Стълба към небето

Из дневника на Джилиън Баскин

Иска ми се Том да можеше да е тук. Щеше да му хареса.

Загадката.

Ужасяващата прелест.

Сама в сумрачния си кабинет, аз гледам през тесния прозорец към сияйните простори на суровия илем, заобикалящ „Стрийкър“ — самата тъкан на нашия континуум, елементарната материя, от която са образувани всички пластове на хиперпространството, стояща в основата на онова, което наричаме „вакуум“.

Гледката е хипнотизираща. Неописуемо красива. И все пак мислите ми препускат. Не мога да се отпусна, за да оценя тази хубост.

Единственото ми желание е Том да можеше да я сподели с мен. Почти усещам ръката му, прегърнала ме през кръста, и топлия дъх на гласа му, който настоява да забравя всички жестоки подробности, тревоги, постоянни опасности и мъки.

— Никой не е твърдял, че пътуването в космоса ще е безопасно и лесно. Още по-малко издигането от първичната кал, за да отправиш поглед към небесата. Може до края да си останем умни маймуни, обич моя — диви вълкони. И все пак нещо в нас чува зова.

И трябва да го последваме, за да видим.

Разбира се, той щеше да е прав. Аз имах честта да видя толкова много чудеса. Но отговарям на призрачния му глас по същия начин, по който някоя заета майка може да сгълчи съпруга си, дотолкова потънал във философски проблеми, че е забравил дребните нужди на живота.

О, Том. Даже когато сме заобиколени от милиони чудеса, някой трябва да се занимава с подробностите.

Тук, на борда на тази крехка изкорубена еднодръвка, този някой съм аз.

Дните минават и „Стрийкър“ все още е сред редиците на този поразителен флот. Огромна армада от могъщи съдове — колебая се да нарека бодливите, големи колкото планети неща „кораби“, — която се носи напред и понякога прекосява А и В-равнищата на хиперпространството или устремно се хвърля в гърлото на поредната точка на прехвърляне… Невероятна група от чудовища, следваща космически пътища, които не могат да се открият на никоя карта в архивите ни.

Трябва ли да съм изненадана от това? Колко пъти съм чувала други разумни същества — сороси, пили, синтиани или кантени — благоговейно да говорят за величествените дълбини и проницателност на Галактическата библиотека, чиито записи обхващат безброй светове и повече от милиард години още от създаването й преди толкова време от легендарните Прародители.

Ние, по-младите раси, си мислим, че Библиотеката е всезнаеща. Съвсем рядко някой споменава за огромните й ограничения.

Тя обслужва единствено Цивилизацията на Петте галактики. Древната култура на дишащите кислород звездни пътешественици, към която преди три века се присъединихме и ние, земянитите.

За бедния малък земянитски клан събитието изглеждаше повече от достатъчно! Обществото на дишащите кислород е толкова сложно и поразително — със загадъчните си традиции, съпернически съюзи и уважавани институти, — че човек трудно може да си представи какво се крие зад всичко това.

Но зад всичко това се крие много. Поне още седем класа живот, процъфтяващи успоредно с нас. Класове със съвсем различни потребности и амбиции, както и с характерна само за тях мъдрост.

Дори вечно любопитните тимбрими ни посъветваха да избягваме контактите с тези абсолютно чужди ни същества и ни обясниха, че просто е прекалено объркващо, неизгодно и опасно, за да си струва неприятностите.

На което от личен опит мога само да отговоря: „Амин“.

Разбира се, всеизвестно е, че най-старите дишащи кислород раси накрая умират или се „въздигат“. Както и индивидите, никой вид не съществува вечно. Цикълът на Ъплифта, който е в сърцето на галактянското общество, се изразява в постоянно подновяване. Да даряваш разум така, както е бил дарен на самия теб.

Нови в тази игра, невежи и отчаяно бедни, поели под грижите си своите шимски и делфийски клиенти, ние, човеците, сме се съсредоточили върху изучаването на законите, за да можем да се държим като отговорни патрони и навярно да избегнем участта, която обикновено сполетява вълконите.

Началото винаги е жизненоважно.

И все пак всички съюзи и кланове почитат онези, които са дошли преди тях. Онези, които са изпълнили задълженията по отглеждането на потомците си и после са насочили вниманието си към други неща, за да се издигнат на нови висоти.

След като избягахме от коварния капан на Оакка, реших вече да не се доверявам на покварените институти и да потърся съвет от онези просветлени и безпристрастни старейшини, за които сме чували да говорят. Същества, които са се отказали от звездните полети, за да се посветят на по-съзерцателен живот в класа на оттеглилите се, сгушени край някоя червена звезда.

Събитията в Многоизмерния свят скоро ни дадоха ценен урок. Дистанцираността не означава безпристрастие. Всъщност, така нареченият „клас на оттеглилите се“ е само преходна фаза за дишащите кислород раси, които вече не могат да понасят хаоса на плоското пространство-време. Макар че се изолират като отшелници в гравитационни кладенци и се опитват да усъвършенстват расовата си душа, това не ги прави непременно толерантни или мъдри. След премеждията ни със Старите аз бях готова да се върна обратно в Петте галактики и да рискувам за пореден път да установя връзка с цивилизацията на дишащите кислород.

Само че сега, противно на всякаква логика и независимо от желанието ни, бяхме приети в класа на трансцендентните!

Поне това като че ли означава символът на носа на „Стрийкър“. Някой или нещо е поставило там един-единствен знак, представляващ тъп ъгъл — навярно ужасно лоша шега.

Емблема, която говори за духовна възвишеност и готовност за отказ от всички мирски тревоги.

Всъщност тя казва: „Хей! Погледнете ни. Ние сме готови за божественост!“

Господи, каква ситуация. Чувствам се като улична хлапачка с крадена официална рокля и фалшив паспорт, която някак е успяла да се намъкне на церемонията по връчване на Нобеловите награди и се е озовала точно до подиума, за да произнесе реч!

Единственото, което в момента иска тази хлапачка, е възможност да се измъкнем без да ни забележат, преди възрастните да са ни хванали и хубаво да са ни напердашили.

Няма да е лесно да се измъкнем. Огромната ни армада е заобиколена от някакво инерционно поле. Нещо повече, нашите навигационни системи са парализирани. Нямаме представа къде сме, още по-малко къде отиваме.

По едно време, докато осъществявахме особено гладък преход през В-пространството, Акеакемай докладва, че заобикалящото ни поле изглежда слабо. Наредих му да изведе „Стрийкър“ в самия край на рояка с надеждата да се изплъзнем при някой от периодичните скокове обратно в нормалното пространство. Но когато се приготвихме да се отскубнем, Олело удари с перки и предупредително изсвири. Сканираха ни враждебни лъчи, насочени от друг кораб!

Скоро забелязахме джофурския крайцер, който си пробиваше път сред множеството гигантски съдове.

Преди преследващият ни боен кораб бе изглеждал всесилен. Сега ни се струваше мъничък в сравнение със заобикалящите ни чудовища. Понякога лъскавия му корпус имаше петна, които сякаш пулсираха като инфектирани мехури. И все пак неговият екипаж от егоистични сокови пръстени притежаваше огромна мощ и решимост да завладее „Стрийкър“. И щеше да използва всяка възможност, за да се нахвърли отгоре ни.

Затова се върнахме обратно сред гигантите.

Навярно нещастията, сполетели джофурите, в крайна сметка ще ги сразят.

Вселената може отново да направи чудо.

Кой знае?

Може би ще станем трансцендентни.

Ние проучи нашия краден клон на Библиотеката, за да потърси информация за странния пласт, който покрива корпуса на „Стрийкър“ и едновременно го предпазва и обременява с тежестта си. Отначало това бе дебела обвивка от звездни сажди, натрупана в атмосферата на въглеродно слънце. По-късно някаква тайнствена фракция я превърна — безкористно или с неясна за нас цел — в искрящ слой, който ни спаси живота.

— Това е вид броня — обясни компютърът. — Тя ни осигурява могъща защита срещу насочени енергийни оръжия… както драматично се уверихме при Многоизмерния свят. Когато прерових архивите, научих, че този метод масово бил използван от бойни кораби, докато преди около двеста милиона години се отказали от него заради фатален недостатък.

— Какъв недостатък? — попитах аз. Естествено, нещо толкова удобно трябваше да има своята „Ахилесова пета“.

— Голяма част от саждите, които се отделят от Измунути — продължи Ние, — се състои от молекули, наричани от вас, земянитите, „фулърени“ — отворени мрежести сфери и тръби, изградени от шейсет или повече атома. Те се използват в промишлеността, особено ако са на пластове или вериги. Онези роботи бяха при Измунути, точно за да събират материал за безплодните си усилия да спасят Многоизмерния свят.

— Вече ни е известно, че тази материя е изключително здрава — отвърнах аз. — Още откакто Суеси не успя да се справи с нея. Но това изобщо не означава, че е в състояние да издържи на унищожителни лъчи клас осем!

Ние обясни, че след специална обработка тези наслагвания се превръщали в друг вид. Обработка, включваща прибавяне на съответни атоми към фулъреновите молекули. „Атоми на странна материя“, уточни безплътният глас.

Признавам, че отначало не разбрах. Изглежда, че някои елементи могат да са изградени от съставки, различни от обичайните протони, електрони и неутрони, използващи необичайно разнообразие от кварки. Тези атоми трябвало да бъдат затворени в молекулни решетки, иначе проявявали склонност да изчезват от нормалното пространство и да се прехвърлят на Б-равнище или в друг, по-присъщ им субконтинуум.

Чувствам се странно, като си помисля, че „Стрийкър“ е обвит в такава материя.

Но пък предполагам, че е още по-странно да си мъртъв.

Никога няма да забравя момента, в който очаквахме да бъдем изпарени от онези ужасни лъчи. Ала нашата изненадваща нова броня погълна цялата им енергия и прехвърли всеки ерг на друга реалностна равнина.

— Струва ми се хитър номер — отбелязах аз.

— Наистина, доктор Баскин — сардонично отвърна Нис. — Но преди неколкостотин еона някой открил как да се справя с тази чудесна защитна обвивка, като обърне посоката на енергийния поток. Като превърне тази чудотворна материя в огромна антена, която поглъща енергия от хиперпространството… и в резултат изпържва екипажа на кораба.

Ето защо никой в Петте галактики не е проявил глупостта да продължи да използва този вид броня. Отначало се беше получило, защото джофурите бяха изненадани. Но на борда на „Полкджхи“ също има библиотечен клон, също толкова добър, колкото нашият. И враговете ни вече със сигурност са се подготвили за следващата ни среща.

Трябва по някакъв начин да се избавим от тази обвивка!

Натоварих Ханес Суеси да се заеме с тази задача. Междувременно аз си имам други проблеми.

Глейвърите продължават да вият денонощно.

Преди да излети с малкия кораб на Каа Алвин Хф-уейюо ни обясни как да се грижим и храним тези деволюирали потомци на могъщи звездни пътешественици. Не беше много сложно. Трябваше да им даваме синтетични личинки и през няколко дни да почистваме кошарата им. Глейвърите изглеждаха флегматични и непретенциозни. Но веднага след заминаването на Алвин и неговите приятели мръсните малки създания започнаха да стенат. И продължават досега.

Попитах единствения останал на „Стрийкър“ представител на джиджоските заселници какво би могло да означава това, но поведението им озадачава и Сара. Затова мога само да предполагам, че е свързано с променения състав на огромния флот около нас.

Докато изминаваме немислими космически пространства, към нас се присъединяват все нови сферични кораби, които се носят до бодливите съдове на някогашните оттеглили се. Сега приблизително две трети от армадата се състои от занги… и други видове дишащи водород… макар че съдовете им като цяло са много по-малки от тези на нашия клас живот.

Глейвърите сигурно някак усещат присъствието на зангите. Това ги възбужда — но нямам представа дали ги плаши, или радва.

А и не само те са нервни. След като оставихме толкова много от другарите си на Джиджо, „Стрийкър“ изглежда пуст и малко прилича на… кораб-призрак. Обгърнати сме от загадъчност и бъдещето ни лежи в страшна несигурност.

И все пак категорично мога да кажа, че делфините на борда на този очукан кораб изпълняват задълженията си с възхитителен професионализъм и всеотдайност. След три години на скитания ни останаха последните от внимателно подбрания екипаж на Крейдейки. Онези, които очевидно са неуязвими за деволюиране и психически отклонения. Изпитани в ужасни премеждия, това са перлите на Ъплифта. Ако успеем да се върнем у дома, всеки от тях би трябвало да получи право на неограничено възпроизводство.

Което е още по-иронично, разбира се.

Никой от фините не вярва, че отново ще видим Земята.

Що се отнася до Сара, тя прекарва повечето си време с нямото малко шимпанзе Прити и двете рисуват на малък компютър хиперизмерни карти и сложни пространственовремеви матрици.

Когато помолих Ние да ми обясни какво правят, саркастичното същество презрително нарече проекта им „суеверни глупости“!

С други думи Сара все още се надява да довърши работата на своя учител и да обедини древната земянитска математическа физика с компютърните модели на галактянската наука, за да се опита да разбере нещо от странните, ужасни смущения, които наблюдавахме. Конвулсии, които изглежда разтърсват голяма част от вселената.

— Продължава да ми убягва някакъв елемент — каза ми тя сутринта, с онова съчетание от раздразнение и шеметна радост, което понякога придружава задълбочената работа в любимата ти област.

— Чудя се дали няма нещо общо с Прегръдката на вълните.

Ние се отнася с такова пренебрежение към усилията на Сара, защото младата джиджойка не използва архивите на Великата библиотека. Но аз бях възхитена от находчивостта и блестящия й интелект, макар да ми се струва, че целта й е непостижима.

Край Сара винаги се върти — с разсеяно изражение и копнеж в очите — бедният Емерсън, който наблюдава експерименталните й модели на холодисплея. Понякога примижава, сякаш се опитва да си спомни нещо мъчително познато. Навярно му се иска да й помогне. Или да я предупреди за нещо. А може би просто да изрази чувствата си към нея.

С радост наблюдавам растящата им взаимна привързаност — макар че изпитвам и малко ревност. Преди инцидента с Емерсън не можех да отвърна на чувствата му. И все пак той ми е скъп. Човешко е да изпитвам смесени чувства, когато вниманието му се насочва другаде. Жестоката истина е, че сега Сара е обичана от единствения мъж в радиус от няколко мегапарсека. Как да не се чувствам по-самотна от всякога?

„Да, Том. Зная, че все още си някъде там и заедно с Крейдейки бродите из мрачните кътчета на космоса. Долавям далечното ти ехо — ти несъмнено продължаваш да търсиш и да попадаш на удивителни премеждия. Още повече да разлюляваш вълните.

Ако предположим, че това не е плод на фантазията ми — или на някаква моя ужасна самозаблуда, — не усещаш ли как мислите ми се устремяват към теб?

Не можеш ли… не искаш ли да ги последваш?

Чувствам се толкова изгубена… където и да се намирам.

Моля те, Том, ела да ме отведеш у дома.“

Е, добре. По-късно ще редактирам тези изпълнени със самосъжаление редове. Поне Хърби ми прави компания.

Добрият стар Хърби — мумията, изправена в ъгъла на кабинета ми, която в момента ме гледа с безучастните си очи. Хуманоидна, но неизмеримо чужда. По-древна от много звезди. Загадка, за която Том заплати с не един живот. Безценно съкровище, което хвърли хиляди галактянски кланове и могъщи съюзи в смъртна паника и ги накара да потъпчат собствените си закони, като се втурнат след „Стрийкър“ из многопластовия космос в опит да заграбят товара ни, преди някой друг да сложи отгоре му ръце-лапи-пипала-челюсти.

Заповедите, които получих, бяха пределно ясни. Да предам Хърби — и другите ни находки — на съответните власти.

Преди си мислех, че това означава Великата библиотека или Института по миграция.

Жестоко разочаровани и предадени от тези „неутрални“ сили, ние заложихме на Старите… и едва не изгубихме всичко.

А сега?

Съответните власти.

Нямам абсолютно никаква представа къде да ги търся.

До този момент все отлагам да съобщя най-тревожната новина. Но повече няма смисъл.

Вчера трябваше да поставя под арест скъпа приятелка.

Тш'т, моята заместничка, толкова компетентна и надеждна. Опората, на която разчитах толкова време.

Сърцето ми се къса да я наблюдавам на монитора как все обикаля без хамут в карцерния басейн.

Но какво друго можех да направя?

Когато открих тайната й двойна игра, просто не ми оставаше избор.

Как е възможно? Как съм била толкова сляпа за предупредителните признаци? Например, когато онези двама даникски пленници се „самоубиха“ преди два месеца. Трябваше по-внимателно да разследвам случая. Но аз я оставих сама да се заеме с това, защото бях претрупана с други въпроси.

Накрая вече не бях в състояние да пренебрегвам уликите. Особено след като Тш'т помогна на друг, далеч по-опасен пленник да избя…

Преди няколко часа се наложи да прекъсна по средата на последното изречение. (Не че темата ми беше приятна.) Нещо се случи и ме откъсна от дневника. Важна промяна в състоянието ни.

Появи се Ние, за да съобщи, че губим инерциалното си поле.

Цялата огромна армада най-после намаляваше скоростта, като преминаваше от А на В и накрая на С-равнище. С всеки скок престоите в нормалния космос ставаха все по-продължителни. Скоро дългообхватните сензори показаха, че се насочваме към синя точица — очевидно крайна цел на пътуването ни.

Извършеното от Олело спектрално сканиране установи бяло джудже, изключително компактно и с диаметър по-малък от една стотна от земното слънце. Звездата се състоеше главно от пепел, дължаща се на ядрени огньове, които бяха навлезли в последната си фаза на горене още преди еони. Всъщност, това е много голямо и старо джудже. Светлината му е резултат от гравитационно налягане, което може да продължи още двайсет милиарда години.

Започнахме да регистрираме различни аномалии — тъмни вретеновидни обекти, които се въртят съвсем близо до тази плътна древна звезда. Огромни структури, достатъчно големи, за да се различават като черни сенки, които искряха или проблясваха и засенчваха сияйния диск винаги, щом се окажеха между него и нас. Което се случваше често. Бяха много, разположени толкова близо една до друга, че всяка обиколка траеше по-малко от минута!

Скоро открихме, че са орбитиращи артефакти, разположени дълбоко в мощния гравитационен кладенец.

Разбира се, концепцията ми бе позната и ми напомняше за Многоизмерния свят, изграден около неговото малко червено слънце — съзерцателно убежище за оттеглили се. Това място много прилича на гигантската структура на Крисуед. Само че тук разстоянията са стотици пъти по-малки. В този плътен кладенец има огромни количества материя, събрани в тясна фуния от сгъстено пространство-време.

Онези, които живеят там, сигурно не ценят много свободното пространство.

Те принадлежат към друг клас живот, който се стреми към друг вид измерение. Мощно притегляне, което старите раси смятат за нежно спасение.

Присъединих се към другите в заседателната зала и загледах как тази нова вариация на стара тема постепенно израства пред нас.

— В една галактика има по няколко милиарда бели джуджета — отбеляза Акеакемай. — Ако дори с-с-съвсем малка част с-с-са обитаеми като това, броят на трансцендентните с-с-същества трябва да е поразителен. И преди контакта Земята не е била в състояние да регистрира нито едно от тях!

Сара стискаше ръката на Емерсън, който плъзгаше поглед по другите кораби около нас и навярно се страхуваше какво ще направят след пристигането ни. Аз също. Всички ние с тревога очаквахме заключителната част от пътуването си.

Продължавахме да намаляваме скоростта в нормалното пространство, когато във въздуха се появи Ние и докладва, че е сканирал символа на носа ни — тъп ъгъл, представляващ фалшиво доказателство за принадлежността ни към по-висш клас разум.

— Чакай да се сетя — казах аз, преди вихрещата се холограма да успее да обясни. — Емблемата означава единение на дишащите водород и кислород.

Едно от редките ми удоволствия е да изненадвам самодоволната машина.

— Как… разбра? — попита Ние.

Свих рамене — весел жест, който скриваше факта, че просто бях предположила.

— Двете линии се срещат под ъгъл от сто и четири градуса. Това може да представлява единствено връзките във водната молекула. Водород плюс кислород, които се съчетават, за да образуват основния елемент на химията на живота. Не е чак толкова сложно.

Въртящите се линии като че ли се олюляха.

— За теб може би — отвърна Ние. — Навярно земянитите не са толкова предубедени. Но за мен това е истински шок. След всички предупреждения, след безкрайните разкази колко опасни били зангите… колко нелогични, сприхави и неразгадаеми можели да са те…

Пак свих рамене.

— Малките момчета обиждат момиченцата и обратно. Понякога изобщо не се понасят. Поне докато пораснат достатъчно, че да не могат едни без други.

Елементарна аналогия. И все пак в това сравнение имаше логика!

Често съм се чудила за противоречията между дишащите водород и кислород. Щом са толкова фундаментално различни, толкова яростно враждебни, как зангите и техните братя бяха успявали толкова време да поддържат мир с Цивилизацията на Петте галактики? Защо едната страна не беше унищожила другата, вместо неохотно да си сътрудничат в сложни миграционни и екологични проекти и да споделят спирални ръкави и звездни пътища със сравнително малко сблъсъци?

Как наистина? Изглеждаше невероятно.

Разбира се, ако всичко вече не бе уредено на по-високо равнище! Равнище, на което двата класа живот най-после бяха съзрели достатъчно, за да открият общ език.

Съвършено състояние, при което двете страни взаимно се допълват.

Така.

Ето, че се бяхме озовали на място, висша проява на единение.

Единение, постигнато сред мощни гравитационни течения, дълбоко в Прегръдката на вълните.

Изглежда сме поканени.

Това оставя само един въпрос.

Защо?

Хари

Очакваше да го посрещнат у дома с поздравления, навярно лично Уер'К'кинн или поне старшите помощници на старата сепия, нетърпелива да получи информацията на Хари и да чуе доклада за успешната му мисия.

Честно казано, адски тежка мисия. Епично пътуване до един от най-ужасните райони на Е-пространството, където се беше справил с кошмарни премеждия и дори бе намерил двама човешки преждевремски корабокрушенци!

Уви, той завари в базата Каззкарк само хаос.

Всички пристани на северния полюс бяха заети, освен няколкото, отделени за служебно използване. Когато приближи до един от тях, Хари трябваше да съобщи приоритетния си код и да използва заплахи, докато навъсеният мониторен робот на Института по миграция най-после му даде разрешение за кацане.

Зад огрените от звездите платформи видя безброй лъскави кораби-бегълци, наредени на многобройни редове от единия край на планетоида до другия — плътна, ръмжаща обвивка от тъмни форми и ярки проблясъци.

— Адски е вълнуващо, нали, Дуер? — с блеснал поглед промълви момичето с обезобразеното лице. — Не ти ли го бях обещала? Дръж се за мен и аз ще те заведа в цивилизацията! Така ти рекох. Сбогом, Джиджо, и привет, галактико! Никога повече няма да сме мръсни, гладни, бедни или отегчени.

Хари размени поглед с другия човек, високия мъж. Двамата млади диваци явно не бяха на мястото си. Но за разлика от Рети, Дуер изглежда го разбираше и съзерцаваше гледката едновременно с благоговение и тревога.

„И аз горе-долу се чувствам така — помисли си Хари. Звездните кораби бяха наблъскани един до друг като съборени дървета мурвва след ужасна буря на Хорст. — След заминаването ми положението трябва да е станало много по-лошо, особено ако всички са решили да бягат на Каззкарк!“

Магнитните пръстени плътно обгърнаха очуканата му изследователска станция и двигателят най-после угасна с облекчено изпъшкване. Хари също дълбоко въздъхна.

„Най-после у дома… каквото и да става тук.“

Той качи на малък диск информацията на Уер'К'кинн и поведе гостите си към херметичния шлюз. В нормални времена те биха предизвикали в сънливата база истинска сензация. Бързо щяха да плъзнат слухове за новооткрита преждевремска зараза и служителят, арестувал виновниците, щеше да се прочуе.

Хари се разкъсваше от угризения. В крайна сметка човеците бяха патрони на расата му. Макар че това вече не би трябвало да го интересува, старите навици трудно се преодоляваха.

„А и Дуер и Рети ми спасиха живота.“

Тези вътрешни противоречия го караха да се чувства по-скоро неуверен, отколкото ликуващ, докато минаваха през късия тунел, за да влязат в планетоида.

„Всичко е в пълен хаос и може би просто няма да обърнат внимание на доклада ми за тях.“

Хари реши, че все някак ще го преживее.

Във фоайето наистина цареше пълен хаос — представители на всевъзможни раси се препираха и блъскаха, без да спазват деликатния ритъм и ритуали на расовата йерархия и междуклановия протокол, докато се опитваха да проникнат вътре с надеждата да получат убежище от все по-несигурния космос. Следван от двамата човеци, Хари използва служебния си пропуск, за да мине през няколко портала. И все пак му трябваше почти цяла мидура, за да стигне до последната врата, носеща надпис „ИМИГРАЦИЯ И КАРАНТИНИ“. По пътя дочуваше отделни реплики, които говореха за страха и паниката, обхванали Петте галактики:

— … три от всеки четири точки на прехвърляне в сектор Лалингуш са изместени или катастрофално преобразувани — изсъска на гал-седем туниктгупитски търговец, обръщайки се към закръглен п'орт'л, който бясно премигваше с гръдното си око.

В отговор п'орт'лът изсумтя.

— Чух, че повечето от останалите точки на прехвърляне били окупирани от местни съюзи, които искали незаконни такси от всички кораби, опитващи се да влязат или излязат оттам. В резултат се трупали огромни тълпи от търговци, студенти, поклонници и туристи, които не можели да се приберат у дома!

За изненада на Хари двамата млади човеци изобщо не изглеждаха уплашени от навалицата. Рети доволно се усмихваше и галеше по тила малкия си урски „съпруг“, докато Дуер наблюдаваше разнообразните форми на разумен живот и от време на време се навеждаше към момичето, за да му прошепне на ухото, че е разпознал някакъв вид извънземни — навярно от легендите, разказвани край огъня на племенния му роден свят. Хари не бе очаквал от тях такъв космополитизъм. Все пак Дуер издаваше нервността си, като здраво стискаше подмишница лъка и стрелите си.

По-рано Хари си бе помислил дали да не му ги вземе. На теория пленниците не трябваше да са въоръжени. Но дори най-педантичният галактянски бюрократ едва ли би разбрал, че тази комбинация от пръчка, тетива и парчета кремък представлява оръжие.

„За вълка говорим, а той в кошарата“, каза си шимът, когато стигна до пропуска. Беше дежурен същият кисел хуунски служител като предишния път. Въпреки обявеното извънредно положение, Туафу-ануф размахваше ярко оцветената си гръклянна торбичка към всеки, в чиито документи откриеше и най-незначителна грешка, и без да обръща внимание на протестите му, го връщаше обратно накрая на опашката. Когато Хари се изправи пред него, хуунът му се стори напълно изтощен от работа и напрежение.

„Приготви се за изненада, досаден стар бюрократ такъв“, помисли си Хари, като предвкусваше шока на Туафу-ануф от новата му опашка и цвят на козината.

За негово разочарование хуунът почти не му обърна внимание и отново погледна към мониторите си. Очевидно светлата козина не променяше представата на чиновника за земянитските шимпанзета.

— А, хрр-ррм. Значи наблюдател Хармс пак натрапва нежелания си маймунски лик на уморените ми сетива — презрително отбеляза той на галшест. — Само че този път води и двама от мръсните си земянитски господари. Да не би най-после да са дошли, за да те отведат у дома като ученик, избягал от час?

Хари усети, че Рети и Дуер се сковават и побърза да отговори — по-рязко, отколкото обикновено:

— Туафу-ануф, ти превишаваш правата си, сред които не са личните обиди към твой колега от великите институти. Но ако незабавно ни пуснеш да минем, може би ще се въздържа да отправя официално оплакване.

Увереността, която изпитваше, навярно се дължеше на умората от дългата, успешна мисия. За негова изненада, едрият хуун като че ли нямаше желание да продължи обичайните си подигравки. Туафу-ануф протегна напред огромната си ръка.

— Хр-рр-р. Покажи ми документите на човеците. Моля

Хари поклати глава.

— Те са екземпляри, изискани за наблюдение от Института по навигация, и влизат в Каззкарк под моя опека. Можеш да ги биосканираш, преди да ни пуснеш вътре. Това би трябвало да ти отнеме трийсетина дури. Правилникът не позволява по-продължително забавяне. Или да се оплача на Уер-Ккинн?

Погледите им се срещнаха. Изпод брадичката на Туафу-ануф се разнесе гърлен звук и гръклянната му торбичка се наду. Хари знаеше, че хуунът го залива със сочни ругатни на расовия си диалект. Не можеше да се обиди, тъй като това не беше официален галактянски език, но изглежда неколцина от опашката разбраха за какво става дума и изразиха съгласие или се засмяха. След инцидента при НуДоун хууните винаги се бяха държали зложелателно към представителите на бедния земянитски клан.

Неочаквано Дуер Куулън избухна в смях, с което прекъсна враждебните умбли на Туафу-ануф и го смая. Хуунът изненадано зяпна, когато младият човек отговори на англически — също неофициален език, макар че в последно време го използваха все повече служители на институтите.

— Леле, какъв страхотен стил! Чакай малко да обясня на този беден шим какво каза току-що за вида на тялото му, за предците му и всичко останало!

Дуер се наведе към Хари, бързо му намигна и прошепна:

— Усмихвай се и се преструвай, че ми казваш какво да отговоря на този глупак.

Хари зяпна.

— Какво се опитваш да…

Младежът отново се изправи, започна да се превива от смях и да сочи към шимпанзето, сякаш се опитваше да каже нещо на Туафу-ануф, но не можеше да се овладее.

— Той… шимът…

Рети наблюдаваше сцената с кисело изражение. Но Хари успя само удивено да зяпне, когато Дуер дълбоко си пое дъх, погледна Туафу-ануф право в очите… и започна да имитира гърлена хуунска умбла!

Докато подражаваше на хуунско оригващо изпъшкване, очите му като че ли свирепо заблестяха. Педантичният инспектор смаяно развя гръклянната си торбичка.

Когато Дуер си пое дъх и премина на англически, всички разговори рязко секнаха.

— Ето, това не ти ли хареса? Там, откъдето идвам, щяха да нарекат всеки шим, казал нещо подобно, истински…

Хари сграбчи ръката му и силно го стисна. Младежът бе жилав за човек, но не можеше да се мери с шимската сила. Дуер покорно млъкна и добродушно се усмихна на тълпата. Никой не беше чувал земянит да умблира. Хари определено присъстваше на такова нещо за пръв път!

После, сякаш това не бе достатъчно, мъничкият „съпруг“ на Рети подаде урската си главичка от торбичката й и презрително изсъска към високия хуун, с което предизвика нови изненадани викове сред опашката.

— Стига! — изкрещя Туафу-ануф и удари с тежкия си юмрук по бутона, с който се отваряше порталът. — Човеци, които говорят хуунски? Хууни, които говорят земянитски? Целият космос ли е полудял? Махайте се оттук! Бързо!

Докато бюрократът стискаше главата си в лапи, Хари задърпа Дуер за ръка и тримата най-после се озоваха в безопасност на покритите каззкаркски булеварди.

Шимът го пусна, отстъпи назад и внимателно го огледа, сякаш го виждаше за пръв път.

След продължително мълчание Хари кимна.

— Искам да ти задам само един въпрос.

— Да? — попита Дуер.

— Можеш ли да ме научиш на онова, което направи вътре?

Има начини да докладваш за определено събитие така, че да изглежда маловажно.

Докато чакаше във фоайето Уер'К'кинн да го приеме, Хари бързо редактира писмения си отчет за срещата с Дуер и Рети в Е-пространството, като изтри предположението си, че двамата идват от преждевремски свят. Нямаше нужда да крие каквито и да е факти. Кой друг, освен земянит, би разбрал какво представляват шитите на ръка кожени дрехи и неолитното оръжие на Дуер?

Всъщност по никакъв начин не нарушаваше клетвата си. Почти.

— Корабът ви се е повредил и сте загубили всичките си лични вещи, преди машината да ви вземе на борда си — каза им той. — Претърпели сте също мозъчно увреждане, което е предизвикало частична амнезия. Според традиционните закони за оказване помощ на пътници това би трябвало да е достатъчно, за да ви отпуснат средства за въздух, вода и протеин, докато откриете начин сами да се издържате. Разбрахте ли?

Дуер сериозно кимна, а Рети измърмори на малкия мъжки урс:

— Чу ли го, „аз“? Мозъчно увреждане, а? Обзалагам се, че Дуер дори няма нужда да се преструва, за да е убедителен.

„Съпругът“ й отговори, като се опита да я ухапе по лявата ръка, но тя успя бързо да се отдръпне. Хари незабавно реши, че харесва малкото създание.

— Познавам някои хора в Долния град — каза той. — Може би ще ви помогнат да си намерите подходяща работа. Междувременно, ето ви инфочип със стандартните данни за Каззкарк и заобикалящия го сектор — продължи шимът и им подаде прозрачна пръчка, която Рети пъхна в единствената си скъпоценност — доста очукано наглед обучаващо устройство, произведено на Земята. — Внимателно ги проучете, докато съм вътре. Когато свърша, ще ви отведа на някое сигурно място. Но в замяна искам да ми разкажете за себе си — абсолютно всичко, разбирате ли? За вашия дом и така нататък.

Двамата човеци кимнаха и Хари беше сигурен, че са искрени.

Разнесе се мелодичен звън — уникален ритъм, който Хари знаеше по-добре от собственото си име.

Покана, Помощниците на Уер'К'кинн трябва да бяха прегледали записите на камерите, насочени към реалния космос.

„Най-после“, помисли си той и се изправи. Двамата млади човеци вече бяха потънали в холоизображенията на обучаващото устройство, затова ги остави, без да им каже нищо. Докато бързаше към кабинета на началника си, възбудата му все повече се усилваше. Успехът в последната мисия му бе заслужил известно уважение от страна на Института по навигация. Навярно достатъчно, за да споделят с него голямата тайна.

„В името на вероятностното чистилище на Ифни, може би сега някой най-после ще ми каже какво става!“

Изтекоха няколко мидури преди да излезе от покоите на Уер'К'кинн. Чувстваше се напълно изумен.

Надявал се бе да получи обяснение.

Сега се чудеше дали това в крайна сметка е било разумно.

„Не е ли винаги така? Боговете ни предупреждават да внимаваме с желанията си. Защото понякога се сбъдват.“

Имаше една добра новина, една лоша… и още една, която беше направо ужасяваща.

Първо го поздравиха за оцеляването му при това тежко пътуване. Новият цвят на козината му — както и новият му телесен придатък — изглеждаше нищо в сравнение с пораженията, с които се връщаха други наблюдатели. Дадоха му щедра компенсация и с това въпросът беше приключен.

Що се отнасяше до мисията, Уер'К'кинн не можеше да остане по-доволен. Камерите на Хари бяха използвали специфичната перспектива на Е-пространството, за да записват реалната вселена и бяха регистрирали прогресивно обтягане на субвакуума. Процес, който бързо наближаваше точката на разкъсване. Благодарение на дръзката му мисия, местните помощници на Уер'К'кинн знаеха почти също толкова за това явление, колкото и августейшите им началници в квадрантната централа на института.

Това бе и лошата новина.

От известно време началниците им трябва да бяха знаели какво става. И все пак бяха обявили извънредно положение чак в последния момент. Дори и сега успокояваха страховете на обществото.

— Възможно ли е да е някакъв заговор? — попита шимът. Сепията размаха няколко от пипалата си.

— Ако е така, наблюдател Хармс, в този заговор участват най-високопоставените ръководители на всички големи институти, както и повечето по-стари раси. Всъщност, след като вече разполагахме с нови факти, моите помощници успяха да осъществят по-добра инфовръзка с каззкаркския клон на Великата библиотека и разкриха нещо толкова удивително, че останахме поразени.

Хари мъчително преглътна.

— Какво?

— Очевидно такива събития не се случват за пръв път! По-бледа версия на същите явления била наблюдавана преди около сто и петдесет милиона години, когато окончателно или временно престанали да функционират седемдесет процента от точките на прехвърляне! После обществото било разтърсено от мощни социални промени и геноцидни войни. Особено тежко пострадала Галактика трета.

— Но… как е останало скрито такова нещо? Библиотеката… не би ли трябвало да е…

Уер'К'кинн махна с пипало, сякаш възражението на Хари беше наивно.

— Всъщност почти всички факти са били оповестени. Но случилото се е било завоалирано чрез преувеличаване на значението на някои събития и омаловажаване на други.

Хари се изчерви от срам под новата си козина. Тъкмо така бе постъпил и самият той, като скри истината за Дуер и Рети под купища незначителни подробности.

— Хаосът на онази епоха винаги се е отдавал на тотална междукланова война, която обаче се оказва симптом, а не причина — продължи Уер'К'кинн. — Така или иначе, всички са свикнали да смятат историческите документи за мъгляви и пълни с неясноти. Навярно именно затова едно далеч по-важно събитие — колапсът на Гронин — е привлякло толкова малко внимание.

— Кое?

— Колапсът на Гронин. Прости ми, ти си вълкон и образованието ти е недостатъчно. Но повечето галактянски ученици знаят, че приблизително преди двеста и трийсет милиона години Прародителите се завърнали в духовна форма, за да напътстват и закрилят дишащите кислород по време на една от най-тежките кризи на нашата цивилизация. Междузвездните пътувания станали почти невъзможни. Въоръжени конфликти унищожили цели планети. Оцелели съвсем малко кланове, за да възобновят цикъла на Ъплифта с ново поколение.

— Аз… — Хари се намръщи. — Струва ми се, че съм чувал за това. Не се ли смята, че вината за хаоса е на машините и зангите?

— Суеверно обяснение, което повечето приемат без да се замислят. Всъщност обаче отговорът е съвсем друг. Нещо по-грандиозно… и много по-страшно.

Това беше третата и най-тревожна новина.

— Последните катаклизми очевидно са част от природна катастрофа с такива мащаби, каквито не са били наблюдавани още от колапса на Гронин. И през следващите дури и пидури ни предстоят още по-ужасни премеждия.

— К-колко по-ужасни?

Уер'К'кинн усука няколко от дългите си, завършващи със смукала пипала толкова силно, че можеше да огъне стомана. Обикновено непоклатим като неутронна звезда, той потръпна, сякаш трябваше да положи усилия, за да изрече следващите думи.

— Изглежда, че нашата цивилизация ще загуби цяла галактика.

Все още замаян, Хари излезе във фоайето.

Уер'К'кинн му бе подсказал, че вече е планирал нова задача за него и че ще му я съобщи по време на повишението му на следващия ден.

„Нещо за някакво съобщение, съвсем наскоро получено от обсадената Земя. Предупреждение, отправено към всички представителства на института. Висшето ръководство се опитало да го скрие, но слуховете за съдържанието му вече всявали паника из няколко квадранта.“

Звучеше интригуващо. Но в момента Хари беше толкова изтощен, че дори обикновено разсеяният му началник го забеляза. Мислите му бяха в хаос и Уер'К'кинн го прати да си почине, преди да започне отново.

Когато излезе в преддверието, Хари дълго стоя неподвижен, като премигваше и се чудеше какво липсва.

„Дуер и Рети — накрая осъзна шимът. — Трябваше да ме чакат тук.“

Той се огледа наоколо.

Нямаше ги!

Хари бързо излезе навън и застана на най-горното стъпало пред сградата на Института по навигация, вперил поглед в невероятната навалица. Чудеше се къде може да са отишли двамата преждевремци. Човеците никога не се бяха излагали на сложните опасности на галактянската култура и нямаха представа какво ги дебне сред неколкостотин избухливи видове… много от които мразеха до смърт земянитите.

Сара

Всичко се свеждаше до езиков въпрос.

„Можеш да мислиш само за онова, което умът ти е в състояние да опише“, каза си тя.

В продължение на два милиарда години системата от стройно организирани галактянски диалекти беше помагала на дишащите кислород раси да общуват помежду си с минимум недоразумения — строго логична семантична, синтактична и граматична структура. Но сега Сара смяташе, че тя е изиграла двойна роля — и да замъглява. Сложната култура на високо развити в техническо и интелектуално отношение същества бе отклонявана от определени теми. От определени възможности.

„Това може да е действителната причина, поради която са били изтребвани вълконските раси — помисли си тя. — Те навярно са били по-склонни да виждат онова, което не е трябвало да бъде виждано.

И някой не е искал да го допусне.“

Сара погледна през кристалния прозорец към рояците гигантски бодливи сфери, орбитираха с бясна скорост около плътна древна звезда. Подредени радиално и следвани от лъчи светлина, техните вътрешни страни като че ли едва не се допираха до изключително ярката повърхност. Онези, които живееха там — дълбоко в гравитационния кладенец на бялото джудже, — бяха подложени на мощно привличане, разпъващо всяка жива клетка.

Разбира се, в това се състоеше и смисълът да живеят там.

За разлика от Многоизмерния свят, обикновеният водороден метал не можеше да издържи на топлината и ужасното налягане. Ханес Суеси се бе опитал да обясни какви подсилени с полета материали са в състояние да устоят на такива сили, но Сара само се обърка от пороя неясни термини. Техниката далеч надхвърляше дивашкото й образование и й се струваше напълно божествена.

О, но математиката… това беше съвсем друг въпрос. Дори у дома, макар да разполагаше само с молив и хартия, тя се бе научила на всевъзможни хитри номера, за да описва безбройните начини, по които можеше да се нагъва, свива или разкъсва пространството — аналитични методи, неприсъщи на нормалната галактянска традиция.

Сега, когато разполагаше с някои от вълшебните машини на „Стрийкър“, Сара бе в състояние да извършва истински магии. Само с дума или жест караше във въздуха да се появяват прелестни карти и графики. Тензори се преобразяваха пред очите й. Трансформации на Тарски и функции на Такебаяши при най-малкия й каприз лесно се справяха с трансгранични интеграли и решаваха проблеми, които никой дигитален процесор не можеше да изчисли само с груба сила.

Дребната й шимска помощничка Прити мълчаливо извайваше форми със сръчните си ръце и им придаваше очертания, които се превръщаха в уравнения.

Уравнения, които представяха космос под напрежение.

„Иска ми се мъдрец Пурофски да можеше да види всичко това“, помисли си Сара.

Сякаш методите и компютрите само бяха чакали да реализират заедно пълния си потенциал. Под нейните напътствия те вече осъществяваха мечтата на стария й учител и доказваха, че древните концепции на Айнщайн и Ли в крайна сметка са валидни.

Навярно специалистите на Земята вече бяха постигнали всичко това — или открито, или тайно. И все пак Сара се чувстваше така, сякаш изследва девствени територии. Тези идеи хвърляха светлина върху бъдещето — и разкриваха бедствие от неописуем мащаб.

„Е, поне вече знаем — ние не сме виновни за онова, което се случи с Многоизмерния свят. Предполагам, че Джилиън ще открие утеха в това.“

Доктор Баскин явно смяташе, че е виновна за унищожаването на огромната, крехка обвивка от водороден лед, смазала милиардите си обитатели. Струваше й се, че това е било пряк резултат от присъствието на „Стрийкър“. Но доказателствата на Сара показваха, че става дума за естествени явления, абсолютно неизбежни и безлични като земетресение. Далеч по-непредотвратими, отколкото ураган.

„Нищо чудно, че към нас се присъединиха още толкова много бегълци. Деликатните структури на Крисуел трябва да се разпадат навсякъде из Петте галактики, което принуждава оттеглилите се бързо да избират дали да се върнат в цивилизацията на дишащите кислород, дали да преминат към следващото равнище… или да останат там и да загинат.“

Неспособни дори за кратко да издържат надалеч от Прегръдката на вълните, мнозина предпочитаха да останат сгушени до малките си червени слънца, докато континуумът около тях трептеше и смазваше крехките им ледени домове.

Сара гледаше към яркото, компактно бяло джудже и се чудеше дали същите влошаващи се условия ще ги последват и тук, където около свръхплътна звезда бързо обикаляха искрящи бодливи форми. Това място беше далеч по-могъщо от Многоизмерния свят, обитавано от древни, почитани раси, които съчетаваха най-доброто от дишащите водород и кислород.

„Трансцендентните със сигурност знаят какво ги очаква. Ние сме като мравки в сравнение с тези мъдри същества. Те трябва да разполагат със средства да се защитават през настъпващото Време на промени.“

Успокоителна мисъл.

За съжаление Сара не можеше да не се тревожи. Тревожеше се за буюрите.

На следващото съвещание на екипажа новината й беше посрещната мрачно. Дори когато обясни, че „Стрийкър“ няма нищо общо с трагичната гибел на Многоизмерния свят, доктор Баскин изглеждаше по-загрижена за бъдещето.

— Значи твърдиш, че всички тези катаклизми са естествен резултат от разширяването на вселената, така ли?

— Точно така — потвърди Сара. — Пространствено-времевата тъкан — включително самият илем — се разпъва, отслабва и накрая достига точка на разкъсване. Пространствените граници рязко се нарушават и пренареждат. Малко като подземно налягане по време на земетресение. Така наречените „нишки“ или цепнатини в първоначалната матрица могат да се свият и превръщат точките на прехвърляне в безполезни въртопи, като изолират цели сектори, квадранти и дори галактики.

По-възрастната жена поклати глава.

— Разширяването на космоса продължава вече шестнайсет милиарда години. Защо всичко това трябва толкова внезапно да стане точно сега?

В този момент се намеси Ние.

— Елементарният отговор на вашия въпрос е, че всичко това… не е безпрецедентно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че такива неща са се случвали и преди. Нека илюстрирам думите си, като те попитам нещо, доктор Баскин. Този символ означава ли нещо за теб?

Пред очите на Сара над заседателната маса се появи образ — сложна форма с тринайсет спирални лъча и четири овала един върху друг.

Джилиън премигна. После кисело сви устни.

— Много добре знаеш, че означава. Том го откри гравиран по онези странни кораби, които открихме в Плиткия куп… така нареченият „Призрачен флот“, който още от първия миг ни донесе само беди.

Ние любезно наклони фунията си от усукани линии и продължи:

— В такъв случай със сигурност си спомняш вероятността, която обсъждахме — Призрачният флот да представлява пратеничество на съвсем друга цивилизация. Съвършено различна от нашите пет свързани галактики. Навярно експедиция, пресякла стотици мегапарсеци, за да стигне при нас от друг възел на живот.

Компютърът изчака Джилиън да кимне.

— Е, сега мога да отхвърля това предположение. То не е вярно. Тези кораби по-скоро идват от нашето минало… когато цивилизацията ни се е състояла от повече от пет галактики.

Покрай едната стена на заседателната зала минаваше пълна с вода тръба. Вътре Акеакемай удари с широката си опашка и вдигна около лъскавото си сиво тяло буря от мехурчета. След като лейтенант Тш'т бе поставена под арест, той беше най-старшият делфин на борда — чест, която очевидно го правеше нервен.

— Повече? Искаш да кажеш, че някога е имало с-с-седемнайсет галактики, така ли?

— Седемнайсет, да. Четири от елипсовиден тип и тринайсет спирали. По-късно обаче — архивите не посочват точно кога — изглежда са останали единайсет… после седем… и накрая онези пет, които познаваме днес.

Възцари се мълчание. След малко — макар че киборгът му не промени огледалната си гладкост — Ханес Суеси заекна:

— Но… но как можем вече да не знаем за нещо толкова… нещо толкова…

— Нещо толкова фундаментално? Толкова епохално и шокиращо? Предполагам, че към отговора ни насочва собствената ви изненада. Всяка такава загуба би нанесла тежък удар върху обикновено спокойното, дълбоко консервативно общество. Всъщност, по онова време опустошителните вълни, които преди малко описа мъдрец Куулън, са били още по-ужасни. Оцелелите векове наред са били заети да събират останките.

Да допуснем, че след катастрофата управлението на Великата библиотека са поели по-стари, по-мъдри духове. Не би било трудно да изтрият и променят архивните данни… или да прехвърлят вината за хаоса върху нещо по-тривиално. Например зангите, престъпни дишащи кислород кланове или взрив на свръхвъзпроизводство сред машинните форми на живот.

— Но как са успели да скрият загубата на цели галактики?

— Това може да се окаже по-лесно, отколкото изглежда. Последния път, когато такова нещо се случило в огромен мащаб — колапсът на Гронин, — не последвало никакво съобщение за загубени територии, защото Институтът по миграция вече ги бил подготвил, като ги…

Сара скочи на крака.

— Като ги евакуирал!

Тя се завъртя към Джилиън и другите.

— Преди двеста и трийсет милиона години трансцендентните трябва да са разбрали предварително за катастрофата. И още преди разкъсването са заповядали напускането на двете галактики, които са щели да загубят. — Сара впери поглед в пространството. — Това обяснява загадката с Галактика четвърта! Защо цялата спирала неотдавна е била обявена за угарна и всички дишащи кислород трябвало да я напуснат. Причините не са били екологични. Те просто са усетили наближаването на ново разкъсване!

Холограмата на Ние сви рамене, сякаш всичко това вече беше очевидно. Компютърното същество не се извини, че му е трябвало толкова много време, за да го открие.

— Висшите класове живот очевидно или са се доверили на ръководителите на великите институти, или са ги манипулирали, за да принудят ръководните органи на нашата цивилизация да вземат съответните мерки.

— Но все още остават още много неясноти! — възрази Сара. — Защо всички е трябвало да напуснат Галактика четвърта? По какъв начин се отразява това на другите класове живот? Какво общо…

— Сигурна съм, че ще ни помогнеш да разбулим и тези загадки, мъдрец Куулън — прекъсна я Джилиън. — Междувременно, тази новина е достатъчно тревожна. Когато каза, че щяла да се откъсне цяла галактика, аз си помислих, че говориш за Млечния път. Това може би обяснява защо нашата планета е била изолирана толкова време. И защо сме предизвикали такъв смут, когато най-после се свързахме с Цивилизацията на Петте галактики.

Ние отговори със стария си покровителствен тон.

— При цялото ми уважение, доктор Баскин, обуздай присъщата си човешка склонност към солипсизъм. Въпреки предизвиканото от този малък кораб незначително раздвижване, вселената не се върти около твоя вид.

Забележката се стори на Сара презрителна и несправедлива. Но Джилиън я прие с кимване.

Суеси съобщи за усилията си да се освободи от прозрачната броня на кораба, пласт, който веднъж ги бе спасил от гибелни лъчи, но сега им приличаше на мъртвешки саван. Само преди два часа той се беше оказал почти фатален, когато „Стрийкър“ се бе опитал да напусне фуниевидния гравитационен кладенец на бялото джудже и да се измъкне от рояка „кандидати за трансцендентност“.

За съжаление, джофурският крайцер „Полкджхи“ ги причакваше точно отгоре и предприе съвсем различен вид атака. Врагът излъчи сложни импулси на хиперпространствена честота и предизвика реакцията на странните атоми, включени във външната обвивка на „Стрийкър“, превръщайки пулсиращия пласт в огромна антена, която започна да привлича енергиен поток от Б-пространството! Както предвиди Ние, температурата скоро се повиши. Плочите на палубата започнаха да се нагряват и като че ли нямаше начин да се спасят.

„Стрийкър“ не разполагаше с каквито и да е средства да отговори на удара и дори не можеше да се отскубне от полетата на „Полкджхи“, за да се върне обратно сред очуканите кораби-бегълци, които обикаляха по спирала около бялото джудже. Ако атаката продължеше, щеше да се наложи да се предадат… или да се изпекат.

После от рояка неочаквано приближи зангска сфера, излъчваща разпознавателен код, който накара стадото джиджоски глейвъри в трюма високо да завие. Когато към „Стрийкър“ се понесоха „пратеници“, отделили се от гигантския занг, „Полкджхи“ с явно неудоволствие освободи полетата си.

Облекчени, земянитите посрещнаха спасителите си.

— Предполагам, че е време да се сбогуваме с малките си приятели — беше казала Джилиън Баскин. Глейвърите най-после щяха да се срещнат със съдба, определена им много отдавна.

Малкото стадо четириноги с готовност се затътри към херметичния шлюз, където Сара се прости с тях.

„Дано това ви донесе изкуплението, към което са се стремили предците ви. Странна, но достойна цел. Да се обедините с нещо съвсем различно. Да хвърлите мост над бездната и да помогнете на дишащите водород и кислород да станат едно.“

Най-после разбираше защо двете цивилизации толкова време са били в състояние да съществуват съвместно, въпреки враждите през ранната им фаза. Защото бяха обречени една на друга като събрана от родителите им двойка, която открива обичта си едва през първата брачна нощ.

Нещо повече, този съюз обясняваше защо известният космос не е бил завладян от машини. Обединени, класовете на дишащите кислород и водород не бяха по силите на силиконово-металните същества и бяха попречили на дигиталния разум да овладее и използва всяка частичка материя в Петте галактики.

„Изглежда толкова организирано, толкова съвършено… — дори в известен смисъл романтично. Сякаш вселената е създадена точно с тази цел.“

Загледана в отдалечаващите се глейвъри — носени от прозрачни, блестящи балони, — тя им завиждаше заради ясната роля. Заради очевидното им значение. В този момент те бяха големия успех на Джиджо, важни участници в нещо несъмнено благородно, които допринасяха с мъдрата си простота за велико единение.

Когато си тръгнаха, „Стрийкър“ още повече опустя.

Суеси съобщи за неуспеха си. Оказало се невъзможно по какъвто и да е наличен в момента начин да се избавят от материята по корпуса.

— Онези, които ни дадоха тази обвивка при Многоизмерния свят, не само са ни спасили живота. Те са се погрижили и да останем сред другите кораби чак до дъното на гравитационния кладенец.

Докато „Полкджхи“ орбитираше отгоре, готов да нападне, ако „Стрийкър“ се опита да избяга, изглежда нямаха друг избор, освен да придружат армадата на кандидатите към огромните, копиевидни обиталища. Акеакемай въздъхна с примирено тринарно хайку:

Емерсън Данайт високо се засмя, въпреки недъга си. Но Сара трябваше да се консултира с малкия си компютър. И въпреки това навярно не разбра тънките нюанси на този странен, интуитивен език.

„Готова ли съм? Да стана трансцендентна?“

Сара се зачуди какво ли означава това, но можеше да си представи само огромни, студени интелекти в хибридни тела, силно обтегнати от гравитационните вълни, замислени над сложни проблеми, в сравнение с които любимите й уравнения бяха като движения на псевдоподи на примитивна бактерия. Даже тези същества да откриеха начин да включат човеците и делфините в съставния си ум, тя не намираше перспективата за привлекателна.

„Така или иначе, това навярно е просто номер на Старите — като мозъчното увреждане на Емерсън или превръщането на Ханес в киборг. Шега, която ще разберем, едва щом стигнем до онези блестящи иглички.“

Когато Суеси й съобщи за неуспеха си, доктор Баскин се съсредоточи върху по-непосредствени въпроси.

— Каква физическа опасност ни заплашва, докато се приближаваме към бялото джудже?

— Има с-с-силна ултравиолетова радиация — отвърна Стат, един от инженерите на Ханес, легнал върху ходещо устройство в отсрещния край на заседателната маса. — Но бронята ни изглежда с-с-спокойно с-с-се с-с-справя с-с-с нея.

— Ами силната гравитация там долу? Ще забави ли часовниците ни?

— Да. Полето е достатъчно мощно, за да промени потока на времето — кимна Акеакемай и изпусна мехурчета през дихателния си отвор. — С по-малко от един процент.

Джилиън кимна.

— А гравитационният градиент?

Сара беше проверила въпроса.

— Вълните тук са няколко порядъка по-силни, отколкото при Многоизмерния свят. Ще изпитвате придърпващо усещане по дължината на тялото си. Не очаквам да е приятно — макар да казват, че по-старите разумни го намират за неустоимо.

Джилиън кимна.

— Прословутата Прегръдка на вълните. Колкото по-съвършен става някой вид, толкова повече се стреми към нея и толкова по-малко понася плоското пространство. Това е причината да не виждаме трансцендентни форми на живот. Нищо чудно, че се смятат за отделен клас.

— Така е — съгласи се Суеси. — Но въпреки това са готови да се намесват в делата на по-младите раси.

Сара видя, че Джилиън свива рамене, сякаш за да каже: „Защо да се занимаваме с неща, които не можем да променим?“

— Значи това е трансцендентността. Всеки ъплифтиран вид, който е оцелял след звездната си зрелост, накрая се оттегля на такова място. И дишащи кислород, и дишащи водород. Те се събират край бели джуджета от Петте галактики, за да постигнат… какво? Знаеш ли, Ние?

Въртящите се линии се завихриха в лабиринт от променящи се мотиви.

— Същият въпрос измъчва теолозите в „зрялата“ цивилизация, която наричаме свой дом.

Някои смятат, че трансцендентните същества откриват нова младост в Прегръдката на вълните.

Други твърдят, че преминават през мистичен портал, за да последват благословените Прародители в по-добър свят. Както отлично знаете, дребните различия по такива подробности могат да разпалят страстите сред темпераментни кланове като сороси, тандуаси…

— Ти ли ще ми говориш за това! — кисело измърмори Ханес. — Проклети от Ифни фанатици.

— Това е вашето мнение… а също и на моите тимбримски създатели и на други умерени кланове, които смятат, че делата на трансцендентния клас не са наша работа. Че ще открием истината, когато дойде нашият ред.

Но трябва ли да ви напомням, че онези „фанатици“, за които споменахте, са сред най-могъщите раси, пътуващи с безброй космически кораби из плоското пространство-време? Те имат огромно влияние и действат по-бързо от умерените. В момента флотите им са обсадили Земята и преследват този екипаж, още откакто избягахме от Плиткия куп.

Сара видя, че Джилиън се навежда напред. Скулите й изпъкваха от светлината на вихрещата се холограма.

— Явно се опитваш да кажеш нещо. Продължавай.

— Искам да кажа, че „Стрийкър“ беше подложен на ужасни гонения, защото представлява опасност и обида за почитаните традиции из целите Пет галактики. Явно останките и информацията, които носите, застрашават дълбоко вкоренени вярвания.

— Това вече ни е известно — отвърна Джилиън. — Предполагам, че най-после си разбрал защо, нали?

Ние разшири спиралата си и едва не докосна лицето на русата жена.

— Наистина мисля, че успях. Изглежда вашето откритие възкресява древна ерес, която е била смятана за изчезнала от милиони години. Ерес, която твърди, че всички вярвания на нашата цивилизация са лъжа.

Ларк

Дълбоко в недрата на джофурския боен кораб нещата отново се бяха променили.

Последния път, когато Ларк бе влизал в жизнения център на „Полкджхи“, мястото напомняше на гъста, но подредена гора — триизмерна ферма, — с тучна зеленина и пълзящи по метални скели растения, които пречистваха въздуха и водата на огромния кораб и служеха на джофурския екипаж като всяка друга ефикасна машина.

Сега представляваше непроходима джунгла, в която растения и автотрофи от безброй светове се бяха отскубнали от определените им места, пълзяха около разпадащата се решетка и безумно се оплитаха помежду си.

Сред буйната зеленина виждаше плашливи малки същества — животни от различни видове, които преди определено не бе забелязвал тук. Дали бяха избягали от някоя корабна лаборатория, опустошена в разгара на битката? Или наблюдаващите ги компютри нарочно ги бяха размразили и освободили в някакво безплодно усилие да възвърнат контрола си над миниатюрната екосистема, която с всяка изтекла мидура ставаше все по-сложна и дива? Когато навлезе по-навътре, Ларк дори зърна малки организми, напомнящи на отделни джофурски пръстени, които се гърчеха и пълзяха по клоните в търсене на гнила органична материя. Светлата им повърхност изразяваше невинност и простота. Очевидно нито един от тях не се стремеше към усъвършенстване или постигане на разумност чрез комбиниране в купчини.

Ларк хареса новия вид на жизнения център. Той произхождаше от свят, на който природата сама намираше равновесие — сложен баланс, неизбежно хаотичен, но функциониращ по-добре от който и да е план. Даже когато много представители на планетната биосфера бяха врагове и се изяждаха помежду си, крайният резултат бе сътрудничество и всяко същество, всеки вид имаше отделна роля, с която помагаше на цялата система да процъфтява.

„Нещо като нашата малка група от странни съюзници — каза си Ларк, замислен за експедицията им до сърцето на джофурския кораб. — Може и да не си вярваме, но нямаме друг избор, освен да си помагаме.“

Докато си пробиваше път през буйната растителност, той спря край натежала от пълзящи праскови лиана, много разпространена на безброй кислородни светове. Откъсна един от плодовете и го поднесе към устата си, но първо трябваше да изчака пулсиращите пластове на мембраната да се отдръпнат настрани. Ларк отхапа с наслада и по брадичката му се стече червен сок. После лакомо изяде още няколко праскови. Това беше първата му истинска храна от няколко дни насам.

Спътникът му — видоизменена зангска сфера, обгърнала тялото му като неудобна втора кожа, — очевидно усети мислите му. Пред лявото му око се надигна пипало и вътре се образува вакуола. Появиха се мънички представители, които изиграха миниатюрна сцена.

Ларк поклати глава.

— Не, не съм неблагодарен. Разбирам, че си ме хранил от собствената си телесна маса, за да можем да стигнем дотук. Но те моля да ми простиш, ако предпочитам нещо, което не смърди на развалени яйца!

Бе съвсем сигурен, че самите му думи — звукови вибрации във въздуха, — нямат никакъв смисъл за извънземния. Абстрактен и структуриран, този вид език беше също толкова чужд за тези същества, колкото и идеята за придвижване с помощта на крайници, сковавани от твърди кости. Ларк предполагаше, че съществото следи движенията на очите му и някак го разбираше според това към коя точица или симулиран балон подсъзнателно избира да погледне и в какъв ред. Резултатът представляваше примитивна форма на телепатия, за каквато нито бе чувал, нито беше чел.

Малките представители отново започнаха да се гърчат във вакуолата.

— Да, добре — отвърна той. — Зная. Трябва да продължим напред. Нямаме много време.

В този момент от гъсталака пред него се разнесе шумолене. Ларк предпазливо протегна ръце към единственото си оръжие, лилавият пръстен, който по негова заповед отделяше химически вещества, предаващи различна информация и понякога преодоляващи джофурските пазачи или техните бойни роботи. Макар че вече не действаше толкова ефикасно, малкият торус все още ги спасяваше от постоянни сблъсъци и им позволяваше да напредват дълбоко зад вражеските линии.

От джунглата се появи едра фигура. Широка в основата и със заострен връх, тя зловещо приличаше на джофур.

„Или на трек“, приклекнал в сенките, си напомни Ларк. Не бе сигурен коя е точната дума, дори когато купчината се приближи. Съставното същество, което някога беше Аскс, любим трекски мъдрец, после се бе превърнало в надменния джофур Еуаскс. Сега не отговаряше и на двете имена. По восъчната пирамида от мазни торуси пробягваха тръпки, докато отделните сегменти спореха помежду си. Очевидно господарският пръстен вече нямаше пълен контрол.

Въпросът всеки момент можеше да се реши в полза на верността към капитан-водача на „Полкджхи“, което означаваше, че екипажът на кораба ще научи за присъствието на Ларк. Но все още не. Междувременно продължаваше странното, колебливо сътрудничество между занг, човек и купчина пръстени. Несигурен съюз на съставни същества. Ларк реши да нарича обърканото създание „X“ — поне докато окончателно не установеше какво е.

По коничното тяло пробягаха вълни от сенки и цветове и купчината прошепна на галактически шест от речевия си връх:

— аз/ние/Аз успяхме да постигнем целта — проникнахме в терминала на местния агроном. Моята/нашата задача да научим новини — тя се оказа възможна.

— Да? — пристъпи напред Ларк. — Разбра ли къде държат Линг?

Беше се надявал да я открият в жизнения център, близр до гнездото, където двамата бяха изпитали щастие… макар и съвсем за кратко.

Съставното същество потръпна. По надиплената му, восъчна плът пълзяха десетки малки, тъмночервени пръстени, които се хранеха от секретите му. За екипажа на „Полкджхи“ тези безвредни наглед тороиди бяха преносители на зараза, по-ужасна от зангската.

— За останалите човеци — Линг и Ранн, — няма никакви нови съобщения. Що се отнася до последното им известно местонахождение, аз/ние го локализирахме до един от квадрантите на кораба… онзи, който преди двайсет мидури беше завладян от нови, подобни на занги същества, очевидно проникнали през корпуса.

Новината за дишащи водород подкрепления не подейства на спътника на Ларк както би трябвало да се очаква. Сферата потръпна, с което изрази силно желание да избягва контакт с новодошлите.

„Така значи — помисли си младият биолог. — Сред дишащите водород също има фракции, нации, раси… или поне техни аналози. И те като нас най-много се страхуват от собствените си роднини. Предполагам, че това не би трябвало да ме изненадва.“

По време на дългото си пътуване от яслите тримата странни съюзници бяха спирали при различни терминални екрани, за да видят какво става навън. Докато X се опитваше да опише звезда от тип бяло джудже и да обясни какво е известно за трансцендентния живот, зангът изглеждаше разтревожен. Безпокояха го постоянно увеличаващите се доказателства, че класовете на дишащите водород и кислород накрая се сливат сред гравитационните вълни. Спътникът на Ларк очевидно не харесваше много тази перспектива.

„Също като мен и ти не можеш съвсем да го проумееш, нали?“ — бе попитал той занга. Трябваше да направи няколко опита, докато успее ясно да изрази въпроса си — все още продължаваше да се учи на този странен начин на общуване. Но накрая, след като известно време силно трепереше, съществото се успокои и отговори утвърдително.

Дори дишащите водород явно имаха проблеми със своите богове. Изглежда това беше природен закон.

— Но знаеш последните координати на Линг, нали? — обърна се към биологът.

— Така е. Би трябвало да е възможно да се приближим до този сектор… ако посмеем.

Ларк кимна. Някак трябваше да убеди спътниците си, че рискът си струва.

— Ами другият въпрос, който трябваше да провериш? По купчината мазни пръстени пробяга поредица от сенки — израз на съжаление, което изглеждаше толкова типично джиджоско, че създанието повече от всякога приличаше на Аскс.

— Уви — отвърна на гал-седем X, — новината е ужасна за теб… и навярно за нас/мен. По време на дългото пътуване на този кораб — от злощастния дом на оттеглилите се до това обиталище на трансцендентни раси, — „Полкджхи“ на няколко пъти регистрирал местни звездни групи и след като установявал позицията си, успявал да изстреля съобщителни капсули. Има голяма вероятност поне три от тях да са стигнали до избрани точки в Цивилизацията на Петте галактики.

С други думи, джофурите са успели да докладват на родния си клан всичко за Джиджо.

Всичко за нещастните г'кеки.

За трекските бегълци, които толкова време са живели без господарски пръстени.

И за човеците и другите раси, готови за незаконни експерименти/манипулации.

Ларк мрачно отпусна рамене. Почувства сърцето си толкова натежало, че зангският му спътник се разтревожи за метаболичното му състояние.

„Джиджо е загубен“, осъзна младият биолог.

Разбира се, това беше предсказано отдавна. Но след затрудненията на „Полкджхи“ изглеждаше възможно огромният боен кораб да бъде сполетян от ужасен край, преди да успее да докладва за откритията си в Галактика четвърта. Поради тази причина двамата с Линг бяха напуснали сигурното си малко гнездо с надеждата да всеят смут в сърцето на врага.

„Може би трябваше да останем тук, да се любим и да се храним с плодове, докато ни открият или докато не настъпи краят на света.“

Сега не му оставаше нищо друго, освен копнежът да освободи Линг, за да са заедно през оставащото им време… И да нанася удари на врага, ако е възможно.

За щастие имаше оръжие. Подарък от умелия стар трек-, ски мъдрец Аскс.

„Червеният пръстен. Онзи, който Линг скри в яслите, преди да я заловят. Аскс трябва да го е програмирал като хищник, възпроизвеждащ се в инкубатор след инкубатор. Когато сраженията със зангските нашественици принуждават джофурските воини да искат резервни части, те получават негови потомци.

Мутирала форма на господарски пръстен с незабележими промени, които би могъл да измисли само мъдър стар аптекар-мъдрец, приложил уроци, усвоени от треките през двете хилядолетия на изгнание. Номера, с които джофурите никога не са се сблъсквали по звездните пътища.“

Скоро везните на войната отново се наклониха на другата страна. Вместо да отблъснат дишащите водород, джофурските сили продължаваха да губят територии. Много от войниците като че ли бяха поразени от странна епидемия. Онези, които преди бяха егоистично самоуверени, сега страдаха от пристъпи на самосъмнение или трекско съставно мислене. Някои купчини се разпадаха на съставните си пръстени, които се разбягваха във всички посоки. Други ставаха замислени, вцепеняваха се или започваха да викат и изпускат остри пари.

Имаше и такива, които бяха сполетени от нови и необичайни идеи.

„Само да бяхме разпространили заразата близо до командния им център, преди да успеят да реагират.“

Но джофурите бяха бързи, умни и енергични. Като отстъпиха и установиха карантинни зони, те успяха да запазят контрола над основните корабни системи.

Само че твърде нестабилно. По-голямата част от „Полкджхи“ се намираше в пълен хаос. Отслабени от сраженията, воюващите страни очевидно не бяха способни да направят нещо повече от това да запазят превзетите територии, докато навсякъде другаде се разпространяваше анархия.

— Заслужава си да обсъдим още един въпрос — продължи X. — аз/ние научихме нещо ново, като подслушахме командния канал. Докладите показват, че на мостика цари дълбока загриженост. Капитан-водачът и купчината-жрец разискват значението на наскоро получено съобщение.

— Съобщение ли?

— Предупреждение, което неотдавна е било излъчено из целите Пет галактики. Ако е вярно, то предвещава злини за невероятно много раси и кланове, но най-вече за този кораб и всички на борда.

— Кой е пратил това предупреждение? — попита Ларк.

— Родният свят на собствената ти раса, Ларк Куулън. Обсадената Земя.

Чувствайки, че няма какво да губи, съветът Терагенс очевидно неотдавна е излъчил еретична теория, която обяснява катаклизмите, разтърсващи Петте галактики. Хипотеза, развита от техни мъдреци след тайно комбиниране на вълконски математически заклинания с галактянската наука. Тази концепция е толкова дръзка — толкова тревожни и страшни са нейните обвинения, — че великите институти са били принудени да разпространят отчаяни опровержения. Всъщност толкова отчаяни, че мнозина са повярвали на земянитите!

Реакцията е била толкова сериозна, че сега някои кланове пращат армади да помогнат на Земята да разкъса обсадата, докато други се обединяват и замислят жесток геноцид! Бойните флоти край родната ти планета са били десетократно подсилени.

Ларк слушаше, отначало неспособен да направи каквото и да е друго, освен да премигва — поне десетина пъти, — от изненада.

— Но… какво… — Той поклати глава, което предизвика нервната реакция на зангския му спътник. — Но какво е това предупреждение?

Съществото, което наричаше X, изрази тревожно благоговение като джиджоски трек.

— Те твърдят, че великите институти са скривали ужасна опасност. Че повечето от връзките, обединяващи нашите Пет галактики, скоро могат да се разпаднат и неподготвените да бъдат сполетени от жестока гибел. Че последвалият хаос може да погуби много велики постижения.

Нещо повече, ако земянитите са прави и това не е измама, ние на борда на „Полкджхи“ сме в най-голяма опасност. Тук, на това свято място, където трансцендентните същества се стремят към просветление в Прегръдката на вълните.

Дуер

Отначало очакваше лесно да открие Рети.

Човешко същество трудно можеше да се скрие в Каззкарк. Където и да идеше Дуер, всички се обръщаха и го зяпаха с всевъзможни сетивни органи. Сочеха го с крайници и пипала и забележките им на десетки галактянски езици го следваха по всяка уличка. Очевидно земянитите имаха лоша слава.

Даже никой в Каззкарк да нямаше представа що за смрадливо двуного е Рети, момичето само щеше да привлече вниманието. През цялото време, откакто познаваше младата преждевремка, тази й особеност никога не й изневеряваше.

Дуер беше по-сдържан. Предпочиташе да се движи тихо из това странно, шумно място — огромно като каньон и все пак клаустрофобично като бамбукова гора, с крехък покрив, който не позволяваше на скъпоценния въздух да се изпари в космоса. Чувстваше се достатъчно неспокойно и без тълпите извънземни, които шумно спореха или жестикулираха и почваха да шепнат, щом се приближеше.

„Винаги съм мразел навалиците. Но според Хари Хармс това било само малка база! Не мога да си представя истински град.“

Дуер се опитваше да не зяпа, отчасти защото бе нахално, а и за да не прилича на пълен селяк. В една от историите, които майка му често му четеше преди лягане, се разказваше за невинен провинциалист, пристигнал в многолюден град, само за да бъде обран от местните хищници.

„За щастие нямам много за крадене“, каза си той.

На поредната пресечка Дуер спря да помисли.

„Къде щях да избягам, ако бях на мястото на Рети?“

Само да беше внимавал и това нямаше да се случи. Докато чакаха Хари в сградата на Института по навигация, Дуер бе оставил Рети, за да отиде до тоалетната. Това му отне известно време, докато проучваше странните механизми, предназначени за отпадъчните продукти на много видове. Когато се върна — объркан и обезсърчен от няколко едва не завършили фатално инцидента, — той откри, че Рети я няма и външната врата зее отворена към оживената улица.

„Хари ще побеснее“, помисли си Дуер и се втурна навън с надеждата да я види. За миг зърна ниска двунога фигура, която тъкмо завиваше зад ъгъла, и се затича след нея, но скоро я загуби в лабиринта от странични улички.

Трябваше да измисли план. Дуер внимателно прехвърли наум списъка с целите на момичето.

„Номер едно — да избяга от Джиджо и да се погрижи никой да не може да я върне обратно.“

Тази задача му се струваше почти постигната. Но Рети навярно се страхуваше, че Хари Хармс знае прекалено много. Шимът явно можеше да събере достатъчно информация, за да открие местонахождението на Джиджо и дори да настои да се върнат заедно с него. А тя не искаше да рискува.

„Номер две — да си осигури прехрана. Да стане безценна за някой достатъчно влиятелен, така че никога повече да не изпита глад.“

Дуер се поколеба. Момичето разполагаше с компютърния си учител, както и предоставената им от Хари информация за Каззкарк. Дали Рети бе измислила някакъв план, докато него го нямаше?

„Номер три — да се избави от белезите си.“ Винаги беше страдала заради грозните следи, останали от жестоките й някогашни мъчители. Лично Дуер почти не ги забелязваше. Бе виждал и по-ужасни неща.

И все пак тя копнееше колкото може по-скоро да се погрижи за това.

Дали на Каззкарк такава операция бе осъществима? Тук не живееха други човеци и местните специалисти може би нямаха опит с човешка плът.

Едва ли. Компютрите могат да съхраняват необходимата информация. А медицината сигурно има изключителен приоритет. Никога не знаеш какъв вид ще посети базата, така че трябва да си подготвен за всякакви случаи.

Дуер разбираше, че разсъжденията му се основават на съвсем недостатъчни данни. От малък беше слушал разкази за блестящата цивилизация, която предците му бяха напуснали. Сега действителността го хипнотизираше и поразяваше.

„Навярно трябва да изчакам Хари. Аз познавам Рети, а той познава Каззкарк. Заедно ще се справим по-добре.“

Тъкмо се канеше да се върне обратно, когато внезапно изпита странно, неспокойно усещане. Трябваха му няколко секунди, за да намери точната дума.

„Аз съм се… загубил.“

Никога не му се бе случвало! На родния му свят винаги се усещаше притегляне на север, нещо като биологична карта. Но тук, на този носещ се в космоса планетоид, мозъкът му явно бе изгубил ориентация. Нямаше представа къде се намира!

Той застана до една каменна стена и се опита да събере мислите си, докато покрай него минаваха тълпи от различни странни форми на живот. Дуер не им обръщаше внимание и се мъчеше да се съсредоточи, но му пречеше усилващата се паника.

„Мислех си, че след Е-пространството мога да се приспособя към каквото и да е. Може да съм преждевремец, но не съм дивак. Израснал съм, заобиколен от други раси. Но това… всичко това…“

От шума, суетнята, миризмите и натрапчивото присъствие на толкова много видове разумни същества — някои от които изключително враждебни към неговата раса — му се искаше да се вмъкне в първата срещната дупка и никога повече да не излезе навън.

Нямаше представа колко време е стоял като вцепенен от паника. Но скоро се сепна, когато в зрителното му поле навлезе едра фигура, по-ниска и закръглена от човешка, с котешки мустачки и четинеста кафява козина. Яко двуного, смътно напомнящо на бозайник, с остри зъби, оголени в гримаса, която Дуер взе за смъртоносна заплаха… докато съществото не започна да тътне приветствия на англически!

— Така, така. Да съм проклет. Човек? Така, така! Наистина човек! Такова удоволствие нямал съм от отколешни времена… отпреди кризата, когато беше мир! Ще ли се ръкуваме?

Създанието протегна пълната си лапа, от която постоянно изскачаха и се прибираха подвижни нокти. Дуер запремигва, смътно спомнил си за старата земянитска традиция на докосване на длани, отдавна изоставена, тъй като повечето извънземни не я харесваха. Той нервно протегна лявата си ръка — онази, която по-малко щеше да му липсва, ако съществото я отхапеше. Двамата несръчно се „ръкуваха“ и с очевидна радост се отдръпнаха един от друг.

— Прости ми невежеството — заговори Дуер, като се опита да имитира официалния междувидов поклон, който няколко пъти бе виждал да правят на Джиджо. — Но би ли ми казал кой… или какво…

Гласът му секна, когато светлата кожа на закръглената фигура пред него се зачерви. Дуер се уплаши, че може да е казал някаква обида — докато създанието не започна ритмично да пуфти, като очевидно се опитваше да имитира човешки смях.

— Това ли е истина? Не ме разпознаваш? Синтианин? Един от на човеците най-добрите приятели! Толкова добре! Така, така. До тази проклета криза, разбира се. Признавам. Приятелството се на мъчително изпитание подлага, когато смъртта струи като звездна светлина. Признавам го. Аз, който се наричам Киуей Ха'аулин. Признавам. И ти няма да ме намразиш заради това?

Дуер кимна. Синтианин? Да, беше чувал за тях… и смътно си спомняше, че е виждал снимки в стар том, когато Фалън му предаваше малко галактоксенология в библоския архив. Тази раса наистина бе известна с доброто си отношение към Земята в дните преди звездния кораб „Убежище“ да отлети за Джиджо. Макар че оттогава можеше да са се променили много неща.

— Мой ред е да се извиня, Киуей Ха'аулин — отвърна той, като положи всички усилия да имитира изговора на името. — Аз… преживях инцидент в дълбокия космос и имам леко мозъчно увреждане. Загубих всичките си лични вещи.

Синтианинът плъзна поглед по дрипавите му дрехи и накрая впери очи в изработените му от кхюин лък и колчан със стрели.

— Всички вещи? Тогава това прекрасно протоаборигенско оръжие… не ли е твое, навярно за продан?

Дуер го зяпна. Според Хари Хармс никой галактянин не би трябвало да разбере за какво служи резбованото парче дърво. И все пак този тук от пръв поглед бе разпознал примитивното оръжие и явно го искаше! По възлестите му мускули сякаш потръпваше завистливо желание.

„Колекционер“, помисли си Дуер. Беше срещал такива дори на Джиджо. Кой знае защо инстинктът му на следотърсач и ловец внезапно се събуди. В крайна сметка, търговията се подчиняваше на много от законите на джунглата. Паниката отстъпи пред стария му опит.

— Така, така — каза той, като донякъде се опитваше да подражава на речта на другия. — Навярно съм преувеличил. Признавам, че успях да спася едно-две неща от останките на кораба. Някои специални неща.

— Съкровища, несъмнено — отвърна синтианинът и по извития му гръб пробягаха алчни тръпки. — Добре. Аз единствен съм от моя вид, известен като търговец на неща земянитски. Ще ти помогна да намериш пазар за тях. И после? От окаян корабокрушенец в заможен звезден пътешественик да се превърнеш можеш! Достатъчно заможен, за да си купиш първокласен билет от това жалко място до някъде другаде навярно?

Без да изчака отговора на Дуер, синтианинът го хвана за ръка.

— Така, така. Ще си поговорим ли още? Киуей Ха'аулин знае наблизо много хубаво място за ядене. Хубава храна! Хубав разговор за съкровища и новини от звездите! Идваш?

Дуер поглади лъка с дясната си ръка. На Джиджо оръжието наистина беше безценно. Въпреки глуповатото си поведение, Киуей Ха'аулин трябва да имаше око за такива неща. Кой знае колко можеше да му плати някой колекционер на земянитски неща?

„Не ми се иска да се разделя с него, но това ще ми помогне да науча повече и може би да открия Рети.“

Тласкан колкото от любопитство, толкова и от глад, той кимна.

— Приемам твоето гостоприемство, Киуей Ха'аулин. Да вървим да си поговорим за много неща.

Без да обръща внимание на враждебните погледи и забележки от всички страни, той последва новия си приятел.

Емерсън

От тайната си кристална наблюдателница той гледаше безбройните звезди… и още много други блестящи точки, които бяха огромни кораби. Всъщност, наоколо беше станало толкова оживено, че дори само с едно плъзване на невъоръжения си поглед можеше да различи стотици блестящи снежинки или балони. Многоизмерни съдове се носеха до сферични форми в постоянно сгъстяващата се навалица и обикаляха по спирала около общата си цел — нажеженият до бяло диск, заобиколен от рояци гигантски игли, които едва не се допираха до повърхността му.

Емерсън реши да не гледа натам. Дори самата мисъл за мястото, към което се приближаваха, бе също толкова мъчителна, колкото и изгарящия му лик.

Знаеше какво ще се случи преди „Стрийкър“ да пристигне и беше направил всичко възможно, за да се подготви.

Лишен от реч, Емерсън съвсем смътно схващаше защо са тук или какво означава фактът, че зангските кораби приятелски се смесват със съдове на дишащи кислород, които преди са отбягвали… или с които понякога са влизали в жестоки схватки. Докато гледаше как Джилиън и Сара разговарят, замислено смръщили чела, той се бе мъчил да открива смисъла на думите им. Но много от често повтаряните изрази — като „Прегръдката на вълните“ — не събуждаха каквато и да е реакция в наранения му мозък. Освен ако това нямаше нещо общо с постоянно усилващата се склонност на тялото му да се извива и протяга в определена посока и краката му сами да поемат към бялата звезда.

Само отделни думи сякаш събуждаха нещо в него, поне мъничко.

— Прегръдка — промълви той, като се наслаждаваше на чувственото й звучене.

Няколко часа по-рано бе седял до Сара, която спокойно беше отпуснала глава на рамото му. Той я галеше по косата — обичайният му начин дай помага да се освободи от напрежението на ежедневните й усилия да изтръгне истина от вселената с помощта на любимата си математика. Неговото задължение бе приятно. С радост би й дал всичко, от което се нуждаеше.

Разбира се, освен онова, което искаше този път. С нежни загатвания Сара свенливо му беше дала да разбере, че би желала да станат още по-близки… но той трябваше дай откаже. Емерсън се отскубна от топлата й прегръдка и видя въпросите в очите й. Страх, че може би не я намира за привлекателна. Страх, че раните са го лишили от мъжки желания. Страх, че навярно на двама им остава съвсем малко време да станат едно.

Как можеше дай обясни? Бяха нужни думи, изречения, цели томове, за да оправдае отхвърлянето на такова естествено желание. Ядосан, той потърси в оцелялата си памет песен, която да изразява всичко, но не успя да открие. Преди да избяга в покритото си от звезди убежище, можеше само да я докосне по бузата и да остави очите си да й предадат дълбочината на любовта му.

Всъщност сексуалните му функции не бяха нарушени. Той копнееше да й го докаже. Но не сега. Предстоеше му сблъсък и се нуждаеше от всичките си сили. Силните животински желания можеха да му помогнат в настъпващата развръзка и да му напомнят за онези важни неща, за които бяха забравили по-съвършените умове.

Планът му неизбежно беше груб, тъй като трябваше да мисли без думи. Представяйки си определени действия, движения, чувства и образи, Емерсън бе получил обща представа какво да очаква и как да реагира, когато настъпи моментът.

Трябваше да е скоро. Все още можеше да разбира пространствените диаграми и докато „Стрийкър“ се спускаше по спирала в гравитационната фуния на бялото джудже, той осъзна нещо важно. Щяха да достигнат точката на необратимост, когато огромните космически кораби стигнеха толкова близо един до друг, че да не могат да избягат с нормални двигатели. Джилиън трябваше да даде заповед за бягство преди това, иначе рискуваше завинаги да напусне външния космос — царството на открития вакуум, което обитаваха младите раси. Където мощните съдове кръстосваха обсипаните със звезди небеса.

Същата логика се отнасяше и за тайната фракция на Старите.

„Скоро трябва да направят нещо, иначе ще попаднат в капан заедно с…“

Емерсън спря — после предпазливо продължи мисълта си.

„… иначе… ще… попаднат в капан заедно с нас в обиталищата на трансцендентните и повече няма да могат да се намесват в делата на Петте галактики…“

От гърлото му се разнесе тихо сумтене. Въпреки че този път го очакваше, внезапното завръщане на речта го изпълни с мъчителна смесица от скръб, радост и страх.

„Думите… думите отново са тук!“

Сега поне беше по-подготвен. Дни наред подреждаше спомените си, усърдно запомняше изразите на другите с надеждата да си изясни всичко, когато дойдеше времето.

„Чакай да се сетя. Емблемата означава единение на дишащите водород и кислород…“

„… онези странни кораби, които открихме в Плиткия куп, трябва да идват от нашето минало… когато цивилизацията ни се е състояла от повече от пет галактики.“

„… Да допуснем, че след катастрофата управлението на Великата библиотека са поели по-стари, по-мъдри духове… да изтрият и променят архивните данни… или да прехвърлят вината…“

„… Значи това е трансцендентността. Всеки ъплифтиран вид, който е оцелял след звездната си зрелост, накрая се оттегля на такова място…“

„Онези, които ни дадоха тази обвивка при Многоизмерния свят, не само са ни спасили живота… Те са се погрижили и да останем сред другите кораби чак до дъното…“

„… няма начин да се избавим от топлината…“

Толкова много идеи, внезапно изскочили на повърхността! Чувстваше се като прогледнал слепец, пред очите на когото се е разкрила ясна гледка, докато преди е виждал само мъгла. И все пак много концепции му се бяха стрували познати! Сякаш дълго време се бяха таили почти на повърхността на съзнанието му в незасегнатите части на мозъка му и бяха очаквали да ги изрази с изречения.

Емерсън с радост би прекарал часове, наслаждавайки се на водопада от мисли. Но не му дадоха това време.

Разнесе се глас — далечен и подигравателен:

— ЗАБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ НЕ НИ ПОТЪРСИ, МАКАР ДА ТИ ДАДОХМЕ КОД.

Емерсън не си направи труда да погледне към ярките светлинки навън. Щеше да е безполезно да се опитва да различи мрачния кораб, тайно приближил се към тях. Вместо това бързо се измъкна от тесния кристален купол и се спусна по стълбата, предназначена за друга раса в съвсем друго време.

— Бях любопитен да видя колко много копнеете за онова, което поискахте от мен — тихо отвърна той. Звукът нямаше никакво значение. Старите по-скоро наблюдаваха откраднатото парче от собственото му сиво вещество, което някак държаха в квантова връзка с останалата част от мозъка му. Когато го доближаха достатъчно, между тях потичаха думи. Неговите думи.

Думи, които те мигновено разчитаха.

— НЯМА НУЖДА ДА ДАВАМЕ ОБЯСНЕНИЯ НА ТАКИВА КАТО ТЕБ. ДОСТАТЪЧНО Е, ЧЕ НИ ТРЯБВА И ТИ ЩЕ НИ ГО ДАДЕШ.

Емерсън се затича по коридора и извади от джоба си малък импровизиран уред със светещ индикатор. За да го направи не му бяха трябвали думи, нито пък се бе замислял за значението му.

— Като че ли времето ви изтича, а? — попита той мъчителите си — представители на оттеглилите се, чиито домове бяха изчезнали сред руините на Многоизмерния свят. И чиято прословута безпристрастност не беше издържала проверката.

— Ако чакате още, ще станете трансцендентни, независимо дали ви харесва. Данните, които искате, няма да ви свършат никаква работа. Няма начин да съобщите на приятелите си в Петте галактики.

В главата му отекна леден глас.

— ЕОНИ НАРЕД СМЕ СЕ УЧИЛИ НА ТЪРПЕНИЕ. ЦЯЛОТО ТОВА ПРЕПУСКАНЕ… БЯСНО ДЕЙСТВИЕ… НИ Е НЕ ПРИЯТНО. ЗАБРАВИЛИ СМЕ КОЛКО БЪРЗО ДЕЛАТА ПОВЛИЧАТ СЛЕД СЕБЕ СИ ПОСЛЕДСТВИЯ.

Емерсън зави зад ъгъла и мина през един люк, воден от датчика на устройството.

— Да, цялата тази несигурност трябва да ви влудява. Я ми кажете, как се чувствате, след като почти сте успели да преминете в трансцендентния клас, ваша цел от милиони години, само за да се измъкнете в последния момент и да отнесете няколко байта информация, открадната от беден земянитски кораб? Не се ли изкушавате да се откажете от всички тези стари пристрастия? И да прегърнете вълните?

Последва продължително мълчание, по време на което той продължаваше да тича по дългите, почти пусти коридори на „Стрийкър“.

— НЯМАШ ПРЕДСТАВА КОЛКО Е ТРУДНО ДА СЕ СДЪРЖИМ. ГРАВИТАЦИОННОТО ПРИВЛИЧАНЕ Е ТОЛКОВА ВЪЗХИТИТЕЛНО, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ С ДУМИ И ДА СЕ СРАВНИ С ОБИКНОВЕНО ФИЗИЧЕСКО УСЕЩАНЕ.

— Поне опитайте — предложи Емерсън. — Какво й е толкова хубавото на Прегръдката на вълните?

— ПРЕКАЛЕНО МЛАД СИ, ЗА ДА ГО РАЗБЕРЕШ. В ПРЕГРЪДКАТА ВСЕКИ СЕ ЧУВСТВА ЕДНО С ЦЕЛИЯ КОСМОС. ТУК ИМА МЪДРОСТ И ПОЗНАНИЯ, НЕДОСТИЖИМИ ЗА ВЕЛИКАТА БИБЛИОТЕКА.

— Нима? Тогава защо просто не продължите? — мощно изкънтя гласът му сред светлите стени. — Постъпете мъдро и величествено. Приемете дипломата си. Завършете образованието си, по дяволите! Върнете ми мозъка. Живота, който ми откраднахте. Идете в онзи ваш рай с чиста карма и съвест!

Старите му отвърнаха почти виновно:

— ПРИ НОРМАЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА МОЛБАТА ТИ НАВЯРНО БИ ИМАЛА МОРАЛНИ ДОСТОЙНСТВА. НО СЕГА СА ЗАЛОЖЕНИ ДАЛЕЧ ПО-ВАЖНИ НЕЩА, КОИТО НИ ПРИНУЖДАВАТ…

Отново последва пауза.

— ПОЧАКАЙ МАЛКО. ЗАБЕЛЯЗВАМЕ НЕЩО В РАЗВЪЛНУВАНИЯ ТИ ГЛАС. В НАЧИНА…

Емерсън усети странно гъделичкане, сякаш някой докосваше лявото му мозъчно полукълбо. Когато отново заговори, гласът звучеше възмутено.

— НАУЧИЛ СИ СЕ ДА НИ ЗАБЛУЖДАВАШ И РАЗСЕЙВАШ. ОЧЕВИДНО ВЕЧЕ НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА РАЗБИРАМЕ МИСЛИТЕ ТИ, ПРОСТО КАТО НАБЛЮДАВАМЕ ДУМИТЕ И ГЛИФОВЕТЕ. НЕЩАТА, КОИТО КАЗВАШ, ВСЪЩНОСТ ЦЕЛЯТ ДА НИ ЗАБАВЯТ.

КАЖИ НИ КАКВО КРИЕШ! КАЖИ, ИНАЧЕ ЩЕ ИЗПИТАШ БОЛКА!

Емерсън продължи да тича и стисна зъби, като полагаше всички усилия да не се засмее и да не покаже силата на презрението си. Но Старите с древно умение успяха да го забележат. Макар че не можеха да извличат факти от неохотния му ум, те имаха добра представа за чувствата му.

— УСЕЩАМЕ, ЧЕ В ТВОЯ СЛУЧАЙ НЕ ДЕЙСТВА НИТО ЕДНА ОТ ОСНОВНИТЕ ФОРМИ НА ПРИНУДА. ТИ СИ НАДРАСНАЛ БОЛКАТА, УРОК, КОЙТО ОТНЕМА НА МНОГО ОТ ОТТЕГЛИЛИТЕ СЕ ВЕКОВЕ. НИТО ПЪК ХЛЕНЧИШ И СЕ ОПЛАКВАШ ЗАРАДИ ОНОВА, КОЕТО ТИ Е ОТНЕТО. НИЩО НЕ МОЖЕ ДА ТЕ НАКАРА ДА ПРЕДАДЕШ ПРИЯТЕЛИТЕ И КЛАНА СИ. ТИ ИЗОБЩО НЕ СИ СЕ ОПИТАЛ ДА ОТКРАДНЕШ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО ТИ ПОИСКАХМЕ.

ВСИЧКО ТОВА МОЖЕ ДА Е ДОСТОЙНО ЗА ВЪЗХИЩЕНИЕ, ОСОБЕНО У ВЪЛКОН КАТО ТЕБ. ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НАИСТИНА МОЖЕ БИ С УДОВОЛСТВИЕ ЩЯХМЕ ДА ТЕ ОБЕЗЩЕТИМ ЗА ИЗПИТАНИЯТА ТИ И ДА ПОГОВОРИМ ОЩЕ ЗА ДОСТОЙНСТВАТА НА НЕСИГУРНОСТТА.

НО СЕГА СМЕ ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ПРЕКАЛЕНО УЖАСНИ УСЛОВИЯ И ВРЕМЕТО ИЗТИЧА. ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАША!

Устройството в ръката му показа нова посока. Нагоре. Той спря под капак на тавана, който бе леко открехнат. Отвътре струеше светлина.

Все още с надеждата да получи отсрочка, Емерсън каза:

— Чакайте да се сетя. Имате резервен план, в случай, че не направя каквото поискахте.

— ИЗЧИСЛЕНИЯТА, ОСНОВАНИ НА ПРЕДИШНИ НЕВРАЛНИ СКАНИРАНИЯ ПРЕДВИДИХА СЪВСЕМ МАЛКА ВЕРОЯТНОСТ ДА НИ ПОМОГНЕШ. ДА НЕ БИ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ РАЗЧИТАМЕ НА ТАКАВА КРЕХКА НАДЕЖДА?

Той остави гласа да си говори, пъхна датчика в джоба си, скочи и се хвана за ръба на отвора. Като се изтегли на мускули, Емерсън се провря в сервизния тръбопровод. Мислено благославяйки ниската гравитация, той отново погледна устройството и заднешком се запромъква по тръбата.

— … ЕСТЕСТВЕНО НИЕ НЕ БЯХМЕ ТОЛКОВА ГЛУПАВИ, ЧЕ ДА РАЗЧИТАМЕ САМО НА ТЕБ.

Тъй като се страхуваше, че Старите могат да прекъснат връзката, Емерсън побърза да каже:

— Почакайте! Все още мога да ви помогна. Но трябва да разберете… ние, човеците, не обичаме да ни държат на тъмно. Няма ли да ми обясните защо ви трябват данните на „Стрийкър“? Какво му е толкова специалното на онзи флот от древни кораби, който открихме?

Този въпрос озадачаваше земянитските бегълци от три дълги, ужасно тежки години.

О, имаше лесен отговор. Когато излъчиха образи от Плиткия куп, Крейдейки и Орли предизвикаха религиозни схизми из Петте галактики. Съпернически кланове и съюзи, които векове наред бяха сдържали враждите си, пратиха бойни флоти, за да си осигурят информацията на „Стрийкър“ — и особено координатите на древната армада, — преди противниците им да ги изпреварят.

Някои твърдяха, че Призрачната армада може да е на благословените Прародители, завърнали се да видят потомците си след два милиарда години. Но в такъв случай защо беше тази агресивна реакция? Нима всички догматични различия нямаше да се разрешат, когато истината станеше всеобщо достояние?

Емерсън усети колебание. После слабо загатване за съгласие, сякаш гласът очакваше да се случи още нещо. Междувременно спокойно можеше да си поговори с умния вълкон, просто за да убие времето.

— ВСИЧКО ТОВА Е СВЪРЗАНО С ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ. ПРЕЛЕСТНОТО ПРИТЕГЛЯНЕ, КОЕТО СТАРИТЕ РАСИ ЗАПОЧВАТ ДА УСЕЩАТ, ЩОМ ЗАГУБЯТ ИНТЕРЕС КЪМ ЗВЕЗДНИТЕ ПЪТИЩА. ВСИЧКИ НИЕ СЛЕДВАМЕ ТОВА ПРИВЛИЧАНЕ И ИЗОСТАВЯМЕ ПРЕДИШНИТЕ СИ ПРОТИВОРЕЧИЯ, ЗА ДА СЕ СЪБИРАМЕ КРАЙ МАЛКИ ЧЕРВЕНИ СЛЪНЦА, КЪДЕТО УМОВЕТЕ НИ МОГАТ ДА СЕ УСЪВЪРШЕНСТВАТ И ПРЕЧИСТВАТ.

ПОСЛЕ МНОЗИНА ПРОДЪЛЖАВАТ КЪМ МЕСТА КАТО ТОВА, КЪДЕТО ДИШАЩИТЕ КИСЛОРОД И ВОДОРОД МИРНО СЕ ОБЕДИНЯВАТ В ПРЕГРЪДКАТА И ДОКАЗВАТ, ЧЕ ДЕЙСТВА НЯКАКЪВ ПЛАН, ВЕЛИЧЕСТВЕН И ПРЕКРАСЕН…

Емерсън чу някъде пред себе си тихо тракане. Той внимателно остави устройството и забърза към източника на звука. От другия си джоб извади втори уред, който преди дни бе откраднал от кабинета на Джилиън Баскин.

— … МАКАР ЧЕ ВИНАГИ Е ОСТАВАЛО ЗАГАДКА КЪДЕ ОТИВАТ ОТТУК ОБЕДИНЕНИТЕ РАСИ. ПО-МЛАДИТЕ КЛАНОВЕ БЕЗКРАЙНО СПОРЯТ ПО ТОЗИ ВЪПРОС, НО ТРАНСЦЕНДЕНТНИТЕ ФОРМИ НА ЖИВОТ НИКОГА НЕ ОБЯСНЯВАТ КАКВО СТАВА ПОСЛЕ. ИМАМЕ САМО НАМЕЦИ И СТРАННИ ИЗЛЪЧВАНИЯ ОТ…

Емерсън напрегнато се съсредоточи, за да скрие мислите си. Той зави зад поредния ъгъл и внезапно видя пред себе си звездна светлина, което проникваше през кристална плоскост. Познаваше това място. Тук се намираше главният комуникационен лазер, дебела тръба, която заемаше по-голямата част от пространството и беше насочена през голям прозорец.

Оттук се виждаше вълшебната обвивка на „Стрийкър“, дебела цял метър, но съвсем прозрачна. Тя покриваше почти целия кораб с пласт, който едновременно бе чудотворен и смъртоносен.

Наблизо стоеше фигура, задълбочена над отворения контролен пулт. Емерсън позна умелите движения на ръцете, извършващи бързи промени на лазерната система. Едната беше очевидно изкуствена, а останките от главата бяха затворени в огледален купол. Киборгови елементи като тези бяха спасили живота на главния им корабен инженер. Щедрост, проявена от друга, по-доброжелателна фракция Стари — или поне така си мислеше навремето екипажът.

До Суеси лежеше голямо инфочетящо устройство и няколко кристални инфоклетки — достатъчно, за да поберат всички спечелени с мъка открития на „Стрийкър“.

— Здравей, Ханес — каза Емерсън.

В този момент едновременно се случиха няколко неща.

Фигурата рязко се завъртя, вдигнала в ръка оксижен.

Гласът прекъсна обяснението си с изненадано изсъскване, което сякаш проблясна в главата на Емерсън като електрическа мълния. Той извика и инстинктивно вдигна ръце към слепоочията си. Но тази реакция продължи само миг. Като скърцаше със зъби, Емерсън насочи откраднатия плазмен пистолет покрай лъскавия купол на Суеси.

— Престанете, иначе ще стрелям в лазера! Знаете, че болката не ми действа.

Мълнията незабавно изчезна.

— СЕГА ВЕЧЕ НАИСТИНА ВЯРВАМЕ, СЛЕД КАТО ПОВТОРИХМЕ ГЛУПАВАТА ГРЕШКА ДА ТЕ ПРИЕМАМЕ ЗА ДАДЕНОСТ. НАШИТЕ КОМПЮТЪРНИ МОДЕЛИ ПОСТОЯННО ПОДЦЕНЯВАТ НЕВЕРОЯТНАТА ТИ ИНТЕЛИГЕНТНОСТ. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПРИСПОСОБЯЕМОСТТА ТИ ДА Е БИЛА ПОДСИЛЕНА ПО ВРЕМЕ НА ПРЕСТОЯ ТИ НА ПРЕЖДЕВРЕМСКИЯ СВЯТ?

— Ласкателствата няма да ви помогнат. Но да, там действително усвоих някои нови начини на мислене. Някой път трябва да чуете как ругая. Или пея.

— НАВЯРНО В НЯКОЙ ДРУГ ЖИВОТ. ЗНАЧИ СИ РАЗБРАЛ, ЧЕ ИМАМЕ ДРУГ АГЕНТ И СИ ИЗПОЛЗВАЛ ПРОСЛЕДЯВАЩО УСТРОЙСТВО, ЗА ДА ГО ОТКРИЕШ В МОМЕНТА, В КОЙТО СЕ ПОЯВИМ, ТАКА ЛИ?

Емерсън кимна.

— Струваше ми се вероятно. Единственият човек, който сте имали възможност да промените, можеше да е Ханес.

— НИЕ НЕ СМЕ ПРОМЕНЯЛИ ЧОВЕШКИЯ ИЗОБРЕТАТЕЛ. ОНЕЗИ, КОИТО МУ ПОМОГНАХА, БЯХА ИСКРЕНИ. НО ПО-КЪСНО НИЕ ПРОНИКНАХМЕ В ТАЗИ ФРАКЦИЯ И ПОЛУЧИХМЕ ДОСТЪП ДО КОДОВЕТЕ. ТЪЙ КАТО ТОВА ОЧЕВИДНО ИМА ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТЕБ, УВЕРЯВАМЕ ТЕ, ЧЕ ТОЙ НЕ ИЗПИТВА БОЛКА. МИСЛИ ВСИЧКО САМО ЗА ЛОШ СЪН.

— Колко мило от ваша страна! — изръмжа Емерсън.

— СМЯТАШ НИ ЗА БЕЗЧУВСТВЕНИ. И ВСЕ ПАК Е ЗАЛОЖЕНА СЪДБАТА НА МНОГО РАСИ И НИЕ ИМАМЕ ПРИЧИНИ ДА…

— Виждам само, че сте страхливци! Прегръдката на вълните ви привлича, но вие се страхувате дай се отдадете. Безпокоите се, че може да е грешка!

— ПРЕКАЛЕНО ОПРОСТЯВАШ НЕЩАТА, НО КАТО ЦЯЛО СИ ПРАВ.

ТОВА Е ТОЛКОВА ПРЕКРАСНО, ТОЛКОВА СЪВЪРШЕНО — ЕДИНЕНИЕТО НА КИСЛОРОДНИЯ И ВОДОРОДНИЯ КЛАС ЖИВОТ В ЧУДНАТА ПРЕГРЪДКА НА ВЪЛНИТЕ, — ЧЕ НИКОЙ НЕ БИ ОСПОРИЛ ТОЗИ ПЪТ, СЛЕДВАН ОТ ПРЕДЦИТЕ НИ ОТ НЕЗАПОМНЕНИ ВРЕМЕНА. ПРЕГРЪДКАТА Е ПОЧТИ НЕУСТОИМА. ПОСТИГАНЕТО НА ТРАНСЦЕНДЕНТНОСТТА Е КРАЙНА ПРОЯВА НА ВЯРА.

НО ИМА ПРОБЛЕМ! ЗА НЯКОИ ОТ НАС ВЯРАТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА. НЯКОГА ИМАЛО ЕРЕС, КОЯТО НАРИЧАЛА ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ ПО ДРУГ НАЧИН.

Емерсън кимна.

— Рециклираща система. Страхувате се, че това бяло джудже просто е като океанската цепнатина на Джиджо… Голямото бунище. Чудесен начин за разчистване на старото и за откриване на път пред новото! Да, това е също толкова логично, колкото и мистичният портал към някакво по-висше равнище реалност!

Дълбока тъга изпълни чуждото присъствие.

— ОТКРИТИЕТО НА ВАШИЯ ДЕЛФИЙСКИ КОРАБ В ПЛИТКИЯ КУП… ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА, ПОРАДИ КОЯТО ПРЕДИЗВИКА ТАКЪВ СМУТ…

Внезапно гласът млъкна. Емерсън нервно приклекна, когато палубата се разтърси под краката му. Треперенето се ускори и усили.

— Вие ни атакувате! — извика той. — Приказвали сте само, за да ме разсейвате, докато…

Гласът го прекъсна:

— ПРАВ СИ, ЧЕ СЕ ОПИТВАХ ДА ТЕ ЗАБАВЯ. НО ПОРАДИ ДРУГА ПРИЧИНА. РАЗТЪРСВАНЕТО, КОЕТО УСЕЩАШ, СЕ ДЪЛЖИ НА СТРАННИ ПРОПУКВАНИЯ В САМАТА ТЪКАН НА КОСМОСА. ТОВА Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СЪЩИЯ ПРОЦЕС, КОЙТО УНИЩОЖИ НАШИЯ ДОМ, НАРИЧАН ОТ ВАС МНОГОИЗМЕРНИЯ СВЯТ.

ТЕЗИ ПРОПУКВАНИЯ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ С ПОСТОЯННО НАРАСТВАЩА СКОРОСТ.

— Сара смята…

— НИЕ С ИНТЕРЕС СЛЕДЯХМЕ РАБОТАТА Й. ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТЯ ЗНАЕ ОНОВА, КОЕТО ТРАНСЦЕНДЕНТНИТЕ СА СКРИВАЛИ — ЧЕ СЪДБАТА ЯВНО ИМА НАМЕРЕНИЕ ДА РАЗКЪСА ВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ НАШИТЕ ГАЛАКТИКИ… ВСЪЩНОСТ МРЕЖАТА, КОЯТО ПОДДЪРЖА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Ужасни думи. Но Емерсън се безпокоеше от нещо друго.

— Значи сте се опитвали… да ме забавите, така ли? Защо? Вече попречих на Ханес да…

Той изруга.

— Разбира се. Вие, Старите, не бихте поели какъвто и да е риск. Имате и трета възможност. Каква е? Кажете ми!

— КАКВО ЩЕ НАПРАВИШ ИНАЧЕ? ЩЕ ЗАСТРЕЛЯШ ПРИЯТЕЛЯ СИ ЛИ? МОЖЕХМЕ ДА ГО НАКАРАМЕ ДА ТЕ НАПАДНЕ ОЩЕ ПРЕДИ НЯКОЛКО ДУРИ. НЕГОВАТА КИБОРГОВА СИЛА И БЪРЗИНА МУ ДАВАТ ТРИЙСЕТ ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ДА ТЕ ПОБЕДИ, ПРЕДИ ДА ГО ИЗВАДИШ ОТ СТРОЯ. ОТ НАША ГЛЕДНА ТОЧКА БИ СИ СТРУВАЛО ДА ОПИТАМЕ.

САМО ЧЕ НАШИЯТ ТРЕТИ АГЕНТ ВЕЧЕ НАПУСНА КОРАБА ВИ.

— Вашият… трети агент?

— СКЛЮЧИХМЕ СДЕЛКА С МЛАДА ЗЕМЯНИТКА. НИЕ ЩЕ ПОЛУЧИМ КОПИЕ ОТ КОРАБНИТЕ ВИ ДНЕВНИЦИ И В ЗАМЯНА ЩЕ Я ОТВЕДЕМ ОТ ТОВА МЯСТО.

ЗА ДА ВИДИ СВОИТЕ БОГОВЕ.

Емерсън се втурна покрай неподвижния Суеси и притисна лице към кристалния прозорец.

От лявата му страна се виждаше носът на „Стрийкър“. Само един от херметичните шлюзове беше освободен от вълшебната обвивка. Отворът не се забелязваше. Но неколкостотин метра нататък зърна малък кораб — спасителна капсула, насочваща се към тъмен участък от космоса.

Черно петно, което скриваше част от звездите.

Мозъкът му сякаш превключи на скоростни обороти. Мисловните му процеси бяха много по-бързи, отколкото преди да го осакатят. И все пак му трябваха секунди, за да осъзнае…

— Лейтенант Тш'т! Освободили сте я от карцера и сте й помогнали да избяга!

— САМО ТРЯБВАШЕ ДА ЗАРАЗИМ КОРАБНИТЕ ВИ КОМПЮТРИ С МЕМИ. МНОГО ПО-ТРУДНО БЕШЕ ФИЗИЧЕСКОТО УСИЛИЕ, ДОКАТО Й ПОМОГНЕМ ДА ПРОНИКНЕ ТАМ, КЪДЕТО ДЖИЛИЪН БАСКИН КРИЕ ТАЙНИТЕ. ИЗПОЛЗВАХМЕ СУЕСИ, ЗА ДА ГИ ОТКРАДНЕМ, ПОСЛЕ НАКАРАХМЕ ДВАМАТА АГЕНТИ ДА ГИ ИЗНЕСАТ ПО РАЗЛИЧНИ ПЪТИЩА.

И СЕГА ВЪПРЕКИ ТВОЯТА НАМЕСА, НАЙ-ПОСЛЕ ЩЕ ОБРАБОТИМ ДАННИТЕ, НЕОБХОДИМИ, ЗА ДА ВЗЕМЕМ ПРАВИЛНИ РЕШЕНИЯ, КОИТО ЩЕ СЕ ОТРАЗЯТ НА БЕЗБРОЙ РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА.

ТОВА НИ ПРАВИ ЩЕДРИ И ЩЕ ОБЕЗЩЕТИМ СТРАДА НИ ЯТА ТИ. ОТ УВАЖЕНИЕ КЪМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ТИ ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТ ЩЕ ТИ ОСТАВИМ НЕЩО, КОЕТО МНОГО БИ ИСКАЛ ДА СИ ПОЛУ…

Гласът рязко секна, когато удари нова вълна от пространствено-времеви вибрации. По храносмилателната система на Емерсън пробягаха тръпки, които го накараха няколко пъти силно да се оригне.

Звездите навън замъждукаха и мъглявото черно петно, което беше видял по-рано, започна да искри, разкривайки познати очертания.

„Тайнокораб тип галуфин“, идентифицира го той. Скъп, но обикновен галактянски съд.

— Какво…? — промълви Ханес Суеси, който с изпъшкване се върна в съзнание. — Какво правя тук? Какво става?

Емерсън имаше да се тревожи за други неща. Пространствените колебания бяха объркали загадъчните Стари. След падането на маската им те бързо се насочиха към малката спасителна капсула, за да вземат Тш'т и безценната информация. Но трусовете, които караха корпуса на „Стрийкър“ да вибрира, им причиняваха същите проблеми.

И наистина, огромната армада от „кандидати за трансцендентност“ наоколо сякаш започваше да се разпада! Вълни от плътна материя разкъсваха редиците им и блъскаха гигантските кораби едни в други. Емерсън видя мощни експлозии, които преждевременно сливаха дишащи водород и кислород и освобождаваха в пространството огромни количества енергия.

Сред целия този хаос ставаше нещо далеч по-смущаващо. Поне от гледна точка на Емерсън. Способността му да говори постоянно отслабваше и после отново се усилваше, за кратко издигайки се над всякакви естествени възможности, което пораждаше в ума му безброй странни асоциации.

Гласът мълчеше, но той продължаваше да усеща съществата, които наричаше Старите. Дълбока тревога. После страх. И накрая отчаяние.

Като се движеше на тласъци, техният тайнокораб се приближаваше към малката капсула на Тш'т и през цялото време се бореше с хаотичните унищожителни вълни. Докато небесата се разцепваха от експлозии — и безброй същества умираха точно пред трансцендентната си цел, — някогашните мъчители на Емерсън се мъчеха да качат на борда делфина-предател.

— Чувствам се така… като че ли някой ме е използвал — промълви Суеси, като застана до него, за да погледне през прозореца. — Иска ми се да можеше да говориш, приятел. Може би щеше да хвърлиш известна светлина по въпроса.

Емерсън погледна към него, после към мрачния тайнокораб… и след това бързо към големия комуникационен лазер.

— Ханес… — започна той, но трябваше да изчака, докато през ума му премине поредната вълна невероятни асоциации. Знаеше, че всеки път може да е последен.

— Ханес, трябва да използваме комуникационния лазер, за да изгорим онези два кораба, бързо!

Суеси изненадано зяпна при това кратко, неочаквано красноречие. Покритата му с купол глава се завъртя, за да проследи показалеца на Емерсън.

— Какво, онези там ли? Защо не повикаш доктор Баскин и не използваш истински бойни лъчи…

Квантовата връзка с речевия център на Емерсън прекъсна и го остави ням, неспособен да обясни, че врагът сигурно е обезвредил с меми огневите системи на оръжията, за да гарантира безопасното си бягство.

Все пак успя да изрече няколко думи с невероятно усилие на волята си.

— Няма… време! Давай! Направи го!

Лъскавият купол кимна. Двете му рамена се повдигнаха в типичния за Суеси жест.

— Добре! Трябва обаче да ми помогнеш. Това нещо не е направено, за да стреля срещу космически кораби.

Двамата незабавно се захванаха на работа, споделяйки ритъм, отдавна познат на корабните инженери по време на извънредно положение — още от гръцките триреми и древните подводници до първия тромав земянитски кораб, понесъл се към Млечния път и изпълнен с надеждата, че го очаква приятелски настроена вселена. Емерсън откри, че немотата не му пречи толкова, ако остави ръцете и очите си да работят, без да се намесва. Те знаеха какви връзки да променят. Когато Ханес говореше, ръцете на Емерсън реагираха така, сякаш разбираха.

Това даваше възможност на ума му да наблюдава със странно безпристрастие, докато по коридорите на „Стрийкър“ виеха алармени сирени и пращаха екипажа по бойните му постове. Суеси очевидно копнееше да иде при другарите си в машинното отделение, но взаимното им доверие беше толкова голямо, че безусловно приемаше думата на Емерсън.

Това правеше Емерсън двойно по-щастлив, че не е бил принуден да застреля приятеля си.

— Готово — съобщи Суеси. — Да започваме.

Лазерът запулсира и температурата в малкото помещение внезапно спадна с няколко градуса, докато в космоса се изливаше мощна енергия.

Първият лъч не улучи целта и изчезна някъде сред проблясъците на ужасната катастрофа, която заобикаляше „Стрийкър“ и с всяка минута ставаше все по-всеобхватна.

Емерсън изруга и натисна няколко контролни бутона, за да премине на ръчно насочване.

Междувременно тайнокорабът продължаваше да се бори с пространствено-времевите вълни и накрая успя да се приближи достатъчно до малката капсула на Тш'т. Скачването не беше лесно. Плоскостите на корпуса й се огънаха, но здравата тенанинска спасителна лодка издържа. Скоро повърхността на по-големия съд сякаш се стопи, за да обгърне капсулата и да я привлече в себе си.

Докато се мъчеше да се прицели с тежкия лазер, Емерсън изпитваше смесени чувства. Макар да мразеше Старите заради безчувствеността им, той разбираше донякъде мотивите им. И без думи можеше да си представи паниката, провокирала действията им.

Накрая — след като изживееше младежката си, пламенна фаза на звездни пътешествия — всяка раса трябваше да избере дали да продължи надолу по гравитационна фуния, която приветстваше всички, чиито души са готови. Място на единение, където се сливаха най-добрите представители на водородната и кислородната култура, за да продължат заедно нататък.

Но към какво?

Огромното мнозинство смяташе, че трябва да е нещо по-велико от всичко останало в този космос. Място, където толкова отдавна бяха отишли благословените Прародители.

Но имаше и друго мнение.

На Джиджо Емерсън беше научил за цикъла на живота нещо дълбоко и дръзко. Метафора, която оставаше в ума му, дори когато не можеше да говори.

Образ на най-дълбоката част от морските бездни.

И една-единствена дума.

Отпадъци.

Той натисна спусъка.

Лазерът отново простена — вик, по-плътен от хуунска умбла и по-войнствен от бойния крясък на пустинен урски воин, придружен от внезапна вълна студ.

Нещо проблясна в нощта! Искра на унищожение. Пламъци осветиха единия край на тайнокораба и очертаха задната му част, която засия от опустошителни експлозии.

Внезапно думите се върнаха в живота на Емерсън. Гласът нахлу в ума му с наранена озадаченост.

— ЗНАЕШ ЛИ КАКВО НАПРАВИ? ПРЕДИ ДА СИ ЗАМИНЕМ, ИМАХМЕ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ПРАТИМ ЦИЛИНДЪРА. ПАРЧЕТО ПЛЪТ, ЗА КОЕТО КОПНЕЕШ. ТЪЙ КАТО ВЕЧЕ НЯМАХМЕ НУЖДА ОТ НЕГО, НИТО ОТ САМИЯ ТЕБ.

СЕГА ТВОЕТО СЪКРОВИЩЕ ЩЕ ЗАГИНЕ ЗАЕДНО С НАС, КОГАТО ПАДНЕМ В УМИРАЩОТО БЯЛО СЛЪНЦЕ.

Смъртно раненият тайнокораб вече се премяташе в пространството. Двигателите на „Стрийкър“ изреваха, за да отстранят земянитския съд от пътя му.

— Зная — въздъхна Емерсън. Толкова много надежди се бяха превърнали в пепел в мига, в който изстреля лазерната мълния. Особено мечтата му да разговаря със Сара. Да й разкрие сърцето си. Или поне да запази мислите си, които сега му се струваха толкова естествени и достъпни. Изящни, гладки мисли… и само след мигове щяха да бъдат изгубени завинаги.

— НО ЗАЩО? ПО СВОЯ ПРИМИТИВЕН НАЧИН ТИ РАЗБИРАШ НАШИТЕ ТРЕВОГИ. СЪЧУВСТВАШ НА ОПАСЕНИЯТА НИ ОТ ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ. ДОРИ ПОДОЗИРАШ, ЧЕ МОЖЕ ДА СМЕ ПРАВИ! ТОЛКОВА ЛИ ЩЕШЕ ДА Е УЖАСНО, АКО НИ БЕШЕ ОСТАВИЛ ДА ВЗЕМЕМ НУЖНАТА НИ ИНФОРМАЦИЯ? ДА НАУЧИМ ИСТИНАТА ЗА СЪДБАТА? ДА РАЗБЕРЕМ ПО КОЙ ПЪТ ДА ТРЪГНЕМ?

Думите бяха толкова мъчителни, че Емерсън си помисли дали да им обясни, докато все още има време.

Трябваше ли да им разкаже за заповедта на съвета Терагенс тайните от Плиткия куп да бъдат споделени от всички раси… или от нито една?

И че това е отмъщението му заради страданията, които му бяха причинили — независимо какви основания смятаха, че имат?

Всъщност обаче, нито една от тези причини не оправдаваше извършеното от него убийство. Докато „Стрийкър“ се разтърсваше от все по-мощни пространствено-времеви вълни — и с мъка си пробиваше път сред въртоп от сблъскващи се транспортни кораби и пламтящи зангски сфери, — той осъзна, че може да даде на Старите един-единствен отговор.

Верният.

Отговорът, който едновременно бе логичен и справедлив.

— Защото не ме помолихте — промълви Емерсън, докато квантовите връзки за последен път угасваха. — Нито… веднъж… не казахте… „моля“.

Хари

Отначало търсенето започна лошо.

Каззкарк представляваше лабиринт от тунели, в които нямаше никакъв проблем да изчезнеш — било нарочно или случайно. И положението още повече се влоши, когато спокойният живот на институтската база се превърна в блед спомен. Продължаваха да прииждат бегълци, дори след като планетоидът започна да се разтърсва под напора на вълните от субпространствени смущения. Всички бяха напрегнати и полицейските роботи от Отдела за обществена безопасност постоянно бяха заети.

Когато ставаше въпрос за издирване на двама изчезнали човеци, Хари трябваше да действа сам.

Откри първата сигурна следа, когато чу някакъв синтианин да се хвали на приятелите си в бар на космически търговци, че току-що сключил страхотна сделка и получил първокласни вълконски реликви.

— Слаби угризения — това изпитвам заради скромната сума, която платих за такива чудни, оригинални, ръчно изработени предмети — издърдори якото същество на галшест. — В техния автентичен, аборигенски характер не се съмнявам. Доказателствата за това бяха категорични още от момента, в който програмирах скенера си със съответните профили за археологически издирвания, включващи проверка за следи от употреба и напоеност с телесна мазнина. Резултатът? Пълно отсъствие на техноследи и каквито и да е други признаци на измама! Оригинално аборигенско оръдие/оръжие, изтъркано от примитивна борба за оцеляване при варварски обстоятелства!

Какво? Какво казвате? Бихте желали да видите тази прекрасна придобивка? Но, разбира се! Ето я. Вижте изящните извивки и криви, находчивото съчетаване на животински и растителни материали, разкриващи негалактянския разум в цялата му прелест!

Човешкият корабокрушенец, бивш собственик на тези артефакти — неговото мозъчно увреждане трябва да е унищожило всякаква преценка за стойност! Неговото възстановяване от космическа амнезия — то няма да донесе приятни усещания на бедния млад вълкон, щом осъзнае колко много повече е можел да поиска за този безценен лък, от който ще имам огромна печалба.

Особено сега, когато основният източник на такива реликви — планетата Земя, — със сигурност ще изчезне под водопади от огън само след няколко ядури.

Когато синтианинът произнесе речта си, Хари не се намираше там. Беше отишъл да търси Дуер и Рети в беден бежански лагер, но чу думите, предадени му от шпионско устройство.

Като използва новия си чин, той бе наредил да извършат сканиране на всички звукови следи из планетоида, търсейки определени редки ключови думи. Досега компютърът беше откривал само обикновени разговори. Но този път синтианинът само за няколко дури изреди половината списък!

Хари се втурна към бара и прати сигнал за подкрепление. Навярно се дължеше на новата златна комета на якичката му или просто на усещането за надвиснала беда, но шимът се провираше из тълпата, без да обръща внимание на шокираните погледи, отправяни му от същества с висш статус на патрони.

Когато пристигна, завари няколко мониторни робота вече заплашително да кръжат във въздуха край бар, рекламиращ разнообразни интоксорелаксанти. Беше се събрала и тълпа от зяпачи.

— Задният изход е отцепен, старши наблюдател Хармс — докладва една от машините. — Гражданите вътре изглежда не подозират нищо. Някои имат скрити оръжия — типове, с които сме в състояние да се справим със средна до добра вероятност за успех.

Хари изсумтя.

— Бих предпочел пълна гаранция, но и това ще свърши работа. Само стойте наблизо. Нека всички ви видят, когато влезем.

Изкушаваше се да извади собственото си оръжие, но искаше, ако е възможно, да реши проблема без насилие.

— Добре. Да вървим.

В едно от сепаретата седяха шестима синтиански търговци — всички със сивкавокафява козина и тъмно лицево окосмение. Бяха набити и през тежките им рамене бяха провесени патрондаши. Хари бързо откри онзи, който му трябваше. На масата лежаха дълъг лък и колчан със стрели, изработени от изящно резбовано дърво и кост. Когато единият от търговците се пресегна към тях, Хари се приближи и го попита откъде ги е получил.

Киуей Ха'аулин реагира войнствено и зае възмутена поза. След като в продължение на повече от двайсет дури слуша протестите му срещу „незаконното подслушване и бюрократичните деребеи“, Хари го прекъсна, за да му напомни, че Каззкарк е собственост на великите институти и в момента се намира във военно положение. Нещо повече, той попита търговеца би ли желал да разтовари корабния си трюм, за да сравнят абсолютно всяка вещ с официалната товарителница.

От мечото лице на съществото изчезна всякакво предизвикателство. Хари никога не бе виждал синтиани, но на Земята те бяха познати герои от дневните холограми — нарицателни образи за весели, енергични и в същото време безпощадно егоистични създания.

На Киуей Ха'аулин му трябваше доста време, за да прецени сериозността на заплахата, после премина на сравнително добър разговорен англически.

— Така, така, старши наблюдател. Трябваше само да помолиш. Да те заведа ли там, където за последен път видях Дуер Куулън? Да! Но те предупреждавам, може вече същият да не изглежда. Ако го намериш. Защото когато се разделихме, той разпитваше за козметична хирургия. Като че ли намерение имаше да се скрие!

Докато двамата бързо крачеха по главния булевард, Хари тихо попита по микрофона си дали някой местен козметичен салон е имал клиенти човеци през последния ден и половина, откакто Киуей Ха'аулин за последен път беше видял Дуер.

Обади се и в службата си. Уер'К'кинн бе насрочил поредното спешно заседание на представителството на Института по навигация за след четири мидури.

Разбира се, с онези от служителите, които се намираха на Каззкарк. Повечето наблюдатели и старши помощници вече бяха заминали на спешни спасителни мисии из квадранта, за да евакуират изолираните бази, да поставят предупредителни фарове, които да отклоняват трафика от дестабилизираните точки на прехвърляне, и да следят разпространението на хаоса из тази част от Петте галактики.

Особено тревожни бяха съобщенията за въоръжени сблъсъци между дишащи кислород кланове или между различни класове живот. В сектор Коркуомин беше избухнал особено яростен конфликт между една от по-затворените водородни култури и огромен рояк машинни същества, чиито обиталища в дълбокия космос били дотолкова опустошени от природния катаклизъм, че безброй механоорганизми незаконно започнали да мигрират в богата територия, забранена за тях от древни договори. Това довело до толкова жесток сблъсък, че били използвани оръжия с непозната дотогава мощ, които разкъсали стените между различни равнища на пространство-времето. Въртопи от А и В хиперравнища проникнали в „нормалния“ континуум и унищожили всичко, до което се докоснали. Имаше дори доклади, че като съюзници на една или друга страна явно участвали меметически форми на живот — или навярно просто се възползвали от хаоса, за да разпространят идеограматичните си матрици в нови приемници, — които изпълвали бойните полета с невероятни сетивни възприятия, пораждащи идеи, прекалено сложни и странни за който и да е органичен или електронен разум.

И при все това Уер'К'кинн все отлагаше новата задача на Хари. Прекалено неопитен и недипломатичен, за да му поверят голяма власт, шимът очевидно бе и прекалено ценен, за да го жертват за някаква безсмислена мисия.

— Стой във връзка — постоянно му казваше Уер'К'кинн. — Подозирам, че преди да свършим, ще имаме нужда от опита ти с Е-пространството.

Синтианският търговец посочи към една от страничните улички, където продаваха всевъзможни дрехи и лични вещи.

— Тук е мястото, където човека видях за последен път. Тук се сбогува с мен той, стиснал кесията с галмонети от сделката ни. Изглежда нямаше търпение да отпраши и похарчи новопридобитото си състояние колкото е възможно по-скоро.

— Галмонети ли? — попита Хари. Щеше да е далеч по-добре, ако синтианинът беше платил на Дуер в кредити или марки, които можеха да се проследят по търговската мрежа. — Колко му даде?

Киуей Хдаулин се опита да възрази, като се позова на търговската тайна, но бързо разбра, че е безсмислено.

— Седемдесет и пет половинки. Хари стисна юмруци и изръмжа:

— Седемдесет и пет! За оригинален, ръчно изработен земянитски предмет от прединдустриална епоха? Ти, безскрупулен…

Той продължи да ругае синтианина, тъй като съществото явно го очакваше. В противен случай щеше да нарани гордостта му. Но всъщност мислите на Хари вече препускаха напред. Нямаше намерение да съобщава на Киуей Ха'аулин, че скъпоценните лък и стрели са изработени много по-късно, отколкото си мисли. И че са контрабанда от незаконен преждевремски свят, където са били резбовани от кхюински зъби и полирани в урска ковачница.

Прекъсна го компютърно съобщение. Очевидно един от козметичните салони неотдавна беше посещаван от млад земянит, който платил в брой за бързи козметични поправки. Нищо модерно — просто стандартно възстановяване на плътта.

— Да вървим! — обърна се към синтианина Хари. Търговецът незабавно се възпротиви, после забеляза яростния поглед на шима и имитира изразително човешко свиване на рамене.

— Разбира се, старши наблюдател Хармс. Така, така. Оставам постоянно на твоите услуги.

За съжаление въпросният козметичен салон се намираше на известно разстояние оттатък Площада на вярата. За да минат от отсрещната страна, двамата трябваше да си пробият път сред множеството мисионери и фанатици, разпалени от растящия хаос в Петте галактики.

Много неща се бяха променили откакто Хари бе посещавал този район за последен път. По-рано за прекрасните павилиони се бяха грижили облечени в чисти роби проповедници, любезно представящи древните си догми с традиционните ритми на увереност и търпение. Тъй като повечето галактянски секти целяха да убеждават цели раси и кланове, винаги се бе наблягало на неуморното повторение и разяснение — за да позволят на другите разумни постепенно да свикнат с по-доброто виждане за съдбата. Отделните индивиди играеха ролята само на преносители на идеите в семействата и родините си.

Тази атмосфера на спокойно упорство вече бе започнала да се променя още при предишното му идване тук. Сега, когато субпространственото вълнение разтърсваше — каменните стени, от нея изглежда не беше останало нищо.

Някога спокойните лагери на религиозно-философските съюзи — наследниците, кръстителите и трансцендистите — бяха пълни с тълпи. Чистата материя на павилионите се валяше по земята, докато слушателите се блъскаха напред и крещяха на проповедници, облечени в пищни сребристи одежди и извисили се на смешно издигнати платформи, които се клатеха под високия таван. Усилените им и преведени думи натрапчиво кънтяха или проблясваха поне на десетина галактянски езика, сякаш можеха да убедят другите със самата си гръмкост. Всяка страна полагаше толкова усилия да заглуши другите, че Хари не можеше да разбере нищо. Това обаче, не пречеше на тълпите, чиято напрегнатост сякаш караше въздуха да пропуква от свръхзаредена емоция.

„Тук трябва да е пълно с невидими псивълни и съпреживителни глифове — осъзна той, доволен, че собствените му психически заложби имат друга насоченост и го даряват с блажена безчувственост за такива дразнения. — Ако в тази навалица попадне някой тимбрим, пипалата му сигурно ще се изпържат от всички налични безумни вибрации.“

На площада имаше и други промени. Виждаха се взводове наследници и кръстители, които носеха тояги, домашни ножове и други импровизирани оръжия и се гледаха едни други с омраза. На Хари дори му се стори, че зърва зад прозрачната завеса на един от павилионите няколко ъглести фигури, напомнящи на огромни богомолки.

Видът им го накара да потръпне.

„Тандуаси.“

После идваха павилионите на очакващите и абдикаторите… или по-скоро техните останки. По земята се валяха овъглени знамена — безмълвно свидетелство за това колко яростни са станали древните вражди. Сега, когато Съдният ден изглежда наближаваше, противниците вече не проявяваха дори само привидна търпимост.

Неколцина покрити със сажди очакващи — предимно паяковидни гулдингари и рогати вархисти — предпазливо обикаляха сред развалините, придружавани от роботи, които бяха наели от някоя местна частна охранителна агенция. Вархистите изглеждаха особено жадни за мъст.

Междувременно, като че ли от всички странични улички се разнасяше невероятна глъчка. Подразделение полицейски роботи с пълна скорост профуча покрай тях и отпраши на изток. Няколко дури по-късно Хари погледна към една от алеите и му се стори, че зърва сред сенките няколко оръфани лешояда да оголват костите на труп.

От паянтови амвони, издигнати по Главния път, безброй проповедници се опитваха да привлекат вниманието на тълпите. Мрачният пий'ут все още беше там, където си го спомняше Хари, и протягаше спиралната си шия, като бъбреше на неясни диалекти за необходимостта всички видове да се върнели към изконната си природа — каквото и да означаваше това.

Забеляза също комахдския евангелист, чиято измамна усмивка стана още по-широка, щом срещна погледа на Хари. Съществото силно тропна със задния си крак.

— Там! — извика комахдът и посочи с костеливите си крайници. — Вижте, минава още един земянит! Това доказва, че тяхната отвратителна зараза няма да бъде унищожена, когато родният им свят най-после си получи заслуженото. Не, приятели. Това няма да стане дори, когато Земята бъде конфискувана и праведните си поделят богатия й генетичен басейн. Защото земянитите са плъзнали сред нас като вируси!

Нима всички вие не видяхте днес многобройни доказателства за ужасното им въздействие? Дори чак тук, в Каззкарк, вълконите и техните безумни привърженици бълват злостни лъжи и клевети, съживявайки древни егоистични ереси, които подкопават общото ни виждане за съдбата, подриват основите на нашето общество и представят почтените ни предци като обикновени глупаци!

Докато изливаше омразата си към клана на Хари, комахдът продължаваше да се „усмихва“ и да мига с Измамно чаровните си клепки, оставяйки заблуждаващо впечатление, което явно означаваше нещо съвсем различно на родния му свят. Струваше си да се отбележи, че гневът на проповедника, преди параноично насочен към дишащите водород, сега изглежда изцяло се струпваше върху бедния малък земянитски клан.

Това се стори на Хари съвсем несправедливо и пресилено, тъй като всички се обзалагаха, че Земята ще падне само след седмици или дни, ако не и след часове. Чувстваше, че малката група последователи на комахда представлява опасност за него. Емблемите на униформата му от Института по навигация едва ли щяха да му помогнат, ако останеше.

— Почакай — прошепна Киуей Ха'аулин, когато Хари го дръпна за ръката. — Твърденията на този проповедник ми изглеждат убедителни! Реториката му е изключително привлекателна. Логиката му е необорима!

— Много смешно, Киуей — изръмжа Хари. — Хайде. Бързо. Явно развеселен от собственото си остроумие, синтианинът се изкиска. Неговите сънародници бяха жизнерадостни, но преди всичко прагматични. Подобно на много раси от „умереното мнозинство“, те не се интересуваха от мъглявите религиозни спорове за природата на трансцендентността и предпочитаха да си вършат работата, оставяйки съдбата сама да се грижи за себе си. Всички други бяха единодушни, че синтианите с радост биха споделили открито прословутата находка на „Стрийкър“ и дори биха дали на земянитите щедро възнаграждение.

Уви, умереното мнозинство също беше прочуто с колебливостта и нерешителността си. Някой ден то може би щеше да сложи край на вечните си разисквания дали да спаси Земята, но сигурно вече щеше да е прекалено късно.

Хари се надяваше, че това ще е последното от религиозните сборища. Но двамата с Киуей едва успяха да свърнат зад следващия ъгъл, когато откриха, че пътят им е задръстен от още по-голяма навалица! Тълпите изпълваха покрит с купол площад, по-рано използван за пазар на органохранителни добавки.

Смесицата от разумни видове го смая с невероятното си разнообразие — от гъвкави стъбловидни зитлти до двама тромави брми. Удивеният му поглед се плъзгаше по представители на раси, за които бе чувал само смътни разкази. Гората от странни крайници, глави, тела и сетивни органи се сливаше и обърканите му очи не можеха да определят докъде свършва едно същество и къде започва друго.

Дори само миризмата беше толкова силна и сложна, че едва не припадна.

Мнозина от зяпачите използваха преносими устройства, за да следят какво приказват далечните мисионери — които оттук се виждаха само като сребристи проблясъци върху издигната сцена. Други бяха обърнали различните си зрителни органи към десетина големи видеоекрана, монтирани високо по каменните стени.

— Любопитно — отбеляза Киуей Ха'аулин. — Забелязвам същества от няколко раси, които обикновено не са склонни към религиозна страст. И много други, чиито кланове са в дълбок идеологически конфликт помежду си. Погледни натам! Един до друг са застанали турмуджски очакващ и талпу'урски наследник. Чудя се каква концептуална магия толкова ги пленява?

— На кой му пука? — нетърпеливо изпъшка Хари. Искаше да стигне до козметичния салон преди да го затворят, за да не остави следата да изстине. — Ифни! Никога няма да можем да си пробием път през тази лудница.

Тъкмо се канеше да предложи да се върнат обратно и да заобиколят, когато англическите му ругатни привлякоха вниманието на високо, напомнящо на камила същество. То се завъртя и погледна към Хари с черните си като въглен очи.

Беше дж'8лек, чиято звездна раса изпитваше толкова силна враждебност към земянитите, че дясната ръка на Хари потръпна и потърси сигурността на оръжието му.

Само че точно този дж'8лек направи нещо неочаквано. След като няколко дури зяпа към шима, той внезапно наведе надолу дългата си шия в дълбоко почтителен поклон! Като напрегна четирите си мощни крака, съществото разблъска тълпата и започна да проправя път за Хари и спътника му.

Удивени, двамата закрачиха напред, но скоро отново се случи същото нещо! Някой забелязваше Хари и припряно разбутваше другите пред себе си. Никой не възразяваше. Дори същества от старши кланове патрони любезно му правеха път като на равен.

Всичко това бе още по-странно за шим, висок по-малко от метър и половина. Сякаш някаква сила разделяше морето от високи извънземни пред него и го водеше по тесен път, без да има представа какво го очаква накрая. Преживяването щеше да е малко обезкуражаващо, ако всички не изглеждаха толкова добронамерени.

„А това вече го прави ужасно обезкуражаващо!“

Хари беше прекалено навътре в тълпата, за да вижда нещо друго, освен от време на време някой от големите екрани. Но скоро до него достигна ясният глас на проповедника. Той внезапно го разпозна и едва не се препъна от изненада.

— … всички разбират защо тази новина, неотдавна излъчена от свещения мъченически свят, накара великите и могъщи религиозни съюзи да обезумеят. Този дар ни е пратен от прекрасната обречена Земя.

Дар на истината!

Съчетавайки галактянската наука със собствената си оригинална математика, вълконите са разкрили тайна, която висшите служители на великите институти са се опитвали да крият от еони насам — тайна, известна също на величествените същества от класовете на оттеглилите се и трансцендентните. А именно фактът, че конвулсиите, които в момента разтърсват Петте галактики, са естествен процес! Явление, което би трябвало да ни радва, а не ужасява!

Това бе скианото! Същото, което проповядваше на улицата и не можеше да си позволи дори амвон на тротоара. Склонно към екзотични метафори, съществото беше сравнило „вълконската“ природа на човечеството — издигнало се до разумност без намесата на раса патрон — с легендата за „непорочното зачатие“. Хари живо си спомняше голямата му глава с форма на корабен нос и с два чифта хлътнали, проблясващи очи. Спомняше си и вледеняващото му пророчество, че Земята ще бъде подложена на нещо като разпятие и ще умре заради другите, преди отново да възкръсне духовно.

Сега разбираше защо тълпата правеше път на един земянит — макар и обикновено шимпанзе. (При това с нервно потръпваща опашка!)

Уви, това бе малка утеха. Скианото явно се възползваше от надигналата се масова истерия. Хари отново беше попаднал на сборище на една от най-странните ереси, процъфтявали някога в Петте галактики!

Вече окончателно развеселен, Киуей Ха'аулин изпревари Хари и енергично закрачи напред, сякаш за да компенсира неговата неохота. Синтианинът се държеше като наперен вестител, който съобщаваше на всички, че пристига земянит!

Докато се провираха през тълпата, Киуей Ха'аулин му прошепна да се радва на това особено отношение, докато може.

— Така, така. Може би трябва да си щастлив, малки космати приятелю! Докато космосът се разпада, нищо не ни пречи да се позабавляваме.

Доста нетипично за синтианин. Но пък понякога фатализмът беше силна противоотрова срещу страх.

Този път Хари реши да послуша Киуей. Той изправи рамене и се опита да изяви цялото достойнство, което човешките патрони бяха дали на предците му, наред с разума и дар словото. Шимът приглади светлата си козина и дори позволи на опашката си гордо да се изправи нагоре.

Внезапно навалицата пред тях свърши. Двамата с Киуей се озоваха до подиум, от който почетните гости удобно можеха да наблюдават спектакъла.

Хари искаше само да се махне оттук и да продължи търсенето на своенравните преждевремци. Но единственият път водеше право нагоре по рампата към сцената. Докато вървеше до синтианина, странните догми на скианото продължаваха да кънтят над тълпата.

— … защо могъщите съюзи и Старите толкова се противопоставят на идеята за Бог, който обича всеки индивид? Бог, който открива смисъл не само в расата или клана, а и във всяко отделно същество, което притежава разум и е способно на състрадание?

Дали е защото се страхуват, че такава идея може да сложи край на Ъплифта или усъвършенстването на видовете? Глупости! Тези неща ще продължат да съществуват, но извършвани от свободни индивиди! От независими души, които вярват в себе си и в личното спасение — когато всяко достойно разумно същество се срещне с Твореца.

Хари вече беше чувал всичко това — странна смесица от древни земянитски вярвания, много от които взаимно несъвместими, изменени така, че да отговарят на масовите страхове на разтърсваната от катаклизми галактянска цивилизация. Блестящите допълнителни щрихи на скианото — изобразяването на вълконската планета в ролята на величествена мъченица — използваха ужасното състояние на Земята… и в същото време не й помагаха да се спаси от разярените бойни флоти.

Ако Хари намираше проповедта за странна, сред почетните гости го очакваше нещо още по-интересно — старият му противник, хуунският инспектор, който се свиваше колкото може по-ниско с очевидното желание да е някъде другаде.

Шимът високо поздрави едрия хуун и го извика по име.

— Туафу-ануф! Наистина ли си ти? Дошъл си да поразшириш хоризонтите си, нали? Решил си, че е време да видиш светлината?

Когато забеляза Хари, Туафу-ануф се стресна. Изящно оцветената му гръклянна торбичка нещастно се развя и той оправдателно посочи към млад женски хуун, който седеше до него.

— Моето присъствие тук… не беше доброволно. Моята… хр-ррм… дъщеря ме накара да дойда.

Хари едва не избухна в смях. Ако хууните изобщо имаха някаква привлекателна черта, това бе безумната привързаност към децата им. Винаги се беше удивлявал как е възможно тази раса от кисели, консервативни бюрократи да притежава толкова очарователна особеност.

Докато шимът се наслаждаваше на неудобството на Туафу-ануф, скианото продължаваше проповедта си:

— Днес виждаме, че великите сили се стремят да скрият истината… и в същото време да погубят благословената Земя. Защо? Защото се страхуват от Голямата грешка.

Много отдавна била потъпкана странна „ерес“. Но истината може само да се скрие, а не да се унищожи.

Сега се страхуват, че всички разумни най-после ще видят…

Мисионерът направи драматична пауза.

— … че прословутата Прегръдка на вълните може да е прегръдка на лъжите!

Тълпата явно вече беше разбрала същината на посланието му. И все пак след тези думи се разнесе всеобщ стон.

Това даде на Хари възможност отново да подразни хуунския чиновник.

— К'во ще кажеш за това, стари приятелю? — измърмори той. — Поколение след поколение полагат робски усилия и не си позволяват никакви забавления, само за да могат нахалните им потомци да скочат направо в рая. Ами ако от отсрещната страна на ексцентричността няма нищо? Ами ако всичко е било напразно?

Докато Туафу-ануф нещастно се свиваше, дъщеря му развълнувано гледаше към амвона, където скианото се разхождаше напред-назад под светлината на прожекторите.

— … но има друго спасение! Спасение, което не изисква съзерцание на далечни пространствено-времеви хоризонти. Спасение, което може да постигне всеки от нас, ако разтвори сър…

Дъщерята на Туафу-ануф се обърна към другия си спътник, як млад мъжки хуун, чиято ръка тя стискаше с очевидна нежност. На рамото й седеше дребен роузит, който гледаше към черно, напомнящо на пор същество, излегнало се на гърба на мъжкаря. Още една необяснима ирония — животните обичаха хууните, за разлика от повечето разумни същества.

Двамата младежи явно бяха започнали любовен цикъл — очарователна гледка, макар че неизбежният резултат щеше да е поредното поколение намусени потисници.

„Защо на това странно сборище присъстват хууни? Това е противно на самата им природа!“

Хари инстинктивно подскочи, когато синтианският му спътник го сбута с лакът.

— Виж там! — посочи Киуей Хааулин. — Това не е ли един от земянитите, които търсиш?

Шимът се втренчи към единия край на обляната в светлина сцена, където се бяха събрали облечените в синьо-златни роби помощници на скианото. Сред тях се виждаше дребна човешка фигура в подобни дрехи, която заповеднически жестикулираше и пращаше другите да събират помощи сред множеството.

Хари премигна от изненада.

„Рети!“

Дори само една баня би преобразила преждевремското момиче. Блестящите дрехи му придаваха съвсем нов вид. Но Хари видя, че и лицето му е променено. Там, където преди минаваше грозният белег, сега кожата беше гладка и розова.

„Значи в крайна сметка човешкият клиент на козметичния салон не е бил Дуер. Трябваше да се сетя.“

Рети сигурно бе обиколила Каззкарк, докато открие единствената група, която да се нуждае от нея — култ, чиято икона беше синята вълконска планета. И както изглеждаше, вече се бе издигнала.

— А сега — прошепна Киуей Ха'аулин, — ще завършим цикъла. Ти ще намериш когото искаше и аз ще си тръгна.

Хари протегна ръка, за да спре синтианина… но забеляза, че публиката отново се развълнува. После се разтвори като Червено море. От масата същества, които се тътреха, пълзяха или ходеха, се появи стройна фигура, облечена в сиво-кафяви дрехи, които изглеждаха някак мъгляви. Отметнатата назад домотъкана качулка разкриваше непокорната, лъскава коса на Дуер Куулън. Тъмните му очи блестяха.

„Трябва да е похарчил част от своите седемдесет и пет монети“, помисли си Хари, като забеляза, че младежът държи в ръка електронна плочка и я използва по същия начин, по който местните обитатели на Хорст търсеха вода. На китката му се виждаше самоделно устройство от огънати метални тръби и еластични ленти, в които никой галактянин не би разпознал оръжие, но Хари знаеше, че това е миниатюрен катапулт — по-практичен в градски условия, отколкото лъкът и стрелите. На пояса си човекът носеше кания с нож.

За всеки друг, освен за земянит, Дуер изглеждаше съвършено спокоен. Но Хари забеляза напрегнатите му рамене, докато живата пътека го водеше към подиума. Киуей отново бе започнал да се отдалечава, но сега любопитството на синтианина надделя над предпазливостта му и той остана да проследи приближаването на младия преждевремец.

— Така, така… — не преставаше да повтаря търговецът, като нервно облизваше мустачките си.

Дуер го поздрави с кимване, без да проявява каквото и да е недоволство, че го е измамил — за очевидно облекчение на синтианина.

Когато приближи до Хари, младежът изключи малкото си търсещо устройство.

— Много умно от твоя страна да излъчваш личен сигнал, капитан Хармс. Платих да ме научат как да боравя с тази машинка, за да те открия. У нас използваме за същата цел шпионски пчели.

— Радвам се, че двамата сте добре — кисело отвърна Хари и кимна към Рети.

Дуер погледна към момичето. То стоеше на сцената с папагала на скианото на рамо и на бавен, звучен англически пееше странно непреодолим псалм, на който публиката пригласяше поне с пет-шест галактянски диалекта. Макар че зениците му се разшириха, лицето на Дуер не издаде изненадата му.

— Трябваше да се сетя — с нервно поклащане на глава отбеляза той. — Е, как предлагаш да я измъкнем оттам, без да предизвикваме бунт сред тези…

Младежът внезапно млъкна. Устата му зяпна… и отново се затвори.

— Не мога да повярвам — промълви Дуер. После прибави с изражение на мрачна решимост: — Извинявай, капитан Хармс. Трябва веднага да се погрижа за нещо.

Хари запремигва.

— Но… какво…

Дуер мина покрай него и безшумно съблече горната си туника. С бързи, сръчни движения той завърза ръкавите и качулката така, че да направи нещо като импровизирана торба, която хвана в лявата си ръка. После се запромъква зад първия ред гости, без да обръща внимание на протестите на онези отзад. Преждевремецът мина зад Туафу-ануф и дъщеря му и се насочи направо към третия хуун — младият мъжкар, чийто напомнящ на пор любимец най-после усети нещо. Макар че се обърна в друга посока, бодливият гребен на тила му се наежи. Животинчето започна да се върти и да се оглежда наоколо с блестящите си очи. Очи, шокирано разширили се в мига, в който Дуер скочи.

„Проклет да съм — помисли си Хари, докато създанието се гърчеше и яростно съскаше в здравата прегръдка на младежа, който накрая успя да го пъхне в импровизираната торба. — Това е титлал! — Беше му се сторило, че в гъвкавото същество има нещо познато, но големината не отговаряше. — Миниатюрен титлал… настанил се на рамото на хуун!“

Нищо чудно, че не се бе сетил веднага. Обикновено титлалите бяха големи приблизително колкото шимпанзе. Те изобщо не бяха домашни любимци, а интелигентни, опитни звездни пътешественици, добре известни и обичани на Земята. Освен това, подобно на тимбримските си патрони, титлалите не можеха да понасят хууни!

Дойдоха му наум възможни обяснения. Дали Дуер спасяваше титлалско дете от плен?

Това предположение беше опровергано, когато третият хуун се завъртя, видя Дуер и извика умбла на приятна изненада. Докато торбата продължаваше да се извива, всички наоколо присъстваха на нещо безпрецедентно в аналите на Цивилизацията на Петте галактики — човек и хуун, които радостно се прегръщаха.

Отидоха да поговорят на спокойствие под скелето, което поддържаше платформата за почетните гости. Хари удивено зяпаше едрия извънземен приятел на Дуер, който говореше на съвършен англически, макар и с архаичен акцент.

„Алвин“ също сияеше от радост, което изглеждаше напълно естествено, освен че шимът никога преди не бе виждал хуун да се държи така.

— Хр-рр. Последния път, когато те видях, Дуер, ти висеше под балон с горещ въздух и се готвеше да победиш джофурския кораб с една ръка. Как свърши всичко тогава?

— Това е дълга история, Алвин. И изобщо нямаше да оцелеем, без помощта на капитан Хармс. Ами ти? Това означава ли, че \„Стри…

Дуер рязко млъкна и поклати глава, после се поправи:

— Това означава ли, че нашите приятели са успели безопасно да се доберат до точката на прехвърляне?

Хари за пръв път през живота си видя хуун да свива рамене — изненадващо грациозен и изразителен жест за такива сковани същества.

— Да, успяха. Почти. В известен смисъл. — Татуираната му гръклянна торбичка се изду и хуунът въздъхна. — Нека засега просто кажем, че и това е дълга история.

Киуей Синтианина имаше предложение.

— Зная едно много хубаво заведение, където предлагат безплатна храна и пиене на разказвачите на интересни истории, независимо колко са дълги. Искате ли да идем…

Дуер не му обърна внимание.

— Ами приятелите ти? Ур-ронн? Клещовръх? Тюг?

— Добре са. Както и приятелят, който ни доведе тук. Нали разбираш, на някои от нас ни е по-лесно да се показваме на открито, отколкото на други.

Дуер кимна и Хари видя, че двамата многозначително се споглеждат.

„Я чакай малко — помисли си шимът. — Щом Дуер и Рети са преждевремци от някакъв забранен за колонизиране свят, но познават този хуун, това трябва да означава…“

Той забрави мисълта си, когато Алвин отвърна на някаква реплика на Дуер с радостна умбла, странно напомняща на смях.

— Значи най-после си спипал в крачка стария Калнокрак.

Младият човек повдигна вече неподвижната торба.

— Да. И няма да излезе оттук, докато не получа отговор на някои въпроси.

Алвин отново се засмя — с което накара Туафу-ануф да потръпне от видимо смущение. Но дъщерята на бюрократа изглежда обожаваше този звук. Отново проявявайки нетипичен за хуун ентусиазъм, тя се представи като Дор-хинуф и изненада двамата земянити, като им предложи да се ръкуват.

— Алвин още от пристигането си не престава да ни разказва за вашия прекрасен свят Шангри-ла4 — обърна се към Дуер тя. — Където толкова много раси живеели в мир и хууните се били научили да управляват платноходи!

Заразното й вълнение изглеждаше също толкова странно, колкото и внезапният образ, който Хари си представи — хууни, гордо плаващи по моретата.

„Шангри-ла? — отбеляза той. — Разбира се, че е скрил истинското име на преждевремската планета. Но защо е използвал точно това име? От стара земянитска книга?

А и как е възможно хуун да се казва Алвин?“

Ако се съдеше по раздвижването зад тях, еретичното сборище на скианото най-после започваше да се разотива. Шимът обърна внимание на другите.

— За пръв път съм съгласен с Киуей. Трябва да намерим някое спокойно място, където да продължим разговора, преди да дойде време да се връщам в службата си. Но първо искам да вземем Рети…

Той млъкна, усетил, че нещо се променя. През подметките на обувките си Хари почувства поредната вълна от трусове, които от няколко ядури връхлитаха Каззкарк. Само че този път ритъмът като че ли се беше променил и ставаше все по-мощен.

Другите също го усетиха. Хууните се разкрачиха и от торбата, в която Дуер държеше титлалския си пленник, се разнесе тихо хленчене. Платформата заплашително се разтресе и от каменния таван се посипа прах.

„Положението се влошава“, помисли си Хари.

Когато на недалечната стена се появи пукнатина, той се поправи: „Става напечено. Адски напечено“.

Каа

— Събуди се, пилот! Ела бързо, трябваш ни!

Като риба, закачена на рибарска кукичка и издърпана от морето от жестока корда, Каа усети силно дръпване, когато думите проникнаха в съня му и пръснаха звуковия образ на Пипоу.

Тя плуваше до него. Или по-скоро отразяваните от стените на каютата му екоти и сонарни сенки се бяха слели в нейната изящна фигура, която весело се извиваше толкова наблизо, че сякаш можеше да я докосне. Нежното море на Джиджо галеше телата им и те се носеха напред, голи и волни.

Делфините спят само с едното си мозъчно полукълбо. Но този епизод имаше силата на Делфийския сън — обгръщаше го в присъствието на любимата му и на планетата, на която се бяха надявали заедно да прекарат живота си.

Когато се намеси пронизителният глас и разби блажената му илюзия, Каа отново изпита загубата на Пипоу и се озова в жестокия метален затвор на мегапарсеци от нея.

Ядосан, той удари с перки по леглото на ходещото си устройство. Замъгленото му от съня дясно око най-после се фокусира, за да види странната фигура на Хък, същество, чиято физическа форма напомняше на невероятна комбинация от органични и механични части. Младият г'кек се търкаляше на двете си пружиниращи колела и бясно размахваше четирите си очни стълбчета, докато припряно разказваше каква е причината за ужасната му тревога.

Току-що събудилите се неоделфини бавно възприемат англическа реч, особено след потъване в Делфийския сън, но този път гневът на Каа спонтанно изригна.

— Казах никой да не ме безпокои… освен ако не е с-с-спешно!

Отчаяните думи на Хък най-после проникнаха в съзнанието му.

— Спешно е! — извика тя. — Т-току-що се събудих и открих, че Клещовръх…

— Да? — попита Каа и прати сигнал по невралния си кабел, за да включи ходещото устройство. — Какво се е случило?

Гкекът вече излизаше от малката каюта, насочил две от очните си стълбчета напред, а другите две назад към делфина.

— Ела бързо! Клещовръх умира!

Малкият червен кхюин лежеше край херметичния шлюз — ракообразна фигура с пет крака, симетрично протегнати навън като на болна морска звезда. Няколко от щипките му продължаваха да потръпват и рефлективно да щракат, но иначе не помръдваше. Когато приближи ходещото си устройство и насочи предната му камера, за да го разгледа внимателно, Каа видя следи от грозно вещество — като слуз, — процеждащо се от широката хитинова коруба.

— Какво с-с-се е с-с-случило? — тревожно попита той.

— Откъде да знам? — раздразнено отвърна Хък. — Нали ти казах, бях в онзи малък шкаф, в който ти ми направи скривалище, и се опитвах да спя, тъй като не искаше да ме пуснеш навън от кораба. Когато излязох, той вече лежеше тук!

— Но… не знаеш ли какво му има? Можеш ли да направиш нещо?

— Хей, това, че съм г'кек, не ме прави доктор! Да не би всички делфини да са пилоти? Трябва да повикаме помощ!

Каа се заслуша в неравномерното дишане на болния кхюин. Каквото и да беше това отвратително вещество, то се отделяше от петте му подмишници, където се намираха деликатните му кракоусти. Бедното същество очевидно бе много зле.

— Не… — Той поклати гладката си сива глава. — Не можем да го направим.

— Какво?! — Хък се олюля назад толкова силно, че двете й колела отскочиха от пода. Спиците й забръмчаха и тя го зяпна с четирите си очи. — Вече не сме изолирани, рибоглаво създание! Ние сме в цивилизацията! Там навън има всякакви неща, за каквито ние, джиджойците, само сме чели в книгите, например болници и автодоктори. Могат да го спасят!

Каа виждаше яростта на младия г'кек. Силата на приятелската му обич. И му съчувстваше. Но можеше да отговори по един-единствен начин.

— Не трябва да привличаме вниманието към с-с-себе си. Знаеш го. Ако някой тук дори с-с-само заподозре, че на борда на кораба има делфин, ще го нарежат на парчета, за да с-с-се доберат до мен. Просто се налага да изчакаме трябва да изчакаме да с-с-се върнат Алвин и Ур-ронн. Те могат да обикалят навън, без да привличат вниманието. Или още по-добре, когато с-с-се прибере алхимикът Тюг…

— Това ще отнеме мидури! Знаеш, че Алвин си е намерил приятелка. Тюг шпионира джофурите, а Ур-ронн остава навън все по-дълго, за да приказва с инженери!

Точно такъв бе планът, разбира се — тримата трябваше да действат като шпиони и да проучват положението в базата Каззкарк и изобщо в Петте галактики. Ако имаше възможност, щяха да установят контакт с някои от малкото съюзници на Земята или да потърсят някакъв начин да осигурят прехвърлянето им в Галактика втора. Докато се опитваха да предадат съобщението на Джилиън Баскин до съвета Терагенс, те трябваше да се помъчат да научат нещо за собствения си вид и да осигурят препитание за себе си и за приятелите си.

Хък беше права. Алвин и Ур-ронн можеха да се забавят още часове. Клещовръх нямаше да издържи толкова време.

— С-с-съжалявам — каза Каа. — Не можем да рискуваме всичко, с-с-само заради нищожния шанс да…

— Не ми пука нито колко нищожен е шансът, нито какъв е рискът! Това няма значение!

Очните й стълбчета яростно се развяваха и усукваха. Но докато го заливаше с ругатни, Каа знаеше, че трябва да е твърд повече заради самата нея, отколкото заради себе си. Сега всички г'кеки на Джиджо бяха заплашени от геноцид — съзнателно изтребление от страна на жестоките джофури, решени да доведат до край древната си вендета — и тази малка женска можеше да е единствената надежда на целия си вид. С помощта на шишенцето семенна плазма, съхранявано в хладилника на малкия кораб, тя можеше да създаде потомство на някое безопасно място, охранявана от съчувстващите й приятели.

Макар това да не допадаше особено много на авантюристичния й характер, Хък твърдеше, че разбира колко е важно. Поне до този момент, в който беше готова да захвърли всичко в името на приятелството.

„Вярност. Обич. Това би трябвало да е по-силно от всичко останало — тъжно си помисли Каа, докато младият г кек продължаваше да го ругае и не преставаше да настоява да отворят вратата. — Израснала със земянитски романи, тя се чувства точно като мен. Смята, че само изключително жестоко същество би, поставило голия прагматизъм над любовта и би предало приятел на сигурна смърт… или нещо още по-ужасно… ако логиката го изисква.“

Каа мислено се проклинаше, докато Хък го правеше гласно и изпълваше малката контролна зала с екота на виковете си.

И все пак той не можеше да отстъпи.

Така или иначе въпросът скоро се реши. Само няколко дури по-късно Клещовръх умря.

Хък нямаше силата и волята да му помогне да се избавят от трупа. С помощта на механичните ръце на ходещото си устройство, Каа трябваше да замъкне тежкия кхюин до рециклиращия възел. Г'кекът извърна три от очите си от тъжната сцена, но последното му очно стълбче потръпваше и гледаше, сякаш хипнотизирано.

„Какво се е случило? — чудеше се делфинът, докато пращаше команди по невралния си кабел и караше машината да се движи като продължение на собственото му тяло. — Дали някой е нападнал кораба? Или това е болестта, за която чухме… болестта, погубила много кхюини на Джиджо?

В такъв случай как се е заразил Клещовръх?“

Внезапно Хък нададе удивен вик. Каа се завъртя към нея и погледна надолу към мястото, към което сочеше тя.

На окървавената палуба, където беше лежал Клещовръх, отчасти покрита с отвратителната слуз, сега двамата забелязаха някаква рисунка, издълбана в металната повърхност.

— Той… той… — заекна Хък. — Трябва да я е изрязал със зъби, докато е умирал! Бедният Клещовръх не е можел да ходи и да говори, но все още е бил в състояние да си движи устата, докато е лежал на пода!

Каа зяпна, отчасти поразен от силата на кхюинските челюсти и от находчивото — дори художествено — съобщение, оставено от бедното същество.

Рисунката представляваше лице — смътно хуманоидно, но някак диво, със слаби, хищни скули и малка, жестока уста. Делфинът незабавно го позна.

— Ротен!

Расата от коварни престъпници, успели да убедят група човеци, че са патрони на целия земянитски клан и единствени достойни за почитане богове.

И тогава си спомни! На борда на „Стрийкър“ имаше такова същество! Пленник, тайно качен на кораба в Ууфон. Ротенски господар на име Ро-кенн, отговорен за много престъпления срещу Шестте раси на Джиджо.

— Трябва да се е скрил на нашия кораб! — извика Хък. — Сигурно е излязъл и е убил бедния Клещовръх, за да се добере до вратата!

Каа се замисли за ужасните последици от тази възможност. Колкото и да беше способен, Ро-кенн не би могъл сам да организира бягството си. Трябва да му бе помогнал някой от екипажа на „Стрийкър“. Нещо повече, ако този ротен беше успял да се измъкне в Каззкарк, всичките им планове бяха в опасност.

„Успокой се — каза си той. — Ро-кенн не може да ни предаде на властите. Престъпленията, които е извършил на Джиджо, са по-ужасни от тези на преждевремците.

Да, но може да иде при някой от големите фанатични кланове или съюзи и да се опита да им продаде информацията за „Стрийкър“ и Джиджо. Най-малкото ще прати съобщение на другите ротени.“

— Най-добре да се помъчим да се свържем с Алвин и Ур-ронн — реши Каа. Хък за пръв път се съгласи с него.

Само че това изобщо не беше лесно. Като че ли всички телекомуникационни линии бяха задръстени от отчаян трафик. И положението още повече се влоши с поредната вълна субпространствени разкъсвания, която разтърси планетоида и отекна като огромна камбана.

Из дневника на Джилиън Баскин

Вселената е раздирана от трагедии. И все пак едва сега, когато тя изглежда се разпада, най-после започвам да откривам ироничната, ужасяваща красота на нейния космически замисъл.

Както се случи и при Многоизмерния свят, ние се оказваме заобиколени от внезапно опустошение, безкрайно по-мащабно, отколкото бих могла да си представя.

Далеч надолу виждаме огромни, игловидни обиталища, които се въртят около плътното ядро на огромна древна звезда и са направени така, че да издържат на мощните гравитационни вълни. Само че сега тези домове на трансцендентния клас проявяват признаци на краен стрес и външните им обвивки се отделят като крехки стари кожи — треперейки пред постоянните вълни от пространствени конвулсии, прииждащи в тази част от Галактика четвърта.

Според Сара и Ние това са симптоми на фантастично разкъсване, невиждано от четвърт милиард години насам.

Още по-ужасно е състоянието на огромната армада от „кораби-кандидати“, които придружават „Стрийкър“ и се спускат по сложни, пресичащи се спирали към онези игловидни монолити. Онова, което преди приличаше на тържествена процесия, триумфираща и изпълнена с надежди за сливането на два от великите класове на живота в славен съюз, бързо се превръща в хаос.

Гигантските кораби и сфери са разположени толкова нагъсто, че всяка вълна хипергеометрични конвулсии запраща редиците една към друга. Сблъсъците предизвикват ослепителни експлозии, унищожават безброй милиони и отклоняват още повече съдове от курса им.

И все пак, въпреки целия този ужас, само още няколко кораба се присъединиха към опита за бягство на „Стрийкър“ от този лабиринт, в търсене на сравнително безопасно убежище в дълбокия космос. Изглежда, че пристрастяването към Прегръдката на вълните е непреодолимо, щом веднъж си вкусил от неговата наслада. Като разгонени животни, неустоимо привличани от брачни територии, където знаят, че бушува пожар, повечето съдове продължават надолу във фунията, устремени към мечтаната Прегръдка.

Такава ли е съдбата на разумния живот? След като векове са се стремили да постигнат мъдрост, всички раси ли са привличани надолу от този невероятен инстинкт? От толкова силен копнеж, че продължават напред, дори когато тяхната цел се разпада на части пред очите им?

За пръв път от три безкрайни години най-после започвам да разбирам причината за гоненията на „Стрийкър“… и Земята. Защото откриването на Призрачния флот наистина е предизвикателство, шокираща ерес, която нанася удар в самото сърце на галактянските религиозни системи.

Повечето от тях — а и на дишащите водород — проповядват, че трансцендентността е окончателната съдба на онези, които се сливат в Прегръдката на вълните. Нещо трябвало да има и после… или поне така твърдят те от безброй векове. Защо иначе вселената е развила такъв прекрасен начин на насочване, събиране и отбиране на най-добрите от двата класа живот?

Естествено това трябва да е великият път, посочен от Прародителите, когато заминали преди два милиарда години.

Ами Призрачният флот, с неговите натрапчиви символи и загатвания за древна истина?

Къде го открихме?

В „плитък“ сферичен куп, понесъл се самотно към края на Галактика втора. Място, където пространство-времето е толкова плоско, че дори младите раси изпитват нервно отвращение. Нещо като агорафобия. Такива места рядко се посещават, тъй като там няма нищо интересно за който и да е клас живот, дори за машините.

(В такъв случай какво е привлякло Крейдейки натам? Дали е определил курс към Плиткия куп, защото му се е сторило, че във Великата библиотека няма почти нищо за него?

Или причината за решението му е друга? Решение, което навремето изглеждаше толкова странно.)

Сега най-после виждам защо нашите врагове — тандуасите, соросите, джофурите и другите — толкова се уплашиха, когато „Стрийкър“ излъчи онези първи образи на Призрачния флот… и на Хърби.

Ако това наистина са останки от великите Прародители, запечатани от безброй еони в защитени от полета кораби, какво говори това за Прегръдката на вълните? Дали тази първа раса — най-ранна и най-мъдра от всички — отчаяно се е опитвала да избегне привличането? Може би е знаела нещо ужасно за него?

Навярно са възприемали Прегръдката като нещо съвсем друго. Не като път към трансцендентност, а като рециклираща система. Средство за освобождаване от отпадъците, като Голямото бунище на Джиджо.

Природният начин за освобождаване от старото, за да се отвори място за новото.

Застанал в стъкления си шкаф, Хърби ми се усмихва. Мумията със зловещо зейнала хуманоидна уста е мой спътник още откакто замина Том. Понякога се улавям, че му говоря.

Е, стари приятелю? Това ли е голямата шега? Разбрах ли най-после защо през цялото време ми се хилиш?

Или ми остава да открия още?

Нови ужасни изненади.

Не е лесно да измисля как да се измъкнем от този капан, когато ги няма двамата ни най-добри пилоти. Роякът от кораби и сфери сякаш продължава безкрайно над нас извън границите на която и да е слънчева система. Самата му маса е почти с макропланетарни мащаби!

Откъде ли са дошли всички тези „кандидати“?

Възможно ли е навсякъде да става същото? Ако дори съвсем малка част от старите бели джуджета са дом на трансцендентни, това би означавало, че има милиони такива места, заобиколени от имигранти, които нямат търпение да влязат в рая, въпреки че се разпада пред очите им.

От практична гледна точка „Стрийкър“ не може да извърши каквито и да е хиперпространствени скокове, докато не се освободим от всички тези огромни кораби и вълновите ефекти на мощните им двигатели.

Даже да успеем да се измъкнем навън, джофурският крайцер все още ни очаква. От време на време го засичаме — той продължава да ни следи като упорит хищник, който е смъртно ранен и няма за какво друго да живее, освен за да доунищожи плячката си.

Само да можехме да се избавим от тази ужасна обвивка, така че „Стрийкър“ да възвърне предишната си подвижност!

Ханес работи по нова идея в тази насока. Емерсън Данайт му помага. Проект, свързан с големия комуникационен лазер.

Бедният Емерсън се опитва да ни обясни нещо — с помощта на песни и рисунки, — но досега разбрахме само, че е успял да се справи с нова мемоатака срещу „Стрийкър“ и междувременно е унищожил предателката Тш'т.

Не мога да не скърбя за нея. Милата приятелка, която стоеше до мен по време на тези безкрайни кризи. Клетата Тш'т си е мислила, че постъпва правилно, като търси помощ от своите богове.

Сега в неспокойните ми сънища броди още един призрак.

Голямата новина е, че Ние най-после е успял да проникне в онова, което минава за комуникационна мрежа на трансцендентните.

Както можеше да се очаква, това е плътна, сложна система, далеч по-съвършена от галактянската техника. Досега е оставала невидима, защото само малки периферни части използват класическа електроника или фотоника. Основният метод очевидно е квантово изчисление в толкова грандиозни мащаби, че трябва да използва силно компресирани гравитационни полета.

— Такива полета не съществуват тук — отбеляза Ние. — Дори сред игловидните жилища, които обикалят точно над компактното ядро на звездата, ресурсите са изключително недостатъчни.

Сигурно регистрираме периферията на нещо много по-огромно. Нещо, чийто център се намира надалеч от тук.

Разбира се, дойде ни наум, че това може да е нашият шанс. Нашата надежда да се свържем с „по-висши власти“, както ни нареди съветът Терагенс. Съществата, които ни предадоха при Многоизмерния свят — онези така наречени Стари, — бяха като бебета в сравнение с умовете, използващи тази нова мрежа. И наистина, всички признаци показват, че те са онзи връх, който постига животът.

И все пак не ми се иска просто така да предам нашата информация от Плиткия куп. Толкова много пъти оставахме разочаровани. Навярно и трансцендентните изпитват същия страх — че под Прегръдката на вълните се крие смъртоносен капан.

Ако им хрумне да се обърнат срещу нас, няма да имаме абсолютно никакъв шанс.

— Хайде първо да им зададем няколко прости въпроса — казах аз. — Някакви предложения?

— Да ги попитаме за буюрите! — възбудено отвърна Сара Куулън. — Дали са там долу? Дали буюрите са станали трансцендентни?

Напоследък тя постоянно си мисли за вида, който е бил последен наемател на Джиджо. Раса на генетични манипулатори, които изглежда предварително са знаели, че на планетата им ще се заселят преждевремци, а също и за настъпването на Времето на промени.

— Ще ми е трудно да предам дори такъв прост въпрос. Може да се окаже невъзможно да проникна в матрицата по такъв начин, че някой да ме забележи или да си направи труда да отговори — предупреди ни Ние. — Но ще опитам.

Разбира се, ние рискуваме да привлечем вниманието на още по-могъщи врагове. Но след като шансът и бездруго е против нас, изглежда усилието си струва.

Междувременно нашият делфийски астроном Зубдаки съобщава лоша новина за рояка от кораби на кандидати.

Той не знае почти нищо и не го е грижа за хиперпространствените разкъсвания на реалностната тъкан. С това се занимава Сара. Зуб'даки се интересува от самото бяло джудже и от количеството материя, приближаващо се към него като останки, повлечени от силен въртоп.

— Ами ако повечето кораби не улучат целта с-с-си? — попита той. — Ако не успеят да влязат във входовете на игловидните с-с-структури? Ако иглите вече ги няма, за да ги приемат?

Страхувам се, че първоначалната ми реакция беше безчувствена. Попитах го защо му пука, че някакви гигантски бегълци могат да паднат в гроба, който сами са си изкопали. Нашият дълг е да избягаме. Да оцелеем.

Но ще го изслушам.

Какво значение има още една тревога? Вече отдавна престанах да ги броя.

Ларк

Срещата бе странна, радостна и обезкуражителна.

Отдавна мечтал за този момент — да намери, любимата си, — сега Ларк гледаше към Линг, която стоеше от отсрещната страна на пропаст, далеч по-голяма от няколкото разделящи ги метра.

Тя се носеше сред плътен рояк от гърчещи се, пулсиращи неща, които плавно се движеха в огромна прозрачна мембрана, изпълваща по-голямата част от тази огромна зала и продължаваща през няколко люка в други отсеци на кораба.

Освен човешката фигура на Линг, той зърна поне една извиваща се кхюинска ларва, както и няколко животински вида от Джиджо и други светове. Ларк разпозна множество трекски пръстени, както и безброй гърчещи се зелени стъбла, които сигурно са били растения.

В гигантския мехур гъмжеше и от напомнящи на балони форми, които се огъваха като амеби или подскачаха като топки от желе. Макар да се различаваха по цвят от зангското създание, което носеше като дрехи на себе си, Ларк ясно виждаше, че са родствени.

Въпреки приликата обаче, когато забеляза тези свои „братовчеди“, неговият спътник се опита да го накара да избяга. Но Ларк беше непреклонен и наложи на вцепенените си крака да продължат напред към Линг.

Когато се приближи, той потърси очите й. Дали тази огромна клетка просто я бе погълнала с някаква груба биохимична цел, например като органела, за да изпълнява определена функция в полза на цялото? Или Линг запазваше същността си?

Спътникът му протегна псевдопод пред лявото му око и образува вакуола в зрителното му поле. В малкото пространство се появиха стотици „представители“, които имитираха различни форми и предложиха Ларк да се обърне и да се махне оттук!

— О, я стига си се оплаквал, страхливец такъв — презрително отвърна той. — На Джиджо сме се научили, че старите врагове могат да стават приятели. Пък и каква друга работа имаш в момента?

Значението на думите му някак си стигна до занга, който отдръпна представителите си и ги пое обратно в тялото си.

Наистина, не можеше да се върне в базата си точно от противоположната страна на бойния кораб. Между тях лежеше огромно опустошено пространство. Сега „Полкджхи“ бе пълен с неща, които пълзяха по коридорите, прегризваха стените и им придаваха гротескни форми. Основните корабни системи изглежда бяха пощадени. Те все още се намираха под контрола на оцелелия джофурски екипаж — който ставаше все по-отчаян, — но докога?

Ларк усети, че до него се приближава едро създание. Третият член на групата им.

— Ти си прав, Ларк — прошепна купчината лъскави пръстени, чиято пулсираща маса трепереше, докато отделните й части спореха помежду си. — Огромното макросъщество очевидно е решило да се разширява, докато изцяло не запълни „Полкджхи“. Можем да избягаме, но къде? Следата ни доведе тук. Нашата/моята/твоята/нашата съдба явно лежи вътре. Хайде да разберем какво иска. Какви са целите му. Защо е дошло тук.

Ларк забеляза признаци на промяна в желатиновата маса. Очите на Линг, които до този момент бяха ужасяващо пусти, сега като че ли се проясниха и постепенно се фокусираха към него.

В тях внезапно проблясна светлина! Беше го познала! Макар че устата й бе покрита от симбионт, тя очевидно се усмихна и протегна напред ръце.

— Е, погледни на нещата откъм хубавата им страна — отбеляза той, макар че зангският му спътник потръпваше от страхливо примирение. — Там вътре изглежда интересно. Може да научим много неща, а?

Гигантската мембрана не се опита да ги сграбчи, когато се приближиха. По-скоро леко се сви, после като че ли предпазливо ги подуши, сякаш благоволяваше да бъде ухажвана. Ларк протегна ръка и погали повърхността й. Беше ледена и в същото време ужасно приятна по начин, който не можеше да проумее.

Зангът потрепери, после като че ли промени мнението си. Ларк усети нещо като изненада. Това явно не бе смъртният враг, който спътникът му очакваше, а далечен роднина, по-голям и по-мил.

Огромната желатинова маса най-после взе решение. Пред тях се образува кухина с формата на тунел или врата.

Ларк не се поколеба. Той закрачи напред към любимата си.

Изглежда инстинктът не го беше излъгал. В това сливане имаше нещо дълбоко естествено.

На теория класовете на дишащите водород и кислород бяха несъвместими. Те използваха различни химични вещества и съществуваха при съвсем различни температури. Но животът има опит в решаването на всякакви проблеми. Симбиозата позволява на два или повече организма да обединяват способностите си и да постигат неща, които само единият от тях не би могъл да осъществи. Тъкмо това се бе случило, когато в земните океани се бяха слели първите клетки, за да образуват съюзи, по-жизнени от отделните части.

Скоро Ларк свикна с идеята, че същото може да се извършва на много по-сложно равнище, особено под напътствието на мъдър разум.

Така или иначе, докато гъмжащият рояк от други „органели“ го заобикаляше, той се интересуваше само от една от тях, чиито ласки го караха да се чувства на това странно място по-уютно, отколкото в леглото си на Джиджо.

„Радвам се, че сме запазили всичките си наистина важни функции“, отбеляза Ларк.

Линг плътно се притисна до тялото му, докато двамата се носеха в мембраната. Отговорът й не се разнесе като звук, а пряко, сякаш предаден от течната среда.

„Типичен мъжкар. Стига половите ви органи да са задоволени, за вас нищо друго не е от значение.“

Той запремигва.

„Твоят не беше ли?“

Тя отвърна с леко, очевидно задоволено стисване на ръката му. Кожата й все още трептеше от ритмите на напрегнатото им любене.

Част от Ларк — неуморният мислител — се зачуди за какво би могло да използва човешката сексуална страст макросъществото. Не че не беше благодарен за този нов етап от живота си. Но щом започнеха да текат, мислите му просто нямаха спиране.

„Какво се случи с Ранн?“ — попита той.

Единственият друг човек на борда, ужасният даникски воин, бе използвал дарбите си в полза на джофурите. Ларк не можеше да се отпусне, докато знаеше, че врагът му все още е някъде там.

„Не се тревожи за него. Повече няма да ни безпокои.“

Когато погледна към нея, Линг сви рамене и покрай ръцете й се завихриха мехурчета.

„И той беше погълнат. Майка сигурно не го е харесала на вкус. Но тя никога не изхвърля ценен материал, затова го използва по друг начин. Преди известно време видях две части от него — крак и бял дроб, струва ми се, — включени в някаква органела.“

Ларк потръпна. Бе благодарен, че „вкусът“ му е получил одобрението на макросъществото.

„Майка ли го наричаш?“

Линг кимна. Нямаше нужда да обяснява. Името беше съвсем подходящо. Макар че грижовното хранене очевидно представляваше само един от аспектите на природата му. Тя имаше и брутално прагматична страна.

Той усети съгласието на занга, неговият отдавнашен спътник, който сега съществуваше под формата на компактна, носеща се наблизо сфера. Единствената останала помежду им връзка бе тънката тръба и дори тя може би скоро щеше да се разпадне, когато усвояха самостоятелните си роли в този нов свят. Зангът все още се чувстваше дълбоко неуверен, макар че тази среда — в която плуваха безброй представители, изпълняващи пищни симулации — би трябвало да му е по-позната.

В мрачната далечина Ларк видя още едно същество, което успешно се приспособяваше. Купчината восъчни трекски пръстени — която някога беше представлявала Аскс, а после джофура на име Еуаскс — стоеше на пода, заобиколена от рояци мехурчета, мембрани и пълзящи симбионти. По пъстрите вълни, които пробягваха по страните му, Ларк виждаше, че съставното създание е на върха на щастието. Какво друго можеше да е по-важно за треките от това да станат част от нещо по-голямо и по-сложно, организация, в която участваше всеки пръстен, всяка частица.

Ларк все още се чудеше как е изградено всичко това. Дали съществуваше главен контролиращ разум — като джофурски господарски пръстен? Или право на глас имаше всяка съставна част? И двата модела симбиоза съществуваха в природата… й политиката.

Имаше чувството, че уточняването на тези подробности засега предстои. „Майка“ не бе завършила оформянето си.

„Ела — каза Линг и го хвана за ръка. — Искам да ти покажа нещо.“

Трябваше му известно време, за да свикне с придвижването в новата среда. Обикновено това изискваше нещо подобно на плуване, макар че на някои места плътността се променяше и те можеха да ходят по пода. Нямаше ясни преходи, както между море и бряг. По-скоро всичко се преплиташе и сливаше като мислите, които двамата с Линг споделяха.

Накрая тя посочи към огромно гнездо от извиващи се пипала. Много от тях бяха свързани с гърчещи се форми — Ларк видя още една кхюинска ларва, две трекски купчини… и нещо, което напомняше на кентавровиден урс, свит като зародиш и предпазван от ембрионна ципа. Не разпозна жълто-кафявата фигура, макар че урските „проби“ бяха взети от джофурите на Джиджо. Страните му бавно се надигаха, сякаш от спокойно дишане и Ларк видя разумна яснота в трите му очи.

Имаше и други дишащи кислород. Някои определи по илюстрациите от книжни учебници, които преди много време бе прехвърлял в библоския архив, докато други му бяха непознати. Всички бяха оплетени в симбионти, които ги свързваха с водородни сфери и други балоновидни неща. Най-зловещ му се стори фактът, че изглежда никой нямаше нищо против.

„Тук майка се свързва с информационната мрежа“, поясни Линг и посочи към мястото, откъдето излизаха пипалата. Той се втренчи в мрака и различи един от главните компютърни терминали на „Полкджхи“.

Линг протегна ръка, хвана три от пипалата и подаде по едно на Ларк и занга.

„Хайде да видим какво става наоколо.“

Това беше странен начин за получаване на информация. Донякъде невронен, както и визуален, той включваше и части от ума, които Ларк обикновено използваше за въображение, представяйки си някое събитие с онова колебливо „ами ако“, винаги съпътстващо мечтите.

Имаше логика. За всички дишащи водород същества мисленето представляваше симулативен процес — отделяне на малки части от самите тях и разиграване на определен сценарий до логичния му завършек. Благодарение на опита си със занга, Ларк скоро свикна и се научи как да си представя, че самият той е обект на собственото си внимание.

„Аз съм „Полкджхи“… преди горд боен кораб на могъщата джофурска раса.

Сега съм разделен… на много части. Моят джофурски екипаж — храбър, но объркан — беше изолиран от най-важните отсеци… машинно отделение, оръжейни и животоподдържащи системи.

Водени от целеустремените си господарски пръстени, воините са готови да се бият до смърт с омразните нашественици… и в същото време продължават да преследват ненавистната си жертва, независимо дали това ще ги отведе в ада или в самия рай.“

Ларк усети вълна на странна емоция — неохотно уважение към безстрашните джофури. Тяхната непреклонност пред лицето на ужасните катастрофи показваше защо видът им е постигнал могъщество и влияние сред великите дишащи кислород кланове. Фактът, че макар и временно, устояват пред сили, по-стари и велики от самите тях, беше внушително постижение.

Въпреки това се надяваше скоро да се провалят.

Линг насочи вниманието му навън от очукания корпус.

За миг Ларк се олюля от неочаквания образ, който напомняше на гигантско торнадо!

Заобикаляше ги невероятен циклон, вихрушка от огромни обекти, които искряха и проблясваха, докато се спускаха по спирала в стесняваща се фуния към мътнобелите пламъци на малка звезда.

Той бързо разбра, че познанията му вече не се ограничават до скромното му образование на джиджоски преждевремец — провинциален биолог, свикнал само с хартиени книги. Трябваше съвсем слабо усилие на волята, за да се прехвърли в ума на Линг и да възприема факти, връзки и хипотези, обясняващи сцената пред очите им. А имаше и други архиви — не толкова познати, но също толкова достъпни.

Внезапно Ларк насочи мисълта си към огромния циклон от спускащи се надолу космически кораби и се отъждестви с тях.

„Аз съм Роякът на кандидатите, миграция на избрани оттеглили се от цивилизациите на дишащите кислород и водород.

Най-после въздигнали се дотук.

Уморени от безсмислените битки и караници на плоския космос и реалното време.

Примамени от изкусителното очарование на Прегръдката на вълните.

Напълно съзнаващи опустошенията из Петте галактики.

Разбиращи опасностите, които ги очакват.

И въпреки това продължавам навътре. Сливам многобройните си части. Създавам уникална смес от онова, което е било просто обещаваща суровина. Събирам в едно най-добрите от двата класа.

Надявам се и се чудя какво идва после…“

Сега Ларк виждаше и контекста на онова, което бе сполетяло „Полкджхи“. То представляваше част от много по-мащабен процес! Същите сливания на форми на живот трябва да се извършваха и на всеки от милионите огромни съдове навън… само че навярно по-мирно, с по-малко съпротива от страна на екипажите, които бяха много по-добре подготвени от бедните джофури.

И все пак не можеше да не долови масовото отчаяние. Това величествено сборище на кандидати за трансцендентност трябваше да е спокойно и организирано. Но с всяка изтекла дура ставаше все по-хаотично. Искрите, които по-рано му се бяха сторили толкова весели, сега разкриваха огнени сблъсъци. Ужасна гибел пълзеше сред сливащите се кораби.

Линг отново посочи и умът му я последва. Вместо навън, общото им внимание се насочи надолу към източника на гравитация и светлина, където огромни, стройни структури орбитираха плътно около компактна звезда.

На пръв поглед игловидните домове също изпитваха ужасно налягане. Докато двамата с Линг ги наблюдаваха, от тях се отчупваха парчета, по-големи от планини, и се разпадаха под страшната сила на мощни вълни.

И все пак Ларк не изпитваше мъка, тревога или усещане за надвиснала опасност.

„И нищо чудно! — осъзна той. — Иглите изобщо не са домове! Това са портали за друго място!“

Линг кимна.

„Всъщност, ако се замислиш, изглежда логично.“

Ларк насочи ума си като връхлитащ сокол към една от бързо въртящите се игли, дълга и тънка като копие. Макар че се отчупваха части от обвивката й — откъснати от хаотични хипервълнови смущения, — той някак разбра, че те не са важни. Просто временни обиталища и поддържащи структури. Когато се отделяха, под тях се разкриваше блестящата сърцевина, сияеща и сякаш хлъзгава.

Мисълта му пристигна тъкмо когато един от „кандидатите“ — напълно преобразена сфера-кораб — завършваше дългото си спирално спускане и бързо наближаваше иглата, като се плъзгаше точно над плазмените огньове на бялото джудже. Огромният хибриден съд — вече хомогенна смес от водородната и кислородната цивилизация — шеметно се носеше към отворения портал, сякаш притеглян от мощно поле.

Корабът-сфера внезапно като че ли се плъзна странично през тесен прорез в пространство-времето.

Отворът изчезна само след мигове. Но това бе достатъчно за Ларк.

Първото му впечатление за отсрещната страна беше плътна, въртяща се чернота. Тъмна топка, по която проблясваха ярки светлинки. Някак можеше да усети усукването и извиването на вакуума, изкривяващо всички съзвездия отвъд.

„Това е неутронна звезда — отбеляза Линг. — Много отдавна е изразходвала или изхвърлила горивото си. Сега се е свила и е далеч по-малка от бяло джудже — диаметърът й няма и десет километра! Гравитационното налягане под повърхността е толкова високо, че атомните ядра се сливат със заобикалящите ги облаци от електрони и образуват „дегенерирала материя“.

Онези искри там са гама-лъчи, които трансцендентната мрежа за наше удобство предава във видимия спектър. Всеки проблясък представлява зрънце, голямо навярно колкото бактерия, което набира почти светлинна скорост, преди да се блъсне в повърхността.

Във всяка галактика има по половин милиард от тези плътни звезди… и на всеки трийсет години се ражда по една нова. Но само няколко неутронни слънца притежават особеностите, необходими на трансцендентния клас. Трябва да са спокойни. Да се въртят бързо, но да са със слаби магнитни полета.“

Ларк преодоля изненадата си.

„Разбирам какво става. Процесът продължава!

Нима усилващият се апетит за вълни може да се задоволи с обикновено бяло джудже? Разбира се, че те ще мигрират на място, където полетата са още по-силни.

Значи безбройните кандидати, които в момента заобикалят „Полкджхи“, само минават оттук! Използват бялото джудже като сборно място — където да се слеят и преобразят, за да се приготвят за следващата фаза.“

Когато отново се отвори тесен прорез, Ларк насочи мислите си през него, като яхна вълна на гигантска информационно-обработвателна система — като морска бълха, кацнала на върха на цунами, — за да разбере какъв живот водят трансцендентните същества на такова странно място.

Неутронната звезда сякаш бе обгърната от мъгла, стелеща се точно над повърхността.

„Жилища“, посочи Линг.

Ларк се опита да се вгледа по-внимателно, но му пречеха обектите, които с невероятна скорост профучаваха над гладката, черна повърхност. Всяка орбита отнемаше съвсем незначителна частица от секундата. Гравитацията беше толкова висока, че вълните биха разкъсали на парчета всеки физически обект с големина повече от няколко метра.

Макар че сетивата му бяха подсилени от Майка, способностите на органичния мозък си имаха граници.

„Но… — мислено заекна Ларк. — Когато дишащите кислород и водород се слеят, резултатът си остава органичен… и се основава на вода. Как биха могли да издържат там долу същества като нас?“

Сякаш въпросът му бе команда — фокусът на вниманието им се насочи навън към съседните райони от космоса, където сега можеха да различат огромен брой тъмни, вретеновидни обекти, строени в прави редици.

Ларк усети метални присъствия, всяко очакващо своя ред с търпеливо мълчание, което можеше да произхожда единствено от бездънните глъбини на междузвездния вакуум.

И тогава разбра.

„Машини!“

Беше пристигнал трети клас живот. В отговор на някакъв мощен зов, най-добрите и най-съвършените от техния вид се бяха събрали, за да участват в нов съюз.

В друг вид брак.

В космоса се появи тесен прорез, който позволяваше достъп към зоната на бялото джудже. В изкривеното небе проникна още една сфера-кораб, носеща товара си от обединени форми на живот.

Около нея се струпаха няколко десетки от очакващите машини, които образуваха пашкул от нишковидна светлина.

Нямаше съпротива. Ларк не усети нито ужас, нито примирение. Само готовност за преобразяване.

Биологът в него разпозна нещо изящно и естествено в този процес, макар че скоро подробностите станаха прекалено сложни и неясни, за да ги следва дори с подсилените си сетива.

Неочаквано с мощен взрив от светлина всичко се промени.

От проблясъка остана само дъжд от искри, който бързо се изсипа към прегръдката на гравитационните полета точно над неутронната звезда.

На Ларк му се зави свят от удивление. Той отдръпна мислите си и ги върна в реалния свят, като прикова поглед върху меките кафяви очи на Линг.

„Това ли било? Там ли свършва всичко? Дишащите кислород и водород се сливат с машините и после вечно орбитират около плътно черно слънце?“ Тя поклати глава.

„Дотам бях в състояние да проникна. Но е логично да не е така.

Помисли, Ларк. Сливат се три класа живот. Трите, които са известни като най-буйни. Най-способни да манипулират материята и енергията. Най-после знаем защо дишащите водород и кислород и машините толкова дълго са били в състояние да съществуват съвместно… тъй като имат обща съдба и никой не може да оцелее без другите.

Но има още класове. Още разумни същества! Кванталите и метамемите например. И се носят слухове за други, за които не се споменава във Великата библиотека. Простата логика — и естетика — ме кара да си мисля, че процесът продължава. Трябва да се присъединяват и други. На някакво равнище отвъд онова, което току-що видяхме.“

Ларк премигна.

„Някакво друго равнище ли? Но какво би могло да се крие отвъд…?“

После внезапно разбра.

Споделил просветлението му, малкият занг до него отдели зловонни мехурчета — равносилни на стъписан вик — и се сви навътре. Но Ларк само кимна.

„Говориш за черните дупки.“

В мислите му се заизлива неканен порой от информация, който разкриваше много различни типове „дупки“, известни на науката — места, където плътността на материята надхвърляше точката на невъзвратимост и гравитацията бе толкова висока, че не можеше да се измъкне каквато и да е светлина или данни. За описаната от Линг цел бяха подходящи само няколко от дълбоките ексцентричности. Предимно по-малките — само няколко десетки пъти по-големи от типично слънце. Бездънни бездни, чиито стръмни краища бяха обливани от най-мощните вълни… и където самото време беше почти неподвижно.

В тясното пространство точно извън събитийния хоризонт на черната дупка различията между материя и енергия се размиваха. Причинно-следствените връзки не се поддаваха на властта на Ифни. При съответните обстоятелства можеха да се слеят всички класове живот, за да образуват смес от чист разум. Разумът в дестилирания му вид.

Ако всичко бе както трябва.

„Ти си права, това е логично и естетично. Дори красиво по свой собствен начин.

Но имам един въпрос, Линг.

Къде е нашето място във великата схема на нещата?

Искам да кажа, къде сме ние с теб?

Всички същества на тези кораби и сфери, които ни заобикалят, може да са готови за такава съдба… ако предположим, че оцелеят в този хаос, за да стигнат до следващото равнище. В крайна сметка, те са прекарали векове в усъвършенстване на душите си и в подготовка за това преобразяване.

Ала ние с теб попаднахме тук случайно! Защото се оказахме на неподходящото място в неподходящ момент. Мястото ни не е тук!“

Линг плъзна ръка в неговата и той усети в ума си топлата й усмивка.

„Не ти ли харесва новото ни гнездо, обич моя?“

Той стисна дланта й.

„Знаеш, че ми харесва. Просто не горя от желание да направя следващата стъпка — да се „слея“ с някакви космически механоиди, после да се свия до размерите на грахово зърно и накрая…“

Тя го накара да замълчи с леко мисловно докосване, успокоителна милувка, която стопи паниката му.

„Всичко е наред, Ларк. Не се тревожи.

Много се съмнявам, че ще стигнем чак дотам.

Сигурна съм, че джофурите имат да кажат нещо по въпроса.“

Сара

Макар да получи отговор на въпроса си, тревогите на Сара не престанаха да я измъчват.

Докато холограмата на Ние се въртеше наблизо, тя загрижено мръщеше чело.

— По дяволите! Надявах се да разбера, че копелетата са станали трансцендентни.

— Мога ли да науча защо се вълнуваш за съдбата на която и да е стара раса? — озадачено попита компютърният глас.

Сара още повече се намръщи.

— Буюрите не са просто която и да е раса. Когато са наемали Джиджо, те са били прочути с интелигентността и остроумието си. Могат да бъдат наречени тимбримите на своето време, само че са били далеч по-фини в политическите игри… и са имали много по-мащабно мислене за това какво е необходимо, за да се направи добра шега.

— От името на моите тимбримски създатели ти благодаря за комплимента — саркастично отвърна Ние. Но Сара се беше научила да не обръща внимание на симулираните му настроения, целящи да дразнят хората. Тя бе загрижена за раса от шегобийци, чиято идея за хитър номер спокойно можеше да обхваща милион години. Търпеливи шутове, сред чиито жертви беше и собственият й народ — Общностите на шестте раси на Джиджо.

— Сигурен ли си, че трансцендентните поддържат пълни архиви? — попита младата жена. — Когато са направили следващата стъпка, буюрите може да са минали през друго бяло джудже — през друга фуния на сливане.

— Ти не разбираш природата на квантовото изчисление — сухо отбеляза Ние. — Всяка част от трансцендентната мрежа е в локален контакт с всички други. Няма разлики в пространството, дори във времето. Всички трансцендентни знаят онова, което е известно на другите. Става дума за максимално приближение до онова, което вие, човеците, сте наричали „Всезнаещото божество“… от тази страна на точката Омега.

Сара изсумтя и използва силния акцент на долоски свободен фермер:

— Досега съм виждала десетина категории така наречени звездни божества и нито едно от тях не ме е впечатлявало. Очевидно дребнавостта следва живота навсякъде, колкото и нависоко да се издигне.

— Толкова млада, а толкова цинична — въздъхна Ние. — Така или иначе, въпросът, който прати до Мрежата, все пак получи отговор. Ако приемем, че трансцендентните не лъжат, можем да сме сравнително сигурни, че буюрите още не са се присъединили към тях.

Сара изръмжа. Това й беше изглеждало най-доброто възможно решение на проблема, който я глождеше напоследък. Колкото повече затъваше в уравнения — в моделиране на ужасните конвулсии, които сега разтърсваха космоса, — толкова по-ясен ставаше един факт.

Математиката просто бе прекалено изящна, прекалено красива, за да е възможно всички от галактянското общество да не забележат връзките. Независимо колко тесногръдо и плиткоумно беше мнозинството, някой определено трябваше да е получил подобни резултати. Подобни начини да гледаш през щорите.

Всеки, който го направеше, можеше да разкъса булото на потайността и предварително да разбере, че настъпва пространствено-времева криза. Време, през което щяха да бъдат прекъснати всички хиперпространствени пътища и щеше да се възцари хаос.

Все повече доказателства убеждаваха Сара, че буюрите трябва да са знаели това. Те бяха планирали нещата така, че след обявяването на Галактика четвърта за угарна и нейното евакуиране, в системата на Джиджо да бъдат привлечени преждевремци. Тяхно дело беше също „приспиването“ на недалечната точка на прехвърляне, както и експлодирането на Измунути.

„Има и още съвпадения — помисли си тя. — Например защо всички преждевремски групи са се заселили само на Склона, въпреки първоначалните ни войнствени натури? Предполага се, че е заради Свещените свитъци, но ми се струва, че се е намесила друга сила.

Яйцето. То тайно е въздействало на нашите предци, дори две хилядолетия преди да се появи на повърхността.“

Всъщност защо да спира дотук? Може би буюрите бяха избрали и кои раси да пратят тайнокорабите си на Джиджо, за да установят незаконната си колония?

Дали бяха манипулирали г'кеките, например, подтиквайки тези весели, процъфтяващи космически скитници към безнадеждна кръвна вражда с джофурите, така че да избяга съвсем малка част от расата и да потърси убежище под строгото, немигащо око на Измунути? Дали после бяха освободили някои джофури от техните господарски пръстени, за да създадат треките, които е трябвало да се установят на Джиджо и да се сприятелят с г'кеките?

Проблемът с мисленето за правдоподобни конспирации се състоеше в това, че умът жадно се нахвърляше на всяка връзка и я превръщаше във вероятност… като например обвиняването на буюрите за всичко, случило се със Земята през последните няколко хиляди години. Защото мракът, невежеството, болката и изолацията бяха превърнали човеците в това, което бяха, и в резултат ги бяха принудили да пратят тайно-кораби към отдалечени ъгълчета на космоса.

Да пратят спасителни лодки — като „Убежище“, — с надеждата малки човешки групи да се спасят от настъпващия потоп.

Дали буюрите бяха организирали всичко това, само за да получат необходимите елементи за шедьовъра си на Джиджо?

Сара поклати глава. Ако следваше този път — и разпростреше теорията си далеч извън наличните доказателства, — щеше да свърши с параноя.

— Като проникнахме в трансцендентната мрежа, ние научихме още нещо — каза Ние. — Край Слънчевата система вече седмици наред се води гигантска космическа битка. Макар че в последно време е получила подкрепата на някои смели съюзници, защитните сили на Земята са на изчерпване. Скоро пътят пред фанатиците ще бъде открит.

Когато най-после се нахвърлят върху синия роден свят на твоята раса, Сара, те няма да имат никаква милост.

Докато тя търсеше отговори, опитът за бягство бавно напредваше.

Външните фланци все още бяха покрити с „вълшебната“ обвивка и „Стрийкър“ далеч не бе толкова подвижен, колкото някога. Без Каа Късметлията на руля, Акеакемай и другите делфини бавно пилотираха кораба надалеч от бялото джудже.

Навсякъде около тях кипеше въртоп от отчаяни съдове и останки от мощни експлозии. Докато повечето кандидати се опитваха да поддържат курса и упорито продължаваха да се спускат надолу, въпреки сблъсъците и хаоса, малка част се опитваха да избягат като „Стрийкър“. Достатъчно, за да нарушат редиците и да пръснат и последните остатъци от някакъв ред. Промъкването през такава вихрушка изискваше нещо повече от обикновен късмет. Трябваше да се случи чудо.

Даже земянитският кораб да стигнеше до открития космос, там го очакваше джофурският крайцер. И старият проблем да намерят сигурно място, където да се скрият.

Сара погледна към Джилиън Баскин в отсрещния край на заседателната зала. По-възрастната жена се съвещаваше с гладка, синьо-сива фигура, плуваща зад стъклена преграда в пълната с вода част на помещението. Това беше делфийският астроном Зуб'даки, който обясняваше нещо на англически диалект, прекалено писклив, за да го разбира Сара.

Но ако се съдеше по отпуснатите рамене на Джилиън, новината не беше добра. Лицето й бе бледо и тъжно.

„Това може да са последните мигове от живота ни — помисли си младата жена. — Би трябвало да ги прекарам с Емерсън, а не да се занимавам с теории за древни престъпления или да анализирам космически катастрофи, които никой не може да предотврати.“

Уви, Емерсън изобщо не се мяркаше наоколо. Въпреки недъга си, инженерът ръководеше всички техници, които Ханес Суеси можеше да освободи. Бяха се отказали да се мъчат да изстържат опасната обвивка на „Стрийкър“ и вместо това работеха по комуникационния лазер. Макар че идеята на Емерсън все още оставаше неясна за повечето членове на екипажа, Джилиън беше одобрила проекта, отчасти, за да намери някаква работа на свободните от дежурство и да поддържа духа им.

„Иска ми се да имах такова убежище… да се занимавам с нещо, да се преструвам, че помагам. Но единственото, което зная за техниката, е как се прави хартия с помощта на примитивни чукове и енергия от малката воденица на Нило. Като се изключи това, аз съм просто шаман. Майстор на древното земянитско изкуство на изчисленията.“

Прити й донесе няколко листа, покрити с рисунки, които представяха хиперпространствени пътища, изкривени и стигащи почти до точка на разкъсване. Усетило меланхоличното настроение на господарката си, дребното шимпанзе остави скиците настрани и се сгуши в скута й.

„Милата ми Прити — помисли си Сара, докато я галеше. — Ти си няма, докато земните шими вече могат да говорят и да управляват звездни кораби. И все пак колко ми се иска да им докажеш качествата си! Със сигурност ще ги удивиш, стига някога да стигнем до Земята.“

Джилиън прекъсна разговора си със Зуб'даки и направи бързи жестове с ръце, за да повика холографски изображения на още няколко делфийски лица, сред които Акеакемай й главният астрогатор Олело. Те я послушаха в продължение на няколко минути, после възразиха достатъчно високо, за да може Сара да дочуе откъси на тринарно-англически.

— … ние действаме колкото е възможно по-бързо при с-с-сегашните обстоятелства. Би било глупаво и безразсъдно просто да с-с-се хвърлим с-с-с главата напред в този хаос!

Тя не успя да разбере отговора на доктор Баскин, но той оказа сериозно въздействие върху Акеакемай, който изцъкли очи с почти човешка изненада. Вечната делфийска „усмивка“ сега бе помрачена от огорчение.

Сара внимателно повдигна Прити от скута си и я остави на пода. После се изправи и се насочи към разговарящите, чиято разгорещеност нарастваше с всяка изтекла дура.

— Но… — заекна Акеакемай. — Ами трансцендентните? Те с-с-със с-с-сигурност няма да допуснат такова нещо!

„Какво да допуснат?“ — зачуди се Сара, когато се приближи.

Внезапно се появи холограмата на Ние, която се завъртя във въздуха край Джилиън Баскин.

— Имам лоша новина — съобщи компютърът. — Порталите се затвориха. Вече не приемат кандидати от това място.

— Страхувах се, че ще стане така — отвърна Джилиън. — Субпространствените разкъсвания са повлияли върху функционирането на порталите. Сега корабите няма къде да отидат и ще се струпат точно над повърхността на джуджето.

— Вече се струпват. Все повече кандидати завършват преобразяването си и се установяват в ниска орбита. Обаче… — Холограмата се изви и поклони. — Не си права за порталите. Те не са повредени. Наистина изглежда, че са престанали да приемат нови кандидати. Но причината е, че сега просто имат други задачи.

— Покажи ни! — като наруши старшинството на Джилиън, нареди Сара. По-възрастната жена кимна и във въздуха се появи многоизмерно изображение. Всички обекти бяха представени в логаритмичен мащаб, което позволяваше събитията да се наблюдават в умалени подробности.

Гигантски съдове се тълпяха край бялото джудже като стадо нервни животни, които обикаляха все по-близо около пламтящия огън. Пред погледа на Сара постоянно прииждаха нови. Всички те се стремяха да се прехвърлят на следващото равнище. На онова легендарно място до някоя далечна неутронна звезда, където можеха да продължат да се преобразяват и да се наслаждават на прегръдката на мощните вълни.

Само че проходите ги нямаше! Допреди мигове игловидните структури бързо пропускаха кандидатите към тяхната цел. Но сега огромните устройства бяха напуснали постовете си и се отдалечаваха, изоставяйки закъснелите на съдбата им!

Порталите сияеха в непостоянни цветове, което ги караше да изглеждат хлъзгави. Те напомняха на Сара за „спектралния поток“ — поразителната пустиня от псиактивен камък на Джиджо.

Всички игли се издигнаха от бялото джудже и навлязоха във фунията от спускащи се надолу кораби, като ги принудиха бясно да маневрират, за да се отдръпнат от пътя им и оставиха след себе си пълен хаос. И малкото останал ред сред поклонническата маса бързо се изпари. Зад всеки от гигантите проблясваха мощни експлозии, подобни на фосфоресцентни диатоми, кипящи в някакво тъмно море, след като през тях е профучало огромно създание.

— Едно от онези неща с-с-се насочва почти право към нас! — извика астрогаторът.

— Разкарай ни оттук и по дяволите благоразумието! — заповяда Джилиън. — Пълна инерциална скорост!

Акеакемай отвърна със силен удар на опашката си.

— С-с-слушам!

Двигателите на „Стрийкър“ почти незабавно зареваха. Сара усети под краката си зловещи вибрации и странно напрежение в гърба си, дължащо се на компенсиращите полета, които бързо наваксваха ускорението.

— Знаеш, че няма с-с-смисъл, разбира с-с-се — отбеляза Зуб'даки. — Даже да избегнем с-с-сблъсъците и джофурите, пак няма да успеем. „С-с-стрийкър“ трябва да е на няколко с-с-светлинни години разстояние, за да избяга от настъпващата катастрофа.

— За какво говориш? — попита Сара. — Какво настъпва? Преди делфийският астроном да успее дай отговори, тя отстъпи назад и ахна.

Един от огромните копиевидни портали на холоекрана, бързо се издигаше и оставяше зад себе си ужасни опустошения. Очевидно щеше да мине съвсем близо до тях. Докато от сблъсъците или мощните взривове загиваха трилиони, „порталът“ продължаваше да се носи нагоре. Само че сега Сара също забеляза…

— Той стреля по някои от корабите!

Наистина, игловидната структура явно не се задоволяваше само с хаоса, който всяваше след себе си. Тя изстрелваше силови лъчи, които политаха като жестоки, блестящи ласа към отделни обекти по пътя й.

Това не беше изключение. Всички други портали правеха същото, докато се отдалечаваха от бялото джудже.

Сара усети, че Прити хваща дясната й ръка. Ужасена от масовото унищожение — безкрайно по-кърваво от случилото се при Многоизмерния свят, — тя можеше само да зяпне в почуда.

„Иска ми се Емерсън да беше тук, за да видим заедно края.“

Сред настъпващата вълна от ослепителни експлозии Сара имаше време за още една мисъл, преди блестящото чудовище да замахне за пореден път и да обгърне „Стрийкър“ в ослепителни лъчи.

„Прости ми, че си го мисля, но, Господи… толкова е красиво…“

Дневникът на Алвин

Как бих могъл да изряза радостта, която изпитвам? Или тъгата, която в същото време изпълва напрегнатите ми и пулсиращи гръбначни прешлени?

Понякога животът е прекалено ироничен. Вселената може да се разпада на части пред очите ни и все пак аз бях благословен от късмета на Ифни да намеря обич и странно топъл прием сред собствения си вид. Междувременно бедният Клещовръх — чиято идея да предприемем тези приключения в крайна сметка ни доведе тук от далечния ни дом — беше постигнат от преждевременна смърт на самия праг на цивилизацията, защото се бе оказал на неподходящото място в неподходящ момент.

Старши наблюдател Хари Хармс искаше да съобщи в полицията за убиеца, но пилот Каа го помоли да не го прави. Следствието щеше да разкрие присъствието на делфини и преждевремци в Каззкарк. И най-вече трябва да пазим Хък, единствения оцелял г'кек извън Джиджо — макар че тя се ядосва, че е поставена в такова положение. Хък наистина е най-разгневената от нас и постоянно крещи, че щяла да отмъсти за Клещовръх, на каквато и да е цена!

Бях принуден да се съглася с Каа. Законът и редът започват да се срутват и е съмнително, че „следствието“ би постигнало някакъв резултат.

— Ще пратя няколко робота — увери ни старши наблюдател Хари Хармс. — И ще задействам издирващи програми да търсят всякакви ротеноподобни образи на мониторите, в случай че Ро-кенн прояви неблагоразумието да се разхожда открито по булевардите. Но съм готов да се обзаложа, че се е скрил. Известно е, че ротените са изключително опитни в маскирането.

— А може вече да е намерил убежище при някой от великите кланове — прибави Каа. — Навярно в момента с-с-се пазари с-с-с тях, за да им продаде „С-с-стрийкър“ и Джиджо.

С оглед на тази вероятност Хари помоли Каа да премести малкия ни звезден кораб на доковете на Института по навигация и да го скрие зад собствения му, странен наглед съд.

— Уверявам ви, че при нормални обстоятелства никога не бих го направил — поясни той. — Положил съм клетва. На първо място съм верен на Института и Цивилизацията на Петте галактики. — Хари изразително сви рамене. — Но вече не е ясно какво точно означава това.

Признавам, отначало ми бе трудно да го гледам как говори, без високо да умблирам! Зная, че не би трябвало толкова много да се изненадвам от вида на шимпанзе, приказващо с трезво красноречие. Особено толкова изправено и високо същество, с елегантна бяла козина и завидно подвижна опашка. Очевидно расата му се е възползвала от още няколкото века на Ъплифт след заминаването на „Убежище“ от Земята и довеждането на немите му братовчеди на Джиджо.

— Във всеки случай — продължи старши наблюдател Хари Хармс, — в онзи доклад, който носите за съвета Терагенс разполагате с пълна биоидентификация на Ро-кенн. Навярно земянитите ще пратят по следите му някои от своите прословути междузвездни агенти. Сигурен съм, че копелето ще си получи заслуженото за престъпленията си. Не се тревожете.

Смело уверение. Дори Хък като че ли омекна.

И все пак, като се има предвид новата информация за обсадата на Земята, каква е вероятността това наистина да се случи?

Всъщност нашата славна дружина започна да се разпада още преди смъртта на Клещовръх.

Миналата седмица Ур-ронн се запознала с п'ун м'ангски собственици на товарен кораб — птицеподобни създания с четина вместо пера и без каквито и да е други манипулативни органи, освен клюнове. Екипажът им бил изпаднал в истинско затруднение, след като „матросът“ им ги напуснал, за да се прибере у дома по време на кризата. Те очевидно се зарадвали на възможността да наемат урски заместник, макар Ур-ронн да им казала, че техническото й образование е малко непълно.

Тъй като пилотирането по главните търговски пътища е предимно автоматично и за повечето обикновени задачи се грижат роботи, п'ун м'ангите всъщност се нуждаели от някой достатъчно интелигентен и сръчен, за да пренася разни неща, да изпълнява поръчения и да дърпа лостове, когато машините се окажат прекалено неловки. Това изглежда съвсем лесно за неуморна работничка като Ур-ронн, чиито чевръсти ръце могат да се справят с всякаква задача. След робския труд при Уриел в ковачницата на Маунт Гуен това би трябвало да е като детска игра.

Помолих Туафу-ануф да провери договора с неговото педантично бюрократско око и той заяви, че е перфектен. Пун мангите ще оставят Ур-ронн на третата им спирка, често посещаван от урски кораби космодрум, където тя ще може да се свърже със собствената си раса. По пътя ще натрупа опит и в същото време ще спечели малко кредити.

Надявам се да не измъчи до смърт с въпросите си своите бедни работодатели.

— На корава фоне е тофло и сухо — каза Ур-ронн. — Няна я тази фроклета от Ифни влага, която трявваше да търфя фо фътя за насан! Фък и ф'ун н'ангите не снърдят толкова гадно, колкото зенянитите!

Каа отговори с добродушно презрително изсъскване. Двамата бяха прекарали заедно много време в разговори за техника. Съмнявам се, че някога ще видя по-странна дружба от тази между водолюбив делфин и хидрофобен урс.

— Ще държа и трите си очи отворени за зенянитски или тинврински корави, на които да фредан това нещо — продължи тя, като потупа торбичката под лявата си ръка. Вътре се намираше шифрованият доклад на Джилиън Баскин.

(Аз също пазя копие от доклада. Никой не знае кой от нас пръв ще успее да го предаде. Ако предположим, че космосът ни помага… и че Земята оцелее.)

Стана ми мъчно, когато Ур-ронн замина, за да потегли с п'ун м'ангите. Когато се сбогувах със скъпата ни приятелка, ми се искаше да я повдигна от земята и да я притисна в хуунската си прегръдка. Но зная, че нашите раси възприемат тези неща по различен начин. Урсите не са носталгичен и сантиментален народ.

Разбира се, Ур-ронн обича двама ни с Хък по свой собствен начин. Навярно от време на време ще си мисли за нас с бавно изтляваща нежност.

Но дните й скоро ще станат натоварени и целенасочени.

Ние няма да й липсваме толкова много, колкото тя на нас.

Такъв е животът.

Когато Ур-ронн замина, при мен се върна друг приятел.

След мидури на напрегнати разпити, Дуер най-после получи от Калнокракия каквото искаше. Накрая малкият нур проговори и призна истината за онова, което предполагахме през цялото време — че преди векове някои тимбрими установили на Джиджо незаконна колония на техните любими клиенти. Макар повечето нури да се раждали неми и отчасти деволюирали, тайна група сред тях запазила напълно ъплифтирани умствени способности. Те са титлал и.

Калнокракия се съгласи да му даде кодови думи и изрази, които да ги извадят от скривалището им. Това беше цената на Дуер, за да го пусне на свобода. Сега целта на титлала е някак си да установи контакт с тимбримите и да им съобщи какво се е случило на Джиджо. Тъй като тази задача е подобна на моята, малкият приятел ще ме придружи, когато замина.

Дуер изглежда доволен. Наистина ми се струва, че неговата главна цел бе да получи каквото може от Калнокракия, преди двамата с Каа да заминат на дългото си пътуване обратно към Джиджо.

Преди всичко да се разпадне.

Петте галактики се олюляват и разтърсват и моментът на разкъсването наближава.

Космическите трусове се усилват и пукнатините по стените на древния планетоид се умножават. Става очевидно, че дори изолираният Каззкарк не може да бъде убежище от наближаващите конвулсии. Бежанският поток промени посоката си и вече базата напускат повече кораби и разумни същества, отколкото пристигат. Половината от нормалните космически пътища са прекъснати и мнозина използват останалите стабилни трасета, за да се приберат у дома си, докато все още има време.

Сред заминаващите най-странно изглеждат облечените в синьо-златни роби проповедници, които разпространяват евангелието на чудата вяра — вяра, насочена към спасението на индивидите, а не на расите. Вяра, в която Земята играе главната роля на планета-мъченица.

Секта, която проповядва обич към родния свят на земянитите и в същото време се радва на неговото разпване.

Нямам представа дали същото послание е било разпространено на милиони други места и от същото скиано. Така или иначе, култът изглежда, е докоснал струна, която отеква в тези тежки времена. Пръснали се из космоса, за да разнасят вярата си, мисионерите се възползват от хаоса и нестабилността на по-древните религии.

И в центъра на събитията, изпълнявайки ролята на главен помощник на скианото, е Рети, младата човешка женска, която изглеждаше толкова дива дори на далечния Джиджо. Преобразена с помощта на козметичната хирургия и новите си одежди, тя примамва и заповядва на новопокръстените — даже на образовани звездни пътешественици, — като някой надменен господар от древен клан патрон.

И те го приемат! Дори почтително й се кланят, докато папагалът на рамото й кряка остри забележки.

Никога не съм виждал човек да се държи по-самоуверено или по-арогантно от нея.

Междувременно самото скиано бавно се разхожда насам-натам и в единия му чифт очи проблясва зловеща светлина, докато другият като че ли гледа към далечни хоризонти.

Естествено Дуер не успя да убеди Рети да напусне тази фанатична група. Тя не отстъпи дори, когато Хари Хармс й предложи да я отведе на родния й свят, колония, разположена надалеч от сегашния смут, където би могла да намери убежище и спокойствие при собствения си вид.

Хари и Дуер изразиха възмущението си. Но честно казано, за мен непреклонната воля на Рети е разбираема. Тя е открила колко е приятно да се чувстваш значим сред хора, които те ценят.

Почти е време да оставя дневника си. Дор-хинуф ме очаква в жилището на родителите си, където членовете на местната хуунска общност отново ще се съберат на вечеря и поетичен рецитал. Нещо съвсем нормално у дома на Джиджо, но очевидно невероятно дръзко и ново сред моите звездни роднини.

Трябва да преровя сандъка с книги, който донесох от Джиджо, и да избера нещо за рецитиране. Миналия път се спрях на Мелвил и Кусто, но изглежда човешките автори са неразбираеми за мнозина от тези цивилизовани хууни. Предполагам, че ще трябва да мине известно време, докато ги науча на достойнствата на Жул Верн и Марк Твен.

Обикновено искат да им умблирам оди от Чуф-ууф'айуо и Фхуун-дау — мелодраматични песни за платна, опънати на яки мачти, смело предизвикващи вятъра и солените пръски, докато острият нос пори могъщите вълни. Баща ми би се гордял, че хуунският литературен ренесанс на Джиджо, толкова дълго засенчван от земянитските автори, най-после е намерил жадна публика сред нашите далечни звездни братовчеди.

Това е невероятно приятно. И все пак се чудя.

Възможно ли е?

Каква ирония! Ние с Хък винаги сме мечтали колко романтично и прекрасно ще е да летим из космоса. Но тези цивилизовани хууни възприемат звездните кораби само като удобство — като обикновени средства за пътуване, — помагащо им да изпълняват рутинните задължения, отдавна поверени на нашия вид от гутхатските ни патрони.

Тогава какво ги прави сега толкова възприемчиви към умблите на надежда и радост? Може би' всеобщият хаос? Или е нещо, което през цялото време са таили дълбоко в себе си под тъмната обвивка на потискащата, бюрократична неволя?

Възможно ли е наистина простият образ на платноход да събужда истинската им същност?

В такъв случай просветлението може би завинаги е щяло да остане погребано в душите им. Никой цивилизован хуун не би рискувал живота си в морето. Самата мисъл би била абсурдна за тях.

Освен това кой хуун може да плува? Нищо в родословното ни дърво не загатва за начина, по който настръхват хуунските бодли при вида на ледените айсберги на накъсания от буря хоризонт или при мелодията на въжетата и брезента, които напяват като майка, умблираща на детето си.

Това е било открито само на Джиджо, когато нашите предци са се отказали от статуса си на звездни богове и от всички задължения и надежди, възлагани ни от гутхатсите.

За да съм справедлив, трябва да кажа, че нашите патрони навярно са имали добри намерения. В крайна сметка на тях дължим разума си. Галактянското общество налага строги стандарти, които старите раси следват при ъплифтирането на своите клиенти. Гутхатсите са използвали най-силните ни расови особености — лоялност, чувство за дълг, посветеност на семейството, — за да ни насочат по тесния ни път. Към благоразумна, педантична отговорност.

И все пак Дор-хинуф и народът й едва сега научават как са ни измамили нашите патрони. Че са ни лишили от най-голямото ни съкровище. Скъпоценност, която сме си върнали едва, след като сме избягали… от училище и сме поели към реката.

Към Джиджо, където хууните най-после са си взели обратно откраднатото.

Нашето детство.

Ларк

Трансцендентните портали изглежда бяха свършили миграцията си и се издигаха нагоре от повърхността на бялото джудже. Сега всички огромни игловидни структури блестяха в много по-висока орбита над рояка на кандидатите.

Под тях вреше котел от огън и смут, докато милиони гигантски космически кораби отчаяно се бореха за оцеляването си. Вече разбъркани от вълните на хаос, всички стройни спирални редици сега бяха напълно разпокъсани и се разделяха на безброй ужасни въртопи. Пресичаха се двигателни резонанси и предизвикваха притеглящи полета, които рязко сблъскваха съдовете един в друг.

Експлозиите като че ли проблясваха нагоре-надолу по плътно наблъсканата с кораби фуния и превръщаха онова, което преди бе жива материя, в бял плазмен огън.

Сякаш, за да направят положението още по-ужасно, по време на краткото си пътуване всичките гигантски игли изстрелваха яростни лъчи, за да заловят по няколко десетки, явно избрани случайно космически съдове и да ги повлекат след себе си като със светлинни ласа.

Онези, които случайно се допираха до пипалата, мигновено се изпаряваха в космоса.

„Защо? — поразен от гледката, попита Ларк. — Защо го направиха?“

Разчиташе Линг да му обясни, тъй като преди тя беше принадлежала към звездна раса и бе прекарала повече време в проучване на трансцендентната инфомрежа. Но любимата му изглеждаше също толкова ужасена.

„Аз… нямам представа… Освен ако вече не са попълнили квотата си от кандидати и са решили, че нямат нужда от повече… А може би хаотичните вълни са станали силни и те са били принудени да прекратят с изпращането на други в следващото равнище.“

Той поклати глава и изтръска един от симбионтите, който неотдавна се бе настанил там и поглъщаше последните фоликули в коренчетата на космите му.

„Но това не обяснява ужасното равнодушие към живота! Онова там са разумни същества! Квадрилиони! И всяко едно от тях е принадлежало към някоя древна раса, която усърдно се е усъвършенствала векове наред, само за да дойде тук…“

Линг хвана ръката му и го погали, като се притисна към него.

„Въпреки това, Ларк, в сравнение с трансцендентните, те са като обикновени животни. Могат да бъдат жертвани. Особено ако гибелта им изпълнява някаква по-висша цел.“

Той запремигва.

„По-висша цел ли? Каква цел би могла да оправдае…“

Ларк млъкна, когато осъзна ново присъствие, което се протягаше към тях по мисловните пътеки на мрежата. Скоро разпозна своя някогашен учител… после враг… а сега просто приятел.

„X“, преобразеният трек, който беше правил самостоятелни проучвания и искаше да сподели откритията си.

„Джофурите са се отказали от надеждата някога да се завърнат при клана си и успешно да завършат мисията си. Нещо повече, те съзнават, че не им остава много време. Скоро макросъществото, от което в момента сме част — онова, което вие наричате „Майка“, — окончателно ще завладее „Полкджхи“, като проникне в машинното отделение, последната крепост на джофурския екипаж. И тогава ще престанат да бъдат джофури — поне според собственото им тесногръдо определение.

Затова са решили да предприемат драматичен курс на действие. Краен акт на отмъщение.“

Ларк насочи мисълта си напред и си представи някога могъщия боен кораб. Дали случайно, или заради умението на безстрашните пилоти, „Полкджхи“ очевидно бе успял да избяга от рояка на кандидатите. Само няколко съда оставаха между тях и дълбокия космос. Пътят изглеждаше открит и ги мамеше към безкрайните простори. Но оцелелите членове на екипажа знаеха, че няма да се спасят. Майка щеше да ги погълне много преди да достигнат първата точка на прехвърляне. Ако се предположеше, че още не се е затворила.

Ревът на двигателите проникваше в течната среда, просмукан от нотки на категорична решимост. Ларк усети траекторията на „Полкджхи“… и осъзна, че е насочена почти право към една от блестящите игли-портали!

„Въпреки целия този хаос, джофурите упорито продължават към първоначалната си цел. И не изпускат от поглед земянитския кораб.

Той е точно пред нас, оплетен от трансцендентните в паяжина от светлина.“

Насочил мисълта си напред, Ларк се убеди, че сега всички огромни игли са заобиколени от групи пленени кораби, увити като безброй пластове блестящи спирали. В инфомрежата нямаше и намек за причината или целта на това странно поведение, но Ларк скоро забеляза, че от един от съдовете като че ли отеква слаб резонанс.

Нещо познато.

Линг се присъедини към усилията му и двамата фокусираха погледа си още по-близо, докато нещо изщрака и веригите внезапно се изпълниха с накъсани звукови модели.

Човешки глас, мрачен, но решителен.

„… повтаряме. Това не е съдбата, която сами сме избрали. Ние не сме законни членове на рояка от кандидати. Нито сме представители на класа на оттеглилите се. Нямаме работа в Прегръдката на вълните и засега не желаем каквато и да е форма на трансцендентност.

Дългът ни зове обратно към Галактика втора. Пуснете ни, моля ви! Смирено ви приканваме да ни оставите да избягаме от това обречено място, докато все още има време.

Повтаряме. Това не е съдбата, която сами сме избрали…“

Ларк усети мисловното докосване на трека, споделящ мисли, които сякаш се плъзгаха като поточета течен восък.

„Много интересно. Земянитите очевидно са били избрани да изпълнят някаква важна задача. Задължение, което най-висшите свръхразуми смятат за достойно. И все пак молят да бъдат освободени, за да се върнат към окаяното си положение в света на опасности и скърби!

Междувременно оцелелите джофури насочват „Полкджхи“ напред с една-единствена мисъл — да лишат земянитите от трансцендентността, която не са заслужили!

Предстои сблъсък. Стълкновение, което сигурно ще е интересно да наблюдаваме.“

Ларк оцени безпристрастието на трека, въпреки че „Полкджхи“ най-вероятно щеше да бъде смачкан — изпарен, — като досаден комар от невъобразимо по-могъщи сили.

Той се замисли как биха могли да избягнат този нежелан край.

„Чудя се дали не е възможно да се свържем по мрежата със„Стрийкър“?“

Линг кимна.

„Не виждам защо не. Макар и само за няколко мига.“

Трекският им приятел също се съгласи.

„Аз/ние имаме причини да го желаем. Хайде да го направим заедно и да се опитаме да осъществим тази връзка.“

Хари

Когато една от големите галерии на южния полюс внезапно се срути — и смъртоносният вакуум погуби няколко хиляди същества, — висшите управници на Каззкарк най-после отстъпиха пред неизбежното. И издадоха отдавна очакваната заповед.

Евакуация!

— Моите проучвания в най-старите, най-неясни архиви във Великата библиотека показват, че по време на колапса на Гронин условията навярно са били подобни — поясни Уер'К'кинн, когато Хари се яви, за да му бъде възложена нова мисия.

От висок балкон в Института по навигация двамата наблюдаваха тълпите по главните аркади, водещи към различни космодруми. Междувременно Уер'К'кинн плавно махаше с псевдопод и продължаваше да разсъждава за миналото.

— И тогава, както сега, отначало институтите отричали. По-късно, по заповед на по-висши класове живот, те скрили истината от нашата цивилизация, докато не станало прекалено късно за каквато и да е подготовка. Всъщност и този път щеше да се случи същото, ако не беше последното предупреждение, излъчено от Земята. Без него повечето раси в Петте галактики нямаше да имат никакъв шанс да се приготвят.

— Много кланове не обърнаха внимание на предупреждението — измърмори Хари. — Някои са прекалено заети да нападат Земята, за да се вслушат.

След мрачна пауза той прибави:

— Струва ми се, че всички тези пространствени разкъсвания едва ли ще повлияят на обсадата на Земята, нали?

Уер'К'кинн погледна към шимпанзето, сякаш се опитваше да открие признаци на разколебана лоялност.

— Изглежда малко вероятно. Ние смятаме, че до трийсет процента от точките на прехвърляне в Галактика втора поне отчасти ще продължат да функционират. Разбира се, по време на най-тежката част от кризата метричните контракции ще свият всички равнища на хиперпространството. Тежко на онези кораби, които се опитат да наберат псевдоускорение в този момент! Но това едва ли ще представлява неудобство за огромните бойни съдове, които обсаждат родната ти слънчева система. Те ще са в безопасност, стига да останат в нормалния космос и да не използват вероятностни оръжия, докато разкъсването не свърши.

Естествено ние предполагаме, че последиците за Галактика четвърта ще са много по-сериозни.

Хари кимна.

— А вие ме пращате точно там.

— Отказваш ли? Мога да пратя някой друг.

— О, нима? Кой друг би се съгласил да влезе в Е-пространството в такъв момент?

Уер'К кинн отговори с красноречиво мълчание. Единствено Хари от малкото му останали служители притежаваше нужния опит — и дарби, — за да има надежда за успех в странното царство на живите идеи.

— Е — изсумтя шимът. — Защо не, по дяволите? Казвате, че би трябвало да имам достатъчно време, за да оставя нови камери по Пътя от тук до Галактика четвърта и да се върна, преди да е настъпила кулминацията на кризата, нали така?

— Точно така — увери го Уер'К'кинн. — Но ние допълнихме традиционните си изчисления с нови анализи, като използвахме вълконските методи на математически заклинания, съдържащи се в съобщението от Земята. И двете системи категорично го потвърждават. Основното разкъсване би трябвало да стане след твоето завръщане.

Последва нова продължителна пауза.

— Разбира се, и без това щях да отида — мрачно каза Хари.

Тиха въздишка. Нервно свиване на пипала.

— Зная.

— В името на Петте галактики — прибави шимът.

— Да. — Гласът на Уер'К'кинн секна. — В името на Цивилизацията на… Петте галактики.

Най-тежката част от евакуацията изглежда беше отминала. Докато по булевардите на Каззкарк мародери ровеха из останките от толкова много припрени заминавания, Хари крачеше до летящия във въздуха товарен робот, който носеше приготвените за Е-пространството капсули на Уер'К'кинн.

Камерите можеха да осигурят повече информация за силите, които в момента разтягаха свързващата тъкан на пространството. Навярно следващия път — след стотина милиона години, — разумните същества щяха малко по-добре да разбират положението.

А следващ път щеше да има. Докато вселената се разширяваше, все повече от древните „дефекти“, които свързваха галактиките, щяха да се разпъват и накрая да се късат. Броят на точките на прехвърляне постоянно щеше да намалява, нишките им щяха да стават все по-малко и скоростните пътища в хиперпространството щяха да са все по-недостъпни.

„Колкото повече остарява, толкова по-безинтересно и опасно място става космосът. В дните на Прародителите всичко трябва да е изглеждало толкова близо и лесно — помисли си Хари. — Време на вълшебства, в което е било почти ежедневие да създаваш пътища между две точки в седемнайсет свързани галактики.“

Той изпъна рамене.

„Добре де. Поне ще участвам в нещо важно. Даже Уер'К-кинн да преувеличава шансовете ми да се върна обратно.“

Когато за пръв път пристигна тук от школата на Института, Каззкарк бе изглеждал безупречно. Сега коридорите като че ли бяха обгърнати в мъгла от прашинки, които трусове и хаотични вълни събаряха от стените. Всъщност пристъпите бяха станали толкова чести, че Хари вече почти не им обръщаше внимание.

„Това просто показва, че с времето дори аномалията може да стане нормална.“

Когато наближи доковете, видя голяма група хуунски чиновници и техните семейства, които носеха багаж и теглеха гравитационни колички, готвейки се да се качат на транспортен кораб за родните си светове. Сред опашката цареше строг ред, както можеше да се очаква от хууни. И все пак в тях имаше някаква промяна. Не бяха толкова кисели и изглеждаха по-енергични от другите представители на расата им.

„Заради дрехите им е! — внезапно осъзна Хари. — Алвин ги е накарал да облекат хавайски ризи!“

Наистина, приблизително една трета от едрите двуноги бяха изоставили по-типичните бели или сребристи роби и носеха туники с пищни флорални мотиви — разцепени на гърба заради острите им шипове. Докато търпеливо чакаха на опашката, те умблираха и в съседните коридори отекваха звуци, далеч по-живи от обичайните за хууните погребални напеви.

Особено един израз на галшест едва не накара Хари да се препъне.

„Ако не ги познавах, бих се обзаложил, че на англически това се превежда като „хей хо“!“

Някои от по-възрастните хууни гледаха на всичко това с озадачени, дори ядосани изражения. Но в предната част на опашката имаше група младежи — тийнейджъри, забеляза той, — които мощно ревяха рефрена с ентусиазирано надуване на гръклянните си торбички.

Весела балада за пътешествия и нетърпеливо очакване на нови хоризонти.

Зад хууните се тътреше странна фигура, която приличаше на нисък, опърпан джофур. Това бе Тюг, трекският алхимик от Джиджо, който придружаваше Алвин в следващия етап от приключенията му.

Когато минаваше покрай него, Хари се опита да срещне погледа на младия хуун, но той се вживяваше в ролята си на чужденец, дошъл да раздвижи духовете. Застанал близо до Дор-хинуф и с два титлала на широките си рамене, Алвин се облягаше на пътнически сандък и се преструваше на небрежен, докато в същото време бдително пазеше съдържанието му.

Един от краищата на брезента, с който бе завит сандъка, леко помръдна. От мрака се подаде око, което се проточи напред върху олюляващо се очно стълбче. Последва го още едно и се завъртя да огледа наоколо.

Без да престава да умблира, Алвин безшумно натика двете очни стълбчета обратно вътре. После здраво завърза брезента. Сандъкът леко се разтърси, сякаш някой вътре протестираше с гневно търкаляне напред-назад. Но хуунът само още по-здраво се облегна отгоре му.

— Хей хо! — извика някой от предната част на опашката, когато порталът към техния кораб най-после се отвори. — Внимание! Тръгваме!

Хари се опита да се овладее. Положи всички усилия и успя да се отдалечи на петдесетина метра. После се хвърли зад ъгъла на коридора, облегна се на най-близката стена и избухна в смях.

Служебните докове пустееха. Висшите чиновници от Библиотеката и институтите за миграция, търговия и война вече бяха побързали да заминат. Оставаха само екипите на Уер'-К'кинн, които изпълняваха спасителни мисии или поставяха сигнални фарове, за да отклоняват движението покрай опасните райони. Благородна задача. Хари също би могъл да прекарва дните си по този начин, да спасява животи и да закърпва разплетената тъкан на галактянското общество. След основното разкъсване Институтът по навигация бързо трябваше да възстанови търговията, за да помогне за възраждането на цивилизацията.

„Но Уер'К'кинн не ме включи в тази мисия. Предполагам, че старият октопод си знае работата.“

Малко по-нататък бе старата наблюдателна платформа на Хари, специално създадена за преминаване през мемоджунглите на Е-пространството. Макар че това щеше да е най-опасната му мисия, той откри, че ускорява крачка, тласкан от странно нетърпение.

Внезапно осъзна, че си тананика под нос същата песен, която, преди да заминат, умблираха новите роднини на Алвин.

Натрапчива мелодия.

Подходяща за пътуване.

Балада за очакването.

Докато товареше в трюма уредите на Уер'К'кинн, нови хаотични вълни обляха планетоида. Древните каменни стени пъшкаха с екливи вибрации и караха палубите на кораба силно да се разтърсват. Хари трябваше да отскочи настрани, когато от горната лавица се стовари недостатъчно добре закрепен сандък. Благодарение на слабата псевдогравитация в Каззкарк, той успя да се предпази, но уредът се пръсна на малки парчета по пода.

Хари се зае да ги събира и чу виеща сирена, която съобщаваше за вакуумен пробив. Настръхналата му козина се заглади едва след няколко дури. Явно стените на доковете бяха издържали — поне засега.

Той излезе навън, за да отиде в паркирания до станцията му малък тенанински кораб. Когато мина през херметичния шлюз, Хари високо извика пилота:

— Каа! Готов ли си за излитане? Ако все още искаш да дойдеш с мен, аз заминавам след по-малко от мидура.

Яхнал шестонога машина, лъскавият сив делфин се появи от контролната си кабина. Каа започваше да изглежда уморен. Вече имаше седмици, откакто не беше плувал. Освен периодите за почивка в малкия воден резервоар, той бе прекарал повечето време върху водната седалка на ходещото устройство.

— Много бих искал — изсъска пилотът. — Уви, трябва да остана тук, докато с-с-се върне Дуер.

Хари се огледа наоколо.

— Хм, по дяволите — изсумтя той. — Сега пък къде е отишъл Дуер?

Откъм задната врата се обади друг глас, който изговаряше англическите думи с мазни, почти съблазнителни нотки:

— Така, така. Предполагам, че младият човек се опитва — да, за пореден път! — да убеди женската си сънародничка — Рети — да тръгне с него. Не мислиш ли така и ти?

Той не вярваше, че предстои така нареченото „голямо разкъсване“.

— Тези смущения ще преминат — весело ги бе уверил Киуей Ха'аулин. — Не твърдя, че всичко ще остане както си беше. Докато векове наред възстановяват всичко, институтите и великите кланове няма да могат да наказват малките преждевремски колонии… и контрабандистите! Не усещате ли възможността за голям бизнес? Аз ще играя ролята на търговски агент на Джиджо, да! В пълна тайна, като външна свръзка на Шестте или Седемте раси, ще предлагам примитивни туземни оръдия на колекционерския пазар и ще направя всички ни много богати!

Хари бе наблюдавал сблъсъка между алчността и прословутата синтианска предпазливост. Накрая Киуей реши конфликта, като отхвърли всякаква идея за това, че някакви катаклизми могат фундаментално да променят космоса. Шимът се чувстваше виновен, че се поддаде на молбите му. Но синтианските търговци бяха изключително упорити и можеха да преодолеят всякаква съпротива. Пък и Каа се нуждаеше от припасите.

Киуей застана до грубото изображение, което Клещовръх беше изрязал в металната палуба — вледеняваща рисунка на собствения му убиец, който навярно вече бе напуснал Каззкарк, за да продължи със злодействата си.

— Дуер наистина е отишъл при Рети. Допреди малко следях комуникационните канали и се получи спешно съобщение от момчето.

Каа удари с опашка.

— Защо не ми каза?

— Пилоте, ти изглеждаше много зает с проверката преди полета и прочее. Освен това се готвех лично да ида и да помогна на младежа! Великодушно, нали? Би ли желал да дойдеш с мен, старши наблюдател Хармс?

Хари се замисли. След мидура щеше да има оптимален прозорец за излитане. И все пак, ако момчето беше в беда…

— Дуер спомена ли какъв е проблемът? Синтианинът поглади корема си — нервен жест.

— Съобщението не беше ясно. Очевидно смята, че са необходими бързи действия, иначе момичето няма да оцелее.

Откриха младия джиджоец в недалечен склад, приклекнал зад камара изоставени сандъци. Облечен в тъмно наметало и с ядосано изражение, той наблюдаваше тълпа от разумни същества на четирийсетина метра от него.

Празни товарни контейнери бяха покрити със синьо-златни драперии като тържествена сцена за скианото. Заобикаляха го двайсетина помощници от всякакви раси. Главата му стърчеше над другите и напомняше на огромен нос на кораб. Единият му чифт очи непрестанно блестеше, сякаш осветяваше път в топла нощ.

Повечето от последователите му вече се бяха пръснали по далечните краища на цивилизования космос, за да разпространяват уникалното си послание за лично спасение, но тази група бе останала при водача си и пееше химни, от които Хари настръхна.

— Какво има? — попита Дуер той, като застана до него. Шимът веднага забеляза Рети, дребна човешка фигура, седнала настрани от другите, с лице, обляно от светлината на малък компютър.

— Внимавай! — изръмжа Дуер и силно го дръпна назад за яката.

— Хей! — опита се да възрази Хари, но в този момент в съседния сандък се забиха няколко стрелички.

Той премигна.

— Някой стреля по нас!

Дуер рискува да надзърне иззад ъгъла, после даде знак на Хари и Киуей, че могат да погледнат. Той посочи към двама облечени в синьо помощници — гело и паха, — които стояха на пост до подиума и гледаха с очевидно предизвикателство. Двете раси бяха ъплифтирани като воини с вътрешно заложена враждебност. Макар че сега се бяха посветили на религия, проповядваща мир, те бяха получили задача, достойна за качествата им. Докато гелото размахваше тояга с метален връх, пахата използваше просто устройство — ръчен катапулт като онзи, който по-рано носеше Дуер.

— Интересно — обади се Киуей. — Тъй като не разполагат с по-модерни оръжия, те бързо са се върнали към преимуществата на вълконските изкуства. Няма съмнение, че Рети ги е научила. Навярно новата им вяра ги предразполага към по-голяма възприемчивост.

В отговор на глупавата забележка Хари сви рамене.

— Не ни позволяват да се приближим. Защо? — попита Дуер той.

— Предупредиха ме повече да не безпокоя Рети. Казаха, че съм я разсейвал. Те не могат да убият свещен земянит. Но тъй като „съдбата на Земята е да страда за всички нас“, нямат нищо против да ми строшат някой и друг кокал. Ако бях на твое място, щях да внимавам.

— Виж, Дуер, нямаме много време — избухна Хари. — Рети е решила да остане при хора, които ще я обичат и ще се грижат за нея. Това е много повече, отколкото имат останалите в тази вселена и е за предпочитане пред възможността да дойде с нас! Време е да я оставим сама да направи избора си.

Дуер кимна.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб. Рети ми носи само неприятности. Единственото ми желание е тя сама да реши. Има само един проблем. Нещата могат да не се окажат точно такива, каквито ти току-що ги описа.

Хари вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

В отговор Дуер посочи с ръка.

— Погледни надясно зад подиума. Виждаш ли нещо там? Зад онази завеса?

Хари отново въздъхна и впери поглед към пъстрия воал между две огромни колони, точно зад медитиращите последователи на скианото.

— За какво говориш? Не раз…

Той млъкна. Нещо отзад се движеше. Отначало очертанията му напомниха за ъгловата машина с остри ръбове за рязане. После случаен полъх на вятъра притисна завесата към нещото и разкри фигура на богомолка.

— За Ифни… — промълви Хари. — Какво прави там отзад тандуас?

Беше сигурен в едно — никой тандуас не би се присъединил към ереста на скианото! Безсмъртието на някаква абстрактна „душа“ не можеше да го привлече повече от възможността да смазва враговете си или да налага расовата си воля на непокорния космос. До този момент ограниченията на ритуалите и закона бяха сдържали тези импулси — тандуасите рядко убиваха открито, без външното прикритие на галактянската законност. Но ако цивилизацията се разпаднеше? Носеха се слухове за тайни бази, пълни с безброй яйца, готови да се излюпят при първо нареждане.

— Защо пахата и гелото просто си стоят там? — гласно се зачуди той. — Сигурно не са разбрали…

— Разбрали са — прекъсна го Киуей. — Виж как стоят с гръб към завесата, сякаш за да не забелязват какво има отзад. Явно имат заповед. Тандуасът е тук с някаква одобрена от скианото цел!

„Цел ли?“ Хари нервно заподръпва палци… докато не му хрумна идея.

— Киуей, дай ми инфоплочката си. Искам да опитам нещо.

Синтианинът се подчини и шимът тихо започна да подава команди на малкото устройство. Като използва статуса си, той задейства издирващи програми, които да проверят за излъчвания от компютъра на Рети. С малко късмет скоро трябваше да…

— Готово! — съобщи той и спътниците му наведоха глави към него. На лявата половина на екрана внезапно се появи младата джиджоска жена. Вдясно видяха копия на двете схеми, към които бе приковано внимание той.

— А сега какво? — попита Дуер. — Ще използваш връзката, за да разговаряш с нея ли? Гарантирам ти, че просто ще се ядоса и ще я прекъсне.

Хари сви рамене.

— Надявах се първо да пошпионирам. — Той внимателно разгледа изображението в дясната половина на дисплея. — Прилича на списък с планетите, на които в последно време култът им е пратил мисионери. Повечето са търговски светове с добри пространствени контакти и космополитни култури, които не потискат странните религии. Тези типове са умни. Но не виждам какво общо има това с…

Той млъкна, когато на лицето на Рети се изписа самодоволно изражение.

— Този е съвършен! — с явно удовлетворение каза тя.

Образът се разлюля, когато момичето се изправи и пъхна компютъра подмишница. Хари мъгляво различи сините драперии и лицата на приклекналите последователи на скианото, загледани в някакъв далечен хоризонт. Картината се възстанови, когато Рети спря и високо обяви:

— Учителю, избрах къде да отида. Виждаш ли? Ето, посочила съм го тук!

Камерата се завъртя наопаки и за миг улови пъстър земен папагал, който се разхождаше върху масивно рамо. После Рети насочи екрана право към внушителната глава на скианото. Горният му чифт очи светеше като фарове, насочени към потомците, докато долният блуждаеше в търсене на абсолютната истина.

— Това е 3'орнуп! — продължи момичето. — Сигурна съм, че си чувал за него. Там има необходимата атмосфера и всичко останало, за да се чувствам добре. Има и човешки търговски космодрум, в случай че някога ми потрябва собствения ми вид… — което е малко вероятно, но по-добре да не отрязвам всичките си възможности, нали така?

Както и да е, ти вече прати там малка мисия, но планетата е на подходящо място, има много космически пътища, водещи във всички посоки, накъдето да пращаме новопокръстените. Мисля, че 3'орнуп се нуждае от по-висш пратеник, нали? От някой като мен! Ще се кача на последната транспортна совалка за Галактика трета. Остава ми по-малко от половин мидура, така че с твое позволение…

Немигащите очи на скианото най-после помръкнаха. Долният чифт се обърна към Рети.

— Такъв пост е под достойнството ти, скъпо мое вълконско дете. Няма да позволя да се занимаваш с ежедневни задачи, да проповядваш и дишаш един и същ въздух с неверниците.

— Но аз…

— Голяма награда очаква достойните — напевно продължи мисионерът с далечен, царствен глас. — За нея много отдавна са загатнали собствените ти светци и пророци. Иисус и Исайя, Мохамед и Буда… всъщност всички велики мъдреци на твоята благословена и прокълната раса, чиито страдания в мрака са й позволили да види нещо, останало скрито за другите, обитаващи света на светлината.

— Зная това, учителю. Затова ми позволи да разпространя вярата…

— Разбира се, тези пророци са допуснали грешки при изразяването на онова, което са провиждали. Как биха могли точно да изразят такова величие с примитивно мастило и хартия на езици, които са били обикновено животинско ръмжене? Въпреки това, съдбата е предопределена. Огънят, който те са запалили, ще даде искра за други огньове, разпространяващи топлината на истината навсякъде, дори в този момент на разруха.

— Съгласна съм! Затова нека да…

— Но уви, аз няма да видя обетованата земя, този божествен връх. Също като Мойсей, трябва да спра, преди да вляза в земната Валхала. Моите усилия изтощиха тази слаба плът. Време е да потърся възнаграждението, което ми беше обещано насън. Да заобиколя чистилището и да попадна направо в рая!

— Това е чудесно — бързо и упорито отговори Рети. — Приятно пътуване. А сега за 3'орнуп…

— Моята награда ме зове — тежко продължи скианото. — Лично спасение, много по-прекрасно от Прегръдката на вълните. И все пак… Не мога да се отърся от неспокойно предчувствие. Дали съм направил всичко необходимо? Ами ако пристигна, само за да науча, че райските пазачи не познават странното ми лице и тяло? Дали са готови да приемат в рая нечовешки души?

Напомнящата нос на кораб глава се залюля отляво надясно.

— Идва ми наум, че пазачите на райските порти ще са по-сговорчиви, ако пристигна с придружители, със свита от такива, които ще свидетелстват в моя полза…

Образът на екрана замига, сякаш ръцете, които държаха компютъра, внезапно се бяха разтреперили. Ритмичните напеви достигнаха кулминацията си и постепенно заглъхнаха. Разнесе се дрезгавият, нервен глас на Рети:

— Това „пътуване“, за което приказваш… това не е поредната ти проповедническа мисия, нали? Ти се готвиш да умреш!

Отговорът накара Хари да потръпне.

— Да изоставя тази обвивка, да. Придружен от последователи, които да докажат, че съм достоен… заедно с човек, истински вълкон от света мъченик, който да гарантира за мен пред всички ангели и светии.

Някой толкова силно дръпна Хари за рамото, че шимът едва не политна назад. Дуер стисна ръката му. И посочи.

— Завесата…

Киуей тихо изпъшка, когато завесата падна и разкри царствен тандуаски воин, боядисан и облечен за ритуално убийство. Съществото се приближи към помощниците, вдигнало и шестте си ръце, в които размахваше проблясващи саби.

Вместо да се хвърлят срещу него, двамата телохранители — гелото и пахата — се наредиха при другарите си под формата на полумесец и безмълвно зачакаха. Водачът им застана по средата пред тях.

Рети, която се мъчеше да се отскубне от непреклонната прегръдка на скианото, внезапно се вцепени и тихо извика, зяпнала в смаяно благоговение, докато папагалът размахваше криле над главата й и крякаше.

— Повикай полицейски роботи! — извика Киуей. — Тази церемония не е съвсем доброволна. Аз ще свидетелствам!

„Като че ли ще има някаква полза — помисли си Хари и се втурна напред след по-бързия Дуер. — Редът и законността се разпадат. Пък и във всеки случай няма достатъчно време.“

При това положение стоеше основателният въпрос какво друго се надяваха да постигнат двамата с Дуер, освен да се присъединят към церемониалното самоубийство!

Джиджоският младеж рязко спря само на двайсетина метра от поклонниците. Той отметна плаща си назад и вдигна сглобяемия лък, който бе донесъл от далечния си дом. В оръжието вече имаше заредена стрела.

— Те са си мои! — изпищя изотзад синтианинът, жестоко обиден от кражбата. — Отмъкнал си ги от каютата ми. Настоявам незабавно да ми ги върнеш, иначе ще подам оплакване!

Докато Киуей избъбряше абсурдната си заплаха, тандуасът се приближи до жертвите си и вдигна високо във въздуха няколко саби. Дуер бързо пусна една след друга три стрели.

Хари протегна ръка към младия ловец.

— Нищо не можеш да му направиш така! Той няма нито едно слабо място…

Шимът млъкна, когато стрелите като че ли се отклониха от курса си. Вместо да улучат убиеца, те попаднаха в самото скиано! Две от тъмните му очи бяха угасени от мълнии, направени от дърво и кремък. Третата стрела изчезна дълбоко в гърлото на проповедника, когато съществото отвори уста да изкрещи.

Белите му ръце се сгърчиха. За миг Рети остана да се бори само с една… и тя се справи с нея със зъби. Освободило се от зловещата прегръдка, момичето се наведе, за да не попадне в лапите на пахата, после се завъртя в неочаквана посока — под и между бодливите крака на тандуаса!

Хари размаха ръце.

— Насам! Тичай!

Богомолката нададе ужасяващ вик. Наето при определени условия, съществото беше дошло само с онези оръжия, които бяха подходящи за ритуално убийство. В сделката не се включваше съпротива. Това означаваше нарушаване на договора!

Ревът му отекна по коридорите на Каззкарк — зов към другарите му да дойдат и да отмъстят за тази обида. Междувременно едната сабя проблясна във въздуха и отсече главата на пахата.

Люспестото гело импулсивно реагира, като замахна с тоягата си и удари два от предните крака на тандуаса, преди да дойде собственият му ред да попадне под острото като скалпел оръжие. В това време още двама поклонници — летящ глуувис и ноктест зю8 — също забравиха за целта на церемонията. Реагирайки на древна омраза, те се хвърлиха към тандуаса, за да го нападнат отгоре и отдолу.

Насред цялата суматоха Дуер продължаваше да стреля с лъка и с всяка стрела улучваше по едно от очните стълбчета на напомнящото на богомолка създание.

Хари си помисли дали да не му каже, че тази тактика рядко постига успех срещу тандуаси. Но Рети най-после успя да се отскубне от схватката и се втурна към края на подиума. Усетила близкото избавление, тя направи две широки крачки и се приготви за скок.

Гърлото на шима се сви, когато видя, че богомолката протяга ръце след нея. От острата като бръснач сабя вече капеше кръв с различни цветове.

Отново удари хаотична вълна. Подът се разтърси като ранено животно. От стените се посипаха облаци прах и веселите знаменца заплющяха под внезапно появилия се вятър. В далечината започна да вие сирена.

Хари безпомощно зяпна, когато Рети се олюля на ръба на клатушкащата се платформа и после полетя надолу, като размахваше ръце и крака.

Той се опита да се втурне напред и да я хване, макар да знаеше, че ще е прекалено късно.

Рети се съпротивляваше до момента, в който главата й се блъсна в земята. Тя нито извика, нито изпъшка, отказвайки да достави това удоволствие на жестоката вселена.

Джилиън

„Луцифер означава „носещ светлина“.“

Мисълта се появи неканена, докато през недалечния прозорец блестеше ярко сияние.

„Ангелите са светли… макар и не винаги добри.“

Гледката й напомни колко много красиви и ужасяващи неща е видяла през последните месеци и години. И колко много дълбоки убеждения е била принудена да промени.

Спомняше си например онова време, когато дълбоко в усуканата точка на прехвърляне земянитският екипаж се беше сблъскал с Великия орач и той го бе избрал сред безброй други космически кораби, за да го отправи към трансцендентност. Онзи гигантски сияен призрак й беше заприличал на могъщ серафим, който отделя праведните от грешниците в Деня на страшния съд. Никой не остана по-изненадан от Джилиън, когато ослепителното кълбо от енергия като че ли разпозна „Стрийкър“ сред навалицата от преминаващи кораби и го отдели настрани с някаква цел. Цел, която Орачът изобщо не си направи труда да им обясни.

„Навярно сега вече ще разберем“, помисли си тя. Наистина, изглежда между предишния „ангел“ и гигантския игловиден портал, обвил с блестящите си пипала няколко десетки избрани кораба, имаше определена родова прилика. Поведението му неприятно напомняше на Джилиън за паяк, който оплита живите си жертви, за да ги запази за по-късно.

Всички други пленени съдове наоколо бяха пълни със слели се водородни и кислородни форми на живот — истински кандидати за трансцендентност, — измъкнати от въртопа около бялото джудже. В сравнение с тях „Стрийкър“ изглеждаше миниатюрен. И все пак също беше обвит в ярки ивици светлина.

— Материалът е неизвестен — отбеляза Ханес Суеси. — Даже не мога да получа разбираема информация от уредите си.

— Някой може ни е готвил това през цялото време — предположи Ние. — Дори още при Многоизмерния свят. Обвивката, която получихме там, може да е послужила като буфер — или лепило — между нашия крехък метален корпус и тази нова материя… каквато и да е тя.

Джилиън поклати глава.

— Може да е друг вид защитна броня.

Настана тишина, докато всички се завъртяха да погледнат към екрана, предаващ образи от задния край на кораба. Явно изпитваха едно и също предчувствие.

Скоро нещо щеше да се случи. Нещо, което изискваше „защита“ с невъобразими преди мащаби.

Поне предишните опустошения очевидно бяха приключили, след като милиони космически съдове, някога носили се в стройни колони като поклонници пред светилище, бяха смачкани, разбити и само отделни проблясъци говореха за оцелели досега „кандидати“, най-после предали се на силите, които вече бяха унищожили безброй други, превръщайки ги във въртоп от газове, прах и йони.

Кипяща фуния заобикаляше древната звезда и скриваше малкия й бял диск под черна мъгла.

Според Зубдаки този облак имал особени динамични свойства. Той нямало дълго да орбитира или дори да се движи навътре по спирала в течение на седмици или години.

— Ураганът от останки почти няма мрежова ъглова инерция — заяви делфийският астроном. — Докато колоидалното с-с-сливане продължава, различните тангентни ускорения ще отпаднат. И тогава цялата маса почти едновременно ще с-с-се с-свие навътре!

Запитан кога ще се случи това, ученият отвърна:

— С-с-скоро. И в този момент ще присъстваме на най-невероятното представление в целия космос.

Загледан към това мрачно торнадо — захвърлило погубените надежди на безброй раси и отделни същества, — екипажът на „Стрийкър“ разбираше, че представлението скоро ще започне. Акеакемай неуверено въздъхна и се върна към първоначалния въпрос на Джилиън.

— Защитна броня… с-с-срещу онова, което настъпва ли? Делфинът премина на тринарен, за да изрази съмненията си.

Джилиън одобрително кимна. Това бе прекрасен пример за делфийската образност.

— Крейдейки щеше да се гордее с теб — каза тя.

Акеакемай удари с опашка и сдържано прие похвалата.

— Простете ми невежеството в областта на звездната физика — обади се Сара Куулън, — но доста време се опитвам да наваксам пропуските си, затова искам да проверя дали съм разбрала правилно.

Когато най-после достигне повърхността на джуджето, този голям, вихрещ се облак от останки и трупове ще отдели върху звездата една десета от масата на което и да е слънце. При това тази звезда вече наближава своята граница на Чандрасекхар. Голяма част от новата материя ще се свие до невероятна плътност и ще претърпи свръхбърза ядрена реакция, предизвиквайки…

— Онова, което земянитите са наричали „свръхнова тип едно“ — допълни Ние, неспособен да устои на вграденото във веригите му изкушение да прекъсва другите. — Обикновено това се случва тогава, когато голямо количество материя, отделена от гигантска звезда, бързо падне върху съседно бяло джудже. В този случай обаче, ролята на катализатор ще играе плътта на живи допреди известно време същества! Тяхната телесна субстанция ще запали пожар, който за миг би трябвало да освети цялата галактика и да се вижда от границите на вселената.

На Джилиън й се стори, че долавя в гласа на тимбримската машина истерични нотки. Макар и първоначално програмиран да се стреми към изненади, Ние очевидно вече бе минал границата на онова, което можеше да издържи.

— Съгласна съм, че очевидно нямаме голям шанс да оцелеем след такава експлозия, независимо от качествата на обвивката си. И все пак не можем да пренебрегнем съвпадението.

— Какво съвпадение? — попита Суеси.

— Отнемането на ъгловата инерция. Това трябва да е работа на трансцендентните. Те нарочно са убили останалите кандидати — за да предизвикат експлозията.

— И какво от това? Големият въпрос е защо не сме там долу и атомите ни не се сливат с всички онези бедни създания?

Джилиън сви рамене.

— Просто не зная, Ханес. Очевидно ни е определена някаква роля. Но каква? Кой може да каже?

Зуб'даки не очакваше колапсът на масата да стане поне до двайсет часа. Навярно до няколко дни.

— Не е изключено процесът да бъде нарушен от радиационно налягане, дължащо с-с-се на повишаването на температурата на звездата — поясни делфинът. — Това може да направи експлозията ужасна. Освен ако те не с-с-са измислили решение и на този проблем.

Нямаше нужда да обяснява кои са „те“. Блестящият игловиден портал пулсираше наблизо, хвърлил паяжината си от загадъчна прозрачна материя върху няколко десетки пленени кораби.

Успокоена, че до започването на кризата остава известно време, Джилиън отиде да си почине. Когато-влезе в кабинета си, тя погледна към древния труп, хилещ се от стъкления си шкаф.

— Изглежда, че мъките ни няма да продължат дълго, Хърб. Краят най-после наближава.

Съсухрената мумия не й отговори, разбира се. Жената въздъхна.

— Уф, добре. Том имаше един любим израз. Ако наистина трябва да си идеш, спокойно можеш…

Към думите й се присъедини баритон.

— Спокойно можеш да го направиш с гръм и трясък. Джилиън се завъртя и леко приклекна. После занемя от изненада. В сенките стоеше нещо… или някой. Фигурата бе висока, двунога, с рамене и поза на добре сложен мъж.

— Кой… кой е там? — попита тя. Гласът прозвуча зловещо познат.

— Не се страхувай, доктор Баскин. Нека да изляза на светло.

Когато го направи, сърцето на Джилиън се разтуптя. Тя отстъпи назад, притиснала дясната си ръка между гърлото и гърдите си.

— Т-том…?

На устните му сияеше неговата отзивчива, малко момчешка усмивка. Позата — отпусната и в същото време готова за всякакви изненади. Онези добре познати, толкова сръчни ръце.

Главата — черна коса със сиви кичури — иронично се наклони, сякаш малко разочаровано от реакцията й.

— Толкова ли си лековерна, че да вярваш на очите си, Джил?

Джилиън се опита да овладее чувствата си, особено вълната от отчаяна самота, която нахлу в душата й след угасването на надеждата. Ако това наистина беше Том, тя вече щеше да го познае и без да го вижда. И все пак изтощеното лице изглеждаше толкова истинско — уморено от битки, в сравнение с които нейните премеждия бледнееха. Част от нея копнееше да протегне ръка и да го докосне. Да успокои грижите му.

Макар да знаеше, че това е просто измама.

— Не съм… чак толкова наивна. Предполагам, че е съвсем ясно кой си всъщност. Кажи ми… от мислите ми ли взе образа на Том? Или…

Тя се завъртя и погледна към бюрото си. До снимката на Крейдейки и другите, които беше познавала и обичала на Земята, слабо сияеше холосът на съпруга й.

— По малко и от двете — разнесе се отговорът, докато Джилиън бе с гръб към фигурата. — Наред с още много други източници. Стори ми се подходящ метод — да съчетая любовта с напрежение и съжаление. Малко жесток, навярно. Но водещ до съсредоточаване. Сега концентрирана ли си?

— Цялата съм слух — отвърна тя и се завъртя да погледне към посетителя си… само за да се олюлее от нова изненада.

Том бе изчезнал! На негово място стоеше Джейкъм Демуа, възрастен шпионин от Земянитската разузнавателна служба, усилено настоявал за пращането на делфийски кораб. „Стрийкър“ беше също толкова негово дело, колкото на Крейдейки. Тъмната му кожа носеше отпечатъка на годините, които бе прекарал сред многобройните бази на Земята в дълбокия космос в опити да предотврати участта, сполетяла толкова много вълконски раси.

— Чудесно — каза посетителят с глас, който много напомняше този на стария Джейк… макар че му липсваха типичните хумористични нотки. — Защото мога да отделя за този разговор съвсем малка част от съзнанието си. Трябва да се занимавам с много други важни задачи.

Джилиън кимна.

— Представям си. Вие, трансцендентните, трябва да сте ужасно заети да убивате трилиони разумни същества, за да запалите за миг някакъв космически факел. Кажи ми, с каква цел загинаха всички тези бедни създания? Религиозно жертвоприношение ли беше това? Или нещо по-практично?

— Може да се каже, че беше по малко и от двете. И нито едното. Трудно ми е да изразя тези концепции с помощта на твоя разхвърлян символичен език.

Кой знае защо тя очакваше подобен отговор.

— Предполагам, че си прав. Но така или иначе ти благодаря, че не използваш думи като „груб“ и „примитивен“. Други преди теб си направиха труда да ни напомнят колко ниско е нашето място в пирамидата на живота.

Образът на Джейк Демуа се усмихна и лицето му се набръчка точно на съответните места.

— Огорчена си. След контактите с така наречените Стари не мога да те обвинявам. Тези създания не бяха много по-древни от теб и не те превъзхождаха по мъдрост. Арогантността на такива незрели души често далеч надхвърля действителните им постижения. Опитват се да подчертават колко високо са се издигнали, като унижават онези, които стоят точно под тях. В дневника си, доктор Баскин, ти правиш сравнения с „мравки, които се щурат под тъпчещите ги крака на боговете“.

Всъщност обаче, всеки наистина съвършен ум би трябвало да е способен на състрадание, дори към „мравки“. Като упълномощавам малка част от себе си, аз мога да разговарям с теб по този начин. Нищо не ми струва да съм любезен, когато усилието изглежда си струва.

Джилиън премигна, неспособна да реши дали трябва да се чувства благодарна или обидена.

— Твоята представа за избирателна любезност… ме ужасява.

Образът на Демуа сви рамене.

— Някои неща не могат да се избегнат. Онези съставни същества, които неотдавна загинаха — чиято разбъркана маса и други атрибути сега образуват плътен облак, носещ се край брега на забравата, — ще са много по-полезни в смъртта си, отколкото като младши трансцендентни. Тук и на много други места в познатия космос те ще запалят сигнални фарове в момента, в който съдбата отвори мимолетен прозорец и позволи на небесата да говорят.

— Сигнални фарове ли? И накъде ще ги насочите? Вие, трансцендентните, вече сте господари на всички в Петте…

Внезапно Джилиън разбра.

— Навън ли? Искате да се свържете с други, извън Петте галактики, така ли?

Демуа като че ли одобрително затананика.

— А, виждаш ли? Простата логика не е толкова трудна, даже за мравка! Действително целта на това колосално предприятие е да пратим кратки съобщения от едно небесно място до друго. Поздрав, насочен с мощното изригване на светлина, което скоро ще последва на това място и за миг ще постигне яркост, по-силна от цяла галактика.

— Но…

— Но! Готвиш се да възразиш, че можем да го направим по което и да е време! Че за същества като нас е нещо нормално просто да взривяваме свръхнови и да ги използваме като сигнални светлини.

Вярно е! Само, че този метод е прекалено бавен и шумен за сложен разговор. Все едно да викаш „Тук съм!“ на вселената.

Така или иначе, огромното мнозинство от другите галактични възли са загадъчно мълчаливи или излъчват вибрации, които са прекалено странни, за да ги разберем. И в двата случая загадката не може да се реши с бавни светлинни лъчи.

Като избягваше втренчения поглед на фалшивия Демуа, Джилиън замислено впери очи към отсрещната стена.

— Обзалагам се, че всичко това е свързано с Голямото разкъсване, което предвиди Сара — накрая промълви тя. — Много от старите връзки — субпространствените канали и нишките на точките на прехвърляне — се прекъсват. Галактика четвърта може да остане напълно изолирана. — Сви юмруци. — Това трябва да е някаква възможност. Възможност, която се разкрива само по време на разкъсване, докато всички хиперпространствени равнища се разтърсват. Прозорец от време, в който…

Отново погледнала към посетителя си, Джилиън потръпна, когато откри, че пак се е преобразил. Сега на мястото на Джейк Демуа стоеше образът на майката на Том.

Мей Орли й се усмихна, сгушила се в дебелите си дрехи, за да се предпази от минесотската зима. В ръцете хи стискаше скиорски щеки.

— Продължавай, скъпа. Имаш ли още предположения? Преди да се отправи на това дълго, бурно космическо пътуване такива бързи метаморфози можеха да обезкуражат Джилиън. Но след годините, прекарани в постоянен контакт с Ние, се бе научила да не обръща внимание на груби прекъсвания.

— Прозорец от време, в който пространствените връзки са по-дълги от обикновено! — Тя посочи с пръст към трансцендентния. — В който физическите обекти могат да прехвърлят огромната бездна между галактичните купове със скорост много по-висока от светлинната. Все едно да хвърлиш писмо в бутилка и да се възползваш от уникално висока вълна.

— Прекрасна метафора! — одобрително отвърна илюзорната й свекърва. — Разкъсването наистина е като могъща, всепоглъщаща вълна, която може да преодолее мегапарсеци само с един скок. Свръхновата, която ще взривим, ще е ръката, хвърляща бутилката в тази вълна.

Когато й хрумна нова мисъл, Джилиън дълбоко си пое Дъх.

— И вие искате „Стрийкър“ да е една от бутилките ви.

— Позна! — възхитено изръкопляска трансцендентният. — Ти потвърждаваш нашите симулации и модели, които напоследък наложиха промяна в процедурата. Като добавим вълкони в сместа, можем да получим много необходима съставка. Това навярно ще предотврати провалите, които сполетяха предишните ни усилия — онези други случаи, в които се опитвахме да пращаме съобщения през огромната пустиня между нашия възел от галактики и безбройните спирални небеса. Небесата, които виждаме да преминават покрай нас, но мъчително далеч извън обсега ни.

Джилиън повече не можеше да гледа милото лице на Мей Орли. Тя покри очи, отчасти за да позволи на трансцендентния отново да се преобрази… но и защото й се виеше свят. Коленете й се подкосиха, когато осъзна нещо ново.

Вместо смърт чрез огнено жертвоприношение, й обещаваха приключение — пътуване, по-изключително от което и да е друго — и Джилиън се чувстваше така, сякаш я бяха ударили в стомаха.

— Значи… сте се опитвали отдавна, нали?

— Още откакто се възстановихме от предишната криза точно след заминаването на Прародителите, когато нашата щастлива общност от седемнайсет свързани галактики беше разкъсана на части. Оттогава заслужихме отново да се съберем с братята си.

Докато говореше, гласът се променяше и ставаше по-дрезгав. По-мрачен.

— Това е рана, която боли по-силно, отколкото можеш да си представиш. Най-вече поради тази причина се погрижихме Галактика четвърта да бъде евакуирана, за да можем този път да ограничим загубата.

Джилиън свали ръце от очите си и видя, че сега трансцендентният прилича на Чарлз Дарт, ученият-шимпанзе, който бе изчезнал на Китръп заедно с Том, Хикахи и още десетина други.

— Наистина ли си спомняте онова време?

— Като живеем дълбоко в Прегръдката на вълните — и орбитираме около онова, което вие наричате „черни дупки“, — ние постигаме едновременно няколко цели. При тази ужасно висока гравитация можем да извършваме квантово изчисляване в невъобразими мащаби, като съчетаваме мъдростта на всички класове живот. С любяща грижовност ние симулираме минали събития, променяме реалности и дори цели космически съдби.

Джилиън сподави внезапния пристъп на истеричен смях. От устата на шимпанзе тези думи звучаха ужасно помпозно.

Тя едва успя да се овладее, но трансцендентният като че ли нищо не забеляза и продължи с обяснението си:

— Има още един резултат от живота край събитийния хоризонт, където пространство-времето се свива толкова плътно, че не се излъчва никаква светлина. Времето забавя хода си, докато останалата част от вселената бясно продължава да се върти.

Други се хвърлят покрай нас в ексцентричностите и поемат към невидими царства в преследване на собствената си представа за съдбата… — но ние оставаме на пост, недосегаеми за ентропията. И чакаме, наблюдаваме и експериментираме.

— Други се хвърлят докрай… — с бързо премигване повтори Джилиън. — В черните дупки ли? Но кои…?

Когато осъзна, на устните й плъзна мрачна усмивка.

— Говориш за други трансцендентни! За Бога, вие не сте единствените висши, нали? Всички класове живот се сливат край черни дупки — дишащите кислород и водород, машините и останалите. Но за повечето от тях това не е краят, нали? Те продължават навътре в ексцентричностите! Независимо дали ще ги изведат в по-добра вселена, или ще ги унищожат като отпадъци, те предпочитат да продължат, докато вие оставате. Защо? — упорито попита тя. — Защото се страхувате ли? Защото ви липсва достатъчно кураж да се изправите пред неизвестността?

Този път преобразяването стана пред очите й. Вихър от болезнени цветове, които като че ли изглеждаха някак раздразнени. Миг по-късно пред нея се появи собственият й, отдавна мъртъв баща, както си го спомняше накрая, легнал на болнично легло, изтощен и огорчен, вперил в нея мрачно неодобрителен поглед.

— Бих се зачудил, доктор Баскин, дали е разумно или оправдано да се подиграваш на могъщи същества, чиито мотиви не си способна да разбереш.

Тя кимна.

— Прав си. Смирено се извинявам. Сега моля те, би ли избрал друг образ? Този…

С нов бляскав пирует посетителят се превърна в ротен, един от онези мошеници, които твърдяха, че са патрони на Земята. Джилиън потръпна. Това й напомни за сложното положение, в което се намираше собственият й вид, заплашван от все нови опасности, изникващи всяка година, месец и ден.

— След като ти обясних твоята роля, трябва да обсъдим още някои въпроси — продължи трансцендентният. — Някои подробности бяха вкарани в компютъра ти — предпазните мерки, които трябва да вземеш за ваше собствено удобство по време на прехода. Но новата обвивка, с която покриваме кораба ви, е интелигентна и здрава. Тя ще ви предпази от експлозията на звездата и ще изолира топлината и ударните вълни, когато гравитацията ви запрати в хиперпространство, далеч отвъд…

— Ами ако не искаме да отидем? — прекъсна го Джилиън. Ротенът приятелски се усмихна и по гърба й полазиха тръпки.

— Нима славата и приключенията не са достатъчни мотиви? Тогава, нека опитаме с друг.

В момента отбранителните сили на Земята са на изчерпване. Скоро враговете ще завладеят родния ти свят и после всичките му колонии, дори тайните убежища, където земянитите са установили малки бази. Само вие на борда на „Стрийкър“ имате възможност да отнесете семената на вида си, на културата си, извън обсега на потисниците, които ще убият или поробят всички човеци и делфини. Не го ли дължите на предците и потомците си? Шанс да осигурите оцеляване на рода си някъде далеч от всякаква опасност?

— Но какъв е този шанс? — попита тя. — Сам признаваш, че преди никога не сте успявали.

— Симулациите показват, че след прибавянето на вълконите към рецептата има много по-голяма вероятност. Вече ти го казах.

Джилиън поклати глава.

— Извинявай. Примамливо е, но имам други заповеди. Задължение…

— Към съвета Терагенс ли? — със съмнение попита трансцендентният.

— Да… но и към моята цивилизация. Цивилизацията на Петте галактики. За вас тя може да е само мравуняк. Да, в момента тя наистина е отвратително място, управлявано от потисниците, за които спомена. Но тимбримите и някои други смятат, че това може да се промени с използването на съответни стимули.

Жената кимна към Хърби, древната мумия, останала от мисията на „Стрийкър“ до Плиткия куп.

— Истината може да има тонизиращо въздействие, дори върху онези, които се държат агресивно от страх.

Ротенът кимна. Чертите му се стопиха в поредното преобразяване.

— Достойна позиция за млада и благородна раса. Макар че разбира се, нашите потребности са много по-важни от цивилизацията на враждуващи помежду си диваци. Във всеки случай времето наближава… както скоро ще откриеш.

Чертите на трансцендентния останаха неясни, докато Джилиън се чудеше какво е значението на последната му забележка.

Внезапно комуникаторът на бюрото й иззвъня и от него се появи малко холоизображение. Беше Зуб'даки. Сивата глава на делфина изглеждаше възбудена и разтревожена. Като че ли не разбра, че Джилиън не е сама.

— Доктор Баскин!

— Да? Какво има, Зуб'даки?

— С-с-събитията с-с-се ускоряват по начин, който изобщо не с-с-сме очаквали. Навярно ще е най-добре да дойдете и да погледнете!

Джилиън се вцепени. При обикновени обстоятелства незабавно щеше да реагира на такова повикване. Но сега й бе трудно да си представи, че във вселената има нещо по-важно от този разговор с трансцендентно божество, което управляваше живота на всички живи същества.

— Не може ли да почака малко? В момента съм заета.

Тъмното око на делфийския астроном се разшири, сякаш той не можеше да повярва на ушите си.

— Докторе… нека ви обясня. По-рано казах, че колапсът на облака от останки може да бъде забавен от радиационно налягане. Докато бялото джудже с-с-се нажежава, увеличаващата му с-с-се яркост отблъсква падащия към него диск.

Но нещо с-с-се променя! Газът и с-с-саждите започват да с-с-се с-с-свиват! Цялата маса с-с-се с-с-сгъстява на малки плътни топки! Трилиони плътни камъчета!

— И какво от това? — сви рамене Джилиън. Разсейваше я видът на нейния посетител, който стоеше пред стъклената витрина и гледаше към Хърби. Очертанията на трансцендентния продължаваха да трептят, докато се опитваше да промени формата си. Очевидно се мъчеше да имитира първоначалния вид на Хърби, преди мумията да прекара милиард години в Плиткия куп.

— Какво от това ли? Питате какво от това? — удивено изсъска Зубдаки. — Това означава, че радиационното налягане няма да подейства на облака! Че цялата огромна маса с-с-с огромна с-с-скорост с-с-се носи към джуджето!

Джилиън кимна.

— Значи свръхновата ще избухне много по-скоро.

— и с-с-с безпрецедентна мощ!

Докато разговаряше с делфина, нейният посетител изглежда се затрудняваше да наподоби съответната форма, сякаш нещо във фигурата на Хърби му се изплъзваше. Или пък в момента трансцендентните бяха заети с други проблеми, за да влагат изчислителна енергия в такава маловажна задача. Тя поклати глава.

— Предполагам, че просто сме свидетели на някаква нова свръхтехника, Зуб'даки. Явно всичко е било инсценирано. Навярно много преди да се родим. Кажи ми, знаеш ли кога ще започне колапсът?

Гласът на астронома се изпълни с раздразнение.

— Не сте ме разбрали, докторе! Колапсът вече…

Той млъкна, прекъснат от силен вой на аларми. Образът му се завъртя към тъмни фигури, които тичаха напред-назад зад гърба му, за да заемат постовете си. После холосът напълно изчезна.

На негово място се появи вихрещото се торнадо на Ние.

— Какво има? — попита Джилиън. — Какво става?

Ние леко се наведе, сякаш забеляза присъствието на нейния посетител. После холограмата потръпна и като че ли съвсем забрави за трансцендентния.

— Аз… трябва да докладвам, че отново ни атакуват. Джилиън премигна.

— Кой ни атакува?

— А ти кой мислиш? Нашият стар враг, джофурският боен кораб „Полкджхи“. Макар и очевидно преобразен, той бързо се приближава и започна да излъчва вибрации на Б-пространствена честота, с което за пореден път превръща корпуса ни в антена за огромни потоци топлина…

— Стига! — извика Джилиън и размаха ръце пред себе си. — Това е безумие! Джофурите разбират ли какво става тук? Или под чия закрила се намираме?

Ние отвърна със старото си, познато свиване на рамене.

— Нямам представа какво разбират джофурите. Такова упорство в лицето на непреодолима сила изглежда граничи с лудост. И все пак фактът си остава. Температурата на корпуса ни започна да се покачва.

Джилиън се завъртя към посетителя си, чието лице бе придобило хуманоидно-амфибийна красота с цвят и тъкан, които го караха почти да сияе. По всяко друго време това би била една от най-хипнотизиращите гледки в живота й… но сега изобщо не му обърна внимание.

— Е? — попита тя.

— Какво „е“, доктор Баскин? — отвърна трансцендентният и се обърна към нея. Във възстановката му на образа на Хърби все още се забелязваше някаква колебливост.

— Е… ще ни защитите ли?

— Молите ли ни за помощ?

— Мислех си… — удивено заекна тя. — … Положили сте толкова усилия, за да ни изберете и подготвите…

Ние озадачено се завъртя.

— На мен ли говориш? Има ли някой при теб? Сензорите ми като че ли не могат…

Джилиън ядосано махна с ръка и накара изкуствения си помощник да се скрие от поглед. Тя смаяно зяпна, когато трансцендентният сякаш започна да искри и с всеки миг ставаше все по-ярък.

— Такава инвестиция е достойна за доверие, доктор Баскин. Дали вълконите могат да издържат на пътуването през огромната пропаст между небесата? Достатъчно издръжливи ли сте, за да се справите с тайнствените предизвикателства, които ви очакват? И със съществата, които срещнете?

Завършил преобразяването си от мумия в нещо като истински бог, гостът й вече излъчваше ярка светлина.

— Струва ни се, че може би ще е нужна още една последна проверка. За да преценим вашия кураж.

Джилиън покри очи, но блясъкът скоро започна да прониква през костите на дланта й. Думите на трансцендентния пронизаха кожата й и отекнаха в душата й.

— Още едно изпитание… в няколкото мига, които остават… преди нашата вселена да се промени.

Ларк

Въпреки случайните заглъхвания, в ума му ясно изкънтя далечен глас:

„… трябва да обсъдим още някои въпроси… предпазните мерки, които трябва да вземеш за ваше собствено удобство по време на прехода… новата обвивка ще ви предпази, когато експлодира звездата… ви запрати в хиперпространство, далеч отвъд онова, което обикновено използват пътуващите сред звездите раси.“

Като полагаше усилия заедно с Линг и други членове на общността на Майка, той успя да постигне това — търсейки в невероятно сложната трансцендентна мрежа нещо достатъчно просто, за да бъде разбрано от обикновени органични форми на живот. След всичките им опити това беше най-добрият резултат. И той обясняваше на чист англически какво се надяват да постигнат великите с всички тези опустошения и хаос.

Очевидно щяха да се възползват от редките космически условия, за да изстрелят специално видоизменени кораби като свои пратеници на еднопосочно пътуване през огромната бездна, която разделяше галактическите купове.

„Като добавим вълкони в сместа, можем… ще предотврати провалите, които сполетяха предишните ни усилия… в които се опитвахме да… през огромната пустиня между нашия възел от галактики и безбройните спирални небеса. Небесата, които виждаме да преминават покрай нас, но мъчително далеч извън обсега ни…“

Ларк изпитваше все по-силно раздразнение в тази течна среда, в която двамата с Линг плуваха сред различни симбионти. „Майка“ явно бе и възбудена, и разтревожена от новината. Той го знаеше, отчасти защото собствените му яростни мисли бяха спомогнали за това настроение.

В този момент усети присъствието на Линг. Ларк се завъртя и я видя да плува към него сред живия сумрак. Тя протегна ръка и стисна дланта му. В мига на допира умът й погали неговия и му предаде ужасната новина.

„Чувстваш ли го? Господарските пръстени са решили да нападнат и унищожат „Стрийкър“, независимо от последствията!“

Ларк запремигва от изненада. Той насочи собствените си мисли към инфомрежата на звездния кораб „Полкджхи“, проникна в джофурските командни честоти и скоро се увери в най-лошото.

Купчината-жрец и новият капитан-водач действаха в пълно единомислие. С мрачна решителност те бяха пратили крайцера по нов смъртоносен курс. В атака, без значение какво ще се случи после.

„Какво се надяват да постигнат? Като се опитват да попречат на трансцендентните, само ще ги накарат да смачкат този кораб — и всички нас на борда му — като досадни насекоми!“

Линг кимна и Ларк осъзна, че току-що сам е отговорил на въпроса си. От гледна точка на джофурските водачи, това им предлагаше последна възможност да унищожат хибридния кислородно-водороден свръхорганизъм, превзел по-голямата част от крайцера им. Джофурите очевидно предпочитаха да загинат славно, отколкото да се предадат.

Самоубийственото решение го натъжи. Защо просто не изчакаха избухването на свръхновата! Жадуваше да види това грандиозно явление. Да усети как първата хиперплътна неутринна вълна минава през тялото му и предизвестява края. Вълна, която щеше да освети нощта на безброй светове.

Разбира се, Майка нямаше намерение да остави нещата така. С одобрението на всичките си разумни членове, общността започна незабавна атака срещу оцелелите жизненоважни твърдини на джофурите. Скоро Ларк започна да усеща яростта на битката, докато двете страни изстрелваха смъртоносни мълнии по опустошените коридори и още повече стопяваха и без това надупчените стени на „Полкджхи“. Нервните му окончания реагираха, като превръщаха всяко раняване или смърт в остра физическа болка.

„Майка се готви да проникне в машинното отделение — отбеляза Линг. — Но може би няма да успеем да угасим двигателите навреме, за да спасим земянитите… или да не разгневим трансцендентните.“

И наистина, купчините пръстени и техните роботи оказваха отчаяна съпротива. Но зангските сфери и другите членове на общността на Майка продължаваха да ги притискат с невероятна смелост.

„Трябва да им помогнем“, помисли си Ларк и Линг кимна. И двамата усещаха, че силите на свръхорганизма са на изчерпване. Нямаше време за губене.

И все пак, докато се готвеха да се включат в битката, нещо ги спираше. Нещо, което накара Ларк да се закове на място.

Не беше точно заповед. По-скоро единодушно решение общо усещане на другите участници в симбиозата. Съгласие, че двамата човеци не трябва да се излагат на риск.

Щяха да са по-полезни за цялото с интелекта и познанията си — като проникнеха в мрежата и за пореден път се опитаха да установят контакт.

Ларк призна разумността на решението с известна неохота. Двамата с Линг се хванаха на работа и отново отвориха каналите, които вече бяха открили.

„Струва ни се, че може би ще е нужна още една последна проверка… за да преценим вашия кураж.

Още едно изпитание… преди нашата вселена да се промени.“

Ларк дълбоко въздъхна и от устата му бликнаха мехурчета, които се проточиха в пенливата среда.

Ясно. Значи трансцендентните до последния момент продължаваха опитите си да усъвършенстват своя експеримент. Или пък „боговете“ се забавляваха за сметка на онези бедни земянити. И в двата случая нямаха намерение да вземат „Стрийкър“ под всесилната си закрила. Вместо това щяха да оставят „Полкджхи“ да нападне и после щяха да преценят резултатите.

Не оставаше много време за проучвания. С една част от ума си Ларк проследи придвижването на огромната маса от останки.

Бялото джудже вече кипеше. Облакът с невероятна скорост се приближаваше към повърхността му. По нея пълзяха концентрични вълни от син огън, които се понасяха към космоса под формата на плазмени пламъци и загатваха за предстоящите далеч по-страшни фойерверки.

Междувременно джофурите от мостика на „Полкджхи“ се подиграваха на екипажа на „Стрийкър“, чийто корпус се бе превърнал в предателска антена, приемаща топлина от други гънки на пространството.

В този момент се обади познат глас.

Беше старият приятел на Ларк, трекът от Джиджо, някога известен под името Аскс, после Еуаскс — мъдро, многосъставно същество, сега наричано просто „X“.

„Най-после осъществих пълен контакт със земянитския компютър“, съобщи хибридното създание.

„Поздравления — отвърна Ларк. — Предаде ли информацията, която искаше да пратиш?“

X потвърди с чувство на восъчно задоволство. Всичко, което бе научил за джофурските господарски пръстени, вече беше копирано в информационната система на „Стрийкър“, включително за разпространяващите се червени торуси — онези, които се бяха оказали толкова ефикасни срещу господарската егоцентричност.

Но каква полза от това? Даже „Стрийкър“ да преодолееше сегашната атака и предстоящата звездна експлозия, трансцендентните само щяха да го изстрелят от Петте галактики на гребена на космическа приливна вълна към райони, където никога не бяха живели джофури.

X не проявяваше каквито и да е признаци, че долавя нещо нередно.

„Може би ще ти е интересно да чуеш новината, която научих. На борда на земянитския кораб има пътник, който сега се нарежда сред уважаваните му водачи. Човек, познат и на двама ни.“

Ларк усети болезнената ирония, която се излъчваше от тези думи. Той насочи волята си по посочената пътека, получи достъп до файловете на „Стрийкър“ и накрая откри информацията, за която говореше X.

„Сара!“

Ларк се олюля от изненада и Линг трябваше да го хване за дясната ръка, за да му помогне да преодолее шока.

„Какво прави там сестра ми… толкова далеч от Джиджо? Как се е озовала в такава каша?“

Следващият удар дойде, когато Майка съобщи за скоростта на повишаване на температурата на борда на „Стрийкър“. С това темпо тя щеше да достигне критично равнище след по-малко от половин мидура.

Скоро водата в делфийския кораб щеше да заври.

Емерсън

Алармите като че ли изненадаха всички в контролния център на „Стрийкър“.

Другите толкова напрегнато следяха уголемяващата се, разярена звезда — и загадъчното поведение на недалечния игловиден портал, — че изглежда бяха забравили за опасността от старите им врагове.

Но не и той.

Емерсън и преди си беше имал работа с джофури и разбираше тяхната упоритост — целенасоченост, заложена в расата им от безотговорни наставници, които не бяха съзнавали принципните качества на умереността. Когато започна атаката, той бе готов.

Не можеше да чете проблясващите съобщения на мониторите или да проумее точно какво оръжие използват противниците им. Подробностите нямаха значение. Разбираше само, че трябва да е свързано с нагорещяването на кораба. Плочите на стените и пода вече излъчваха неприятна топлина. Прииждаха огромни количества енергия, въпреки че малкото слънце все още не беше готово да експлодира.

Сара стисна ръката му и той се почувства виновен, че трябва да се раздели с нея само с нежно докосване. Но Емерсън смяташе, че възможността да й спаси живота е по-важна от това да остане до нея, за да се изпекат заедно.

Докато тичаше по горещия коридор, той не преставаше да вика с надеждата, че автоматичната вътрешна уредба ще предаде простото му съобщение:

— Суеси!… Каркает!… Бързо, бързо, бързо!

Дали щяха да дойдат? Бяха положили толкова усилия да реализират идеята му и да приложат технология с двестагодишна давност към нови проблеми. И все пак се тревожеше. Може просто да го бяха заблуждавали, работейки заедно с него, за да се занимават с нещо, докато настъпи краят…

Емерсън се изкатери по тръбопровода и бързо стигна до малкото помещение, мястото на последния му, триумфален сблъсък със Старите. Той облекчено въздъхна, когато видя, че Ханес и двамата делфийски инженери вече са там и застанали около големия лазер, разговарят помежду си на прекрасния инженерски диалект. Емерсън вече не можеше да разбира бързите и точни изрази, но въпреки това речта им му звучеше като музика.

Изящната лирика на компетентността.

Суеси завъртя огледалния си купол, за да го попита нещо. Въпросът бе достатъчно прост, за да го възприемат оцелелите му речеви центрове.

— Да! — енергично кимна той. — Направи… го!

Ханес натисна един от бутоните и лазерът внезапно се раздвижи, съскайки и напрягайки се като някакво огромно животно.

Емерсън се премести до дебелата цев, любопитен да види накъде ще се излеят сега огромните количества енергия.

Не видя нищо друго, освен звезди.

Червената точка на недалечния екран представляваше джофурския кораб „Полкджхи“, който приближаваше от другата страна на „Стрийкър“.

Разбира се, той бе имал късмет със Старите. Но сега щеше да е невероятна случайност, ако джофурите влезеха в обхвата им. Така или иначе, защитните полета на крайцера можеха да отклонят дори толкова мощен лъч.

Емерсън сви рамене. Нямаше значение. Не бе нужно да унищожават врага, за да го победят.

По тялото му плъзна хлад и той потръпна. Скоро забеляза, че над дихателните отвори на делфините се образува мъгла като фонтанчета от скреж. Собственият му дъх също започна да се кондензира. След секунди в малката стая стана осезаемо по-студено и Ханес извика на всички да напуснат. Беше време да оставят машината сама да се справи със задачата си.

И все пак Емерсън се бавеше и се наслаждаваше на ледения въздух, който изтичаше по въздухопроводите към отдалечените кътчета на кораба. Представи си, че лазерният лъч играе ролята на огромна помпа, която изсмукваше топлината със същата бързина, с каквато други сили я привличаха, и после я изстрелваше в космоса. Усмихнат, той се радваше на начина, по който древната земянитска технология се бе справила с галактянските врагове — както и преди много време в горещата паст на друго слънце.

„Аз… все… още… го… мога…“, помисли си Емерсън и погледна надолу към ръцете си.

Когато зъбите му започнаха да тракат от студ, той най-после остави Ханес и делфините да го отведат обратно в заседателната зала.

Сара го очакваше.

Сега поне щяха да са заедно.

Докато звездата избухнеше.

Джилиън

— Вие никога не сте питали за доброволци — обвинително каза тя на посетителя си.

Образувайки се от прашинки и въздушни частици, трансцендентният се беше завърнал в кабинета й, навярно за да продължат разговора си или за да поздрави Джилиън за хитрия номер на инженерите й — създали хладилен лазер, устройство за отвеждане на топлината от кораба.

Малцина галактяни някога се бяха нуждали от такъв груб вълконски уред. Той изглеждаше нелепо примитивен — като ракетите или витловите самолети. Но когато преди два века човеците бяха започнали да изследват дълбините на собственото си слънце — само от чисто любопитство, — номерът с лазерното охлаждане се бе оказал едновременно полезен и съдбоносен в няколко отношения.

Малко след повторната си поява посетителят й като че ли заплува във въздуха пред Джилиън, същество с лъскава сива кожа и къса, мощна опашка, която наистина вдигаше вятър и караше листовете хартия по бюрото й да шумолят. Трансцендентният стана още по-плътен и постепенно заприлича на най-скъпата делфийска приятелка на Джилиън, лейтенант Хикахи, една от онези, които бяха останали на Китръп заедно с Том и Чарлз Дарт.

Преди създанието да успее да отговори, Джилиън продължи с обвиненията си:

— Казваш, че се нуждаете от вълкони, за да ги използвате като съставен елемент за посланието си до други галактики. Някога идвало ли ви е наум да попитате? Аз познавам своите другари земянити. За такова пътуване щяхте да разполагате с хиляди, дори милиони доброволци! Макар и предварително да знаят, че това означава да се слеят с дишащи водород, машини и всякакви странни същества. Винаги е имало достатъчно чудаци и авантюристи. Хора, които биха дали всичко, само за да са първите, видели някакъв далечен хоризонт.

Илюзорният делфин се претърколи настрани, сякаш се наслаждаваше на новото изживяване.

— Ще с-с-си отбележим това — отговори й трансцендентният с глас, много наподобяващ този на Хикахи, което накара сърцето на Джилиън да се изпълни с чувство за самота. — Навярно ще последваме с-с-съвета ти… с-с-следващия път, когато с-с-се наложи.

Тя зяпна за миг, после тихо и сухо се засмя.

— Ясно. Когато настъпи ново разкъсване — след сто милиона години!

— Това не е чак толкова много време за онези от нас, които живеем близо до ексцентричности. За онези, които ти наричаш „с-с-страхливци“, защото не бързат да с-с-се хвърлят в неизвестността.

— Виж — вдигна ръка Джилиън. — Вече ти се извиних за това. Сега обаче мисля, че е най-добре да сложим край на…

— На играта ли? — Посетителят й направи превъртане във въздуха. — Какво щеше да кажеш? С-с-с лекота разчитам мислите ти. Но дори без да използваме пси, можем да правим добри преценки, основаващи с-с-се на предишното ти поведение при различни обстоятелства. Тези модели неотдавна бяха коригирани. Би ли желала да знаеш какво предсказват последните ни с-с-симулации?

— Слушам те — предпазливо отвърна тя. Имитацията на Хикахи насочи тъмното си око към нея.

— Готвеше с-с-се да отклониш честта да с-с-сте наши пратеници. Щеше да с-с-се позовеш на неотложните задължения, които налагат присъствието ви другаде. Задължения, които не можеш да пренебрегнеш.

Джилиън сви рамене.

— След последния ни разговор всеки би се досетил за това. Как щеше да реагираш, ако приемем, че наистина ви откажех?

— Щях да ти отговоря, че нямаш избор. Около кораба ти вече е изтъкан щит, готов да използва възможността, когато наблизо с-с-се разтвори пространствено-времева цепнатина. С-с-с малко късмет той безопасно ще ви отведе отвъд границите на познатата цивилизация. Не можем да с-с-се откажем от такава инвестиция с-с-с лека ръка. Молбата ти щеше да бъде отхвърлена.

Джилиън дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че отговорът е неизбежен. Ясно. Според вашите симулации каква ще е следващата ми реакция?

Илюзорният делфин избухна в смях.

— Заплаха! Ще заявиш, че с-с-си готова да взривиш кораба с-с-си… или да предотвратиш мисията по някакъв друг начин.

Тя усети, че се изчервява. Наистина си беше мислила същото. Отчаяно блъфиране. Но за това кратко време не й бе дошла наум друга тактика.

— Изтъркан номер, струва ми се.

— Естествено всички тези възможности бяха предвидени. В този с-с-случай анализите ни показват, че щеше да блъфираш. Като с-с-се има предвид, че алтернативата на приключението е с-с-сигурна гибел, ти най-вероятно би приела първото.

Раменете на Джилиън увиснаха. Трансцендентните се учеха бързо и ужасната им изчислителна мощ им помагаше да симулират цели алтернативни реалности. Нищо чудно, че се бяха справили с всички планове, разработени от ограничения й човешки мозък.

— Значи това е всичко, така ли? — попита тя. — Нямаме избор. Независимо дали ни харесва, трябва да се отправим към някаква далечна галактика.

— Твоето линейно предположение е с-с-само отчасти вярно. Вие наистина нямате избор. В това с-с-си права, доктор Баскин. С-с-пособни с-с-сме да принудим теб и екипажа ти да заминете и толкова.

Посетителят поклати лъскавата си сива глава и отново започна да се преобразява. Очертанията на Хикахи се размиха. Симулираното й тяло постепенно се издължи.

— Но нашите с-с-симулации не с-с-се ограничиха с-с-само с-с-с вашето днешно поведение. Те анализираха какво можете да направите после… през с-с-седмиците, месеците и годините, докато пристигнете в някакво далечно царство.

Джилиън запремигва.

— Наистина ли сте предвидили всичко толкова напред в бъдещето?

— С-с-с висока с-с-степен на вероятност. И точно там е проблемът. Когато разполагате с-с-с достатъчно време, вие ще измислите нещо друго. Ще разберете, че е възможно да изживеете приключението и освен това да отмъстите! Да посетите далечни хоризонти и да накажете онези, които с-с-са ви пратили на това пътешествие против волята ви.

Тя можеше само да зяпне и объркано да запремигва, когато трансцендентният придоби друга форма… и се превърна в друг делфин, малко по-дълъг и по-силен наглед от Хикахи, с белег от ужасна рана до лявото око.

„Крейдейки“, със слабо потръпване осъзна Джилиън.

— Не… не разбирам какво искаш да кажеш. Освен ако… — Тя преглътна и се опита да се съсредоточи. Този странно непреодолим делфийски погледи пречеше.

— Освен ако не се безпокоите за онова, което ще разкажем за вас на висшите разуми от отсрещната страна.

Този път посетителят й не отговори на англически. Двойникът на някогашния капитан на „Стрийкър“ повдигна обезобразената си глава и издаде поредица писукащи прещраквания, които изпълниха кабинета й с куплети от тринарни стихове.

Джилиън присви очи към образа на стария си другар и командир. Делфийският капитан изглеждаше толкова истински, толкова осезаем, като че ли можеше да протегне ръка и да погали топлата му сива кожа.

— Това е… първото наистина мъдро нещо, което чувам от вас, боговете — отвърна тя. — Сякаш… наистина си…

Трансцендентният я прекъсна. Лъскавата му фигура отново започна да се превръща в кълбо светлина.

— Абсолютно… сигурна ли си… че не съм?

Джилиън запремигва. Не знаеше как да разбира думите му.

— Почакай! — извика тя. — Какво ще стане сега? Какво ще…

Посетителят й безмълвно изчезна. Но някакво тихо присъствие се задържа още миг в ума й и прошепна:

— Имаме много работа… и съвсем малко време.

Във въздуха отекна остро изсвирване. Появи се холоизображение на Акеакемай, който я викаше' от мостика на „Стрийкър“.

— Джилиън! Зуб'даки казва, че падането на масата с-с-се ускорява! Остават с-с-само минути до експлозията!

Тя кимна. Чувстваше се уморена и напълно неподготвена да присъства на края на вселената. Или на която и да е част от нея.

— Веднага идвам — завъртя се към вратата Джилиън. Но гласът на пилота я спря.

— Това не е всичко! — отчаяно продължи той. — Големият портал… той…

Последва шумна суматоха. Офицерите се щураха във всички посоки и възбудено удряха с опашки във водата.

— Ние! — извика Джилиън. — Покажи ми какво става навън!

Внезапно се появи нов холос, представящ пространството около кораба.

Голямата колкото планета трансцендентна игла изпълваше по-голямата част от изображението. Една от страните й блестеше ослепително ярко и отразяваше яростните лъчи на бялото джудже.

Джилиън незабавно видя какво е уплашило Акеакемай. Порталът се разтваряше. Нещо повече, от отвора бликаха светли лъчи, които се протягаха да сграбчат три от съседните кораби.

Пръв беше „Стрийкър“. Джилиън усети, че корпусът се разтърсва от допира на лъча.

После дойде ред на джофурския крайцер.

И накрая — един от сферичните „кандидати“, сега обвит в мъглява маса от особена тъкан.

И трите кораба бяха привлечени навътре.

После, сякаш е тънък хирургически скалпел, светлинните лъчи започнаха да ги режат на части.

„X“

Усещате ли го вече, пръстени мои? И вие, други малки мои същности?

Ами ти, Ларк?

Ами ти, Линг?

Усещате ли как Майка — макросъществото, от което всички сме част — се гърчи от страх, докато силовите остриета разсичат корпуса на „Полкджхи“? Чувствате ли как далечните стени се разделят и изсипват във вакуума въздух, течност и живи създания? В продължение на няколко мига изглежда, че това е нашата гибел.

Че нашият/моят/вашият край най-после е настъпил.

НО ВИЖТЕ! Усещате ли внезапна промяна в настроението?

Майка се изпълва с радост, когато ние/„аз“/всички разбираме истината.

Това са лъчи скалпели, които бързо и избирателно отрязват само няколко парченца от „Полкджхи“!

В същото време уредите ни показват, че в земянитския кораб „Стрийкър“ са пробити само една-две малки дупки.

Но очевидно третата жертва няма този късмет!

Най-близката могъща сфера — гигантски съд-кандидат, вече готов за своето епично пътуване, — беше разкъсан и изкормен! Ужасени и в същото време изпълнени с благоговение, всичките ни пръстени и елементи наблюдават това жертвоприношение… хиляди разумни хибридни същества, извадени като вътрешности на току-що уловена риба… докато остава само блестяща обвивка от пипала.

Жива обвивка, която сега бързо се движи към „Полкджхи“.

А СЕГА ВНИМАНИЕТО СЕ НАСОЧВА КЪМ БЯЛОТО СЛЪНЦЕ.

Колко време се е въртяло там в мир? Останка от първите дни на тази галактика, джуджето отдавна е изживяло кратката си младост и се е укротило за спокоен отдих. При други обстоятелства то може би още двайсет милиарда години бавно щеше да се свива, отделяйки мъждукащите си бели пламъци. И без друг звезден спътник никога нямаше да получи масата, необходима за по-бляскава смърт.

Само че сега масата идва!

Като поклонници пред светилище, милиони звездни кораби отговориха на зова на Великия орач. И дойдоха тук, за да се подредят на спирални опашки в търсене на спасение и съвършенство… само за да намерят смъртта си на самия праг на трансцендентността. Свити в плътни кълба, сега техните трупове обсипват звездата и запалват нов пожар, като довеждат равновесието между материя и енергия до особени стойности.

До абсолютната точка на невъзвратимост.

ПРЪСТЕНИ МОИ… ПРЕДИ МНОГО ОТ ВАС БЯХА ЕЛЕМЕНТИ ОТ АСКС, ОНЗИ СТАР ТРЕКСКИ МЪДРЕЦ.

На Джиджо нямаше нужда да разсъждавате за такива неща. Вместо за границите на Чандрасекхар и светлинното поглъщане, ние/вие/„аз“ отсъждахме споровете между местните селища и племена. Предлагахме брачни съвети на урски, човешки и кхюински семейства. Дни наред стояхме върху някоя ароматна купчина смлени останки и доволно спорехме помежду си.

Сега Майка услужливо ни предоставя огромни информационни хранилища и ни осигурява свободен достъп до корабната Библиотека на „Полкджхи“, наскоро отнета от останалите джофури.

Така че „аз“/ние/вие знаем всичко за критичните прагове и предстоящия катастрофален колапс, последван от невероятен „удар“, който с огромна скорост ще изхвърли навън голяма част от бедната звезда.

Първо ще започне неутринен взрив. Не толкова мощен, колкото при експлодиране на свръхнова „тип две“. Но достатъчно силен, че онези призрачни частици да предадат топлина и инерция на всички тела в радиус, равен на десет орбити на Джиджо. Ще последват рентгенови и гама-лъчи… и след това други форми на светлина. Толкова много, че вълновите фронтове ще пренесат собствените си гравитационни полета, когато преминат през тази точка в пространството с яркост на трилион слънца.

Накрая, ако от бедния „Полкджхи“ изобщо остане нещо, той ще бъде атакуван от ударна вълна от протони, неутрони, електрони и йони, която ще му придаде ускорение от сто хиляди g.

Нищо чудно, че според трансцендентните това явление ще пробие дупки в космическия илем. Очевидно желанието им е точно такова. Да запалят клада. Достатъчно ярка, за да прехвърли избраните семена през най-голямата пустиня.

ЧУХТЕ ЛИ ПОСЛЕДНАТА НОВИНА, ПРЪСТЕНИ МОИ?

Ларк и Линг съобщават какво са научили от трансцендентната мрежа.

Обяснение на ужасната операция с блестящия скалпел от лъчи!

Явно висшите в последния момент са решили да променят плановете си.

Бързите импровизации не са в природата им, но сега те полагат отчаяни усилия.

И ОБЕКТ НА ВНЕЗАПНОТО ИМ РЕШЕНИЕ СМЕ НИЕ!

Като хипнотизирани наблюдаваме как от земянитския кораб се отделят две малки парчета материя и се насочват насам, оставяйки дупки, които бързо се затварят. Тези тънки тръби се понасят към „Полкджхи“… докато изкормената обвивка на третия съд приближава към нас от другата страна, блестяща и жива.

„Делфини — казва Линг, разпознала съдържанието на цилиндрите от „Стрийкър“. — Дванайсетина. Доброволци, които идват да се присъединят към нас и носят генетични образци и културни архиви…“

Тръбите с шеметна скорост се плъзват в приготвените за тях отвори. Точно навреме — вълнуващата се обвивка обгръща „Полкджхи“ и го запечатва с блясък от енергийно сливане.

Всички съставни елементи на Майка — дори новозаловените джофурски офицери — за миг залитват от физически шок, когато масата от светли пипала завладява нашия преобразен кораб и се превръща в пулсиращо, вибриращо цяло.

В нещо нетърпеливо. Увито и готово за предстоящото.

УСЕЩАТЕ ЛИ АГОНИЯТА НА УМИРАЩИТЕ БОГОВЕ?

Игловидният портал се гърчи и мъждука, докато притегля „Стрийкър“ към себе си. Сияещият, всмукващ се навътре трансцендентен възел се свива и образува мощни полета, които карат пространството да де усуче право през недрата му и да образува тунел. Тесен проход.

Импровизиран път за бягство на земянитите?

Дали ще успеят?

И ЕТО, СЕГА ЗАПОЧВА НАЙ-ЯРКИЯТ ВЗРИВ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА.

Навярно в крайна сметка това няма да е нашата гибел. Многобройните членове на Майка гласуват. И почти всички са съгласни.

Ако трансцендентните ни бяха попитали, щяхме да изберем тъкмо това. (Всъщност, като имаме предвид невероятните им симулации, те сигурно са го направили.)

Нашият съюз представлява пречистена смес от класовете живот. Смес, изпълнена с хибридна енергия. Просмукана с аромати от Джиджо и Земята, нашата общност може би е онази комбинация, която най-после ще успее.

Да хвърли мост над непреодолимата бездна.

Да помогне за обединяването на разединеното.

Да донесе в космоса по-голямо разнообразие… и да го превърне в едно цяло.

Усещаме, че новите пипала на „Полкджхи“ се протягат и се вкопчват в тъканта на пространството в очакване на мига, в който ще удари следващата хаотична вълна.

Най-мощната хаотична вълна.

Голямото разкъсване.

Дали трансцендентните точно са преценили времето? Наистина ли притежават умението да предизвикат експлозията в нужния момент, така че „Полкджхи“ да успее да улови тази вълна?

Да, пръстени мои и други мои същности.

„аз“/ние/Аз/вие нямаме търпение да разберем.

БЯЛОТО ДЖУДЖЕ СЕ РАЗТЪРСВА.

Диаметърът му е само десет хиляди километра. Взривът ще стане със скоростта на звука — няколко хиляди километра в секунда. Това означава, че би трябвало да отнеме по-малко от дура…

„СТРИЙКЪР“ С ВСИЧКИ СИЛИ СЕ МЪЧИ ДА СТИГНЕ ДО ТУНЕЛА.

„Давай, Сара!

Можеш да успееш.

Давай!“

Всяка изтекла секунда изглежда като цяла вечност, докато земянитският кораб се носи към мъждукащото убежище.

ИЗВЕДНЪЖ НАШИТЕ НАСОЧЕНИ КЪМ СЛЪНЦЕТО СЕНЗОРИ РЕГИСТРИРАТ ЯРКА СВЕТЛИНА!

Ослепителен пламък, който тече и се вълнува с безумна скорост по звездната повърхност като внезапно запалена клечка кибрит.

После…

УСЕЩАТЕ ЛИ ГИ, ПРЪСТЕНИ МОИ?

Неутрино-частиците във восъка.

Какво странно чувство! Все едно да си спомняш утрешния ден.

А сега, започва…