Стъкленият меч

Двадесет и първа глава

Едва когато влизаме в обгорената черупка на кръчмата на Роузън, сивият мъж проговаря отново, представя се, докато сядаме около овъглена маса. Името му е стряскащо обикновено. Джон. А присъствието му е най-смущаващото нещо, което съм изпитвала някога. Всеки път, щом ме погледне с очи с цвета на кръв, изпитвам усещането, че може да вижда право през кожата ми до онова изкривено, коварно нещо, което някога наричах сърце. Но премълчавам мислите си, пък било то и само за да дам на Фарли повече място да изложи оплакванията си. Тя редува мърморене и викове, възразява, че не можем да имаме доверие на този странен човек, появил се от пепелта. Един-два пъти Шейд се опитва да я успокои, слага длани върху ръцете й, за да я накара да застане неподвижно. През цялото време Джон седи с напрегната усмивка, изслушва мълчаливо доводите й и проговаря едва когато тя най-сетне си затваря устата.

- Вие четиримата сте ми добре познати, така че няма нужда от представяния - казва той, като вдига ръка в посоката на Шейд. Брат ми издава сподавен звук и се отдръпва малко назад. - Открих ви, защото знаех къде ще бъдете. Беше фасулска работа да съгласувам пътуването си с вашето - добавя Джон, насочил погледа си към Кал. Лицето на Кал се облива в бяло, но Джон не си прави труда да гледа. Вместо това поглежда към мен и усмивката му поомеква. Ще бъде добро допълнение, макар и стряскащо. - Нямам намерение да се присъединявам към вас в Резката, госпожице Бароу.

Тогава идва моят ред да си глътна езика. Преди да мога да се съвзема достатъчно, за да попитам, той отново отговаря вместо мен и чувството е като студено пробождане в корема ми.

- Не, не мога да чета мислите ви, но наистина виждам онова, което ще дойде. Например какво ще кажете в следващия момент. Смятам, че ще спестя на всички ни доста време.

- Полезно умение - изрича дрегаво Фарли. Тя единствена от нас не е омагьосана от този човек. - Защо просто не ни кажете каквото сте дошли да кажете, и да приключите с това? Още по-добре, просто ни кажете какво ще се случи.

- Инстинктите ти служат добре, Даяна - отвръща той, свел посивялата си глава. -Приятелите ти, формоизменителката и летящият, ще се върнат скоро. Срещнали са съпротива в Централата на сигурността в Питарус и ще имат нужда от медицински грижи. Нищо, с което Даяна да не може да се справи в джета ви.

Шейд понечва да стане от стола си, но Джон му махва да си седне.

- Спокойно, още имате известно време. Кралят няма намерение да ви преследва.

- Защо не? - Фарли повдига вежда.

Алените очи срещат моите, чакат ме да отговоря.

- Гарет може да лети - нещо, което никой познат Сребърен не може да прави. Мейвън няма да иска никой да види това - дори войниците, заклели се да му служат. - Кал кимва до мен, познава брат си толкова добре - или толкова малко - колкото и аз. - Той обяви пред кралството, че новокръвни не съществуват, и възнамерява да запази нещата така.

- Една от мношто му грешки - казва замислено Джон с унесен и далечен глас. Вероятно наистина е далече, вгледан в бъдеще, което никой от нас не може да проумее. - Но ще откриете това съвсем скоро.

Очаквам Фарли да е тази, която да се озъби гневно при мисълта за още загадки, но Шейд я изпреварва. Надвесва се напред, подпрял се на длани, така че се извисява над Джон.

- Да се перчиш ли дойде тук? Или просто да ни губиш времето?

Няма как да не се запитам същото.

Сивият мъж не трепва дори пред сдържания гняв на брат ми.

- Всъщност да, Шейд. Още няколко мили и очите на Мейвьн щяха да ви видят как идвате. Или щеше да ви хареса да влезете в капана му? Признавам, мога да виждам действията, но не и мисълта и навярно всъщност сте искали да бъдете хвърлени в тъмница и екзекутирани? -той ни оглежда, тонът му е стряскащо бодър. Едната страна на устата му се повдига, извива устните му в полуусмивка. - Питарус сигурно е застигнат от смърт и дори по-лоша участ.

По-лоша участ. Под масата ръката на Кал се сключва върху моята, сякаш чувства тръпката на ужас, надигаща се в стомаха ми. Без да мисля, разтварям дланта си за него, оставям пръстите му да намерят моите. Дори не искам да питам какви по-ужасни съдби са били планирани за нас.

- Благодаря, Джон - гласът ми е дрезгав от страх. - Задето ни спаси.

- Не си спасил нищо - казва Кал бързо и хватката му се затяга. - Всяко решение може да е променило онова, което си видял. Една погрешна стъпка в гората, размахването на крилете на някоя птица. Знам как виждат хората като теб и колко могат да се объркат предсказанията ти.

Усмивката на Джон се задълбочава, докато разделя лицето му. Това раздразва Кал повече от всичко друго, дори повече от рожденото му име.

- Виждам по-надалече и по-ясно от които и да са Сребърни очи, които си срещал. Но ти ще избереш дали да чуеш това, което трябва да кажа. Макар че наистина ще започнеш да ми вярваш - добавя той, като почти намига - по някое време около откритието ти в тъмницата. Джулиан Джакос ви е приятел, нали?

Сега ръцете и на двама ни треперят.

- Такъв е - промърморвам с широко отворени и пълни с надежда очи. - Още е жив, нали?

Отново очите на Джон се изцъклят. Той замърморва под нос думи, които не чувам, и от

време на време кима. На масата пръстите му се присвиват спазматично, движат се напред-назад като градинско гребло през пръстта, която обръща. Мъчи се да разбере нещо, но какво?

- Да, жив е. Но екзекуцията му е планирана, както и тази на... - той прави пауза, замислен. - Сара Сконос.

Следващите мигове минават странно: Джон отговаря на всичките ни въпроси, преди да успеем да ги изречем.

- Мейвьн планира да оповести екзекуциите им, да заложи нов капан за теб и хората ти. Задържани са в затвора в Корос. Той не е изоставен, Тиберий, а преустроен за затваряне на Сребърни. Безмълвен камък в стените, укрепления от диамантено стъкло и военни пазачи. Не, не е само заради Джулиан и Сара. В килиите има и други несъгласни с царуването на Мейвьн, затворени, задето са оспорили властта на новия крал или са ядосали майка му. Династия Леролан създава особени затруднения, както и Династия Айрал. А новокръвните затворници се оказват точно толкова опасни, колкото Сребърните.

- Новокръвни ли? - изтръгва се възклицание от мен, прекъсвам рязко Джон, но той продължава скорострелно като картечница.

- Онези, които така и не открихте; онези, които сметнахте за мъртви. Бяха отведени за наблюдение, за проучване, но лорд Джакос отказа да ги изследва. Дори след... убеждаване.

В устата ми се надига жлъчка. „Убеждаване“ може да значи единствено „изтезания“.

- Има и по-лоши неща от болката, госпожице Бароу - казва Джон меко. - Сега новокръвните са на милостта на кралица Елара. Тя възнамерява да ги използва - прецизно -очите му се отклоняват към Кал и те си разменят поглед, изпълнен с болезнено разбиране. -Те ще бъдат оръжия срещу собствените си хора, контролирани от кралицата и нейните близки, ако им се даде достатъчно време. А това е много, много тъмен път. Не трябва да позволявате това да се случи - напуканите му и мръсни нокти се впиват в масата, издълбават дълбоки бразди в почернялото дърво. - Не трябва.

- Какво ще стане, ако освободим Джулиан и другите? - навеждам се напред в стола си. -Можеш ли да видиш това?

Ако лъже, не мога да разбера.

- Не. Виждам само пътя в момента и мястото, докъдето води. Например сега виждам вас, оцеляващи от капана в Питарус, за да загинете четири дни по-късно. Изчаквате твърде дълго, за да нападнете Корос. О, чакайте, положението се промени сега, след като ви казах - нова странна, тъжна усмивка. - Хмм.

- Това са глупости - изръмжава Кал, разплитайки ръка от моята. Става от масата бавно и целеустремено като тътнеща гръмотевица. - Хората полудяват от слушане на предсказания като твоите, съсипани от знанието за едно несигурно бъдеще.

- Нямаме доказателство освен думата ти - обажда се Фарли. Като никога тя се оказва съгласна с Кал и това изненадва и двамата. Тя изритва стола си назад, действа бързо и ожесточено. - И няколко салонни трика.

Салонни трикове. Предвижда какво ще кажем, предусеща нападенията на Фарли, преди да ги е предприела - това не са просто трикове. Но е по-лесно да вярваме, че Джон е невъзможно явление. Именно затова всички повярваха на лъжите на Мейвън за мен, за новокръвните. Те видяха силата ми със собствените си очи и избраха да се доверят на онова, което можеха да разберат, вместо на онова, което бе вярно. Ще ги накарам да си платят за лекомислието, но няма да допусна тяхната грешка. Нещо у Джон ме смущава, а инстинктът ми подсказва да имам вяра не в човека, а поне във виденията му. Това, което казва, е вярно, макар че причината да ми го каже може и да не е твърде почтена.

Влудяващата му усмивка потрепва, изкривява се в намръщена гримаса, която издава избухлив нрав:

- Виждам от короната да капе кръв. Буря без гръмотевици. Сянка, гърчеща се върху ложе от пламъци. - Ръката на Кал се присвива до тялото. - Виждам езера, които излизат от бреговете си и поглъщат хората цели. Виждам мъж с едно червено око, със синя куртка, с димящ пистолет...

Фарли стоварва юмрук върху масата:

- Достатъчно!

- Вярвам му - думите имат странен вкус.

Не мога да се доверя на собствените си приятели, но ето ме, съюзяваща се с прокълнат непознат. Кал ме гледа, сякаш ми е пораснала втора глава, очите му крещят въпрос, който не смее да зададе гласно. Мога само да свия рамене и да избегна изгарящата тежест на червените очи на Джон. Те ме обхождат от глава до пети, оглеждат всеки сантиметър от Мълниеносното момиче. За пръв път от цяла вечност си пожелавам броня от коприна и сребро, за да изглеждам като предводителката, на каквато се преструвам. Вместо това треперя в износения си пуловер, опитвам се да скрия белезите и костите под него. Радвам се, че не може да види дамгата ми, но нещо ми подсказва, че въпреки това знае за нея.

Вземи се в ръце, Мер Бароу. С огромен прилив на сила повдигам брадичка и се размърдвам в стола си, на практика обръщам гръб на другите. Джон се усмихва в пепеливата светлина.

- Къде е затворът Корос?

- Мер...

- Може да ме зарежеш по пътя - изстрелвам в отговор към Кал, без да си правя труда да гледам как се стоварва словесният удар. - Няма да ги зарежа, за да станат марионетки на Елара. И няма да изоставя и Джулиан, не отново.

Бръчките по лицето на Джон се задълбочават, говорят за множество мъчителни десетилетия. По-млад е, отколкото си мислех, криещ младостта под бръчките и сивата коса. Колко ли много е видял, което го е направило такъв? Всичко, осъзнавам. Всяко ужасно или прекрасно нещо, което някога би могло да се случи. Смърт, живот и всичко между тях.

- Ти си точно тази, която мислех, че ще бъдеш - промърморва той и покрива ръцете ми със своите. Вени се усукват като паяжина под кожата му, сини и пурпурни и пълни с кръв. Видът им ми носи такава утеха. - Благодарен съм, че те срещнах.

Отправям му слаба, но благодарна усмивка - най-доброто, на което съм способна.

- Къде е затворът?

- Няма да ви пуснат да отидете сами - Джон хвърля поглед над рамото ми. - Но и двамата знаем това, нали?

Топла руменина се надига към бузите ми и съм принудена да кимна.

Джон повтаря действието, преди погледът му да се отмести и да се спре върху масата. Унесеното изражение се връща и той отдръпва ръце. Изправя се на нестабилните си крака, все още гледа нещо, което ние не можем да видим. После подушва и вдига яката си, дава ни знак да направим същото.

- Дъжд - предупреждава секунди преди върху покрива над нас да се стовари порой. -Жалко, че трябва да вървим пеша.

Докато стигнем до джета, вече се чувствам като удавен плъх, след като сме вървели право през кал и пороен дъжд. Джон налага равномерно темпо, дори ни забавя един-два пъти, за да „подредим нещата“, както каза. Няколко секунди след като джетът се показва, осъзнавам какво е имал предвид. Гарет се изтъркулва от небето като забавящ скоростта си метеор от мокри дрехи и кръв. Приземява се успешно, а вързопът в ръцете му, на вид напомнящ бебе, рязко оживява, преобразява се пред очите ни. Краката на Нани се удрят тежко в земята и тя се препъва, свлича се на едното си старо коляно. Шейд скача до нея и я хваща, за да я закрепи, докато Фарли издърпва ръката на Гарет през рамото си. Той с радост отпуска тежестта си върху нея, обляга се, за да компенсира безполезния си крак, от който капе кръв.

- Засада в Питарус - изръмжава той колкото от гняв, толкова и от болка. - Нани се измъкна невредима, но мен ме обкръжиха. Трябваше да измина цяла пресечка, преди да успея да се отскубна.

Макар Джон да ни увери, че няма да има преследване, не мога да не наблюдавам потъмняващото небе. Всяко облаче ми прилича на поредния въздушен джет, но не чувам и не чувствам нищо освен далечното потръпване на гръмотевици.

- Няма да дойдат, госпожице Бароу - казва Джон, надвиквайки дъжда. Безумната му усмивка се е върнала.

Гарет хвърля поглед към него, объркан, но кимва, съгласява се с думите му.

- Не мисля, че някой ни последва - казва той: гласът му заглъхва в ръмжене от болка.

Фарли хваща по-здраво Гарет, поема почти цялата му тежест Макар че му помага да върви към джета, вниманието й е фокусирано върху Джон:

- Малкото зверче там ли беше?

Гарет кимва:

- Пазителите бяха, така че кралят едва ли е бил далече.

Тя изругава, но не знам на кого е по-ядосана. На Мейвън за това, че е устроил засада на приятелите ни, или на Джон, задето е прав.

- Кракът изглежда по-зле, отколкото е - провиква се Джон над дъжда. Посочва към Гарет, докато Фарли му помага да се качи по рампата и на борда на джета. После размахва пръст към Нани, все още присвита и облегната на Шейд. - Уморена е до смърт и е премръзнала. Трябват й одеяла.

- Не съм някаква стара глупачка, която да увиете в одеяла и да затворите - изръмжава Нани от земята. Изправя се на крака възможно най-бързо, хвърля на Джон изгарящ поглед. -Остави ме да вървя, Шейд, или ще ти се стъжни животът.

- Както кажещ Нани - промърморва Шейд, мъчи се да скрие хиленето си, когато тя минава с тътрещи се крачки покрай него. Дава й достатъчно място да се движи, но никога не се отделя на повече от една ръка разстояние. Нани гордо влиза в джета с високо вдигната глава и безупречно изправен гръб.

- Нарочно го направи - изръмжава Кал, докато се провира покрай Джон. Не си прави труда да погледне назад дори когато Джон надава лаещ смях към оттеглящия му се силует.

- И се получи - казва той достатъчно ниско, за да мога да го чуя само аз.

Вярвай на видяното, не на човека. Урок, който е добре да науча.

- Кал има особено отношение към игрите на ума - предупреждавам, вдигнала насочена ръка. Искрица от мълния пробягва надолу по пръста ми. Заплахата е ясна като бял ден. - Аз също.

- Не играя игри - Джон свива рамене, потупва се с пръст отстрани по главата. - Дори когато бях момче. Заради това беше доста трудно да си намеря съперници, виждаш ли.

- Това не е...

- Знам какво имахте предвид, госпожице Бароу. - Спокойната му усмивка, по-рано смущаваща, е станала дразнеща. Завъртам се на пета, отправям се към джета, но след няколко бързи стъпки осъзнавам, че Джон не ме следва.

Взира се в дъжда, но очите му са широко отворени и блеснали. Не го е обладало видение. Просто стои неподвижно, наслаждава се на усещането от студената, чиста вода, отмиваща пепелта от кожата му.

- Тук ви оставям.

Пулсирането на джета, който се съживява с боботене на двигатели, отеква в гръдния ми кош, но ми се струва далечно, маловажно. Мога само да се взирам в Джон. На мъждеещата светлина на дъждовната буря той изглежда, сякаш се стопява. Сив като пепелта, сив като дъжда, мимолетен като двете.

- Мислех, че ще ни помогнеш със затвора? - в гласа ми нахлува отчаяние и аз го пускам да влезе. Джон, изглежда, няма нищо против, затова пробвам друга тактика: - Мейвън издирва и теб. Ще избие всички ни и ще убие и теб, когато му падне шанс.

Това го кара да се разсмее толкова силно, че се превива надве:

- Мислите, че не зная в кой момент ще умра? Зная, госпожице Бароу, и няма да е от ръцете на краля.

Изскърцвам със зъби от раздразнение. Как може да си тръгне? Всички други избраха да се бият. Защо той отказва?

- Знаещ че мога да те накарам да дойдеш с нас.

В сивия порой моята мълния сякаш заискрява два пъти по-ярко. Пурпурно-бяла, съскаща в дъжда, тя се извива между пръстите ми и изпраща тръпки на наслада нагоре по гръбнака ми.

Отново Джон се усмихва:

- Зная, че можете, и зная, че няма да го направите. Но не губете кураж, госпожице Бароу. Ще се срещнем отново - накланя глава, замислен. - Да, да, ще се срещнем.

Правя само каквото обещах. Давам му избор. Въпреки това нужна ми е цялата сила на волята ми, за да не го завлека на борда на джета.

- Имаме нужда от теб, Джон!

Но той вече е започнал да се отдалечава заднешком. С всяка стъпка е по-трудно да го видя.

- Вярвайте ми, когато казвам, че нямате! Оставям ви тези указания - отлетете до покрайнините на Сиракас, до езерото Малкия меч. Защитете каквото намерите там, или хвърлените ви в тъмница приятели са на практика мъртви.

Сиракас, езерото Малкия меч. Повтарям думите, докато се запечатват в паметта ми.

- Не утре, не тази нощ а сега. Трябва да излетите сега.

Ревът на джета се разпростира, докато самият въздух започва да вибрира от напрежение.

- Какво търсим? - изкрещявам, за да надвикам шумотевицата, вдигам едната си ръка, за да заслоня лице от вихрения дъжд. Парва ме, но аз примижавам през него дори и само за да видя за последно силуета на сивия мъж.

- Ще разберете! - дочува се от дъжда. - И кажете на Даяна, когато се съмнява. Кажете й, че отговорът на въпроса й е „да“.

- Какъв въпрос? - Но той махва с пръст почти укорително.

- Погрижи се за собствената си съдба, Мер Бароу.

- А тя е?

- Да се издигнеш И да се издигнеш сама - отеква като вълчи вой. - Виждам те такава, каквато би могла да станеш - вече не мълнията, а бурята. Бурята, която ще погълне цял света.

За частица от секундата ми се струва, че очите му сияят. Червено на фона на сиво, което ме прогаря, за да се вгледа във всяко бъдеще. Устните му се извиват в онази влудяваща усмивка, оставят зъбите му да проблеснат в сребристата светлина. А после той изчезва.

Когато с тежки стъпки се качвам на борда на джета сама, Кал има благоразумието да ме остави да кипя мълчаливо от гняв. Единствено отчаянието удавя яростта ми. Надигни се сама. Сама. Впивам нокти в дланта си, опитвам се да прогоня тъгата с болка. Съдбите могат да се променят.

Фарли не е толкова тактична като Кал. Вдига поглед от крака на Гарет, който превързва, с пръсти, лепкави от алена кръв, и подмята подигравателно:

- Хубаво, и без друго нямаме нужда от стария безумец.

- Онзи стар безумец можеше да спечели тази война отведнъж - Шейд я перва леко с юмрук по рамото и си спечелва мрачен поглед. - Помисли си какво може да прави със способността си.

От пилотското кресло Кал ни отправя кръвнишки поглед.

- Направи достатъчно - гледа ме как се настанявам в стола до него, мълчаливо кипяща от гняв през цялото време. - Наистина ли искате да щурмувате таен затвор, построен за хора като нас?

- Би ли предпочел да оставиш Джулиан да умре? - никакъв отговор освен приглушено съскане. - И аз така си мислех.

- Добре тогава - въздъхва той и намалява скоростта на джета почти до пълзене. Колелата се раздрусват под нас, въртят се по неравен път. - Трябва да се прегрупираме, да съставим план. Всеки, който иска да се включи, е добре дошъл, но без деца.

- Без деца - съгласявам се. Умът ми се стрелва светкавично към Лутър и другите новокръвни деца, останали в Резката. Твърде малки, за да се бият, но не прекалено малки, за да бъдат пощадени от преследването на Мейвън. Няма да им хареса да ги оставим, но знам колко държи Кал на тях. Няма да позволи никой от тях да попадне под прицела на пистолетно дуло.

- За каквото и да говорите, включвам се - Гарет ни поглежда, плъзва поглед покрай Фарли, стиска зъби, за да се пребори с болката в крака си. - Макар че бих искал да знам в какво се замесвам.

С насмешливо сумтене Нани го перва с костелива ръка.

- Само защото си прострелян в крака, не означава, че можеш да спреш да внимаваш Това е бягство от затвора.

- Абсолютно вярно, Най - съгласява се Фарли. - И безплодна мисия, ако питаш мен. Да се хващаме за думата на един безумец.

Това спира дори шегите на Нани. Тя ме фиксира с поглед, какъвто само една баба може да докара.

- Вярно ли е, Мер?

- Безумец е малко грубо - промърморва Шейд, но не отрича това, което всички си мислят. Аз съм единствената, която вярва на Джон, а те ми имат достатъчно доверие, за да следват тази вяра. - Беше прав за Питарус и всичко друго, което каза. Защо му е да лъже за затвора?

Ще се издигнеш и ще се издигнеш сама.

- Не е излъгал!

Викът ми кара всички да млъкнат, докато остава само тътенът от двигателите на джета. Той се надига до познат приглушен рев, който разтърсва самолета, и скоро паважът под нас изчезва. По прозорците пръска дъжд, прави видимостта невъзможна, но Кал е твърде добър, за да позволи да паднем. След няколко мига се втурваме през оловносивите облаци и навътре в яркото пладнешко слънце. Сякаш отхвърляме желязна тежест.

- Откарай ни до езерото Малкия меч - промърморвам. - Джон каза, че там ще намерим нещо, което ще помогне.

Очаквам още възражения, но никой не смее да ме ядоса. Не е благоразумно да дразниш мълниеносно момиче, когато летиш в метален цилиндър.

Под нас се разнася тътен на гръмотевица в облаците отдолу, предвестник на мълниите, които се зараждат в дъждовната буря. Огромни мълнии поразяват земята и усещам всяка като продължение на самата себе си. Плавни, но остри като стъкло, прогарящи всичко по пътя си.

Малкият меч не е далече, на северния край на бурята, и отразява постепенно проясняващото се небе като огледало. Кал описва кръг веднъж достатъчно високо и достатъчно навътре в облаците, за да скрие присъствието ни, преди да се насочи към писта, полузаровена в обраслите с гора хълмове около езерото. Когато кацаме, едва не се изстрелвам със скок от мястото си, макар че и представа си нямам какво търся.

Шейд е плътно зад мен, когато се впускам в спринт надолу по рампата на джета, изгаряща от нетърпение да стигна до езерото. То се намира на около една миля на север, ако не ме лъже паметта, и оставям вътрешния си компас да поеме контрола. Но едва стигам до редицата дървета, преди един познат звук да ме накара да се закова на място.

Щракване на пистолет.