да оглеждам навалицата.

— Дръж. — Ортега ми подхвърли пакета. — Това е код за направление. Задай го на което и да било местно такси, и ще те откара. Довечера и утре вечер ще бъда там. После се връщам към ежедневието.

Хванах пакета с лява ръка, хвърлих един поглед на цифрите и го прибрах в джоба си. После заредих патрон в цевта на немекса и прибрах пистолета в кобура.

— Ще говорим, след като провериш диска — казах аз и си тръгнах.

23.

Вървях на юг.

Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град — ако не е бомбардиран — представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.

Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.

Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.

— Кой е? — рязко запита женски глас от тъмния екран.

— Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно — казах аз. — Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.

Чух съвсем ясно как преглътна, после гласът й отново прозвуча — спокоен и деловит.

— Трябва да се срещнем. Предполагам, че не искате да идвате в заведението.

— Правилно предполагате. Знаете ли червения мост?

— Наричат го Голдън гейт — сухо отвърна тя. — Да, известен ми е.

— Бъдете там в седем. На северния край. Елате сама.

Прекъснах връзката. После набрах отново.

— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?

Жената със строг костюм и пилотска прическа като от картините на Анджин Чандра изникна на екрана миг след като почна да говори.

— Лорънс Банкрофт, моля.

— В момента мистър Банкрофт е на съвещание.

Така ставаше още по-лесно.

— Добре. Когато се освободи, предайте му, че се е обаждал Такеши Ковач.

— Желаете ли да разговаряте с мисис Банкрофт? Тя остави инструкции да…

— Не — бързо казах аз. — Не е необходимо. Моля, предайте на мистър Банкрофт, че за няколко дни ще бъда извън контакт, но ще му се обадя от Сиатъл. Това е всичко.

Изключих връзката и погледнах часовника си. До срещата на моста имах още час и четирийсет минути. Тръгнах да търся бар.

Бодрата песничка долиташе от дълбините на моето детство, сякаш искаше да ме ободри.

Но се страхувах.

Когато наближихме моста, дъждът още не бе започнал, но дъждовните облаци се струпваха застрашително и редките едри капки по предното стъкло бяха достатъчни, за да задействат чистачките на камиона. Гледах как огромната ръждива структура постепенно израства пред нас и знаех, че ще се измокря до кости.

По моста нямаше движение. Кулите му се извисяваха като кости на някакъв невъобразимо огромен динозавър над пустите асфалтови платна и страничните подпори, отрупани с купища боклуци.

— Намали скоростта — казах аз на спътника си, когато минахме под първата кула, и тежката машина рязко удари спирачки. Озърнах се настрани. — По-кротко. Казах ти, няма риск. Просто отивам на среща с един човек.

Никълсън Присадката ми хвърли мрачен поглед иззад волана и ме лъхна с дъх на застоял алкохол.

— Да, бе. Всяка седмица раздаваш на шофьорите такива пари. Просто от добро сърце ходиш да ги подбираш из кръчмите в Лизниград.

Свих рамене.

— Мисли каквото си искаш. Само карай бавно. Щом ме оставиш, ако щеш дай газ до ламарината.

Никълсън тръсна чорлавата си глава.

— Шибана работа, мой човек…

— Ето я. Стои на тротоара. Остави ме там.

Пред нас самотна фигура се бе облакътила на парапета и гледаше към залива. Никълсън се навъси съсредоточено и прегърби грамадните рамене, на които навярно дължеше прякора си. Очуканият камион се отклони точно, но не съвсем плавно през две платна и спря край десния парапет.

Скочих от кабината, озърнах се, не видях никого и отново се изкачих на стъпалото.

— Добре, слушай сега. Ще минат най-малкото два дни, може би дори три, докато стигна до Сиатъл, затова се покрий в първия хотел, който откриеш в градската информация. Чакай ме там. Плати в брой, но се регистрирай на мое име. Ще те търся между десет и единайсет сутринта, тъй че гледай да бъдеш там по това време. Иначе можеш да вършиш каквото си искаш. Мисля, че ти дадох достатъчно пари, за да не скучаеш.

Никълсън Присадката се ухили многозначително и донякъде ми стана жал за цялата развлекателна индустрия на Сиатъл.

— За мен нямай грижа, мой човек. Приставката знае как да си прекара добре.

— Радвам се. Само недей прекалено да се отпускаш. Може да се наложи спешно да духнем.

— Да бе, да. Ами останалата пара, мой човек?

— Казах ти. Ще получиш останалото, като свършим.

— Ами ако не дойдеш след три дни?

— В такъв случай — отвърнах любезно аз, — значи съм мъртъв. Случи ли се нещо подобно, препоръчвам ти да изчезнеш за няколко седмици. Няма да си губят времето да те търсят. Намерят ли мен, ще бъдат щастливи.

— Мой човек, нещо не ми се…

— Няма страшно. Ще се видим след три дни.

Слязох отново, затръшнах вратата и ударих два пъти с юмрук. Двигателят избуча и Никълсън подкара по средното платно.

Докато гледах след него, за момент се зачудих дали изобщо ще иде в Сиатъл. В края на краищата му бях дал доста солидна сума и въпреки обещанието за още толкова, ако следва инструкциите, сигурно се изкушаваше да завие обратно някъде по крайбрежието и да подкара право към бара, където го бях открил. Или пък можеше да се изнерви от чакане в хотела и да изчезне преди третия ден. Всъщност не можех да го упрекна за тези евентуални предателства, тъй като и аз нямах намерение да отивам при него. Каквото и да стореше, все щеше да ми бъде от полза.

„При бягство от системата трябва да объркаш предположенията на противника, изрече в ухото ми Вирджиния Видаура. Създавай колкото се може повече смущения, стига това да не те забавя.“

— Ваш приятел ли беше това, мистър Ковач?

Лекарката бе дошла до преградата и гледаше след отдалечаващия се камион.

— Запознахме се в един бар — отговорих аз съвсем искрено, после прескочих при нея и тръгнах към парапета.

Гледката бе същата както в деня на пристигането ми, когато Къртис ме връщаше от Слънчевия дом. В сумрака пред наближаващия дъжд въздушното движение искреше над сградите като рояк светулки. Присвих очи и смътно различих върху остров Алкатрас сивия бункер с оранжеви прозорци на „Сайка Сек“. По-нататък се разстилаше Окланд. Зад мен бе откритото море, а на север и юг — цял километър пуст мост. Можеха да ме изненадат само с тактическа артилерия. Донякъде успокоен, аз се обърнах отново към лекарката.

Тя сякаш трепна от погледа ми.

— Какво става? — тихо попитах аз. — Угризения за нарушението на медицинската етика?

— Не беше моя идея…

— Знам. Вие само подписвате документите за освобождаване и си затваряте очите за останалото. Кой беше?

— Не знам — отговори тя с леко потрепващ глас. — Някой дойде да се срещне със Съливан. Изкуствен носител. Азиатка, струва ми се.

Кимнах. Треп.

— Какви бяха инструкциите на Съливан?

— Локатор за виртуалната мрежа, монтиран между мозъчната приставка и невронния интерфейс. — Медицинската терминология сякаш я ободри. Гласът й укрепна. — Извършихме операцията два дни преди да ви доставят. Срязахме прешлените с микроскалпел по линията на първоначалния разрез и после запълнихме с присадена тъкан. Системата действа единствено във виртуална среда. Няма начин да бъде открита без цялостна невро-електронна инспекция. Как се досетихте?

— Не беше трудно. Някой я използва, за да открие и измъкне един наемен убиец от полицейското хранилище. Това се нарича съучастие. На двамата със Съливан не ви мърдат поне по двайсет години.

Тя огледа пустия мост.

— В такъв случай защо не доведохте полиция, мистър Ковач?

Помислих си за военната и полицейска документация, която трябва да бе пристигнала на Земята заедно с мен. Помислих си какво й е да стои тук сама с човек, способен на такива неща. Колко сили са й трябвали, за да дойде. По ъгълчето на устните ми трепна неволна усмивка.

— Добре, впечатлен съм — казах аз. — А сега кажете как да неутрализирам проклетото нещо.

Тя ме погледна сериозно и в този момент заваля. Тежки капки обсипаха раменете на шлифера й. Усетих ги по косата си. Двамата вдигнахме очи нагоре и аз изругах. Тя пристъпи по-близо до мен и натисна масивната брошка върху ревера си. Въздухът над нас затрептя и дъждът престана. Като вдигнах отново очи, видях как капките избухват върху отблъскващото поле над главите ни. Наоколо тротоарът потъмня първо на петна, после изцяло, но един вълшебен кръг около краката ни остана сух.

— За премахване на локатора ще трябва същата микрооперация, както и за поставянето му. Възможно е, но не и без отлично оборудвана операционна. Иначе рискувате увреждане на невронния интерфейс, а може би и на гръбначния мозък.

Смутен от близостта й, аз пристъпих от крак на крак.

— Да, досещах се.

— Е, в такъв случай сигурно сте се досетили също — продължи тя, имитирайки акцента ми, — че можете да въведете в приставката смущаващ сигнал или огледален код, за да неутрализирате излъчването.

— Ако имам оригиналния код.

— Точно така, ако имате оригиналния код. — Тя бръкна в джоба си и извади малък диск с пластмасова обвивка. За момент подхвърли диска на длан, после ми го подаде. — Е, вече го имате.

Погледнах я изпитателно.

— Истински е — добави тя. — Можете да проверите във всяка невро-електронна клиника. Ако имате съмнения, бих препоръчала…

— Защо ми правите тази услуга?

Тя срещна погледа ми, този път без да трепне.

— Не на вас, мистър Ковач. Правя услуга на себе си.

Изчаках. Тя извърна глава към залива.

— Знам какво е корупция, мистър Ковач. Никой не може толкова дълго да работи в системата на правосъдието, без да се научи да разпознава гангстерите. Онзи синтетичен носител беше типичен техен представител. Откакто ме назначиха в хранилището на Бей Сити, виждам Съливан да си има работа с такива личности. Полицейските правомощия свършват до нашия праг, а заплатите не са много високи. — Тя отново ме погледна. — Никога не съм взимала пари от тия хора и досега не бях действала по тяхно нареждане. Но и не съм им се противопоставяла. Беше лесно да заровя глава в работата и да се правя, че не виждам какво става.

— Човешкото око е удивителен инструмент — цитирах разсеяно аз „Поеми и други измишльотини“. — Почти без усилие престава да забелязва дори и най-очевадните неправди.

— Отличен израз.

— Не е мой. И как тъй стана, че извършихте операцията?

Тя кимна.

— Както казах, досега успявах да избегна контакти с тези хора. Съливан ме бе прехвърлил в отдела за другопланетни затворници, защото там няма много работа, а услугите, които върши, са изцяло на местна основа. Така ставаше по-лесно и за двама ни. В това отношение той е добър администратор.

— Жалко, че ви развалих спокойствието.

— Да, възникна сериозен проблем. Той знаеше, че би изглеждало странно, ако ме отстрани, за да възложи процедурата на някой по-послушен медик, а не искаше да се разчува. Явно става нещо голямо. — Тя натърти подигравателно последните думи, както преди малко бе сторила с думата „досетили“. — Тия хора имаха връзки на най-високо ниво и всичко трябваше да мине гладко. Но Съливан не е глупав и имаше готово обяснение за мен.

— А именно?

Тя ме изгледа плахо.

— Че сте опасен психопат. Побесняла машина за убийства. И че каквато и да е причината, не би било разумно да ви пускат на свобода из информационните масиви. Напуснете ли реалния свят, никой не знае къде може да се пренесете. И аз се хванах на въдицата. Той ми показа вашите досиета. О, Съливан не е глупав. Аз бях глупава.

Спомних си разговора за психопати с Лейла Бегин на виртуалния плаж. И собствените си самодоволни реплики.

— Съливан не е първият, който ме нарича психопат. И вие не сте първата, която се хваща. За емисарите това е… — Свих рамене и се загледах настрани. — Просто етикет. Опростен етикет за обществена консумация.

— Казват, че мнозина от вас прескачали барикадата. Че двайсет процента от сериозните престъпления в Протектората са дело на бивши емисари. Вярно ли е?

— За процента ли? — Продължавах да гледам настрани през дъжда. — Нямам представа. Да, мнозина сме. Щом веднъж те освободят от Корпуса, просто няма какво друго да правиш. Не те допускат до никаква дейност, която може да осигури власт и влияние. На повечето планети ни е забранено да заемаме държавна служба. Никой не вярва на емисарите. Значи няма повишение. Няма перспективи. Няма кредит и заеми. — Отново се обърнах към нея. — А онова, на което ни обучават, е толкова близо до престъплението, че почти няма разлика. Само дето престъпленията са по-лесни. Повечето престъпници са глупаци, навярно го знаете. Дори и престъпните мрежи са като хлапашки банди в сравнение с Корпуса. Лесно е да си спечелиш уважение. А когато през последните десет години от своя живот си прескачал от носител в носител с кратки почивки в хранилището или във виртуалния свят, правозащитните органи нямат с какво да те стреснат.

Помълчахме.

— Съжалявам — каза накрая тя.

— Недейте. Всеки, който прочете онези досиета, би решил…

— Не това имах предвид.

— О. — Погледнах диска в ръката си. — Е, ако сте искали да изкупите някаква вина, мога да кажа, че току-що успяхте. И запомнете от мен: никой не остава напълно чист. Това е възможно само в хранилището.

— Да. Знам.

— Е, добре. Бих искал да знам само още нещо.

— Да?

— Дали в момента Съливан е в хранилището?

— Беше там, когато излязох.

— А по кое време има изгледи да си тръгне довечера?

— Обикновено около седем. — Тя стисна устни. — Какво смятате да правите?

— Ще му задам няколко въпроса — отговорих искрено аз.

— А ако не пожелае да отговори?

— Сама казахте, че не е глупав. — Прибрах диска в джоба на якето. — Благодаря за помощта, докторе. Съветвам ви тази вечер в седем да не се навъртате около хранилището. И още веднъж благодаря.

— Както казах, мистър Ковач, правя го заради себе си.

— Не това имах предвид, докторе.

— О.

Лекичко я докоснах по рамото, после отстъпих назад и се озовах под дъжда.

24.

През отминалите десетилетия безброй човешки тела бяха протрили върху дървото на пейката удобни вдлъбнатини. Настаних се по дължина, вдигнах крака срещу вратата, която наблюдавах, и почнах да чета драсканиците по облегалката. Бях подгизнал от дългия път пеш през града, но в залата царуваше приятна топлина и дъждът блъскаше безпомощно по дългите прозрачни панели на скосения покрив високо над главата ми. По някое време един от малките роботи-чистачи дойде да избърше калните ми отпечатъци от гланцовия под. Гледах го разсеяно как полага усилия да заличи всяка следа от пристигането ми до пейката.

Би било приятно да си мисля, че мога да залича и електронната диря по същия начин, но подобни бягства бяха по силите само на легендарни герои от древни епохи.

Чистачът изприпка нанякъде и аз се върнах към драсканиците. Повечето бяха на аманглийски или испански — вехти шеги, каквито бях виждал на стотици подобни места: „Cabron Modificado!“4, „Изчезнал без носител!“ и плиткото остроумие „Измененият туземец беше тук!“. Но високо върху облегалката, сред цялата тази ярост и отчаяна гордост, зърнах като езерце от спокойствие странно хайку на канджи5, издълбано наопаки:

За да го издълбае, авторът навярно се бе привеждал през ръба на облегалката, но въпреки това всеки йероглиф беше изобразен с елегантна старателност. Дълго гледах калиграфията, а спомените за Харлановия свят звънтяха в главата ми като кабели на високоволтова линия.

Внезапни ридания ме изтръгнаха от унеса. Млада негърка и двете й деца гледаха застаналия пред тях прегърбен бял мъж на средна възраст, облечен с бракувана военна униформа на ООН. Семейно събиране. Лицето на младата жена бе застинало като маска. Още не осъзнаваше цялата истина, а дечицата бяха на не повече от четири години и просто не схващаха. Тя гледаше през белия мъж, сякаш беше прозрачен, и устните й повтаряха един и същ въпрос: „Къде е татко? Къде е татко?“. Лицето на мъжа лъщеше в мътната трептяща светлина, падаща от покрива — изглежда, и той бе плакал след излизането от резервоара.

Завъртях глава към празната част от залата. Някога собственият ми баща мина покрай чакащото семейство и завинаги напусна живота ни, след като го презаредиха. Дори не разбрахме кой точно е бил, макар понякога да се питам дали майка ми не е доловила смътна прилика в нечий извърнат поглед, в походката или стойката на някой от минаващите затворници. Не знам дали се е срамувал да застане пред нас, или по-скоро е бил прекалено опиянен от късмета да попадне в по-здрав носител от собственото си съсипано тяло на алкохолик, дали вече не е планирал да се отправи към далечни градове и по-млади жени. Тогава бях едва на десет години. Разбрах истината едва когато надзирателите ни пропъдиха вечерта, преди да заключат. Стояхме там от пладне.

Главният надзирател беше стар, кротък и много добър към децата. Преди да ни изведе, той сложи ръка на рамото ми и каза няколко благи думи. На майка ми се поклони и промърмори нещо официално, което й позволи да запази самообладание.

Сигурно всяка седмица виждаше такива като нас.

За да се намирам на работа, запомних наизуст адреса, който ми даде Ортега, после откъснах надписа от пакета цигари и го сдъвках.

Дрехите ми почти бяха изсъхнали, когато Съливан излезе през вратата на хранилището и тръгна надолу по стъпалата. Мършавата му фигура бе загърната в дълъг сив шлифер. Носеше широкопола шапка, каквато виждах за пръв път в Бей Сити. Обрамчено в процепа между вдигнатите ми колене и увеличено от неврохимията, лицето му изглеждаше бледо и уморено. Раздвижих се леко и плъзнах пръсти по кобура на филипса. Съливан идваше право към мен, но когато видя проснатата ми фигура, подви неодобрително устни и свърна настрани, за да избегне близостта с предполагаемия бездомник, потърсил укритие от дъжда. Отмина, без да ме погледне повторно.

Дадох му няколко метра преднина, после безшумно скочих на крака и тръгнах след него, като измъкнах в движение филипса под якето си. Догоних го точно на изхода. Докато вратата се разтваряше пред Съливан, аз грубо го блъснах в кръста и изскочих след него навън. Той се завъртя с изкривено от ярост лице.

— Какво си мислиш, че…

Останалото заглъхна в гърлото му, защото видя кой е застанал насреща.

— Добър вечер, надзирател Съливан — казах любезно аз и го смушках с филипса през якето. — Това е безшумно оръжие, а аз не съм в настроение. Моля, вършете точно каквото ви наредя.

Той преглътна на сухо.

— Какво искате?

— Искам да си побъбрим за Треп и други неща. Но не под дъжда. Да вървим.

— Колата ми е…

— Много лоша идея. — Кимнах. — Да повървим пеш. И още нещо, надзирател Съливан. Само да мигнете срещу някого, ще ви срежа на две. Няма да видите пистолета, никой няма да го види. Но той е тук, готов за стрелба.

— Правите голяма грешка, Ковач.

— Не смятам. — Посочих с глава оределите автомобили на паркинга. — Направо през тях и после наляво по улицата. Ще вървите, докато ви кажа да спрете.

Съливан понечи да каже още нещо, но аз пак го побутнах с филипса и той млъкна. Тръгна надолу по стъпалата към паркинга, като от време на време се озърташе, после продължи към провисналата двукрила порта, чиито панти отдавна бяха ръждясали в отворено положение.

— Очите право напред — тихо подвикнах аз през увеличаващата се дистанция помежду ни. — Не се съмнявай, още съм тук.

Когато излязохме на улицата, оставих Съливан да се откъсне на десетина метра и го последвах, като се преструвах, че нямам нищо общо с него. Кварталът не беше от най-представителните и под дъжда почти не се мяркаха минувачи.

След пет пресечки забелязах запотените прозорци на китайската закусвалня, която търсех. Ускорих крачка и догоних Съливан.

— Влизай. Иди да седнеш в дъното.

Огледах улицата, не забелязах нищо подозрително и последвах Съливан.

В заведението нямаше почти никого. Обедната клиентела си беше отишла, а вечерната тепърва щеше да дойде. В единия ъгъл седяха две стари китайки, съсухрени и елегантни като букети изсушени цветя. В другия край на закусвалнята четирима младежи със светли копринени костюми си играеха със скъпи на вид оръжия. На една маса до витрината бял дебелак нагъваше огромна порция юфка със скариди и същевременно прелистваше холографски порнокомикс. Видеоекран, вграден високо в стената, показваше състезание по някакъв неразбираем за мен местен спорт.

— Чай — поръчах аз на младия сервитьор, който дойде да ни посрещне, после седнах в сепарето срещу Съливан.

— Няма да ти се размине — каза неуверено той. — Дори да ме убиеш, наистина да ме убиеш, ще проверят последните презареждания и рано или късно ще стигнат до теб.

— Да, може дори да узнаят за неофициалната операция, която е претърпял носителят, преди да пристигна.

— Оная кучка. Ще я…

— Не си в позиция да заплашваш — кротко го предупредих аз. — Всъщност не си в позиция за каквото и да било, освен да отговаряш на въпросите ми и да се надяваш, че ще ти повярвам. Кой ти каза да ми лепнеш етикет?

Настана тишина, нарушавана само от спортния коментар. Съливан унило гледаше настрани.

— Добре, ще те улесня. Отговаряй само с „да“ или „не“. При теб е дошла синтетична жена на име Треп. За пръв път ли имаше работа с нея?

— Не знам за какво говориш.

С умерен гняв го зашлевих през устата. Той се блъсна в стената на сепарето и шапката му отхвръкна. Разговорът на младежите с копринените костюми рязко секна, след това продължи много оживено, щом им хвърлих кос поглед. Двете стари жени вдървено станаха от масата и се отправиха към задния изход. Дебелакът дори не откъсна очи от порното. Приведох се над масата.

— Съливан, не приемаш разговора с необходимия ентусиазъм. Много държа да знам на кого си ме продал. Няма да те оставя на мира, само защото имаш някакви закърнели скрупули относно тайната на клиента. Повярвай ми, не са ти платили достатъчно, за да мълчиш пред мен.

Съливан се облегна назад и изтри струйка кръв от ъгълчето на устните си. Дори направи опит да се усмихне мрачно.

— Мислиш ли, че досега не са ме заплашвали, Ковач?

Огледах ръката, с която го бях ударил.

— Мисля, че имаш много оскъдно познанство с насилието и това е сериозен недостатък. Давам ти шанс да ми кажеш още сега каквото искам да знам. След това отиваме на място с добра звукоизолация. Е, от чие име идваше Треп?

— Ти си тъп бияч, Ковач. Просто един…

Замахнах през масата и го ударих с юмрук в лявото око. Ударът бе по-тих от плесницата. Съливан изпъшка смаяно, отхвръкна назад и се сви на седалката. Нещо студено се надигаше в мен, нещо родено на подсъдимата скамейка в Нова Пеща и закалено от дългите години на сблъсъци с безсмислена жестокост. Надявах се Съливан да не е толкова печен, колкото се представяше. Отново приведох глава към него.

— Ти го каза, Съливан. Аз съм бияч. Не почтен престъпник като теб. Не съм нито Мат, нито бизнесмен. Нямам нито делови интереси, нито връзки или скъпо платена репутация. Аз съм си аз, а ти стоиш на пътя ми. Затова да започнем отново. Кой изпрати Треп?

— Той не знае, Ковач. Губиш си времето.

Женският глас беше звънък и весел. Долетя откъм вратата, където стоеше посетителка с ръце в джобовете на дългия си черен шлифер. Беше бледа и стройна, с късо подстригана черна коса и нещо в стойката й подсказваше добро владеене на бойните изкуства. Под шлифера носеше сива плетена туника, която изглеждаше бронирана, и панталони със същия цвят, подпъхнати в ниски ботуши. На лявото й ухо висеше обица с формата на бракуван електроден кабел. Не видях придружители.

Бавно отпуснах филипса, който бе изникнал в ръката ми като по магия. Тя прие това за знак да влезе спокойно в закусвалнята. Младежите с копринените костюми я следяха с очи, но жената се престори, че не ги забелязва. Когато стигна на около пет крачки от сепарето, тя ме изгледа въпросително и измъкна наполовина ръцете си от джобовете. Кимнах. Тя довърши движението, разкривайки празни длани и пръсти, отрупани с пръстени от черно стъкло.

— Треп?

— Позна. Ще разрешиш ли да седна?

Посочих с филипса отсрещната седалка, където Съливан притискаше окото си с две ръце.

— Ако успееш да убедиш своя съдружник да се измести. Само дръж ръце над масата.

Жената се усмихна и леко склони глава. Погледна Съливан, който вече се притискаше до стената, за да й стори място, и с изящно движение се настани до него, като държеше ръцете си настрани от тялото. Направи го тъй плавно, че обицата почти не трепна. Щом седна, тя притисна длани върху масата пред себе си.

— По-спокоен ли ще се чувстваш така?

— Става — казах аз и забелязах, че обицата и пръстените от черно стъкло са проява на също тъй черен хумор. През тях като на рентгенова снимка прозираха синкавите очертания на костите. Е, поне стилът на Треп почваше да ми харесва.

— Нищо не съм му казал — изпъшка Съливан.

— Ти и не знаеш нищо — хладно отвърна Треп. Дори не го бе погледнала. — Имаш късмет, че дойдох. Мистър Ковач не ми изглежда човек, склонен да приеме отговора „не знам“. Права ли съм?

— Какво искаш, Треп?

— Дойдох да помогна. — Чувайки тихо дрънчене, Треп се озърна. Към нас идваше сервитьор с поднос, върху който имаше чайник и две чашки. — Ти ли поръча това?

— Да. Заповядай, ако искаш.

— Благодаря. Много обичам чай. — Треп изчака сервитьора да остави поръчката, после се зае с чайника. — Съливан, искаш ли и ти? Хей, донесете още една чашка. Благодаря. Е, докъде бях стигнала?

— Че идваш да помогнеш — напомних натъртено аз.

— Да. — Треп отпи глътка зелен чай, после ме изгледа над ръба на чашата. — Точно така. Дойдох да изясня нещата. Разбираш ли, ти се мъчиш да изкопчиш сведения от Съливан, а той нищо не знае. Аз му бях свръзката. Ето ме. Разговаряй с мен.

Изгледах я спокойно.

— Миналата седмица те убих, Треп.

— Да, и аз така чух. — Треп остави чашката и огледа критично кокалчетата на пръстите си. — Разбира се, нищо не помня. Всъщност дори не те познавам, Ковач. Последното, което помня, е как легнах в резервоара преди около месец. По-нататък няма нищо. Онази „аз“, която си изпекъл в колата, е мъртва. Нямам нищо общо с нея. Тъй че дай да не се караме, а?

— Нямаш ли дистанционно съхранение, Треп?

Тя изсумтя презрително.

— Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?

Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.

— Беше малко мудна. И малко небрежна.

— Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей6, дето направо се вбесява от всичко това.

— Жалко — казах търпеливо аз. — Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?

— Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. — Тя видя изражението ми и кимна. — Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.

— А Кадмин? И той ли участва?

Треп въздъхна през зъби.

— Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. — Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. — По-добре да отидем другаде.

— Добре — кимнах аз. — Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.

— За това вече те изпреварихме. — Треп допи чая и започна да се надига от масата. — Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.

Сложих ръка върху нейната и тя застина.

— Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.

— Добре. Без изненади. — Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.

— Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?

— Стига да е празно. — Пуснах я и тя продължи плавното си движение нагоре, като държеше ръце настрани. Извадих няколко ламинирани банкноти и ги хвърлих пред Съливан.

— Ти оставаш тук. Видя ли лицето ти на вратата, преди да сме заминали, ще го надупча. Чаят е за моя сметка.

Докато следвах Треп към вратата, сервитьорът се зададе с чаша за Съливан и голяма бяла кърпа, сигурно за разбитата му устна. Добро момче. Едва не се препъна, за да ми стори път, и ме изпрати с поглед, в който се смесваха погнуса и страхопочитание. След като ледената ми ярост бе отминала, сега му съчувствах повече, отколкото можеше да подозира.

Младежите с копринените костюми ни следяха с мъртвешката съсредоточеност на змии.

Навън продължаваше да вали. Вдигнах яката на якето си, а Треп извади транспортен пейджър и го размаха небрежно.

— След малко ще хванем такси — каза тя и ме изгледа странно. — Знаеш ли на кого принадлежи закусвалнята?

— Предполагах.

Тя поклати глава.

— На триадите. Ама че място за разпит. Или просто обичаш да живееш опасно?

Свих рамене.

— Там, откъдето идвам, престъпниците гледат да не се бъркат в чужди кавги. По принцип повечето са страхливци. По-вероятно е да се намеси някой почтен гражданин.

— Не и тук. Повечето почтени граждани са твърде почтени, за да се месят в защита на някакъв непознат. Според тях за това си има полиция. Ти си от Харлановия свят, нали?

— Да.

— Може при вас да е тъй заради квелизма. Не смяташ ли?

— Може би.

Едно автотакси се спусна по спирала през дъжда. Треп застана до отворения люк и иронично ми посочи празното купе. Усмихнах се леко.

— След теб.

— Моля.

Тя се качи и мина навътре, за да ми стори място. Седнах отсреща и забих поглед в дланите й. Като забеляза това, тя се ухили и разпери ръце върху облегалката. Люкът се затвори.

— Добре дошли — изрече любезно таксито. — Моля, съобщете целта на пътуването.

— Аерогарата. — Треп се облегна удобно назад, следейки реакцията ми. — Терминалът за частни превозвачи.

Таксито излетя. Погледнах през задния прозорец към дъждовните струи.

— Значи не е местно пътуване — казах безизразно аз.

Тя вдигна към мен разперени длани.

— Е, предположихме, че няма да се навиеш на виртуална връзка, затова сега ще го направим по трудния начин. Суборбитален полет. Ще трае около три часа.

— Суборбитален? — Въздъхнах и докоснах кобура на филипса. — Знаеш ли, много ще се разстроя, ако някой поиска преди излитането да се разделя с това нещо.

— Да, и това предположихме. Спокойно, Ковач, нали чу, че стана дума за частния терминал. Специален полет само за теб. Ако щеш, носи си и ядрена бойна глава. Така бива ли?

— Къде отиваме, Треп?

Тя се усмихна.

— В Европа.

25.

Не знам къде точно кацнахме, но времето в Европа беше по-добро. Напуснахме късия суборбитален самолет без прозорци и тръгнахме по пистата от разтопено стъкло към терминала под ярките слънчеви лъчи, чийто натиск усещах върху тялото си дори през якето. Небето над нас бе чисто синьо от хоризонт до хоризонт, а въздухът ми се стори тежък и сух. Според часовника в кабината все още беше ранен следобед. Съблякох якето.

— Трябва да ни чака лимузина — подхвърли Треп през рамо.

Без формалности влязохме в терминала и минахме през зона на микроклимат, където палми и други тропически растения се стремяха към високия стъклен таван. От напоителните системи се ръсеше ситен дъждец и приятно овлажняваше въздуха след външната жега. Между дърветата играеха деца, а по скамейките от ковано желязо дремеха старци, напълно примирени с техните крясъци. Средните поколения се бяха събрали на групички около щандовете за кафе и разговаряха с много повече жестове, отколкото в Бей Сити, сякаш изцяло забравили за властта на времето и разписанията.

Преметнах якето на рамо, за да прикрия донякъде оръжията си и последвах Треп между дърветата. Не бях чак толкова бърз, че да се изплъзна от погледите на двама пазачи, застанали под близката палма, както и на едно момиченце, което подскачаше насреща ни по пътеката. Треп направи знак на настръхналите пазачи и те отново заеха предишната си безгрижна стойка. Очевидно ни очакваха. Момиченцето не се поддаде тъй лесно — то ме зяпна с разширени очи, докато не насочих насреща показалец със съответния звуков ефект. После се усмихна широко и отскочи зад най-близкото дърво. Докато се отдалечавах, чувах как детето имитира изстрели подир мен.

Когато излязохме, Треп ме поведе покрай колоната от таксита към черен автомобил, който ни чакаше с включен двигател в забранена за паркиране зона. Качихме се в прохладното купе с автоматични бледосиви седалки.

— Още десет минути — обеща тя, докато излитахме. — Как ти се стори микроклиматът?

— Много приятно местенце.

— Има ги из цялата аерогара. През почивните дни хората идват от центъра да киснат тук по цял ден. Щура работа, а?

Аз изсумтях и се загледах през прозореца. Направихме завой и полетяхме над кварталите на голям град. Отвъд него прашна на вид равнина се простираше към хоризонта и болезнено ярката синева на небето. Отляво зърнах планински възвишения.

Треп навярно усети нежеланието ми да разговарям и включи телефонен кабел в гнездо зад ухото си. Имаше имплантиран чип. Тя затвори очи и подхвана беззвучен разговор, а аз останах със странното чувство за самота, което изпитвах винаги, когато някой използваше подобно устройство.

Нямах нищо против самотата.

Истината е, че не бях много приятен спътник. В кабината на суборбиталния самолет се държах резервирано въпреки явния интерес на Треп към миналото ми. Накрая тя се отказа от опитите да изкопчи някоя история за Харлановия свят или Корпуса и вместо това се опита да ме научи на някакви местни игри с карти. Смътното чувство за любезност ме накара да се съглася, но игра на две ръце не е от най-интересните, пък и не изпитвахме истинско увлечение. Остатъкът от полета до Европа изминахме мълчаливо, заети да се ровим из паметта на салона, богато заредена със забавни и информационни предавания. Въпреки привидното безразличие на Треп, аз не можех да забравя обстоятелствата на последния ни съвместен полет.

Равнината под нас отстъпи място на все по-зелени възвишения, сетне се появи долина, където гористите чукари сякаш се сключваха около нещо, сътворено от човешка ръка. Когато започнахме да слизаме, Треп откачи телефонния кабел и енергично замига, което подсказваше, че не си е направила труда първо да изключи невронния чип — нещо строго забранено от повечето производители. Може би просто искаше да ме впечатли. Аз почти не забелязах. Вниманието ми бе погълнато изцяло от мястото, където кацахме.

Под нас се издигаше масивен каменен кръст, по-голям от всеки друг, който бях виждал досега, ерозирал от времето и покрит с петна. Докато колата слизаше по спирала към неговата основа, аз осъзнах, че незнайният строител на монумента го е разположил върху огромна скална издатина, тъй че приличаше на титаничен меч, забит в земята от някое уморено божество на войната. Размерите му дотолкова хармонираха с околните планини, че сякаш бе невъзможно да е поставен тук по човешка воля. Стъпаловидните тераси от камък и обслужващи здания, монументални сами по себе си, ставаха почти нищожни под мрачната сянка на това уникално творение.

Треп ме гледаше с блясък в очите.

Лимузината кацна на една от скалните тераси. Излязох навън и се загледах в кръста, примигвайки от яркото слънце.

— Това на католиците ли принадлежи? — попитах аз.

— Било е тяхно. — Треп махна с ръка към грамадна стоманена врата, вградена в скалата пред нас. — Някога, докато още е било ново. Сега е частна собственост.

— Как така?

— Питай Рей.

Сега Треп на свой ред не проявяваше интерес към разговора. Сякаш нещо в огромната структура разбуждаше съвсем друга част от характера й. Тя плавно се устреми към вратата, като че притегляна от магнит.

Когато наближихме портала, двете крила бавно се разтвориха с глух тътен на тежки панти и спряха, оставяйки отвор с широчина около два метра. Кимнах на Треп, тя сви рамене и прекоси прага. Някакви едри силуети лазеха като паяци надолу по стените в полумрака от двете страни на вратата. Плъзнах ръка към дръжката на немекса, но знаех, че оръжието няма да ми помогне. Бяхме навлезли в страната на великани.

Дула с дължината на човешко тяло изникнаха от сенките, докато две автоматични охранителни системи ни изследваха от глава до пети. Доколкото можех да преценя, калибърът им беше като на онези във фоайето на „Хендрикс“, затова покорно предадох оръжията си. Със странно шумолене, напомнящо за движение на гигантски насекоми, автоматичните убийци се оттеглиха назад и изпълзяха нагоре към постовете си под тавана. В основата на двете ниши, където се спотайваха, различих масивни железни ангели с мечове.

— Идвай — раздаде се гласът на Треп, неестествено силен сред катедралната тишина. — Да не мислиш, че ако искахме да те убием, щяхме да те разкарваме чак дотук?

Последвах я по каменно стълбище към основната зала. Намирахме се в грамадна базилика, която навярно минаваше по цялата дължина на скалната основа под кръста и чийто таван чезнеше в мрака високо над нас. Пред нас се появи ново стълбище, водещо към издигната и малко по-тясна секция, където осветлението бе по-силно. Когато стигнахме там, видях, че сводът се извива над каменни статуи на пазачи с качулки, положили ръце върху тежки мечове. Устните им се извиваха в пренебрежителна усмивка.

Усетих как собствените ми устни леко трепват, а мислите ми прелитат като бронебойни снаряди.

В края на базиликата из въздуха висяха някакви сиви очертания. Отначало помислих, че виждам поредица заоблени монолити, закачени в постоянно силово поле, но после хладен повей разлюля една от сивите форми и аз изведнъж разбрах какво е това.

— Впечатлен ли си, Такеши-сан?

Гласът, който се обръщаше към мен на изискан японски, ме разтресе като цианид. От бурните емоции дишането ми за момент спря и усетих как по цялото ми тяло пробягва зарядът на активизираната неврохимия. Позволих си бавно да се завъртя към гласа. Едно мускулче под окото ми трепереше от потиснатия импулс за насилие.

— Рей — казах аз на аманглийски. — По дяволите, трябваше да се сетя от самото начало.

Рейлийн Кавахара излезе от една странична врата в кръглата зала, където свършваше базиликата, и иронично се поклони.

— Да, може би трябваше да се досетиш — продължи замислено тя на безупречен аманглийски. — Но ако има нещо, което да харесвам в теб, Ковач, това е безграничната ти способност да се изненадваш. Колкото и да се правиш на врял и кипял ветеран, дълбоко вътре ти си оставаш невинна душа. А в днешно време това не е малко постижение. Как го правиш?

— Търговска тайна. Трябва да бъдеш човек, за да разбереш.

Оскърблението остана без ефект. Кавахара сведе очи към мраморния под, сякаш го виждаше да лежи там.

— Е, мисля, че вече сме обсъждали този въпрос.

Умът ми отново се върна към Нови Пекин и злокачествените силови структури, създадени там от интересите на Кавахара. Сякаш пак чух продраните писъци на измъчвани хора, които бях свикнал да свързвам с нейното име.

Пристъпих до една от издутите сиви форми и плеснах с длан по нея. Грубата повърхност леко поддаде и се люшна на кабелите. Вътре нещо се размърда лениво.

— Обвивката е непробиваема за куршуми, нали?

— Ммм. — Кавахара леко наклони глава настрани. — Зависи от куршумите, бих казала. Но определено издържа на удари.

Намерих сили да изцедя смях от гърлото си.

— Утроба с бронирана обшивка! Само ти, Кавахара! Само ти можеш да бронираш клонингите си, а после да ги укриеш под цяла планина.

В този момент тя излезе на светло и когато я видях, цялата сила на омразата ме блъсна като удар в корема. Рейлийн Кавахара твърдеше, че е израснала сред радиоактивните бордеи на Фишън Сити, Западна Австралия, но дори и да имаше нещо вярно в това, всяка следа от произхода й бе отдавна изчезнала. Жената пред мен имаше стойка на танцьорка, телесният й баланс бе изтънчено привлекателен, без да предизвиква непосредствена хормонална реакция, а лицето над него бе фино и интелигентно. Вече познавах този носител от Нови Пекин — изработен по поръчка и неосквернен от каквито и да било имплантанти. Чист организъм, издигнат до нивото на изкуство. Днес Кавахара го бе облякла в черно — пола с формата на лале закриваше долната част на тялото до средата на прасците, а мека копринена блуза се спускаше по гърдите й като тъмна вода. Обувките на краката й имитираха космически чехли, но имаха невисоки токчета, а късо подстриганата червеникава коса бе отметната назад от костеливото лице. Приличаше на леко еротична екранна реклама за някакъв инвеститорски фонд.

— Властта обикновено е заровена надълбоко — каза тя. — Помисли си за Протекторатските бункери на Харлановия свят. Или за пещерите, където те криеше Емисарският корпус, за да те претвори по свой образ и подобие. Самата същност на контрола е да остане скрит от погледа, нали така?

— Ако съдя по разтакаването ми през последната седмица, бих казал да. А сега да приключваме с мелодрамите. Какво искаш?

— Много добре. — Кавахара стрелна поглед към Треп, която се отдалечи из полумрака, вирнала глава като туристка. Озърнах се, но не видях стол. — Без съмнение знаеш, че аз те препоръчах на Лорънс Банкрофт.

— Да, той спомена за това.

— И ако твоят хотел не беше толкова смахнат, нещата нямаше да се объркат дотолкова. Можехме да проведем този разговор още преди седмица и да спестим на всички цял куп излишни страдания. Нямах намерение Кадмин да ти причини зло. Инструкциите му бяха да те доведе жив.

— Има промяна в програмата — казах аз, крачейки бавно покрай стената на вътрешната камера. — Кадмин не изпълнява инструкциите. Тази сутрин се опита да ме убие.

Кавахара раздразнено махна с ръка.

— Знам. Затова те доведох тук.

— Ти ли го измъкна?

— Да, разбира се.

— Знаеше ли, че смята да те измами?

— Казал на Кит Ръдърфорд, че не се чувства използван както трябва. И че ще му е трудно да изпълни споразумението, докато заемам такава позиция.

— Умно казано.

— Нали? Никога не съм могла да устоя на сладки приказки. Мисля, че си заслужава да инвестирам в него.

— Значи ти ме използва за ориентир, измъкна Кадмин и го прати на Касапина за презареждане, нали? — Бръкнах в джоба си и напипах цигарите на Ортега. Сред зловещия сумрак на базиликата познатият пакет беше като пощенска картичка от друг свят. — Нищо чудно, че когато отидохме в „Панамска роза“, още не бяха изкарали втория боец. Сигурно Касапина току-що е бил приключил с носителя на Кадмин. Онзи скапаняк е излязъл оттам с тялото на шарийски мъченик.

— Горе-долу по същото време, когато ти се качи на борда — кимна Кавахара. — Доколкото чух, дори се направил на прислужник и ти си минал покрай него… Бих предпочела да не пушиш тук.

— Кавахара, аз пък бих искал да умреш от вътрешен кръвоизлив, но едва ли ще ми направиш това удоволствие.

Докоснах цигарата до запалителната ивица и си спомних. Онзи човек, който бе коленичил на ринга. Бавно върнах назад цялата сцена. Стоях на палубата на биткодрума и гледах надолу към надписа върху арената. Вдигнатото към нас лице. Да, човекът дори се усмихна. Намръщих се.

— Държиш се далеч по-неучтиво, отколкото се полага на човек в твоето положение. — Стори ми се, че под хладния тон на Кавахара долавям раздразнение. Макар да се хвалеше непрестанно със своя самоконтрол, тя понасяше липсата на уважение много по-зле от Банкрофт, генерал Макинтайър и всеки друг властник, с когото си бях имал работа. — Животът ти е в опасност, а аз мога да го спася.

— Животът ми и друг път е бил в опасност — отвърнах аз. — И обикновено причината е, че някой боклук като теб взима мащабни решения за управление на реалността. Ти вече допусна Кадмин прекалено близо до мен. Всъщност той сигурно си е послужил с твоя скапан виртуален локатор.

— Пратих го да те прибере — изскърца гласът на Кавахара. — Той повторно не ми се подчини.

— Нима? — Аз разсеяно разтрих натъртеното си рамо. — В такъв случай защо да вярвам, че следващия път ще се справиш по-добре?

— Защото знаеш, че мога. — Кавахара прекоси средата на залата, като привеждаше глава, за да не закачи сивите кожести торби с клонингите, и ми пресече пътя. Лицето й бе обтегнато от гняв. — Аз съм едно от седемте най-могъщи човешки същества в тази Слънчева система. Имам достъп до сили, за които военният главнокомандващ на ООН би дал дясната си ръка.

— Тази архитектура май те удря в главата, Рейлийн. Ти не би открила дори мен, ако не следеше Съливан. Как, по дяволите, ще намериш Кадмин?

— Ковач, Ковач. — Смехът й определено трепереше, сякаш тя едва се удържаше да не забие пръсти в очите ми. — Имаш ли представа какво става по улиците на всеки земен град, когато търся някого? Имаш ли представа колко лесно ще е да те очистя още сега?

Бавно засмуках цигарата и духнах насреща й струйка дим.

— Както каза вярната ти помощничка Треп преди по-малко от десет минути, защо ти е да ме водиш тук само за да ме очистиш? Ти искаш нещо. Хайде, казвай какво е.

Кавахара тежко вдиша през носа. Лицето й донякъде се успокои. Тя направи две крачки назад, сякаш се отказваше от сблъсъка.

— Прав си, Ковач. Искам те жив. Ако изчезнеш сега, Банкрофт ще си помисли каквото не трябва.

— Или каквото трябва. — Аз разсеяно побутнах с върха на обувката си някакъв надпис, изсечен в каменния под. — Ти ли му пръсна главата?

— Не. — Кавахара като че се развесели. — Той сам си видя сметката.

— Да, бе.

— За мен е без значение дали вярваш или не, Ковач. Искам от теб да приключиш разследването. Чисто и спретнато.

— И как предлагаш да го направя?

— Не ме интересува. Измисли нещо. Ти си емисар, в края на краищата. Убеди го. Кажи му, че според теб полицията е права. Ако трябва, намери виновник. — Тя се усмихна хладно. — Само не мен, разбира се.

— Ако ти не си го убила, ако сам си е пръснал черепа, защо се интересуваш от случая? Какво печелиш?

— Това не подлежи на обсъждане.

Бавно кимнах.

— И какво ще получа в отплата за спретнатото приключване?

— Освен стоте хиляди долара ли? — Кавахара замислено отметна глава. — Е, доколкото чух, вече си получил много щедро предложение от своя работодател. Що се отнася до мен, ще те пазя от Кадмин с всички необходими средства.

Погледнах надписа под краката си и обмислих всичко звено по звено.

— Франсиско Франко — подхвърли Кавахара, изтълкувала погрешно замисления ми поглед. — Дребен тиранин от далечното минало. Той е изградил това място.

— Треп каза, че някога е принадлежало на католиците.

Кавахара сви рамене.

— Дребен тиранин с религиозна мания. Католиците добре се погаждат с тиранията. Такава им е културата.

Подчертано небрежно се огледах наоколо, търсейки автоматични охранителни системи.

— Да, така изглежда. Дай да изясним всичко докрай. Искаш да надрънкам на Банкрофт куп лъжи, а в замяна обещаваш да ме отървеш от Кадмин, когото точно ти насъска срещу мен. Това ли е предложението?

— Да, както казваш, това е предложението.

Смукнах цигарата за последен път, насладих се на дима и го издишах.

— Върви на майната си, Кавахара. — Пуснах цигарата върху каменния под и я смачках с пета. — Ще си поема риска с Кадмин, а на Банкрофт ще кажа, че вероятно ти си го убила. Е, още ли не смяташ да ме убиеш?

Ръцете ми висяха край тялото и разперените длани тръпнеха от желание да стиснат грубите дръжки на пистолетите. Щях да забия три куршума от немекса в гърлото на Кавахара, точно на височината на приставката, а после да лапна цевта и да пръсна собствената си приставка. Тя сигурно имаше дистанционно съхранение, но какво да се прави, човек все някъде трябва да тегли чертата. А страхът от смъртта действа само до определен момент.

Имаше и по-лоши неща. Например Иненин.

Кавахара съчувствено поклати глава. Усмихваше се.

— Все си оставаш същият, Ковач. Пълен с безсмислена ярост и шумотевица. Романтичен нихилизъм. Съвсем нищо ли не си научил от Нови Пекин?

— Някои арени са толкова покварени, че нихилизмът е единственият възможен акт на чистота.

— О, това беше цитат от Квел, нали? Моят пък е от Шекспир, но колониалната култура едва ли стига до него, нали? — Тя продължаваше да се усмихва, застанала като гимнастичка от тотален телесен театър, готова да запее коронната си ария. За момент ме обзе като халюцинация твърдото убеждение, че ще подхване танц, под ритъма на музика от високоговорители, вградени в купола над нас. — Такеши, откъде взе тая вяра, че всичко може да се реши толкова грубо и просто? Едва ли от Емисарския корпус. Може би от уличните банди в Нова Пеща? Или от пердаха, който си ял като дете от баща си? Наистина ли вярваше, че ще те оставя да ми извиваш ръцете? Наистина ли вярваше, че ще седна на масата с празни ръце? Размисли малко. Познаваш ме. Наистина ли вярваше, че ще е толкова лесно?

Неврохимията кипеше в тялото ми. Прехапах устни и застинах за миг като парашутист пред скок.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Хайде, впечатли ме.

— С удоволствие. — Кавахара бръкна в джобчето на черната копринена блуза. Извади миниатюрен холографски файл и го задейства с палец. Когато във въздуха отгоре почнаха да се оформят изображения, тя ми го подаде. — Пълно е с юридически подробности, но не се съмнявам, че ще схванеш основното.

Поех малката светеща сфера като отровно цвете. Зърнах името от пръв поглед…

„… Сара Сахиловска…“

… и после цялата терминология на договора като сграда, която бавно се срутваше върху мен.

„… освободена и прехвърлена в частно хранилище…“

„… условия за виртуално задържане…“

„… неограничен период…“

„… промяна на условията по решение на ООН…“

„… под пряк надзор на хранилището в Бей Сити…“

Болезненото осъзнаване бавно плъзна из мен. Защо не убих Съливан, докато имах тази възможност?

— Десет дни. — Кавахара внимателно следеше реакциите ми. — С толкова време разполагаш, за да убедиш Банкрофт, че разследването е приключено, и да си тръгнеш. След това Сахиловска отива на виртуално забавление в някоя от моите клиники. Вече има съвсем ново поколение програми за виртуален разпит и аз лично ще се погрижа тя първа да ги изпробва.

Холографският файл падна на пода с тих пукот. Аз се хвърлих озъбен към Кавахара. От гърлото ми излиташе глухо ръмжене, нямащо нищо общо с която и да било школа за бойни изкуства. Пръстите ми се разпериха като нокти на хищна птица. Знаех какъв ще бъде вкусът на кръвта й.

Преди да измина половината път, студената цев на пистолет докосна тила ми.

— Не те съветвам — изрече в ухото ми Треп.

Кавахара пристъпи към мен.

— Не само Банкрофт може да откупва опасни престъпници от колониални хранилища. В Канагава бяха щастливи, когато два дни по-късно отидох при тях с искане за Сахиловска. Те съвсем основателно смятат, че ако те пратят на друга планета, едва ли някога ще събереш пари за обратно прехвърляне. И, разбира се, беше им платено, за да се сбогуват с теб. Направо невероятен късмет. Сигурно се надяват и в бъдеще да продължи все така. — Тя замислено опипа ревера на якето ми. — Между нас казано, при сегашното състояние на виртуалния пазар може и да си струва.

Мускулчето под окото ми трептеше до скъсване.

— Ще те убия — прошепнах аз. — Ще ти изтръгна скапаното сърце и ще го изям. Ще срутя цялата тази сграда около теб.

Кавахара се приведе напред и почти опря лице в моето. Дъхът й леко ухаеше на мента и риган.

— Не, няма — каза тя. — Ще сториш точно каквото ти наредих, и то в десетдневен срок. Защото, ако не го направиш, твоята приятелка Сахиловска тръгва на лична обиколка из ада без надежда за избавление. — Тя отстъпи назад и вдигна ръце. — Ковач, не знам какви божества имате на Харлановия свят, но трябва да им благодариш, че не съм някаква садистка. Предложих ти избор: или — или. А можехме да обсъждаме колко страдания съм причинила на Сахиловска. Нали разбираш, можеше вече да съм започнала. Това би ти дало стимул да приключиш по-бързо, нали? Обикновено десет дни във виртуална среда се равняват на три-четири години. Ти беше в клиниката „Вей“; смяташ ли, че тя би издържала три години такива мъчения? Лично аз мисля, че просто би полудяла. А ти?

Имах чувството, че от усилията да удържа омразата си нещо се къса зад очите и в гърдите ми. Процедих през зъби:

— Условия. Как мога да бъда сигурен, че ще я пуснеш?

— Можеш, защото ти давам дума. — Кавахара отпусна ръце. — Смятам, че вече си се убедил колко струва моята дума.

Бавно кимнах.

— След като Банкрофт приеме, че случаят е приключен, а ти изчезнеш от поглед, ще върна Сахиловска на Харлановия свят за доизлежаване на присъдата. — Кавахара се наведе да вдигне холографския файл и сръчно прехвърли няколко страници. — Както виждаш, в договора има клауза за анулиране. Разбира се, ще загубя значителна част от платената сума, но при дадените обстоятелства съм готова на това. — Тя се усмихна леко. — Но, моля те, запомни, че анулирането може да има две посоки. Каквото върна, винаги мога да го откупя обратно. Тъй че ако си решил временно да се спотаиш в храстите, а после да хукнеш обратно при Банкрофт, зарежи тази идея. Нагласила съм картите и просто няма как да спечелиш.

Цевта се отдръпна от тила ми и Треп отстъпи назад. Неврохимията ме удържаше прав като изкуствена мускулатура за паралитици. Взирах се тъпо в Кавахара.

— Защо вършиш всичко това, по дяволите? — прошепнах аз. — Защо ти трябваше да ме замесваш, щом не искаш Банкрофт да узнае истината?

— Защото си емисар, Ковач — обясни Кавахара бавно като на дете. — Защото ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти. И защото те познавах достатъчно добре, за да предскажа ходовете ти. Уредих да те доведат при мен веднага след пристигането, но хотелът се намеси. А после, когато случайността те прати в клиниката „Вей“, отново положих всички усилия да те докарам тук.

— Аз се измъкнах от клиниката.

— О, да. Онази измислица с биопиратите. Наистина ли вярваш, че си ги заблудил с подобен буламач от треторазряден сензофилм? Може и малко да си ги стреснал, но причината, единствената причина да излезеш от клиниката „Вей“ цял и невредим е, че аз им наредих да те пуснат така. — Тя сви рамене. — Но ти си беше наумил да избягаш на всяка цена. Седмицата мина много калпаво и обвинявам за това колкото другите, толкова и себе си. Чувствам се като специалист по животинско поведение, който е изработил некадърен лабиринт за опитните си мишки.

— Добре. — Смътно усетих, че треперя. — Ще го направя.

— Да. Разбира се, че ще го направиш.

Потърсих какво още да кажа, но имах чувството, че съм загубил и последната капка от силата да се съпротивлявам. Студът на базиликата сякаш проникваше в костите ми. С усилие овладях тръпките и понечих да си тръгна. Треп безшумно се присъедини към мен. Бяхме изминали десетина крачки, когато Кавахара тихо подвикна зад мен.

— А, Ковач…

Обърнах се като насън. Тя се усмихваше.

— Ако успееш да свършиш работата чисто и много бързо, може да си помисля за някакво финансово възнаграждение. Един вид премия. Въпрос на преговори. Треп ще ти даде номер за свръзка.

Отново й обърнах гръб. Чувствах се вцепенен както някога сред димящите руини на Иненин. Смътно усетих как Треп ме потупа по рамото.

— Ела — каза дружески тя. — Да се махаме.

Последвах я под смазващата душата архитектура, под подигравателните усмивки на пазачите с качулки, и знаех, че застанала между сивите утроби на клонингите си, Кавахара ме следи със също такава усмивка. Излизането от залата сякаш продължи цяла вечност, а когато огромните стоманени врати се разтвориха, за да разкрият външния свят, нахлулата светлина бе като искрица живот и аз се вкопчих в нея като удавник. Изведнъж базиликата се завъртя вертикално, превърна се в студена океанска бездна, от която посягах към танца на слънчевите лъчи по повърхността. Когато напуснахме сянката, тялото ми жадно засмука топлината на външния въздух. Тръпките постепенно отминаха.

Но докато отминавах под зловещата сянка на кръста, аз продължавах да усещам присъствието на онова място като студена длан върху тила си.

26.

Нощта мина като в мъгла. По-късно, когато опитвах да си я припомня, дори емисарската памет успяваше да извлече само откъслечни мигове.

Треп искаше да останем една вечер в града. Заяви, че най-хубавият нощен живот в Европа бил само на няколко минути път, а тя знаела всички необходими адреси.

Исках мозъкът ми да се вцепени.

Започнахме от хотелска стая на някаква улица, чието име не можех да произнеса. С пневмоампула си впръснахме в очите някакъв лютив аналог на тетрамета. Седнал пасивно на стол до прозореца, аз оставих Треп да ме инжектира, като се мъчех да не мисля за Сара и стаята в Милспорт. Мъчех се да не мисля изобщо. Двуцветните холограми зад прозореца обагряха съсредоточеното лице на Треп в червени и бронзови оттенъци. Приличаше на демон, пристъпващ към сключване на договора. Докато тетраметът се втурваше по нервните окончания, аз усетих как светоусещането ми почва да се изкривява и когато дойде мой ред да инжектирам Треп, едва не се загубих из геометрията на лицето й. Дрогата наистина си я биваше…

По стените имаше изображения на християнския ад, където пламъците връхлитаха като хищни пръсти над процесия от голи, пищящи грешници. В единия край на залата, където фигурите от стените сякаш се смесваха с посетителите на бара сред пушек и шумотевица, млада жена танцуваше на въртяща се платформа. Към платформата бе прикрепен висок овален щит от черно стъкло и всеки път, когато минаваше между публиката и танцьорката, жената изчезваше, а на нейно място изникваше ухилен танцуващ скелет.

— Това заведение се нарича „Всяка плът ще изтлее“ — извика Треп през шума, докато си пробивахме път през навалицата. Тя посочи момичето, после пръстените си. — От тук взех идеята. Страхотен ефект, нали?

Напих се бързо.

— „Човешката раса мечтае от хилядолетия за рай и ад. Наслада и болка — безкрайни, неотслабващи и неподвластни на живота и смъртта. Благодарение на виртуалното форматиране тези фантазии вече могат да съществуват. Необходим е само мощен електрогенератор. Ние наистина създадохме ад — и рай — на земята.“

— Звучи малко епично, почти като прощалните напътствия на Анджин Чандра към напускащите Земята — подвикна Треп. — Но разбирам какво искаш да кажеш.

Явно думите, минаващи през главата ми, бяха минали и през устата. Не знам дали беше цитат и ако да — откъде съм го взел. Определено не беше от Квел; тя би зашлевила автора на подобни приказки.

— Работата е там — отново подвикна Треп, — че разполагаш само с десет дни.

Реалността се килва, потича настрани като буци огнена светлина. Музика. Движение и смях. Ръбът на чаша под зъбите ми. Топло бедро се притиска към моето и мисля, че е на Треп, но когато поглеждам, насреща ми се усмихва друга жена с дълга черна коса и пурпурни устни. Неприкритата покана в очите й ми напомня нещо, видяно съвсем наскоро…

Улична сцена:

Многоетажни балкони от двете страни, безброй малки барчета бълваха навън към паважа езици от светлина и звук, улицата гъмжеше от народ. Аз вървях до жената, която убих миналата седмица, и се мъчех да поддържам някакъв тъп разговор за котки.

Бях забравил нещо. Нещо замъглено.

Нещо важ…

— Мама му стара, представяш ли си? — викна Треп.

Викът й избухна в черепа ми тъкмо когато почти бях се сетил какво…

Нарочно ли го правеше? Та аз дори не помнех какъв възглед за котките защитавах тъй разпалено преди минута.

Някъде танцувахме.

Още мет в очите на някакъв ъгъл. Подпирах се на стената. Край нас мина някой, подвикна ни нещо. Примигах и се опитах да видя кой е.

— Дявол да те вземе, стой по-кротко, ако обичаш.

— Какво каза тя?

Треп отново вдигна клепачите ми и съсредоточено смръщи вежди.

— Че сме били красиви. Скапана наркоманка, сигурно се е надрусала.

Тоалетна с дървена ламперия неизвестно къде. Стоях пред счупено огледало и гледах лицето си, сякаш бе извършило престъпление срещу мен. Или сякаш чаках някой друг да изскочи иззад пропуканото стъкло. Ръцете ми стискаха зацапаната метална мивка и епоксидните ивици, които я крепяха за стената, тихо пращяха под тежестта ми.

Нямах представа колко време съм бил там.

Нямах представа къде е това „там“. Или колко „там“ вече сме посетили.

Но всичко това нямаше значение, защото…

Огледалото не пасваше в рамката. Назъбените парчета едва се крепяха за пластмасата.

Твърде много ръбове, промърморих си аз. Майната им, нищо не пасва.

Думите изглеждаха безсмислени, като случайно срещната рима в разговорната реч. Не вярвах, че някога ще успея да поправя това огледало. Само щях да си изпонарежа пръстите, опитвайки да подредя парчетата. Майната му.

Оставих лицето на Райкър в огледалото и, залитайки, се върнах към маса, отрупана със свещи, зад която Треп смучеше дълга лула от слонова кост.

— Мики Нозава? Сериозно ли говориш?

— Да, мамка му. — Треп енергично кимна. — Игра в „Юмрукът на флота“, нали така? Гледала съм го поне четири пъти. В Ню Йорк често пускат сензофилми от колониите. Напоследък са много добри. Помниш ли онзи момент, когато поваля с ритник харпунджията? Усещаш го чак до костите. Красота. Поезия, превърната в движение. Хей, знаеш ли, че на младини е снимал холографско порно?

— Дрън-дрън. Мики Нозава никога не е снимал порно. Не му се е налагало.

— Кой казва, че му се е налагало? Ония две пиленца, дето ги гушкаше, аз бих ги гушнала и без пари.

— Дрън! Дрън!

— Кълна ти се. Беше в онзи носител с европейски нос и очи, дето после го съсипа при катастрофата. Още като начинаещ артист.

Имаше бар, където по стените и тавана висяха странни, хибридни музикални инструменти, а лавиците зад бара бяха отрупани с антични бутилки, изящни статуетки и други боклуци. Нивото на шума бе сравнително поносимо и аз пиех нещо, което поне на вкус изглеждаше не твърде опасно за нервната система. Из въздуха се носеше тиха музика, по масите имаше малки подноси с мезета.

— За какъв дявол го правиш?

— Кое? — Треп замаяно тръсна глава. — Че отглеждам котки ли? Аз обичам кот…

— Защо работиш за оная скапана Кавахара? Тя е шибана пародия на човешко същество, гадна Матовска пичка, дето не струва и смачкана приставка. Защо…

Треп хвана ръката, която размахвах, и за момент си помислих, че ще има насилие. Неврохимията ми лениво се раздвижи.

Но тя само дръпна нежно ръката ми, преметна я през раменете си и приведе лице към мен. Примига така, сякаш светлината я заслепяваше.

— Слушай.

Дълго мълчание. Слушах. Треп се навъси съсредоточено, отпи от чашата си и я остави много внимателно. После размаха пръст към мен.

— Не съдете, за да не бъдете съдени7 — избъбри тя.

Друга улица. Стръмна. Изведнъж вървенето стана по-лесно.

Над нас звездите бяха изгрели — толкова ясни не ги бях виждал през цялата седмица в Бей Сити. Залитайки, спрях, вирнах глава и потърсих с очи съзвездието Рогат кон.

Имаше. Нещо нередно.

Чуждо. Абсолютно непозната схема. Под мишниците ми изби студена пот и изведнъж ясните светли точици заприличаха на военна армада, готова за планетна бомбардировка. Марсианците се завръщаха. Имах чувството, че ги виждам как пълзят тромаво през тясната ивица черно небе над нас…

— Хей! — Треп ме подхвана със смях, преди да падна. — Какво зяпаш там, скакалецо?

Небето не беше мое.

Става зле.

В друга тоалетна, осветена болезнено ярко, аз се мъча да напъхам в носа си някакъв прах, който ми даде Треп. Ноздрите ми вече са сухи и разранени, и прахът упорито се изсипва навън, сякаш на това тяло му е писнало окончателно. От кабинката зад мен долита шум на течаща вода и аз вдигам очи към огледалото.

От кабинката излиза Джими де Сото. Бойната му униформа е омазана с кал от Иненин. В ярката светлина на тоалетната лицето му изглежда особено зле.

— Добре ли си, приятел?

— Не особено. — Аз почесвам възпалените си ноздри. — Ами ти?

Той прави знак в смисъл „дай да не се оплакваме“ и пристъпва да застане до мен. Когато се навежда над мивката, от фоточувствителния кран бликва вода. Джими започва да си мие ръцете. Кал и слуз от кожата му се сливат в гъста мътилка, която потича към миниатюрния водовъртеж на канала. Усещам едрата му фигура до рамото си, но единственото му око ме е приковало към огледалния образ и аз не мога или не искам да се обърна.

— Сън ли е това?

Той свива рамене и продължава да се мие.

— Това е ръбът.

— Ръбът на какво?

— На всичко.

Изражението му показва, че поне това би трябвало да е ясно.

— Мислех, че идваш само в сънищата ми — подхвърлям аз и небрежно поглеждам ръцете му. Има нещо нередно; колкото и да ги стърже, отдолу изниква нова мръсотия. Мивката е изплескана цялата.

— Е, може и така да се каже, приятел. Когато сънуваш, когато халюцинираш от стрес, или просто когато си скапваш главата по тоя начин. Разбираш ли, всичко това е ръбът. Пукнатините в корпуса на живота. Там, където попадат тъпите копелета като мен.

— Джими, ти си мъртъв. Омръзна ми да повтарям едно и също.

— Аха. — Той поклаща глава. — Само че трябва да хлътнеш в някоя от тези пукнатини, за да стигнеш до мен.

Мътилката от кръв и кал в мивката започва да оредява и аз изведнъж разбирам, че когато изчезне, ще си отиде и Джими.

— Ти казваше…

Той печално поклаща глава.

— Мамка му, много е сложно, за да ти обяснявам сега. Мислиш, че държим реалността за топките, само защото можем да записваме късчета от нея. Има много повече, мой човек. Много повече.

— Джими — аз безпомощно разпервам ръце, — какво да правя, дявол да го вземе?

Джими отстъпва от мивката и обезобразеното му лице се усмихва лъчезарно.

— Вирусен удар — изрича той съвсем ясно. Аз изтръпвам, защото си спомням как крясъците ми отекваха над предмостието. — Помниш онази чудесия, нали?

И след като изтръсква водата от ръцете си, Джими изчезва като по магия.

— Виж какво — каза убедително Треп, — Кадмин трябва да се свърже с резервоара, за да го заредят в изкуствено тяло. По мои сметки това ти дава почти цял ден, преди той изобщо да разбере дали те е убил или не.

— Ако не върти двойник, както миналия път.

— Не. Размърдай си мозъка. Той духна от Кавахара. Човече, в момента Кадмин не разполага с възможности за такива фокуси. Той е нейде навън, разчита единствено на себе си, а Кавахара го гони. Притиснат е от всички страни. Казвам ти, свършено е с Кадмин.

— Кавахара ще го държи на дълга каишка, докато й трябва, за да ме гони напред.

— Ами… — Треп смутено сведе очи към чашата си. — Може би.

Имаше друго заведение, наречено „Кабела“ или нещо подобно, където стените бяха покрити с разноцветни кабели, от чиито краища стърчаха като настръхнала коса снопове медни жици. От куки, разположени на равни интервали около бара, излизаха други проводници, завършващи със сребристи миниатюрни жакове. Във въздуха над бара огромен холографски жак трескаво чукаше гнездото си в ритъма на музиката, която изпълваше залата като вода. Понякога имах чувството, че двата компонента се превръщат в полови органи, но може и да беше халюцинация от тетрамета.

Седях на табуретка пред бара и в пепелника до лакътя ми тлееше нещо сладникаво. По лепкавото чувство в дробовете и гърлото си можех да се досетя, че съм го пушил. Барът беше претъпкан, но изпитвах странното убеждение, че съм сам.

Клиентите от двете ми страни се бяха включили в миниатюрните жакове и очите им мърдаха под клепачите, устните им се кривяха в сънливи усмивки. Между тия клиенти беше и Треп.

Аз бях сам.

Нещата, които можеха да се превърнат в мисли, дърпаха разбридания хастар на съзнанието ми. Взех цигарата и свирепо я засмуках. Сега не беше време за размисли.

Не е време за…

„Вирусен удар!!!“

… мислене.

Улиците минават под краката ми, както руините на Иненин минаваха под ботушите на Джими, когато той вървеше до мен в един от сънищата. Значи така го прави.

Жената с пурпурните устни, която…

„Дори ако не можеш да си позволиш…“

Какво? Какво???

Жак и гнездо.

„Мъча се да ти кажа…“

Не е време за…

Не е време…

Не е…

А нейде далече, също като водата във водовъртежа, също като мътилката от кал и слуз, която се лееше от ръцете на Джими и изчезваше в канала на мивката…

Пак изчезна.

Но мисълта бе неизбежна като зората и ме откри призори върху бяло каменно стълбище, водещо надолу към мрачна вода. Зад нас неясно се извисяваше някаква грандиозна архитектура, а в бързо сивеещия мрак отвъд водата различих дървета. Бяхме в парк.

Треп се подпря на рамото ми и ми подаде запалена цигара. Взех я машинално, смукнах и оставих дима да изтича през отпуснатите ми устни. Треп клекна до мен. Във водата край нозете ми пляскаше неправдоподобно грамадна риба. Бях твърде изтощен, за да реагирам.

— Мутант — подхвърли небрежно Треп.

— Ти си мутантка.

Откъслечните ни думи се носеха над водата.

— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?

— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.

Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.