Пролог

Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

Случи се преди десет години. Бях на осем. Двамата с татко се намирахме в Първа Обединена банка на улица „Адамс“. По онова време, преди Анексията, наричахме улиците със старите им имена.

Банката беше огромна. Един отворен салон с бели колони и червени килими. Широки врати, водещи по-навътре в сградата, и въртящи се — към улицата. Народът влизаше и излизаше на тълпи, като че салонът беше сърцето на грамаден звяр и изтласкваше кръв от хора и пари.

Бях коленичил с лице към облегалката на възголям стол и наблюдавах човешкия поток. Харесваше ми да гледам хората. Различните форми на лицата, прическите, дрехите, израженията. Тогава хората бяха толкова разнообразни. Вълнуващо.

— Дейвид, обърни се, ако обичаш — каза ми татко. Говореше меко. Никога не го бях чувал да повишава глас, освен онзи път, на погребението на мама. Споменът за мъката му в този ден и до днес ме кара да треперя.

Обърнах се намусено. Намирахме се отстрани на главния банков салон, в една от малките кабинки, където работеха специалистите по ипотеките. Нашата кабинка имаше твърде фалшиво излъчване. По стените висяха малки семейни снимки в дървени рамки, на масата имаше купа със стъклен похлупак, пълна с евтини бонбони, върху шкафа стоеше ваза с мърляви изкуствени цветя.

Имитация на уютен дом. Както и мъжът пред нас носеше на лицето си имитация на усмивка.

— Ако разполагахме с повече допълнителни гаранции… — рече специалистът по ипотеките и ни показа зъбите си.

— Всичко, което притежавам, е тук — отговори баща ми. Ръцете му бяха груби и мазолести, кожата му беше потъмняла от дните работа на открито. Майка ми би потръпнала, ако го беше видяла да отива на такава официална среща с работните си джинси и старата тениска с образ на комиксов герой.

Поне си беше сресал косата, макар вече да редееше. Май не му пукаше за това толкова, колкото на други мъже.

— Просто по-малко подстрижки, Дейв — казваше той и се смееше, прокарвайки ръка през тънката си косица. Не му отвръщах, че греши. Пак щеше да се подстригва толкова често, поне докато не му опада всичката коса.

— Просто не мисля, че мога да направя нещо по въпроса — говореше служителят. — И по-рано Ви се каза.

— Колегата Ви каза, че това ще бъде достатъчно — отвърна татко. Едрите му ръце лежаха допрени пред него. Изглеждаше угрижен. Много угрижен.

Човекът с ипотеките само продължаваше да се усмихва. Той потупа купчината документи върху бюрото.

— Днес светът е много по-опасно място, господин Чарлстън. Банката реши да не поема рискове.

— Опасен ли? — попита баща ми.

— Е, нали знаете, Епичните…

— Та те не са опасни — разпалено възрази татко. — Епичните са тук, за да ни помогнат.

Не, не пак това, рекох си аз.

Чиновникът най-сетне спря да се усмихва, сякаш татковият тон го бе изненадал неприятно.

— Не разбирате ли? — каза татко и се приведе напред. — Времената не са опасни. Чудесни са!

Онзи вирна глава.

— А не беше ли предишният Ви дом разрушен от Епичен?

— Където има злодеи, там ще има и герои — отвърна баща ми. — Само почакайте. Те ще дойдат.

Вярвах му. Струва ми се, че тогава много хора мислеха така. Бяха минали само две години от появата на светилото Злочестие в небето. Една година, откак обикновени хора почнаха да се превръщат в Епични, досущ като супергероите от приказките.

Все още бяхме изпълнени с надежда. И невежи.

— Добре — рече чиновникът и положи ръце върху бюрото, току до снимката на усмихнати цветнокожи деца. — За съжаление, нашите застрахователи не са съгласни с Вашата оценка. Ще се наложи да…

Продължиха да говорят, но аз спрях да ги слушам. Оставих погледа си да се зарее отново към множеството, после пак се обърнах на колене на стола. Вниманието на баща ми беше погълнато от разговора.

Затова всъщност и гледах, когато Епичният влезе в банката. Забелязах го веднага, въпреки че никой друг май не му обърна особено внимание. Повечето хора казват, че не можеш да различиш Епичен от обикновен човек, ако не почне да използва силите си, обаче не са прави. Епичните се държат различно. Това чувство за увереност, това тънко самодоволство. Открай време успявах да ги забележа.

Макар да бях дете, знаех, че у онзи мъж има нещо различно. Беше облечен в черен делови костюм със свободна кройка, с бежова риза и без вратовръзка. Беше висок и слаб, но солиден, каквито са мнозина от Епичните. Мускулест и енергичен по един такъв начин, който се забелязва и под широките дрехи.

Отправи се към самия център на салона. От джоба му висяха слънчеви очила и когато си ги сложи, той се усмихна. После вдигна пръст и небрежно посочи една жена.

Тя се превърна в прах, дрехите ѝ изгоряха и скелетът ѝ падна с тракане на пода. Обиците и халката ѝ не се разложиха. Паднаха и характерното им тракане се чу дори над останалите звуци в салона.

Настана тишина. Хората замръзнаха в ужас. Разговорите прекъснаха, ала специалистът по ипотеките продължаваше монотонно да назидава татко.

Когато писъците почнаха, той най-сетне млъкна.

Не помня как се чувствах. Не е ли странно? Мога да си спомня осветлението в салона — онези разкошни полилеи високо горе, които пръскаха разсеяна светлина. Мога да си спомня лимонено-амонячния мирис на наскоро почистения под. Мога да си спомня твърде добре пронизителните ужасени писъци, лудата какофония, когато хората се завтекоха към вратите.

Най-ясно помня лицето на Епичния — усмихваше се широко, почти похотливо, докато сочеше с пръст минаващите хора и ги превръщаше в прах и кости само с един жест.

Не помня как се чувствах. Бях като омагьосан. Може би в шок. Стисках облегалката на стола и гледах убийствата с широко отворени очи.

Някои от хората близо до вратите избягаха. Всеки, който се приближеше прекалено до Епичния, умираше. Мнозина се свиха на земята или зад бюрата. И, колкото и да е странно, в салона настана спокойствие. Епичният стоеше, все едно е сам, във въздуха се носеха късчета хартия, а по пода около него лежаха пръснати кости и черна пепел.

— Наричам се Смъртоносното посочване — рече той. — Признавам, че не е най-умното име. Но намирам, че се помни лесно. — Той се усмихна. Гласът му беше злокобен, сякаш си бъбреше с приятели на чашка.

Закрачи из салона.

— Тази сутрин ми хрумна нещо — продължи той. Салонът беше достатъчно просторен, та гласът му да отеква. — Както си се къпех, и мисълта ме порази. Запитах се… Смъртоносно посочване, защо ще обираш банка днес?

Обърна се лениво и посочи двама охранители, които се бяха показали от страничния коридор точно до кабинките за ипотеките. Охранителите станаха на прах и от тях паднаха значките, катарамите на коланите, оръжията и костите. Костите чаткаха една в друга, докато падаха. В човешкото тяло има много кости, много повече, отколкото си представях, и като се пръснеха, ставаше голяма бъркотия. Странна подробност за помнене от онази ужасна сцена. Но го помня ясно.

На рамото ми легна нечия ръка. Баща ми беше приклекнал до стола си и се мъчеше да ме смъкне, да ме опази от погледа на Епичния. Не можех да помръдна, а татко не можеше да ме накара без да направи сцена.

— Разбирате ли, планирам го от седмици. Но едва тази сутрин се сетих. Защо? Защо да обирам банката? И без това мога да взема всичко, което поискам! Нелепо е! — Той прескочи едно от гишетата и предизвика писъците на касиерката от другата страна. Едва я виждах там, свита на пода.

— Парите нямат стойност за мен, нали така. Никаква стойност. — Епичният вдигна пръст. Жената умря.

Завъртя се и посочи няколко места из салона, убивайки хора, които се опитваха да избягат. Накрая, посочи право към мен.

Най-сетне изпитах нещо. Прониза ме ужас.

На бюрото зад нас падна череп, отскочи и изтрополи на пода, разпръсвайки прах. Епичният не беше посочил мен, а чиновника, който се криеше зад бюрото си зад нас. Дали беше опитал да избяга?

Епичният отново се обърна към касиерките зад гишето. Татко още ме стискаше за ръката. Беше напрегнат. Можех да усетя как се тревожи за мен — тревогата му беше почти веществена, движеше се през ръката му и се вливаше в моята.

Тогава изпитах ужас. Чист сковаващ ужас. Сгуших се в стола, скимтях, треперех, мъчех се да заключа ума си за образите на страшната смърт.

Татко отдръпна ръката си.

— Не мърдай — произнесе беззвучно той.

Кимнах, бях твърде уплашен да правя каквото и да е друго. Татко погледна край стола си. Епичният бъбреше на една от касиерките, но не ги виждах. Чух обаче, когато костите паднаха. Избиваше ги една по една.

Лицето на баща ми помръкна. После той хвърли поглед към страничния коридор. Бягство?

Не. Там бяха паднали охранителите. През стъклената стена на кабинката видях пистолет на пода. Дулото беше заровено в пепел, дръжката отчасти лежеше върху едно ребро. Татко го съгледа. На младини беше служил в Националната гвардия.

Не го прави!, помислих аз панически. Татко, недей! Не можех да изговоря думите. Брадичката ми трепереше, когато опитах да проговоря, все едно ми беше студено и зъбите ми тракаха. Ами ако Епичният ме чуе?

Не можех да оставя татко да направи нещо толкова глупаво! Само той ми беше останал. Нямах дом, нямах семейство, нямах майка. Когато той се размърда, аз се насилих да се пресегна и да уловя ръката му. Поклатих глава, опитах да измисля нещо, което би могло да го спре.

— Моля те — успях да прошепна. — Героите. Ти каза, че ще дойдат. Нека те го спрат!

— Понякога, синко — отвърна той, докато се освобождаваше от пръстите ми, — трябва да подадеш ръка на героите.

Той хвърли един поглед към Смъртоносното посочване и се промъкна край стената на нашата кабинка в следващата. Затаих дъх, после много внимателно надзърнах покрай стола. Трябваше да знам. Дори и да се спотайвах и да треперех, трябваше да видя.

Смъртоносното посочване прескочи гишето и се приземи от другата страна, откъм нас.

— И така, това няма значение — продължи бъбриво той. — Грабежът на банката ще ми даде пари, но не ми е нужно да купувам неща. — Той вдигна убийствения си показалец. — Главоблъсканица. За щастие, под душа си дадох сметка за нещо друго. Да убиваш хора всеки път, когато искаш нещо, може да бъде крайно неудобно. Нужно ми е да изплаша всички, да им покажа силата си. По този начин в бъдеще никой няма да ми отказва нещата, които искам да взема.

Скочи и сви зад една колона в другия край на банката, където изненада жена с дете на ръце.

— Да. Ограбването на банката е безсмислено заради парите, но да покаже какво мога… това е важното. Затова продължих по план. — Той посочи с пръст, уби детето и остави ужасената майка да прегръща купчинка кости и пепел. — Не се ли радвате?

Аз зяпах потресаващия образ на ужасената майка, която се мъчеше да стиска здраво одеялцето, а костите на детето се изплъзваха. В този миг за мен всичко стана много по-истинско. Страховито истинско. Внезапно ми призля, физически.

Епичният беше с гръб към нас.

Татко се измъкна от кабинката и грабна пистолета. Двама души, които се криеха зад колоната наблизо, тръгнаха към задната врата и почти събориха татко, когато минаха бързо край него.

Смъртоносното посочване се обърна. Баща ми все още беше на колене и се мъчеше да вдигне пистолета, а пръстите му се плъзгаха по покрития с пепел метал.

Епичният вдигна ръка.

Какво правиш тук? — прогърмя глас.

Епичният се завъртя. Аз също. Струва ми се, че май всички се обърнаха по посока на този дълбок, мощен глас.

На прага откъм улицата стоеше фигура. Човекът беше осветен в гръб, само силует на яркото слънце зад него. Удивителен, херкулесов, вдъхващ страхопочитание силует.

Навярно сте виждали портрети на Стоманеното сърце, но нека ви кажа, че те са съвършено недостатъчни. Никоя снимка, запис или рисунка не могат да уловят този човек. Облечен беше в черно. Риза, тясна за нечовешки грамадните и могъщи гърди. Черни панталони, свободни, но не развлечени. Не носеше маска, както правеха доста от ранните Епични, а зад него плющеше великолепно сребристо наметало.

Маска не му трябваше. Този мъж нямаше нужда да се крие. Вдигна ръцете си и вятър отвори вратите от двете му страни. По пода се пръсна прах, разшумоляха се хартии. Стоманеното сърце се издигна на няколко сантиметра във въздуха и наметалото се нагъна около него. Плъзна се навътре в салона. Мишци като стоманени трегери, бедра като планини, врат като ствол на дърво. Но не беше тромав или нескопосан. Беше величествен, с катранено черната си коса, ъгловатата челюст, невъзможната физика и височината от близо два метра.

И тези очи. Настоятелни, изискващи, безкомпромисни.

Докато Стоманеното сърце влиташе леко в салона, Смъртоносното посочване вдигна показалец и припряно го насочи към него. Ризата на Стоманеното сърце изсъска на едно място, все едно в плата беше допряна запалена цигара. Той не реагира. Спусна се над стъпалата и елегантно се приземи на пода близо до Смъртоносното посочване. Пищното наметало се отпусна около него.

Смъртоносният посочи отново. Изглеждаше трескав. Отново жалко съскане. Стоманеното сърце пристъпи към по-дребния Епичен и се извиси над него.

В този миг разбрах, че това е чакал татко. Това беше героят, на чието идване всички се надяваха, онзи, който щеше да възмезди злодеянията на останалите Епични. Този мъж беше тук, за да ни спаси.

Стоманеното сърце се пресегна и сграбчи Смъртоносното посочване, когато онзи със закъснение се опита да избяга. Сгърчи се, спря и се задъха от болезнената хватка. Очилата му паднаха с тракане на пода.

— Зададох ти въпрос — рече гръмотевично Стоманеното сърце. Той обърна Смъртоносното посочване, за да го гледа в очите. — Какво правиш тук?

Смъртоносното посочване се сгърчи, изпаднал в паника.

— Аз… аз…

Стоманеното сърце вдигна другата ръка и размаха показалец.

— Аз съм заявил претенциите си за този град, дребни Епичен. Той е мой. — Поспря за малко. — И правото да господствам над хората тук е мое, а не твое.

Онзи надигна глава.

Какво?, рекох си аз.

— Ти явно притежаваш сила, дребни Епичен — продължи Стоманеното сърце и погледна пръснатите из салона кости. — Ще приема подчинението ти. Бъди ми верен или умри.

Не повярвах на думите му. Те ме потресоха, както ме потресоха убийствата на Смъртоносното посочване.

Тези думи — бъди ми верен или умри — щяха да се превърнат в основата на неговото управление. Той погледна към салона и заговори с гръмовен глас.

— Сега аз съм императорът на този град. Сега се подчинявате на мен. Аз притежавам тази земя. Притежавам тези сгради. Когато плащате данъците си, парите идват при мен. Ако не се покорявате, ще умрете.

Не е възможно, казах си. Не. Не и той. Не можех да приема, че това невероятно създание е просто още един от тях.

И не бях само аз.

— Не трябва да е така — рече татко.

Стоманеното сърце се обърна, видимо изненадан да чуе един от скимтящите боязливи хора в салона да проговори.

Баща ми излезе напред с отпуснат край тялото си пистолет.

— Не — додаде той. — Виждам. Ти не си като другите. По-добър си от тях. — Той пристъпи напред и спря само на няколко крачки от двамата Епични. — Ти си тук, за да ни спасиш.

В салона цареше тишина. Чуваше се само хлипането на жената, която все още стискаше останките на мъртвото си дете. Тя безумно и напразно се мъчеше да събере всички кости, да не остави и едно прешленче да падне на пода. Дрехата ѝ беше покрита с прах.

Външните врати се отвориха с трясък. Мъже в черни брони и с десантни пушки откриха огън.

По онова време правителството не се беше предало още. Мъчеха се да се преборят с Епичните, да ги подчинят на законите на простосмъртните. Когато човек си има работа с Епични, не се колебае и не преговаря. И те не правеха това. Влизаш, откриваш стрелба и се надяваш Епичният, срещу когото си тръгнал, да е подвластен на обикновените куршуми.

Баща ми отскочи встрани. Старите бойни инстинкти го накараха да опре гръб в една колона. Стоманеното сърце се извърна, развеселен, докато върху него се изсипваше вълна от куршуми. Отскачаха от кожата му, раздираха дрехите му, ала той оставаше съвършено невредим.

Съществуването на Епични като него принуди Съединените щати да приемат Закона за капитулацията, с който на Епичните се даваше пълен имунитет срещу преследване. Оръжията не засягаха Стоманеното сърце — ракети, танкове и най-модерните човешки оръжия не можеха дори да го одраскат. Дори и ако го заловяха, нямаше затвор, който да го удържи.

Накрая правителството обяви личностите като Стоманеното сърце за природни стихии като ураганите или земетресенията. Да опиташ да кажеш на Стоманеното сърце, че не може да вземе каквото иска щеше да е толкова напразно, колкото да прокараш закон, забраняващ на вятъра да духа.

В онзи ден в банката лично видях защо толкова много хора бяха решили да не се борят. Стоманеното сърце вдигна ръка. Около нея почна да сияе енергия с хладна жълта светлина. Смъртоносното посочване се прикриваше зад него и диреше подслон от куршумите. Явно се боеше от прострелване. Не всички Епични са неподвластни на стрелбата. Само най-могъщите.

Стоманеното сърце освободи взрив от бяло-жълта енергия от ръката си и изпари група войници. Последва хаос.

Войниците се скатаха из ъглите; дим и късове камък се разлетяха из въздуха. Един войник изстреля някаква ракета от оръжието си. Ракетата мина край Стоманеното сърце — който продължаваше да удря противниците си с енергия — удари задната страна на банката и отвори разположения там трезор.

Разхвърчаха се горящи банкноти. Монети се пръснаха във въздуха и затракаха по земята.

Викове. Писъци. Лудост.

Войниците умряха бързо. Продължавах да се свивам в стола, притиснал ушите си с длани. Всичко беше толкова шумно.

Смъртоносното посочване още стоеше зад Стоманеното сърце. И както го наблюдавах, той се усмихна, после протегна ръце, пресягайки се към врата му. Не знаех какво планира да направи. Може би имаше и вторична сила. Повечето Епични с подобна мощ разполагаха с повече от една сила.

Навярно щеше да е достатъчна да погуби Стоманеното сърце. Съмнявам се. Както и да е, никога няма да узнаем.

Из въздуха се разнесе едно самотно пук. Експлозията ме беше оглушила до степен, че едва го разпознах като пистолетен изстрел. Но когато димът от взрива се поразнесе, видях татко с вдигнати ръце и изписана на лицето решителност. Държеше пистолета, насочен към Стоманеното сърце.

Не. Не към Стоманеното сърце. Към Смъртоносното посочване, който стоеше точно зад него. Рухна с рана от куршум в челото. Мъртъв.

Стоманеното сърце се извърна рязко и погледна по-дребния Епичен. После върна поглед към баща ми и вдигна ръка към лицето си. Там — изумително — имаше струйка кръв. Първо си помислих, че е дошла отзад, от Смъртоносното посочване. Но следата продължаваше да кърви.

Куршумът беше одраскал Стоманеното сърце. Беше го ранил, а допреди малко куршумите отскачаха от него.

— Съжалявам — с тревога рече татко. — Той се пресягаше към теб. Аз…

Стоманеното сърце зяпна и вдигна ръка пред очите си. Гледаше кръвта. Сякаш беше напълно изумен. Погледна първо трезора в дъното, после баща ми. На фона на разсейващия се дим и улягащия прах двамата стояха един срещу друг — масивният, царствен Епичен и дребният бездомен човек с глупавата тениска и вехтите джинси.

Стоманеното сърце скочи напред с ослепителна бързина и стовари дланта си върху гърдите на татко. Размаза го върху бялата каменна колона. Костите му изпукаха и той изплю струя кръв.

— Не! — извиках аз. Гласът ми прозвуча странно, сякаш бях под вода. Исках да изтичам при татко, но бях прекалено уплашен. И досега се замислям колко страхлив бях в онзи ден и се поболявам.

Стоманеното сърце пристъпи встрани и взе пистолета, който татко беше изтървал. С гневен поглед го насочи в гърдите му и стреля само веднъж в падналия вече човек.

Той прави такива неща. Стоманеното сърце обича да убива хората със собствените им оръжия. Това се превърна в отличителен белег за него. Той притежаваше невероятна сила и можеше да запраща вълни от енергия с ръце. Но когато се стигнеше до това да убие някой специален, предпочиташе да ползва неговото оръжие.

Стоманеното сърце се обърна, оставяйки татко да се свлече на пода, и захвърли пистолета. После почна да изстрелва енергия във всички посоки. Столове, стени, гишета пламнаха. Една от вълните удари близо до мен и ме изхвърли от стола. Търкулнах се на пода.

Експлозиите пилееха трески дърво във въздуха и тресяха помещението. В няколко мига Стоманеното сърце нанесе такива разрушения, че убийствата на Смъртоносното посочване изглеждаха кротки. Опустоши салона, срути колоните, уби всеки, който му попадна пред очите. Не съм сигурен как оцелях. Пълзях сред натрошените стъкла и наоколо валяха мръсотия, мазилка и прах.

Стоманеното сърце нададе яден и гневен вик. Едва чувах вика, но усещах как от силата му прозорците се трошат и стените се тресат. После от него се излъчи нещо, някаква вълна енергия. Подът наоколо смени цвета си и се превърна в метал.

Трансформацията се разпространи и заля цялото помещение с невероятна бързина. Подът под мен се превърна в стомана, също и стената, и парченцата стъкло. Гневът на Стоманеното сърце — неговата емоция — превръщаше неодушевените предмети наоколо в стомана, ала не засягаше живите и нещата, които са съвсем близо до тях.

Викът заглъхна. Подът, колоните и по-голямата част от стените бяха превърнати изцяло в стомана. Широк участък от тавана беше останал от дърво и мазилка, както и малко от стената. Стоманеното сърце изведнъж се издигна във въздуха и си проби път в небето.

Олюлявайки се стигнах до татко. Надявах се той да може да направи нещо, да спре тази лудост. Той се гърчеше. Лицето му беше окървавено. От раната в гърдите му струеше кръв. Панически се притиснах в ръката му.

Колкото и да е невероятно, той успя да проговори, ала не можах да го чуя. В онзи момент вече бях напълно глух. Татко се пресегна, треперливата му длан ме докосна по брадичката. Той каза още нещо, но пак не можах да го чуя.

Изтрих очи с ръкав и опитах да го издърпам за ръката да дойде с мен. Цялата сграда се тресеше.

Татко ме стисна за рамото. Погледнах го просълзен. Произнесе само една дума, която не чух, но прочетох по устните му.

— Върви.

Разбрах. В този ден се беше случило нещо, нещо, което показа, че Стоманеното сърце е уязвим и го уплаши. Той беше нов Епичен, не много познат в града, но бях чувал за него. Смяташе се, че той е неуязвим.

А този пистолетен изстрел го беше ранил. Всички видяхме неговата слабост и той щеше да се постарае да не остане жив човек, който да говори за това.

По лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се пълен страхливец, задето оставям татко. Обърнах се и побягнах. Сградата продължаваше да се тресе, стените се пукаха, таванът пропадаше. Отвън върху сградата попадаха удари. Стоманеното сърце я обстрелваше.

Някои хора хукнаха към изходите, но Стоманеното сърце ги убиваше отвисоко. Други потърсиха страничните врати, ала така само попаднаха по-навътре в банката. Тези хора бяха смазани, когато по-голямата част от сградата рухна.

Аз се скрих в трезора.

Щеше ми се да мога да кажа, че съм бил умен и затова съм избрал такова укритие. Но просто бях обърнат натам. Смътно помня как се добрах до един тъмен ъгъл, сгуших се и плаках, докато сградата се разпадаше.

Часове след това една спасителка ме измъкна от руините. Бях замаян и полузаспал и светлината ме заслепи, когато ме изровиха. Колкото и да е странно, помещението, в което бях, беше непокътнато, понеже стените и част от тавана бяха стоманени, но покривът и част от стената до мен почти ме бяха погребали. Иначе грамадната сграда беше разрушена и дори трезорът, където бях аз, беше леко затънал в земята и наклонен на една страна.

Спасителката ми зашепна нещо в ухото.

— Направи се на умрял. — После ме отнесе до една редица трупове и ме покри с одеяло. Беше отгатнала какво може да стори Стоманеното сърце на оцелелите.

Когато се озовах под одеялото, изпаднах в паника и пропълзях навън. Беше тъмно, макар да бе едва късен следобед. Повелителя на нощта беше надвиснал над нас; започна властването на Стоманеното сърце.

Отдалечих се с усилие и докуцуках до една уличка. Това ми спаси живота. Само няколко мига след като се измъкнах, Стоманеното сърце се върна — спусна се край светлините на спасителните екипи и се приземи до руините. Носеше някого. Слаба жена с прибрана на кок коса. Жената замахна с ръка.

Земята се разтресе.

Аз избягах, объркан, уплашен, изпълнен с болка. Зад мен земята се отвори и погълна останките от банката, труповете на загиналите, оцелелите, които получаваха медицинска помощ и самите спасители. Стоманеното сърце не желаеше да оставя доказателства. По-късно същата вечер той извърши Голямата Трансферсия — страховита демонстрация на сила, при която превърна по-голямата част от Чикаго — сгради, коли, улици — в стомана. Превърна и огромен участък от езерото Мичиган, който стана чиста, гладка плоскост от черен метал. Тук той построи двореца си.

Аз знам по-добре от всеки, че няма герои, които идват да ни спасят. Няма добри Епични. Никой от тях не ни защитава. Властта разваля, а пълната власт разваля напълно.

Ние живеем с тях. Мъчим се да съществуваме въпреки тях. След приемането на Закона за капитулацията, повечето хора спряха да се борят. В някои области на Разединените щати, както ги наричаме сега, старото правителство има някакъв маргинален контрол. Оставили са Епичните да правят каквото искат и опитват да продължат живота на едно разбито общество. А на повечето места е хаос и няма никакви закони.

Доста малко места, както е в Нюкаго например, се намират под тираничното управление на един богоподобен Епичен. Тук Стоманеното сърце няма съперници. Всеки знае, че той е съвършено неуязвим. Нищо не може да го нарани — нито куршуми, нито взрив, нито електричество. Не можеш да пробиеш кожата му. В ранните години други Епични опитаха да го свалят и да му отнемат престола. Сега подобни опити са голяма рядкост.

Ала ако съществува един факт, на който можем да се уповаваме, той е, че всеки Епичен има слабост. Нещо, което премахва силите му и го превръща в обикновен човек, макар и само за миг. Стоманеното сърце не е изключение; събитията от онзи ден в банката го доказват.

В ума ми има една следа относно начина, по който Стоманеното сърце може да се убие. Нещо, свързано с трезора, със ситуацията, с пистолета или със самата личност на баща ми, можа да пробие неуязвимостта на Стоманеното сърце. Мнозина от вас навярно са виждали белега върху бузата му. Е, доколкото мога да преценя, аз съм единственият жив човек, който знае как го е получил.

Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

И отново ще го видя.

Загрузка...