Стоманеното сърце

31.

— Ейбрахам, още кръв — изрече Тиа, докато работеше с безумна настойчивост. Ейбрахам — ръката му в почервеняла от неговата кръв превръзка — забърза към хладилника.

Меган лежеше на стоманената заседателна маса в главното помещение на нашето укритие. Купища хартия и някои от инструментите на Ейбрахам лежаха на пода, където ги бях събрал. Сега седях отстрани и се чувствах безпомощен, изтощен и ужасѐн. Проф проби път за нас в скривалището отзад; входът бе запечатан от Тиа с някакви метални запушалки и специална запалителна граната.

Не разбирах много какво върши Тиа, докато работеше върху Меган. Имаше превръзки и опити за зашиване на рани. Меган явно имаше вътрешни наранявания. Тиа ги намираше още по-обезпокоителни от огромното количество кръв, което Меган бе загубила.

Можех да видя лицето на Меган. Беше обърнато към мен, а ангелските ѝ очи бяха леко затворени. Тиа бе изрязала повечето от дрехите на Меган и това разкри раните ѝ. Ужасни рани.

Изглеждаше странно, че лицето ѝ е толкова спокойно. Аз обаче сякаш разбирах това. Аз самият се усещах вцепенен.

Стъпка след стъпка… Бях я пренесъл до укритието. Това време беше размазано петно, петно от болка и ужас, от мъка и замаяност.

Проф нито веднъж не ми предложи помощ. На няколко места за малко да ме изостави.

— Ето — каза Ейбрахам на Тиа и дойде с още една банка кръв.

— Закачи я — разсеяно му каза тя, докато работеше от страната на Меган срещу мен. Можех да видя как окървавените ѝ хирургически ръкавици отразяват светлината. Не бе имала време да се преоблече, и ежедневното ѝ облекло — плетена жилетка върху блуза и джинси — сега беше изцапано с червени петна. Тя работеше с напрегната съсредоточеност, но гласът ѝ издаваше паника.

Мобилният телефон на Тиа бипкаше с тих ритъм; имаше медицински софтуер и тя го бе поставила на гърдите на Меган, за да следи пулса ѝ. От време на време го взимаше, за да направи бърза ултразвукова картина на коремната кухина на Меган. С онази част от мозъка ми, която все още можеше да мисли, аз се впечатлявах от подготовката на Възмездителите. Въобще не знаех, че Тиа има медицинска подготовка, да не говорим за запасите от кръв и за хирургическите инструменти.

Не бива да изглежда така, помислих си аз, премигнах и покапаха сълзи, за които не бях разбрал, че са се събрали. Толкова ранима. Гола на масата. Меган е по-силна от това. Не бива ли поне малко да я покрият с чаршаф или нещо такова, докато работят?

Усетих се, че ставам, за да взема нещо и да я покрия, за да има поне подобие на приличие, но тогава схванах колко съм глупав. Всеки момент беше жизненоважен, а аз не можех да се пречкам и да разсейвам Тиа.

Седнах. Бях залят с кръвта на Меган. Повече не можех да усещам мириса ѝ; предполагам, че носът ми бе привикнал към него.

Трябва да бъде окей, замаяно си помислих аз. Аз я спасих. Върнах я. Сега трябва да бъде наред. Така стават нещата.

— Това не бива да става — тихо се обади Ейбрахам. — Болконтролът…

— Не работи при всеки — обясни Тиа. — Не знам защо. Иска ми се да зная, по дяволите. Но никога не е работило добре при Меган, също както винаги ѝ е било трудно да действа с тензорите.

Престанете да говорите за слабостите ѝ!, крещях им аз наум.

Сърдечната дейност на Меган отслабваше. Можех да я чуя, усилена от телефона на Тиа — бип, бип, бип. Преди да съм го разбрал, се изправих. Обърнах се към стаята за размишления на Проф. Коуди не се бе завърнал в скривалището; все още пазеше заловения Епичен на друго място, както му бе наредено. Проф обаче беше тук, в съседната стая. Беше влязъл право там след завръщането и нито веднъж не погледна Меган или мен.

— Дейвид! — рязко изрече Тиа. — Какво правиш?

— Аз… аз…

Заеквах и опитвах да измъкна думите.

— Отивам да доведа Проф. Той ще направи нещо. Ще я спаси. Знае какво да свърши.

— Джон не може да направи нищо тук — каза тя. — Сядай.

Категоричната заповед пресече замаяното ми объркване. Седях и гледах затворените очи на Меган, докато Тиа работеше и тихичко си ругаеше. Проклятията почти съвпадаха с ритъма на сърцето на Меган. Ейбрахам стоеше отстрани и изглеждаше безпомощен.

Гледах очите ѝ. Гледах нейното спокойно, мирно лице, докато бипканията се забавяха. После спряха. От телефона не излизаше звукът на равната линия. Само заредена със значения тишина. Натоварено с данни нищо.

— Това… — казах аз и закапаха сълзи. — Искам да кажа, носих я през целия път дотук, Тиа…

— Съжалявам — отвърна тя. Вдигна ръка към лицето си и остави кървава следа на челото си. После въздъхна и се облегна на стената явно изтощена.

— Направи нещо — изрекох аз. Не нареждане. Молба.

— Направих каквото мога — отговори Тиа. — Няма я, Дейвид.

Тишина.

— Раните бяха лоши — продължи тя. — Ти направи всичко възможно. Грешката не е твоя. За да съм честна, дори да беше успял да я доведеш тук веднага, не знам дали щеше да се оправи.

— Аз…

Не можех да мисля.

Прошумоля плат. Погледнах настрани. Проф стоеше на входа на стаята си. Беше си изтупал дрехите и изглеждаше чист и изпълнен с достойнство — рязък контраст с останалите от нас. Очите му примигнаха към Меган.

— Мъртва ли е? — попита той.

Гласът му бе поомекнал в сравнение с преди, въпреки че все още не звучеше както ми се струваше, че трябва.

Тиа кимна.

— Събирайте каквото можете — нареди Проф и преметна раница през рамо. — Изоставяме позицията. Компрометирана е.

Тиа и Ейбрахам кимнаха, като че бяха очаквали тази заповед. Ейбрахам се спря, постави ръка на рамото на Меган, преклони глава и премести ръка на медальона на врата си. После изтърча да си вземе инструментите.

Взех одеяло от постелята на Меган — нямаше чаршафи — и го донесох, за да я завия. Проф ме изгледа и явно се канеше да критикува лекомислената постъпка, но си удържа езика. Нагласих завивката на раменете на Меган, но оставих главата ѝ открита. Не зная защо хората закриват лицето, когато някой е умрял. Лицето е единственото нещо, което все още изглежда наред. Докоснах го с пръстите си. Кожата още беше топла.

Това не се случва, вдървено си помислих аз. Възмездителите не се издънват така.

За съжаление, фактите — моите собствени факти — заляха ума ми. Възмездителите се издънваха; хора от Възмездителите умираха. Бях проучвал това. Бях го изследвал. Случваше се.

Трябва да осигуря грижи за тялото ѝ, помислих си аз и се наведох, за да я вдигна.

— Остави тялото — нареди Проф.

Не му обърнах внимание, а после усетих как стисва рамото ми. Вдигнах замъглен поглед и намерих лицето му остро, очите разширени и ядосани. Омекнаха, когато го изгледах.

— Станалото е станало — започна той. — Ще изгорим подземието и това ще е подходящо погребение за нея. Като оставим това настрана, опитът да пренесем тялото просто ще ни забави, а може и да бъдем убити. Войниците вероятно все още наблюдават предната позиция. Не можем да знаем колко време ще им отнеме да намерят новата дупка, която съм прокопал тук.

Той се спря.

— Няма я, синко.

— Трябваше да тичам по-бързо — прошепнах аз, точно обратното на казаното от Тиа. — Щях да мога да я спася.

— Гневен ли си? — попита ме Проф.

— Аз…

— Остави вината — продължи той. — Остави отричането. Стоманеното сърце ѝ направи това. Той е целта ни. Това трябва да бъде твоят фокус. Нямаме време за скръб; имаме време само за мъст.

Усетих как кимам. Мнозина биха определили тези думи като неправилни, но те ми помогнаха. Проф беше прав. Ако паднех духом и скърбях, щях да умра. Имах нужда от нещо, което да измести тези чувства, от нещо силно.

Гняв към Стоманеното сърце. Това щеше да свърши работа. Беше ми отнел баща ми, а сега ми отне и Меган. Имах тайното усещане, че докато той е жив, ще ми отнема всичко, което обичам.

Да мразя Стоманеното сърце. Да използвам това, за да ме поддържа. Да… Можех да го направя. Кимнах.

— Събери бележките си — каза Проф — и после вземи изобразителя. Напускаме след десет минути и ще унищожим всичко, което оставяме.

Гледах назад по новия тунел, изсечен от Проф към скривалището. В края му блестеше остра червена светлина — погребална клада за Меган. Нагласеният от Ейбрахам взрив бе достатъчно мощен, за да разтопи стоманата; можех да доловя горещината тук, толкова далеч.

Ако Правоприлагането успееше да се вмъкне в укритието, щяха да намерят само сгурия и прах. Изнесохме всичко, което можахме, а Тиа прибра още малко в тайна дупка, която тя накара Ейбрахам да изсече в един коридор наблизо. За втори път за един месец гледах един познат ми дом да гори.

Този отнесе със себе си нещо много скъпо. Исках да кажа сбогом, да го прошепна или поне да си го помисля. Не можех да създам думата. Просто… Предполагам, че просто не бях готов.

Обърнах се и последвах останалите; отдалечавахме се в мрака.

Час по-късно продължавах да вървя през тъмния коридор, свел глава, с провесена на гърба раница. Бях толкова уморен, че едва можех да мисля.

Все пак беше странно — омразата ми беше силна за кратко време, а сега бе просто хладка. Замяната на Меган с омразата май беше лоша сделка.

Отпред имаше движение и Тиа отстъпи. Тя бързо бе сменила окървавените си дрехи. Накара и мен да направя същото, преди да изоставим укритието. Измих си и ръцете, но под ноктите ми все още имаше засъхнала кръв.

— Хей — каза Тиа. — Изглеждаш доста уморен.

Свих рамене.

— Искаш ли да говорим?

— Не за нея. Просто… не сега.

— Окей. Тогава за нещо друго може би?

Нещо, което да те отвлича, намекваше тонът ѝ.

Е, може би щеше да бъде хубаво. Само дето единственото друго нещо, за което исках да говоря, беше почти толкова тежко.

— Защо Проф ми е толкова бесен? — тихо попитах аз. — Изглеждаше… Изглеждаше възмутен, че е трябвало да дойде да ме спасява.

От това ми призляваше. Когато ми говореше по мобилния телефон, звучеше насърчително, решен да помогне. После… сякаш беше друг човек. Това все още си стоеше в него, докато вървеше сам начело на групата.

Тиа проследи погледа ми.

— Проф има някои… лоши спомени във връзка с тензорите, Дейвид. Не обича да ги използва.

— Но…

— Не ти е бесен — продължи Тиа — и не е ядосан, че е трябвало да те измъква, независимо как може и да е изглеждало. Бесен е на себе си. Просто има нужда от известно време насаме.

— Но той беше толкова добър с тях, Тиа.

— Зная — тихо отговори тя. — Виждала съм го. Тук има проблеми, които не можеш да разбереш, Дейвид. Понякога вършенето на неща, които сме вършили някога, ни напомня какви сме били, и то не винаги по приятен начин.

Това не ми прозвуча твърде смислено; все пак тогава умът ми не беше на върха на проницателността си.

Най-накрая стигнахме новата дупка, много по-малка от укритието — само две стаички. Коуди ни посрещна, но говореше приглушено. Явно му бяха съобщили за случилото се. Помогна ни да внесем оборудването в главната стая на новото укритие.

Тук някъде беше затворен Конфлукс, главата на Правоприлагането. Не бяхме ли неразумно дръзки да си мислим, че можем да го задържим? Не беше ли това част от друг капан? Трябваше да предполагам, че Проф и Тиа знаят какво вършат.

Докато работеше, Ейбрахам сгъваше ръката си — простреляната от куршуми. Малките диоди на болконтрола светеха на бицепса му, а дупките от куршуми вече бяха зараснали. Една нощ спане с тези диоди и на сутринта щеше да може да използва ръката си без проблеми. След няколко дни раната щеше да е само белег.

И все пак, помислих си аз, докато подавах чантата си на Коуди и пълзях през тунела към горната стая, не помогна на Меган. Нищо от направеното от нас не помогна на Меган.

Бях загубил много хора през последните десет години. Животът в Нюкаго не беше лесен, особено за сираци. Но нито една от тези загуби не ме беше засягала тъй дълбоко от смъртта на баща ми. Предполагам, че това беше добре — значеше, че отново привиквам да ме е грижа. Все пак на момента усещането беше твърде неприятно.

Когато се подадох от входния тунел в новото скривалище, Проф казваше на всички да си лягат за нощта. Искаше да поспим малко, преди да се занимаваме с пленения Епичен. Докато си оправях леглото, чух го да си говори с Коуди и Тиа. Нещо за инжектиране на пленника с успокоително, за да остане в безсъзнание.

— Дейвид? — попита ме Тиа. — Ранен си. Ще ти закача болконтрола и…

— Ще живея — обясних аз. Можеха да ме лекуват утре. Сега не ми пукаше. Вместо това легнах на завивката си и се обърнах с лице към стената. Тогава най-накрая оставих сълзите да потекат на воля.

32.

След около шестнадесет часа седях на пода на новото укритие, ядях купа поръсени със стафиди овесени ядки, а на крака и на страната ми светеха диодите на болконтрола. Трябваше да оставим повечето от хубавата си храна и карахме на запасите от дупката.

Останалите от Възмездителите ми отстъпваха място. Намирах го странно, понеже познаваха Меган по-дълго от мен. Всъщност нищо особено не свързваше двама ни, дори и да бе започнала да се сближава с мен.

В действителност, като погледнех назад, реакцията ми на нейната смърт изглеждаше глупава. Та аз бях просто едно хлътнало момче. Въпреки това беше болезнено. Лоша работа.

— Хей, Проф — каза Коуди, седнал пред един лаптоп. — Трябва да видиш това, земляк.

— Земляк? — попита Проф.

— Имам малко австралийска кръв — обясни Коуди. — Дядото на баща ми е бил четвъртинка австралиец. Винаги ми се е щяло да пробвам така да се обръщам към хората.

— Ти си странен човек, Коуди — отвърна Проф. Върна се към нормалното си „аз“, поне в по-голямата му част — днес може би малко по-сериозен. Такива бяха и останалите от тях, дори и Коуди. Загубата на член на групата не беше приятно изживяване, макар да разбирах, че и преди са минавали през всичко това.

Проф погледна екрана за момент и вдигна вежда. Коуди чукна, после чукна отново.

— Какво е това? — попита Тиа.

Коуди завъртя лаптопа. Нямахме столове; просто седяхме на постелките си. И въпреки че това укритие бе по-малко от предишното, струваше ми се празно. Ние не бяхме достатъчно на брой.

Екранът беше син, с обикновени черни главни букви. ИЗБЕРИ ВРЕМЕ И МЯСТО. АЗ ЩЕ ДОЙДА.

— Това — обясни Коуди — е единственото, което хората могат да видят на кой да е от стоте забавни канала от мрежата на Стоманеното сърце. Излиза на дисплея на всеки включен мобилен телефон и на всички информационни екрани в града. Нещо ме кара да мисля, че се добрахме до него.

Проф се усмихна.

— Това е добре. Оставя ни да изберем мястото на боя.

— Обикновено прави така — казах аз, докато гледах овесената си каша. — Остави Кривата линия да избере. Смята, че това е послание — градът е негов и му е все едно дали опитваш да намериш място, което ти дава предимство. Така и така ще те убие.

— Иска ми се само да не се чувствах сляпа — намеси се Тиа.

Седеше в отсрещния ъгъл с дейтапада си. На задната му страна беше закачила мобилния си и използваше по-големия екран на пада, за да разглежда съдържанието от телефона.

— Объркващо е. Как са открили, че съм хакнала системата им от камери? Нямам достъп отникъде, всяка пробойна е запушена. Не мога да видя нищо от ставащото в града.

— Ще намерим място, където да поставим камерите си — каза Проф. — Няма да бъдеш сляпа, когато се изправим срещу него, Тиа. Това…

Мобилният на Ейбрахам избипка. Той го вдигна.

— Близките аларми съобщават, че пленникът ни се е размърдал, Проф.

— Добре — рече Проф, стана и погледна към входа на по-малката стаичка, където бе задържан пленникът ни. — Тази загадка ме тормози цял ден.

Докато се обръщаше, очите му срещнаха моите и долових проблясък на вина у него.

Мина бързо покрай мен и започна да дава нареждания. Щяхме да разпитваме пленника с насочена право към него светлина, а Коуди щеше да стои зад него с опрян в главата му пистолет. Всички трябваше да носят якетата си. Смениха моето с резервно. Беше от черна кожа и ми беше с един или два размера по-голямо.

Възмездителите започнаха да нагласяват нещата. Коуди и Тиа влязоха в стаята на пленника, като след тях влезе и Проф. Набутах лъжица овесена каша в устата си, после видях Ейбрахам, който стоеше в главната стая.

Дойде до мен и застана на едно коляно.

— Живей, Дейвид — тихо изрече той. — Живей живота си.

— Това правя — измърморих аз.

— Не. Ти позволяваш на Стоманеното сърце да живее твоя живот вместо теб. Той го контролира, всяка стъпка по пътя. Живей собствения си живот.

Потупа ме по рамото, като че това оправяше всичко, а после ми махна да дойда с него в съседната стая.

Въздъхнах, изправих се и го последвах.

Пленникът беше дългурест, доста възрастен мъж — може би караше шестдесетата си година — оплешивяващ и тъмнокож. Въртеше глава и опитваше да разбере къде е, въпреки че все още бе със завързани очи и със запушена уста. Определено не изглеждаше опасен, както си беше овързан на стола. Разбира се, много „незаплашителни“ Епични можеха да убиват просто с мисъл.

За Конфлукс не се предполагаше, че има такива сили. Но и за Случайност не допускахме, че има увеличена ловкост. Освен това дори не знаехме дали този е Конфлукс. Осъзнах, че обмислям положението, което беше добре. Поне ми пречеше да мисля за нея.

Ейбрахам насочи силна струя светлина право в лицето на пленника. Много Епични се нуждаеха от видимост, за да използват силите си срещу някого, тъй че държането на човека неориентиран си беше много практично и полезно. Проф кимна на Коуди, който сряза превръзките на очите и устата на мъжа, застана зад него и насочи страховит пистолет калибър 357 към главата му.

Пленникът премигна срещу светлината и се огледа. Сви се в стола си.

— Кой си ти? — попита Проф, застанал до светлината, където пленникът нямаше да може да различи чертите му.

— Едмънд Сенс — отговори човекът и замълча. — А ти?

— Това не е важно за теб.

— Е, като гледам как ме държите в плен, предполагам, че е изключително важно за мен.

Едмънд имаше приятен глас със слаб индийски акцент. Изглеждаше нервен — очите му не спираха да се стрелкат на всички страни.

— Ти си Епичен — заяви Проф.

— Да — отвърна Едмънд. — Наричат ме Конфлукс.

— Началник на частите на Правоприлагането на Стоманеното сърце — продължи Проф. Ние останахме тихи, както ни бе наредено, за да не покажем на мъжа колко души има в стаята.

Едмънд се закиска.

— Началник? Да. Предполагам, че можеш да ме наричаш така.

Наведе се назад и затвори очи.

— Въпреки че по-уместно би било да съм сърцето. Или пък просто батерията.

— Защо беше в багажника на онази кола? — попита Проф.

— Понеже ме превозваха.

— И ти подозираше, че лимузината ти може да бъде нападната, тъй че си се скрил в багажника?

— Млади човече — любезно произнесе Едмънд, — ако исках да се скрия, щях ли да се овържа, да си запуша устата и да си завържа очите?

Проф мълчеше.

— Искате доказателство, че съм този, за когото се представям — изрече Едмънд с въздишка. — Е, бих предпочел да не ви карам да го измъкнете със сила от мен. Да имате механично устройство, чиято енергия е изхабена? Без никакъв заряд в батерията?

Проф погледна настрани. Тиа бръкна в джоба си и подаде фенерче-химикалка. Проф го опита и не се появи светлина. После се подвоуми. Най-накрая ни даде знак да излезем от стаята. Остана Коуди с насочен в Едмънд пистолет, но останалите — Проф също — се събрахме в главната стая.

— Може да е способен да я презареди и да я накара да избухне — тихо обясни Проф.

— Все пак ще ни трябва доказателство кой е той — каза Тиа. — Ако може да я зареди с докосване, или е Конфлукс, или е друг Епичен с много сходна сила.

— Или някой, на когото Конфлукс е предал умението си — добавих аз.

— Търсачът го отбелязва като могъщ Епичен — възрази Ейбрахам. — По-рано сме го пробвали върху офицери от Правоприлагането, на които Конфлукс е давал от силите си, и той не ги е регистрирал.

— Ами ако е различен вид Епичен? — попита Тиа. — Конфлукс му е дал някои от силите си, за да покаже, че може да зарежда предмети с енергия и да ни накара да си мислим, че той е Конфлукс? Може да се преструва на безвреден и после, когато не очакваме, да обърне пълните си сили срещу нас.

Проф бавно поклати глава.

— Не мисля. Твърде е оплетено и е твърде опасно. Защо ще смятат, че сме решили да отвличаме Конфлукс? Съвсем лесно можехме да го убием и там, където го пипнахме. Мисля, че той е този, който твърди, че е.

— А тогава защо е бил в багажника? — попита Ейбрахам.

— Вероятно ще ни отговори, ако го попитаме — предположих аз. — Искам да кажа, че засега не се е държал по трудния начин.

— Това ме и притеснява — каза Тиа. — Твърде лесно е.

— Лесно ли? — попитах аз. — Меган загина, за да можем да заловим тоя хубавец. Искам да чуя какво има да каже.

Проф ме изгледа и тупна с химикалката по дланта си. Кимна и Ейбрахам взе дългата дървена пръчка, която завързахме за фенерчето. Върнахме се в стаята и Проф допря фенерчето до бузата на Едмънд.

Лампичката на фенерчето засвети веднага. Едмънд се прозина и опита да се намести във въжетата си.

Проф отдръпна фенерчето; то продължаваше да свети.

— Заредих ви батерията — каза Едмънд. — Може би това ще е достатъчно да ви убеди да ми дадете нещо за пиене…?

— Преди две години — започнах аз и пристъпих напред въпреки нарежданията на Проф — през юли, сте участвал в голям проект на Стоманеното сърце. Какъв беше той?

— Аз наистина не се ориентирам много добре във времето… — отвърна мъжът.

— Не би трябвало да бъде трудно да си припомните — продължих аз. — Хората от града не знаят, но с Конфлукс стана нещо странно.

— Лятото? Хмм… да не беше, когато ме изведоха от града?

Едмънд се усмихна.

— Да, спомням си слънчевата светлина. Трябвах му, за да заредя някои от танковете му по някаква причина.

Онова беше настъпление срещу Диалас, Епичен от Детройт, който разгневи Стоманеното сърце, като прекрати част от доставките на храни. Участието на Конфлукс беше много прикрито. Малцина знаеха за него.

Проф ме гледаше, а устните му се бяха изопнали до тясна черта. Не му обърнах внимание.

— Едмънд — попитах аз — на коя дата си пристигнал в града?

— През пролетта на година 4 след Злочестие.

Четири години след Злочестие. За мен това приключваше въпроса — повечето хора смятаха, че Конфлукс е минал на страната на Стоманеното сърце през година 5, когато Правоприлагането за пръв път се сдоби с механизирани единици и спиранията на тока от година 4 най-накрая започнаха да намаляват. Но според грижливо събираните от мен поверителни източници Стоманеното сърце първоначално не се беше доверявал на Конфлукс и не го беше използвал за важни работи почти една година.

Докато гледах този човек, много неща от бележките ми за Конфлукс започнаха да добиват смисъл. Защо никога не го показваха? Защо го превозваха по този начин? Защо забулването, потайността? Не беше само заради слабостта на Конфлукс.

— Ти си пленник — заключих аз.

— Разбира се, че е — обади се Проф, ала Конфлукс кимна.

— Не — обясних аз на Проф. — Винаги е бил пленник. Стоманеното сърце не го използва като наместник, а като източник на енергия. Конфлукс не е начело на Правоприлагането, той е просто…

— Една батерия — довърши Едмънд. — Роб. Спокойно, можеш да го кажеш. Свикнал съм. Аз съм ценен роб, което всъщност е положение за завиждане. Подозирам, че няма да мине много време, докато ни намери и избие всички вас, задето сте ме отвлекли.

Направи гримаса.

— Съжалявам за това. Ужасно ненавиждам, когато хората се бият заради мен.

— Цялото това време… — обадих се аз. — Искри!

Стоманеното сърце не можеше да допусне да се разбере как се държи с Конфлукс. В Нюкаго Епичните само дето не бяха свещени. Колкото по-силни бяха, толкова повече права имаха. Управлението се основаваше на това. Епичните се подчиняваха на строгата си йерархия, понеже знаеха, че дори и да са на дъното ѝ, продължават да са много по-важни от обикновените хора.

Но ето ти един Епичен, който е роб… нищо повече от някаква електроцентрала. Това имаше огромно значение за всеки в Нюкаго. Стоманеното сърце беше лъжец.

Май не бива да се изненадвам твърде много, рекох си аз. Тоест, след всичко друго, което е извършил, това е дреболия. Все пак изглеждаше важно. Или може би просто се бях сдобил с първото нещо, което отклоняваше вниманието ми от Меган.

— Спри го — рече Проф.

— Моля? — попита Едмънд. — Кое да изключа?

— Ти си надарител — обясни Проф. — Епичен с умение за прехвърляне. Върни си силата от хората, на които си я дал. Изтегли я от механизираните единици, коптерите, електростанциите. Искам да обезсилиш всеки, на когото си дал от силата си.

— Ако направя това — колебливо произнесе Едмънд — Стоманеното сърце няма да ми се зарадва, когато си ме върне.

— Можеш да му кажеш истината — отговори Проф и вдигна пистолет с едната си ръка, за да е насочен в светлината на лампата. — Ако те убия, силата ще изчезне. Не се страхувам да го извърша. Вземи си обратно силата, Едмънд. После ще си поговорим още.

— Много добре — каза Едмънд.

И както го каза, просто изключи Нюкаго.

33.

— Всъщност не се смятам за Епичен — каза Едмънд и се наведе над импровизираната маса. Бяхме я направили от сандък и дъска, и седяхме на пода, за да се храним на нея.

— Бях заловен и използван за снабдяване с енергия само месец след трансформацията си. Името на първия ми собственик беше Бастион. Как да ви кажа, той беше отвратителен, след като открихме, че не мога да му прехвърлям силата си.

— Защо мислиш, че е така? — попитах го, докато дъвчех някаква пастърма.

— Не знам — отвърна Едмънд и вдигна ръце пред себе си. Обичаше много да жестикулира, докато говореше; човек трябваше да внимава, за да не получи изневиделица удар в стил нинджа при особено натъртено възклицание за вкуса на хубавото къри.

Това му беше най-опасното. Въпреки че Коуди стоеше наблизо и никога твърде далеч от пушката си, Едмънд изобщо не беше провокативен. Всъщност изглеждаше приятен, поне когато не говореше за неизбежната ни ужасяваща смърт в ръцете на Стоманеното сърце.

— С мен нещата винаги са били такива — продължи Едмънд и посочи към мен с лъжицата си. — Мога да предавам силите си само на обикновени хора и трябва да ги докосна, за да го направя. Никога не съм можел да предам силата си на Епичен. Опитвал съм.

Проф — той пренасяше някакви провизии покрай нас — се спря на място. Обърна се към Едмънд.

— Какво каза?

— Не мога да предавам силата си на други Епични — повтори Едмънд и сви рамене. — Просто силите работят по този начин.

— Така ли е и при другите надарители? — попита Проф.

— Не съм виждал такива — отвърна Едмънд. — Надарителите са рядкост. Дори в града да има други, Стоманеното сърце никога не ме е оставял да се срещна с тях. Не се притесняваше, че не може да вземе от силите ми за себе си; беше напълно щастлив, че ме използва като батерия.

Проф изглеждаше притеснен. Продължи по пътя си, а Едмънд ме изгледа с вдигнати вежди.

— Какво беше това?

— Не знам — отговорих аз, също толкова объркан.

— Както и да е, да продължавам с разказа си. На Бастион не му се хареса, че не мога да го надаря, и затова ме продаде на един с името Изолация. Винаги съм го смятал за тъпо име за Епичен.

— Не е толкова зле като Ел Брас Бичето — възразих аз.

— Шегуваш се. Наистина ли има Епичен, който се нарича така?

Кимнах.

— От вътрешната част на Ел Ей. Той вече е мъртъв, но ще бъдеш изненадан от глупавите имена, с които се носят повечето от тях. Невероятните космически сили не се равняват на висок коефициент за интелигентност или дори на усет за уместното. Някой път ми напомни да ти разкажа за Пи-Пи.

— Не звучи толкова зле — усмихнато рече Едмънд. — Даже е донякъде белег за осъзнаване. Има елемент на усмивка. Ще ми се да видя Епичен, който обича да се усмихва.

Аз говоря с такъв, мина ми през ума. Все още не го бях възприел изцяло.

— Е — продължих аз, — тя не се усмихва дълго време. Мислеше си, че името е добро, и тогава…

— Какво?

— Опитай да го произнесеш няколко пъти наистина бързо — предложих аз.

Той размърда уста, а после тя се разтвори от огромна усмивка.

— Ахаа…

Учудено поклатих глава, докато продължавах да си ям пастърмата. Как да гледам на Едмънд? Не беше герой, какъвто търсеха хора като баща ми и Ейбрахам, въобще не. Едмънд пребледняваше, когато говорехме за битка със Стоманеното сърце; толкова плах, че често искаше разрешение да говори, преди да изкаже мнението си.

Не, той не бе Епичен-герой, роден да се бие за правата на хората, но беше почти толкова важен. Никога не бях виждал Епичен, нито бях чел или дочул история за такъв, който толкова явно да нарушава стереотипа. Едмънд не беше арогантен, не носеше омраза, нито презрение.

Беше загадъчно. Част от мен не спираше да мисли — това ли е то? Най-накрая попадам на Епичен, който не иска да ме убие или зароби, и той е възрастен, любезен индиец, който обича да си слага захар в млякото?

— Изгубил си някого, нали? — попита Едмънд.

Изгледах го остро.

— Какво те кара да питаш?

— Всъщност, реакции като тази. И фактът, че всеки в екипа ти като че ли ходи върху намачкан станиол и опитва да не произведе никакъв звук.

Искри. Хубава метафора. Да ходиш върху намачкан станиол. Трябваше да я запомня.

— Коя беше тя? — попита Едмънд.

— Кой е казал, че е била тя?

— Погледът върху лицето ти, синко — каза Едмънд и се усмихна.

Не отговорих, въпреки че донякъде беше, защото се опитвах да пресека понеслия се през ума ми поток от спомени. Меган ме гледа ядосано. Меган се усмихва. Меган се смее едва няколко часа преди смъртта си. Идиот. Познаваше я едва няколко седмици.

— Аз убих жена си — разсеяно изрече Едмънд, отпусна се назад и се загледа в тавана. — Беше злополука. Наелектризирах кухненския тезгях, докато опитвах да заредя микровълновата фурна. Глупаво, нали? Исках замразена мексиканска питка. Сара умря заради това.

Той потропа по масата.

— Надявам се твоята да е умряла заради нещо по-голямо.

Това зависи, помислих си аз, от това какво ще направим по-нататък.

Оставих Едмънд на масата и кимнах на Коуди, който стоеше до стената и отлично се преструваше, че е охрана. Отидох до другата стая, където Проф, Тиа и Ейбрахам бяха насядали около дейтапада на Тиа.

Почти отидох да търся Меган — моят инстинкт ми каза, че тя ще пази извън скривалището, тъй като останалите са вътре. Идиот. Присъединих се към останалите и надникнах през рамото на Тиа в екрана на разширения мобилен дейтапад. Зареждаше го от един от откраднатите от електроцентралата резервоари. Щом Едмънд си върна дадените умения, електричеството на града изчезна, включително и от кабелите, които понякога минаваха през стоманените катакомби.

Падът ѝ показваше стар жилищен комплекс от стомана.

— Не е добро — отсъди Проф и посочи някакви цифри отстрани на екрана. — Сградата до него все още е населена. Няма да се бия с Висш Епичен, когато има странични хора толкова наблизо.

— Пред двореца му? — попита Ейбрахам. — Няма да очаква това.

— Съмнявам се да очаква нещо по-особено — поде Тиа. — Освен това Коуди е поразузнал. Започнали са грабежи, тъй че Стоманеното сърце е изтеглил Правоприлагането близо до двореца си. В действителност му е останала само пехотата, но това е достатъчно. Няма как да се промъкнем вътре и да направим приготовления. А ще ни трябва да подготвим района, ако ще излизаме срещу него.

— Соулджър Фийлд — тихо произнесох аз.

Обърнаха се към мен.

— Погледнете — казах аз, пресегнах се и разгънах картата на Тиа. Изглеждаше направо примитивна в сравнение с изгледите от камери в реално време, които бяхме използвали.

Поставих екрана в стара, като цяло изоставена част на града.

— Старият футболен стадион — казах аз. — Наблизо не живее никой и в района няма нищо за обиране, тъй че наоколо няма да има хора. Можем да използваме тензорите, за да пробием тунели от някоя близка точка на подземните улици. Това ще ни позволи да се приготвим спокойно, без да се притесняваме, че са ни шпионирали.

— Много е открито — каза Проф и потърка брадичката си. — По-скоро бих застанал срещу него в някоя стара сграда, където можем да го объркаме и да го целим от много страни.

— Това ще даде резултат и тук — казах аз. — Почти сигурно ще долети в средата на игрището. Можем да поставим снайпер на горните седалки и да си прокопаем няколко неочаквани тунела — с въжени линии — от седалките до вътрешните помещения на стадиона. Бихме могли да объркаме Стоманеното сърце и приближените му чрез поставянето на тунели там, където не ги очакват, а теренът ще бъде непознат за хората му — много повече от обикновен жилищен комплекс.

Проф кимна бавно.

— Все още не сме се заели с истинския въпрос — каза Тиа. — Всички го мислим. Може и да говорим за него.

— Слабостта на Стоманеното сърце — тихо изрече Ейбрахам.

— Твърде сме ефективни — отбеляза Тиа. — Определихме позицията и можем да го изкараме да се сражава с нас. Можем да му устроим перфектна засада. Но ще има ли това някакво значение?

— Опираме до това — заключи Проф. — Слушайте хубаво, хора. Залогът е следният. Можем да се изтеглим сега. Ще бъде провал — всички ще разберат, че сме опитали да го убием и сме се провалили. Това може да навреди толкова, колкото убиването му ще бъде добро дело. Хората ще си помислят, че Епичните наистина са непобедими и че дори ние не можем да застанем срещу някого като Стоманеното сърце. Освен това, Стоманеното сърце лично ще се захване с това да ни залови. Той не е от хората, които се отказват лесно. Където и да отидем, винаги ще трябва да внимаваме и да се притесняваме за него. Но можем да си тръгнем. Не знаем слабостта му, не и със сигурност. Може би най-добре е да се измъкнем, докато можем.

— А ако не се измъкнем? — попита Коуди.

— Продължаваме с плана — каза Проф. — Правим всичко, което можем, за да го убием, опитваме с всяка възможна нишка от спомените на Дейвид. Поставяме на стадиона капан, който съчетава всички тези възможности, и рискуваме. Това ще е най-несигурният удар, в който съм участвал някога. Някое от тези неща може да подейства, но по-вероятно никое от тях няма, и ще влезем в бой с един от най-могъщите Епични в света. Вероятно ще ни избие.

Всички седяхме смълчани. Не. Не можеше да приключи така, нали?

— Искам да опитам — каза Коуди. — Дейвид е прав. Винаги е бил прав. Да се промъкваме, да избиваме дребни Епични… това няма да промени света. Имаме шанс срещу Стоманеното сърце. Трябва поне да опитаме.

Изпитах прилив на облекчение.

Ейбрахам кимна.

— По-добре да загинем тук, с възможността да победим тая твар, отколкото да бягаме.

Тиа и Проф се спогледаха.

— И ти искаш да го направиш, нали, Джон? — попита Тиа.

— Или се бием с него тук, или Възмездителите са свършени — отговори Проф. — Ще прекараме остатъка от живота си в бягство. Освен това се съмнявам, че бих могъл да живея в мир със себе си, ако избягам след всичко, през което сме преминали.

Кимнах.

— Трябва поне да опитаме. Заради Меган.

— Басирам се, че щеше да го намери иронично — отбеляза Ейбрахам.

Погледнахме го, а той сви рамене.

— Тя не искаше да върши тази работа. Не знам какво би си помислила за нас, когато посвещаваме завършека ѝ на нейната памет.

— Можеш да бъдеш депресивен, Ейб — каза Проф.

— Истината не е депресивна — възрази Ейбрахам с лекия акцент в гласа си. — Лъжите, които се преструвате, че приемате, са наистина депресивни.

— Заявява го човекът, който все още вярва, че Епичните ще ни спасят — продължи Проф.

— Господа — включи се Тиа. — Достатъчно. Мисля, че сме съгласни. Ще опитаме това, въпреки че е смешно. Ще опитаме да убием Стоманеното сърце без всякаква действителна идея какво е слабото му място.

Един по един кимнахме. Трябваше да опитаме.

— Не правя това за Меган — казах аз най-накрая. — Но го правя отчасти заради нея. Ако трябва да се изправим и да умрем, за да знаят хората, че някой все още се бори, тъй да бъде. Проф, ти каза, че се притесняваш да не би провалът ни да потисне хората. Не го виждам така. Те ще чуят за нас и ще разберат, че съществува нещо различно от това да се върши каквото Епичните заповядват. Може и да не убием Стоманеното сърце. Дори и да не успеем, може да бъдем причината за смъртта му. Някой ден.

— Не бъди толкова уверен, че ще се провалим — отговори Проф. — Ако смятах, че това е сигурно самоубийство, нямаше да допусна да продължим. Както казах, не възнамерявам да обвързвам надеждите ни да го убием само с едно предположение. Ще опитаме всичко. Тиа, какво ще подейства според твоите инстинкти?

— Нещо от банковия трезор — каза тя. — Едно от нещата е специално. Просто искам да знам кое е.

— Донесе ли ги, когато оставихме старото укритие?

— Донесох най-необичайните — отговори тя. — Натъпках останалите в дупката отвън. Можем да ги донесем. Доколкото знам, Правоприлагането не ги е открило.

— Вземаме всичко и го разпръсваме тук — каза Проф и посочи стоманения под на стадиона, който някога е бил почва. — Дейвид е прав; Стоманеното сърце вероятно ще кацне там. Не трябва да знаем точно какво го е отслабило — можем просто да го разхвърляме и да го употребим.

Ейбрахам кимна.

— Добър план.

— Ти какво мислиш, че е? — попита го Проф.

— Ако трябва да предположа? Бих казал, че е бил пистолетът на бащата на Дейвид или изстреляните от него куршуми. Всеки пистолет е леко различен по свой си начин. Може би е бил съставът на метала.

— Достатъчно лесно е да се опита — казах аз. — Ще донеса пистолета и когато имам шанс, ще стрелям в него. Не мисля, че ще даде резултат, но искам да опитам.

— Добре — каза Проф.

— А ти, Проф? — попита Тиа.

— Мисля, че е станало, понеже бащата на Дейвид е бил един от Верните — спокойно каза Проф. Не гледаше към Ейбрахам. — Нищо че са глупци, те са искрени глупци. Хора като Ейбрахам виждат света различно от нас. Може би начинът, по който бащата на Дейвид е гледал на Епичните, му е позволил да рани Стоманеното сърце.

Отпуснах се и го премислих отново.

— Е, и за мен няма да е много трудно да стрелям в него — обади се Ейбрахам. — Всъщност май всички трябва да опитаме. А и всичко останало, за което се сетим.

Гледаха мен.

— Все още мисля, че е кръстосаният огън — обясних аз. — Мисля, че Стоманеното сърце може да бъде ранен само от някой, който няма намерението да го нарани.

— Това е по-трудно за уреждане — каза Тиа. — Прав ли си, вероятно няма да подейства, който и от нас да го улучи, понеже всъщност ние го искаме мъртъв.

— Съгласен — отбеляза Проф. — Но е добра теория. Ще трябва да измислим начин да накараме собствените му войници да го ударят случайно.

— Той трябва най-напред да ги доведе — каза Тиа. — След като е убеден, че в града има негов Епичен съперник, може просто да докара Повелителя на нощта и Зарево.

— Не — казах аз. — Ще дойде с войници. Светлина използваше хора, и Стоманеното сърце ще иска да бъде готов — ще иска да има подръка собствените си войници, за да се оправят с дреболии като тази. Освен това той ще иска да се изправи лично срещу Светлина, но ще иска и свидетели.

— Съгласен съм — каза Проф. — Войниците му вероятно ще имат нареждане да не стрелят, докато по тях не е стреляно. Можем да нагласим така, та да сметнат, че трябва да отговарят на стрелбата.

— Тогава трябва да можем да задържим Стоманеното сърце достатъчно дълго, за да спретнем добър кръстосан огън — разсъди Ейбрахам. Поспря се. — Всъщност, ще трябва да го задържим по време на кръстосания огън. Ако си помисли, че това е просто засада за войници, ще отлети и ще остави Правоприлагането да се занимава с нея.

Ейбрахам погледна Проф.

— Светлина ще трябва да се появи.

Проф кимна:

— Знам.

— Джон… — обади се Тиа и докосна ръката му.

— Това трябва да бъде направено — каза той. — Трябва ни и начин да се оправим с Повелителя на нощта и със Зарево.

— Казвам ви — започнах аз — Зарево няма да бъде проблем. Той е…

— Знам, че не е това, което изглежда, синко — каза ми Проф. — Приемам го. Ти обаче бил ли си се някога срещу илюзионист?

— Разбира се — отвърнах аз. — С Коуди и Меган.

— Онзи беше слаб — възрази Проф. — Предполагам все пак, че ти дава представа какво да очакваш. Зарево ще бъде по-силен. Много по-силен. Почти ми се иска да беше още един огнен Епичен.

Тиа кимна.

— Той трябва да бъде приоритет. Ще ни трябват кодови фрази, ако изпрати въображаеми версии на другите членове на групата, за да ни объркват. И ще трябва да внимаваме за фалшиви стени, за несъществуващи войници от Правоприлагането, които да ни разсейват, и за подобни работи.

— Мислиш ли, че Повелителя на нощта въобще ще се появи? — запита Ейбрахам. — Както разбрах, от малкото представление с фенерчето на Дейвид е търтил да бяга като заек пред ястреб.

Проф изгледа мен и Тиа.

Аз свих рамене:

— Може и да не се появи.

Тиа кимна:

— Повелителя на нощта не е лесен за предвиждане.

— Независимо от това трябва да сме готови за него — продължих аз. — Но ще съм напълно доволен, ако остане настрана.

— Ейбрахам — заговори го Проф. — Мислиш ли, че можеш да направиш един-два ултравиолетови прожектора с допълнителните батерии? Трябва също така да снабдим всекиго с тези фенерчета.

Замълчахме и имах чувството, че всички мислим за едно нещо. Възмездителите харесваха извънредно добре планирани операции, изпълнени само след седмици или месеци подготовка. А сега щяхме да опитаме да ликвидираме един от най-силните Епични в света с украшенийца и фенерчета.

Това трябваше да направим.

— Смятам — започна Тиа, — че трябва да имаме добър план за измъкване в случай, че нищо от тези работи не действа.

Проф не изглеждаше съгласен. Изразът му бе станал мрачен; знаеше, че ако нито едно от тези предложения не ни позволи да убием Стоманеното сърце, шансовете ни да оцелеем бяха нищожни.

— Един коптер ще бъде най-добре — каза Ейбрахам. — Без Конфлукс Правоприлагането е приковано за земята. Ако можем да използваме батерия или дори да го накараме да зареди един коптер за нас…

— Това ще е добре — съгласи се Тиа. — Но все пак ще трябва да се откъснем.

— Така, все още държим Диамант под стража — продължи Ейбрахам. — Можем да вземем от експлозивите му…

— Я чакай — объркано попитах аз. — Под стража?

— Наредих на Ейбрахам и Коуди да го хванат във вечерта на малката ви среща — разсеяно каза Проф. — Не можех да рискувам да го оставя да каже каквото знае.

— Но… ти каза, че той няма…

— Видял е дупка, направена от тензорите — обясни Проф — а в ума на Повелителя на нощта ти си свързан с него. Щом те видеха на някоя от нашите операции, щяха да арестуват Диамант. Това беше за негова безопасност, както и за наша.

— И… какво правите с него?

— Храним го обилно — отговори Проф — и го подкупваме да мирува. Беше твърде объркан от нахлуването ни и мисля, че е доволен, задето го прибрахме.

Проф се спря.

— Обещах му да види как работят тензорите в замяна на престоя му в една от нашите дупки, докато цялата работа приключи.

Обезпокоен се облегнах на стената на стаята. Проф не го каза, но можех да разбера истината от тона му. Информацията за тензорите щеше да промени начина на работа на Възмездителите. Дори и да победим Стоманеното сърце, те бяха загубили нещо изключително — повече нямаше да могат неочаквано да се промъкват на някое място. Неприятелите им щяха да могат да планират, да наблюдават, да се подготвят.

Бях предизвикал края на една ера. Явно не ме обвиняваха, но не можех да не изпитвам определена вина. Бях като оня, който е донесъл разваления коктейл от скариди на партито и е докарал на всички повръщане за цяла седмица.

— Както и да е — каза Ейбрахам и почука по екрана на дейтапада на Тиа. — Можем да изкопаем част от игрището с тензорите, да оставим няколко сантиметра или малко повече стомана, след това да напълним дупката с експлозиви. Ако трябва да се измъкваме, взривяваме го, може би пращаме на оня свят някои от войниците и използваме объркването и дима, за да прикрият бягството ни.

— Ако Стоманеното сърце не ни догони и не свали коптера — добави Проф.

Замълчахме.

— Май каза, че аз съм бил депресивен? — попита Ейбрахам.

— Съжалявам — отговори Проф. — Вместо това си представи, че съм казал нещо самодоволно за истината.

Ейбрахам се усмихна.

— Планът е осъществим — обобщи Проф. — Въпреки че можем да опитаме с лъжлива експлозия, евентуално в двореца му, за да го изкараме оттам. Ейбрахам, оставям те да се оправяш с това. Тиа, можеш ли да изпратиш съобщение до Стоманеното сърце през мрежата, без да те проследят?

— Би трябвало да мога — отвърна тя.

— Добре, предай му отговора на Светлина. Напиши му: „Бъди готов в нощта на третия ден. Ще разбереш мястото, когато времето настъпи.“

Тя кимна.

— Три дни? — рече Ейбрахам. — Не е много време.

— Ние всъщност нямаме много време за подготовка — обясни му Проф. — Освен това всеки по-дълъг срок ще бъде твърде подозрителен; той вероятно очаква да застанем срещу него тази нощ. Все пак това ще свърши работа.

Възмездителите кимнаха и приготовленията за последната ни битка започнаха. Облегнах се на стената, а безпокойството ми растеше. Най-накрая щях да имам шанс да се изправя срещу него. Да го убием с този план изглеждаше почти невъзможно — както обикновено.

Но най-после щях да имам своя шанс.

34.

Вибрациите ме разтърсваха до душата. Сякаш и тя вибрираше в отговор. Вдишах, оформих с мисъл звука, после протегнах ръка напред и изпратих музиката навън. Музиката можех да чуя само аз и да я контролирам само аз.

Отворих очи. Част от тунела пред мен се срути под формата на фин ронлив прах. Носех маска, въпреки че Проф не спираше да ме уверява, че прахът не бил тъй вреден при вдишване, колкото съм го мислел.

Носех мобилния завързан за челото; той светеше ярко. Малкият тунел в стоманата бе тесен, но аз бях сам, тъй че можех да се движа колкото ми трябваше.

Както винаги използването на тензора ми напомни за Меган и за деня, в който проникнахме в електроцентралата. Напомни ми за асансьорната шахта, където тя сподели с мен неща, които явно не беше споделяла с мнозина. Попитах Ейбрахам дали знае, че тя е от Портланд, и той изглеждаше изненадан. Каза, че не говорела за миналото си.

Изгребах стоманения прах в кофа, после я затътрих по тунела и я изсипах. Направих го още няколко пъти, а после се върнах към копаенето с тензора. Другите изсипваха праха по остатъка от пътя навън.

Добавих още около метър към тунела и проверих телефона си, за да видя как се справям. Ейбрахам бе поставил три други мобилни отгоре, за да създаде триангуларна система, която да ми позволи да прокопая тунела с точност. Трябваше да мръдна малко повече вдясно, а след това да тръгна под ъгъл нагоре.

Следващия път, когато избирам позиция за засада срещу Висш Епичен, казах си аз, ще взема някоя, която е по-близо до съществуващи подземни тунели.

Останалите от екипа се съгласиха с Ейбрахам, че ще трябва да минират игрището с експлозиви отдолу, а искаха и няколко прикрити тунела, водещи към периметъра. Бях уверен, че щеше да е добре да разполагаме с тях, когато застанем срещу Стоманеното сърце, но построяването на всичко ставаше много уморително.

Почти съжалявах, че съм показал такъв талант с тензора. Почти. Беше си много внушително да мога да дълбая през плътната стомана само с ръце. Не можех да хакерствам като Тиа, да разузнавам като Коуди или да поправям машините като Ейбрахам. По този начин поне имах място в отбора.

Разбира се, помислих си, докато изпарявах още един участък от стената, пред уменията на Проф моите изглеждат като нищо. Съвсем като нищо. Бях полезен в тази роля, защото той отказваше да я поеме. Това вгорчаваше удовлетворението ми.

През ума ми мина мисъл. Вдигнах ръка и събрах вибрациите на тензора. Как успя Проф да направи онзи меч? Удари стената, нали? Опитах да имитирам движението, ударих с юмрук стената на тунела и насочих избухването на енергия в ума си през тензора.

Не получих меч. Няколко шепи прах се изсипаха от дупка в стената, последвани от дълга стоманена буца, смътно напомняща закръглен морков.

Е, това е началото. Предполагам.

Протегнах се да вдигна моркова, но забелязах движеща се по малкия тунел светлина. Бързо сритах моркова в купчината прах и се върнах към работата.

Проф скоро застана зад мен.

— Как върви?

— Още около метър — отвърнах аз. — После мога да изкопая мястото за експлозивите.

— Добре — каза Проф. — Опитай да го направиш дълго и тънко. Искаме да насочим взрива нагоре, а не надолу по тунела.

Кимнах. Планът беше да се отслаби „покривът“ на кухината, която щеше да се намира точно под центъра на Соулджър Фийлд. Тогава щяхме да поставим експлозивите с внимателно извършено от Коуди заваряване и да насочим взрива натам, накъдето искахме.

— Продължавай — каза Проф. — Засега ще извозвам твоя прах.

Кимнах, благодарен за възможността да прекарвам повече време с тензора. Този беше на Коуди. Даде ми го, понеже моят все още беше разкъсан, провиснал като окото на зомби. Не питах Проф за двата, които носеше. Не изглеждаше разумно.

Известно време работехме в тишина — аз изрязвах парчета стомана, Проф извозваше праха. Намери моя морковоподобен меч и ме изгледа недоумяващо. Надявах се, че не ме вижда как се изчервявам на бледата светлина.

Най-накрая мобилният ми телефон избипка и ми съобщи, че доближавам правилната дълбочина. Внимателно издълбах дълга дупка на нивото на раменете. Тогава се протегнах и започнах да оформям малка „стая“, в която да натъпчем експлозивите.

Проф се върна с кофата в ръка и видя какво съм направил. Провери телефона си, погледна към тавана и тихо потропа с чукче по метала. Кимна на себе си, въпреки че не можех да определя никаква разлика в звученето.

— Знаеш ли — започнах аз — твърде съм уверен, че тези тензори нарушават законите на физиката.

— Какво? Искаш да кажеш, че унищожаването на солиден метал с пръстите на ръцете не е нормално?

— Още повече — продължих аз. — Мисля, че се получава по-малко прах, отколкото трябва. Винаги се сляга и заема по-малко място от стоманата — но не може да го направи, ако не е била по-компактна от стомана, което не може да бъде.

Проф изсумтя и напълни още една кофа.

— Нищо, свързано с Епичните, не е смислено — казах аз и издърпах още малко прах от дупката, която правех. — Дори и силите им.

Подвоумих се.

— Особено силите им.

— Вярно — съгласи се Проф. Продължи да пълни кофите си.

— Дължа ти извинение, синко. За това как се държах.

— Тиа ми го обясни — бързо започнах аз. — Каза, че имало нещо в миналото ти. Някаква история с тензорите. Разбирам го. Няма проблем.

— Не, има. Но това става, когато използвам тензорите. Аз… добре, така е, както Тиа е казала. Неща от миналото ми. Съжалявам за това как се държах. Нямаше оправдание за него, особено предвид това през какво си бил минал току-що.

— Не беше толкова зле — успокоих го аз. — Имам предвид онова, което направи.

Останалото беше ужасно. Опитах да не мисля за дългия път с умиращото момиче в ръцете ми. Умиращо момиче, което не спасих. Продължих нататък.

— Беше невероятен, Проф. Не бива да използваш тензорите само при сблъсъка със Стоманеното сърце. Трябва да ги ползваш постоянно. Помисли какво…

— СПРИ.

Замръзнах. От тона на гласа му ме прониза шок по гръбнака.

Проф вдишваше и издишваше дълбоко, а ръцете му бяха заровени в стоманения прах. Затвори очи.

— Не говори така, синко. Не ми се отразява добре. Моля те.

— Разбира се — внимателно изрекох аз.

— Просто… приеми извинението ми, ако искаш.

— Разбира се.

Проф кимна и се върна към работата си.

— Мога ли да попитам нещо? — казах аз. — Няма да споменавам… знаеш какво. Поне не пряко.

— Давай.

— Добре, изобретил си тези неща. Смайващи неща. Болконтролът, якетата. От думите на Ейбрахам разбирам, че си разполагал с тези уреди при създаването на Възмездителите.

— Така е.

— Следователно… защо не изобретиш нещо друго? Друг вид оръжие, основано на силата на Епичните? Искам да кажа, ти продаваш знание на Диамант, а той го продава на учени, които да създадат технология като тази. Струва ми се, че в това си добър, точно колкото тях. Защо продаваш знанието, а не го използваш ти самият?

Проф работи мълчаливо няколко минути, после дойде да ми помогне да вадя прах от дупката, която правех.

— Това е добър въпрос. Питал ли си Ейбрахам или Коуди?

Направих гримаса.

— Коуди приказва за демони или феи — за които твърди, че ирландците ги били изцяло откраднали от предците му. Не мога да преценя дали е сериозен.

— Не е — отвърна Проф. — Просто му харесва да наблюдава как реагират хората, когато говори такива работи.

— Ейбрахам смята, че понеже сега нямаш лаборатория, както е било някога. Без подходящото оборудване не можеш да създадеш нова технология.

— Ейбрахам е много сериозен човек. Какво мислиш ти?

— Мисля, че щом можеш да намираш средства да купуваш или крадеш експлозиви, мотори и дори коптери, когато ти трябват, можеш да си набавиш и лаборатория. Трябва да има друга причина.

Проф отупа праха от ръцете си и се извърна да ме погледне.

— Добре. Мога да разбера накъде води това. Можеш да ми зададеш един въпрос за миналото ми.

Каза го, все едно беше подарък, някакво… покаяние. Беше се отнесъл с мен зле, отчасти заради нещо в миналото му. Компенсацията му беше част от това минало.

Оказах се напълно неподготвен. Какво исках да знам? Питах ли го как е измислил тензорите? Питах ли го какво го е накарало да не иска да ги използва? Явно се стягаше.

Не искам да го прекарвам през това, рекох си аз. Не и ако го засяга толкова дълбоко. Не исках да правя това, точно както не исках някой да ме води през спомена за това какво се е случило с Меган.

Реших да се спра на нещо по-безобидно.

— Какъв си бил? — попитах аз. — Преди Злочестие. Какво си работил?

Проф изглеждаше слисан.

— Това е твоят въпрос?

— Да.

— Сигурен си, че искаш да знаеш?

Кимнах.

— Бях учител по естествени науки в пети клас — отговори той.

Отворих уста, за да се засмея на шегата, но тонът на гласа му ме накара да се спра.

— Наистина? — попитах най-накрая.

— Наистина. Един Епичен разруши училището. То… все още беше в учебна година.

Той гледаше в стената, а емоцията изтичаше от лицето му. Слагаше си маска.

За този въпрос реших, че е невинен.

— А тензорите — започнах аз. — Болконтролът. Работил си в лаборатория по някое време, нали?

— Не — отвърна той. — Тензорите и болконтролът не са мои. Останалите предполагат, че съм ги изобретил. Не съм.

Това откровение ме зашемети.

Проф се обърна да си събере кофите.

— Децата в училище също ме наричаха Проф. Това винаги се лепва, въпреки че не съм професор — даже не съм завършил университет. Станах учител по естествени науки само по случайност. Обичах самото преподаване. Поне го обичах тогава, когато смятах, че то е достатъчно да промени нещата.

Заслиза по тунела и ме остави да се чудя.

— Това е. Можеш да се обърнеш.

Обърнах се и нагласих чантата, която мъкнех на гръб. Коуди, застанал на стълбата над мен, свали маската от лицето си и изтри чело с ръката, която не държеше оксижена. Няколко часа бяха изминали, откакто изрязах кухината под стадиона. Коуди и аз прекарахме тези часове в копаене на по-малки тунели и дупки из стадиона, като той заваряваше там, където има нужда.

Последната ни работа бе изработването на снайперското леговище, което щеше да бъде позицията ми в началото на битката. Намираше се пред второто равнище седалки на западната страна на стадиона, приблизително на нивото на четиридесет и пет метровата линия. Не искахме да се забелязва отгоре, затова използвах тензора, издълбах пространство под пода, и оставих отгоре само няколко сантиметра метал. Изключението беше половин метър близо до пътеката за главата и раменете ми, за да мога да прицеля пушка през дупката в ниската преграда пред реда.

Коуди се протегна от мястото си на стълбата и разклати металната рамка, току-що заварена от него за дъното на зоната, която бях издълбал. Кимна, явно доволен, че ще ме крепи, докато чакам в леговището на снайпера. Подът на този сектор беше твърде тънък, за да може да се издълбае дупка, достатъчно дълбока за криене; рамката беше нашето решение на проблема.

— Къде сега? — попитах аз, докато Коуди слизаше по стълбата. — Да направим оная дупка за измъкване още по-нагоре на третия ред?

Коуди преметна оксижена си през рамо и изпука със схванатия си гръб.

— Ейбрахам се обади да каже, че сега отива да се занимае с ултравиолетовите прожектори. Свършил е поставянето на експлозивите под игрището преди малко, тъй че за мен е време да отивам и да заварявам там. Можеш да правиш следващата дупка сам — но ще ти помогна да занесеш стълбата там. Засега добра работа по тези дупки, момко.

— Значи си отново на момко? — попитах го аз. — Какво стана със земляк?

— Разбрах нещо — обясни Коуди, докато сгъваше стълбата и я накланяше на една страна. — Австралийските ми предци?

— Да? — хванах долния край на стълбата и го последвах, докато вървеше от местата на първия ред във вътрешността на стадиона.

— Дошли са от Шотландия. Следователно, ако искам да бъда наистина автентичен, трябва да мога да говоря австралийски с шотландски акцент.

Продължихме да крачим през катраненочерното пространство под местата, подобно на голям, извит коридор — мисля, че се наричаше галерия. Планираният долен край на следващата дупка за измъкване беше в една от тоалетните по-нататък по коридора.

— Австралийско-шотландско-тенесийски акцент, а? — попитах аз. — Упражняваш ли го?

— А, не — отговори Коуди. — Аз не съм шантав, момче. Просто малко ексцентричен.

Усмихнах се, после извърнах глава и погледнах към игрището.

— Ние наистина ще опитаме с това, нали?

— По-добре да го опитаме. Обзаложих се с Ейбрахам на двайсет долара, че ще победим.

— Просто… Трудно е да го повярвам. Прекарал съм години в правене на планове за този ден, Коуди. Повече от половината си живот. И той дойде. Въобще не е каквото си бях представял, но дойде.

— Трябва да изпитваш гордост — каза Коуди. — Възмездителите си работеха по един и същи начин повече от половин десетилетие. Без промени, без истински изненади, без големи рискове.

Протегна ръка и почеса лявото си ухо.

— Често се питах дали не изпадаме в застой. Така и не можах да подбера аргументи, за да предложа промени. Трябваше външен човек, та да ни пораздруса мъничко.

— Да нападнем Стоманеното сърце е „мъничко пораздрусване“?

— Е, не е да си ни накарал да свършим нещо наистина откачено, като да опитаме да свием колата на Тиа.

Точно пред тоалетните оставихме стълбата и Коуди отиде да провери някакви експлозиви на отсрещната стена. Смятахме да ги използваме за отвличане на вниманието; Ейбрахам щеше да ги детонира при необходимост. Замислих се, после извадих една от взривителните си капсули с формата на гумичка.

— Може би трябва да поставя една от тях — казах му аз. — Ако ни потрябва втори човек, за да детонира експлозивите.

Коуди изгледа капсулата и потърка брадичка. Знаеше какво имам предвид. Втори човек за детониране на експлозивите щеше да ни трябва, само ако Ейбрахам бъде убит. Не обичах да мисля за това, но след Меган… Да, вече виждах всички ни доста по-уязвими от някога.

— Знаеш ли — каза Коуди и взе капсулите от мен. — Наистина бих искал да имам резервен вариант при експлозивите под игрището. Тяхното детониране е най-важно; те ще прикриват изтеглянето ни.

— Да речем — съгласих се аз.

— Ще имаш ли нещо против да взема това и да го лепна там, преди да го заваря? — попита ме Коуди.

— Не, стига Проф да се съгласи.

— Той обича подсигуряването — рече Коуди и пусна капсулата в джоба си. — Просто си дръж писалката подръка. И не я натискай случайно.

Понесе се отново към тунела под игрището, а аз внесох стълбата в съблекалните и се хванах за работа.

Промуших юмрука си във въздуха и се свих, когато стоманеният прах се посипа около мен. Ето как го е направил, помислих си аз и огънах пръсти. Не бях разбрал номера с меча, но ставах добър в пробиването и изпаряването на неща пред ръката ми. Трябваше да има общо с овладяването на звуковите вълни на тензора, тъй че те да следват движението на ръката ми и да създават нещо като… обвивка около нея.

Направена като хората, вълната щеше да се движи заедно с юмрука ми. Както димът би последвал ръката ти, ако я прекараш през него. Усмихнах се и размахах ръка. Най-накрая го проумях. Хубаво. Ставите на пръстите доста ме боляха.

Довърших дупката с по-обикновен удар с тензора и се протегнах от върха на стълбата да оформя отвора. През него можех да видя чисто черното небе. Бих искал някой ден отново да видя слънцето, рекох си аз. Горе имаше само чернота. Мрак и Злочестие, която гореше точно над нас, като страшно червено око.

Прехвърлих се от стълбата на втория ред места. Изведнъж в мен проблесна ярък като съновидение спомен. Наблизо беше мястото, където бях седнал при единственото си идване на този стадион. Баща ми беше спестявал усилено, за да ни купи билети. Не можех да си спомня кой беше нашият отбор, но помнех вкуса на купения от баща ми хотдог. Ликуването на моя баща, въодушевлението му.

Приклекнах сред седалките и се сниших за всеки случай. Шпионските безпилотни самолети на Стоманеното сърце вероятно не летяха, щом като целият град беше без електричество, но можеше да е изпратил хора да разузнават и да търсят Светлина. Щеше да бъде разумно да остана незабележим колкото може по-дълго.

Издърпах от раницата си въже, вързах го за крака на един от стоманените столове, после се промъкнах обратно до дупката, слязох по стълбата и се върнах при тоалетната под втория ред. Провесих въжето — даваше възможност за по-бързо измъкване от стълбището; прибрах стълбата и празната си раница в една от кабинките и се отправих към местата.

Там ме чакаше Ейбрахам, облегнат на входа към долните места, скръстил мускулестите си ръце и с умислена физиономия.

— Тъй, предполагам, че ултравиолетовите прожектори са свързани? — попитах аз.

Ейбрахам кимна.

— Би било хубаво да използваме прожекторите на стадиона.

Засмях се.

— Бих искал да видя как ще оправиш лампи, чиито крушки са превърнати в стомана и са слети с фасунгите им.

Известно време и двамата стояхме и гледахме бойното поле. Проверих си телефона. Беше ранно утро; предвиждахме да повикаме Стоманеното сърце в 5 часа сутринта. Надявахме се войниците му да са изтощени от цяла нощ действия срещу грабежите без транспортни средства и бронирани единици. Тъй или иначе Възмездителите обикновено работеха нощем.

— Петнадесет минути до предвиденото стартово време — отбелязах аз. — Коуди свърши ли със заваряването? Проф и Тиа вече върнаха ли се?

— Коуди приключи заварката и отива към позицията си — отговори ми Ейбрахам. — Проф ще пристигне всеки момент. Можаха да се снабдят с коптер, а Едмънд даде на Тиа способността да го зареди. Тя отлетя да го приземи извън града, за да не издава положението ни.

Ако нещата се закучеха, тя щеше да нагласи обратния си полет така, че да се спусне и да ни вземе, точно когато експлозивите експлодират. Също така щяхме да пуснем димни завеси от трибуните, за да прикрием изтеглянето си.

Все пак бях съгласен с Проф. Човек не можеше да лети по-бързо от Стоманеното сърце или пък да го надвие със стрелба с коптер. Това беше решителното сражение. Побеждаваме го или загиваме.

Моят мобилен светна и в ухото ми проговори глас.

— Върнах се — каза Проф. — Тиа също е в готовност.

Той замълча за миг.

— Хайде да свършим тая работа.

35.

Понеже мястото ми беше точно срещу входа на третия ред, ако стоях прав, щях да мога да погледна над преградата към най-ниското ниво на местата. Натъпкан в импровизираната си дупка обаче, не можех да ги видя — въпреки че имах добър изглед към игрището.

Бях достатъчно нависоко, за да виждам какво става на стадиона, но имах и път към ниското, ако се наложеше да опитам изстрел по Стоманеното сърце с пистолета на баща си. Тунелът и въжето по-нагоре на реда щяха бързо да ме отведат там.

Щях да се спусна, а после да опитам да се промъкна до него, ако се стигнеше дотам. Все едно да опиташ да издебнеш лъв, въоръжен само с пистолет-пръскалка.

Свивах се в дупката си и чаках. Носех тензора на лявата ръка, а дясната държеше пистолета. Коуди ми даде резервна пушка, но засега я държах до себе си.

Високо горе във въздуха пламнаха фойерверки. Четири стълба на върха на стадиона изстреляха огромни струи от искри. Не знаех къде Ейбрахам е намерил чисто зелени фойерверки, но сигналът несъмнено щеше да бъде видян и приет.

Това беше моментът. Щеше ли той да се появи наистина?

Фойерверките започнаха да секват.

— Нещо се задава — изрече Ейбрахам в ушите ни, а лекият му френски акцент тънко наблягаше на грешните срички. Той държеше горната снайперска позиция, а Коуди — долната. Коуди бе по-добрият стрелец, но Ейбрахам трябваше да бъде по-далеч, за да е извън боя. Работата му беше с дистанционно управление да включва прожекторите или да детонира стратегически поставени взривове.

— Да, наистина идват. Конвой от камиони на Правоприлагането. Все още няма следа от Стоманеното сърце.

Прибрах в кобура пистолета на баща си и протегнах ръка настрани, за да взема пушката. Твърде нова ми беше. Една пушка трябва да бъде доста използвана и да си я обикнал. Да е позната. Само тогава можеш да си сигурен, че е надеждна. Знаеш как стреля, кога може да засече, колко точен е прицелът. Оръжията, както и обувките, са най-калпави, когато са чисто нови.

И все пак не можех да разчитам на пистолета. С пистолетите ми беше трудно да уцелвам каквото и да е нещо, което е по-малко от товарен влак. Трябваше да се приближа до Стоманеното сърце, ако исках да опитам. Решихме първо Ейбрахам и Коуди да изпробват останалите теории, преди да се рискува аз да бъда изпратен близо.

— Приближават стадиона — чух в ухото си Ейбрахам. — Изгубих ги.

— Виждам ги, Ейбрахам — включи се Тиа. — Камера шест.

Въпреки че бе извън града в коптера, надарена от Едмънд с умението да го зарежда, тя следеше камерите, които бяхме поставили за наблюдение и за да запишем сражението.

— Да — каза Ейбрахам. — Да, разпръсват се. Смятах, че ще влязат направо, но не го правят.

— Хубаво — обади се Коуди. — Това ще направи по-лесно да предизвикаме кръстосана стрелба.

Ако Стоманеното сърце изобщо дойде, помислих си аз. От това се боях и на това се надявах. Ако не дойдеше, това означаваше, че не смята Светлина за заплаха — което щеше да позволи на Възмездителите много по-лесно да се измъкнат от града. Операцията щеше да е провал, но не поради липса на опит. Почти ми се искаше да стане така.

Ако Стоманеното сърце дойдеше и избиеше всички нас, кръвта на Възмездителите щеше да бъде по ръцете ми, задето съм ги повел по този път. Едно време това нямаше да ме тормози, но сега ме гризеше отвътре. Надзърнах към футболното игрище, но не можех да видя нищо. Погледнах назад към горните места.

Долових слабо движение в мрака — приличаше на златно проблясване.

— Момчета — прошепнах аз. — Май видях някого там горе.

— Невъзможно — заяви Тиа. — Наблюдавам всички входове.

— Казвам ти, видях нещо.

— Камера четиринадесет… петнадесет… Дейвид, там горе няма никой.

— Спокойно, синко — обади се Проф.

Криеше се в тунела под игрището и щеше да се подаде само при появата на Стоманеното сърце. Решихме да не взривяваме експлозивите там, докато не сме опитали всички други начини за убиване на Стоманеното сърце.

Проф носеше тензорите. Можех да кажа, че се надява да не му се налага да ги използва.

Чакахме. Тиа и Ейбрахам ни обясняваха маньоврите на Правоприлагането. Пехотните части обкръжиха стадиона, завардиха всички известни им изходи и започнаха бавно да проникват. Поставиха оръдия на няколко места вътре в стадиона, но не намериха никого от нас. Стадионът беше твърде голям, а ние се бяхме укрили твърде добре. Можеш да си направиш сума ти интересни скривалища, когато можеш да копаеш в това, което за всички останали е непробиваемо.

— Включи ме във високоговорителите — тихо изрече Проф.

— Готово — отговори Ейбрахам.

— Не съм тук, за да се бия с червеи! — провикна се Проф и гласът му отекна насред стадиона, усилен от поставените от нас високоговорители. — Това ли е храбростта на могъщия Стоманеното сърце? Да изпрати малки човечета с пушкала, та да ме дразнят? Къде си, императоре на Нюкаго? Толкова ли се боиш от мен?

Стадионът притихна.

— Виждаш ли как се построяват войниците сред местата? — попита ме Ейбрахам по линията. — Много са внимателни. Прави се с цел да не се улучват едни други при стрелба. Трудно ще ни бъде да сгащим Стоманеното сърце под кръстосан огън.

Гледах през рамото си. Не видях друго движение в местата отзад.

— А — тихо произнесе Ейбрахам. — Подейства. Идва. Мога да го видя в небето.

Тиа тихо подсвирна.

— Това е то, момчета. Време е за истинската веселба.

Чаках с издигната пушка и използвах прицела, за да оглеждам небето. Най-накрая съзрях в тъмнината светла точка, която се приближаваше. Постепенно тя се раздели на три фигури, които долетяха в центъра на стадиона. Повелителя на нощта се носеше безформено. До него кацна Зарево, пламтяща човекообразна фигура, толкова ярка, че оставяше остатъчни образи в очите ми.

Стоманеното сърце се приземи между тях. Дъхът ми се спря в гърлото и аз замръзнах.

Малко се беше изменил в десетилетието след разрушаването на банката. Същия арогантен израз, същата съвършено оформена коса. Нечовешки хармоничното и сложено тяло, наметнато със сребристочерна пелерина. Юмруците му излъчваха леко жълто сияние, от тях се издигаха струйки дим, а в косата му имаше мъничко загатване за сребро. Епичните старееха много по-бавно от обикновените хора, но все пак старееха.

Около Стоманеното сърце се понесе вятър и вдигна праха, събрал се на сребристото поле. Открих, че не мога да откъсна поглед. Убиецът на баща ми. Беше тук най-накрая. Явно не забеляза дреболиите от банковия трезор. Бяхме ги посипали в центъра на игрището и ги бяхме смесили с боклук, за да прикрием какво сме направили.

Предметите несъмнено бяха толкова близо до него, както и когато беше в банката. Пръстът ми трепна на спусъка на пушката — даже не бях разбрал, че е отишъл там. Внимателно го отместих. Щях да видя Стоманеното сърце мъртъв, но не трябваше да бъде от моята ръка. Трябваше да остана скрит; задължението ми бе да го уцеля с пистолета, а в момента беше твърде далеч за това. Ако стрелях сега и не улучех, щях да се разкрия.

— Май аз ще трябва да започна партито — леко произнесе Коуди. Щеше да стреля първи, за да пробва теорията за съдържанието на трезора, тъй като позицията му беше най-лесна за оттегляне.

— Дадено — каза Проф. — Стреляй, Коуди.

— Добре, слонце — тихо каза Коуди на Стоманеното сърце. — Я да видим дали тия джунджурии са си стрували зора да ги влачим дотук…

Във въздуха проехтя изстрел.

36.

Гледах лицето на Стоманеното сърце през прицела на пушката. Мога да се закълна, че видях, съвсем отчетливо, как куршумът удря главата му отстрани и разрошва косата му. Коуди се беше прицелил точно, но куршумът дори не одраска кожата.

Стоманеното сърце не трепна.

Правоприлагането реагира незабавно — хората стреляха и опитваха да определят откъде е стреляно. Не им обръщах внимание и останах фокусиран върху Стоманеното сърце. Само той беше важен.

Още изстрели; Коуди проверяваше дали е улучил мишената си.

— Искри! — каза той. — Не видях нито един от изстрелите. Поне един от тях трябва да е бил точен.

— Може ли някой да потвърди? — настоятелно попита Проф.

— Попадение потвърдено — казах аз с долепено до прицела око. — Не подейства.

Чух приглушени ругатни откъм Тиа.

— Коуди, мърдай — обади се Ейбрахам. — Засякоха мястото ти.

— Фаза втора — изрече Проф с твърд глас; притеснен, но овладян.

Стоманеното сърце се завъртя с небрежен вид — ръцете му блестяха — и огледа стадиона. Крал, който оглежда владението си. Фаза втора означаваше Ейбрахам да задейства отвличащи вниманието експлозиви и да опита да предизвика кръстосана стрелба. Моята роля беше да се промъкна напред с пистолета и да заема позиция. Искахме да опазим позицията на Ейбрахам в тайна колкото се може по-дълго, тъй че той да може да използва взривове и да опитва да разкарва хората от Правоприлагането насам-натам.

— Ейбрахам — започна Проф. — Нека тия…

— Повелителя на нощта се движи! — прекъсна го Тиа. — И Зарево!

Накарах се да отдръпна лице от прицела. Зарево се бе превърнал в резка от ослепителна светлина и отиваше към един от входовете за галерията под местата. Повелителя на нощта се издигаше във въздуха.

Летеше право към укритието ми.

Невъзможно, помислих си аз. Не може да…

Правоприлагането откриха огън от позициите си, но не стреляха към Коуди. Стреляха по други участъци сред седалките. За миг се обърках, докато не избухна първият скрит ултравиолетов прожектор.

— Нападат ни — извиках аз и се дръпнах назад. — Стрелят по прожекторите.

— Искри! — изруга Тиа, докато всички останали прожектори избухнаха един след друг, унищожени от войниците от Правоприлагането. — Няма как да са ги забелязали всичките!

— Нещо тук не е наред — обади се Ейбрахам. — Взривявам първия отвличащ заряд.

Стадионът се разтресе, докато премятах пушката през рамо и се измъквах от дупката си. Взех един ред стъпала между седалките.

Стрелбата долу звучеше тихо в сравнение с чутото от мен преди няколко дни в коридорите.

— Повелителя на нощта е по петите ти, Дейвид — обади се Тиа. — Знаел е къде се криеш. Трябва да са наблюдавали мястото.

— Няма смисъл — възрази Проф. — Щяха да ни спрат по-рано, нали така?

— Какво прави Стоманеното сърце? — попита Коуди, задъхан от тичането.

Едва слушах. Втурнах се към дупката за евакуация нагоре и не поглеждах през рамо. Сенките на седалките около мен започнаха да се удължават. Изникнаха подобни на удължаващи се пръсти пипала. Отгоре на всичко това нещо пускаше искри по стъпалата пред мен.

— Снайпер от Правоприлагането! — каза Тиа. — Цели се в теб, Дейвид.

— Пипнах го — обади се Ейбрахам. Не можах да доловя неговия снайперски изстрел сред пукотевицата, но други изстрели не ме последваха. Ейбрахам обаче можеше да се е разкрил.

Искри!, мина ми през ума. Цялата работа наистина бързо отиваше по дяволите. Натъкнах се на въжето и затърсих фенера си. Сенките се движеха и се приближаваха. Включих фенера и го насочих, за да унищожа сенките около отвора, после се хванах за въжето с една ръка и се спуснах надолу. За щастие, ултравиолетовата светлина засягаше и сенките на Повелителя на нощта, както и него самия.

— Все още е подире ти — каза Тиа. — Той…

— Какво? — настойчиво я попитах аз, стиснал въжето с тензорната ръкавица, с усукани около него крака, за да забавя падането. Ръката ми се затопли от триенето, но според Проф тензорът можел да го прави, без да разкъса въжето.

Минах през дупката на втория ред и през тавана на тоалетните и се озовах в пълната тъмнина на галерията. Тук се намираха съоръжения като будките за закуски. Някога външната страна на помещенията беше стъклена — но сега бе от стомана, разбира се, и стадионът изглеждаше затворен. Като склад.

Все още можех да чуя изстрелите — слаби, леко отекващи в кухите пространства на стадиона. Фенерчето ми светеше почти изцяло в ултравиолетовата част на спектъра през филтъра си, но все пак излъчваше бледо, леко синьо.

— Повелителя на нощта се гмурна в редовете — прошепна ми Тиа. — Изпуснах го. Май го направи, за да се скрие от камерите.

Значи не само ние прилагаме този трик, помислих си аз, а сърцето блъскаше в гърдите ми. Той беше дошъл за мен. Имаше вендета — знаеше, че аз съм разпознал слабото му място.

Притеснено насочвах фенерчето на всички страни. Повелителя на нощта щеше да ме нападне до секунда, но щеше да е наясно, че съм въоръжен с ултравиолетова светлина. Надявах се, че това ще го направи внимателен. Извадих пистолета на баща си и хванах с едната ръка фенера, а с другата оръжието. Новата ми пушка висеше през рамо.

Трябва да се движа, помислих си аз. Ако мога да го изпреварвам, мога и да се отърва от него. Имахме входни и изходни тунели от места като тоалетните, офисите, гардеробните и будките.

Ултравиолетовото фенерче даваше много малко светлина във видимия спектър, но пък аз бях човек от подземните улици. Това ми беше достатъчно. Ултравиолетът предизвикваше странен ефект — белите предмети блестяха призрачно и се притеснявах, че ще ме издадат. Да изключа фенера и да се движа опипом?

Не. Той беше също така единственото ми оръжие срещу Повелителя на нощта. Нямаше да се разхождам сляп, когато съм застанал срещу Епичен, който може да ме удуши със сенки. Запромъквах се през приличния на гроб коридор. Трябваше да…

Замръзнах. Какво беше това в сенките пред мен? Насочих фенерчето си към него. Светлината огряваше разпилени боклуци, слели се със земята при Голямата Трансферсия; някога подвижните прегради за удържане на публиката; няколко замръзнали на стената плаката. Още скорошни боклуци, които призрачно светеха в бяло. Какво бях…

Светлината попадна върху жена, която спокойно стоеше пред мен. Хубава коса, която — знаех — щеше да е златна, ако я гледах при нормално осветление. Лице, което изглеждаше твърде съвършено, оцветено в синьо от ултравиолетовия лъч, сякаш изваяно от лед от някой майстор-художник. Извивки и пълни устни, големи очи. Очи, които познавах.

Меган.

37.

Преди да успея да направя нещо повече от това да зяпна, сенките около мен се заизвиваха. Дръпнах се настрана, докато няколко от тях се стрелнаха във въздуха, където току-що бях застанал. Въпреки впечатлението, че Повелителя на нощта може да одушевява сенките, в действителност той изпускаше черна мъгла, която се стичаше в мрака. Нея той можеше да манипулира.

Можеше да управлява много ловко няколко от пипалата ѝ, но обикновено използваше много от тях, вероятно понеже беше по-плашещо. Контролирането на толкова много пипала бе по-трудно и той можеше основно да хваща, да задушава или да пронизва. Всяко тъмно петно около мен започна да създава остриета, които търсеха кръвта ми.

Шмугнах се между тях, а най-накрая трябваше да се търкалям по земята, за да премина под няколко удара. Да се измъкваш с претъркулване по стоманен под не е приятно изживяване. Когато се изправих, хълбокът ме болеше.

Запотен, прескочих няколко от преградите за задържане на зрителите и осветявах с фенера си всяка подозрителна сянка. Все пак не можех да го насочвам едновременно навсякъде и трябваше да се въртя, за да избягвам сенките зад гърба си. Следях бегло разговорите на другите Възмездители в ухото си, въпреки че бях твърде зает да не ме убият, за да мога да възприема много от тях. Нещата сякаш бяха в състояние на хаос. Проф се беше показал, за да привлича вниманието на Стоманеното сърце; Ейбрахам го бяха засекли заради изстрела, с който ме спаси. Той и Коуди бягаха и се сражаваха с войниците от Правоприлагането.

Взрив разлюля стадиона — звукът премина по коридора и профуча над мен като престояла кола през сламка. Хвърлих се над последната от стоманените прегради и се усетих как неистово размахвам фенерчето около себе си, за да спирам острие след острие от чернотата.

Меган вече я нямаше там, където бе застанала преди. Почти бях готов да повярвам, че е била сетивна измама. Почти.

Не мога да удържам така, помислих си аз, когато черно острие удари якето ми и бе отблъснато от защитата му. Можах да усетя удара през ръкава, а диодите на якето започнаха да светят. Това яке изглеждаше много по-слабо от предишното. Може би беше някакъв прототип.

И наистина, следващото копие, което ме докосна, проби якето и разкъса кожата ми. Изругах и насочих светлината към друго петно мастилена мазна чернота. Повелителя на нощта скоро щеше да ме надвие, ако не сменях тактиката.

Трябваше да се бия по-умно. Повелителя на нощта трябва да е в състояние да ме вижда, за да използва остриетата си срещу мен, започнах аз. Тъй че беше наблизо — и въпреки това коридорът изглеждаше празен.

Препънах се, което ме спаси от това някакво острие да ми откъсне главата. Идиот, помислих си аз. Той може да се движи през стени. Няма просто да си стои на открито; едва-едва ще се подава навън. Трябваше само да…

Ето го!, мина през ума ми, щом съзрях частица от чело и очи, които се подаваха от отсрещната стена. Всъщност, изглеждаше твърде глупав, като дете в дълбокия край на басейна, което си мисли, че е невидимо, понеже в по-голямата си част е под водата.

Насочих светлината към него и опитах да стрелям в същия момент. За съжаление размених ръцете, за да държа фенера в дясната — което означаваше, че стрелям с лявата. Споменах ли какво мисля за пистолетите и точността им?

Изстрелът беше настрани. Искам да кажа, много настрани. Можех по-скоро да улуча летяща над стадиона птица, отколкото Повелителя на нощта. Но фенерът подейства. Не знаех какво ще стане, ако силите му изчезнат, докато преминава през някой предмет. За съжаление това май не го уби — лицето му се дръпна през стената, щом отново стана телесен.

Не знаех какво има от другата страна на тази стена. Тя се намираше срещу игрището. Тогава навън ли беше той? Не можех да се спра и да погледна картата на телефона си. Вместо това изтичах към близката будка. Бяхме прокопали там тунел под пода. Надявах се, че ако не спра да се движа, докато Повелителя на нощта е навън, на него ще му е трудно да ме намери, щом се появи отново.

Влязох в павилиона и пропълзях в тунела.

— Хора — прошепнах аз в телефона, докато лазех — видях Меган.

— Моля? — попита Тиа.

— Видях Меган. Жива е.

— Дейвид — каза Ейбрахам. — Тя е мъртва. Всички го знаем.

— Казвам ти, видях я.

— Зарево — обади се Тиа. — Опитва да се добере до теб.

Както пълзях, изпитах силно обезсърчение. Разбира се — илюзия. Но… тук нещо не беше наред.

— Не знам — казах аз. — Очите си бяха наред. Не мисля, че една илюзия може да бъде толкова подробна — толкова правдоподобна.

— Илюзионистите няма да са кой знае какво, ако не ги бива да създават реалистични кукли — обясни Тиа.

— Налага им се — Ейбрахам, не наляво! На другата страна. Всъщност, хвърли граната долу, ако можеш.

— Благодаря — леко запъхтяно каза той. Можах да чуя експлозията два пъти — веднъж през неговия микрофон. Една отдалечена част на стадиона потрепери.

— Фаза три е провал, между другото. Стрелях по Стоманеното сърце веднага след като се разкрих. Не стана нищо.

Фаза три беше теорията на Проф — че един от Верните може да нарани Стоманеното сърце. Щом куршумите на Ейбрахам бяха отскочили, то теорията не беше правилна. Имахме още само две идеи. Първата бе моята теория за кръстосания огън; другата — че пистолетът или куршумите на баща ми са били особени в някакво отношение.

— Как се справя Проф? — попита Ейбрахам.

— Държи се — отвърна Тиа.

— Той се бие със Стоманеното сърце — намеси се Коуди. — Можах да видя малко, но — искри! Изключвам се за момент. Почти ме догониха.

Приклекнах в тесния тунел и опитах да се ориентирам в ставащото. Все още можех да дочуя много стрелба и от време на време някой взрив.

— Проф привлича вниманието на Стоманеното сърце — обясни Тиа. — Все още обаче нямаме потвърдени попадения от кръстосан огън.

— Опитваме — каза Ейбрахам. — Ще замъкна следващата група войници да ме преследват по пистата, а после ще оставя Коуди да ги накара да стрелят по него през игрището. Това може да има ефект. Дейвид, къде си? Може и да ми се наложи да детонирам един-два взрива за отвличане на вниманието, за да изгоня войниците откъм тебе от укритието им.

— Тръгвам по втория тунел от будките — обясних аз. — Ще изляза на приземното ниво, близо до мечката. След това ще се насоча на запад.

Мечката беше огромна препарирана мечка, част от някаква промоция по време на футболния сезон, сега замръзнала на място като всичко останало.

— Готово — каза Ейбрахам.

— Дейвид — включи се Тиа. — Щом си видял илюзия, това значи, че Зарево и Повелителя на нощта са едновременно по петите ти. От една страна това е добре — чудехме се къде ли е изчезнал Зарево. За теб обаче е зле — имаш да се разправяш с двама могъщи Епични.

— Не беше илюзия, казвам ви — възразих аз, докато опитвах да жонглирам с оръжието и фенера. Разрових се в големия джоб с капак, за да извадя изолирбанда. Баща ми казваше винаги да го държа подръка; с годините се изненадах колко добър беше този съвет. — Тя беше истинска, Тиа.

— Дейвид, помисли си за момент. Как би се озовала Меган там?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би те… са направили нещо и са я съживили…

— Изгорихме всичко в скривалището. Тялото ѝ беше кремирано.

— Може да е имало ДНК — обясних аз. — Може би имат Епичен, който може да съживява хората или нещо подобно.

— Парадоксът на Даркон, Дейвид. Твърде много си занимаваш ума.

Завърших и залепих фенера странично на цевта на пушката — не отгоре, понеже исках да мога да използвам прицела. Оръжието стана небалансирано и тежко, но смятах, че с пушка е по-добре, отколкото с пистолет. Напъхах го в кобура под мишницата си.

Парадоксът на Даркон се отнасяше до учен, който е изследвал Епичните и е размишлявал над тях в ранните им дни. Посочил бе, че щом като Епичните нарушават познатите закони на физиката, буквално всичко е възможно — но и предупреждаваше, че не е задължително всяко дребно изключение да е причинено от силите на някой Епичен. Често мисленето по този начин не водеше до никакви отговори.

— Да си чувал за Епичен, който да може да върне някой друг към живота? — попита Тиа.

— Не — признах си аз. Някои можеха да лекуват, но никой не можеше да съживи някой друг.

— Не беше ли ти човекът, който каза, че вероятно си имаме работа с илюзионист?

— Да. Но как могат да знаят как е изглеждала Меган? Защо да не използват Коуди или Ейбрахам, за да отвлекат вниманието ми; някой, за когото да знаят, че е там?

— Имат я на видео от удара срещу Конфлукс — обясни Тиа. — Използват я, за да те объркат, за да те извадят от равновесие.

Повелителя на нощта за малко да ме убие, докато зяпах призрачната Меган.

— Беше прав за Зарево — продължи Тиа. — Щом този огнен Епичен изчезна от погледа на хората от Правоприлагането, изчезна и от видеозаписите ми. Това е било само илюзия, предназначена да обърква. Истинският Зарево е някой друг. Дейвид, опитват да те изпързалят така, че Повелителя на нощта да те убие. Трябва да приемеш това. Позволяваш на надеждите ти да замъглят твоята преценка.

Тя имаше право. Искрите да я отнесат, но имаше право. Спрях в тунела, нарочно вдишах и издишах и се заставих да се изправя пред това. Меган беше мъртва. Сега слугите на Стоманеното сърце си играеха с мен. Това ме ядоса. Не, побеснях.

Това водеше до друг проблем. Защо ще рискуват да разкрият Зарево по този начин? Да го оставят да изчезне, след като се измъкне, и то когато е вероятно ние да наблюдаваме мястото? Да използва илюзия на Меган? Тези неща показаха какъв наистина е Зарево.

Прониза ме студ. Те знаеха. Знаели са, че сме по петите им, тъй че нямаше какво да се преструват. Знаели са и къде сме поставили ултравиолетовите прожектори, рекох си аз, и къде се крият някои от нас.

Ставаше нещо странно.

— Тиа, мисля, че…

— Ще спрете ли да дрънкате, глупаци такива — обади се Проф с груб, рязък глас. — Трябва да се концентрирам.

— Всичко е наред, Джон — успокоително се обади Тиа. — Справяш се отлично.

— Ха! Идиоти. Всичките сте идиоти.

Използва тензорите, рекох си аз. Те едва ли не го превръщат в друга личност.

Нямаше време да мисля за това. Просто се надявах всички да живеем достатъчно дълго, за да ни се извини Проф. Излязох от тунела зад някакви високи стоманени кутии и размахах пушката с фенерчето по коридора.

От удара ме спаси чиста случайност. Стори ми се, че видях нещо в далечината, втурнах се към него и опитах да го осветя повече. През това време ме удариха три остриета тъмнина. Едното разряза право гърба на якето ми и одраска плътта. Още частица от сантиметъра и щеше да пререже гръбначния ми стълб.

Задъхах се и се завъртях. Повелителя на нощта стоеше наблизо в подобната на пещера стая. Стрелях по него, но нищо не стана. Изругах, приближих се с пушка на нивото на рамото, а ултравиолетовата светлина се лееше пред мен.

Повелителя на нощта се усмихна сатанински, когато го ударих с куршум в лицето. Нищо. Ултравиолетовата светлина не действаше. Паникьосан, замръзнах на място. Бях ли сбъркал слабостта му? Но ултравиолетът беше действал по-рано. Защо…

Завъртях се и едвам удържах група остриета. Светлината ги разпръсна в мига, в който ги докосна, тъй че все още действаше. Какво ставаше тогава?

Илюзия, сетих се аз и се почувствах глупав. Слонце. Колко ли пъти ще се хвана на това? Огледах стените. Твърдо мернах Повелителя как ме гледа от една от тях. Дръпна се преди да мога да стрелям и мракът отново стана неподвижен.

Чаках и се потях, фокусиран на същата точка. Може би щеше да надникне отново. Фалшивият Повелител на нощта стоеше от дясната ми страна и изглеждаше невъзмутим. Зарево беше някъде в стаята. Невидим. Можеше да ме застреля. Защо не го направи?

Повелителя на нощта отново надзърна и аз стрелях, но се измъкна мигновено и изстрелът рикошира от стената. Реших, че вероятно щеше да излезе срещу мен от друго направление, и се затичах. Докато тичах, замахнах с приклада на пушката по фалшивия Повелител на нощта. Както очаквах, предметът мина през него, а привидението леко трепна, като холограмен образ.

Прозвучаха експлозии. Ейбрахам изруга в ушите ми.

— Какво? — попита Тиа.

— Кръстосаният огън не действа — обясни Коуди. — Накарахме голям брой войници да стрелят едни срещу други през дима, без те да разберат, че Стоманеното сърце е по средата.

— Поне десет изстрела го улучиха — каза Ейбрахам. — Тази теория е отписана. Повтарям, случайният огън не го наранява.

Злочестие!, помислих си. А бях толкова сигурен за тази теория. Скръцнах със зъби, както си тичах. Няма да можем да го убием, помислих си аз. Всичко това ще бъде безсмислено.

— Притеснявам се, че мога да го потвърдя — каза Коуди. — И аз видях куршумите да го удрят, а той дори не обърна внимание.

Пауза.

— Проф, ти си машина. Просто си го мислех.

Единственият отговор на Проф беше сумтене.

— Дейвид, как се справяш с Повелителя на нощта? — попита ме Тиа. — Трябваш ни, за да задействаме фаза четири. Стреляш по Стоманеното сърце с оръжието на баща си. Само това ни остана.

— Как се справям с Повелителя ли? — отвърнах аз. — Зле. Ще изляза, когато мога.

Продължих да се нося по широката открита галерия под редовете за зрителите. Може би ако излезех навън, щях да се оправя по-добре с това. Тук вътре имаше твърде много места за криене.

Той ме чакаше, когато излязох от тунела, мина ми през ума. Трябва да са подслушвали разговорите ни. Ето как знаеха толкова много за първоначалната ни диспозиция.

Това, разбира се, бе невъзможно. Мобилните сигнали не можеха да бъдат хакнати. Леярната Летящ Рицар го гарантираше. А освен това Възмездителите общуваха в собствената си мрежа.

Освен…

Мобилният на Меган. Все още беше свързан с мрежата ни. Бях ли споменал на Проф и на останалите, че тя го загуби при падането? Предполагах, че е бил строшен, но ако не е бил…

Подслушвали са приготовленията ни, мислех аз. Да сме споменавали, че Светлина не е истински? Мислех напрегнато и опитвах да си припомня разговорите ни от последните три дни. Нямах спомен. Може би сме говорили за това, а може би не. Възмездителите обикновено внимаваха при разговорите си по мрежата, просто като още една предпазна мярка.

По-нататъшните ми разсъждения бяха прекъснати, когато забелязах в коридора пред мен някаква фигура. Забавих се, вдигнах пушката до рамо и я взех на прицел. Какво щеше да опита Зарево този път?

Още един образ на Меган, просто застанала права. Носеше джинси и тясна, закопчана догоре червена риза — но не и якето на Възмездителите; златната ѝ коса беше хваната на конска опашка до раменете. Внимателно минах покрай илюзията, ако Повелителя на нощта ме нападнеше отзад. Тя ме гледаше с равнодушен израз, но не помръдна.

Как можех да намеря Зарево? Вероятно щеше да бъде невидим. Не бях сигурен дали има тази сила, но беше логично.

През ума ми преминаха начини да се разкрие невидим Епичен. Или трябваше да слухтя за него, или да замъгля въздуха с нещо. Брашно, пръст, прах… може би някак да използвам тензора? По челото ми се стичаше пот. Ненавиждах да зная, че ме гледа някой, някой, когото аз не мога да видя.

Какво да направя? Първоначалният ми план за справяне със Зарево беше да разкрия, че зная тайната му, и да го подплаша, както направих с Повелителя на нощта при удара за Конфлукс. Това нямаше да подейства сега. Знаеше, че сме след него. Необходимо му беше да види Възмездителите мъртви, за да скрие тайната си. Злочестие, Злочестие, Злочестие!

Илюзията на Меган завъртя глава и ме загледа, докато опитвах да проуча всички ъгли на стаята и да слушам за движения.

Илюзията се намръщи.

— Познавам те — каза тя.

Беше нейният глас. Потреперих. Казах си, че един могъщ Епичен илюзионист ще може да създава и звуци покрай образите си. Зная, че е така. Няма нужда да се изненадвам.

Ала това бе нейният глас. Как така Зарево познаваше гласа ѝ?

— Да… — изрече тя и тръгна към мен. — Познавам те. Нещо за… нещо за колене.

Очите ѝ се присвиха върху мен.

— Сега трябва да те убия.

Колене… Зарево не можеше да знае за това, нали? Беше ли ме наричала Меган с това име по мобилния? Не може да са подслушвали още тогава, нали?

Подвоумих се; прицелът на оръжието ми беше върху нея. Илюзията. Или беше Меган? Повелителя на нощта идваше. Не можех просто да стоя там, но не можех и да избягам.

Тя ме приближаваше. С арогантния си израз изглеждаше тъй, все едно светът е неин. Меган се беше държала така и преди, но тук имаше нещо повече. Държането ѝ беше по-уверено, въпреки че бе свила устни от объркване.

Трябваше да разбера. Трябваше.

Свалих оръжието и се хвърлих напред. Тя реагира, но твърде бавно, и аз ѝ взех пистолета.

Беше истински.

Секунда по-късно коридорът експлодира.

38.

Закашлях се и се претърколих. Бях на пода, а ушите ми звънтяха. Наблизо горяха някакви боклуци. Отстраних послеобразите от очите си с мигане и разтърсих глава.

— Какво беше това? — изграчих аз.

— Дейвид? — изрече Ейбрахам в ухото ми.

— Експлозия — продължих аз, простенах и се изправих на краката си. Огледах се из коридора. Меган. Къде е тя? Не можех да я видя никъде.

Беше истинска. Усетих я. Това значи, не беше илюзия, нали така? Губех ли разсъдъка си?

— Злочестие! — викна Ейбрахам. — Мислех, че ще бъдеш на другия край на галерията. Каза, че ще вървиш в западна посока!

— Бягах от Повелителя на нощта — обясних аз. — Тичах в грешната посока. Аз съм слонце, Ейбрахам. Съжалявам.

Пушката ми. Видях приклада да стърчи от някаква купчинка боклук наблизо. Издърпах го. Останалата част от пушката я нямаше. Искри!, казах си аз. Напоследък просто си прекарвам чудно, докато се занимавам с тези симпатяги.

Намерих остатъка от пушката недалеч. Може би работеше, но без приклад щях да стрелям от хълбок. Все пак фенерчето все още бе залепено за нея и светеше, тъй че взех всичко.

— В какво състояние си? — напрегнато ме попита Тиа.

— Малко зашеметен — отвърнах аз, — но наред. Не беше достатъчно близо, за да ме удари с нещо по-силно от раздрусванията.

— Тези коридори ще ги усилят — каза Ейбрахам. — Злочестие, Тиа. Ситуацията излиза от контрол.

— Всички вървете по дяволите — свирепо изрече гласът на Проф. — Искам Дейвид тук веднага. Донеси ми онзи пистолет!

— Идвам да ти помогна, момче — каза Коуди. — Стой мирно.

Осени ме внезапна мисъл. Ако Стоманеното сърце и хората му наистина подслушваха нашата линия, аз можех да го използвам.

Идеята влизаше в конфликт с желанието ми да търся Меган. Ами ако е ранена? Трябваше да е някъде наблизо, а сега в коридора явно имаше много повече отломки. Трябваше да проверя дали…

Не. Не можех да си позволя да се хвана на този трик. Може би това е бил Зарево, надянал лицето на Меган, за да ме разсейва.

— Окей — казах аз на Коуди. — Знаеш ли съблекалните до четвъртата бомбена позиция? Ще се крия там, докато пристигнеш.

— Разбрано — обади се Коуди.

Затичах се с надеждата, че Повелителя на нощта, където и да се намира, е бил дезориентиран от взрива. Доближих съблекалните, които споменах на Коуди, но не влязох вътре, както му бях казал. Вместо това намерих място някъде наблизо и направих с тензора дупка в пода. На това място щях да съм относително добре прикрит, но щях да имам и хубав поглед към останалата част на коридора — включително и съблекалните.

Изкопах я дълбоко, а после надолу, както ме беше учил Проф; използвах праха за прикритие. Скоро приличах на войник в окоп, внимателно прикрит. Нагласих мобилния на безшумен режим и зарових половината от пушката под праха, тъй че светлината на фенера беше скрита.

После погледнах вратата към съблекалнята. Коридорът притихна. Осветяваха го само горящи парчетии.

— Има ли някой? — дочу се глас в коридора. — Аз… ранена съм.

Стегнах се. Това беше Меган.

Това е трик. Трябва да е.

Огледах мрачното пространство. На другата страна на коридора видях ръка, протегната посред планина отломки от взрива. Парчета стомана, паднали напречни греди отгоре. Ръката потрепери и по китката се стече кръв. При по-внимателно вглеждане можех да видя лицето и торса ѝ в сенките. Изглеждаше сякаш едва сега започва да се съвзема, като че ли е била за кратко в безсъзнание от взрива.

Беше прикована. Беше ранена. Трябваше да стана, да отида да ѝ помогна! Размърдах се, но се заставих да остана долу.

— Моля — изрече тя. — Моля някой да ми помогне.

Не помръднах.

— О, Злочестие. Това моята кръв ли е? — Тя се мъчеше. — Не мога да движа краката си.

Силно стиснах очи. Как го правеха? Не знаех на какво да вярвам.

Зарево го прави някак, казах си аз. Тя не е истинска.

Отворих очи. Повелителя на нощта изникваше от пода пред тоалетната. Изглеждаше объркан, като че ли е бил вътре, за да ме търси. Поклати глава и мина през коридора, като се оглеждаше около себе си.

Това наистина ли беше той, или някаква илюзия? Беше ли каквато и да е част от това истинска? Стадионът се разтресе от друг удар, но стрелбата навън замираше. Трябваше бързо да направя нещо или Коуди щеше да се натъкне на Повелителя на нощта.

Повелителя на нощта спря в центъра на коридора и скръсти ръце. Обичайното му спокойствие бе разбито и той изглеждаше ядосан. Най-накрая проговори.

— Тук някъде си, нали?

Да рискувам ли да стрелям? Ами ако той беше илюзията? Можех да бъда убит от истинския Повелител, ако се разкриех. Обърнах се внимателно и огледах стените и пода. Не видях нищо освен мрак, който се промъкваше от близките сенки; пипалата се движеха като нерешителни животни в търсене на храна. Проучваха въздуха.

Ако Зарево наистина се представяше за Меган, щом я застрелях, илюзиите щяха да спрат. Щях да остана само срещу истинския Повелител на нощта, където и да се намираше той. Имаше голяма възможност обаче падналата Меган да е пълна илюзия. Искрите да го отнесат, напречните греди можеха да бъдат илюзия. Един далечен взрив би ли ги свалил наистина?

Ами ако това все пак беше Зарево, сложил си лицето на Меган, та ако я докосна, да усетя нещо истинско? Вдигнах пистолета на баща си и се прицелих в окървавеното ѝ лице. Не се решавах, а сърцето думкаше в ушите ми. Несъмнено Повелителя на нощта можеше да чуе думкането. Аз можех да чуя само него. Какво бих направил, за да се добера до Стоманеното сърце? Бих ли застрелял Меган?

Тя не е истинска. Не може да бъде истинска.

Ами ако е?

Удари на сърцето като гръмотевици.

Дъхът ми, затаен.

Пот на челото ми.

Взех решението си, изскочих от окопа с пушката в лявата ръка — светлината се лееше напред — и с пистолета в дясната. Стрелях и с двете оръжия.

По Повелителя на нощта, а не по Меган.

Обърна се към мен, когато светлината го докосна, широко отвори очи и куршумите го разкъсаха. Отвори уста ужасено и от гърба му пръсна кръв. От солидния му гръб. Падна и стана прозрачен в мига, в който излезе от лъча на фенера ми. Удари се в земята и започна да потъва в нея.

Потъна само наполовина. Замръзна, с отворена уста и кървящи гърди. Бавно се втвърдяваше — почти като изображение от камера, което се фокусира — наполовина потънал в стоманения под.

Чух изщракване и се обърнах. Там стоеше Меган с оръжие в ръка. Пистолет Р226, точно като предпочитания от нея. Другата ѝ версия, притиснатата от отломките, бе изчезнала мигновено. Както и гредите.

— Не го харесвах — безразлично произнесе тя и изгледа трупа на Повелителя на нощта. — Ти просто ми направи услуга. Правдоподобна версия и тъй нататък.

Погледнах я в очите. Познавах тези очи. Наистина. Не разбирах как ставаше, но беше тя.

Не го харесвах.

— Злочестие — прошепнах аз. — Ти си Зарево, нали? Винаги си била.

Не каза нищо, въпреки че очите ѝ погледнаха към оръжията ми — опряната на хълбока пушка и пистолета в другата ръка. Окото ѝ трепна.

— Зарево не е бил мъж — продължих аз. — Той… тя е била жена.

Усетих как очите ми се ококорват.

— Онзи ден, в асансьорната шахта, когато пазачите замалко да ни заловят… не видяха нищо в шахтата. Създала си илюзия.

Тя продължаваше да гледа оръжията ми.

— После, когато бяхме с моторите — подех аз. — Създала си илюзия, че Ейбрахам кара с нас, за да отклониш преследвачите му, за да не им позволиш да видят как истинският Ейбрахам се измъква на сигурно място. Това зърнах зад двама ни, след като той се отдели.

Защо гледаше оръжията ми?

— Търсачът? — казах аз. — Тествал те е, и е определил, че не си Епична. Не… стой. Илюзии. Можеш да го накараш да показва каквото си поискаш. Стоманеното сърце трябва да е знаел, че Възмездителите идват в града. Изпратил те е, за да проникнеш сред тях. Ти си била най-новият от групата преди мен. Не искаше да нападаме Стоманеното сърце. Твърдеше, че вярваш в управлението му.

Тя облиза устни и прошепна нещо. Явно не беше слушала нищо от приказките ми.

— Искрите да го отнесат — промърмори тя. — Не мога да повярвам, че това въобще стана…

Какво?

— Ти го матира… — прошепна тя. — Това беше страхотно…

Матирал съм го? Повелителя на нощта? За това ли говореше? Тя ме погледна и си припомних. Повтаряше един от първите ни разговори, след като тя застреля Случайност. Тогава държеше пушка на хълбока и протегнат напред пистолет. Точно както постъпих аз, за да убия Повелителя на нощта. Гледката явно беше задействала нещо в нея.

— Дейвид — каза тя. — Така се казваш. И смятам, че си много дразнещ.

Май едва сега си спомняше кой съм. Какво бе станало с паметта ѝ?

— Моля? — попитах аз.

Взрив разлюля стадиона и тя погледна през рамо. Все още държеше пистолета насочен към мен.

— На коя страна си, Меган? — попитах аз.

— На своята — незабавно отвърна тя, но после вдигна другата си ръка към главата, явно неуверена.

— Някой ни предаде на Стоманеното сърце — казах аз. — Някой го предупреди, че ще удряме Конфлукс, и някой му каза, че сме хакнали камерите на града. Днес някой ни подслушваше и му съобщаваше какво правим. Ти си била.

Тя ме погледна и не го отрече.

— Но ти също така употреби илюзиите си, за да спасиш Ейбрахам — продължих аз. — И уби Случайност. Смятам, че Стоманеното сърце е искал да ти вярваме, и ти е позволил да убиеш един от второстепенните му Епични. Случайност така и така е бил в немилост. Но защо ще ни предаваш, а след това ще помагаш на Ейбрахам да се измъкне?

— Не знам — прошепна тя. — Аз…

— Ще ме застреляш ли? — попитах аз и погледнах цевта на пистолета ѝ.

Тя се поколеба.

— Идиот. Наистина не знаеш как да говориш на жените, нали, Колене?

Вирна глава, сякаш изненадана, че думите са прозвучали.

Свали оръжието и избяга.

Трябва да я последвам, помислих си аз и пристъпих напред. Навън прозвуча друга експлозия.

Не. Откъснах поглед от бягащата ѝ фигура. Трябва да изляза и да помогна.

Стрелнах се покрай трупа на Повелителя на нощта — все още потънал до кръста в стоманата, замръзнал, а по гърдите му се стичаше кръв — и се насочих към най-близкия изход за игрището.

В този случай, бойното поле.

39.

— Намери това идиотче и го застреляй от мое име, Коуди! — извика Проф в ухото ми, когато включих отново звука на телефона си.

— Измъкваме се, Джон — каза Тиа и му отне думата. — Идвам с коптера. Три минути докато дойда. Ейбрахам ще детонира прикриващата експлозия.

— Ейбрахам да върви по дяволите — направо го изплю Проф. — Правя го до края.

— Не можеш да се биеш с Висш Епичен, Джон — възрази Тиа.

— Ще правя каквото искам! Аз съм… — гласът му секна.

— Махнах го от връзката — обясни Тиа на останалите. — Това е зле. Не съм го чувала да стига дотам. Трябва някак да го измъкнем или ще го загубим.

— Да го загубим? — объркано попита Коуди. Можех да чуя стрелбата по линията му, а можех да я чуя и как отеква из широкия коридор. Продължих да тичам.

— По-късно ще обясня — отговори Тиа с глас, който наистина казваше: „Ще намеря по-добър начин да се измъкна от този въпрос по-късно.“

Ето, казах си аз, щом долових малко светлина напред. Навън беше тъмно, но не толкова, колкото в тунелоподобната вътрешност на стадиона. Стрелбата беше по-силна.

— Изтеглям ни — продължи Тиа. — Ейбрахам, трябва да детонираш подземната експлозия, когато ти кажа. Коуди… намери ли Дейвид вече? Внимавай, Повелителя на нощта може да е зад теб.

Мисли ме за мъртъв, рекох си аз, понеже не отговарях.

— Тук съм — включих се аз.

— Дейвид — отвърна ми облекчено Тиа. — В какво състояние си?

— Повелителя на нощта е мъртъв — обясних аз, докато наближавах тунела към игрището, един от ония, по които отборите са излизали за игра. — Ултравиолетът подейства. И Зарево го няма. Аз… го разкарах.

— Моля? Как?

— Хъм… ще обясня по-нататък.

— Това е добре — каза Тиа. — Имаме около две минути, докато ви изтегля. Отиди при Коуди.

Не отговорих — излизах на игрището. По-правилно е бойно поле, мина през смаяния ми ум. Труповете на войниците от Правоприлагането се валяха като изсипан боклук. На няколко места горяха огньове и изпращаха в тъмното небе виещ се пушек. Върху пространството горяха червени сигнални ракети, хвърлени от войниците за по-добра светлина. От седалките и полето бяха отхвърчали парчета, а сребърната някога стомана бе изцапана от черни белези.

— Вие сте водили война, момчета — прошепнах аз. Тогава видях Стоманеното сърце.

Крачеше из игрището с разтворени устни и презрително стиснати зъби. Блестящата му ръка стърчеше напред и той пускаше изстрел след изстрел към нещо пред себе си. Проф, който тичаше зад една от отборните скамейки. Удар след удар почти го достигнаха, но той невероятно ловко се промъкваше между тях. Мина през една стена в стадиона, а тензорите изпариха отвор за него.

Стоманеното сърце ядосано изръмжа и пусна изстрели в дупката. Проф се появи миг по-късно от друга стена, а около него се сипеше стоманен прах. Замахна с ръка и хвърли по Стоманеното сърце множество грубо изработени ками; вероятно бяха изрязани от стоманата. Те просто отскочиха от Върховния Епичен.

Проф изглеждаше раздразнен, като че ли беше ядосан, че не може да нарани Стоманеното сърце. Лично аз бях втрещен.

— Той през цялото време това ли прави? — попитах аз.

— Да — отговори Коуди. — Както казах, човекът е машина.

Огледах обстановката от дясната си страна и забелязах Коуди зад някакви отломки. Беше се облегнал напред на пушката си и държеше на мушка войници от Правоприлагането на седалките от първия ред. Бяха поставили голяма картечница зад някакви предпазни щитове и Коуди изглеждаше прикован, което и обясняваше защо не бе могъл да дойде и да ме намери. Натъпках пистолета си в кобура и отлепих фенера от цевта на пушката.

— Почти съм при вас, господа — обади се Тиа. — Без повече опити за убиване на Стоманеното сърце. Всички фази са прекратени. Трябва да се възползваме от този шанс и да се изнесем, докато можем.

— Не смятам, че Проф ще тръгне — изрече Ейбрахам.

— Аз ще се оправя с Проф — отсече Тиа.

— Чудесно — отговори Ейбрахам. — Къде ще…

— Момчета — намесих се аз. — Внимавайте какво говорите по общата връзка. Мисля, че линиите ни може би са хакнати.

— Невъзможно — рече Тиа. — Мобилните мрежи са сигурни.

— Не и ако имаш на разположение оторизиран телефон — възразих аз. — А Стоманеното сърце може да е възстановил този на Меган.

На линията се възцари тишина.

— Искри — произнесе Тиа. — Аз съм идиот.

— А, най-после нещо смислено — изкоментира Коуди и стреля по войниците. — Този мобилен…

Нещо се размърда в отвора на сградата зад Коуди. Изругах и вдигнах пушката — но без приклада беше много трудно да се прицелиш като хората. Дръпнах спусъка, когато изскокна въоръжен войник от Правоприлагането. Той пусна насечен откос.

От Коуди не излезе звук, но можах да видя как кръвта пръсна. Не, не, НЕ!, мина през ума ми и се втурнах напред. Стрелях отново и този път уцелих войника в рамото. Не мина през бронята му, но се обърна от Коуди и се прицели в мен.

Стреля. Вдигнах лявата си ръка — с тензора. Направих го почти инстинктивно. Този път беше по-трудно да произведа мелодията и не знаех защо.

Но го накарах да заработи. Произведох песента.

Усетих нещо да тупва в дланта ми и от ръката ми се надигна облаче от стоманен прах. Заболя ме невероятно, а тензорът започна да искри. Миг по-късно прозвуча серия изстрели и войникът падна. Ейбрахам излезе от ъгъла зад мъжа.

Стрелба отгоре. Хукнах, плъзнах се по земята и се спотаих зад прикритието на Коуди. Той беше там, задъхан и с широко отворени очи. Бе улучен няколко пъти, три в крака, един в стомаха.

— Прикривай ни — нареди Ейбрахам със спокойния си глас, докато измъкваше превръзка. Омота я около крака на Коуди. — Тиа, Коуди е лошо ранен.

— Ето ме — каза тя.

В хаоса не бях доловил звуците на коптера.

— Създадох нови мобилни канали чрез директна връзка с всеки от вас; това трябваше да направим още щом Меган загуби нейния телефон. Ейбрахам, трябва да се изнасяме. Сега.

Надникнах над отломките. От редовете слизаха войници, за да се хвърлят срещу нас. Ейбрахам небрежно свали граната от колана си и я хвърли в коридора под нас, ако някой се опитваше да се промъкне отново. Експлодира и чух викове.

Размених моята пушка с тази на Коуди и открих огън по напредващите войници. Някои се укриха, а други продължиха да настъпват смело. Знаеха, че сме на края на ресурсите си. Продължих да стрелям, но в отговор получих серия изщраквания. Коуди почти е бил изчерпал амунициите си.

— Ето — каза ми Ейбрахам и пусна до мен голямата си картечница. — Тиа, къде си?

— Близо до позицията ви — отговори тя. — Точно извън стадиона. Вървете право в обратната посока и навън.

— Нося Коуди — уточни Ейбрахам.

Коуди все още беше в съзнание, въпреки че в момента предимно ругаеше, стиснал очи. Кимнах на Ейбрахам. Щях да прикривам оттеглянето им. Взех картечницата на Ейбрахам. Ако трябва да съм честен, винаги съм искал да стрелям с нея.

Беше приятно за ползване оръжие. Откатът бе мек, а самата картечница тежеше по-малко, отколкото би трябвало. Опрях я на малкия преден триножник и стрелях на автоматична — десетки куршуми разкъсваха войниците, които опитваха да ни достигнат. Ейбрахам носеше Коуди по обратния път.

Проф и Стоманеното сърце продължаваха да се бият. Свалих още един войник, като голямокалибрените куршуми на Ейбрахам не се впечатлиха от бронята му. Докато стрелях, усещах как пистолетът под мишницата ми ме притиска отстрани.

Не опитахме да стреляме с него, последното ни предположение как да бием Стоманеното сърце. Все пак нямаше как да го уцеля от такова разстояние. А и Тиа бе решила да ни изтегли преди да сме го опитали и прекрати операцията.

Свалих още един войник. Стадионът трепереше, когато Стоманеното сърце пусна серия удари срещу Проф. Не мога да се измъкна сега, реших аз, независимо какво казва Тиа — трябва да опитам с пистолета.

— В коптера сме — произнесе Ейбрахам в ухото ми. — Дейвид, време е да тръгваш.

— Все още не съм опитал фаза четири — обясних аз, издигнах се на колене и отново стрелях по войниците. Един от тях хвърли граната по мен, но аз вече се изтеглях в коридора. — А и Проф е все още там.

— Прекратяваме — рече Тиа. — Оттегляне. Проф ще се измъкне с тензорите.

— Никога няма да избяга на Стоманеното сърце — възразих аз. — Освен това, наистина ли искате да избягаме, без да сме опитали това?

Прекарах пръст по пистолета в кобура.

Тиа замълча.

— Заемам се — обявих аз. — Ако ви става горещо, изтегляйте се.

Напуснах игрището и се върнах в коридорите под местата за зрителите, стисках картечницата на Ейбрахам и слушах как войниците викат зад мен. Стоманеното сърце и Проф се движеха в това направление, размислих аз. Просто трябва да се завъртя и да се доближа достатъчно, за да стрелям по него. Мога да го направя отзад.

Щеше да подейства. Трябваше да подейства.

Войниците търчаха след мен. Оръжието на Ейбрахам имаше гранатомет отдолу. Амуниции? Бяха предназначени за изстрелване преди да експлодират, но можех да използвам дистанционния си детонатор и капсула, за да задействам някоя.

Нямах късмет. Оръжието нямаше гранати. Изругах, но тогава съзрях лостчето за дистанционна стрелба. Ухилих се, спрях, обърнах се и поставих картечницата на земята, опрян на парче стомана. Дръпнах лостчето и побягнах.

Стреляше като побеснял и засипа коридора зад мен с куршуми. Вероятно нямаше да причини големи загуби, но аз имах нужда само от малка почивка. Чух как войниците си крещят един на друг да се крият.

Достатъчно. Стигнах друг изход, излязох от коридора и се втурнах на игрището.

От настилката на места се извиваше дим. Попаденията на Стоманеното сърце тлееха след удара и предизвикваха огньове върху неща, които не би трябвало да горят. Вдигнах пистолета и за миг се попитах какво ли би казал Ейбрахам, когато научи, че съм изгубил оръжието му. Отново.

Засякох Стоманеното сърце, който не гледаше към мен, объркан от Проф. Тичах с всички сили, минавах през облаци дим, скачах над отломките.

Стоманеното сърце започна да се обръща, когато го наближих. Можех да видя очите му, властни и арогантни. Ръцете му сякаш горяха от енергия. Спрях се сред извиващия се дим. Ръцете ми трепереха, докато вдигах оръжието. Пистолетът, който уби баща ми. Единственото оръжие, което някога беше наранило това чудовище пред мен.

Стрелях три пъти.

40.

Всички изстрели улучиха… и отскочиха от Стоманеното сърце, като камъчета, хвърлени по танк. Свалих пистолета. Стоманеното сърце издигна ръка към мен; около дланта му засия енергия, но не ми пукаше.

Това е то, мина през ума ми. Опитахме всичко. Не знаех тайната му. Никога не съм я знаел.

Провалих се.

Той пусна енергиен заряд и някаква примитивна частица в мен не искаше просто да стои на място. Хвърлих се настрани, зарядът удари земята до мен и пръсна нагоре дъжд от разтопен метал. Земята потрепери и взривът наруши преобръщането ми. Тупнах тежко върху неподатливата повърхност.

Спрях и замаян се проснах там. Стоманеното сърце пристъпи напред. Наметалото му бе разкъсано на някои места от ударите на Проф, но не изглеждаше да изпитва от това повече от неудобство. Надвеси се над мен с протегната напред ръка.

Беше величествен. Можех да го оценя, дори докато се подготвях да умра от ръцете му. Пелерината в сребърно и черно плющеше, а разкъсванията я правеха някак по-истинска. Класически квадратно лице, челюст, на която би завидял всеки професионален футболист, хармонично и мускулесто тяло, но не като на културист. Това не беше преувеличение; беше съвършенство.

Огледа ме, а ръката му блестеше.

— О, да — каза той. — Детето в банката.

Примигнах изненадано.

— Аз помня всекиго и всичко — каза ми той. — Няма защо да се изненадваш. Аз съм божествен, момче. Не забравям. Смятах те за мъртъв. Недовършена работа. Мразя недовършените работи.

— Ти уби баща ми — прошепнах аз. Глупаво, но това излезе.

— Убил съм много бащи — каза Стоманеното сърце. — И майки, синове, дъщери. Това е мое право.

Сиянието на ръката му стана по-ярко. Приготвих се за каквото идеше.

Проф нападна Стоманеното сърце откъм гърба.

Рефлексивно се претърколих настрана, когато двамата се стовариха върху земята наблизо. Проф се оказа отгоре. Дрехите му бяха обгорени, разкъсани и окървавени. Държеше меча си и започна да го стоварва върху лицето на Стоманеното сърце.

Той се засмя, когато оръжието го удари; всъщност лицето му нащърби меча.

Говореше с мен, за да примами Проф навън, замаяно осъзнах аз. Той…

Стоманеното сърце протегна ръце нагоре, отхвърли Проф и го запрати назад. Съвсем малкото усилие на Стоманеното сърце отнесе Проф на цели три метра. Той се удари и изохка.

Вятърът се засили и Стоманеното сърце се издигна прав. После скочи и се понесе във въздуха. Слезе приклекнал на едно коляно и заби юмрук в лицето на Проф.

Около него плисна червена кръв.

Извиках, изправих се на крака и се затичах към Проф. Глезенът ми обаче не беше в ред, паднах здраво и се ударих в земята. През сълзите от болка видях Стоманеното сърце отново да удря надолу.

Червено. Толкова много червено.

Висшият Епичен се изправи и махна с окървавената си ръка.

— Отличаваш се, дребен Епичен — каза той на падналия Проф. — Смятам, че ме развълнува повече от всеки друг преди теб.

Пропълзях напред и стигнах мястото на Проф. Черепът му беше счупен отляво, очите бяха изскочили напред и гледаха безжизнено. Мъртъв.

— Дейвид! — извика Тиа в ухото ми. Откъм нейния край на линията имаше стрелба. Правоприлагането беше открило хеликоптера.

— Върви — прошепнах аз.

— Но…

— Проф е мъртъв — обясних. — Аз също. Върви.

Тишина.

От джоба си извадих писалката-детонатор. Бяхме насред игрището. Коуди бе поставил моя капсул-детонатор на купчината експлозиви, а тя беше точно под нас. Е, щях да отвея Стоманеното сърце в небето, каквото и да излезе от това.

Няколко войници от Правоприлагането се втурнаха към Стоманеното сърце и докладваха за периметъра. Чух как коптерът думка, докато се издигаше, за да се отдалечи. Чух и как Тиа плаче на линията.

Застанах на колене до тялото на Проф.

Баща ми умира пред мен. Застанал съм на колене до него. Върви… бягай…

Поне този път не бях страхливец. Вдигнах писалката и докоснах с пръст копчето на върха. Взривът щеше да ме убие, но нямаше да нарани Стоманеното сърце. Беше оцелявал в експлозии по-рано. Все пак можеше да отнеса няколко войници със себе си. Това си струваше.

— Не — нареди Стоманеното сърце на хората си. — Аз ще се оправям с него. Този е… специален.

Погледнах към него и примигнах със замаяните си очи. Беше вдигнал ръка, за да отпрати хората от Правоприлагането.

Имаше нещо странно в далечината зад него, над ръба на стадиона, над луксозните апартаменти. Намръщих се. Светлина? Но… това не беше правилната посока. Не гледах към града. Освен това, градът никога не беше излъчвал толкова величествена светлина. Червено, оранжево, жълто. Самото небе сякаш бе пламнало.

Примигнах през димната мараня. Слънчева светлина. Повелителя на нощта бе мъртъв. Слънцето изгряваше.

Стоманеното сърце се завъртя. След това залитна назад и издигна ръка срещу светлината. Устата му зина от благоговение; после я стисна и изскърца със зъби.

Обърна се към мен, а очите му бяха разширени от гняв.

— Трудно ще бъде да намеря заместник на Повелителя на нощта — изръмжа той.

Коленичил посред игрището, аз гледах светлината. Този прекрасен блясък, това могъщо нещо отвъд.

Има по-големи от Епичните неща, казах си аз. Има живот, има и любов, има я и самата природа.

Стоманеното сърце тръгна към мен.

Където има злодеи, там ще има и герои. Гласът на баща ми. Само почакайте. Те ще дойдат.

Стоманеното сърце вдигна блестящата си ръка.

Понякога, синко, трябва да подадеш ръка на героите…

И изведнъж разбрах.

Разбирането отвори ума ми, като горящите лъчи на самото слънце. Аз знаех. Аз разбирах.

Без да поглеждам надолу, взех оръжието на баща си. Помотах го из ръцете си за миг и после го насочих право към Стоманеното сърце.

Стоманеното сърце изхъмка и го изгледа презрително.

— Е?

Ръката ми трепереше цялата. Слънцето осветяваше Стоманеното сърце откъм гърба.

— Идиот — произнесе той, протегна се, сграбчи ръката ми и строши костите. Почти не усетих болка. Пистолетът падна на земята с едно дрън. Стоманеното сърце протегна ръка, въздухът долу се завихри и създаде малък вятър под оръжието; той го издигна в ръката му. Епичният го насочи към мен.

Вдигнах поглед към него. Обрамчен от сияйна светлина убиец. Гледан така, той беше просто сянка. Тъмнина. Нищо пред истинската сила.

Хората на този свят, сред тях и Епичните, ще изчезнат с времето. Може и да съм червей в сравнение с него, но пък той беше червей в строежа на мирозданието.

На бузата му стоеше мъничката резка на белега. Единственото несъвършенство в тялото му. Дар от човек, който беше вярвал в него. Дар от човек, по-добър от това, което Стоманеното сърце въобще щеше да бъде или да осъзнае.

— Трябваше да внимавам повече онзи ден — каза той.

— Баща ми не се страхуваше от теб — прошепнах аз.

Стоманеното сърце настръхна, насочил оръжието към главата ми; аз бях пред него на колене, окървавен. Винаги използваше оръжието на неприятеля си срещу него. Това бе част от модела. Вятърът разбърка издигащия се край нас дим.

— Това е тайната — казах аз. — Държиш ни в мрак. Демонстрираш ужасните си сили. Убиваш, разрешаваш на Епичните да убиват, обръщаш оръжията на хората срещу тях. Дори пускаш лъжливи слухове колко си ужасен, все едно не си изключително зъл. Искаш да се страхуваме…

Очите на Стоманеното сърце се разшириха.

— … понеже можеш да бъдеш наранен само от някой, който не се страхува от теб — довърших аз. — Само че такъв човек не съществува, нали? Ти се грижиш за това. Дори Възмездителите, дори Проф. Дори и аз. Всички се боим от теб. За щастие, познавам някой, който не се бои от теб и никога не се е боял.

— Нищо не знаеш — проръмжа той.

— Знам всичко — прошепнах аз. После се усмихнах.

Стоманеното сърце дръпна спусъка.

Вътре в пистолета чукчето удари края на гилзата на куршума. Барутът експлодира и оловото полетя напред, призовано да убива.

Вътре в цевта то удари нещото, което бях поставил там. Тънка писалка, с копче на върха, което можеш да натиснеш. Беше достатъчно малка, за да влезе в пистолета. Детонатор. Свързан с експлозивите под краката ни.

Куршумът удари бутона и го натисна.

Кълна се, че можах да видя как протича експлозията. Всеки удар на сърцето ми сякаш траеше цяла вечност. Огънят избликна нагоре, а стоманеното игрище се скъса като хартия. Страховита червенина, която си отива с мирната красота на изгрева.

Огънят погълна Стоманеното сърце и всичко около него; разкъса тялото му, тъкмо когато той отвори уста, за да закрещи. Кожата се смъкна, мускулите изгоряха, органите бяха накълцани. Издигна поглед към небето, унищожен от вулкана от огън и вихър, който се разтвори под краката му. В тази нищожна частица от мига Стоманеното сърце — най-великият от всички Епични — умря.

Можеше да бъде убит само от някой, който не се страхува от него.

Той натисна спусъка.

Той предизвика детонацията.

И както показа арогантното му и самоуверено презрение, Стоманеното сърце не се страхуваше от себе си. Може би той беше единственото живо същество, което не се боеше.

Нямах време да се усмихна в този замръзнал момент, но въпреки това го усетих, когато огънят дойде за мен.

41.

Гледах менящата се окраска от червено, оранжево и черно. Стена от огън и разрушение. Гледах я, докато изчезна. Остави черен белег на земята пред мен около широката пет крачки дупка — кратерът на експлозията.

Гледах всичко това и установих, че все още съм жив. Признавам, че беше най-объркващият момент в живота ми.

Зад мен някой простена. Завъртях се и видях Проф да присяда. Дрехите му бяха залети с кръв и имаше няколко драскотини по кожата, но черепът му си беше цял. Дали бях сбъркал степента на нараняванията му?

Проф протягаше ръка напред с разперена длан. Тензорът му бе разнищен.

— Искри — каза той. — Още 3-4 сантиметра или малко повече и нямаше да мога да го спра.

Прокашля се в юмрука си.

— Ти си слонце с късмет.

Докато говореше, порязванията на кожата му се събираха и зарастваха. Проф е Епичен, казах си аз. Създал е енергиен щит, за да блокира експлозията!

Едва се изправи на крака и огледа стадиона. Няколко войници от Правоприлагането бягаха, след като го видяха да става. Явно не искаха да имат нищо общо със ставащото в центъра на игрището.

— От… — попитах аз. — Откога?

— От Злочестие — отговори Проф и изпука с врата си. — Мислиш ли, че обикновен човек би могъл да издържи срещу Стоманеното сърце колкото мен тази нощ?

Не, разбира се.

— Изобретенията са фалшиви, нали? — продължих аз и постепенно го осъзнавах. — Ти си надарител. Предал си ни способностите си. Екраниращи способности във формата на якета, лекуващи способности във формата на болконтрола, разрушителни способности във формата на тензорите.

— Не знам защо го направих — каза Проф. — Жалък нищожен…

Простена, вдигна ръка към главата си, после изскърца със зъби и изръмжа.

Смаяно отстъпих назад.

— Толкова е трудно да се бориш с това — изрече той през стиснати зъби. — Колкото повече го ползваш… Аах!

Застана на колене и се хвана за главата. За няколко минути притихна и аз го оставих на мира, а и не знаех какво да кажа. Когато надигна глава, изглеждаше по-овладян.

— Давам го — обясни той — понеже, ако го използвам… то прави с мен това.

— Ти можеш да се бориш с него, Проф — казах аз. Струваше ми се вярно. — Виждал съм те как го правиш. Ти си добър човек. Не го оставяй да те овладее.

Той кимна, докато вдишваше и издишваше дълбоко.

— Вземи — и протегна ръка.

Колебливо поех ръката му със здравата си ръка — другата беше счупена. Трябваше да изпитвам болка от това. Твърде съм шокиран.

Не се почувствах по-различно, но Проф явно все повече се овладяваше. Ранената ми ръка се поправяше и костите се съединяваха. За секунди можех отново да я движа и тя действаше отлично.

— Трябва да го разделя помежду ви — продължи той. — Явно не… прониква във вас тъй бързо, както в мен. Но ако предам всичко на един човек, той ще се промени.

— Затова Меган не е могла да използва тензорите — казах аз. — Или болконтрола.

— Какво?

— О, извинявай. Не знаеш. Меган също е Епична.

— Моля?

— Тя е Зарево — казах аз и се присвих малко. — Послужила си е с илюзионистичната си сила, за да измами търсача. Чакай, търсачът…

— Тиа и аз го програмирахме да не ме засича — обясни Проф. — За мен дава лъжлив негатив.

— О. Все едно, според мен Стоманеното сърце трябва да е изпратил Меган да се внедри сред Възмездителите. Едмънд обаче каза, че не може да дава силите си на други Епични, тъй че… да. Ето защо въобще не е можела да си служи с тензорите.

Проф поклати глава.

— Когато той го каза там, в скривалището, аз се запитах. Никога не бях опитвал да предам своите сили на друг Епичен. Трябваше да забележа… Меган…

— Нямало е как да знаеш — възразих му аз.

Проф вдиша и издиша, после кимна. Погледна ме.

— Окей, синко. Няма от какво да се боиш. Този път минава бързо.

Той се поколеба.

— Струва ми се.

— За мен това е достатъчно — отговорих му, докато се изправях.

Въздухът миришеше на експлозиви — на барут, дим и изгоряла плът. Засилващата се светлина на слънцето се отразяваше от стоманените повърхности около нас. Струваше ми се почти заслепяваща, а слънцето още не беше изгряло дори.

Проф погледна слънчевата светлина, сякаш не я беше забелязал одеве. Всъщност се усмихна и все повече приличаше на старото си „аз“. Закрачи през игрището и се насочи към нещо сред отломките.

И личността на Меган се променяше, когато използваше силите си, мина през ума ми. В асансьорната шахта, на мотора… променяше се. Ставаше по-рязка, по-арогантна, дори по-зла. Всеки път преминаваше бързо, но тя едва бе използвала силите си, тъй че може би ефектът върху нея е бил по-слаб.

Ако беше вярно, прекарването на време с Възмездителите — когато е трябвало да внимава да не използва способностите си, за да не се издаде — я е предпазвало. Хората, при които е било предвидено да се внедри, от своя страна я бяха направили повече човек.

Проф се върна с нещо в ръката. Череп, почернял и овъглен. През саждите проблясваше метал. Стоманен череп. Обърна го към мен. На дясната скула имаше резка, като оставена от куршум следа.

— Ха — казах аз и взех черепа. — Ако куршумът е могъл да засегне костта му, защо взривът не е могъл?

— Не бих се изненадал, ако смъртта му е задействала неговата трансферсионна способност — обясни Проф. — Превърнал е останалото от себе си — костите, или част от тях — в стомана, докато е умирал.

Струваше ми се прекалено. Но пък с Епичните ставаха странни неща. Имаше необичайни работи, особено при смъртта им.

Докато гледах черепа, Проф се свърза с Тиа. Разсеяно долових плача, радостните възклицания и разговора, който завърши с това, че тя обърна коптера за нас. Погледнах нагоре и после се усетих как крача към входа на тунела към вътрешността на стадиона.

— Дейвид? — повика ме Проф.

— Ще се върна сега — отвърнах му аз. — Искам да взема нещо.

— Коптерът ще е тук след няколко минути. Предлагам да не сме тук, когато Правоприлагането пристигне в голям брой и види какво е станало.

Затичах се, но той не каза нищо повече. Влязох в мрака, включих светлината на мобилния си на максимум и илюминирах високите сводести коридори. Профучах покрай затъналия в стоманата труп на Повелителя на нощта. Покрай мястото, където Ейбрахам детонира взрива.

Забавих се, надничах в павилиони и тоалетни. Нямах много време да оглеждам и скоро се почувствах глупаво. Какво очаквах да открия? Тръгнала си е. Тя е…

Гласове.

Замръзнах, после се обърнах в мрачния коридор. Там. Тръгнах направо и най-накрая намерих стоманена врата, замръзнала отворена, която водеше в портиерска стаичка. Почти можех да разпозная гласа. Беше познат. Не гласът на Меган, а…

— „… Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея“ — произнесе гласът. Последва стрелба, която звучеше далеч. — „Знаеш ли, мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.“

Да, познавах този глас. Моят. Спрях на входа и се чувствах все едно сънувам, докато слушах собствените си думи. Изговорени, докато съм защитавал умиращото тяло на Меган. Продължих да слушам, докато цялата сцена се извърти. Чак до края.

— „Не знам дали те обичам“ — произнесе гласът ми. — „Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.“

Записът спря. После започна да се върти отначало.

Влязох в стаичката. Меган седеше на пода в ъгъла и гледаше мобилния телефон в ръцете си. Намали звука, когато влязох, но не спря да гледа екрана.

— Имам таен видео и аудиозапис — прошепна тя. — Камерата е поставена в кожата ми, над окото. Задейства се, ако затворя очи твърде дълго или ако пулсът ми стане прекалено учестен или прекалено разреден. Изпраща материала в една от базите ми в града. Започнах да го правя, след като умрях първите няколко пъти. Превъплъщаването винаги е объркващо. Помага ми, ако мога да видя какво е довело до смъртта ми.

— Меган, аз… — какво можех да кажа?

— Меган е истинското ми име — каза тя. — Не е ли смешно? Смятах, че мога да го дам на Възмездителите, понеже онази личност, личността, която аз бях, е мъртва. Меган Тараш. Не е имала никаква връзка със Зарево. Била е просто обикновен човек.

Тя вдигна поглед към мен и на светлината на екрана на телефона ѝ можах да видя сълзи в очите ѝ.

— Пренесъл си ме по целия път — прошепна тя. — Гледах го, когато се преродих първия път сега. Не разбирах действията ти. Мислех си, че трябва да си искал нещо от мен. Сега виждам нещо различно в извършеното от теб.

— Трябва да вървим, Меган — казах аз и пристъпих напред. — Проф може да го обясни по-добре от мен. Сега просто ела с мен.

— Умът ми се променя — прошепна тя. — Когато умра, на следващия ден се прераждам в светлина. На случайно място, не където е било тялото ми, не там, където съм умряла, но наблизо. Всеки път е различно. Аз… не се чувствам като себе си, особено след това. Не съм тази, която искам да бъда. Няма смисъл. На какво вярваш, Дейвид? На какво вярваш, когато собствените ти мисли и чувства явно те мразят?

— Проф може…

— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не… не се приближавай. Просто ме остави. Трябва да помисля.

Пристъпих напред.

— Спри!

Стените изсветляваха, а около нас се надигаха пламъци. Подът зад мен се огъна и се повдигна. Залитнах.

— Трябва да дойдеш с мен, Меган.

— Още една крачка и ще се застрелям — каза тя и посегна към пистолета на пода близо до нея. — Ще го направя, Дейвид. Смъртта не е нищо за мен. Вече не.

Отстъпих с вдигнати ръце.

— Трябва да помисля за това — измърмори тя отново, загледана в телефона си.

— Дейвид — глас в ухото ми. Гласът на Проф. — Дейвид, изтегляме се сега.

— Не използвай силите си, Меган — казах ѝ аз. — Моля те. Трябва да разбереш. Те те променят. Не ги използвай за няколко дни. Скрий се и умът ти ще се изясни.

Тя продължи да гледа екрана. Записът се завъртя отново.

— Меган…

Вдигна пистолета към мен, без да отмества поглед. Сълзите потекоха по бузите ѝ.

— Дейвид! — ревна Проф.

Обърнах се и се затичах към коптера. Не знаех какво друго да направя.