Стоманеното сърце

1.

Плъзнах се край стената на стълбището и приклекнах, когато стъпих на чакъла долу. С пухтене забързах по една от подземните улици в Нюкаго. От смъртта на баща ми бяха изминали десет години. Онзи съдбовен ден стана известен за повечето хора като Анексията.

Носех свободен кожен елек и панталони, през рамото ми висеше пушка. Улицата беше тъмна, макар да бе една от по-плитко разположените подземни улици, с решетки и отвори към небето. В Нюкаго винаги беше тъмно. Повелителя на нощта, част от вътрешния кръг на Стоманеното сърце, беше един от първите Епични, които се заклеха във вярност към него.

Заради него в небето няма изгрев на слънцето или изгрев на луната, а само чиста тъмнина. През цялото време. Всеки ден. Единственото, което можеш да видиш горе, е Злочестие: светилото се появи една година преди хората да почнат да се превръщат в Епични. Никой не знае защо Злочестие свети в мрака. Разбира се, никой не знае на първо място защо Епичните почнаха да се появяват или пък каква е връзката им със Злочестие.

Продължих да подтичвам и сам се ругаех, задето не съм тръгнал по-рано. Светлините на тавана на подземната улица примигваха, крушките бяха в сини аплици. По улицата се срещаше типичният подземен отпадък: наркомани по ъглите, дилъри — че и по-лоши — в пресечките. Имаше и няколко групи плахи работници, които отиваха или се връщаха от работа, облечени в дебели палта и скрили лица в грубите яки. Крачеха прегърбени и гледаха в земята.

Прекарах по-голямата част от изминалото десетилетие сред други като тях и работех на място, което наричахме просто Фабриката. Донякъде сиропиталище, донякъде училище, а най-вече основание за използване на безплатен детски труд. Но ми даваше покрив и храна почти за десет години. По-добре, отколкото да живея на улицата.

Минах край група работници. Един ме напсува зад гърба на някакъв език, който смътно ми прозвуча като испански. На следващата пресечка се четяха написани със спрей върху стените — имена на улици. Повечето повърхности в подземните улици бяха от лъскав метал. Когато Голямата Трансферсия превърна повечето от Стария град в плътна стомана, това включваше и повечето от пръстта и скалата, десетки или дори стотици стъпки в дълбочина.

В ранните години на управлението си Стоманеното сърце се стараеше повече да се представи като доброжелателен, макар и безмилостен, диктатор. Неговите Копачи прорязаха няколко нива подземни улици и сгради и в Нюкаго почнаха да прииждат хора. Тук животът беше тежък, ала навсякъде другаде властваше хаос — Епичните воюваха помежду си за територия, разни полуофициални или държавни военни групировки опитваха да завземат земи.

В Нюкаго беше друго. Тук някой Епичен можеше преспокойно да те убие, ако не хареса как го гледаш, но поне имаше електричество, вода и храна. Хората се нагаждат. Това правим ние.

С изключение на онези, които отказват да се нагодят.

Хайде, рекох си и проверих колко е часът на мобилния, който носех в джобче на ръкава. Проклетата железница не работи. Свърнах в друга пресечка и притичах през улицата. Светлината идваше от тавана и от витрините на магазините. Ако ми трябваше повече осветление, винаги можех да ползвам мобилния. В момента беше нагласен без светлина; след десет години в непрестанен мрак, човек привиква.

Подминах свитите фигури на просяците, после прескочих един от тях и се втурнах на улица „Зийгел“, по-широка и по-добре осветена от повечето улици. На тавана тук се редуваха бледозелени и жълти лампи. Ако знаеш цвета на лампите на улиците, можеш да се ориентираш съвсем прилично под земята. Поне на горните нива. Дори ветераните в града избягваха по-ниските нива, наречени Стоманените катакомби, където човек твърде лесно се губеше.

Две пресечки до улица „Шустер“, помислих аз и погледнах през отвора в тавана към добре осветените лъскави небостъргачи горе. Притичах двете преки, после хукнах по стълбата нагоре. Трополях по стоманените стъпала, които отразяваха светлината на мътните слаби лампи.

Измъкнах се на улицата и тутакси се шмугнах в една алея. Много хора разправяха, че надземните улици далеч не са така опасни като подземните, но горе никога не се чувствах уютно. Право да си кажа, никога и никъде не се чувствах в безопасност, дори и във Фабриката с останалите ученици. Наоколо вървяха Епични и се смесваха с обикновените хора.

Както и да е, тук трябваше да внимавам. Докато носенето на пушка беше най-обикновено нещо долу, из подземните улици, горе можеше да привлече внимание. По-добре да си стоя скрит. Приклекнах до някакви сандъци, затаих дъх и погледнах мобилния. Извадих на екрана обща карта на района и я проверих.

Точно срещу мен имаше постройка с червен неонов надпис. Игралният дом При магистрата. Отпред вече почваше да излиза народ и аз си отдъхнах с облекчение. Бях стигнал точно след края на играта.

Хората бяха до един от надземните улици, в тъмни костюми и пъстри рокли. У тях имаше нещо старовремско. Мъжете носеха шапки. Видът им пряко контрастираше със стоманените сгради и далечното бумтене на модерния коптер на Правоприлагането. Елегантните хора изведнъж взеха да правят път на един мъж в яркочервен костюм на тънко райе, червена мека шапка и пелерина в тъмночервено и черно.

Свих се още малко. Този мъж носеше прякора Случайност. Той беше Епичен с ясновидски сили. Можеше например да познава числата, които ще се паднат при игра на зарове, или какво ще бъде времето. Освен това можеше да предусеща опасностите и така се беше издигнал до положението на Висш Епичен. Не можеш да убиеш такъв човек просто с пушечен изстрел. Той ще знае и ще избегне куршума. Силите му бяха толкова добре координирани, че можеше да избегне и картечна стрелба, отровена храна или влизане в сграда, която е заредена с експлозиви.

Висши Епични. Бяха адски трудни за убиване.

Случайност беше член на правителството на Стоманеното сърце на средно ниво, не беше част от най-вътрешния кръг като Повелителя на нощта, Зарево или Конфлукс. Но беше достатъчно силен, та да държи в страх повечето Низши Епични в града. Имаше дълго лице и закривен нос. Застана на тротоара пред игралния дом и запали цигара, докато останалите клиенти се изсипваха навън зад гърба му. На лактите му висяха две жени в тесни рокли.

Сърбяха ме ръцете да сваля пушката и да го прострелям. Той беше садистично чудовище. Твърдеше, че силите му действат най-добре, когато практикува изкуството екстиспиция — гадаене на бъдещето по вътрешностите на мъртви същества. Случайност предпочиташе човешките вътрешности и обичаше да са пресни.

Удържах се. В мига, когато решах да опитам да го застрелям, силите му щяха да се задействат. Случайност нямаше защо да се бои от един самотен снайперист. Сигурно мислеше, че изобщо няма от какво да се бои. Ако информацията ми беше вярна, в следващия час щеше да се докаже колко бърка той по въпроса.

Хайде, помислих аз. Сега е най-доброто време да се действа срещу него. Прав съм. Трябва да съм прав.

Случайност продължаваше да пуши и кимаше на някои минувачи. Нямаше телохранители. И за какво биха му послужили? На пръстите му блестяха пръстени, макар че богатството нямаше никакво значение за него. Дори и без правилата на Стоманеното сърце, които му позволяваха да вземе каквото пожелае, Случайност можеше да спечели цяло състояние във всеки игрален дом в кой да е ден.

Нищо не се случи. Дали пък не бърках? Бях толкова сигурен. Обикновено информацията на Билко беше достоверна. Из подземните улици вървеше мълва, че Възмездителите пак са в Нюкаго. Случайност беше човекът, в когото щяха да се прицелят. Знаех го. За мен изучаването на Възмездителите се беше превърнало в навик, може би дори в преследване. Аз…

Край Случайност мина една жена. Висока, стройна и руса, с тясна червена рокля с дълбоко деколте. Дори и с двете хубавици под ръка, Случайност се обърна и я зяпна. Тя позабави крачка и отвърна на погледа му. После се усмихна и продължи по пътя си, а хълбоците ѝ се движеха като лък по струните на виолончело.

Не чух какво си казаха, но в крайна сметка новодошлата замени другите жени. Поведе Случайност по улицата. Шепнеше в ухото му и се смееше. Двете други жени изчакаха по-назад със скръстени ръце, без да смеят да се оплакват. Случайност не обичаше неговите жени да му отвръщат.

Това трябваше да е. Влязох по-навътре в алеята. Познавах отлично района. Тъкмо проучването на картите на квартала с театрите ме накара да закъснея. Стрелнах се край задната част на сградата вдясно от мен, като се придържах към сенките, и надзърнах от следващата алея тъкмо навреме да видя как жената и Случайност крачеха бавно по стоманения тротоар отпред.

Този квартал се осветяваше от окачени на стълбове лампи. Старите улични лампи бяха изцяло превърнати в стомана — с всичките им електроники и крушки. Вече не работеха, но бяха удобни за окачване на фенери.

Те хвърляха езерца от светлина, през които минаваше двойката. Затаих дъх и наблюдавах отблизо. Случайност със сигурност носеше оръжие. Костюмът му беше скроен така, че да крие издутината под мишницата.

Случайност не притежаваше никакви преки нападателни сили, ала това всъщност нямаше значение. Ясновидските му сили позволяваха винаги да улучва с пистолет, колкото и див да е изстрелът. Реши ли да те убие, разполагаш само с две секунди да реагираш, иначе си мъртъв.

Жената май не носеше оръжие, но не можех да съм сигурен. Роклята разкриваше много извивки. Може би пистолет, привързан за бедрото? Вгледах се по-внимателно, когато тя навлезе в следващото езерце от светлина, но се оказа, че зяпам повече нея, отколкото търся оръжия. Блестящи от остроумие очи, ярко червени устни, златиста коса. И това деколте…

Разтърсих се. Идиот, рекох си. Имаш цел. Жените пречат на такива работи като поставената цел.

Ама, в името на Злочестие, дори деветдесетгодишен сляп свещеник би се спрял да позяпа тази жена. Ако не беше сляп, де. Тъпа метафора. Трябва да се постарая повече. Срещам трудности с метафорите.

Съсредоточи се. Вдигнах пушката, без да освобождавам предпазителя, и погледнах през мерника заради приближението. Къде щяха да го ударят? Преди да се пресече с „Бърнли“, тази улица минаваше няколко мрачни и тъмни пресечки, осветени само от фенерите. „Бърнли“ беше основно танцово средище тук; вероятно жената подмамваше Случайност да иде с нея в някой клуб. Най-бързо се стигаше по тази тъмна и слабо населена улица.

Празната улица беше много добър знак. Възмездителите рядко удряха Епичен, който се намира на твърде оживено място. Те не обичаха невинни жертви. Почнах да оглеждам през мерника високите прозорци, за да видя дали някой наблюдава.

Преследвах Възмездителите от години. Те бяха единствените, които продължаваха да се борят. Сенчеста група, която проследяваше, залагаше клопки и убиваше могъщите Епични. Възмездителите — те бяха героите. Не от вида, който татко си представяше — без Епически сили, без бляскави костюми. Не твърдяха, че бранят истината, или американския идеал, или друга подобна глупост.

Просто убиваха. Един по един. Целта им беше да убият всеки Епичен, който се имаше за по-горен от закона. И понеже такива бяха всички Епични, Възмездителите си имаха много работа.

Продължих да оглеждам прозорците. Как биха опитали да убият Случайност? Май имаше малко начини. Трябваше да се постараят да го хванат в невъзможно за бягство положение. Ясновидските сили щяха да му подскажат най-добрия път да се опази, но ако се озовеше в положение, където всеки път води до смърт, то човек би могъл да го убие.

Наричаме това шахмат. Но наистина е трудно за постигане. По-вероятно беше Възмездителите да знаят слабостта на Случайност. Всеки Епичен имаше поне по една слабост — предмет, състояние на ума, някакво действие — което неутрализира силите им.

Ето, казах си аз с разтуптяно сърце, когато през мерника зърнах една тъмна фигура зад прозорец на третия етаж на една сграда отсреща. Не успях да различа подробности, но човекът вероятно следеше Случайност през мерника на своята пушка.

Всъщност ги открих. Това беше. След всичките упражнения и проучвания ги открих.

Продължих да наблюдавам, дори с по-голямо настървение. Снайперистът би трябвало да е само една част от плана за убийството на Епичния. Ръцете ми взеха да се потят. Другите хора се вълнуваха от спортове или от екшъни, обаче аз нямах време за изкуствено създадени емоции. Но това… да имам възможността да наблюдавам Възмездителите в действие, да видя лично една от техните клопки…

Е, това беше буквално сбъдване на една от най-великите ми мечти, въпреки че беше само първа стъпка в плановете ми. Не бях дошъл само да погледам убийството на един Епичен. Намерението ми беше преди края на нощта да открия как да накарам Възмездителите да ме допуснат да се присъединя към тях.

— Случайност! — провикна се някой наблизо.

Застинах, после пъргаво свалих пушката и се отдръпнах в алеята. След миг една фигура претича през входа към улицата. Набит мъж в смокинг и подходящ панталон.

— Случайност! — кресна отново той. — Чакай ме!

Пак вдигнах пушката, за да огледам подробно новодошлия през мерника. Това беше ли част от клопката на Възмездителите?

Не. Това беше Дони „Проблемите“ Харисън, Низш Епичен с една-единствена сила — способността да стреля с пистолет, без патроните му да свършват. Беше телохранител и бияч в организацията на Стоманеното сърце. Нямаше как да е част от плана на Възмездителите — те не работеха с Епични. Никога. Възмездителите мразеха Епичните. Убиваха само най-лошите сред тях, но никога не биха допуснали някой да влезе в екипа им.

Тихичко ругаех и гледах как Дони отива при Случайност и жената. Лицето ѝ беше угрижено, пълните ѝ устни бяха стиснати, прекрасните ѝ очи бяха присвити. Да, тя беше разтревожена. Със сигурност беше една от Възмездителите.

Дони заговори, обясняваше нещо и Случайност се свъси. Какво ставаше?

Насочих вниманието си отново към жената. Има нещо в нея…, мислех си аз, докато очите ми блуждаеха. Беше млада, на осемнадесет-деветнадесет години, но погледът ѝ беше като на много по-стар човек.

Угриженото ѝ изражение изчезна в миг и се замени от преднамерена баналност, когато се обърна към Случайност и с жест го подкани да продължат. Какъвто и да беше капанът, тя трябваше да отведе Епичния по-нататък по улицата. В това имаше смисъл. Да се заложи клопка на ясновидец беше трудно. Ако сетивата му за заплаха доловяха и най-слаб намек за капан, той щеше да избяга. Жената сигурно знаеше слабостта му, но не искаше да се възползва, докато не се озоват на по-изолирано място.

Дори и тогава можеше да не свърши работа. Случайност си оставаше въоръжен, а и слабостите на мнозина Епични бяха печално известни със сложността си. Ако погрешното нещо станеше в погрешния момент, силите му щяха да го предупредят и той щеше да побегне.

Продължих да наблюдавам. Какъвто и да беше проблемът на Дони, той явно нямаше нищо общо с жената. Дони продължаваше да ръкомаха по посока на игралния дом. Ако успееше да убеди Случайност да се върне…

Капанът никога нямаше да щракне. Възмездителите щяха да се оттеглят, да изчезнат, да подберат нова мишена. Можех да прекарам години в търсене на възможност като днешната.

Не можех да допусна това. Поех дълбоко дъх, свалих пушката си и я преметнах. После излязох на улицата и тръгнах към Случайност.

Време беше да представя на Възмездителите автобиографията си.

2.

Забързах по стоманения тротоар на тъмната улица, като току влизах и излизах от езерцата светлина. Може би просто бях решил да направя нещо много, много глупаво. Толкова глупаво, колкото да ям месо, купено от продавачите из подземните улици. Че и по-глупаво. Възмездителите планираха своите убийства крайно внимателно. Намерението ми не беше да се меся — само да наблюдавам и после да опитам да ги накарам да ме приемат. С излизането си на улицата промених нещата. Намесих се в плана, какъвто и да беше той. Имаше шанс и всичко да върви по програма, Дони „Проблемите“ да влиза в сметките.

А може би не. Никой план не е съвършен и дори и Възмездителите се бяха проваляли. Понякога се оттегляха и мишената им оставаше жива. По-добре беше да отстъпят, отколкото да поемат риска да ги заловят.

Не знаех какъв е случаят, но трябваше поне да опитам да помогна. Пропуснех ли тази възможност, щях да се проклинам с години.

И тримата — Случайност, Дони и жената с опасното излъчване — се обърнаха към мен, когато дотичах.

— Дони! — рекох. — Трябваш ни в Магистрата!

„Проблемите“ ми се намръщи и изгледа пушката ми. Пресегна се под сакото за пистолета си, но не го извади. Случайност, в червения костюм и тъмното наметало, само вдигна вежда. Ако го застрашавах с нещо, силите му щяха да го предупредят. Аз обаче не планирах да му причинявам нищо през следващите няколко минути, затова предупреждение нямаше.

— Ти пък кой си? — поиска да узнае Дони.

Аз спрях.

— Кой съм аз ли? Искри, Дони! Че аз работя за Шприцър вече три години. Няма да пукнеш, ако се помъчиш от време на време да запомняш имената на хората!

Сърцето ми блъскаше в гърдите, но се стараех да не ми личи. Шприцър въртеше игралния дом. Не беше Епичен, но се водеше на заплата при Стоманеното сърце — като почти всички хора с някакво влияние в града.

„Проблемите“ ме гледаше подозрително, но знаех, че не обръща особено внимание на низшите разбойници, с които е обграден. Всъщност навярно би се шокирал да разбере колко много знам за него и за повечето Епични в Нюкаго.

— Е? — подканих го. — Идваш ли?

— Не ме препирай, момче. Какъв си ти? Портиер ли?

— Участвах в нападението на Айдълин миналата година — отвърнах аз и скръстих ръце. — Издигам се, Дони.

— За теб съм „сър“, идиот такъв — тросна се Дони и измъкна ръка от сакото си. — Ако се „издигаш“, нямаше да разнасяш съобщения. Каква е тая дивотия с връщането? Шприц каза, че иска Случайност да изглади някои залози за него.

Свих рамене.

— Не ми каза защо; само ме прати да те доведа. Каза да ти предам, че е сбъркал и не е нужно да безпокоиш Случайност. — Хвърлих поглед на Епичния. — Не мисля, че Шприцър знаеше, че… хмм… че имате планове, сър. — И кимнах по посока на жената.

Настана продължително неловко мълчание. Бях толкова нервен, че човек можеше да остърже покритието на лотариен билет, ако го опреше в кокалчетата на пръстите ми. Накрая Случайност изсумтя.

— Кажи на Шприцър, че му прощавам. Този път. Би трябвало да знае по-добре, че не съм му изчислителна машинка. — Той се обърна, поднесе лакътя си на жената и тръгна. Явно смяташе, че тя незабавно ще го последва, когато ѝ нареди.

Когато тя тръгна подире му, ме изгледа. Дългите мигли трепкаха над дълбоките сини очи. Установих, че се усмихвам.

После осъзнах, че ако съм заблудил Случайност, то съм заблудил и нея. Значи сега тя — и Възмездителите — ме смятаха за един от лакеите на Стоманеното сърце. Те винаги внимаваха да не излагат на опасност цивилни, но нямаха нищо против да извадят от строя някой бияч или разбойник.

Ау, искри, трябваше да ѝ смигна, помислих си аз. Защо не ѝ намигнах?

Глупаво ли щеше да изглежда? Всъщност никога не го бях правил. Ама може ли човек да намигне неправилно? Проста работа.

— Нещо с окото ти ли не е наред? — попита Дони.

— Хм. Влезе ми мигла. Сър. Извинете. Е, трябва да се връщаме. — Мисълта как Възмездителите задействат плана си навреме, за да погубят Дони — и мен — като положителен страничен ефект, изведнъж много силно ме изнерви.

Забързах по тротоара, но Дони ме следваше с по-умерена крачка. Забавих ход. Тревожех се, че той може да измисли причина да се върне да доведе Случайност.

— Закъде си се разбързал, момче? — изръмжа той.

В далечината жената и Случайност бяха спрели под една лампа и се бяха заловили да проучват устите си с език.

— Стига зяпа — рече Дони, като ме подмина. — Той може да ни убие даже без да гледа и никой няма да забележи.

Вярно беше. Случайност беше толкова силен Епичен, че — стига да не пречеше на плановете на Стоманеното сърце — можеше да прави каквото ще. Самият Дони „Проблемите“ нямаше такъв имунитет. На неговото равнище му се налагаше да е предпазлив. Стоманеното сърце не би се угрижил, ако някой дребен Епичен си навлече нож в гърба.

Откъснах очи от двамата и тръгнах с Дони. Той запали цигара, проблясък в тъмното, последван от червеното огънче във въздуха пред лицето му.

— Искрите да го вземат Шприц — рече той. — Можеше отначало да прати един от вас, лакеите, след Случайност. Мразя да изглеждам като слонце.

— Знаеш го Шприц — небрежно отвърнах аз. — Реши, че ако прати теб да го гониш, няма да е толкова обидно, понеже си Епичен.

— Може и тъй да е — каза Дони и си дръпна от цигарата. — В чий отряд си?

— На Еди Макано — посочих аз един от по-долните в организацията на Шприц. Погледнах през рамо. Двамата още продължаваха. — Той ме прати да тичам след теб. Не искаше да го направи лично. Много беше зает да забърше едно от момичетата, които Случайност заряза. Голямо слонце, а?

— Еди Макано? — възкликна Дони и се извърна към мен. Огънчето на цигарата осветяваше стъписаната му физиономия в алено и оранжево. — Той умря в оная схватка с долнокръвните преди два дни. Бях там…

Замръзнах. Опа.

Дони се пресегна за пистолета.

3.

Пистолетите имаха едно явно предимство пред пушките — бързината. Даже и не опитах да го изпреваря. Свърнах настрани и се понесох с всички сили към една алея.

Недалеч някой извика. Случайност, допуснах аз. Дали ме е видял да бягам? Но аз съм на тъмно, а и той не гледаше. Нещо друго е. Сигурно капанът…

Дони „Проблемите“ почна да стреля по мен.

Особеното при пистолетите е, че с тях човек се прицелва адски трудно. Даже тренираните и опитни професионалисти по-често пропускаха. А ако вдигаш пистолета пред себе си отстрани, все едно си мислиш, че си в някой проклет екшън, тогава улучваш още по-рядко.

Тъкмо това направи и Дони. Дулният проблясък от пистолета му светна в мрака. В земята до мен се удари куршум и хвърли искри, рикоширайки от стоманения тротоар. Хлътнах в алеята и се притиснах към стената, встрани от погледа на Дони.

Върху стената продължиха да се сипят куршуми. Не смеех да погледна, обаче го чувах как ругае и крещи. Бях прекалено паникьосан, за да броя изстрелите. Пълнител като неговия можеше да има поне дузина патрони…

Ох, да бе, рекох си. Силата на Дони „Проблемите“ беше такава, че патроните му никога не свършваха. Можеше да продължава да ме обстрелва и да ме държи на място. Накрая той се появи иззад ъгъла и стреля направо.

Оставаше ми само едно. Поех дълбоко дъх, плъзнах пушката от рамото си и я хванах. Отпуснах се на колене близо до входа на алеята, излагайки се на риск, и вдигнах пушката. Запалената цигара ми сочеше лицето на Дони.

Куршум удари стената над мен. Подготвих се да натисна спусъка.

— Спри, слонце! — викна някой и прекъсна стрелбата на Дони. Една фигура мина помежду ни в мъждивата светлина, тъкмо когато стрелях. Пропуснах. Това беше Случайност.

Свалих пушката, тъкмо когато във въздуха проехтя нов изстрел, този път някъде отвисоко. Снайперистът. Куршумът удари земята и почти улучи Случайност. Но той мръдна настрани тъкмо навреме. Предчувствието му за опасност.

Случайност тичаше несръчно и когато се доближи до лампата, видях защо. Ръцете му бяха оковани. Но той все пак се измъкваше. Какъвто и да беше планът на Възмездителите, май се проваляше.

Двамата с Дони се спогледахме, после той хукна след Случайност и изстреля няколко случайни куршума към мен. Това, че разполагаше с неизчерпаем запас от тях, обаче не го правеше по-добър стрелец. Така че всички пропуснаха.

Изправих се на крака и погледнах в обратната посока, където стоеше жената. Добре ли беше тя?

Във въздуха се чу силно пукане и Дони „Проблемите“ извика и падна. Усмихнах се, но за кратко — последва втори изстрел и от стената до мен се разлетяха искри. Изругах и отново се шмугнах в алеята. След секунда жената в тясната рокля свърна след мен. Държеше малък Деринджър и се целеше право в лицето ми.

Общо взето, при стрелба с пистолет хората не улучваха от десет крачки. Обаче не знаех каква е статистиката, когато пистолетът е на тридесет сантиметра от физиономията ти. Може би не толкова добра в полза на мишената.

— Чакай! — казах и вдигнах ръце, при което пушката се плъзна на рамото ми. — Опитвам да помогна! Не видя ли, че Дони стреля по мен?

— За кого работиш? — попита жената.

— За фабриката Тъмното убежище, ама карах и такси, обаче…

— Слонце — заяви тя. Все още целейки се в мен, тя вдигна ръка към главата си и докосна ухото си с пръст. Видях обица, която сигурно беше свързана с мобилния ѝ.

— Говори Меган. Тиа, взривявай.

Наблизо се чу взрив, които ме накара да подскоча.

— Това пък какво беше?

— Игралният дом.

— Взривихте игралния дом? Мислех, че Възмездителите не закачат невинни!

Това я накара да замръзне на място. Не сваляше пистолета от мен.

— Откъде знаеш кои сме?

— Преследвате Епичните. Кои други да сте?

— Но…

Тя прекъсна. Изруга тихо и пак вдигна пръст.

— Няма време. Ейбрахам, прицели ли се?

Не чух отговора, обаче тя явно остана доволна. Недалеч се чуха още няколко експлозии.

Тя ме изгледа, но ръцете ми още бяха вдигнати, а и трябваше да е видяла как Дони стреля по мен. Очевидно реши, че не представлявам заплаха. Свали пистолета, пъргаво се пресегна надолу и откърши острите токчета на обувките си. После сграбчи роклята си отстрани и я разпра.

Зяпнах.

По принцип се смятам за прилично уравновесен, обаче не се случва всеки ден човек да се озове в тъмна уличка с разкошна жена, която си съдира дрехите. Отдолу имаше сутиен и тесни колоездачни гащета от спандекс. Със задоволство отбелязах, че кобурът ѝ наистина е привързан за дясното бедро. Мобилният ѝ беше закачен отвън на кобура.

Тя захвърли роклята — скроена беше да се сваля лесно. Ръцете ѝ бяха слаби и стегнати. Наивният вид от по-рано съвсем беше изчезнал и беше заменен от твърдост и решителност.

Направих една стъпка и пистолетът в миг се насочи отново към челото ми. Застинах.

— Излез от алеята — нареди тя и посочи.

Аз нервно се подчиних и излязох на улицата.

— На колене. Ръцете зад тила.

— Аз наистина не…

— Долу!

Паднах на колене. Чувствах се глупаво. Вдигнах ръце на главата си.

— Хардман — рече тя, опирайки пръст в ухото си. — Ако този тук кихне, пусни му един куршум.

— Ама…

Тя хукна по улицата, много по-бърза без токчетата и роклята. Останах сам на улицата. Чувствах се идиотски да стоя така. Косъмчетата на тила ми настръхваха при мисълта за снайпериста, който се цели в мен.

Колко агенти имаха Възмездителите тук? Не можех да си представя, че ще опитат нещо такова с по-малко от двадесетина човека. Поредната експлозия разтресе земята. Защо? Взривовете щяха да привлекат вниманието на Правоприлагането, войниците на Стоманеното сърце. Лакеите и разбойниците бяха достатъчна беля; а Правоприлагането имаше модерни оръжия и няколко бронирани единици — костюми-роботи със силова броня, високи по три метра и половина.

Следващият взрив беше наблизо, само на една пряка. Нещо в първоначалния план се беше объркало, иначе Случайност нямаше да се измъкне от жената в червено. Меган? Как каза, че ѝ е името?

Това беше един от резервните им планове. Но какво опитваха да направят?

От близката алея изхвърча една фигура и едва не ме накара да подскоча. Останах на място, ругаейки снайпериста, но леко извъртях глава да погледна. Фигурата беше облечена в червено и още носеше белезници. Случайност.

Взривовете, разбрах аз. Целта им е да го подплашат и да го върнат в тази посока!

Случайност прекоси улицата, обърна се и затича към мен. Меган, ако изобщо така се казваше, излетя от същата алея като него. Тръгна насам в опит да го догони, но недалеч зад нея от съседната улица връхлетя още една група фигури.

Четирима от разбойниците на Шприцър, в костюми и с полуавтоматични пистолети. Целеха се в Меган.

Гледах от другата страна на улицата как Меган и Случайност ме подминават. Разбойниците ми се падаха далеч вдясно, а Меган и Епичният ми се падаха отляво. Всички бяхме на една и съща тъмна улица.

Хайде!, приканих аз наум снайпериста. Тя не ги вижда! Ще я улучат. Свали ги!

Нищо. Разбойниците прицелиха оръжията си. Усетих как по врата ми се стича вадичка пот. После стиснах зъби, търкулнах се настрани, измъкнах пушката и се прицелих в един от преследвачите.

Поех дълбоко дъх, успокоих сърцето си и натиснах спусъка с ясното очакване да бъда улучен в главата някъде отгоре.

4.

Пистолетът е като фишек. Палиш, хвърляш и никога не знаеш със сигурност къде ще падне и какви поражения ще нанесе.

Един Узи е още по-зле — все едно наниз фишеци. Много по-вероятно да удари някого, но въпреки това неудобен и непокорен.

Пушката е елегантна. Тя е продължение на твоята воля. Прицелваш се, обираш спусъка, работата става. В ръцете на изпълнения със спокойствие експерт нищо не е по-смъртоносно от добрата пушка.

Първият разбойник падна от изстрела ми. Леко придвижих пушката настрана и после натиснах отново. Вторият рухна. Другите двама свалиха оръжията си и се заизмъкваха.

Поглеждам. Натискам. Третият пада. Последният търчеше презглава, когато се прицелих в него, и успя да се прикрие. Изпитах колебание, сърбеше ме гръбнакът — очаквах да усетя куршума от снайперската пушка да удари гърба ми. Не долетя. Явно Хардман бе разбрал, че съм от добрите.

Изправих се неуверено. След това, без да знам какво друго да върша, се обърнах наляво и се втурнах с всичка сила по улицата след Случайност и жената-Възмездител. Епичният изруга и се оттегли към някакъв страничен сокак. Улиците бяха напълно празни. Нашите експлозии и пушечен огън бяха накарали всички наоколо да се ометат — такива неща не бяха рядко явление в Нюкаго.

Меган се понесе след Случайност; успях да свия встрани и да я засека. Тя ме изгледа ядно, докато се носехме рамо до рамо по улицата след Епичния.

— Казах ти да не се месиш! — кресна тя.

— Добре, че не ти обърнах внимание! Току-що ти спасих живота.

— Затова и не те застрелях. Разкарай се.

Не ѝ обърнах внимание. Тичешком смъкнах пушката и се прицелих в Епичния. Не улучих — много трудно е да тичаш и да стреляш едновременно. Бърз е!, помислих си раздразнено.

— Няма полза. Не можеш да го улучиш.

— Мога да го забавя — отвърнах аз и свалих пушката. Претичахме покрай една кръчма със загасени светлини и затворени врати. Група нервни клиенти гледаха през прозореца. — Избягването на изстрелите ще го извади от равновесие.

— Не и задълго.

— Трябва двамата да стреляме едновременно. Можем да го заковем между двата куршума, така че, накъдето и да свърне, да попадне на един от тях. Шахмат.

— Ти луд ли си? — попита тя, тичайки. — Това ще е почти невъзможно.

Права беше.

— Добре. Тогава да използваме слабостта му. Знам, че я знаеш! Иначе нямаше да му сложиш белезниците.

— Няма да помогне — отговори тя и свърна край една улична лампа.

— В твоя случай свърши работа. Кажи ми и аз ще я използвам.

— Слонце — наруга ме тя. — Чувството му за опасност се притъпява, ако е привлечен от теб. Значи ако не те намери много по-хубав, отколкото би трябвало, няма да помогне.

Ох. Това, виж, си беше проблем.

— Трябва да… — подзе тя и млъкна, вдигайки пръст до ухото си, докато тичахме. — Не! Джон, мога да се справя! Не ми пука колко са близо!

Опитват да я накарат да се изтегли, заключих аз. Не след дълго Правоприлагането щяха да се появят.

Пред нас една злощастна шофьорка на път към квартала с клубовете забави на ъгъла. Колата спря със скърцане, когато Случайност връхлетя пред нея. После хукна надясно по друга уличка, която да го изведе на някое по-оживено място.

Хрумна ми идея.

— Дръж — рекох и подхвърлих пушката на Меган. Измъкнах резервния пълнител и също го хвърлих. — Стреляй по него. Забави го.

— Какво? Кой си ти, че да ми даваш…

— Направи го! — настоях и се плъзнах към колата. Отворих вратата до шофьора. — Вън.

Жената се подчини и остави ключовете. В свят, пълен с Епични с право да отнемат всяко превозно средство, малцина задаваха въпроси. Стоманеното сърце е суров с крадците, които не са Епични, така че повечето хора не биха посмели да постъпят като мен.

До колата Меган изруга, после вдигна пушката ми и умело стреля. Целеше се добре и Случайност, който беше доста близо по уличката, се олюля надясно. Чувството за опасност го беше накарало да се отмести от пътя на куршума. Както се надявах, това го забави доста.

Запалих двигателя на колата. Беше хубав спортен модел и изглеждаше практически нова. Много жалко.

Понесох се по улицата. Бях казал на Меган, че съм карал такси. Вярно си беше; опитах преди няколко месеца, веднага след напускането на Фабриката. Но не споменах, че работата продължи само ден — оказа се, че съм ужасен за нея.

Не знаеш колко ще ти хареса нещо, докато не пробваш. Една от любимите поговорки на татко. Таксиметровата компания не беше очаквала да „опитам“ шофирането в една от техните коли. А как иначе момче като мен би се озовало зад волана? Аз бях сирак, собственост на Фабриката през по-голямата част от живота ми. Такива като мен не правят точно големи пари. По подземните улици бездруго няма място за коли.

Както и да е. Шофирането се оказа мъничко по-трудно, отколкото очаквах. Изскърцах край ъгъла на тъмната улица. Едва владеех колата. Натисках педала на газта. Пътем съборих един знак „стоп“ и един надпис. Изминах пряката за секунди и взех следващия завой. Качих се на бордюра и бутнах няколко кофи за смет, обаче успях да запазя контрол, завих и спрях колата с предницата в южна посока.

Сиреч, гледах право надолу по алеята, по която Случайност се олюляваше, препъваше се в боклуци и сандъци, а Меган го забавяше. Почти стигна до мен.

Чу се пукот, Случайност се сви и предното стъкло на колата ми изведнъж се напука — дупката от куршума в него беше на сантиметри от главата ми. Сърцето ми подскочи. Меган продължаваше да стреля.

Знаеш ли, Дейвид, рекох си, наистина трябва да обмисляш плановете си малко по-задълбочено.

Скочих върху педала и връхлетях с рев алеята. Тя беше толкова тясна, че колата едва минаваше. От лявата ѝ страна хвръкнаха искри, когато мръднах съвсем лекичко натам и отпрах страничното огледало.

Фаровете осветиха фигура в червен костюм, с оковани ръце и развято наметало. Епичният беше загубил шапката си, бягайки. Очите му зяпнаха. Нямаше къде да иде.

Шахмат.

Или поне аз така смятах. Когато приближих, Случайност скочи във въздуха и стовари краката си върху предното стъкло на колата със свръхчовешка ловкост.

Това напълно ме потресе. Не се очакваше той да притежава някакви засилени физически способности. Разбира се, такъв като него — така лесно избягваше опасностите — нямаше много възможности да проявява подобни качества. Все едно. Краката му удариха стъклото в ловък маньовър, на какъвто е способен само някой със суперрефлекси. Отблъсна се и скочи назад, стъклото на колата се пръсна, тласъкът от удара с колата отхвърли Случайност по алеята.

Когато върху мен се посипаха стъкла, отлепих крак от газта. Колата спря със скърцане сред порой искри. Случайност прецизно завърши превъртането си и се приземи грациозно.

Замаяно поклатих глава. Точно така, суперрефлекси, осъзнах с част от ума си. Трябваше да се досетя. Това е съвършено допълнение към качествата на ясновидеца. Случайност беше достатъчно разумен да го запази в тайна. Мнозина от могъщите Епични бяха преценили, че ако укрият една-две от способностите си, това им дава предимство, когато друг Епичен опита да ги убие.

Случайност хукна напред. Виждах го как ме гледа. Устните му бяха извити в цинична усмивка. Той беше чудовище — бях записал над сто убийства, свързани с него. По очите му можах да отсъдя, че се кани да включи и мен в списъка.

Скочи във въздуха, като че се готвеше да се стовари върху покрива на колата.

Пук! Пук!

Гръдният му кош избухна.

5.

Трупът на Случайност рухна върху покрива на колата. Меган остана на мястото си. С едната ръка държеше моята пушка, опряна на хълбока ѝ, а с другата — своя пистолет. Фаровете на колата я обливаха в светлина.

— Искри. Не мога да повярвам, че наистина проработи.

Стреляла е с двете оръжия едновременно, осъзнах аз. Матира го във въздуха с два изстрела. Сигурно се получи, само защото той скачаше — във въздуха е било по-трудно силите му да го накарат да се отмести. Въпреки това изстрелът беше невероятен. С оръжие във всяка ръка, при това едното — пушка?

Искри, повторих си аз думите ѝ. Всъщност победихме. Епичният беше мъртъв.

В същия миг в дъното на алеята се появиха десетина от разбойниците на Шприц. Размахваха узи-та.

Изругах и се натиках между седалките, за да се вмъкна отзад. Меган скочи на покрива на колата и се плъзна през разбитото предно стъкло. Сви се на мястото до шофьора, тъкмо когато върху колата се изсипа град от куршуми.

Помъчих се да отворя задната врата, но алеята се оказа твърде тясна. Задното стъкло се пръсна, от раздраните от куршумите седалки се разлетяха парчета пълнеж.

— В името на Злочестие! Радвам се, че колата не е моя.

Меган извъртя очи. После измъкна нещо от сутиена си. Малък цилиндър, приличен на гилза червило. Завъртя дъното, изчака стрелбата да поспре и хвърли цилиндъра през предното стъкло.

— Това пък какво беше? — попитах.

Получих отговор, когато взрив разтърси колата и върху нас се посипаха трески от разбити сандъци. Стрелбата престана, чуха се викове от болка, а Меган прескочи разкъсаната седалка и сръчно се плъзна през разбитото задно стъкло. Още държеше пушката ми.

— Ей! — обадих се аз и се хвърлих подире ѝ. От дрехите ми изпопадаха парченца стъкло. Стъпих на земята и хукнах към края на алеята. Свърнах встрани, тъкмо когато оцелелите от взрива подновиха стрелбата.

Тя стреля като в сънищата и носи гранати в пазвата си, помислих с вцепенения си мозък. Може би се влюбвам.

Освен стрелбата чух ниско ръмжене и един голям брониран камион забави ход, зави и се насочи с рев към нас. Беше голям, зелен, внушителен, с грамадни фарове. И приличаше ужасно много на…

— Камион за боклук? — попитах, когато машината спря пред нас.

На седалката до шофьора пътуваше корав на вид чернокож мъж. Той отвори на Меган.

— Кой е това? — попита мъжът и кимна към мен. Имаше лек френски акцент.

— Едно слонце — отвърна тя и ми хвърли пушката. — Обаче полезно. Знае за нас, но според мен не представлява заплаха.

Не точно бляскава препоръка, но достатъчно добра. Усмихнах се, когато Меган се качи в камиона и избута мъжа към средата.

— Оставяме ли го? — попита той.

— Не — каза шофьорът. Не можех да го огледам. Виждаше се само като сянка, ала гласът му беше плътен и звучен. — Идва с нас.

Усмихнах се и с готовност се покатерих в камиона. Дали шофьорът беше снайперистът Хардман? Той видя как помагах. Влязох в кабината и хората вътре неохотно се сместиха. Имаше голяма задна седалка и чернокожият мъж се плъзна там и се настани до някакъв жилав тип в кожен командоски елек с доста хубава снайперска пушка в ръка. Може би това беше Хардман. От другата му страна седеше жена на средна възраст с дълга до раменете червена коса. Носеше очила и делови костюм.

Камионът за боклук тръгна. Движеше се по-бързо, отколкото бях допускал, че е възможно. Зад нас от алеята се показаха част от разбойниците и откриха огън по камиона ни. Не им свърши много работа, но и ние още не се бяхме отървали напълно. Над главите ни чух характерния звук на коптерите на Правоприлагането. Възможно беше насам да се задават и няколко Епични от по-горно ниво.

— Случайност? — попита шофьорът. Той беше по-стар, може би над петдесетгодишен. Носеше дълго и тънко черно палто. Колкото и да е странно, от джобчето на гърдите му надничаха чифт тесни защитни очила.

— Мъртъв — отговори Меган.

— Какво се обърка? — продължи мъжът.

— Скрита сила. Суперрефлекси. Сложих му белезници, обаче се измъкна.

— Появи се и този тук — вметна мъжът с камуфлажния елек; почти сигурен бях, че това е Хардман. — Изтърси се по средата на цялата работа и предизвика малко бъркотия.

Какъв беше този акцент? Не можех да определя.

— За него ще поговорим после — рече шофьорът и зави с висока скорост.

Сърцето ми заби по-бързо. Погледнах през прозореца и затърсих коптери в небето. Нямаше да мине много време, преди да кажат на Правоприлагането какво точно да търсят. Камионът доста биеше на очи.

— Би трябвало просто да застреляме Случайност — отбеляза мъжът с френския акцент. — С Деринджъра в гърдите.

— Нямаше да се получи, Ейбрахам — отговори шофьорът. — Силите му бяха големи. Дори с привличането постигнахме само толкова. Трябваше първо да направим нещо несмъртоносно, да го хванем в клопка и после да го застреляме. Ясновидците са трудни.

Сигурно беше прав за последното. Случайност притежаваше много силно чувство за опасност. Навярно планът им беше да му щракнат белезниците и да го оковат за някоя улична лампа. После, когато е частично обездвижен, Меган да забие деринджъра в гърдите му и да стреля. Ако първо беше опитала да стреля, силите му щяха да го предупредят. Зависеше от това колко е привлечен от нея.

— Не очаквах да е толкова силен — обясни Меган. Звучеше недоволна от себе си. Навлече яке и работни панталони. — Съжалявам, Джон. Не трябваше да допускам да се отдалечи от мен.

— Работата е свършена — отвърна шофьорът, Джон. Натисна спирачките. — Зарязваме машината. Вече е компрометирана.

Отвори вратата и ние се изсипахме навън.

— Аз… — подхванах с намерението да се представя. Джон обаче ме изгледа заплашително над капака на камиона. Млъкнах и думите заседнаха в гърлото ми. В сенките, с дългата дреха, мрачното лице и прошарената коса този човек изглеждаше опасен.

Възмездителите измъкнаха няколко торби екипировка от камиона. И една масивна картечница за Ейбрахам. Поведоха ме по стъпалата към подземните улици. Оттам ме помъкнаха по разни завои. Успях доста добре да проследя къде отиваме, докато ме поведоха надолу по дълго стълбище с дълбочина няколко нива в Стоманените катакомби.

Умните хора стояха настрани от Катакомбите. Копачите не ги бяха довършили — бяха полудели, преди да приключат с тунелите. Лампите по таваните работеха рядко. Тунелите в стоманата бяха с квадратно сечение и различен размер.

Хората от екипа мълчаливо продължаваха да вървят из пасажите. Включиха светлините на мобилните си — повечето ги носеха закачени отпред на якетата. По-рано се чудех дали Възмездителите носеха мобилни и като видях, че носеха, ми олекна заради моя. Искам да кажа, всеки знае, че Леярницата Рицарски сокол е неутрална и мобилните връзки са напълно сигурни. Това, че Възмездителите ползват мрежата, беше ясен знак, че на Сокола може да се разчита.

Вървяхме известно време. Възмездителите крачеха тихо и предпазливо. Често Хардман излизаше напред да разузнава; Ейбрахам ни пазеше гърба със своята злостна на вид картечница. Трудно ми беше да остана спокоен в Стоманените катакомби — долу приличаше на недостроена линия на метрото, превърната в лабиринт за плъхове.

Имаше задънени места, тунели, които не водеха никъде, и неестествени ъгли. На места от стените стърчаха електрически кабели, приличащи на противните артерии, които можеш да намериш в парче пиле. Другаде стоманените стени не бяха плътни, а имаше парчета, отпрани от хора, които са търсели нещо за продан. В Нюкаго обаче металът за скрап нямаше никаква стойност. Метал имаше повече от достатъчно.

Подминавахме групички младежи с мрачни физиономии, застанали около запалени кофи за смет. Явно не бяха доволни, че нарушаваме усамотението им, но никой не се обади. Сигурно заради грамадното оръжие на Ейбрахам. Картечницата имаше граватоници, които светеха в синьо от долната страна, за да може да я носи.

Вървяхме из тунелите повече от час. Джон водеше; още носеше дългата черна дреха. Това е лабораторна престилка, забелязах аз на поредния завой. Боядисана в черно. Под престилката имаше черна риза закопчана до горе.

Възмездителите очевидно се притесняваха да не ги следят, обаче имах чувството, че се престарават. Само за петнадесет минути аз бях безнадеждно изгубен, а пък Правоприлагането никога не слизаха толкова надолу. Имаше негласно споразумение. Стоманеното сърце не закачаше обитателите на Стоманените катакомби, а те не правеха нищо, с което да си навлекат присъдата му.

Разбира се… Възмездителите можеха да променят това примирие. Убит беше важен Епичен. Как би реагирал Стоманеното сърце?

Най-сетне ме поведоха зад завой, който изглеждаше досущ като всички досега, само че този път се озовахме в малка стая, вкопана в стоманения под. Имаше много такива места там, където Копачите бяха планирали да разположат тоалетни, магазинчета или жилища.

Снайперистът Хардман зае позиция на входа. Беше извадил камуфлажно кепе и го беше наложил на главата си. Отпред имаше непозната емблема. Приличаше на някакъв владетелски кръст или нещо подобно. Другите четирима се настаниха с лица към мен. Ейбрахам извади грамаден фенер, щракна копче и фенерът засвети отстрани. Остави го на пода.

Джон скръсти ръце и ме загледа с безчувствено лице. Червенокосата жена стоеше до него. Тя изглеждаше по-умислена. Ейбрахам не изпускаше картечницата. Меган свали якето — отдолу още беше със сутиена си — и сложи презраменен кобур. Мъчех се да не я зяпам, но то беше като да опитваш да не мигаш. Само че… хмм, обратното.

Колебливо пристъпих напред. Разбрах, че са ме пипнали. Бях започнал да мисля, че са на път да ме приемат в екипа. Но като погледнах в очите на Джон, прецених, че случаят не е такъв. Той виждаше в мое лице заплаха. Не ме бяха довели, защото бях полезен, а защото не искаха да ме оставят да се мотая на свобода.

Бях пленник. А толкова дълбоко в Стоманените катакомби никой нямаше и да се спре, дори да чуе вик или изстрел.

6.

— Провери го, Тиа — рече Джон.

Аз се свих и нервно хванах пушката. Зад Джон Меган се беше облегнала на стената. Пак беше облякла якето, след като сложи кобура под мишница. Въртеше нещо в ръка. Резервния пълнител на моята пушка. Така и не си го взех.

Тя се усмихна. Горе ми беше върнала пушката, но имах потискащото подозрение, че е изпразнила пълнителя и ми я дава незаредена. Започна да ме обзема паника.

Червенокосата Тиа приближи към мен с някакъв апарат. Беше плосък и овален, с размерите на чиния. От едната страна имаше екран. Насочи го към мен.

— Няма излъчване.

— Кръвна проба — със сурово лице нареди Джон.

Тиа кимна.

— Не ни принуждавай да те насилваме — каза ми тя и измъкна някаква лента от апарата. Лентата беше свързана с него с кабели. — Това ще те убоде, но няма да ти навреди.

— Какво представлява? — попитах аз.

— Търсач.

Търсачът беше апарат, който установяваше дали човек е Епичен или не.

— Мислех… мислех, че това е само мит.

Ейбрахам се усмихна. Държеше грамадното оръжие отстрани. Беше строен и мускулест и изглеждаше много спокоен — за разлика от напрежението на Тиа и даже на Джон.

— Тогава нямаш нищо против, а, приятелю? — рече той с френския си акцент. — Какво ако те убоде едно митологично апаратче?

Това не ме успокои. Но Възмездителите бяха група опитни убийци, които се занимаваха с изтребване на Висши Епични. Не можех да направя кой знае какво.

Тиа уви ръката ми. От вътрешната страна на лентата имаше мъничка кутийка, която ме убоде. Тиа разгледа монитора.

— Със сигурност е чист, Джон. И в кръвната проба няма нищо.

Джон кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Добре, синко. Време е да отговориш на някои въпроси. Мисли много внимателно, преди да кажеш нещо.

— Окей — отвърнах аз и потърках убоденото място.

— Как — подхвана Джон — откри къде ще ударим? Кой ти каза, че мишената ни е Случайност?

— Никой не ми е казвал.

Лицето на Джон стана гневно. До него Ейбрахам шавна с вежда и намести картечницата.

— Не, наистина! — възкликнах аз; вече се потях. — Окей, значи чух от някои хора на улицата, че сте в града. Ама това го чуха почти всички.

— Не сме казвали на никого целта ни — намеси се Ейбрахам.

— Аха. Обаче кой друг да ударите?

— В града има хиляди Епични, синко — възрази Джон.

— Така си е. Но повечето са под вашето ниво. Вие се целите във Висшите Епични, а от тях в Нюкаго има само няколкостотин. Сред тях само двадесетина имат Първична Непобедимост. А вие винаги избирате някой с Първична Непобедимост.

— В същото време обаче не бихте се заловили с някой, който е твърде мощен или твърде влиятелен. Преценявате, че те ще са добре охранявани. Това изключва Повелителя на нощта, Зарево и Конфлукс — значи, целия вътрешен кръг на Стоманеното сърце. Изключва и повечето барони на подземния свят.

— Така ви остават десетина мишени. Случайност беше най-лошият от тази пасмина. Всички Епични са убийци, но може да се предполага, че той е погубил най-много невинни. Плюс това извратените му игрички с вътрешните органи на хората са точно тоя тип издевателство, който Възмездителите биха искали да прекратят. — Огледах ги притеснено и свих рамене. — Както казах. Нямаше нужда някой да ми съобщава. Очевидно е кого бихте избрали в крайна сметка.

Малкото помещение притихна.

— Ха! — възкликна застаналият на вратата Коуди и после изруга. — Дами и господа, според мен това означава, че май ставаме мъничко предвидими.

— Какво е Първична Непобедимост? — попита Тиа.

— Извинете — отвърнах аз, осъзнавайки, че те не могат да знаят моите названия. — Така наричам онази Епична сила, която прави обичайните методи за убийство безполезни. Нали разбирате, регенерация, непробиваема кожа, ясновидство, способност за реинкарнация и тем подобни.

— Нека допуснем — рече Джон, — че ти наистина си се досетил сам. Това обаче не обяснява как си разбрал къде ще заложим нашия капан.

— Случайност винаги наблюдава игрите при Шприц в първата събота на месеца — отговорих аз. — И после винаги си търси забавление. Това е единственият момент, когато можете да разчитате, че ще го намерите сам и в такова настроение, че да го примамите в клопка.

Джон хвърли един поглед на Ейбрахам, после на Тиа. Тя сви рамене.

— Не знам.

— Мисля, че казва истината, Проф — обърна се Меган към Джон. Беше скръстила ръце пред гърдите си. Якето беше разкопчано, а отдолу беше с онзи сутиен. Не я зяпай.

Джон я погледна.

— Защо?

— Има смисъл. Ако Стоманеното сърце знаеше кого смятаме да ударим, щеше да планира за нас нещо по-сложно от едно момче с пушка. Освен това той наистина опита да помогне. Нещо такова.

— Аз помогнах! Ако не бях аз, щеше да си мъртва. Кажи ѝ, Хардман.

Всички се объркаха.

— Кой? — попита Ейбрахам.

— Хардман — повторих и посочих снайпериста до вратата.

— Името ми е Коуди, момче — отвърна развеселено той.

— Къде е Хардман тогава? Меган ми каза, че е горе и наблюдава през мерника, за да…

Нямало е никакъв снайперист, осъзнах аз. Поне не такъв, на когото е наредено нарочно да ме наблюдава. Меган си го е измислила, само за да ме задържи на място.

Ейбрахам се разсмя гърлено.

— Хвана се на стария номер с невидимия снайперист, а?

Изчервих се.

— Няма нищо, синко — каза Джон. — Ще бъда любезен с теб и ще се престоря, че нищо от това не се е случвало. Когато излезем оттук, искам да преброиш до хиляда, много бавно. После можеш да си тръгваш. Ако опиташ да ни проследиш, ще те застрелям.

Той махна на останалите.

— Не, почакайте! — възразих аз и протегнах ръка към него.

Другите четирима светкавично извадиха оръжията си и ги насочиха в главата ми.

Задавих се, после свалих ръка.

— Почакайте, моля ви — казах с по-кротък глас. — Искам да се присъединя към вас.

— Искаш какво? — попита Тиа.

— Да се присъединя към вас. Затова дойдох днес. Нямах намерението да се забърквам. Просто исках да кандидатствам.

— Всъщност ние не приемаме кандидатури — отвърна Ейбрахам.

Джон ме гледаше изучаващо.

— Той наистина беше полезен донякъде — додаде Меган. — И аз… ще призная, че е свестен стрелец. Може би трябва да го вземем, Проф.

Е, да става каквото ще, поне бях успял да я впечатля. Това ми се струваше почти толкова голяма победа, колкото убийството на Случайност.

Накрая обаче Джон поклати глава.

— Ние не набираме членове, синко. Съжалявам. Ще си тръгнем и не искам никога да те виждам в близост до място, където действаме. Не искам да чувам и най-далечен намек, че се намираш в един и същ град с нас. Остани в Нюкаго. След днешната бъркотия няма да се върнем скоро.

Това явно устройваше всички. Меган сви рамене почти извинително. Това трябваше да ми покаже, че думите ѝ са били благодарност, задето я спасих от разбойниците с узитата. Останалите се събраха около Джон и излязоха заедно с него.

Аз останах вътре. Чувствах се безсилен и ядосан.

— Вие се проваляте — рекох подире им тихо.

По някаква причина това накара Джон да спре. Той ме погледна. Другите вече бяха навън.

— Никога не се занимавате с истинските мишени — горчиво продължих аз. — Винаги подбирате по-безобидните, като Случайност. Такива, които можете да изолирате и да убиете. Чудовища, да, но относително маловажни. Никога не се захващате с истинските чудовища, с Епичните, които ни разбиха и превърнаха страната в руини.

— Правим каквото можем. Ако загинем в опит да убием някой непобедим Епичен, няма да има полза за никого.

— Няма особена полза и от убийствата на такива като Случайност. Прекалено много са и ако продължавате да си подбирате подобни мишени, никой няма да го е грижа за вас. Вие само дразните. Не можете да промените света по този начин.

— Ние не се и опитваме — отговори Джон. — Само убиваме Епични.

— Какво би искал да направим, момко? — попита по-развеселено Хардман, т.е. Коуди. — Да се заемем направо със Стоманеното сърце ли?

— Да — разгорещих се аз и пристъпих напред. — Искате ли да промените нещата? Искате ли да ги накарате да се страхуват? Точно него трябва да атакувате! Покажете им, че никой не стои над нашето отмъщение!

Джон поклати глава. Продължи по пътя си, а престилката му шумолеше.

— Взех това решение преди години, синко. Трябва да водим тези битки, които имаме възможност да спечелим.

Излезе в коридора. Оставиха ме в малката стая. Забравеният фенер излъчваше странна топлина в стоманеното помещение.

Провалих се.

7.

Стоях в помещението, което приличаше на кутия, в светлината на оставеното фенерче. Май батериите му бяха на привършване, но стоманените стени отразяваха добре мътната светлина.

Не, рекох си.

Пристъпих навън, без да ме е грижа за предупрежденията. Нека ме застрелят.

Техните отдалечаващи се фигури бяха осветени от мобилните им — група тъмни силуети в тесния коридор.

— Никой друг не се бори — провикнах се аз подире им. — Никой дори не се опитва! Само вие останахте. Ако дори вие се боите от такива като Стоманеното сърце, как тогава някой би могъл даже да мисли другояче?

Възмездителите продължиха да крачат.

— Работата ви има значение! — изкрещях аз. — Но не е достатъчна! Докато най-могъщите Епични продължават да се смятат за недосегаеми, нищо няма да се промени. Докато вие продължавате да не ги закачате, всъщност доказвате онова, което те все разправят! Че ако един Епичен е достатъчно силен, може да взима каквото си ще, да прави каквото си ще. Вие казвате, че те заслужават да властват.

Групата продължи да върви, обаче Проф — който беше в задната част — като че се позабави. Само за миг.

Поех дълбоко дъх. Оставаше ми да опитам още само едно.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

Проф застина.

Това накара другите да спрат. Проф ме погледна през рамо.

— Моля?

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

— Невъзможно — рече Ейбрахам. — Той е напълно неуязвим.

— Виждал съм го — казах. Сърцето ми блъскаше, лицето ми се потеше. Никога никому не бях казвал. Тайната беше прекалено опасна. Ако Стоманеното сърце узнаеше, че някой е оцелял при онова нападение в банката, щеше да ме подгони. Нямаше да мога нито да се скрия, нито да избягам. Не и ако той си науми, че знам тайната му.

Не я знаех. Не съвсем. Но имах следа — може би единствената, с която някой разполагаше.

— Съчиняването на лъжи няма да те вкара в нашия отбор, синко — бавно рече Проф.

— Не лъжа — казах и отвърнах на погледа му. — Не и за това. Дайте ми няколко минути да разкажа историята си. Поне ме изслушайте.

— Това са глупости — заяви Тиа и улови Проф за ръката. — Проф, да тръгваме.

Той не отговори. Изучаваше ме, взираше се в очите ми, като че търсеше нещо. Чувствах се странно беззащитен пред него, гол. Сякаш той можеше да види всяко мое желание и прегрешение.

Бавно тръгна към мен.

— Добре, синко. Имаш петнадесет минути. — Той махна по посока на стаята. — Ще чуя каквото имаш да казваш.

Върнахме се в малката стая сред мърморенето на някои от останалите. Започвах да определям кой кой е в отбора. Ейбрахам с грамадната картечница и яките ръце би трябвало да е специалистът по тежкото въоръжение. Би трябвало да прикрива останалите от офицерите на Правоприлагането, ако нещо се обърка. Би трябвало при нужда да измъква чрез заплаха сведения от хората и вероятно да работи с тежки инструменти, ако операцията го изисква.

Червенокосата Тиа с нейното тясно изразително лице навярно беше ученият в екипа. Доколкото съдех по облеклото ѝ, тя не влизаше в бой, пък и Възмездителите се нуждаеха от хора като нея — такива, които знаеха как точно действат силите на Епичните и могат да помогнат за разгадаването на слабостите на техните мишени.

Меган би трябвало да е острието. Тя би трябвало да влиза в опасности, да разполага Епичния в позиция. Коуди с камуфлажните дрехи и снайперската пушка беше най-вероятно огнева поддръжка. Допусках, че след като Меган някак неутрализира силите на Епичния, Коуди го поразява с точна стрелба.

Което оставяше Проф водач на екипа, предполагах. Може би второ острие в случай на нужда? Още не бях успял съвсем да определя мястото му, обаче нещо във връзка с неговото име ме човъркаше.

Щом отново влязохме в стаята, Ейбрахам беше видимо заинтересуван от онова, което щях да казвам. Тиа от друга страна изглеждаше раздразнена, докато Коуди всъщност явно се забавляваше. Снайперистът се облегна на стената, отпусна се със скръстени ръце и взе да наблюдава коридора. Останалите от отбора ме наобиколиха в очакване.

Усмихнах се на Меган, ала лицето ѝ беше станало безизразно. Даже студено. Какво се беше променило?

Поех си дълбоко дъх.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви — повторих аз. — Това се случи преди десет години, когато бях на осем. Баща ми и аз бяхме в „Първа обединена банка“ на улица „Адамс“…

Млъкнах — историята свърши и последните ми думи увиснаха във въздуха. И имам намерението отново да го видя да кърви. Тогава ми прозвуча като перчене — стоях пред група хора, които бяха посветили живота си на избиването на Епичните.

Докато разказвах историята, нервността ми се беше изпарила. Беше странно успокояващо да мога най-сетне да я споделя, да дам глас на онези ужасни събития. Най-после някой друг знаеше. Загинех ли, други щяха да разполагат с информацията, която единствен аз носех дотогава. Дори и Възмездителите да вземеха решение да не тръгват след Стоманеното сърце, знанието щеше да просъществува и може би щеше да бъде използвано някой ден. При положение че ми повярват.

— Да седнем — рече накрая Проф и се настани. Останалите се присъединиха към него — Тиа и Меган без желание, докато Ейбрахам все още беше спокоен. Коуди остана прав до вратата да пази.

Аз седнах и положих пушката напряко в скута си. Бях вдигнал предпазителя, макар да бях напълно сигурен, че не е заредена.

— Е? — обърна се Проф към хората си.

— Чувала съм за това — призна неохотно Тиа. — Стоманеното сърце разруши банката в Деня на Анексацията. Банката отдаваше под наем някои офиси на втория етаж — нищо кой знае колко важно, разни оценители и счетоводители на правителствена служба. Повечето учени, с които съм разговаряла, са на мнение, че Стоманеното сърце удари сградата заради тези офиси.

— Да — съгласи се Ейбрахам. — Той нападна много здания в града през онзи ден.

Проф кимна умислено.

— Сър… — подзех аз.

Той ме прекъсна.

— Ти каза каквото имаше, синко. Проявяваме уважение, като разговаряме за това тук, където можеш да ни чуеш. Не ме карай да съжалявам за това.

— Хмм, да, сър.

— Винаги съм се чудил защо той нападна първо банката — продължи Ейбрахам.

— Аха — обади се Коуди от вратата. — Странен избор. Защо очиства група счетоводители и чак след това се заема с кмета?

— Но това не е достатъчно основание да променяме плановете си — додаде Ейбрахам и поклати глава. Той ми кимна, а огромната картечница лежеше на рамото му. — Приятелю, сигурен съм, че ти си чудесен човек, обаче не мисля, че трябва да основаваме решенията си на сведения, дадени от някого, когото току-що сме срещнали.

— Меган, ти какво мислиш? — попита Проф.

Аз я погледнах. Тя седеше малко встрани от другите. Проф и Тиа ми се струваха най-старшите в тази клетка на Възмездителите. Ейбрахам и Коуди често мислеха еднакво, като стари приятели. Ами Меган?

— Мисля, че това е глупаво — рече тя студено.

Аз посърнах. Ама… само преди няколко минути тя беше най-приятелски настроена към мен.

— По-рано ти се застъпи за него — каза Ейбрахам, като че чул мисълта ми.

Това я накара да се начумери.

— Преди да чуя тая налудничава история. Той лъже, опитва да се промъкне в нашия екип.

Отворих уста да възразя, обаче един поглед от Проф ме накара да премълча забележката.

— Ти май го обмисляш — обърна се към него Коуди.

— Проф — обади се Тиа. — Този поглед ми е познат. Спомни си какво се случи със Здрачната стража.

— Помня — отговори Проф и продължи да ме изучава.

— Какво? — попита Тиа.

— Той знае за спасителите.

— За спасителите ли? — попита Коуди.

— Стоманеното сърце укри, че е убил спасителите — тихо каза Проф. — Малцина знаят какво стори той на спасителите и на оцелелите. Друг път не е убивал притеклите се на помощ, когато е разрушавал сгради. Само спасителите в Първа обединена.

— Наистина има нещо различно в начина, по който той разруши банката — продължи Проф. — Знаем, че е влязъл там и е говорил с хората вътре. Другаде не го е правил. Казват, че излязъл от Първа обединена разгневен. Нещо се е случило вътре. Това ми е известно отдавна. Останалите водачи на клетки също го знаят. Заключихме, че е свързано със Смъртоносното посочване. — Проф седеше с ръка върху коляното и замислено потропваше с пръст, като ме изучаваше. — Стоманеното сърце се сдоби с белега си в онзи ден. Никой не знае как.

— Аз знам — рекох.

— Може би — отвърна Проф.

— Може би — вметна Меган. — А може би не. Проф, той може да е подочул за убийствата, да знае за белега и да си е измислил останалото. Няма начин да се докаже, понеже ако той е прав, то той и Стоманеното сърце са единствените свидетели.

Проф кимна бавно.

— Почти невъзможно е да ударим Стоманеното сърце — рече Ейбрахам. — Дори и да успеем да разберем слабото му място, той има пазачи. Силни пазачи.

— Зарево, Конфлукс и Повелителя на нощта — отвърнах аз, кимайки. — Имам план как да се справим с всеки от тях. Мисля, че съм разбрал слабите им места.

— Така ли? — свъси се Тиа.

— Десет години — тихо отвърнах аз. — Десет години единствено планирам как да се добера до него.

Проф още изглеждаше умислен.

— Синко — обърна се той към мен. — Как каза, че ти е името?

— Дейвид.

— Добре, Дейвид. Ти отгатна, че ще нападнем Случайност. Какъв според тебе ще е следващият ни ход?

— Ще напуснете Нюкаго до свечеряване — незабавно отговорих аз. — След като капанът щракне, екипите винаги постъпват така. Разбира се, тук няма свечеряване. Но ще се изнесете до няколко часа и ще се присъедините към останалите Възмездители.

— И кой е следващият Епичен, когото планираме да ударим?

— Е — подзех аз и почнах да мисля бързо и да си припомням моите списъци и планове. — Напоследък никой от вашите екипи не е действал в Централните прерии или в Калиф. Предполагам, че следващата ви мишена ще е или Ловкият в Омаха, или Светкавицата — един от Епичните в бандата на Снежния в Сакраменто.

Коуди тихо подсвирна. Явно бях предположил доста добре. Не бях напълно сигурен. В последно време излизах прав къде ще ударят клетките на Възмездителите в около една четвърт от случаите.

Проф внезапно се надигна.

— Ейбрахам, подготви Яма четиринадесет. Коуди, гледай да нагласиш фалшива следа, която да води към Калиф.

— Яма четиринадесет ли? — попита Тиа. — Да не би да оставаме в града?

— Да — отвърна Проф.

— Джон — обърна се към него Тиа. Вероятно с истинското му име. — Не мога…

— Не казвам, че ще ударим Стоманеното сърце — рече той и вдигна ръка. Посочи към мен. — Обаче ако хлапето е разбрало какво предстои да правим, може и друг да се е досетил. Това означава, че е необходимо да се променим. Веднага. Ще се окопаем тук за няколко дни. — Погледна ме. — А за Стоманеното сърце… ще видим. Първо искам отново да чуя историята ти. Искам да я чуя десет пъти. И тогава ще реша какво ще правим по-нататък.

Протегна ръка към мен. Поех я колебливо и го оставих да ме изправи на крака. Имаше нещо в очите на този човек, нещо, което не очаквах да видя. Омраза към Стоманеното сърце, дълбока, почти колкото моята. Проявяваше се в начина, по който той изговаряше името на Епичния, в начина, по който очите му се присвиваха и сякаш пламваха, когато го изричаше.

В онзи миг сякаш ние двамата се разбрахме.

Проф, рекох си. Професор. PhD. Човекът, който създаде Възмездителите, се нарича Джонатан Федрус. Ф-д1.

Това не беше просто командир на отряд, шеф на една от клетките на Възмездителите. Това беше самият Джонатан Федрус. Техният водач и основател.

8.

— И така… — продумах аз, когато излязохме от стаята. — Къде е това място, където отиваме? Яма четиринадесет?

— Не ти е нужно да знаеш — отговори Проф.

— Мога ли да си получа пълнителя на пушката?

— Не.

— А трябва ли да науча някакви… де да знам. Тайни ръкостискания? Специални идентификации? Кодове? Така че останалите Възмездители да знаят, че съм от тях?

— Синко, ти не си един от нас.

— Знам, знам — побързах да отговоря. — Обаче не искам някой да ни изненада и да помисли, че съм враг или нещо от сорта, и…

— Меган — каза Проф и врътна палец съм мен. — Забавлявай хлапето. Трябва да помисля. — Той отиде напред при Тиа и двамата тихо заговориха.

Меган ми се намръщи. Вероятно си го заслужавах, задето така засипах Проф с въпроси. Просто бях толкова нервен. Самият Федрус, основателят на Възмездителите. Сега, когато знаех какво да търся, го разпознах от описанията, които бях чел, колкото и да бяха оскъдни.

Този човек беше легенда. Божество и за борците за свобода, и за убийците. Бях замаян от близостта с такава звезда и въпросите сами се изтърколиха. Истината е, че бях горд от себе си, задето не помолих за автограф върху пушката ми.

Това поведение обаче не ми спечели точки пред Меган, пък и на нея очевидно не ѝ се нравеше да е бавачка. Коуди и Ейбрахам бяха напред и разговаряха и така двамата с Меган закрачихме отривисто по един от тъмните стоманени тунели.

Наистина беше хубава. И май беше някъде на моя възраст или само година-две по-голяма. Все още не бях сигурен защо така охладня към мен. Може би малко остроумия щяха да променят това.

— Та така. Откога си… нали разбираш, откога си с Възмездителите и изобщо?

Отлично.

— Достатъчно дълго — отвърна тя.

— А участва ли в някое от последните убийства? На Гиро? На Призрачния бич? На Безухия?

— Може и да съм. Съмнявам се, че Проф би искал да споделям подробности.

Повървяхме мълчаливо още някое време.

— Знаеш ли, ти всъщност не си много забавна.

— Моля?

— Проф ти поръча да ме забавляваш — обясних аз.

— Само за да пренасочи въпросите ти към някой друг. Не ми се вярва да намериш кое да е от заниманията ми за особено забавно.

— Не бих казал. Стриптийзът ми хареса.

Тя ме изгледа гневно.

— Какво?

— Горе в уличката, когато ти…

Изразът ѝ беше толкова леден, че можеше да се използва за охлаждане на дулото на някое скорострелно оръдие. Или пък на напитки. За охлаждане на напитки. По-добро сравнение.

Но ми се стори, че тя не би го одобрила точно сега.

— Нищо.

— Хубаво тогава — отговори тя, извърна се от мен и продължи да върви.

Аз въздъхнах и се ухилих.

— По едно време помислих, че ще ме застреляш.

— Застрелвам хората, само когато работата го изисква. Ти се опитваш да водиш светски разговор; просто не те бива в това. Не е толкова обидно, че да те застрелям.

— Е, благодаря.

Тя кимна делово. Не се надявах точно на такава реакция от страна на хубаво момиче, чийто живот съм спасил. Не че имах база за сравнение: тя беше първото момиче, хубаво или не, чийто живот спасявах.

От друга страна, по-рано тя се държа топло с мен, нали така? Може би просто трябваше да поработя повечко.

— И какво можеш да ми кажеш? За екипа, за останалите.

— Бих предпочела да обсъдим нещо друго. Което не засяга тайни за Възмездителите или моето облекло, ако обичаш.

Умълчах се. Истината беше, че не знаех за други неща, освен за Възмездителите и за Епичните в града. Да, във Фабриката получих някакво образование, но за съвсем основни неща. А преди Фабриката преживях една година из уличната смет, бях недохранен и едва избегнах смъртта.

— Сигурно можем да поговорим за града — рекох. — Знам доста за подземните улици.

— На колко години си? — попита Меган.

— На осемнадесет — отбранително отвърнах аз.

— И ще тръгне ли някой да те търси? Хората ще се чудят ли къде си отишъл?

Поклатих глава.

— Преди два месеца навърших пълнолетие. Изритаха ме от Фабриката, където работех.

Такива бяха правилата. Работиш там само до осемнадесет; след това си намираш друга работа.

— Работил си във фабрика? Колко време?

— Девет години или там някъде. По-точно в оръжейна фабрика. Правехме оръжия за Правоприлагането.

Някои от обитателите на подземните улици, особено по-възрастните, мърмореха, че Фабриката експлоатирала детски труд. Глупаво оплакване на старци, които помнеха един друг свят. По-безопасен свят.

В моя свят хора, които ти дават възможност да работиш срещу храна, бяха светци. Марта имаше грижата нейните работници да са нахранени, облечени и защитени, дори един от друг.

— И добре ли беше?

— Нещо от сорта. Не е робски труд, както си мислят хората. Получаваме заплата. — Нещо от сорта. Марта спестяваше заплатите, за да ни ги даде, когато вече не сме собственост на Фабриката. Парите бяха достатъчно, за да се установим и да си намерим препитание.

— При всички обстоятелства беше свястно място да расте човек — продължих аз носталгично, докато вървяхме. — Ако не беше Фабриката, не вярвам изобщо да бях се научил да стрелям. Не се предполага децата да ползват оръжията, обаче ако си добър, Марта си затваря очите. — Не едно от нейните хлапета постъпи на служба в Правоприлагането.

— Интересно. Кажи ми още.

— Ами, това е… — Млъкнах и я погледнах. Едва сега забелязах, че тя си върви, гледа напред и почти не ми обръща внимание. Просто ме питаше разни неща, за да продължавам да говоря, да не ѝ досаждам по-натрапчиво.

— Даже не ме слушаш — обвиних я аз.

— Приличаше ми на човек, на когото му се говори — отсече тя. — Дадох ти възможност.

Искри, рекох си и се почувствах като слонце. Продължихме да вървим мълчаливо, което явно напълно устройваше Меган.

— Имаш ли представа колко е дразнещо? — попитах я накрая.

Тя ме изгледа, без да показва емоции.

— Дразнещо ли?

— Да, дразнещо. Прекарах последните десет години от живота си в изучаване на Епичните и на Възмездителите. Сега, когато съм с вас, ми се казва да не задавам въпроси за важните неща. Това е дразнещо.

— Мисли си за нещо друго.

— Няма друго. Не и за мен.

— Момичета.

— Нямам.

— Хоби.

— Нямам. Само вие, хора, Стоманеното сърце и моите записки.

— Чакай малко. Записки ли каза?

— Точно така. Денем работех във Фабриката и винаги надавах ухо за слухове. Свободните си дни прекарвах в харчене на малкото пари, с които разполагах, за да купувам вестници или да плащам за разказите на хора, които са пътували навън. Запознах се и с някои брокери на информация. Всяка нощ работех по записките си и сглобявах всичко. Осъзнавах, че трябва да съм специалист по Епичните, затова и станах такъв.

Тя се свъси мрачно.

— Знам — додадох аз с гримаса. — Звучи все едно нямам живот. Не си първият човек, който ми го казва. Останалите във Фабриката…

— Млъкни. Писал си за Епичните. А за нас? За Възмездителите?

— Разбира се, записвах. Какво се очаква да направя? Да го държа в главата си ли? Запълних няколко тетрадки — вярно, предимно с догадки, обаче мен много ме бива в догадките… — Замълчах, понеже си дадох сметка защо тя изглежда толкова разтревожена.

— И къде е всичко това? — тихо попита Меган.

— В моя апартамент. Би трябвало да е в безопасност. Искам да кажа, никой от онези дръвници не се приближи достатъчно, че да ме види.

— А жената, която ти измъкна от колата ѝ?

Аз се поколебах.

— Мдаа. Тя видя лицето ми. Може да е в състояние да ме опише. Ама това няма да е достатъчно да ме издирят, нали?

Меган мълчеше.

Да, помислих си аз. Да, това може да е достатъчно. Правоприлагането много си разбираха от работата. И за беля в миналото ми имаше няколко инцидента, например катастрофата с таксито. Имах досие, а Стоманеното сърце щеше доста да мотивира Правоприлагането да проследят всяка диря във връзка със смъртта на Случайност.

— Трябва да говорим с Проф — каза Меган и ме повлече за ръка напред, към останалите.

9.

Проф изслуша обяснението ми с умислени очи.

— Да — рече той, когато приключих. — Трябваше да разбера това. Има смисъл.

Успокоих се. Боях се, че той ще се разгневи.

— Какъв е адресът, синко?

— 15-32 Дитко плейс — отговорих аз. Беше издълбано в стоманата около парк в една от по-приличните части на подземните улици. — Тесничко е, обаче живея сам. Държа здраво заключено.

— На Правоприлагането няма да им трябва ключ — отвърна Проф. — Коуди, Ейбрахам, идете там. Заложете запалителна бомба, уверете се, че вътре няма никой, и взривете цялото помещение.

Тревогата ме прониза внезапно, все едно някой беше свързал пръстите на краката ми с автомобилен акумулатор.

— Какво?

— Не можем да допуснем Стоманеното сърце да се добере до тази информация, синко. Не само до сведенията, ами и тези, които си събрал за другите Епични. Ако са толкова подробни, колкото ти твърдиш, той може да ги ползва срещу други Епични в региона. Стоманеното сърце вече и без това е прекалено влиятелен. Трябва да унищожим тези данни.

— Не можете! — възкликнах аз и гласът ми отекна в тесния тунел със стоманени стени. Тези бележки бяха делото на живота ми. Не че бях на тоя свят толкова отдавна, но все пак… десетгодишни усилия? Да ги загубя щеше да е все едно да загубя ръката си. Предложеха ли ми избор, по-скоро бих загубил ръката.

— Синко — отвърна Проф. — Не ме притискай. Мястото ти тук е доста нестабилно.

— Вие имате нужда от тази информация — възразих аз. — Тя е важна, сър. Защо да изгаряте стотици страници сведения за силите на Епичните и за възможните им слаби места?

— Сам каза, че си ги събирал от слухове — обади се Тиа, скръстила ръце. — Съмнявам се, че имаш нещо, което вече да не ни е известно.

— А известна ли ви е слабостта на Повелителя на нощта? — попитах аз в отчаянието си.

Повелителя на нощта. Той беше един от Висшите Епични, телохранители на Стоманеното сърце. Неговите сили създаваха непрестанния мрак над Нюкаго. Той самият беше призрачна фигура, съвършено безплътен и неуязвим за огнестрелно или каквото и да било оръжие.

— Не — призна Тиа. — И не ми се вярва и на тебе да ти е известна.

— Слънчевата светлина — отговорих аз. — На слънце той добива плът. Имам снимки.

— Ти имаш снимки на Повелителя на нощта в телесна форма? — удиви се Тиа.

— Така мисля. Човекът, от когото ги купих, не беше сигурен, обаче аз съм — в рамките на разумното.

— Ей, момко — провикна се Коуди. — А не щеш ли да купиш от мене Лох Нес? На добра цена ще ти го дам.

Изгледах го, ала той само сви рамене. Лох Нес беше в Шотландия — това поне и аз го знаех. Пък и заврънтулката на кепето на Коуди беше нещо шотландско или английско. Обаче акцентът му не се връзваше.

— Проф — обадих се отново аз. — Федрус, сър, моля Ви. Трябва да видите моя план.

— Твоя план ли? — Явно не беше изненадан, че съм се досетил за името му.

— За убийството на Стоманеното сърце.

— Ти имаш план за убийството на най-могъщия Епичен в страната?

— Както Ви казах и по-рано.

— Помислих, че искаш да се присъединиш към нас и да ни накараш ние да го направим.

— Имам нужда от помощ. Обаче не съм дошъл с празни ръце. Разполагам с подробен план. Мисля, че ще проработи.

Проф само поклати глава и явно потъна в мисли.

Внезапно Ейбрахам се разсмя.

— Харесвам го. Има… нещо в него. Un homme témeraire. Проф, сигурен ли си, че не приемаме нови членове?

— Да — равно отвърна Проф.

— Поне погледнете плана ми, преди да го изгорите. Моля Ви.

— Джон — намеси се Тиа, — искам да видя тези снимки. Вероятно са фалшиви, но все пак.

— Добре — съгласи се Проф и ми подхвърли нещо. Пълнителя на моята пушка. — Промяна в плана. Коуди, взимаш Меган и момчето и отивате в жилището му. Ако Правоприлагането са там и изглежда, че ще вземат информацията, унищожете я. Но ако мястото ви се види безопасно, донесете я тук. — Той ме погледна. — Унищожете каквото не може да се носи лесно. Разбрано?

— Да — отговори Коуди.

— Благодаря — казах аз.

— Това не е услуга, синко. И се надявам също така да не се окаже грешка. Вървете. Не разполагаме с много време, преди да успеят да те проследят.

Докато наближим Дитко плейс, подземните улици почнаха да стихват. Ще си кажете, че при постоянната тъмнина в Нюкаго няма да има „ден“ и „нощ“, обаче има. Хората са склонни да искат да спят, когато всички спят, затова се установява някаква рутина.

Разбира се, има едно малцинство, което не обича да прави каквото му се казва, дори и да се отнася до нещо просто. И аз бях такъв. Да не спя цяла нощ означаваше да будувам, когато всички останали спят. По-тихо е, по-уединено.

Лампите на тавана бяха свързани с часовник някъде и когато беше нощ, почваха да светят в по-слабо. Промяната беше трудно доловима, но се научихме да я забелязваме. Затова макар Дитко плейс да се намираше близо до повърхността, по улиците нямаше много движение. Хората спяха.

Пристигнахме в парка — просторно подземно помещение, изсечено в стоманата. В тавана му имаше множество отвори за чист въздух, а лампите по ръба светеха със синьо-виолетова светлина. Центърът на високото помещение беше отрупан с донесени отвън скали — истински скали, не превърнати в стомана. Имаше и дървени детски играчки, прилично поддържани, домъкнати отнякъде. Денем мястото се изпълваше с деца — такива, които бяха твърде малки за работа или чиито семейства можеха да си позволят те да не работят. Старици и старци се събираха, плетяха чорапи или вършеха други прости неща.

Меган вдигна ръка да ни спре.

— Мобилните? — прошепна тя.

Коуди изсумтя.

— Да ти приличам на аматьор? Без звук е.

Аз се поколебах, после извадих моя мобилен от джобчето на рамото и проверих повторно. За щастие, беше без звук. Обаче извадих и батерията за всеки случай. Меган тихо излезе от тунела и тръгна през парка към сянката на една голяма скала. Коуди я последва. Тръгнах и аз, като се снишавах и се държах възможно най-близо до обраслите с мъх камъни.

Някъде горе няколко коли изръмжаха по улицата до отдушниците. Нощни пътници се прибираха у дома. Понякога хвърляха боклуци върху нас долу. Изненадващо много от богатите имаха обикновени професии. Счетоводители, учители, продавачи, компютърни техници — въпреки че информационната мрежа на Стоманеното сърце беше достъпна само за най-доверените. Никога не бях виждал истински компютър, само моя мобилен.

Светът горе беше различен и професии, които някога бяха обикновени, сега се полагаха само на привилегированите. Всички останали работехме във фабрики или шиехме дрехи, докато седим в парка и гледаме децата.

Стигнах скалата и приклекнах до Коуди и Меган. Те крадешком оглеждаха двете далечни стени на помещението, където бяха изсечени жилищата. Десетки дупки в стената предоставяха домове с различни размери. До тях се достигаше по метални пожарни стълби, донесени от необитаеми сгради на повърхността.

— Е, кое е? — попита Коуди.

Аз посочих.

— Виждаш ли онази врата на второто ниво, далече вдясно? Това е.

— Бива си го — рече Коуди. — И как можеш да си го позволиш? — Зададе въпроса небрежно, обаче знаех, че е подозрителен. Всички бяха такива. Е, предполагам, това можеше да се очаква.

— Имах нужда от самостоятелно помещение за моите проучвания. Фабриката, където работех, събира всички заплати, докато си дете, и когато навършиш осемнадесет, започва да ти ги дава на едногодишни плащания. Парите се оказаха достатъчни да ми осигурят една година в собствена стая.

— Готино — заключи Коуди. Чудех се дали обяснението ми е минало пред него или не. — Не личи Правоприлагането вече да са се добрали до тук. Може би не са успели да свържат описанието с тебе.

Аз бавно кимнах, обаче до мен Меган се озърташе с присвити очи.

— Какво има? — попитах.

— Изглежда прекалено лесно. Нямам вяра на неща, които изглеждат прекалено лесни.

Огледах далечните стени. До едно от стълбищата имаше няколко празни кофи за боклук и няколко вързани с вериги мотоциклета. Разни буци метал бяха мацнати с киселина от предприемчиви улични артисти. Не беше разрешено, обаче хората тихомълком ги насърчаваха. Това беше едно от малкото проявления на неподчинение, в които обикновените хора изобщо се забъркваха.

— Добре. Можем да чакаме тук и да блеем, докато те наистина дойдат — каза Коуди и се почеса по лицето с облечен в кожена ръкавица пръст. — Или пък можем просто да влезем. Да се заемаме.

Той се изправи.

— Чакай! — казах аз, грабнах го за ръката и го дръпнах обратно долу. Сърцето ми се обърна.

— Какво има? — попита Коуди тревожно и смъкна пушката си. Тя беше отлично направена — стара, но добре поддържана, с голям мерник; заглушителят беше същинско произведение на изкуството. Така и не успях да се сдобия с подобна пушка. По-евтините не струваха, пък и установих, че ми е твърде трудно да се прицелвам с тях.

— Ето — отговорих аз и посочих кофата за смет. — Гледай.

Той се свъси, но направи както му казах. Умът ми препускаше, ровеше във фрагменти от изследванията ми, които бях запомнил. Имах нужда от моите записки. Трептене. Епичен илюзионист… кой ли беше това?

Рефракционната, досетих се аз за името. Епична от клас С със способността да става невидима.

— За какво следя? Да не би някоя котка да ти изкара акъла… — Коуди прекъсна, когато кофата отново трепна. Той се намръщи и приклекна по-ниско. — Какво е това?

— Епичен — отговори Меган и присви очи. — Някои от по-низшите Епични с илюзионистки способности се затрудняват да поддържат точен образ.

— Наричат я Рефракционната — тихо додадох аз. — Доста е умела, способна е да създава сложни визуални проявления. Но не е твърде могъща и в илюзиите ѝ винаги има нещо издайническо. Обикновено трептят, все едно светлината се отразява от тях.

Коуди насочи пушката си, за да види по-добре през мерника.

— Казваш значи, че тази кофа всъщност я няма. Тя крие нещо друго. Сигурно от Правоприлагането?

— Бих допуснал нещо такова — отговорих аз.

— Момко, а може ли да бъде поразена от куршум?

— Да, тя не е Висш Епичен. Обаче, Коуди, тя може да не е там.

— Нали ей сега каза…

— Тя е илюзионист от клас С — обясних аз. — Но вторичната ѝ сила е способност да става невидима клас В. Илюзиите често вървят със способността да ставаш невидим. Както и да е, тя самата може да стане невидима, обаче не може да направи невидимо нищо друго — трябва да прикрива другите с някаква илюзия. Почти съм сигурен, че зад тези кофи Рефракционната крие отряд от Правоприлагането, но ако е умна — а тя е — тя самата ще е някъде другаде.

Кръстът ме засърбя. Мразех Епични илюзионисти. Никога не знаеш къде са. Даже и най-слабите от тях — клас Д или Е по моята система на нотация — можеха да създадат достатъчно голяма илюзия, за да се скрият. А ако можеха да се направят невидими, нещата ставаха още по-зле.

— Ето там — прошепна Меган и посочи една от по-големите катерушки, нещо като дървен форт. — Виждате ли клетките отгоре на тази куличка? Ей сега трепнаха. Някой се крие в тях.

— Достатъчни са само за един човек — отговорих аз. — Който и да е там, от тази позиция може да гледа право в моя апартамент, през вратата. Снайперист ли е?

— Най-вероятно — каза Меган.

— Значи Рефракционната е наблизо — предположих аз. — Трябва да вижда катерушките и фалшивите кофи за боклук, за да поддържа илюзията. Обхватът на силите ѝ не е голям.

— Как да я измъкнем? — попита Меган.

— Доколкото си спомням, тя обича да участва. Ако успеем да размърдаме Правоприлагането, тя ще остане близо до тях, в случай че е нужно да дава заповеди или да създава илюзии, с които да им помага.

— Искри! — прошепна Коуди. — Откъде знаеш всичко това, момко?

— Ти не слушаше ли? — тихо попита Меган. — Той с това се занимава. Около него е изградил живота си. Изучава ги.

Коуди поглади брадичката си. Май беше взел всичките ми по-раншни приказки за перчене.

— Знаеш ли слабото ѝ място?

— Имам го записано. Мъча се да си припомня. Ух… хммм. Илюзионистите обикновено не могат да виждат, ако се направят напълно невидими. Необходимо е светлината да попада върху ирисите им. Значи можеш да търсиш очите. Но истински умелите илюзионисти правят очите си в такъв цвят, че да се сливат с околната среда. Това обаче не е истинска слабост на Рефракционната, а по-скоро ограничение на самите илюзии.

Какво ли беше?

— Дим — възкликнах аз и после се изчервих заради шума. Меган ме стрелна с поглед. — Това е слабото ѝ място — продължих аз шепнешком. — Винаги избягва хора, които пушат и страни от всякакъв огън. Това е доста добре известно и е разумно доказано, доколкото има нещо разумно в слабостите на Епичните.

— Сиреч пак се връщаме към това да запалим жилището — каза Коуди. Изглеждаше развълнуван от перспективата.

— Какво? Не.

— Проф каза…

— Все още можем да измъкнем информацията — възразих аз. — Те ме чакат, обаче са пратили само една низша Епична. Значи искат мене, но още не са проумели, че зад снощното убийство стоят Възмездителите. Или пък не знаят какво е моето участие. Вероятно още не са прочистили стаята ми, дори и да са проникнали вътре и да са прегледали какво има там.

— Отлично основание да изгорим това място — каза Меган. — Съжалявам, но ако те са толкова близо…

— Ама разбери ме, важно е да влезем сега — възразих аз с растяща тревога. — Трябва да разберем какво са пипали, ако не друго. Това ще ни покаже какво са разкрили. Изгорим ли апартамента сега, сами се ослепяваме.

Двамата се поколебаха.

— Можем да ги спрем. И междувременно можем да убием една Епична. Ръцете на Рефракционната са изцапани с доста кръв. Тъкмо миналия месец някой я засякъл на пътя. Тя създала илюзия за завой на шосето и забила нарушителя в една къща. Шестима убити. В колата имало деца.

Епичните проявяваха подчертана, даже невероятна, липса на морал и съвест. Това тревожеше някои хора, във философски смисъл. Теоретици, учени. Те се дивяха на неподправената безчовечност на повечето Епични. Дали Епичните убиваха, защото по някаква причина Злочестие избираше само ужасни хора, които да се сдобият със сили? Или защото тези изумителни сили извращават човек и го правят безотговорен?

Нямаше категорични отговори. Не ми пукаше от това; не бях учен. Да, правех проучвания, но така постъпват и спортните запалянковци по отношение на любимия си отбор. Защо Епичните правят това, което правят, за мен нямаше по-голямо значение, отколкото има за бейзболния фен физиката на батата, удряща топката.

Само едно беше важно — Епичните не се и замисляха за живота на обикновените хора. В техните умове жестокото убийство беше подходящо възмездие и за най-дребното нарушение.

— Проф не е одобрил да убиваме Епичен — каза Меган. — Не е по процедурата.

Коуди се ухили.

— Убийството на Епични винаги е по процедурата, момичето ми. Ти просто не си била с нас достатъчно дълго, та да го разбереш.

— Имам димка в стаята — подхвърлих аз.

— Моля? И как така? — попита Меган.

— Израснал съм в оръжейна фабрика. Правехме пушки и пистолети, но работехме и с други фабрики. От време на време успявах да отмъкна по някоя благина от купчините с бракувано от качествения контрол.

— И димката е благина? — поинтересува се Коуди.

Аз се намусих. Какво искаше да каже пък сега? Кой би се отказал от една димка, ако му падне? Впрочем Меган съвсем лекичко се усмихна. Тя разбираше.

Не те разбирам, момиче, рекох си. Носи експлозиви в дрехата си и е отличен стрелец, а се притеснява за процедурата, когато има възможност да убие Епичен? И когато ме хвана да я гледам, изразът ѝ отново стана студен и надменен.

Да не би да я обидих с нещо?

— Ако успеем да вземем димката, мога да я ползвам за неутрализиране на силите на Рефракционната — казах аз. — Тя обича да стои близо до екипите си. Значи ако успеем да привлечем войниците в затворено пространство, тя вероятно ще ги последва. Мога да запаля димката и когато тя накара Рефракционната да се покаже, ще я застрелям.

— Горе-долу бива — отговори Коуди. — А как ще успеем да свършим всичко това и да вземем твоите записки?

— Лесно — отговорих аз и без особено желание подадох пушката си на Меган. По-вероятно беше да успея да ги залъжа невъоръжен. — Ще им дадем онова, което чакат. Мен.

10.

Напъхал ръце в джобовете на якето си, прекосих улицата и се отправих към моя апартамент. Попипвах с пръст ролката изолирбанд, която обикновено носех. Двамата не харесаха плана ми, обаче не предложиха нищо по-добро. Надявах се да успеят да изпълнят ролите си в него.

Без пушката се чувствах съвсем гол. В стаята имах скрити два пистолета, обаче без пушка човек не е истински опасен. Или поне не е принципно опасен. Да улучиш нещо с пистолет винаги ми се виждаше случайно.

Меган успя, помислих си тогава. Не просто улучи, ами улучи Висш Епичен в полет, стреляйки с два пистолета, и то с единия — от хълбок.

По време на сражението ни със Случайност тя показа чувство. Страст, гняв, раздразнение. Последните две — към мен, но поне беше нещо. И тогава, за няколко мига, след като той падна… имаше връзка. Задоволство, одобрение, което пролича, когато тя говори на Проф в моя полза.

Сега го нямаше. Какво означаваше това?

Спрях в края на детската площадка. Да не би наистина да мислех за момиче сега? Намирах се само на пет крачки от мястото, където се криеха група от Правоприлагането, вероятно насочили към мен автомати или енергийни оръжия.

Идиот, рекох си и се заизкачвах по металната стълба към моя апартамент. Щяха да изчакат да извадя нещо инкриминиращо и тогава да ме спипат. Надявах се.

Беше мъчително да се качвам по стълбите така, с гръб към врага. Направих каквото правех винаги, когато ме обземеше страх. Замислих се как баща ми пада окървавен до колоната в разрушеното фоайе на банката, а аз се крия. Не помогнах.

Никога вече няма да съм такъв страхливец.

Стигнах до вратата на моя апартамент, после се замотах с ключовете. В далечината чух дращене, обаче се престорих, че не забелязвам. Трябва да беше снайперистът върху катерушката, който сменяше позиция, за да ме държи на прицел. Да, от този ъгъл със сигурност го видях. Катерушката беше тъкмо толкова висока, че той да може да стреля в апартамента ми през вратата.

Пристъпих в единствената си стая. Без антре или нещо такова, просто дупка в стоманата, като повечето жилища из подземните улици. Може и да нямах баня и течаща вода, но по тукашните стандарти живеех доста добре. Цяла стая, само за един човек?

Поддържах я разхвърляна. Няколко стари кутийки от макарони стояха на купчина до вратата и миришеха на подправки. По пода се валяха дрехи. На масата имах кофа с вода отпреди два дни и камара мърляви и очукани прибори за хранене.

Не ги използвах, за да ям с тях. Те бяха за показ. Също и дрехите; не носех нито една от тях. Истинските ми дрехи, четири здрави ката, стояха винаги чисти и изпрани, сгънати в сандъка до матрака ми на пода. Преднамерено поддържах стаята разхвърляна. Това всъщност ми лазеше по нервите, понеже обичам нещата да са спретнати.

Бях установил, че мърлящината притъпява бдителността на хората. Ако хазяйката ми се качеше тук да души, щеше да открие каквото очаква. Тийнейджър, току-що навършил пълнолетие, който пилее заработеното за една година лесен живот, преди отговорностите да го връхлетят. Тя не би надзъртала или ровичкала за тайници.

Забързах към сандъка. Отключих го и измъкнах раницата си — вече заредена с един чифт дрехи, резервни обувки, няколко сухи порциона и два литра вода. В джоба от едната страна имаше пистолет, а от другата — димка.

Пристъпих към матрака и разкопчах калъфката. Вътре беше моят живот. Десетки папки, пълни с изрезки от вестници и събрана оттук-оттам информация. Осем тетрадки, изписани с моите мисли и открития. Една по-голяма тетрадка с индексите ми.

Може би трябваше да взема всичко с мен, когато тръгвах да гледам нападението над Случайност. В края на краищата надеждата ми беше да ида при Възмездителите. Обмислих го, но реших, че няма да е разумно. На първо място, беше прекалено много. Бих могъл да го нося, ако се налага, но щеше да ме бави.

И просто беше твърде ценно. Това проучване беше най-стойностното нещо в живота ми. Събирането на някои от сведенията за малко не ме беше погубило — да шпионирам Епичните, да задавам въпроси, които е по-добре да не се задават, да плащам на съмнителни осведомители. Гордеех се с него, да не споменаваме, че се боях да не му се случи нещо. Бях преценил, че тук е на сигурно място.

Металната площадка на стълбите отвън се разлюля от нечии ботуши. Погледнах през рамо и видях едно от нещата, от които обитателите на подземните улици се бояха най-много — Правоприлагането в пълно бойно снаряжение. Стояха на площадката с автомати в ръце, лъскави черни шлемове на главите и армейски брони на гърдите, коленете и ръцете. Бяха трима.

Шлемовете им имаха черни забрала, които се спускаха над очите и оставяха устните и брадичките открити. Бяха с вградено нощно виждане и светеха в бледо зелено с една особена, прилична на дим, шарка, която се въртеше и правеше вълнички, отпред. Беше хипнотизираща — казваха, че тъкмо това е и предназначението ѝ.

Нямаше нужда да се преструвам, за да се ококоря и мускулите ми да се напрегнат.

— Ръцете на главата — нареди водачът им, вдигнал на рамо автомата, чието дуло сочеше към мен. — На колене, поданико.

Така наричаха хората — поданици. Стоманеното сърце не се затормозяваше с никакви глупави преструвки, че владението му е някаква си република или има представително управление. Не наричаше хората граждани или другари. Те бяха поданици в неговата империя. Това е то.

— Нищо не съм направил! — изскимтях аз. — Бях там само да погледам!

— Ръцете горе, коленете долу! — ревна офицерът.

Подчиних се.

Влязоха в стаята и оставиха прага подозрително свободен, за да има снайперистът им изглед през вратата. От това, което бях прочел, сметнах, че тези тримата са част от петчленен отряд, наречен Ядро. Трима редовни войници, един специалист — в случая снайперист — и един дребен Епичен. Стоманеното сърце разполагаше с петдесетина подобни ядра.

Правоприлагането се състояха почти изцяло от отряди за специални операции. Ако имаше да се води голямо сражение — нещо истински опасно — Стоманеното сърце, Зарево, Повелителя на нощта или може би Конфлукс, който беше началник на Правоприлагането, се заемаха лично. Правоприлагането се използваха за по-дребните проблеми в града, с които Стоманеното сърце не искаше да се главоболи. В известен смисъл Правоприлагането не му беше необходимо. Те бяха версията на момчетата за паркиране на един диктатор и убиец.

Един от тримата войници ме държеше под око, докато другите двама преравяха съдържанието на матрака ми. Тя тук вътре ли е, чудех се аз. Невидима? Инстинктите и спомените от проучванията ми говореха, че би трябвало да е близо.

Трябваше само да се надявам, че е в стаята. Обаче не можех да действам, докато Коуди и Меган не изпълнеха своята роля в плана ми, затова напрегнато ги чаках.

Двамата войници измъкнаха тетрадките и папките измежду двете парчета дунапрен, от които се състоеше матракът. Единият разлисти записките.

— Това е информация за Епичните, сър — доложи той.

— Мислех, че ще мога да видя как Случайност се бие с друг Епичен — казах аз, забил поглед в пода. — Когато открих, че става нещо ужасно, опитах да се измъкна. Бях там само да видя какво ще стане, разбирате ли?

Офицерът почна да разглежда тетрадките. Войникът, който ме наблюдаваше, явно се смущаваше от нещо. Току поглеждаше първо към мен, после към другите.

— Сериозно си загазил, поданико — рече офицерът и хвърли една от тетрадките ми на пода. — Един Епичен, важен при това, е мъртъв.

— Нямам нищо общо! Кълна се. Аз…

— Ба.

Водачът даде знак на другия войник.

— Събери това.

— Сър — обади се онзи, който ме наблюдаваше. — Той може и да говори истината.

Аз се поколебах. Този глас…

— Рой? — казах потресен. Той навърши пълнолетие една година преди мен… и после постъпи в Правоприлагането.

Офицерът отново ме погледна.

— Ти познаваш този поданик?

— Тъй вярно — неохотно отвърна Рой. Беше висок и риж. Открай време го харесвах. Във Фабриката беше помощник — Марта даваше тази длъжност на по-големите момчета; те трябваше да предпазват от тормоз по-малките и по-слабите работници. Той си вършеше работата добре.

— И не каза нищо? — строго попита водещият офицер.

— Аз… виноват, сър. Трябваше да кажа. Той все се захласваше по Епичните. Виждал съм го да пресича пеш половината град и да чака под дъжда, само защото е чул, че може би ще мине някой нов Епичен. Ако научеше нещо за сражение между двама Епични, отиваше да гледа, независимо дали това е добра идея или не.

— Прилича ми точно на такъв тип човек, който не би трябвало да е на улицата — отсъди офицерът. — Събери това. Синко, ще дойдеш и ще ни кажеш точно какво си видял. Ако свършиш добра работа, може и да преживееш нощта. Това…

Навън прозвуча изстрел. Лицето на офицера разцъфна в червено и предната част на шлема му избухна, когато куршумът го улучи.

Търкулнах се към раницата. Коуди и Меган си бяха свършили работата — безшумно бяха свалили снайпериста и бяха заели позиция да ме подкрепят.

Рязко отлепих велкрото отстрани на раницата и измъкнах пистолета, после бързо стрелях в бедрото на Рой. Куршумите улучиха отвор в неговата броня от подсилена пластмаса и го събориха, макар че почти не уцелих. Проклети пистолети.

Другият войник падна след добре прицелен изстрел на Коуди, който трябваше да се намира върху онази катерушка отвън. Не спрях да проверявам дали третият войник е мъртъв — Рефракционната може би беше в стаята, въоръжена и готова за стрелба. Извадих димката и дръпнах щифта.

Хвърлих я. От нея излетя струя сив дим и изпълни стаята. Затаих дъх, вдигнах пистолета. Силите на Рефракционната щяха да бъдат неутрализирани, щом димът я докоснеше. Зачаках да се появи.

Нищо не се случи. Тя не беше в стаята.

Сподавих една ругатня и все още сдържайки дъха си, погледнах към Рой. Той опитваше да се придвижи, държеше крака си и се мъчеше да насочи пушката към мен. Скочих през дима и изритах пушката настрани. После измъкнах пистолета му от кобура и го захвърлих. И двете оръжия щяха да са безполезни за мен, понеже бяха свързани с ръкавиците му.

Ръката на Рой беше в джоба му. Опрях пистолета си в слепоочието му и я измъкнах. Опитал беше да набере номер на мобилния. Запънах пистолета и той пусна апарата.

— И без това е твърде късно, Дейвид — просъска Рой и после закашля от дима. — Конфлукс ще разбере в мига, когато не сме на линия. Още Ядра са на път насам. Ще пуснат и шпиони да наблюдават. Сигурно вече са тук.

Все още без да дишам, пребърках джобовете на панталоните му. Нямаше други оръжия.

— Държиш се глупаво, Дейвид — продължи Рой, кашляйки. Не му обърнах внимание и огледах стаята. Налагаше се отново да почна да дишам, а димът ставаше непоносим.

Къде беше Рефракционната? Може би на стълбищната площадка. Изритах димката навън с надеждата тя да е там.

Нищо. Или бърках относно слабото ѝ място, или тя беше решила да не идва с екипа за мен.

Ами ако се прокрадваше към Меган и Коуди? Никога не биха забелязали, че се приближава.

Погледнах надолу. Мобилния на Рой.

Струва си да опитам.

Грабнах мобилния и отворих на указателя. Рефракционната беше вписана под прозвището си. Повечето Епични предпочитаха така.

Набрах.

Почти веднага на детската площадка прозвуча изстрел.

Не можех повече да сдържам дъха си. Шмугнах се навън, останах присвит и изритах димката от стълбищната площадка. Заслизах по стълбите и почнах да дишам дълбоко.

После със сълзящи очи огледах детската площадка. Коуди клечеше отгоре на катерушката с извадена пушка. В основата ѝ стоеше Меган с пистолет, а в краката ѝ лежеше тяло в черно и жълто. Рефракционната.

Меган стреля още веднъж в нея, просто за сигурност, но жената явно беше мъртва.

Поредният елиминиран Епичен.

11.

Първият ми ход беше да се върна и да изхвърля през вратата пушката на Рой — той пълзеше към нея. После проверих другите двама войници. Единият беше мъртъв, другият имаше слаб пулс, но нямаше скоро да се свести.

Време беше да действам бързо. Измъкнах тетрадките от матрака и ги натъпках в раницата. Тя се изду от шестте дебели тетрадки и индекса. Позамислих се и извадих от раницата резервния чифт обувки. Нови обувки можех да си купя, но не можех да заменя тетрадките.

И последните две влязоха, а зад тях вмъкнах папките за Стоманеното сърце, Повелителя на нощта и Зарево. След миг добавих и тази за Конфлукс. Тя беше най-тънка. Много малко се знаеше за потайния Висш Епичен, който ръководеше Правоприлагането.

Рой още кашляше, макар че димът се беше разнесъл. Той смъкна шлема. Беше сюрреалистично да видя това познато от години лице с униформата на врага. Не че сме били приятели — всъщност аз нямах приятели — но го имах за пример.

— Ти работиш с Възмездителите — каза Рой.

Трябваше да се постарая да оставя фалшива следа, да го накарам да мисли, че работя с някой друг.

— Какво? — възкликнах в отговор и направих всичко по силите си да изглеждам изумен.

— Не се опитвай да криеш, Дейвид. Всеки знае, че Възмездителите удариха Случайност.

Коленичих до него; раницата беше преметната през рамото ми.

— Слушай, Рой, не им позволявай да те излекуват, окей? Знам, че в Правоприлагането има Епични, които могат да го направят. Не им позволявай, ако успееш.

— Какво? Защо?

— Ще искаш да прекараш следващия епизод в отпуск по болест, Рой — продължих аз тихо и настойчиво. — Властта в Нюкаго ще премине в други ръце. Ослепителният се изправя срещу Стоманеното сърце.

— Ослепителният ли? Кой е това, по дяволите?

Прекрачих останалите от моите папки, неохотно извадих от сандъка тенекия със запалителна течност и я излях върху леглото.

— Ти работиш за друг Епичен? — прошепна Рой. — И наистина мислиш, че някой може да оспори властта на Стоманеното сърце? Искри, Дейвид! Кажи ми, колко съперници е убил той?

— Сега е друго — отговорих аз и извадих кибрит. — Ослепителният е различен.

Драснах клечката.

Не можех да взема останалите папки. Те съдържаха източници, отделни факти и статии за нещата, които бях записал в тетрадките. Исках да ги взема, обаче в раницата нямаше повече място.

Пуснах клечката. Леглото пламна.

— Един от приятелите ти може да е още жив — казах на Рой и кимнах по посока на двамата паднали от Правоприлагането. Водачът беше прострелян в главата, но другият имаше рана отстрани в торса. — Изнеси го. После се скатай, Рой. Задават се опасни дни.

Метнах раницата на рамо и бързо излязох на стълбите. На слизане срещнах Меган.

— Планът ти се провали — тихо каза тя.

— А, доста добре мина. Епичната е мъртва.

— Само защото беше оставила мобилния си на вибрация — отвърна Меган и забърза надолу по стъпалата редом с мен. — Ако тя не беше небрежна…

— Извадихме късмет — съгласих се аз. — Но все пак победихме.

Мобилните бяха просто част от ежедневието. Хората може и да живееха в дупки, но всички имаха мобилни за забавление.

Срещнахме Коуди в основата на катерушката, близо до трупа на Рефракционната. Подаде ми пушката.

— Момко, това беше страхотно.

Примигнах. Очаквах от него поредното конско, като от Меган.

— Проф има да ревнува, че не е дошъл лично — продължи Коуди и преметна своята пушка през рамо. — Ти ли ѝ позвъни?

— Аха.

— Страхотно — повтори той и ме потупа по гърба.

Меган съвсем не беше толкова доволна. Изгледа остро Коуди, после посегна към раницата ми.

Аз се възпротивих.

— За пушката ти трябват две ръце — рече тя, смъкна раницата и я преметна. — Да се размърдаме. Правоприлагането ще… — Тя млъкна, когато забеляза как Рой с последни сили измъква колегата си от горящата стая върху стълбищната площадка.

Зле ми беше, но само малко. Горе бучаха коптери; Рой скоро щеше да получи помощ. Хукнахме през парка и се насочихме към тунелите, които водеха по-дълбоко в подземните улици.

— Оставил си ги живи? — попита Меган, докато тичахме.

— По-полезно е. Заложих лъжлива следа за нас. Излъгах го, че работя за Епичен, който иска да предизвика Стоманеното сърце. Надявам се, че това ще им попречи да търсят Възмездителите. — Помълчах малко и добавих. — Има и друго. Те не са наши врагове.

— Врагове са ни, разбира се — тросна се Меган.

— Не — каза Коуди, който тичаше край нея. — Той е прав, момичето ми. Не са ни врагове. Може да работят за врага, обаче са си най-обикновени хора. Правят каквото могат, за да преживяват.

— Не можем да разсъждаваме така — възрази Меган. Стигнахме до едно разклонение на тунела. Тя ме изгледа студено. — Не можем да проявяваме милост към тях. Те не проявяват милост към нас.

— Не бива да ставаме като тях, моето момиче — поклати глава Коуди. — Някой път чуй какво казва Проф по въпроса. Ако се налага да постъпваме като Епичните, за да ги победим, значи не си струва.

— Чувала съм го. Не се тревожа за него, а за нашия Колене.

— Наложи ли се, ще убия Правоприлагащ — отвърнах аз и устоях на погледа ѝ. — Но няма да се разсейвам и да ги преследвам. Аз имам цел. Ще видя смъртта на Стоманеното сърце. Само това има значение.

— Айде бе — рече Меган и се извърна от мен. — Това не е отговор.

— Да не спираме — намеси се Коуди и кимна по посока на една стълба към по-дълбоките тунели.

— Той е учен, момко — обясняваше Коуди, докато вървяхме през тесните коридори в стоманените катакомби. — Изследвал е Епичните в началото. Създал е няколко доста забележителни устройства на основата на онова, което сме научили от тях. Затова му викат Проф, ако не броим фамилията, де.

Кимнах умислено. Сега, когато бяхме дълбоко под земята, Коуди се беше поотпуснал. А Меган още беше напрегната. Вървеше напред с мобилния в ръка и пращаше на Проф рапорт за мисията. Коуди беше включил светлината на своя и го беше закрепил високо вляво на камуфлажното си яке. Аз бях извадил картата от моя. Коуди каза, че било добра идея, поне докато Ейбрахам или Тиа успеят да го хакнат.

Оказа се, че не вярват даже на Фабриката Летящ Рицар. Възмездителите обикновено оставяха мобилните свързани само един с друг, а трансмисиите криптираха двустранно, без да ползват редовната мрежа. Докато не криптират и моя, поне можех да го ползвам като камера или като фенерче.

Коуди крачеше отпуснато, с пушката на рамо; беше преметнал ръка през нея и дланта му висеше. Явно със смъртта на Рефракционната бях спечелил неговото одобрение.

— И къде е работил? — попитах аз, жаден да узная още за Проф. За Възмездителите имаше прекалено много слухове и прекалено малко реални факти.

— Нямам представа — призна Коуди. — Никой не е сигурен за миналото на Проф, но Тиа може и да знае нещичко. Тя не говори за това. Ние с Ейб се обзалагаме каква е била работата на Проф. Почти съм сигурен, че е бил в някаква тайна правителствена агенция.

— Нима?

— Определено. Няма да се изненадам, ако е бил в организацията, която причини Злочестие.

Това беше една от теориите — че правителството на Съединените щати, а според други, Европейският съюз, някак си е задействало Злочестие, докато е опитвало да стартира проект за свръхчовек. Според мен това беше пресилено. Все си мислех, че е някаква комета, заловена от земната гравитация, но не знаех дали е научно обосновано. Може би беше сателит. Това би паснало на теорията на Коуди.

Не беше единственият, за когото цялата работа миришеше на конспирация. Около Епичните имаше много неща, които не се връзваха.

— О, докара онзи поглед — рече Коуди и ме посочи с пръст.

— Онзи поглед?

— Мислиш ме за откачен.

— Не. Не, разбира се.

— Напротив. Нищо. Всичко е наред. Знам каквото знам, нищо че Проф върти очи, щом заговоря за това. — Коуди се усмихна. — Но това е друга история. А за разработките на Проф: според мен трябва да е било някакво оръжейно производство. В крайна сметка, нали той създаде тензорите.

— Тензори ли?

— Проф не би искал да говориш за това — рече Меган през рамо. — Никой не е позволявал той да знае за тях — додаде тя и ме стрелна с очи.

— Аз позволявам — спокойно отвърна Коуди. — Без това скоро ще ги види. И не ми цитирай правилата на Проф.

Меган затвори уста; явно се канеше да направи тъкмо това.

— Тензори ли? — попитах пак.

— Нещо, което Проф изобрети — обясни Коуди. — Или точно преди, или точно след като е напуснал лабораторията. Има няколко подобни неща, изобретения, които ни дават нашето основно предимство пред Епичните. Едно от тях са якетата ни — те носят на доста пердах. Друго са тензорите.

— Ама какво е това?

— Ръкавици. Тоест, устройство във формата на ръкавици. Създават вибрации, които разрушават твърди тела. Действат най-добре на плътни вещества като камъни и метали, някои видове дървесина. Превръщат ги в прах, но не причиняват нищо на живо животно или човек.

— Майтапиш се.

През всичките си години на проучвания никога не бях чул за подобна технология.

— Ни най-малко — отвърна Коуди. — Обаче са трудни за употреба. Ейбрахам и Тиа най-много ги бива. Но ти сам ще видиш. Тензорите ни позволяват да отидем там, където не се предполага да бъдем. Където не се очаква.

— Удивително — рекох аз, докато мислите ми препускаха. Възмездителите наистина имаха репутацията, че са способни да се доберат до неподозирани места. Имаше истории… Епични, убити в собствените им стаи, добре охранявани и смятани за безопасни. Почти магически измъквания.

Устройство, което може да превръща камък и метал в прах… Можеш да проникнеш зад заключени врати, независимо от мерките за сигурност. Можеш да саботираш превозни средства. Може би дори да събаряш сгради. Внезапно някои от най-смайващите мистерии около Възмездителите ми се изясниха. Как са хванали в капан Буреносния, как са се измъкнали, когато Пораждащият войни почти ги е заловил.

Налагаше се да влизат хитро, за да не оставят видими дупки, които да ги издадат. Все пак разбирах как става.

— Но защо… — попитах смаяно аз — защо ми казваш всичко това?

— Както ти казах, момко, ти и без това скоро ще видиш как действат. Спокойно мога да те подготвя. Пък и вече знаеш толкова много за нас, че още нещо не е от значение.

— Добре — лекомислено отговорих аз, после долових мрачните нотки в гласа му. Беше оставил нещо недоизказано — вече знаех толкова много, че не можеха да ме оставят да си тръгна свободно.

Проф ми беше дал възможност да си ида. А аз бях настоял да ме вземат. В този момент или щях да ги убедя, че не представлявам заплаха, и да се присъединя към тях, или те щяха да ме оставят. Мъртъв.

Преглътнах неловко. Устата ми беше пресъхнала изведнъж. Сам си го изпросих, укорих се строго. Знаех, че ако успея да се присъединя към тях, никога не бих могъл да си тръгна. Бях вътре и толкова.

— И така… — Насилвах се да не разсъждавам върху факта, че този човек — или кой да е от тях — може един ден да реши да ме убие в името на общото благо. — И така, как Проф е измислил тези ръкавици? Никога не съм чувал за нещо подобно.

— Епичните — отговори Коуди и гласът му отново стана дружелюбен. — Проф веднъж се изтърва. Тиа казва, че в началото са ставали такива работи: преди обществото да рухне, някои Епични били залавяни и задържани. Не всички са толкова могъщи, та лесно да се измъкнат от плен. Разни лаборатории ги изследвали, опитвали да разберат как действат силите им. Оттогава е технологията за неща като тензорите.

Не бях го чувал и сега разни работи почнаха да си застават по местата за мен. Точно около появата на Злочестие бяхме постигнали толкова голям напредък в технологиите. Енергийни оръжия, авангардни енергийни източници и акумулатори, нова мобилна технология — затова нашите мобилни работеха под земята и имаха значителен обхват и без предавателни кули.

Разбира се, когато Епичните почнаха да взимат надмощие, загубихме много от това. А каквото ни остана, се намираше под контрола на Епични като Стоманеното сърце. Опитах да си представя как изследват ранните Епични. Затова ли толкова много от тях бяха зли? Съпротивляваха се на изследванията?

— Дали някой от тях се е подложил на изследвания доброволно? — попитах аз. — Колко лаборатории са се занимавали с това?

— Не знам. Мисля, че не е много важно.

— И защо да не е?

Коуди сви рамене. Още носеше пушката, а мобилният му осветяваше приличния на гробница метален коридор. Катакомбите миришеха на прах и влага.

— Тиа все говори за научната основа на Епичните — каза той. — А според мен те не могат да се обяснят така. Толкова много от свързаните с тях неща разбиват на пух и прах онова, което трябва да се случи според науката. Понякога се чудя дали те не дойдоха, защото си мислехме, че можем да обясним всичко.

Не ни отне още много време да пристигнем. Бях видял, че Меган ни води по мобилния, който показва карта на дисплея. Забележително. Карта на стоманените катакомби? Не подозирах, че подобно нещо съществува.

— Ето — рече Меган и махна по посока на дебел сноп усукани кабели, които висяха като завеса пред стената. Такива гледки бяха обичайни тук долу, където Копачите бяха оставили сума ти недовършени неща.

Коуди пристъпи напред и потропа по една плоча близо до жиците. След няколко мига се чу далечен отговор.

— Влизай, Колене — каза ми той и посочи жиците.

Поех дъх и пристъпих напред, като ги побутнах с дулото на пушката. Отзад имаше малък тунел, който вървеше стръмно нагоре. Налагаше се да пълзя. Погледнах назад към Коуди.

— Няма опасност — обеща той. Не можех да преценя дали ме пуска пръв заради някакво латентно недоверие или заради удоволствието да ме гледа как се гърча. Май моментът не беше подходящ да споря или да се дърпам. Запълзях.

Тунелът беше толкова тесен, че се тревожех да метна пушката на гръб — едно одраскване можеше да извади мерника и оптиката от строя. Затова пълзях и я държах в дясната ръка, което правеше нещата още по-неудобни. Тунелът водеше към някаква далечна мека светлина. Пълзях толкова дълго, че като я стигнах, коленете вече ме боляха. Нечия силна ръка ме улови за лявата мишница и ми помогна да изляза. Ейбрахам. Тъмнокожият мъж се беше преоблякъл в работни панталони и зелен потник, който разкриваше мускулестите му ръце. Не бях забелязал по-рано, че носи на врата си малък сребърен медальон, който се подава от дрехата.

Стаята, в която се озовах, беше неочаквано просторна. Достатъчно, та отрядът да разположи екипировката си и няколко спални чувала, без да става претъпкано. Имаше голяма метална маса, която излизаше направо от пода, пейки край стените и столове около масата.

Изсекли са я на място, осъзнах аз, докато оглеждах скулптрираните стени. Направили са тази стая с тензорите. Издялали са мебелите направо в нея.

Впечатляващо беше. Зяпнах. Отстъпих, за да може Ейбрахам да помогне на Меган да излезе от тунела. Стаята имаше две врати към видимо по-малки помещения. Осветяваше се от фенери, а на пода — залепени, за да не може човек да се препъне в тях — лежаха кабели, които водеха към друг малък тунел.

— Имате електричество — установих аз. — Как се сдобихте с електричество?

— Закачихме се към една стара линия на метрото — отговори Коуди, който тъкмо излизаше от тунела. — Полузавършена и забравена. Мястото е такова, че дори Стоманеното сърце не знае всичките му ъгълчета и задънени улици.

— Поредното доказателство за лудостта на Копачите — допълни Ейбрахам. — Навързали са захранването доста странно. Намирали сме стаи, които са напълно запечатани, обаче с години лампите светят от само себе си. Repaire des fantomes.

Проф излезе от една от страничните стаи.

— Меган ми каза, че си спасил информацията, обаче методите ти били… неконвенционални.

Застаряващият, но жилав мъж още носеше черната лабораторна престилка.

— Да, по дяволите — обади се Коуди и преметна пушката си през рамо.

Проф изсумтя.

— Добре. Да видим какво си донесъл, преди да реша дали да ти се карам или не. — Той се пресегна за раницата, която Меган държеше в ръка.

— Всъщност — подзех аз и пристъпих към нея, — аз мога да…

— Ти, синко, ще си седнеш, докато аз прегледам това. Изцяло. После ще говорим.

Гласът му беше спокоен, но аз схванах посланието. Седнах до стоманената маса и се замислих, а останалите се насъбраха около раницата и взеха да разлистват живота ми.

12.

— Охо — възкликна Коуди. — Честно казано, момко, мислех си, че преувеличаваш. Ама ти наистина си завършен супермозък, а?

Изчервих се и си останах седнал. Бяха отворили папките и бяха разпръснали съдържанието им. После минаха на тетрадките, предаваха си ги един на друг и ги разучаваха. Коуди най-сетне загуби интерес и дойде да седне при мен — опря се на лакти с гръб към масата.

— Имах работа за вършене — обясних аз. — Реших да я върша добре.

— Впечатляващо — рече Тиа. Тя седеше по турски на пода. Беше обула джинси, но още носеше блуза и блейзер, а прическата на късата ѝ червена коса беше безупречна. Вдигна една от тетрадките ми. — Организацията е рудиментарна и не си ползвал стандартните класификации. Но е изчерпателно.

— Че има ли стандартни класификации?

— Няколко различни системи. Изглежда си уловил някои термини, които минават от система в система. Например Висш Епичен. Аз лично предпочитам системата на степенуването. На други места си измислил интересни неща. Наистина харесвам част от твоята терминология. Първична непобедимост, да речем.

— Благодаря — отвърнах аз, въпреки че малко се смущавах. Много ясно, че съществуваха начини за класифициране на Епичните. Аз обаче нямах нито образованието, нито средствата да уча такива неща, затова си бях измислил собствена система.

Оказа се изненадващо лесно. Имаше и особени случаи, разбира се — странни Епични, чиито сили не попадаха в нито една класификация, обаче удивително голям брой от останалите показваха сходства. Винаги имаше индивидуални особености като трепкането на илюзиите на Рефракционната. Основните способности обаче често много си приличаха.

— Обясни ми това — каза Тиа и вдигна друга тетрадка.

Без особено желание се смъкнах от стола и седнах на пода до нея. Сочеше бележка, която бях сложил под данните за един Епичен на име Твърдината.

— Това е моят знак за Стоманеното сърце. Твърдината показва способност като неговата. Наблюдавам всички подобни Епични. Ако ги убият или ако те разкрият някакво ограничение на силите си, искам да съм наясно с това.

Тиа кимна.

— А защо не си събрал менталните илюзионисти с манипулаторите на фотони?

— Харесва ми да ги групирам на основата на техните ограничения — обясних аз, взех индекса и отгърнах на определена страница, която да ѝ покажа. Епичните с илюзионистки сили се деляха на две групи. Едните наистина променяха поведението на светлината и създаваха илюзии чрез самите фотони. Другите създаваха илюзии като действаха върху умовете на околните. Те всъщност създаваха халюцинации, а не истински илюзии.

— Виж — казах аз и посочих. — Менталните илюзионисти имат ограничения, подобни на тези на останалите менталисти, онези с хипнотизаторски способности или със способности за контрол на мисълта. Илюзионистите, които могат да променят светлината, действат другояче. Те са много по-близки до Епичните, които могат да манипулират електричеството.

Коуди тихичко подсвирна. Беше извадил манерка и я държеше в ръка, все още облегнат на масата.

— Момко, май трябва да си поприказваме с колко време разполагаш и как да го използваме по-добре.

— Какво по-добро от проучване как да се изтребват Епичните? — попита Тиа и попривдигна вежда.

— Разбира се, че има — отвърна Коуди и си сръбна от манерката. — Помисли си какво би постигнал, ако го сложа да организира всички кръчми в града, в името на бирата!

— Ох, моля ти се — сухо рече Тиа и прелисти записките ми.

— Ейбрахам — каза Коуди, — питай ме защо е трагедия, че младият Дейвид е прекарал толкова време над тези тетрадки.

— Защо е трагедия, че момчето е направило такова проучване? — попита Ейбрахам и продължи да си чисти пушката.

— Твърде проницателен въпрос. Много ти благодаря, че го зададе.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Коуди надигна манерката и продължи.

— Както и да е. Защо е толкова силно желанието ти да избиваш Епичните?

— За да отмъстя — отговорих аз. — Стоманеното сърце уби баща ми. Имам намерение…

— Да, да — прекъсна ме Коуди. — Имаш намерението да го видиш пак да кърви и прочие. Голяма отдаденост, голяма синовна преданост от твоя страна. Обаче аз ти казвам, че това не е достатъчно. Имаш страст да убиваш, но ти е нужна страст да живееш. Поне така си мисля аз.

Не знаех какво да отговоря. Изследването на Стоманеното сърце, изучаването на Епичните, за да намеря начин да го убия, беше моята страст. Ако някъде въобще си бях на мястото, не беше ли тъкмо при Възмездителите? Нали това беше делото и на техния живот?

— Коуди — обади се Проф, — защо не идеш да довършиш работата по третото помещение?

— Веднага, Проф — отговори снайперистът, завинти капачката на манерката и излезе с провлечена стъпка от стаята.

— Недей много да слушаш Коуди, синко — рече Проф и положи една от тетрадките ми върху купчинката. — И на нас приказва същото. Тревожи се да не се вторачим в избиването на Епичните толкова, че да забравим да живеем собствения си живот.

— Може и да е прав. Аз… аз наистина нямам кой знае какъв живот извън това.

— Работата ни — каза Проф — няма общо с живота. Нашата работа е убийството. Ще оставим обикновените хора да си живеят живота, да намират радости в него, да се наслаждават на изгрева или на снега. А нашата работа е да им дадем възможност да го правят.

Имах някои спомени от предишния свят. Все пак беше само преди десет години. Само дето беше трудно да помня свят със слънчева светлина, когато всеки ден виждам само мрак. Да си припомням това време… беше като да се мъча да си припомня подробности от лицето на баща ми. Човек постепенно забравя такива неща.

— Джонатан — обади се Ейбрахам, докато поставяше на място дулото на пушката си. — Обмислил ли си нещата, които момчето каза?

— Не съм момче — намесих се аз.

Всички ме изгледаха. Даже Меган, която стоеше до входа.

— Само исках да отбележа — додадох и изведнъж ми стана неудобно. — Искам да кажа, на осемнадесет съм. Навърших пълнолетие. Не съм дете.

Проф ме погледна. После, за моя изненада, кимна.

— Възрастта няма нищо общо. А и ти помогна за убийството на двама Епични, което ме устройва напълно. Би трябвало да е така за всички ни.

— Добре — продължи Ейбрахам меко. — Проф, говорили сме за това и по-рано. Постигаме ли наистина нещо с убиването на Епични като Случайност?

— Отвръщаме с бой — каза Меган. — Само ние го правим. Важно е.

— И все пак — отговори Ейбрахам, докато сглобяваше последната част от пушката — ние се боим да се бием с най-силните. И така господството на тираните продължава. Докато те не паднат, другите Епични няма истински да се боят от нас. Ще се боят от Стоманеното сърце, от Опустошението, от Нощната скръб. Щом не се изправяме срещу подобни същества, да не би да има надежди, че някой ден друг ще се изправи срещу тях?

Стоманената стая притихна, а аз затаих дъх. Думите бяха почти като моите по-рано, ала като че от мекия глас на Ейбрахам с неговия фин акцент добиваха повече тежест.

Проф се обърна към Тиа.

Тя вдигна една снимка и ме попита.

— Това наистина ли е Повелителя на нощта? Сигурен ли си?

Тази снимка беше гордостта на моята сбирка — фотография на Повелителя на нощта до Стоманеното сърце в Деня на анексията, точно преди създадената от него тъмнина да се спусне над града. Доколкото знаех, тя беше единствена по рода си. Продаде ми я един хлапак, чийто баща я направил със стария си полароид.

Обикновено Повелителя на нощта беше прозрачен, безплътен. Можеше да преминава през твърди тела и да контролира самата тъмнина. В града идваше често, но винаги в безтелесната си форма. На тази снимка беше материален, носеше елегантен костюм и шапка. Имаше азиатски черти и черна коса до раменете. Разполагах с други снимки, където той беше безплътен. Лицето бе същото.

— Очевидно е той — отговорих аз.

— И снимката не е подправена — рече Тиа.

— Амии… — не можех да докажа това. — Не мога да гарантирам, че не е. Само че е полароид, значи вероятността да е фалшифицирана е по-малка. Тиа, той трябва да е материален през част от времето. Тази снимка е най-добрата следа, но имам и други. Хора, които са надушили фосфор и са зърнали край тях да минава някой, отговарящ на описанието. — Фосфорът беше един от признаците, че Повелителя на нощта използва силите си. — Открил съм десетина източника и те до един отговарят на тази теория. Слънчевата светлина е важна. Подозирам, че ултравиолетовата част е от значение. Облей го в светлина и той става телесен.

Тиа вдигна снимката и се взря в нея. После се зае да преглежда другите ми бележки за Повелителя на нощта.

— Мисля, че трябва да проучим това, Джон — каза тя. — Ако има шанс, може всъщност да се доберем до Стоманеното сърце…

— Можем — казах аз. — Имам план. Ще проработи.

— Това е глупост — намеси се Меган. Тя стоеше до стената със скръстени ръце. — Откровена глупост. Даже не знаем слабото му място.

— Можем да го разберем — тутакси отвърнах аз. — Убеден съм. Имаме следите, които са ни нужни.

— Даже и да го разберем — каза Меган и вдигна ръка — ще бъде практически безполезно. Препятствията пред възможността дори да се доберем до Стоманеното сърце са непреодолими.

Изгледах я и потиснах гнева си. Имах чувството, че тя спори с мен, не защото искрено не е съгласна, а защото по някаква причина ме намира дразнещ.

— Да… — продумах, обаче Проф ме прекъсна.

— Всички ме последвайте — рече той и стана.

Двамата с Меган се изгледахме ядно, а после всички тръгнахме след Проф към по-малката стая вдясно от основната. Даже Коуди се появи от третата стая — не беше чудно, че е слушал. Носеше ръкавица на дясната ръка. На дланта тя светеше с мека зелена светлина.

— Готов ли е изобразителят? — попита Проф.

— Почти — отговори Ейбрахам. — Той беше едно от първите неща, които нагласих. — Приклекна на пода до някакво устройство, което беше свързано със стената с няколко жици. Включи го.

Внезапно всички метални повърхности в стаята станаха черни. Подскочих. Все едно се носехме в тъмнината.

Проф вдигна ръка и почука по стената по определен начин. Стените се промениха и показаха изглед към града като от покрива на шестетажна сграда. В чернотата примигваха светлините на стотиците стоманени сгради в Нюкаго. Старите не бяха еднотипни; новите, които бяха построени върху някогашното езеро, бяха по-модерни. Първоначално бяха изградени от други материали, а после — умишлено превърнати в стомана. Бях чувал, че можеш да направиш разни интересни неща с архитектурата, когато имаш тази възможност.

— Това е един от най-развитите градове в света — каза Проф. — И се управлява от може би най-могъщия Епичен в Северна Америка. Тръгнем ли срещу него, драматично вдигаме залозите. А ние вече сме стигнали до максимума, който можем да платим. Провалът напълно ще сложи край на Възмездителите. Може да донесе катастрофа. Може да премахне и последната останала съпротива на човешкия род срещу Епичните.

— Само ми позволете да разкажа плана — рекох аз. — Мисля, че ще ви убедя. — Имах предчувствие. Проф искаше да тръгне срещу Стоманеното сърце. Ако успеех да изложа доводите си, той щеше да ме подкрепи.

Проф се обърна към мен и срещна погледа ми.

— Искаш да го направим? Добре. Ще ти дам възможност. Обаче не искам да убеждаваш мен. — Той посочи към Меган, която стоеше до входа, все още със скръстени ръце. — Убеди нея.

13.

Да убедя Меган. Страхотно. Очите ѝ можеха да пробият дупки в… хмм, във всичко, предполагам. Искам да кажа, очите по принцип не могат да пробиват дупки, така че всякакво сравнение върши работа, нали?

Та очите на Меган можеха да пробият дупки в масло. Да я убедя, рекох си. Невъзможно.

Но нямаше да се предам, без да опитам. Пристъпих към лъскавата метална стена, върху която се виждаха контурите на Нюкаго, и попитах:

— Изобразителят може ли да покаже всичко?

— Всичко, което основната шпионска мрежа наблюдава или подслушва — обясни Ейбрахам и се изправи от мястото си до устройството.

— Шпионската мрежа ли? — попитах аз и изведнъж ми стана неловко. Пристъпих напред. Това устройство беше забележително. Създаваше ми усещането, че наистина стоя на покрива на постройка извън града, а не в малка стаичка. Илюзията не беше съвършена — ако се вгледах, все пак можех да забележа ъглите на стаята, а и триизмерното изображение не беше отлично при близките обекти.

Но поне докато не се взирах прекалено и не обръщах внимание на отсъствието на вятъра и градските миризми, наистина можех да си представя, че съм навън. И те изграждаха този образ, използвайки шпионската мрежа? Това беше системата на Стоманеното сърце за наблюдение на града, средството на Правоприлагането да води сметка какво правят хората в Нюкаго.

— Знаех, че той ни наблюдава — казах аз, — обаче не допусках, че камерите са толкова… обхватни.

— За щастие — уточни Тиа — намерихме разни начини да повлияваме на това, което мрежата вижда и чува. Затова не се тревожи, че Стоманеното сърце ни шпионира.

Все още ми беше неловко, но в момента не си струваше да се притеснявам за такива работи. Стъпих на ръба на сградата и погледнах улиците долу. Минаха няколко коли и изобразителят предаде шума. Пресегнах се напред и положих ръка върху стената на стаята — все едно я сложих върху нещо невидимо във въздуха. Много дезориентиращо.

За разлика от тензорите, за изобразителите бях чувал — хората плащаха добри пари да гледат такива филми. Разговорът с Коуди ме беше навел на размисъл. Дали бяхме научили да правим тези неща от Епичните с илюзионистки сили?

— Аз…

— Не — рече Меган. — Ако той трябва да ме убеждава, то аз ще водя разговора. — И тя застана до мен.

— Ама…

— Давай, Меган — рече Проф.

Промърморих си и отстъпих на място, където нямах чувството, че ще полетя надолу от няколко етажа.

— Просто е — каза Меган. — Има един огромен проблем в това да се изправим срещу Стоманеното сърце.

— Само един ли? — обади се Коуди, облегнат на стената. Все едно се облягаше на въздуха. — Да видим: невероятна сила, може да изстрелва залпове енергия от ръцете си, може да превръща всичко неживо в стомана, може да управлява ветровете и да лети със съвършен контрол… О, и е напълно неуязвим за куршуми, хладни оръжия, огън, радиация, удар с тъп предмет, удушаване и взрив. Това са примерно три неща, момичето ми.

И вдигна четири пръста.

Меган завъртя очи.

— Всичко това е вярно — отговори тя, после пак се обърна към мен. — Но нищо от изброеното не е даже първият проблем.

— Първият проблем е да го намерим — тихо каза Проф. Двамата с Тиа бяха извадили сгъваеми столове и седяха в средата на въображаемия покрив. — Стоманеното сърце е параноик. Той гледа да е сигурен никой да не знае къде точно се намира.

— Точно така — каза Меган, вдигна ръце и с издадени палци почна да управлява изобразителя. Понесохме се през Нюкаго, а сградите минаха като в гъста мъгла под нас.

Аз потръпнах и стомахът ми се преобърна. Пресегнах се към стената, обаче не знаех къде се намира, и се запрепъвах, докато я открия. Внезапно спряхме, увиснахме във въздуха и видяхме двореца на Стоманеното сърце.

Представляваше мрачна крепост от анодирана стомана, която се издигаше в края на града, върху онази част от езерото, която беше превърната в стомана. Простираше се в двете посоки, дълга редица тъмен метал с кули, трегери и ходници. Като някаква кръстоска между старо викторианско имение, средновековен замък и нефтена платформа. Ослепителни червени светлини грееха от дълбините на ниши, а от комините бълваше дим — черен на фона на черното небе.

— Казват, че нарочно е построил двореца объркващ — рече Меган. — Има стотици стаи и всяка нощ спи в различна спалня, храни се в различна трапезария. Предполага се, че дори персоналът не знае къде ще бъде той. — Тя враждебно се обърна към мен. — Никога няма да го намериш. Това е първият проблем.

Аз се олюлях. Още имах чувството, че стоим във въздуха, макар явно никой от другите да не изпитваше затруднения.

— Можем ли… — обърнах се аз замаяно към Ейбрахам.

Той се ухили, направи някакви движения и ни върна на покрива на една недалечна сграда. Имаше малък комин и когато „кацнахме“, той се размаза на пода и стана двуизмерен. Това не беше холограма — доколкото знаех, никой не беше постигнал такова ниво на илюзия чрез технология. Беше си само много напреднала употреба на шест екрана и малко триизмерно изображение.

— Добре — казах аз, когато се почувствах по-стабилен. — Както и да е, това би било проблем.

— Освен ако? — попита Проф.

— Освен ако не е нужно да намираме Стоманеното сърце. Той ще дойде при нас.

— Той вече рядко се появява на публично място — каза Меган. — А ако го прави, то е изменчиво. Как, в името на пламъците на Злочестие, ти ще…

— Кривата линия — прекъснах я аз. Епичната, която накара земята да погълне банката в онзи ужасен ден, когато баща ми беше убит, и която по-късно предизвика Стоманеното сърце.

— Дейвид има право — каза Ейбрахам. — Стоманеното сърце излезе от скривалището си, за да се бие с нея, когато тя опита да превземе Нюкаго.

— И когато Тържеството на омразата дойде — добавих аз, — Стоманеното сърце лично отговори на предизвикателството.

— Доколкото си спомням — намеси се Проф, — те разрушиха цяла улица при този сблъсък.

— Трябва да е било голяма веселба — отбеляза Коуди.

— Да — отвърнах аз. Имах снимки от този бой.

— Значи ти казваш, че трябва да убедим някой силен Епичен да дойде в Нюкаго и да го предизвика — сухо каза Меган. — И ние ще знаем къде се намира. Лесна работа.

— Не, не — възразих аз и се обърнах към тях, загърбвайки тъмната димяща грамада на двореца. — Това е първата част от плана. Караме Стоманеното сърце да мисли, че някой могъщ Епичен идва да го предизвика.

— И как бихме могли да направим това? — попита Коуди.

— Вече сме започнали — обясних аз. — Сега разпространяваме мълвата, че Случайност е убит от агенти на нов Епичен. Започваме да нападаме други Епични и създаваме впечатлението, че това е работа на същия съперник. После пращаме на Стоманеното сърце ултиматум — ако иска убийствата на подчинените му да престанат, ще трябва да излезе и да се бие.

— И той ще излезе. Стига да сме достатъчно убедителни. Проф, ти каза, че той е параноик. Прав си. Такъв е. И не може да устои на предизвикателство към властта му. Винаги лично се заема със съперниците, точно както постъпи със Смъртоносното посочване преди толкова много години. Ако има нещо, в което Възмездителите да са добри, това е избиването на Епични. Ако за кратко време убием достатъчно Епични в града, това ще е заплаха за Стоманеното сърце. Можем да го измъкнем навън, сами да изберем бойното поле. Можем да го накараме да дойде при нас и да попадне право в капана ни.

— Няма да стане — отсече Меган. — Просто ще прати Зарево или Повелителя на нощта.

Зарево и Повелителя на нощта — двама изключително могъщи Висши Епични, които бяха телохранители на Стоманеното сърце и негова дясна ръка. Бяха опасни почти колкото него самия.

— Показах ви слабото място на Повелителя на нощта — отговорих аз. — Слънчевата светлина, ултравиолетовата радиация. Той не подозира, че някой е наясно с това. Можем да го ползваме и да го хванем в капан.

— Не си доказал нищо — настоя Меган. — Показа ни, че той има слабо място. Но всеки Епичен има. Не знаеш, че това е слънчевата светлина.

— Прегледах източниците му — намеси се Тиа. — Наистина… наистина изглежда, че Дейвид може и да разполага с нещо.

Меган стисна зъби. Ако наистина трябваше да я убеждавам да се съгласи с плана ми, щях да се проваля. Не личеше тя да е склонна да се съгласи, колкото и добри да бяха аргументите ми.

Ала не бях убеден, че ми е нужна нейната подкрепа, каквото и да говореше Проф. Бях виждал как го уважават останалите Възмездители. Решеше ли той, че идеята е добра, те щяха да го последват. Само трябваше да се надявам, че моите доводи ще са достатъчно добри за него — въпреки настояването му да убедя Меган.

— Зарево — продължи Меган. — Какво ще кажеш за него?

— Лесна работа — отвърнах аз и настроението ми се подобри. — Зарево не е такъв, какъвто изглежда.

— Това какво означава?

— Нужни са ми записките, за да обясня. Но той ще е най-лесен от тримата, това ви го обещавам.

Меган направи физиономия, все едно това я обижда и се дразни, че не искам да споря с нея без записките си.

— Все тая — рече тя, после направи някакво движение, завъртя стаята в кръг и отново ме накара да се олюлявам, макар да нямаше тласък. Погледна ме и аз забелязах намек за усмивка върху устните ѝ. Е, поне разбрах едно нещо, което разчупва студенината ѝ — почти да ме накара да изгубя обяда си.

Когато стаята спря да се върти, гледката ни беше нагоре и под ъгъл. Всяка част от мене говореше, че трябва да се плъзгаме назад към стената, но знаех, че това е просто игра на перспективата.

Точно пред нас група от три коптера летеше над града. Бяха лъскави и черни, всеки с по две големи перки. Отстрани имаха изрисувана в бяло емблемата на Правоприлагането — меч и щит.

— Вероятно дори няма да се стигне до Зарево и Повелителя на нощта — каза Меган. — Трябваше първо да изтъкна това: Правоприлагането.

— Права е — рече Ейбрахам. — Стоманеното сърце винаги е обграден от войници на Правоприлагането.

— Значи ще извадим от строя първо тях — отговорих аз. — Без друго това е първото нещо, което би направил един съперник Епичен: да обезвреди армията на Стоманеното сърце, за да нахлуе в града. Това само ще помогне да го убедим, че ние сме съперник Епичен. Възмездителите никога не биха направили нещо подобно — да се сражават с Правоприлагащите.

— Не бихме го направили — каза Меган, — защото би било чиста идиотщина!

— Наистина изглежда малко извън нашите възможности, синко — потвърди Проф. Можех обаче да преценя, че съм го запалил. Гледаше с интерес. Хареса идеята да измъкнем Стоманеното сърце. Възмездителите правеха такива работи — да играят с арогантността на Епичните.

Вдигнах ръце, подражавайки на движенията, които другите правеха, после ги прострях напред в опит да придвижа наблюдателницата към главната квартира на Правоприлагането. Стаята тромаво се залюля, килна се на една страна и прелетя през града, за да се забие в калкана на някаква постройка. Застина там и не можа да продължи навътре, понеже шпионската мрежа не гледаше там. Цялата стая се затресе, сякаш отчаяно опитваше да изпълни искането ми, но не знае къде да отиде.

Катурнах се настрани към стената, после замаяно пльоснах на пода.

— Ух…

— Искаш ли да го направя вместо тебе? — попита развеселено Коуди откъм вратата.

— Аха. Благодаря. Главната квартира на Правоприлагането, моля.

Коуди направи движенията, вдигна стаята, изравни я, после я завъртя и я придвижи над града, докато не увиснахме над една голяма, прилична на черна кутия постройка. Изглеждаше малко като затвор, макар да не подслоняваше престъпници. Е, поне санкционираните от държавата такива.

Изправих се, решен да не изглеждам като глупак пред другите. Само че не бях сигурен дали е възможно.

— Има един прост начин да неутрализираме Правоприлагането — казах аз. — Отстраняваме Конфлукс.

За пръв път идеята ми не предизвика възмутени възгласи от страна на останалите. Дори Меган изглеждаше умислена. Стоеше съвсем близо до мен, със скръстени ръце. Много искам пак да я видя да се усмихва, помислих аз и веднага се постарах да отклоня ума си от това. Трябваше да остана съсредоточен. Не беше времето да допусна да загубя почва под краката си. Е… поне фигуративно.

— Обмисляли сте го — отгатнах аз и огледах стаята. — Ударихте Случайност, но сте говорили вместо него да опитате с Конфлукс.

— Би било мощен удар — каза тихо Ейбрахам, облегнат на стената до Коуди.

— Ейбрахам го предложи — уточни Проф. — Всъщност, бори се за това. Част от доводите му бяха същите като твоите: че не правим достатъчно, че не се целим в Епични, които са достатъчно влиятелни.

— Конфлукс не е просто началник на Правоприлагането — развълнувано казах аз. Най-сетне като че ли ме слушаха. — Той е даряващ.

— Какъв? — попита Коуди.

— Това е жаргонно название на Епичен, когото наричаме трансферентен — обясни Тиа.

— Да — потвърдих аз.

— Страхотно — отвърна Коуди. — И какво е трансферентен Епичен?

— Никога ли не обръщаш внимание? — попита Тиа. — Говорили сме за това.

— Чистеше си пушките — каза Ейбрахам.

— Аз съм художник — уточни Коуди.

— Той е художник — кимна Ейбрахам.

— Ох, моля ви — въздъхна Тиа и пак се обърна към мен.

— Даряващ — казах аз — е Епичен, който има способността да прехвърли силите си на други хора. Конфлукс притежава две сили, които може да дава на другите, като и двете са невероятно мощни. Може би дори по-мощни от тези на Стоманеното сърце.

— Че защо тогава не управлява той? — поинтересува се Коуди.

Свих рамене.

— Кой знае. Може да е уязвим. Не се е чуло да е безсмъртен. Затова стои скрит. Никой дори не знае как изглежда. Обаче е със Стоманеното сърце повече от пет години и тихичко управлява Правоприлагането. — Погледнах отново към тяхната главна квартира. — Може да създава огромни запаси енергия от тялото си. Предава това електричество на водачите на Ядрата; по този начин те задвижват механизираните единици и енергийните оръжия. Ако го няма Конфлукс, няма да има и силови брони и енергийни оръжия.

— И нещо повече — обади се Проф. — Ако извадим Конфлукс от строя, ще спрем захранването на града.

— Моля? — попитах аз.

— Нюкаго използва повече електричество, отколкото произвежда — обясни Тиа. — Всички тези светлини, включени толкова дълго време… това е огромен разход, на ниво, което би било трудно за поддържане дори в дните преди появата на Злочестие. Новите Разединени щати не разполагат с инфраструктурата да дават на Стоманеното сърце достатъчно енергия, че да управлява този град. А той го прави.

— Използва Конфлукс, за да допълва енергийните си запаси — додаде Проф. — По някакъв начин.

— Та това прави Конфлукс дори още по-добра мишена! — възкликнах аз.

— Разговаряхме за това преди месеци — каза Проф. Седеше приведен напред и сплел пръсти. — Решихме, че е прекалено опасно да ударим Конфлукс. Дори и да успеем, ще привлечем прекалено много внимание и Стоманеното сърце лично ще се заеме с нас.

— Ние тъкмо това искаме — отговорих аз.

Останалите не изглеждаха убедени. Направеха ли тази стъпка, тръгнеха ли срещу империята на Стоманеното сърце, щяха да се разкрият. Нямаше да има повече криене в разни градски подземия и нападения над внимателно подбрани цели. Нямаше да има повече тиха съпротива. Убиеха ли Конфлукс, нямаше връщане назад, докато не умре Стоманеното сърце или Възмездителите не бъдат заловени, разбити и екзекутирани.

Той ще каже „не“, помислих аз, когато погледнах Проф в очите. Изглеждаше по-стар, отколкото винаги си го бях представял. Мъж на средна възраст, със сиви нишки в косите и лице, което показва, че той е преживял смъртта на една епоха и е работил в продължение на десет тежки години да сложи край на следващата. Тези години го бяха научили на предпазливост.

Отвори уста да го изрече, но беше прекъснат от чуруликането на мобилния на Ейбрахам. Ейбрахам откачи апарата от рамото си.

— Време е за Засилването — рече той с усмивка.

Засилването. Ежедневното послание на Стоманеното сърце до неговите поданици.

— Можеш ли да го покажеш на стената? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Коуди, обърна мобилния си към стената и натисна някакъв бутон.

— Това няма да е нео… — подзе Проф.

Програмата вече беше започнала. Този път показваше Стоманеното сърце. Понякога той се появяваше лично, друг път — не. Стоеше на върха на една от радио антените на своя дворец. Катранено черното му наметало се простираше зад него и се гънеше на вятъра.

Всички послания бяха предварително записани, но нямаше начин да се определи кога; както винаги, в небето нямаше слънце, а и вече в града не растяха дървета, та да се определи сезонът. Почти бях забравил какво е да можеш да определиш кое време е просто като погледнеш през прозореца.

Стоманеното сърце беше осветен отдолу в червено. Стъпи с един крак на ниския парапет, после се приведе напред и огледа своя град. Своето владение.

Аз потреперих и се вторачих в образа му в едър план на стената пред мен. Убиецът на моя баща. Тиранинът. В този кадър изглеждаше толкова спокоен и вглъбен. Дългата наситено черна коса се виеше леко до раменете му. Ризата му беше изопната по нечовешки силното му тяло. Черни панталони, по-добри от онези, които носеше преди десет години. Този запис явно искаше да го представи като дълбокомислен и загрижен диктатор, като ранните комунистически вождове, за които учехме някога в училището към Фабриката.

Вдигна ръка. Взря се настойчиво в града под него и ръката му почна да свети със зла сила. Жълто-бяло, за да контрастира с ярко червеното отдолу. Силата около ръката му не беше електричество, а чиста енергия. Насъбира я известно време, докато ръката му почна да свети така ярко, че камерата можеше да улови само светлината и сянката на Стоманеното сърце пред нея.

После той се прицели и запрати мълния от ослепителна жълта сила в града. Тя удари една сграда, проби дупка в нея и изхвърли пламъци и отломки от отсрещната страна. Докато сградата тлееше, хората почнаха да бягат от нея. Камерата приближи, за да може със сигурност да ги заснеме. Стоманеното сърце държеше да знаем, че стреля по обитаема постройка.

Последва нов изстрел, който накара сградата да се олюлее; стоманата от едната страна почна да се топи и да се вдлъбва навътре. Стреля още два пъти по съседната сграда, запали и нея отвътре и стените почнаха да се топят от огромната мощ на запратената от него енергия.

Камерата се отдръпна и отново се насочи към Стоманеното сърце, който още стоеше полуприведен. Гледаше надолу към града с безстрастно лице, червената светлина багреше силната му челюст и умислените очи. Нямаше обяснение защо той разруши тези сгради, макар че навярно следващо послание щеше да посочи греховете — истински или не — на обитателите им.

Или пък не. Животът в Нюкаго носеше рискове; един от тях беше Стоманеното сърце да реши да екзекутира тебе или семейството ти без обяснение. В замяна на тези рискове можеш да живееш в място, където има електричество, течаща вода, работа и храна. В по-голямата част от страната сега това бяха редки удобства.

Пристъпих напред, точно до стената, за да огледам надвисналото там създание. Той иска да се ужасяваме, помислих си аз. Заради това е всичко. Иска да мислим, че никой не може да оспори властта му.

Ранните учени си бяха задавали въпроса дали Епичните не са някакъв нов етап в човешкото развитие. Еволюционен пробив. Не го приемах. Това нещо не беше човешко. Никога не е било. Стоманеното сърце се обърна да погледне камерата и на устните му се появи намек за усмивка.

Зад мен проскърца стол и аз се обърнах да погледна. Проф беше станал и се беше втренчил в Стоманеното сърце. Да, имаше омраза. Дълбока омраза. Проф сведе поглед и очите ни се срещнаха. Отново се случи — този миг на разбиране.

Всеки от нас знаеше позицията на другия.

— Не си казал как ще го убиеш — рече ми Проф. — Не си убедил Меган. Показа само, че имаш някакъв нестабилен половинчат план.

— Видях го да кърви. Тайната е някъде в главата ми, Проф. Това е най-добрата възможност, която вие или някой друг някога ще има да го убие. Можете ли да я подминете? Можете ли наистина да си тръгнете, когато можете да опитате?

Проф ме погледна в очите. Взря се в тях задълго. Зад мен предаването на Стоманеното сърце свърши и стената отново почерня.

Проф беше прав. Моят план, колкото и умен да ми се струваше някога, много зависеше от спекулации. Да измъкнем Стоманеното сърце на открито чрез фалшив Епичен. Да отстраним телохранителите му. Да сложим край на Правоприлагането. Да го убием като използваме тайното му слабо място, което може да е скрито някъде в паметта ми.

Наистина нестабилен и половинчат план. Затова трябваше да дойда при Възмездителите. Те можеха да го осъществят. Този човек, Джонатан Федрус, можеше да го осъществи.

— Коуди — рече Проф и се обърна. — Почни да обучаваш новото момче да работи с тензора. Тиа, нека видим можем ли да започнем да следим движенията на Конфлукс. Ейбрахам, ще ни трябва малко „мозъчна атака“ как да имитираме Висш Епичен, ако въобще е възможно.

Усетих как сърцето ми подскочи.

— Ще го направим ли?

— Да — отговори Проф. — Господ да ни е на помощ, ще го направим.