Двадесет и четвърта глава

Странно, в следващите три дни успявам да спя повече, отколкото от седмици насам.

Тежките учения в двора в съчетание с продължителни съвещания за планиране изтощават всички ни. Пътуванията ни с цел набиране на нови попълнения спират изцяло. Не ми липсват. Всяка една мисия беше ахване или от облекчение, или от ужас, а и двете неща ме съсипваха. Твърде много тела по бесилките, твърде много деца, избиращи да изоставят майките си, твърде много, откъснати от живота, който са познавали. За добро или зло, аз причиних това на всички тях. Но сега, когато джетът е приземен и прекарвам времето си, задълбочено разглеждайки карти и планове на сгради, изпитвам друг вид срам. Изоставих онези, които са още някъде там, точно както Камерън каза, че съм изоставила децата от Малкия легион. Още колко бебета и деца ще умрат?

Но аз съм само един човек, едно малко момиче, което вече не може да се усмихва. Крия го от останалите зад маската си от мълнии. Но то остава - трескаво, с широко отворени очи, уплашено. Отблъсквам го във всеки буден миг, но то все така ме преследва. Никога не си тръгва.

Всички спят много, дори Кал, който се грижи всеки да си почива възможно най-мнош след обучението. Макар че Килорн ми говори отново, влязъл обратно в „стадото“, Кал се отдръпва все повече и повече с всеки изминал час. Сякаш в главата му не е останало място за разговори. Корос вече го е впримчил. Събужда се преди мен, за да нахвърля още идеи, още списъци, дращи по всяко парче хартия, до което можем да се доберем. Ейда е най-шлемият му „актив“ и запаметява всичко толкова внимателно, че се боя да не би очите й да прошрят дупки в картите. Камерън винаги е наблизо. Въпреки заповедите на Кал тя изглежда все по-изтощена с всяка минута. Около очите й има тъмни кръгове и се обляга или сяда винаги, когато може. Но не се оплаква, поне не и пред другите.

Днес, последният ни ден преди нахлуването, тя е в особено противно настроение. Изкарва си го на тренировъчните си мишени. А именно на Лори и мен.

- Достатъчно - изсъсква Лори през стиснати зъби. Пада на едно коляно, махва с ръка в посоката на Камерън. Тийнейджърката стиска юмрук, но след това го отпуска: способността й отслабва, отдръпва назад задушаващата завеса на заглушаването. - От теб се очаква да извадиш от строя усещанията ми, а не мен - добавя Лори, изправя се с усилие отново на крака. Макар че е от мразовития Кентоспорт - скалисто, полузабравено пристанищно градче, вече връхлетяно от сняг и морски бури, тя се загръща по-плътно с палтото си. Заглушаващата способност на Камерън не отнема само пренасяните чрез кръвта оръжия, а те изключва изцяло. Пулсът ти се забавя, очите ти потъмняват, температурата ти се понижава. Способността й разстройва нещо в костите ти.

- Съжалявам - Камерън си е наумила да изрича възможно най-малко думи. Приятна промяна след бурните й речи. - От това няма полза.

Лори се тросва подобаващо в отговор:

- Е, по-хубаво да станеш добра, и то бързо. Тръгваме довечера, Коул, и идваш не само за да се правиш на туристически гид.

Не е в стила ми да прекратявам кавги. Да ги подстрекавам - да, да ги гледам - определено, но да ги спирам? И въпреки това нямаме време да спорим.

- Лори, достатъчно. Камерън, още веднъж - дворцовият глас на Марийна ми върши добра работа тук - и двете спират, за да слушат. - Блокирай усещането й. Направи я нормална. Контролирай същността й.

На бузата на Камерън потрепва мускулче, но тя не изразява гласно недоволството си. Въпреки всичките си оплаквания знае, че това е нещо, което трябва да направи. Ако не заради нас, тогава за самата себе си. Да се научи да контролира способността си, е най-доброто, което може да стори, и такава е сделката ни. Аз я обучавам, тя ни отвежда в Корос.

Лори не е толкова любезна.

- Ти си следващата, Бароу - изръмжава ми тя. Акцентът й от далечния север е остър и груб точно като Лори и суровото място, от което е дошла. - Коул, ако пак направиш така, че да ми призлее, ще те изкормя, докато спиш.

По някакъв начин това успява да изкара едва доловима усмивка от Камерън.

- Можеш да опиташ - отвръща тя, протегнала дългите си, криви пръсти. - Кажи ми, като го почувстваш.

Еледам и чакам някакъв знак. Но както и при Камерън, способностите на Лори са доста по-трудни за забелязване. Така наречената й сетивна способност означава, че при нея всяко усещане за звук, гледка, допир, мирис, вкус е невероятно усилено. Може да вижда далече като ястреб, да чува чупещи се клонки на цяла миля разстояние, дори да проследява диря като хрътка. Де да обичаше да ловува. Лори обаче е по-склонна да пази лагера, като наблюдава гората с великолепните си зрение и слух.

- Спокойно - казвам наставнически аз. Челото на Камерън се набьрчва, докато се съсредоточава, и аз разбирам. Едно е да пуснеш способността си на воля, да срутиш стените на бента отвътре и просто да оставиш всичко да се излее. Това е по-лесно, отколкото да се сдържаш, да се обуздаваш, да бъдеш спокоен, твърд и овладян. - Тя е твоя, Камерън. Ти я владееш. Тя се подчинява на теб.

Нещо потрепва в очите й. Не обичайният й гняв. Гордост. Разбирам и това. За момичета като нас, които не са имали нищо, не са очаквали нищо, е опияняващо да знаем, че в собствената ни същност има нещо, над което никой друг не може да предяви права или да ни го отнеме.

От лявата ми страна Лори примигва и присвива очи:

- Отива си - казва. - Едва чувам от другата страна на лагера.

Все още далече. Способността й още действа.

- Още малко, Камерън.

Камерън се подчинява, махва рязко с другата си ръка. Пръстите й се присвиват в такт с това, което сигурно е пулсът й, оформяйки това, което чувства, в това, което иска да бъде.

- Сега? - изсъсква и Лори накланя глава.

- Какво? - обажда се тя, примижавайки по-силно. Едва може да вижда или чува.

- Това е константата ти - без да мисля, се пресягам, опирам длани на раменете на Камерън. - Към това се стремиш. Скоро ще бъде толкова лесно като да щракнеш електрически ключ; твърде познато, за да го забравиш. Ще бъде моментално.

- Скоро ли? - казва тя, като обръща глава. - Летим тази вечер.

Без да мисля, я заставям да погледне обратно към Лори, пръстите ми побутват челюстта й.

- Забрави за това. Виж колко дълго можеш да удържиш, без да я нараниш.

- Напълно сляпа! - изкрегцява Лори с твърде силен глас. Също и напълно глуха, мисля си.

- Каквото и да правиш, се получава - казвам на Камерън. - Не е нужно да казваш какво е, но просто знай, че това е „спусъкът“ ти. - Преди месеци Джулиан ми каза същото - да открия задействащия механизъм, който освободи искрите ми в Спираловидната градина. Сега знам, че отпускането е, което ми дава сила, и изглежда, че Камерън е открила това, което задейства нейната, каквото и да е то. - Запомни какво е чувството.

Въпреки студа една мънистена капчица пот се търкулва надолу по врата на Камерън и изчезва в яката й. Тя стиска зъби, челюстта й се стяга, за да възпре едно раздразнено сумтене.

- Ще става по-лесно - продължавам и отново отпускам ръце на раменете й. Усещам мускулите й напрегнати под пръстите си, жилести и изопнати като твърде силно опънати струни. Макар че способността й хвърля в безпорядък сетивата на Лори, тя отслабва и Камерън. Само да имахме повече време. Още една седмица или дори още един ден.

Поне не е нужно Камерън да се сдържа, щом стигнем до Корос. Вътре в затвора искам тя да причини колкото може повече болка. Със сприхавия й нрав и миналото й в килиите заглушаването на пазачите не би трябвало да е твърде трудно и тя ще ни проправи чист път през камък и плът. Но какво ще стане, когато на пътя й се изпречи не който трябва? Някой новокръвен, когото не рапознава? Кал? Аз? Способността й може да е най-мощната, която съм виждала или усещала, и определено не искам отново да бъда нейна жертва. Дори само при мисълта по кожата ми полазват тръпки. Дълбоко в костите ми искрите ми реагират, избухват в нервите ми. Налага се да ги отблъсна, като използвам собствените си уроци, за да удържа мълнията спокойна и далечна. Макар че тя се подчинява, затихва до приглушеното жужене, което вече почти не долавям, искрите се извиват от мощ. Въпреки постоянното ми безпокойство и стрес способността ми, изглежда, се е усилила. По-мощна е отпреди, силна и жива. Поне някаква част от мен е жива, помислям си. Защото под мълнията се спотайва друг елемент.

Студът никога не си отива. Никога не свършва и го усещам по-ужасен от всеки товар. Студът е кух и разяжда вътрешностите ми. Разпростира се като гниене, като болест и се боя, че един ден ще ме остави празна - черупка на Мълниеносното момиче, дишащия труп на Мер Бароу.

В слепотата си очите на Лори се въртят, търсят напразно през одеялото от мрак на Камерън.

- Започвам да го чувствам отново - казва тя високо. Съскането на думите й издава болката й. Макар да е корава като солените скали, на които е израсла, дори Лори не може да издържи мълчаливо срешу оръжията на Камерън. - Става по-лошо.

- Освободи.

След доста по-дълго време, отколкото ми харесва, ръцете на Камерън се смъкват, а тялото й се отпуска. Тя сякаш се смалява, а Лори отново пада на едно коляно. Ръцете й масажират слепоочията и тя мига бързо, оставя усещанията си да се върнат.

- Оу - промърморва и хвърля крива усмивка към Камерън.

Но момичето техни не се усмихва в отговор. Обръща се рязко на пета с плитки, полюшващи се при движението, докато застава изцяло с лице към мен. Или би трябвало да кажа, застава с лице към челото ми. Виждам в нея гняв от познатия вид. Ще й послужи добре тази вечер.

-Да?

- Приключих за деня - процежда тя, зъбите й са ослепително бели.

Не успявам да се сдържа и скръствам ръце, изправям гръб възможно най-мнош. Чувствам се до голяма степен като лейди Блонос, когато я поглеждам гневно.

- Свършваш след два часа, Камерън, а ще ти се иска да са повече. Имаме нужда от всяка секунда...

- Казах, че съм приключила - повтаря тя. За петнайсетгодишно момиче може да бъде обезоръжаващо сурова. Мускулите на дългата й шия блестят от пот и диша с усилие. Но се преборва с порива да се задъха, опитва се да се изправи срешу мен при равни условия. Опитва се да изглежда, сякаш ми е равна. - Уморена съм, гладна съм и всеки момент ще бъда принудена да вляза в битка, в която не искам да се бия, отново. И проклета да съм, ако умра с празен стомах.

Зад нея Лори ни наблюдава с широко отворени, немигащи очи. Знам какво би направил Кал. Неподчинение, така нарича това и то не може да бъде търпяно. Би трябвало да пришпоря Камерън по-силно, да я накарам да пробяга една обиколка около сечището, може би да разбера дали може да свали птица с натиска на способността си. Кал щеше ясно да й даде да разбере -тя не е шефът тук. Кал познава войниците, но това момиче не е някой от неговата войска. То няма да се преклони пред моята воля или пред неговата. Твърде дълго се е подчинявало на свирката, обявяваща края и началото на смяната, на разписанията, предавани през поколения от заробени фабрични работници. Вкусило е свободата и няма да се подчини на никоя заповед, която не иска да изпълни. И макар да протестира през всеки миг от времето си тук, остава. Въпреки способността си остава.

Няма да благодаря на Камерън за това, но ще я оставя да се нахрани. Тихо отстъпвам встрани.

- Трийсет минути почивка, после се върни.

Очите й искрят от гняв и познатата гледка почти ме кара да се усмихна. Не мога да не й се възхитя. Един ден може дори да станем приятелки.

Тя не се съгласява, но и не спори и бавно се отдалечава от нашия кът в сечището. Другите в двора я гледат как си отива, очите им я проследяват, докато спори с Мълниеносното момиче, но изобщо не ме е грижа какво може да си мислят. Не съм техен капитан, не съм тяхна кралица. Не съм по-добра или по-лоша от когото и да било от тях и е време да започнат да ме виждат каквато съм. Още една новокръвна, още един боец, нищо повече.

- Килорн е донесъл заешко - казва Лори, било то само за да наруши мълчанието. Подушва въздуха и облизва устни по начин, който би накарал лейди Блонос да запигци. - Доста сочно при това.

- Върви тогава - промърморвам, махвам с ръка към огъня за готвене от другата страна на сечището. Тя няма нужда да й се повтаря.

- Кал е в мрачно настроение, между другото - добавя, докато притичва покрай мен. - Или поне непрекъснато ругае и рита разни неща.

Един бърз поглед ми дава да разбера, че Кал не е отвън. За секунда съм изненадана, после си спомням. Лори чува почти всичко, ако спре, за да се заслуша.

- Аз ще се погрижа за него - казвам й и тръгвам бързо. Тя се опитва да ме последва, после размисля и ме оставя да се втурна напред. Не си правя труда да крия безпокойството си - Кал не се ядосва бързо, а планирането го успокоява, дори го прави щастлив. Така че каквото и да го е разгневило, кара и мен да се тревожа далеч повече, отколкото би трябвало в навечерието на нахлуването ни.

Резката е почти празна, след като всички са излезли навън да тренират. Дори децата са отишли да гледат как по-шлемите се учат да ругаят, да стрелят и да контролират способностите си. Радвам се, че не се въртят около мен, не ме дърпат за ръцете и не ме тормозят с глупави въпроси за своя герой, принца изгнаник. Не съм така търпелива с децата, както Кал.

Докато завивам зад един ъгъл, едва не се блъсвам челно в брат си, идващ от посоката на спалните. Фарли го следва, хили се самодоволно, но усмивката изчезва в секундата, щом ме забелязва. О.

- Мер - промърморва за поздрав. Не спира, а ме подминава с резки крачки.

Шейд се опитва да направи същото, но аз протягам ръка, за да го спра на място.

- Мога ли да ти помогна с нещо? - пита той. Устните му потрепват, неуспешно се мъчат да удържат лукава, игрива усмивка.

Опитвам се да изглеждам, сякаш съм му сърдита, пък дори само от приличие.

- Предполага се да тренираш.

- Безпокоиш се, че не се упражнявам достатъчно ли? Уверявам те, Мер - казва той и намига, - упражняваме се и още как.

Има логика. Фарли и Шейд са неразделни от дълго време. Въпреки това ахвам гласно и го первам по ръката:

- Шейд Бароу!

- О, хайде, стига, всички знаят. Не съм аз виновен, че ти не се сети.

- Можеше да ми кажеш - изпелтечвам, опитвам се да си намеря повод да го нахокам.

Той само свива рамене, все още ухилен:

- Както ти ми разказваш всичко за Кал?

- Това е... - Различно, иска ми се да кажа. Ние не се измъкваме тайно посред бял ден, дори не правим кой знае какво нощем. Но Шейд вдига ръка и ме възпира.

- Ако ти е все едно, наистина не искам да знам - казва той. - А ако ме извиниш, мисля, че имам да тренирам, както ти така любезно изтъкна.

Той се оттегля с разперени навън длани като човек, който се отказва от битка. Оставям го да си върви, отпращам го с махване на ръка, докато самата аз се мъча да скрия усмивката си. Мъничка искрица щастие разцъфва в гърдите ми, чуждо и непознато чувство в толкова много дни на отчаяние. Пазя я, както бих пазила пламък на свещ опитвайки се да я съхраня жива и пламтяща. Но видът на Кал бързо я потушава.

Той е в нашата стая, седнал върху преобърната щайга, с познат лист хартия, разстлан на коленете му. Това е гърбът на една от картите на полковника, сега покрит със старателно начертани линии. Карта на затвора Корос или поне такава част от него, каквато Камерън е успяла да си спомни. Очаквам да видя как ръбовете на листа пушат, но той ограничава огъня си до обгорената плитка яма в пода. Огънят хвърля танцуваща червена светлина, на която сигурно е трудно да се чете, но Кал присвива очи през нея. В ъгъла на стаята раницата ми си лежи недокосната, пълна със стряскащите бележки на Мейвън.

Бавно придърпвам друга щайга и се отпускам до него. Той сякаш не забелязва, но знам, че трябва да ме е видял. Нищо не убягва от войнишкия му усет. Когато рамото ми се блъсва в неговото, не вдига очи от картата, но ръката му се плъзва към крака ми и ме придърпва в топлината си. Той не разхлабва хватката си, а аз не го отблъсвам. Никога не мога да го направя наистина.

- Сега пък какво има? - питам и облягам глава на рамото му. За да мога да виждам картата по-добре, казвам си.

- Освен Мейвън, майка му, факта, че мразя заешко, и разположението на един адски затвор? Абсолютно нищо, благодаря, че попита.

Идва ми да се разсмея, но едва успявам да докарам една усмивка. Не е типично за него да се шегува, не и в такива моменти. Оставям подобни прояви на лош вкус на Килорн.

- Камерън се справя по-добре, ако това помага с нещо.

- Наистина ли? - гласът му отеква с вибриране в гърдите, пулсира в мен. - Затова ли си тук и вече не я обучаваш?

- Тя трябва да се храни, Кал. Не е блок от Безмълвен камък.

Той изсъсква, все още взрян напрегнато в очертанията на Корос:

- Не ми напомняй.

- Той е в самите килии, Кал, не в останалата част от затвора - напомням му. Надявам се да ме чуе и да се вземе в ръце за достатъчно дълго, за да излезе от това странно настроение. -Няма да имаме проблеми, стига никой да не ни заключи вътре.

- Кажи на Килорн - за мое огорчение той се засмива на собствената си шега: звучи много повече като ученик вместо като войника, от когото имаме нужда. Нещо повече - стисва по-здраво коляното ми. Недостатъчно, за да ме заболи, но достатъчно, за да покаже ясно какво си мисли.

- Кал? - побутвам ръката му, пропъждам я като паяк. - Какво ти става?

Най-накрая той вдига рязко глава и ме поглежда. Все още се усмихва, но в очите му няма и помен от смях. Нещо мрачно се е спуснало над тях, превърнало го е в човек, когото не разпознавам изобщо. Дори в Купата на костите, преди родният му брат да го осъди на смърт, Кал не изглеждаше така. Беше уплашен, разстроен, окаяник вместо принц, но все още си беше Кал. Можех да се доверя на онзи изплашен човек. Но това? Това смеещо се момче с неспокойни ръце и безнадеждни очи? Кой е той?

- Искаш ли списък? - отвръща и нещо в мен се прекършва. Удрям го силно със свита в юмрук ръка по рамото. Той е огромен, но не се съпротивлява на инерцията на удара ми и се оставя да го повали назад, заварвайки ме неподготвена. Падам заедно с него и се приземяваме на пръстения под. Главата му се блъсва с глух звук назад и Кал изпъшква от болка. Когато се опитва да стане, аз го бутам, задържам го решително под себе си.

- Няма да станеш, докато не се овладееш.

За моя изненада той само свива рамене. Дори намига.

- Не е кой знае какъв стимул.

- Ъх - някога благородните дами на Норта щяха да припаднат, ако принц Тиберий им намигне. На мен само ми призлява и го удрям отново с юмрук, този път в стомаха. Кал поне има благоразумието да си държи устата затворена, а очите му, за щастие, примигват и се отварят. - Сега ми кажи какъв ти е проблемът.

Онова, което е започнало като усмивка, се разкривява в намръщена гримаса и той обляга глава назад. Челото му се сбьрчва. Оглежда замислено тавана. По-добре, отколкото да се държи като глупак.

- Кал, с нас в Корос ще дойдат единайсет души. Единайсет.

Челюстта му се стяга. Знае какво имам предвид. Единайсет, които ще умрат, ако не се справим с това, и безброй други в Корос, ако ги оставим сами.

- И аз съм изплашена - гласът ми потреперва по-силно, отколкото ми се иска. - Не искам да ги изоставя или да пострадат заради мен.

Отново ръката му намира крака ми. Но докосването му не е настойчиво, не е нахално. А само напомняне. Тук съм.

- Но най-вече - дъхът ми пресеква, засяда върху остро късче истина - се страхувам за себе си. Страхувам се от резонатора, страхувам се да се почувствам отново по този начин. Страхувам се от това, което Елара ще направи, ако се добере до мен. Знам, че съм по-ценна от повечето, заради това, което направих, и това, което мога да направя. Името и лицето ми имат толкова голяма мощ колкото и мълнията ми, и това ме прави важна. Превръща ме в по-добра плячка. - Прави ме сама. - И ми е омразно да мисля по този начин, но все пак мисля.

Това, което започна като срив на Кал, се е превърнало в мое рухване. В една тъмна нощ му разкрих всичките си тайни на един път, обвит в лятна жега. Аз бях момичето, което тогава се опита да му открадне парите. Сега зимата наближава застрашително, а аз съм момичето, което открадна живота му.

Най-ужасната част от признанията ми се задържа, блъска се в мозъка ми като птица в клетка. Удря ме в зъбите, умолява да бъде свободна.

- Той ми липсва - прошепвам, неспособна да издържа на погледа на Кал. - Липсва ми човекът, за какъвто го смятах.

Ръката върху крака ми се свива в юмрук и от нея се излъчва топлина. Гняв. Чувствата на Кал са лесни за разчитане и това е приятен отдих след толкова време, прекарано в бърлога на дебнещи вълци.

- И на мен ми липсва.

Рязко насочвам очи обратно към неговите, невъобразимо слисана.

- Не знам кое ще ме улесни да го забравя. Да мисля, че невинаги е бил такъв, че майка му е отровила ума му. Или че просто се е родил чудовище.

- Никой не се ражда чудовище. - Но ми се иска някои хора да бяха. Така щеше да е по-лесно да ги мразя, да ги убивам, да забравя мъртвите им лица. - Дори Мей вън.

Без да мисля, лягам със сърце, притиснато към неговото. Те бият в един и същ ритъм, отразяват като в огледало общите ни спомени за едно момче с бърз език и сини очи. Умен, забавен, състрадателен. Никога повече няма да видим това момче.

- Трябва да го пуснем да си отиде - прошепвам до врата му. - Дори ако това означава да го убием.

-Ако е в Корос...

- Аз мога да го направя, Кал. Ако ти не можеш.

Струва ми се, че той замълчава за цяла вечност, но едва ли е повече от минута. Въпреки това почти заспивам. Топлината му е по-подканваща дори от най-хубавото легло в който и да е дворец.

- Ако той е в Корос, ще изгубя контрол - казва накрая. - Ще тръгна да го преследвам с всички сили и средства - и него, и Елара. Тя ще използва гнева ми и ще го насочи към теб. Ще ме накара да те убия, както ме накара да...

Пръстите ми намират устните му, възпират го да изрече думите. Те му причиняват толкова много болка. В този миг зървам мъж, тласкан единствено от желанието за мъст, и без сърце освен онова, което му разбих. Още едно чудовище, чакащо да приеме истинския си облик.

- Няма да позволя това да се случи - казвам му, като отблъсквам най-дълбоките ни страхове.

Той не ми вярва. Виждам го в тъмнината на очите му. Празнотата - онази, която съзрях в Оушьн Хил, заплашва да се върне.

- Няма да умрем, Кал. Стигнахме твърде далеч за това.

Смехът му е кух, болезнен. Отблъсва леко ръцете ми, но нито за миг не пуска китката ми.

- Знаеш ли колко хора, които обичам, са мъртви?

Знам, че усеща силното туптене на пулса ми, и съм твърде близо, за да скрия колко ме боли за него. Той едва не се изсмива подигравателно на съчувствието ми.

- Всичките - мъртви. Всичките - убити. От нея. - Кралица Елара. - Тя ги убива, а после ги заличава.

Някой друг би приел, че той говори за баща си или дори за брата, за какъвто смяташе

Мейвьн. Но аз знам по-добре.

- Кориан - промърморвам, изричайки името на майка му. Сестрата на Джулиан. Пеещата кралица. Кал не я помни, но със сигурност може да скърби за нея.

- Затова Оушьн Хил ми беше любим. Беше неин. Татко й го подари.

Примигвам, опитвам се да си спомня нещо отвъд кошмара, какъвто представляваше дворецът в Харбър Бей. Опитвам се да си спомня как изглеждаше, докато се борехме за живота си. Смътно, бавно си спомням цветовете, които преобладаваха вътре. Златисто. Жълто. Като стара хартия, като мантията на Джулиан. Цветът на Династия Джакос.

Именно затова той изглеждаше толкова тъжен, затова не можа да изгори знамената. Нейните знамена.

Не знам какво е чувството да бъдеш сирак. Винаги съм имала майка и баща. Истинска благословия е, че никога не разбрах, докато не ми бяха отнети. Струва ми се погрешно да тъгувам за тях и да ми липсват в този момент, след като знам, че са в безопасност, докато родителите на Кал са мъртви и вече ги няма. И сега, повече от всякога, мразя студа вътре в мен и егоистичния си страх да не бъда оставена сама. От двама ни Кал е по-самотен отколкото аз някога ще бъда.

Но не можем да останем в мислите и спомените си. Не можем да се задържим в този момент.

- Разкажи ми за затвора - настоявам, за да наложа нова тема. Ще извадя Кал от унинието му, та дори това да ме убие.

От силата на въздишката му цялото му тяло се надига и разтърсва, но той е признателен за разсейването.

- Яма. Крепост, защитена от изобретателен замисъл. Портите са на горното ниво - с килиите отдолу и покрити пасажи за магнитроните, свързващи всичко. С едно махване на китката ще се спуснем на четирийсет фута и ще се озовем на дъното на буре. Ще избият нас и всеки, когото пуснем да излезе.

- А Сребърните затворници? Нали не мислищ че ще окажат особена съпротива?

- Не и след седмици в килии от Безмълвен камък. Ще бъдат пречка, но не голяма. И това ще направи бягството им бавно.

- Ти... ще ги оставиш да се измъкнат?

Мълчанието му е достатъчен отговор.

- Може да се нахвърлят върху нас там, долу, или да тръгнат да ни преследват по-късно.

- Не съм политик, но мисля, че едно бягство от затвора ще създаде на брат ми немалко главоболия, особено ако избягалите затворници случайно се окажат негови политически противници.

Поклащам глава.

- Не ти харесва ли?

- Не ми се вярва.

- Виж ти, каква изненада - казва той сухо. Един от пръстите му захваща врата ми, проследява белезите, които ми остави устройството, използвано от брат му. - Грубата сила няма да ти спечели тази битка, Мер. Колкото и много новокръвни да събереш. Сребърните все така те превъзхождат по численост и все още имат предимство.

Войникът се застъпва за различен вид битка. Каква ирония.

- Надявам се, че знаеш какво правиш.

Той свива рамене под мен:

- Политическите лабиринти не са точно силната ми страна - казва той. - Но ще се пробвам.

- Дори ако това означава гражданска война?

Преди месеци Кал ми каза какво ще бъде бунтът. Война от двете страни, във всеки цвят на кръвта. Червени срещу Червени, Сребърни срещу Сребърни и всичко между тях. Каза ми, че няма да рискува бащиното си наследство за война като тази дори ако войната е справедлива. Отново се възцарява мълчание и Кал отказва да отговори. Предполагам, че вече не знае на чия страна е. Нито бунтовник, нито принц, несигурен в нищо освен в огъня в костите си.

- Може и да сме малочислени, но това не означава непременно, че шансовете не са на наша страна - казвам. По-силни и от едните, и от другите. Това ми написа Джулиан, когато откри каква съм. Джулиан, когото е твърде възможно за моя огромна изненада да видя отново. -Новокръвните имат способности, които никой Сребърен не може да предвиди, дори ти.

- Накъде биеш?

- Влизаш в това, сякаш предвождаш войската си със способности, с които си наясно и с които си тренирал.

-И?

- И бих искала да видя какво ще стане, когато някой пазач се опита да простреля Никс или магнитрон повали Гарет.

На Кал му отнема една секунда да осъзнае какво казвам. Никс е неуязвим, по-силен от каменокож. А Гарет, който може да манипулира гравитацията, няма скоро да падне никъде. Нямаме армия, но определено имаме войници със способности, с които Сребърните пазачи не знаят как да се борят. Когато му просветва, Кал ме хваща от двете страни на лицето, издърпва ме нагоре. Лепва ми решителна, огнена целувка, която е прекадено кратка за вкуса ми.

- Ти си гений - промърморва той и скача на крака. - Върни се при Камерън, подготви всички - грабва в една ръка картата, почти полудял от напрежение. Същата крива усмивка се връща, но този път не ми е омразна. - Това може всъщност да проработи.


Загрузка...