Стъкленият меч

Двадесета глава

От този ден нататък неговата спалня става наша. Това е негласно споразумение, което осигурява и на двама ни нещо, на което да се уповаваме. Прекалено уморени сме, за да правим кой знае какво повече, освен да спим, макар да съм сигурна, че Килорн има други подозрения. Той престава да ми говори и изобщо не обръща внимание на Кал. Част от мен иска да отиде при другите в по-просторните спални помещения, където децата си шушукат по цяла ногц, а Нани укротява всичките. Това им помага да създадат връзка помежду си. Но само бих ги плашила, затова оставам с Кал, единствения човек, който не се бои истински от мен.

Не ме държи будна нарочно, но всяка нощ усещам как се размърдва. Кошмарите му са по-ужасни от моите и знам точно какво сънува. Момента, в който отдели главата на баща си от раменете му. Преструвам се, че проспивам това, защото знам, че той не иска да го виждам в такова състояние. Но усещам сълзите му по бузата си. Понякога ми се струва, че ме изгарят, но не се събуждам с нови белези. Поне не такива, които могат да се видят.

Макар да прекарваме заедно всяка нощ с Кал не си говорим много. Няма кой знае какво за казване отвъд задълженията ни. Не му казвам за първата бележка или за следващите. Макар да е далече, Мейвън пак успява да застане между нас. Виждам го в очите на Кал като крастава жаба, приклекнала в главата на брат си, опитваща се да го отрови от вътре навън. Причинява същото и на мен - както в бележките, така и в спомените ми. Не знам защо, но не мога да унищожа което и да е от двете, и не казвам на никого за съществуването им.

Би трябвало да ги изгоря, но не го правя.

Намирам друго писмо в Корвиум по време на нова мисия за вербуване. Знаехме, че Мейвън е на път към този район, посещавайки последния голям град преди пепелищата на Задуншивите земи. Мислехме, че можем да стигнем там преди него. Вместо това открихме, че кралят вече си е отишъл.

31 октомври

Очаквах те на коронацията си. Струваше ми се като нещо, което твоята Алена Гвардия с удоволствие би се опитала да провали, макар събитието да беше доста скромно. Все още се предполага да сме в траур за баща ми и една пищна церемония би изглеждала непочтително. Особено при положение че Кал още е някъде там, търчащ наоколо с теб и твоята сган. Малцина все още му дължат вярност според майка ми, но не се тревожете. Справяме се с тях. Няма да настъпи криза с наследяването на Сребърния престол и да откъсне брат ми от повода ви. Ако можеш, честити му рождения ден от мое име. И го увери, че ще му е последният. Но твоят наближава, нали? Не се съмнявам, че ще го прекараме заедно.

До нови срещи,

Мейвън

Гласът му изрича всяка дума, използва мастилото като ножове. За миг стомахът ми започва да се бунтува, заплашва да разплиска вечерята ми по целия под. Гаденето отминава за достатъчно дълго време, за да се измъкна от спалния чувал, от прегръдката на Кал до кутията си с припаси в ъгъла. Както у дома, държа дрънкулките си скрити, а на дъното лежат смачкани още две от бележките на Мейвън.

Всяка завършва по същия начин. Липсваш ми. До нови срещи.

Усещам около гърлото си нещо като ръце, заплашващи да изстискат живота от мен. Всяка дума затяга хватката, сякаш самото мастило може да ме задуши. За секунда се боя, че няма да дишам никога повече. Не защото Мейвън все още настоява да ме измъчва. Не, причината е много по-ужасна.

Защото на мен също ми липсва някой. Липсва ми момчето, което смятах, че е.

Огненият белег, който ми остави, пламва при спомена. Питам се дали той също може да го почувства.

Кал се размърдва в спалния чувал зад мен не от кошмар, а защото е време да се събуди.

Припряно избутвам бележките и излизам от стаята, преди той да може да отвори очи. Не искам да виждам съжалението му, все още не. Това ще е твърде непоносимо.

- Честит рожден ден, Кал - прошепвам в пустия коридор на тунела.

Забравила съм да си взема палто и ноемврийският студ боцка кожата ми, когато излизам от защитеното жилище. Сечището е тъмно преди зазоряване, така че едва виждам пределите на гората. Ейда седи на ръба на един пън - трепереща купчинка от вълнени одеяла и шалове над догарящата жарава на лагерния огън. Винаги поема последния пост, предпочита да се буди по-рано от нас, останалите. Работещият й с огромна скорост мозък й позволява да чете книгите, които й нося, и в същото време да наблюдава гората. През повечето сутрини вече е усвоила някое ново умение още преди останалите от нас да станат и да се размърдат. Само миналата седмица научи тиракс, езика на непозната народност на югоизток, както и основите на хирургията. Днес обаче не държи открадната книга и не е сама.

Над огъня е застанала Кета със скръстени ръце. Устните й се движат бързо, но не мога да чуя какво казва. А Килорн се е сгушил близо до Ейда, стъпалата му са почти изцяло във въглените. Когато се промъквам по-близо, виждам, че е навел чело, напрегнато съсредоточен. С пръчка в ръка прокарва линии в пясъка. Букви. Еруби, припряно изрисувани, образуващи елементарни думи като лодка, пистолет и дом. Последната дума е по-дълга от останалите. Килорн. Еледката едва не извиква нови сълзи в очите ми. Но те са сълзи от щастие - нещо, което не познавам. Празната дупка в мен сякаш се свива, макар и съвсем малко.

- Сложно е, но го усвояваш - казва Кета, ъгълчето на устата й се повдига в полуусмивка. Учителка наистина.

Килорн ме забелязва, преди да успея да се приближа още, и прекършва клонката, с която пише, с отекващ пукот. Без дори да кимне, става от пъна и мята на рамо ловната си раница. Ножът му проблясва на хълбока, студен и остър като ледените висулки, висящи като остри зъби от дърветата в гората.

- Килорн? - пита Кета, после очите й попадат върху мен и присъствието ми отговаря на въпроса й. - О.

- И без друго е време за лов - отвръща Ейда, протегнала ръка към изчезващия силует на Килорн. Макар кожата й да е с топъл цвят, връхчетата на пръстите й са посинели от студа. Но той се измъква от хватката й и тя докосва само мразовит въздух.

Не правя нищо, за да го спра. Вместо това се отпускам на пети, давам му пространството, което така отчаяно желае. Той вдига качулката на новото си палто, закрива лицето си, докато върви бавно към редицата дървета. Хубава кафява кожа и подплата от пух - идеално, за да му държи топло и да го крие. Откраднах го преди седмица в Хейвън. Не мислех, че Килорн би приел такъв подарък от мен, но дори той знае колко ценна е топлината.

Компанията ми тази сутрин смущава не само него. Кета ми хвърля кос поглед и почти се изчервява.

- Той помоли да се научи - казва тя почти извинително. После се провира покрай мен, отправя се обратно към топлината и относителното удобство на Резката.

Ейда я гледа как си отива, златистите й очи са будни, но тъжни. Потупва пъна до себе си, дава ми знак да седна. Когато го правя, тя мята едно от одеялата си на скута ми и го подпъхва около мен.

- Ето така, госпожице - била е прислужница в Харбьр Бей и въпреки новооткритата си свобода старите навици още не са се заличили. Все още ме нарича „госпожице“, макар че много пъти съм я молила да спре. - Мисля, че имат нужда от нещо, което да ги разсее.

- Хубаво е. Никой друг досега не е постигнал такъв напредък с Кил ори. Ще се постарая да й благодаря по-късно. - Ако не избяга отново. - Всички имаме нужда от малко разсейване, Ейда.

Тя въздъхва в знак на съгласие. Устните й, пълни и тъмни, се присвиват в горчива, многозначителна усмивка. Не ми убягва как очите й бързо се стрелват обратно към Резката, където спи половината ми сърце. А после към гората, където се скита останалото.

- Кранс е с него, а Фара ще се присъедини към двамата съвсем скоро. И няма мечки -добавя тя, като примижава към тъмния хоризонт. На дневна светлина, ако мъглата се вдигне, би трябвало да можем да видим далечните планини. - Засега са се укротили за сезона. Спят зимен сън.

Мечки. У дома в Подпорите нямахме дори елени, какво остава пък за прословутите чудовища от затънтените райони. Складовете за дървен материал, групите от дърво секачи и движението по реката бяха достатъчни да прогонят всяко животно, по-едро от миегца мечка, но районът на Грейтудс гъмжи от диви животни. Елени с огромни раззклонени рога, любопитни лисици бродят из хълмовете и долините и от време на време се чува вълчи вой. Още не съм виждала някоя от тромавите мечки, но Килорн и другите ловци забелязали една преди седмици. Единствено способностите на Фара да заглушава шума и благоразумието на Килорн да се придържа по посока на вятъра ги опазили от челюстите й.

- Къде си научила толкова много за мечките? - питам само за да запълня въздуха с безцелен разговор. Ейда знае точно какво правя, но въпреки това решава да ми ушди.

- Управителят Рамбос обича да ловува - отвръща със свиване на рамене. - Имаше имение извън града и синовете му го пълнеха със странни зверове, които да убива. Мечки най-вече. Красиви създания с черна козина и будни очи. Бяха доста кротки, ако не ги закача човек или ако с тях се занимаваше нашият пазач на дивеча. Малката Рор, дъщерята на управителя, искаше собствено мече, но мечките бяха избити, преди да успеят да се размножат.

Рор Рамбос изниква пред очите ми. Приличаше на мишка, но можеше да строши камък и да го превърне на прах с голи ръце. Изпитанието на кралиците беше толкова отдавна, когато бях прислужница точно като Ейда.

- Предполагам, че това, което управителят вършеше, не можеше да се нарече точно лов -продължава Ейда. В гласа й се просмуква тъга. - Слагаше ги в яма, където можеше да се бори с животните и да им счупи вратовете. Синовете му също го правеха - за тренировка.

Мечките ми звучат като свирепи, страховити зверове, но Ейда ми казва друго. Замъглените й очи могат да означават единствено че сама е виждала ямата и си спомня всяка секунда от преживяването.

- Това е ужасно.

- Ти уби един от синовете му, знаеш ли. Казваше се Райкър. Беше един от избраните ти екзекутори.

Никога не съм искала да узнавам името му. Никога не попитах за онези, които убих в Купата на костите, и никой никога не ми каза. Райкър Рамбос, убит от електричество върху пясъка на арената, превърнат просто в почерняла опърлена плът.

- Моля за извинение, госпожице. Не исках да ви разстройвам - спокойната й маска се е върнала, а с нея - съвършените обноски на жена, отгледана като прислужница. С нейната способност мога само да си представям колко ли ужасно трябва да е било да вижда, но да не говори, никога да не може да разкрие колко е ценна, или да покаже истинската си същност Но още по-ужасно е да си помисля, че за разлика от мен тя не може да се скрие зад щита на един несъвършен ум. Тя знае и чувства толкова много, че това, което е в нея, заплашва да я събори. Подобно на мен трябва да продължава да бяга.

- Разстройвам се само когато ме наричаш така. Искам да кажа „госпожице“.

- Навик, боя се - тя се размърдва, посяга към нещо в одеялата си. Чувам отличителния звук от намачкана хартия и очаквам да видя поредния новинарски бюлетин, отразяващ подробно обиколката по случай коронацията на Мейвън. Вместо това Ейда изважда документ, много официален на вид, макар и намачкан и с опърлени ръбове. Върху него се вижда червеният меч на армията на Норта. - Шейд отмъкна това от онзи офицер в Корвиум.

- Онзи, когото изпържих. - Проследявам с пръст обгорения лист, усещам грубата, почерняла хартия, която заплашва да се разпадне. Странно, това е оцеляло, макар че приносителят му не е успял. - Приготовления - промърморвам, докато дешифрирам заповедта. - За легиони с подкрепления.

Тя кимва.

- Десет легиона, за да заместят деветте, които удържат окопите в Задушливите земи.

Легионът на Бурята, Легионът на Чука, Легионът на Меча, Легионът на Щита - имената и номерата им са изброени ясно. По пет хиляди Червени войници във всеки с още петстотин Сребърни офицери. Събират се при Корвиум, преди да влязат заедно в Задушливите земи, за да облекчат войниците по позициите. Нещо ужасно, но не и представляващо интерес за мен.

- Хубаво, че вече проверихме Корвиум - е всичко, което ми хрумва да кажа. - Поне избегнахме няколко стотин Сребърни офицери, минаващи през града.

Но Ейда внимателно слага длан върху ръката ми, дългите й, умели пръсти са студени дори през ръкава ми.

- Десет в замяна на девет. Защо?

- Масирана атака? - отново не мога да разбера защо това е мой проблем. - Мейвън може да иска да го превърне в зрелище, да демонстрира какъв воин е, да накара всички да забравят Кал...

- Не е вероятно. Окопните нападения изискват поне петнайсет легиона, пет - за да пазят, десет - да маршируват - очите й се стрелкат бързо напред-назад, сякаш може мислено да си представи битка. Не успявам да се сдържа и повдигам вежди. Доколкото знам, не разполагаме с никакви наръчници по тактика, търкалящи се наоколо. - Принцът е опитен във военното дело - обяснява тя. - Добър учител е.

- Показа ли това на Кал?

Колебанието й е единственият отговор, който ми е нужен.

- Смятам, че е заповед за изпращане на сигурна смърт - промърморва тя и свежда очи. -Девет легиона, които да заемат местата им, и десетият - за да загине.

Но това е лудост дори за Мейвън.

- В това няма никакъв смисъл. Защо някой би хвърлил на вятъра пет хиляди добри войници?

- Официалното им име е Легионът на Кинжала - тя посочва съответната дума на листа.

Подобно на другите, легионът се състои от пет хиляди Червени и отива право към окопите. -Но управителят Рамбос ги е нарекъл с друго име. Малкият легион.

- Малкият... - умът ми засича. Внезапно се озовавам отново на остров Тък, в болничното отделение с полковника, дишащ във врата ми. Той планираше да размени Кал, да го използва, за да спаси петте хиляди деца, които сега отиват без време в гроба. - Новобранците. Децата.

- От петнайсет до седемнайсетшдишна възраст. Кинжалът е първият от детските легиони, които кралят обяви за „готов за бойни действия“. - Тя не си прави труда да скрие презрителното си изпухгяване. - След едва двумесечно обучение, ако са минали и толкова.

Спомням си каква бях аз на петнайсет. Макар че вече бях крадла, бях дребна и глупава, заета повече да дразня сестра си, отколкото да се тревожа за бъдещето си. Мислех, че все още имам шанс да се измъкна от задължителната военна служба. Пушките и изпълнените с пепел окопи още не бяха започнали да витаят в сънищата ми.

- Ще ги избият до крак.

Ейда се отпуска отново в одеялата си с мрачно лице.

- Мисля, че това е идеята.

Знам какво иска тя, какво биха искали мнозина, ако знаеха за заповедите на Мейвън за детската армия. Децата, които предстои да бъдат изпратени в Задушливите земи, са последица от Мерките, начин да се накаже кралството за бунта на Алената гвардия. Чувството е, сякаш лично аз съм ги осъдила на смърт, и не се съмнявам, че мнозина биха се съгласили. Скоро по ръцете ми ще има океан от кръв и няма как да го спра. Невинна кръв като тази на бебето в Темплин.

- Не можем да направим нищо за тях - свеждам поглед: не искам да видя разочарованието в очите на Ейда. - Не можем да се борим с цели легиони.

- Мер...

- Ти можеш ли да се сетиш за начин да им помогнеш? - прекъсвам я рязко с глас, дрезгав от гняв. Той я стряска и тя млъква, победена. - Тогава как бих могла аз?

- Разбира се. Права сте. Госпожице.

Учтивата титла ме жегва, както е възнамерявала.

- Оставям те на поста ти - измънквам, ставам от пъна все още със заповедта за поход в ръка. Бявно я сгъвам и я прибирам дълбоко в един джоб.

Всяко тяло е послание за теб.

Предай ми се и това ще спре.

- Излитаме за Питарус след няколко часа - Ейда вече знае плановете ни за набиране на нови попълнения за деня, но като й казвам отново, това ми дава нещо за вършене. - Кал ще пилотира, така че дай на Шейд списък с припасите, които може да ни потрябват.

- Внимавайте - отвръща тя. - Кралят отново е в Делфи, само на един час полет оттук.

От мисълта белезите ме пробождат. Един час ме дели от мъчителното манипулиране на Мейвън. От неговата машина на ужаса, с която обърна собствената ми сила срещу мен.

- Делфи ли? Отново?

Кал се приближава до нас от входа на къщата в Резката с коса, разчорлена от съня. Но очите му никога не са изглеждали толкова будни.

- Защо отново?

- Видях един бюлетин в Корвиум, в който се твърдеше, че той гостува на управителя

Леролан - казва Ейда, объркана от внезапното съсредоточаване на вниманието на Кал. - За да поднесе съболезнованията си лично.

- За Великос и синовете му. - Срещнах Великос само веднъж, минути преди смъртта му, но той беше мил. Не заслужаваше края, който помогнах да го сполети. Нито близките му.

Но Кал присвива очи срещу изгряващото слънце. Вижда нещо, което ние не виждаме, нещо, което е непонятно дори за списъците и фактите на Ейда.

- Мейвън не би прахосвал време по такова нещо дори за да спази приличието. За него семейство Леролан не означават нищо, а той вече изби новокръвните от Делфи - не би се върнал без основателна причина.

- И тя е? - питам.

Устата му се отваря, сякаш очаква правилният отговор да изпадне от нея. Не се случва нищо и той най-сетне поклаща глава.

- Не съм сигурен.

Защото това не е военна маневра. Това е нещо друго - нещо, което Кал не разбира. Той има талант за военно дело, не за интриги. Това е сферата на Мейвън и майка му, а ние сме безнадеждно превъзхождани по сила на тяхното игрално поле. Най-доброто, което можем да направим, е да ги предизвикаме при наши условия с могц, а не с умове. Но имаме нужда от повече мощ. И то бързо.

- Питарус - казвам и прозвучавам категорично. - И кажи на Нани, че идва.

Старата жена моли да ни помогне още откакто пристигна тук, и Кал мисли, че е готова да го направи. Харик, от друга страна, не се е присъединявал към нас в друга мисия за набиране на попълнения. Не и от Темплин насам. Не го обвинявам.

Не ми е нужно Кал да посочва къде започва районът на Рифта. Докато преминаваме от Кралския район, навлизайки в Района на принца, от голямата надморска височина, на която се намираме, разделението е шокиращо ясно. Въздушният джет се рее над поредица от рифтови долини, всяка - граничеща със спретнато редящи се планини. Изглеждат почти като направени от човешка ръка, образуват дълги процепи, сякаш изстъргани с нокти в пръстта. Но те са твърде големи дори за Сребърните. Тази земя е създадена от нещо по-мощно и разрушително преди хиляди години. Есента залива местността, оцветява гората отдолу във вариращи нюанси на огненото. Намираме се много пб на юг от Резката, но виждам заснежени участъци по планинските върхове, криещи се от изгряващото слънце. Подобно на Ерейтудс, Рифтът е поредната пустош, макар че богатството му се крие в стоманата и желязото, а не в дървения материал. Столицата му, Питарус, е единственият голям град в района и възлов промишлен център. Разположен е на речен завой, свързващ рафинериите за стомана с бойния фронт, както и южните въгледобивни градчета с останалата част от кралството. Макар че Рифтът официално се управлява от вятърните тъкачи от Династия Ларис, той е домът на предците на Династия Самос. Като притежатели на железодобивните мини и стоманолеярните в действителност те контролират Ерейтудс и Рифта. Ако имаме късмет, Еванджелин може да дебне наоколо и може да успея да й отмъстя за всичките й злини.

Най-близката до Ерейтудс рифтова долина е на повече от петнайсет мили разстояние, но предлага добро прикритие, за да кацнем. Това е най-неравната от всички писти и се питам дали не сме я надценили. Но Кал владее джета „Блекрън“ и ни приземява благополучно, макар и поразтърсени.

Нани пляска с ръце, възхитена от полета, набръчканото й лице е осветено от широка усмивка.

- Винаги ли е толкова забавно? - пита тя, като надзърта към нас.

Срешу нея Шейд прави гримаса. Все още не е свикнал с летенето и полага всички усилия да не се освободи от закуската си в скута й.

- Търсим четирима новокръвни - гласът ми отеква надолу из джета, заглушава щракането на катарами и колани. Шейд се чувства по-добре, така че отново е тук, седнал до Фарли. Следват Нани и новокръвният Гарет Бомонт. Това ще бъде третата му мисия за вербуване за четири дни, откакто Кал реши, че бившият треньор на коне ще бъде добре дошло попълнение за всекидневните ни мисии. Някога е работил за самата лейди Айрал, поддържал е голямата й конюшня във фамилното имение на река Капитъл. В двора всички я наричаха Пантерата заради блестящата й черна коса и котешката гъвкавост. Гарет не е толкова щедър с комплиментите. По-склонен е да я нарича Копринената кучка. За щастие, работата му за Династия Айрал го е поддържала стегнат и подвижен, а способностите му също въобще не са за пренебрегване. Когато най-напред го разпитвах дали умее да прави нещо специално, в крайна сметка се оказах залепена на тавана. Гарет манипулираше силите на гравитацията, които ме държаха на земята. Ако стояхме на открито, вероятно щях да се озова в облаците. Това обаче го оставям на Гарет. Освен че подхвърля хора във въздуха, той може да използва способността си, за да лети.

- Гарет ще остави Нани в града и тя ще влезе в Централата на сигурността, преобразена като лорд генерал Ларис. - Хвърлям поглед към нея само за да открия, че гледам дребен застаряващ мъж вместо жената, която съм опознала. Той ми кимва в отговор и сгъва и разгъва пръсти, сякаш не си е служил с тях никога преди. Но аз знам по-добре. Под тази кожа се намира Нани, преструвайки се на Сребърния командир от Въздушния флот.

- Тя ще ни извади разпечатка с имената на четиримата новокръвни, живеещи в Питарус и останалата част от района на Рифта. Ще я последваме пеша, а Шейд ще измъкне всички ни.

Както обикновено, Фарли се надига първа от мястото си.

- Късмет с мисията, Най - казва тя, като забива пръст в Гарет. - Ако това ти е харесало, направо ще се влюбиш в неговото умение.

- Не ми харесва тази усмивка, малка госпожице - казва Нани с гласа на Ларис. Макар че съм я виждала да се преобразява преди, още не съм свикнала със странната гледка.

До Нани Гарет се засмива, помага й да стане от мястото си.

- Фарли летя с мен последна. Ужасно ми оплеска ботушите при кацането.

- Не съм правила такова нещо - отвръща Фарли, но се прокрадва бързо по цялата дължина на джета. Вероятно за да скрие поруменялото си лице. Шейд я следва както винаги и се опитва да задуши смеха си с една ръка. Напоследък тя се чувства зле и за забавление на околните полага всички усилия да го скрие.

Ние с Кал сме последните, останали на борда на самолета, макар че нямам причина да го чакам. Той изпълнява обичайните ритуали, върти копчета и щрака ключове, които изключват различни части от джета в бърза последователност. Усещам как всяка потъва в електрическа смърт, докато остава единствено приглушеното жужене на пълните батерии. Тишината пулсира в такт с биещото ми сърце и внезапно ужасно се разбьрзвам да сляза от джета. Нещо ме плаши да бъда насаме с Кал, поне посред бял ден. Но когато пада нощта, няма никого другиш, когото бих предпочела да видя.

- Би трябвало да говориш с Килорн.

Гласът му ме спира насред крачка, застинала на половината път надолу по задната рампа.

- Не искам да говоря с него.

Топлината се усилва с всеки миг, докато той идва все по-близо и по-близо до мен.

- Странно, обикновено си толкова добра лъжкиня.

Завъртам се рязко и откривам, че се взирам в гърдите му. По пилотския екип, безупречен, когато го облече преди повече от месец, сега ясно личат знаци от носене. Макар че той полага всички усилия да страни от нашите битки, битката все пак го е докоснала.

- Познавам Килорн по-добре от теб и нищо, което кажа, няма да го изтръгне от малкия му истеричен пристъп.

- Знаеш ли, че моли да дойде с нас? - Очите му са тъмни, с тежки клепачи. Изглежда както в миговете преди да заспи. - Моли ме всяка вечер.

Времето, прекарано в Резката, ме е направило пряма и лесна за разчитане. Не се съмнявам, че Кал вижда смущението, което изпитвам, или потайните течения на ревността.

- Той говори с теб? Отказва да говори с мен заради теб, така че защо, за бога, би...

Внезапно пръстите му се озовават под брадичката ми, накланят главата ми, за да не мога да извърна поглед.

- Не е ядосан на мен. Не е ядосан, защото ние... - а после на свой ред млъква, без да довърши. - Той те уважава достатъчно, за да правиш собствени избори.

- Поне това ми каза.

- Но ти не му вярваш. - Мълчанието ми е достатъчен отговор. - Знам защо мислищ че не можеш да се довериш на никого - кълна се в цветовете си, знам. Но не можеш да преминеш през това сама. И не казвай, че имаш мен, защото и двамата знаем, че не вярваш и в това -болката в гласа му почти ме смазва. Пръстите му се тресат до тялото ми.

Бавно измъквам лице от хватката му.

- Нямаше да го кажа - наполовина лъжа. Не изпитвам чувството, че имам някакви права над Кал, и няма да си позволя да му се доверя, но и не мога да се дистанцирам от него. Всеки път, когато се опитам, откривам, че се връщам.

- Той не е дете, Мер. Вече не е нужно да го закриляш.

Като си помисля, че през цялото това време Килорн е ядосан, защото искам да го опазя жив. Едва не се разсмивам при тази представа. Как смея да правя такова нещо? Как смея да искам да го опазя жив?

- Тогава го вземи с теб следващия път. Остави го да си намери гроба - знам, че чува потрепването в гласа ми, но вежливо се преструва, че не го забелязва. - И откога те е грижа за него?

Едва чувам отговора му, докато се отдалечавам.

- Не казвам това заради него.

Долу на пистата другите чакат. Фарли се е заела да пристегне Нани към гърдите на Еарет, използва импровизирана сбруя от една от седалките в джета, но Шейд се взира в краката си. Чул е всяка дума, ако се съди по суровото изражение на чертите му. Отправя ми кръвнишки поглед, докато минаваме, но не казва нищо. По-късно ме чака ново хокане, но засега вниманието ни се насочва към Питарус и надявам се, ново успешно вербуване.

- Ръцете между коленете, главата долу - казва Гарет, инструктирайки Нани. Пред очите ни тя се преобразява от едрия лорд генерал в много по-дребната си, по-слаба същност. Затяга ремъците в съответствие с промяната.

- Така е по-леко - обяснява с тих кикот. След дълги дни на сериозни разговори и безсънни нощи гледката ме кара да се разсмея открито. Не успявам да се сдържа и се налага да покрия устата си с ръка.

Гарет неловко я потупва по темето:

- Никога не спираш да ме удивляващ Нан. Можеш спокойно да затвориш очи.

Тя поклаща глава:

- Цял живот съм си затваряла очите - казва. - Никога повече.

Когато бях дете и си мечтаех да летя като птица, никога не съм си представяла нещо подобно. Краката на Гарет не се прегъват, мускулите му не се напрягат. Не се оттласква от земята. Вместо това дланите му се притискат успоредно на пистата и той просто започва да се издига. Знам, че гравитацията около него отслабва като развързан конец. Издига се с Нани, пристегната плътно до него, по-бързо и по-бързо, докато се превръща просто в петънце в небето. А после конецът се затяга, дърпа точицата по земята, нагоре и надолу в плавни, вълнисти дъги. Отпуснато, после стегнато, докато изчезват над най-близкия хребет. Оттук, долу, почти изглежда спокойно, но се съмнявам, че някога ще разбера от личен опит. Стига ми летенето с джета.

Фарли първа извръща поглед от хоризонта и се връща към настоящата задача. Посочва към издигащия се хълм над нас, увенчан с червено-златни дървета:

- Ще тръгваме ли?

В отговор поемам с резки крачки напред, налагам добро темпо, за да изкачим и прехвърлим хребета. Според вече обширната ни сбирка от карти миньорското село Роузън би трябвало да е от другата страна. Или поне това, което някога е било Роузън. Пожар от подпалени въглища унищожил мястото преди години, принудил както Червени, така и Сребърни да изоставят ценните, макар и опасни, мини. Според прочетеното от Ейда то било изоставено за една нощ и вероятно разполага с истинско богатство от припаси за нас. Засега възнамерявам да мина през него, пък било то и само за да видя какво можем да плячкосаме на връщане.

Първо ме удря пепеливият мирис. Той е полепнал по западната страна на склона, усилва се с всяка наша стъпка надолу по хребета. Фарли, Шейд и аз побьрзваме да покрием носове с шаловете си, но тежката миризма на дим не смущава Кал. Е, едва ли би го смутила. Вместо това той подушва предпазливо дима.

- Още гори - прошепва, докато оглежда дърветата. За разлика от другата страна на хребета дъбовете и брястовете тук изглеждат мъртви. Листата им са оскъдни, стволовете - сиви, а между възлестите им съсухрени корени не растат дори плевели. - Някъде дълбоко.

Ако Кал не беше с нас, щях да се страхувам от тлеещия въглищен огън. Но дори червената топлина на мините не може да му се опре. Принцът би могъл да се справи с лекота дори с експлозия, ако поиска, и затова продължаваме сред дружелюбно мълчание в умиращата гора.

Склонът е осеян с минни шахти, всяка - набързо закована с дъски. От една се стеле дим, матова следа от сиви облаци, издигаща се в мъгливото небе. Фарли се преборва с порива да проучи какво става, но побърза да се покатери по ниските клони или камъни. Разузнава района с мълчаливо усърдие, винаги нащрек. И винаги - на не повече от няколко стъпки от Шейд, който дори за миг не сваля очи от нея. Това ми напомня безмълвно за Джулиан и Сара, двама танцьори, движещи се под звуците на музика, която никой друг не може да чуе.

Роузън е най-сивото място, което съм виждала някога. Пепел покрива цялото село като сняг, носи се във въздуха на малки вихрушки, обгръща сградите във високи до кръста преспи. Дори замъглява слънцето, обкръжила селото в постоянен облак от мараня. Напомня ми за гетото на технитата, Сивия град, но онова противно място все още пулсираше като лениво, почерняло сърце. Това село е отдавна мъртво, убито от злополука, искра дълбоко в мините. Само главната улица, мръсна и западнала кръстоска от няколко тухлени магазина и домове от летви, все още си е на мястото. Останалото е рухнало или изгорено. Питам се дали в пепелта, която дишаме, се вихри прах от кости.

- Няма електричество - не мога да почувствам нищо, дори не и електрическа крушка. Струна от напрежение се отпуска в гърдите ми. Роузън е отдавна мъртъв и няма с какво да ни навреди. - Проверете прозорците.

Те следват примера ми, бършат стъклените витрини на магазините с вече мръсни ръкави. Примижавам към най-малката от оцелелите сгради - просто килер, сбутан между разбит преден пост на Сигурността и полусрутената училищна сграда. Когато очите ми се приспособяват към мъждивата светлина, осъзнавам, че гледам към безкрайни редици от книги. Натрупани на лавици, захвърлени на безразборни купчини, разпилени по мърлявия под. Ухилвам се с лице, притиснато към стъклото, представям си колко много съкровища мога да отнеса на Ейда.

Силен трясък разкъсва нервите ми. Завъртам се като вихър при звука само за да видя Фарли, застанала до стъклената витрина на един магазин. Държи парче дърво, а в краката й има стъкла.

- Били са в капан - обяснява и посочва вътре в магазина.

След миг от счупената витрина бурно изхвръква ято врани. Изчезват в небето, но крясъците им отекват дълго след като са си отишли. Звучат като измъчвани от болка деца.

- Кълна се в цветовете си - изругава Кал под нос, клати глава в нейната посока.

Тя само свива рамене, хили се самодоволно:

- Изплаших ли ви, Ваше Височество?

Той отваря уста да отговори с разтеглени в усмивка ъгълчета, но някой го прекъсва рязко. Глас, който не разпознавам, идващ от човек, когото никога не съм виждала.

- Не още, Даяна Фарли - мъжът сякаш се материализира от пепелта. Кожата, косата и дрехите му са също толкова сиви, колкото мъртвото село. Но очите му са в блестящ, ужасяващ кървавочервен цвят. - Макар че ще го направиш. Всички ще го направите.

Кал призовава огъня си, аз - мълнията си, а Фарли вдига пистолета си в посока на сивия мъж. Изглежда, че никое от тези неща не го плаши. Вместо това той пристъпва напред и аленият му поглед ме намира.

- Мер Бароу - въздъхва той, сякаш името ми му носи огромна болка. Очите му се насълзяват. - Имам чувството, че вече те познавам.

Никой от нас не помръдва, зашеметени сме от вида му. Казвам си, че е заради очите му или дългата му сива коса. Външността му е чудата дори за нас. Но не това ме задържа като вкопана на място. Нещо друго ме е накарало да застана нащрек - инстинкт, който не разбирам. Въпреки че този човек изглежда прегърбен от старост, неспособен да замахне с юмрук, а какво остава пък да се спречка с Кал, не мога да не се боя от него.

- Кой сте вие? - потрепващият ми глас отеква над пустото село.

Сивият мъж накланя глава, взира се във всеки от нас поред. С всяка изминала секунда лицето му посърва, докато си помислям, че може да се разплаче.

- Новокръвните от Питарус са мъртви. Кралят ви чака там - преди Кал да може да отвори уста, да попита това, което всички си мислим, сивият мъж вдига ръка: - Знам, защото го видях, Тиберий. Точно както ви видях да идвате.

- Какво имате предвид с това, че сте видели? - изръмжава Фарли и пристъпва бързо към него. Все още стиска здраво пистолета в ръка, готова да го използва. - Кажете ни!

- Такъв избухлив нрав, Даяна - сгълчава я той, отдръпвайки се от нея с изненадващо бързи крака. Тя примигва озадачена и се хвърля, опитва се да го сграбчи. Той отново се изплъзва.

- Фарли, спри! - изненадвам дори себе си със заповедта. Тя ми се озъбва, но се подчинява, заобикаля така, че да застане зад непознатия. - Как е името ви, сър?

Усмивката му е също толкова сива като косата му.

- Това е без значение. Името ми не е във вашия списък. Идвам от място отвъд границите на вашето кралство.

Преди да успея да го попитам откъде знае за списъка на Джулиан, Фарли връхлита с пълна скорост, спринтира зад гърба на мъжа. Макар че тя не издава звук, макар че не може да я види, той с лекота се отдръпва от пътя й. Тя пада в пепелта по лице, ругае, но светкавично се изправя на крака. Сега е насочила пистолета си към сърцето му.

- От това ще се измъкнеш ли? - изръмжава тя и зарежда пистолета.

- Няма да ми се наложи - отвръща той с иронична усмивка. - Нали, госпожице Бароу?

Разбира се.

- Фарли, остави го. Той е поредният новокръвен.

- Вие сте... вие сте око - прошепва Кал и прави няколко колебливи стъпки през пепеливата улица. - Можете да виждате бъдещето.

Мъжът изпухгява презрително, махвайки с ръка:

- Едно око вижда само това, което търси. Зрението му е по-ограничено от стръкче трева -отново ни фиксира с печалния си, ален поглед. - Но аз виждам всичко.