Стълба към небето

Хари

Изглежда Е-пространството не беше единственото място, където идеите съществуват самостоятелно. При завръщането си Хари откри, че базата Каззкарк гъмжи от слухове. Странни истории се разпространяваха като ненаситни паразити и скачаха от едно нервно същество на друго, процъфтявайки в атмосфера на заразна тревога.

Хари насочи разузнавателния си кораб към северния полюс на планетоида, кацна на място, запазено за Института по навигация и с облекчение изключи двигателя. Единственото му желание бе да спи в продължение на няколко дни, без да сънува безпощадно изтощителни сънища. Но още щом пристигна и започна процедурите по влизане в базата, той се озова във въртоп от съмнителни слухове.

— Говори се, че Съюзът на абдикаторите се разпаднал на няколко еретични фракции, които се бият помежду си — прошепна му на припрян галактически четири турмуджски търговски представител, застанал пред него на опашката пред имиграционната служба. — Твърди се също, че Лигата на благоразумните неутрални кланове най-после започнала мобилизация и обединила флотите си под командването на парджите!

Хари зяпна турмуджа — длъгнесто същество с жълта кожа, което изглеждаше само лакти и колене, — преди да отговори на същия език.

— Кой го твърди? С какви комуникационни средства? С каква достоверност?

— Без абсолютно никаква достоверност! — отговори уломински дипломат. Краищата на пипалата му бяха покрити с цветни запушалки, за да се избегне неумишлено изпускане на полени. Уломинът се плъзна точно зад Хари и изрази презрението си към прегърбения турмудж с оранжева слюнка, която едва не опръска ръката на неошима.

— От сигурен източник научих, че достопочтените и многоуважаеми парджи възнамерявали да се оттеглят от Лигата — и изобщо от галактическите дела — от презрение към сегашния хаос. Тази знатна раса скоро щяла да отиде при патроните на предците си в блаженото царство на приливите. Само деволюирал глупак би могъл да вярва в нещо друго.

Тези думи едва ли имаха нещо общо с „дипломатичността“. Турмуджът реагира като гневно разгъна дългите си крака и двата си чифта ръце — толкова бързо, че валчестата му глава се блъсна в тавана. Търговецът болезнено потръпна и се отдалечи, като жертва мястото си на опашката.

„А, ясно“, помисли си Хари и отново погледна към съществото зад себе си, чийто опит с психологията на другите видове беше очевиден.

— Само недей се опитва да използваш същото и с мен. Няма да ти отстъпя мястото си, даже да ме наречеш „делфийски чичо“.

Дипломатът изглежда разбра и просто махна с две от пипалата си — универсален жест на добра воля.

Хари извади преносимата си инфоплочка и с бързо натискане на командните й копчета влезе в местната Библиотека, за да научи новините. Това бе превъзходен клон, тъй като Каззкарк играеше ролята на представителство на няколко важни института. И все пак главният индекс твърдеше, че няма представа за оттеглянето на абдикаторите. Нещо повече, според официалните източници влиятелните парджи продължаваха активно да участват в галактическите съвети, като призоваваха за мир и въздържаност и настояваха всички войнствени съюзи да оттеглят армадите си и да преодолеят кризата чрез преговори, а не с война.

Дали турмуджът и уломинът грешаха? При нормални обстоятелства Хари изобщо не би се усъмнил в главния индекс. Дори имаше поговорка, че в Цивилизацията на Петте галактики нищо не се случва наистина, докато не бъде регистрирано във Великата библиотека. Пред очите ти можеше да избухне цяла планета, но това нямаше да е сигурен факт, ако в ъгъла на екрана не блестеше спиралният глиф.

Очевидно обстоятелствата не бяха „нормални“.

Докато минаваше през митницата, Хари дочу тулпу'урска търговка на семена да се оплаква на гулдингарски поклонник колко много отвратителни прехвърляния по различни нишки трябвало да изтърпи, докато пристигне от Галактика трета. Беше му трудно да разбира тулпу'урския диалект — синкопирано търкане на рудиментарните йелитри, — но изглежда няколко традиционни точки на прехвърляне бяха променили осцилацията си, бяха загубили кохерентност или окончателно се бяха затворили.

Тънкият паякообразен гулдингар отвърна със същата ритмична реч, като говореше през механично устройство, закачено за единия му крак.

— Тези обяснения ми изглеждат съмнителни. Всъщност, това са оправдания на великите сили, които се опитват да завладеят и монополизират важни хиперпространствени връзки за собствените си стратегически цели.

Хари се намръщи и козината под униформата го засърбя от тревога. Ако с точките на прехвърляне наистина ставаше нещо, въпросът бе от жизненоважно значение за Института по навигация. Той отново влезе в библиотечния клон, но не откри много информация — само обичайните туристически съвети и предупреждения за заобикаляне на някои пътища.

„Сигурен съм, че Уер'К'кинн ще ми обясни всичко. Ако изобщо някой знае какво става, това трябва да е онази стара змия.“

Основното, което го интересуваше, беше обсадата на Земята, но никое от съществата наоколо не спомена нищо по този въпрос. Преди седмици, когато заминаваше, за да поеме смяната си в Е-пространството, примката около Земята и ханаанските колонии все повече се стягаше. Въпреки посрещнатата с радост помощ от страна на тимбримите и тенанините, бойните флотове на десетки фанатични съюзи бяха престанали да се сражават помежду си и заедно свиваха блокадата, прекъсвайки търговските и комуникационните връзки на света, от който произхождаха предците на Хари.

Макар да се изкушаваше, той се въздържа да попита Библиотеката за това. При сегашната политическа ситуация — и докато все още беше в изпитателен срок, — нямаше да е разумно да задава прекалено много въпроси за стария си клан. „Предполага се, че вече не би трябвало да се интересувам от него. Сега моят дом е Института по навигация.“

След митницата идваше добре познато неприятно препятствие — висок, кисел хуун, облечен в лъскавата роба на старши патрон. Със служебния знак на Института по миграция на рамото, инспектор Туафу-ануф взе плочка, по която течеше информация, пращана от сканиращите кораба уреди. Всеки път, щом се върнеше от мисия, Хари трябваше да търпи едрото мъжко двуного, което педантично оглеждаше с черните си очи списъка с биотовара на кораба за следи от незаконен генетичен трафик, докато изумителната му хуунска гръклянна торбичка глухо тътнеше презрително надути фрази.

Затова Хари се изненада, когато едрият бюрократ заговори със спокоен глас, който му се стори искрено любезен.

— Забелязвам, че току-що си се върнал от Е-пространството — измърмори инспекторът на галседем, галактическият диалект, използван най-често от земянитите. — Хр-рм. Добре дошъл у дома. Надявам се, че пътуването ти е било приятно и интересно, а?

Хари запремигва, сепнат от неофициално добродушния му тон. „Какво е станало с обичайната му грубост?“ — зачуди се той.

За служителите от миграцията бе типично да се държат високомерно. В крайна сметка, техният институт се занимаваше с въпроси от космическо значение, като например кои светове могат да колонизират дишащите кислород и кои планети трябва да останат на угар, недокосвани от разумни ръце. В сравнение с него, организацията на Хари беше „малкият брат“, чиито задължения напомняха на старовремската крайбрежна охрана от земните океани — контрол на хиперпространствените пътища, наблюдение на условията в пространство-времето и обезопасяване на търговските артерии.

— Е-пространството е царство на изненадите — предпазливо отвърна Хари. — Но мисията ми протече според очакванията. Благодаря ви за интереса.

Дребен, космат роузит — слуга-клиент на хууна — заобиколи господаря си и насочи към Хари записващо устройство, което още повече го обезпокои. Междувременно инспекторът се наведе към него и продължи да го разпитва.

— Разбира се, питам само от любопитство, но имаш ли нещо против да ме осветлиш по един въпрос? Докато си патрулирал в Е-пространството, случайно да си забелязал някакви особено големи мемоиди? Хрррм. Навярно концептуално същество, способно да напуска родния си континуум и да навлиза на… хрр-рр… други равнища на реалността?

Хари изпита почти инстинктивно безпокойство. Подобно на много дишащи кислород раси, хууните не можеха да понасят двусмислените условия на Е-пространството и безбройните алафори, които обитаваха този странен район. Нищо чудно, като се имаше предвид всеизвестния факт, че им липсва чувство за хумор и въображение.

Но тогава защо бе този неочакван интерес?

Очевидно неловката ситуация изискваше смесица от официални ласкателства и увъртане. Хари възприе старата тактика на „да, господарю“.

— Добре известно е, че мемоорганизмите гъмжат в Е-пространството като вакуумни морски охлюви, покриващи дъното на бавен товарен кораб — като премина на галшест, отвърна той. — Но уви <по същество с ранг на старши патрон> аз видях само онези създания, които моят беден, полуъплифтиран мозък ми позволи субективно да възприема. Несъмнено тези впечатления са прекалено груби, за да интересуват издигнато същество като теб.

Хари се надяваше, че инспекторът няма да забележи сарказма му. На теория, всички, които полагаха клетва за вярност пред Великите институти, трябваше да забравят старите си лоялности и предразсъдъци. Но още от ужасния инцидент на НуДоун всички знаеха какво е отношението на хууните към издигането на земянитския клан. Като неошимпанзе — от съвсем млада раса клиент, подчинена на човеците, — Хари очакваше от Туафу-ануф само високомерие.

— Навярно си прав за това < о преждевременно развито и обещаващо дете > — разнесе се отговорът на хууна. — И все пак < между другото > се интересувам от твоите наблюдения. Може би си забелязал някакви < извънредно големи или сложни > мемоиди, пътуващи < в непосредствена близост > с трансцендентни форми на живот?

Хари не виждаше дисплея на инфоплочката на инспектора, но светлината й се отразяваше в лъскавите люспи на гърдите му и неошимът можеше да различи познатите сини оттенъци на одобрение. Проверката бе завършена. Хуунът нямаше законно основание повече да го задържа.

Хари отново смени езика и този път използва вълконски англически.

— Знаеш ли какво, Туафу-ануф, ще ти направя услуга и ще извърша официална проверка… от твое име, разбира се.

Той повдигна собствената си плочка и преди инспекторът да успее да възрази, взе идентификационните му отпечатъци.

— Не е необходимо! Питах само информативно, за да… Хари с удоволствие го прекъсна:

— О, няма нужда да ми благодариш. В крайна сметка, всички ние сме дали клетва да си сътрудничим. Какво ще кажеш да ти уредя обичайната междуинститутска отстъпка и да ти пратя информацията в централата на Института по миграция? Става ли?

Преди обърканият хуун да му отговори, той продължи:

— Чудесно! Тогава според процедурата за влизане в базата и с твоето милостиво разрешение, мисля вече да си вървя.

Дребният роузит припряно се отдръпна от пътя му, когато Хари закрачи напред и мислено предизвика бариерата да го спре.

Тя рязко се вдигна и откри достъпа му към улиците на Каззкарк.

Колкото и да беше странно, Хари намираше за възбуждащо да живее във времена на опасност и промяна.

В продължение на почти половин галактическо завъртане — милиони години, — тази носеща се из космоса, изкорубена скала бе представлявала просто спокоен аванпост на галактянски граждански служители, използващи съвсем малка част от праисторическите тунели, които някаква отдавна изчезнала раса беше пробила през стотиците километри гъбест камък. После, само за петнайсетте кидури, откакто Хари работеше тук, планетоидът се преобрази. Катакомби, необитаеми още от епохата Ч'тх'търн се изпълниха с ежедневно пристигащи новодошли. В продължение на две земни години израсна космополитен град, в чиито кухини и коридори можеха да се срещнат представители на всички дишащи кислород култури.

„Какво съвпадение — сардонично си помисли Хари. — Като че ли всичко това е чакало да се случи точно, когато в Каззкарк пристигна аз.“

Разбира се, истината беше малко по-друга. Всъщност, той бе едно от най-нископоставените свободни разумни същества, крачещи из тези древни коридори.

Крачещи,… а също тичащи, плъзгащи се, пълзящи, тътрещи се… какви ли не форми на придвижване. Онези, които бяха прекалено крехки, за да стоят при половин земна гравитация, използваха изящни коли, някои от които не по-малко сложни от миниатюрни космически кораби. Хари дори видя десетина дългоръки същества, малко напомнящи на гибони — с лилави, обърнати надолу лица, — които подскачаха и се придвижваха на ръце по удобни лостове, вградени във високия таван. Прииска му се да се засмее и да задюдюка на лудориите им, но тяхната раса навярно бе пилотирала междузвездни кораби, още когато човеците са живели в пещери. Галактяните рядко проявяваха истинско чувство за хумор.

До неотдавна повечето от онези, които обитаваха Каззкарк, носеха униформите на Институтите за миграция, навигация и цивилизована война или Великата библиотека. Но сега те представляваха малцинство и се губеха в тълпата. Останалите бяха с най-различно облекло — от същества с официални роби, покрити с руни, описваха расовата им генеалогия и патронимика, до такива, които крачеха безсрамно голи или носеха само екскреторна торбичка и разкриваха максимална част от кожата, люспите, перата или торга си.

Когато постъпи на служба, повечето галактяни изобщо не му обръщаха внимание, толкова неизвестно и маловажно беше малкото земянитско семейство. Но в последно време положението се бе променило и мнозина завъртаха глави, за да погледнат към Хари. Различни същества се смушкваха едно друго, сочеха към него и разменяха приглушени реплики — сигурен признак, че предизвиканата от „Стрийкър“ криза не е била решена, докато го е нямало. Очевидно авторитетът на земянитския клан продължаваше да се издига.

Проблемът можеше да се обобщи с древна галактянска поговорка: „Очаквай опасност — ако неволно привлечеш вниманието на могъщите“.

И все пак не беше трудно да се чувства анонимен в тълпата, докато изминаваше дългия път до централата на института, удивен от това колко много по-оживено е станало, откакто е заминал.

Хари използва инфоплочката си, за да сканира имиграционните профили и разбра, че мнозина от новодошлите са посланици и търговски представители, пратени от расите, съюзите или корпорациите си, за да се възползват от случая, докато цивилизацията е загубила трезвостта си в тази епоха на растящо недоверие. Хаосът предлагаше неочаквани възможности и агентите и емисарите маневрираха и взаимно се шпионираха. Сключваха се и се разваляха договори. Даваха се подкупи и се жертваше вярност в толкова сложни машинации, че в сравнение с тях бледнееха дори дворцовите интриги на Медичите. Малки кланове без каквато и да е роля в галактическата политика пращаха свои представители и полагаха всички усилия да се поставят в услуга на велики сили като клеши, сороси или джофури, които от своя страна ги обсипваха с щедрост, опитвайки се да спечелят преимущество над враговете си.

На планетоида циркулираха огромни капитали и икономиката процъфтяваше, като обслужваше нуждите на всички пратеници или шпиони. Почти милион същества и техните машини се грижеха за жизнените потребности на посетителите — от предпочитания към специална атмосфера до екзотични храни и интоксиканти.

„Добре, че ние, неошимите, е трябвало да се откажем от част от обонянието си, за да освободим мозъчна тъкан за разум“, помисли си Хари, докато крачеше по Великия път — търговска улица точно под повърхността на Каззкарк, която минаваше от полюс до полюс. На всеки няколко километра от скалния таван се издигаха прозрачни куполи, разкриващи шеметни гледки от вътрешния спирален ръкав на Галактика пета. Когато след завършване на обучението си Хари беше пристигнал от централното управление на Института по навигация, този тунел му се стори призрачно пуст. Сега във всяка ниша имаше магазини и ресторанти, които отделяха толкова гъсти органични изпарения, че всеки вид би могъл да открие във въздуха нещо токсично. Повечето посетители се подлагаха на пълно антиалергично лечение, за да подготвят имунната си система до края на карантинния период. И въпреки това мнозина от минувачите по Великия път носеха дихателни маски.

Хари се чувстваше като опиянен. На всеки няколко метра го посрещаше нова миризма. Някои предизвикваха наслада или непреодолим глад. От други му се пригаждаше.

„Това ми напомня за Ню Йорк“, помисли си той.

Слухът му също бе на ръба на сетивно пренатоварване. Десетината стандартни галактянски езици се използваха на безброй диалекти. Звукът беше най-разпространеният носител за преговори или клюки и жужащата, тракаща и пъшкаща врява на неколкостотин вида сякаш караше Великия път да пулсира от физически вълни на интриги. Някои предпочитаха жестовете и всяваха още по-голям хаос, като ръкомахаха, танцуваха или използваха комуникационни светлини, които Хари намираше едновременно за красиви и заплашителни.

„Но пък има и пси.“

Строги правила забраняваха използването на „живия спектър“ на открито. Бдителни детектори залавяха най-явните нарушители. И все пак Хари смяташе, че напрежението му донякъде се дължи на общия фон от псишум.

„За щастие, повечето неошими са глухи за псизвуците.“ Някои от същите особености, поради които беше подходящ за наблюдател в Е-пространството, го правеха и почти неуязвим за мисловните вибрации, разтърсващи Каззкарк в момента.

Разбира се, много от „ресторантите“ всъщност представляваха уединени места за срещи, където можеха да се провеждат неофициални разговори, понякога между звездни кланове, регистрирани като врагове според наредбите на Института за цивилизована война. Хари видя високомерен гущеровиден сорос, придружен от малка свита пилски и пахски клиенти, който се вмъкна в едно от заведенията. Собственикът незабавно изключи светещия надпис „Има свободни места“… но остави вратата открехната, сякаш очакваше още един клиент.

Навярно щеше да е интересно да остане и да види кой ще влезе, за да преговаря със сороския матриарх, но Хари забеляза поне десетина същества, които се мотаеха наоколо и очевидно правеха същото, като се преструваха, че четат инфоплочки или опитват стоки на улични търговци, без да изпускат от поглед сумрачния вход.

Той си спомни несръчния опит на хуунския инспектор да го разпита за Е-пространството. Доверието в институтите отслабваше и всеки изглеждаше жаден за допълнителна информация, навярно с надеждата, че може да е от жизненоважно значение.

Не трябваше да го помислят за шпионин. Особено, когато носеше униформа. Някои от другите велики институти можеха да проявяват признаци на напрежение, да губят надеждността и професионализма си, но Институтът по навигация имаше неопетнена репутация.

Хари бе започнал да пресича оживено кръстовище, когато забеляза двама напомнящи на миещи мечки синтиански търговци. Тяхната раса бе известна с влечението си към земянитските изкуство и култура. Бяха прекалено далеч, за да срещне погледите им, но видът им го разсея и само секунди по-късно случайно се блъсна в нисък четинест ксатинянин.

„О, по дяволите“, помисли си той, когато съществото завъртя към него котешкото си лице и го изгледа с омраза. Без да губи време, Хари наведе глава и скръсти ръце в поза на разкаян клиент. Той отстъпи назад, когато ксатинянинът започна да го ругае с острите, надменно накъсани фрази на галчетири.

— Да обясниш това обидно нарушение! Да се смириш и извиниш с покорна искреност! Да включиш това оскърбление в дългия списък от дългове, натрупан от твоя клан на долни…

Ксатиняните не бяха голяма сила и обикновено се заяждаха със земянитите поради най-старата причина на всички грубияни — защото можеха.

— Да се явиш след три мидури в апартамента ми за нови укори на следния адрес…

За щастие в този момент по улицата мина едър врииилх, сумтящ ритуални извинения на всички, които трябваше да се отдръпнат настрани пред двуметровите крачки на добродушния гигант. Когато врииилхът се провря помежду им, ксатинянинът прехвърли яда си върху него.

Хари се възползва от това и потъна в тълпата.

„Чао, котенце“, помисли си той. За миг му се прииска да е в състояние да излъчи псиобида. Вместо смирено да се засрами, предпочиташе да смачка фасона на ксатинянина — и навярно да намали броя на крайниците му, за да усъвършенства аеродинамиката на извънземния. „Надявам се, че някой ден пак ще се срещнем, този път на тъмна уличка без свидетели.“

Уви, самоконтролът беше първия критерий, взиман предвид от съвета Терагенс, преди да пусне който и да е неошим без надзор в огромния космос. Малкият и слаб земянитски клан не можеше да си позволи никакви инциденти.

„Да… и с какво ни помогна това?

Дадоха на делфините звезден кораб и виж какво направи ха хитрите рибоци. Предизвикаха най-тежката криза от Ифни знае колко милиона години насам.“

Честно казано, това караше Хари малко да им завижда.

Освен съществата, които бяха в Каззкарк по работа, по улиците и тунелите имаше и други — бегълци от места, опустошени от растящия хаос, авантюристи, алтруисти и мистици.

В последно време мистиците изглеждаха особено многобройни.

На повечето светове философските и религиозните въпроси се дискутираха спокойно, споровете се водеха поколения наред и дори се предаваха от патрони на клиенти в продължение на еони. Но сега Хари намери за безумни речите, произнасяни от мисионерите, които се бяха установили под купол шейсет и седем. Докато над главите им сияеха звездни купове и мъглявини, представители на най-известните вероизповедания предлагаха древна мъдрост в благоуханни павилиони — наследници, очакващи, трансцендентисти… и абдикатори, които не проявяваха видими признаци на оттегляне, докато облечените в червени роби дякони от десетина вида измъчваха минувачите с ортодоксалното си тълкуване на Завета на Прародителите.

Хари знаеше, че колкото и да се опитва, никога няма да е в състояние да проумее много от аспектите на галактическата цивилизация. Например как велики съюзи от разумни раси могат да враждуват в продължение на цели епохи заради незначителни догматични различия.

И не беше само той. Много от най-великите умове на Земята се бяха затруднявали с въпроси като например дали легендарната Първа раса е започнала цикъла на Ъплифта преди два милиарда години в изпълнение на предопределен физически закон — или заради свойство, присъщо на самоорганизиращите се системи в псевдоеволюционна вселена. Единственото, което Хари успя да разбере, бе, че повечето спорове се въртят около това как са станали разумни дишащите кислород и каква ще е съдбата им.

— Едва ли си струва да убиеш някого заради това — изсумтя той. — Или пък да те убият.

Но пък човеците също не можеха да се смятат за съвсем невинни. По време на дългата и мрачна изолация на Земята преди контакта те бяха изтребили безброй представители на собствения си вид заради още по-незначителни и неясни разлики.

— Това вече е нещо ново — замислено каза Хари, като спря в отсрещния край на купола.

Зад лъскавите павилиони на главните вероизповедания се бяха настанили по-неугледни секти, проповядващи необикновени възгледи от затворени със завеси ниши или дори направо на Великия път.

— Вървете си вий всички оттук! — изкряска мрачен наглед пий'ут със спирална шия и изцъклени очи. — Едно-единствено място предлага сигурност от идните бури. Туй е изворът, от който сте възникнали!

Хари трябваше да дешифрира еретичния смисъл в силно модулирания галактически три. Използването на събирателно-съчувствен падеж означаваше, че пий'утът говори за спасението на видовете, разбира се, а не на отделните им представители. Дори ереста си имаше граници.

„Дали иска да каже, че всяка раса трябва да се завърне на родния си свят? Мястото, където са еволюирали предразумните й предци и където са били осиновени от някой патрон?“

Или пък проповедникът имаше предвид нещо по-алегорично?

„Навярно иска да каже, че всяка верига на Ъплифт трябва да търси познания в собственото си наследство, отделно от другите. Това би означавало институтите да се разпаднат и всеки дишащ кислород клан да поеме по свой собствен път.“

Разбира се, Хари не беше достатъчно образован, за да тълкува галактянската теология, нито пък всъщност тя го интересуваше. Във всеки случай следващият проповедник беше по-забавен.

Комахдският евангелист — трипод, но с хуманоидно тяло и ръце — изглеждаше весел и добродушен. Гущеровидната му глава имаше широка уста, която сякаш винаги бе разцепена на две от радостна усмивка, а дългите му ресници го правеха почти очарователен. Но дебелият му заден крак тактуваше в мрачен ритъм, докато комахдът пееше на гал-шест.

— Всички наши < настоящи, тъжни > обществени катаклизми се коренят в < ужасен, злобен > заговор на враговете на всички дишащи кислород същества!

Вижте как нашите велики сили и съюзи взаимно се обезкръвяват и разхищават своята бойна мощ, воювайки в преследване на < мъгляви > намеци за < възможно, макар и невероятно > завръщане на < отдавна изчезналите > Прародители!

Това може само да служи на интересите на < загадъчните, враждебни > дишащи водород! Завиждащи на нашата < невероятна > бързина и < висш > метаболизъм, те от еони насам се страхуват от нас и замислят < дълги, бавни, коварни > планове. Сега най-после са готови. Вижте как < злите > дишащи водород < злостно > маневрират, за да постигнат нашата < всеобща > гибел!

Кой не си спомня как < съвсем > наскоро трябваше да се откажем от една от нашите Пет галактики? Само преди половин милион години < цялата > Галактика четвърта беше обявена за „угарна“ и опразнена от всякаква < звездна > дишаща кислород култура. Никога преди Институтът по миграция не се е съгласявал на такова < мащабно, предателско > отстъпване на територия, отраженията от < повторното > заселване на която все още се чувстват!

Казват ни, че дишащите водород < в замяна > напуснали < цялата > Галактика пета, но ние не чуваме ли < ежедневно > съобщения за странни явления и нарушения в нормалния космос, които могат да са само дело на < вероломните > занги?

Ами < затворените > точки на прехвърляне? Ами < огромните > участъци от < А-равнище и В-равнище > на хиперпространството, които сега са станали неизползваеми? Защо < великите, но подозрително мълчаливи > институти не ни кажат истината?

Комахдът завърши, като посочи със съвсем хуманоидния си пръст към Хари, който заради униформата си изглеждаше подходящ за представител на Института по навигация. Той се изчерви под козината си и бързо се отдалечи.

„Жалко. Тъкмо започваше да става интересно. Поне някой се жалва от тъпия начин, по който се държат соросите и другите сили. А и комахдът говореше за бъдещето, вместо обичайното вманиачаване по миналото. Е, беше малко параноично. Но ако тази позиция се разпространи, натискът върху Земята може да отслабне и бедните делфини да получат шанс да се завърнат у дома.“

На Хари му се струваше ироничен фактът, че иначе свободомислещите комахди като цяло не обичат земянитите. Той, от своя страна, харесваше вида им и смяташе, че миришат доста приятно. Колко жалко, че възхищението не бе взаимно.

Някакъв смут зад него го накара да се завърти — точно навреме, за да се смеси с тълпата, която бързаше към най-близката стена! Хари усети, че по гърба го полазват тръпки, когато видя какво наближава. Ескадрон от двайсет страшни, напомнящи на богомолки тандуаски воини, невъоръжени, но ужасяващи със смъртоносните си, остри като бръсначи щипки, подредени в колона по един по средата на булеварда. Върховете на олюляващите им се очни капсули почти достигаха неравния таван. Всички, които забелязваха приближаването им, бързаха да се отстранят. Никой не заставаше на пътя им, нито пък уличните търговци се опитваха да им предлагат стоката си.

Преди да потегли на последната си мисия, Хари беше видял как тандуасец отхапва главата на упорит пах, който гордо бе отказал да се отдръпне от пътя му. Водачът на тандуаската група почти незабавно наказа виновника, като го разкъса на парчета. С тази постъпка беше раздадено просто правосъдие от типа „око за око, зъб за зъб“. И все пак основният урок бе ясен за всички.

„Не ни се пречкайте.“

Не се проведе никакво следствие. Дори командирите на паха трябваше да признаят, че смъртта му е била чисто самоубийство.

Пулсът на Хари се ускори, докато гледаше как ескадронът завива по страничен булевард и се скрива от поглед.

„Аз… по-добре да не се мотая повече — помисли си той. Внезапно се почувства изтощен и потиснат от цялата тази шумна тълпа. — Уер'К'кинн ще сипе огън и жупел, ако скоро не му предам доклада за мисията.“

Освен това искаше да разпита старата змия за нещата, които бе чул и видял след пристигането си: защо хууните се интересуват от Е-пространството, защо точките на прехвърляне се затварят и защо комахдските проповедници, които твърдят…

Сърцето му едва не направи салтомортале, когато неочаквано рамото му стисна костелива длан, по-голяма от подлакътницата му. Тънките бели пръсти — със смукала накрая — го държаха внимателно, но непреклонно.

Хари се завъртя, за да погледне нагоре към високо, облечено в сребриста роба двуного същество, чиято маса трябва да възлизаше на половин метричен тон. Главата му приличаше на нос на кораб, но докато от двете страни на древния платноход можеше да е нарисувано по едно око, това създание имаше по две, разположени едно над друго. Отдолу изпъкваше плоска челюст, като клин на гръцка трирема.

„Това е… скиано…“ Беше учил за този вид. Никога не бе очаквал да срещне представител на тази раса на улицата, още по-малко да бъде спрян от него.

На широкото рамо на скианото бе кацнало пъстро птицеподобно създание, напомнящо на земен папагал.

— Моля за извинение, че те стреснах, братко — любезно каза гигантът, като изпревари извинението на Хари. Говореше през преводно устройство, което държеше в другата си огромна длан. Устата му не помръдваше и не издаваше звуци. Вместо това от долния му чифт очи проблясваше мека светлина. Устройството я превеждаше в звуци. — Стори ми се, че си се загубил.

Хари поклати глава.

Извинявам се, че ти противореча, о, старши патрон. Загрижеността ти стопля този нищожен клиент. Но аз зная къде отивам. Така че ти благодаря й просто ще прод…

Птицата го прекъсна с подигравателно цвъртене.

— Идиот! Глупак! Не става въпрос за тялото ти. А за душата ти. За душата ти!

Едва тогава Хари осъзна — разговорът се водеше на англически, родният му вълконски език. Той отново погледна към птицата.

Заради строгите изисквания за полет пернатите птицеподобни имаха приблизително еднаква форма, независимо от кой свят с кислородна атмосфера произхождаха. И все пак в този случай категорично нямаше грешка. Това наистина бе папагал. Истински. Като в йо-хо-хо и бутилка ром… което караше скианото да изглежда още по-странно.

„Нещо очите ти не са наред — тъпо си помисли Хари. — Едното трябва да е покрито с превръзка — даже трите! Освен това трябва да имаш дървен крак… и кука, вместо ръка…“

— Наистина, любезни ми маймуне — потвърди думите на папагала бръмчащият глас от преводното устройство. — Душата ти изглежда в опасност. Случайно да си мислил за спасението й?

Хари запремигва. Никога не беше чувал за скиано-проповедник, още по-малко за такъв, който говори на англически и носи със себе си хитра земянитска птица.

— За мен ли говориш? — попита той.

— Да, за теб.

Неошимът не вярваше на ушите си.

— Ама… конкретно за мен ли?

Папагалът ядосано зацвъртя, но очите на скианото като че ли доволно просияха. Устройството издаде весели звуци.

— Най-после някой веднага да схване идеята! Но наистина, не би трябвало да се изненадвам, че представител на твоя благороден род проявява разбиране.

— Хм, благороден род ли? — повтори Хари. Никога не го бяха обвинявали в такова нещо.

— Разбира се. Ти си от Земята! От благословения дом на Мойсей, Иисус, Буда, Мохамед, Типлър и Уаймбърг-Чан! Мястото, където вълконите постигнали разум в очевиден случай на непорочно зачатие, без намеса от страна на която и да е друга раса галактически грешници, а като дар от самия Космос!

Зяпнал от удивление, Хари заотстъпва назад. Но скианото го последва.

— Светът, родил идеята, която завинаги ще промени вселената. Идея, която ти, скъпи ми братко, трябва да ни помогнеш да споделим!

Огромният евангелист се наведе към него. И звуците от преводното устройство, и трескавата светлина в очите му излъчваха пламенна напрегнатост.

— Идеята за Бог, който обича всички! Който смята за важни не само твоята раса или клан, или пък някаква велика абстракция, а всяко отделно същество, способно на самоосъзнаване и усъвършенстване.

Създателят на всичко, обещаващ блаженство, когато идем при него след свършека на света.

Онзи, който предлага спасение, не всеобщо, а на всяка отделна душа.

Хари не можеше да направи нищо друго, освен удивено да запремигва, окончателно онемял.

— Амин! — изкряка папагалът. — Амин и алилуя!

Дневникът на Алвин

За пръв път само аз да присъствам в центъра на събитията. Моите приятели — Ур-ронн, Хък и Клещовръх, — бяха в други части на кораба, където трябваше да се задоволят с изображенията на мониторите. Но аз стоях само на няколко ръце разстояние от доктор Баскин и виждах същото като нея, докато се опитвахме да избягаме от Измунути.

Всичко се случи точно пред очите ми.

Официално, аз бях в заседателната зала, за да се грижа за смрадливите глейвъри. Но тази работа се изчерпваше със задължението от време на време да им давам по шепа от синтетичните топчета, които държах в кесия… и да почиствам след тях. В останалото време можех да наблюдавам, да слушам и да се чудя как ще успея да опиша всичко това в дневника си. Досегашният ми опит — нито детството ми в малко хуунско риболовно пристанище, нито четенето на книги от човешкото минало — не ме бе подготвил за онези мидури на опасност и промяна.

Донякъде ми помагаше присъствието на Сара Куулън. Тя също бе преждевремка — местна жителка на Джиджо, също като мен, потомка на престъпни заселници. И също като мен до тази година Сара никога не беше виждала звезден кораб и компютър. И все пак предложенията на младата жена се посрещаха с внимание. Командирите търсеха съветите й. Не изглеждаше объркана, докато обсъждаха „характеристиките на нишките в точката на прехвърляне“ или „пластовете на квантовата реалност“. (В случай че се чудите, с правописа се справя малкото ми пишещо устройство.) Така или иначе, щом друг жител на Склона бе в състояние понесе всички тези странни неща, аз също трябваше да мога.

О, но на Джиджо Сара беше мъдрец, така че се връщам там, откъдето започнах, с надеждата да разкажа за действията на звездните богове и да опиша гледки, далеч по-странни от онова, което видяхме в дълбините на Бунището, на език, който едва разбирам.

(На Джиджо използваме англически, за да обсъждаме технически въпроси, тъй като повечето книги от Великото отпечатване са на този език. Но на борда на „Стрийкър“ е друго. Когато научните подробности трябва да са абсолютно точни, те преминават на гал-седем или гал-две и използват думи-глифове, които ми се струват непроницаеми… а това показва колко много са западнали нашите джиджоски диалекти.)

Воят на глейвърите бе нещо съвършено различно. Той не напомняше на никоя реч, която някога бях чувал! Хипнотизирани от компютъра Ние, техните викове се понесоха из небесата, докато към „Стрийкър“ летеше ужасяващ зангски кораб с намерението да пръсне атомите ни сред вихрещата се атмосфера на гигантската звезда.

Даже приближаващото златисто петно да беше блъф — даже да се отклонеше в последния момент и да минеше покрай нас, — само щяхме да се изправим пред друга смъртоносна сила. Джофурският боен кораб, който преследваше „Стрийкър“ от Джиджо, сега се опитваше да пресече единствения ни път за бягство от тази раздирана от бури система.

Начертаният от Джилиън Баскин курс несъмнено минаваше покрай гнездо на демони.

И все пак глейвърите продължаваха да вият и стенат, докато изтичаха нови напрегнати дури.

И накрая дишащите водород отговориха!

Тяхното стържене беше още по-ужасно. Но Сара удари с ръце по чертожната маса и възкликна:

— Значи легендата е вярна!

Е, аз също би трябвало да зная тази история. Признавам, прекарал съм прекалено голяма част от детството си в поглъщане на древни земянитски романи, вместо трудове на нашите джиджоски учени. Особено събраните устни предания и саги, които представляват нашето културно наследство от времето преди човеците да се влеят в Шестте раси и да ни върнат грамотността.

Очевидно първото поколение глейвърски бегълци, пристигнали на нашия свят, разказали на вече установилите се г'кеки за своите основания да избягат от Цивилизацията на Петте галактики. Векове преди тяхната раса да измине Пътя на Изкуплението, глейвърите обяснили причините да се самопрокудят.

Изглежда, че много отдавна те притежавали талант, който им придавал известна тежест сред могъщите кланове. В древни времена глейвърите били сред малкото раси с дарба да разговарят с дишащите водород! Посредничеството в сложни търговски преговори ги направило богати… докато не станали арогантни и лекомислени. Нещо, което никога не трябва да правиш, щом си имаш работа със занги.

Един ден късметът им изневерил. Навярно не са оправдали нечие доверие или са взели подкуп, а може да не са успели да изплатят някакво задължение. Във всеки случай последствията изглежда били ужасни.

В замяна зангите поискали единственото, което било останало на глейвърите.

Самите тях.

Поне така Сара разказа легендата на Джилиън и останалите от нас, като се задъхваше от бързане, защото времето изтичаше, глейвърите виеха и ние все повече се приближавахме до огромния, заплашителен космически гигант.

Подредих парченцата от мозайката и най-после осъзнах, че глейвърите всъщност не говорят на зангите. В крайна сметка те вече бяха постигнали Изкуплението и сега представляваха предразумни същества, почти лишени от дар слово.

Но зангите имат дълга памет и нашите глейвъри изглежда инстинктивно — навярно на някакво генетично програмирано равнище, — виеха едно-единствено смислено нещо. Един израз, който древните им кредитори да разберат.

„Хей! Това сме ние! Ние сме тук! Това сме ние!“

Към това машината Ние трябваше да прибави само проста молба:

„Бъдете любезни, разкарайте онези джофурски копелета от нас.

Помогнете ни да се измъкнем оттук.“

Изтичаха напрегнати мигове. Шиповете ме гъделичкаха, докато наблюдавахме приближаващите се занги. Чувствах се нервен като урс, който си играе на гоненица с прибоя на морския бряг.

После, тъкмо когато вече връхлиташе, за да ни унищожи, кълбото внезапно се отклони! По високоговорителите се разнесе страхотно стържене. На Ние му трябваха няколко дури, за да се посъветва с библиотечния клон и да го преведе.

— Елате с нас.

И врагът ни неочаквано се превърна в наш водач, който ни показваше пътя. За да изведе „Стрийкър“ от разярения хаос.

Заехме мястото си в конвоя, докато зангският кораб събираше оцелелите машини и се насочваше към старата точка на прехвърляне.

Междувременно един от спътниците му промени курса си, за да се изпречи на пътя на нашите преследвачи.

Далекообхватните сензори показаха сблъсък между всемогъщи титани.

Стълкновението беше ужасно, дори от това огромно разстояние, което замъгляваше образа. Слушах лейтенант Тш'т, която обясняваше събитията на Сара.

— Това са адски ракети — каза делфийският офицер, докато джофурският боен кораб ускоряваше и изстрелваше пламтящи точки срещу новия си противник.

„Соковите пръстени трябва ужасно да искат да заловят делфините — помислих си аз. — Щом са готови да се сражават с онова чудовище, за да се доберат до „Стрийкър“.“

Зангското кълбо бе по-голямо от джофурското… потръпващо тяло, което повече приличаше на желе или нещо, отделено от ранен трек, отколкото на твърда материя. Веднъж ми се стори, че зървам вътре да се движат тъмни фигури, като носещи се в небето облаци или огромни живи същества, които плуват в непрозрачна течност.

От основното тяло се откъсваха малки парченца, подобни на капки мазнина, пръскащи от нагорещен тиган. Те не летяха със същата главоломна скорост като джофурските ракети. Изглеждаха по-масивни. И безпощадни.

Една по една всички капки се издуха като балони и разширяващата им се повърхност се разгъна между двата кораба. Джофурските оръжия ловко маневрираха, за да преодолеят препятствията, но почти всички ракети попаднаха в един или друг мехур и се взривиха с ярки експлозии.

Тш'т, която наблюдаваше битката с хладното си сиво око от ходещото си устройство, отбеляза:

— Зангите пращат напред части от с-с-собствената с-с-си материя, за да с-с-се защитят. Досега не са предприели агресивни действия.

Може би това означаваше, че дишащите водород са спокойни същества, а не склонни към яростно насилие, както ни учат сагите. Навярно само искаха да забавят джофурите, за да се измъкнем.

После обаче си помислих:

„Да речем, че зангите помогнат на „Стрийкър“ да избяга. Това е чудесно за земянитите — а може би и за Петте галактики, — но Джиджо продължава да е в беда. Джофурите ще са в състояние да повикат подкрепления и да направят каквото поискат с народа на Склона. Да изтребят всички г'кеки. Да преобразят всички бедни треки. Да изгорят библоския архив и да направят Склона своя генетична ферма, в която да превърнат другите раси в покорни малки клиентни форми на живот…“

Предишният самоубийствен план на Джилиън да подмами бойния кораб след нас щеше да доведе до собствената ми смърт, наред с всички останали на борда… но можеше да спаси родния ми свят.

Алтернативата беше ужасна. Открих, че мислено проклинам жената за това, че с новото си решение ми е спасила живота.

И също промених мнението си за зангите.

„Е? Какво чакате? Стреляйте!“

Джофурите бяха дишащи кислород като самия мен, мои далечни роднини, които споделяха част от същата ДНК, разпространила се из галактиките още преди Прародителите да поставят началото на веригата на Ъплифта. Въпреки това, в момента копнеех за тяхното унищожаване от истински чужди на расата ми същества. Създания от странен, неразбираем клас живот.

„Хайде, занги. Изпържете големите грозни купчини!“

Но докато разстоянието между двата гиганта намаляваше, положението оставаше все същото. Кълбото изумително продължаваше да отделя части от себе си, за да спира ракетите и залповете смъртоносен огън, изстрелвани от огромния крайцер. И все пак някои лъчи успяваха да се проврат и нанасяха жестоки удари на основното тяло, от което бълваха фонтани полутечна материя и изгаряха с ярък блясък на черния космически фон. Стените на зангския кораб се огъваха в конвулсии, но той продължаваше да се приближава към джофурите, докато глейвърите виеха и сякаш го подтикваха напред.

— Наближаваме точката на прехвърляне — съобщи усилен от високоговорителите делфийски глас. Цвъртенето му означаваше, че диша обогатена с кислород вода, така че трябва да говореше от мостика. — Всички да се приготвят за прехвърлянето. Каа казва, че водачите ни се държат странно. Избрали са необикновен модел на подхождане и положението може да стане напечено!

Джилиън и Сара се вкопчиха в страничните облегалки на креслата си. Делфините в заседателната зала намагнетизираха краката на ходещите си устройства и ги залепиха за пода. Но аз и глейвърите нямаше какво друго да направим, освен да зяпаме с разширени очи. Погледнах към предния монитор и видях, че звездният пейзаж е разкъсан от абсолютна чернота. По екрана се сливаха компютърно генерирани линии и течаха цифри и глифове, които караха Сара възбудено да шепти.

Корабът пред нас, първият зангски глобус, потръпна почти с копнеж, когато се понесе под остър ъгъл към изкривяването…

После пропадна в посока, която не бих могъл да опиша, даже от това да зависеше животът ми.

Посока, за чието съществуване до този момент нямах ни най-малка представа.

Бързо погледнах към задния дисплей. На него се виждаше другото зангско кълбо, което се разкъсваше на части от постоянните яростни изстрели на отчаяния джофурски крайцер. Двете чудовища вече бяха почти едно до друго и продължаваха да ни следват с изравнено ускорение.

Един последен мощен залп разкъса зангския кораб на няколко отделни парчета.

За миг си помислих, че всичко е свършило.

Помислих си, че джофурите са победили.

После две от огромните парчета се извиха като живи пипала, залепиха се за блестящия метален корпус и започнаха да се разширяват.

Въпреки разстоянието и мъглявия образ, изпитах усещането за нещо, което опипва стените в търсене на отвор.

И тогава картината изчезна.

Завъртях се към главния монитор. Прехвърлянето беше започнало.

Каа

Пилотирането на космически кораб през точка на прехвърляне изискваше огромно майсторство. С тази задача не можеше да се справи машина или логичен алгоритъм.

Необходима бе интуиция, за да знаеш кога да освободиш фланговите полета, задържащи те за някоя блестяща нишка, и да избереш точно подходящия момент, за да извършиш скока — продължаващ едновременно секунди й еони, — над бездна, по-дълбока от вакуум… после да се вкопчиш в друга тясна непоследователност (без всъщност да се докосваш до смъртоносните й краища) и да я следваш до крайната си цел.

Дори нормалните точки на прехвърляне представляваха ураганни въртопи. Лабиринт от искрящи арки и гънки, които изкривяха космическата тъкан през много — а понякога и частични, — измерения.

Хаос от замайващи влакнести несъвършенства.

Тънки като паяжина пукнатини по огледалото на творението.

На онези, които притежаваха благоразумието да ги използват както трябва, сияйните нишки предлагаха огромни предимства. Безопасен път между галактиките, много по-кратък, отколкото през хиперпространството.

Но на глупавите и невнимателните носеха бърза и ужасна смърт.

Каа обичаше тези скокове повече от всичко друго в междузвездните полети. Нещо в тях отговаряше и на двете страни на неоделфинската природа.

Прибавените от човешките генетици нови мозъчни пластове му позволяваха да разглежда всяко влакно като цепнатина в квантовата метрика, останало, след като вселената бе изстинала от първичната свръхнагорещена пяна, сгъстявайки се като торта с многобройни пластове реалност и хиперпространство. В резултат се бяха получили дефекти — граници и пукнатини, — в които физичните закони се променяха и бяха възможни преки пътища. Каа възприемаше всичко това с помощта на специфични мисловни процеси, които капитан Крейдейки бе наричал „инженерен ум“.

Междувременно неоделфинът събираше и друга информация с по-стари органи, скрити дълбоко в черепа му. Древни участъци сива материя бяха настроени за слушане — за да чува свистящата структура на теченията или да преценява циклоидните ритми на вълните. Уредите анализираха плетеницата от праисторически топологични граници и му предаваха информацията под формата на сонарни образи. Каа почти интуитивно усещаше кога ще свърши някоя нишка и към кое съседно влакно трябва да скочи, за да насочи „Стрийкър“ по нов искрящ път към следващата му цел.

Веднъж Томас Орли беше сравнил този процес с „прескачане от един скоростен влак на друг по време на гръмотевична буря“.

Крейдейки го бе изразил по друг начин:

Дори в самото начало на експедицията, когато капитанът все още беше с тях и блестящият главен пилот на „Стрийкър“ Кийпиру извършваше най-сложните маневри, всички бяха съгласни, че нищо не може да се сравнява с хиперпространствените скокове на Каа — многообразие от дръзки, сякаш винаги безпогрешни прехвърляния. Веднъж, след поредица от абсурдно щастливи скокове, позволили му да счупи рекорд, поставен преди милиони години, и да стигне от Танит до Калафия за пет и четвърт миктаара, екипажът му даде специален прякор.

Късметлията.

На тринарен език тази дума-израз имаше много по-богат смисъл, отколкото на англически. Тя означаваше особена милост в морето на късмета, дълбокото царство на случайността, в което Ифни хвърляше заровете си и древни мечтатели напяваха песни, стари още преди да се родят звездите.

Това бе огромна чест. Но някои също твърдят, че веднъж заслужени, такива прозвища трудно могат да се запазят.

Започна да го губи по време на катастрофата на Оакка, онзи ужасен, предателски зелен свят. После всичко бързо полетя към пропастта. Когато „Стрийкър“ се скри сред камарата останки на джиджоския океан, вече почти никой не го наричаше Каа Късметлията.

Оттогава, само за няколко дни, съдбата му показа най-щастливото и най-жестокото си лице. Намери любовта си… и бързо я загуби, когато дългът го откъсна от любимата и с всяка изтичаща минута го отдалечаваше с парсеци от Пипоу.

„Точно в този момент тя най-много се нуждае от мен.“

Затова не се радваше на този полет из лабиринт от искрящи нишки. Помагаше му единствено трезвият професионализъм.

Каа се беше научил да не разчита на късмета.

Пълната с вода контролна зала зад него изглеждаше зловещо смълчана. Без да отваря очи и да нарушава съсредоточеността си, Каа усещаше, че другите неофини нервно сдържат инстинктивното си сонарно прещракване, за да не го смущават.

Имаха основание да са напрегнати. Това прехвърляне не бе като другите.

Причината блестеше точно пред „Стрийкър“ — огромен обект, който Каа възприемаше ту като гигантска медуза… ту като колосална сепия с пипала, по-големи от космически кораб. Побиваха го тръпки от нейния полутечен профил, преобразуван за пътуване през извитите вътрешности на точката на прехвърляне. Инстинктивно копнееше да избяга — да изключи фланговите полета и да скочи към която и да е нишка, независимо къде би могла да ги отведе, — само за да не е близо до това ужасно чудовище.

„Но сега то ни води. И даже да се опитаме да избягаме, зангите със сигурност ще ни убият.“

Каа чуваше приглушен вой, идващ от съседното сухо помещение — заседателната зала. Вече беше разпознал звуците, издавани от глейвърите, онези деволюирали същества от Джиджо, които доброволно се бяха върнали към животинска предразумност. Дори само това би било достатъчно, за да го накара да потръпне и без тази странна връзка, която създанията изглежда имаха със съвсем различен клас живот. Тя даваше на „Стрийкър“ възможност да избяга от джофурите, но на каква цена?

„Да се спасим от един жесток враг — помисли си той, — само за да се сблъскаме с друг, от който се страхува цялата галактическа цивилизация.“

Всъщност, такива дилеми вече ставаха обичайни за делфийския екипаж. Цялата вселена сякаш бе пълна с все по-ужасяващи препятствия.

„Приготвят се“, разбра Каа, когато пипалата на сепията пред тях леко запулсираха. Вече на два пъти това бе предшествало скокова маневра. И в двата случая трябваше да приложи цялото си умение, за да следва зангите, без да забие „Стрийкър“ в някоя недалечна влакнеста ексцентричност. Те използваха стил на прехвърляне, какъвто никога не бе виждал, и се движеха по нишки, по-скоро времеобразни, отколкото пространствени, предизвиквайки микропричинностни вълни, от които на всички в кораба им се гадеше. Методът на зангите му се струваше невероятно неефикасен. След всяка странна маневра — и разтърсващ неврален рефлекс — на Каа му се искаше да се върне обратно и да го направи по по-нормален начин.

„Навярно бих могъл да взема пътя за двойно по-малко време — ядосано си помисли той. — Стига да знаех къде отиваме.“

Наистина, резонансите се бяха променили, откакто бе използвал тази точка на прехвърляне — когато „Стрийкър“ беше избягал от ужасния Многоизмерен свят в опит да изпълни последния отчаян план на Джилиън… да поеме по „преждевремския път“ — търсейки убежище на далечния Джиджо. Събуждането на онзи втори ексцентричен възел край Измунути сигурно бе раздвижило първия. И все пак, просто трябва да имаше по-лесен начин да стигнат там, където искаха зангите…

В мозъка му се фокусираха сонарни образи. Той усети ярък сноп нишки точно пред себе си… Гордиев възел, без каквито и да е пространствени влакна.

„Уф! Зангите трябва да са се насочили точно към тая гадна плетеница, мътните ги взели.“

И все пак, когато внимателно се заслуша в обърканото звуково изображение, на Каа му се стори, че долавя нещо във възлестата маса…

„Обзалагам се, че мога да позная по коя нишка ще поемат.“

Каа прикова вниманието си към маневрата. Това беше от огромно значение. Бе заложено много повече от дългът и оцеляването му. Или отличната репутация, която неоделфинските пилоти бяха започнали да си спечелват в Петте галактики. Дори не го интересуваше дали ще си върне прякора.

Едно-единствено нещо имаше смисъл за Каа. Да си свърши работата. Да спаси Джилиън Баскин и нейния товар. И после да се върне обратно на Джиджо. При Пипоу. Даже това да означаваше никога повече да не пилотира кораб. Той задейства алармата, за да предупреди другите.

„Готови!“

„Сепията“ се разгъна и се приготви за последния си скок.

Дневникът на Алвин

Не съм в състояние да опиша дори само един от миговете, които прекарахме в точката на прехвърляне.

Идват ми наум различни сравнения. Като фойерверки в Деня на основателите. Или все едно да гледаш как урски номад хвърля искрящ експлозивен прах по време на магическо представление. Или…

„Откажи се, Алвин.“

Единственото, което всъщност си спомням от ужасния преход, е мъгла от замайващи ленти, извиващи се на всички монитори. Сара Куулън възторжено викаше, докато гледаше как пред очите й оживява нейната любима математика. По-опитната Джилиън Баскин продължаваше изненадано да сумти — звук, който ми се стори тревожен.

Гравитационните полета виеха и се вълнуваха. От контролните пултове хвърчаха искри. Неофините насочваха ходещите си устройства и обливаха горещите места с инертен газ.

Скоро се почувствах прекалено зле, за да обръщам внимание на каквото и да е. Просто широко разперих ръце, за да прегърна глейвърите, които жалостиво скимтяха. Но мощният рев на двигателите на „Стрийкър“ заглушаваше всичките ми усилия да ги успокоя с умблиране.

Това несъмнено бяха сред най-страшните мидури в живота ми, даже в сравнение с ужасния момент, когато ние с приятелите ми паднахме в бездната на океанското дъно и от стените на разбитата „Ууфонска мечта“ в лицето ми шурна ледена вода.

Някой от делфините извика „Готови!“ и положението незабавно стана още по-лошо. Вторият ми стомах се притисна към сърцето ми. После открих, че не мога да дишам и всички звуци около мен внезапно секнаха!

В този продължил като че ли цяла вечност миг се почувствах така, сякаш бях потънал в плътна бала беков памук — бях откъснат от вселената и гледах към нея от края на дълъг тунел или от дъното на ужасно дълбок кладенец.

След това, също толкова неочаквано, се върнах обратно! Космосът отново закръжи около мен. От гръбначните ми шипове сякаш се повдигна огромна тежест и ми позволи дълбоко да си поема дъх.

„Ние, джиджоските хууни, обичаме платноходите си помислих си аз, като се борех с пристъпа на гадене. — Никога не страдаме от морска болест. Но ако е трябвало да пътуват така, нашите звездни предци сигурно през цялото време са повръщали. Нищо чудно, че легендата ги описва като ужасно намусени създания.“

Вдигнах поглед и видях, че Джилиън и Сара вече са се изправили и напрегнато се приближават към големия дисплей. Тш'т и другите делфини насочиха ходещите си устройства и застанаха точно зад човеците, като надзъртаха над раменете им.

Макар че краката ми малко трепереха, аз също се присъединих към тях. Всички вихрещи се цветове на главния екран бързо се разпръсваха. Двигателите на „Стрийкър“ тихо завибрираха. Усукващите се ленти се разтвориха като гънки на завеса и разкриха…

… звезди.

Непознати съзвездия.

„Звезди, които са на Ифни знае какво разстояние от родния Джиджо.“

Как би трябвало да се чувстваш, когато се сбъдва старата ти, смятана за неосъществима мечта?

„Алвин, сега си много, много далеч от дома.“

Докато мислех за това чудо, „Стрийкър“ бавно се завъртя. Блестящият небесен пейзаж се плъзна пред погледите ни — странни купове, мъглявини и спирални ръкави, чиято светлина може би достигаше до Джиджо за хиляди или милиони години, — докато накрая видяхме нашия придружител, огромния зангски кораб.

И мястото, към което ни водеше.

В заседателната зала се разнесе всеобщо ахване, когато всички земянити едновременно изразиха една и съща емоция.

— О, не — изпъшка лейтенант Тш'т. — Това просто не е възможно!

Доктор Джилиън Баскин въздъхна.

— Не мога да повярвам! Всички онези премеждия… само за да се върнем пак тук!

Пред очите ми на главния екран се появи гледка, която отначало не бях в състояние да опиша. Някаква структура, черна колкото космоса. Едва когато Джилиън нареди на компютъра още повече да увеличи изображението, структурата изпъкна на фона с тъмнокехлибарено сияние.

Изглеждаше приблизително сферична, но цялата беше в шипове като онези бурови семена, които се забиват дълбоко в козината на краката ти. Помислих си, че трябва да е друг гигантски кораб, извисил се в ужасяваща близост.

После осъзнах — въпреки че продължавахме да летим с огромна скорост, — че големината на нещото се променяше съвсем бавно.

„Трябва да е ужасно огромно. По-голямо даже от зангския кораб!“

Жълтеникавото кълбо се носеше до „Стрийкър“ и потръпваше по начин, който ме правеше неспокоен. По високоговорителите отново се разнесоха стържещи звуци и глейвърите започнаха да олюляват големите си глави, да въртят изцъклените си очи и да вият.

— Казват, че трябва да ги последваме! — преведе машината Ние.

— Дали да не опитаме с-с-с точката на прехвърляне? — попита лейтенант Тш'т. — Можем бързо да с-с-се завъртим и да с-с-скочим вътре. Каа ще…

Джилиън поклати глава.

— Зангите няма да ни позволят да се отдалечим и на два метра от тях.

Раменете й увиснаха в човешката поза на отчаяние, която не можеше да имитира нито един хуун. Очевидно онова назъбено нещо беше мъчително познато на екипажа на „Стрийкър“.

Погледнах към Сара Куулън. Тя за пръв път изглеждаше също толкова объркана, колкото и аз, неспособна да проумее значението на гледката пред нас.

Единственият мъж-човек в залата издаде странен звук. Немият, който никога не говореше — Емерсън Данайт. По време на пътуването от Измунути той бе особено тих и мълчаливо наблюдаваше странните цветове в точката на прехвърляне, сякаш носеха повече смисъл, отколкото думите на представителите на собствения му вид.

Загледан в огромната бодлива топка, сега лицето му изразяваше същото удивление като на другарите му. Сара бързо отиде при Емерсън, хвана го за ръка и нежно му заговори.

Спомням си, че тогава си помислих: „Ако това място е довело земянитите до такова отчаяние, че да избягат на Джиджо, не се изненадвам, че не са очаровани пак да се върнат там“.

Иззад мен с благоговейна радост извика познат глас:

— Суперско!

Завъртях се навреме, за да видя Хък, която влизаше в заседателната зала, олюлявайки и четирите си подвижни г'кекски очи към големия екран.

— Онова нещо изглежда толкова готино. Какво е? Точно зад нея се появи друга моя приятелка. Урската й глава се издигаше върху висока, гъвкава шия и единствената й ноздра беше разширена от неприятната миризма на земянитски страх.

Пристигнал от друга посока, покрай колебаещата се на прага Ур-ронн грубо провря бронираното си тяло червен кхюин. Зрителният купол на Клещовръх се завъртя и той възбудено изщрака с щипки.

Трябваше да го очаквам, разбира се. Никой не ги бе канил, но ако приятелите ми имат някакъв общ инстинкт, въпреки междувидовите си различия, това е умението да подушват бедата и да се хвърлят право към нея.

— Хей, космати крака! — извика Хък и ме смушка с две от очните си стълбчета, докато другият чифт се напрягаше да погледне над тълпата пред екрана. — Я вземи да направиш нещо полезно. Разбутай тия рибоци, за да мога да виждам!

Потръпнах. Надявах се, че делфините са прекалено заети, за да обърнат внимание на нахалството й. Вместо да преча на екипажа, аз се наведох, хванах я за осите и я повдигнах над всички. (Младият г'кек не тежи много, макар че гърбът ми още заздравяваше и изпитвах болки всеки път, щом тя се завъртеше от възбуда.)

— Какво все пак е това нещо? — повтори Хък и посочи към огромната бодлива топка.

Лейтенант Тш'т повдигна лъскавата си глава от меката платформа на ходещото си устройство и насочи тъмното си око към моята г'кекска приятелка.

— Това е мястото, където ние, рибоците, бяхме подложени на ужасни с-с-страдания, преди да дойдем на твоя с-с-свят.

Ако бях човек, ушите ми щяха да пламнат от срам. Тъй като съм хуун, гръклянната ми торбичка изтътна извинителни умбли. Но Хък продължи, без да забелязва:

— Леле, колко е голямо!

Делфинът издаде сумтящ смях през влажния си дихателен отвор.

— Може и така да с-с-се каже. Обвивката обхваща приблизително трийсет астрона или една трилионна част от кубичен парсек.

Очните стълбчета на Хък се усукаха в жест, равносилен на весело свиване на рамене.

— А стига бе! Не съм сигурна какво означава това, но ще ти кажа за какво ми напомня. Прилича на бодливата броня на пустинна мида!

— Външният вид може да е измамен — отвърна Тш'т. — Тази обвивка е достатъчно мека, за да я разрежеш с дървена лъжица. Топи с-с-се като лед от дъха ти. С-с-средната й плътност е като на облак в с-с-снежна виелица.

„Не ми звучи много страшно“, помислих си аз, но забелязах уплашеното изражение на Сара Куулън. Тя се намръщи и плъзна поглед от инфоекраните към главния дисплей и после към Тш'т.

— Инфрачервените… ремисионните профили… Да не би да искаш да кажеш, че в това нещо наистина има…

Тя замълча, неспособна да довърши изречението. Делфинът се подсмихна.

— Точно така. В с-с-сърцето на тази мека обвивка има звезда. Вътре в тази измамна отровна с-с-снежинка. Добре дошли, скъпи джиджоски приятели. Добре дошли в Многоизмерния свят.

Ларк

Не усещаше студ. Не точно. Въпреки че би трябвало.

Влажна мъгла обгърна Ларк, докато отвсякъде го притискаха мембрани, свили тялото му надве, с колене, притиснати до брадичката.

Чувстваше се така, все едно са го върнали обратно в майчината му утроба.

Скоро откри и друго сходство с това състояние. Вече не дишаше.

Всъщност, устата му беше плътно затворена и двете му ноздри бяха запушени. Ритмичното надигане на гърдите му, тихата въздишка на сладкия въздух, тези осезаеми елементи на обичайния фон на живота… отсъстваха!

Когато го осъзна, едва не загуби ума си от паника. Пред очите му заплува червена мъгла и той се насили да се съпротивлява. Макар че отначало тялото му като че ли не му се подчиняваше, Ларк го насили да се опита да вдиша… и не постигна нищо.

Отново опита, като напрегна с всички сили диафрагмата и гръдния си кош. Гърбът му мъчително се изви и най-после през едната му ноздра проникна тънка струйка газ — навярно само няколко молекули…

… но с ужасна миризма!

Внезапно го обзе мощен пристъп на гадене и Ларк се опита да не повърне.

За щастие стомахът му бе празен — почти не беше ял от дни наред. Крайниците му омекнаха като под влияние на наркотик и когато пристъпът скоро отмина, той се изпълни с вцепенена отпуснатост.

Ларк научи ценен урок.

„Следващия път, когато се окажеш свит в ембрионално положение, натъпкан в някакъв смрадлив чувал и загубил инстинкта да дишаш, не прави нищо. Просто следвай течението.“

Той провери пулса си и установи, че поне сърцето му продължава да тупти. Упоритото парене в синусите му — отвратително познато зловоние, беше достатъчно, за да му показва, че животът продължава, колкото и да е мъчителен.

Ларк завъртя глава, за да се огледа наоколо и скоро забеляза, че „чувалът“, в който бе натикан, е само един от множеството, носещи се из много по-обширно пространство. В повечето имаше едри, конични джофури — заострени купчини мазни пръстени, които слабо пулсираха, докато най-долните им двигателни сегменти напразно подритваха, без да могат да се опрат на твърда повърхност. Някои от съществата изглеждаха цели, но други очевидно бяха разделени на по-малки купчини или дори на отделни пръстени.

От всеки чувал излизаха възлести кабели, които напомняха на пулсиращите пипала на мулк-паяк. Всъщност, такъв кабел минаваше през прозрачната стена на собствената му клетка, увиваше се около левия му крак и накрая изчезваше във вътрешната страна на бедрото, точно под слабините му.

Гледката отново го изпълни с паника, която този път преодоля с помощта на най-доброто си средство — познанията си на учен. Джиджо можеше и да е затънтен свят, лишен от интелектуалните възможности на Петте галактики, но в хартиените книги все пак се съдържаше много информация.

„Използвай каквото знаеш. Мисли!“

Добре.

Първо… кабелът изглежда бе свързан с бедрената му артерия. Навярно се хранеше с неговата кръв, като някаква космическа пиявица от безвкусен фантастичен филм отпреди контакта. Но тази ужасяваща идея изглеждаше глупава и Ларк подозираше, че истината е съвсем друга.

„Животоподдържаща система. Нося се в отровна атмосфера, затова те не могат да ми позволят да дишам, ям или пия. Трябва да вкарват кислород и хранителни вещества направо в кръвта ми.“

Които и да бяха тези „те“.

Що се отнасяше до олюляващите се мембрани, Ларк беше работил достатъчно време извън кабинета си, за да познае чувалите за проби, още щом ги види. Въпреки че не можеше да се засмее, това му помогна да погледне положението от иронична перспектива. По време на кариерата си като естествоизпитател той бе уловил повече от достатъчно безпомощни същества, за да анализира сложните взаимовръзки между джиджоските форми на живот.

Ако природата натоварваше кармата за такива неща, наказанието на Ларк можеше да е лично чистилище, напомнящо на нещо такова.

Той напрегна очи в мъглата с надеждата да открие сред пленниците Линг. Когато се увери, че я няма, Ларк изпита непреодолима самота.

„Може да е избягала от Ранн и джофурите, когато тези жълти чудовища нападнаха „Полкджхи“. Ако е успяла да стигне до оранжерията, може да се е скрила в старото ни гнездо. Поне за известно време.“

Втренчил поглед към стените навън, Ларк прецени, че помещението е по-голямо от дървото за срещи в родното му село. Уредите, които успя да различи, показваха, че все още е на джофурския крайцер, но нашествениците бяха завладели тази част от него и я бяха напълнили с отровната си атмосфера.

Това трябваше да го подсети. Познатата отвратителна миризма. Но изтощеният мозък на Ларк не стигна веднага до заключение. За джиджойците — дори за така наречените местни „учени“, — космосът беше царство на ужасни чудеса.

„Дали са превзели целия кораб?“

Струваше му се невероятно, като имаше предвид мощта на джофурските небесни богове, но Ларк потърси в тази перспектива по-абстрактна утеха. Онези братовчеди на треките означаваха само гибел за Шестте раси на Джиджо, особено за бедните г'кеки. Най-доброто, което можеше да се случи на родния му свят, бе бойният кораб „Полкджхи“ никога да не успее да се върне при клана си, за да съобщи какво е открил в едно затънтено кътче на Галактика четвърта.

И все пак едва ли можеше да се очаква, че ще е доволен от положението или благодарен на новите си похитители.

Трябваше му известно време, но накрая разбра — някои от тях бяха наблизо!

Отначало взе потръпващите фигури за валма мъгла, малко по-гъсти от обикновено. Но те си оставаха плътни и самостоятелни, макар и с полутечни очертания. Приличаха му на езерна пяна… или облаци, гордо носещи се в небесата. Няколко от тези аморфни наглед тела се бяха събрали около недалечен чувал и разглеждаха пленения джофур в него.

„Разглеждат ли го? Какво те кара да смяташ така? Забелязваш ли да имат очи? Или каквито и да е други сетивни органи?“

Течните маси пълзяха из плътната среда, като протягаха или извиваха временни ръце или псевдоподи. Като че ли в прозрачните им обвивки нямаше постоянни органи и структури, а само ритмично движещи се малки, обли неща, които се доближаваха едно до друго, сливаха се и се разделяха в сложна система, която почти не можеше да схване.

Той си спомни за друго амебоподобно същество, много по-голямо от тези — нашественикът, който беше пробил стената на кораба и бе прогонил Ранн и другите преследвачи.

Онзи, който сякаш гледаше право към Ларк, преди да се приближи и да го погълне.

„Какво ли може да са? Дали Линг ми е споменавала за нещо подобно? Не си спомням…“

Неочаквано Ларк се сети къде е усещал предишната отвратителна миризма. В Библос… в научната зала… в онази част от огромния архив, в която бе устроена химична лаборатория и малка група мъдреци работеха, за да пресъздадат древни тайни, финансирани от Гилдията на джиджоските сапьори.

„Опитваха се да си възвърнат старите умения и дори да учат нови неща. Гилдията трябва да е била пълна с еретици като Сара. Последователи на „прогреса“.

Никога не съм мислил за това, но Склона изобилстваше с отстъпници, чиито вярвания бяха още по-странни от моите. След време навярно щеше да се стигне до религиозна схизма — даже до гражданска война, — ако тази година от небето не се бяха спуснали звездните богове.“

Помисли си за Харулен и Утен, неговите хитинови приятели, погубени от коварството на чуждоземците. Дори и само заради тях би вдигнал във въздуха този величествен кораб, ако това означаваше, че Джиджо отново ще може да потъне в благословена забрава.

Мрачните мисли на Ларк се откъснаха от тъжното минало и се понесоха към загадъчното настояще и съмнителното бъдеще.

Времето напредваше, макар че нямаше друг начин да го измерва, освен като брои ударите на сърцето си. Скоро започна да му омръзва, но продължи да го прави, просто за да се занимава с нещо.

„Жив съм! Тези създания трябва да ме смятат за интересен в някакво отношение.“

Ларк реши да усили този интерес, каквото и да му струваше.

Дневникът на Алвин

— Добре дошли, скъпи джиджоски приятели. Добре дошли на Многоизмерния свят.

Тези думи щяха да са подходящо място за край на тази част от дневника ми.

Моментът беше наситен със зловещ драматизъм. Усещах трагичното разочарование на екипажа на „Стрийкър“, избягал чак до адските глъбини на Джиджо и загубил много от другарите си, само за да се окаже точно на онова място, причинило им толкова страдания.

Но онова, което се случи после, засенчваше ужасното минало.

— Може да е друга с-с-структура на Крисуел — предположи Акеакемай, един от офицерите-техници на мостика. — В крайна с-с-сметка, дори с-с-само в тази галактика би трябвало да има милиони такива.

Но тази бледа надежда угасна, когато Тш'т потвърди конфигурацията на звездата.

— А и освен това каква е вероятността друг с-с-свят на Крисуел да с-с-се намира толкова близо до точка на прехвърляне? Повечето с-с-са в отдалечени кълбовидни купове. Не — продължи лейтенантът. — Нашите зангски приятели с-с-са ни довели обратно поради някаква проклета причина… дано с-с-се изпарят за това.

Ние, четирите хлапета от Ууфон, се събрахме в единия ъгъл на заседателната зала, за да сравним наблюденията си. Ур-ронн се свърза с приятелите си в машинното отделение. Урското й фъфлене още повече се засили, докато възбудено обясняваше какво е научила за бодливото кълбо.

— То е кухо, радиусът ну е три фъти фо-голян от орвитата ца Джиджо и фо средата ина червено джудже. Целият е назъвен, защото това създава наксинална фовърхностна флощ за излъчване на тофлината. Отвътре е авсолютно същото и неравната фовърхност улавя всеки лъч светлина от звездата!

— Всъщност, това може да се постигне и с обикновена сфера — с професионален глас поясни машината Ние. Появи се изображение на куха обвивка, обгърнала тъмночервена точица.

— Някои земянити отпреди контакта наистина са предсказали тези неща, наричайки ги…

— Дайсънови сфери! — извика Хък.

Всички я зяпнахме. Тя усука няколко от очните си стълбчета.

— Хайде, момчета. Използвайте прочетеното в класиката на научната фантастика.

Хууните мислят по-бавно от г'кеките, но накрая кимнах.

— Хр-рм, да. Спомням си, че съм ги срещал в романите на… хр-рм… Шоу и Алън. Но идеята ми се струваше прекалено фантастична, за да я приема на сериозно…

Замълчах. Разбира се, когато го видиш, не може да не повярваш.

— Както се готвех да обясня — малко обидено продължи Ние, — на концепцията за Дайсъновата сфера й липсва основно геометрично изискване за обвивка на звезда. Позволете ми да ви покажа.

На мястото на бодливата топка се появи гладка — като кълбо квилов корал, измъкнато с рибарска мрежа. Генерираният от компютъра образ се разтвори пред очите ни и разкри обширна вътрешна кухина, в която блестеше малката звезда. Само че сега навътре стърчаха многобройни остри израстъци, които се преплитаха като клони в тропична гора.

— Земянити от по-късно време са нарекли това „структура на Крисуел“. Бодлите му придават многоизмерна форма. Вътрешността е малко по-нагъната, с цел на слънчевата светлина да бъде изложена максимална площ, даже лъчите да падат под остър ъгъл.

— Защо? — попита Клещовръх.

— Тук главен ограничаващ фактор е енергията. Това малко слънце отделя приблизително от десет до трийсет ерга в секунда. Като улавя цялото количество и дава на местните обитатели много мегаватове енергия, това тяло може да служи на население, надхвърлящо сто хиляди милиарда разумни същества. При по-икономично разпределение може да поддържа повече от десет квадрилиона.

Всички зяпнахме. Дори Хък беше толкова зашеметена, че за пръв път загуби дар слово.

Опитах се да открия някакъв начин да накарам бедния си бавен мозък да смели тези числа.

Нека го изразим така. Ако внезапно всяка клетка от тялото на всеки гражданин на Шестте раси на Джиджо се превърнеше в самостоятелно разумно същество, общият сбор пак щеше да е по-малък от населението, за което говореше Ние. Нито една обитаема планета в Петте галактики не бе толкова многолюдна.

(Стигнах до това заключение по-късно, разбира се. В момента бях толкова смаян, че само зяпах.)

Ур-ронн първа възвърна самообладанието си.

— Като че ли е… доста претъпкано — отбеляза тя.

— Всъщност, броят на населението е ограничен от енергията и обърнатата към слънцето повърхностна площ. В сравнение, жилищното пространство не е сериозен възпиращ фактор. Жилищата биха били сравнително просторни. Всяко отделно същество би имало самостоятелно помещение, по-голямо от целия вулкан, който вие, джиджойците, наричате Маунт Гуен.

— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… — заекна едновременно с петте си кракоусти Клещовръх, с което обобщи и собствената ми реакция. — И х-х-хората са направили това нещо… з-з-за да живеят в него, така ли?

Холограмата на Ние се сви във въртяща се абстракция от преплетени линии, които някак си изразяваха насмешка.

— Тези обитатели навярно биха сметнали думата „хора“ за обидна, скъпи мой млади варварино. Всъщност, повечето от тях са по-висши същества от нас с теб. Многоизмерните колонии са обитавани главно от оттеглилите се. На това място — и на около милиард други подобни структури, пръснати из Петте галактики — по-старите раси живеят в относителен покой, свободни от досадния шум и междуособните спорове на по-младите кланове.

Застанал наблизо делфин презрително изсумтя, въпреки че в момента не схванах горчивата ирония в думите на Ние. Сара Куулън отново се присъедини към нашата група.

— Но от какво е изградена тази обвивка? — попита младшият мъдрец на Общностите на Джиджо. — Какъв материал би могъл да издържи нещо толкова огромно?

Изображението се уголеми и се фокусира върху малка част от ръба на разреза. От дъгата стърчаха остри израстъци и към звездата, и в обратната посока и се разклоняваха толкова сложно, че окото губеше представа за най-малките

шипове. Цялото вътрешно пространство беше пълно с многофасетни помещения.

— Вътрешната повърхност е изградена предимно от тъкан въглерод, събран от различни източници, като например самата звезда. В продължение на много милиони години водородно-хелиеви ядрени реактори са произвели още от тази материя. Въглеродът издържа на пряка слънчева светлина. Нещо повече, центробежното налягане го прави изключително здрав.

Външните части, от друга страна, са в субкеплерово динамично състояние. Тъй като са подложени на мрежово вътрешно притегляне, те трябва да издържат на натиск. Ето защо по-голямата част от гигантската, напомняща на пчелна пита структура е изградена от стабилизиран с полета метален водород, най-често срещаният в космоса елемент, смесен с керамично-въглероден кристал. Много отдавна този строителен материал бил извлечен от звездата с помощта на магнитно притегляне и намалил масата й приблизително с една десета — наред с кислород и други елементи, необходими за протоплазмения живот. Това оказало допълнителен положителен ефект, защото позволило на слънцето да гори по по-бавен и по-предсказуем начин.

Външната обвивка на структурата на Крисуел е толкова студена, че излъчва обратно топлината към космоса при температура малко над универсалния фон…

В този момент престанах да слушам дудненето на компютъра. Предполагам, Ние си е мислел, че информацията му е важна. Но дори когато по-късно заедно с приятелите ми си блъскахме главите над записа на лекцията му и се консултирахме с пишещото устройство, единствено Ур-ронн заяви, че разбира поне малка част от обясненията.

Наистина се бяхме озовали в царството на боговете.

Мислите ми се отнесоха, тъй като най-важният въпрос, който ме измъчваше, все още не бе намерил отговор. А той нямаше нищо общо с технически подробности.

Исках да зная защо!

Щом това чудовищно нещо беше построено за безброй милиони обитатели, тогава кой живееше там? Защо изобщо трябваше да се събират толкова много същества в гигантска снежна топка, обгърнала малка звезда? „Къща“, толкова мека и студена, че можех да стопя части от нея само с топлината на дъха си?

Целият този водород ме караше да се чудя дали там не живеят занги.

И най-вече — какво се беше случило, че екипажът на „Стрийкър“ толкова се страхуваше от това място?

Забелязах, че Джилиън Баскин е застанала сама пред два големи дисплея. Единият показваше Многоизмерния свят на истинска светлина — огромен диск от чернота. Зъбата паст, отхапала цели съзвездия.

Другият екран представяше същата гледка, само че на инфрачервена светлина. Структурата напомняше на бляскав средновековен жезъл, сияещ с цвета на хуунска кръв. Тя се уголемяваше и бавно се въртеше, докато „Стрийкър“ се носеше в нощта и наближаваше чудовищното нещо под тъп ъгъл. Зачудих се колко чифта очи гледат от огромните ледени прозорци и ни оценяват от перспективата на опит, датиращ от безброй еони. Такива умове биха сметнали моя вид в най-добрия случай за какавидна форма. А в най-лошия — за нищожни молци.

Нашият зангски водач започна да отделя от стените си по-малки обекти — машините за събиране на въглерод, които бе успял да спаси от хаоса край Измунути. Те взеха да описват спирали пред нас, орбитирайки по-бързо към гигантската сфера, сякаш имаха да изпълняват някаква спешна задача.

Дойде ми наум, че в този момент имам честта да видя на едно място четири от великите класове живот. Дишащите водород, машинните разуми, дишащите кислород като самия мен и расата на „оттеглилите се“ — същества от такъв мащаб, че като на шега използваха истинска звезда, вместо камина. Като джиджоски туземец, аз знаех, че моето племе е примитивно в сравнение с царствената Цивилизация на Петте галактики. Но сега си помислих, че дори Великите галактически институти може би са само мравуняци в очите на онези, които стояха още по-високо на еволюционната, пирамида.

„Предполагам, че зная къде тогава е моето място.“

Мрачният мъж застана до доктор Баскин пред двата екрана и размени с нея поглед, който трябва да означаваше повече от обикновените думи.

— И ти ли го усещаш, Емерсън? — тихо попита тя. — Нещо се е променило. Имам ужасно предчувствие.

Немият плъзна ръка по покритата си с белези глава, после внезапно се усмихна и засвири с уста приятна мелодия. Не успях да я позная. Но Джилиън се засмя.

— Да. Животът е пълен с изненади, така е. И трябва да сме оптимисти. Навярно Старите малко са помъдрели, докато ни е нямало. — Тъжната й усмивка показваше, че това не е много вероятно. — А може би нещо друго ги е разсеяло достатъчно, че съвсем да забравят за нас, нищожните.

Искаше ми се да се приближа и да я помоля да ми обясни всичко това. Но ми се стори неподходящо да се натрапвам, докато са в такова мрачно настроение. Затова просто продължих да наблюдавам машините-събирачи, които кръжаха пред нас и скоро изчезнаха зад Многоизмерния свят.

Малко по-късно по вътрешната уредба се разнесе разтревожен глас. Беше Олело, един от офицерите на мостика.

— От известно време регистрираме все по-големи количества вътрешносистемен газ — докладва делфинът. — С-с-сега забелязахме точно пред нас по-големи зърнести отражения, плюс йонни потоци, характерни за с-с-слънчев вятър.

Доктор Баскин изглеждаше озадачена.

— Отражения? Отражения на какво? На слънчева светлина ли?

Последва кратко мълчание.

— Не, госпожо. С-с-спектралните профили отговарят на пряка светлина от недалечно джудже клас М8.

Този път двамата с Емерсън Данайт разменихме смутени погледи. Не бяхме разбрали нито дума — той заради недъга си, аз заради дивашкия си произход. Но за другите човеци тази информация трябва да означаваше нещо много важно.

— Пряка… но това може да е само… — Очите й се разшириха едновременно от страх и разбиране. — О, мили…

Прекъсна я внезапен вой на аларма. Всички разговори в заседателната зала стихнаха. Изображението на главния екран се уголеми и се фокусира върху част от огромната сфера точно пред „Стрийкър“.

Хък разпери и четирите си очни стълбчета и тихо изруга:

— Ифни!

Неоделфините нервно олюляваха ходещите си устройства. Ур-ронн удряше с копита, а Клещовръх постоянно повтаряше: „Божичко-чко-чко-чко-чко!“

Аз не разбирах нищо, но инстинктивно започнах да умблирам, за да успокоя уплашените същества около мен. Както обикновено, навярно бях последният, който проумя какво е онова пред очите ми.

Вдлъбнатина, нарушаваща назъбеното очертание на сферата.

Широка ивица бледочервеникава светлина, издигаща се към звездите.

Безброй слаби проблясъци и мъждукащи точки, като въгленчета, полетели от горяща къща.

Нашият джиджоски мъдрец Сара Куулън пристъпи напред.

— Сферата… пробита е!

От мостика отново се разнесе тревожният глас на Олело:

— Тъй вярно… Това е пробив в с-с-структурата на Крисуел! С-с-става въпрос за… голяма дупка, поне един-два астрона. Все още не мога да кажа, но ми с-с-се с-с-струва…

Последва нова продължителна пауза. Никой не говореше и дори не смеехме да дишаме, докато чакахме.

— Да, точно така — продължи Олело. — В момента колапсът продължава. Каквото и да с-с-се е с-с-случило с-с-с това място… още не е с-с-свършило.

Джилиън

Ужасната гледка беше приковала вниманието й.

— Трябва да ви го призная — отбеляза гласът от въртящата се холограма. — Вие, земянитите, имате навика да оставяте следа навсякъде, където отидете.

Нямаше какво да отговори на Ние. Джилиън се надяваше, че ако запази мълчание, компютърът ще я остави на мира.

Но торнадото от вихрещи се линии още повече се приближи. То застана до лявото й ухо и тихо, естествено заговори на родния й език:

— Два милиона века. Толкова дълго съществувала тази структура, така твърди Библиотеката. И мирно орбитирала в галактиката, докато един ден на кратка визита наминават някакви вълкони.

Джилиън замахна, но ръката й мина през холограмата, без да срещне съпротивление. Абстрактното изображение просто продължи да се върти. Плетеницата от тънки линии хвърляше призрачни отблясъци по лицето й. Разбира се, проклетият Ние беше прав. Където и да идеше, „Стрийкър“ носеше нещастие и гибел. Само че тук катастрофата надхвърляше всякакви мащаби, които Джилиън можеше да схване със сърцето или ума си.

Уредите показваха мрачни симптоми на опустошение, докато придружаван от огромния сферичен зангски кораб, „Стрийкър“ навлизаше през назъбения отвор в гигантската многоизмерна обвивка, окъпан от червеникава светлина, която за пръв път от еони насам напускаше този свят. От същата дупка свистеше вятър от атоми и частици, толкова плътен, че думата „вакуум“ ставаше неуместна. Апаратурата отчиташе осезаемо налягане, което леко забавяше напредването на земянитския кораб.

Разрушенията бяха невероятни. Парчета, които Каа ловко избягваше. Някои бяха огромни и разкриваха шестоъгълни помещения с големината на астероиди. Хиляди от тези изкуствени комети се премятаха към отвора, бързо се изпаряваха и оставяха след себе си искрящи опашки от прах и йони.

— Макар и неохотно, доктор Баскин — заключи Ние, — признавам, че съм впечатлен. Моите поздравления.

Сред присъстващите в заседателната зала се блъскаха неоделфини с ходещи устройства. Помещението постепенно се изпълваше все повече, тъй като свободните членове на екипажа идваха да погледат. Но около Джилиън се образува празен кръг, като ров, който не смееше да пресече никой друг, освен сардоничният тимбримски компютър. Никой не ликуваше. Това място им беше причинило огромни страдания, но опустошенията бяха прекалено ужасни, прекалено съкрушителни, за да се радват.

Нито пък щеше да е справедливо. Само няколко фракции от Старите носеха отговорността за предателството, накарало „Стрийкър“ да избяга почти преди година, докато други групи бяха помогнали на земянитския кораб. Така или иначе, трябваше ли да загинат стотици милиарди заради алчността на неколцина?

„Не се увличай — помисли си тя. — Няма доказателства, че тази катастрофа е свързана с нас. Може да е нещо съвсем друго.“

Но това не изглеждаше вероятно. Всяко друго обяснение щеше да е чиста случайност.

Спомняше си как бе завършило предишното им идване тук — с последен поглед по време на отчаяното бягство на „Стрийкър“.

„Видяхме, че зад нас изригва хаос, още докато някой ни отвори вратата и ни позволи да се насочим към точката на прехвърляне. Видях, че два от недалечните многоизмерни клонове се отчупват, имаше и разбити прозорци, докато няколко секти се мъчеха да хванат малкия разузнавателен кораб на Емерсън, за да не му позволят да ни последва.“

Приятелят й беше платил скъпо за храбрата защита на отстъплението им. Бяха го подложили на невъобразимо жестоки мъчения и го бяха осакатили, преди загадъчно да се озове на Джиджо точно след „Стрийкър“. Немият бивш инженер не можеше да го обясни.

„Кой би могъл да предположи, че Старите ще продължат да се бият помежду си и след бягството ни! Защо? Какво би могъл да постигне този апокалипсис, след като ние отнесохме прокълнатия си товар?“

Но трябва да бе последвала ужасна катастрофа. Многобройните свидетелства бяха пред очите им. Струи плазма и червени валма прах… наред с безброй дълги черни сенки, проточили се от парчета изпаряващи се останки, някои по-големи от луна, но всички крехки като снежинки.

Джилиън се замисли за първопричината — съкровищата, които носеше „Стрийкър“, например Хърби, древният труп, настанил се в кабинета й като гарвана на По или призрака на Банко. Плячка, за която копнееха фанатични сили, надяващи се да заграбят и монополизират тайните им, за да спечелят преимущество в едно Време на промени.

На всяка цена трябваше да им попречат. Съветът Терагенс беше отправил ясни заповеди — първо към Крейдейки и по-късно към Джилиън, когато бе поела командването. Според древния галактянски обичай откритията на „Стрийкър“ трябваше да бъдат направени всеобщо достояние или да останат в пълна тайна. Могъщите раси и съюзи можеха да нарушават този основен закон и да се надяват, че ще им се размине. Но слабият земянитски клан не смееше да прояви каквото и да е пристрастие.

В епоха на хаос понякога бедните и самотните нямаха друго убежище, освен закона. Човеците и техните клиенти трябваше да запазят вяра в галактическите институции. В противен случай рискуваха да загубят всичко. За съжаление, търсенето на неутрална сила, на която да предадат реликвите, бе завършило ужасно.

Не че не беше опитала. След като на Оакка великите институти излъгаха доверието им, на Джилиън й хрумна великолепна идея. Или поне така си мислеше тогава.

Защо да не ги предаде още по-нависоко?

Реши да ги донесе тук, в крепост на видове, „оттеглили“ се от дребнавостите, които разкъсваха Петте галактики. На един от легендарните Многоизмерни светове преследваните земянити най-после можеха да намерят безпристрастен съвет и помощ от същества, които бяха достатъчно почитани, за да се намесят и сложат край на безумието на по-младите кланове. Тези уважавани по-стари разумни щяха да поемат отговорността за съкровището, да облекчат „Стрийкър“ от отровния му товар и да смирят враждуващите съюзи.

И тогава най-сетне уморените делфини щяха да се завърнат у дома.

„А аз можех да отида да търся Том, където и да е отишъл заедно с Крейдейки и другите след Китръп.“

Жалко, че Старите се оказаха също толкова сприхави, отчаяни и двулични, колкото по-младите си братовчеди, които все още обитаваха пламтящите звезди.

„Като че ли сме чумав кораб, който носи нещо заразно от далечното минало. Където и да идем, нормалните същества започват да се държат като полудели.“

Мониторите фокусираха най-близкия ръб на огромната дупка и разкриха обвивка, дебела няколко хиляди километра, без да се смятат разклонените шипове, стърчащи от двете й страни. Плътна мъгла отчасти обгръщаше трагедията, но не можеше да скрие продължаващите конвулсии. Части от структурата се огъваха и откъсваха пред очите на Джилиън. Многоизмерни клони се отчупваха и политаха в космоса, блъскаха се един в друг и предизвикваха разширяваща се верига от реакции.

Огромните шипове от огряната от слънцето вътрешна страна сияеха по начин, който навя спомени на Джилиън.

„Прозорци. Когато дойдохме тук миналия път… след като ни пуснаха вътре… първо забелязахме колко много прилича на стъкло вътрешната повърхност. А под онези огромни прозорци…“

Тя затвори очи. Тогава телескопът им беше показал, че всяко клонче представлява отделен свят. В някои оранжерии — по-големи от родния й щат Минесота — имаше буйни джунгли. Други клони сияеха от градски светлини, летящи дворци, морета или равнини, покрити с искрящи пясъци. Трябваше да се разгънат милиони Земи, за да се покрие толкова обширна повърхност, но разнообразието й не можеше да се опише по какъвто и да е начин. Джилиън би могла да прекара години в наблюдение и винаги да открива нещо ново и различно.

Това бе най-величественото и прекрасно място, което някога беше виждала.

А сега се разрушаваше пред очите й.

„Тази мъгла… — осъзна ужасена. — Тя не се състои само от останки и изпаряващи се газове. Това са хора. Техните мебели, домашни любимци, дрехи, растения, семейни албуми…“ Или поне техните еквиваленти при Старите. Човек не би могъл да си представи желанията, интересите и стремежите, които ставаха важни за същества, отдавна видели и направили всичко възможно в Петте галактики.

Колкото и неразбираеми или мъгляви да бяха, тези надежди бързо се изпаряваха. Дори по време на краткото преминаване на „Стрийкър“ през зейналата рана трябва да бяха загинали повече разумни същества от цялото население на Земята.

Джилиън инстинктивно се отдръпна от тази мисъл. Така можеше да полудее.

— Някой ще се опита ли да спре това? — дрезгаво попита тя.

Ние помълча малко, преди да отговори:

— Някои отчаяно се съпротивляват. Вижте. „Стрийкър“ най-после навлезе в невероятно обширното вътрешно пространство.

Също като предишния път, Джилиън внезапно се почувства така, сякаш влизаше в огромна, покрита с купол зала, пълна с блестящи сталактити и безброй сенки. Макар че най-отдалечените части се намираха на неколкостотин милиона километра, свързаната с очите й сканираща система проследяваше посоката на вниманието й и осветяваше или уголемяваше и най-малката подробност.

Точно пред нея — като ярък лампион по средата на базилика — разпръсваше топлото си сияние звездата-джудже. Дискът й беше по-мътен и по-червен от слънцата, около които се въртяха и процъфтяваха светове като Земята. Създателите на това място бяха използвали външните й пластове като строителен материал и бяха получили съвършено огнище, чийто огън би трябвало да гори стотици милиарди години. Джилиън можеше да гледа право към звездата, без да изпитва физическа болка. Но сега плазмената обвивка, спокойна по време на първото й идване, изглеждаше покрита с живи рани. Проблясваха зашеметяващи петна, докато към бурната повърхност се премятаха големи колкото планети останки.

Но Джилиън скоро разбра, че такива сблъсъци са изключение. Повечето от назъбените парчета бяха пресрещани и изгаряни от тесни лъчи синя енергия, дълго преди да достигнат слънчевата фотосфера.

— Разбира се, дори когато успеят да превърнат на прах останките, масата продължава да се спуска надолу под формата на газ и накрая се връща при слънцето, от което преди много време е била извлечена. Това ще окаже неблагоприятно отражение върху термоядрените и атмосферни резонанси на звездата. И все пак, така се понижава броят на сериозните удари, а оттук и на радиоактивните изригвания.

— Значи поддържащата система функционира — с искрица надежда отбеляза Джилиън.

— Да, но непълноценно. Нещо повече, части от системата се използват с друга цел.

Мониторът помътня, докато фокусираше точка в отсрещния квадрант на сферата на Крисуел, където един от сините лъчи се занимаваше с не толкова алтруистичната задача да прорязва път сред опустошения пейзаж, като разсичаше огромни многоизмерни клонове, разбиваше прозорци и вдигаше мощни струи пара.

Джилиън изруга и отстъпи назад.

— Боже мой. Това е геноцид!

— По време на тази експедиция научихме тъжен урок — съгласи се Ние. — Урок, от който би трябвало да се заинтересуват моите тимбримски създатели, ако някога имаме възможност да съобщим за случилото се тук.

Когато някоя дишаща кислород раса се оттегли от галактическите дела и потърси отдих в една от тези огромни обвивки, тя не винаги оставя предразсъдъците на младостта си. Докато мнозина наистина се стремят към просветлението или проницанието, нужно за постигане на трансцендентността, други остават податливи на изкушения или верни на старите си съюзи.

С други думи, Джилиън бе наивна да очаква безпристрастие от живеещите тук видове. Някои бяха патрони — или прапатрони — на земянитските врагове.

Тя ужасено наблюдаваше, докато някаква фракция използваше отбранително оръжие — предназначени да защитава цялата колония — срещу твърдината на противниците си.

— Ифни! Какво ги спира да ги насочат и срещу нас?

— Нямам представа, доктор Баскин — призна въртящата се холограма. — Навярно местните са прекалено заети да водят междуособните си битки, за да забележат появата ни-. А може и да е заради нашите спътници.

Един от екраните показваше могъщия зангски кораб, който летеше само на деветдесет километра от тях. Той потръпваше, докато тъмният, саждив вятър брулеше полутечните му стени. Наоколо плуваха облаци от дребни предмети. Някои бяха машинни същества. Други представляваха живи части от масивния кораб, които се отделяха, за да изпълняват различни задачи и после тихо се абсорбираха обратно в тялото му.

— Предишното ми предположение се потвърди. Водородните същества координират усилията на роботите-събирачи и другите машинни същества да помогнат за стабилизирането на Многоизмерния свят.

Джилиън кимна.

— Значи затова са били край Измунути. Да донесат строителен материал. Това е леснодостъпен източник на въглерод, отдалечен само на една точка на прехвърляне.

— При нормални обстоятелства, да. До разразяването на неочакваните бури, предизвикани от псивълната от Джиджо. Събирачите, които видяхме там, очевидно са били съвсем малка част от участниците в тази акция.

— Значи са сключили договор за ремонт. Обикновена сделка.

— Предполагам, че е така. Тъй като дишащите кислород са евакуирани от Галактика четвърта, логично е Старите да потърсят помощ от най-близкия наличен източник. Да потвърдя ли тези заключения, като вляза в инфовъзела на Многоизмерния свят?

— В никакъв случай! Не искам да привличаме вниманието им. Ако досега никой не ни е забелязал, предпочитам да си остане така.

— Може ли да отбележа, че някои групи оттеглили се не се държаха враждебно? Без тяхното съдействие изобщо нямаше да успеем да избягаме. Навярно пак ще ни помогнат, ако се свържем с тях.

Джилиън твърдо поклати глава.

— Все още се страхувам, че джофурският кораб може да се появи всеки момент. Просто ще си свършим работата със зангите и ще си тръгнем. Някаква информация от тях?

Сара Куулън смяташе, че глейвърската раса има някакъв древен дълг към дишащите водород… вече изплатен, след като глейвърите бяха постигнали предразумна невинност. Но въпреки това, как щяха да уредят сделката? Дали бе морално екипажът на „Стрийкър“ да предаде друг дишащ кислород вид, без официална санкция на съответните институти? Дали създанията щяха да са в безопасност на борда на кораб, построен за съвършено различен клас живот?

По-важно обаче беше дали след това зангите ще позволят на „Стрийкър“ да си иде. Според непълните данни на Библиотеката, те имаха идея за чест и дълг, но логиката им изглеждаше странна. Можеха да възнаградят земянитите… или просто да ги унищожат.

„Поне не са ни домъкнали тук, за да ни съдят, както се страхувах. Не ни предадоха на Старите. Засега.“

В същото време изпитваше угризения. Ето че се чудеше как да измъкне малкия си кораб, да спаси стотина живота, докато наоколо всяка секунда умираха безброй разумни същества.

Още една причина да не позволи на Ние да се свърже с комуникационната мрежа на Многоизмерния свят. Трябваше да възприема катастрофата колкото е възможно по-абстрактно. Като пищен спектакъл със специални ефекти. Невероятен сблъсък на безлични сили. В момента всяко потвърждение на действителния брой на жертвите можеше да я тласне към отчаяни действия.

„Ние не сме виновни.

Дойдохме тук да търсим помощ в рамките на закона. В рамките на правата си.

Наистина, „Стрийкър“ донесе проклятие от Плиткия куп. Но откъде да знаем, че лудостта ще зарази и достойните и мъдрите?

Вината не е наша!“

Тш'т

Това беше съвършеният момент — всички други бяха погълнати от гледката навън. Известно време „Стрийкър“ най-вероятно щеше да остане неподвижен, така че нямаше нужда Тш'т да е при доктор Баскин и да се преструва, че командва наравно с нея, когато всички знаеха кой издава заповедите.

След края на дежурствата си мнозина от екипажа се отказваха от почивка и си намираха оправдания да продължат да се мотаят наоколо. Те зяпаха с разширени очи величествения Многоизмерен свят и с бързи прещраквания коментираха помежду си, обзалагайки се дали отчаяните усилия на безбройните наемни роботи ще спасят гигантската структура. След час-два се наложи да нареди на неколцина от зяпачите да слязат долу и да си починат. Но когато свърши собствената й смяна, Тш'т незабавно си тръгна.

Това можеше да е единственият й шанс да провери подозренията си.

„Убедена съм, че Джилиън е вмъкнала някой или нещо на борда — помисли си тя. — В онова джиджоско селце, където хууните щастливо управляват примитивните си платноходи, въпреки че изобщо не могат да плуват. Нощта беше бурна и аз бях заета да обсъждам технически въпроси с онази урска ковачка. Но познавам Акеакемай. Той би направил всичко, за което го помоли Джилиън.

Или ме лъже, или крие нещо.

Нещо, което тайно е вкарала през задния вход, докато ме е нямало.“

Неизвестността я плашеше. Предполагаше се, че Джилиън би трябвало да споделя всичко с нея. Тази проява на недоверие я безпокоеше. Особено, защото я заслужаваше.

„Не съм забелязала някой да ме свързва с онези ужасни човеци.“

Въпреки това, Тш'т се чувстваше неспокойна, докато управляваше ходещото си устройство по един от централните коридори на „Стрийкър“.

„Разбира се, възможно е Джилиън да е усетила нещо с онази нейна псидарба. Може да подозира, че Кунн и Джаз не са се самоубили.“

Тя се опита да разсее ужасния спомен за онези два човешки трупа. По тръбните й нерви пробяга нервна тръпка и перките й удариха по меките ремъци на ходещото устройство.

Колко силно копнееше за истинско плуване! Но бяха източили почти целия си воден запас, за да облекчат отчаяното бягство на „Стрийкър“ от Джиджо. Покритият с тежка обвивка от въглеродни сажди земянитски кораб се нуждаеше от цялата си маневреност, затова сега почти всички жилищни сектори бяха абсолютно сухи. Скоро пред лазарета щяха да се заточат дълги опашки от неоделфини с кожни рани и натъртени ребра. След толкова много време, прекарано върху друсащите се машини, дори най-меката възглавница те караше да се чувстваш така, все едно си изхвърлен на бряг, покрит с остри камъчета.

„Доктор Маканий вече я няма, както и трите медицински сестри, които останаха да се грижат за джиджоските колонисти, и аз трябва да разпределям останалите ни медикаменти и да се справям с неизбежните оплаквания. Въпреки всичко, някак си съм длъжна да поддържам работоспособността и духа на екипажа. Ето какво ми оставя могъщата доктор Баскин — цялата черна работа на кораба, — докато тя размишлява над големите въпроси на политиката и ни води от беда на беда из Петте галактики.“

Въпреки горчивината си, Тш'т искрено обичаше Джилиън, чието умение да измъква „Стрийкър“ от затрудненията се бе оказало почти също толкова внушително, колкото и да ги вкарва в тях. Не негодуваше и срещу човеците като патрони. Без техните несръчни, но добронамерени усилия в генното инженерство делфийската раса можеше никога да не направи последната стъпка от умни, невинни животни към обещаващи звездни пътешественици… и Тш'т нямаше да види Звездния лък и Портата на Херакъл — нито Плиткия куп.

Земянитската култура осигуряваше на неофините повече права и уважение, отколкото обикновено получаваха в Цивилизацията на Петте галактики новите клиентни раси. Повечето клиенти стотици хилядолетия слугуваха на своите патрони.

„Но не трябва да очакваш прекалено много от вълкони“, помисли си тя, докато влизаше в двойния херметичен шлюз, за да премине в Сухото колело на „Стрийкър“.

Доказваше го последният жалък епизод. Само часове след пристигането им в Многоизмерния свят, Джилиън Баскин бе решила да провери дали са пленници, или гости. Докато зангите изглеждаха прекалено заети да контролират рояк от машинни същества, занимаваха се с ремонтна дейност, тя нареди на Каа леко да придвижи кораба през отвора към мамещия блясък на звездите.

Зангите оставиха работата си и с удивителна пъргавина се спуснаха да пресекат пътя за бягство на земянитите.

Все още покритият с няколко метра звездни сажди „Стрийкър“ не можеше да изпревари гигантската сфера. Джилиън безропотно прие този факт и даде заповед за връщане в огромната кухина. После нареди на всички, освен дежурните, да си починат. Зангският кораб възобнови предишните си занимания, без да проявява очевидни признаци на раздразнение. И все пак Тш'т усещаше, че са научили важен урок.

„Човеците са разумни само няколко хиляди години повече от делфините — нищожно време в историята на живота във вселената. Те не са виновни, че са невежи и несръчни.

Това означава, че не са способни да се справят сами. Даже инатът им да не позволява да молят за помощ.“

Асансьорът я изкачи до ръба на голямото центробежно колело. Стаите бяха наредени по дълъг коридор, който сякаш се издигаше нагоре в двете посоки. Огромният обръч опасваше половината дължина на „Стрийкър“ и можеше да се върти, за да осигури тежест в случаите, в които поради някаква причина се налагаше да изключат гравитацията — ако правеха сензорно сканиране в дълбокия космос, например… или се криеха от преследващите ги флоти в астероиден пояс. Това обаче си имаше недостатъци. Винаги, когато трябваше да кацнат на някоя планета — както се бе случило на Китръп, Оакка и Джиджо, — повечето от стаите в Сухото колело ставаха недостъпни.

„Освен за опитен двуног катерач, разбира се.“

Тш'т мина покрай заключената врата на кабинета на доктор Баскин. Многобройни охранителни устройства пазеха съкровището на Крейдейки — останките, виновни за толкова много мъки. Когато „Стрийкър“ се приземяваше, тази част от Сухото колело винаги беше „долна“. Делфините обикновено използваха съседните помещения и работилници, но онези от отсрещната страна често бяха недостъпни. Всъщност, делфийският екипаж рядко изобщо се сещаше за тях.

„Ето къде щях да скрия нещо, ако бях на мястото на Джилиън.“

В момента колелото се въртеше, затова Тш'т нямаше проблем да се движи по широката му обиколка, минавайки покрай лаборатории, някога използвани от учени като Игнасио Мец, Дени Съдмън и неошимпанзето-геолог Чарлз Дарт. Тя постоянно надигаше, челюстта си и се вслушваше, сякаш нервно очакваше да чуе призрачните стъпки на умния млад калафийски юнкер Тошио Ивашика… или уверените крачки на изчезналия Том Орли.

Но тях ги нямаше. Всички — наред с Крейдейки и Хикахи. Бяха мъртви или изоставени на отровния Китръп — което беше почти все едно, че са мъртви.

„Загубихме най-добрите сред нас, още преди да започнат истинските ни изпитания. Дали положението ни щеше да е различно, ако капитанът и другите все още бяха на борда? Вместо командването да поемем ние с Джилиън… обикновена лекарка и най-младият лейтенант на кораба… та ние изобщо не си бяхме представяли, че ще се наложи да поемем такава отговорност.“

Започваше да се чувства уморена. По време на периодите за сън тя излъчваше сонарната си песен към Великата мечта и се молеше да дойде някой, който да поеме бремето, да я избави от отговорността.

„Ние от „Стрийкър“ просто не сме в състояние да се справим сами. Както и целият земянитски клан! Джилиън е права за едно: нуждаем се от помощ и съвет. Но няма да ги получим от извънземните. Нито от Великите институти, нито от Старите.

Тя е забравила една от великите истини на живота, известна още от детството на почти всеки човек и делфин. Когато си попаднал в голяма беда, първо трябва да се обърнеш към собственото си семейство.“

Тш'т се включи в поддържащата система на кораба и поиска анализ на атмосферните замърсители в онзи сектор от Сухото колело, който се намираше точно срещу кабинета на доктор Баскин — секторът, обикновено оставащ „отгоре“, когато „Стрийкър“ кацнеше на някоя планета. Онази част, в която делфините почти никога не влизаха, дори да беше достъпна.

„Аха! Точно както си мислех. Повишено съдържание на въглероден диоксид, плюс малко кетони, метан и странна комбинация алкохоли. Сигурни признаци за присъствие на дишаща кислород форма на живот… макар и определено не от Земята.

И всичко е съсредоточено… тук.“

Тя спря ходещото си устройство пред врата с надпис „ОПАСНИ ОРГАНИЧНИ ВЕЩЕСТВА“ и се подсмихна на чувството за хумор на Джилиън.

С леко прилагане на воля Тш'т насочи ръката на работния си хамут към касата, където можеше да пробие малка дупка, без опасност незабавно да я забележат. Единственият звук бе тихо бръмчене. Острието потъна във вратата, изсмуквайки финия прах от пробиването.

Тя се замисли за това колко сложна е станала измяната й. Всичко беше започнало по време на предишното посещение на „Стрийкър“ в Многоизмерния свят, когато целият екипаж осъзна, че Старите ще ги разочароват. Когато духът им запоена да унива, Тш'т реши, че е време да предприеме самостоятелни действия. Да прати съобщение и да се свърже с единствения източник на помощ, на който можеше да разчита.

За щастие, Многоизмерният свят имаше обичайните комуникационни съоръжения. Докато Джилиън отблъскваше заплахите и проклятията на различни фракции оттеглили се, Тш'т сравнително лесно прати тайна пратка, програмирана да обиколи Петте галактики, параноично прикривайки следите си и случайно променяйки курса си, преди да стигне до истинското си местоназначение — времева капсула, чиито координати бе запомнила още много отдавна. Капсула, предназначена да реагира на един-единствен вид във вселената.

Джилиън вече беше решила да избяга от структурата на Крисуел и да опита „преждевремската възможност“ — да се отправи към забранената Галактика четвърта, да се промъкне покрай пламтящата гигантска звезда и после да се скрие на затънтен свят, наречен Джиджо.

Тш'т си мислеше, че едва ли ще е трудно да уреди тайна среща…

Острието най-после проби вратата. Тя нареди на ръката да се отдръпне и вкара в дупката комуникационно влакно, което пропълзя като кобра в заключената стая.

Влакното започна да сканира вътрешността. Тш'т видя слаба двунога фигура, седнала на пейка до малка маса.

Сякаш реагирайки на звука, съществото вдигна поглед. Когато завъртя глава, делфинът ахна от изненада.

Скосено, тясно лице с щръкнала челюст без брадичка и едри, оголени зъби.

И все пак очите изглеждаха странно човешки, присвити при вида на тънката сонда.

Главата припряно се извърна и създанието се прегърби, за да скрие лице. То протегна сръчните си ръце към малка кутия — биоподдържащо устройство, в което държаха живи проби от непознати екосистеми — и извади нещо гърчещо се. Тш'т не можеше да разбере какво става, но двуногото или ядеше извиващото се създание, или го прегръщаше.

После се изправи с отпуснати ръце и грациозно се завъртя.

Лицето му се бе преобразило. Сега изглеждаше по-благородно от човек. По-добродушно весело от тимбрим. По-търпеливо и разбиращо от бог.

„Ясно. Той е. Точно той.“

Лицето на ротена потръпваше на няколко места, където маската-симбионт все още продължаваше да се намества — живо същество, което притежаваше свойството да се превръща в част от главата и да оформя фини скули, царствена брадичка и устни, едновременно скриващи зъбите и изобразяващи нежна усмивка.

„Пратеникът.“

Тш'т си спомняше посещението си на Земята, когато още едва можеше да говори. Струваше й се, че е било вчера — толкова ясен бе образът на проповедника в тайната подводна пещера.

— Вселената е самотно място — беше казал той. — Но не толкова опасно, колкото изглежда. Сегашното правителство на Земята може да е съставено от дарвинисти и неверници, но това няма значение. Запомнете, въпреки пропагандата на онези, които проповядват вълконска гордост, вие не сте сами. Ние, които тайно променихме гените на човечеството и го насочихме към велика съдба, оставаме верни на мечтата си. На същата славна цел. И продължаваме скрито да го защитаваме, пазим и подготвяме за Деня.

И ви обичаме също толкова, колкото и своите човешки клиенти. Защото нашият клан е изключителен и бъдещето му е по-прекрасно от това на всеки друг. Когато дойде време, делфините ще изиграят велика роля. Особено онези от вас, които поемат по даникския път.

Тш'т се чувстваше чудесно да е член на изключителна секта, да знае велика и успокоителна Истина. Разбира се, земянитската конституция обещаваше религиозна свобода, но всъщност само щеше да си навлече присмех, ако прекалено рано разкриеше прекалено много. Повечето делфини вярваха в мита, че човеците трябва да са постигнали разумност без намеса отгоре. Абсурдна идея, но твърде дълбоко загнездена, за да й се съпротивляват открито.

Даже сред човеците и шимите, сред които даникските вярвания бяха по-широко разпространени, бушуваха спорове между различни култове. Много от тях имаха свои собствени кандидати за тайни патрони… загадъчната раса, за която се смяташе, че преди еони е ъплифтирала Homo sapiens. Те твърдяха, че няколко галактянски клана били „по-вероятни“ от потайните ротени.

Затова Тш'т беше пазила тайната си в училище, а после и по време на обучението и първите си назначения в ТААСФ. Бе чакала удобен момент по време на премеждията в Моргран, на Китръп и Оакка. До деня, в който осъзна, че човеците не са способни да изпълнят задачата. Джилиън Баскин беше сред най-добрите, а възможностите й се бяха изчерпали.

Време бе да потърси помощ от върха на семейното дърво. Ротените със сигурност щяха да знаят какво трябва да се направи.

Но сега я изпълваха смесени чувства. Беше дошла тук, без да има представа какво да очаква.

„Знаех за симбионта. Джиджойците са видели лицето на един от ротените. Всичко е описано в докладите. И все пак, да го зърна със собствените си очи…“

Гледката на естествените черти на Ро-кенн я бе шокирала. Но сега Тш'т усещаше топлотата на същата успокоителна усмивка, която помнеше от детството си.

„Разбирам защо трябва да носят маски. Това не е непременно нечестно. Не и щом им помага по-добре да насочват земянитите към съдбата им. Външността няма значение.“

— Е? — каза Ро-кенн и пристъпи към вратата. Той сключи пръсти. Дългите му ръце стърчаха от ръкавите на халат, ушит за висок човек. Мъдреците на Джиджо трябва тайно да го бяха пратили, след като го бяха заловили на високото място, което наричаха „Поляната на събора“ — навярно единственият оцелял от ротенско-човешката експедиция, срещнала коварство и гибел първо от Шестте раси, а после от екипажа на джофурския боен кораб.

В душата на Тш'т бушуваше буря от чувства. Копнежът, който изпитваше от дете. Горчивината от трите ужасни години. Угризенията, че е действала срещу волята на Джилиън. Далеч по-силното чувство на вина заради убийството на двама човеци — макар и това да беше в интерес на по-важна кауза.

Бе дошла тук с намерението да се срещне с Ро-кенн. Да поиска обяснение за случилото се.

„Съобщението, което пратих… бе настроено единствено за ротенски ум. От него сте научили накъде се отправя Джилиън. Трябваше тайно да дойдете на Джиджо… за да ни помогнете. Да ни спасите.

Сега казват, че сте измъчвали преждевремците, включително човешките заселници. Казват, че вашият народ продал Джиджо на джофурите за дребни стотинки. Казват, че сте измамници, подмамили лековерните земянити да ви последват, за да ги използвате като дребни крадци.

Един от мъжете, които убих… пилотът Кунн… направих го, за да запазя нашата тайна. Но как да съм сигурна…“

Ала не можеше да го каже. Думите просто не й се подчиняваха.

Вместо това чувствата й се сляха в емоционален въртоп. Отчаянието, господствало толкова дълго, най-после отстъпи пред единствения си истински враг.

Надеждата.

Тш'т трябваше няколко пъти дълбоко да си поеме дъх, за да намери сили да говори.

— Господарю… дойдох да ти призная нещо.

По лицето на ротена за миг се изписа изненада и лявата му скула потръпна.

После той топло се усмихна.

— Е, дете на топлите морета — отвърна й с дълбок и нежен глас. — Аз съм тук. Говори спокойно и аз ще те изслушам. Уверявам те, ако излееш душата си, ще постигнеш изкупление.

Ларк

„Чудя се от колко време съм тук. Часове, дни… или може би месеци?

Щом телесната ми химия им е достатъчно добре позната, за да поддържат живота ми, тези същества биха могли да включват и изключват съзнанието ми като лампа. Могат да променят начина, по който възприемам хода на времето, просто като пренастройват метаболизма ми.“

Това също му подсказваше някои неща. Ларк копнееше да сравни наблюденията си с някого.

Както го бяха правили с Линг — отначало като предпазливи противници, после съюзници и накрая любовници. Тя ужасно му липсваше. Топлата й кожа и богатият й аромат, но най-вече живият й ум. По време на всичките им премеждия най-много го беше омайвал именно нейният непредсказуем интелект. Би дал всичко, само за да поговори с нея.

„Трябваше да открия начин да я спася от Ранн и джофурите. А сега мога само да си представям как Линг пробива онази отсрещна стена, облечена в космически костюм и с лазери в ръце, как ме измъква от този ужасен затвор и двамата отлитаме заедно с някаква открадната…“

Примамливата фантазия се изпари във въздуха, когато осъзна, че нещо се е променило. Тръпки го полазиха по гърба от усещането… че някой го наблюдава. Ларк завъртя глава… и инстинктивно потрепери.

До чувала му се носеше голямо обло… нещо, приблизително сферично, но с издатини и вълни, които ритмично пробягваха по повърхността му и някак си говореха за живот… и навярно дори за съсредоточеност. Покрай него плуваха валма от жълта мъгла, но то оставаше на мястото си с размахване на пипалца, многобройни като космите по краката на хуун.

„Реси“, помисли си Ларк, разпознал начин на движение, използван от организми, които можеха да се видят само под микроскоп. Никога не бе чувал за подобни органи при макросъщества с такива размери. Като биолог, това му се струваше извънредно странно.

Но любопитството му се превърна в удивление, когато създанието внезапно всмука всичките си пипала. Вдлъбнатините в двата му края станаха по-дълбоки и накрая се срещнаха по средата, образувайки куха тръба, която пулсираше по дължината си. От единия й край започнаха да изригват струи жълта течност и те бързо изтласкаха съществото до малката прозрачна килия на Ларк.

То направи три обиколки около него и Ларк остана с впечатлението, че го разглежда от всички ъгли.

„Това там не е нормален газ или пара — помисли си той. — Но не ми прилича и на течност.“

Имаше чувството, че средата може да е свързана по някакъв начин с гъвкавостта на създанието — с преминаването от пипала към реактивно движение.

„Там, където е еволюирало, средата трябва да е била много по-плътна от онези, за които съм чел в архивите. Разбира се… освен…“

Внезапно го осени и очите му се разшириха толкова силно, че притиснаха малките прозрачни капачета, които ги покриваха. До този момент изобщо не беше осъзнавал присъствието им, но когато от натиска покрай краищата им се промъкнаха няколко ужасни молекули, той плати с парещи сълзи и дълбоки, гърлени стонове.

Но дори това не прекъсна бързия поток на мислите му.

„Дишащи водород! Древните свитъци ги наричат един от великите класове живот. Те споделят Петте галактики с нас, но са съвсем различни от нашата цивилизация.“

Разбира се, това далеч не обясняваше нещата. Даже от малкото библоски текстове, в които се споменаваше за дишащите водород, ставаше ясно, че всяка среща между двете различни молекулярни наследства представлява потенциална опасност. До голяма степен задълженията на Института по миграция се състояха в ограничаване на такива контакти и те бяха създали законите си за наем отчасти, за да предпазват угарните светове, но също и, за да свеждат до минимум вероятността от случайни срещи.

„Джиджо се намира в Галактика четвърта. В момента из тези спирални ръкави не би трябвало да има други, освен официалните кораби на институтите. Това е една от причините, поради които планетата е толкова привлекателен кандидат за Преждевремския път.“

Макар че едното му око все още бе замъглено, той примижа с другото, когато съществото спря и отново възвърна приблизително сферичната си форма.

„Може би е нещо като техният еквивалент на полицай? Или митнически служител?“

Под повърхността на кълбото се образува куха наглед вакуола. От нея изплуваха мехурчета, които лъщяха от странно повърхностно налягане. Все едно, че някой пърдеше под вода. Но доколкото знаеше, това всъщност беше красноречива лекция по тънкостите на космическите закони.

„Може би ме пита какво правя тук. Иска паспорта и визата ми. Интересува се от оправданията ми… или пита дали искам да ми завържат очите.“

Кухото пространство в съществото продължаваше да се уголемява. Ларк различи във вакуолата няколко плуващи обекта — всеки отначало напомнящ на миниатюрен вариант на самото създание. Те заемаха различни положения, после започнаха да се променят по форма и цвят.

„Проклет да съм…“

Един от обектите стана син — малко по-тъмен от родното небе на Джиджо. Той престана да пулсира и като че ли придоби абсолютна твърдост, после се покри със симетрични издатини и мехури. Ларк дори видя миниатюрна емблема — лъчева спирала до върха на издължения сфероид. Това бе почти съвършено копие на джофурския боен кораб „Полкджхи“.

„Ясно. Общуване със знаци и образи. А онзи мехур пък… може би е корабът на дишащите водород?“

Предположението му скоро се потвърди, докато наблюдаваше сблъсъка между двете космически чудовища, разигран в пространство, не по-голямо от трекски върхов пръстен. Ларк гледаше като хипнотизиран как джофурският крайцер обстрелва жълтото кълбо. Отначало залповете му бяха пресрещани от рояци внезапно отделили се балончета. Но постепенно ракетите и огнените мълнии започнаха да стават все повече и безмилостно обсипваха напредващия враг, докато корабът на дишащите водород се пръсна на назъбени парчета, които заплющяха като дрипави знамена. И все пак шест от тях успяха да се залепят за твърдия метален корпус на „Полкджхи“.

„Ето как са превзели кораба.“ Нито беше чел, нито си бе представял такава битка.

Синята обвивка се уголеми пред очите му и Ларк видя, че боят продължава вътре. От шестте точки на проникване плъзнаха жълтеникави тела. Отначало напредваха бързо, но после бяха забавени от все по-упорита съпротива. Около мястото на сблъсъка пробягваха малки светлинки, навярно представляващи отделни джофури и техните яростни бойни роботи.

Понякога една-две от тези искрици попадаха в жълтото петно. Вместо да угаснат, те бяха всмуквани и събирани заедно в задната част на противника си.

„Военнопленници.“

Когато същото се случи с поредната светлинка, Ларк усети внезапно убождане в бедрото си. „Това съм аз!“

В същото време осъзна още нещо.

„Те не общуват с мен само с образи. Използват и химически средства! Част от информацията ми идва от тази демонстрация. Но трябва също да впръскват данни направо в кръвта ми по хранителната тръба.“

От този факт може би трябваше да му се пригади… само че чувстваше крайниците си странно отпуснати. Несъмнено поредният ефект от молекулярно въздействие. Като биолог, това го очароваше.

„Дишащите водород трябва да имат опит в контактите с нас, датиращ от милиард години. Което не означава непременно, че огромната бездна между класовете живот е лесно преодолима, иначе щяха направо да разговарят с мен с думи. Но съм сигурен, че знаят някои трикове.“

Това поставяше всичко в нова перспектива. Ларк бе прекарал целия си професионален живот в прехласнато изучаване на огромното разнообразие от няколко милиона дишащи кислород видове, преобладаваха в част от една-единствена планета. Сега разбираше, че има същества, за които разликите между джофурите и човеците трябва да изглеждат почти незначителни.

„Дали някога преди са виждали земянит? Струва ми се малко вероятно. И все пак могат да правят с мен каквото си поискат.“

Почувства се вцепенен… и си помисли дали това също не е реакция, предизвикана или подпомогната отвън.

„Няма значение. Важното е, че искат да науча какво се е случило. Явно имат интерес да запазят живота ми и да ме накарат да разбера.

Това е достатъчно, поне засега.“

Емерсън

Може вече да не беше инженер, но все още разбираше от добра работа.

От малкия си наблюдателен пост зад мостика на „Стрийкър“, предлагащ отлична гледка към ремонтната дейност, Емерсън виждаше почти цялото вътрешно пространство — от слънцето по средата чак до зейналия отвор, който осакатяваше величествената сфера и разкриваше звездите навън. Въпреки отчаяните усилия на огромните машини, безброй парчета назъбени останки продължаваха да се изливат през дупката и да се превръщат в прах, пара и армади от сияйни комети.

Тази рана му напомняше за собствения му недъг, нанесен му на същото това място.

Емерсън повдигна треперещата си ръка към лявото си ухо. Ципестото създание потръпна от допира му — рюковият симбионт, който носеше със себе си от Джиджо. Наред с мехлемите на трекския аптекар, рюкът отчасти бе спомогнал за възстановяването му от рана, която иначе би трябвало да го убие или превърне във вегетиращ идиот. Мъничкото същество отдели деликатните си смукала от повърхностния кръвоносен съд и се огъна настрани, за да му позволи да поглади белега, заобикалящ съзнателно пробитата дупка в главата му.

Беше се случило точно тук преди около година.

Тук — спомняше си как се качи на малкия боен кораб, готов да се жертва, за да прикрие отчаяното бягство на „Стрийкър“.

Тук — бе се понесъл напред, надавайки предизвикателен вик към онези враждебни фракции, чиито изнудвания опровергаваха прехвалената им мъдра неутралност… викове на радост, когато се бяха намесили друга група Стари и бяха отворили врата в огромната обвивка, за да позволят на Джилиън и другите да избягат.

Тук — ликуването му бе секнало, когато малкият му боен съд бе заловен и той попадна в плен, по-ужасен, отколкото можеше да си въобрази.

Емерсън все още нямаше ясна представа какво се е случило след това. Похитителите му бяха използвали мощна хипноза, за да изтрият паметта му. През по-голямата част от последната година той се беше лутал в мъглата на амнезията, разкъсвана от пристъпи на изгарящо страдание винаги, когато се опитваше да си спомни.

Победата над тази болка бе най-голямото му постижение. Отново беше станал господар на ума си — или поне на онова, което бе останало от него. Болезнените рефлекси все още се мъчеха да разсейват мислите му, пречейки му да си възвръща нови спомени, но той се научи да се бори, като не им обръща внимание. Емерсън вече знаеше: всеки пулсиращ импулс означаваше, че е подредил нова част от мозайката и е провалил целта им.

Само да имаше представа каква е тази цел.

Липсваха важни елементи от стария му мозък и не можеше да изрази с думи иронията, която усещаше, приклекнал в малката си ниша и загледан към безкрайните простори на Многоизмерния свят. Макар и ням, в душата му бушуваха сложни чувства.

Например, би трябвало да изпитва удовлетворение от опустошаването на това място. Докато през зейналата рана на сферата се изсипваха рояци роботи и се трупаха, за да я запушат, Емерсън би трябвало да се надява усилията им да останат безуспешни. Това щеше да е неговото отмъщение — мъчителите му да загинат, а всичките им надежди и планове да изгорят като пепел в освободеното слънце.

Но в него имаше нещо друго, по-старо и силно от гнева.

Обич към определен вид красота.

Към умелото изящество.

Към прелестта на чудесното творение.

Все още си спомняше деня — сякаш преди векове, — в който „Стрийкър“ за пръв път влезе в тази крепост на оттеглилите се, изпълнен с наивни надежди, скоро заменени от жестоко разочарование. Поразени от цялата тази красота, заедно с Каркает и Ханес Суеси възторжено бяха спорили за основната функция на гигантската структура — да заблуждава изхабяващото време, опитомявайки цяла звезда. Това им се струваше рай за инженера.

И все още смяташе така! Чудно, той мислено окуражаваше работниците. Емерсън беше убеден, че е отмъстил на мъчителите си със самото си оцеляване. Докато „Стрийкър“ летеше свободен, ярост трябва да бе изпълвала онези ледени очи — спомняше си как го бяха пронизвали, докато жестоките уреди разкъсваха ума му в търсене на тайни, които той не притежаваше…

Емерсън потръпна. Защо Старите просто не го бяха убили, след като претършуваха мозъка му? Вместо това те го бяха осакатили и кой знае как бяха захвърлили гърчещото му се тяло на самотния Джиджо.

Защо си бяха направили този труд? Това особено внимание някак повишаваше самоуважението му.

Ето защо не се учудваше от великодушието си. Той с вълнение наблюдаваше ремонтните механизми, които развиваха огромни колкото цели луни макари въглеродна нишка и плетяха мрежи, за да улавят отчупените многоизмерни шипове, изградени от крехък сняг и по-големи от планети. Възторжено ръкопляскаше на роботите-влекачи, роящи се като комари, за да предотвратяват сблъсъците между големите останки, които можеха да доведат до неизмерими опустошения. Емерсън не мислеше за разумните същества под онези безбройни искрящи прозорци. Навярно се дължеше на немотата му, но за него Многоизмерният свят не беше толкова гигантско жилище, колкото самостоятелно същество, което се бореше за живота си.

С помощта на джобния си терминал можеше да наблюдава подробностите отблизо. Неспособен да дава команди с глас или клавиатура, той откри, че малкият компютър е програмиран по друг начин. Устройството го насочи да използва езика на знаците, който трябваше да е разработен за хора, страдащи от афазия — обикновено постигаше каквото иска с удобна смесица от движения с ръце, премигване и простото старо посочване. Така определено постигаше повече, отколкото с несръчното сумтене, с помощта на което се разбираше с бедната Сара на Джиджо и което често довеждаше двама им до безпомощни сълзи.

И все пак… Емерсън с нежност си спомняше тези месеци. Преждевремският свят беше красив и незаконната колония на шестте обединени раси дълбоко го бе трогнала със своя странно щастлив песимизъм. Поради тази причина и заради Сара му се искаше да е в състояние да направи нещо за джиджойците.

Искаше му се да е в състояние да направи нещо за когото и да е — за Джилиън, за екипажа на „Стрийкър“… или дори за безбройните роботи, които полагаха всички усилия да спасят нещо, създадено още по времето на първите земни динозаври. Но можеше само да наблюдава драматичните събития, които се разиграваха пред очите му.

Емерсън мразеше да е безучастен зрител. Ръцете го сърбяха. Какво ли не би дал да можеше да ги използва.

С бърза поредица от премигвания той включи картина от заседателната зала, където Джилиън разговаряше със Сара и младежите от Ууфон. Към тях се бе присъединила висока купчина изпускащи пара, восъчни пръстени — Тюг, трекският алхимик от ковачницата на Маунт Гуен, който попълваше кворума на Шестте раси на Джиджо. Докато оживено дискутираха, Емерсън видя, че младият кентавровиден урс на име Ур-ронн посочва към малкото стадо глейвъри, които блееха и се облизваха наблизо. Същества, чиито предци бяха пътешествали сред звездите, но които бяха постигнали невинност — пътят, предписан за онези, които искат да спечелят втора възможност.

Емерсън не беше съвсем сигурен каква е връзката, но тези деволюирали създания очевидно имаха нещо общо с огромния междузвезден кораб, който в момента придружаваше „Стрийкър“.

Той се изпълни с гордост, когато думата изплува в ума му. „Занги.“

Освен че не позволяваше на „Стрийкър“ да избяга, гигантската сфера отначало изглеждаше безразлична към тях и се съсредоточаваше върху ремонта на Многоизмерния свят, като насочваше роботите, които попълваха с мрежи от черни нишки пукнатините по огромните стени. Но след ден-два зангите бяха принудени да отклонят вниманието си, когато към земянитския кораб се понесоха загадъчни обекти, приближаващи от различни части на колосалната ледена обвивка с очевидното намерение да го шпионират.

Зангите решиха проблема, като образуваха кордон около „Стрийкър“. И все пак странните им пазачи с нищо не показваха, че получават постоянните съобщения на Джилиън.

Той си спомняше един от малкото сигурни факти, известни за могъщите дишащи водород същества — те разглеждаха времето по друг начин. Явно зангите смятаха, че работата им със „Стрийкър“ може да почака.

Сега Емерсън слушаше Джилиън, която се съвещаваше с джиджойците и се опитваше да измисли план.

— Ами ако просто качим глейвърите на совалка и им ги пратим? Имаме ли някаква представа дали това ще задоволи зангите? И дали глейвърите ще са в безопасност?

Да предположим, че отговорът на двата въпроса е положителен. Какво казват галактическите закони за такава ситуация? Трябва ли да искаме квитанция от зангите?

От целия този словесен порой единствено думата „занги“ имаше някакъв смисъл за него. Останалите бяха като мъгла. И все пак за Емерсън богатата звучност на гласа й бе като музика.

Разбира се, той винаги беше изпитвал тайна страст към доктор Джилиън Баскин, дори когато съпругът й Томас Орли все още живееше на борда на „Стрийкър“ — едно от онези безвредни увлечения, които възрастният човек може да контролира и никога да не проявява. Поне не директно. Животът не бе справедлив, но така Емерсън можеше да е близо, до нея.

Уви, след героичното изчезване на Том на Китръп това увлечение започна да въздейства върху преценката му. Емерсън поемаше рискове в опит да подражава на Орли. В опит да се представи в очите й като негов достоен заместник.

Глупав стремеж, но съвсем естествен. И възнаграден на Оакка, където служителите на Библиотеката и Института по миграция изневериха на клетвата си и се опитаха да заграбят товара на „Стрийкър“ в полза на родните си кланове, вместо на цялата цивилизация. Там Емерсън заложи живота си и смелостта му им помогна да спечелят малка победа — поредната кратка отсрочка, — която им позволи да избягат и да продължат да се борят още известно време.

Но тук…

Той поклати глава. Когато беше изгледал записите от заминаването на „Стрийкър“, Емерсън разбра, че саможертвата му с взетия назаем тенанински разузнавателен кораб не е имала смисъл. Вратата, през която земянитите бяха избягали, бе започнала да се отваря, още докато той поемаше напред, без да обръща внимание на молбите на Джилиън да се върне. Ако бе останал на „Стрийкър“ и не беше попаднал в лапите на Старите, пак щеше да се озове на Джиджо, но съдбата му щеше да е съвсем различна.

Загледан в отсамния край на назъбения отвор, той забрави всичко друго, освен фантастичната задача по запушването му. Вече не можеше да вярва на числата и уравненията, но бе запазил инженерския си инстинкт и с опиянение наблюдаваше машините, които изграждаха огромни подпори от лед и въглеродни влакна. Никога не беше виждал сътрудничество от такъв мащаб между три различни класа живот.

Тази мисъл някак караше космоса да изглежда по-добро място.

Времето течеше. Емерсън вече не го възприемаше като минути и часове — нито като дури и мидури, — а като неравномерни, субективни интервали между глад, жажда или други телесни нужди. И все пак започваше да се изпълва с нервно очакване.

Объркващо усещане, че нещо не е наред.

Отначало не можеше да разбере какво. Дежурните делфини на мостика изглеждаха спокойни. На нито един от екраните не се забелязваха признаци на опасност.

Съвещанието в заседателната зала завършваше и всички се връщаха на работните си места или наблюдаваха величествената гледка около „Стрийкър“. Никой нямаше тревожен вид.

Емерсън показа на малкото холоустройство, че иска да включи късообхватните сензори и да сканира корпуса и района непосредствено около кораба. Когато двукратно извърши тази процедура, усети, че по гърба го полазват тръпки. Но въпреки всичко продължаваше да не разбира какво не е наред.

Той включи образа на самата Джилиън в близък план и видя, че тя също изглежда неспокойна — сякаш я глождеше някаква мисъл, която не можеше да си пробие път до повърхността. Във въздуха пред нея висеше холос. Емерсън разбра, че лекарката разглежда района около задната част на „Стрийкър“.

С изсумтяване и посочване с пръст той нареди на устройството да покаже същата картина. Когато обективът се понесе покрай корпуса — покрит с плътна обвивка от звездни сажди, — Емерсън изпита чувство на облекчение. Щом Джилиън също го наблюдаваше, може би не беше само плод на въображението му. Нещо повече, тя притежаваше изключителен инстинкт. Ако наистина имаше сериозна заплаха, вече щеше да е предприела нужните действия.

Емерсън вече се чувстваше много по-добре, когато холоизображението се плъзна покрай задната двойка вероятностни фланци на „Стрийкър“ и показа кърмата.

Това бе първият признак.

Че се чувстваше по-добре.

По някаква ирония точно това го накара да изпита още по-силна тревога.

На Джиджо — още откакто се беше свестил в дървесната къща на Сара с обгорено тяло и осакатен мозък — винаги бе изпитвал едно удоволствие, засенчващо всички други. Дори радостта от възстановяването му или завръщането на силата в крайниците му. Дори насладата от чудните гледки, звуци и миризми на Джиджо. Дори нежното, любящо присъствие на скъпата Сара. Блаженство, което нямаше равно на себе си.

Случваше се винаги, щом болката изчезнеше.

Винаги, щом дълбоко загнезденото страдание, програмирано в опустошената му мозъчна кора, внезапно изчезнеше — неочакваното отсъствие на враг го изпълваше с нещо като екстаз.

Случваше се винаги, щом престанеше да прави нещо, което не би трябвало да прави. Например, да се мъчи да си спомни. Всеки опит се наказваше с агония. Но отначало наградата беше още по-ефикасна. Удоволствие, настъпващо с прекратяването на опитите му.

И сега Емерсън изпитваше нещо подобно.

О, не бе толкова силно. Наградите и болките се проявяваха на много по-фино равнище. Всъщност, може би никога нямаше да го забележи, ако не беше продължителната битка, която бе водил на Джиджо, за да се научи упорито да се съпротивлява на болката, изправяйки се срещу нея — като измъчена жертва, обърнала се към преследвача си… и после преобразила ловеца в плячка. Урокът беше труден, но с времето го усвои.

„Не… там… — помисли си той, като оформяше думите бавно, за да наложи яростната си решимост. — Върни се… обратно…“

Все едно, че се бореше със силен вятър или плуваше срещу могъщо течение. Всеки път, щом холоизображението се насочеше към носа на кораба, Емерсън изпитваше странно усещане. Сякаш самата идея за тази част на „Стрийкър“ беше странна и някак неподходяща, като че ли се опитваше да си представи пето измерение.

Нещо повече, това очевидно въздействаше и на компютрите. Уредите се оказаха упорити. Когато се насочеше към първия чифт фланци, камерата се накланяше под ъгъл и отново заобикаляше към кърмата.

От устните на Емерсън се изтръгна порой от проклятия. Богат и изразителен, той потече така, както преди осакатяването бе текла цялата му реч. Подобно на песните и някои видове поезия, ругатните се изливаха от някаква недокосната от Старите част от мозъка му. Проклятията му оказаха успокоително, проясняващо мислите въздействие. Той се извърна от всички изкуствени устройства и образи и вместо това притисна лице към изпъкналия прозорец, направен от прозрачен, невероятно издръжлив материал, който не можеха да имитират дори най-добрите земянитски техници.

Когато насочи поглед към носа на „Стрийкър“, не можа да види нищо друго, освен тъмна мъгла. Но Емерсън се съсредоточи, като се бореше с болката, прилагайки всички методи, които беше усвоил на Джиджо.

И накрая успя да различи в чернотата проблясъци на движение.

Усетил силното му желание, рюковият симбионт се плъзна надолу и покри очите му с ципестото си тяло — зае се да превежда, усилва и променя цветовете, докато накрая Емерсън изненадано изсумтя.

Около носа на кораба се рояха роботи или малки, приличащи на кораби обекти. Те обикаляха и се събираха до онази част на „Стрийкър“, за която всички на борда сякаш удобно бяха забравили!

Емерсън зърна сиянието на малки пламъчета.

Този път не губи време да проклина. Застанал на четири крака, той се измъкна от малкия наблюдателен купол, построен от раса, по-дребна от човеците, някога притежавала кораба много преди да бъде продаден на беден клан от невежи вълкони, току-що излезли от толкова дълбока изолация, че се бяха чудили дали са сами в цялата вселена.

Нямаше как да съобщи за откритието си. Не можеше да използва думи, за да извика по вътрешната уредба. Ако отидеше в заседателната зала, стиснеше Джилиън за рамото и я накараше да погледне напред, тя навярно щеше да реагира. Но колко време щеше да му отнеме това?

Нещо повече, дали изобщо можеше да рискува живота й? Каквито и средства да бяха използвани за тази магия, тя напомняше на предишното му хипнотизиране и Емерсън разпознаваше в нея особен вид безпощадност. Старите можеха да усетят, че Джилиън започва да разбира и жестоко да унищожат псидарбата й.

Нямаше право да я излага на такава опасност.

Сара? Прити? Те му бяха приятелки и той ги обичаше. Същата логика се отнасяше и за другите членове на екипажа на „Стрийкър“. Така или иначе, нямаше много време да се чуди.

Понякога човек трябваше сам да върши нещата.

И Емерсън се затича. Втурна се към огромния хангар — Външния шлюз, — който заемаше носа на „Стрийкър“. Всички по-малки кораби, изпълвали хангара, когато бяха излитали от Земята, вече ги нямаше. Голямата и едноместната лодка бяха загубени заедно с Орли и другите на Китръп. Още преди това катерът на капитана бе избухнал в Плиткия куп — първата ужасна цена, платена за съкровището на Крейдейки.

Сега доковете подслоняваха само малките тенанински разузнавателни машини, които екипажът бе докарал от древен кораб. Емерсън опитно се пъхна в един от миниатюрните бронирани съдове. Вече го беше правил веднъж — първо включи двигателите, после завъртя волана, създаден от раса с много по-големи ръце, и се плъзна по тясната релса, изчезваща в тунел, който извеждаше от…

Той разтърси глава, за да прогони всички спомени за онова преживяване, иначе смелостта можеше да го напусне. Вместо това се съсредоточи върху датчиците и екраните, чиито символи вече не можеше да чете. Надяваше се само, че старите навици, умения и късметът на Ифни ще му помогнат да не загуби контрол в мига, в който излети през външния портал.

В ума му бликна неканена песен — пилотски химн за полети в черните глъбини, — но стиснатите му зъби не му позволиха да запее. Беше прекалено зает, за да издаде какъвто и да е звук.

Ако беше способен да мисли с ясни изречения, Емерсън може би щеше да се зачуди какво се опитва да постигне и как би могъл да попречи на нападателите. Малкият разузнавателен кораб имаше оръжия, но преди година той не бе успял да разбере как да ги използва. А сега дори не можеше да прочете надписите.

И все пак навярно щеше да всее смут. Да обърка нашествениците. Да разкъса илюзорното им було и да предупреди земянитския екипаж за надвисналата опасност.

Но каква опасност?

Нямаше значение. Емерсън съзнаваше, че мозъкът му вече не е в състояние да решава сложни проблеми. Дори само да успееше да привлече вниманието на зангите — и да насочи гнева им към нападателите, — това сигурно щеше да е достатъчно.

Нараненият Многоизмерен свят се завъртя пред очите му, когато херметичният шлюз се затвори и той внимателно насочи кораба си напред. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силни ставаха вълните от болка. Мъка и удоволствие, отвращение и опиянение — тези и още много други чувства го изпълваха, като го възнаграждаваха всеки път, щом погледът или мислите му се отклоняха от движението при носа на „Стрийкър“ и наказваха всяко негово усилие да се съсредоточи. Без натрупания на Джиджо опит може би изобщо нямаше да преодолее това съчетание. Но Емерсън беше усвоил нов навик. Да се стреми към болката — като дете, което клати млечен зъб, привлечено от пулсиращото парене, то дърпа и натиска, докато старото отстъпи пред новото.

Малкият рюк му помагаше. Усетил нуждата му, той постоянно променяше цветовия спектър и му показваше образи, които едва доловимо трептяха, но накрая се превръщаха в ясни очертания.

Машини.

Емерсън разбра, че поне дванайсет вретеновидни форми вече плътно са се приближили до носа на „Стрийкър“ и пъплеха като хищни насекоми по очите на безпомощно животно. Ако целта им бе просто да унищожат кораба, вече всичко щеше да е свършило. Задачата им трябва да беше много по-сложна.

Той разпозна ярката светлина на лазерна резачка. Или се опитваха да проникнат на борда, или…

Или се мъчеха да отрежат нещо. Навярно да вземат проба. Но от какво?

Емерсън си представи „Стрийкър“ — подробен образ, непокътнат от афазията му. Споменът му беше безсловесен, почти сетивен, произхождаше от годините, прекарани в обич към този древен корпус. Обич, каквато мъжът никога не би могъл да изпитва към жена, дължаща се на дълго наблюдение на безброй страни от преобразяването му в нещо уникално — в гордостта на земянитския клан.

Внезапно си спомни какво се крие под премигващите пламъчета.

Символ. Емблема, която би трябвало да носят всички кораби, управлявани от дишащи кислород раси.

Лъчевата спирала на Цивилизацията на Петте галактики.

Тази нелепост го порази. Отначало се зачуди дали не е поредният трик, който заблуждаваше сетивата му. Толкова много усилия, само за да лишат „Стрийкър“ от емблемата, му.

Така или иначе, машините очевидно имаха проблем. Плътната въглеродна обвивка, обременяваща земянитския кораб, бе упорита и всички опити на Ханес Суеси и делфините да я свалят бяха завършили безуспешно. Когато се приближи, Емерсън видя, че е разкрита съвсем малка част от корпуса на „Стрийкър“.

Едва не се засмя на затруднението на извънземните. После погледна нататък и видя.

Още машини. Цели рояци, прииждащи от звездното небе. Подкрепления, които идваха да помогнат на събратята си.

Беше време да действа. Той протегна ръка към оръжейния пулт, избра най-слабите лъчи, за да не повреди случайно „Стрийкър“.

„Е, по-лошо няма да стане — помисли си. — Надявам се да се получи.“

Толкова съсредоточено се прицелваше — като внимателно насочваше мерниците, — че изобщо не забеляза какво се е случило току-що в осакатения му ум.

Съставени непосредствено едно след друго, двете ясни изречения гладко изразяваха ирония и надежда.

Джилиън

Мисълта прониза съзнанието й като мълния.

— Тревога! — високо извика тя.

По полупустите коридори на земянитския кораб отекнаха аларми и делфините се втурнаха към бойните си постове. Монотонното бръмчене на двигателите се усили, когато екипажът на Суеси подаде енергия към полетата и оръжейните системи.

— Ние, докладвай!

Въртящата се холограма бързо заговори, този път без обичайната си подигравателност.

— Изглежда сме били подложени на смесено пси-кибернетично въздействие, целящо да отвлече вниманието на защитниците на „Стрийкър“, и органични, и механични. Фактът, че ние с вас едновременно излязохме от това състояние предполага, че източникът на излъчването внезапно е бил унищожен. Предварителните податки показват, че са използвали сложно логично същество, чието мемо-равнище е било поне от клас…

— Каква е опасността в момента?

— Не регистрирам непосредствени импулси или макро-оръжие, насочено срещу кораба. Но засичам няколко робота, проявяващи латентни енергийни признаци, които отблизо биха могли да се окажат опасни. Засега изглежда се задоволяват да стрелят един срещу друг.

Джилиън пристъпи към дисплея, показващ носа… точно в обратната посока от участъка, който наблюдаваше, подозирайки някаква неизвестна заплаха. Сърцето й се разтуптя, когато видя колко малко е оставало да загубят всичко, ако нашествениците не бяха започнали да се бият помежду си. Край „Стрийкър“ избухваха ярки проблясъци и тъмни паякообразни фигури се хвърляха една срещу друга в опасна близост до кораба.

— Къде са зангите, по дяволите? — измърмори под нос тя. Там, където преди се бяха намирали дишащите водород, сега сканиращите уреди не показваха нито следа от огромната сфера… а само издължен облак йони. „Навярно това е следата от двигателите им, останала, когато са заминали да се заемат с някаква задача. Сигурно всеки момент ще се върнат.“

Мислите й инстинктивно се отдръпнаха от другата възможност — някакво оръжие да е причина за отсъствието на зангите. Оръжие, достатъчно мощно, за да ги превърне в дим.

„Както и да е, пси-атаката ни е попречила да забележим изчезването на нашите пазачи. Някой здравата се е изпотил, за да се погрижи известно време да останем на мястото си.“

Тя усети, че ревът на двигателите се усилва, когато Каа започна да отстъпва назад от вихъра на битката. Но пилотът успя да се отдалечи на съвсем малко разстояние, преди роякът да го последва, сякаш беше завързан с невидими въжета за „Стрийкър“.

— Имаш ли представа кой…

— Не се идентифицира нито един от участниците в сражението.

— Тогава какво се опитват…

— Изглежда някаква група се е мъчила да открадне КЗП-архива на „Стрийкър“.

— КЗП…

Джилиън рязко затвори уста, когато разбра.

Според закона всеки галактянски кораб трябваше да носи „наблюдател“… устройство, което пасивно записваше основните особености на пътуването му. Някои от тези уреди бяха сложни. Други — като онези, които можеха да си позволят бедните кланове, — бяха примитивни минерални апарати, способни само да записват приблизителното местонахождение на кораба и да идентифицират минаващите покрай него съдове. Но всички те попадаха в категорията „криптозаписваща памет“… предназначена да съхранява информация, която никой нямаше да прочете. Поне не в настоящата епоха. Предполагаше се, че накрая записите ще попаднат в безкрайните архиви на Великата библиотека, за да бъдат изучавани на спокойствие през някоя по-късна ера, когато страстите на сегашната вече представляват само исторически интерес. Джилиън внезапно проумя целта на атаката.

— Старите… трябва да са намерили кодовете, които им позволяват да прочетат нашия КЗП-архив. Така са щели да научат къде е бил „Стрийкър“!

— И да открият Плиткия куп.

Джилиън реагира със странно смесени чувства. От една страна, тя бе разгневена на тези същества, които се бяха опитали да бърникат в ума й, за да откраднат съкровището на „Стрийкър“. Информацията, която екипажът й пазеше от толкова време и за която Том и Крейдейки бяха платили с живота си.

От друга страна, ако бяха успели, крадците щяха да решат толкова много проблеми. Някоя могъща фракция най-после щеше да получи тайната и навярно да я използва, за да наложи господството си през следващата епоха. Можеха да избухнат междузвездни войни и това навярно би позволило на Земята и нейните колонии да се върнат в страничните улички на историята, забравени и навярно в безопасност, поне за известно време.

— Изненадана съм, че досега никой не се е опитвал да го направи — отбеляза тя, докато внимателно наблюдаваше битката, следваше изтеглянето на „Стрийкър“ през огромната вътрешност на Многоизмерния свят.

— Наистина изглежда логично да се опитат да отмъкнат наблюдателя от носа на кораба ни. Мога само да предположа, че нашите предишни врагове не са притежавали средства да четат кодирани КЗП.

Фактът, че дори най-богатите кланове и съюзи не бяха успели да разкрият кодовете, говореше за неутралността на Библиотечния институт. Това накара Джилиън да се зачуди. Беше ли възможно предателствата на Оакка да са изключение? Навярно само типичният лош късмет на „Стрийкър“ бе причина да попаднат на случайни предатели. Навсякъде другаде служителите на институтите можеха да са по-достойни.

„В такъв случай трябва ли пак да опитаме? — запита се Джилиън. — Може би да се насочим към Танит и за втори път да се предадем на властите?“

Междувременно Ние замислено се въртеше. Тимбримското софтуерно същество се сплеска в плоско подобие на въртоп, преди отново да заговори:

— Трябва да им е отнело по-голямата част от миналата година. Сигурно са използвали цялото си влияние на старши членове на оттеглилите се, за да получат кодовете. Всъщност…

Плетеницата от въртящи се линии се сгъсти в компютърен еквивалент на напрежение.

— Всъщност, това помрачава предишното ни чудотворно бягство оттук.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние смятахме, че добронамерени представители на оттеглилите се са ни помогнали да избягаме от преследвачите си в името на справедливостта. Но само си помисли колко лесно беше! Особено, когато се натъкнахме на съобщения за така наречения „Преждевремски път“…

— Почакай! За да получа тази информация, трябваше да притисна пленения клон на Библиотеката. Все едно, че изцеждах вода от камък! Беше…

— Беше лесно. Сега вече го разбирам. Трябва да сме били заразени с мемопаразит, предал ни привлекателната идея да избягаме на Джиджо. Недалечно убежище само с един вход и изход. Рай, от който бихме могли да се върнем единствено тук.

Джилиън запремигва, внезапно проумяла какво иска да каже машината.

Ами ако някоя фракция се бе надявала да открадне КЗП-архива на „Стрийкър“, но беше разбирала, че ще й трябва време, за да получи кодовете за разчитането му? Дотогава вълконските бегълци не можеха да останат пред очите на всички. Някой друг би могъл да отмъкне плячката под носа им!

Какъв по-добър начин да запазиш записващото устройство от това да го пратиш в скривалище под охраната на същества с изпитан инстинкт за самосъхранение? На собствения екипаж на „Стрийкър“.

— Ако не се бяхме върнали, те несъмнено щяха да ни примамят от Джиджо. Този план определено има особености — търпение и самоувереност, — типични за оттеглилите се.

Само че сега неуспехът да получат обекта на желанията си показва, че замисълът им се е провалил. Не всичко е станало както са го подготвяли. Тази фракция все още има врагове. Нещо повече, виж колко ужасно е състоянието на силите им при сегашната катастрофа!

„Катастрофа“ бе точната дума. Пред погледа на Джилиън битката като че ли се вълнуваше около тях. Тактическите сензори показваха признаци на пожар, който се разпространяваше към най-близкия назъбен край на дупката в структурата на Крисуел.

— При тази скорост — замислено каза тя, — някой сигурно ще използва един от онези мощни унищожителни лъчи. Може би срещу нас. Най-добре да се махнем оттук.

— Доктор Баскин, докато разговаряхме, и аз си мислех същото. Например, опитвах се да се свържа с нашия похитител и защитник, зангския кораб, но напразно. Най-вероятната хипотеза е, че е бил унищожен.

Стигнала до същото заключение, Джилиън кимна.

— Е, щом той няма да дойде, не възнамерявам да' остана и да го чакам.

Тя се обърна към вътрешната уредба и повиши глас.

— Каа! Пълен напред! Насочваме се към точката на прехвърляне!

Пилотът прие заповедта с доволно прещракване.

Когато „Стрийкър“ започна да се изтегля, бурята на битката го последва. Детекторите показаха, че от всички страни прииждат все повече машини. Но разстоянието между тях и кораба постепенно се разширяваше.

После Ние отново се обади:

— Доктор Баскин, вниманието ми привлече нещо друго, което съм сигурен, ще ви заинтересува. Моля, вижте.

Главният монитор фокусира част от яростното сражение — далеч по-малко от други битки, които „Стрийкър“ бе наблюдавал, макар че заради близостта проблясъците и експлозиите изглеждаха поразително силни. Повечето от участниците бяха машини, без каквито и да е закрити помещения за протоплазмен екипаж. Очевидно различните фракции на „оттеглилите се“ раси предпочитаха да воюват със заместници и използваха механични наемници, вместо да рискуват собствените си глави.

После на екрана се появи обект, по-плосък в профил от всички останали — къса стрела, заоблена и тежко бронирана. Джилиън позна очертанията на тенанински разузнавателен кораб.

— Ифни! — възкликна тя. — Пак ли го е направил?

— Ако имате предвид инженер Емерсън Данайт, мога да ви уверя, че според вътрешните скенери той не се намира в „Стрийкър“. Предполагам, че е там навън и абсолютно безуспешно използва оръжията си, пропускайки почти всяка цел, по която стреля. Органичните същества наистина не би трябвало да се сблъскват отблизо с машини. Там не сте много силни.

— Ще го имам предвид — измърмори Джилиън. Сърцето й се късаше от онова, което можеше и трябваше да направи.

Емерсън

Когато осъзна, че не улучва нищо — и че никой не отвръща на огъня му, — Емерсън най-после изключи оръжейния пулт. Очевидно никой не го смяташе за опасен. Това пренебрежение го дразнеше, но поне никоя фракция като че ли нямаше намерение да му отмъщава за роботите, които беше свалил с първите си няколко случайни попадения.

Навсякъде около него се водеше бой. Нямаше как да проумее нещо от това хаотично сражение, в което едни машини, нападаха други.

Така или иначе, скоро му хрумна, че става още нещо. Нещо по-важно и лично от опустошението навън.

Вълни на объркване обливаха ума му.

В това нямаше нищо необичайно. Вече бе свикнал. Но точно такъв вид дезориентация не беше изпитвал никога. Все едно да гледа през тъмните облаци на делириум. Сякаш всичко до този момент бе само жив сън, изпълнен със странна логика. Подобно на измъчвано от треска дете, той дълго не можеше да осъзнае какво става наоколо му. Но за миг мъглата сякаш бе пронизана от лъч светлина, осветил ъгълчета, дотогава потъвали в мрак.

Като случайно подхвърлена дума или слаба миризма, това продължи само секунда и изчезна.

Сигурно бе нова пси-заблуда…

Но светлината трябва да беше нещо повече! Радостта, която му донесе, бе прекалено силна, а чувството за загуба след угасването й — прекалено опустошително.

После неочаквано отново се върна, много по-силна отпреди.

Нещо, което от толкова отдавна не притежаваше.

Нещо безценно, което никога не бе оценявал напълно, докато не му го бяха отнели.

„Аз… мога да мисля…

… Отново мога да мисля с думи?“

И не само с думи, но с цели изречения!

„Управлявам тенанински боен катер… „Стрийкър“ е зад мен… Виждам опустошената небесна дъга на Многоизмерния свят…“

Внезапно го изпълни непреодолим порой от разбиране. Нещата, които беше видял на Джиджо и след това. Концепции, които му бяха убягвали, защото не можеха да се оформят само с образи и чувства, а се нуждаеха от богатството на абстрактния език, за да бъдат вплетени в мрежа от символи. С тъга си помисли за всичко, което искаше да каже на Сара по време на дългото им пътуване по Склона. И на Джилиън, след като се завърна у дома с ужасния си недъг. Два различни вида обич, които до този момент не беше успявал да изрази, нито да проумее.

„Възможно ли е? Мозъкът ми… та те бяха унищожили центровете на речта ми!“

Кой знае защо, след свършването с разпита му, Старите бяха решили да го оставят жив, но ням. И го бяха постигнали с помощта на средства, открити в собствените му спомени за бедния ранен Крейдейки. След като му нанесоха същата рана, те го захвърлиха полумъртъв… и получовек.

Беше успял да проумее това още на Джиджо, дори без да го изразява с думи. Но отговорът вече не го задоволяваше.

Той не обясняваше логиката, криеща се зад тази жестокост. И тогава го чу.

Глас. Глас, за който до този момент бе забравил. Глас, който свързваше с ледени, немигащи очи.

— НЕТОЧНОСТ. НИЕ НЕ УНИЩОЖИХМЕ ТЕЗИ ЧАСТИ ОТ ОРГАНИЧНИЯ ТИ МОЗЪК. САМО ЗАЕХМЕ/ОТНЕХМЕ/ ПРИДОБИХМЕ НЯКОЛКО ГРАМА ТЪКАН, ЗА ДА Я ИЗПОЛЗВАМЕ ЗА ВЕЛИКА ЦЕЛ. НУЖДАЕХМЕ СЕ ОТ ТЯХ ПОВЕЧЕ ОТ ТЕБ.

Безочливостта на тези думи едва не го накара да завие от ярост. Единствено с огромно усилие на волята си успя да оформи отговор, като използваше отдавна забравени умения. Гласът му прозвуча дрезгаво, със странно носови нотки.

— Копелета, вие ме осакатихте, за да не мога никога да разкажа какво сте направили!

Отговорът бе придружен от усещане за безпристрастна развеселеност.

— ТОВА БЕШЕ САМО НЕЗНАЧИТЕЛНО СТРАНИЧНО ПРЕИМУЩЕСТВО/ ВСЪЩНОСТ НИЕ ИСКАХМЕ/НУЖДАЕХМЕ СЕ ОТ САМАТА ТЪКАН. ЧЕСТНО КАЗАНО, ТЯ ИЗГЛЕЖДАШЕ ДАЛЕЧ ПО-ЦЕННА ЗА НАС, ОТКОЛКОТО НЯКОГА ЩЕШЕ ДА Е ЗА ТЕБ КАТО СЪЩЕСТВО… МАКАР ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕШЕ ДА Е ПО-ДОБРЕ, АКО БЕ ОТ МАЛКО ПО-РАЗЛИЧЕН ВИД. НО НИЕ РАЗПОЛАГАХМЕ ФИЗИЧЕСКИ САМО С ЕДИН ЗЕМЯНИТ, ЗАТОВА ИЗБРАХМЕ ТЕБ ЗА СВОЙ ДОНОР.

Обяснението го озадачи повече от всякога.

— Тогава как така вече мога да говоря?

— ТОВА Е ВЪПРОС НА ВРЪЗКА И БЛИЗОСТ. НИЕ ПОКРИХМЕ КУХИНАТА ОТ ИЗРЯЗАНАТА ТИ МОЗЪЧНА ТЪКАН С КВАНТОВИ РЕЗОНАТОРИ. ТЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ СЛУЧАЕН КОНТАКТ С ДРУГИ РЕЗОНАТОРИ, ПОКРИВАЩИ ПРОБАТА, КОЯТО ВЗЕХМЕ. АКО СИ ДОСТАТЪЧНО БЛИЗО И ПРИ СЪОТВЕТНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА, СТАРИТЕ НЕВРАЛНИ ПЪТИЩА МОГАТ ДА ВЪЗОБНОВЯТ ПРЕДИШНАТА СИ ФУНКЦИЯ.

Емерсън премигна. Той се наведе напред към изпъкналия прозорец на кораба и погледна към тъмния звезден пейзаж, нарушаван от безмълвни експлозии.

— ДА, ЕДИН ОТ РОБОТИТЕ ДОБЛИЖИ КАПСУЛАТА ДО ТЕБ. ТОЙ ИЗГЛЕЖДА БЕЗОПАСЕН И ЗАТОВА НЕ ПРИВЛИЧА ВНИМАНИЕТО НА ФРАКЦИИТЕ, КОИТО СЕ СРАЖАВАТ НАОКОЛО.

ВСЪЩНОСТ РОБОТЪТ МОЖЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ПРИБЛИЖИ. ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ТЪКАНТА ОТНОВО МОЖЕ ДА СТАНЕ ТВОЯ.

Искаше му се да изкрещи срещу някогашните си похитители, да им каже, че нямат право да правят сделки с него за нещо, което са му откраднали. Но те само щяха да се присмеят на вълконските му представи за справедливост. Във всеки случай, сега мислите на Емерсън препускаха, като използваха и старите логични пътеки, и новите методи, които бе усвоил по време на изгнанието си.

— Ако се съглася с вас, ще получа ли обратно центровете си на речта? За какво става дума? Провали ли се предишният ви план?

— НЯКОИ ОТ НАС ВСЕ ОЩЕ ИМАТ ВЯРА/УБЕДЕНОСТ В ТОЗИ ЗАМИСЪЛ. МАКАР ЧЕ ТОЙ В НАЙ-ДОБРИЯ СЛУЧАЙ ВИНАГИ Е БИЛ ОГРОМЕН РИСК — ОПИТ ЗА ПОДКУПВАНЕ НА НЯКОЙ, КОЙТО Е/БЕШЕ МНОГО ДАЛЕЧ ОТТУК.

НО СЕГА, ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ ОЧАКВАНИЯ, ТИ ОТНОВО СИ БЛИЗО ДО НАС. ТОВА НИ ПРЕДЛАГА НОВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УСПЕХ.

— О, просто нямам търпение да я чуя — подхвърли Емерсън, но разбра, че при Старите сарказмът няма никакъв смисъл.

— ТАЗИ КОНЦЕПЦИЯ БИ ТРЯБВАЛО ДА Е ДОСТАТЪЧНО ПРОСТА ЗА СЪЩЕСТВО ОТ ТВОЕТО РАВНИЩЕ. АКО ПОБЪРЗАШ, МОЖЕШ ДА СЕ ВЪРНЕШ НА БОРДА НА ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ И ДА ОТКРИЕШ/ПОЛУЧИШ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО НИ Е НУЖНА. ЩЕ ПОСЛЕДВА ОБИКНОВЕНА РАЗМЯНА И ОНОВА, КОЕТО НАЙ-СИЛНО ЖЕЛАЕШ, ОТНОВО ЩЕ Е ТВОЕ.

Емерсън с мъка се овладя да не оформи в думи някои от мислите, които проблясваха в дъното на ума му. Всичко, което изразяваше по този начин, трябваше да минава през парче протоплазма, носено от машина някъде там, сред огнените лъчи и избухващите мини. Част от самия него, в която можеха да бърникат други.

— Значи сега искате да сключим сделка. Но преди година смятахте, че вече не се нуждаете от безполезното ми тяло.

Защо тогава ме пратихте на Джиджо? Защо все още съм жив?

Гласът примирено въздъхна.

— УНИВЕРСАЛНАТА ВЪЛНОВА ФУНКЦИЯ ИМА ОГРАНИЧИТЕЛНИ УСЛОВИЯ, КОИТО ВЪЗДЕЙСТВАТ ВЪРХУ СВЕТОВНИ ЛИНИИ, РАЗПРОСТРАНЯВАЩИ СЕ ВЪВ ВСИЧКИ ПОСОКИ. ЕДНО ОТ ТЕЗИ ОГРАНИЧИТЕЛНИ УСЛОВИЯ Е ТВОЕТО ФИЗИЧЕСКО СЪЩЕСТВУВАНЕ. НАШИТЕ ДЕЙСТВИЯ ТРЯБВА ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С ИЗВЕСТНИТЕ ФАКТИ.

В РАЗПРОСТРАНЯВАНЕТО НА СВЕТОВНИТЕ ЛИНИИ ОБАЧЕ СЕ НАБЛЮДАВА ИЗВЕСТНО ВАРИРАНЕ. ЦИФРОВИТЕ ИЗЧИСЛЕНИЯ ПОКАЗАХА, ЧЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ ОЗОВЕШ БЛИЗО ДО ТВОИТЕ ДРУГАРИ НА ОПРЕДЕЛЕНО МЯСТО И В ОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ. ИЗГЛЕЖДАШЕ ПОДХОДЯЩО ДА ОСТАВИМ ТЯЛОТО ТИ НА ДЖИДЖО В ДОСТЪПНА БЛИЗОСТ ДО КОЛЕГИТЕ ТИ.

Емерсън зяпна, ужасен едновременно от могъществото и безчувствеността, излъчващи се от тези думи.

— Вие… наричате онова ужасно пътуване, на което бях подложен, „достъпна близост“?

Гласът не му отговори. Въпросът спокойно можеше да е реторичен.

Погледът му се плъзна по корабните дисплеи. Вече разбираше буквите и глифовете и те показваха, че „Стрийкър“ бързо набира скорост и се отдалечава. Очевидно Джилиън отново се насочваше към звездите.

— ТОЧНО ТАКА. ИМАШ САМО НЯКОЛКО ДУРИ. АКО НЕ СЕ ВЪРНЕШ НА БОРДА И ОТХВЪРЛИШ НАШЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ, ЩЕ БЪДЕМ ПРИНУДЕНИ ДА УНИЩОЖИМ ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ И ВСИЧКИТЕ ТИ ДРУГАРИ.

Емерсън се подсмихна.

— Ако вашите врагове ви го позволят! Преди да се намеси вашата фракция, те едва не откраднаха КЗП-архива на, „Стрийкър“. Може би ще имат нещо против плана ви. Освен това, нали съм важно ограничително условие? Трябва да ми помогнете да остана жив заедно с другарите си, иначе вашите причинно-следствени глупости ще отидат по дяволите!

— ИЗИСКВАНИЯТА НА ПРИЧИННОСТТА НЕ СА ТОЛКОВА СТРОГИ, КОЛКОТО СМЯТАШ, ЧОВЕЧЕ. НЕ ПОСТАВЯЙ НА ИЗПИТАНИЕ СЪМНИТЕЛНАТА СИ СТОЙНОСТ И НЕДЕЙ ДА СЕ ОТНАСЯШ КЪМ НАС С НЕУВАЖЕНИЕ.

Емерсън вече се засмя на глас.

— Какво ще ми направите? Ще ме накажете ли? Ще ми причините болка?

Предизвикателството му остана без отговор, но този път усещаше, че обидата му е оказала въздействие. Презрението бе слабо оръжие, но те не бяха свикнали с него. Думите ги бяха опарили.

От друга страна, Старите знаеха, че той няма голям избор. Ако можеше да го избегне, определено не би останал тук. Ръцете му сами взеха решение и издърпаха дросела на малкия кораб, насочвайки го след „Стрийкър“… макар че Емерсън изпитваше все по-силен страх.

Какво щеше да се случи, когато се отдалечеше от робота, носещ липсващата част от мозъка му? Щеше ли да го последва? Щеше ли да остане наблизо, така че да може да мисли?

Когато отново заговори, гласът звучеше студено и далечно.

— СЕГА ЩЕ ТИ ДАДЕМ КОДА, С КОЙТО ДА СЕ СВЪРЖЕШ С НАС, ЩОМ РЕШИШ ДА ПРИЕМЕШ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НИ.

Умът му се изпълни с поредица от различни цветове — проста последователност, която се отпечата в паметта му. Не би могъл да я забрави, даже да се опиташе.

Накрая някогашните му мъчители прибавиха:

— ОЧЕВИДНО СМЕ ПОДЦЕНИЛИ РАВНИЩЕТО ТИ НА РАЗУМНОСТ. СМЯТАХМЕ, ЧЕ ОБИКНОВЕНОТО ВТЪЛПЯВАНЕ НА ОТВРАЩЕНИЕ ЩЕ ТЕ ПРЕЧУПИ ПО-РАНО. ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ОЧЕВИДНАТА ТИ ИЗДРЪЖЛИВОСТ И СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ.

ВЪПРЕКИ ТОВА, НИЕ СМЕ УБЕДЕНИ В РЕЗУЛТАТНОСТТА НА ПОСЛЕДНИЯ СИ СТИМУЛ.

С тези думи гласът замлъкна, макар Емерсън още да не беше свършил с тях.

— Ще ви кажа какво да направите с проклетото си предложение, слузести отрепки такива! Вървете да търсите изкупление в собствените си клоаки, тиноядци…

Пороят от ругатни продължи, докато ускоряваше след „Стрийкър“ покрай бойните роботи, които се биеха помежду си, но не закачаха малкия му катер. Той проклинаше ли, проклинаше и се наслаждаваше на богатия запас от думи, усещайки ги как безспирно се изливат от устата му. Всяка нова секунда му се струваше огромна победа.

Проклятията бяха неговия пробен камък. Изпълнил миниатюрната кабина с дрезгав шум, Емерсън се вкопчи в способността си да говори и яростно отказваше да позволи на разстоянието — или на врага, — да му я отнеме.

Скоро забеляза, че „Стрийкър“ понижава скорост, за да може да го настигне. Този приятелски жест изпълни душата му с топлина, докато херметичният шлюз се отваряше пред него и го огряваше с приветственото си сияние. Но Емерсън продължаваше шумно да изразява мнението си за Старите — за тяхното родословие, характер и вероятна съдба.

Едва когато улови насочващия лъч на земянитския кораб, той замълча за достатъчно време, за да си спомни нещо.

Проклятията нямаха значение.

Можеше да го прави още на Джиджо. Подобно на пеенето и рисуването, ругаенето не използваше онази част от мозъка, която му бяха откраднали.

Емерсън се опита да каже нещо друго — за битката, за небето, изпълнено с разбити останки или за собствения си усилващ се страх — и не успя.

Мислите му отчаяно закръжиха из измъчения му мозък в търсене на способността, която само допреди секунди му се струваше толкова естествена. Дарбата, от която го бяха лишили и която за кратко му върнаха, само за да му я отнемат повторно.

Все едно, че се опитваше да протегне ампутиран крайник. Призракът все още бе там. Загатване за воля. Значенията изпълваха ума му, придружавани от готовност да действа, да образува изречения. Да говори.

Но му липсваше някакъв ключов елемент, наред с всичко онова, което се беше надявал да каже на Сара. И на Джилиън.

Емерсън се отпусна на седалката, направена за много по-едър пилот, същество с огромна физическа сила, уважавано в Цивилизацията на Петте галактики. Ръцете му се изхлузиха от огромния волан и той опря брадичка в гърдите си. Сълзи започнаха да се стичат от очите му, които внезапно се оказаха прекалено замъглени, за да виждат. Почувства се безпомощен като загубено дете. Като невеж вълкон.

До този момент си бе мислил, че знае какво означава загуба. Но сега вече го разбираше. Страданието нямаше граници.

Джилиън

Лейтенант Тш'т докладваше от мостика. Опашката й плющеше в обогатената на кислород вода и вдигаше въртопи от цвъртящи мехурчета.

— Инженер Данайт с-с-се върна на борда. Да увеличим ли пак с-с-скоростта?

Джилиън усещаше нерешителността си като тежък звяр, забил нокти в ръцете и раменете й.

— Сензорите регистрираха ли някаква следа от зангите? Холограмата на Ние изобрази тревога.

— Възможно е дишащите водород същества да са били унищожени заедно с кораба си. Но дори да са заети някъде другаде, някои от сражаващите се фракции със сигурност ще се обединят, за да ни попречат да си заминем.

— Ние не знаем мотивите им, нито дори колко групи…

— Като съдя по тактическите схеми, различавам поне пет фракции. Техните сили се състоят главно от сипайски тип роботи, които получават инструкции от различни части на Многоизмерния свят.

Ние замълча за миг, после продължи:

— Позволете ми да се поправя. Забелязвам ШЕСТ тактически схеми. Едната изглежда цели да ни отвори път за бягство. Така че вероятно имаме съюзници сред участниците в битката.

— Така изглеждаше и миналия път — отвърна Джилиън. — Тези съюзници… достатъчно силни ли са, за да ни помогнат?

— Съмнително е. Критичният момент ще настъпи, когато преминаваме през най-близката част от отвора, пробит в Многоизмерния свят. Тогава ще може да ни унищожи всяка група, използвайки отбранителните лъчи, които видяхме по-рано.

Тази мисъл не бе особено ободрителна, докато „Стрийкър“ отново навлизаше в зейналия коридор, пълен с изпаряващи се останки и блестящи изкуствени комети. Само че този път земянитският кораб беше следван и от яростна битка, която кипеше навсякъде около него.

Джилиън нареди на Каа да мине само на половин милион километра от назъбения ръб на дупката, между летящи развалини и мрачни сенки на гигантски, крехки шипове.

— Може би ще си помислят дали да стрелят по нас с онези мощни оръдия, ако сме толкова близо до самата обвивка.

От това разстояние можеше да различи някои от огромните машини, които се опитваха да запушат разкъсаната структура на Крисуел с помощта на мрежи, изтъкани от въглеродни нишки. Това бяха съвършено различни механизми, самостоятелни и разумни — наемни работници, а не роби.

Всъщност обаче, повечето от макарите с въглеродно влакно изглеждаха почти изчерпани. „Суровините им свършват — помисли си Джилиън. — Всичките им усилия могат да се провалят, ако това продължава… особено, ако различните групи на Старите се бият помежду си, вместо да им помагат.“

Иззад нея се разнесе радостен делфийски вик. Тя се завъртя навреме, за да види, че в заседателната зала влиза Емерсън Данайт, мрачно навел глава и отпуснал рамене.

— Ето го нашият герой… — започна Джилиън. Но Сара Куулън се втурна покрай нея да прегърне приятеля си. Малкото неошимпанзе Прити също скочи към двамата. Около тях се струпаха делфини, които възбудено прещракваха, докато ходещите им устройства съскаха и тракаха. Джиджоските младежи — Алвин и неговите приятели — потупваха Емерсън по гърба, стискаха му ръката и радостно му говореха.

Въпреки че думите им нямаха смисъл за него, възторжената атмосфера като че ли донякъде разсея лошото му настроение. Той вдигна поглед, за да срещне очите на Джилиън и тя отвърна на колебливата му усмивка. Но в този момент се обади Ние:

— Приближават два нови рояка, доктор Баскин.

Тя се завъртя към дисплея.

— Пак ли роботи-сипаи?

— Не… и това ме безпокои. Новопристигналите са много по-ужасни същества, Джилиън. Това са самостоятелни наемни конструктори. Независими представители на машинния клас живот.

— Покажи ми ги!

Машините се приближаваха от две срещуположни посоки. Всяка от групите се състоеше от по десетина, представени на екрана съответно с червени и зелени точици. Те величествено се понесоха сред зоната на битката, но като доказателство за положението им, бойните роботи не стреляха по тях, а припряно се отстраняваха от пътя им.

„Положението не изглежда добре“, помисли си Джилиън, когато яростните зелени искрици навлязоха в зрителния им обхват. Всеки от водачите им напомняше на гигантски морски таралеж, почти десет пъти по-дълъг от „Стрийкър“, макар че по-голямата част от тази маса се състоеше от вретеновидни крака, които се гърчеха, докато машината летеше към опашката на земянитския кораб.

— С-с-сблъсък с-с-след трийсет с-с-секунди! — извика от мостика Тш'т. — Да открием ли огън?

— Не! — отсече Джилиън. — До този момент никой от тях не е използвал срещу нас лъчево или атомно оръжие. Не искам ние да сме първи. Нека първо да видим какви са намеренията им.

Единият рояк приближи до задния край на „Стрийкър“. Няколко от големите, бодливи механизми се залепиха за корпуса. Скоро около тях засия ярка светлина.

— Разтопяват кораба! — Извика Нис. — Скоростта на отделяне на материя надвишава трийсет тона в секунда… и продължава да се покачва. Трябва да ги отблъснем!

Тш'т съобщи, че се е прицелила в една от машините с лазерно оръдие, но Джилиън отмени заповедта за огън.

— Не прави нищо, докато не ти кажа! Акеакемай, дай ми увеличен образ на механизмите, които все още летят отстрани, зад залепените за нас!

Беше трудно да гледа през мъглата от изпаряването на корпуса. Но на Джилиън й се стори, че различава гигантски цилиндър.

— Това е макара! Като онези с въглеродната нишка. — Тя обърна глава и извика: — Бързо. Каква е спектралната сигнатура на отделения материал? Не е ли чист въглерод?

Кратка пауза.

— Наистина е въглерод — отговори накрая Нис.

— С каква чистота?

— Много висока. Изпаренията не съдържат метал от самия корпус на „Стрийкър“. Откъде разбра?

Джилиън все още се чувстваше така, сякаш сърцето й туптеше в гърлото. Но усещаше, че паниката й започва да отстъпва.

— Тези големи приятели не дават и пукната пара за дребнавите боричкания на сприхавите дишащи кислород. Имат си друга работа и суровините им са на изчерпване. Най-богатият им източник на въглерод вече не е достъпен за тях, след като джиджойците някак предизвикаха изригванията на Измунути. Но ние носим цели пластове от същия материал, който търсеха събирачите! Тази работна група трябва да е усетила, че минаваме наблизо и да е пратила машини, за да донесат още суровина.

— Очевидно е така — съгласи се Нис. — Докато бавно се плъзгат по кораба, те всмукват изпарения материал и изтъкават от него поливъглеродно влакно, но оставят корпуса отдолу непокътнат.

Ханес Суеси ликуващо извика от машинното отделение, очевидно зарадван от скоростта, с която роботите сваляха измъчвалото го месеци наред покритие.

— С това темпо за нула време ще се избавим от няколко мегатона — прибави той. — И ще станем много по-маневрени.

Междувременно вторият рояк — представен на екрана като червени точици, — се беше приближил до носа на „Стрийкър“. За корпуса се залепи друга група огромни механизми. Те не проявяваха особен интерес към участъка около лъчестия спирален символ.

Джилиън кимна.

— Предполагам, че сега ще продължат почистването и от двата ни края. Моля се само корпусът наистина да остане непокътнат. Ако късметът е на наша страна, присъствието им може да попречи на Старите да стрелят срещу нас, когато наближим точката на прехвърляне.

Нис замислено се завъртя.

— Разбира се, има и друга опасност. Ако законите в Многоизмерния свят окончателно са забравени и единството е нарушено, нищо не би попречило на различни фракции „оттеглили се“ да влязат във връзка с по-младите си братовчеди с помощта на хипервълна или времева капсула.

— С други думи, всеки момент можем да очакваме появата на сороски, джофурски или тандуаски бойни флоти. Страхотно — въздъхна Джилиън. — Още една причина да се махнем от…

Въртящите се мъгляви мотиви внезапно се издуха навън — израз на изненада.

— Нещо се промени — съобщи Нис. — Групата на носа… не върши същото като онази на кърмата.

Джилиън пристъпи напред.

— Покажи ми!

Отначало сцената изглеждаше позната. Няколко дългоноги машини се бяха залепили за покрития със сажди корпус на „Стрийкър“ и отделяха черната повърхност с помощта на искрящи лъчи. Само че този път към колекторите им не се стичаше млечна мъгла. От задните краища на механизмите не излизаха тъмни нишки, навиващи се на огромни макари. Вместо това с плътната обвивка, донесена от атмосферата на Измунути, ставаше нещо странно. Докато описваха спирали по корпуса, зад машините оставаше сгъстяващо се пъстроцветно сияние.

В продължение на няколко минути никой не проговори. Толкова неочаквано и необяснимо бе това поведение, че Джилиън нямаше представа как би трябвало да реагира.

— Вече не отделят въглерода. Те…

— Някак си го преобразуват — съгласи се Ние. Накрая на един от по-малките екрани се появи образът на киборга на главния инженер Суеси. Макар сега главата му да представляваше огледален купол, Джилиън усещаше по езика на тялото му, че има някакво предположение.

— Саждите, отделяни от Измунути… веществата, които се кондензираха по корпуса ни, се състояха предимно от въглерод, да. Но голяма част от тях представляваше фулърени. Имаше и много диамантени форми на Пенроуз. Когато на Джиджо се опитвахме да го отделим, открихме, че този материал има някои изключително странни особености. Всевъзможните съставки му придаваха такива свойства, като например висока температурна свръхпроводимост, плюс променен коефициент на триене…

— Ханес! — прекъсна го Джилиън. — Моля те, не се отклонявай.

Сребърният купол кимна.

— Сканирах повърхността, която новите машини оставят след себе си. Покривката е далеч по-еднообразна от звездните сажди. Фулърените се комбинират помежду си по начини, каквито никога не съм виждал. Предполагам, че свойствата, които наблюдавахме по-рано, ще са многократно усилени.

— О, с-с-страхотно — измърмори един от делфините. — С-с-сега ще ни е още по-трудно да го остържем!

Джилиън поклати глава.

— Но какво се опитват да постигнат? Да ни затворят тук вътре ли?

Ако наистина беше така, може би все още имаха време да се евакуират към херметичните шлюзове на кърмата. Навярно биха могли да намерят убежище при първата група машини.

— Предното ни лазерно оръдие е насочено — съобщи Тш'т. Джилиън махна с дясната си ръка, за да й даде знак да изчака.

Тогава заговори едно от джиджоските хлапета. Малкият колесат г'кек бе добър наблюдател, защото можеше едновременно да гледа четири екрана с очните си стълбчета.

— Хей — обади се Хък. — Изглежда, че новите ни посетители също се канят да се бият.

Тя посочи към монитора, на който се виждаше, че поддържащите кораби от двете групи се приближават едни към други. Пропукваше едва сдържана енергия. Скенерите показваха, че много от по-малките бойни машини се изтеглят от този район.

„Ще ни използват като бойно поле. Положението просто не може да е по-лошо.“

Джилиън знаеше, че е грешка да разсъждава така. Не трябваше да изкушава Ифни, богинята на късмета, която винаги измисляше все по-ужасни изпитания.

До нея се приближи холограмата на Нис. Гласът му звучеше тихо и примирено.

— Сега ни сканира самият Многоизмерен свят. Онези, които контролират мощните унищожителни лъчи, ги насочиха насам. Скоро може да ни сполети участта на зангите.

— И ще рискуват да улучат обвивката точно там, където е най-уязвима!

— Очевидно някои смятат, че рискът си заслужава, за да ни сплашат. Иначе ще унищожат онова, което не са в състояние да задържат.

Джилиън беше виждала тези смъртоносни оръжия в действие. Те можеха да изпарят „Стрийкър“ за секунди.

Ларк

Въпреки ужасните обстоятелства, един биолог би могъл да се чувства тук като в рая. Докато тялото му беше свито в смрадлив тесен чувал, мислите му се рееха из огромната панорама на живота.

Ларк усвои нов начин на общуване — като получаваше образни картини, подсилени със значения, пращани по тръба направо в кръвта му. Език от хормони и пептиди. При това връзката бе двупосочна. Винаги, когато разбираше нещо ново, нямаше нужда да говори, нито дори да кима с глава. Самият акт на съзнаване имаше метаболични ефекти — познат прилив на ендорфини, придружаващ задоволството, — които извънземният му наставник незабавно регистрираше. Сферата-учител постоянно променяше вида си, докато Ларк проумееше какво му показва.

Странно активен начин на пасивно учене.

„Дали е някакъв вид телепатия?“ — зачуди се той.

И все пак методът му изглеждаше бавен и примитивен. Като образни уроци, тези демонстрации много приличаха на куклен театър. От тялото на наставника му се отделяха физически части, които плуваха в куха вакуола и се извиваха и преобразяваха в живи модели или манекени, за да разиграват малки сцени. Същите образи можеха да се представят далеч по-бързо и живо с помощта на компютризираните дисплеи, които бе видял да използва Линг и на Джиджо, и по-късно в джофурския кораб.

Ефикасен или не, накрая Ларк разбра защо похитителите му са избрали този начин.

„Той е фундаментален за различията между начините на възприемане на вселената на дишащите водород и кислород.“

На пръв поглед двата свята изглеждаха съвършено противоположни.

Макар че двете биологии се основаваха на въглеродни молекули, едната използваше реактивна химия на кислородни атмосфери и течната вода служеше за незаменим разтворител. До появата на такъв живот можеха да доведат съвсем рядко срещани съчетания от температура и налягане. Обикновено той възникваше в океанските или въздушни обвивки на планети от типа на Земята. Когато пускаха тези малки оазиси, дишащите кислород трябваше да пренасят същите редки условия, където и да отидеха.

„Редукционните“ среди бяха много по-разпространени и покриваха студени гигантски светове като Юпитер, Сатурн или Титан — и дори ледените лица на кометите. Някои от тях бяха извънредно богати на водород, докато други изобилстваха на метан, амоняк или цианоген. Но повечето имаха някои общи особености — огромни, плътни атмосфери с бурно взаимодействащи си пластове, донякъде напомнящи тези на слънцето. Често нагоре от горещото планетно ядро се издигаше животворна топлина. Понякога изобщо нямаше твърда „повърхност“.

Поради тези причини повечето дишащи водород бяха рожби на безкрайните кипящи небеса. Понятия като „горе“ и „долу“ просто нямаха смисъл и бяха почти равнозначни на другите две измерения. Нито пък движението беше въпрос на изтощително летене, изискващо борба с гравитацията чрез размахване на криле — а на настройване на тежестта и изтласкване през толкова плътни мъгли, че налягането бе като на дъното на земните морета.

В такава среда големината беше преимущество. Огромни създания летяха с изящна плавност в търсене на органична храна. Когато попаднеше в силно студено течение, което теглеше надолу, само гигант можеше да се отскубне и да не позволи да бъде завлечен в огнените, смазващи глъбини. Някои дишащи водород същества ставаха толкова огромни, че можеха да се гледат само от космоса и напомняха на невероятни, живи облаци.

И органичната химия — вечен помощник на Твореца, — можеше да остави нещата дотам, ако не участваше още един фактор.

Критикът.

Еволюцията.

Логиката на възпроизводство и използване на преимуществата неизбежно царуваше на редукционните светове, също както и на кислородните като Земята… макар и по различен начин.

Сложната колоидна химия на протеините и аминокиселините при дишащия кислород живот разчиташе на течната вода. От друга страна, прекаленото количество вода правеше същите тези процеси безполезни. Дори в топлите морета еволюцията изискваше образуване на компактни пакети-клетки, — с точно определена големина. В продължение на два милиарда години биологичните постижения на младата Земя се бяха ограничавали до разпространението на едноклетъчни организми в океана, които поглъщали слънчева светлина и се изяждали помежду си, докато бавно усъвършенствали молекулярните си особености.

Докато веднъж една клетка погълнала друга… и я оставила жива. Примитивен евкариот поел в себе си синьо-зелена алга и й дал дом в замяна на захари, произведени с помощта на фотосинтеза. Този акт на сътрудничество осигурил на съюзниците важно предимство в борбата с другите клетки.

Но това не било единственото такова организиране. Скоро клетките масово започнали да се събират и обединяват, да образуват временни или постоянни групи, за да постигнат преимущество над другите. Разцъфтели сложни организми и еволюцията набрала темпо.

„Някои го наричат „хранителна верига“ или „танц на живота“. Наблюдавал съм го на Джиджо в толкова много екосистеми. Растенията използват фотосинтезата, за да натрупват хранителна енергия под формата на въглехидрати. Тревопасните ядат растенията. Месоядните се хранят с тревопасните и завършват цикъла като връщат собствената си материя в земята, когато отделят изпражнения или умират.

Прилича на добре смазана машина, в която всяка част разчита на другите, но въпреки това има изобилие от парадокси. Всичко, което отначало прилича на сътрудничество, се основава на конкуренция. И почти всеки акт на съперничество е част от по-голяма, по-здрава система, сякаш сътрудничеството му е било изконно присъщо.“

Разбира се, това прекалено опростяваше нещата. Понякога равновесието се нарушаваше — от промяна в околната среда или когато някой от видовете се изплъзнеше от контрола на природата. Подобно на рак, той можеше да унищожи цялата екомрежа, позволила му да се развие.

И все пак принципът почти винаги беше еднакъв на милиони плодородни малки светове. Взимаш компактни обвивки с обогатена на протеини вода. Осигуряваш им слънчева светлина и минерали. Хвърляш ги в постоянна борба на живот и смърт. Постепенно ще започнат да се появяват все по-големи и сложни съюзи. Съдействащи си групи, които образуват органи, тела, глутници, стада, племена, държави, планетарни общности… за да се стигне до разделената на безброй фракции, но поразителна Цивилизация на Петте галактики.

Историята на основания на водород живот имаше някои сходства, но първоначалният замисъл беше тръгнал в друга посока.

На световете от типа на Юпитер големината се бе развила още от самото начало. Прости същества с огромни размери се носели из небеса, достатъчно просторни, за да погълнат неколкостотин планети като Джиджо. Еволюцията ги карала да се усъвършенстват, макар и по-бавно заради по-ниските температури. До промени не винаги се стигало чрез възпроизводство и унаследяване. По-често някоя част от огромно летящо същество случайно откривала нов химически номер или поведение. Тази част започваше да изяжда и замества плътта до себе си и постепенно преобразявала цялото тяло.

Смъртта също беше елемент от процеса, но не по абсолютно същия начин като на Земята.

„За нас умирането е предопределено явление. Индивидът успява ли не успява да създаде потомство. Но и в двата случая смъртта те преследва през целия ти живот и накрая трябва да спечели, колкото и усилено да се съпротивляваш.

Но за дишащите водород всичко е мъгляво, сливащо се. Без ясни очертания, смъртта е относителна. Стига преобразуването да става бавно и гладко, ти не се страхуваш от него повече, отколкото от това да си подстрижеш косата.“

Вместо да се развива чрез мъчително обединяване на малки клетки, животът на световете от типа на Юпитер бе голям от самото начало. Той не се въртеше толкова принципно около сътрудничество и конкуренция. „Аз“ и „другите“ бяха известни концепции, но разликата между тях не играеше толкова същностна роля в съществуването, колкото при дишащите кислород.

„Тогава как се организирате? — помисли си по едно време Ларк, като ядосано се въртеше. — Как разпознавате предметите, целите, противниците и идеите?“

Неговият наставник не можеше да чете мислите му, нито да усеща въпросите му като отделни изречения. Но очевидно в кръвоносната му система проникна някакво разбиране, отделено от мозъка на младия биолог. Този процес бе по-бавен и не толкова ефикасен, колкото речта и изискваше много повторения. Но Ларк нямаше бърза работа.

Във вакуолата запулсираха части, отделени от голямата сфера, после започнаха да се сливат помежду си или да се връщат обратно при „родителя“ си. Ларк дълго наблюдава как тези малки фигури се гърчеха и приемаха различни форми. После изведнъж осъзна дълбоката истина, която лежеше в основата на всичко това.

„Тези части от цялото… Те са…“

В бедрото му проникна пулсираща вълна и се плъзна надолу по крака му, после и нагоре по тялото. Усещането не приличаше на никое друго и Ларк внезапно проумя, че наставникът му е пратил име.

Име, което не можеше да повтори на глас на какъвто и да е език, нито дори в мислите си — затова го преведе приблизително.

„Представители.“

В родната си среда дишащите водород не проявяваха склонност да наблюдават външния свят, за да учат или да постигат нещо. Ако някое огромно същество се срещнеше с, друго, можеше да се стигне до стълкновение или изяждане — или пък до мирно общуване, — но почти никога до постоянно съвместно съществуване. Мощните ветрове в юпитеровите небеса бързо слагаха край на всички познанства. Повторната среща бе почти невъзможна.

Но развитието изисква предизвикателства. Затова, за да разговарят, оценяват и разбират… те се обръщаха навътре.

Намиращо се в огромни мембрани, ядрото на дишащото водород същество представляваше оазис на спокойствието сред невъобразими бури. При желание можеха да се образуват затворени пространства и се отделяха малки части от тялото, които свободно се носеха вътре и по всевъзможни начини общуваха с другите. Подобно на човешки мисли и фантазии, тези представители можеха да се групират, разговарят или сблъскват, като разработваха безброй сценарии за доброто на по-голямото цяло.

Симулации.

Ларк погледна към сферичното същество, което летеше точно до мембраната на килията му. Изглеждаше му самостоятелно, но сега вече знаеше, че е само „представител“ на нещо още по-голямо — навярно на огромния кораб, жертвал се под смъртоносния джофурски огън, за да проникне в този кораб.

Ларк неочаквано си спомни нещо, което някога беше чел в рядък галактоксеноложки текст, за един от типовете дишащи водород, наречен „занги“.

„Тяхното най-любимо увлечение е симулирането на света… на вселената… но не чрез математика или компютри. Те го правят, създавайки живи копия, модели и подобия в собствените си тела.“

По някакъв странен начин това му се струваше познато.

Ала имаше още.

„Тъй като започваме живота като малки обвивки, пълни с вода — като клетки, — ние, дишащите кислород, трябва да се издигнем от земята чрез сложна система на конкуренция и сътрудничество, като организираме коалиции и общности и постепенно се превръщаме в същества, способни да овладеят процеса с помощта на Ъплифта. Въпреки всичките си недостатъци, нашата разпростряла се цивилизация е кулминацията на всичко това.

От многото… едно.

При дишащите водород е различно. Те започват големи, но самотата ги принуждава да се подразделят и да търсят разнообразието в самите себе си.

От едното… много.“

Прозрението изпълни Ларк с внезапно шеметно удоволствие. Да откриеш едновременно разликите и сходствата в съвършено друго царство на живота бе дар, за какъвто никога не си беше мечтал. Дар, който просто не бе можел да си представи.

Копнееше да го сподели, да разкаже всичко на Линг и… Връхлетя го тъга, също толкова силна, колкото и удоволствието от предишните мигове. Двете чувства се сляха и развълнуваха, смес, която се разля по вените му, тласкана от ударите на сърцето му. След секунди тя достигна тръбата в крака му и тогава…

Носещият се наблизо наставник рязко се разтърси. Сферата потръпна, сякаш размишляваше над веществата, отделени от тялото на Ларк.

Накрая в огромното му тяло се появиха стотици малки вакуоли. Във всяка една от тях неочаквано избликнаха почти микроскопични същества, които бясно се сливаха, сблъскваха и разделяха. Ларк смаяно наблюдаваше как зангът „мисли“ пред очите му. Процесът бе сложен и бърз.

Съскащият хаос свърши също толкова неочаквано, колкото бе започнал. Всички миниатюрни представители се абсорбираха в основното тяло. Наставникът запулсира…

Ларк усети, че в крака му прониква нова симулативна вълна, топлина, която светкавично се разпространи по кръвоносните му съдове — толкова интимна форма на общуване, че засенчваше всякаква идея за прегръдка. Каквато всъщност и беше.

„Разбиране.“

Поне така си преведе молекулярната вълна — с надеждата, че не се самозаблуждава. „Разбирането е желано. Разбирането е взаимно.“

Малко по-късно внезапна сънливост му показа, че домакините му искат да заспи. Така и направи.

Съзнанието му се върна почти също толкова бързо. Нямаше представа колко време е минало, но разбираше, че са го преместили.

Вече не се намираше в просторно помещение, пълно с други пленници и явно отровни пари. Вместо това прозрачният му пашкул бе в много по-малка стая. Имаше и други промени.

Мембраните, които го обгръщаха, се бяха свили и висяха около тялото му като торбести дрехи. Ларк откри, че е застанал изправен. Навярно дори го бяха накарали да влезе тук сам, движейки го като марионетка. Тази мисъл му бе неприятна, но свободата да се протегне свободно напълно я компенсираше.

Все още не можеше да диша и животът му зависеше от катетъра в бедрото му, но наоколо не му изглеждаше толкова мъгливо и не изпитваше силно усещане за студ.

Той колебливо размърда крака, за да се завърти.

Наблизо се носеше един от зангите, но Ларк не можеше да каже дали е предишният му наставник. Навярно не. Този приличаше на сферата-воин, която бе видял в коридорите на „Полкджхи“ — съществото, пробило стената на кораба, подплашило Ранн и втурнало се напред, за да плени Ларк. Отблизо можеше да види някои от приспособленията, необходими за предпазването на дишащите водород пратеници от отровната кислородна среда. Лъщяха дебели защитни пластове и съществото поддържаше сферична форма, идеална за ограничаване на вредното излагане.

„Е, сега и двамата сме в защитни костюми. Готови сме да се срещнем един с друг. Само че аз все още съм свързан с тази тръба и вие можете да ме изключвате като лампа, когато поискате.“

Той погледна зад занга и видя нещо, което до този момент не беше забелязал.

„Прозорец… който гледа навън!“

Като внимаваше да не се препъне, Ларк се приближи, изгарящ от нетърпение да види звездите. Това щеше да е първият му поглед към космоса, откакто двамата с Линг се бяха озовали на борда на джофурския кораб.

Но вместо чужди съзвездия, вниманието му веднага привлече нещо далеч по-странно — предмет, който се носеше на черния фон и малко напомняше на бодлива анемония, като растящите край скалите по планинските поляни на Джиджо. Само че с невероятни размери. Ларк си помисли, че може да е голяма колкото родната му планета… или още по-огромна.

Скоро разбра още нещо. Тъмният предмет бе повреден. Виждаха се проблясващи искри, мъждукащи с мътночервеникава светлина, които се изсипваха през назъбен отвор.

„Полкджхи“ бързо се приближаваше към зейналата дупка.

„По-рано зангът като че ли каза, че не са успели да завладеят кораба. Може би силите им са недостатъчни. От симулираните карти изглеждаше, че джофурите все още владеят двигателите, оръжията и животоподдържащите системи.

Навярно се насочват към място, където могат да получат помощ и да освободят кораба от врагове като зангите… и мен.

Или пък джофурите смятат, че там ще открият „плячката“, за която говореше Ранн — земянитския кораб, търсен от всички.“

Ларк завъртя глава и погледна към сферата-воин. Дали нарочно го бяха довели тук, за да му покажат какво става навън? Навярно зангите бяха разбрали, че не е приятел на джофурите. Може би имаха нужда от съюзник. В такъв случай с радост щеше да се съгласи… при едно условие.

„Трябва да ми помогнете да открия и освободя Линг. Да ни дадете спасителна лодка или по някакъв друг начин да уредите да се махнем оттук и да се върнем на Джиджо или да стигнем до друго безопасно място.

Ако го направите, ще ви служа като вярно куче и ще преследвам собствения си вид.“

Разбира се, можеше да смята джофурите за представители на собствения му вид само в сравнение с дишащите водород. Но иронията му навярно бе прекалено фина, за да бъде доловена от анализиращите кръвта му занги.

„Щом ще ставаме съюзници, трябва да открием много по-добър начин за общуване.“

Ларк внимателно наблюдаваше сферата за някакъв отговор или дори разбиране. Но вместо това няколко секунди по-късно тя като че ли подскочи от неочаквана изненада и раздразнение. По катетъра в тялото му проникнаха вълни на нервна възбуда.

„Какво? Какво има?“

Той се завъртя и потърси причината. После погледът му отново се насочи към прозореца. „О, Ифни…“

Бойният кораб вече се намираше много по-близо до огромното кълбо и очевидно се насочваше към дупката в него. Ларк незабавно забеляза, че сферата изглежда куха и видя, че отвътре сияе кръгло огнено тяло. Нямаше представа какво е това. Във всеки случай, вниманието му скоро привлече нещо друго.

Повечето от опустошенията изглежда бяха предизвикани от остри игли светлина, които идваха от дълбините на гигантската обвивка. Десетина лъча бяха насочени към точка, близо до ръба на огромната дупка и се отразяваха с парещ очите блясък.

Докато се носеше към отвора, точката се мяташе в опит да ги избегне и понякога успяваше. Винаги, когато преследващите я лъчи я улучваха, далечната искра проблясваше толкова ярко, че Ларк трябваше да затваря очи.

„Какво става там?“

Отново се почувства като невеж дивак, какъвто всъщност беше. Зангът несъмнено разбираше тази странна гледка. Но може би щяха да са нужни няколко мидури търпеливи куклени представления, за да му обясни дори и най-простия аспект от всичко това.

Внезапна вибрация разтърси пода под краката му. Господарите на „Полкджхи“ правеха нещо.

Ларк разпозна буботенето на стрелящи оръдия.

Скоро видя, че от джофурския кораб се понасят блестящи обекти и описват дъга, набирайки фантастична скорост към пробитото бодливо кълбо.

„Ракети?“

Спомни си как Общностите на Джиджо бяха изненадали джофурите, като нападнаха кораба им с примитивни химически ракети. Имаше чувството, че ярките стрели, които виждаше през илюминатора, са далеч по-смъртоносни.

Отначало си помисли, че са насочени срещу ярката точка. Но те прелетяха покрай нея и последваха всеки от жестоките лъчи към източника му.

По тялото му се разпространи нова вълна от натоварени с чувства вещества. Този път не се затрудни да си преведе критичната забележка на занга.

„Прибързано.

Неблагоразумие.

Саморазрушително.“

Наставниците му не одобряваха действията на джофурите. Но не можеха да направят нищо. Ракетите вече бяха потънали в огромната кухина.

Ларк беше в състояние само нервно да наблюдава и да чака.

Малко по-късно ярките лъчи един по един угаснаха. Все още обляна в светлина, малката точка се понесе към открития космос и „Полкджхи“ се насочи към нея.

Еуаскс

Спокойствие, пръстени мои.

Настоявам да се стремите към ведро размишление.

Погладете восъка.

Уважавайте мъдростта на нашия капитан-водач.

НАИСТИНА, напоследък тази царствена купчина не беше на себе си. Някои от съставните й пръстени бяха наранени, когато човешките гадини проникнаха в контролния ни център и извършиха коварен саботаж с примитивна бомба.

НАИСТИНА, сега далеч по-ужасна зараза е изтласкала нашия горд екипаж от няколко палуби, принуждавайки ни да оставим карантинните части на нашия скъп кораб „Полкджхи“ в ръцете на зангската напаст.

НАИСТИНА, напоследък командните пръстени на нашия водач изпускат странни миризми, които накараха неколцина купчини-жреци да блъвнат бунтовни пари и да подбудят негодувание сред екипажа.

ВЪПРЕКИ ТОВА, уверявам ви, че Аз/ние ще останем верни на нашия командир. В крайна сметка, тази купчина от зле съчетаващи се пръстени не бе ли експеримент, извършен по заповед на нашия капитан-водач? Ако командването поеме друг лидер, той може да нареди нашето/Моето незабавно разглобяване на съставни части!

ПРЪСТЕНИ МОИ, НЯКОИ ОТ ВАС НЕ ИЗГЛЕЖДАТ РАЗЯРЕНИ ОТ ТАЗИ ПЕРСПЕКТИВА.

Ето защо, като ваш любим Господарски пръстен, нека ви напомня (с мълнии електрическа болка/обич), че джофурът не е същото съставно същество като онова, което сте представлявали на дивия Джиджо, трекския мъдрец Аскс.

Сега ние/вие/Аз сме много по-велики.

Откакто се намесили милостивите оейли и избавили нашата раса от кротката инертност, джофурският клан е набрал мощ и величие сред съперническите раси на Цивилизацията на Петте галактики. Това не е съдба, от която можем лесно да се откажем. Особено след като признаците и предсказанията говорят за настъпващо Време на промени. С всяка изтекла ядура става все по-ясно, че съдбата може да застане на наша страна и да ни даде загадките/координатите/реликвите, носени от делфинско-вълконския кораб.

ОТТУК И МОЕТО/НАШЕТО СЪГЛАСИЕ С РЕШЕНИЕТО НА КАПИТАН-ВОДАЧА ДА СЕ НАМЕСИМ!

Нека висшата купчина-жрец ломоти за закон и благопристойност. Трябва ли да останем безразлични и да позволим земянитите да бъдат превърнати в пепел? След всичко, което преживяхме, докато ги преследвахме из огромния космос и на петте равнища на хиперпространството? Трябва ли, когато нашата плячка/награда най-после е пред нас, да оставим изпадналите в паника оттеглили се да унищожат най-голямото съкровище в познатия ни космос?

НАИСТИНА, ние нямаме законен статус тук, в Галактика четвърта. Нямаме официално право да изстрелваме ракети срещу многоизмерното убежище пред нас. Но за това, че бяхме принудени да действаме, са виновни те! Земянитският кораб и неговото съдържание са от законен интерес за нашия клас живот — за нас, потомците на Прародителите, които все още се носим по звездните пътища. Оттеглилите се трябва да гледат собствената си работа, да съзерцават и да размишляват над неясни философии, за да подготвят наследниците си за трансцендентност, а не да се намесват в дела, които вече не ги интересуват!

Една по една нашите свръхлеки ракети улучват целите си от вътрешната страна на многоизмерната обвивка… и един по един унищожителните лъчи угасват.

ГЛЕДАЙТЕ! Последният потъмнява и оставя земянитския кораб да продължи напред.

Успех!

Сега вълконите с тревожна скорост се понасят към точката на прехвърляне с надеждата да избягат от този капан в някакво неизвестно убежище. Но надеждите им са празни.

Ние сме тук, готови да ги пресрещнем.

(Но как е възможно?)

Този въпрос задава нашият втори познавателен пръстен, изпуска пара на любопитство.

(Наистина, ние/Аз сме радостни, че земянитите избягнаха онези ужасни унищожителни лъчи. Но как го постигнаха? Не трябваше ли да бъдат изпарени още в първите мигове, в които попаднаха под атаката на такова хищно оръжие?)

Същият въпрос приглушено обикаля сред джофурските купчини, отговарят за тактическите преценки. Пастелни сенки на безпокойство пробягват по страните на светлинните пръстени и над тази част от контролния център се носи тревожна мъгла. Специалистите се разгорещяват, докато взаимодействат с компютрите в опит да решат загадката.

Как успя да преодолее такава яростна атака земянитският кораб?

Дали това не е поредният коварен вълконски номер?

Дали все още не са под закрилата на зангите, намесили се в нарушение на основния закон, според който всеки клас живот трябва да гледа собствената си работа?

Дали дишащите водород наистина имат желание/готовност да рискуват да се стигне до Армагедон заради въпроси, които не биха могли да ги интересуват и които не са способни да проумеят?

Висшата купчина-жрец вече открито изпуска пари на предизвикателство към нашия капитан-водач.

Това достопочтено/свято съставно същество се приближава на крачния си пръстен и кимва с речевия си връх, описвайки кръг на справедливо обвинение.

— ТОВА Е НЕПОНОСИМО! КАТО ИЗСТРЕЛВАШ ТЕЗИ РАКЕТИ, ТИ/НИЕ ОКОНЧАТЕЛНО УНИЩОЖАВАМЕ ВСЯКАКВА ПРИВЪРЗАНОСТ, КАКВАТО ТАЗИ КОЛОНИЯ НА ОТТЕГЛИЛИ СЕ МОЖЕ ДА Е ИЗПИТВАЛА КЪМ НАШАТА РАСА, КЛАН И СЪЮЗ.

Навярно осъзнал несигурното си положение, капитан-водачът отговаря по-спокойно и изпуска миризми на сладка увереност.

— ОТРАЖЕНИЯТА НЯМА ДА СА СЕРИОЗНИ.

ПРЕД ЗАКОНА ВИНА НИЕ НЕ НОСИМ, ТЪЙ КАТО ОНЕЗИ, КОИТО НАСОЧВАХА ЛЪЧИТЕ, ОЧЕВИДНО БЯХА ПРЕСТЪПНИЦИ СПОРЕД ЗАКОНИТЕ НА СОБСТВЕНИЯ СИ КЛАС ЖИВОТ.

НИЕ ПРЕДПРИЕХМЕ ТЕЗИ ДЕЙСТВИЯ, ЗА ДА ЗАЩИТИМ СЪКРОВИЩЕ, ТЪРСЕНО ОТ ЦЯЛАТА ДИШАЩА КИСЛОРОД ЦИВИЛИЗАЦИЯ.

Много купчини от екипажа отделят пари на съгласие. Но купчината-жрец не е склонна да отстъпи.

— ОТРАЖЕНИЯТА НЯМАЛО ДА СА СЕРИОЗНИ ЛИ? ДОРИ В ТОЗИ МОМЕНТ ЕКСПЛОЗИИТЕ ОТ РАКЕТИТЕ НИ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА РАЗТЪРСВАТ СФЕРАТА! ЦЯЛАТА ОГРОМНА СТРУКТУРА Е В ОПАСНОСТ!

Няма спор, че това е деликатен въпрос. Може да доведе до съдебни процеси, които да се точат хиляди, дори милиони години. Но от нашия славен командир се издигат уверено-успокоителни аромати.

— ОБЩЕСТВЕНАТА И ФИЗИЧЕСКАТА ТЪКАН НА ТОВА ОБИТАЛИЩЕ ВЕЧЕ БЕШЕ РАЗКЪСАНА ОТ САМОТО ПРИСЪСТВИЕ НА УЖАСНИТЕ ЗЕМЯНИТИ. НАШАТА КОРАБНА БИБЛИОТЕКА КАЧИ ОТ ТАЗИ МАКРОСРЕДА ИНФОРМАЦИЯ ЗА НЕЙНОТО НАСЕЛЕНИЕ. ВИЖТЕ, ПОВЕЧЕТО ОТ ОБИТАТЕЛИТЕ Й ВЕЧЕ СА Я НАПУСНАЛИ!

НЯКОИ СА ИЗБЯГАЛИ В ДРУГИ ДОМОВЕ НА ОТТЕГЛИЛИ СЕ, ДАЛЕЧ ОТ ОПАСНИТЕ СТРАСТИ НА ПО-МЛАДИТЕ РАСИ.

ДРУГИ СА РЕШИЛИ ДА ПРЕКРАТЯТ ИЗОЛАЦИЯТА СИ! И СЕ ВРЪЩАТ В НАШИЯ КЛАС ЖИВОТ, КАТО ТЪРСЯТ СЪЮЗНИЦИ СРЕД БИВШИТЕ СИ КЛИЕНТИ И ОТНОВО СЕ ВКЛЮЧВАТ В БУРНИЯ ЖИВОТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА НА ПЕТТЕ ГАЛАКТИКИ.

ТРЕТА ГРУПА БЕГЪЛЦИ Е ПРОДЪЛЖИЛА НАТАТЪК И ПРЕЖДЕВРЕМЕННО СЕ Е ОТПРАВИЛА КЪМ ЦАРСТВОТО НА ТРАНСЦЕНДЕНТНОСТТА.

Почтително мълчание посреща думите на нашия командир. В нашата купчина — сред нашите/Моите свързани пръстени — настъпва кратко единодушие. Всички — от Господарския пръстен чак до най-скромните мазни останки от стария Аскс, — сме съгласни за едно: Аз/ние/вие имаме привилегията да живеем в такива времена. Да участваме в такива чудеса. Да виждаме/наблюдаваме/научаваме събития, които ще се превърнат в легенда през следващите епохи.

Нашият капитан-водач продължава:

— ЗАТОВА, СЪЩО КАТО ПРАЗНА ЧЕРУПКА ОТ ЯЙЦЕ НА УЙУТ, ТАЗИ СТРУКТУРА НЕ Е ТОЛКОВА ВАЖНА, КОЛКО ТО МОЖЕ БИ ИЗГЛЕЖДА. ЗАД НЕЙНИТЕ НАРАНЕНИ СТЕНИ СА ОСТАНАЛИ САМО НЯКОЛКО ТРИЛИОНА. ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА НЕ ТРЯБВА ПОВЕЧЕ ДА СЕ БЕЗПОКОИМ ЗА СЪДБАТА Й. КОГАТО ЗАВЛАДЕЕМ ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ И ГО ЗАПЕЧАТАМЕ С ДЖОФУРСКИ ВОСЪК, СПОКОЙНО ЩЕ МОЖЕМ ДА ПОСРЕЩНЕМ ВСИЧКИ ОБВИНЕНИЯ!

Поддръжниците на капитан-водача шумно го аплодират и изпускат радостни ароматни облаци. И все пак нашият/ Моят принос към тези овации изглежда нищожен и му липсва ентусиазъм. Някои от вас, пръстени, слаби и състрадателни като треки, мрачно разсъждават за скръбната участ на онези „няколко трилиона“.

Купчината-жрец безпощадно продължава обвинението си:

— КАКВА ГЛУПОСТ! ЗАБРАВИ ЛИ ЗА СОБСТВЕНИТЕ НИ ЗАТРУДНЕНИЯ? НИЕ ОЧАКВАХМЕ/НАДЯВАХМЕ СЕ ДА НАМЕРИМ ТУК ПОМОЩ И ДА ИЗБАВИМ СКЪПИЯ „ПОЛКДЖХИ“ ОТ НЕГОВАТА ЧОВЕШКО-ЗАНГСКА ЗАРАЗА. СЕГА НИКОЙ НЯМА ДА НИ ПОМОГНЕ!

Очевидно загубил търпение, нашият капитан-водач изсъсква и застава още по-нависоко върху командния подиум. Подчинените му уплашено се свиват назад.

— НАСТОЯЩОТО ПОЛОЖЕНИЕ Е ОВЛАДЯНО. ЗАНГСКИТЕ ГАДИНИ СА ИЗОЛИРАНИ. ДОКАТО ЗАЩИТАТА НИ ГИ УДЪРЖА, НЯМА ПО-ВАЖНА ЗАДАЧА ОТ ЗАЛАВЯНЕТО НА ЗЕМЯНИТСКИЯ КОРАБ!

Другите може и да са впечатлени, но купчината-жрец не е уплашена от виковете и жестовете. Вместо това, тази преподобна купчина пръстени още повече се приближава.

— АМИ КОМУНИКАЦИОННИТЕ СРЕДСТВА? ИМАХМЕ НАМЕРЕНИЕ ДА ИЗПОЛЗВАМЕ МЕСТНИТЕ ХИПЕРПОЩЕНСКИ КЛОНОВЕ, ЗА ДА СЕ СВЪРЖЕМ С НАШИЯ КЛАН/ СЪЮЗ. А СЕГА ТЕ СА УНИЩОЖЕНИ. КАК ЩЕ СЪОБЩИМ НА НАЧАЛНИЦИТЕ СИ ЗА НАШИТЕ ОТКРИТИЯ/ВЪЗМОЖНОСТИ НА ДЖИДЖО? И КАК ЩЕ ПОИСКАМЕ ПОМОЩ ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ТЕЗИ ЗЕМЯНИТИ?

Подчинените пръстени избягват от този сблъсък между високите, царствени купчини, които сега са почти достатъчно близо, за да притиснат блестящите си, мазни страни една в друга. Гъсти, властни пари се вихрят наоколо им и всяват смут във всеки по-нископоставен джофур, който попадне сред тях. Двамата велики господари се изпъват нагоре и се опитват да се сплашат един друг.

От удобната си позиция — по посока на часовниковата стрелка и малко назад — Аз/ние разбираме, че капитан-водачът използва придатък-ръка, за да протегне напред скрито оръжие. Нервни тръпки плъзват надолу към нашата мазна сърцевина.

ДАЛИ ЩЕ СТРЕЛЯ, ПРЪСТЕНИ МОИ?

Внезапно думите-глифове на главния ни тактически офицер разкъсват лютите пари като леден вятър и ни напомнят за нашата цел.

— Земянитският кораб навлиза в обсега ни! Скоро ще премине покрай нас на път за точката на прехвърляне. След деветдесет дури ще имаме възможност за пресрещане.

Подобно на два враждебни вулкана, решили да не изригват — засега, — нашите велики господари се отдръпват един от друг. Купчините им се отпускат и престават да изпускат ужасни пари.

Някои неща не трябва да се изричат. Ако сега успеем, екипажът ни и неговите командири ще получат най-голямата си награда. И ще им бъде простено за всичко.

Скенерите показват, че космосът наоколо е изпълнен с останки от страшната катастрофа. Виждат се също безброй кораби, които се отдалечават от обиталището на оттеглилите се и се опитват да избягат към местната точка на прехвърляне.

Ние предпазливо проверяваме за вероятни опасности — или бойни кораби, или други същества, способни да ни попречат, както направиха зангските сфери последния път, когато земянитите изглеждаха в ръцете ни. Всеки съд е подложен на внимателно наблюдение, но сега никой не изглежда в обхвата ни, нито пък е от достатъчно мощен клас, за да излезе насреща ни.

Нито пък вълконите се опитват да се скрият сред тези бегълци. Сега вече този номер няма/не може да им помогне, защото не ги изпускаме от поглед още откакто угаснаха унищожителните лъчи. Очевидно и те го разбират, тъй като единствената им цел изглежда, е да наберат скорост. Да ни надбягат. Да намерят убежище във възлестите нишки на точката на прехвърляне.

Но за да стигнат дотам, първо трябва да минат покрай нас. От гледна точка на логиката няма какво да ги спаси.

И все пак — (отбелязва нашият/Моят втори познавателен пръстен) — от три години насам вълконите и техните клиенти все успяват да ни се изплъзнат. Винаги са готови да измислят някой трик, достоен за тимбримите, и провалят усилията на всички велики военни съюзи. Сега чуваме слухове, че тук-там из Петте галактики са започнали да се пробуждат ленивите сили на умерените. Ако това се случи — ако земянитите продължават да печелят все нови отсрочки, — няма как да предвидим какво ще направят парджите и другите неутрални!

Да, пръстени мои. Нашият восък прелива от тревожни въпроси. И все пак няма ли всичко това само още повече да ни прослави, щом джофурите успеят там, където другите са се провалили?

Сега „Полкджхи“ праща ултиматум, подобен на предишния, презрително отхвърлен от земянитите, когато ги търсехме с лъчи и бомби на дъното на джиджоския океан.

„Капитулирайте и ни предайте съкровищата си. В замяна нашият могъщ съюз ще пази Земята. Делфийският екипаж ще бъде взет в плен, разбира се. Но само за хиляда години студен сън. След изтичането на това време той ще бъде освободен, за да открие една нова, променена Цивилизация на Петте галактики.“

Но техният единствен отговор отново е само обидно мълчание.

Ние приготвяме оръжията си.

— Двигателите на земянитския кораб са отслабнали — обяснява тактическата купчина. — Той все още носи допълнителна маса — саждива обвивка, натрупана поради многократно излагане на гигантската червена звезда.

„Полкджхи“ също е преминавал през онази мръсна мъгла. Но земянитите могат да си позволяват единствено евтини модели звездни кораби, докато нашият прекрасен съд е от висш клас и полетата му отблъскват нежеланите атоми.

(Наистина ли?)

(Тогава как зангите успяха да проникнат на борда?)

ТИХО, ПРЪСТЕНИ МОИ!

Пращам обуздаващи електрически мълнии, за да напомня на нашия втори познавателен пръстен да си гледа работата.

Слаб или не, корабът-плячка ловко маневрира и изглежда отлично пилотиран. Нашият първи предупредителен изстрел минава прекалено надалеч от целта и не е взет на сериозно.

Междувременно тактическите купчини спорят защо земянитският кораб изобщо е непокътнат.

Едната група настоява, че атаката, която наблюдавахме — гигантски унищожителни лъчи, насочени срещу мъничък съд, — трябва да е била измама! Бляскаво представление, целящо да ни накара да си помислим, че земянитите са обречени и да ни убеди да останем безучастни, докато те избягат! Наистина, това поразително предположение сега е господстващо мнение сред тактиците на „Полкджхи“ — макар че ако е вярно, изстрелването на нашите ракети изглежда глупаво.

(Огромната структура зад нас продължава да се разтърсва от тези удари и от другите поражения, нанесени от собствените й обитатели.)

Това обяснение се потвърждава от факта, че делфийският кораб е оцелял. И все пак неколцина тактици препоръчват предпазливост. Може да сме присъствали на действително нападение, достойно за тревога.

Нашият втори предупредителен изстрел е по-точен. Той минава само на половин корабна дължина от носа на плячката ни.

— ИМА НЯКОИ ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ ПРОМЕНИ.

Това съобщава купчината, която наблюдава състоянието на врага.

— ЦЕЛТА РЕЗОНИРА СТРАННО. НЕЙНИЯТ ХИПЕРУСКОРИТЕЛЕН ПРОФИЛ НЕ Е СЪЩИЯТ КАТО ПРЕДИ, КРАЙ ГИГАНТСКАТА ЧЕРВЕНА ЗВЕЗДА. И СЕ НАБЛЮДАВАТ НЕОБИЧАЙНИ ОТРАЖЕНИЯ ОТ КОРПУСА.

По заповед на нашия капитан-водач се извършва дълбочинно сканиране, което потвърждава, че корабът-плячка е от същия модел и тип. Излъчванията на двигателите са идентични. Пси-детекторите проверяват слабите утечки през полетата и откриват типична земянитска следа.

После при силно увеличение ние/Аз най-после виждаме корпуса…

Как блести, пръстени Мои!

Вече не е саждив и черен като космоса, а сияе с лъскавото съвършенство на съд, току-що излязъл от корабостроителницата.

Даже по-съвършен, защото звездите се отразяват от заоблената му повърхност по-ярки, отколкото са в действителност!

Нашата купчина-жрец изпуска пара.

— СЛЕД ВСИЧКО, КОЕТО ПРЕЖИВЯХМЕ И ВИДЯХМЕ, САМО ГЛУПАК НЕ БИ ОЧАКВАЛ НОВИ НОМЕРА/ПОДВИЗИ/ЧУДЕСА.

САМО НЕГОДНА/ЗЛЕ СЪСТАВЕНА КУПЧИНА НЕ БИ ПОВИКАЛА ПОМОЩ.

Нашият капитан-водач потръпва и предпазливо се настанява върху командния подиум. Струи тревожен дим се стелят от несигурния му връх.

Накрая съставните му пръстени взимат решение и царствената купчина-командир дава заповед за насочен изстрел с една десета мощност, целящ да обезсили двигателите на земянитския кораб.

Запял бойна песен, „Полкджхи“ изстрелва лъчи с ужасяваща сила, за да отсече три от вероятностните фланци на плячката. Мощни енергии пресичат пространството между нашите съдове и улучват право в целта…

НЕ ЗАДАВАЙТЕ ВЪПРОСИ, ПРЪСТЕНИ МОИ. ПРОСТО ПРАВЕТЕ КАКВОТО ВИ КАЗВАМ.

Внимателно и незабелязано се придвижете към вратата.

Точно така. Вървете тихо, без излишен шум. Не хвърляйте цветове-сенки. Не изпускайте тревожна пара.

А сега, докато вниманието на останалите от екипажа е насочено към драмата/трагедията, тихо излезте, като скромния трек, какъвто някога вие/ние/Аз бяхме.

В отговор на нашата мирисна парола бронираната врата се плъзга настрани, за да ни пусне навън от контролната зала. С насочени назад очни пъпки ние/Аз наблюдаваме как нашите другари-джофури се лутат в мъгла от токсини на страх/тревога.

Най-ужасните пари се издигат от локва горящ восък и мазнина — останките от нашия капитан-водач.

Купчината-жрец нямаше друг избор, разбира се. Когато нашето оръжие-лъч не постигна нищо… когато енергиите му изчезнаха, някак погълнати от блестящата нова обвивка на земянитския кораб… трябваше да се извърши промяна в ръководството/ командването.

Също толкова неизбежно, колкото и разпространението на космическата геометрия в разширяващата се вселена.

Естествено, преследването не е свършило. Нашето положение е изгодно. Земянитският кораб не може да ни избяга и ние сме в състояние да се движим по петите му, където и да отиде. Междувременно „Полкджхи“ разполага с огромен корабен клон на Галактическата библиотека. Ще потърсим в мъдрата му памет и несъмнено ще открием номера, който използваха — и неговите недостатъци, които ще ни помогнат да го неутрализираме.

Уви, пръстени Мои, това няма никакво значение за тази хибридна купчина зле подхождащи си пръстени.

Докато „Полкджхи“ бързо напредва на автопилот към точката на прехвърляне — и хвърля сянката си върху насочилия се също натам земянитски кораб, — сред онези купчини от екипажа, които останаха верни на нашия бивш командир, започва прегрупиране на изпълнителната власт. За някои ще е достатъчно разжалване. При други ще се наложи замяна на Господарския пръстен.

Но що се отнася до бедния Еуаскс — вие/ние бяхме вдъхновена идея на стария капитан-водач. Нашите пръстени в най-добрия случай ще бъдат използвани като резервни части за воините, ранени в битката срещу зангите. А в най-лошия ще бъдат смлени.

Сега съм благодарен за дивашките умения, които сте усвоили като преждевремец/варварин/трек. Вашите движения са възхитително потайни, пръстени Мои. Очевидно можете да се криете по-добре от джофурите.

Когато люкът плавно се затвори, бързо тръгнете в търсене на някое тихо, тайно място, където да съзерцаваме восъка… и да помислим как да оцелеем.

Дневникът на Алвин

„След време ще свикнете с такива неща.“

Тези думи на Джилиън Баскин като че ли все още отекват по кухия ми гръбнак, докато припряно записвам някои впечатления от последните ни мигове край Многоизмерния свят.

По-добре да побързам. Вече усещам, че налягането върху моите хуунски нерви се повишава, докато „Стрийкър“ пикира към напомнящите на нишки „териториални граници“, които се усукват в точката на прехвърляне. Скоро онази ужасна „морска“ болест няма да ми позволи да работя. Затова ще се опитам бързо да изложа страшните неща, които преживях напоследък.

Най-странен от всичко беше гласът на доктор Баскин, изпълнен с толкова дълбоко примирение, че повече приличаше на джиджойка, отколкото на звездна богиня. Също като на някой от нашите висши мъдреци, докато чете откъси от Свещените свитъци, предсказващи неизбежни изпитания. Тя някак караше невъзможното да звучи ужасяващо правдоподобно.

„След време ще свикнете с такива неща…“

Докато прехвърлящите полета ме обгръщат — докато по потръпващата ми кожа пълзи студ, — мога само да се надявам, че това никога няма да се случи.

Доктор Баскин каза тези думи преди по-малко от мидура, докато се взираше в нашето дело.

Постижение, към което никой от нас не се е стремил.

Катастрофа, настъпила заради самото ни присъствие.

Всъщност онези, които се намираха в заседателната зала, наблюдаваха две изображения на Многоизмерния свят, представени на гигантски екрани — и двете абсолютно различни и на теория „верни“.

Говорейки като джиджоски дивак — чиито впечатления за космическите полети произхождат от земянитски книги, датиращи от двайсет и втори век, още преди контакта, — аз се чувствам напълно объркан. Например в много от тези текстове се твърди, че не е възможно постигане на скорост, по-висока от светлинната. Или пък авторите на космически истории просто приемат свръхсветлинната скорост за даденост. И в двата случая изглежда просто. Нещата се случват тогава, когато се случват. Всяка причина има следствие и толкова.

Но на екрана от лявата ми страна времето течеше назад!

Моето пишещо устройство ми го обясни и се надявам, че съм го разбрал правилно. Изглежда, че всяка микросекунда, докато „Стрийкър“ се връщаше в нормалното пространство от С-равнището, в насочения назад телескоп на кораба се блъскаха фотони, осигуряващи картина на огромната „структура на Крисуел“, която ставаше все по-малка и неясна. Докато изпреварвахме последователни вълни светлина, образите „остаряваха“. Според обърканата логика на Айнщайн ние пътувахме назад във времето.

Смаяно гледах как гигантската сфера сякаш „оздравява“ пред очите ми. Пробитите участъци се запълваха. Ужасната рана се затваряше. Блестящи искрици представляваха бягащите допреди малко кораби, които очевидно се завръщаха у дома си.

Моите приятели възприемаха гледката с различни реакции.

Хък високо се смееше. Ур-ронн тъжно подсмърчаше, а Клещовръх не преставаше да повтаря „Божичко-чко-чко!“.

И нищо чудно. Онова, което ставаше пред очите ни, бе както мъчително жалко, така и смешно абсурдно.

От дясната ми страна Сара и Джилиън наблюдаваха други образи, улавяни от хипервълна всеки път, щом се прехвърлехме на С-равнище. Те оставяха впечатление за шеметна едновременност. Този екран като че ли показваше какво става в момента на Многоизмерния свят. Времето очевидно се движеше напред и представяше резултатите от бягството ни.

Следствията, които произтичат от всяка причина.

Разбира се, всичко всъщност е много по-сложно. Тази картина например постоянно трептеше като колеблив предварителен вариант на история, чийто автор все още не е сигурен какво да изложи на хартията.

Сара ми го обясни по следния начин:

— Фотоните предават бавните истини, Алвин, докато хипервълните пренасят вероятностите.

Така че този образ просто представяше най-вероятния сценарий, който се разиграваше зад нас. Макар и малка, все пак оставаше възможност да не е верен. Нещата можеха да, не се случат така.

За Бога, Ифни и Яйцето, продължавам да се моля за тази малка възможност.

Онова, което видяхме, въпреки постоянното трептене, беше ужасна история за бърза разруха.

Сега по крехката обвивка на огромната сфера имаше още няколко дупки. Те се разширяваха и пред погледа ни от тях бързо пълзяха пукнатини, през всяка от които струеше слънчева светлина с цвят на урска кръв.

Вече бяха отчупени стотици външни шипове, които се премятаха из космоса. Можех само да предполагам колко по-ужасно е положението вътре. Сигурно бяха разбити милиони големи колкото Джиджо прозорци, оставяйки беззащитните гори, степи и океани в лапите на жестокия вакуум.

Хипервълновото изображение се променяше неравномерно и понякога сякаш повтаряше или коригираше предишна сцена. Отделни детайли от опустошението внезапно се преместваха от едно място на друго. Нито една подробност не изглеждаше фиксирана или окончателно установена. Но тенденцията оставаше една и съща.

Усетих, че в гърба ми се забиват остри нокти, когато малката Хуфу и титлалът Калнокракия се покатериха на двете ми рамена и започнаха да се търкат в мен, молейки ме да разсея унилото настроение с песен. Отчасти заради шока, реагирах с нашия семеен вариант на „Реквием за незабелязаната смърт“ — умбла, толкова древна, че навярно идваше отпреди ъплифтирането на хууните, когато мозъците ни още не са били в състояние да осъзнаят целия потенциал на отчаянието.

Сепната от тихата мелодия, доктор Баскин се завъртя и погледна към моята вибрираща гръклянна торбичка. Казвали са ми, че пътуващите сред звездите човеци не обичат много хууните, но Сара Куулън й зашепна в ухото и Джилиън одобрително кимна.

Очевидно разбираше.

Когато няколко дури по-късно свърших, малката въртяща се холограма Ние се появи във въздуха близо до мен.

— Каа докладва, че сме на десетина минути от точката на прехвърляне.

Доктор Баскин кимна.

— Има ли някакви промени в антуража ни?

Нейният дигитален помощник сякаш небрежно се усука.

— Следва ни множество различни съдове — отвърна той. — Някои са роботи, повечето от които носят дишащи кислород бегълци. Те са обозначени с осигуряващи им безопасно преминаване емблеми на оттеглилия се клас живот. Разбира се, всички поддържат предпазлива дистанция от джофурския боен кораб.

Ние замълча за миг-два, после продължи:

— Абсолютно сигурна ли си, че искаш да се насочим към Танит?

Високата жена сви рамене.

— Все още приемам други предложения. Като че ли опитахме всичко останало, дори се скрихме в най-тъмното ъгълче на вселената… не се обиждай, Алвин.

— Не се обиждам — отвърнах аз, тъй като тя несъмнено описваше вярно родната ми планета. — Какво е „Танит“?

Отговори ми машината Нис:

— Това е планета, на която има секторно представителство на Библиотечния институт. Единственото близо до Земята. Капитан Крейдейки още отначало щеше да откара находките ни там, ако не бяхме попаднали на поредица от нападения и коварства. При отсъствието на други възможности, доктор Баскин смята, че сега трябва да се върнем към първоначалния си план.

— Но нали вече сте опитали да се предадете на институтите? На онова място Уакка…

— Оакка. Наистина, преди две години ние избягахме от преследващите ни безмилостни бойни флоти, за да направим онзи опит. Но безумието, заразява нашата цивилизация, ни беше изпреварило и там. Монасите от бюрократичните братства измениха на обетите си за неутралност и решиха да останат верни на някогашните си пристрастия. Отчасти заради древни вражди — или заради огромните богатства, които различни фанатични съюзи предлагаха за залавянето на „Стрийкър“, — те се опитаха да заловят нашия кораб и да го предадат на своите кръвни и кланови роднини.

— Значи не може да се вярва на институтите. Какво се е променило сега?

Доктор Баскин посочи към малък дисплей.

— Ето какво се е променило, Алвин.

На екрана се виждаше джофурдкият боен кораб — основният фактор, от който в момента зависеше животът ни. Огромният издължен съд ни следваше като лоша миризма, още откакто враговете не бяха успели да унищожат двигателите на „Стрийкър“. Въпреки умелото пилотиране на Каа, делфийският екипаж смяташе, че не е възможно да им избягаме. Казваха, че било по-лесно да се избавиш от сянката си в слънчев ден.

— Заповедите ни са ясни. При никакви обстоятелства не можем да позволим някоя фракция да завладее тайните ни.

— И затова ще се отправим към един от най-оживените космодруми в Галактика втора, така ли?

Гласът на Ние прозвуча недоверчиво, ако не и презрително. Но доктор Баскин не реагира на тона му.

— Остава ли ни по-добра възможност? Да се насочим към място с много трафик и може би също толкова големи кораби, колкото онзи крайцер ей там? Освен това има шанс Оакка да е била изключение. Навярно институтските представители на Танит не са забравили клетвите си.

Ние изрази съмнение с неучтив звук.

— Този шанс е невероятно малък. Или пък изненадата ще накара предпазливото мнозинство галактически кланове, които до този момент бяха вцепенени от нерешителност, да реагират?

— Нали през цялото време целта ни беше точно такава? И това е възможно, ако в района има достатъчно кораби на синтиани, парджи и техни съюзници. Защо да не се намесят, за да защитят традицията и закона?

— Твоят оптимизъм е едно от най-очарователните ти качества, доктор Баскин. Да си представяш, че умерените могат да бъдат предизвикани бързо да вземат каквото и да е решение, когато това може да ги изложи на смъртна опасност! Вече всички разбират, че настъпва Време на промени. Въпросът опира до оцеляването на расите. Никой няма да се занимава с някакви си вълкони.

Много по-вероятно е нашата неочаквана поява да доведе до всеобща битка над Танит, в сравнение с която Китръп ще е само обикновено сдърпване. Предполагам, разбираш, че армадите, които в момента обсаждат Земята, са само на два скока от Танит. За по-малко от един стандартен ден те ще се включат в…

— И ще отпуснат обръча около Земята? В такъв случай ще си струва.

— Отклоняваме се от основния проблем, доктор Баскин. Джофурите никога няма да ни позволят да стигнем до Танит. Можеш да бъдеш сигурна.

— А дали са в състояние да ни спрат? — за пръв път се обади Сара Куулън. — Веднъж вече опитаха и се провалиха.

— Уви, мъдрец Куулън, нашата привидна неуязвимост няма да е вечна. Джофурите бяха изненадани, но вече сигурно са проверили в корабната си база данни и са открили недостатъци в чудотворната ни броня.

Говореха за сияйната мантия, която обгръщаше корпуса на „Стрийкър“. Като невеж джоджоец, аз не знаех защо тази обвивка е толкова специална, макар че живо си спомнях страшния момент, в който рояци машинни същества ни запечатваха в нея — тъмни фигури, които загадъчно ни помагаха, без да си правят труда да искат съгласието на вълконите и преждевремците на борда.

В двата края на кораба бяха кацнали две групи гигантски ремонтни роботи. Онези на кърмата се опитваха да събират въглерод от корпуса, а другите преобразуваха звездните сажди в пласт, който искреше като Спектралния поток.

Между двете групи като че ли прелитаха мълнии. „Мемодирективни импулси“ — разпозна експлозиите Ние и ни посъветва да не гледаме, за да не заразят по някакъв начин мозъците ни. Спорът приключи няколко дури по-късно, без някоя от машините да получи физически повреди. Но едната група трябва неочаквано да беше „променила решението си“.

Внезапно обединили усилията си, роботите се хванаха на работа и успяха да завършат преобразяването на „Стрийкър“ точно навреме, преди първите унищожителни лъчи.

— Кой казва, че трябва да има недостатъци? — попита доктор Баскин. — Очевидно сме неуязвими, поне от далекообхватни лъчи.

Изглеждаше убедена, но си спомням колко шокирани бяха Джилиън, Сара, Тш'т и другите, че са оцелели в мига след началото на атаката. Само сакатият инженер Емерсън Данайт сумтеше и кимаше, сякаш през цялото време е очаквал нещо такова.

— Не съществуват съвършени защитни средства — възрази Нис. — Във Великата библиотека са архивирани всички видове оръжия. Ако някое изглежда изненадващо или чудотворно, това може да е защото много отдавна са се отказали от него поради някаква причина. Когато джофурите я открият, новият ни щит от преимущество ще се превърне в бреме.

Тази логика очевидно не се хареса на човеците и делфините. Не бих казал, че ми пукаше. Но навярно бе истина. Дори ние, преждевремците, знаем една от основните истини в Петте галактики…

Ако нещо не може да се открие в Библиотеката, то почти със сигурност не е възможно.

И все пак никога няма да забравя онзи момент, точно след като големите роботи свършиха задачата си и отлетяха, оставяйки нашият очукан кораб да сияе в космоса като диамант.

„Стрийкър“ се завъртя, за да мине през огромната дупка в обвивката на Многоизмерния свят и внезапно едновременно от няколко посоки го обсипаха гигантски светлинни копия! Започнаха да вият аларми и всеки лъч фокусирана енергия сякаш с невероятна сила ни блъсна навън.

Но не изгоряхме. Вместо това ни обгърна странен шум, като пъшкането на някой гигант от океанското дъно. Хък скри всичките си очи. Клещовръх сви и петте си крака, а Ур-ронн усука дългата си шия и нададе нисък урски вой.

Всички уреди сякаш полудяха… и все пак не изгоряхме!

Скоро повечето членове на екипажа се съгласиха с първоначалното предположение на Ханес Суеси, който смяташе, че лъчите трябва да са симулирани.

Ефектна демонстрация, предназначена да уплаши враговете ни и да ни позволи да избягаме. Като че ли нищо друго не обясняваше факта, че сме живи!

Поне докато малко по-късно джофурите не се втурнаха срещу нас и техните лъчи също изчезнаха с онзи тайнствен стон.

И тогава разбрахме.

Някой ни бе направил услуга… а дори не знаехме на кого да благодарим. И дали този късмет не предвещаваше нови нещастия?

По вътрешната уредба се разнесе глас:

— Достигаме точката на прехвърляне с-с-след… трийсет с-с-секунди.

Онези, които бяха в заседателната зала, се обърнаха към предния дисплей, показващ мрачна плетеница — първа от поредицата, която щеше да ни отведе далеч от Галактика четвърта… На места, за които ние с приятелите ми бяхме чували само от легендите и разказите за боговете. Но моята хуунска храносмилателна система вече предусещаше неминуемото гадене. Спомням си, че си помислих колко по-добре бих се чувствал на борда на бащиния ми отпадъчен кораб, теглейки въжетата и умблирайки заедно с щастливия екипаж, гален от топлия, солен вятър на Джиджо, пеещ в опънатите платна.

До хипервълновия дисплей открих още един човек, който не се интересуваше толкова къде отиваме, колкото от мястото, което напускахме. Емерсън, сакатият инженер, който носеше рюк върху очите си, ме поздрави с кривата си човешка усмивка. Отговорих му с олюляване на гръклянната си торбичка.

Мъгляв и трептящ, образът на Многоизмерния свят блестеше като яйце, голямо колкото слънчева система, от което се канеше да се излюпи нещо ново, огнено и ужасно. Червена слънчева светлина струеше през дупките и цепнатините, докато жестоки искри говореха за експлозии, достатъчно мощни, за да разлюляват цялата структура, пращайки вълни по опустошената й повърхност.

Емерсън въздъхна и ме изненада, като изрече няколко прости англически думи, изразяващи невероятна мисъл.

— Е… Бог дал… Бог взел.

Калнокракия цвъртеше на рамото ми, докато двигателите на „Стрийкър“ се напрягаха, за да преодолеят налягането на прехвърлянето. Но вниманието ни оставаше приковано към нещастния Многоизмерен свят.

Сферата внезапно се разцепи по всяка една от пукнатините си и се разпадна на безброй гигантски парчета, някои от които се запремятаха към открития космос, докато други се насочиха навътре, за да се слеят с червеното слънце.

Освободена след половин милиард години плен, малката звезда ярко засия, сякаш приветстваше всеки нов къс от структурата — извлечен от собствената й материя и сега отново завръщащ се у дома.

Отново получила свободата си, тя изстрелваше фойерверки към небесата.

Гръклянната ми торбичка се изду и аз започнах да умблирам жална песен… хуунски реквием за онези, които не са се завърнали от морето и чиито сърцепрешлени никога няма да бъдат открити.

Вледеняващите думи на Джилиън Баскин ме преследваха.

„След време ще свикнете с такива неща.“

Поклатих глава по човешки маниер.

Да свикна с това?

Ифни, какво ли вече трябва да бяха преживели земянитите, че такова нещо да им се струва ежедневно?

И като си помисля, че някога с копнеж се взирах в звездите и жадувах за приключения!

За пръв път разбрах един от главните уроци, проповядван от най-старите свитъци на Джиджо.

В тази вселена най-тежкото предизвикателство е оцеляването.