Стъкленият меч

Петнадесета глава

По звездите, които красят всеки покрив, са накацали чайки, наблюдаващи ни, докато минаваме през прохладните, пладнешки сенки. Чувствам се изложена на показ и уязвима под погледа им като риба, която всеки момент ще бъде грабната за вечеря. Кал ни пришпорва да се движим с чевръсти, резки крачки и знам, че той също усеща опасността.

Дори в задните улички, наблюдавани само от сервизните врати и жилищата на слугите, пак сме безнадеждно не на място с качулките си и излинелите си дрехи. Тази част от града е мирна, тиха, безупречно чиста - и опасна. Колкото по-навътре отиваме, толкова по-напрегната се чувствам. А приглушеното пулсиране на електричество става по-плътно, постоянно туптене във всяка къща, покрай която минаваме. Дори се извива над главите ни, носено по жици, замаскирани от виещи се лози или тенти на сини райета. Но не усещам камери, а транспортните средства се придържат към главните улици. Дотук сме останали незабелязани, защитени от две кървави безредици.

Кал ни превежда бързо през онова, което нарича Звездния сектор. Ако се съди по хилядата звезди върху сто сводести покрива, кварталът е подходящо назован. Той ни превежда надолу по обиколни улички, грижливо заобикаля отдалеч Оушьн Хил, докато правим кръг и се озоваваме обратно на главен път, изпълнен с оживен и шумен трафик, свързващ ако си спомням правилно картата, Оушьн Хил и външните му постройки с кипящото от оживление пристанище и Форт Пейтриът отдолу, продължаващ навътре във водата. От този ъгъл градът се разпростира навсякъде около нас като картина в бяло и синьо.

Вливаме се в редиците на Червените, които се тълпят по тротоарите. Там белите плочи на настилката са задръстени с военни транспортьори. Те са с всевъзможни размери, вариращи от двуместни превозни средства до бронирани кутии на колела, повечето - с щампован върху тях меч, символа на армията. Очите на Кал проблясват под качулката му, наблюдават преминаването на всеки един. Аз съм по-загрижена за цивилните транспортни средства. Те са по-малобройни, но проблясват, движат се бързо през трафика. Върху по-впечатляващите се веят цветни флагчета, обозначаващи династията, на която принадлежат, или пътника, когото превозват. За мое облекчение не виждам червеното и черното на Мейвъновата Династия Калоре или бялото и тъмносиньото на династията на Елара, Мерандус. Поне няма да ми се наложи да очаквам най-лошото от днешния ден.

Блъскащата се тълпа ни принуждава да вървим скупчени заедно - с Кал от дясната и Фарли от лявата ми страна.

- Още колко път? - прошепвам и скривам лице обратно в качулката си. Картата е станала размазана и неясна в ума ми въпреки най-старателните ми усилия. Твърде много извивки и завои, за да ги помня, дори за мен.

В отговор Кал кимва с глава, сочи към шумно оживено множество от хора и транспортни средства далече напред. Преглъщам мъчително при вида на това, което несъмнено е биещото сърце на Харбьр Бей. Короната на градския хълм, обкръжена от бял камък и стени от диамантено стъкло. Не мога да видя много от двореца отвъд портите му, яркосини и обковани с листове сребро, но се подават няколко украсени със звезди кулички. Мястото е красиво, но студено, жестоко и остро като бръснач. Опасно.

На картата това приличаше просто на пазарен площад пред портите на Оушьн Хил, свързан с пристанището и портите на Форт Пейтриът надолу по лекия склон. Реалността е много по-сложна. Изглежда, че тук се смесват двата свята на това кралство, Червени и Сребърни, събрани за частица от мига. Пристанищни работници, войници, слуги и висши благородници пресичат под кристалния купол, извиващ се над масивния вътрешен двор. В центъра лъкатуши фонтан, заобиколен от бели и сини цветя, все още недокоснати от есента. Слънчева светлина проблясва през купола, пречупва танцуващата светлина върху владението на яркоцветния хаос. Портите на форта са точно надолу по булеварда, обсипани с петна местеща се светлина от купола. Подобно на тези на двореца, те са изкусно изработени. Четирийсет фута високи, направени от полиран бронз и сребро, сплетени така, че да образуват гигантски, извиващи се риби. Ако не бяха десетките войници и неподправеният ми ужас, може би портите щяха да ми се сторят великолепни. Те крият моста отсреща и Форт Пейтриът нататък към морето. Клаксони, викове и смях допълват прекомерния шум, докато се принуждавам да сведа поглед към ботушите си и да си поема дъх. Крадлата в мен изпитва наслада при мисълта за толкова голям смут, но останалата част е уплашена и стресната като оголена жица, която се опитва да удържи искрите си.

- Имаш късмет, че не е Нощта на Единствената звезда - промърморва Кал с отнесен и далечен поглед. - Целият град избухва за празненството.

Нямам сили или нужда да му отговарям. Нощта е празник на Сребърните, провеждан като възпоменание за някаква битка на флота преди десетилетия. За мен не значи нищо, но един поглед към Кал и разсеяното му изражение ми подсказва, че той не е на същото мнение. Виждал е Нощта в същия този град и я помни с хубави чувства. Музика, смях и коприна. Може би фоейрверки над водата и кралски пир за завършек на празненството. Одобрителната усмивка на баща му, шеги с Мейвън. Всичко, което е загубил.

Сега е мой ред да гледам с далечно и отнесено изражение. Онзи живот си отиде, Кал. Вече не би трябвало да те прави щастлив.

- Не се тревожи - добавя той, когато изражението му се прояснява. Поклаща глава, опитва се да скрие една тъжна усмивка. - Успяхме. Това там е Централата на сигурността.

Сградата, която посочва, се издига на ръба на кипящия от оживление площад, белите й стени се открояват сурово на фона на безредния трафик отдолу. Прилича на красива крепост с прозорци от дебело стъкло и стъпала, водещи нагоре към тераса, заобиколена от колони, украсени с издяланите люспести опашки на огромни риби. Обхождани от патрули, пасажи се извиват над стените от диамантено стъкло на Оушьн Хил, свързват го с останалата част от дворцовия комплекс. Покривът също е син, украсен не със звезди, а с шипове. Страховито желязо, шест фута дълго и заострено до зловещ връх. Предполагам, че е заради магнитроните, за да го използват срещу всякакви нападения. Останалата част от сградата е същата, покрита с оръжия на Сребърните. Лози и трънливи растения се вият нагоре по колоните, предназначени за зелените пазители, докато две широки, неподвижни езерца са пълни с тъмна вода за нимфите. И разбира се, на всяка врата има въоръжени пазачи, дългите пушки в ръцете им се виждат ясно.

По-ужасни от всяка стража са знамената. Те плющят на морския бриз, спускащи се от стените, купичките и колоните с рибешките опашки. Върху тях се вижда не сребърното копие на Сигурността, а Пламтящата корона. Черно, бяло и червено с върхове, извиващи се в завъртулки от пламък. Те олицетворяват Норта, кралството, Мейвън. Всичко, което се опитваме да унищожим. А между тях, върху собствените си позлатени знамена, е Мейвън. Или поне образът му. Той се взира решително, на главата му е короната на баща му, очите, които е наследил от майка си, гледат дръзко. Изглежда като малко, но силно момче, принц, справящ се на висота с изключителния случай. „ДА ЖИВЕЕ КРАЛЯТ“ пише с големи, крещящи букви под всяко изображение на острото му, бледо лице.

Въпреки впечатляващите защити, въпреки натрапчивия поглед на Мейвън не мога да не се усмихна. Централата пулсира от собственото ми оръжие, от електричество. То е по-мощно от всеки магнитрон, от всеки зеленопръст, от всеки пистолет. То е навсякъде. И е мое. Само ако можех да го използвам, както трябва. Само ако не се налагаше да се крием.

Ако. Презирам тази глупава дума.

Тя витае във въздуха достатъчно близо, за да я докосна. Ами ако не можем да влезем? Ами ако не успеем да открием Ейда и Уоливър? Ами ако Шейд не се върне? Последната мисъл ме изгаря по-дълбоко от останалите. Макар че очите ми са нащрек, насочени към многолюдните улици, не виждам брат си никъде. Би трябвало да е лесен за забелязване, куцукайки с патерицата си, но не го намирам никъде.

Паниката засилва сетивата ми, отнема малко от контрола, който така усърдно се старах да си изградя. Налага се да прехапя устна, за да се сдържа да не ахна на глас. Къде е брат ми?

- Значи сега чакаме? - пита Фарли: собственият й глас трепери от ужас. Очите й сноват светкавично напред-назад и също търсят. Брат ми. - Не мисля, че дори вие двамата можете да влезете там без Шейд.

Кал изпухгява насмешливо, твърде зает да разглежда отбранителните съоръжения на Централата, за да я погледне.

- Бихме могли да влезем без проблем. Това може да означава да вдигнем цялото място във въздуха. Не точно изтънчен подход.

- Не, съвсем не - промърморвам, било то и само за да се разсея. Но независимо колко упорито се опитвам да гледам само в краката си или умелите ръце на Кал, не мога да спра да се притеснявам за Шейд. Чак до този момент изобщо не се усъмних истински, че ще ни посрещне. Той е телепортатор, най-бързото същество на света, и няколко главорези от доковете не би трябвало да представляват никаква заплаха за него. Това си казах в Полтри, когато го оставих. Когато го изоставих. Той пое куршум заради мен преди няколко дни, а аз го хвърлих на Морските черепи като агне на вълците.

В Нарси казах на Шейд, че не се доверявам на думата му. Предполагам, че и той не би трябвало да се доверява на моята.

Пръстите ми разсеяно се пъхат в качулката, опитват се да прогонят с масажиране болката от мускулите на врата ми. Но това не ми носи облекчение. Защото точно сега се мотаем пред истински наказателен взвод, чакаме като глупави пилета, които оглеждат ножа на касапина. И макар да се боя за Шейд, се боя и за себе си. Не мога да бъда заловена, няма да бъда.

- Задният вход - казвам. Не е въпрос. Всяка къща има врата, но има също и прозорци, дупка в покрива или счупена ключалка. Винаги има начин за влизане.

Кал сбьрчва чело, объркан като никога. Един войник не бива да бъде изпращан да върши работата на крадец.

- Шейд ще ни свърши по-добра работа - възразява той. - Никой няма даже и да разбере, че е вътре. Още няколко минути...

- Излагаме всеки новокръвен на все по-шлям риск с всяка секунда, която прахосваме. Освен това Шейд няма да има проблем да ни открие по-късно. - Правя първите си стъпки встрани от Порт Роуд и по страничната улица. Кал бъбри нещо неразбираемо, но ме следва. -Всичко, което трябва да направи, е да следва дима.

- Дим ли? - той побелява като платно.

- Контролирано горене - продължавам: в ума ми толкова бързо се оформя план, че думите едва имат време да излетят от устните ми. - Нещо овладяно. Огнена стена, голяма точно колкото да ги удържи, докато намерим имената, които ни трябват Няколко сумтягци звука от нимфи не би трябвало да представляват особена заплаха за теб, а ако се окажат такава -свивам ръка в юмрук с палеца отвън и оставям една миниатюрна искра да се завърти в дланта ми, - затова съм тук. Фарли, предполагам, че си запозната със системата на архивите?

Тя кимва без колебание, лицето й свети от странна гордост.

- Най-сетне - промърморва. - Няма смисъл да мъкнем вас двамата, ако няма да сте от полза.

Очите на Кал потъмняват в пристъп на страх, мрачно изражение, което ми напомня за мъртвия му баща.

- Знаеш до какво ще доведе това, нали? - предупреждава, сякаш съм някакво дете. -Мейвън ще узнае кой е направил това. Ще узнае къде сме. Ще разбере какво правим.

Нахвърлям се на Кал, ядосана, че трябва да обяснявам. Вбесена, че ми няма доверие да взема каквото и да е решение.

- Взехме Никс преди повече от дванайсет часа. Някой ще забележи, че Никс го няма, ако вече не са. Това ще бъде докладвано. Мислиш ли, че Мейвън не следи всяко име в списъка на Джулиан? - поклащам глава, без да знам защо не съм си дала сметка по-рано. - Той ще разбере какво правим в момента, в който научи за изчезването на Никс. Няма значение какво правим тук. След днес, независимо от всичко, това ще бъде истински лов на хора. Ще ни издирват из целия град, ще има заповеди да бъдем убити веднага щом ни видят. Така че защо да не изпреварим проблема?

Той не възразява, но това не значи, че е съгласен. Така или иначе, не ме е грижа. Кал не познава тази страна на света, канавките и калта, в които трябва да се хвърлим. Аз ги познавам.

- Време е да спрем да говорим със заобикалки, Кал - присъединява се Фарли.

Отново никакъв отговор. Той изглежда обезсърчен, дори отвратен.

- Те са собствените ми хора, Мер - прошепва най-накрая. Друг би изкрещял, но Кал не е от хората, които крещят. Прошепнатите му думи обикновено парят, но чувствам единствено решителност. - Няма да ги убия.

- Сребърни - довършвам вместо него. - Няма да убиваш Сребърни.

Той поклаща бавно глава:

- Не мога.

- И въпреки това не твърде отдавна беше готов да довършиш Кранс - продължавам упорито, съскайки. - Той също е един от твоите хора или щеше да бъде, ако беше крал. Но предполагам, че кръвта му е с погрешния цвят, нали?

- Това е...- запъва се той. - Не е същото. Ако избяга, ако бъде заловен, ще бъдем в такава опасност...

Думите засядат на гърлото му, заглъхват. Защото просто не са му останали думи за казване. Той е лицемер чисто и просто независимо за колко справедлив се пише. Кръвта му е сребърна и сърцето му е сребърно. И никога няма да цени някого другиш повече от своите.

Върви си, иска ми се да кажа. Думите са горчиви на вкус. Не мога да ги заставя да се откъснат от устните ми. Колкото и вбесяващи да са предразсъдъците му, верността му, не мога да направя каквото би трябвало. Не мога да го пусна да си отиде. Той греши толкова много, а не мога да го пусна да си отиде.

- Тогава недей да убиваш - изричам през зъби. - Но помни, че той убиваше. Моите хора - и твоите собствени. Те го следват сега и са готови да ни убият заради новия си крал.

Посочвам с натъртен пръст назад към улицата, към знамената с лицето на Мейвън върху тях. Мейвън, който пожертва Сребърни заради Алената гвардия, за да превърне бунтовниците в терористи и да унищожи собствените си врагове само с един замах. Мейвън, който уби всички в двора, които ме познаваха истински. Лукас, лейди Блонос и прислужничките ми, всички - мъртви, защото бях различна. Мейвън, който помогна за убийството на родния си баща, който се опита да екзекутира брат си. Мейвън, който трябва да бъде унищожен.

Една малка част от мен се опасява, че Кал ще си тръгне. Би могъл да изчезне във вътрешността на града, да намери късчето, което все още се таи в сърцето му. Но няма. Гневът му, макар и погребан дълбоко, е по-силен от собствения му разум. Той иска да получи възмездие точно както аз искам да получа своето. Дори и ако това ни коства всичко, което ни е скъпо.

- Насам - гласът му отеква. Нямаме повече време за шепнене.

Докато завиваме покрай задния ъгъл на Централата на сигурността, сетивата ми се протягат, фокусират се върху охранителните камери, осеяли стените. С усмивка изпращам ударна вълна от мълнии към тях и прекъсвам жиците им. Една по една те падат под напора на вълната.

Задната врата е също толкова впечатляващо изработена като предната, макар и по-малка. Широк праг, подобен на портик, врата с решетка от извита стомана и само четирима въоръжени пазачи. Пушките им са излъскани до огледален блясък, но тежат в ръцете им. Новобранци. Забелязвам цветните ленти на ръцете им, показващи династиите и способностите им. Единият изобщо няма лента - Сребърен от низшите класи без изтъкнато семейство и с по-слаби способности от останалите. Другите са банши от Династия Маринос, замразител от Глиакон и силнорък от Греко. За мой възторг не виждам бялото и черното на Династия Айгри. Няма очи, които да зърнат непосредственото бъдеще, да узнаят какво се готвим да правим.

Те ни виждат да идваме и не си дават труд да се изправят. Червените не са никакъв повод за тревога, не и за Сребърните офицери. Колко грешат.

Едва когато спираме пред стъпалата на задната врата, те ни забелязват. Баншито, не много повече от момче с дръпнати очи и високи скули, се изплюва в краката ни.

- Продължавайте да се движите, Червени плъхове - в гласа му има болезнена, остра като бръснач нотка.

Разбира се, ние не се подчиняваме.

- Бих искала да подам оплакване - казвам с висок и ясен глас, макар да държа лицето си сведено към земята. До мен се надига горещина и с ъгълчето на окото си виждам как юмруците на Кал се свиват.

Офицерите избухват в мощен кикот, разменят си гротескни усмивки. Баншито дори прави няколко стъпки напред, докато застава над мен.

- Сигурността не слуша такива като теб. Отнеси оплакването си към Червената стража - те отново избухват в смях. Този на баншито предизвиква болка във все още чувствителните ми уши. - Мисля, че още висят наоколо - още отвратителни смехове - в Мрачната градина.

До мен ръцете на Фарли леко се присвиват в юмруци в якето й, за да опипат ножа, който държи скрит наблизо. Поглеждам я настойчиво, надявам се да й попреча да намушка някого преди подходящия момент

Стоманената врата на Централата се отваря, позволявайки на един пазач да излезе навън във входа. Той шепне на един от другите офицери и долавям думите счупена и камера. Но офицерът само свива рамене, стрелва с поглед множеството охранителни камери, осеяли стената над нас. Не вижда нещо нередно с тях, не че би могъл.

- Омитайте се - продължава баншито, махва с ръка, сякаш сме кучета, които трябва да бъдат отпратени. Когато не помръдваме, очите му се присвиват, превръщат се в тънки, черни цепки. - Или да ви арестувам всичките за нарушаване на реда?

Очаква да си плюем на петите. Тези дни арестът е равносилен на екзекуция. Но ние не отстъпваме. Ако баншито не беше такъв жесток идиот, щеше да ми е жал за него.

- Можеш да опиташ - казвам и посягам към качулката си.

Шалът пада около раменете ми, плющи като сиви криле, преди да се смъкне в краката ми. Изпитвам приятно чувство да вдигна поглед и да гледам как безспорното разпознаване кара по лицето на баншито да се появи изражение на страх.

Не притежавам забележителна външност. Кафява коса, кафяви очи, кафява кожа. Натъртена, уморена до мозъка на костите, дребна и гладна. Червена кръв и червен нрав. Не би трябвало да плаша никого, но баншито със сигурност се страхува от мен. Знае каква мош жужи под синините ми. Познава Мълниеносното момиче.

Препъва се, единият му крак се заканва за стъпалата и той пада назад: устата му се отваря и затваря, докато събира сили да изпищи.

- Това е... това е тя - изпелтечва замразителят зад него, сочейки с треперещ пръст. Пръстът бързо се превръща в лед. Не успявам да се сдържа и се усмихвам многозначително, а в ръцете ми се образуват топки от искри. Шокиращото им съскане е по-добра утеха от всяка друга.

Кал допринася за драматизма. Смъква рязко маскировката си с едно единствено, плавно движение, разкрива принца, когото са възпитани да следват, а после - учени да се боят от него. Гривната му изпращява и по дължината на шала му се разнася пламък, превръща го в изгарящо горещо, пламтящо знаме.

- Принцът! - ахва силноръкият. Гледа с блеснали очи, обзет от неохота да действа. В края на краищата допреди няколко дни те приемаха Кал като легенда, а не като чудовище.

Баншито се съвзема пръв и посяга към пистолета си.

- Арестувайте ги! Арестувайте ги! - крещи, а ние се снишаваме като един, избягваме звуковия му удар. Той разбива прозорците зад нас.

Шокът прави офицерите мудни и глупави. Силноръкият не смее да се приближи и непохватно тършува за прибраните си в кобури пистолети, бори се със собствения си нахлуващ адреналин. Един от тях - офицерът, застанал в очертанията на отворената врата, има благоразумието да изтича на сигурно място в Централата. Лесно се справяме с четиримата останали. Баншито не получава шанс да изпищи отново: вместо това е поразено от електрическа мълния. Шоковите вълни се впиват във врата и гърдите му, преди да го уцелят в мозъка. За частица от секундата мога да почувствам вените и нервите му, разперени като клони в плътта. Свлича се на място, потъва в дълбок, мрачен сън.

Полъх на хапещ студ ме надвива и когато се завъртам рязко, откривам стена от ледени късчета да се носи плавно към мен, тласкана от замразителя. Късчетата се топят, преди да стигнат до мен, унищожени от избухващия огън на Кал. Той бързо се насочва към замразителя и силноръкия, обкръжава и двамата, затваря ги в капан, за да мога да довърша работата. Още два шока ги повалят, запращат ги на пода. Последният офицер, непознатият, се опитва да избяга, дращейки по все още отворената врата. Фарли го сграбчва за врата, но той я отхвърля и тя полита. Левитатор е, но слаб и бързо се отърваваме от него. Той се присъединява към другите на земята, мускулите му се присвиват в леки спазми от електрическите ми стрели. Пускам на баншито един допълнителен шок заради злобата му. Тялото му се мята на стълбите като риба от мрежите на Килорн.

Всичко отнема само миг. Вратата е още отворена, полюшва се бавно на масивни панти. Улавям я, преди резето да щракне, провирам ръка в хладния, раздвижван от вентилатори въздух на Централата на сигурността. Вътре чувствам прилива на електричество в лампите, в камерите, във върховете на собствените ми пръсти. С един-единствен овладяващ дъх изключвам всичките, потапям помещението оттатък в тъмнина.

Кал внимателно прекрачва безчувствените тела на повалените офицери, докато Фарли полага всички усилия да изрита абсолютно всеки един в ребрата.

- За Стражата - изръмжава тя, счупвайки носа на баншито. Кал я спира, преди да може да нанесе още щети, въздиша, когато обвива ръка около рамото й, повдига я по стъпалата и я изтиква през отворената задна врата. С един последен поглед към небето се вмъквам в Централата и затварям здраво стоманената врата зад нас.

Тъмните коридори и извадени от строя камери ми напомнят за Двореца на Слънцето, за това как се промъкнах крадешком долу до подземията на двореца, за да спася Фарли и Килорн от сигурна смърт. Но там бях почти принцеса. Носех коприна и имах подкрепата на Джулиан, който с „пеене“ се справи с всички стражи до един, подчинявайки волята им на нашата цел. Беше чисто, не се проля кръв освен моята собствена. В Централата на сигурността нещата не стоят така. Мога само да се надявам да сведа жертвите до минимум.

Кал знае къде да отиде и върви начело, но не прави нищо повече от това да се изплъзва на офицерите, които се опитват да ни спрат. За такъв едър и жесток човек той е доста грациозен, докато отблъсква с рамо ударите на силноръките и суифтите. Все още отказва да ги нарани и оставя този товар на мен. Мълнията унищожава също така лесно като пламъка и оставяме диря от тела по пътя си. Казвам си, че са само в безсъзнание, но в разгара на битката не мога да съм сигурна. Не мога да контролирам избухванията си със същата лекота, с която ги създавам, и има вероятност да съм убила един-двама. Не ме е грижа - нито пък Фарли, чийто дълъг нож потъва и изплува от тъмните сенки. От него вече капе металносива кръв, когато стигаме целта си - с нищо незабележителна врата.

Но вътре усещам нещо забележително. Огромна машина, пулсираща от електричество.

- Насам. Помещението с архивите - казва Кал. Не откъсва очи от вратата, неспособен да погледне назад към клането, което предизвикахме. Верен на думата си, окъпва коридора около нас в пламък, издига стена от виеща се горещина, за да ни предпазва, докато работим.

Провираме се през вратата. Очаквам планини от хартия, печатни списъци като онзи, който Джулиан ми даде, но вместо това се озовавам, взряна в стена от проблясващи светлини, видео екрани и контролни панели. Тя пулсира, мудна от бьрникането ми из инсталацията. Без да мисля, допирам ръка до студения метал, успокоявам себе си и накъсаното си дишане.

Машината с архивите реагира подобаващо и се задейства с високо бръмчене. Един от екраните примигва и оживява, показва размазана черно-бяла картина. По екрана прелита текст и изтръгва ахване от Фарли и мен. Никога не сме си представяли, а какво остава пък да сме виждали подобно нещо.

- Забележително - прошепва Фарли и посяга предпазливо с ръка. Пръстите й минават леко по текста на екрана, докато чете бавно. С големи букви е изписано Статистически данни от преброявания на населението и архиви, а с по-дребни букви отдолу пише Район Бийкън, Риджънт Стейт, Норта.

- В Корунт нямаха ли такъв? - питам, чудейки се как е открила местонахождението на Никс в селото.

Тя вцепенено поклаща глава:

- Корунт няма дори свястна поща, а какво остава пък за един от тези - с широка усмивка тя щраква един от множеството бутони под светещия екран. После още един и още един. Екранът проблясва всеки път, докато изписва различни въпроси. Тя се кикоти като дете и продължава да щрака.

Слагам ръка върху нейната:

- Фарли.

- Съжалявам - отвръща тя. - Малко помощ тук, Ваше Височество?

Кал не отстъпва от вратата: изпружва врат напред-назад, за да провери за офицери.

- Синият клавиш. Пише търсене.

Натискам клавиша, преди Фарли да успее. Екранът потъмнява за момент, преди да проблесне в синьо. Появяват се три опции, всяка - в проблясваща бяла „кутийка“. Търсене по име, търсене по местонахождение, търсене по кръвна група. Припряно натискам клавиш с надпис избери, спирайки се на първото поле.

- Въведи името, което искащ после натисни продължи. Натисни разпечатване, когато откриеш каквото искащ ще ти извади копие - инструктира ме Кал. Но една изкрещяна ругатня отвлича вниманието му, когато един офицер влиза в изгарящ допир с огнената му барикада. Отеква пушечен изстрел и изпитвам жал към глупавия пазач, който се опитва да пребори огъня с куршуми. - Бързо.

Пръстите ми кръжат над клавишите, преследват всяка буква, докато въвеждам Ейда Уолъс с вбесяващо бавни движения. Машината забръмчава отново, екранът проблясва три пъти, преди да се появи стена от текст. Включва дори снимка - онази, използвана за личната й карта. Задържам поглед върху снимката на новокръвната, попивам с очи наситено златистата кожа и меките очи на Ейда. Изглежда тъжна дори на миниатюрното изображение.

Отеква нов пушечен изстрел и ме кара да подскоча. Насочвам вниманието си върху текста и прочитам набързо личните данни на Ейда. Рождената й дата и мястото на раждането й вече са ми известни, както и мутацията в кръвта, която я бележи като новокръвна подобно на мен. Фарли също търси, очите й небрежно обхождат думите.

- Ето - посочвам с пръст онова, което ни трябва, чувствайки се толкова щастлива, колкото не съм се чувствала с дни.

Занятие: домашна помощница, работеща за Управител Рамбос. Адрес: Байуотър Скуеър, Каналният Сектор, Харбър Бей.

- Знам го - казва Фарли и натиска рязко бутона разпечатай. Машината изплюва един лист, копирайки информацията от досието на Ейда.

Следващото име излиза от бръмчащата машина още по-бързо. Уоливър Голт. Занятие: търговец, работещ в пивоварна „Голт“. Адрес: Батъл Гардън и Чарсайд Роуд, сектор Тристоун, Харбър Бей. Значи Кранс не е лъгал поне за това. Ще трябва да му стисна ръката, ако някога го видя отново.

- Свършвате ли вече? - изкрещява Кал от вратата и долавям напрежението в гласа му. Само въпрос на време е нимфите да дотичат и пламтящата му стена да рухне.

- Почти - промърморвам и щракам отново по клавишите. - Тази машина не е само за Харбър Бей, нали? - Кал не отговаря, твърде зает да поддържа щита си, но знам, че съм права. Ухилено издърпвам списъка от якето си и прелиствам с палец до първата страница. -Фарли, залавяй се с онзи екран.

Тя рязко се изпъва като заек, радостно щрака, докато екранът на следващия панел оживява. Подаваме си списъка, въвеждаме име след име, събираме разпечатки една след друга. Всяко име от район Бийкън - и десетте. Момичето от бедняшките квартали на Ню Таун, седемдесетгодишна старица в Канкорда, момчета близнаци на островите Барн и така нататък. Листовете се трупат на пода, всеки един ми казва повече, отколкото списъкът на Джулиан някога би могъл. Би трябвало да изпитвам вълнение, екстаз при такъв пробив, но нещо задушава щастието ми. Толкова много имена. Толкова много за спасяване. А се движим толкова бавно. Няма начин да успеем да открием всичките навреме, не и така. Дори не и с въздушния джет или архивите, или всички подземни тунели на Фарли. Някои ще загинат. Няма как да го избегнем.

Мисълта се разпада точно като стената зад мен. Експлодира навътре в облак от прах, очертава като силует назъбената фигура на мъж със сива, подобна на скала плът, твърда като таран. Каменокож, успявам единствено да си помисля, преди той да нападне и да хване Фарли през кръста. Ръката й още стиска поредицата разпечатки, изтръгва скъпоценния лист от машината. Разпечатката се дипли зад нея като бяло знаме, символизиращо капитулация.

- Предай се на арест! - изревава каменокожият, приковавал я към далечния прозорец. Елавата й се блъсва с тъп звук в стъклото и го разбива. Очите й се завъртат.

А после огнената стена нахлува в стаята при нас, обкръжава Кал, когато той нахьлтва като побеснял бик. Изтръгвам листовете от ръката на Фарли, прибирам ги при списъка, за да не бъдат обгорени. Кал действа бързо, забравил клетвата си да не причинява вреда, и издърпва каменокожия от нея, използва пламъците си, за да го принуди да се провре обратно през дупката в стената. Огънят се издига, пречи му да се върне. Засега.

- Свършихте ли вече? - изръмжава Кал, очите му са като разжарени въглени.

Кимвам и насочвам поглед към машината за архиви. Тя бръмчи жално, сякаш знае какво се готвя да направя. Със стиснат юмрук претоварвам електрическите й вериги, изпращам унищожителна вълна, която преминава с разтърсване през машината. Всеки екран и примигващ заряд експлодира, разпръсква искри, заличава точно това, заради което дойдохме.

- Готово.

Фарли се отдръпва с препъване от прозореца, допряла ръка до главата си, с кървяща устна, но все още упорито стояща на крака.

- Мисля, че това е частта, в която побягваме.

Един бърз поглед навън през прозореца, естествения път за бягство, ми подсказва, че сме прекадено високо, за да скочим. А после звуците от коридора навън, викове и маршируващи крака са също толкова ясни.

- Да бягаме къде?

Кал само прави гримаса, протегнал ръка към полирания дървен под.

- Надолу.

В краката ни избухва огнено кълбо. Забива се в дървото, овъглява сложните изображения и солидната основа като куче, което дъвче месо. Подът се пропуква в миг, рухва под нас и падаме към помещението отдолу, а после в следващото под него. Коленете ми се подгъват под тялото, но Кал не ми позволява да се препъна, държи ме с една ръка за яката. После ме повлича, без нито за миг да разхлабва хватката си, дърпа ме към друг прозорец.

Не е нужно да ми се казва какво да правя нататък.

Напият пламък и мълния разтърсват дебелото стъкло и ние го следваме, скачайки, както си мисля, във въздуха. Вместо това се приземяваме твърдо, търкулваме се върху един от каменните коридори. Фарли ни следва: инерцията й я запраща право в един стреснат пазач. Преди той да успее да реагира, тя го хвърля от моста. Отвратителен пляскащ звук ни подсказва, че падането му не е било приятно.

- Не спирайте! - изръмжава Кал, докато се надига с усилие.

С гръмко трополене на крака профучаваме през сводестия мост, пресичаме от Централата на сигурността до кралския дворец Оушьн Хил. По-малък от Уайтфайър, но също толкова страховит. И също толкова познат на Кал.

В края на свързващия пасаж една врата започва да се отваря и чувам виковете на още пазачи, още офицери. Истински наказателен взвод. Но вместо да се опитва да се бие, Кал блъсва силно по вратата с пламтящи ръце. И я запоява.

Фарли се поколебава, огледала блокираната врата и свързващия пасаж зад нас. Прилича на капан, по-лошо от капан.

- Кал... - започва стресната, но той не й обръща внимание.

Вместо това ми протяга ръка. Очите му не приличат на нищо, което съм виждала някога. Чист пламък, чист огън.

- Ще те хвърля - казва той, без да си дава труд да смекчава думите си. Зад него нещо разтърсва запечатаната врата.

Нямам време да споря или дори да питам. Умът ми се върти бясно, отровен от ужас, но хващам китката му, а той стисва моята.

- Експлодирай, когато удариш - вярва, че знам какво има предвид.

Надига се със сумтене и аз се понасям във въздуха, падам към друг прозорец. Той блещука и се надявам да не е от диамантено стъкло. Частица от секундата, преди да открия истината, искрите ми правят това, което им нареждам. Заличават прозореца с пронизителен звук от блещукащо стъкло, докато падам през него върху плюшено мек, златист килим. Купчини от книги, познат мирис на стара кожа и хартия - лъхащата на плесен дворцова библиотека. Следващата, която се мята през прозореца, е Фарли. Прицелът на Кал е твърде съвършен, тя се приземява право върху мен.

- Ставай, Мер! - изсъсква, като за малко не изтръгва ръката ми от ставата, за да ме изправи на крака. Мозъкът й работи по-бързо от моя и тя стига до прозореца първа с протегнати ръце. Повтарям замаяно движенията й, вие ми се свят.

Над нас, на моста, от двата края прииждат стражи и офицери. В центъра бушува огнен ад. За момент ми се струва неподвижен; после осъзнавам. Идва към нас, скача, мята се, пада.

Пламъците на Кал угасват миг преди да уцели стената и да пропусне перваза на прозореца.

- Кал! - изпищявам, като сама едва не се хвърлям навън.

Ръката му се стрелва бързо през моята. За една спираща сърцето секунда си помислям, че ще го видя как умира. Вместо това той увисва, Фарли държи здраво другата му китка. Тя изревава, мускулите й се присвиват под ръкавите и някак успява да удържи стокилограмовия принц да не падне.

- Хвани го! - изкрегцява тя. Кокалчетата на пръстите й са побелели.

Вместо това запращам мълния в посока на небето, към моста. Към пазачите и пушките, до една насочени към тялото на Кал, изложено на показ като лесна мишена. Те се снишават, а парчета от камъка се напукват. Още една и мостът ще рухне.

Искам да рухне.

- МЕР! - изпищява Фарли.

Трябва да посегна, трябва да дръпна. Ръката му намира моята и при усилието китката ми едва не се счупва. Но го изправяме възможно най-бързо, извличаме го до перваза и назад. В обезоръжаваща тишина и стая, пълна с безобидни книги.

Дори Кал изглежда шокиран от изпитанието. За секунда остава да лежи с широко отворени очи и тежко дишане.

- Благодаря - изрича дрезгаво най-накрая.

- По-късно! - изръмжава Фарли. Повдига го, както вдигна мен. - Измъкни ни.

- Ясно.

Но вместо да се отправи към богато украсения вход на библиотеката, той спринтира през стаята към стена с книжни рафтове. Тършува в продължение на миг, оглежда за нещо. Опитва се да си спомни. После със сумтене подпира с рамо един участък от библиотеката, докато той се плъзва настрани и открива тесен, наклонен проход.

- Вътре! - изкрегцява той, като ме блъсва през прохода.

Краката ми политат по стъпалата, протрити от краката, които са стъпвали по тях стотици години. Движим се в лека спирала, накланяме се надолу през мъждива светлина, задръстена с прах. Стените са дебели, от стар камък и ако някой ни преследва, определено не мога да го чуя. Опитвам се да преценя къде сме, но вътрешният ми компас се върти твърде бързо. Не познавам това място, не знам къде отиваме. Мога само да следвам.

Проходът, изглежда, свършва без изход при каменна стена, но преди да успея да се опитам да си проправя път през нея с мълния, Кал ме бута назад.

- Спокойно - казва той и полага ръка върху един камък, малко по-протрит от другите. Бавно допира ухо до стената, слуша.

Не чувам нищо освен кръвта, която блъска в ушите ми, и затрудненото ни дишане. Кал чува повече или по-скоро по-малко. Лицето му помръква, разтеглено в мрачно изражение, което не мога да определя. Не е страх, макар че е напълно прав да се страхува. Всъщност е странно спокоен. Примигва няколко пъти, напряга се да чуе каквото и да е отвъд стената. Питам се колко ли пъти е правил това, колко пъти се е измъквал тайно от същия този дворец.

Тогава стражите са били там, за да го защитават. Да му служат. Сега искат да го убият.

- Вървете по петите ми - прошепва най-сетне. - Две стъпки надясно, после вляво към двора с портата.

Фарли стисва зъби:

- Дворът с портите? - тя кипи от сдържан гняв. - Искаш да им улесниш работата?

- Дворът е единственият изход - отвръща той. - Тунелите на Оушьн Хил са затворени.

Тя прави гримаса, стиснала юмрук. Ръцете й са напълно празни, ножът й отдавна го няма.

- Някакъв шанс между тук и там да има оръжеен склад?

- Ще ми се - изсъсква Кал. После хвърля поглед към мен, към ръцете ми: - Ще трябва ние да сме достатъчни.

Мога само да кимна. И пред по-лошо сме се изправяли, казвам си.

- Готова? - прошепва той.

Челюстта ми се стяга.

- Готова.

Стената се движи върху централна ос, въртейки се плавно. Напираме през нея заедно, опитваме се да попречим на стъпките си да отекват в пасажа оттатък. Подобно на библиотеката, това място е пусто и добре мебелирано, окъпано в луксозен, жълт декор. Всичко изглежда неизползвано и занемарено чак до избелелите златисти гоблени. Кал почти се задържа, взира се в цветовете, но ни пришпорва нататък.

Два завоя надясно. През друг проход и причудлив, двустранен дрешник. Топлината се излъчва от Кал на вълни, докато се готви за огнената буря, в каквато трябва да се превърне. Изпитвам същото, косъмчетата на ръцете ми се изправят от електричеството. То почти пращи във въздуха.

От другата страна на приближаващата врата отекват гласове. Гласове и стъпки.

- Непосредствено наляво - промърморва Кал. Понечва да ме хване за ръката, но размисля. Не можем да рискуваме да се докосваме, не и сега, когато допирът ни е смъртоносен. -Бягайте.

Кал тръгва пръв и светът оттатък започва да пулсира от огнена експлозия. Тя се разпростира из огромната входна зала по мрамора и скъпите килими, докато пропълзява нагоре по позлатените стени. Огнен език близва една картина, окачена високо над коридора. Огромен портрет, нарисуван наскоро. Новият крал - Мейвън. Той се хили злобно като гаршйл, докато огънят го обхваща и обгаря платното. Горещината е твърде силна и грижливо изрисуваните му устни започват да се топят, разкривяват се в озъбена гримаса, която приляга на чудовищната му душа. Недокоснати от пламъците остават само две златисти знамена -прашна коприна, висяща от отсрещната стена. Не зная на кого принадлежат.

Стражите, които ни чакат, побягват с крясъци и димяща плът. Опитват се да не изгорят живи. Кал се врязва през огъня, стъпките му оставят безопасна пътека, която да следваме, а Фарли се придържа плътно, притисната между нас. Покрива уста, опитва се да не вдишва дима.

Офицерите, които остават, нимфи или каменокожи, неуязвими за пламъка, не са толкова неуязвими за мен. Този път мълнията препуска, разклонява се от мен в твърде ярка мрежа от живо електричество. Имам сили едва колкото да опазя Кал и Фарли от бурята. Останалите нямат такъв късмет.

Аз съм роден бегач, но дъхът ми пари в дробовете. Всяко задъхано вдишване е по-трудно, по-болезнено. Казвам си, че е от дима. Но докато скачам през величествения вход на Оушьн

Хил, болката не изчезва. Само се променя.

Обкръжени сме.

Безкрайни редици от офицери в черно, войници в сиво задръстват двора с портите. Всичките въоръжени, всичките чакащи.

- Предай се на арест, Мер Бароу! - изкрещява един от офицерите. Около едната му ръка се извива обсипана с цветове лоза, докато другата държи пистолет. - Предай се на арест, Тиберий Калоре! - запъва се с името на Кал, все още изпълнен с неохота да се обърне към един принц толкова неофициално. Във всяка друга ситуация щях да се засмея.

Между нас Фарли забива крака в земята. Няма оръжие, няма щит и въпреки това отказва да коленичи. Силата й е зашеметяваща.

- Какво сега? - прошепвам, знаейки, че няма отговор.

Очите на Кал се стрелкат напред-назад, търсят решение, което никога няма да намери. Най-накрая се спират върху мен. Толкова са празни. И толкова самотни.

После около китката ми нежно се сключва една ръка.

Светът притъмнява, нещо ме стисва и ме повлича през него, задушавам се, хваната съм натясно като в капан за един дълъг миг.

Шейд.

Мразя усещането от телепортирането, но в този момент му се наслаждавам. Шейд е добре. И сме живи. Внезапно се озовавам на колене, взирам се в калдъръма на влажна алея далече от Централата на сигурността, Оушьн Хил и смъртно опасния район, пълен с офицери.

Някой повръща наблизо - Фарли, ако се съди по звука. Предполагам, че да се телепортираш и главата ти да отскочи от някой прозорец е лошо съчетание.

- Кал? - питам въздуха, който вече захладнява на следобедната светлина. Започва лека тръпка на страх, първото слабо раздвижване на студена вълна, но той отговаря от няколко стъпки разстояние.

- Тук съм - казва и посяга да ме докосне по рамото.

Но вместо да се отпусна в ръката му, да оставя вече леката му топлина да ме погълне, аз се отдръпвам. С пъшкане се изправям на крака само за да видя Шейд, застанал над мен. Изражението му е мрачно, изопнато от гняв и аз се стягам в очакване да ме нахока. Не биваше да го оставям. Беше грешно от моя страна да направя това.

- Аз... - подхващам извинението, но така и не успявам да довърша. Той ме смачква в прегръдка, обвил ръце около раменете ми. Аз се вкопчвам в него също толкова здраво. Той трепери леко, все още изплашен за сестричката си. - Добре съм - казвам му толкова тихо, че само той да може да чуе лъжата.

- Няма време за това - изсъсква Фарли и се изправя с усилие на крака. Хвърля поглед наоколо, все още не особено стабилна, но оглежда местоположението ни. - Батъл Гардън е насам, през няколко улици на изток.

Уоливър.

- Ясно - кимвам, протегнала ръка да я задържа стабилно. Не можем да забравим мисията си тук дори след онова смъртоносно поражение.

Но аз не откъсвам очи от Шейд, надявам се, че знае какво се таи в сърцето ми. Той само поклаща глава, пренебрегва извинението. Не защото няма да го приеме, а защото е твърде мил, за да го иска.

- Води нататък - казва, обръщайки се към Фарли. Погледът му омеква малко, когато забелязва упоритата й решимост да продължи въпреки нараняванията и гаденето си.

Кал също се изправя бавно, непривикнал към телепортацията. Съвзема се възможно най-бързо, следва ни през тесните улички на градския сектор, познат като Тристоун. Мирисът на дим се е задържал по него; не го е напуснал и един по-дълбок гняв. В Централата на сигурността загинаха Сребърни, мъже и жени, които само изпълняваха заповеди. Някога -неговите заповеди. Едва ли е лесно да преглътне това, но е длъжен. Ако иска да остане с нас, с мен. Трябва да избере страна.

Надявам се да избере нашата. Надявам се да не се налага да видя този празен поглед в очите му никога повече.

Това е Червен сектор, относително безопасен за момента, и Фарли ни кара да се придържаме към криволичещите улички, дори ни издърпва през един-два празни магазина, за да не ни забележат. Офицери от Сигурността крещят и се стрелкат по главните пътища, опитват се да се прегрупират, мъчат се да проумеят станалото в Централата. Не ни търсят тук, все още не. Все още не осъзнават какъв е Шейд, колко бързо и надалече може да ни придвижва.

Скупчваме се до някаква стена, за да изчакаме един офицер да ни подмине. Той е разсеян като всички други, а Фарли ни държи в сенките.

- Съжалявам - промърморвам на Шейд, защото знам, че трябва да изрека думите.

Той отново поклаща глава. Дори ме смушква леко с патерицата си.

- Стига вече. Ти направи каквото трябваше. И виж, добре съм. Не съм пострадал.

Не е пострадал. Не и телом, но какво за ума му? Сърцето му? Аз го предадох - него, родния си брат. Както някой друг, когото познавам. Почти изсъсквам гневно, надявам се да прогоня мисълта, че имам нещо общо с Мейвън.

- Къде е Кранс? - питам: имам нужда да се фокусирам върху нещо друго.

- Измъкнах го от Морските черепи; после той тръгна по собствен път. Побягна като подпален - Шейд присвива очи при спомена. - Зарови трима Моряци в тунелите. За него вече няма място тук.

Познавам чувството.

- А ти? - той рязко обръща глава, сочейки смътно в посока на Оушьн Хил. - След всичко това?

След като за малко не умрях. Отново.

- Казах, че съм добре.

Шейд присвива устни, неудовлетворен:

- Ясно.

Потъваме в сковано мълчание и чакаме Фарли да се раздвижи отново. Тя се обляга тежко на стената на уличката, но продължава упорито, когато пред нас минава тълпа от шумни ученици. Потегляме отново, използваме ги като прикритие, за да пресечем по-шлемия път, преди да влезем в нов лабиринт от задни улици.

Най-накрая се шмугваме под ниска арка - или по-скоро другите се шмугват. Аз просто минавам през нея. Едва съм стигнала другата страна, когато Шейд спира като закован; свободната му ръка посяга да ме възпре да продължа напред.

- Съжалявам, Мер - казва и извинението му едва не ме поваля отново.

- Ти съжаляваш? - питам, като едва не се разсмивам на абсурдността. - Съжаляваш за какво?

Той не отговаря, засрамен. Мразовита тръпка, която няма нищо общо с температурата навън, пробягва през тялото ми, когато той отстъпва назад, позволява ми да погледна покрай отвора на арката.

Оттатък има площад, явно предназначен да се използва от Червени. Батъл Гардън. Той е скромен, но добре поддържан, със свежа зеленина и сиви каменни статуи на воини навсякъде из него. Онзи в центъра е най-едрият, с пушка, преметната на гърба, едната му тъмна ръка е изпъната във въздуха.

Ръката на статуята сочи на изток.

От ръката на статуята виси въже.

От въжето се люлее тяло.

Трупът не е гол и не носи медальон на Червената стража. Млад и нисък е, с все още мека кожа. Не е екзекутиран отдавна, вероятно преди около час. Но на площада няма опечалени и стражи. Няма никого, който да го види как се люлее.

Макар че пясъчно русата коса пада в очите му и закрива част от лицето му, знам точно кое е това момче. Видях го в архивите да се усмихва от снимка за лична карта. Сега няма да се усмихне никога повече. Знаех, че това ще се случи. Знаех си. Но това не прави болката или провала по-поносими.

Той е Уоливър Голт, новокръвен, превърнат в безжизнен труп.

Плача за момчето, което никога не съм познавала, за момчето, което не бях достатъчно бърза да спася.