Стъкленият меч

Девета глава

Бункерът преминава покрай нас в проблясване на светлина и цвят Зървам само частици от него, докато Шейд се отпуска и ни прехвърляй със скок през постройката. Дланите и ръцете му са навсякъде, улавят ни, дават на всички ни пространство да се задържим. Достатъчно силен е да вземе всички ни, защото никой не може да бъде изоставен.

Виждам врата, стена, подът се накланя към мен. На всеки завой ни подгонват пазачи, крещят, стрелят, но никога не се задържаме на едно място достатъчно дълго. Веднъж се приземяваме в претъпкана стая, жужагца от електричество, заобиколена от видео екрани и радио оборудване. Дори зървам няколко камери, струпани в ъгъла, преди обитателите да ни усетят и да отскочим. После примижавам в слънчевата светлина на кея. Този път езерняците се приближават достатъчно, за да мога да видя лицата им, бледи на фона на вечерната светлина. После усещам пясък под краката си. Още един скок и там вече има бетон. Отскачаме още по-далеч на открито, започнали в единия край на пистата, преди да се телепортираме чак до хангара. Шейд трепва от усилието: мускулите му са стегнати, жилите на врата му изпъкват рязко. С един последен скок се озоваваме вътре, за да се изправим пред хладен въздух и относително спокойствие. Когато светът най-накрая спира да криволичи и да се търкаля, ми идва да рухна. Или да повърна. Но Килорн ме държи на крака, подкрепя ме изправена, за да видя за какво сме дошли чак дотук.

Два въздушни джета с разперени и тъмни криле запълват почти цялото пространство на хангара. Единият е по-малък, построен само за един човек, със сребрист корпус и криле с оранжеви върхове. Кученце, спомням си, връщайки се мислено към Нарси и бързите, смъртоносни джетове, които сипеха огън по нас. По-шлемият е смолисто черен, заплашителен, с по-шлям корпус и без особено отличителни цветове. Никога не съм виждала нещо подобно и смътно се питам дали и Кал е виждал. В края на краищата именно той ще го управлява, освен ако Фарли не крие още някое умение в ръкава. Ако съдя по това как се взира в джета с широко отворени очи, се съмнявам да е така.

- Какво правите вътре?

Еласът отеква странно в хангара и отскача от стените. Мъжът, който се появява под крилото на Летящия дракон, няма вид на войник: носи сив работен комбинезон вместо униформа на езерняк. Ръцете му са почернели от машинно масло, по вида им се разбира, че е механик. Той хвърля поглед между нас, оглежда бузите на Килорн, които започват да отичат, и бастуна на Шейд.

- Аз... аз ще трябва да ви докладвам пред началниците ви.

- Я се разкарай - излайва Фарли: изглежда като капитан до мозъка на костите. Ефедвид белега й и напрегнатата й челюст изненадана съм, че механикът не припада на място. -Действаме по изрични заповеди от полковника - тя прави бърз жест, с който насочва Кал съм черния джет. - Сега отворете вратата на този хангар.

Механикът продължава да пелтечи, докато Кал ни повежда към задната част на джета. Докато минаваме под крилото, той вдига ръка и я прокарва по хладния метал.

- „Блекрън“ - обяснява тихо. - Голям и бърз.

- И откраднат - добавям.

Той кимва стоически, стигнал до същото заключение като мен.

- От летището в Делфи.

Тренировъчно упражнение, беше казала кралица Елара на един официален обяд преди много време. Отхвърли слуха за откраднати джетове с едно махване на салатената си вилица, унижавайки покойната полковник Макантос пред дамите от свитата си. Тогава си помислих, че лъже, за да прикрие още действия на Гвардията, но освен това ми се струваше невъзможно - кой би могъл да открадне джет, а какво остава пък за два? Очевидно Алената гвардия е можела - и го е направила.

Задната част на джета „Блекрън“, под опашката, зее разтворена като уста, образувала рампа за товарене и сваляне на товари. А именно на нас. Шейд тръгва пръв, подпира се тежко на бастуна си с лице, влажно и бледо от изтощение. Мношбройните скокове са си казали думата. Килорн го следва, влачи ме със себе си, а Кал е точно зад нас. Все още долавям ехото от гласа на Фарли, когато се покатерваме вътре и се придвижваме през полумрака.

Покрай двете извити стени има редове със седалки с тежки, плътни ремъци, висящи от всяка. Достатъчно за превозване на най-малко две дузини хора. Питам се докъде ли е летял този джет за последно и кои са били хората на борда му. Дали са оживели, дали са загинали? И дали ще споделим участта им?

- Мер, трябваш ми тук, горе - казва Кал, и се провира покрай мен до предния край на джета. Свлича се тежко в пилотското място, озовава се лице в лице с неразгадаемо табло с копчета, лостове и уреди. Всички циферблати и измервателни уреди са завъртени на нула и джетът жужи само от биенето на сърцата ни. През дебелото стъкло на пилотската кабина виждам вратата на хангара - все още затворена, и Фарли, която продължава да спори с механика.

С въздишка сядам на мястото до Кал и започвам да се пристягам с коланите.

- Какво мога да направя? - Закопчалките щракат и се затварят, докато затягам всяка една поотделно. Ако ще летим, не искам да се подмятам насам-натам из вътрешността на джета.

- Това нещо има батерии, но им трябва захранване, а не мисля, че механикът ще ни го даде - казва той с леко проблясване в погледа. - Постарай се.

- Ясно - в мен нахлува решителност, силна като искрите ми. Същото е като да включиш лампа или камера, казвам си. Само че малко по-голяма и по-сложна - и по-важна. За кратко се питам дали е възможно, дали съм достатъчно силна да задвижа масивния „Блекрън“. Но споменът за мълнията, пурпурна и бяла и мощна, избухваща от небето, за да порази Купата на костите, ми казва, че съм. Ако мога да започна буря, то със сигурност мога да съживя този джет.

С протегнати ръце слагам длани върху' таблото. Не знам какво се опитвам да почувствам, знам единствено, че не усещам нищо. Пръстите ми танцуват по метала, търсят нещо, каквото и да е, за което да се захванат; нещо, което може да успея да използвам. Искрите ми се надигат към кожата ми, готови да бъдат призовани.

- Кал - промърморвам през стиснати зъби: не ми се иска да оставя вика да се откъсне от устните ми.

Той разбира и се задейства бързо, посяга под контролното табло към нещо отдолу. Металът се откъсва със силно пронизително скърцане, когато той изтръгва обвивката на таблото. Разкрива бъркотия от жици, пресичащи се в усукани снопове, и те ми заприличват на вени под кожа. Аз само трябва да ги накарам да се задействат. Без да мисля, пъхам ръка дълбоко в жиците, оставям искрите ми да излетят с пулсиране. Те търсят сами, избират място, където да отидат. Когато пръстите ми намират една особено дебела жица - кръгъл, гладък шнур, който пасва идеално на ръката ми, не успявам да се сдържа и се усмихвам. Клепачите ми се спускат и очите ми се затварят, позволяват ми да се концентрирам. Натискам по-силно, оставям силата си да се влее в енергийната мрежа. Тя поема през джета, разделя се и се разклонява по различни пътища, но аз заставям искрите си да продължат да се движат. Когато уцелват двигателя и огромните акумулатори, хватката ми се затяга, ноктите ми се впиват в кожата. Хайде. Мога да почувствам как се вливам в акумулаторите, как ги заливам, докато докосвам собствената им складирана енергия. Навеждам глава, облягам я на таблото, оставям хладния метал да успокои пламналата ми поруменяла кожа. С един последен тласък бентът във вътрешността на джета се срутва, избухва през стените и жиците. Не виждам как двигателят на джета „Блекрън“ оживява, но го усещам навсякъде наоколо.

- Добра работа - казва Кал и си дава една секунда да стисне рамото ми. Както се разбрахме обаче, докосването не трае дълго. Никакво разсейване, най-малко пък сега. Отварям очи и виждам как ръцете му танцуват по копчетата на контролното табло, въртят превключватели и нагласят копчета привидно напосоки.

Когато се облягам назад, друга ръка ме хваща за рамото. Килорн отпуска ръка, но докосването му е странно внимателно и нежно. Дори не гледа мен, а джета, изражението му е нещо средно между благоговение и страх. Със зяпнала уста и широко отворени очи има почти детински вид. Самата аз се чувствам малка, седнала в търбуха на джета, докато се каня да направя нещо, за което не сме и сънували, че е възможно. Чиракът на рибаря и Мълниеносното момиче, готвещи се да полетят.

- Тя да не очаква да разбия с това нещо някоя стена? - промърморва Кал под нос -усмивката му отдавна е изчезнала. Поглежда през рамо, очите му търсят не мен, а брат ми. -Шейд?

Брат ми има вид, сякаш всеки момент ще припадне, и неохотно поклаща глава:

- Не мога да прехвърлям със скок толкова големи, толкова... сложни неща. Дори и в добър ден - мъчително му е да каже такова нещо, макар да няма каквато и да е причина да се срамува. Но Шейд е от семейство Бароу, а ние не обичаме да признаваме слабост. - Мога да взема Фарли обаче - продължава; ръцете му посягат към токите на коланите.

Килорн познава брат ми така добре, както аз, и го бута обратно на мястото му.

- Не си от полза мъртъв, Бароу - казва той, насилил се да се усмихне криво. - Аз ще отворя онази врата.

- Не си прави труда - процеждам, а очите ми са приковани пред пилотската кабина. Тласвам силата си навън и със силен скърцащ стон вратата на хангара започва да се отваря, издига се от пода в едно гладко, равномерно движение. Механикът изглежда озадачен, наблюдава как механизмът, контролиращ вратата, се вдига със стържещ звук, докато Фарли се втурва като мълния. Със спринт тя се изгубва от поглед, надбягва се с вдигащата се врата.

Следва я пламтящ залез, прорязан със стрелкащи се, дълги сенки. Две дузини войници стоят, очертани като силуети, препречили пролуката. Не само езерняци, но и гвардейците на самата Фарли, отличаващи се по червените си шарфове и шалове. Всеки държи пушка, насочена към джета „Блекрън“, но се поколебават, изпитват неохота да стрелят. За мое облекчение не разпознавам сред тях Брий или Трами.

Един от езерняците пристъпва напред - капитан или лейтенант, ако се съди по белите ивици на униформата му. Крещи нещо, изпънал едната си ръка, устните му оформят думата спрете. Но не го чуваме над усилващия се рев на двигателите.

- Тръгвайте! - изкрегцява Фарли, появявайки се в задната част на самолета. Хвърля се в най-близката седалка и пристяга колана си с треперещи ръце.

Кал няма нужда да му повтарят. Ръцете му се движат с мълниеносна бързина, въртят и натискат копчета, сякаш това му е втора природа. Но го чувам да мърмори под нос като молитва, напомня си какво да прави. Джетът „Блекрън“ залита напред с въртящи се колела, докато задната рампа се вдига и запечатва вътрешността на самолета с удовлетворяващо пневматично съскане. Вече няма връщане назад.

- Добре, да задвижим това нещо - казва Кал, обляга се назад в пилотското си кресло почти развълнувано. Изведнъж без предупреждение хваща един лост на контролното табло, бутва го напред и джетът се подчинява.

Тръгва плавно напред, почти на косъм да се сблъска със строените войници. Стисвам зъби в очакване на жестока сцена, но те вече тичат, бягайки от нашия „Блекрън“ и отмъстителния му пилот. Откъсваме се от хангара, набираме скорост с всяка изминала секунда и откриваме пистата в безпорядък. Транспортьори минават с рев покрай казармите, отправят се към нас, докато взвод войници стреля дръзко от покрива на хангара. Куршумите се забиват със свистене в металния корпус, но никога не го пронизват. Джетът „Блекрън“ е направен от достатъчно здрав материал и продължава упорито, като прави рязък десен завой, от който се разтърсваме в седалките си.

Килорн си изпагца най-зле, тъй като не е затегнал предпазния си колан, както трябва. Главата му се трясва в извитата стена и той изругава, обгърнал с длани натъртените си бузи.

- Сигурен ли си, че можеш да управляваш това нещо? - изръмжава той, насочил целия си гняв към Кал.

С подигравателна усмивка Кал продължава, пришпорва джета до най-шлямата му скорост. Отвън пред прозореца виждам как транспортьорите изостават, неспособни да ни настигат. Пред нас обаче пистата, обикновен сив път, бавно и постепенно свършва. Меко зелените хълмове и закърнелите дървета никога не са изглеждали толкова заплашителни.

- Кал - прошепвам с надеждата, че ме чува над пронизителния шум на двигателите. - Кал.

Зад мен Килорн се суети с колана си, но пръстите му треперят твърде силно, за да са от

каквато и да е полза.

- Бароу, имаш ли сили за един последен скок? - изкрегцява той, хвърляйки поглед към брат ми.

Шейд, изглежда, не го чува. Очите му се взират напред, лицето му е пребледняло от страх. Хълмовете се приближават, вече само секунди ни делят. Представям си как джетът минава над тях, стабилен за момент, преди да се преобърне и да експлодира, да се превърне в пламтящи отломки. Поне Кал ще оцелее от това.

Но Кал няма да ни остави да умрем. Не и днес. Натиска с все сила друг лост, вените в юмрука му изпъкват рязко. После хълмовете отстъпват, отдалечават се като покривка, смъкната от маса. Вече виждам не острова, а наситено синьото есенно небе. Дъхът ми изчезва заедно със сушата, откраднат от усещането, че се издигам във въздуха. Налягането ме блъсва назад в седалката ми и причинява почти болезнено усещане на ушите ми, принуждава ги да пукат. Зад мен Килорн сподавя един лек писък, а Шейд ругае под нос. Фарли не реагира изобщо. Замръзнала е с широко отворени от шока очи.

Преживявала съм много странни неща през тези последни няколко месеца, но нищо не може да се сравни с летенето. Контрастът е разтърсващ: да почувствам мощния тласък на самолета, докато се издига, всяко цъкане на двигателите, които ни запращат към небето, докато собственото ми тяло е толкова безсилно, толкова пасивно, толкова зависимо от машината. По-лошо е от носещия се с пълна скорост мотоциклет на Кал, но също и по-хубаво. Хапя устна и внимавам да не затварям очи.

Изкачваме се нагоре и нагоре, заслушани единствено в ревящите двигатели и собствените си блъскащи в гърдите сърца. Тънки облачета пърхат край нас, разбиват се в пилотската кабина като бели завеси. Не мога да се сдържа и се надвесвам напред, почти притискам нос към стъклото, за да погледна хубаво навън. Островът се вие под нас, мръсно зелен на фона на стоманено синьото море, смалява се с всяка секунда, докато вече не мога да различа пистата или казармите.

Когато джетът заема хоризонтално положение, достигнал определената от Кал височина, Кал се обръща в креслото си. Самодоволното изражение на лицето му би накарало Мейвън да се гордее.

- Е? - пита той и се взира в Килорн. - Мога ли да управлявам това нещо?

Получава само едно неохотно промърморено „да“, но това е достатъчно за Кал. Той се обръща обратно към таблото, отпуска ръце върху И-образен механизъм, центриран пред него. Джетът реагира на докосването му, накланя се леко, когато той завърта Ц-то. Удовлетворен, натиска още няколко копчета на конзолата и се обляга назад, привидно оставил самолета да лети сам. Дори разкопчава предпазните си колани, отърсва се от тях, за да се настани по-удобно в креслото си.

- Е, накъде сме се отправили? - обръща се към тишината. - Или просто ей така си размахваме крилата?

Трепвам, когато чувам каламбура.

Отекващ тъп звук се разнася из джета, когато Килорн плясва върху коляното си сноп листове. Карти.

- На полковника са - обяснява, очите му се забиват в моите. Опитва се да ме накара да разбера. - Има писта за приземяване близо до Харбьр Бей.

Кал обаче поклаща глава като подразнен учител, който си има работа с все по-глупав и невъзприемчив ученик.

- Форт Пейтриът ли имаш предвид? - изпухгява презрително. - Искаш да ни приземя насред въздушна база на Норта?

Фарли се измъква първа от мястото си, като едва не разкъсва коланите си. Разглежда картите с резки, обмислени движения.

- Да, пълни глупаци сме, Ваше Височество - казва тя студено. Разгъва една карта, а после я тика под носа му. - Не фортът, Писта Девет-Пет.

Стискайки зъби, за да удържи напиращия рязък отговор, Кал предпазливо поема картата и оглежда квадрата от линии и цветове. След миг се изсмива неприкрито.

- Какво има? - питам, докато издърпвам картата от ръката му. За разлика от огромните, неразгадаеми древни драсканици в старата класна стая на Джулиан на тази карта се виждат познати имена и места. Градът Харбьр Бей заема голяма част от юга, граничи с брега на океана, а форт Пейтриът заема един полуостров, вдаващ се във водата. Плътна кафява ивица около града, твърде еднообразна, за да е създадена от природата, може да представлява само друг участък от бариерни дървета. Както и в Арчън създадените от зелените пазители странни гори предпазват Харбьр Бей от замърсяване. В този случай вероятно от Ню Таун: отбелязаният район обгръща бариерните дървета като колан и образува стена около покрайнините на Харбьр Бей.

Още едно гето, осъзнавам. Подобно на Сивия град, където Червени живеят и умират под небе, пълно с дим, принудени да произвеждат транспортьори, електрически крушки, въздушни джетове, абсолютно всичко, което самите Сребърни не могат да проумеят. На технитата не им е позволено да напускат така наречените си градове дори за да постъпят в армията.Уменията им са твърде ценни, за да бъдат погубени от война или от собствената им воля. Споменът за Сивия град ме жегва, но знанието, че той не е единственото отвратително нещо от този род, е още по-болезнено. Колко хора живеят в границите на онова гето? Или на това? Колко като мен, като стана въпрос?

Усещам вкус на жлъчка, която се надига в гърлото ми, но преглъщам с усилие, заставям се да извърна поглед. Претърсвам земите наоколо, главно заводски градчета, тук-там по някой малък град и гъста гора, осеяна с няколко занемарени руини. Изглежда обаче, че Писта Девет-Пет не е нанесена никъде на картата. Вероятно тайна както всичко, свързано с Алената гвардия.

Кал забелязва объркването ми и си позволява едно последно подсмихване.

- Приятелката ти иска да приземя „Блекрън“ върху проклета руина - казва накрая и почуква леко с пръст по картата.

Пръстът му се спира върху пунктирана линия, бележеща един от древните, големи пътища. Видях един веднъж, когато с Шейд се изгубихме в гората недалеч от Подпорите. Беше напукан от леда на хиляда зими и избелен от вековно слънце, с вид повече на назъбени едри камъни, отколкото на стар главен път. Няколко дървета бяха прорасли право през него, пробили си път нагоре през асфалта. При мисълта да приземим въздушен джет върху такова нещо, ми се обръща стомахът.

- Невъзможно е - изпелтечвам, представям си всички начини, по които бихме могли да се разбием и да загинем в опита си да кацнем върху стария път.

Кал се съгласява с кимване и бързо взима картата от ръцете ми. Разгъва я широко, пръстите му танцуват по различните градове и реки, докато търси.

- С Мер не е нужно да стигаме тук, долу. Можем да действаме, без да бързаме, да презареждаме акумулаторите, когато е необходимо, и да летим колкото дълго искаме, колкото надалеч искаме. - После със свиване на рамене: - Или докато акумулаторите вече не могат да се зареждат.

Пронизва ме нов мълниеносен пристъп на паника:

- И след колко време може да стане това?

Той отвръща с крива усмивка:

- „Блекрън“ започнаха да се използват преди две години. В най-лошия случай акумулаторът на този може да издържи още две години.

- Недей да ме плашиш така - промърморвам.

Две години, помислям си. Бихме могли да обиколим света за това време. Да видим Прерията, Тираксис, Монтфорт, Сирон, земи, които са само имена върху карта. Бихме могли да ги видим всичките.

Но това е мечта. Имам собствена мисия, новокръвни за защитаване и кралски сметки за уреждане.

- В такъв случай откъде започваме? - пита Фарли.

- Ще оставим списъка да реши. Във вас е, нали? - полагам всички усилия да не звуча изплашено. Ако книгата на Джулиан с имената е оставена в Тък, тогава целият този малък излет ще свърши още преди да е започнал. Защото няма да помръдна и на сантиметър повече без нея.

Вместо това Килорн измъква познатата тетрадка от ризата си. Мята я към мен и аз я улавям сръчно. Усещам я топла в ръцете си, все още запазила топлината му.

- Задигнах я от полковника - казва той, положил всички усилия да звучи небрежно. Но в тона му се просмуква гордост, макар и едва доловима.

- От жилището му? - чудя се, спомнила си спартански обзаведения бункер под океана.

Но Килорн поклаща глава:

- Не е толкова глупав. Държеше я заключена в арсенала на казармите с ключа на верижката си.

-И ти...

С доволна усмивка той дръпва яката си и разкрива златната верижка на врата си.

- Може и да не съм толкова добър джебчия като теб, но...

Фарли кима в знак на съгласие:

- Планирахме да го откраднем в крайна сметка, но когато ви заключиха, трябваше да импровизираме. И то бързо.

- О - значи това са постигнали с моите няколко часа, прекарани в килия. Можеш да ми се довериш, каза Килорн, преди да ме подмами в клетка. Сега осъзнавам, че го е направил заради списъка, за новокръвните и за мен. - Браво - прошепвам.

Килорн се преструва, че не обръща внимание на похвалата, но ухилването му издава колко доволен е всъщност.

- Да, ами сега ще взема това, ако нямате нищо против - казва Фарли с по-мил глас, отколкото съм я чувала някога. Без да чака отговора на Киорн, посяга да улови верижката в едно чевръсто, равно движение. Златото проблясва в ръката й, но бързо изчезва, скътано в един джоб. Устата й се присвива леко - единственият признак какво въздействие й оказва колието на баща й. Не, не е негово. Не и наистина. Снимката в жилището на полковника е доказателство за това. Майка й или сестра й са носили тази верижка, а по някаква причина тя не я носи сега.

Когато отново вдига глава, потрепването е изчезнало, резкият й маниер се е върнал:

- Е, Мълниеносно момиче, кой е най-близо до Девет-Пет? - пита тя, издала брадичка към книгата.

-Няма да кацнем на Девет-Пет - казва Кал твърдо, но овладяно. По този въпрос трябва да се съглася с него.

Мълчалив до този момент, Шейд простенва в седалката си. Вече не е блед, а зеленикав. Почти комично е - може да се справи отлично с телепортирането, но изглежда, че летенето го съсипва.

- Девет-Пет не е развалина - казва, полагайки всички усилия да не повърне. - Забравихте ли вече Нарси?

Кал издишва бавно, разтрива брадичката си с ръка. Има наченки на брада, тъмна сянка по челюстта и бузите му.

- Сменили сте настилката.

Фарли кимва бавно и се усмихва.

- И не можа просто да кажеш направо? - изругавам я и мигновено заличавам самомнителната усмивка от лицето й. - Знаеш, че не се печелят допълнителни точки за драматизъм, Даяна. Всяка секунда, която прахосваш в самодоволно държание, може да коства живота на още един новокръвен.

- А всяка секунда, която ти прахосващ за да разпитваш мен, Килорн и Шейд за всичко чак до въздуха, който дишащ води до същия резултат, Мълниеносно момиче - казва тя и скъсява разстоянието помежду ни. Извисява се над мен, но не се чувствам дребна. Със студената увереност, изкована от лейди Блонос и двора на Сребърните, срещам погледа й без дори помен от потрепване. - Посочи ми причина да ти се доверя, и ще го направя.

Лъжа.

След миг тя поклаща глава и се дръпва назад, дава ми достатъчно пространство да дишам.

- Девет-Пет наистина беше развалина - обяснява. - А за всеки, достатъчно любопитен да я посети, изглежда просто като изоставен участък от път. Една миля асфалт, която още не се е разбила.

Започва да сочи други разрушени пътища на картата.

- Не е единственият.

Мрежа от разноцветни линии обвива картата като паяжина, почти скрита в древните руини, но близо до по-малките градчета и села. Защита, нарича ги тя, защото броят на офицерите от Сигурността е минимален, а Червените от провинцията са по-склонни да си затварят очите. Може би по-малко сега, когато Мерките са в сила, но със сигурност преди кралят да реши да вземе още техни деца.

- „Блекрън“ и летящите кученца са първите джетове, които откраднахме, но ще дойдат още - добавя тя със сдържана гордост.

- Не бих бил сигурен в това - отвръща Кал. Не е враждебен, просто прагматичен. - След като са били отмъкнати от Делфи, ще е още по-трудно да влезем в някоя база, а какво остава пък за пилотска кабина.

Фарли отново се усмихва, убедена в собствените си трудно научени тайни:

- В Норта - да. Но летищата на Пиемонт са печално зле охранявани.

- Пиемонт? - прошепваме изненадано двамата с Кал в един глас. Съюзническата страна на юг е далече, дори по-далече от Езерните земи. Би трябвало да е далеч отвъд обсега на действие на членовете на Алената гвардия. Лесно е да повярвам, че се внася контрабанда от този район, видях товарите със собствените си очи, но открито проникване? Струва ми се... невъзможно.

Фарли, изглежда, не мисли така.

- Принцовете на Пиемонт са напълно убедени, че Алената гвардия е проблем само на Норта. За наше щастие, не са прави. Тази змия има много глави.

Прехапвам устна, за да удържа едно ахване, и съхранявам малкото, което е останало от маската ми. Езерните земи, Норта, а сега и Пиемонт? Разкъсвам се между почудата и страха от една организация, достатъчно голяма и достатъчно търпелива да проникне в не една, а в три суверенни държави, управлявани от Сребърни крале и принцове.

Това не е простата, събрана от кол и въже група от идеалисти, която си представях.

Това е машина, голяма и добре смазана, действаща от много по-отдавна, отколкото някой е смятал за възможно.

В какво се забърках?

За да попреча на мислите си да извикат сълзи в очите ми, отварям книгата с имената. Направеното от Джулиан проучване на артефактите, осеяно с имената и местонахожденията на всички новокръвни в Норта, ме успокоява. Ако мога да ги вербувам, да ги обуча и да покажа на полковника, че не сме Сребърни, че не трябва да се боят от нас, тогава може и да имаме шанс да променим света.

А Мейвън няма да има шанса да убие никого другиш в мое име. На съвестта ми няма да тежат повече надгробни камъни.

Кал се навежда до мен, но очите му не гледат страниците. Вместо това наблюдава ръцете ми, пръстите ми, докато прелитат през списъка. Коляното му се докосва леко до моето, горещо дори през парцаливите му панталони. И макар да не казва нищо, разбирам какво има предвид. Подобно на мен знае, че винаги има нещо повече от това, което се вижда; повече, отколкото дори можем да си представим.

Бъди нащрек, казва докосването му.

Отвръщам с побутване: Знам.

- Корунт - изричам на глас, рязко спирам да движа пръста си. - Колко близо е Корунт до пистата Девет-Пет?

Фарли не си прави труда да потърси селото на картата. Не й се налага.

- Достатъчно близо.

- Какво има в Корунт, Мер? - пита Килорн, промъкнал се боязливо до рамото ми. Внимава да стои далече от Кал, изпречва ме между двамата като стена.

Усещам как думите ми тежат. Действията ми могат да освободят този човек. Или да го обрекат на гибел.

- Името му е Никс Марстън.