Стълба към небето

Послеслов

Зная, че писателят не трябва задълго да се задържа в конкретна „вселена“ и да пише за едни и същи герои и ситуации. За да не ставам банален, аз се опитвам да не публикувам две такива книги една след друга. Но трилогията за Ъплифта („Звездният риф“, „Брегът на вечността“ и „Стълба към небето“) очевидно е изключение. Никога не съм се насочвал съзнателно по „пътя на трилогията“, но тази творба се развиваше сама и постепенно придобиваше все по-голяма сложност и многостранност. Такъв е животът. Ако хвърлиш камъче в езеро, концентричните кръгове на вълните ти изглеждат ясни. Но само се опитай да хвърлиш няколко едновременно и ще се получи нещо, каквото изобщо не си си представял. Почти същото е с реалистичните романи. Смисълът и събитията се развиват във всички посоки.

Много хора са ме питали за поредицата ми за Ъплифта. Това определено не е първия случай, в който писател размишлява над възможността за генетично изменение на животни. Такива примери са „Островът на доктор Моро“ и „Планетата на маймуните“. От малък се възхищавам на тези творби и телевизионни сериали. Но също съм забелязал, че в почти всички подобни истории човешките „господари“ играят ролята на глупаци или престъпници. С други думи, ако променим животните, за да развием интелигентността им, това ще е, за да ги поробим и използваме.

Не ме разбирайте грешно! Този тип морализаторски приказки спомогна за насочването на колективното ни съзнание към съчувствие и търпимост. И все пак, по някаква ирония ми се струва, че сега няма вероятност нашата цивилизация съзнателно да прояви злонамереност към новопоявили се разумни същества, защото морализаторските приказки постигнаха целта си!

С поредицата за Ъплифта се опитвам да доведа нещата до следващото равнище. Да предположим, че с най-добри намерения генетично развием шимпанзетата, делфините и други животни, че им дадем дар слово и граждански права в нашата разнообразна култура. Няма ли да възникнат проблеми? Достатъчно интересни, че да си струват един-два романа? Всъщност предполагам, че някой ден ще тръгнем по този път. Самотата е гаранция за това, че рано или късно някой ще постави началото на Ъплифта. А щом маймуната проговори, кой ще посмее да каже „върни я в предишното й състояние“?

Вече е време да се замислим за дилемите, с които ще се сблъскаме, даже да проявим необходимата мъдрост.

Също както „Сезонът на славата“ ми позволи да разгледам различните връзки, произтичащи от самоклонирането, вселената на Ъплифта ми даде възможност да експериментирам с всевъзможни идеи за звездна цивилизация. И тъй като това е космическа опера, тези концепции могат да бъдат натрупани на огромна купчина! Например, след като приехме за даденост пътуването със свръхсветлинна скорост, аз продължих нататък и се опитах по десетки начини да измамя Айнщайн. Колкото повече, толкова по-забавно!

Един от проблемите в много научнофантастични вселени е предположението, че нещата случайно са се оказали готови за приключения, точно когато ние сме излезли на космическите пътища. (Например, храбрият герой винаги успява да победи опасните злодеи.) Всъщност нормалното състояние на която и да е част от вселената в който и да е даден момент е равновесието. Нещата са такива, каквито са били от много време. Равновесие на закона или на смъртта. Ние можем да сме Първата раса, както предполагам в „Кристалните сфери“. А може и да сме пристигнали последни, както е в книгите за Ъплифта. Но почти няма вероятност да се срещнем с извънземните като с равни.

Друга тема в тази поредица е екологията. Онова, което правим със Земята, ме кара да се страхувам, че из галактиката вече може да е имало пожари на екологични холокости, запалени от предишни звездни пътешественици, които безотговорно са използвали носещи живот планети като свои „галактически империи“ и са ги превърнали в пепелища през краткото си царуване, продължило само няколко десетки хиляди години. (Вижте колко често научнофантастичните творби издигат призива „Да вървим да изпълним галактиката!“. Ако вече се е случвало няколко пъти, това може би обяснява явната космическа пустош, защото поне в момента в галактиката няма много, ако изобщо има някакви други гласове.)

Една галактика може да „изгори“ съвсем лесно, ако нещо не определя как колонистите да се отнасят към планетите си и не ги принуждава да мислят за бъдещето. Вселената на Ъплифта показва един от възможните пътища. Въпреки всички отвратителни особености, които някои от моите галактяни проявяват — тяхната мания по миналото и суров фанатизъм, например, — те поставят на първо място запазването на планетите и потенциалния разумен живот. Резултатът е шумна, разтърсваща се и изпълнена с дребнави дрязги вселена. Вселена, кипяща от повече живот, отколкото иначе би могло да има.

За протокола, аз не мисля, че живеем на място, напомнящо на дивата и странна вселена на Ъплифта. Но между по-сериозните неща, е приятно да се позабавляваш в нея.

Дивете се на тези чудеса!

И се дръжте. Има още.