Стоманеното сърце

23.

Изпъшках, докато издърпвах въжето и редувах ръцете. С всяко дърпане от системата от макари се донасяше умолително писукане, все едно бях завързал някоя нещастна мишка към уред за изтезания и я въртях с ликуване.

Конструкцията бе изградена близо до водещия в дупката на Възмездителите тунел — единственият път за влизане или излизане. Бяха изминали пет дни от нападението ни над електроцентралата и през повечето от тях не се показвахме, а планирахме следващия си ход — удара срещу Конфлукс, за да обезсилим Правоприлагането.

Ейбрахам тъкмо се бе завърнал от снабдителен набег. Това означаваше, че аз престанах да бъда един от тензорните специалисти на групата и се превърнах в техния източник на безплатен тийнейджърски труд.

Продължих да тегля, от челото ми капеше пот и започна да се процежда през тениската. Най-накрая от дълбините на дупката се появи сандъчето, Меган го издърпа от поставката му на колелца и го стовари в стаята. Аз пуснах въжето и изпратих поставката на колела и въжето надолу по тунела, за да може Ейбрахам да привърже още един сандък с провизии.

— Искаш ли да направиш следващия? — попитах Меган, докато си бършех челото с кърпата.

— Не — безгрижно отговори тя, постави палетата върху количка и я откара, за да я нареди до останалите.

— Сигурна ли си? — попитах я аз; ръцете ме боляха.

— Справяш се чудесно — отговори ми тя, — а и това е добро упражнение.

Постави сандъка, после седна на стола, вдигна крака на бюрото и отпи лимонада, докато четеше книга на мобилния си.

Поклатих глава. Беше невероятна.

— Мисли за това като за проява на кавалерство — разсеяно продължи Меган и почука по екрана, за да свали надолу още текст. — Закриляш едно беззащитно момиче от болка и тъй нататък.

— Беззащитно? — попитах аз, когато Ейбрахам ни даде знак. Въздъхнах и отново задърпах въжето.

Тя кимна.

— Абстрактно погледнато.

— Как може някой да бъде абстрактно беззащитен?

— Изисква доста работа — обясни тя и отпи от питието си. — Само изглежда лесно. Точно като абстрактното изкуство.

Просумтях.

— Абстрактно изкуство? — запитах аз, докато дърпах въжето.

— Да. Нали знаеш, човекът рисува черна линия на платното, нарича го метафора и го продава за милиони.

— Никога не е имало такова нещо.

Тя ме изгледа развеселено.

— Със сигурност е имало. Не си ли учил за абстрактното изкуство в училище?

— Обучаван съм във Фабриката — обясних аз. — Елементарна математика, четене, география, история. Нямаше време за нищо друго.

— А преди това? Преди Злочестие?

— Бях на осем — продължих аз. — И живеех в центъра на Чикаго, Меган. Образованието ми се състоеше основно в това да се уча да избягвам бандите и да не надигам глава в училище.

— Това си учил на осем години? В началното училище?

Вдигнах рамене и продължих да дърпам. Изглеждаше притеснена от казаното от мен, но ще призная, че аз бях притеснен от казаното от нея. Хората не бяха плащали толкова много пари за такива прости неща, нали? Това ме слисваше. Хората преди Злочестие са били странни.

Издърпах следващото пале и Меган скокна от стола си, за да го прекара. Не можех да си мисля, че прочиташе много, но не изглеждаше раздразнена от прекъсванията. Наблюдавах я и отпих дълбока глътка от чашата си с вода.

Нещата между нас бяха… различни след откровението ѝ в асансьорната шахта. В много отношения беше по-спокойна в близост до мен, което не бе особено смислено. Не трябваше ли нещата да бъдат по-мъчителни? Знаех, че не одобрява мисията ни. За мен това изглеждаше доста важна работа.

И все пак наистина беше професионалист. Не приемаше, че Стоманеното сърце трябва да бъде убит, но не изостави Възмездителите, нито помоли за прехвърляне в друга тяхна клетка. Не знаех колко такива има — явно само Тиа и Проф бяха наясно — но имаше поне още една.

Както и да е, Меган остана и не допусна чувствата ѝ да я отвличат от работата. Може и да не беше съгласна, че Стоманеното сърце трябва да умре, но от изкопченото от нея излизаше, че тя вярва в борбата против Епичните. Бе като войник, който е уверен, че определена битка не е разумна от тактическа гледна точка, но достатъчно поддържаше генералите, за да се сражава независимо от това.

Уважавах я за това. Искрите да го отнесат, аз я харесвах все повече и повече. И въпреки че напоследък не бе особено привързана към мен, вече не беше открито враждебна и студена. Това ми създаваше възможност да пробвам някоя прелъстителна магия. Щеше ми се да знаех някоя.

Тя постави сандъчето на място, аз чаках Ейбрахам да сигнализира да започна да дърпам отново. Вместо това той се появи на входа на тунела и започна да разкача системата от макари. Рамото му бе излекувано от пистолетния изстрел с болконтрола, уреда на Възмездителите, който помагаше на плътта да заздравява извънредно бързо.

Не знаех много за него, при все че говорих с Коуди — той го нарече „последното от трите“. Три образеца на невероятна технология, дадени на Възмездителите от дните на Проф като учен. Тензорите, якетата и болконтрола. Според разказаното ми от Ейбрахам, Проф създал всяка от технологиите и после ги откраднал от лабораторията, където работел, с намерението да започне собствената си война срещу Епичните.

Ейбрахам свали последните части на системата от макари.

— Готови ли сме? — попитах аз.

— Да.

— Преброих повече сандъци от тези тук.

— Другите са твърде големи, за да минат през тунела — обясни Ейбрахам. — Коуди ще ги превози до хангара.

Така наричаха мястото, където държаха возилата си. Бях ходил там; голямо помещение с няколко коли и микробус вътре. Не беше сигурно като това укритие — хангарът трябваше да има достъп до горния град и не можеше да е част от подземната улична мрежа.

Ейбрахам отиде до пирамидата от дузина сандъци, които бяхме струпали в скривалището. Потърка брадичка и ги заразглежда.

— Можем и да разтоварим тия — каза той. — Имам още един час на разположение.

— Преди какво? — попитах го и застанах до него край сандъците.

Не ми отвърна.

— Често излизаше през последните няколко дни — отбелязах аз.

Отново не ми отговори.

— Няма да ти каже къде е бил, Колене — обясни Меган, изопнала се на бюрото. — Привиквай с това. Проф често го изпраща с тайни задачи.

— Но… — произнесох аз и се почувствах уязвен. Мислех си, че съм си извоювал място в екипа.

— Не се натъжавай, Дейвид — отвърна Ейбрахам и хвана лост, за да отвори едно от сандъчетата. — Не става дума за доверие. Трябва да пазим някои неща в тайна, дори в групата, в случай че някой от нас попадне в плен. Стоманеното сърце си има свой начин да се добира до това, което хората крият — никой освен Проф не бива да знае всичко, което вършим.

Беше добро обяснение и вероятно затова не можех да зная и за други клетки на Възмездителите, но все пак бе дразнещо. Докато Ейбрахам отваряше следващо сандъче, бръкнах в торбичката на кръста си и измъкнах тензора. С него изпарих дървените капаци на няколко сандъка.

Ейбрахам повдигна вежда към мен.

— Какво? — попитах аз. — Коуди ми каза да продължа да се упражнявам.

— Ставаш доста добър — рече Ейбрахам. После бръкна в едно от отворените от мен сандъчета и извади ябълка, вече покрита със стърготини. Малко се оцапа, докато я извади.

— Твърде добре — продължи той. — Но понякога лостът е по-ефективен, а? Освен това можем да поискаме да използваме повторно тези сандъчета.

Въздъхнах, но кимнах. Беше просто… е, трудно. Трудно беше да забравя усещането за сила, което изпитах при проникването в електроцентралата. Като правех дупки в стените и създавах опорите, можех да подчинявам материята на волята си. Колкото повече използвах тензора, толкова повече се запалвах от възможностите му.

— Също така е важно — поде Ейбрахам — да избягваме да разкриваме какво можем. Представи си всички да знаеха за тези неща, а? Светът щеше да е различен и много по-труден за нас.

Кимнах и неохотно оставих тензора настрана.

— Твърде неприятно, че трябваше да оставим онази дупка и Диамант я видя.

Ейбрахам се подвоуми съвсем за малко.

— Да — съгласи се той. — Твърде неприятно.

Помогнах му да разтовари провизиите, към нас се присъедини Меган и заработи с характерната си ефективност. Тя завърши с надзираване и с указания къде да подреждаме различните храни. Ейбрахам приемаше нарежданията ѝ без оплаквания, въпреки че тя беше по-млад член на групата.

Към средата на разтоварването Проф излезе от кабинета си за планиране. Дойде при нас, докато преглеждаше някакви книжа в папка.

— Научи ли нещо, Проф? — попита го Ейбрахам.

— По изключение, слуховете се носят както ни отърва — отговори Проф и хвърли папката на бюрото на Тиа. — В града се носят новини за нов Епичен, дошъл да предизвика Стоманеното сърце. Половината Нюкаго говори за това, докато другата половина се барикадира в мазетата си и чака битката да отмине.

— Това е чудесно! — изкоментирах аз.

— Да — Проф изглеждаше притеснен.

— Какво не е наред тогава? — попитах аз.

Той почука по папката.

— Тиа каза ли ви какво има на чиповете с данни, които донесохте от електроцентралата?

Поклатих глава и опитах да скрия любопитството си. Щеше ли да ми каже? Може би това щеше да ме насочи с какво се е занимавал Ейбрахам тайно през последните няколко дни.

— Пропаганда — обясни Проф. — Според нас сте попаднали на секретен отдел за обществено манипулиране в правителството на Стоманеното сърце. Донесените от вас папки съдържат заявления за печата, бележки за слухове, за които се планира да бъдат разпространявани, и истории за извършени от Стоманеното сърце неща. Повечето от тези истории и слухове са фалшиви, доколкото Тиа може да го установи.

— Не е той първият владетел, който измисля величествена история за себе си — отбеляза Ейбрахам и постави консерви с пилешко месо на една от издълбаните лавици, които заемаха цялата стена на задната стая.

— Но защо ще му е това на Стоманеното сърце? — попитах аз и обърсах чело. — Искам да кажа… той е практически безсмъртен. Не е като да му трябва да изглежда по-могъщ, отколкото е.

— Арогантен е — каза Ейбрахам. — Всички го знаят. Можеш да го видиш в очите му, в гласа му, в действията му.

— Да — съгласи се Проф. — По която причина тези слухове са толкова объркващи. Историите нямат за цел да го възвеличават — или ако целта им е такава, начинът му да го постига е странен. Повечето от разказите са за извършени от него жестокости. Убити от него хора, сгради — даже малки градчета — които се предполага, че е унищожил. Но нищо от това не е станало в действителност.

— Пуска слухове, че е изклал цели градчета? — попита Меган и прозвуча разтревожено.

— Дотолкова можем да кажем — потвърди Проф. И той се включи и помагаше да разтоварим сандъците. Забелязах, че щом той се появи, Меган спря да нарежда.

— Най-малкото някой иска Стоманеното сърце да изглежда по-ужасен, отколкото е в действителност.

— Може би сме попаднали на някаква революционна група? — пламенно предложих аз.

— Съмнявам се — отвърна Проф. — В една от главните правителствени сгради? С такава охрана? Освен това, от думите ви май излиза, че пазачите са знаели за мястото. Както и да е, много от тези истории са придружени от документация, според която те са били съчинени лично от Стоманеното сърце. Това подчертава лъжливостта им и нуждата да бъдат подкрепени от изфабрикувани факти.

— Постоянно се хвали — каза Ейбрахам — и измисля неща — само че сега министерството му трябва да направи всичките негови твърдения да звучат истински, иначе той ще изглежда глупаво.

Проф кимна и сърцето ми помръкна. Бях предположил, че сме открили нещо важно. Вместо това бях намерил единствено отдел, зает да изкарва Стоманеното сърце добър. И по-зъл. Или нещо друго.

— Значи Стоманеното сърце не е толкова ужасен, колкото би му се искало ние да смятаме — заяви Ейбрахам.

— О, той е ужасен — възрази Проф. — Би ли обяснил, Дейвид?

— Над седемнадесет хиляди потвърдени убийства на негово име — разсеяно изрекох аз. — Има го в бележките ми. Много са били невинни. Не може всичките да са измислица.

— И не са — потвърди Проф. — Той е ужасен, страшен индивид. Просто иска всички ние да го знаем.

— Колко странно — каза Ейбрахам.

Бръкнах в сандък със сирена, извадих увитите в хартия парчета и ги поставих в студеното хранилище на отсрещната страна на стаята. Толкова много от храните, които Възмездителите ядяха, бяха неща, които не можех да си позволя. Сирене, пресни плодове. Повечето от храната в Нюкаго трябваше да се доставя заради тъмнината. Беше невъзможно да се отглеждат плодове и зеленчуци на открито и Стоманеното сърце внимаваше да държи здраво земеделските земи около града.

Скъпи храни. Вече свиквах да ги ям. Странно колко бързо можеше да стане това.

— Проф — попитах аз, докато поставях пита сирене в хранилището — питал ли сте се някога дали Нюкаго вероятно няма да е по-зле без Стоманеното сърце, отколкото е с него?

На другия край на стаята Меган се обърна рязко и ме изгледа, но аз не я погледнах. Няма да му изпея какво каза, тъй че спри да ме зяпаш. Просто искам да знам.

— Вероятно ще е по-зле — отговори Проф. — Поне за известно време. Инфраструктурата на града вероятно ще рухне. Ще има недостиг на храна. Докато някой могъщ не заеме мястото на Стоманеното сърце и не гарантира работата на Правоприлагането, ще има грабежи.

— Но…

— Ти искаш своето отмъщение, синко? Е, това е цената му. Няма да го захаросвам. Опитваме да не засягаме невинни, но когато убием Стоманеното сърце, ще причиним страдание.

Седнах край хладилната дупка.

— Помислял ли си някога за това? — попита Ейбрахам. Беше измъкнал синджирчето изпод ризата си и го потъркваше с пръст. — През всичките години планиране и подготовка да убиеш оня, когото мразиш, никога ли не си се замислял какво ще стане с Нюкаго?

Изчервих се, но после поклатих глава. Не бях.

— И… какво правим?

— Продължаваме като досега — отговори Проф. — Работата ни е да изрежем заразената плът. Само тогава тялото може да започне да се лекува — но най-напред ще боли много.

— Но…

Проф се обърна към мен и аз забелязах нещо в израза му. Страшно изтощение, умората на някого, който е водил война изключително дълго време.

— Добре е за теб да мислиш върху това, синко. Разсъждавай. Тревожи се. Стой буден нощем, уплашен заради жертвите на идеологията си. За теб ще е добре да научиш цената на това да се биеш. Но трябва да те предупредя за нещо. Няма да намериш отговори. Няма добър избор. Подчинение на един тиранин или хаос и страдания. В крайна сметка избирам второто, макар че това измъчва душата ми. Не се ли сражаваме, с човешкия род е свършено. Бавно се превръщаме в овце на Епичните, в роби и прислуга — загниваме. Това не е само за отмъщение или отплата. Става дума за оцеляването на нашата раса. Става дума за това хората да са господари на собствената си съдба. Избирам страданието и несигурността пред това да се превърна в домашен любимец.

— Чудесно е — намеси се Меган — да избираш сам. Но, Проф, ти не избираш само за себе си. Ти избираш за всеки в града.

— Така е — и той плъзна някакви кутии на полицата.

— Най-накрая — продължи Меган — те не се превръщат в господари на съдбата си. Или ги управлява Стоманеното сърце, или са оставени да се оправят сами — поне докато не се появи някой друг Епичен, за да ги управлява отново.

— Тогава ще убием и него — тихо отговори Проф.

— Колко можеш да убиеш? — попита Меган. — Не можеш да спреш всички Епични, Проф. Най-накрая някой друг ще се установи тук. Мислиш, че ще е по-добър от Стоманеното сърце?

— Достатъчно, Меган — каза Проф. — Вече говорихме за това, а аз съм взел решението си.

— Нюкаго е едно от най-добрите места за живеене в Разединените Щати — продължи Меган и не обърна внимание на забележката на Проф. — Трябва да се фокусираме върху Епични, които не са добри администратори, върху места, където животът е по-лош.

— Не — възрази Проф, а гласът му звучеше по-рязко.

— Защо не?

— Защото в това е проблемът! — отсече той. — Всички приказват колко страхотно място е Нюкаго. Но то не е страхотно, Меган. Изглежда добро само при сравнение! Да, има и по-лоши места, но докато смятаме тази гнусна дупка за идеал, няма да стигнем никъде. Не можем да ги оставим да ни убедят, че това е нормално!

Стаята притихна, а Меган изглеждаше поразена от избухването на Проф. Аз седнах, а раменете ми провиснаха.

Въобще не приличаше на каквото си бях представял. Славните Възмездители, които въздават правосъдие на Епичните. Въобще не си бях помислял за вината, която ще носят, за споровете, за несигурността. Можех да го видя в тях, същия страх, който изпитвах в електроцентралата. Притеснението, че е възможно да вършим по-лоши неща, че можем да се окажем лоши като Епичните.

Проф си тръгна и безсилно махна с ръка. Чух как завесата прошумолява, а той се оттегля в стаята си за размишления. Меган го гледаше как се отдалечава с почервеняло от гняв лице.

— Не е толкова зле, Меган — тихо произнесе Ейбрахам. Все още изглеждаше спокоен. — Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да приказваш такива работи? — попита тя.

— Не се налага да надвиваме всички Епични, разбираш ли — обясни той. В тъмнокожата си ръка държеше верижка с малко провиснало от нея медальонче. — Просто трябва да удържим достатъчно дълго.

— Няма да слушам глупостите ти, Ейбрахам — отговори тя. — Не и сега.

С тези думи се обърна и излезе от склада. Пропълзя в отвеждащия в стоманените катакомби тунел и изчезна.

Ейбрахам въздъхна и се обърна към мен.

— Не изглеждаш добре, Дейвид.

— Зле ми е — честно си казах аз. — Мислех си… че ако някой притежава отговорите, то това ще са Възмездителите.

— Грешно ни преценяваш — каза Ейбрахам и се доближи към мен. — Грешно преценяваш Проф. Не гледай към екзекутора за обяснение защо острието му се стоварва. А Проф е общественият екзекутор, войник на човешкия род. Други ще дойдат да възстановяват.

— Но това не те ли мъчи? — попитах аз.

— Не прекалено — просто отговори Ейбрахам и отново си окачи верижката. — Но аз имам надежда, която останалите нямат.

Сега можех да видя медальончето му. Беше малко и сребърно, със стилизиран знак S на него. Стори ми се, че отнякъде разпознавам този символ. Напомняше ми за баща ми.

— Ти си един от Верните — предположих аз. Чувал бях за тях, макар че не бях срещал такива. Фабриката отглеждаше реалисти, не мечтатели, а за да бъдеш един от Верните, трябваше да си мечтател.

Ейбрахам кимна.

— Как все още можеш да вярваш, че ще се появят добри Епични? — попитах аз. — Искам да кажа, изминали се повече от десет години.

— Десет години не е твърде дълго — отговори Ейбрахам. — Не и в по-далечна перспектива. В сравнение с нея дори и хората не са толкова древен вид! Героите ще дойдат! Някой ден ще има Епични, които не убиват, не мразят, не потискат. Ще бъдем защитени.

Идиот, мина ми през ума. Беше моментна реакция, при все че веднага се почувствах зле от нея. Ейбрахам не беше идиот. Беше мъдър човек или изглеждаше такъв до сега. Но… как можеше все още да смята, че ще има добри Епични? Същият начин на разсъждаване уби баща ми.

Все пак поне има нещо, което да очаква, казах си аз. Толкова лошо ли беше да желаеш да съществува някаква митична група от Епични-герои — да ги чакаш да се появят и да донесат спасение?

Ейбрахам стисна рамото ми, усмихна ми се и си тръгна. Станах и мернах как последва Проф в стаята за размишления, нещо, което не бях виждал да прави никой от останалите. Скоро чух тих разговор.

Поклатих глава. Мислех си да продължа с разтоварването, но установих, че нямам желание за това. Погледнах тунела към катакомбите. Просто ми хрумна, изпълзях през него и отидох да проверя дали мога да намеря Меган.

24.

Меган не беше отишла далеч. Намерих я в края на тунела, седнала на купчина стари сандъци точно пред укритието. Неуверено я приближих, а тя ме изгледа подозрително. След миг изразът ѝ омекна и тя се върна към разглеждането на мрака пред нея. Беше обърнала мобилния си нагоре, за да излъчва светлина.

Покатерих се на сандъците до нея и седнах, но не заговорих. Искаше ми се да имам нещо съвършено да кажа, и — както обикновено — не можех да си представя какво ли би било то. Проблемът беше, че в общи линии бях съгласен с Проф, въпреки че се чувствах виновен за това. Нямах научната подготовка да предвидя какво ще стане с Нюкаго, ако предводителят му бъде убит. Но знаех, че Стоманеното сърце е зъл. Никой съд не би го осъдил, но аз имах право да търся справедливост за нещата, които бе сторил на мен и близките ми хора.

Тъй че просто си седях там и опитвах да съчиня нещо, което няма да я засегне, но и няма да звучи като извинение. По-трудно е, отколкото изглежда — вероятно затова през повечето време аз просто казвам каквото ми идва. Спра ли да мисля, не мога да изляза с нищо.

— Той наистина е чудовище — каза Меган най-накрая. — Знам го. Противно ми е да звуча така, все едно го защитавам. Просто не знам дали ако го убием, това ще бъде добро за хората, които опитваме да защитим.

Кимнах. Разбрах го, наистина. Отново се умълчахме. Както седяхме, можех да дочуя далечни звуци от коридорите, изкривени от странното устройство и акустика на стоманените катакомби. Понякога човек можеше да чуе стичаща се вода, понеже наблизо минаваха канализационните тръби на града. Друг път бях сигурен, че чувам плъхове, въпреки че се чудех от какво ли биха могли да живеят тук долу. Понякога земята сякаш простенваше тихо.

— Какво представляват те, Меган? — попитах аз. — Питала ли си се за това?

— Епичните ли имаш предвид? — попита тя. — Много хора имат теории.

— Знам. Какво мислиш ти обаче?

Не ми отговори веднага. Много хора имаха теории и повечето биха ви ги разказали с удоволствие. Епичните бяха следващата стъпка в човешката еволюция или бяха изпратено от този или онзи бог наказание, или всъщност бяха извънземни. Или бяха резултат от таен проект на правителството. Или всичко беше измама и използваха технология, за да се преструват, че имат сили.

Повечето от теориите се издънваха при срещата с фактите. Нормални хора бяха получили сили и бяха станали Епични; не бяха извънземни или нещо подобно. Имаше достатъчно недвусмислени истории за член на семейството, демонстрирал способности. Учените твърдяха, че не можели да се оправят с генетиката на Епичните, но аз не знаех много за тези неща. Освен това, повечето учени или бяха изчезнали, или работеха за някого от по-силните Епични.

Както и да е, много от слуховете бяха глупави, но това не бе спряло разпространението им и вероятно никога нямаше да го направи.

— Мисля, че са някакво изпитание — обясни Меган.

Намръщих се.

— Искаш да кажеш в религиозен смисъл?

— Не, не изпитание на вярата или нещо подобно — продължи Меган. — Искам да кажа, че са изпитание какво ще направим, ако разполагаме със сила. Неограничена сила. Какво ще направи тя с нас? Как ще се справим с нея?

Намусих се.

— Ако Епичните са пример какво ще вършим със силата, тогава по-добре въобще да не получаваме никаква.

Тя замълча. Секунди след това чух друг странен звук. Подсвиркване.

Обърнах се и изненадано видях Коуди да идва по коридора. Беше сам и пеша, което значеше, че е оставил електрокара — който теглеше сандъците с провизии — в хангара. Беше метнал пушка на рамо и нахлупил бейзболната шапка, избродирана с предполагаемия герб на шотландския му клан. Докосна шапката към нас.

— Така… имаме парти значи? — попита той. Провери мобилния си. — Време за чай ли е?

— Чай? — почудих се аз. — Никога не съм те виждал да пиеш чай.

— Обикновено хапвам малко риба и пакетче чипс — обясни Коуди. — Това е британска традиция. Вие всички сте янки и не разбирате.

Нещо в това твърдение изглеждаше малко вероятно, но не знаех достатъчно, за да го предизвикам.

— Защо са мрачните физиономии? — попита Коуди и подскокна до нас върху сандъците. — Вие двамата приличате на ловци на еноти в дъждовен ден.

Супер, помислих си аз. Защо не мога да правя такива метафори?

— Проф и аз спорихме — обясни Меган с въздишка.

— Пак? Мислех си, че вие двамата сте спрели с това. За какво беше този път?

— Не е нещо, за което искам да говоря.

— Ясно, ясно — Коуди извади дългия си ловджийски нож и започна да си реже ноктите. — Повелителя на нощта е тръгнал из града. Хората разправят, че е навсякъде, минава през стени, надзърта из бърлогите на злодеите и на по-дребните Епични. Всички са на нокти.

— Това е добре — казах аз. — Означава, че Стоманеното сърце приема заплахата сериозно.

— Може би — продължи Коуди. — Може би. Все още не е казал нищо за предизвикателството, което му отправихме, а и Повелителя на нощта си проверява сума ти обикновени типове. Стоманеното сърце може и да подозира, че някой опитва да му отвлече вниманието.

— Може би трябва да ударим Повелителя на нощта — предложих аз. — Сега знаем слабото му място.

— Идеята може да е добра — каза Коуди и измъкна от торбата си дълго, тънко приспособление. Подхвърли ми го.

— Какво е това?

— Ултравиолетово фенерче — обясни той. — Намерих място, където ги продават — добре де, само крушките, а аз ги поставих във фенерчетата и направих няколко за нас. По-добре да сме готови, ако Повелителя на нощта ни изненада.

— Мислиш ли, че ще дойде тук? — попитах аз.

— Най-накрая ще започне и в стоманените катакомби — каза Коуди. — Може вече и да е започнал. Наличието на защитима база не значи нищо, ако Повелителя на нощта просто реши да се промъкне през стените и да ни издуши в съня ни.

Жизнерадостни мисли. Потреперих.

— Сега поне можем да се бием с него — каза Коуди и измъкна друго фенерче за Меган. — Обаче мисля, че сме зле подготвени. Все още не знаем каква е слабостта на Стоманеното сърце. Ами ако той наистина предизвика Светлина?

— Тиа ще намери отговора — казах аз. — Тя много е напреднала в разбирането на станалото в оня банков трезор.

— Ами Зарево? — попита Коуди. — Дори не сме започнали да планираме как да се справим с него.

Зарево, другият от Висшите Епични телохранители на Стоманеното сърце. Меган ме изгледа, очевидно любопитна какво ще кажа след това.

— Зарево няма да бъде проблем — заявих аз.

— Това каза и преди, когато ни пробута цялата тая работа. Но още не си обяснил защо.

— Говорил съм за това с Тиа — отвърнах аз. — Зарево не е това, за което го мислиш.

Бях доста уверен в това.

— Елате, ще ви покажа.

Коуди вдигна вежда, но ме последва, когато запълзях обратно в тунела. Проф вече знаеше какво пише в бележките ми, макар да не бях сигурен, че го вярва. Знаех, че планира среща, на която да говорим за Зарево и Повелителя на нощта, но също така знаех, че чака Тиа, преди да е отишъл твърде далеч с плана. Ако тя не излезеше с отговор как да убием Стоманеното сърце, нищо друго нямаше да има значение.

Не исках да мисля за това. Да се откажем сега, понеже не знаем слабостта му… щеше да бъде като да установиш, че си теглил жребий за десерт във Фабриката и не ти достига само един номер. Само дето няма значение, защото Пит вече се е промъкнал да задигне десерта, тъй че никой няма да получи каквото и да е — даже не и Пит, понеже се оказва, че на първо място никога не е имало никакъв десерт. Е, нещо подобно. Тази метафора е работа в движение.

В горната част на тунела отведох Коуди до кутията, където държахме бележките ми. Порових се из тях няколко минути и установих, че Меган ни е последвала. Изразът на лицето ѝ беше непроницаем.

Хванах папката за Зарево, отнесох я на бюрото и извадих няколко снимки.

— Какво знаете за Зарево?

— Огнен Епичен — каза Коуди и посочи една снимка. На нея се виждаше направен от пламъци човек, а горещината бе тъй силна, че въздухът около него беше деформиран. Никоя фотография не можеше да улови в детайли чертите на Зарево, защото те се състояха само от пламък. Всъщност на всяка от извадените от мен снимки той блестеше тъй ярко, че изкривяваше картината.

— Притежава стандартни огнени Епични сили — каза Меган. — Може да се превръща в пламък — всъщност, той общо-взето винаги е в огнено състояние. Може да лети, да изстрелва огън от ръцете си и да манипулира съществуващи огньове. Създава около себе си поле от голяма горещина, което може да топи куршумите — макар че вероятно те не могат да го наранят, дори и да не са се стопили. Стандартен набор сили на огнен Епичен.

— Твърде стандартен — рекох аз. — Всеки Епичен си има особености. Никой не притежава точно същия набор от сили. Това ме подсети най-напред. Ето я и другата нишка.

Почуках с пръст по серията снимки — всяка беше направена в различен ден — изображение на Зарево, обикновено със Стоманеното сърце и свитата му. Въпреки че Повелителя на нощта често излизаше със задачи, Зарево обикновено оставаше близо до Стоманеното сърце, за да действа като личен телохранител.

— Виждате ли? — попитах аз.

— Какво да виждаме? — попита Коуди.

— Тук — обясних и посочих мъжа, застанал до стражите на Стоманеното сърце на една от снимките. Беше строен, гладко избръснат и носеше официален костюм, тъмни очила и широкопола шапка, затъмняваща лицето му.

Посочих следващата снимка. Там се намираше същото лице. И следващата. И следващата. Лицето му не беше лесно за забелязване и на другите снимки — нито една не беше фокусирана точно върху него, а шапката и очилата винаги прикриваха чертите му.

— Този човек винаги присъства, когато Зарево се появи — заключих аз. — Подозрително е. Кой е и какво върши там?

Меган се намръщи.

— Какво намекваш?

— Ето — продължих аз — погледнете тези.

Извадих пет последователни снимки, светкавична серия кадри, запечатали няколко момента. Сцената — Стоманеното сърце лети през града начело на процесия на приближените си. Понякога правеше това. Въпреки че винаги изглеждаше, че отива на някое важно място, подозирах, че това всъщност беше неговата версия на парад.

С него бяха Повелителя на нощта и Зарево, понесли се на около три метра над земята. Зад тях се движеше кавалкада автомобили като военен конвой. Не можех да видя никакви лица, при все убеждението ми, че подозрителният субект е сред тях.

Пет снимки. Четири от тях показваха триото Епични, полетели един до друг. На една от тях — точно в средата на серията — образът на Зарево се бе замъглил и бе станал прозрачен.

— Зарево, може да става безтелесен като Повелителя на нощта? — предположи Коуди.

— Не — отвърнах аз. — Зарево не е истински.

Коуди премигна:

— Моля?

— Не е истински. Поне не както ние го разбираме. Зарево е невероятно сложна — и невероятно умна — илюзия. Подозирам, че човекът, когото виждаме на тези снимки, онзи с костюма и шапката, е истинският Епичен. Той е илюзионист, със способност да манипулира светлината, за да създава образ, доста подобен на Отразител — само че много по-могъщ. Истинският Зарево и Стоманеното сърце са скалъпили идеята за фалшивия Епичен горе-долу по същия начин, по който ние измисляме Светлина. На тези снимки улавяме момент на разсейване, когато истинският Епичен не е бил съсредоточен върху илюзията си и тя е станала колеблива и почти е изчезнала.

— Фалшив Епичен? — презрително изрече Меган. — Какъв би бил смисълът? На Стоманеното сърце не му трябва да го прави.

— Стоманеното сърце има странна психология — възразих аз. — Повярвай ми. Басирам се, че го познавам по-добре от всеки друг, като изключим най-близките му съюзници. Той е арогантен, както каза Ейбрахам, но също така е и параноичен. Повечето от това, което върши, се свежда до това да се държи за властта и да заставя хората да му се подчиняват. Променя си мястото за сън. Защо му е нужно да върши това? Неуязвим е, нали така? Параноичен е, уплашен, че някой ще открие слабостта му. Унищожи цялата банка, понеже можеше да сме предположили как е бил наранен.

— Много Епични биха сторили това — отбеляза Коуди.

— Защото повечето Епични са точно толкова параноични. Гледай сега, какъв по-добър начин да изненадаш евентуални убийци от това да ги заставиш да се подготвят за някой Епичен, който го няма? Ако прекарат цялото си време в планиране как да убият Зарево, а после се окажат срещу илюзионист, ще ги спипат съвсем неподготвени.

— Значи и нас, ако си прав — заключи Коуди. — Да се биеш с илюзионисти е трудно. Мразя да не мога да вярвам на очите си.

— Виж, един Епичен илюзионист не може да обясни всичко — възрази Меган. — Има отбелязани случаи Зарево да е разтапял куршуми.

— Зарево е скрил куршумите, щом са доближили илюзията, после е хвърлил на земята въображаеми разтопени куршуми. По-късно някой от обкръжението на Стоманеното сърце е отишъл и е разпръснал истински разтопени куршуми като доказателство.

Извадих две други снимки.

— Имам доказателство как правят точно така. Разполагам с планини от документация за това, Меган. Можеш да я четеш. Тиа е съгласна с мен.

Дръпнах още няколко фотографии от купчината.

— Вземете тази. Тук имаме снимки от момента, когато Зарево „изгаря“ една сграда. Аз ги направих лично; виждате ли как хвърля огъня? Погледнете ли следите от изгореното на стените на другия ден в следващата поредица, то те са различни от направените от Зарево хвърляния. Истинските следи от изгоряло са били добавени от група работници през нощта. Прогониха всички от мястото, тъй че не можах да ги заснема, но доказателството от следващия ден е недвусмислено.

Меган изглеждаше дълбоко притеснена.

— Какво? — попита Коуди.

— Каквото казваш — отвърна тя. — Илюзионисти. Неприятни са. Просто се надявам да не ни се налага да се изправяме срещу такъв.

— Не мисля, че ще се налага — отговорих аз. — Обмислил съм го и въпреки репутацията на Зарево, той не изглежда изключително опасен. Не мога да му припиша смъртни случаи, а и рядко се бие. Трябва да е защото иска да внимава да не разкрие какво е в действителност. Имам фактите в тези папки. Щом Зарево се появи, само трябва да застреляме създателя на илюзията — мъжа на снимките — и всичките му илюзии ще изчезнат. Не би трябвало да е много трудно.

— Може и да сте прави за илюзиите — каза Коуди, докато преглеждаше друга група фотографии. — Но не съм сигурен за човека, който според теб ги създава. Ако Зарево беше умен, щеше да направи илюзиите и после да стане невидим.

— Възможно е да не го умее — отвърнах аз. — Не всички илюзионисти го умеят, дори и могъщите.

Запънах се.

— Но ти си прав. Не можем да сме сигурни кой създава фалшивия Зарево, но все още мисля, че Зарево няма да бъде проблем. Ние само трябва да го подплашим — да поставим капан, който ще разкрие илюзията му като неистинска. Когато го заплаши разобличаване, аз ще стрелям. От каквото успях да установя за него, май си пада страхлив.

Коуди замислено кимна.

Меган поклати глава.

— Смятам, че се отнасяте към това много несериозно.

Звучеше ядосана.

— Ако Стоманеното сърце наистина е баламосвал всички през цялото време, тогава е вероятно Зарево да е дори по-опасен, отколкото сме мислили. Тук нещо ме притеснява; не мисля, че сме подготвени за него.

— Ти така или иначе търсиш причина да прекратиш тази мисия — отвърнах ѝ аз ядосано.

— Никога не съм казвала нещо такова.

— Няма нужда да го правиш. Аз…

Прекъсна ме движение в тунела в посока към скривалището и се обърнах навреме, за да видя как Тиа се катери, облечена в стари джинси и в якето си на Възмездителите. Коленете ѝ бяха прашни. Изправи се усмихната.

— Открихме го.

Сърцето в гърдите ми подскочи и разтърси тялото ми с нещо като електричество.

— Слабото място на Стоманеното сърце? Открили сте какво е?

— Не — каза тя, а очите ѝ явно блестяха от въодушевление. — Но това ще доведе до отговори. Аз го намерих.

— Кое, Тиа? — попита Коуди.

— Банковия трезор.

25.

— За пръв път започнах да вземам под внимание тази възможност, когато ти разказа историята си, Дейвид — обясни Тиа. Цялата група на Възмездителите я следваше по някакъв тунел в стоманените катакомби.

— И колкото повече проучвах банката, толкова по-любопитна ставах. Има странности.

— Странности? — попитах аз. Групата се движеше скупчено — Коуди държеше авангарда, а Ейбрахам ни пазеше тила. Бе заменил много хубавата си картечница с подобна, само че без толкова джунджурии.

Чувствах се много спокоен с него откъм гърба ни. Тези тесни места щяха да направят една тежка картечница особено смъртоносна за всеки, който опитва да ни доближи; стените щяха да действат като буфери от страните на кегелбан, а Ейбрахам нямаше да има никакъв проблем да улучи.

— Копачите — каза Проф. Беше до мен. — Не им е било позволено да разкопават мястото, където е стояла банката.

— Да — Тиа заговори енергично. — Било е много необичайно. Стоманеното сърце просто им е дал някакво указание. Хаосът на тези долни катакомби го доказва; лудостта им ги е правела трудни за контролиране. Но той е държал твърдо на една заповед — земята под банката да не бъде пипана. Нямаше да се замисля за това без разказаното от теб — че Стоманеното сърце бил превърнал почти цялата главна зала на банката в стомана при пристигането на Кривата линия същия следобед. Силите ѝ са се състояли от две части…

— Да — казах аз, твърде развълнуван, за да не я прекъсна. Кривата линия — жената, която Стоманеното сърце доведе, за да закопае банката, след като избягах. — Знам. Силов дуализъм — съчетаването на две второкласни сили създава първокласна.

Тиа се усмихна.

— Чел си бележките ми за класификационна система.

— Мисля, че можем спокойно да ползваме същата терминология.

Свих рамене.

— Нямам проблем да мина на нея.

Меган ме погледна с намек за усмивка в ъгълчетата на устните.

— Какво? — попитах я аз.

— Читанка.

— Аз не съм…

— Остани съсредоточен, синко — каза Проф и сурово изгледа Меган; очите ѝ светеха от удоволствие. — Обичам читанките.

— Не съм твърдяла, че не ги обичам — лекомислено отвърна тя. — Просто ми е интересно, когато някой се преструва, че е нещо, което не е.

Все едно, рекох си. Кривата линия беше първокласен Епичен по класификацията на Тиа, без предимството на безсмъртието. Това я правеше могъща, но уязвима. Трябва да го е осъзнала; когато опита да завладее Нюкаго преди няколко години, нямаше шансове.

Както и да е, тя бе Епичен с няколко по-малки сили, които действат заедно, за да създадат нещо, което изглеждаше да е една, по-впечатляваща сила. В нейния случай — можеше да мести земята, но само ако не е много твърда. Също така обаче имаше и способността да превръща обикновения камък и пръст в някакъв песъчлив прах.

Това, което изглеждаше като предизвикано от нея земетресение, всъщност е било смекчаване на почвата, а после дръпване на земята. Имаше истински Епични, създатели на земетресения, но те по някаква ирония бяха по-слаби или поне по-малко полезни. По-могъщите можеха да разрушат град със силите си, но не можеха да погребат отделна сграда или група хора, както си поискат. Просто тектониката на плочите работеше в твърде голям мащаб, за да позволява прецизност.

— Не виждате ли? — попита Тиа. — Стоманеното сърце е превърнал главната зала на банката — стени, голяма част от тавана, под — в стомана. После Кривата линия е размекнала земята отдолу и я оставила да потъне. Започнах да си мисля, че може би има шанс…

— … още да е там — тихо казах аз.

Направихме завой в катакомбите и тогава Тиа пристъпи напред, отмести някакви отпадъци и разкри тунел. Вече имах достатъчно практика, за да кажа, че вероятно е направен от тензор. Тензорите, освен ако не биваха прецизно контролирани, винаги пробиваха кръгли тунели, а Копачите бяха създали квадратни или правоъгълни коридори.

Този тунел минаваше през стоманата под лек наклон. Коуди тръгна напред и насочи фенерчето си.

— Така, Тиа, май вече знаем с какво сте се занимавали ти и Ейбрахам през последните няколко седмици.

— Трябваше да опитаме няколко различни пътя за достъп — обясни Тиа. — Не бях сигурна колко надълбоко е потънала банковата зала и дори дали е запазила целостта си.

— А запазила ли я е? — попитах аз и внезапно почувствах странно вцепеняване.

— Да! — отвърна Тиа. — Невероятно е. Елате и вижте.

Тя ни поведе по тунела, достатъчно висок, за да вървим през него, въпреки че на Ейбрахам щеше да му се наложи да се прегърби.

Не се решавах. Останалите ме чакаха, за да тръгнат след мен, тъй че се заставих да пристъпя и последвах Тиа. Другите дойдоха отзад, а мобилните ни даваха единствената светлина.

Не, почакай. Имаше светлина отпред; едва можех да я различа около сянката на стройната фигура на Тиа. Най-после стигнахме края на тунела и аз пристъпих в един спомен.

Тиа бе поставила няколко лампи в ъглите и по масите, но те само придаваха призрачен вид на голямото тъмно помещение. Стаята се беше установила под ъгъл, а подът се накланяше надолу. Изкривената перспектива само подсилваше сюрреалистичното усещане на мястото.

Замръзнах на отвора на тунела. Стаята беше както си я спомнях, смайващо добре запазена. Възвисяващи се колони — сега от стомана — и пръснати бюра, щандове, боклук. Още можех да различа подовата мозайка, макар и само формите ѝ. Вместо мрамор и камък сега тя беше в еднообразна отсянка на сребърното, прекъсвано от ръбове и издатини.

Почти нямаше прах, при все че отделни прашинки мързеливо се носеха из въздуха и създаваха малки ореоли около поставените от Тиа бели фенери.

Усетих се, че още съм на края на тунела, и слязох в стаята. О, искрите да…, помислих си аз и гърдите ми се стегнаха. Открих, че ръцете ми стискат пушката, нищо, че знаех, че не съм в опасност. Спомените се връщаха като потоп.

— Ретроспективно — обясняваше Тиа, а аз я слушах само с половин ухо — не трябваше да се изненадвам, че я намирам толкова добре запазена. Силите на Кривата линия са създали нещо като възглавница от пръст при потъването на залата, а Стоманеното сърце е превърнал почти цялата пръст в метал. Другите стаи в сградата са били разрушени при нападението му над банката и са се отчупили при потъването ѝ. Но тази и трезорът, по ирония, са били запазени от собствените сили на Стоманеното сърце.

По съвпадение бяхме влезли през главния вход на банката. Тук беше имало широки красиви стъклени врати; бяха ги унищожили пушечният огън и енергийните удари. И от двете страни подът бе засипан със стоманени парчетии и стоманени кости на жертвите на Смъртоносното посочване. Пристъпвайки напред, следвах пътя на Стоманеното сърце в сградата.

Ето ги щандовете, помислих си аз и погледнах право напред. Онези, на които работеха касиерите. Част беше унищожена; като дете бях пропълзял през тази дупка, преди да достигна до трезора. Близкият таван бе счупен и деформиран, но самият трезор е бил стоманен преди намесата на Стоманеното сърце. Както си и помислих, това може и да е помогнало съдържанието му да се запази, понеже така действаха способностите на Стоманеното сърце за трансферсия.

— Повечето от парчетиите са от пропадането на тавана вътре — обясни Тиа отзад, а гласът ѝ отекваше в огромната зала. — Ейбрахам и аз разчистихме колкото можахме. Много пръст се бе изсипала през разрушената стена и таван и бе препълнила една част от залата до трезора. Работихме с тензорите върху този куп, после пробихме дупка в ъгъла на пода — тя излиза в някакво празно пространство под сградата — и натъпкахме праха там.

Направих три стъпки до по-долната част на пода. Тук, в центъра на стаята, Стоманеното сърце се беше изправил срещу Смъртоносното посочване. Тези хора са мои… Инстинктивно се обърнах наляво. Свито до колоната намерих тялото на жената, чието дете бе убито в ръцете ѝ. Потреперих. Сега беше стоманена статуя. Кога бе умряла? Как? Не помнех. Може би заблуден куршум? Нямаше да се е превърнала в стомана, ако вече не е била мъртва.

— Това, което наистина е спасило мястото — продължи Тиа — е била Голямата Трансферсия, когато Стоманеното сърце е превърнал всичко в града в стомана. Ако не беше го извършил, пръстта би изпълнила изцяло тази стая. Освен това, слягането на почвата вероятно би смачкало тавана. Както и да е, трансферсията е превърнала останалите в помещението неща, както и земята наоколо, в стомана. Всъщност той е заключил залата на мястото ѝ и я е запазил като мехур в замръзнало езеро.

Продължих напред, докато не видях мъничката безжизнена кабинка за ипотеките, където се бях крил. Сега прозорците ѝ бяха непрозрачни, но можех да виждам през отворената предна страна. Влязох и прокарах пръсти по бюрото. Кабинката ми се струваше по-малка, отколкото я помнех.

— Застрахователните документи бяха неокончателни — продължи Тиа. — Но е имало иск за самата постройка, иск за земетресение. Чудя се дали собствениците на банката наистина са смятали, че застрахователната компания ще го плати. Изглежда смешно — но тогава, разбира се, все още имаше много неясноти около Епичните. Както и да е, това ме накара да проуча свързаните с разрушаването на банката документи.

— И то те доведе тук? — попита Коуди; гласът му идваше от тъмното, докато тършуваше из стаята.

— Всъщност не. Доведе ме до намирането на нещо любопитно. Прикриване. Причината да не мога да намеря нищо в застрахователните отчети, да не мога да намеря списъци със съдържанието на трезора е, че някои от хората на Стоманеното сърце вече са били събрали и укрили информацията. Осъзнах, че щом като е направил сериозен опит да прикрие това, то аз няма да открия нищо полезно в архивите. Единственият ни шанс беше да отидем в банката, за която Стоманеното сърце е предположил, че е напълно погребана.

— Добро допускане — умислено каза Коуди. — Без тензорите или някаква епическа сила като тази на Копачите да се добереш дотам би било почти невъзможно. Да пробиеш петнадесет метра плътна стомана?

Копачите бяха започнали като обикновени хора и бяха получили странните си сили от Епичен с името Изкопа, способен да раздава сили като Конфлукс. Това… не свърши добре за тях. Оказа се, че не всички епични сили бяха предназначени за ползване от смъртни ръце.

Все още стоях в кабинката. Там бяха костите на служителя по ипотеките, разпилени по пода около бюрото, стърчащи от боклуците. Сега всичко беше метал.

Не исках да гледам, но трябваше. Трябваше.

Обърнах се. За миг не можех да различа миналото от настоящето. Там стоеше баща ми, решен, вдигнал оръжие да защитава едно чудовище. Експлозии, викове, прах, писъци, огън.

Страх.

Примигнах, разтреперан, с ръка върху студената стомана на стената на кабинката. Стаята миришеше на прах и време, но ми се струваше, че мога да помириша кръв. Струваше ми се, че мога да помириша ужас.

Излязох от кабинката и отидох до мястото, където стоеше Стоманеното сърце, хванал обикновения пистолет, с протегната към баща ми ръка. Бум. Един изстрел. Можех да си припомня как го чувам, въпреки че не знаех дали умът ми не е създал това. Тогава бях оглушал от експлозиите.

Коленичих до колоната. Купчина сребристи отломки покриваше всичко пред мен, но имах тензора си. Останалите продължиха да говорят, но аз спрях да слушам и думите им се превърнаха просто в ниско бръмчене на заден план. Сложих си тензора, протегнах се и — много внимателно — започнах да изпарявам отломките.

Не отне много време; повечето от купа беше голямо парче от таванска облицовка. Премахнах го и замръзнах.

Той беше там.

Баща ми лежеше, свлякъл се на колоната, с главата настрани. Раната от куршум бе замръзнала в стоманените гънки на тениската му. Очите му все още бяха отворени. Приличаше на статуя, отлята в невъобразими подробности — дори и порите на кожата се различаваха.

Гледах, без да мога да мръдна, без да мога дори да сваля ръка. След десет години познатото лице почти ме смаза. Нямах никакви снимки от него или от майка ми; не посмях да отида у дома, след като бях оцелял, при все че Стоманеното сърце не можеше да знае кой съм. Бях параноичен и наранен.

Видях лицето му и всичко това се върна при мен. Той изглеждаше толкова… нормален. Нормален по начин, който не бе съществувал с години; нормален по начин, какъвто светът не заслужаваше повече.

Обгърнах се с ръце, но продължих да гледам лицето на баща си. Не можех да се извърна.

— Дейвид?

Гласът на Проф. Коленичи до мен.

— Баща ми… — прошепнах аз. — Загина в битка, но също така загина, защитавайки Стоманеното сърце. И ето ме мен сега, опитвам да убия нещото, което той спаси. Забавно, нали?

Проф не отвърна.

— По някакъв начин — казах аз — това е изцяло негова грешка. Смъртоносното посочване щеше да убие Стоманеното сърце откъм гърба.

— Нямало е да стане — каза Проф. — Смъртоносното посочване не е знаел колко могъщ е Стоманеното сърце. Тогава никой не е знаел.

— Предполагам, че е вярно. Но баща ми беше глупав. Не можеше да повярва, че Стоманеното сърце е зъл.

— Баща ти е мислел най-доброто за хората — възрази Проф. — Можеш да го наречеш глупаво, но аз никога не бих го нарекъл грешка. Той е бил герой, синко. Застанал е срещу Смъртоносното посочване — Епичен, който е избивал хората просто така — и го е убил. Ако при това е опазил Стоманеното сърце жив… е, в онзи момент Стоманеното сърце не е бил направил ужасни неща. Баща ти не е могъл да знае бъдещето. Не може толкова да се боиш от евентуалните събития, че да не искаш да действаш.

Погледнах в мъртвите очи на баща си и се усетих да кимам.

— Това е отговорът — прошепнах аз. — Това е отговорът на вашия спор с Меган.

— Това не е нейният отговор — каза Проф. — Но е моят. А може би и твоят.

Стисна рамото ми и отиде при останалите Възмездители, наредили се край трезора.

Не бях очаквал да видя отново лицето на баща си; онзи ден си тръгнах и се чувствах страхливец, докато гледах как устата му проронва молбата да бягам. Десет години бях живял с едно-единствено господстващо чувство — нуждата от отмъщение. Нуждата да докажа, че не съм страхливец.

А ето го и него. Като гледах в стоманените очи, знаех, че баща ми няма да се интересува от отмъщението. Но би убил Стоманеното сърце, стига да имаше шанса, за да спре убийствата.

Изправих се. В този момент някак си разбрах, че банковият трезор и съдържанието му са фалшива следа. Не те бяха източникът на слабостта на Стоманеното сърце. Беше баща ми или нещо свързано с него.

За момент оставих тялото и се присъединих към другите:

— … много внимателни, когато отваряме кутиите от трезора — говореше Тиа. — Не искаме да унищожим това, което се намира вътре.

— Не мисля, че ще има резултат — казах аз и всички обърнаха поглед към мен. — Не мисля, че съдържанието на трезора е причината.

— Ти каза, че Стоманеното сърце погледнал трезора, след като ракетата го ударила и го отворила — отвърна ми Тиа. — А агентите му много са се старали да намерят и укрият всякакви списъци със съдържанието на трезора.

— Не смятам, че е разбрал как е бил наранен — продължих аз. — В началото много Епични не знаят слабостите си. Без да вдига шум, е наредил на хората си да съберат тези документи и да ги анализират, за да може да опита да разбере.

— Следователно може би е открил отговора тук — каза Коуди и присви рамене.

Повдигнах вежда.

— Ако е открил, че този трезор съдържа нещо, което го е направило уязвим, смяташ ли, че мястото все още би съществувало?

Останалите се умълчаха. Не, не би съществувало. Ако случаят беше такъв, Стоманеното сърце би изровил тунел и би унищожил трезора, без значение колко е трудно да се направи. Бях все по-уверен, че не някакъв предмет го е направил слаб; било е нещо, свързано със ситуацията.

Лицето на Тиа помръкна; вероятно ѝ се искаше да бях споменал това преди да е прекарала дни в копаене. Не можех да направя нищо обаче, тъй като никой не ми беше казал какво прави тя.

— Добре — обобщи Проф. — Ще претърсим този трезор. Теорията на Дейвид има основания, но такива притежава и теорията, че нещо тук вътре го е отслабило.

— Ще можем ли въобще да намерим нещо? — попита Коуди. — Всичко е превърнато в стомана. Не знам дали ще мога да разпозная много, ако всичко е слято.

— Някои неща може и да са оцелели в първоначалната си форма — обясни Меган. — Всъщност, вероятно е да са оцелели. Металът изолира трансферсионните сили на Стоманеното сърце.

— Металът ги какво? — попита Коуди.

— Металът ги изолира — повторих аз. — Той излъчва някаква… трансферсионна вълна, която преминава през неметални вещества и ги променя, както звукът минава през въздуха или вълните се движат в басейн с вода. Ако вълната посрещне метал — особено желязо или стомана — тя спира. Може да засегне други видове метал, но вълната се движи по-бавно. Стоманата я спира изцяло.

— Тъй че тези сейфове… — произнесе Коуди и влезе в трезора.

— Може да са изолирали съдържанието си — Меган приключи и го последва. — Част от него е била преобразувана — вълната на трансферсията е била извънредно силна. Все пак смятам, че можем да намерим нещо, особено след като трезорът е бил метален и е действал като първичен изолатор.

Тя хвърли поглед през рамо и ме хвана да я гледам.

— Какво? — попита тя.

— Читанка — подразних я аз.

Нетипично, тя се изчерви страшно.

— Обръщам внимание на Стоманеното сърце. Исках да съм запозната със силите му, след като отивахме в града.

— Не казвам, че е било нещо лошо — несериозно изрекох аз, пристъпих в трезора и вдигнах тензора си. — Просто го посочих.

Никога не съм се чувствал толкова добре, когато ме гледат ядосано.

Проф се засмя.

— Добре — каза той. — Коуди, Ейбрахам, Дейвид, изпарете предните части на сейфовете, но не унищожавайте съдържанието им. Тиа, Меган и аз ще започнем да ги изваждаме и да ги преглеждаме за нещо, което изглежда интересно. Да се хващаме на работа; ще ни отнеме известно време…

26.

— Е — каза Коуди, докато гледаше купчината скъпоценни камъни и бижута — ако не е имало друг резултат, поне ме направи богат. Мога да живея с този неуспех.

Тиа изпуфтя и продължи да рови из бижутата. Ние четиримата, Проф включително, се бяхме разположили около голямо бюро в една от кабинките. Меган и Ейбрахам бяха на пост и охраняваха тунела към банковата зала.

В стаята цареше благочестиво настроение — като че някак трябваше да показвам почит — и мисля, че и останалите трябва да са го усещали. Говореха ниско, с приглушени гласове. Всички с изключение на Коуди. Опита да се облегне на стола си, докато държеше голям рубин, но — разбира се — стоманените крака на стола бяха слети със стоманения под.

— Някога това е щяло да те направи богат, Коуди — каза Тиа, — но сега ще ти е малко трудно да го продадеш.

Това бе вярно. В наши дни бижутерията не струваше практически нищо. Имаше неколцина Епични, които можеха да създават скъпоценни камъни.

— Може би — отговори Коуди, — но златото си остава стандарт.

Почеса се по главата.

— При все че не е сигурно защо. Не можеш да го ядеш, от което се интересуват повечето хора.

— Привично е — обясни Проф. — Не ръждясва, лесно се обработва и трудно се фалшифицира. Нито един Епичен не може да го създава. Все още. На хората им трябва средство за търговия, особено през границите на кралствата и градовете.

Той завъртя в ръце златна верижка.

— Всъщност, Коуди е прав.

— Наистина? — Коуди изглеждаше изненадан.

Проф кимна.

— Независимо дали се заемем или не със Стоманеното сърце, само с откритото тук злато ще можем да издържаме Възмездителите в продължение на няколко години.

Тиа постави тетрадката си на бюрото и разсеяно почука по нея с химикалката си. На другите бюра в кабинката за ипотеки наредихме намереното в трезора. Около три четвърти от съдържанието на сейфовете се оказа възстановимо.

— Имаме преди всичко много завещания — каза Тиа и отвори кутийка кола — удостоверения за притежаване на ценни книжа, паспорти, копия от шофьорски книжки…

— Можем да изпълним цял град с измислени хора, ако поискаме — рече Коуди. — Представете си какъв майтап.

— Втората по обем група — продължи Тиа — е гореспоменатата купчина бижута — ценни и без стойност. Ако нещо оттам е засегнало Стоманеното сърце, то от гледна точка на обема това е най-вероятната група.

— Но не е — намесих се аз.

Проф въздъхна:

— Дейвид, знам какво…

— Каквото имам предвид — прекъснах го аз — е, че бижутерията не обяснява нищо. Стоманеното сърце не е атакувал други банки и не е опитвал — пряко или непряко — да забрани на хората да носят бижута в негово присъствие. Бижутата са достатъчно често срещани сред Епичните, та щеше да се е наложило да вземе мерки.

— Съгласна съм — възрази Тиа, — макар и само отчасти. Възможно е да сме пропуснали нещо. В миналото Стоманеното сърце се е оказвал ловък; може би е въвел тайно ембарго върху определени видове скъпоценни камъни. Ще го проуча, но мисля, че Дейвид е прав. Ако нещо е засегнало Стоманеното сърце, то вероятно е едно от необичайните неща.

— Колко такива има? — попита Проф.

— Над триста — Тиа направи гримаса. — Повечето са сувенири или лични вещи за спомен без истинска стойност. Теоретично всяко от тези неща би могло да бъде нашият виновник. Но съществува и възможността да е нещо, което е носил върху себе си някой от хората в помещението. Или пък би могло да бъде, както явно смята Дейвид, нещо свързано със ситуацията.

— Много е необичайно слабостта на някой Епичен да бъде повлияна просто от близостта с нещо обикновено — обясних аз и вдигнах рамене. — Освен ако някой предмет в трезора не е излъчил някаква радиация, светлина или звук — нещо, което в действителност да е достигнало Стоманеното сърце — шансовете той да е виновникът са малки.

— Независимо от това прегледай предметите, Тиа — каза Проф. — Може би ще сме в състояние да установим връзка между тях и нещо, направено от Стоманеното сърце в града.

— Ами тъмнината? — попита Коуди.

— Тъмнината на Повелителя на нощта?

— Точно — обясни Коуди. — Винаги ми се е струвало странно, че поддържа такъв мрак тук.

— Това вероятно е заради самия него — започнах аз. — Не иска слънчевата светлина да грее върху него и да го прави телесен. Няма да се изненадам, ако това е било част от сделката между тях, една от причините Повелителя да служи като подчинен на Стоманеното сърце. Правителството на Стоманеното сърце осигурява инфраструктура — храна, електричество, предотвратяване на престъпленията — за да компенсира факта, че винаги е тъмно.

— Мисля, че това обяснява нещата — съгласи се Коуди. — На Повелителя на нощта му трябва мрак, но не може да го има, освен ако няма приличен град, от който да действа. Нещо като гайдаря, на когото му трябва да го издържа един хубав град, та той да може да застане на скалите и да свири.

— Гайдар? — попитах аз.

— О, моля те, не започвай и с него — обади се Тиа и вдигна ръка към главата си.

— Гайдар — повтори Коуди.

Гледах го озадачено.

— Не си чувал за гайдите? — поинтересува се Коуди с втрещен тон. — Та те са толкова шотландски, колкото поличките и червените косми под мишниците.

— Ъъъ… бла? — произнесох аз.

— Това е — заключи Коуди. — Стоманеното сърце трябва да падне, за да можем отново да образоваме децата както трябва. Това е посегателство върху достойнството на моята родина.

— Чудесно — обобщи Проф. — Радвам се, че вече имаме подходящата мотивация.

Той лениво потропа по бюрото.

— Притеснен си — отсъди Тиа. Явно познаваше Проф доста добре.

— Все повече се приближаваме към конфронтацията. Продължим ли така, ще изкараме Стоманеното сърце, но няма да можем да се бием с него.

Хората на бюрото се умълчаха. Вдигнах поглед и загледах високия таван; стерилните бели лампи из залата не светеха достатъчно, за да достигнат и до най-отдалечените ъгли. В това помещение беше студено и тихо.

— Кой е последният момент, в който можем да се измъкнем?

— Така — започна Проф. — Можем да го изкараме за конфронтация със Светлина, а после да не се появим.

— Това може да се окаже хубав сам по себе си майтап — отбеляза Коуди. — Съмнявам се, че на Стоманеното сърце кой знае колко често му връзват тенекия.

— Ще реагира зле на такова излагане — продължи Проф. — Точно сега ние, Възмездителите, сме трън в очите му — ние сме неприятност. Нанесли сме три удара в този град и не сме убивали никого, който да е жизненоважен за организацията му. Избягаме ли, наяве ще излезе това, което сме вършили. Ейбрахам и аз оставяме доказателства, които ще потвърдят, че ние сме зад това — този е единственият начин да гарантираме, че нашата победа, ако такава има, няма да бъде приписана на някой Епичен, а на обикновени хора.

— Тоест, ако избягаме… — рече Коуди.

— Стоманеното сърце ще знае, че Светлина е бил измислица и че Възмездителите са търсили начин да го убият — каза Тиа.

— Е — отговори Коуди — повечето Епични вече искат да убият повечето от нас. Тъй че може би нищо няма да се промени.

— Сега ще е по-лошо — обадих се аз, все още загледан в тавана. — Той уби спасителните работници, Коуди. Параноичен е. Открие ли какво сме готвили, ще ни погне здраво. Мисълта, че сме опитали да се доберем до него… че сме проучвали слабостите му… няма просто да го приеме и да седи.

Сенките помръднаха, аз свалих поглед и видях Ейбрахам да влиза в кабинката ни.

— Проф, помоли ме да те предупредя, щом часът настъпи.

Проф провери мобилния си и кимна.

— Трябва да се връщаме обратно в скривалището. Всеки да взема една торба и да я пълни с намерените неща. Ще ги сортираме по-нататък в по-безопасна среда.

Станахме от столовете си, а Коуди потупа по главата мъртвия и замръзнал в стоманата клиент на банката, стоварил се до стената на тази стаичка. Докато излизаха, Ейбрахам постави нещо на бюрото.

— За теб.

Пистолет.

— Не съм добър с…

Спрях. Изглеждаше ми познат. Пистолетът… който баща ми взе.

— Намерих го в отломките до баща ти — обясни ми Ейбрахам. — Трансферсията е превърнала дръжката в метал, но повечето от частите са си били от хубава стомана. Махнах магазина и почистих патронника, а плъзгачът и спусъкът още си работят, както се очаква. Не бих му се доверил, преди да му направя пълно прострелване в базата, но има големи изгледи все още да стреля надеждно.

Взех пистолета. Това оръжие уби баща ми. Струваше ми се нередно да го държа.

Доколкото знаех обаче, това бе и единственото оръжие, наранило Стоманеното сърце.

— Не знаем дали нещо, свързано с оръжието, е направило възможно Стоманеното сърце да бъде ранен — продължи Ейбрахам. — Стори ми се, че ще си струва да го изровя. Ще го разглобя, ще го почистя за теб и ще проверя патроните. Може все още да ги бива, при все че е вероятно да се наложи да сменим барута, ако гилзите не са го изолирали от трансферсията. Ако всичко е наред, можеш да го носиш. Ако ти се предостави възможност, можеш да опиташ да го застреляш с него.

Кимнах в знак на благодарност, после изтичах да взема една торба и да изнеса моята част от намереното от нас.

— Звукът на гайдата е най-величественият звук, който сте чували — обясни Коуди с бурни жестове, докато вървяхме по коридора към укритието. — Мелодично съчетание от сила, крехкост и чудо.

— Звучи като натъпкани в миксера умиращи котки — каза ми Тиа.

Коуди погледна тъжно.

— Да, и прелестна е тази мелодия, девойко.

— Чакай малко — спрях го аз и вдигнах пръст. — Тези гайди. За да бъдат направени… ти какво каза? Само трябвало да убиеш някой мъничък дракон, а те били напълно истински и въобще не били митологични — и до днес живеели в Шотландските планини.

— Да — потвърди Коуди. — Важното е да намериш някой малък. Големите са твърде опасни, нали така, а и от пикочния им мехур не можеш да направиш добра гайда. Но трябва ти да го убиеш, разбираш ли. Гайдарят трябва да е убил своя дракон. Това е част от обичая.

— След това — продължих аз — трябвало да отрежеш пикочния мехур и да поставиш… какво беше?

— Резбовани рога от еднорог, за да направиш свирките — каза Коуди. — Имам предвид, можеш да използваш нещо по-малко недостъпно, като слонова кост. Но ако ще бъдеш пурист, трябва да са рога от еднорог.

— Възхитително — изкоментира Тиа.

— Величествена дума — рече Коуди. — Разбира се, тя е шотландска. Идва от деликатността, на която се възхищаваме; в нея сричката Дел идва от Дал Риата, древното и могъщо кралство от шотландските легенди. Да, мисля, че една от великите песни за гайда е от онова време. Abharsair e d’a chois e na Dun Eideann.

— Аб… ха… какво? — попитах аз.

— Abharsair e d’a chois e na Dun Eideann — повтори Коуди. — Нежно и поетично име, което не може да се преведе на английски…

— На шотландския келтски диалект означава Дяволът слезе в Единбург — каза Тиа и се наведе към мен, но говореше достатъчно високо, та Коуди да може да чува.

По изключение Коуди не можа да каже нищо.

— Говориш шотландския келтски, момиче?

— Не — отвърна му Тиа. — Потърсих го последния път, когато разказваше това.

— Хъм… намери ли го?

— Да. Въпреки че твоят превод е съмнителен.

— Хайде сега. Винаги съм твърдял, че си умница, девойче. Наистина.

Той се прокашля в ръка.

— О, виж ти. В базата сме. Ще разкажа историята по-нататък.

Другите бяха стигнали до скривалището малко по-рано и Коуди препусна да ги види, а после тръгна след Меган към тунела.

Тиа поклати глава, след това тръгна с мен към тунела. Вървях последен и проверявах дали вървите и кабелите, които прикриваха входа, са си на мястото. Включих скритите сензори за движение, които щяха да ни предупредят, ако някой дойдеше, и пропълзях навътре.

— … просто не знам, Проф — говореше Ейбрахам с тихия си глас. — Просто не знам.

Двамата изминаха обратния път в тих разговор отпред. Бях опитал да ги доближа, за да ги чувам, но Тиа многозначително постави ръка на рамото ми и ме дръпна назад.

— Е? — попита Меган и скръсти ръце, докато всичките се събирахме около масата. — Какво става?

— Ейбрахам не харесва как се разпространяват слуховете — обясни Проф.

— Изглежда, че обществото приема историята ни за Светлина — каза Ейбрахам. — Уплашени са, а от удара ни срещу електроцентралата имаше ефект — има режим на електричеството из целия град. Както и да е, не виждам доказателство, че Стоманеното сърце е повярвал. Правоприлагането прочиства долните улици. Повелителя на нощта снове из града. От информаторите чувам само, че Стоманеното сърце търси група бунтовници, а не Епичен съперник.

— Значи удряме отново силно — каза Коуди, скръсти ръце и се облегна на стената до тунела. — Убиваме още няколко Епични.

— Не — възразих аз и си спомних разговора с Проф. — Трябва да бъдем по-съсредоточени. Не можем просто да премахваме случайни Епични; трябва да мислим като някой, който опитва да завладее града.

Проф кимна.

— Всеки наш удар, при който Светлина не излиза на открито, ще направи Стоманеното сърце по-подозрителен.

— Отказваме ли се? — попита Меган, а в гласа ѝ се долавяше отсянка на нетърпение, въпреки че очевидно опитваше да я прикрие.

— Съвсем не — отговори Проф. — Може би все пак ще реша, че трябва да се оттеглим — ако не сме достатъчно уверени за слабото място на Стоманеното сърце, мога да направя точно така. Все още не сме стигнали дотам. Ще продължим с този план, но трябва да направим нещо голямо, за предпочитане — съчетано с появата на Светлина. Трябва да притиснем Стоманеното сърце максимално здраво и да предизвикаме гнева му. Да го заставим да излезе.

— И как ще направим това? — поинтересува се Тиа.

— Време е да убием Конфлукс — съобщи Проф. — И да унищожим Правоприлагането.

27.

Конфлукс.

В много отношения той беше гръбнакът на управлението на Стоманеното сърце. Мистериозна фигура, дори при съпоставяне с такива като Зарево и Повелителя на нощта.

Нямах хубави снимки на Конфлукс. Няколкото, за които платих скъпо, бяха размазани и неточни. Дори не можех да знам дали е истински.

Микробусът подскачаше, докато се движеше из тъмните улици на Нюкаго; вътре беше задушно. Седях на мястото до шофьора, а Меган караше. Коуди и Ейбрахам бяха отзад. Проф се движеше отпред с друга кола, а Тиа ни осигуряваше подкрепа от базата и следеше показанията на камерите от улиците. Денят бе студен, а отоплението във возилото ни не работеше — Ейбрахам така и не се накани да го поправи.

През ума ми минаваха думите на Проф. Обмисляли сме да ударим Конфлукс по-рано, но отхвърлихме идеята, понеже смятахме, че ще бъде твърде опасно. Все още разполагаме с плановете оттогава. Сега е не по-малко опасно, но сме се хванали сериозно. Няма причина да не продължаваме.

Беше ли Конфлукс истински? Инстинктът ми казваше, че е. Точно както уликите сочеха, че Зарево е измислица, уликите около Конфлукс водеха до заключението, че има нещо. Могъщ, но уязвим Епичен.

Стоманеното сърце разкарва Конфлукс нагоре-надолу — обясни Проф — и никога не го оставя задълго на едно място. Но в придвижванията му има някакъв модел. Често използва бронирана лимузина с шестима телохранители и ескорт от два мотоциклета. Ако следим за това и чакаме да използва този конвой за придвижване, можем да го ударим на улицата в движение.

Уликите. Дори и с електроцентралите Стоманеното сърце нямаше достатъчно електричество, за да захранва града, и все пак някак си произвеждаше тези батерии. Бронираните единици не носеха със себе си източници на енергия, не носеха и много от хеликоптерите. Фактът, че ги зареждаха високопоставени служители на Правоприлагането, не бе кой знае каква тайна. Всички го знаеха.

Той беше насреща. Надарител, умеещ да създава енергия във форма, в която тя може да задвижва превозни средства, да зарежда горивни клетки, дори да осветява голям дял от града. Тази сила бе страховита, но не повече от възможностите на Повелителя на нощта или Стоманеното сърце. Най-могъщите Епични определяха свой собствен мащаб на силата.

Микробусът подскочи и аз стиснах пушката — ниско долу, спуснат предпазител, цевта насочена надолу и към вратата. Скрита от погледа, но удобна. За всеки случай.

Тиа беше забелязала точния вид конвой днес и се понесохме. Меган ни караше към място, на което пътят ни щеше да се засече с лимузината на Конфлукс. Очите ѝ бяха типично напрегнати, при все че днес у нея имаше и още нещо особено. Не страх. Просто… притеснение може би?

— Не си на мнение, че трябва да го правим, нали? — попитах я аз.

— Мисля, че бях ясна — отвърна Меган с равен глас, загледана напред. — Стоманеното сърце не бива да пада.

— Говоря за Конфлукс в конкретния случай — обясних аз. — Нервна си. Обикновено не си нервна.

— Просто не смятам, че знаем достатъчно за него — отговори тя. — Не бива да удряме Епичен, на когото нямаме дори и снимки.

— Но ти си нервна.

Тя караше, очите ѝ гледаха напред, ръцете бяха здраво върху кормилото.

— Всичко е наред — продължих аз. — Чувствам се като тухла, направена от овесена каша.

Тя ме изгледа, а челото ѝ се сви нагоре. Кабината на микробуса утихна. После Меган започна да се смее.

— Не, не — казах ѝ аз. — Има смисъл! Слушай. Предполага се, че тухлата е здрава, нали? Но ако една тайно е била направена от овесена каша, а останалите тухли не са го знаели, тя ще си стои и ще се притеснява, че ще бъде слаба, а останалите са силни. Като я поставят в стената, ще се смачка, разбираш ли; може би част от овесената ѝ каша ще се смеси с веществото, което слагат между тухлите.

Меган се смееше още по-силно, толкова силно, че всъщност се задъхваше. Опитах да продължа с обяснението, но се усетих как се усмихвам. Не мисля, че я бях чувал да се смее, наистина да се смее. Не да се изхилва, не да разделя устни в кисела насмешка, а наистина да се смее. Когато се овладя, беше почти просълзена. Май извадихме късмет, че не се разби в някой стълб или нещо подобно.

— Дейвид — каза ми тя между издишванията, — смятам, че това е най-смешното нещо, което съм чувала някой да казва. Най-чудатото, най-безочливо смешното нещо.

— А…

— Искрите да го отнесат — рече тя и изпуфтя. — Имах нужда от това.

— Наистина?

Тя кимна.

— Можем ли да… сметнем, че съм го казал затова?

Тя ме погледна, усмихната, с искрящи очи. Напрежението все още беше там, но се беше отдръпнало малко.

— Разбира се — отвърна ми тя. — Искам да кажа, лошите каламбури са нещо като изкуство, нали? Тогава защо не и лошите метафори?

— Точно така.

— А ако те са изкуство, то ти си истински майстор на живописта.

— Всъщност — продължих аз, — това няма да свърши работа, разбираш ли, понеже метафората е твърде смислена. Трябва да бъда асът-авиатор или нещо такова.

Вирнах глава.

— Всъщност, и това съдържа малко смисъл.

Искрите да го вземат, трудно беше и да го правиш преднамерено зле. Намирах, че това е несъмнено несправедливо.

— Наред ли сте? — произнесе Коуди в ушите ни. Задната част на микробуса беше отделена от кабината с метална преграда, като в сервизен автомобил. В преградата имаше малко прозорче, но Коуди предпочиташе да използва мобилните за комуникация.

— Наред сме — отговори Меган. — Имахме абстрактна дискусия за лингвистичния паралелизъм.

— Нямаше да ти е интересно — добавих аз. — Няма въвлечени шотландци.

— Всъщност — започна Коуди, — древният език на моята родина…

Меган и аз се спогледахме, после и двамата многозначително се пресегнахме към мобилните си телефони и прекъснахме Коуди.

— Дай ми да разбера като свърши, Ейбрахам — казах аз в моя.

Ейбрахам въздъхна на другия край на линията.

— Искаш ли да си сменим местата? Със сигурност би ми харесало да мога да изключа звука на Коуди точно сега. За съжаление е трудно, когато той седи до теб.

Подсмихнах се, после погледнах Меган. Тя все още се усмихваше. Като я гледах как се усмихва, чувствах се тъй, сякаш съм направил нещо велико.

— Меган — изрече Тиа в ушите ни, — продължавай точно както досега. Конвоят напредва по улицата без отклонения. Би трябвало да се засечете след още петнадесетина минути.

— Разбрано.

Навън уличните лампи премигнаха, както и осветлението в един жилищен комплекс, който подминахме. Още веднъж по-ниско напрежение на тока.

Все още нямаше никакви грабежи. Правоприлагането обикаляше из улиците, а и хората бяха твърде уплашени. Докато минавахме през една пресечка, видях голямо поделение бронирани машини да се движат с грохот по пряката. Около четири метра високи, оръжията им не бяха нищо повече от картечни дула, бойните машини бяха съпровождани от пет човека — ядро от Правоприлагането. Един от войниците носеше отличаващо се енергийно оръжие, оцветено в яркочервено като предупреждение. Няколко изстрела от него можеха да изравнят със земята сграда.

— Винаги съм искал да управлявам машина в едно от тези подразделения — казах аз, докато преминавахме.

— Не е много забавно — отзова се Меган.

— Правила си го? — изненадано я попитах аз.

— Да. Отвътре са задушни и реагират много бавно.

Тя се подвоуми.

— Ще призная, че дивата самозабравена стрелба с двете ротативни оръдия може да бъде доста удовлетворяваща по един първичен начин.

— Все ще те убедим да оставиш тия пищови.

— Няма начин — пресече ме тя, пресегна се и потупа кобура си под мишницата. — Ами ако попадна в близък бой?

— Тогава удряш с приклада на пушката — отговорих аз. — Ако са твърде далеч за това, то винаги е по-добре да имаш пушка, с която да можеш наистина да удряш.

Тя ме погледна безизразно, докато караше.

— Пушките губят твърде много време. Не са достатъчно… спонтанни.

— Това идва от жената, която се жалва, когато хората импровизират.

— Жалвам се, когато импровизираш ти — уточни тя. — Различно е от това да импровизирам аз. Освен това не всички пистолети са неточни. Стрелял ли си някога с МТ 318?

— Хубаво оръжие — съгласих се аз. — Ако трябва да нося пистолет, ще имам предвид МТ. Проблемът е, че е твърде слаб — със същия успех можеш да хвърляш куршумите по някого. Толкова ще го нараниш и с този пистолет.

— Ако си добър стрелец, няма значение каква е силата на оръжието.

— Ако си добър стрелец — тържествено произнесох аз и вдигнах ръка към гърдите си — вероятно вече използваш пушка.

Тя изпуфтя.

— А какъв пистолет би си взел, ако можеш да избираш?

— Дженингс калибър 44.

— Спитфайър? — невярващо ме попита тя. — Стрелят приблизително толкова точно, колкото ако хвърлиш шепа куршуми в огъня.

— Така е. Но ако използвам пистолет, това значи, че някой е точно пред мен. Може и да нямам шанса за втори изстрел, тъй че искам да го улуча бързо. В този момент точността няма значение, понеже така и така другият е близко.

Меган само завъртя очи и поклати глава.

— Безнадежден си. Осланяш се на предположения. С пистолета можеш да си точен колкото и с пушката, а можеш и да го използваш на по-близки разстояния. Всъщност, понеже е по-трудно, наистина опитните хора си служат с пистолет. Всеки слонце може да уцели с пушка.

— Ти не каза това.

— Казах го, а и карам, тъй че нека решим, че спорът е приключил.

— Но… това няма смисъл!

— Не е необходимо да има — отговори тя. — То е тухла, направена от овесена каша.

— Знаете ли — обади се Тиа в ушите ни, — вие двамата можете просто да носите пистолет и пушка.

— Не това е проблемът — произнесох аз заедно с Меган. — Ти не разбираш.

— Както и да е — отвърна Тиа. Можех да я чуя как отпива кола. — Десет минути.

От тона ѝ се разбираше, че е отегчена от споровете ни. Тя обаче не можеше да види, че и двамата се усмихваме.

Искрите да го вземат, харесвам това момиче, мислех си аз, докато гледах Меган. Тя явно смяташе, че е спечелила спора.

Чукнах бутона за пълно изключване на звука на моя мобилен. Чух се да казвам:

— Извинявай.

Меган повдигна едната си вежда към мен.

— Че направих това на Възмездителите — обясних аз. — Че заради мен всичко се разви по-различно, отколкото ти го искаше. Че ви въвлякох в това.

Тя сви рамене, после също почука по бутона си за изключване на звука.

— Преглътнала съм го.

— Какво се промени?

— Излиза, че твърде много те харесвам, за да те ненавиждам, Колене.

Тя ме изгледа.

— Не си го набивай в главата.

Не се притеснявах за главата си. От друга страна, сърцето ми беше нещо различно. Заля ме вълна от шок. Тя наистина ли каза това?

Преди да мога да се разнежа твърде обаче, мобилният ми телефон просветна. Проф опитваше да се свърже с нас. Чукнах го с бързо движение.

— Вие двамата, стойте включени — каза ни той. Звучеше малко подозрително. — Поддържайте линията свързана.

— Тъй вярно — отвърнах незабавно аз.

— Осем минути — поясни Тиа. — Конвоят зави наляво към „Фриуонтън“. Завийте надясно на следващата пресечка, за да продължите за прихващане.

Меган се съсредоточи върху шофирането, а аз няколко пъти прегледах плана в ума си — за да не се съсредоточавам твърде много върху нея.

Ще направим това просто, каза Проф. Без никакви прищевки. Конфлукс е уязвим. Той е интригант, организатор, той дърпа конците, но няма сили, които да го защитават. Доближаваме се плътно до кавалкадата и Ейбрахам използва търсача, за да установи дали в колата наистина има могъщ Епичен. Микробусът се изпречва пред конвоя; отваряме задните врати, където стои Коуди, облечен в костюм. Коуди вдига ръце; Ейбрахам стреля с електромагнитното оръдие иззад него. Надяваме се, че в бъркотията ще изглежда, сякаш е изстрелял заряда с ръката си. Удряме цялата лимузина, не оставяме нищо освен сгурия, а после изчезваме. Оцелелите телохранители на мотоциклети могат да разнесат историята.

Щеше да стане. Да се надяваме. Без Конфлукс, който да дава способността си на високопоставените служители в Правоприлагането, бронетанковите части, енергийните оръжия и хеликоптерите щяха да спрат да работят. Горивните клетки щяха да се изтощят, а градът да остане без електричество.

— Приближаваме се — тихо произнесе Тиа. — Лимузината свива надясно по улица „Бийгъл“. Проф, използвай бета формацията; уверена съм, че отиват в горната част на града, а това значи, че ще излязат на улица „Фингър“. Меган, все още си по план.

— Готово — обади се Проф. — Бях се насочил натам.

Минахме покрай изоставен парк от старото време. Познаваше се по замръзналите бурени и паднали клони, превърнати в стомана. Само мъртвите растения се бяха изменили — Стоманеното сърце не можеше да влияе на живите същества. Всъщност, ударите му не влияеха твърде много върху нещата в близост до живо тяло. Дрехите на човек често не се променяха, за разлика от земята под него.

Тази странност беше често срещана при Епическите сили; това бе едно от неразбираемите от научна гледна точка неща. От позицията на науката мъртвото и живото тяло можеха да са много подобни. Мъртвото обаче можеше да бъде засегнато от множество от по-необичайните Епически сили, а живото — не.

Дъхът ми запоти прозореца, докато минавахме край игрището — вече не безопасно място за игра. Сега плевелите представляваха нащърбени парчета метал. Стоманата на Стоманеното сърце не ръждясваше, но можеше да се чупи и да оставя остри ръбове.

— Окей — обади се Проф след няколко минути. — На място съм. Катеря се по външната страна на постройката. Меган, искам да ми повториш алтернативните ни планове.

— Нищо няма да тръгне наопаки — отвърна тя; гласът ѝ прозвуча едновременно до мен и в слушалката на ухото ми.

— Винаги нещо тръгва наопаки — възрази Проф. Можех да го чуя как пъхти, докато се катери, при все че имаше граватонен колан като помощно средство. — Алтернативните планове.

— Ако ти или Тиа наредите — започна Меган, — ние се изтегляме и се разделяме. Ти ще отвлечеш вниманието. Ние, четиримата от микробуса, ще се разделим на две групи и ще тръгнем в противоположни направления към сборен пункт гама.

— Ей това не го разбирам — включих се аз. — Как точно ще тръгнем в различни посоки? Имаме само един микробус.

— О, тук отзад имаме малка изненада, момко — намеси се Коуди; бях му включил звука, когато направих същото за Проф и за останалите. — Всъщност се надявам нещо да се прецака. Някак си ми се ще да го използвам.

— Никога не се надявай нещо да не е наред — каза Тиа.

— Но винаги го очаквай — добави Проф.

— Параноичен си, старче — каза му Тиа.

— Съвсем вярно — потвърди Проф със заглъхнал глас, вероятно приклекнал до ракетната си установка. Предполагах, че ще поставят Коуди на тази позиция със снайперска пушка, но Проф заяви, че предпочита да има нещо по-сериозно, щом Правоприлагането може да е замесено. Диамант щеше да се гордее.

— Приближаваш, Меган — каза Тиа. — Ще бъдеш редом с тях след още няколко минути. Поддържай скоростта си; лимузината кара по-бързо от обичайното.

— Подозират ли нещо? — попита Коуди.

— Щяха да са глупаци, ако не подозираха — тихо обясни Ейбрахам. — Бих казал, че тези дни Конфлукс ще вземе допълнителни мерки.

— Струва си риска — добави Проф. — Просто внимавайте.

Кимнах. При повсеместни спирания на тока в града, дезорганизирането на Правоприлагането щеше да хвърли Нюкаго в безредие. Това щеше да принуди Стоманеното сърце да излезе на преден план и с твърда ръка да предотврати грабежите или бунтовете. Това щеше да означава да се покаже по един или друг начин.

— Никога не се бои да се сражава с други Епични — изрекох аз.

— За какво говориш? — попита Проф.

— Стоманеното сърце. Ще застане срещу други Епични без никакъв проблем. Но не обича да потушава бунтове лично. Винаги използва Правоприлагането. Предположихме, че е защото не му се занимава, но ако е нещо повече? Ами ако го е страх от кръстосания огън?

— Кого това? — попита Ейбрахам.

— Не, не е Епичен. Просто ми хрумна — ако Стоманеното сърце се бои да не го уцелят случайно? Ако това е слабостта му? Баща ми го рани, но не се беше прицелил в него. Ами ако може да бъде засегнат, само ако куршумът е бил предназначен за някой друг?

— Възможно — каза Тиа.

— Трябва да останем съсредоточени — отговори Проф. — Дейвид, остави идеята настрана засега. Ще се върнем към нея.

Беше прав. Позволявах си да се разсейвам, като заек, който решава математически задачи, вместо да се оглежда за лисици.

И все пак… Ако съм прав, единоборството въобще няма да го застрашава. Изправял се е безнаказано срещу други Епични. Явно се страхува от голяма битка, в която хвърчат куршуми. В това имаше смисъл. Беше просто, но повечето слаби места на Епичните бяха прости.

— Забави съвсем малко — тихо каза Тиа.

Меган го направи.

— Ето ги…

Лъскава черна кола излезе на тъмната улица пред нас и тръгна в същата посока. От двете ѝ страни се движеха два мотоциклета — добра, но не извънредно силна охрана. От първоначалния план на Възмездителите да ударят Конфлукс знаехме, че този конвой вероятно е неговият. Все пак щяхме да използваме търсача, за да се уверим.

Продължихме след лимузината. Бях впечатлен; въпреки че не знаеха накъде отива лимузината, Тиа и Меган го бяха изчислили така, че колата излезе на нашата улица, а не обратното. По този начин щяхме да изглеждаме много по-малко подозрителни.

Работата ми беше да си държа очите отворени и, ако нещата тръгнат зле, да отвръщам на стрелбата, тъй че Меган да може да кара. Извадих малък бинокъл от джоба си, наведох се, погледнах и проучих лимузината пред нас.

— Е? — попита Проф в ухото ми.

— Изглежда добре — отговорих аз.

— Ще се изравня с тях на следващия светофар — каза Меган. — Ще изглежда естествено. Имай готовност, Ейбрахам.

Пъхнах бинокъла в джоба си и опитах да изглеждам безгрижен. Следващият светофар даваше зелено, когато го стигнахме, и Меган продължи да кара на безопасно разстояние след лимузината. Светофарът след него обаче светна червено преди лимузината да го достигне.

Изравнихме се бавно с лимузината — откъм лявата ѝ страна.

— Със сигурност има Епичен — обади се Ейбрахам от задната част на микробуса ни. Шепнеше тихо. — Могъщ. Много силен. Търсачът се фокусира. След секунда ще знам повече.

Един от мотоциклетистите ни погледна. Носеше каска на Правоприлагането и преметнат на гърба картечен пистолет. Опитах да надзърна през прозорците на лимузината и да доловя нещо от Конфлукс. Винаги се бях чудил как ли изглежда.

Не можех да виждам през оцветеното задно стъкло. Когато се придвижихме напред обаче, видях някой да седи до шофьора. Смътно позната ми жена. Тя срещна погледа ми, но се обърна настрана.

Делови костюм, късо подстригана черна коса над ушите. Тя беше асистентът на Повелителя на нощта, жената, която беше с него при Диамант. Вероятно беше връзка с Правоприлагането; беше разумно да бъде в лимузината.

Все пак нещо ме направи подозрителен. Тя ме погледна в очите; би трябвало да ме е познала. Може би… ме е познала, но не е била изненадана да ме види.

Тръгнахме — светна зелено — и усетих как ме пробожда тревогата.

— Проф, мисля, че е капан.

В този момент лично Повелителя на нощта политна през покрива на лимузината, широко разперил ръце, а от пръстите му в нощта се протягаха черти от тъмнота.

28.

Повечето хора не са виждали Висш Епичен в славата му. Така казваме, когато те призоват силите си наистина — когато мощта им расте, а чувствата им са разпалени до гняв и бяс.

Около тях има сияние. Въздухът става парлив, все едно се е изпълнил с електричество. Биенето на сърцето замира. Вятърът сдържа диханието си. Издигането на Повелителя на нощта беше третият път, в който виждах нещо подобно.

Бе облечен в нощ, и около него се гърчеше и извиваше чернота. Лицето му беше бледо, прозрачно, но очите блестяха, а устните бяха опнати от презрение и омраза. Презрението на божество, което едва търпи дори и своите съюзници. Беше дошъл да убива.

Вдигнах поглед към него и усетих, че съм ужасѐн.

— Злочестие!

Меган изруга, стовари крак върху газта и извъртя микробуса настрана, докато от Повелителя на нощта към нас се нахвърляха сенки. Движеха се като призрачни пръсти.

— Прекратявайте! — извика Тиа. — Измъквайте се оттам!

Нямаше време. Повелителя на нощта се носеше из въздуха и не обръщаше внимание на неща като вятъра и гравитацията. Летеше като призрак пред колата си и право към нас. Въпреки това той не беше истинската опасност — истинската опасност бяха пипалата от чернота. Микробусът не можеше да им избяга; имаше десетки.

Избутах настрана страха си и вдигнах пушката. Около мен микробусът дрънчеше и подскачаше. Наоколо се издигаха лентички мрак и се усукваха около возилото.

Идиот, казах си аз. Хвърлих пушката и спуснах ръка в джоба на якето си. Фенерчето! Извадих го паникьосан и го включих право в лицето на Повелителя на нощта, докато той се носеше край прозореца ми. Летеше с главата напред, все едно плуваше във въздуха.

Реакцията бе незабавна. Въпреки че фенерчето излъчваше малко видима за мен светлина, лицето на Повелителя на нощта веднага загуби безтелесността си. Очите му спряха да блестят, а сенките около главата му изчезнаха. Лъчът невидима светлина проби тъмните пипала като лазерен лъч през гъста плетка.

На ултравиолетовата светлина лицето на Повелителя на нощта не изглеждаше божествено. Изглеждаше крехко, човешко и много, много изненадано. Помъчих се да вдигна пушката, за да стрелям по него, но оръжието ми бе твърде неудобно, а пък пистолетът на баща ми беше привързан под мишницата, където не можех да го достигна, докато държах фенера.

Повелителя на нощта ме изгледа за около един удар на сърцето с разширени от уплаха очи. После избяга на мига и се изниза странично от микробуса. Не бях сигурен, но изглеждаше, че губи височина, докато светех върху него, все едно всичките му сили се изчерпваха.

Изчезна по една пряка и движещите се около микробуса сенки изчезнаха заедно с него. Имах чувството, че няма да се върне скоро, не и след уплахата, която току-що му причиних.

Около нас избухна стрелба от картечни пистолети; куршумите засипваха страната на микробуса с метални прозвънявания. Изругах и се наведох, когато прозорецът ми се натроши. Мотоциклетистите бяха открили огън. Въпреки че бях приклекнал ниско, можах да видя ужасяващата гледка — лъскав черен коптер на Правоприлагането се издигаше иззад търговските сгради пред нас.

— Злочестие, Тиа! — изкрещя Меган и завъртя кормилото. — Как изпусна това?

— Не знам — отвърна Тиа. — Аз…

През небето пропълзя следвано от дълга димна следа кълбо светлина и експлодира в страната на хеликоптера. Той се наклони във въздуха, пламъците го обхванаха от едната страна, из небето се разхвърчаха парчета.

Роторите се забавиха и машината започна да пада.

Ракетна установка, схванах аз. Проф.

— Без паника.

Гласът на Проф бе стабилен.

— Можем да се оправим с това. Коуди, Ейбрахам, готови за разделянето.

— Проф! — обади се Ейбрахам. — Мисля, че ти…

— Още четири хеликоптера идват! — намеси се Тиа. — Явно са ги крили из складовете по целия път на лимузината. Не са знаели къде ще ги ударим; онзи просто е бил най-близкият. Аз… Меган, какво правиш?

Хеликоптерът беше извън контрол. От едната му страна бълваше пушек, описваше разкривена окръжност и слизаше към улицата право пред нас. Меган не обръщаше; засили скоростта, наведе се над волана и подкара микробуса с отчаяна, луда бързина точно към мястото, където щеше да се удари хеликоптерът.

Напрегнах се, отпуснах се назад в седалката и паникьосано сграбчих вратата откъм себе си. Тя беше полудяла!

Нямаше време за възражения. Засипваха ни куршуми, улиците се виждаха като размазано петно, Меган караше право под хеликоптера, когато той се разби на улицата с достатъчна сила, за да разтърси земята под нас.

Нещо разпори покрива на микробуса с ужасното скърцане на метал в метал и ние се завъртяхме настрана, ударихме се в стената на някаква тухлена сграда и остъргахме в нея моята страна на колата. Шум, хаос, искри. Вратата ми се откачи. Тухлите се удряха в стоманата само на сантиметри от мен. Сякаш продължаваше безкрайно.

После, секунда по-късно, микробусът спря. Разтреперан, поех дълбоко дъх. Бях засипан с парченца от предното стъкло; прозорецът се беше строшил.

Меган седеше задъхана в шофьорската седалка — с щура усмивка на лицето и широко отворени очи.

— Злочестие! — произнесох аз и погледнах в нейното странично огледало към горящия хеликоптер отзад. Беше ударил улицата точно след като минахме под него и бе блокирал мотористите и преследването.

— Злочестие, Меган! Това беше страхотно!

Усмивката ѝ се разтегна.

— Вие двамата отзад добре ли сте? — викна тя и надзърна през прозорчето в задната част на микробуса.

— Все едно съм бил в центрофуга — оплака се Коуди и простена. — Струва ми се, че шотландецът се е стекъл в краката ми, а американецът се е изкачил при ушите ми.

— Проф — обади се Ейбрахам. — Търсачът ми все още беше включен, когато Повелителя на нощта избяга, и беше фокусиран да локализира Епични. Разчитанията ми бяха объркващи, но в тази лимузина има още един Епичен. Може би трети. В това няма смисъл…

— Не, има — прекъсна го Меган, бързо отвори вратата откъм себе си и скокна на улицата. — Те наистина превозват Конфлукс; не са знаели дали ще ударим. Просто са искали да са готови, ако го направим. Той е в тази кола. Ти усещаш това, Ейбрахам. Може би трети, по-дребен Епичен като още една мярка за сигурност.

Забързано се пресегнах, за да разкопчая предпазния колан, после осъзнах, че дясната му половина е била откъсната, докато сме обърсвали стената. Потреперих, после изхвърчах от микробуса откъм страната на Меган.

— Я вие четиримата побързайте — нареди Проф. Чух как откъм неговия край на линията набира мощност двигател. — Другите хеликоптери почти са ви достигнали, а моторите ще ви обкръжат.

— Наблюдавам ги — обади се Тиа. — Може би разполагате с около минута.

— Къде е Повелителя на нощта? — попита Проф.

— Дейвид го подплаши с фенерчето — обясни Меган, отиде до задницата на микробуса и отвори вратите.

— Добра работа — изкоментира Проф.

Ухилих се доволно, щом стигнах задницата на микробуса. Бях точно навреме, за да видя как вътре Коуди и Ейбрахам смъкват капака на грамаден сандък. Не ги бях забелязал да товарят колата — станало е в хангара.

Коуди носеше тъмнозелено яке и очила — създадената от нас униформа за Светлина. Очите ми бяха привлечени от нещата в сандъка — три лъскави зелени мотоциклета.

— Моторите от магазина на Диамант! — възкликнах аз и ги посочих. — Вие сте ги купили!

— Купили сме ги я! — отвърна Ейбрахам и прекара ръка по гладката тъмнозелена украса на единия от моторите. — Нямаше да стане да допусна машини като тези да ни се изплъзнат.

— Но… ти ми каза не!

Ейбрахам се засмя.

— Чувал съм как караш, Дейвид.

Избута някаква рампа от буса и дотътри един от моторите до Меган. Тя седна и запали двигателя. Монтирани отстрани на колелата малки кръгове сияеха яркозелено. Бях ги забелязал при Диамант.

Граватонични приспособления, мина ми през ума. Може би за да направят колелата по-леки? Граватониката не можеше да застави нещата да летят; използваше се да намали отката или да направи тежки предмети по-лесни за носене.

Ейбрахам дотъркаля следващия мотор.

— Ти щеше да караш един, Дейвид — каза Коуди и забързано заприбира неща от задницата на колата, сред тях и търсача. — Някой обаче повреди микробуса.

— Така и така нямаше да избяга на хеликоптерите — отвърна Меган. — Двама от нас ще трябва да се движат тандем.

— Ще взема Дейвид на моя — заяви Коуди. — Хващай тая торба, момко. Къде са каските?

— Бързо! — с напрегнат глас възкликна Тиа.

Скокнах да взема посочената от Коуди торба. Беше тежка.

— Мога да карам! — казах аз.

Меган ме изгледа, както си нахлупваше шлема.

— Отнесе два знака, докато опитваше да завиеш покрай един ъгъл.

— Бяха малки! — възразих аз, преметнах през рамо торбата и се завтекох към машината на Коуди. — А и бях доста напрегнат!

— Вярно? — попита Меган. — Колкото сме ние сега?

Запънах се. Ха сега. Сам си го докарах, нали?

Коуди и Ейбрахам запалиха моторите си. Имаше само три каски. Не поисках — надявах се якето ми да е достатъчно.

Преди да достигна Коуди, чух тупкащите звуци на хеликоптер над себе си. От една от преките излезе брониран микробус на Правоприлагането; в картечния купол на покрива имаше човек. Той откри огън.

— Злочестие! — каза Коуди и бързо подкара мотоциклета си, докато куршумите се забиваха в земята около него. Върнах се при останките на нашия микробус.

— Скачай — изкрещя ми Меган; тя беше най-близко. — Сега!

Наведох се и изтърчах до мотора ѝ, хвърлих се зад нея и я стиснах през кръста, докато тя подгряваше двигателя. Изнесохме се и полетяхме по тясна уличка, тъкмо когато моторите на Правоприлагането се появиха с рев от друга пряка.

Изгубихме Коуди и Ейбрахам мигновено. Бях прегърнал плътно Меган — признавам си, че ми се щеше да можех да го направя при по-нормални обстоятелства. Чантата на Коуди ме удряше по гърба.

Оставих си пушката в буса, досетих се и ми стана чоглаво. Не бях обърнал внимание в паниката си да взема торбата на Коуди и да се добера до някой мотор.

Почувствах се ужасно, все едно съм изоставил приятел.

Изхвърчахме от уличката, Меган сви по някаква тъмна градска улица и увеличи скоростта ни до невероятна степен. Вятърът духаше в лицето ми така силно, че трябваше да се сниша зад гърба ѝ.

— Къде отиваме? — извиках аз.

За щастие все още разполагахме с мобилните телефони и безжичните устройства. Не можех да я чуя по естествения начин, но гласът ѝ прозвуча в ухото ми.

— Имаме план! Пръсваме се в различни посоки и се събираме!

— Само дето вървиш в грешната посока — ядосано се обади Тиа. — Ейбрахам също!

— Къде е лимузината? — попита Ейбрахам; дори и с гласа му в ухото ми, трудно беше да го чуя през вятъра.

— Забравете лимузината — нареди Проф.

— Все още мога да се добера до Конфлукс — възрази Ейбрахам.

— Няма значение — продължи Проф.

— Но…

— Приключи — с рязък глас каза Проф. — Ние избягахме.

Избягахме.

Меган мина през бабунка, аз се раздрусах, но не се пусках. Щом разбрах какво има Проф предвид, главата ми се замая. Епичен, който наистина иска да победи Стоманеното сърце, не би избягал от Правоприлагането; би трябвало да може самичък да се оправи с няколко взвода от тях.

Побягвайки, ние показахме какви сме в действителност. Стоманеното сърце вече нямаше да застане лично срещу нас.

— Тогава искам да направя нещо — каза Ейбрахам — да го ударя, преди да се изнесем от града. Половината от Правоприлагането ще върви по петите ни. Лимузината е неохранявана, а аз имам няколко гранати.

— Джон, нека опита — намеси се Тиа. — Това така и така е провал. Поне можем да го направим да излезе скъпо на Стоманеното сърце.

Уличните лампи се бяха слели в петно. Можех да чуя моторите зад нас и рискувах да погледна през рамо. Злочестие!, рекох си аз. Бяха близо, а фаровете им осветяваха улицата.

— Въобще няма да го направиш — обясни Проф на Ейбрахам. — Правоприлагането е след теб.

— Ще ги отклоним от него — намесих се аз.

— Стой — прекъсна ме Меган. — Ние ще направим какво?

— Благодаря — рече Ейбрахам. — Срещаме се на Четвърта и „Нодел“; опитайте да отклоните вниманието от мен.

Меган опита да се обърне и да ме изгледа убийствено през отвора на каската си.

— Продължавай да караш! — настоятелно ѝ казах аз.

— Слонце — отговори тя и взе следващия завой. Без да намали скоростта.

Изкрещях, сигурен, че сме мъртви. Машината слезе почти успоредно на земята и се плъзна покрай уличното платно, но граватониците отстрани засияха ярко и не ни оставиха да се преобърнем. Отчасти остъргахме, отчасти завихме покрай ъгъла, сякаш бяхме привързани за него.

Изправихме се и писъкът ми замря.

Зад нас гръмна взрив и стоманената улица се разтресе. Погледнах през рамо и вятърът шибна косата ми. Един от черните мотоциклети на Правоприлагането не бе успял да вземе бързо завоя и сега беше димяща развалина, забита в стената на стоманена сграда. Граватониката им май не беше добра като нашата, ако въобще имаха такава.

— Колко са? — попита Меган.

— Сега са трима. Не, стой, има още двама. Петима. Искри!

— Чудесно — измърмори Меган. — И как точно очакваш да отклоним огъня от Ейбрахам?

— Не знам. Импровизирай!

— Поставят барикади на близките улици — предупреди ни Тиа. — Джон, хеликоптер на Седемнадесета.

— Отивам натам.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Опитвам да ви опазя живи, хлапета — отговори Проф.

— Искри — изруга Коуди. — Барикада на Осма. Минавам по уличката към „Марстън“.

— Не — предупреди го Тиа. — Опитват да те заставят да минеш оттам. Завий назад. Можеш да се измъкнеш към подземните улици по „Моултън“.

— Добре — отвърна Коуди.

Меган и аз излетяхме на широк път и секунда по-късно моторът на Ейбрахам обърса уличното платно от една пряка пред нас, почти паралелно на повърхността; граватониците не му дадоха да се преобърне. Беше впечатляващо; машината, обърната почти изцяло на едната си страна, колелата се въртят, а изотдолу извират искри. Граватоничните механизми убиваха инерцията, тъй че колелата можеха да се захванат за пътя и моторът да се изправи, но само след продължително плъзгане на една страна.

Обзалагам се, че мога да карам едно от тези чудеса, казах си аз. Не изглежда толкова трудно. Като да се подхлъзнеш на бананова кора при завой със скорост сто двадесет и осем километра в час. Фасулска работа.

Хвърлих поглед през рамо. Зад нас имаше поне дузина черни мотори, въпреки че се движехме твърде бързо, за да опитват да стрелят по нас. Всички трябваше да се съсредоточим върху шофирането. Може би това беше основната причина да се кара толкова бързо.

— Бронирана машина! — извика Тиа. — Право пред вас!

Едва можахме да реагираме, когато гигантска желязна машинария на два крака, четири метра и половина висока, изтрополя на улицата и откри огън с двете си ротативни оръдия. Куршумите удариха стената на стоманената сграда до нас и образуваха облак от искри. Държах главата ниско, а челюстта стисната, докато Меган натисна някаква ръчка по мотора и ни свали в дълго граватонично пързаляне, почти успоредно на настилката, за да минем под куршумите.

Вятърът ми сваляше якето, искрите ме заслепяваха. Едва можах да различа двата грамадни стоманени крака от двете ни страни, когато се шмугнахме между краката на машината. Меган изправи мотора с широко завъртане, щом свихме зад един ъгъл. Ейбрахам заобиколи бронираната машина, но моторът му изпускаше дим.

— Ударен съм — обясни той.

— Добре ли си? — разтревожено попита Тиа.

— Якето ме запази цял — измърмори Ейбрахам.

— Меган — тихо се обадих аз. — Той не изглежда добре.

Ейбрахам се забавяше и се държеше с една ръка за страната.

Тя го погледна, после бързо се обърна към улицата.

— Ейбрахам, като вземем следващия завой, искам да влезеш веднага в първата уличка. Ония са достатъчно назад от нас и може и да не видят. Аз ще продължа направо и ще ги привлека.

— Ще се запитат къде съм отишъл — възрази Ейбрахам. — Това…

— Направи го! — рязко каза Меган.

Той не спори повече. Взехме следващия ъгъл, но трябваше да забавим, за да не изпреварим Ейбрахам. Виждах, че от него капе кръв, а моторът му е обсипан с дупки от куршуми. Беше си чудо, че още се движи.

Като завихме, Ейбрахам сви и се стрелна надясно. Меган шибна мотора си и вятърът стана на вой, докато фучахме по тъмната улица. Рискувах да погледна назад и почти изпуснах чантата на Коуди, която се смъкна от рамото ми. За момент трябваше да отделя едната си ръка от Меган и да задържа чантата, от което загубих равновесие и за малко да се изтъркалям на улицата.

— Внимавай — каза ми Меган и изруга.

— Дадено — смутено ѝ отвърнах аз. В този объркан миг ми се стори, че видях друг зелен мотор като нашия да ни следва плътно.

Отново погледнах. Моторите на Правоприлагането явно бяха захапали стръвта и вървяха след нас, а не след Ейбрахам. Фаровете им създаваха светлинна вълна на улицата, а каските им отразяваха лампите. Нямаше и следа от призрачния мотор, който ми се стори да съм видял.

— Искри — включи се Тиа. — Меган, издигат блокади навсякъде около вас, особено на местата, които водят към подземните улици. Явно са се досетили, че там ще опитаме да избягаме.

В далечината видях блясъка на експлозия в небето и още един хеликоптер започна да изпуска дим. Друг обаче се насочваше към нас — черна фигура с проблясващи светлинки на фона на тъмното небе.

Меган увеличи скоростта.

— Меган? — попита Тиа; гласът ѝ беше пронизан от напрежение. — Насочила си се право към блокадата.

Меган не отговори. Както я бях обгърнал, можех да усетя как тялото ѝ става все по-твърдо. Наведе се напред и от нея сякаш се понесе сила.

— Меган! — обадих се аз; забелязах светлините отпред, докато Правоприлагането поставяше блокадата си. Коли, бусове, камиони. Още дузина войници, механизирано поделение.

— МЕГАН! — изкрещях аз.

За момент като че потръпна, после изруга и ни отклони настрана, докато пушечната стрелба засипваше улицата наоколо. Прелетяхме по някаква уличка и стената беше на сантиметри от лакътя ми; после изскочихме на следващата улица и направихме дълъг завой, като хвърляхме искри при вземането на ъгъла.

— Измъкнах се — тихо простена Ейбрахам. — Зарязвам мотора. Мога да се добера до една от дупките. Не ме забелязаха, но някои от войниците дойдоха и започнаха да се мотаят по стълбата, след като минах.

— Искрите да го отнесат — измърмори Коуди. — Следиш ли радиообмена на Правоприлагането, Тиа?

— Да — отговори тя. — Объркани са. Смятат, че това е нападение над града в пълен мащаб. Проф продължава да сваля хеликоптери от небето, а всички ние се пръснахме в различни посоки. Правоприлагането явно смята, че се сражава с десетки, може би стотици въстаници.

— Добре — включи се и Проф. — Коуди, чист ли си?

— Още бягам на няколко мотора — каза той. — Сега правя пълен кръг.

Той замълча.

— Тиа, къде е лимузината? Още ли е на улицата?

— Носи се към двореца на Стоманеното сърце — отговори тя.

— И аз тръгвам натам — заяви Коуди. — Коя улица?

— Коуди… — намеси се Проф.

Огънят откъм гърба ме отклони от разговора им. Мернах мотоциклети; хората на тях държаха картечни пистолети и стреляха. Сега се движехме по-бавно; Меган ни бе отвела в беден квартал с по-тесни улици и ни прекарваше през много извивки и завои.

— Меган, това е опасно — каза Тиа. — Тук е пълно с улици без изход.

— Другият път пък е целият без изход — отвърна Меган. Явно се беше съвзела от помрачението, което за малко да я докара дотам да ни забие в блокадата.

— Ще ми бъде трудно да ви водя — каза Тиа. — Опитай да вземеш следващия завой надясно.

Меган взе да се насочва натам, но наближаващ мотор тръгна да ни пререже пътя; войникът ни засипваше с огън от картечния пистолет с една ръка. Меган изруга, забави, войникът се понесе към нас, после тя сви наляво по уличката. За малко да се блъснем в голяма кофа за боклук, но тя успя да се промъкне покрай нея. Предположих, че се движим с не повече от тридесет километра в час.

Едвам достигаме двадесет, помислих си. Тридесет километра в час по тесни улички, докато стрелят по теб. Продължаваше да е откачено, просто друг вид откачено.

При тази скорост можех хубаво да се държа с една ръка; торбата на Коуди ме удряше по гърба. Май трябваше да съм я хвърлил досега. Дори не знаех какво…

Опипах чантата и разбрах нещо. Внимателно я прехвърлих пред себе си — между Меган и мен. Стиснах колене около мотора, пуснах се от Меган и отворих чантата.

Вътре се намираше електромагнитното оръдие. С формата на стандартен автомат, може би малко по-дълго; от едната страна бе поставена една от батериите. Измъкнах го. С батерията беше тежко, но все още можех да го движа.

— Меган! — обади се Тиа. — Блокада пред вас.

Свърнахме в друга уличка и за малко да изпусна оръжието, докато се вкопчих в Меган с едната си ръка.

— Не! — каза Тиа. — Не надясно. Това е…

В уличката ни последва мотор. Куршуми уцелиха стената току над главата ми. Точно пред нас улицата свършваше в стена. Меган опита да натисне спирачките.

Не мислех. Хванах оръдието с двете ръце, отпуснах се назад и вдигнах дулото точно над рамото на Меган.

После стрелях в стената.

29.

Стената пред нас хвръкна с проблясване на зелена енергия. Меган опита да обърне мотора и да спре. Набивахме спирачки през кълбящия се зелен дим, под гумите ни бяха пръснати камъчета, и се озовахме на улицата от другата страна, където спряхме. Тялото на Меган беше готово да посрещне удара. Тя изглеждаше зашеметена.

Мотористът от Правоприлагането изскочи от дима. Завъртях магнитното оръдие и пометох машината му изпод него. Изстрелът превърна целия мотоциклет в лумване на зелена енергия и изпари него и дори част от човека върху машината. Тялото му се претърколи.

Оръдието беше страхотно — нямаше откат, а изстрелите изпаряваха, вместо да взривяват наистина. Това оставяше малко отломки, но произвеждаше голямо светлинно шоу и много дим.

Меган се обърна към мен, а устните ѝ бяха разделени от усмивка:

— Време беше да почнеш да вършиш нещо полезно.

— Давай — казах ѝ аз. От уличката идваше звукът на още мотори.

Меган пусна мотоциклета ни, после започнахме да се стрелкаме из тесните улици на копторите, та ни се разбълникаха стомасите. Не можех да се обърна и да стрелям с пушката назад, докато карахме, тъй че се хванах за кръста ѝ с една ръка и отпуснах оръжието на рамото ѝ, за да го закрепя; използвах желязната мушка, а оптическият прицел бе сгънат отстрани.

Излетяхме с рев от една уличка и се понесохме към друга блокада. Отворих дупка за нас в някакъв камион, после за добро прицелване ударих бронираната единица в крака. Войниците се пръснаха и се разкрещяха, а някои опитаха да стрелят, докато прехвърчахме през направения от мен отвор. Единицата рухна и Меган сви настрана по тъмна уличка. Зад нас долетяха викове и ругатни, когато част от преследващите ни мотори се набутаха в бъркотията.

— Добра работа — прозвуча в ушите ни Тиа с отново спокоен глас. — Мисля, че мога да ви сваля до подземните улици. Напред има стар тунел в дъното на отводнителен канал. Все пак може да се наложи да си проправите път през стени.

— Мисля, че мога да чукна една-две стени — обясних аз. — Докато не започнат да се крият добре.

— Внимавай — каза Проф. — Това оръдие пие енергията, както Тиа се оправя с опаковките от по шест коли. Енергийната батерия може да снабдява малък град, но ще ти даде дванадесет изстрела в най-добрия случай. Ейбрахам, още ли си с нас?

— Тук съм.

— В дупката?

— Да. Превързвам си раната. Не е толкова зле.

— Аз ще преценя това. Почти при теб съм. Коуди, ти?

— Мога да видя лимузината — прозвуча Коуди в ухото ми, докато Меган заобикаляше още един ъгъл. — Отървах се от повечето преследвачи. Имам тензор; ще ударя лимузината с граната, а после ще използвам тензора, за да си пробия път до подземните улици.

— Това не е вариант — каза Проф. — Твърде много време ще ти отнеме да си пробиеш път толкова дълбоко.

— Стена! — обади се Тиа.

— Падна ми! — пробих отвор в стена в края на тясна уличка. Изръмжахме право в някакъв заден двор, пробих дупка в друга стена, което ни позволи да влезем в съседния двор. Меган зави надясно, после ни прекара през много тесен участък между две къщи.

— Вървете наляво! — каза Тиа, щом стигнахме улицата.

— Проф — потърси го Коуди. — Мога да видя лимузината. Мога да я ударя.

— Коуди, аз не…

— Стрелям, Проф — продължи Коуди. — Ейбрахам е прав. След това Стоманеното сърце ще дойде за нас. Трябва да го ударим колкото можем, докато можем.

— Добре.

— Завий надясно — нареди Тиа.

Завихме.

— Изпращам ви през голяма сграда — обясни Тиа. — Можете ли да се оправите?

Стрелбата заливаше стената край нас, Меган изруга и се наведе още повече. Стисках електромагнитното оръдие в потната си ръка и се чувствах ужасно уязвим с гръб към врага. Можех да чуя моторите отзад.

— Те май наистина ви гонят — тихо произнесе Тиа. — Събират много сили срещу вас и… Злочестие!

— Какво? — попитах аз.

— Видеовръзката ми просто се изгуби — обясни Тиа. — Нещо не е наред. Коуди?

— Малко съм зает — изсумтя той.

Още стрелба прозвуча отзад. Нещо уцели мотора, раздруса ни и Меган изруга.

— Сградата, Тиа! — извиках аз. — Как да я намерим? Вътре ще се откачим от тях.

— Втората надясно — насочи ни Тиа. — После направо до края на улицата. Един стар мол, а каналът е точно зад него. Търсех други пътища, но…

— Ще свърши работа — късо рече Меган. — Дейвид, готов да отвориш мястото за нас.

— Дадено — и закрепих оръдието, макар да бе по-трудно, тъй като беше набрала скорост.

Минахме покрай един ъгъл, после свърнахме към широка ниска постройка в края на улицата. Смътно си спомнях моловете от дните преди Злочестие. Бяха пазари с всичко вътре.

Меган караше бързо и отиваше право към него. Прицелих се внимателно и пробих отвор в стоманените врати на фасадата. Минахме през дима и навлязохме в притискащата чернота на изоставената сграда. Фарът на мотора разкриваше магазини и от двете ни страни.

Мястото отдавна е било ограбено, въпреки че из магазините беше останала доста стока. Превърнатите в стомана дрехи не бяха особено полезни.

Меган се придвижваше с лекота из откритите коридори на мола и ни изкачи по замрелия ескалатор на втория етаж. В сградата отекнаха двигатели — мотоциклетите на Правоприлагането ни последваха вътре.

Тиа явно не можеше да ни води повече, но Меган изглежда имаше идея какво върши. От балкона горе стрелях по следващите ни мотори. Ударих в пода пред тях, унищожих част от него и накарах няколко да се измъкнат, а другите се пръснаха да се крият. Явно никой от тях не беше шофьор от класата на Меган.

— Стена пред нас — съобщи тя.

Унищожих я, после погледнах енергометъра отстрани на магнитното оръдие. Проф беше прав; бях го изтощил доста бързо. Може би имахме още два изстрела.

Изръмжахме във въздуха, граватониката на мотора се задейства и смекчи приземяването ни, когато слязохме с един етаж в коридора долу. Въпреки това се ударихме здраво; моторът не е бил проектиран за скокове от толкова високо. Аз изсумтях, а задникът и краката ми подскочиха от удара. Меган веднага подкара машината напред по тясната улица зад мола.

Можех да видя как земята се снижава напред. Каналът. Само трябваше да…

Блестящ черен коптер се издигна пред нас от канала, а ротационните картечници от двете му страни започнаха да се завъртат.

Нямаш никакъв шанс, помислих си аз, вдигнах магнитното оръдие с две ръце и се прицелих. Меган се сниши и моторът докосна края на канала. Коптерът откри огън. Можех да видя каската на пилота през стъклото на кабината.

Стрелях.

Често бях мечтал за това как извършвам невероятни неща. Представял си бях какво ли ще бъде да работя с Възмездителите, да се сражавам с Епичните, наистина да върша неща, вместо само да си седя и да мисля за тях. С този изстрел най-после моят шанс дойде.

Останах във въздуха, гледах стотонната смъртоносна машина и натиснах спусъка. Чукнах право покрива на хеликоптера и изпарих него и пилота вътре. За миг се почувствах, както трябва да се чувстват Епичните. Като бог.

И паднах от седалката.

Трябваше да го очаквам — свободното падане в шестметров изкоп с двете ръце поставени на оръжието, а не на мястото за седене, го правеше някак си неизбежно. Няма да кажа, че бях щастлив да се окажа полетял към счупени крака и може би по-лошо.

Но този изстрел… Този изстрел си струваше.

Не усетих много от падането. Стана много бързо. Стрелях секунди след като разбрах, че съм паднал от седалката си, и чух изхрущяване. То бе последвано от бум, който ме оглуши, а след него дойде вълна от горещина.

Лежах, замаян, а зрението ми плуваше. Намерих се как гледам развалините на коптера, които горяха наблизо. Чувствах се вцепенен.

Изведнъж Меган ме раздруса. Закашлях се, обърнах се и вдигнах поглед към нея. Беше си свалила каската, тъй че можех да видя лицето ѝ. Нейното красиво лице. Всъщност тя изглеждаше загрижена за мен. Това ме накара да се усмихна.

Казваше нещо. Ушите ми звънтяха и примижах в опит да разчета устните ѝ. Едва чувах думите:

— … ставай, слонце! Ставай!

— Не е допустимо да раздрусваш някого, който е пострадал при падане — изломотих аз. — Може да му е счупен гърбът.

— Ще имаш счупена глава, ако не започнеш да се движиш.

— Но…

— Идиот. Якето ти е поело удара. Помниш ли? Якето, което носиш, за да не бъдеш убит? Предполага се, че ти помага, когато вършиш глупости като това да се пуснеш от мен във въздуха.

— Не възнамерявам да се отделям от теб — измънках. — Изобщо.

Тя замръзна.

Чакай. Нима току-що произнесох това на висок глас?

Яке, мина ми през ума, докато си раздвижвах пръстите на краката, а после вдигнах и двете ръце. Защитното устройство на якето ме е предпазило. И… все още ни преследват.

Злочестие! Аз бях слонце. Изправих се на колене и Меган ми помогна да стъпя на крака. Прокашлях се няколко пъти, но на момента се почувствах по-стабилен. Пуснах я и бях доста устойчив, когато стигнахме мотора; беше го приземила, без да го разбие.

— Стой — казах аз и се огледах. — Къде е…

Електромагнитното оръдие се намираше на парчета там, където бе паднало и срещнало стоманена скала. Изпитах тъга, нищо че знаех, че сега почти нямаме полза от него. Не можехме да го използваме и да се представяме за Епичен, след като от Правоприлагането ме бяха видели да стрелям с него.

И все пак беше жалко да губиш такова хубаво оръжие. Особено след като оставих собствената си пушка в микробуса. Създавах си истински навик.

Седнах на мотора зад Меган; тя отново наложи каската. Горката машина изглеждаше доста нащърбена, издраскана и очукана; предното стъкло беше напукано. Един от граватониците — кръг с размера на длан от дясната страна — вече не светеше като останалите. Мотоциклетът обаче запали, двигателят изрева и Меган ни подкара по изкопа към широкия тунел пред нас. Сякаш отвеждаше в канализацията, но в Нюкаго много такива неща бяха подвеждащи заради Голямата Трансферсия и създаването на подземните улици.

— Ей, там ли сте всички? — тихо ни попита Коуди в слушалките. По някакво чудо бях опазил мобилния и слушалката при падането. — Става нещо странно. Става нещо много, много странно.

— Коуди — попита го Тиа. — Къде си?

— Лимузината е спряна — докладва той. — Прострелях една от гумите и тя се заби в някаква стена. Трябваше да елиминирам шестима войници, преди да мога да се доближа.

Меган и аз навлязохме в тунела; мракът се сгъстяваше. Повърхността се накланяше. Районът ми беше повърхностно познат и съобразих, че оттук ще се окажем в подземните улици близо до улица „Гибънс“, относително ненаселена зона.

— Конфлукс? — обърна се Проф към Коуди.

— Не беше в лимузината.

— Може би някой от застреляните от теб хора от Правоприлагането всъщност е бил Конфлукс — предположи Тиа.

— Тц — отвърна Коуди. — Намерих го. В багажника.

За миг линията утихна.

— Сигурен ли си, че е той? — запита Проф.

— Е, не — каза Коуди. — Може би са завързали друг Епичен в багажника си. Все едно, според търсача този хубавец е много силен. Но е в безсъзнание.

— Застреляй го — изрече Проф.

— Не — настоя Меган. — Доведи го.

— Мисля, че тя е права, Проф — обади се Коуди. — Ако е завързан, няма как да е толкова силен. Или това, или пък са използвали слабото му място, за да го обезсилят.

— Все пак не знаем слабостта му — възрази Проф. — Избави го от мъките му.

— Няма да застрелям човек в безсъзнание, Проф — опъна се Коуди. — Дори и Епичен.

— Тогава го зарежи.

Разкъсвах се. Епичните заслужаваха да умрат. Всичките. Защо обаче беше в безсъзнание — какво правеха с него? Беше ли изобщо Конфлукс?

— Джон — намеси се Тиа. — Може да ни потрябва. Ако е Конфлукс, може да ни каже доста работи. Може дори да успеем да го използваме срещу Стоманеното сърце или да го разменим срещу измъкването си.

— Не се очаква да е твърде опасен — включих се и аз в линията. Устната ми кървеше. Прехапал я бях при падането, и както вече се ориентирах малко по-добре, усетих, че кракът ме боли и че страната ми пулсира. Якетата помагаха, но бяха далеч от съвършенството.

— Добре — завърши Проф. — Дупка седем, Коуди. Не го въвеждай в базата. Остави го вързан, със завързани очи и запушена уста. Не говори с него. Трябва да се занимаваме с него заедно.

— Дадено — съгласи се Коуди. — Заемам се.

— Меган и Дейвид — продължи Проф. — Искам да…

Не чух останалото заради избухването на стрелбата около нас. Моторът — както си беше пострадал — се завъртя и падна.

Точно на страната, където граватониците бяха счупени.

30.

Без граватониката моторът реагира подобно на всеки друг мотоциклет, падайки на едната си страна с много висока скорост.

Което не е нещо хубаво.

Веднага отхвърчах, машината изскочи изпод мен, кракът ми се удари в земята, а триенето ме дръпна назад. Меган нямаше толкова късмет. Оказа се прикована под мотоциклета, а тежестта му я натисна към земята. Удари се в стената на тръбообразния стоманен коридор.

Тунелът се тресеше, а кракът ми гореше от болка. Щом се спрях, а нещата престанаха да се люлеят, разбрах, че все още съм жив. Всъщност, намерих го изненадващо.

Отзад, от подминатата от нас ниша, от сенките излязоха двама души в пълна униформа на Правораздаването. Малки, бледи светлинки блещукаха по ръба на нишата. От тях се виждаше, че войниците изглеждат успокоени. Кълна се, че можах да чуя как единият се кискаше в каската си, докато разправяше нещо на другия по уреда за връзка. Предполагаха, че Меган и аз ще сме мъртви — или поне няма да сме в състояние да се бием — от тази катастрофа.

Злочестие да го отнесе, помислих си аз, а бузите ми пламтяха от гняв. Преди да съм помислил, извадих пистолета изпод мишницата — пистолетът, убил баща ми — и изпратих четири изстрела във войниците почти с право мерене. Не се целех в гърдите или в бронята. Хубавото място беше вратът.

И двамата паднаха. Дишах дълбоко и накъсано, а ръката и пистолетът ми трепереха пред мен. Премигнах няколко пъти, изненадан, че съм успял да ги ударя. Може би Меган беше права за пистолетите.

Простенах и успях да седна изправен. Якето ми беше на парцали; много от диодите по вътрешната му страна — те пораждаха защитното поле — пушеха или пък бяха напълно изскубнати. Кракът ми беше лошо одран от едната страна. Нищо че болеше страховито, драскотините не бяха твърде дълбоки. Успях да се задържа на крака и да ходя. Някак си.

Болката беше… твърде неприятна.

Меган! Мисълта се появи през замайването и — колкото и да бе глупаво — не проверих дали двамата войници наистина са мъртви. Докуцуках до мястото, където падналият мотор се беше забил в стената. Единствената светлина идваше от моя мобилен. Избутах останките и намерих Меган просната отдолу — якето ѝ беше още по-зле от моето.

Не изглеждаше добре. Не се движеше, очите ѝ бяха затворени, каската беше сцепена и само наполовина на главата ѝ. По бузата се стичаше кръв. Беше с цвета на устните ѝ. Ръката ѝ беше усукана под странен ъгъл, а цялата страна — кракът и торсът — бе окървавена. Коленичих ужасѐн, а студената, спокойна светлина на мобилния ми телефон разкриваше страшни рани навсякъде, където я насочех.

— Дейвид?

Гласът на Тиа се донесе тихо от телефона ми, който си висеше на мястото в якето. Чудо беше, че все още работи, въпреки че бях загубил слушалката.

— Дейвид? Не мога да се свържа с Меган. Какво става?

— Меган е ранена — вдървено изговорих аз. — Мобилният ѝ не работи. Вероятно е счупен.

Беше прикрепен към нейното яке, което също бе почти унищожено.

Дишане. Трябва да проверя дали диша. Наведох се и опитах да доловя дъха ѝ с екрана на телефона си. Тогава се сетих да проверя за пулс. Аз съм в шок. Не мисля правилно. Може ли това да ти мине през ума, когато не мислиш правилно?

Притиснах пръсти към врата на Меган. Кожата беше лепкава.

— Дейвид! — напрегнато каза Тиа. — Дейвид, има разговори по каналите на Правоприлагането. Знаят къде сте. Много поделения се съсредоточават срещу вас. Пехота и бронирани. Бягай!

Напипах пулс. Плитък, слаб, но го имаше.

— Жива е — казах аз. — Тиа, жива е!

— Трябва да се махнеш оттам, Дейвид!

Носенето на Меган би могло да влоши положението ѝ, но да я оставя със сигурност щеше да го направи. Хванеха ли я, щяха да я изтезават и да я екзекутират. Свалих накъсаното си яке и си превързах крака. Междувременно усетих нещо в джоба. Извадих го. Писалката-детонатор и взривните капсули.

В момент на просветление залепих една от капсулите на резервоара на мотоциклета. Чувал бях, че човек може да ги дестабилизира и да ги взриви, стига да знае какво прави — а аз не знаех. Все пак изглеждаше добра идея. Единствената ми идея. Взех мобилния и го закачих на лентата на китката. После поех дълбоко дъх, избутах настрана счупения мотор — предното колело беше напълно откъснато — и вдигнах Меган.

Счупената ѝ каска се измъкна сама, падна и изпука на земята. От това косата ѝ се спусна по рамото ми. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Хората винаги са така. При все че бе дребна, беше компактна, плътна. Реших, че вероятно няма да ѝ хареса, ако ме чуе да я описвам по този начин.

Вдигнах я на рамене и започнах да слизам с олюляване по тунела. От тавана през интервали провисваха малки жълти лампички и на светлината им едва виждах, нищо че бях от подземните улици.

Скоро раменете и гърбът ми се оплакаха. Продължих да вървя, единият крак след другия. Не се движех много бързо. Нито пък мислех много добре.

— Дейвид — гласът на Проф. Спокоен, наситен.

— Няма да я изоставя — процедих през стиснати зъби.

— Не бих те карал да вършиш нещо такова — отвърна той. — По-скоро бих те накарал да не отстъпваш от позицията си и да заставиш Правоприлагането да застреля и двама ви.

Не особено утешително.

— Няма да се стигне дотам, синко — обясни Проф. — Идва помощ.

— Мисля, че мога да ги чуя — казах аз. Най-после бях стигнал края на тунела; завършваше на тясно кръстовище в подземните улици. Тук нямаше постройки, а само стоманени коридори. Не познавах тази част от града добре.

Таванът беше солиден, без отвори за въздуха отгоре, както в района, където бях израсъл. Отдясно определено дочух да отекват викове. Отзад чух дрънчене — стоманени крака тропаха по стоманения под. Още викове. Намерили бяха мотора.

Облегнах се на стената, преместих тежестта на Меган, после натиснах бутона на писалката-детонатор. С облекчение чух едно пук, когато резервоарът на мотора избухна. Виковете се усилиха. Може би съм помел неколцина с взрива; ако наистина имах късмет, щяха да предположат, че се крия някъде около останките на мотора и съм хвърлил граната или нещо такова.

Вдигнах Меган и после свих наляво на кръстовището. Кръвта ѝ се беше просмукала в дрехите ми. Сигурно е мъртва вече…

Не. Нямаше да мисля за това. Единият крак пред другия. Помощта пристига. Проф обеща, че ще дойде помощ. Ще дойде. Проф не лъжеше. Джонатан Федрус, създател на Възмездителите. Човек, когото някак си разбирах. Ако на този свят имаше нещо, на което да смятам, че мога да се опра, то това беше той.

Повървях пет минути, преди да се наложи да спра изведнъж. Тунелът пред мен свърши в равна стоманена стена. Без изход. Погледнах през рамо и видях фенерчета и движещи се сенки. Нямаше измъкване оттук.

Коридорът наоколо ми беше широк, може би двадесет крачки, и висок. На пода се търкаляше старо строително оборудване, макар че повечето май е било отнесено от случайни типове. Имаше няколко купчини натрошени тухли и блокчета от сгурия. Напоследък някой е правил още стаи тук долу. Е, това можеше и да осигури някакво прикритие.

Прекатурих се, положих Меган на земята зад най-голямата купчина и нагласих телефона си на ръчно отговаряне. Проф и останалите нямаше да могат да ме чуват, освен ако не докоснех екрана на излъчване, но това означаваше, че те няма и да разкрият положението ми при опит да се свържат с мен.

Приклекнах зад тухлите. Купчината не ме закриваше напълно, но беше по-добре от нищо. Притиснат в ъгъла, врагът ме превъзхожда по огнева мощ, нямам път за…

Изведнъж се почувствах като идиот. Бръкнах в джоба с цип на крачола и потърсих тензора. Измъкнах го с усещане за триумф. Може би бих могъл да копая до стоманените катакомби или просто до другата страна и да намеря по-безопасен път.

Надянах ръкавицата и чак тогава разбрах, че тензорът е на парченца. Гледах го отчаяно. Беше в джоба на крака, върху който паднах, и джобът е бил скъсан в долната си част. На тензора му липсваха два пръста, електрониката му беше счупена — парчетата висяха като очи, подаващи се от очните кухини на някое зомби в стар филм на ужасите.

Почти се засмях, щом се отпуснах отново. Войниците от Правоприлагането претърсваха коридорите. Викове. Стъпки. Фенери. Приближаваха се.

Мобилният премигна леко. Намалих звука, натиснах екрана и се наведох.

— Дейвид? — попита ме Тиа много тихо. — Дейвид, къде си?

— Достигнах дъното на тунела — прошепнах ѝ в отговор и задържах телефона до устата. — Завих наляво.

— Ляво? Това е път без изход. Трябва да…

— Знам — отвърнах аз. — В другите направления имаше войници.

Погледнах Меган, просната на пода. Отново докоснах врата ѝ.

Все още има пулс. Облекчено затворих очи. Не че има някакво значение сега.

— Злочестие — изруга Тиа. Чух стрелба и подскочих; мислех, че е от моята позиция. Но не беше. Дойде от линията.

— Тиа? — просъсках аз.

— Тук са — обясни тя. — Не се тревожи за мен. Мога да удържа мястото. Дейвид, трябва…

— Хей, ти! — донесе се глас откъм пресечката.

Наведох се, но могилката от тухли не беше достатъчно голяма, за да ме скрие изцяло, освен ако направо не лежах хоризонтално.

— Там има някой! — извика гласът. Към мен се насочиха мощните фенери на Правоприлагането. Повечето от тях бяха на дулата на автомати.

Мобилният светна. Чукнах го.

— Дейвид.

Гласът на Проф. Звучеше задъхано.

— Използвай тензора.

— Счупен — прошепнах аз. — Строших го при катастрофата.

Мълчание.

— Все пак опитай — настоя Проф.

— Проф, не работи.

Надзърнах над тухлите. В другия край на залата се събираше голяма група войници. Няколко бяха коленичили с насочени към мен оръжия, долепили очи до прицелите. Останах долу.

— Просто го направи — заповяда Проф.

Въздъхнах, после притиснах ръка към земята. Затворих очи, но не беше лесно да се съсредоточа.

— Вдигни ръце и бавно излез отпред! — долетя към мен един глас от залата. — Ако не се покажеш, ще се принудим да открием огън.

Опитах да не им обръщам внимание, доколкото можеше. Фокусирах се върху тензора и вибрациите. За миг си помислих, че усещам нещо, ниско бръмчене — дълбоко и силно.

Изчезна. Това беше глупаво. Все едно да опиташ да пробиеш дупка в стената само с бутилка сода.

— Съжалявам, Проф — обадих се аз. — Прецакан е абсолютно.

Проверих магазина в пистолета на баща си. Пет куршума. Пет скъпоценни куршума, които може би щяха да наранят Стоманеното сърце. Нямаше да имам шанса да го разбера.

— Времето ти изтича, приятел! — викна войникът към мен.

— Трябва да удържиш — напрегнато изрече Проф. При толкова намален звук гласът му звучеше слаб.

— Отиди при Тиа — казах му аз и започнах да се подготвям.

— Тя ще бъде наред — обясни Проф. — Ейбрахам е тръгнал да ѝ помага, а скривалището е проектирано с мисълта за нападение. Тя може да запечата входа и да ги очаква. Дейвид, трябва да удържиш достатъчно дълго, за да пристигна аз.

— Ще се постарая да не ни хванат живи, Проф — обещах аз. — Безопасността на Възмездителите е по-важна от мен.

Потърсих около Меган, взех пистолета ѝ и вдигнах предпазителя му. ЗИГ Зауер Р226, калибър 40. Хубаво оръжие.

— Идвам, синко — тихо произнесе Проф. — Дръж се.

Надигнах се. Войниците настъпваха с вдигнати оръжия. Вероятно искаха да ме заловят жив. Е, може би това ще ми позволи да отнеса няколко от тях, преди да падна.

Взех оръжието на Меган и пуснах серия бързи изстрели. Те произведоха търсения ефект — неприятелят се пръсна и търсеше прикритие. Някои отвърнаха на стрелбата и около мен се разхвърчаха парченца — тухлите се пръскаха под огъня на автоматичните оръжия.

Е, толкова за надеждата, че ме искат жив.

Потях се.

— Много път има, а?

Чух се как говоря на Меган, докато клечах и стрелях по някакъв войник, който се беше промъкнал твърде близо. Май един от куршумите проби бронята му — куцукаше, докато се хвърляше зад няколко ръждиви варела.

Отново приклекнах; автоматичният огън звучеше като фишеци в тенекиена кутия. Всъщност то донякъде и това си беше. Оправям се. Усмихнах се криво, хвърлих пълнителя от пистолета на Меган и поставих нов.

— Съжалявам, че те разочаровах — произнесох към неподвижното ѝ тяло. Дишането ѝ стана по-плитко. — Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея.

Опитах да изстрелям още куршуми, но стрелбата ме върна зад укритието, преди да мога да дам и един изстрел. Дишах тежко и обърсах кръв от бузата си. Някое от експлодиралите парченца тухла е ударило достатъчно силно, за да ме пореже.

— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.

Пуснах три изстрела, но сега войниците бяха по-малко уплашени. Бяха се усетили, че съм само един и че съм въоръжен само с пистолет. Вероятно бях жив само задето взривих мотора — притесняваха се от експлозиви.

— Дори не знам дали мога да го нарека любов — прошепнах и презаредих. — Влюбен ли съм? Само увлечение ли е? Познавахме се по-малко от месец и около половината от това време ти се отнасяше с мен като с боклук. Но в деня на удара по Случайност и онзи ден в електроцентралата, сякаш имаше нещо. Имаше… Не знам. Нещо заедно. Нещо, което исках.

Погледнах бледата ѝ неподвижна фигура.

— Мисля си — продължих, — че преди месец бих те оставил до мотора. Понеже толкова много исках да му отмъстя.

Бам, бам, бам!

Купчината тухли се разтресе, сякаш искаха да пробият през тях и да се доберат до мен.

— Това ме уплаши от мен самия — произнесох аз тихо и не погледнах към Меган. — Каквото и да е, благодаря ти, че ме застави да се занимавам с нещо различно от Стоманеното сърце. Не знам дали те обичам. Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.

Стрелях ветрилообразно, но се дръпнах, когато куршум одраска ръката ми.

Пълнителят беше празен. Въздъхнах, хвърлих пистолета на Меган и вдигнах оръжието на баща си. Насочих го към нея.

Пръстът ми се запъна на спусъка. Щеше да бъде милост. По-добре бърза смърт, отколкото да мине през изтезания и екзекуция. Опитах да се накарам да натисна спусъка.

Искрите да го отнесат, та тя изглежда красива, рекох си аз. Неокървавената ѝ страна беше към мен, златната ѝ коса се беше разпиляла; кожата бе бледа, а очите затворени, все едно спеше.

Можех ли да го направя наистина?

Изстрелите бяха спрели. Рискувах да надзърна над рухващата купчина тухли. Две грамадни фигури механично тропаха по коридора. Значи бяха докарали бронирани единици. Нещо в мен изпита гордост, че съм такъв проблем за тях. Причиненият днес от Възмездителите хаос, гибелта, която бяхме донесли на слугите на Стоманеното сърце, ги бяха накарали да прекалят. Поделение от двадесет души и две бронирани машини бяха изпратени, за да ликвидират един човек с пищов.

— Време е да се мре — прошепнах аз. — Мисля, че ще го направя, докато стрелям с пистолет по четири метра и половина закалена броня. Поне ще бъде драматично.

Поех дълбоко дъх, почти изцяло обкръжен от хора от Правоприлагането, промъкващи се напред в тъмния коридор. Започнах да се изправям, като този път пистолетът ми бе по-твърдо насочен към Меган. Ще я застрелям, после ще принудя войниците да застрелят мен.

Видях, че мобилният ми премигва.

— Огън! — изрева един войник.

Таванът се стопи.

Видях го ясно. Гледах в тунела, понеже не исках да гледам Меган, докато я убивам. Ясно видях как кръгът в тавана стана стълб от черен прах и се стовари като дъжд от разтрошена стомана. Като пясък от огромен кран, прашинките паднаха на пода и полетяха напред като огромен облак.

Сумракът се проясни. Пръстът ми трепна, но не бях дръпнал спусъка. Сред праха стоеше присвита фигура — беше паднала отгоре. Носеше черна връхна дреха — тънка, като лабораторна престилка — тъмни панталони, черни ботуши и малки предпазни очила на очите.

Беше дошъл Проф, и на всяка ръка носеше тензор; зелената светлина сияеше призрачно.

Войниците откриха огън и запратиха буря от куршуми по коридора. Проф вдигна ръка и протегна напред блестящия тензор. Можех почти да усетя как устройството бръмчи.

Куршумите избухваха във въздуха и се разпадаха. Удряха Проф като малки стружки стомана, не по-опасни от бучки пръст. Стотици от тях засипваха него и пода наоколо; онези, които не улучваха, се разделяха във въздуха от зелената светлина. Изведнъж разбрах защо носеше очилата.

Изправих се, със зинала уста, забравил пистолета в ръка. Бях си мислил, че ставам добър с тензора си, но унищожаването на тези куршуми… това надхвърляше разбирането ми.

Проф не даде на смаяните войници време да се съвземат. Не носеше оръжие, което да мога да видя, но изскокна от праха и се втурна право към тях. Механизираните единици откриха огън, но стреляха с ротационните картечници — сякаш не можеха да повярват във видяното и бяха преценили, че отговорът е в по-големия калибър.

Още куршуми пукаха във въздуха, унищожени от тензорите на Проф. Краката му се плъзнаха по пода и праха и той достигна войниците на Правоприлагането.

Атакува с юмруци изцяло облечени в броня мъже.

Очите ми се ококориха, когато го видях да събаря един войник с юмрук в лицето, а каската на човека стана на прах преди удара. Той изпарява бронята, когато напада. Проф се завъртя между двама войници; движеше се с лекота, заби юмрук в стомаха на единия, после се завъртя и удари другия с ръка в крака. Разхвърча се прах, когато броните им не издържаха и се разпаднаха точно преди Проф да удари.

Изправи се и удари с ръка стената на стоманеното помещение. Пулверизираният метал се изсипа навън и нещо тънко и дълго падна от стената в ръката му. Меч, изрязан от стоманата чрез невероятно точен удар с тензора.

Стоманата проблесна и Проф нападна обърканите войници. Някои опитаха да продължат стрелбата, а други нападаха с палки — които Проф унищожаваше със същата лекота, с която и куршумите. С едната ръка размахваше меча, а с другата запращаше почти невидими удари, които превръщаха метала и кевлара в нищо. Прахът се сипеше от доближилите го твърде много войници; те се хлъзгаха и препъваха, изведнъж загубили равновесие, когато каските се стопяваха около главите им, а бронята се разпадаше.

Кръвта се лееше пред високоенергийните светкавици и мъжете рухваха. Бяха изминали секунди от появата на Проф в тунела, а вече десетина войници бяха паднали.

Бронираните единици извадиха енергийните оръдия на раменете си, но Проф беше твърде близо. Тичешком удари купчинка стоманен прах, после се приведе, плъзна се напред като се движеше по стоманения прах с очевидна лекота. Завъртя се на една страна, замахна с ръка и удари през крака на бронираната единица. Прахът полетя от другата страна, след като ръката на Проф мина изцяло през крака.

Спря се, все още на едно коляно. Бронираната машина рухна с кънтящо туп, а Проф скокна напред и прокара юмрука си през крака на втората машина. Издърпа ръка, кракът се огъна, после изпука и единицата се строполи странично. Докато падаше, изстреля синьо-жълт заряд в пода и разтопи част от него.

Един безразсъдно смел войник от Правоприлагането опита да застане срещу Проф, който се беше изправил над падналите машини. Той не си губи времето с меча. Дръпна се настрана, после удари с юмрук право напред. Можех да видя как юмрукът доближава лицето на войника, и как забралото на каската се изпари пред юмрука на Проф.

Войникът падна. Коридорът утихна. Искрящите стоманени стружки се носеха из лъчите светлина като сняг в полунощ.

— Аз — започна Проф със силен, самоуверен глас — съм познат като Светлина. Нека господарят ви разбере, че съм повече от ядосан, задето съм принуден да се занимавам с вас, червеи такива. За съжаление, слугите ми са глупаци и не са в състояние да следват и най-простите нареждания. Кажете на господаря си, че времето за танци и игрички мина. Ако не излезе да се изправи срещу мен лично, аз ще разруша този град парченце по парченце, докато го намеря.

Проф подмина останалите войници, без да ги удостои с поглед.

Тръгна към мен с гръб към войниците. Напрегнах се и очаквах да опитат нещо. Но не опитаха. Хвана ги страх. Хората не се сражаваха с Епични. Бяха научени на това; то беше набито в тях.

Проф дойде до мен — лицето му бе забулено в сенки, а откъм гърба му грееше светлина.

— Това беше гениално — тихо казах аз.

— Вземай момичето.

— Не мога да повярвам, че ти…

Проф ме погледна и сега най-после съзрях чертите му. Стисната челюст, очите като че пламтяха от енергия. В тези очи имаше презрение, и гледката ме накара да се препъна назад от изненада.

Проф сякаш трепереше, ръцете му стиснати в юмруци, като че ли удържаше нещо страшно.

— Вземай. Момичето.

Кимнах тъпо, отново натъпках пистолета в джоба и вдигнах Меган.

— Джон? — гласът на Тиа се донесе от мобилния му телефон; моят все още беше с изключен звук.

— Джон, войниците се оттеглиха от позицията ми. Какво става?

Проф не отговори. Замахна с ръката в тензора и подът пред нас изчезна. Прахът се оттече като пясък в пясъчен часовник и откри импровизиран тунел към по-ниските нива надолу.

Последвах го през тунела и се измъкнахме.