Стълба към небето

Хари

„Леле — помисли си той. — Играта ще загрубее.“

Хари изключи насочващия си компютър, за да предпази веригите му по време на прехвърлянето. Капаците на прозорците се затвориха, а той закопча ремъците си и се приготви за преместването в нов район на Е-пространството. Район, много отдавна обявен за „забранен“.

„Е, сам съм си виновен. Уер'К'кинн нарича това „специална задача“. Но на мен все повече ми заприличва на чисто самоубийство.“

Отначало като че ли не се случи нищо. Служебните му уреди бяха безполезни или несигурни, затова Хари наблюдаваше собствения си малък, самоделен вериметър. Той се състоеше от хартиен лебед, който трептеше, кацнал на върха на игличка от чист метал, извлечен от повърхността на неутронна звезда. Или поне така твърдеше продавачът, от когото я беше купил на каззкаркския пазар. Той нервно следеше парчето сгъната хартия, което потръпваше и се опъваше. Можеше само да си представя какво става навън, докато обективността плътно обгръщаше малкия му изследователски кораб.

Хари с треперещи ръце чешеше козината на шията и гърдите си. Лебедът потръпваше, сякаш се мъчеше да си спомни как да полети…

Внезапно усети, че пропада. Съдържанието на стомаха му подскочи нагоре. Последваха няколко резки разтърсвания, след това силно люлеене, като лодка, подхвърляна от бурни вълни. Той се вкопчи в страничните облегалки на креслото си. Ремъците болезнено се забиха в корема и раменете му.

Палубата под босите му крака завибрира — характерното бръмчене на автоматично спускаща се реалностна котва. Обезпокоителен звук, тъй като се разнасяше само когато обичайните мерки за безопасност не бяха достатъчни. Понякога котвата бе последното, което не позволяваше случайни причинни ветрове да отнесат кораба ти в плитчини на нереализирана вероятност… или да превърнат тялото ти в нещо, което би предпочел да не си.

Е… понякога се получаваше.

„Само да имаше начин да използвам камери и да виждам какво става.“

Уви, поради все още неустановени от галактянските учени причини, живите същества, които навлизаха в Е-пространството, можеха да наблюдават събитията само лично, при това с цената на значителен риск.

За щастие, точно когато Хари се страхуваше, че последната му храна ще се присъедини към съдовете и приборите на пода, разтърсванията започнаха да отслабват. Само след няколко секунди не усещаше нищо друго, освен леко люлеене.

Той отново погледна към импровизирания вериметър. Хартиеният лебед изглеждаше стабилен… макар че по крилете му като че ли имаше нови сложни гънки, каквито не си спомняше да е забелязал преди.

Хари предпазливо разкопча ремъците и се изправи. Като се движеше с широко разперени ръце, за да запази равновесие, той отиде в предната част на кораба и внимателно вдигна щорите.

После ахна и уплашено отскочи назад.

Разузнавателната платформа висеше — очевидно без каквато и да е опора — високо над огромни простори!

Хари мъчително преглътна и отново надзърна.

Погледът му бавно се плъзна наляво и после надясно, като на някой обесен, обхващайки безкрайни мъгляви земи с неизмерими разстояния и шеметни висоти. Отвъд обгръщащата го мъгла смътно различи гигантски, стръмни и симетрични върхове.

Той смаяно зяпаше, докато не се увери, че повърхността няма повече да се приближи. Не изпитваше усещане за падане. Очевидно нещо го задържаше на тази височина.

Бе време да разбере какво. Той обиколи наблюдателната палуба и през най-задния прозорец видя какво го е задържало.

Станцията висеше на тясна, блестяща ивица, излизаща от отвор в корпуса, който никога не беше виждал. Но познатият десен на сини райета предполагаше, че това трябва да е реалностната котва, този път проявяваща се по особено подходящ начин.

В другия си край високо нагоре котвата сякаш бе закачена за ръба на плоскост, която продължаваше хоризонтално надясно. Наляво се простираше още по-огромно парче открито небе. Имаше впечатление и за други линейни очертания, извисяващи се още по-нависоко.

Поне по време на прехвърлянето станцията не беше променила много физическия си облик. Под издължената сфера все още висяха метафорични кокилести крака, които бавно се олюляваха в пространството. Изглежда обаче, нещо бе станало със зрението му. Хари разтърка очи, но проблемът не беше в тях. Всичко зад прозорците му се струваше някак замъглено. Например, не можеше да разпознае гигантските колони, въпреки че му изглеждаха някак познати и го изпълваха с бледи спомени от детството.

Това място не приличаше на нищо друго, което бе преживял, откакто устройствата за анализ на личностен профил на Танит го бяха избрали да стане първото неошимпанзе наблюдател на Института по навигация. И знаеше, че няма смисъл да кара корабните програми да му помагат да разбере къде е попаднал.

— Онзи район от Е-пространството, към който се отправяш, рядко е посещаван с добри намерения — беше му казал Уер'К-кинн, преди да го прати на тази мисия. — Много от особеностите, които патроните оформят в своите клиенти чрез Ъплифт — за да им помогнат да станат стабилни, рационални и целеустремени звездни пътешественици, — се превръщат в недостатъци там, където изчезват всички идеи за предвидимост.

Спомнил си тези думи, Хари поклати глава.

— Е, не мога да кажа, че не са ме предупредили.

Той погледна наляво и нареди:

— Пилотен режим.

Познатото, въртящо се „П“ се появи във въздуха с тихо пропукване.

— На твоите услуги, Харви.

— Казвам се Хари — за кой ли път го поправи той и въздъхна. — Не страдам от агорафобия, така че спокойно можеш да отвориш щорите докрай.

Корабът се подчини и Хари внезапно потръпна от съчетанието на особени цветове, макар и приглушени от странната мъгла.

— Благодаря. А сега, моля те, сканирай това метафорично пространство, за да видиш дали ще ни позволи да летим.

Последва продължително мълчание. Полетът правеше придвижването много по-лесно, особено когато висиш на въже над километри привидно празно пространство. Той си представи, че чува щракането на машината, която недоловимо проверяваше двигателните устройства, за да установи кое работи в тази среда и кое е безполезно или даже опасно. Накрая въртящото се „П“ стигна до заключение.

— Изглежда някакъв тип полет е възможен, но не мога да определя какъв точно. Не може да се използва нито един от алафоричните методи, които са записани в паметта ми. Ще трябва да измислиш нещо оригинално.

Хари сви рамене. До голяма степен това беше причината да е тук.

— Определи ли наблюдателната ни зона?

— Недалеч от нас усещам тясна тръба нормално пространство. Би трябвало субективно да забелязваш „долу“ блестящ Път… някъде в четвъртия квадрант.

Хари се приближи до прозореца и впери поглед към мъглявите гигантски форми.

— Да-а-а, струва ми се, че го виждам. — Едва различаваше слабо сияеща линия. — Най-добре да се опитаме да се приближим.

— Ако приемем, че откриеш начин.

— Да — съгласи се той. — Това е проблемът.

Нервно прокара пръсти през козината на брадичката и скалпа си. Искаше му се да не е минало толкова много време, откакто го бяха пощили. На Хорст, където Хари и родителите му бяха единствените шимпанзета на цялата планета, винаги бе изглеждало въпрос на лична хигиена да почиства козината си от коварния прах. Едва по време на престоя си на Земята разбра каква наслада е някой друг да гали, реше и разчесва космите му, докато корените им сякаш запищят от удоволствие. Когато си мислеше за тези дни, топлият физически контакт на взаимното пощене му липсваше най-много от общуването с представители на собствения му вид.

Жалко, че партньорите му толкова много приказваха — от клюки до въпроси за всеки личен недостатък — за неща, които Хари никога не бе можел спокойно да обсъжда. Земните шими смятаха неловката му затвореност за дистанцираност и дори за надменност, докато той ги намираше за прекалено любопитни. Затова неизбежно си бе останал чужденец и никога не беше успял да постигне пълна близост в колежанските кръгове за пощене.

Хари знаеше, че само отлага, но не бе уверен с какво да започне.

— Значи си обезпокоен от слуховете за необичайни преминавания през хиперпространството и смущения в точките на прехвърляне — отговори му Уер'К'кинн, след като Хари се беше завърнал от последната си мисия. — Тези явления са извън твоите правомощия. Но сега изглежда се налага да ги споделя с теб.

— Чакайте да се сетя — каза Хари. — Смущенията са толкова тежки, че могат да се наблюдават даже в Е-пространството.

— Предположението ти е проницателно — потвърди Уер-К'кинн, като изщрака с клюна си акцентиращо одобрение на галдве. — Виждам, че назначаването ти не е било грешка, а по-скоро свидетелство за собствената ми дълбока прозорливост, което доказва ценността ми за Института и основателността на бързото ми израстване. Следващият ти патрул започва след едно цяло и три стандартни дни.

След като получи инструктажа си, имаше време само колкото да вземе вана и да се наспи. Беше се надявал на по-дълга почивка. На пазара имаше една форунска масажистка, която инстинктивно разбираше мускулно-скелетните системи на другите видове и опитно отпускаше стегнатите възли по гърба му… Уви.

Докато нервно чешеше брадичката си, изгризаният му нокът отскубна усукан косъм и накара Хари да подскочи. Той го повдигна пред очите си.

„Добре, че козината на шимпанзетата не е по-дълга, като по лицата на онези човешки мъже, които не се обезкосмяват.“ На Хорст бе виждал пробшърски шамани, чиито патриархални бради стигаха почти до краката им…

Хари премигна, осъзнал какво се опитва да направи подсъзнанието му. Бързо се завъртя и притисна лице към задния прозорец, вперил поглед в синия кабел. Ивицата се издигаше нагоре и като че ли почти изчезваше, още преди да достигне ръба на далечната хоризонтална плоскост.

— Пилот — каза той. — Искам да видя дали можем още да развием псевдодължината на реалностната ни котва.

— Вече е развита докрай — отговори корабът. Хари изруга. Бе му се сторило добра идея…

— Почакай малко — измърмори той. — Не бъди такъв буквалист. Опитай по друг начин. Добре, значи повече не можем да развием котвата. Но защо не погъделичкаш проклетото нещо? Навярно ще успеем да променим дължината му по друг начин. Например, като го опънем. Или като го накараме да порасне.

Знаеше, че говори неясно. Гъвкавото мислене понякога означаваше да използваш мъглявите очертания на идеите.

— Ще опитам и ще ти съобщя резултата — отвърна компютърът.

Последва тихо бръмчене, после внезапно разтърсване. Платформата запропада надолу, но само колкото да го уплаши. След миг отново се разтърси и Хари залитна към командното си кресло. Чувстваше стомаха си така, все едно че продължава да пада.

— Ъ-ъ-ъ… — заекна Хари. После опита отново: — Е, к-какво стана?

— Изглежда тук законите на топологията позволяват разнообразно профилно картиране. Това означава, че кабелът може да се обтяга и да приема каквато и да е дължина с почти всякаква скорост. Поздравления, командир Хармс. Очевидно си открил начин за маневриране в субективната вертикалност.

Хари не обърна внимание на саркастичната нотка, която може би само си въобразяваше. Поне се беше оказало по-лесно да избяга от този капан, отколкото от платото с банановите кори.

„И все пак мога да се чувствам в безопасност едва след като науча местните метафорични закони.“ За това, че в този район рядко влизаха патрулни кораби, си имаше основателни причини. Мнозина от онези, които бяха опитали, изобщо не се бяха завърнали.

— Тогава започни да ни спускаш — заповяда той. — Внимателно.

Плоската полуравнина над кораба взе да се отдалечава, докато бавно се спускаха към „земята“. Това му напомняше на нещо — или на неумолимата природа на съдбата… или на връхлитащ влак.

Докато беше в Каззкарк, намери време да разпита за обсадата на Земята.

Не би трябвало да го интересува. Предполагаше се, че щом е посветил живота си на монашеския Институт по навигация, Хари е длъжен да забрави верността си към род и патрони. Но малцина напълно успяваха да се отърсят от естествените си пристрастия. Служителите в института често тайно получаваха новини от „дома“.

Когато разбра, че разполага със свободен час между инструктажите, Хари отиде на пазара. Там търговец на клюки от Ле'4-ево прие щедрото му възнаграждение и му показа покрита с осмий стая със замаскиран библиотечен източник.

Не му трябваше много време, за да открие темата — която от последната му проверка се беше издигнала с още три равнища на значение — под заглавие „Важни новини — квазипоследни събития“. Новата информация от Галактика втора бе ужасна.

Земянитските сили и малцината им съюзници били принудени да се изтеглят от ханаанските колонии, които сега временно се управлявали от сороски адмирал.

Бил нападнат красивият, заселен с делфини свят Калафия. Една трета от покритата с вода планета била окупирана от смесена ескадра, командвана от една от фракциите на Братята на нощта, докато друга групировка от същата раса фанатични воини жестоко се сражавала, за да „освободи“ останалата част.

Самата Земя била обградена и слабите земянитски сили вече щели да са разгромени, ако не била помощта на тимбримите и тенанините… и постоянните вражди сред враговете. Въпреки това краят изглежда наближавал.

Една от бележките под линия съобщаваше, че малката земянитска колония на Хорст била завладяна… от ужасните тандуаси.

Полазиха го тръпки. Споменаваше се за евакуиране на местния персонал, така че Марко и Фелисити навярно бяха имали време да избягат, заедно с другите антрополози. Но Хари кой знае защо се съмняваше. Родителите му бяха побъркани. Щеше да е точно в техния стил да останат, предполагайки, че нашествениците никога не биха закачили двама цивилни учени.

Даже да бяха заминали всички техници и тераформатори, какво щяха да правят местните? Човешките племена, използвали „изпитателното“ си психическо състояние като възможност да избягат от жестокостта на модерното общество, за да експериментират с безброй различни социални форми — много от които имитираха един или друг тотемен вид. Някои групи нарочно бяха възприели матриархалните кошерни обществени структури на пчелите, докато други подражаваха на вълчи глутници или използваха брачни модели, които се срещаха само в странни романи отпреди контакта. Повечето от малките пробшърски племена не проявяваха интерес към техниката и галактополитиката.

И щяха да са безпомощни пред жестоки воини като тандуасите.

Тичешком напуснал шатрата на търговеца на клюки, Хари се помъчи да не мисли за новините. Скоро извънземните победители щяха да се нахвърлят върху останките от съкрушения земянитски клан. Неутралното управление в Петте галактики се корумпираше и Институтът по ъплифтиране лесно щеше да се остави да го убедят да обяви за осиновяване човеците, шимите и делфините. Трите раси щяха да бъдат разпределени като военни трофеи и всяка от тях щеше да получи нов „патрон“ за генетично-обществено ръководство през следващите сто хиляди години.

„Разбира се, ако „случайно“ не бъдем изтребени в хаоса.“ Беше се случвало и преди — почти всеки път, щом се появеше вълконска раса и заявеше, че е постигнала разумност без чужда помощ. Бе удивително, че земянитският клан е удържал толкова дълго.

„Е, поне горилите са в безопасност. Тенанините не са лоши господари… ако се приеме, че изобщо трябва да имаш господар.

Чудя се на кой ще дадат нас, шимите, като част от сделката?“

Хари оголи зъби.

„Може да се поозорят с нас.“

По време на следващия инструктаж той направо попита Уер'К'кинн:

— Всички тези хиперпространствени аномалии и смущения… на войната със Земята ли се дължат?

Вместо да укори Хари, че проявява интерес към стария си клан, висшият институтски служител благожелателно махна с пипало.

— Млади колега, не трябва да забравяш, че една от големите психически опасности на разумния живот е егоизмът — склонността да виждаш всички събития в контекста на собствения си живот или вид. Естествено е да ти се струва, че цялата вселена се върти около проблемите на бившия ти клан, колкото и да е малък и незначителен.

Признавам, че последните събития като че ли подкрепят твоето предположение. Съобщението за вероятни останки от Прародителите — открити на тайно място от злополучния делфийски кораб — доведе до открита война между най-агресивните дишащи кислород кланове. Търговията пострада, след като някои съюзи установиха контрол над местните точки на прехвърляне. Уверявам те обаче, че енергийните потоци, освободени до този момент от битките, са прекалено слаби, за да въздействат върху основните космически връзки.

— Ами съвпадението във времето?

— Бъркаш причината със следствието. Яростта, която сега бушува около вълконите, се е трупала векове преди човеците да се свържат с нашата култура. След инцидента при Футутуун успяваме да поддържаме несигурен мир, най-вече с помощта на страх, докато войнствените групи се въоръжават и подготвят за следващата фаза. Уви, твоят нещастен род не е улучил благоприятния момент да излезе по звездните пътища.

Хари премигва в продължение на няколко секунди, после кимна.

— Говорите за Времето на промени.

— Точно така. Ние от Института знаем почти от един милион години, че настъпва нова епоха на огромни опасности и опустошения. Признаци за това са повишената нестабилност в отношенията между класовете живот на дишащите кислород и водород… от време на време се наблюдава и усилено възпроизводство на машинния клас — нарушения, които изискват жестоки мерки. Дори сред клановете на собствената ни Цивилизация на Петте галактики се забелязва разгаряне на религиозните страсти.

Хари си спомни фанатиците, изпълващи главните улици на Каззкарк и проповядващи противоречиви и неясни тълкувания на древните пророчества.

— Суеверни глупости — измърмори той.

За негова изненада, Уер'К'кинн се съгласи с подчертано изщракване с клюн.

— Най-шумното не винаги е показателно — поясни началникът му. — Повечето видове и кланове предпочитат да живеят и да оставят другите да живеят, като проправят свои собствени пътища към мъдростта и не се опитват да пришпорват съдбата. Кого го интересува дали Прародителите ще се завърнат във физическа форма, като духовни въплъщения или като се проявят в генома на някоя невинна предразумна раса? Докато фанатичните съюзи жестоко се бият заради религиозни догми, единственото желание на повечето дишащи кислород е да се стремят към просветление. Всички въпроси ще получат отговори, когато расите отидат при своите оттеглили се патрони и предци… и после постигнат трансцендентност… привлечени от великата Прегръдка на вълните.

„Ето го пак“, помисли си тогава Хари. Предположението, което лежи в основата на почти всички галактянски религии. Че спасението се постига от видове, а не от отделни органични същества.

„Освен онзи скиански проповедник с папагала на рамото. Той излагаше съвсем различна идея. Истинска ерес!“

— И така, млади колега — заключи Уер'К'кинн. — Опитай се да си представиш колко са се уплашили и фанатиците, и умерените, когато твоите нещастни делфийски братовчеди излъчиха изображение, като че ли представящо кораби на Прародителите, които се носят из една от най-плоските части на галактическото пространство-време! Смисълът на този единствен образ изглежда заплашва основната вяра, споделяна от почти всички дишащи кислород…

Хари затаи дъх. Но в този момент в стаята се втурна един от помощниците на Уер'К'кинн, за да му съобщи, че се наблюдават смущения в поредната точка на прехвърляне, този път в сектор Горгол в Галактика пета. Началникът му нямаше повече време за абстрактни дискусии с младши подчинени. Последва оживена активност и Хари бе пратен в изследователския отдел, за да довършат инструктажа му. Нямаше възможност да попита старата змия какво означава интригуващата й забележка.

„Каква основна вяра? Защо откритието на „Стрийкър“ толкова е уплашило всички?“

Най-после платформата се спусна на „земята“.

Повърхността беше сравнително мека. Вретеновидните крака на кораба поеха тежестта му със съвсем лек отскок.

„Е, дотук добре. Земята не ме погълна. Още не ми се е нахвърлила глутница паразитни меми в опит да превземе ума ми или да ми продаде продукти, които не се използват от еони.“

Той предпазливо плъзна очи по обширната равнина; покрита с отпуснати, мъгляви цилиндри. Приличаха на увиснали тънкостеблени кактуси, които се издигаха на малко разстояние един от друг, докъдето му стигаше погледът. Хари премина на ръчно управление и използва един от кокилестите крака, за да побутне най-близките стъбла. Те лесно поддадоха и после бавно се изправиха.

— Можем ли вече да приберем реалностната котва? — попита пилота той.

— Не е нужно. Котвата се намира в обичайната си ниша.

— Тогава какво е онова? — попита Хари и посочи към синия кабел, все още издигащ се вертикално към небето.

— Въжеподобната метафора се превърна в полупостоянна структура. Ако искаш, можем да я оставим тук.

Като поглаждаше брадичка, Хари се втренчи нагоре към обтегнатото въже.

— Е, можем да я използваме, за да се измъкнем, ако се наложи да бягаме. Просто отбележи това място и давай напред.

Разузнавателната станция закрачи по равнината, покрита с мъгляви тръби. Междувременно Хари продължаваше да се прехвърля от прозорец на прозорец и нервно да наблюдава, като се чудеше как първо ще се прояви прословутата смъртоносност на този район.

Постепенно в далечината се извисиха поне десетина от тънките, невероятно високи кули. Някои от тях изглежда имаха квадратно сечение, докато други бяха правоъгълни или овални. Дори му се стори, че забелязва в разположението им строга система, сякаш образуваха решетка.

Скоро разбра, че странната неяснота не се дължи на каквато и да е „мъгла“. Явно в този участък от Е-пространството зрението беше слабо сетиво.

„Страхотно. Сега съм полусляп на място, където реалността буквално може да се промъкне до теб и да те захапе.“

Дотам, където бе видял Пътя, не трябваше да е много далеч. Отначало несръчно, Хари насочи станцията си през равнината с мъглявите цилиндри, извити и усукани един в друг. Тези „растения“ не се олюляваха на вятъра като острозъбата трева на Хорст. И все пак някак му напомняха за онази безкрайна степ, в която прашните небеса всяко утро проблясваха като факел и пареха очите. Преди векове земните му предци презрително бяха сумтели към подобни равнини, преди да се завърнат на дърветата. Те разумно бяха оставили парещото небе и острата трева на идиотските си братовчеди приматите, които не бяха притежавали дори здравомислието да бягат от обедното слънце и които по-късно се бяха превърнали в човеци.

Според Великата библиотека, някога Хорст бил приятен свят с богата и разнообразна екосистема. Но преди хилядолетия — още преди земянитите да построят космическите си кораби и да попаднат на галактянската култура — с няколко планети в сектор Танит се случило нещо ужасно. Според древния Кодекс на Прародителите, естествените екосистеми бяха свещени, но от време на време Цивилизацията на Петте галактики изпадаше в епоха на беззаконие. По време на футутуунския инцидент стотици светове били опустошени с недалновидно колонизиране, превърнало ги в гола пустош.

Както можело да се очаква, последвал рязък завой към маниакален фанатизъм. Различните фракции започнали да се обвиняват взаимно и призовавали за завръщане към истинския път на Прародителите.

Но кой истински път? Няколко милиарда години биха унищожили дори най-добре пазените документи. Мъглата на времето се сгъстявала и накрая не останало почти нищо от митичната раса, поставила началото на началата. Тълкувания замествали фактите, догми — доказателствата. Умерените се стремели да успокояват враждите между фанатичните съюзи, чиято реакция към футутуунския хаос сега обещавала съвсем друга катастрофа.

И в тази деликатна ситуация се появили земянитите, които в началото едновременно привличали вниманието и предлагали комично облекчение с вълконските си странности. Невежи и нецивилизовани, човеците и техните клиенти дразнели някои велики звездни кланове със самото си съществуване. Нещо повече, тъй като били ъплифтирали шимпанзетата и делфините преди контакта, човеците трябвало да бъдат обявени за „патрони“, имащи право да наемат колонии, с което изпреварвали много по-стари видове.

„Нека първо се докажат на опустошените планети“, гласяло решението. Ако земянитите проявели компетентност в съживяването на болни биосфери, по-късно можели да получат по-добри светове. Така че човеците и техните клиенти се захванали на работа на Атласт, Гарт и дори на бедния Хорст и заслужили неохотното уважение на другите.

Но на известна цена.

„Пустинният свят може да те промени“, помисли си Хари. Той си спомни за Хорст и кой знае защо внезапно изпита тъга. Слезе в камбуза, за да си вземе нещо за ядене и се върна обратно на наблюдателната палуба. После бавно започна да се храни, докато станцията напредваше сред безкрайните усукани тръби. Продължаваше да го преследва онова зловещо усещане за нещо познато.

Мислите му се върнаха към Каззкарк, където високият проповедник му изложи невероятната си ерес. Странното скиано с папагал на рамото, което говореше за Земята като за свещено място — свят, чиито страдания предлагали спасение на вселената.

— Не виждаш ли паралелите? Точно както е трябвало да се жертват Иисус, Али и преподобният Фен, за да бъдат спасени душите на човеците, така и греховете на дишащите кислород форми на живот могат да се изкупят единствено като жертваме нещо безценно, невинно и уникално. И то е твоят роден свят, мой скъпи братко шимпанзе!

Това му се стори съмнителна чест и Хари му го каза, докато се оглеждаше за възможни пътища за бягство сред тълпата. Но скианото изглеждаше безпощадно и протягаше напред преводното си устройство, като с всяко многозначително проблясване на изразителните си лъчи пращаше нов екот в лицето на Хари.

— Разумните същества прекалено отдавна са хипнотизирани от миналото — от легендата за Прародителите! — мит, който предлага избавление на видовете, ала не и на индивида! Всяка раса измерва прогреса си по стълбата на Ъплифта — от клиент към патрон и после през благородно оттегляне към нежната Прегръдка на вълните. Но през цялото това време са жертвани много трилиони животи. Всеки един от които уникален и безценен. Всеки един временна проява на безсмъртна душа!

Хари знаеше, че проблясъците в очите на съществото са естественият начин, по който говори неговата раса. Но те излъчваха зловеща страст всеки път, щом преводното устройство изтътнеше кънтящите си думи.

— Помисли за родния си свят, о, благородни братко шимпанзе! Човеците са вълкони, постигнали разумност без ъплифтиране. Това не е ли форма на непорочно зачатие? Въпреки скромния си произход, нима земянитите не се появиха на сцената сред бушуващи вълнения и страсти, виждайки неща, останали скрити? Казвайки неща, които до този момент никой не смееше да каже?

Нима сега вие, земянитите, не страдате заради своята уникалност? Заради посланието, което струи от този прелестен син свят, макар и изправен пред неминуемо разпване? Послание на надежда за всички живи същества?

Когато се събра тълпа от зяпачи, скианото издигна ръце към небето.

— Не се бой за любимите си, о, дете на Земята. Наистина, тях скоро ги очаква огън и гибел. Но жертвата им ще донесе ново начало на всички разумни — да, дори на онези от другите класове живот! Лъжливите идоли, издигнати в чест на митичните Прародители, ще бъдат разбити. Прегръдката на вълните ще бъде изобличена като измамна примамка. Всички сърца най-после ще се върнат към истинската вяра, която почита смирението. Към божествения рай — дом на единствения вечен и всемилостив Бог.

В отговор пъстрият папагал плесна с криле и изкряка:

— Амин!

Когато го чуха да нарича Прародителите „митични“, мнозина от зяпачите се намръщиха. Хари се почувства неудобно. Ако това продължеше, наистина можеше да има мъченици! Изглежда само почитта към расата на проповедника спираше тълпата.

За да успокои положението, Хари неохотно прие от скианото мисията да бъде вестоносец… в случай, че следващата му експедиция го свърже с някой ангел Господен.

Около час по-късно — субективно корабно време — вляво от него във въздуха се появи синьо „М“.

— Мониторен режим, капитан Хармс — съобщи малко превзетият глас. — С удоволствие ви съобщавам, че приближаваме Пътя. Можете да го видите през предния прозорец.

Хари се изправи.

— Къде? Не го…

После го видя и въздъхна. От странната мъгла изплуваше ивица, осеяна с точици светлина. Пътят се извиваше като гигантски змей, появяващ се от мрака наляво от него и изчезващ някъде надясно. В известен смисъл напомняше на Хари за „морското чудовище“ от първото му пътуване близо до платото с банановите кори. Само че онова беше просто мемоорганизъм — странна идея, въплътена концепция, — докато това тук бе нещо съвършено различно.

Пътят не се подчиняваше на алафоричните закони на Е-пространството.

Строго казано, той се състоеше от всичко онова, което не беше Е-пространство. Поради тази причина камерите можеха да го регистрират. Техниците от Института по навигация бяха натоварили кораба му със сензорни пакети, които трябваше да разположи на равни интервали по блестящата тръба и по-късно да прибере по обратния път до базата. В идеалния случай данните щяха да помогнат на хората на Уер'К'-кинн да предвиждат хиперпространствените промени по време на настоящата криза.

Хари натисна един от бутоните на контролния пулт и усети леко разтърсване. Първият пакет беше оставен.

А сега накъде трябваше да продължи? Наляво? Или надясно? Като че ли нямаше причини да се спре на една от двете посоки.

Е, той все още бе представител на закона. Другото му задължение беше да патрулира в Е-пространството и да внимава за престъпна дейност.

— Компютър, регистрираш ли признаци напоследък някой да е минавал през този район?

— В момента извършвам сканиране. За да стигнат до пресечна точка с Галактика четвърта, нарушителите би трябвало да се движат по Пътя. Всеки голям съд, влязъл в тръбата или дори само минал наблизо, би оставил вълнови следи, каквато и да е била по това време алафоричната му форма.

Платформата още повече се приближи до блестящата тръба. По време на патрулите си Хари много пъти я беше виждал, но никога толкова отблизо. Оттук изглеждаше съвсем тясна, само два пъти по-висока от самата станция. Тръбата сияеше от милиони искрици, пръснати сред абсолютен мрак.

Извиващото се пространство бе пълно със звезди… и много повече. В този лъкатушещ цилиндър лежеше цялата позната на Хари вселена — планети, слънца, петте свързани галактики.

Това беше топологична особеност, която навярно бе изглеждала за отдавна изчезналите си първи откриватели като чудесен начин да заобиколят законите на относителността. Трябваше да намериш само пресечна точка близо до планетната система, в която се намираш, и друга, близо до целта ти. Начинът на влизане и излизане от Е-пространството можеше да се открие във всеки клон на Великата библиотека.

Но Е-пространството беше свят на непредсказуемостта и метапсихологическата странност. Пътуването можеше да е дълго, можеше и да е кратко. Разстоянията постоянно се променяха.

Ако се приемеше, че открие безопасна изходна точка и правилно извърши прехвърлянето, пътникът можеше да стигне там, където иска. Разбира се, ако се окажеше, че изобщо е напуснал дома си! Една от особеностите на Е-пространството, която наблюдателите най-силно мразеха, бе изопаченият начин, по който действаше причинността. Ако не внимаваше, човек можеше да се самоунищожи. За наблюдателите като Хари беше досадно да се върнат от мисия, само за да научат, че вече не съществуват, ако изобщо някога са съществували.

Хари не харесваше много Е-пространството — нещо, което Институтът по навигация определено бе взел под внимание. И все пак сигурно са имали някакви основания да го назначат.

Платформата започна да лъкатуши покрай Пътя. От време на време спираше и се навеждаше на кокилестите си крака, за да оставя наблюдателните уреди. Хари търпеливо гледаше плъзгащите се покрай него странни мъглявини.

На черния, осеян с искрици фон до едната стена на тръбата се появи яркожълта звезда. Изглеждаше почти достатъчно близо, за да я докосне, докато бавно минаваше покрай нея. „Предполагам, че шансът това да е Слънцето и Земята да обикаля около него като бледа точица в космоса е минимален. Вероятността е само около един милиард към едно.“

Накрая станцията спря. Наклонената във въздуха буква като че ли се завъртя още по-бързо.

— Различавам три отделни следи. Първият кораб може би е минал оттук преди година, а вторият незабавно след него.

— Преследване? — Това събуди интереса му. Фактът, че следата е останала толкова време, свидетелстваше колко малко движение имаше в този район… и навярно колко отчаяни са били пътниците, за да минат през него. — Ами третият?

— Тази следа е по-скорошна. Навярно само отпреди няколко субективни дни. Има и още нещо.

Хари нервно пукаше с пръсти. — Да?

— Изглежда последният съд принадлежи на машинния клас живот.

Той се намръщи.

— Машина? В Е-пространството? Но как би могла да се движи тук? И дори само да вижда къде… — Хари поклати глава. — Накъде е отишла?

— Наляво… накъдето сме обърнати в момента й ние.

Хари закрачи насам-натам. Получените от Уер'К'кинн заповеди бяха ясни. Трябваше да остави камерите така, че да могат да наблюдават нормалните пространства от Е-равнището и да осигуряват на техниците от Института по навигация нова информация за придвижването на силите, вълнуващи Петте галактики. Но в същото време трябваше да следи за подозрителна дейност…

— Вашите заповеди, капитан Хармс?

— Проследи ги! — нареди той, още преди решението окончателно да се е оформило в главата му.

— Съжалявам. Не съм програмиран…

Хари изруга.

— Пилотен режим!

Той посочи с ръка, докато курсивното „П“ се появяваше във въздуха.

— Натам. Веднага! Ако побързаме, може би ще успеем да ги настигнем!

Платформата се разтърси и се наклони надясно.

— Слушам, Хувър. Тръгваме. Дий!

Този път Хари дори не сбърчи лице. Програмата бе досадна, но винаги ефикасна. Слава на Ифни, дори тимбримите обикновено разбираха, че не трябва да прекаляват с шегите. Корабът бързо се понесе напред на осемте си крака сред саваната от мъгляви кактусоподобни растения.

Отляво се плъзгаше Пътят — блестяща тръба, която обгръщаше всичко реално.

Сара

Когато „Стрийкър“ заплува сред възлестите недра на точката на прехвърляне, нещата станаха ужасно сложни.

В пълното с вода съседно помещение Каа удряше с мускулестите си перки и вдигаше бурна пяна, докато протестираше:

— Тук е адски тясно!

Сара знаеше, че неоделфинът не се оплаква от претъпкания мостик на „Стрийкър“, а от усуканите нишки извън кораба — лабиринт от междупространствени граници, извиващи се във всички възможни измерения.

Възелът наистина беше оживен. По време на което и да е нормално прехвърляне можеха да се видят далечни блестящи петънца, едва забележими сред оплетените влакна — други кораби, извършващи същото сложно придвижване от далечни звезди. Но този път бе като в джунгла с безброй светулки, накацали по всички клони и вейки.

По контролните табла светеха предупреждения, докато Каа маневрираше около големи съдове, които се движеха по същите тесни пътища. Пилотът мина толкова близо покрай няколко гигантски крайцера, че Сара за миг зърна на екрана мъглявите им образи. Бурни корабни следи караха „Стрийкър“ да подскача като плашлив жребец. Двигателите му пъшкаха, вкопчили се в безценната нишка.

— Не е възможно всички тези кораби да бягат от Многоизмерния свят! — удивено отбеляза Джилиън.

Успял да възвърне донякъде обичайната си хапливост, Ние отвърна:

— Очевидно не е, доктор Баскин. Само около милион други съдове използват траектории като нашата, за да избягат от същата катастрофа, която ни принуди да побързаме с прехвърлянето. Това е съвсем малка част от онези, които в момента изпълват тази многоизмерна матрица. Всички останали идват от други места. Данните в Библиотеката показват, че този възел има входове поне в сто точки на нормалното пространство, пръснати из цялата Галактика четвърта.

Сара премигна при мисълта за толкова много кораби, повечето от които далеч по-големи от бедния „Стрийкър“.

— Аз… аз си мислех, че Галактика четвърта би трябвало да е пуста.

Това беше представата, с която бе израснала. Цяло огромно галактическо колело, почти лишено от разумен живот. Нима собствените й предци не бяха пристигнали с тайнокорабите си в нарушение на наложената карантина, за да се заселят на забранения Джиджо?

— Пуста, да. Но само що се отнася до два от великите класове живот, мъдрец Куулън. Машинните интелекти и

дишащите кислород. Миграционният договор не е изисквал евакуирането на представителите на другите класове. И все пак, ако се съди по онова, на което сме свидетели в момента, не би било невъзможно евакуацията да е по-масова. Сара тихо простена.

— Обитателите на Многоизмерния свят…

— Официално бяха представители на оттеглилите се, които се наслаждаваха на нежните милувки на своето грижливо пазено слънце и спокойно усъвършенстваха расовия си дух в подготовка за следващата стъпка. Стъпка, която някои от тях сега изглежда са готови да направят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джилиън.

— Най-добре да го илюстрирам. Моля, погледнете.

На един от големите екрани оживя трептящо и многократно увеличено изображение на няколко десетки сякаш назъбени кораби, които летяха един до друг по искрящия ръб на преходно влакно. Когато образът се фокусира, Сара забеляза, че назъбените очертания на съдовете се дължат на гънките и стърчащите шипове, покриващи повърхността им. В пълна противоположност на законите на аеродинамичната.

„Значи многоизмерната геометрия на унищожената структура на Крисуел е валидна дори в малките мащаби на спасителните им лодки — осъзна тя. — Чудя се дали се отнася и за телата им? Може би дори за клетките им?“

Изображението се увеличи и се фокусира върху носа на водещия кораб. Сара и нейните спътници в заседателната зала видяха глиф, който сякаш сияеше със собствена светлина — няколко вписани концентрични кръга.

Дори тя, джиджоската дивачка, незабавно позна емблемата на оттеглилите се.

— А сега вижте онова, което аз вече на няколко пъти забелязах. Тези бегълци от Многоизмерния свят се готвят да съобщят изключително важно решение.

Сара усети, че Емерсън се приближава и застава до нея. Тихият и висок инженер я хвана за лявата ръка, докато двамата наблюдаваха съдбоносното преображение.

Първият назъбен кораб сякаш потръпна. По дължината му пробягаха енергийни вълнички, като започнаха от кърмата и накрая се сляха до блестящия символ на носа. Само след няколко мига сиянието стана толкова мощно, че Сара трябваше да заслони очи.

Блясъкът отслабна също толкова бързо. Когато младата жена отново погледна, глифът се бе променил. Кръговете ги нямаше. На тяхно място се виждаха две къси линии, които се срещаха под тъп ъгъл подобно на триъгълник без основа.

— Символът на единението — с едва доловимо благоговение каза машината Ние. — Две съдби, срещащи се под сто и четири градуса.

Джилиън Баскин кимна с разбиране.

— О — успя само да каже Сара.

И си помисли: „Мразя, когато прави така. Би трябвало да накара компютъра да обясни“.

Но преди да успее да попита какво означава загадъчната промяна, последваха нови събития. Още няколко кораба претърпяха същите преображения. Всички те се отделиха от дотогавашните си спътници и образуваха отделен флот, който започна да избързва напред, сякаш нямаше търпение да потърси нова съдба. При следващото разклонение те проблеснаха с екстатични равнища на вероятностно разреждане и прескочиха тясната цепнатина, за да поемат Ифни знае накъде.

Останалите бегълци не бяха завършили промяната си. По корпусите на няколко огромни кораба отново пробягаха вълни светлина и назъбените им очертания се заоблиха, сякаш се топяха и стичаха и после се втвърдиха в по-гладки, по-еднообразни форми… познатата симетрия на хипердвигателните фланци, използвани от нормалните съдове в Цивилизацията на Петте галактики.

Също като преди, всяка метаморфоза завършваше с ослепителен взрив в предния край на корабите. Само че когато този път блясъкът отслабна, Сара видя друг символ, заменил концентричните кръгове — лъчева спирала. Същата като върху носа на „Стрийкър“.

— Тези оттеглили се очевидно не смятат расовия си дух за достатъчно съвършен за трансцендентност. Освен това са решили да се откажат от статуса си, само че за да се завърнат в обществото на амбициозните и дребнави дишащи кислород. Навярно смятат, че имат някаква недовършена работа, за която трябва да се погрижат, преди да се отпуснат в Прегръдката на вълните.

Джилиън замислено кимна.

— Тази недовършена работа може да сме ние. Тя се обърна към мостика.

— Каа! Стой надалеч от всички кораби с галактянската емблема!

От пълната с вода контролна зала се разнесе цвъртене на сложен тринарен — изразителният, поетичен език на неоделфините, който Сара едва започваше да учи. Ритмичните писукания и прещраквания като че ли изразяваха примирена ирония и неколцина от присъстващите в заседателната зала одобрително се засмяха на остроумието на пилота.

Сара успя да разбере само един елементарен израз:

Разбира се. От един от корабите — носещ лъчевата спирала, — вече не можеха да се отскубнат толкова лесно. Джофурският крайцер следваше земянитите като сянка — далеч по-близо, отколкото повечето навигатори биха сметнали за безопасно. Без новите, плътни пластове, които обгръщаха корпуса на „Стрийкър“, Каа щеше да изпълни целия си репертоар от трикове и да избяга от джофурите в безумно препускане сред усуканите нишки.

„Е, без обвивката щяхме да се изпържим, още когато ни улучиха онези унищожителни лъчи — помисли си Сара. — И щяхме да сме лесна плячка за джофурите. Така че ще почакаме и ще видим.“

Тя се завъртя към главния увеличителен екран и видя, че флотилията от бегълци за пореден път се разделя. Онези, които носеха спиралния галактически символ, започнаха да изостават и се насочиха обратно към буйните страсти на по-младите раси.

— От този възел има няколко пътя, водещи до другите четири галактики. Съществата, които пилотират тези съдове, несъмнено имат намерение да се срещнат с някогашните си кланове и клиенти.

Джилиън презрително изсумтя.

— Като баба и дядо, които се пренасят да живеят при децата. Чудя се как ли ще ги посрещнат.

Вихрещата се холограма спря за миг с озадачено изражение!

— Моля?

— Няма значение. — Джилиън поклати глава. — Е, видяхме как един старчески дом се пръска пред очите ни и обитателите му се разделят в три посоки. Ами тези? — Тя посочи към останалите назъбени кораби, които бяха запазили емблемата си с концентрични кръгове. — Къде ще отидат?

Нис отново се завъртя.

— Навярно в друга структура на Крисуел. Истинските оттеглили се видове не могат дълго да остават в онова, което наричат „плиткото царство“. Те не обичат космическото пътуване и копнеят за милувката на слънчевите приливи. Затова предпочитат да се крият дълбоко в гравитационните кладенци до опитомена звезда.

Всъщност, в момента регистрирам значителен късообхватен трафик… междукорабни комуникации… запитвания дали някой в района знае за Друга многоизмерна общност с достатъчно свободно пространство и изолирана…

— С други думи, искат да разберат в кои други старчески домове има свободни места. Ясно.

— Точно така. Но изглежда нямат късмет. Повечето кораби, които виждаме във възела, задават същия въпрос!

— Какво? И онези, които идват от други места ли? И те ли търсят подслон? Но аз си мислех, че има десетки други структури на Крисуел, всяка от които достатъчно огромна, за да…

— Почакайте за момент. Ще проверя.

За известно време се възцари тишина, докато Ние стягаше линиите си и се вслушваше. Когато заговори, синтетичният й глас беше по-висок и звучеше малко удивено.

— Изглежда, доктор Баскин, че катастрофата, която наблюдавахме при Многоизмерния свят, не е изолирано явление.

Последва нова продължителна пауза, сякаш Ние смяташе, че се налага повторно да провери онова, което току-що бе научил.

— Да — продължи накрая той. — Този странен и трагичен факт се потвърди. Очевидно всички структури на Крисуел в Галактика четвърта са унищожени.

Сара не можеше да си го представи. Катастрофата, на която бе присъствала — пред очите й беше избухнала фантастично грамадна структура, дом на квадрилиони… това не можеше да се случва навсякъде другаде! И все пак корабите-бегълци си препредаваха тази новина по всички гордиеви възли и шеметни дъги на точката на прехвърляне.

— Но… аз си мислех, че причина за онези опустошения сме ние!

— И аз така смятах, мъдрец Куулън. Но може би това се дължи на факта, че тимбримските ми създатели са изпълнили личностната ми матрица с част от своя изключителен егоизъм и самомнение. Всъщност обаче има още една възможна интерпретация на събитията при Многоизмерния свят. Ние може да сме били като мравки, които се щурат под горящата къща, убедени, че причина за пожара е яловото яйце, снесено от царицата им.

Сара се смая от онова, което искаше да каже Ние. Колкото и ужасно да беше да ги преследват могъщи сили, имаше една параноична утеха. Това доказваше собственото им значение на огромните везни на нещата, особено ако всесилните същества зарязваха великите си дела, за да ги хванат. Но сега Ние загатваше, че страданията им при Многоизмерния свят са били случайни — просто страничен ефект — и че съпътстват невероятно мащабни събития, които неговият вид изобщо не би могъл да схване.

— Н-но… н-но в такъв случай… — попита дребният, напомнящ на рак кхюин Клещовръх. — В такъв случай кой все пак е унищожил Многоизмерния свят?

Никой не отговори. Никой не можеше да отговори — макар че Сара вече размишляваше над една вероятност. Толкова страшна, че й хрумна в математически вид. Уравнения и ограничаващи условия, които тя разглеждаше безпристрастно… или заключения, които можеха дълбоко да я разтърсят, да разбият вярата й в стабилността на самия космос.

— Джилиън — със спокойна практичност се намеси делфийският лейтенант Тш'т, — Каа докладва, че наближаваме разклонение, което може да ни отведе в Галактика втора. Все още ли смяташ да се насочим към Танит?

Русокосата жена уморено сви рамене.

— Освен ако някой не открива недостатъци в решението ми.

В гласа на машината Ние отново се промъкнаха сардонични нотки.

— Не е трудно да се открият недостатъци. Водиш ни към насилие и хаос, точно към онази част от вселената, в която враговете ни са най-многобройни. Не, доктор Баскин. Не питай за недостатъци. Питай дали някой от нас няма по-добра идея.

Джилиън отново сви рамене.

— Казваш, че джофурите всеки момент можели да открият как да се справят с новата ни броня. Трябва да намерим убежище преди това. Макар и малка, винаги има надежда институтите…

— Много добре — прекъсна я Тш'т. — Нашата цел е Галактика втора. Сектор Танит. Планетата Танит. Ще предам на Каа да продължи.

На теория клиентите не би трябвало да прекъсват патроните си. Макар че Тш'т само се опитваше да действа енергично.

Междувременно Сара си помисли:

„Насочваме се към Земята. Скоро ще сме толкова близо, че ще виждаме Слънцето само на неколкостотин парсека, на практика точно зад ъгъла.

Може би никога няма да стигна по-близо.“

Джилиън Баскин отговори с кимване.

— Да, да побързаме.

Хари

Около един субективен ден след като пое напред в преследване на загадъчните нарушители, Хари разбра, че точно пред него има препятствие.

Докато бързо се придвижваше в този странен район от Е-пространството, той съвестно изпълняваше основната си задача и оставяше уредите на Уер'К'кинн покрай извитата тръба, съдържаща цялата звездна вселена. По Пътя лежаха всички галактики, които познаваше, включително и сложните хиперизмерни разклонения, наречени „точки на прехвърляне“. Винаги, когато спреше, за да погледне към него, пред Хари се разкриваше уникална, пречупена гледка към съзвездия, носещи се мъглявини, дори цели спирални ръкави, които искряха от звездна светлина и експлодиращи газове. Струваше му се странно и противно на всякаква интуитивна логика да знае, че всичко в тази тръба е невъобразимо по-огромно от това ограничено метафорно пространство.

Вече беше свикнал да живее във вселена, чиито сложности далеч надхвърляха способностите на бедния му мозък да ги проумее.

Докато изпълняваше възложената му от Уер'К'кинн задача, Хари напредваше с максималната благоразумна скорост, движейки се по следата, оставена от предишните посетители на това странно царство.

Нещо обаче го правеше подозрителен.

„Разбира се, би трябвало просто да кротувам, докато определеният ми срок изтече, после да събера камерите и да си плюя на петите, преди този район от метареалността пак да се преобрази и да се стопи около кораба ми!“

Местната зона от зловещи форми беше толкова опасна и нестабилна, логиката й бе толкова изкривена, че дори малкото меми — естественият клас живот в Е-пространството — изглеждаха плашливи, сякаш въплътените идеи също намираха района за отвратителен. Хари само веднъж зърна няколко прости концептуални същества да пасат в прерията от мъгляви кактусоподобни стволове. Повечето подвижни меми изглеждаха съвсем елементарни.

Като че ли на вселената й пукаше.

Маневреният му кораб бързо вървеше по следата на нарушителите. Обектите, изградени от реална материя, оставяха разпознаваеми признаци в Е-пространството. От всяко физическо тяло, което посмееше да навлезе в царството на материализираните абстракции, постоянно се отцепваха или изпаряваха малки частички. Те можеха да са кислородни облаци, отделяни от животоподдържаща система, или самотни атоми от метален корпус.

Следата ставаше все по-топла.

„Чудя се защо са минали оттук“, помисли си той. Най-старата следа беше от около година… ако можеше да се вярва на субективния календар, който преценяваше степента на протонен разпад. По профилите на разпръскване можеше да каже, че съдът пред него — първият нарушител, — не е по-голям от подвижната му станция.

„Трябва да са били отчаяни, за да изберат този път… или напълно да са се загубили.“

Втората следа не бе много по-късна, но произхождаше от по-масивен кораб, макар и по-малък от корвета. Той очевидно беше преследвал първия.

Известно време третият съд го объркваше. Бе минал оттук съвсем наскоро, навярно само преди дни. В следата му продължаваха да се вихрят ясно установими атоми. От станцията на Хари се протегнаха сонди, напомнящи сетивни пипаща на някакво насекомо, и установиха металокерамични профили от онези, които се свързваха с механичния живот.

Като служител на Института, Хари винаги следеше за подозрителни машинни същества. Въпреки мерките за безопасност, програмирани в тях от милиарди години, от време на време те все още проявяваха склонност към неконтролируемо възпроизводство, като използваха всички възможни суровини и се копираха във все по-големи количества.

Разбира се, този проблем беше присъщ на всички класове, тъй като свободното размножаване бе универсална особеност на живота. Дишащите кислород също бяха извършвали екологични холокости в Петте галактики и понякога бяха изтощавали планетите много по-бързо, отколкото можеха да се възстановят. Затова и миграционните закони редовно забраняваха достъпа до огромни зони от галактиката, като ги обявяваха за угарни. Но машинното възпроизводство можеше да е особено ненаситно. То често започваше в тъмни ъгълчета на вселената, които никой не контролираше. Веднъж група автономни репликатори бяха набрали достатъчно инерция, за да заграбят и използват всеки малък планетоид в Галактика трета за краткия период от десет милиона години, превръщайки всеки грам във вретеновидни машини… които после започнаха да разграждат планети. И това продължи дотогава, докато не се намеси коалиция на другите класове живот.

Но машините не бяха единствената грижа на Хари. Във времена като тези, когато цивилизацията на дишащите кислород беше въвлечена в междуособни войни, трябваше да внимава от това да не се възползва културата на дишащите водород.

И все пак следите, които регистрираше, изглеждаха по-скоро странни, отколкото опасни. Голямото количество метални атоми предполагаше, че това машинно същество навярно е повредено. Имаше и други аномалии. Сензорите му откриха аминокиселини и още някакви органични частици. Вероятно машината се придружаваше от дишащ кислород живот. Може би като товар? Понякога механоформите използваха биологични компоненти, които бяха по-устойчиви на космическите лъчи.

След около мидура Хари трябваше да прекрати преследването, за да остави поредния от пакетите на Уер'К'кинн и внимателно да го нагласи така, че камерите да гледат право към Пътя. Надяваше се, че информацията ще се окаже ценна.

Разбира се, началникът му вече разполагаше с много данни от сондите във всички точки на прехвърляне, както и от хиперпространствените равнища А, В и С. Нещо повече, обикновено пътниците съобщаваха за условията по време на преходите си. Струваше му се странно и необичайно да пращат него чак дотук, за да събира информация от такъв несигурен източник. Но кой беше той, че да съди?

„Аз съм почти в основата на тотемния стълб. Трябва само да си върша работата, а не да се съмнявам в шефа си.“

По време на инструктажите му бяха съобщили, че по почти всички проходими пътища в Петте галактики се наблюдавало повишено напрежение. Прекъсванията на трасетата и заобикалянията станали нещо обичайно и търговията осезаемо страдала. И все пак, когато Уер'К'кинн отправил допитване до висшите служители в Института по навигация, му отговорили само с любезни увъртания.

„Тези събития не са неочаквани.

(Отдавна) са взети съответните мерки за преодоляване на тези явления.

Агентите на твоето равнище не би трябвало да се занимават с причините или дългосрочните последствия.

Изпълнявай възложените ти задачи. Охранявай корабите. Пази обществото. Продължавай да докладваш. И най-вече обезкуражавай паниката. Насърчавай гражданското спокойствие.

Поддържай апаратурата си в пълна готовност. Отмени всички отпуски.“

Хари не намираше подобни отговори за особено вдъхновяващи. Дори Уер'К'кинн изглеждаше разтревожен — макар че не беше лесно да се отгатват чувствата на тази сухоземна сепия.

Той отново се зачуди за настоящата си мисия.

„Уер'К'кинн навярно не е съгласувал пътуването ми с началниците си. Може да ме е пратил тук, за да погледне на нещата от независима перспектива.“

Хари оценяваше доверието на шефа си… и в същото време се страхуваше от последствията.

„Възможно ли е всичко да се разпада? — запита се той. — Може би скианото е било право. Ако това е краят на света, какво друго можеш да правиш, освен да се грижиш за душата си?“

Само мидура преди да се отправи на тази мисия Хари със смесени чувства бе приел поканата на скианото да посети скромното му паство. Когато влезе в малък склад в един от евтините квартали на Каззкарк, той откри разнородна компания от същества, изповядващи тази странна нова ерес.

Имаше двама едри синтиани — създания, традиционно приятелски настроени към земните обичаи и концепции, — наред с неколцина дребни уазууни, принг с изцъклени очи, трима пор'н'ати, раиран ругуггл и…

Хари си спомни как се олюля от изненада, когато смаяно видя група ужасяващи Братя на нощта! С мускулести ръце и акулски лица, те бяха прочути с буйната си, макар и променлива религиозна страст — постоянно опитваха различни религии и ги изповядваха фанатично, докато не се прехвърлеха на следващата. И все пак не бе очаквал да ги види сред такава разнородна група от същества, които нямаха каквато и да е връзка с тяхната раса или клан.

Вярващите се бяха събрали пред символ, който Хари намери едновременно за странен и страшен… холопортрет на Земята, родния дом на неошимпанзетата, изобразена с кръст от лъчи, разпространяващи свещена светлина. Докато холограмата се въртеше, планетата сякаш се издуваше… после експлодира и сля собствената си материя с ярките лъчи, за да направи още по-знаменателен дар на просветлението с върховната си саможертва.

Няколко секунди по-късно парчетата от Земята се сляха и с това чудотворно възкресение цикълът отново започна.

— Учили са ни, че целта на живота е неговото усъвършенстване — продължи проповедта си скианото, отначало на родния си диалект на гал-две с проблясъци на долния си чифт очи, а после на гал-седем с помощта на преводното устройство, което държеше в ръка. — Тази мъдрост несъмнено е вярна. Тя не зависи от категория или класа. Щом е постигната разумност, животът трябва да се стреми към нещо повече от обикновеното възпроизводство на собствените си гени. Много отдавна Прародителите учели, че основната ни задача е да търсим усет за целенасоченост. Че за да осмислим съществуването си, трябва да имаме цел, към която да насочим живота си.

Но какво в тази вселена подлежи на усъвършенстване? Със сигурност не материята, която е тленна и накрая дори най-великите неща се превръщат в бледо сияещо топлинно излъчване. Организмите на всички индивиди стареят и умират. Някои спомени могат да се записват, но истинското усъвършенстване спира дотук.

Даже космосът, който възприемаме със сетивата си, изглежда, е обречен на топлинна смърт и хаос.

Единствено видовете като че ли се усъвършенстват с времето. Първо сляпата еволюция подготвя пътя на безброй светове, като пресява и изпробва мириади животински видове, докато накрая се появят безценните предразумни форми. Тогава те навлизат в благословения цикъл на осиновяване и ъплифтиране, получавайки напътствия от онези, които са се развили по-рано.

Дотук проповядваният от Прародителите път бил добър и мъдър. Световете били пазени и почитани. Потенциалът се съхранявал и мъдростта се предавала чрез безкрайния цикъл на живота.

А когато по-старите видове научат всичко възможно и постигнат върховна прозорливост и проницателност? Тогава идва ред да се заемат със самоусъвършенстване и да се оттеглят от звездните пътища, за да потърсят расово просветление в любящата Прегръдка на вълните.

Говори се, че този път, водещ към уютния скут на гравитацията, извървели самите Прародители и сега очаквали да приветстват всеки нов род, постигнал върховна трансцендентност.

Скианото сключи завършващите си със смукала ръце и се наведе към присъстващите.

— Но това ли е единственият път към съвършенството? Тази насочена към вида представа за спасението изглежда студена и далечна, особено в наши дни, когато може би ни остава съвсем малко време. Толкова малко, че по-младите раси няма да успеят да се усъвършенстват по стария начин.

А и къде е мястото на индивида? Наистина, съществува удовлетворението да знаеш, че пълноценно си изживял живота си, за да помогнеш следващото поколение да е малко по-добро от твоето и така да приближиш потомците си към заветната цел. Но в този живот няма ли да има награда за добрите, честните и всеотдайните?

Отделната личност не е ли способна да постигне трансцендентност?

Всъщност, приятели мои, аз съм тук, за да ви кажа, че има награда! Тя идва от най-невероятното място. Странен малък свят, на който вълкони са постигнали разум след дълга и тежка битка на самоъплифтиране. И единствено песните на китовете са можели да ги утешават в мрачната им самота.

Песните… и обещанието, дадено им от единствения истински Бог.

Ужасно и красиво обещание. Обещание, което малкият свят, наречен Земя, скоро ще изпълни, като страда заради всичките ни грехове. Да, заради всяко едно разумно същество.

Обещание за спасение и вечен живот.

След като остави и последния пакет камери, Хари трябваше да убие времето до завръщането си, затова отново продължи след нарушителите.

И трите кораба се бяха движили плътно до Пътя… разумно решение, тъй като обикновените съдове не бяха предназначени за Е-пространството. По този начин винаги имаха възможност да се върнат обратно в реалната вселена, ако нещо в това царство на мемите се объркаше.

Разбира се, „завръщането“ на Пътя също криеше опасности. Например, наистина можеше да стигнеш до някоя от Петте галактики и всичките ти атоми да са точно на мястото си в сравнение със съседните… само че раздалечени на метри, вместо на ангстрьоми3 един от друг, превръщайки тялото ти в звезда с вакуумна плътност.

Даже корабът и екипажът да запазеха физическата си форма, можеше да се озовеш някъде в космоса, далеч от сигнални фарове или точки на прехвърляне, все едно си попаднал на самотен остров.

Корабът на Хари обаче беше издръжлив, гъвкав и далеч по-сигурен за този ужасен начин на пътуване. Построен специално за Е-пространството — и пилотиран от опитен жив наблюдател, — той можеше да открие входни и изходни точки, много по-сигурни от Пътя.

От трите съда, които преследваше, най-много го безпокоеше машинното същество, което почти го караше да изпитва състрадание.

„Машината наистина е уязвима тук. Бедният механоорганизъм трябва да напипва пътя си почти слепешком.“

Любопитен да види какво е принудило съществото да навлезе в Е-пространството, Хари увеличи скоростта. Скоро започна да регистрира следи от дигитален разум, сигурен признак, че някъде отвъд мъглата съвсем открито функционират мощни компютри.

„Все едно да вика на всички хищни меми наоколо: «Ю-хуу! Зверчета! Елате ме изяжте!»“

Хари впери поглед в мрака и успя да различи фантастично отвесна сивкавобяла скала, покрита със симетрични червеникави петна. Внезапното препятствие се издигаше вертикално нагоре и изчезваше в мъглата на няколко метра… или километра. Сияещата тръба на Пътя като че ли се насочваше право към него!

Червеникаво-оранжевите петна бяха наредени в строга геометрична система като безкрайни колони бойни кораби. Хари подозрително ги наблюдаваше, докато пилотът не ги нарече „двуизмерни обезцветявания“. Нищо повече.

Станцията продължи напред сред мъглявата степ и Хари скоро разбра, че в скалата има дупка — широка, колкото да пропусне Пътя и от двете му страни да остане достатъчно място за разузнавателната платформа или малък кораб.

— Струва ми се, че тук някой е използвал енергийни оръжия — замислено измърмори пилотният режим.

Хари видя, че отворът е бил допълнително разширен. От назъбените му краища пълзяха пукнатини. Сред мъглявите цилиндри бяха пръснати парчета от стената.

— Глупаци! Корабът им е бил прекалено голям, за да влезе. Затова вместо да се помъчат да открият метафора, която да ги вкара вътре, те просто са взривили отвора!

Той поклати глава. Бе опасно да се опитваш да променяш със сила Е-пространството. Далеч по-добре беше да си вършиш работата, като следваш странните му закони.

— Очевидно се е случило преди година, когато големият съд е преследвал по-малкия. Искаш ли да включа на наблюдателен режим, за да разбера какви видове оръжие са използвани?

Хари отрицателно поклати глава.

— Няма време. Явно си имаме работа с идиоти… или фанатици. И в двата случая това означава неприятности.

Той се вгледа в заобикалящия Пътя мрак. Несъмнено отворът в скалата представляваше поредната входна точка. Когато влезеше вътре, метафоричните закони отново щяха да се променят.

Уер'К'кинн нямаше да го одобри. Нищо не можеше да гарантира, че Хари ще успее да се върне обратно. Основната му задача бяха камерите.

След продължителна пауза — прекарана най-вече в типично неошимско почесване, — Хари изсумтя и взе решение.

— Влизаме — нареди той. — Приготви се за символна промяна! — Неошимпанзето се върна на командното си кресло и закопча ремъците. — Затвори щорите и…

Курсивното „П“ се завъртя по-бързо.

— Предупреждение! Нещо приближава към нас!

Хари се огледа наоколо. Отвесната скала препречваше половината от зрителното му поле. От другата страна се простираше сияещата тръба на Пътя, която продължаваше назад сред мъглявите кактуси, чак докъдето му стигаше погледът.

Като подръпваше двата си палеца, той си спомни първото правило за оцеляване в Е-пространството. Когато се съмняваш в нещо непознато, незабавно се скрий и разбери какво представлява, преди то да разбере какво представляваш ти.

— Идентификация? Можеш ли да определиш откъде идва? Пилотната програма се поколеба само за миг.

— Обектът е неизвестен. Приближава се от вътрешността на преходната зона.

От тъмната пещера пред него! Това изключваше възможността да се скрият вътре. Хари отчаяно затърси изход.

— Трябва да се махнем оттук — измърмори той. — Но къде да отидем?

— Не мога да отговоря, освен ако не сме в състояние да летим. Успя ли вече да измислиш начин, Харви?

— Не, не съм. Върви по дяволите!

— Обектът е съвсем близо.

Хари отпусна ръце върху страничните облегалки. Бе време да опита нещо, каквото и да е.

— Иди до стената!

Станцията реагира с енергично препускане. Хари пъхна ръце и крака в ръкавите за ръчно управление и извика:

— Аз поемам!

Когато платформата стигна до отвесната скала, той протегна напред два от кокилестите крака и залепи широките им стъпала за гладката повърхност.

Хари затаи дъх…

После — съвсем естествено, сякаш беше специално конструирана за тази цел, — станцията започна да се изкачва по стената.

Дневникът на Алвин

Трябва да побързам с бележките си. Нямам време да ги изглаждам. Не мога да моля пишещото устройство да поправя граматиката ми или да ми предлага интересни думи. Вече сме на борда на една от тенанинските лодки и трябва да излетим след по-малко от мидура. Искам да свърша колкото мога по-скоро, за да оставя копие на „Стрийкър“.

Разбирате ли, искам Джилиън Баскин да запази втория екземпляр, защото нямаме представа дали това наше малко пътуване ще завърши благополучно. Пращат ни с надеждата да останем в безопасност, докато „Стрийкър“ е изправен пред опасност, с каквато никога не се е сблъсквал. Но положението може да се промени. Ако сме научили нещо по време на приключенията си, то е, че не можеш да приемаш нищо за даденост.

Така или иначе, доктор Баскин ми обеща нещо. Ако „Стрийкър“ оцелее, а ние не, тя ще се погрижи дневникът ми да бъде публикуван на Земята или някъде другаде. Така даже да загина, поне ще съм истински писател. Хората ще четат написаното от мен — след векове и навярно на много различни планети.

Това е толкова суперско, че почти компенсира тази раздяла, макар че сбогуването с новите ни приятели на борда е също толкова тежко, колкото и със семейството ми на Джиджо.

Е, един от членовете на екипажа ще дойде с нас, за да управлява малкия кораб. Доктор Баскин ни дава най-добрия си пилот, за да е сигурна, че ще стигнем до целта си невредими.

— Изглежда там, където отиваме, няма да ни е нужен такъв страхотен космически сърфист — каза ни тя. — Но за да имате шанс вие, Каа трябва да е с вас.

Разбира се, Хък размаха всичките си очни стълбчета и възрази с онзи свой типичен хленчещ тон, който владеят до съвършенство само младите г'кеки.

— Гоните ни — оплака се тя. — Точно когато „Стрийкър“ отива на адски интересно място!

— Не ви гоним — отвърна Джилиън. — Вие се отправяте на опасна и важна мисия. Мисия, за която вие, джиджойците, сте най-подходящи. И която може да компенсира всичките ни страдания.

Естествено, и двете имаха право. Не се съмнявам, че ни отпращаха, отчасти защото сме Млади и Джилиън изпитва угризения, че ни държи на борда в момент, в който всяка дура се появява нова опасност, понякога едновременно от десетки посоки. Явно би искала ние четиримата — и особено Хък, — колкото е възможно по-скоро да бъдем отведени на сигурно място.

От друга страна, струва ми се, тя не би се разделила с Каа, ако нямаше сериозни основания. Мисля, че Джилиън наистина иска да се промъкнем през Петте галактики и да установим контакт със съвета Терагенс.

— Не можехме да го направим — поясни тя, — когато на борда имаше само човеци и делфини. Даже да се скриехме на някое тайно място, щяха да ни забележат в момента, в който поискахме провизии или инструкции. Земянитите са прекалено известни, за да отидем инкогнито където и да е.

Но кой би забелязал някакъв млад урс? Или малък червен кхюин? Или пък хуун, обикалящ из някой от онези затънтени космодруми? Вие ще сте типични дрипави пътешественици, които продават няколкото събрани по пътя инфобайта, за да си купят билети за четвърта класа до сектор Танит, където отиват по лична работа.

Разбира се, Хък ще трябва да се крие или да се маскира — може да се наложи да я пренасяте в контейнер за животни, докато стигнете на безопасно място. Тимбримите ще я закрилят. Или пък тенанините, ако се съгласи да приеме надутите им съвети за расово самоусъвършенстване. Така или иначе, от нея зависи прекалено много, за да поема каквито и да е рискове.

Напомнянето на Джилиън смири първоначалния изблик на ярост на Хък заради „пренасянето“ от място на място. Моята приятелка има най-сериозни мотиви от всички ни да остане жива. Тя е единственият г'кек извън Джиджо и тъй като джофурите могат да изтребят цялата й раса у дома, изглежда, че сега нейно призвание ще е майчинството, а не приключенията.

— Ани Каа? — попита Ур-ронн, като олюляваше дългата си, гладка шия и говореше със силно урско фъфлене. — Ще ни е ного трудно да скриен голян делфин. Като вагаж ли да го носин?

Без да обръща внимание на урския сарказъм, доктор Баскин поклати глава.

— Каа няма да ви придружава чак до Танит. Това ще е прекалено подозрително. Пък и аз му обещах нещо и е крайно време да го изпълня.

Тъкмо се канех да попитам за какво обещание говори… когато в заседателната зала влезе лейтенант Тш'т, за да съобщи, че е натоварила кораба ни с провизии за пътуването ни.

Моята малка Хуфу се гушеше на рамото ми. Но нейният разумен роднина, потайният титлал на име Калнокракия, се ближеше на заседателната маса и ми напомняше за онова земно същество, норката, но с бяла козина по шията и изражение на презрителна досада.

— Е? — обърна се Джилиън към създанието, макар че то отказваше да говори, още откакто бяхме напуснали Джиджо. — Искаш ли да видиш тимбримите и да им докладваш за положението на Джиджо? Или ще дойдеш с нас там, където никога не е стъпвал представител на нашия клас живот?

Когато зададе този въпрос, струва ми се, че Джилиън очакваше от любопитния титлал определен отговор. Но не се изненадах, когато получи друг.

Титлалите биха отхапали собствените си опашки за шега.

Предполагам, че трябва да разкажа как се стигна до всичко това — припряното ни пращане с малък кораб към мястото, накъдето се очакваше, че ще се отправи „Стрийкър“.

Причината е, че Джилиън изглежда бе получила по-добро предложение.

Или поне такова, на което не можеше да откаже.

Как стана така, че пътищата ни се разделиха?

Когато за последен път попълвах този дневник, „Стрийкър“ се носеше в сложните вътрешности на точката на прехвърляне само на няколко десетки хвърлея на стрела пред джофурския крайцер, залепил се за нас като прериен заек за последното си малко. Изглеждаше, че има само един начин да се отскубнем от врага си — да се насочим право към някоя от големите централи на Великите институти, където имаше много движение и други бойни кораби. Ако всичко вървеше както трябва, за нула време можеше да бъде издадена заповед за примирие, която да ни закриля, преди бурята в Петте галактики да помете бедния „Стрийкър“.

Е, това определено беше странен план, но никой не можеше да измисли по-добър. И не можеше да се сравнява с възможността да предадем на джофурите тайните си, за да ги използват срещу всички други кланове.

Така че продължавахме да се носим по нишката в точката на прехвърляне, изпреварвайки бегълци от стотиците унищожени многоизмерни светове в Галактика четвърта…

Не ме питайте как или защо се е случило това, тъй като нямам каквато и да е представа. Но поне един от нас, джиджойците, не е абсолютен дивак. Мъдрец Куулън изглежда разбра какво става, когато пред очите ни няколко от онези гигантски кораби промениха формата и символите на носовете си.

Както ми обясниха, някои от бегълците търсели нови убежища, за да се върнат към тихото си съзерцание. (Макар че явно им било трудно да намерят свободни места.)

Други решили да се откажат от това удобно съществуване и да се върнат обратно при старите си дишащи кислород братовчеди. Доктор Баскин смяташе, че ще можем да се скрием сред тази тълпа и да се прехвърлим в оживените зони на Петте галактики.

Трета възможност избрала най-малката група — онези, които се смятали за готови да се изкачат на следващото стъпало по стълбата на разумността и от оттеглили се да се превърнат в много по-висши същества. Но ние не смятахме, че те имат някакво отношение към нас.

Господи, колко дълбоко се заблуждавахме!

Така че продължавахме да се носим в сърцето на точката ни прехвърляне — възлеста структура, „трансгалактически пъзел“, както я наричаше Каа, — която щеше да ни изведе от старата Галактика четвърта… И тогава се случи!

Завиха аларми. Направихме ново салтомортале и го видяхме.

Отначало зърнах само носещ се облак светлина, безформен, без каквото и да е загатване за структура. Но когато се приближихме, разбрах, че това е огромно създание с безброй гърчещи се ръце! Те се пресягаха надолу към усуканите нишки на точката на прехвърляне и събираха звездните кораби като плодове от дърво!

— Хм… това нормално ли е? — попита Хък… излишно, разбира се, тъй като израженията на нашите земянитски приятели ясно показваха, че никога не са виждали подобно нещо.

— Това бо-бо-бо-бог ли е? — благоговейно заекна Клещовръх.

Никой не му отговори, дори саркастичната машина Ние. Насочвахме се право към гигантското същество и нямаше как да успеем да го избегнем. Можехме само да зяпаме, да броим изтичащите дури и да чакаме своя ред.

Небето ярко засия. Огромна ръка от светлина се протегна надолу към нас… и внезапно всичко започна да се движи с-ъ-в-с-е-м б-а-в-н-о.

Стомахът ми се надигна и усетих, че по кожата ми плъзва студ. Когато ръката повдигна „Стрийкър“ от преходната нишка, ревящите му двигатели утихнаха до слаб шепот. Всички екрани се изпълниха с белота, сияние, което като че ли не излъчваше никаква топлина. Вцепенен от страх, аз се зачудих дали ще бъдем погълнати от някакво гладно създание, или от безпристрастно природно явление. Не че имаше значение.

Светлината беше съвършено бяла и внезапно ме изпълни увереност, че не може да е нищо друго, освен чиста, дестилирана смърт.

Нямам представа колко време продължи преходът. Но накрая блестящата мъгла се проясни и престана да ми се гади. Двигателите на „Стрийкър“ продължиха тихо да тътнат, а времето възобнови нормалния си ход. Най-после можехме да виждаме ясно.

Сара силно се притискаше към Емерсън, докато малкото шимпанзе Прити прегръщаше и двама им. Ур-ронн се гушеше до Хък и Клещовръх, докато Хуфу и Калнокракия се бяха вкопчили с осемте си комплекта нокти в изтръпналите ми рамене.

Всички се спогледахме, удивени, че сме в състояние да го направим.

Дисплеите отново се включиха. Все още се намирахме в преплетените недра на точката на прехвърляне… само че вече не се допирахме до нишката! „Стрийкър“ сякаш бе затворен в огромен балон от истинско пространство.

И не само „Стрийкър“. Подредени в дълги, стройни колони, навсякъде около нас се виждаха други звездни кораби. Повечето бяха много по-големи. И всички очевидно мълчаливо чакаха да се случи нещо.

Холограмата на Ние най-после отново се появи. Хаотичните й линии изглеждаха напрегнати и тревожни.

— Сред всички тези съдове виждам само една обща черта — каза той. — Всеки от тях носи символа на единението. Емблемата, състояща се от две линии, които се допират под сто и четири градуса. Знакът на трансцендентността.

Загледани в бялото сияние, можехме да видим, че то някак подрежда корабите, които беше вдигнало от преходните нишки. Повечето бяха пренесени покрай искрящата сфера, за да бъдат върнати на предишните им места. Те бързо изчезваха, сякаш нямаха търпение да избягат в някоя друга галактика.

Но приблизително всеки стотен кораб бе оставян настрани. Белият блясък като че ли внимателно ги разглеждаше и после връщаше повечето в нашата колона от избрани…

Избрани какво? Пленници? Проби? Кандидати? Ордьоври?

За наше облекчение последното предположение бе опровергано, когато видяхме, че един от съседните съдове внезапно леко запулсира и отново започна да се преобразява, но този път в обратна посока. След секунди триъгълният символ се превърна във вписани концентрични кръгове. Корабът незабавно започна да се отдалечава от колоната и с поклащане се насочи към потока от бегълци.

— Пъзльовци — постави им диагноза Хък, както винаги милостива в преценката си за другите. Същото се повтори още няколко пъти. Но белият блясък продължаваше да прибавя нови кораби към колоните ни.

Емерсън Данайт започна да бърника екрана на дългообхватния скенер и скоро доволно изсумтя, като сочеше към откритието си — че нашият балон от местно пространство-време не е единствен! Имаше поне десетина други, а навярно много повече. В някои от тях бяха затворени бодливи многоизмерни съдове като тези около нас. Други изглеждаха пълни със смътно сферични жълти форми, които понякога се сливаха или разделяха като топки мазнина.

— Занги — идентифицира ги Емерсън, горд, че е способен да произнесе на глас думата, сякаш с това ни обясняваше всичко.

— Хм… — прокашля се мъдрец Куулън. — Някой има ли представа какво правим тук? Пропуснала ли съм нещо? Не ни ли взимат за представители на трансцендентния клас живот?

Лейтенант Тш'т отметна голямата си, тъпоноса глава.

— Това е с-с-сериозно повишение — сардонично отбеляза тя.

— Наистина — прибави Нис. — Повечето дишащи кислород видове се стремят към това много стотици хиляди години — като междувременно търгуват, ъплифтират, воюват и пътуват сред звездите, — преди най-после да усетят зова и да потърсят опитомена звезда, край която да се отпуснат в Прегръдката на вълните. След присъединяването им към оттеглилите се могат да минат милион години, преди да се почувстват готови за следващата стъпка.

— Не трява ли да се консултиране с вивлиотечния клон на ворда на корава? — предложи Ур-ронн.

Вихрещата се холограма на Ние потръпна.

— В Галактическата библиотека няма много информация за класа на оттеглилите се, тъй като нашите старейшини често казват, че такива въпроси не са наша работа.

Що се отнася до онова, което се случва след оттеглянето… е, това вече е в областта на религията. Повечето от големите култове в Петте галактики са свързани с този въпрос — какво означава дадена раса да стане трансцендентна. Мнозина вярват, че Прародителите първи са преминали по този път, канейки всички други да ги последват, когато могат. Но…

— Но това не отговаря на въпроса на Сара — довърши Джилиън Баскин. — Защо сме тук точно ние? Чудя се дали…

Тя замълча, забелязала, че немият инженер Емерсън Данайт отново се мъчи да привлече вниманието. Той сочеше към носа си, после протягаше ръка към прозореца, разделящ заседателната зала от мостика на „Стрийкър“. Няколко секунди всички озадачено го гледаха. Накрая Тш'т разбиращо изписука.

— Носът на кораба! С-с-спомняте ли си, че една фракция от С-с-старите и машините промени корпуса ни и го покри с-с-с тази с-с-странна нова броня? Ами ако с-с-са променили и КЗП архива ни? Никой от нас не го е проверявал оттогава. Може с-с-символът вече да не е лъчева с-с-спирала! Може да е…

Тя не довърши. Но всички я разбрахме. Навярно сега „Стрийкър“ носеше емблема, идентифицираща ни като нещо, каквото определено не бяхме.

Някои изглежда смятаха предположението за правдоподобно… макар че никой не можеше да си представи защо благодетелите ни биха направили такова нещо. И какви може да са последиците, когато ни разкрият.

Погледнах към Джилиън Баскин и видях, че не вярва в това. Жената очевидно имаше друга идея.

Вероятно само аз бях достатъчно близо до нея, за да дочуя единствената дума, която Джилиън промълви с примирена тъга.

В момента пиша тази дума, въпреки че нямам представа какво означава. Ето какво каза тя:

— Хърби…

И така, ние се разделяме.

Изглежда, че „Стрийкър“ в крайна сметка е намерил убежище… в известен смисъл. Поне джофурският боен кораб вече не се вижда, макар че кой знае дали няма пак да се появи. Така или иначе, доктор Баскин реши да не отблъсква това предложение на съдбата, а да го използва, докато види докъде ще доведе.

Но ние от Ууфон няма да сме с нея. Трябва да се качим на борда на стар тенанински звезден кораб — който все още носи лъчевата спирала на носа си — и Каа ще ни отведе в Галактика втора. Няма да е лесно — трябва да се прехвърлим от този странен и неподвижен космически балон на някоя от шеметните преходни нишки. И това ще е само началото на премеждията ни, докато се опитваме да открием затънтен космодрум, където никой да не обърне внимание на потайното ни промъкване в Цивилизацията на Петте галактики.

Ако зарът на Ифни се търкулне в наша полза, щом стигнем там, ще се опитаме да изиграем ролята на пратеници на Джилиън и да предадем жизненоважната й информация, а после навярно да потърсим какво да правим с остатъка от живота си.

Също като Хък, аз изпитвам смесени чувства към всичко това. Но какво друго ни остава, освен да опитаме?

Тш'т натовари всичките ни припаси в трюма. Каа е на специално пригодената за делфийското му тяло пилотска седалка, удря с перки и изгаря от нетърпение да потегли. Вече сме се прегърнали и сме разменили пожелания за късмет с онези, които остават на „Стрийкър“.

— Сигурна съм, че Джиджо ще се гордее с вас — каза ни мъдрец Сара Куулън. Иска ми се и тя да идваше с нас, за да ни помага с мъдростта си и в групата ни да има представители от Шестте раси на Склона. Но ако някой от нашия малък таен свят трябва да види трансцендентните същества и да е в състояние да ги разбере, това е тя. Така си е.

Трекският алхимик Тюг изпуска сладка пара. Ароматът успокоява нашите страхове и опасения от раздялата. Предполагам, че щом трекът може да запази самообладание, когато навлиза във вселена, пълна с джофури, аз би трябвало с нетърпение да очаквам срещата със своите хуунски братовчеди — далечни роднини, които прекарват живота си с могъществото и удобствата на звездни богове, но които никога не са чели Конрад, Елисън или Твен. Бедните същества.

— Трябва да дадем име на това нещо — настоява Клещовръх, като потупва с щипка по металния под на кораба.

Ур-ронн кимва с гладката си урска глава.

— Развира се, ина сано едно, което е фодходящо за случая.

Съгласявам се с гърлена умбла. После се обръщаме към Хък, чиито очни стълбчета се усукват в жест, равносилен на човешко свиване на рамене, и изразяват част от необичайната за нея отговорност.

— Добре, нека е „Ууфонска мечта“ — присъединява се към единодушието ни тя.

Джилиън Баскин ме чака на люка, за да й дам диска с копието на дневника ми. Така че трябва да свършвам с диктуването на тази част — колкото и да е неогладена.

Ако историята ми свърши тук, скъпи читателю, това означава, че „Стрийкър“ някак си е успял, а ние не. Не се оплаквам и не съжалявам. Просто си спомняй за нас, ако ти доставя удоволствие.

Благодаря, доктор Баскин. Благодаря за приключенията и всичко останало.

Късмет.

И сбогом.

Хари

Нещо в този район от Е-пространството му се струваше ужасно познато, още откакто бе погледнал към прерията от усукани, мъгляви растения и тесните върхове, които се издигаха, за да достигнат до огромна, надвиснала плоскост. Постоянно усещаше гъделичкане по тила — еквивалентът на déjà vu при неошимпанзетата.

Сега наблюдаваше същия пейзаж под друг шеметен ъгъл, докато разузнавателният му кораб висеше залепен за гигантската отвесна скала. По гладката вертикална повърхност симетрично се повтаряха безброй червеникави петнисти мотиви като стъпки, оставени от армия чудовища с криви крака.

— Е — с предрезгавял от изненада глас отбеляза той, — никога преди не съм правил това. Кой би си помислил, че законите тук ще позволят на толкова голяма машина да се изкатери право нагоре като паяк по сте…

Хари замълча и зяпна с отворена уста. „Не може да бъде!“

Той се втренчи в симетричните петна по скалата, после към далечните, едва различими сред мъглата върхове. Мислената промяна на мащаба изясняваше всичко.

„Аз… щях да го схвана по-рано, ако не беше мъглявата видимост на това безумно място.“

Чувстваше се невероятно тъп. Хари високо изпъшка.

— В името на брадата на Чита и хернията на Тарзан… това е стая. Стая в нечия проклета къща!

Въображението му помогна да компенсира замъглените сетива.

Прерията с кактусовидни растения ли?

„Килим!“

Ами високите тесни върхове?

„Крака на мебели. А онази огромна плоскост отгоре трябва да е маса.“

Петнистите мотиви по тази „скала“ навярно бяха тапети или някакъв безвкусен заместител. От толкова близо нямаше представа дали мотивите са земянитски или извънземни.

„в тази зона от Е-пространството има толкова малко посетители, че когато пристигнах, навярно е била в непроявено състояние. Цялата сложна картина може да се е образувала около някакъв образ от собственото ми подсъзнание!“

Беше си мислил за формата на станцията — за останалите й от предишната мисия дълги крака, които й придаваха вид на паяк. Навярно това бе спомогнало за образуването на този зловещо личен субкосмос.

„Освен ако всъщност не сънувам всичко. Възможно е още в мига на пристигането ми станцията да се е разбила и да ме е затрупала с останките си.“

И в двата случая това показваше защо повечето наблюдатели смятат тази част от Е-пространството за особено опасна.

Навярно насекомите виждаха нещата в къщите по същия начин — като в мъгла. Хари се зачуди дали по стените има картини, купа с плодове на масата и огромно котенце, мъркащо на някой диван точно оттатък Пътя.

Може би беше по-добре да не знае, иначе щеше да принуди Е-пространството да се материализира прекалено много.

Само едно нещо нарушаваше впечатлението за странна гигантска дневна — Пътят, дълга, извиваща се тръба, която изплуваше от мъглявата далечина, лъкатушеше по пода и после изчезваше в стената под Хари. Място, наречено „Реалност“, доминирано от материята и строгите физически закони.

— Усещам приближаване на вибрации — съобщи станцията. — От входящата точка.

Иначе казано от мишата дупка, през която Пътят преминаваше в друга зона на Е-пространството. Тримата нарушители бяха минали по този път и бяха оставили характерни следи. Първо малък съд, преди около година… после неговият преследвач, нехайно взривил по-широк отвор. И двата принадлежаха на дишащи кислород. Но преди да влезе в тясната дупка, третият, последен съд, бе оставил смесени следи.

Сега нещо се приближаваше по обратния път.

Хари провери оръжейния пулт на станцията и откри, че няколко панела светят… което означаваше, че са в състояние да функционират тук, макар че все още предстоеше да види по какъв начин.

— Хайде да проверим дали пак можем да направим онзи номер — измърмори той.

Поел ръчния контрол, той закачи реалностната котва за съседната стена с ясно доловимо тупване. После нервно отлепи кокилестите крака и корабът увисна високо над земята.

— Спускай! — нареди Хари и въжето се опъна. Сега станцията беше само на две корабни дължини над килима. Пътят се намираше съвсем малко наляво.

„Каквото и да излиза… не може да е много по-голямо от станцията. И повечето кораби, които посещават Е-пространството, не са предназначени за него. Имам преимущества. Включително изненадата.“

Струваше му се логично. Почти успя да се убеди.

Но логиката бе изменчив приятел, дори в родната му вселена. А в Е-пространството тя представляваше само една от многобройните игри, на които можеш да си играеш със символите и идеите.

Един от многобройните начини да се самоизмамиш.

— Появява се! — съобщи пилотният режим, когато нещо започна да излиза от мрачния тунел.

Изглеждаше смешно — абсурдно дълго и дебело, точно колкото с усилие да се измъкне от тунела. Нарушителят се състоеше от верижни сегменти, носени от сковани, многосъставни крака. Той бързо излезе от тъмната дупка, после се отдръпна настрани и приклекна край стената, докато по частите на тялото му пробягваха тръпки. На Хари му се стори, че е ранен и уплашен, свил се тук, за да си поеме дъх.

Нямаше нужда да включва наблюдателния режим, за да разбере незабавно, че това създание е машина. Скованите му движения веднага го издаваха. По-важен обаче беше фактът, че не се променяше лесно. При навлизането в нов район от Е-пространството, формите на живот от който и да е клас бързо претърпяваха някакво преобразяване, за да настроят към новата среда концепцията за самите себе си.

И все пак по самата си природа машините представляваха висша проява на приложението на физическите закони. В Реалността силата им се криеше в устойчивостта. Но тук тя имаше отрицателен ефект. За да настрои формата си, машината трябваше внимателно да анализира новите обстоятелства, да разработи модел и после да изпълни всяка промяна според предварителен план.

Хари ръчно фокусира телескопа и видя, че около тялото на механоорганизма се роят по-малки подвижни обекти — ремонтни и поддържащи роботи, — които полагаха отчаяни усилия да променят формата и функцията му чрез отрязване и преместване на отделни парчета реална материя. В процеса постоянно се отчупваха малки късчета, които падаха или се разтваряха в нишките на килима. Атомният сензор на станцията отчете отделяне на реален облак от частици… останки, които скоро щяха да започнат да привличат хищни меми.

Очевидно това същество представляваше космическо устройство, обитател на дълбокия вакуум и мрак. Беше удивително, че машината изобщо е в състояние да се адаптира към тази среда.

По дисплея на един от сензорите запроблясваха предупредителни съобщения за регистриране на аномално явление. Част от отделяната материя се състоеше от кислород, азот и сложни органични компоненти — сигурни признаци за съвсем различен клас живот.

„Я почакай.“

Хари вече бе изпитвал известни подозрения. Но сега беше сигурен.

Това бе третият кораб, който търсеше.

— Трябва да се е натъкнал на нещо, което не му е харесало — предположи той. — Нещо достатъчно страшно, за да го накара да избяга.

Скоро пилотният режим потвърди:

— Засичам още същества, които бързо приближават от отсрещната страна на входящата точка.

Хари ограничи източника на аномалния газ до издутина, намираща се приблизително по средата на напомнящата на гъсеница машина. Жилищен отсек. Контейнер с атмосфера и животоподдържащи системи. Забеляза отделни проблясъци, които можеха да са отражения от стъклени прозорци, но вътрешността беше прекалено тъмна, за да види каквото и да е.

Очевидно механизмът знаеше, че не разполага с време. Работата по преобразяването му се ускори, но малките роботи се повреждаха от бясното темпо, прегряваха и падаха по килима, който започна да се размърдва и да проявява обезпокоителни признаци на глад. В Е-пространството рядко се срещаха атоми и не можеха да съществуват продължително време. Простите меми използваха частичките материя като хранителни вещества, които придаваха на живите абстракции известна реалност.

— Трийсет дури до появата на новодошлите — съобщи пилотният режим.

Въпреки че не бе завършил трансформацията си, гъсеничният механоорганизъм реши, че няма повече време и бързо започна да се отдалечава покрай сияещия Път.

„Чудя се защо не опита да се вмъкне обратно в нормалното пространство, като скочи на Пътя. Естествено, това може да го отведе почти навсякъде и ще му трябват векове, за да стигне до подходящ хиперпространствен канал, но нима машините нямат достатъчно време?“

Сещаше се за няколко възможности.

„Навярно създанието е прекалено повредено.

Или пък органичният му товар не може толкова дълго да обикаля из пространството.“

Тромавият механизъм имаше ужасни проблеми. Металните му крака взеха да замръзват или да се отчупват. Приличаше на ранено животно, което с последни сили се бори за оцеляването си.

Хари се завъртя, за да види преследвачите му. Взрив светлина предизвести появата им от тунела. Нишките на килима реагираха с потръпване. После се появи първото същество.

Напомняше на брониран червей с лъскава, покрита с блестящи плочки глава. Звяр от тъмните дупки и безвъздушните глъбини. Но това бързо се промени и създанието се адаптира към различните условия със светкавична метаморфоза. По горната му повърхност се появиха зрителни органи, докато отдолу започнаха да израстват псевдоподи и накрая то изящно застана на безброй деликатни пипала като стоножка.

Само един вид създания бяха способни толкова бързо да се приспособяват към Е-пространството. Местните обитатели. Сложните мемохищници. Самата идея за хищността.

Докато първото същество се преобразяваше в съответствие с действащите закони на гигантската стая, зад него изпълзяха още няколко — ловна глутница, изгаряща от нетърпение да се нахвърли върху безпомощната си жертва.

„Това не е моя работа — с нервно подръпване на палци си помисли Хари. — Основната ми задача е да събера уредите на Уер'К'кинн. Второто ми задължение е да преследвам и задържам нарушители… ала мемите сами ще се погрижат за този.“

Но колебанията на Хари се засилиха, когато внезапно си спомни за проповедта на скианото от самоделната му трибуна под бавно въртящата се холограма на разпнатата Земя. Едновременно със светлина и звук евангелистът бе заявил, че всеки разумен индивид трябва да се стреми към спасение на душата си.

— Макар че нашата секта съвсем наскоро се появи по булевардите и уличките на Петте галактики, старите религии вече ни смятат за опасни. Те се опитват да ограничат разпространението на посланието ни чрез забрани и юридически гонения и използват безскрупулни мерки, за да пречат на нашите пратеници. И най-вече твърдят, че проповядваме егоизъм.

Ако абдикаторите, очакващите, трансцендентистите и другите традиционни изповедания са съгласни за нещо, то е, че спасението трябва да се постига от видове и кланове, които се усъвършенстват, за да последват благословените Прародители в Прегръдката на вълните. Всяко поколение трябвало всеотдайно да работи, за да помогне на потомците си да се придвижват крачка по крачка напред. Какъв ужас тогава, ако трилионите и квадрилионите индивиди започнат да мислят за самите себе си! Ами ако всяко разумно същество е в състояние да постигне изкупление чрез вяра в Господ, който е над всички известни равнища на универсалната реалност?

Ами ако Прегръдката на вълните може да се заобиколи чрез постигане на живот в рая, описан в свещените книги на Земята? Няма ли всички да престанат да се стремят към расов прогрес? И да изоставят бъдещите поколения в полза на незабавна духовна награда?

Долният чифт очи на скианото проблесна.

— Ето го отговорът. Отговорът на Буда, Мойсей, Иисус и другите велики пророци, които разнасяли учението си по време на славната самота на Земята. Техният отговор — нашият отговор, — е, че най-мощното средство за спасение винаги е било състраданието.

Дори дни по-късно мислите на Хари продължаваха да се въртят около невероятната, многостранна противоречивост на посланието на скианото.

Той прехапа устни и се обърна към висящото във въздуха „П“.

— Колко са преследвачите?

— Мемоидите са пет — отвърна пилотният режим. — Два от тях вече напълно се трансформираха и възобновиха преследването на механичния нарушител. Други два продължават да се променят. Един остава в тунела и чака своя ред.

Хари видя първата двойка мемохищници, които ускоряваха ход по псевдокилима, като се движеха на милиони гънещи се пипала и бързо настигаха грохналата машина. Втора двойка завършваха метаморфозата си пред погледа му. Той нервно закрачи насам-натам. Искаше му се изобщо да не бе присъствал на проповедта на скианото.

Всъщност, не можеше да е сигурен какво е мотивирало решението му да предприеме действия. Отчасти можеше да е от състрадание. Но Хари предпочиташе да си мисли, че е заради нещо друго.

Любопитство.

„Ако тази тромава машина бъде изядена от глутница хищни идеи, никога няма да разбера какъв е бил товарът й.“

Петият мемоид се появи навън и започна да се преобразява.

Хари нададе решителен вик и натисна един от бутоните на пулта, с което освободи реалностната котва и спусна станцията право надолу, протегнал като лапи осемте й крака.

Първият му противник падна най-лесно.

Докато преобразуват концептуалната си рамка в съответствие с новата среда, мемоидите са напълно беззащитни. „Те се парафразират в друг фразеологизъм“, беше му обяснил Уер'К'кинн. През това време тяхната вътрешна свързаност се колебаеше и ги правеше уязвими за външни гледни точки.

Този мемохищник бързо реагира, когато падащата станция прониза гърба му на няколко места и вкара в него някои критични идеи.

РАЗЦЕПЛЕНИЕ

КОЛЕБАНИЕ

СЪМНЕНИЕ

В Е-пространството концепциите могат да съществуват и без да се съдържат в нечий мозък. Но само ако са достатъчно силни, за да вярват в самите себе си. За такива самостоятелни идеи неувереността е по-страшна от отрова, особено ако се вкара на съответното място и в съответния момент. Неспособен да се справи, този сложен мем започна да се колебае и бързо се изпари, а съставните му части бяха погълнати от заобикалящия го килим. Това даде възможност на Хари да последва другите.

„Действай като паяк“, помисли си той и приготви оръжейния пулт за действие. Сега негови преимущества бяха незабележимостта и бързината… както и фактът, че целият този субрегион от Е-пространството трябва да се бе образувал около образ от собствения му ум — навярно детски спомен за нечия гигантска дневна.

Приближил другите два мема изотзад, той реши да ги залови с оплитащ лъч. Това оръжие изглеждаше идеално за нападение в Е-пространството. То изстрелваше фино изтъкани поредици от силогизми — логични твърдения, събрани от сборници във Великата галактическа библиотека, датиращи от милиард години.

„Е, да започваме.“

Хари се прицели и стреля.

Оръжието беше условно, което означаваше, че видът и формата му варираха в зависимост от местната обстановка. В други зони на Е-пространството го бе виждал да изстрелва лъчи отровна светлина или блестящи опровержения като огнени залпове. Тук от станцията сякаш изригнаха струи дестилирани твърдения като паяжини от лепкава коприна, които се понесоха към мемохищниците.

Единият от тях мигновено залитна и оплете безбройните си крака в лепкави въжета от древна убедителност. Тялото му провисна сред нишки от свадливи доводи, сви се на кълбо и бързо се превърна в пара.

Партньорът му имаше повече късмет. Макар и заобиколен от паяжини, хищникът успя да спре точно навреме. Всеки път, щом някое въже от отровни аргументи се допреше до него и го изгореше, от раната потичаха страстни антитела от опровержения.

Съществото обърна метафоричния си поглед и продължи да плюе отрова. Към станцията потекоха категорични обяснения, целящи да убедят станцията да прекрати съществуването си. Хари можеше да се опита да стреля по тях, да ги размаже или дори да приеме атаката им. Но вече бе избрал друга тактика. Като се възползва от познанията си за местната зона, той накара кораба да подвие осемте си крака и после да прескочи отровните убеждения, както и пленените алафори.

Полетът му продължи няколко безкрайни секунди. Огромният килим се плъзгаше като море под него… струваше му се, че е ужасно нависоко и започна да се страхува за падането, особено защото се намираше в опасна близост с блестящия Път.

„Не съм готов за връщане в нормалното пространство!“ Нямаше голяма вероятност да оцелее след случаен сблъсък.

За щастие, като накара станцията да се извие настрани, той успя да мине точно покрай сияещата тръба. В резултат обаче равновесието му се наруши и кацна с тежко тупване. Хари се блъсна в най-близката преграда и болезнено удари дясното си рамо. В кабината се разнесе звук от счупване. Завиха аларми и започнаха да премигват червени светлини.

Той потръпна и се върна пред командния пулт, където разбра, че при падането са счупени два от краката, а трети е силно огънат. Верният му кораб тежко закуцука, когато се изправи, за да посрещне новите предизвикателства.

И все пак Хари пламтеше от прилив на адреналин, оголваше зъби и издаваше диво маймунско ръмжене.

„Дотук се справих с трима. Остават още двама“, с надежда си помисли той.

За съжаление следващият сблъсък нямаше да е толкова лесен.

Един от останалите хищници се намираше точно пред него и вече се нахвърляше върху безпомощната си жертва, като късаше парчета метал от гигантската машина в самодоволна забрава. Другият мемоид се завъртя към Хари. Напълно подготвен, той вече окончателно беше приспособил формата си към този район — приличаше точно на такова насекомо, каквото най-много би мразил да откриеш под мебелите си, нещо многокрако и жилещо. От него се излъчваше яростна радост, сякаш представляваше въплъщение на агресивността.

В устата му закипя язвителна пяна и после полетя към Хари.

Този път не можеше да скочи, затова се опита да се отдръпне наляво и след това надясно. Но въпреки отчаяното лъкатушене, един от залповете улучи предния му прозорец и го покри с лъскава слуз.

Хари извърна очи, но не и преди да го залеят вълни на съмнения.

„Какво правя тук, по дяволите? Бих могъл да съм на топло в леглото. Ако бях останал на Земята, може би сега щях да съм в компанията на любовници или приятели, вместо да извървя целия този път, само за да загина…“

Съжаленията предизвикваха остри болки, макар да знаеше, че се дължат на атаката на мемоида. За щастие, емоциите бяха слаби и прекалено общи. Мемоорганизмът не знаеше какво същество е Хари, затова мислените му отрови не бяха конкретни. Засега. Уви, хищниците с такава сложност притежаваха забележителна чувствителност и бързо се приспособяваха към слабостите на жертвите си.

Хари нямаше намерение да се остави в ръцете на случайността. Той изстреля нов оплитащ лъч и станцията му за пореден път блъвна паяжини от лепкави убеждения. Сега обаче целта му ловко избягна клопката — навярно като възприе някакви уникални и несвързани аксиоми. Няколкото нишки, които я докоснаха, се плъзнаха по тялото на мемоида, без да успеят да подложат на съмнение странните формулировки. Създанието се приготви за скок и нападна — потече към Хари толкова бързо, че той нямаше как да го избегне.

Пастта му зейна, но вместо зъби, вътре блестяха редове от остри, спирални витла, които вихрено се въртяха. Гледката бе ужасна и обезкуражаваща.

„Мемът ще проникне в станцията!“

Хари протегна ръка към оръжейния пулт и натисна бутон с надпис „РАЗСЕЙВАЩИ РАКЕТИ“. Бяха му спасявали кожата и при други мисии, като изстрелваха зашеметяващи въртопи от информация, например облаци ирония, които му бяха позволявали да избяга и от още по-големи чудовища.

Само че този път ефектът беше разочароващ. Пред нападащия хищник изригнаха мъгливи валма, но това не забави приближаването му.

„Когато се съмняваш, използвай физически средства“, помисли си той и активира миникартечницата. Разнесе се тракане и към нападателя се понесоха високоскоростни куршуми. Мемоидът отстъпи, изрева и размаха пипала във въздуха. Но надеждите на Хари скоро угаснаха, когато осъзна, че оръжието му няма сериозно въздействие. Съществото като че ли по-скоро улавяше куршумите и включваше материята им в информационната си матрица! Въртящите се витла промениха цвета си от симулирано пастелносиньо в металическосиво.

Хари прекъсна стрелбата и изруга. Току-що бе увеличил шансовете на врага да го победи.

Когато мемоидът се изкатери отгоре й, станцията само потръпна. Сложните езотерични идеи имаха малко тегло и инерция. Но можеха да те разкъсат и тази правеше точно това, като откъсваше парчета с въртящите се витла и пробиваше корпуса на станцията.

Хари опита други бутони и лостове, но не постигна нищо. Всички оръжия бяха неизползваеми или действаха по начин, с който адаптивният мемоид лесно се справяше.

В Е-пространството обект, изграден само от атоми, не бе в състояние да издържи дълго срещу живи концепции.

По стените се появиха няколко вдлъбнатини… които изригнаха навътре под коничните перки. Секунди по-късно витлата започнаха да променят формата си и се превърнаха в малки същества. „Червейчета“, помисли си Хари. Знаеше, че дори по малките насекоми и паяци има паразити. Хищникът беше измислил отличен номер, за да използва логиката на този субрегион срещу него. Неошимът натисна последния бутон, предназначен за отчаяни ситуации като тази.

Контролното помещение мигновено се изпълни с холографски изображения — навалица от същества, които имитираха различни класове живот. Някои пълзяха. Други вървяха, търкаляха се или се тътрузеха. Картината напомняше на пангалактично, мултитемпорално, омниреалностно тържество.

Десетина от червейчетата се плъзнаха наоколо в търсене на концептуалното ядро на станцията — самият Хари. Отвратителните гадинки щракаха с ужасяващи щипки, докато душеха из тълпата от холосъщества. Една от тях реши да нападне занг и се хвърли върху висящото във въздуха жълто петно, което потръпна от сблъсъка. Холограмата незабавно се сви навътре около червея и го обгърна в смазващ пласт антимеми. Всичко свърши с взрив светлина, последван от едва забележимо посипване на прах по палубата.

„Съдържат малко реална материя — осъзна Хари. — Тези създания са ужасно опасни!“

Ако някое го ухапеше, можеше да нарани не само ума му. Щеше да откъсне и парче от истинското му тяло.

Бяха унищожени още два червея, нападнали погрешни мишени. Но Хари виждаше, че съществата започват да стават все по-предпазливи. Накрая разбраха, че трябва да избягват дишащите водород и механоорганизмите и се насочиха само към дишащи кислород.

„Трябва да ги изпреваря. Но как? Какво да направя, за да се измъкна от тази каша?“

Ако изобщо успееше да се върне в базата, щеше да предложи някои неща на техниците, които поддържаха оръжейните системи. Но сега имаше само една надежда… да се отскубне от големия мемоид и да не му позволи да контролира червеите. Това означаваше, че ще трябва да запуши дупките по корпуса. Но всяко нещо с времето си.

Не смееше да поеме ръчното управление, защото така щеше да се издаде. Затова повика пилотния режим.

— Да, Хърман? — реагира курсивното „П“.

— Не се приближавай до мен! — изскърца със зъби Хари. — Стой на разстояние и слушай. Искам да разтърсиш станцията… с безразборни движения… опитай се да събориш от корпуса тоя проклет от Ифни извънземен!

— Това ще наруши параметрите за сигурност.

— Няма значение! — изръмжа той. — Извънредна ситуация. Действай!

Разузнавателната платформа се раздвижи. Макар и с два счупени крака, тя не бе обременена от големия мемоид, чиято реална маса навярно се равняваше само на неколкостотин грама, дори и след поглъщането на куршумите. Куцането дори усилваше олюляването, когато станцията се насочи наляво, надясно, напред и после се завъртя като пияна по огромния килим.

Въпреки ниската си инерциална маса, мемоорганизмът явно не остана доволен. В крайна сметка движението беше вид информация. Хари чу слаб хленч, докато съществото се мъчеше да се хване по-здраво, за да не прекъсне контакта си с червеите.

За съжаление клатещата се платформа подхвърляше насам-натам и самия Хари. Холограмите автоматично имитираха движенията му, но той знаеше, че скоро ще бъде разкрит.

През един от прозорците зърна мъглявите очертания на механичното същество, големият нарушител, който бе преследвал по-рано и който нямаше работа в царството на мисълта.

Последният хищник вече го беше разкъсал на няколко части и в момента пробиваше жилищния отсек…

Следващото разтърсване откъсна Хари от тъжната гледка и го отхвърли към друг прозорец. Онзи, който все още бе покрит с разтвор от съжаления.

„О, добре де, съжалявам.

Съжалявам, че не дойдох тук, въоръжен с някакви истински мемооръжия! Действителни вълконски мозъчни отрови. Отвратително сладки идеи, които хипнотизират милиони, като им представят само един аспект от реалността и правят гъвкавия ум твърд като камък.“

Хари беше сигурен в това. Даже тези местни хищници — ловки и опитни в абстрактното пространство — щяха да станат концептуално слаби, ако бъдеха изложени на съблазнителните убеждения на Платон, Маркс и Айн Ранд… Фройд или Тома Аквински… Гьобелс или Хъб…

Станцията се закова на място със силно разтърсване, прекъсна мислите му и го запрати към един от шкафовете. Неошимът се завъртя точно навреме, за да види, че няколко от червеите също са полетели във въздуха — тласкани от онези свои части, които притежаваха реална маса. Две от гадинките се сблъскаха с холограми и мигновено бяха унищожени.

Но други две оцеляха и се удариха в стената до Хари. Когато си възвърна равновесието, той усети, че се обръщат към него.

„А сега де!“

Бяха го приклещили в ъгъла с гръб, притиснат към чекмеджетата. Когато станцията възобнови бесните си движения, създанията започнаха да се приближават от двете му страни, като тракаха с челюсти и размахваха скорпионските си опашки.

Хари се опита да проясни мислите си. Предполагаше се, че ако си наложиш мисловна дисциплина, можеш да направиш ума си недосегаем за отровни идеи.

За съжаление съществата, способни на това, не ставаха за наблюдатели в Е-пространството. Бяха го назначили заради развинтеното му въображение — особеност, която тези паразити със сигурност щяха да използват, за да го унищожат.

— Хм… мога ли да ви заинтригувам, като ви предложа една-две идеи? — бързо и задъхано заговори той. — Какво ще кажете за тази: това изречение е лъжа!

Те реагираха с развеселено изщракване с щипки.

— Добре тогава… откъде знаете, че съществувате?

Пълно пренебрежение.

Пфу, това помагаше само в старите телевизионни предавания.

Разбира се, сложните меми се справяха с такива клишета като със стрели с кремъчни върхове, отскачащи от здрава броня. Но ако се сблъскаха с непозната им концепция?

— Хм, чували ли сте за нещо, наречено „състрадание“? Някои смятат, че това е най-Сигурният път към спасе…

Червеите се приготвиха за скок.

Станцията отново взе да се върти.

Внезапно през прозореца срещу Хари проникна ярка светлина и изпълни контролното помещение със снопове звездни лъчи.

Той въздъхна.

— Уф, проклет да съм…

Преди да успее да довърши изречението, едновременни се случиха няколко неща. Двата паразита скочиха.

Вкопчилият се в корпуса голям мемохищник стъписано изкряска.

Диво въртящата се станция се блъсна в Пътя и огромният мемоид се оказа притиснат между нея и блестящия тунел, усещайки вкуса на реалностния континуум.

Мозъкът на Хари се изпълни с мъчителен вой, когато хищникът се пръсна на части и разпиля сложната си концептуална рамка с експлозивна агония.

Лишен от родителя си, единият червей избухна точно преди да достигне гърлото му. Но другият запази вътрешната си свързаност достатъчно дълго, за да го удари изотзад.

Беше ред на Хари да изкрещи, когато усети, че в тялото му се влива нещо. Ужасна болка прониза цялото му рационално мислене, плъзна по задника и гърба му, после обхвана цялата му кожа като огън. Междувременно дълбоко в него опасения и съмнения атакуваха всички вярвания и разбирания, които му бяха скъпи.

Около него се извисиха слънца и галактики, докато станцията се накланяше към Пътя и се притискаше към мембранната му обвивка, заплашвайки да осъществи обратен преход в реалното пространство.

Корабът започна да вие и се присъедини към отчаяния му рев.

Всички меми и холограми бяха изчезнали. Въздухът изтичаше навън през десетина дупчици. Но Хари не забелязваше нищо. Докато се олюляваше между царствата на живите идеи и на суровите универсални закони, той се мъчеше да се вкопчи в нещо. В самото си същество. В усещането си за самоличност.

В самия себе си.

Еуаскс

Това не е най-доброто скривалище.

Тогава защо го избрахме, пръстени мои?

От всички лъкатушни тунели, които образуват огромния кораб, защо се подслонихме в тази стая със стъклени стени и инкубационни клетки?

Защото е нашият „дом“ ли? Мястото, от което започваме всички?

Нашият втори познавателен пръстен възразява, като ни напомня, че повечето от съставните ни торуси произхождат от другаде — от миризливи ями, пълни с вкусна гнила растителност в примитивно селище, наречено Далечното влажно убежище на самотния Джиджо.

Вярно е. Само три от сегашните членове на нашата обща купчина са се появили тук, на борда на „Полкджхи“, в тези стерилни ясли, в които малките пръстени се хранят с компютърно контролирани дози синтетични вещества. Но това са три от най-важните ни части, нали?

• Нашият мускулест двигателен пръстен с неговите чевръсти крака.

• Нашият обозначителен пръстен, който разпръсква миризми и ни идентифицира пред джофурския екипаж.

• И, разбира се, най-скъпоценният от всички, вашият господарски пръстен. Същностната (Аз) съставна част, необходима за превръщането на скромно безличния трек във величествено целенасочен джофур.

Това не е ли причина за носталгия? Достатъчна, за да наречем това мрачно помещение свой „дом“? (Макар да изглежда, че неотдавна е било повредено и след това набързо възстановено.)

Да, продължавайте. Можете да погладите восъка на паметта. Спомнете си какво е било на Джиджо преди промяната. Спомнете си как ние/аз се научихме да разбираме извънземните форми на родителство от тесните си връзки с другите пет раси.

По време на предишното си превъплъщение като любимия трекски мъдрец Аскс ние/аз държахме кхюински личинки и г'кекски ларви в нежните си пипала, а също хуунски и човешки бебета, люлеехме ги или изпускахме ароматни приспивни пари, носещи сладки сънища.

Тези спомени са запазени, а не стопени при превръщането ни в Еуаскс. И все пак Аз съм объркан.

Какво се опитвате да кажете, пръстени мои?

Че би трябвало да завиждаме ли?

Че никоя купчина пръстени — нито трекска, нито джофурска, — никога не може да познае родителската обич ли?

Ние сме съставени от отделни части. Направени сме като машина. Навярно тъкмо затова другите раси толкова ни мразят/завиждат.

Какво? Казвате, че на Джиджо не съществува омраза ли? О, но я помислете за цената, която вие, заселниците, сте платили за взаимната обич! Да живеете в дивашко невежество. Нещо повече, наказани да останете безволеви треки, лишени от почти всякаква амбиция. Няма ли най-сетне да признаете, че животът ви никога не е бил толкова интересен, когато сте съставлявали бедния покорен Аскс?

Ще признаете ли?

Добре тогава. Навярно имаме прогрес.

КАКВО? КАКВО Е ТОВА?

вие карате Мен, господарския пръстен, да призная нещо в замяна?

вие искате да призная, че напоследък сме наблюдавали някои недостатъци в маниакалното поведение на джофурите?

Не, няма нужда да поглаждате последния восък, нито да повтаряте онези ужасни събития, на които присъствахме, преди да избягаме от контролната зала. Ужасните, скръбни и жестоки действия на нашите водачи наистина не бяха вдъхновяващи. Те не показваха сериозен прогрес към просветление.

Но какъв избор имаме? Ние, екипажът на „Полкджхи“, трябва да преследваме делфийския кораб! Неговите тайни могат да хвърлят светлина върху Времето на промените, което разтърсва Петте галактики. Ако земянитите наистина са открили останки от Прародителите в плитък сферичен куп, какво би говорило това за начина, по който в продължение на милиард години е била управлявана Галактическата цивилизация? Не означава ли, че цялата ни религиозно-генетична йерархия ще се обърне с главата надолу?

КАКВО КАЗВАТЕ?

Нашият втори познавателен пръстен пита — „И какво от това?“

• И какво от това, ако древните вярвания за Прародителите се окажат неверни!

• И какво от това, ако са ни лъгали за Прегръдката на вълните!

• И какво от това, ако някой друг клан успее да завладее „Стрийкър“ и пръв прочете информацията му! Защо което и да е разумно същество би нагазвало в калта заради толкова неясни и банални въпроси?

_ _ _

_ _ _

_ _ _

Аз… колебая се как да отговоря.

Въпросът Ми се струва толкова поразително неразбираем… все едно да питате защо ние дишаме кислород, защо метаболизираме храната, защо се възпроизвеждаме или защо сме верни на род и потомство! Силно Ме безпокои фактът, че вие/ние изобщо можем да изразяваме такива съмнения!

НАВЯРНО В КРАЙНА СМЕТКА АЗ/НИЕ НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ КОНТРОЛНАТА ЗАЛА.

(В търсене на убежище на това мрачно/познато място.)

Наистина, в нашата обща сърцевина кипят безумни, провокативни мисли, оспорващи основните джофурски разбирания. Нещо повече, откакто се превърнах в беглец, Аз вече като че ли не притежавам онази господарска сила на волята, която преди ми позволяваше да пресичам такива размисли.

НАВЯРНО ЩЕШЕ ДА Е ПО-ДОБРЕ ДА ОСТАВЯ ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ВЪРХОВНИЯ ЖРЕЦ ДА НИ/МЕ РАЗГЛОБЯТ ЗА РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ.

Това може би щеше да е Моята най-висша жертва за „Полкджхи“ и за целия велик джофурски клан.

Основното преимущество на това убежище е, че корабните сензори не са в състояние да регистрират нашите телесни следи, скрити сред безброй редици прозрачни инкубатори, пълни с всевъзможни типове малки пръстени. Разбира се, тук има медицински роботи, които се грижат за бебетата. Те ще докладват за мен, но само ако някой от мостика ги попита. Докато не бъде отправен конкретен въпрос, Аз/ние навярно сме в безопасност и можем да се преструваме, че отговаряме за яслите, като изпускаме властни феромони и даваме на машините заповеди.

Но има и друга опасност. На неравни интервали от време различни джофурски купчини идват до вратата, за да искат резервни части.

Обикновено това са войници. Високи, страшни купчини-воини, покрити с рани и ужасни петна от опитите им да изтласкат зангските нашественици от бойния кораб. В момента тази зараза осквернява една трета от палубите и отсеците на „Полкджхи“. В последно време е постигнат известен напредък, но доказателство за високата цена е фактът, че нашите бойци искат заместители на пръстените, повредени в сраженията с дишащите водород.

За щастие никой от тяхната каста не изглежда склонен да се съмнява в причините за нашето/Моето присъствие тук…

а и в повечето случаи ние не се появяваме пред очите им.

Да, пръстени мои. Само въпрос на време е да ни/Ме заловят. Скоро ще бъдем разединени. Чудя се дали ще си направят труда да запазят някой от торусите или восъчните капки на паметта ни.

Навярно не.

През дългите, мъчително бавни мигове ние/Аз стоим пред зрително-мирисните дисплеи, хипнотизирани от събитията, разиграли се в „Полкджхи“ след убийството на нашия капитан-водач.

Спомняте ли си, пръстени мои, как нашият велик кораб се носеше из усуканите недра на точката на прехвърляне, плътно следвайки земянитите с такова умение, че те не можеха да се отскубнат от нас?

Купчините от изследователския отдел докладваха, че са постигнали напредък в анализа на странния защитен пласт на „Стрийкър“ — обвивката, която по-рано попречи на лъчите ни да спрат делфините. Блестящият слой привидно осигурявал неуязвимост, но според нашата бордова Библиотека повечето галактяни много отдавна се били отказали от този метод! Той можел лесно да се преодолее, стига противникът да знае как. Единствено изненадата ни попречила да го направим при Многоизмерния свят.

Библиотекарите обещаха скоро да препоръчат съответните мерки.

Междувременно във възела се появяваха все повече кораби-бегълци, не само от разрушената структура зад нас, но и от стотици други! Всички съдове имаха три възможности: да останат в Галактика четвърта и да потърсят подслон в някое друго безопасно убежище или да преминат в друг клас живот. Да се върнат в звездната Цивилизация на Петте галактики… или още по-дълбоко да потънат в Прегръдката на вълните. Беше опиянително и огромна чест да гледаме как толкова много от Старите взеха това съдбоносно решение, макар че, случилото се не се отрази на нашето упорито преследване.

И тогава срещнахме Орача.

Обвеяният с легенди.

Рядък феномен на съдбата.

Облак от светлина, който подреждаше възбудените, тълпящи се кораби. Някои отделяше. Други пращаше по предишните им пътища.

СПОМНЯТЕ ЛИ СИ НАШАТА ИЗНЕНАДА, ПРЪСТЕНИ МОИ, КОГАТО ОРАЧА ВЗЕ ЗЕМЯНИТСКИЯ СЪД И ВНИМАТЕЛНО ГО ПОСТАВИ СРЕД ОНЕЗИ, ОПРЕДЕЛЕНИ ЗА ТРАНСЦЕНДЕНТНОСТ?

Смайване изпълни коридорите и залите на „Полкджхи“. Кой би могъл да си представи такова нещо? Делфините са най-младата разумна раса в Цивилизацията на Петте галактики. Било с измама или по достойнство, никое разумно същество не би го очаквало!

В този момент нашият нов капитан-водач отстъпи пред неизбежността. Бяха дадени заповеди. „Полкджхи“ трябваше да се откаже от преследването!

Вместо това щяхме да се насочим към джофурска база в Галактика първа, за да се пречистим от зангската зараза и да докладваме за всичко, което сме научили. Макар и неуспели да завладеем земянитския кораб, ние ще можем да съобщим за участта му и тази информация също би трябвало да е ценна.

Нещо повече — Джиджо е чудесна утешителна награда! Когато разкрием местоположението му на родния клан, този малък преждевремски свят ще се превърне в идеална база за генетично експериментиране/разработване. Източник на богатство за расата. Дори само окончателното изтребване на г'кеките ще компенсира мъките ни.

Навярно кланът толкова ще се зарадва на тези постижения, че ще позволи на тази примитивна, хибридна купчина — на този Еуаскс — да продължи да съществува, ако разбира се, дотогава ние/Аз успеем да избегнем пленяване/разединяване.

Ето защо екипажът се радваше, въпреки очевидния провал на основната ни мисия. Макар „Стрийкър“ да избяга, очевидно вината за това не беше наша. Ние постигнахме много повече от който и да е друг кораб в познатия космос. И сега можем да се приберем у дома.

Само че после се случи нещо наистина неочаквано.

Спомняте ли си, пръстени мои? Или восъкът на изненадата все още е прекалено мек?

Ние чакахме своя ред пред Орача, като смятахме, че подобно на толкова много други, ще бъдем върнати на пътя си към Галактика първа.

Странна светлина изпълни кораба и ние/Аз бяхме внимателно разгледани. Някои от нашите/Моите пръстени — някогашните части на Аскс — сравниха това с общуване с чудния камък на Джиджо, Светото яйце.

И после за наше/Мое/всеобщо удивление „Полкджхи“ бе повдигнат от преходното влакно и поставен сред колоните от избрани! Сред онези, чиито емблеми ги определяха за огромната чест и просветление дълбоко в Прегръдката на вълните.

Така разбрахме за чудното величие на новото ни възвишено състояние… и за болката, която щяхме да изтърпим.

Но онова, което никой не можеше да обясни — от нашата висша купчина-жрец чак до най-простия воин, — беше причината.

Защо сме избрани за тази чест? Чест, към която никой не се е стремил. Чест, която не носи радост на която и да е джофурска купчина на борда на този велик кораб.

Аз/ние бяхме поправени.

ЕДНА ОТ КУПЧИНИТЕ Е ПРЕИЗПЪЛНЕНА С РАДОСТ.

Някои от познавателните пръстени, останали от Аскс, ликуват от новината!

Според тях това означава, че „Полкджхи“ никога няма да може да съобщи за Джиджо. Ако този боен кораб не успее да се върне у дома, странното смесено общество от преждевремски раси може да бъде оставено на мира.

На това ли се надявате/вярвате, пръстени мои?

Бих ви смирил с мълнии любяща болка, за да изхвърля тези предателски чувства от нашата обща сърцевина, само че…

Само че сега Орача изглежда, е изпълнил задачата си! Армадите, които беше събрал в мехури усукано пространство, най-после започнаха да се движат… в стройни колони… изливащи се по специални преходни нишки, които се нажежават до бяло от триенето.

Вибрации разтърсват „Полкджхи“ толкова силно, че проникват дори през нашите мощни стабилизиращи полета.

И сега, сякаш всичко това не е достатъчно, поредицата от страшни изненади продължава.

Роботите не престават да се грижат за инкубаторите, в които малките пръстени с различни форми, особености и цветове се хранят с дестилирани разтвори, за да се превърнат в съставни елементи на нови джофурски купчини.

Войници постоянно идват за резервни части, за да заменят ранени двигателни компоненти, оръжейни манипулатори, химически торуси и дори смъртно ранени господарски пръстени.

Междувременно Аз/ние наблюдаваме на мониторите как „Полкджхи“ се появява в някаква далечна звездна система сред колоните от кандидати за трансцендентност — от обикновени наглед кораби и бодливи многоизмерни форми чак до трептящи петна, които ни изглеждат ужасно зангски!

В продължение на една-две ядури тази странна армада използва хиперпространствени скокове на В-равнище, за да пресече бездна от няколко пактаара, заобикаляйки огромна сияеща мъглявина, и да стигне до следващата точка на прехвърляне. Накрая върволицата се хвърля в този възел и започва ново пътуване по многоизмерните граници, където ужасно отдавна от суровата същност на разширяващата се вселена се е образувало самото пространство.

Докато трае всичко това, ние/Аз оставаме в тъмното ъгълче на помещението с яслите и се крием от нашите/Моите другари… но после съзнанието ни за пореден път се вцепенява от изненада.

Пред невярващите ни очи се изправя нов посетител.

Най-странното нещо, което Аз/ние/аз някога сме виждали.

Появи се само преди секунди, като пристигна по необикновен път — по транспортен тръбопровод, — в лека количка, предназначена за пренос на материали и проби, а не на разумни същества!

Изпълзя навън, преди да успеем да реагираме, изпружи дългите си крайници и разкри форма с пропорциите на Homo sapiens. Наистина главата, която стърчеше отгоре, изглеждаше напълно човешка. И позната.

Аз/ние зяпнахме, нали, пръстени мои? Няколко от нашите познавателно-паметни пръстена възкликнаха, отделиха пари на разпознаване и накараха общия ни говорен връх да изрече смаяни думи:

— Ларк! Наистина… ли… си… ти?

На лицето се изписа онази уникална човешка усмивка. Когато то/той заговори, ние разпознахме гласа му от старите дни на Джиджо.

— Привет, почитаеми Аскс… или трябва да кажа Еуаскс? Докато няколко от компонентите ни се караха какъв да е отговорът, други наблюдаваха преобразеното тяло под шията на Ларк. Двуногата му фигура бе позната. Само че сега плътта му беше обгърната с прозрачна ципа, която се издуваше навън като изключително торбести дрехи и пулсираше с отвратителен полутечен ритъм, пращащ тръпки по нашата/Моята централна сърцевина. А на гърба му като тумор или тежък товар, срещу който той изглежда не възразяваше, се виждаше огромна подутина.

Нашите химически пръстени регистрираха няколко ужасни миризми, като метан, цианоген и сероводороден газ.

Сигурни признаци за занг!

От изненада отговорът ни прозвуча малко несвързано.

— Аз/ние… не можем да кажем какво… име… ще е най-подходящо за тази купчина… в този момент. По този въпрос се извършва/продължава гласуване… И все пак… наистина някои части от нас/мен/Мен разпознават някои… части… от теб/Теб…

Общият ни глас секна. Нито англическият, нито гал-шест изглеждаха способни да изразят съответните/точни равнища на удивление. Блъвнаха емоционални феромони… и за наша изненада Ларк/зангът отговори по същия начин!

От новата му кожа се отделиха молекулярни послания, незабавно разбрани от нашите/Моите рецепторни пори.

ВЗАИМНО РАЗПОЗНАВАНЕ

ПРИЯТЕЛСКИ НАМЕРЕНИЯ

ГОТОВНОСТ ЗА ОТКРИВАНЕ НА РЕШЕНИЕ

Нашите/Моите сетива търсят източника на тези мириси и съобщения и се спират на кръгла изпъкналост, разположена до гърдите на Ларк.

Лилава на цвят.

Трекски пръстен, който участва в груповото същество срещу нас!

Ние/Аз незабавно разпознаваме един от малките торуси, които преди няколко ядури Аскс създаде без знанието на господарския пръстен, за да помогне на Ларк и човешката му спътничка да избягат от плен.

Като поглаждаме восъка от това време, Аз/ние разбираме/спомняме си, че е имало и втори тайнствен пръстен.

— Оставих другия тук — пояснява Ларк, сякаш прочел Моите/нашите мисли. — Беше ранен. Линг го скри в тези ясли, за да се грижат за него и да го хранят. Това е една от причините, поради които се върнах. Новите ми познати искат да открият малкия червен пръстен. Интересува ги предназначението му.

Няма нужда да обяснява кои са „познатите“ му. Един джофур инстинктивно разбира — за разлика от повечето цялостни същества, — че е възможно да слееш отделни компоненти, за да създадеш ново сложно същество. В този случай това е чудовищно съчетание от човек, трек и занг… ужасна комбинация, но не и невероятна.

— Ти… искаш да получиш нашата/Моята помощ, за да си върнеш червения пръстен, така ли? — питам аз.

Ларк кимва.

— Неговите способности могат да донесат мир на този огромен кораб…

Той млъква за миг, сякаш общува със самия себе си, после продължава:

— Но има още нещо. Цената, която поисках за участието си в тази мисия. Ние ще спасим Линг.

Хари

В последния му кошмар нахлуха гласове.

— Мисля, че се събужда — каза някой.

Хари размаха ръце, като тръскаше глава насам-натам.

Чувстваше ума си разголен в Е-пространството, плодородна почва за паразитните меми — сложни, самостоятелни символни същества, завладели несвързаните му сънища. Дори сега, когато съзнанието му като че ли започваше да се пробужда, зловещите форми продължаваха да пъплят и кряскат в съня му, по-странни от всичко, родено в органичен мозък.

Някак — навярно с воля или мъчително упорство — успя да се отскубне от повечето паразити и постепенно се събуди.

— Сигурен ли си, че трябва да му позволим да се свести? — пискливо попита друг. — Я му виж зъбите. Може да е опасен!

Първият глас му се беше сторил по-спокоен, макар и да изразяваше неувереност.

— Хайде, и преди си виждала шими. Те са наши приятели. След всичко, което преживяхме, не бихме могли да извадим по-голям късмет.

— Това ли наричаш шим? — попита другият. — Никога не съм се въртяла около тях колкото теб, пък и не съм чела толкова книги, но се обзалагам, че шимите не изглеждат така!

Тази забележка повече от всичко друго накара Хари да удвои усилията си и да се пребори със съня.

„Че как изглеждам? Лицето ми си е точно като на плешива маймуна!“

Разбира се, гласовете бяха човешки. Разпознаваше носови нотки, въпреки странния акцент.

„Как са се озовали човеци в Е-пространството?“

Първия път, когато се опита да отвори клепачи, го прониза пареща светлина. Той вдигна натежалата си ръка към очите си и изпъшка.

— Аз…

Гърлото му бе пресъхнало.

— Може ли… малко вода?

Реакцията им го изненада. По-високият глас изкряска:

— То говори! Виждаш ли! Не може да е шим. Удари го! Хари отвори очи и този път различи мъгляви сенки. С усилие успя да се приповдигне и усети, че две неясни фигури бързо се отдръпват назад. Млади човеци, реши той — мъж и жена, — мръсни и рошави.

— Хей! — дрезгаво каза Хари. — Какво означава това, че не можело да съм…

Внезапно млъкна, неспособен повече да се движи и говори. Можеше само да зяпне ръката пред него. Собствената му ръка… покрита с рядка козина.

Лъскава бяла козина.

Космите му имаха цвят на скреж по перваз на прозорец в зимна утрин на Хорст.

Сърцето му се разтуптя. Остра болка прониза гърба му, точно над задника.

— Внимавай — извика младата жена. — Изправя се! Като се бореше с паниката, Хари стана на крака и заопипва тялото си в търсене на рани или липсващи части. За негово огромно облекчение всичко важно изглеждаше на мястото си. Но очите му бясно и неконтролируемо се въртяха и се мъчеха да открият още какво не е наред.

„Бяла козина… бяла козина… аз… това ще го преживея… ако е единствената промяна…“

Единият от човеците отново се появи в стесненото му от страх зрително поле. Мъж, облечен в дрипи и с неколкоседмична брада. Напълно объркан, Хари можеше само инстинктивно да изръмжи и да отстъпи назад.

— Здравейте — успокоително каза младежът. — Спокойно, господине. Нали искахте вода? Донесох ви малко в тази манерка.

В ръката му имаше някакъв предмет. Приличаше на мръсна кратунка или тиква, запушена с цилиндрично парче дърво.

„Какво е това? — помисли си Хари. — Някаква шега? Или нови Е-пространствени измишльотини?“

Докато продължаваше да отстъпва по палубата на очуканата си разузнавателна станция, той видя през прозореца, че сцената навън се е променила. Огромният килим сега беше: жълт, вместо бежов и мъглата се бе сгъстила. Различаваше се само недалечна камара метални останки, които димяха и бавно се разтваряха в заобикалящите ги хищни нишки. Искаше му се да попита какво се е случило, колко време е бил в безсъзнание, откъде са дошли тези човеци и как са се озовали в кораба му. Навярно им дължеше живота си. Но подхвърлян от вълните на паниката, в момента можеше само да стиска зъби, за да не им закрещи.

„Бяла козина… но това не е всичко. Онези червеи са ми направили още нещо, сигурен съм!“

Сега ясно виждаше и двамата човеци. На лицето на жената — всъщност момиче, — имаше отвратителен белег. Тя стискаше железен лост и го размахваше като оръжие. Младежът я теглеше назад, макар че очевидно беше стъписан от вида на Хари.

— Няма да ви нараним — каза той. — Вие ни спасихте от чудовищата. Ние дойдохме и закърпихме корпуса на кораба ви. Вижте, аз се казвам Дуер, а това е Рети. Ние сме човеци… земянити. Ще ни кажете ли вие кой сте?

На Хари му се искаше да започне да вие. Да ги попита дали са слепи! Патроните не трябваше ли да познават собствените си клиенти? Макар и с бяла козина, шимът пак си бе…

Внезапно усети гъделичкане по гърба. Разбира се, това беше стената и нямаше накъде повече да отстъпва. Но усещането бе прекалено особено, сякаш стената се допираше до някакъв израстък на гърба му.

„На моя гръб.“

Точно там — последното нещо, което си спомняше — малък хищен мемоид беше проникнал в плътта му, изпълвайки тяло-ума му с вълни на смут и дезориентация.

— Искам да кажа… изглеждате така, като че ли може да сте някакъв роднина — нервно продължи младежът. — И току-що говорехте на англически, така че навярно…

Хари не го слушаше. Той ужасено се заопипва отзад с лявата си ръка и накрая докосна нещо.

В дланта му уверено се настани покрито с козина змиевидно пипало. Чувстваше го толкова естествено, все едно че се чешеше по задника или си подръпваше палеца.

„О — с известно облекчение си помисли Хари. — Това е просто проклетата ми опашка.“

После зяпна.

В гърлото му замръзна вик… който накрая излезе навън като дълга, тъжна въздишка.

Двамата човеци тревожно отстъпиха назад, когато въздишката му постепенно започна да се преобразява като хищен мем и се изля в дрезгав, истеричен смях.

Когато най-после успя спокойно да разгледа отражението си, Хари откри, че промяната далеч не е толкова ужасна, колкото се опасяваше. Всъщност, бялата козина изглеждаше… хм… очарователна.

Що се отнасяше до новия му израстък, вече се бе примирил с него.

„Сигурно ще мога да го използвам за нещо — помисли си Хари. — Макар че не горя от нетърпение да си плащам сметките за подстригване.“

Положението можеше да е много по-лошо, разбира се. Проникналият в тялото му мемоиден паразит бе умирал, след като родителят му експлодира заради краткия контакт с материалната реалност. С последни усилия трябва да се беше заловил за някоя случайна мисъл в ума му, използвайки я за бърза промяна на представата му за самия себе си. В Е-пространството начинът, по който се възприемаш, понякога има драматични последствия.

Едно бе сигурно — никога нямаше да може да отиде на Земята в такъв вид. Нямаше да изтърпи унижението да го наричат „маймуна“.

„Когато постъпих в Института по навигация, смятах, че сигурно ще прекарам остатъка от живота си далеч от рода си. Сега повече от всякога принадлежа на Уер'К'кинн.“

По негова заповед станцията куцукаше с безопасна скорост покрай огромния, сияещ Път и събираше уредите, преди още нещо да се обърка.

„Уер'К'кинн има една добра черта. Старата сепия изобщо няма да забележи промяната във вида ми. Интересува го само дали съм си свършил работата.“

Това го изправяше пред друг проблем.

Младите човеци.

Рети и Дуер очевидно бяха „органичният товар“, носен от безпомощното машинно същество. Когато Хари се бе появил, хищен мем се готвеше да разкъса малкия им жилищен отсек. От тяхна гледна точка той беше нещо като легендарната конница. Рицар от някакъв мит, препуснал да ги спаси точно в последния момент.

По-късно, когато всички мемоиди бяха избягали, подути от отмъкнатите атоми, те му бяха върнали услугата. Успели да накарат умиращата машина да използва последните си ресурси, за да построи херметичен шлюз, двамата се бяха качили на борда на станцията и го бяха спасили от задушаване, проснат в безсъзнание на палубата.

После механоорганизмът бе умрял, допринасяйки с масата си за временното наторяване на тази лишена от материя пустош.

— Не успяхме да разберем къде сме и защо ни е довела тук — поясни Дуер, докато поглъщаше тройна порция от дажбите на Хари. — Машината изобщо не приказваше, но очевидно разбираше, когато й говорех на гал-две.

Хари наблюдаваше младежа, очарован едновременно от варварството и благородството му. Той не отричаше, че е преждевремец — потомък на незаконни заселници, отказали се от техниката преди повече от два века. И все пак можеше да чете пет-шест галактянски езика и явно донякъде разбираше какво представлява тази станция.

— Когато машината ни взе на борда си край червената гигантска звезда, ние си помислихме, че това е краят ни. В свитъците пише, че машините, които живеят в дълбокия космос, са опасни и понякога са врагове на нашия вид живот. Но тази ни приюти, почисти въздуха ни и поправи рециклиращото ни устройство. Даже ни попита къде искаме да отидем!

— Нали спомена, че не приказвала — отбеляза Хари.

Рети, момичето с белязаната буза, поклати глава.

— Един от роботите й дойде на борда и донесе парче метал с надраскани думи. Не знам защо използва тоя начин за разговор, щото имахме малко обучаващо устройство, с което би могла да си приказва. Но роботът поне като че ли ни разбра, когато му отговорихме.

— И какво му казахте?

Двамата човеци отвърнаха едновременно:

— Аз я помолих да ни отведе у дома — рече Дуер.

— Аз й казах да ни заведе при най-важните типове в района! — заяви Рети.

Те предизвикателно се спогледаха.

Хари се замисли и накрая разбиращо кимна.

— Заповедите ви ми се струват противоречиви. Машината е трябвало да избира между двете възможности или да поиска компромис. Но се съмнявам, че би го направила. Предполагам, че се е опитала да съчетае двете команди и в същото време да ги усъвършенства. Разбира се, нейното решение може да е било съвсем различно от желанията ви.

Младите човеци изглеждаха объркани и Хари поклати глава.

— Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че когато открих следата ви, определено не се бяхте насочили към преждевремската си колония.

Рети доволно кимна. — Ха!

— Нито пък към Земята, някоя база на Великите институти или към която и да е друга могъща сила в Петте галактики.

— Тогава накъде…

— Всъщност, машината ви е отвеждала — като е поела смъртен риск за самата себе си — към измерения и райони, толкова неясни, че нямат имена. Смятам, че е следвала студената следа на два…

Прекъсна го предупредителен звън. Сигналът за приближаването на поредната малка камера на Уер'К'кинн.

— Нали ще ме извините за малко? — попита той. Човеците явно разбираха, че има работа. Дори Рети сега се отнасяше към него с уважение, което изглеждаше малко преувеличено, тъй като тя беше негов патрон.

Хари използва манипулаторите на станцията, за да прибере последния пакет, после го напръска със специален разтворител, за да е сигурен, че по кутията не са полепнали мемомикроби. Пътят сияеше наблизо. Царството на материалните същества и сигурните физически закони се намираше само на няколко метра, но той нямаше намерение да се връща там. Беше избрал по-обиколен маршрут, но и навярно много по-безопасен.

Докато завършваше задачата си, Хари погледна назад към Дуер и Рети, двамата корабокрушенци, които бе спасил… и които в замяна бяха избавили него. Те бяха негови родственици от земянитския клан и официални господари на неошимската раса. Но от гледна точка на закона не им дължеше нищо. Всъщност, като представител на един от Великите институти, негов дълг беше да арестува всички преждевремци, с които се сблъскаше.

И все пак какво щеше да постигне с това? Съмняваше се, че разбират достатъчно от астродинамика, за да разкажат на някого къде се намира тайният им свят, така че от разпита им нямаше да има никаква полза. От онова, което вече бяха казали, ставаше ясно, че колонията им е изключително необикновена — мирно общество на шест вида, които в Цивилизацията обикновено се държаха за гушите. В нормални времена тази информация щеше да е ценна. Но в момента Петте галактики бяха в хаос и двамата бегълци най-вероятно щяха да бъдат смазани между зъбните колела на бюрокрацията в базата Каззкарк.

Така или иначе, Хари с изненада осъзна колко приятно е да чува гласове, говорещи местни вълконски диалекти. Макар и самотник през по-голямата част от живота си, той се чувстваше странно ободрен от присъствието на човеци.

Камерата се плъзна в кутията си. Хари провери списъка си и доволно въздъхна. „Последната. Другите наблюдатели сигурно са убедени, че никога няма да се завърна. Горя от нетърпение да им натрия носовете — както и клюновете, зурлите и хоботите!“

Станцията му със силно куцукане най-после започна да се отдалечава от Пътя и се насочи към група стройни кули — Хари вече знаеше, че това са крака на няколко огромни метафорични стола и гигантска маса. Най-сигурният път за дома.

„Чудя се колко време тази зона ще остане обособена около моето концептуално семе. Дали когато я напусна, отново ще стане хаотична? Или това е симптом, за който Уер'К'-кинн постоянно ме предупреждава — прекалено самомнение?“

Всъщност, Хари знаеше, че не е първият материален натрапник, минал напоследък през тази зона от Е-пространството. Преди него и безпомощната машина се бяха появили други два космически кораба, единият от които бе преследвал другия.

„Възможно ли е всичко това… — той погледна към гигантските мебели в метафоричната дневна — … да е било оформено още преди да пристигна? Определено не си спомням да съм бил в такава стая, даже като малък. Може би някой от онези съдове е донесъл образното семе.“

Тревожеше го това, че все още нямаше представа защо машината бе довела тук Дуер и Рети.

„Тя е комбинирала двете заповеди. Да отведе човеците „у дома“ и в същото време при „най-важните типове в района“.“

Поклати глава. Не разбираше нищо.

„Едно е сигурно. Скианото ще припадне, когато види трима земянити накуп — двама истински живи човеци и преобразен шим — да крачат по булевардите на Каззкарк. Това ще е истинска сензация!“

Точно пред тях се извиси крак на маса, онзи, по който Хари се надяваше да се изкачи обратно към избрания от него портал, ако се предположеше, че е останал там, където му подсказваше инстинктът… И ако станцията все още бе в състояние да се катери. И ако…

Наблизо се появи пилотният режим, курсивно „П“, което се въртеше във въздуха.

— Да? — кимна Хари.

— Опасявам се, че трябва да докладвам за движение, регистрирано наляво от настоящата ни посока. Големи мемоидни същества, които бързо ни приближават!

Хари изпъшка. Не искаше повече да се среща с местния клас живот.

— Може ли да увеличим скоростта?

— При известен риск, да. С двайсет процента.

— Тогава го направи, моля те.

Станцията тръгна по-бързо… и куцукането като че ли с всяка крачка се усилваше. Хари погледна към Рети и Дуер. Както обикновено, двамата човеци се караха по начин, който му напомняше за някои от познатите му семейни двойки — неразделни и никога на едно мнение. Реши още да не им казва. „Нека поне за известно време си мислят, че опасността е отминала.“

Той застана до левия прозорец и впери поглед в мрака.

„Трябват ни само още няколко минути. Хайде, мемоидни копелета. Оставете ни на мира поне дотогава!“

Гърбът го засърбя и той понечи да протегне ръка, за да се почеше… но спря, когато с тази работа светкавично се справи новият му придатък. Опашката му сръчно се повдигна нагоре и потърка кожата точно там, където трябваше.

Хари забеляза, че двамата човеци го зяпат. Дуер поне имаше благоприличието да се изчерви.

„Пръснете се от яд — помисли си той и използва опашката си, за да приглади гладката си, бяла козина. — Бедни човеци. С голи кожи… и голи задници.“

Но нямаше повече време за ирония.

Хари зърна сред мъглата навън движение. Няколко тъмносиви същества. Огромни, далеч по-големи от стоножките, с които се беше сражавал преди. Изглеждаха лъскави и заоблени и душеха огромния килим като стадо гигантски слонове.

И тогава разбра. Това не бе правилното сравнение. Когато се приближиха, той разпозна бързите им движения, щръкналите им уши и потръпващите им носове.

„Мишки… отвратителни огромни мишки! Ифни, само това ми трябваше.“

Когато осъзна, по гърба го полазиха тръпки — съществата бяха надушили станцията.

— Увеличи скоростта! — настойчиво нареди Хари на пилотния режим. — Трябва да се покатерим по крака, преди да ни достигнат!

По контролния пулт запроблясваха кехлибарени и червени светлини, когато корабът ускори ход. Пред тях се извиси дървена колона, но той усещаше, че мемите също бързат да ги настигнат. Самостоятелни концептуални форми, далеч по-сложни и хищни от всички други, които беше срещал. Нямаше да е лесно. Никак.

„Господи. Не зная още колко ще мога да понасям всичко това.“