Стоманеното сърце

14.

— Значи, трябва да си нежен — обясняваше Коуди. — Все едно галиш красива жена в нощта преди голямото мятане на каберите.

— Мятане на кабери ли? — полюбопитствах аз, докато вдигах ръце към парчето стомана на стола пред мен. Седях с кръстосани крака на пода в скривалището на Възмездителите, а Коуди беше до мен, опрял гръб на стената и прострял нозе напред. Изминала беше седмица от покушението срещу Случайност.

— Аха, именно мятане на кабери — отговори Коуди. Макар акцентът му да беше южняшки — и то чисто южняшки — той винаги говореше все едно е от Шотландия. Предполагах, че семейството му е оттам или нещо такова. — Това е един наш спорт у дома, в родината. Представлява хвърляне на дървета.

— На фиданки? Като копия за хвърляне?

— Не, не. Каберите трябва да са толкова дебели, че да не можеш да си докоснеш пръстите, когато ги обгърнеш с ръце. Изтръгваме ги от земята и ги мятаме колкото можем по-далеч.

Скептично вдигнах вежда.

— Печелиш допълнително точки, ако успееш да улучиш някоя птица в небето — поясни той.

— Коуди — намеси се Тиа, която минаваше край нас с куп хартия, — знаеш ли въобще какво е това кабер?

— Талпа — отвърна той. — Ползвахме ги да строим увеселителни заведения. Тъкмо оттам произлиза думата кабаре, моето момиче.

Каза го с такова сериозно лице, че ми беше трудно да преценя вярва ли си или не.

— Ти си буфон — отсъди Тиа и седна на масата, отрупана с разни подробни карти, от които аз нищо не разбирах. Приличаха на планове и скици на града отпреди Анексацията.

— Благодаря — рече Коуди и галантно попривдигна камуфлажното си кепе.

— Това не беше комплимент.

— О, момичето ми, просто ти не си искала да ми правиш комплимент. Обаче думата буфон произлиза от думата буф, ще рече силен и красив, а тя на свой ред…

— Не се ли предполага, че работата ти е да помагаш на Дейвид да разучи тензорите? А не да ме безпокоиш?

— Не се притеснявай. Мога да върша и двете. Аз съм мъж с много таланти.

— И нито един от тях не е да пазиш тишина, за съжаление — промърмори Тиа, наведе се и вписа някакви бележки върху картата.

Аз се усмихнах, макар че и след цяла седмица с Възмездителите не знаех как да ги разбирам. Бях си представял всяка от техните клетки като група от елитните специални части: здраво свързани и силно лоялни един към друг.

И тук наистина имаше нещо такова. Дори караниците на Тиа и Коуди общо взето бяха добросърдечни. Но имаше и доста индивидуалност. Всеки от тях, как да кажа… си вършеше своята работа. Проф не приличаше толкова на водач, колкото на мениджър на средно ниво. Ейбрахам се занимаваше с технологиите, Тиа с проучванията, Меган със събирането на информация, а Коуди — с особените задачи. Или както той обичаше да казва — със запълването на празните места с майонеза, каквото и да означава това.

Беше някак странно да ги виждам като хора. Всъщност част от мен беше малко разочарована. Моите божества бяха обикновени хора, които се заяждаха, смееха се, лазеха си по нервите и — в случая на Ейбрахам — хъркаха. Силно.

— А така. Това е подходящият съсредоточен поглед — рече Коуди. — Добра работа, момко. Трябва умът ти да е остър. Фокусиран. Като на самия сър Уилям. Душа на воин. — Той отхапа малко от сандвича си.

Не бях съсредоточен върху моя тензор, обаче не го показвах. Вместо това вдигнах длан и направих както бях инструктиран. Тънката ръкавица имаше метални ивици отпред на всеки пръст. Линиите се съединяваха в някаква шарка на дланта и всичко светеше в бледо зелено.

Щом се концентрирах, ръката ми почна леко да вибрира, като че наблизо звучеше музика с много баси. Трудно ми беше да се съсредоточа с това странно пулсиране, което пъплеше нагоре по ръката ми.

Вдигнах длан към парчето метал; беше част от тръба. Сега явно трябваше да избутам вибрациите вън от себе си. Каквото и да означаваше това. Технологията се свързваше направо с моите нерви чрез сензори, които интерпретираха сигналите от моя мозък. Така ми го обясни Ейбрахам.

Коуди пък ми каза, че това е магия, и че не бива да задавам въпроси, за да „не разгневя малките демончета вътре, които карат ръкавицата да работи и кафето да има приятен вкус“.

Все още не бях успял да накарам тензорите да правят каквото и да е, но имах чувството, че съм близо. Трябваше да съм съсредоточен, ръцете ми да са стабилни и да бутам вибрациите навън. Същото е като да правиш колелца с цигарен дим, казваше Ейбрахам. Или да ползваш телесната си топлина в прегръдка — без ръце. Това беше обяснението на Тиа. Май всеки си го мислеше по свой начин.

Ръцете ми почнаха да треперят по-силно.

— Стабилно — каза Коуди. — Не губи контрол, момко.

Стегнах мускулите си.

— Уха. Не толкова сковано. Сигурно, силно, но спокойно. Все едно галиш красива жена, помниш ли?

Това ме накара да се замисля за Меган.

Загубих контрол и зелена вълна от димяща енергия избухна от ръката ми и излетя пред мен. Съвсем пропусна тръбата, но изпари металния крак на стола, върху който тя беше поставена. Посипа се прах, столът се килна настрани и тръбата издрънча на пода.

— Искри — възкликна Коуди. — Напомняй ми никога да не допускам да ме галиш, момко.

— Аз пък си помислих, че му каза да си представя красива жена — вметна Тиа.

— Така де. И ако той се отнася така с красивите жени, не искам и да знам какво би причинил на един грозен шотландец.

— Направих го! — възкликнах аз, сочейки металния крак, тоест останките от крака на стола.

— Да, ама пропусна.

— Няма значение — възразих аз. — Най-сетне го накарах да проработи! — Помълчах за малко. — Не беше като да правиш колелца от дим. Беше като… като песен. От ръката ми.

— Това е ново — отбеляза Коуди.

— За всеки е различно — обади се Тиа от масата, все още свела глава. Отвори кутийка кола и продължи да си води бележки. За нищо не я биваше без нейната кола. — Използването на тензорите не е естествено за твоя ум, Дейвид. Ти вече имаш изградени нервни пътища и затова трябва един вид да дадеш мозъка на късо, за да разбереш кои умствени мускули да натовариш. Винаги съм се питала дали ако дадем тензори на някое дете, то ще успее да ги инкорпорира, да ги използва по-добре, просто като още един „крайник“, с който да се упражнява.

Коуди ме погледна. После зашепна:

— Малки демончета. Не я оставяй да те залъже, момко. Мисля, че тя работи за тях. Онази вечер я видях да им оставя пай.

Проблемът беше, че той беше точно толкова сериозен, колкото да ме накара да се питам дали пък не си вярва. Блясъкът в очите му подсказваше, че се майтапи, обаче имаше такова съвършено сериозно лице…

Свалих тензора и му го дадох. Коуди си го сложи и небрежно вдигна ръка — с дланта напред — на една страна и я тласна навън. Тензорът почна да вибрира при движението на ръката му, а когато спря, една бледа, опушено зелена вълна продължи напред и удари падналия стол и тръбата. Те се превърнаха в прах и паднаха като облаче на земята.

Всеки път, щом видех тензорите в действие, аз се изумявах. Обхватът им беше съвсем ограничен, не повече от метър, и не засягаха жива плът. Не бяха много добри в бой — наистина, можеш да превърнеш нечий пистолет в прах, но само ако си много близо. В такъв случай да се концентрираш и да ползваш тензора е много по-неефективно, отколкото просто да халосаш човека.

Въпреки това тензорите предлагаха невероятни възможности. Придвижване из недрата на стоманените катакомби в Нюкаго, влизане и излизане от помещения. Успееш ли да скриеш тензора, можеш да се измъкнеш от всички окови и всички килии.

— Продължавай да се упражняваш — рече Коуди. — Показваш талант, затова Проф ще иска да станеш добър с тензорите. Имаме нужда от още един член на екипа, който може да ги ползва.

— Не можете ли всички? — изненадах се аз.

Коуди поклати глава.

— Меган не може да ги накара да действат, а Тиа рядко е в положение да ги ползва. Тя ни е нужна, за да подсигурява поддръжка по време на мисия. Така че обикновено само Ейбрахам и аз ги ползваме.

— Ами Проф? Той ги е изобретил. Трябва доста да го бива с тях, нали?

Коуди пак поклати глава.

— Не знам. Отказва да ги ползва. Нещо като лош опит в миналото. Не говори за това. Сигурно не би трябвало. Не е нужно ние да знаем. Във всеки случай, ти трябва да се упражняваш. — Коуди тръсна глава, свали тензора и го натика в джоба си. — Какво ли не бих дал навремето за един такъв.

И останалите технологии на Възмездителите бяха удивителни. Якетата, които действаха малко като броня, бяха едни от тях. Коуди, Меган и Ейбрахам ги носеха — различни отвън, а отвътре със сложна мрежа от диоди, които някак ги предпазваха. Друга технология беше търсачът, който показваше дали някой е Епичен. Виждал бях още само болконтрол, както те го наричаха — устройство, което увеличаваше способността на тялото да се лекува.

Толкова е тъжно, помислих аз, докато Коуди донесе метла да почисти праха. Всички тези технологии… биха могли да променят света. Ако Епичните не го бяха променили първи. Съсипаният свят нямаше как да се наслади на ползите.

— Какъв беше животът ти навремето? — попитах аз Коуди, докато му държах лопатката. — Преди да се случи всичко това? Какво работеше?

— Няма да ми повярваш — отвърна Коуди с усмивка.

— Нека да позная — казах аз в очакване на поредната му история. — Професионален футболист? Високо платен убиец и шпионин?

— Полицай — рече унило той, гледайки надолу към купчината прах. — В Нашвил.

— Какво? Наистина ли? — Наистина се изненадах.

Коуди кимна, после ми махна да изхвърля първата купчина прах в кофата за боклук, докато той помете останалото.

— На младини и баща ми е бил полицай, още в старата родина. В малък град. Не си го чувал. Преселил се тук, когато се оженил за майка ми. Аз израснах тук; всъщност никога не съм бил в родината. Но исках да съм като тате, та когато той умря, изкарах академията и постъпих в полицията.

— Ха — отвърнах аз и пак се наведох да събера останалия прах. — Далеч не е толкова бляскаво, колкото си го представях.

— Е, аз лично разбих цял наркокартел, нали разбираш.

— То се разбира от само себе си.

— А пък веднъж Сикрет сървис караха президента през нашия град и всичките ядоха някакви скапани кифли и се изпонатръшкаха, така че нашият участък трябваше да опази президента от заговор за убийство. — Той се провикна към Ейбрахам, който бърникаше една от пушките на екипа. — И франсетата стояха зад тая работа, ще знаеш.

— Не съм французин! — викна в отговор Ейбрахам. — Аз съм канадец, слонце.

— Един дол дренки сте! — рече Коуди, после се ухили и пак се обърна към мен. — Както и да е. Може и да не беше блестящо. Не през цялото време. Но ми беше добре. Обичам да правя добро на хората. Да служа и да защитавам. И после…

— После какво?

— Когато страната рухна, Нашвил беше анексиран — обясни Коуди. — Група от петима Епични сложи ръка на по-голямата част от Юга.

— Вещерското сборище — кимнах аз в отговор. — Всъщност бяха шестима. Имаше двойка близнаци.

— А, да. Все забравям, че си влудяващо осведомен за тези работи. Все тая. Те дойдоха на власт и полицейският участък мина на служба към тях. От нас се очакваше ако не сме съгласни, да върнем значките си и да се пенсионираме. Добрите така и направиха. Лошите останаха и станаха още по-лоши.

— Ами ти?

Коуди докосна предмета, който беше закачен отдясно на колана му. Приличаше на тънък портфейл. Разкопча го и отвътре се показа изподрана — но още полирана — полицейска значка.

— Аз не направих нито едното, нито другото — мрачно каза Коуди. — Положил съм клетва. Да служа и да защитавам. Няма да спра да го правя, само защото някакви си разбойници с магически способности са почнали да пердашат всички наред. Точка по въпроса.

Изтръпнах от думите му. Взирах се в значката, а умът ми се премяташе като палачинка в тиган, докато се мъчех да разбера този човек. Да съчетая закачливия бъбрив самохвалко с образа на полицая, който още е на своя пост. Все още служи, след като градската управа е паднала, полицейският участък е затворен и всичко му е отнето.

Историите на останалите сигурно са подобни, помислих аз, поглеждайки към Тиа, която работеше усърдно и посръбваше от колата. Какво я беше въвлякло в тази битка, която повечето хора биха нарекли безнадеждна? Да живее в непрестанно бягство, за да въздаде справедливост на онези, които законът би трябвало да заклейми, но не може да ги докосне? Какво беше въвлякло Ейбрахам, Меган, самия Професор?

Пак погледнах Коуди, който се канеше да затвори калъфчето на значката. Срещу нея имаше нещо, мушнато зад пластмасата — снимка на жена, но с отрязана ивица там, където са били очите и по-голямата част от носа.

— Кой е това?

— Някой специален — отвърна Коуди.

— Кой?

Той не отговори, а рязко затвори калъфчето на значката.

— По-добре е да не знаем и да не разпитваме за семействата си — обади се Тиа от масата. — Обикновено работата на Възмездителите завършва със смърт, но от време на време залавят някого от нас. По-добре е да не сме в състояние да разкрием неща, които биха изложили на опасност любимите на останалите.

— О, да. Разумно. Просто не бях помислил за това. На мен не ми останаха любими хора.

— Как върви при тебе, момичето ми? — попита Коуди и лениво се приближи към масата. Присъединих се към него и видях, че Тиа е разгърнала списъци, доклади и сметководни книги.

— Изобщо не върви — отвърна намусено тя. Потърка очи под очилата. — Все едно се мъча да възстановя сложна мозайка само от едно парченце.

— Какво правиш? — попитах аз. От сметководните книги разбирах не повече, отколкото от картите.

— Стоманеното сърце е бил ранен в онзи ден — отговори Тиа. — Ако спомените ти са точни.

— Точни са — уверих я аз.

— Спомените избледняват — каза Коуди.

— Не и моите. Не и за това. Не и за онзи ден. Мога да ви кажа какъв цвят беше вратовръзката на отговорника за ипотеките. Мога да ви кажа колко касиерки имаше. Сигурно мога да преброя за вас плочките на тавана. Всичко е тук, в ума ми. Прогорено е в него.

— Добре — отговори Тиа. — Е, ако ти си прав, значи Стоманеното сърце е бил неуязвим през по-голямата част от битката и е бил ранен чак към края. Нещо се е променило. Работя по всички възможности: нещо във връзка с баща ти, с мястото или със ситуацията. Най-вероятна ми се струва възможността, която ти спомена — че има нещо общо с трезора. Може би нещо вътре в него е отслабило Стоманеното сърце и когато трезорът е бил взривен, то е могло да му повлияе.

— Значи ти търсиш опис на съдържанието на трезора.

— Да. Но задачата е невъзможна. Повечето от описите може би са унищожени със самата банка. Външни записи би трябвало да се съхраняват някъде в сървър. Хост на Първа обединена е била компанията Дори Джоунс ООД. Повечето от сървърите им се намират в Тексас, но сградата беше опожарена при метежите на Ардра преди осем години.

— Това оставя нищожната възможност да имат физически запис или дигитално резервно копие в друг от своите клонове, обаче в тази сграда се намираха основните офиси, така че шансовете са минимални. Освен това търсех списъци на клиентите — богатите или известните хора, за които се знае, че ползват банката и имат отделения в трезора. Може да са съхранявали там нещо, което да е вписано в публичния регистър. Особен камък, специфичен символ, който Стоманеното сърце може да е видял, каквото и да е.

Погледнах Коуди. Сървъри? Хост? За какво говореше тя? Той сви рамене.

Проблемът беше, че слабо място на Епичния може да е практически всичко. Тиа спомена символи — имаше Епични, които губеха способностите си за няколко мига при вида на даден мотив. Други отслабваха, когато мислеха определени неща, не ядяха правилните храни или ядяха неправилните храни. Слабостите бяха по-разнообразни от силите.

— Не се ли справим с тази задача — продължи Тиа, — останалата част от плана е безполезна. Тръгваме по опасен път, обаче не знаем дали в края му ще можем да направим необходимото. Това изключително много ме тревожи, Дейвид. Ако се досетиш за нещо — нещо — което може да ми даде още една следа, кажи ми.

— Ще кажа — обещах аз.

— Добре. В такъв случай, взимай Коуди и моля, оставете ме да си върша работата.

— Ти наистина трябва да се научиш да вършиш две неща едновременно, момичето ми. Като мен.

— Лесно е едновременно да си буфон и да забъркваш каши, Коуди. Да оправяш кашите, докато се занимаваш с гореспоменатия буфон — ето кое е много по-трудно. Върви намери нещо да застреляш или каквото там правиш.

— Аз пък си мислех, че правя каквото там правя — небрежно отговори той. Заби пръст на един ред в документ, който приличаше на списък на банковите клиенти. Там пишеше Агенция Джонсън Либърти.

— Какво пра… — подзе Тиа, после млъкна, щом прочете.

— Какво? — попитах аз, когато прочетох. — Тези хора са държали неща в банката, така ли?

— Не — отговори Тиа. — Това не е списък на клиенти. Това е списък на хора, на които банката плаща. Това е…

— Името на тяхната застрахователна компания — обяви Коуди и се подсмихна.

— Злочестие, Коуди — изруга Тиа. — Мразя те.

— Знам, че ме мразиш, момичето ми.

Странно, но и двамата го казаха с усмивка. Тиа незабавно се задълба в документите, макар суховато да отбеляза, че Коуди е омацал хартията с майонеза от сандвича си, когато е посочил с пръст.

Той ме улови за рамото и ме отдалечи от масата.

— Какво стана сега? — попитах аз.

— Застрахователната компания. Хората, на които Първа Обединена е плащала купища пари, за да покриват нещата, които е съхранявала в трезора.

— Следователно тази застрахователна компания…

— Би трябвало да е водила подробни, ежедневни записи на нещата, които е застраховала — ухили се Коуди. — Застрахователите са луди за такива работи. Като банкерите. Всъщност, като Тиа. Ако извадим късмет, банката ще да е подала застрахователен иск след загубата на сградата. Това би оставило допълнителна документална следа.

— Умно — рекох аз, впечатлен.

— О, просто ме бива да намирам неща, които се мотаят под носа ми. Имам набито око. Веднъж хванах елф, знаеш ли.

Аз го изгледах скептично.

— Че те не бяха ли ирландски?

— Много ясно. Той беше в родината на разменни начала. Пратихме на ирландците три репи и един овчи мехур срещу него.

— Не ми прилича на добра сделка.

— О, според мен си беше адски добра сделка, като имаме предвид, че елфите са въображаеми и тъй нататък. Здрасти, Проф. Как ти е поличката?

— Също толкова въображаема, колкото и твоят елф, Коуди — отговори Проф на влизане от едно от страничните помещения, което беше определил за своя „стая за размисъл“, каквото и да означаваше това. Беше стаята с изобразителя и останалите Възмездители страняха от нея. — Мога ли да взема Дейвид назаем?

— Моля ти се, Проф, ние сме приятели. Вече би трябвало да си разбрал, че не е нужно и да питаш за такова нещо… би трябвало отлично да знаеш стандартната ми тарифа за отдаване под наем на някой от моите васали. Три британски лири и бутилка уиски.

Не знаех от кое да се обидя повече — от това, че ме нарече свой васал, или от цената.

Проф не му обърна внимание, а ме хвана за ръка.

— Днес пращам Ейбрахам и Меган при Диамант.

— Търговеца на оръжие? — попитах нетърпеливо. Бяха споменали, че той може да има за продан някаква техника, която да помогне на Възмездителите да се престорят на Епичен. Демонстрираните „сили“ трябваше да са ярки и разрушителни, за да привлекат вниманието на Стоманеното сърце.

— Искам да се присламчиш към тях — продължи Проф. — За тебе ще е полезен опит. Обаче следвай заповедите — Ейбрахам води — и ми съобщи, ако ти се стори, че някой от хората, които срещнете, те е разпознал.

— Ще го направя.

— Тогава отивай да си вземеш пушката. Скоро тръгват.

15.

— Ами оръжието? — попита Ейбрахам в крачка. — Банката, съдържанието на трезора — те може да са лъжлива следа, нали? А ако е имало нещо специално в пистолета, с който баща ти е стрелял по него?

— Оръжието беше случайно изпуснато от един от охранителите — отговорих аз. — Смит и Уесън М&Р, деветмилиметров, полуавтоматичен. Нищо специално нямаше в него.

— Помниш точното оръжие?

Подритнах някакъв боклук, докато вървяхме из подземните стоманени тунели.

— Както казах, помня този ден. Освен това, разбирам от оръжия. — Помълчах, после признах още нещо. — Когато бях малък, сметнах, че оръжието може да е било специално. Спестявах пари, за да си купя, но никой нямаше да продаде на дете на моята възраст. Планирах да се промъкна в двореца и да го застрелям.

— Да се промъкнеш в двореца — потиснато повтори Ейбрахам.

— Ъъ, да.

— И да застреляш Стоманеното сърце.

— Бях на десет години. Дай ми малко вяра.

— На момче с подобни аспирации бих дал уважението си, но не и вяра. Или застраховка живот. — Ейбрахам сякаш се забавляваше. — Ти си интересен мъж, Дейвид Чарлстън, а излиза, че си бил още по-интересно дете.

Усмихнах се. Имаше нещо предразполагащо и дружелюбно в този канадец с мек изразителен глас и лек френски акцент. Човек почти не забелязваше огромната картечница — с гранатомет при това — която почиваше на рамото му.

Все още се намирахме в стоманените катакомби, където дори такова тежко оръжие не привличаше особено внимание. От време на време минавахме край групи хора, скупчени около горящи огньове или печки, включени пиратски в електрическата мрежа. Не един от хората, които подминахме, носеше пушка.

През последните дни няколко пъти излизах от скривалището, винаги в компанията на някой от Възмездителите. Наглеждането ме притесняваше, но го понасях. Все още не можех да се надявам да ми се доверят. Не напълно. Освен това не исках да ходя из стоманените катакомби сам, макар че никога нямаше да си го призная гласно.

С години избягвах тези дълбини. Във Фабриката разказваха истории за извратените типове — ужасни чудовища — които живеят долу. Банди, които буквално се прехранват с глупаците, които са се залутали из тези забравени коридори, убиват ги и ядат месото им. Убийци, престъпници, наркомани. Даже не и нормалните престъпници и наркомани, които си имахме горе. Особено извратени такива.

Може и да преувеличаваха. Хората, които подминахме, наистина изглеждаха опасни, но по-скоро враждебни, а не побъркани. Наблюдаваха мрачно и очите им следяха всяко наше движение, докато не излезехме от полезрението им.

Тези хора искаха да са сами. Те бяха париите на париите.

— Защо той им позволява да живеят тук долу? — попитах аз, когато подминахме поредната група.

Меган не отговори — вървеше сама напред — обаче Ейбрахам погледна през рамо към огъня и редицата хора, които бяха пристъпили напред, за да се уверят, че сме си отишли.

— Винаги ще има хора като тях — отговори той. — Стоманеното сърце го знае. Тиа смята, че той е създал това място за тях, за да знае къде са. Полезно е да знаеш къде се намират твоите парии. По-добре такива, които познаваш, отколкото такива, които не очакваш.

Стана ми неудобно от това. Мислех, че тук долу сме изцяло извън полезрението на Стоманеното сърце. Май това място не беше толкова безопасно, колкото смятах.

— Не можеш да държиш всички хора затворени през цялото време — продължи Ейбрахам. — Не и без да построиш як затвор. Затова позволяваш някаква свобода на онези, които наистина, наистина я искат. По този начин те не се бунтуват. Ако го свършиш правилно.

— С нас той не успя да го свърши правилно — тихо отговорих аз.

— Да. Да, наистина.

Докато вървяхме, продължих да поглеждам назад. Не можех да се отърся от притеснението, че някой в катакомбите ще ни нападне. Но не го направиха. Те…

Сепнах се, защото осъзнах, че в същия момент някои от тях ни следяха.

— Ейбрахам! — обадих се тихо аз. — Следят ни.

— Да. Бъди спокоен. И отпред ни причакват.

Пред нас тунелът се стесняваше. И наистина там стояха и ни чакаха група призрачни фигури. Облечени бяха в замъкнатите оттук-оттам дрипи, характерни за повечето обитатели на катакомбите. Носеха стари пушки и пистолети, увити в кожа — от онези оръжия, които може и да работят през ден и са ползвани от дузина собственици през последните десет години.

Ние тримата спряхме, преследвачите ни настигнаха и така останахме без изход. Не можех да видя лицата им. Никой от тях не носеше мобилен, а без светлината на мобилните беше тъмно.

— Хубаво оръжие е това, приятелю — проговори една от фигурите пред нас. Никой не правеше видимо враждебни движения. Държаха оръжията с дулата настрани.

Внимателно почнах да свалям пушката си, а сърцето ми препускаше. Ала Ейбрахам положи длан на рамото ми. Масивната картечница беше в другата му ръка и дулото ѝ сочеше нагоре. Облечен беше в едно от якетата на Възмездителите, като Меган, само че неговото беше сиво и бяло с висока яка и няколко джоба, докато нейното беше обикновено кафяво кожено яке.

Винаги ги носеха, когато напускаха скривалището. Никога не бях виждал как действат и не знаех каква реална защита предоставят.

— Стой на място — рече ми Ейбрахам.

— Ама…

— Аз ще се оправя с това — отвърна той със съвършено спокоен глас и пристъпи напред.

Меган застана зад мен с ръка върху кобура на пистолета. Не изглеждаше по-спокойна от мен. И двамата се мъчехме да наблюдаваме едновременно хората пред и зад нас.

— Харесва ли ви нашето оръжие? — любезно попита Ейбрахам.

— Трябва да оставите оръжията — отвърна разбойникът — и да продължите по пътя си.

— Това е съвършено безсмислено — заяви Ейбрахам. — Ако аз притежавам оръжия, които вие искате, значи моята огнева мощ е по-голяма от вашата. Ако се сражаваме, вие ще загубите. Разбираш ли? Твоята заплаха не действа.

— Ние сме повече от вас, приятелю — тихо каза онзи. — И сме готови да умрем. А вие?

Усетих как тилът ми се вледенява. Не, това не бяха убийците, които бях научен да вярвам, че живеят тук долу. Тези бяха нещо по-опасно. Като глутница вълци.

Вече можех да го видя в тях — в начина, по който се движеха и по който групите им наблюдаваха преминаването ни. Тези бяха низвергнати, но се бяха сдружили и бяха станали едно. Вече не живееха като индивиди, а като група.

А за такава група оръжия като тези на Ейбрахам и Меган щяха да увеличат шансовете за оцеляване. Те щяха да ни ги отнемат, дори и с цената на няколко живота. Бяха примерно една дузина мъже и жени срещу трима ни, при това ние бяхме обкръжени. Съотношението на силите беше ужасно. Едва се удържах да не сваля пушката и да открия огън.

— Вие не ни нападнахте от засада — изтъкна Ейбрахам. — Надявате се да приключите тази работа без смърт.

Крадците не отговориха.

— Много е любезно от ваша страна да ни предложите тази възможност — рече Ейбрахам и им кимна. У него имаше някаква особена искреност; от друг тези думи биха прозвучали снизходително или саркастично, а от него бяха неподправени. — Няколко пъти ни пропуснахте да минем през територия, която смятате за ваша собственост. Благодарен съм ви и за това.

— Оръжията — каза разбойникът.

— Не мога да ви ги дам. Ние се нуждаем от тях. Пък и ако ви ги дадем, работите ще тръгнат зле за вас и останалите като вас. Други ще видят оръжията и ще ги поискат. Други банди ще се стремят да ги отнемат от вас, както вие се стремите да ги отнемете от нас.

— Не ти решаваш това.

— Може би не. Но от уважение към честта, която ни оказахте, аз ще ти предложа сделка. Дуел между теб и мен. Необходимо е да загине само един. Ако победим, ще ни оставите на мира и в бъдеще ще ни позволявате да минаваме свободно през тази област. Ако победите вие, моите приятели ще ви предадат своите оръжия, а вие можете да вземете от трупа ми онова, което желаете.

— Това са стоманените катакомби — отговори онзи. Сега някои от другарите му си шепнеха и той ги изгледа с премрежени очи, после додаде. — Тук не е място за сделки.

— И все пак вие вече ни предложихте сделка — спокойно отговори Ейбрахам. — Оказахте ни чест. Вярвам, че ще го направите отново.

На мен не ми приличаше на оказване на чест. Не ни нападнаха от засада, защото се бояха от нас; искаха оръжията ни, но не искаха сражение. Целта им беше да ни сплашат.

Водачът на разбойниците обаче най-сетне кимна.

— Добре — рече той. — Сделка.

После бързо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Ейбрахам право в гърдите.

Но Ейбрахам не падна. Даже не трепна. В тесния тунел отекнаха още два изстрела и куршумите го улучиха — един в крака и един в рамото. Ейбрахам пренебрегна мощната картечница, спокойно извади пистолета си от кобура и простреля разбойника в бедрото.

Мъжът извика, изпусна вехтата си пушка и падна, държейки се за ранения крак. Повечето от хората му сякаш бяха прекалено потресени, за да реагират, макар че неколцина нервно сведоха оръжията си. Ейбрахам небрежно прибра пистолета в кобура.

Усетих как по челото ми се стича пот. Якето явно си вършеше работата, и то по-добре, отколкото бях очаквал. Но аз още нямах яке. Ако другите разбойници откриеха огън…

Ейбрахам подаде картечницата на Меган, после пристъпи напред и коленичи до ранения разбойник.

— Натисни тук, ако обичаш — дружелюбно рече той и притисна ръката на човека върху бедрото му. — Ето така. Много добре. Сега, ако не възразяваш, ще превържа раната. Прострелях те така, че куршумът да мине през мускула и да не заседне вътре.

Мъжът изстена от болка, когато Ейбрахам извади бандаж и превърза крака.

— Не можете да ни убиете, приятелю — продължи Ейбрахам по-тихо. — Ние не сме такива, за каквито ни мислехте. Разбираш ли?

Разбойникът закима енергично.

— Би било разумно да сте наши съюзници, не смяташ ли?

— Да — отвърна онзи.

— Чудесно — рече Ейбрахам и стегна здраво превръзката. — Сменяй я по два пъти на ден. Използвай преварени превръзки.

— Да.

— Добре. — Ейбрахам се изправи, взе си пушката и се обърна към другите от групата на разбойника. — Благодарим ви, че ни пуснахте да преминем — каза им той.

Те изглеждаха объркани, обаче се разделиха и отвориха път за нас. Ейбрахам тръгна напред и ние бързо го последвахме. Погледнах през рамо, тъкмо когато бандата се събираше около падналия си водач.

— Това беше удивително — казах аз, щом се поотдалечихме.

— Не. Това беше група уплашени хора, които бранеха онова, за което могат да претендират — репутацията си. Мъчно ми е за тях.

— Простреляха те. На три места.

— Аз им позволих.

— Само след като ни заплашиха!

— И само след като ние нарушихме тяхната територия — отвърна Ейбрахам. Пак подаде картечницата на Меган, после свали якето както си вървеше. Видях, че един от куршумите го е пробил. Около дупка в ризата му се процеждаше кръв.

— Значи якето не е спряло всички куршуми?

— Якетата не са съвършени — рече Меган, докато Ейбрахам събличаше ризата си. — Моето все се издънва.

Спряхме и Ейбрахам почисти раната с кърпичка, после измъкна малко парче метал. Само това беше останало от куршума, който очевидно се беше разпаднал при удара в якето. Само едно малко парченце беше достигнало до кожата на Ейбрахам.

— Ами ако те улучат в лицето?

— В тези якета се крие авангардно защитно устройство — отговори той. — Всъщност, не те предпазва самото яке, а полето, което то създава. Предоставя някаква защита на цялото тяло, невидима бариера, която устоява на силата.

— Какво? Наистина ли? Това е изумително.

— Да. — Ейбрахам се поумълча, после облече ризата си. — Обаче вероятно нямаше да може да спре куршум в лицето. Значи имам късмет, че не избраха да стрелят там.

— Както казах — намеси се Меган, — далеч не са съвършени. — Явно беше раздразнена от Ейбрахам. — Щитът действа по-добре при падания и удари. Куршумите са твърде малки и летят с такава висока скорост, че щитът бързо се претоварва. Всеки един от тези изстрели можеше да те убие, Ейбрахам.

— Но не ме уби.

— И все пак можеше да те рани — строго рече Меган.

— Рани ме.

Тя завъртя очи.

— Можеше да те рани по-тежко.

— Или пък те можеха да открият огън и да убият всички ни — отвърна Ейбрахам. — Хазарт, който успя. Освен това, вярвам, че те сега ни мислят за Епични.

— Аз почти реших, че си такъв — признах си.

— Обикновено крием тази технология — каза Ейбрахам и си облече якето. — Не може хората да се чудят дали Възмездителите са Епични. Това би подкопало всичко, което застъпваме. В този случай обаче вярвам, че ще ни свърши работа. Твоят план изисква да има слухове как в града има нови Епични и те работят срещу Стоманеното сърце. Надявам се тези хора да разпространят мълвата.

— Сигурно. Беше добър ход, Ейбрахам, но искри. За момент реших, че сме мъртви.

— Хората рядко имат желание да убиват, Дейвид — кротко рече Ейбрахам. — Не е в основата на нагласата на здравия човешки разсъдък. В повечето случаи полагат големи усилия да избегнат убийството. Запомни това, ще ти помогне.

— Виждал съм много хора да убиват — отговорих аз.

— Да. И това ще ти каже нещо. Или са вярвали, че нямат друг избор — в който случай ако можеш да им дадеш друг избор, те най-вероятно ще го приемат — или не са с нормален разсъдък.

— А Епичните?

Ейбрахам се пресегна към шията си и докосна сребърния медальон.

— Епичните не са човеци.

Кимнах. С това бях съгласен.

— Струва ми се, че разговорът ни беше прекъснат — каза Ейбрахам, взе картечницата от Меган и небрежно я положи на рамото си, докато продължавахме да вървим напред. — Как беше ранен Стоманеното сърце? Може да е станало заради оръжието, което баща ти е ползвал. Ти така и не си пробвал своя дързък план да намериш идентичен пистолет, после да… как го каза? Да се промъкнеш в двореца на Стоманеното сърце и да го застреляш?

— Не, не успях да пробвам — отговорих аз и се изчервих. — Вразумих се. Обаче не мисля, че е било точно заради оръжието. М&Р 9 мм не са точно рядкост. Някой трябва да е опитал да го застреля с такова оръжие. Освен това, никога не съм чувал за Епичен, чието слабо място да е определен калибър или марка оръжие.

— Може и така да е. Но слабостите на мнозина Епични са безсмислени. Може да има нещо общо с определения производител на оръжието. Или пък със състава на куршума. Много Епични са слаби при употребата на определени сплави.

— Вярно — признах аз. — Но какво ще е различното при този точно куршум, което да не се отнася до всички, изстреляни по него?

— Не знам. Но си струва да се обмисли. Какво според теб е предизвикало слабостта му?

— Нещо в трезора, както смята и Тиа — отговорих аз, без да съм ни най-малко убеден. — Или това, или е нещо, свързано със ситуацията. Може би възрастта на баща ми му е позволила да пробие. Налудничаво е, знам, но в Германия имаше един Епичен, който можеше да бъде наранен от човек точно на тридесет и седем години. Или пък е било заради броя на хората, които са стреляли по него. Кръстен знак, една Епична в Мексико, може да пострада само ако се опитат да я убият пет човека.

— Това няма значение — прекъсна ни Меган, спря насред коридора и се обърна да ни погледне. — Никога няма да го разберете. Неговото слабо място може да е практически всичко. Дори и с историйката на Дейвид — ако допуснем, че не е само измислица — няма как да се разбере.

Двамата с Ейбрахам спряхме на място. Лицето на Меган беше червено и тя явно едва се владееше. След седмица студено и професионално държание, гневът ѝ беше голям шок за мен.

Тя се завъртя и продължи да върви. Погледнах Ейбрахам, но той само сви рамене.

Продължихме напред, но разговорът ни замря. Когато Ейбрахам забърза и опита да я настигне, Меган ускори ход. Така че просто я оставихме на спокойствие. И двамата с Ейбрахам бяха получили указания как се стига до търговеца на оръжие, затова тя можеше да ни води със същия успех. Очевидно този Диамант оставаше в града за съвсем кратко време, при това всеки път беше на различно място.

Вървяхме цял час през криволичещ лабиринт от катакомби, преди Меган да ни спре на една пресечка. Мобилният осветяваше лицето ѝ, докато тя проверяваше качената от Тиа карта.

Ейбрахам откачи своя апарат от рамото на якето и също провери.

— Почти стигнахме — каза ми той и посочи. — Насам. В края на този тунел.

— Доколко имаме доверие на този тип?

— Ни най-малко — отговори Меган. Лицето ѝ отново беше станало безизразна маска.

Ейбрахам кимна.

— Най-добре никога не вярвай на търговец на оръжие, приятелю. Всички продават и на двете страни и само те печелят, ако даденият конфликт се проточи безкрайно дълго.

— И на двете страни ли? Той продава и на Стоманеното сърце, така ли?

— Няма да признае, ако го попиташ — уточни Ейбрахам, — но го прави със сигурност. Дори Стоманеното сърце знае да не закача добър търговец на оръжие. Ако убие или измъчва човек като Диамант, в бъдеще търговците няма да идват тук. Армията на Стоманеното сърце няма да разполага с по-добра техника от съседите. Това не значи, че на Стоманеното сърце му харесва — Диамант никога няма да може да отвори магазин над земята. Тук долу обаче Стоманеното сърце си затваря очите, докато войниците му продължават да получават оръжията си.

— Значи… каквото и да купим от него — вметнах аз, — Стоманеното сърце ще научи.

— Не, не — отвърна Ейбрахам, явно развеселен, все едно задавах въпроси за нещо невероятно просто като правилата за игра на криеница.

— Търговците на оръжие не говорят за клиентите си — рече Меган. — Поне докато клиентите са живи.

— Диамант се върна в града едва вчера — обясни Ейбрахам и ни поведе по-нататък в тунела. — Ще работи една седмица. Ако отидем при него първи, можем да видим с какво разполага, преди хората на Стоманеното сърце. Така можем да получим предимство, а? Диамант… често разполага с доста… интересни неща.

Добре тогава, рекох си. Предполагам, нямаше значение, че Диамант е нищожество. Бих ползвал всякакъв инструмент, за да се добера до Стоманеното сърце. Още преди години моралните условности спряха да ме безпокоят. Кой има време за морал в такъв свят?

Стигнахме коридора, който водеше до магазина на Диамант. Очаквах пазачи, може би в пълна силова броня. Но единственият човек там беше младо момиче в жълта рокля. Лежеше върху одеяло на пода и си рисуваше картинки върху някакъв лист със сребърен молив.

Ейбрахам вежливо подаде на момичето малък чип. То го взе, изучи го за миг и после потупа с него отстрани на мобилния си.

— Ние сме с Федрус — рече Ейбрахам. — Имаме среща.

— Продължавайте — отговори момичето и подхвърли чипа обратно на Ейбрахам.

Ейбрахам го улови във въздуха и продължихме по коридора. Погледнах през рамо към момичето.

— Охраната не е много силна.

— При Диамант винаги има нещо ново — отговори Ейбрахам с усмивка. — Сигурно зад кулисите има някоя сложнотия, някакъв капан, който момичето може да задейства. Навярно нещо, свързано с експлозиви. Диамант обича експлозивите.

Завихме зад един ъгъл и попаднахме в рая.

— Пристигнахме — обяви Ейбрахам.

16.

Магазинът на Диамант не беше в стая, а в един от дългите коридори на катакомбите. Предположих, че другият му край или е задънен, или се охранява. Пространството се осветяваше отгоре от преносими лампи, които бяха почти ослепителни след пълната тъмнина на катакомбите.

Тези лампи огряваха оръжия, които висяха със стотици по стените. Красиво полирана стомана и тъмно матово черно. Пушки. Пистолети. Масивни електронно компресирани зверове като оръжието на Ейбрахам, с пълни граватоници. Старомодни револвери, стекове гранати, гранатомети.

Аз притежавах две оръжия — пистолет и пушка. Пушката беше верен приятел. Имах я вече от три години и бях свикнал много да разчитам на нея. Когато бях в нужда, тя работеше. Връзката ни беше страхотна — аз се грижех за нея и тя се грижеше за мен.

При вида на магазина на Диамант обаче се почувствах като момче, което притежава само една количка играчка, и току-що му е предложен цял шоурум, пълен с ферарита.

Ейбрахам лениво провлече краката си в коридора. Не загледа оръжията. Меган влезе, а аз я следвах по петите, зяпайки окачените по стените оръжия.

— Ухаа. Като… бананова плантация за оръжия.

— Бананова плантация — повтори Меган с равен глас.

— Да. Нали знаеш как бананите растат на дърветата си, висят надолу и узряват?

— Колене, метафорите ти са тъпи.

Изчервих се. Художествена галерия. Трябваше да кажа „като художествена галерия за оръжия“. Не, чакай. Ако го кажа така, излиза, че оръжията идват да разгледат галерията. Значи, галерия на оръжия?

— Откъде въобще знаеш какво са банани? — тихо попита Меган, докато Ейбрахам поздравяваше някакъв дебел човек, застанал до празно място на стената. Това можеше да е само Диамант. — Стоманеното сърце не внася стоки от Латинска Америка.

— От моите енциклопедии — отговорих аз разсеяно. Галерия с оръжия за престъпно разрушение. Това трябваше да кажа. Звучи впечатляващо, нали? — Прочетох ги няколко пъти. Нещичко ми е останало в главата.

— Енциклопедии.

— Аха.

— Които си прочел „няколко пъти“.

Спрях, понеже си дадох сметка какво съм изтърсил.

— Ааа, не. Искам да кажа, само ги преглеждах. Нали разбираш, търсех снимки на оръжия. Аз…

— Какъв си зубрач — каза тя и отиде при Ейбрахам. Прозвуча весело.

Въздъхнах, присъединих се към тях и опитах да привлека вниманието ѝ с новото сравнение, обаче Ейбрахам ни представяше на търговеца.

— … ново момче — говореше той, сочейки към мен. — Дейвид.

Диамант ми кимна. Имаше ярка риза с шарка на цветя, каквито се предполага, че навремето са носели хората в тропиците. Може би оттам ми дойде банановата метафора. Диамант имаше бяла брада и дълга бяла коса, макар да оплешивяваше над челото. Грамадната усмивка проблясваше и в очите му.

— Допускам — каза той на Ейбрахам, — че искате да видите какво ново имам. Колко вълнуващо. Знаете ли, че останалите ми, ъхъм, клиенти още дори не са се отбили! Вие сте първите. Първият избира!

— И плаща най-високите цени — додаде Ейбрахам и се обърна да огледа стената с оръжията. — Напоследък смъртта върви толкова скъпо.

— Казва човекът с електронно компресираната Манчестър 451 — отвърна Диамант. — С граватоници и гранатомет. Тези гранати експлодират добре. Малко са дребнички, но човек може да ги изстрелва по наистина забавен начин.

— Покажи ни какво имаш — подкани го Ейбрахам вежливо, въпреки че гласът му звучеше малко напрегнато. Бях готов да се закълна, че говореше по-спокойно с разбойниците, които го простреляха. Странна работа.

— Приготвям някои неща, които да ви покажа — рече Диамант. Усмивката му беше като на риба-папагал, за която открай време смятах, че прилича на папагал. Не че съм ги виждал и двете, де. — Защо просто не огледате наоколо? Да се поразровите. Да ми кажете какво ви е по вкуса.

— Отлично — отговори Ейбрахам. — Благодаря.

Той ни кимна. Знаехме какво да правим. Да търсим каквото и да е вън от обичайното. Оръжие, което да причинява големи разрушения, за да приличат на дело на Епичен. Щом предстоеше да имитираме Епичен, значи ни трябваше нещо впечатляващо.

Меган застана до мен и огледа една картечница, която изстрелваше запалителни снаряди.

— Не съм зубрач — тихо ѝ прошепнах аз.

— Защо това е от значение? — попита тя неутрално. — Няма нищо лошо да си умен. Всъщност, ако си интелигентен, ще бъдеш по-добро попълнение за екипа.

— Аз просто… хммм… не обичам да ми казват така. Освен това, някой да е чувал за зубрач, който скача от летящ самолет и докато пада към земята, убива във въздуха Епичен?

— Никога не съм чула някой да е направил това.

— Федрус го е направил — възразих аз. — Екзекуцията на Червения лист, преди три години в Канада.

— Тази история беше пресилена — тихо подхвърли Ейбрахам на минаване край нас. — Беше хеликоптер. И това беше част от плана — бяхме много внимателни. А сега се съсредоточете върху текущата си задача, ако обичате.

Затворих си устата и заразглеждах оръжията. Запалителните заряди бяха впечатляващи, но не особено оригинални. Не бяха достатъчно ярки за нас. Впрочем, което и да е от основните оръжия не би ни свършило работа — независимо дали изстрелва куршуми, ракети или гранати, нямаше да е убедително. Трябваше ни по-скоро нещо като енергийните оръжия на Правоприлагащите. Начин да наподобим естествената огнева мощ на Епичен.

Продължих по-нататък по коридора и колкото повече вървях, толкова по-необикновени ставаха оръжията. Спрях се пред няколко любопитни предмета. Изглеждаха доста безобидни — бутилка за вода, мобилен телефон, писалка. Бяха окачени на стената като оръжия.

— Ах, ти си наблюдателен човек, така ли, Дейвид?

Подскочих, обърнах се и видях ухиления Диамант зад гърба си. Как може един дебелак да се движи така тихо?

— Какво представляват?

— Авангардни стелт-експлозиви — гордо отвърна Диамант. Протегна се и почука по стената, където се появи образ. Явно в магазина имаше и изобразител. Показа бутилка вода върху маса. Край масата мина един бизнесмен, зачетен в някакви книжа. Остави ги на масата и врътна капачката на бутилката.

И се взриви.

Аз отскочих заднешком.

— А, надявам се, че оценяваш стойността на тези кадри — рече Диамант. — Рядко се сдобивам с добри снимки на стелт-експлозивите в действие. Това тук е доста забележително. Обърна ли внимание как експлозията отхвърли тялото назад, обаче не нанесе големи щети наоколо? Това е важно за един стелт-експлозив, особено ако лицето, което трябва да бъде убито, носи важни документи.

— Отвратително — отговорих аз и се извърнах.

— Ние сме в бизнеса със смърт, млади човече.

— Видеото имам предвид.

— Ако това ще ти помогне, онзи не беше твърде добър човек. — Съмнявах се това да е от значение за Диамант. Той приветливо почука по стената. — Хубав взрив. Да си призная, продавам тези неща отчасти, защото ми харесва да се хваля с това видео. То е единствено по рода си.

— Всичките ли са взривове? — попитах аз, докато оглеждах невинните на вид устройства.

— Писалката е детонатор. Като я щракнеш отзад, взривяваш някое от малките устройства до нея, които приличат на гуми. Те са универсални взривни капсули. Залепи ги до нещо експлозивно, задействай ги и те в повечето случаи могат да го взривят. Зависи от веществото, но са програмирани с някои доста модерни разпознавателни алгоритми. Работят с повечето взривни вещества. Лепни едно от тях върху нечия граната, отдалечи се и щракни писалката.

— Ако можеш да залепиш някое от тези върху гранатата — рече Меган и се приближи до нас, — можеш просто да извадиш щифта. Или да застреляш човека.

— Не е подходящо за всяка ситуация — отбранително каза Диамант. — Но могат да са много забавни. Какво по-хубаво от това да детонираш собствените експлозиви на противника, когато той не го очаква?

— Диамант — провикна се Ейбрахам някъде по коридора. — Ела да ми обясниш това тук.

— Ах, отличен избор! Прекрасни експлозии… — И търговецът се понесе към Ейбрахам.

Разглеждах панела с невинни, ала смъртоносни предмети. В тях имаше нещо много нередно. Аз бях убивал хора, но честно. С пушка в ръце, и то само по принуда. Нямах много житейски философии, но една от малкото беше нещо, научено от баща ми: никога да не удрям пръв. Ако трябва да нанеса втория удар, то да се постарая противникът да не се изправи на крака за трети.

— Тези могат да са полезни — каза Меган, която още стоеше със скръстени ръце. — Макар да се съмнявам, че този фукльо наистина си дава сметка за какво.

— Знам — отвърнах аз в опит да поправя грешката си. — Исках да кажа, да запишеш смъртта на онзи нещастник? Напълно непрофесионално.

— Всъщност той продава експлозиви, затова притежанието на подобен запис е професионално от негова страна. Подозирам, че има записи на действието на всички оръжия, понеже тук долу не можем да ги изпробваме лично.

Аз тръснах отвратено глава.

— Меган, записът показа как някакъв човек се взриви. Беше ужасно. Не можеш да се перчиш с такива работи.

Тя помълча, видимо загрижена за нещо. После ме погледна.

— Да. Разбира се. Ти така и не ми каза защо толкова се притесняваш да не ти казват зубрач.

— Казах ти. Не ми харесва, защото искам да правя страхотни неща, нали разбираш. А зубрачите не…

— Не е това — прекъсна ме тя и ме изгледа хладно. Искри, ама хубави очи имаше. — Притеснява те нещо по-дълбоко, което трябва да превъзмогнеш. Това е слабост. — Тя хвърли един поглед на бутилката с вода, после отиде при оръжието, което Ейбрахам инспектираше. Беше някакъв вид базука.

Наместих пушката на рамо и пъхнах ръце в джобовете си. Напоследък май прекарвах доста време в слушане на лекции. Мислех си, че като напусна Фабриката, това ще свърши. А трябваше да знам, че няма да е така.

Извърнах се от Меган и Ейбрахам и заразглеждах близката стена отсреща. Трудно ми беше да се съсредоточа върху оръжията, което ми се случваше за пръв път. Умът ми се връщаше към въпроса на Меган. Защо се притеснявах да ме наричат зубрач?

Отидох при нея. Ейбрахам тъкмо казваше:

— … не зная дали е това, което искаме.

— Но експлозиите са толкова мощни — възрази Диамант.

— Защото умните деца ги отвеждаха — казах аз тихичко на Меган.

Усещах как ме гледа, но продължавах да зяпам стената.

— Много деца във Фабриката така се мъчеха да докажат колко са умни. Имахме училище, нали разбираш. Ходиш на училище половин ден и работиш половин ден, ако не те изгонят. Ако се справяш зле, учителят просто те изключва и тогава работиш по цял ден. Училището беше по-лесно от Фабриката, затова повечето деца наистина много се стараеха.

— Умните обаче… наистина умните… зубрачите… те напускаха. Вземаха ги горе, в града. Ако покажеш някакви умения с компютрите или математиката, или писането, заминаваш. Чувам, че получавали добра работа. В пропагандната служба на Стоманеното сърце или в счетоводните му кантори и тем подобни. Като малък бих се смял на това, че Стоманеното сърце има счетоводители. А той ги има много, разбираш ли. В една империя ти трябват такива хора.

Меган ме изгледа любопитно.

— Затова ти…

— Научих се да съм тъп. Посредствен, по-скоро. Тъпите ги изритваха от училище, а аз исках да уча — знаех, че ми е нужно да уча — затова трябваше да остана. Освен това знаех, че отида ли горе, ще загубя свободата си. Той следи своите счетоводители много по-изкъсо, отколкото фабричните работници.

— Имаше и други момчета като мене. Много от момичетата напредваха бързо, умните, де. А някои от познатите ми момчета почнаха да приемат като повод за гордост това, че не са ги взели горе. Човек не иска да е от умниците. А аз трябваше да съм още по-внимателен, понеже задавах твърде много въпроси за Епичните. Трябваше да крия моите тетрадки, да търся начини да оборвам онези, които мислеха, че съм умен.

— Но ти вече не си там. Вече си с Възмездителите. Така че няма значение.

— Има. Защото аз не съм такъв. Не съм умен, а просто упорит. Умните ми приятели въобще не трябваше да учат. Аз трябваше да уча като кон за всеки тест.

— Като кон ли?

— Разбираш ме. Защото конете работят много, нали така? Теглят каруци, плугове и прочие?

— Аха. Последното го пропускам.

— Не съм умен.

Не споменах, че учех толкова упорито отчасти, за да знам съвършено отговора на всеки въпрос. Само тогава можех да си гарантирам, че ще отговоря погрешно точно на толкова въпроси, колкото да остана в средата на класа. Достатъчно умен, за да остана в училище, но недостоен за забелязване или внимание.

— Освен това, наистина умните ми приятели учеха, защото им доставяше удоволствие. А на мене — не. Мразех учението.

— Прочел си енциклопедията. Няколко пъти.

— За да търся неща, които може да са слаби места на Епичните. Трябваше да науча за различните метали, химичните съединения, природните явления и символите. На практика всичко може да е нечие слабо място. Надявах се нещо да ми просветне. Нещо за него.

— Значи всичко е за него.

— Всичко в моя живот е за него, Меган — отговорих аз и я погледнах. — Всичко.

Умълчахме се, а Диамант продължаваше да бръщолеви. Ейбрахам се беше обърнал и ме гледаше умислено.

Страхотно, осъзнах аз. Чул ме е. Направо страхотно.

— Достатъчно, Диамант, благодаря — рече той. — Това оръжие наистина не върши работа.

Търговецът въздъхна.

— Добре тогава. Но вие можете да ми подскажете какво би могло да ви свърши работа.

— Нещо различно — отговори Ейбрахам. — Нещо невиждано досега, а също така и разрушително.

— Е, аз не разполагам с много неща, които не са разрушителни. Но различно… Да видим…

Ейбрахам ни даде знак да продължаваме да търсим. Меган тръгна, обаче Ейбрахам задържа мен. Улови ме за ръката. Хватката му беше доста здрава.

— Стоманеното сърце взема умните — тихо ми каза той, — понеже се бои от тях. Той знае, Дейвид. Всички тези оръжия не го плашат. Не оръжията ще го свалят. Ще го свали човекът, който е достатъчно умен да открие пукнатината в неговата броня. Знае, че не може да изтреби всички, затова ги взема на работа. Когато умре, то ще е заради някой като теб. Запомни го.

Пусна ме и тръгна след Диамант.

Погледах го малко, после отидох при друга група оръжия. Всъщност думите му нищо не промениха, но колкото и да е странно, чувствах се малко по-висок, докато разглеждах редицата оръжия и успявах да определя производителя на всяко от тях.

Обаче съвсем не съм зубрач. Поне аз знам истината.

Разглеждах оръжията няколко минути и се гордеех, че разпознавам толкова много от тях. За съжаление, нито едно не изглеждаше достатъчно различно. Всъщност самият факт, че аз мога да ги разпозная, гарантираше това. Трябваше ни нещо, което никой да не е виждал до момента.

Може пък да няма нищо, помислих аз. Ако сменя често стоката си, може да сме подбрали неподходящия ден да го посетим. Понякога в торбата с късмети няма нищо свястно. Това…

Спрях, защото забелязах нещо различно. Мотоциклети.

В далечния край на коридора бяха наредени три мотоциклета. В началото не ги забелязах, понеже бях съсредоточен върху оръжията. Бяха лъскави, тъмнозелени с черна шарка отстрани. Направо ми се прииска да се прегърбя и да приклекна, за да съм по-аеродинамичен. Можех да си представя как се нося по улиците на такъв мотоциклет. Изглеждаха толкова заплашителни — като алигатори. Истински бързи алигатори в черно. Алигатори-нинджи.

Реших да не пробвам това сравнение пред Меган.

Доколкото можех да видя, нямаха вградени оръжия, но отстрани имаше някакви странни устройства. Може би енергийни оръжия? Не приличаха много на останалата стока на Диамант, но пък при него всичко беше доста смесено.

Меган мина покрай мен и аз вдигнах показалец да посоча мотоциклетите.

— Не — рече тя, без да погледне.

— Ама…

— Не.

— Ама те са страхотни! — възразих аз и вдигнах ръце, все едно това беше достатъчен довод. А и трябваше да бъде, искри! Бяха страхотни!

— Едва подкара някакъв си бабешки седан, Колене. Не ми се ще да те виждам яхнал нещо с граватоници.

— Граватоници! — Та това беше още по-страхотно.

— Не — твърдо отсече Меган.

Погледнах Ейбрахам, който проверяваше нещо наблизо. Той погледна първо мен, после мотоциклетите и се усмихна.

— Не.

Въздъхнах. Не се ли предполага, че купуването на оръжия е нещо по-забавно?

— Диамант — провикна се Ейбрахам към търговеца. — А това какво е?

Онзи се заклатушка като гъска.

— О, чудесно е. Прекрасни експлозии. Това е… — Лицето му помръкна, щом се приближи и видя какво разглежда Ейбрахам. — О. Това ли било. Хъм. Съвсем отлично е, обаче не знам дали е подходящо за вашите нужди…

Въпросното оръжие беше грамадна пушка с много дълга цев и оптически мерник. Изглеждаше малко като AWM — една от снайперските пушки, които Фабриката ползваше за образец на своите продукти. Само че дулото беше по-голямо и при ложата имаше някакви особени намотки. Беше боядисана в черно и тъмнозелено, а на мястото на пълнителя зееше голяма дупка.

Диамант въздъхна.

— Това оръжие е чудесно, обаче ти си ми добър клиент. Трябва да те предупредя, че не разполагаш с ресурсите да го задействаш.

— Моля? — учуди се Меган. — Продаваш повредена пушка?

— Не е това — отвърна Диамант и почука по стената до пушката. Показа се образ — някакъв мъж лежи на земята, държи пушката и разглежда през оптическия мерник разни порутени сгради. — Нарича се електромагнитно оръдие и е разработено в резултат от изследванията на някакъв Епичен, който хвърля куршуми.

— Рик О’Шей — рекох аз и кимнах. — Ирландец.

— Наистина ли това му е името? — попита тихо Ейбрахам.

— Аха.

— Ужасно. — Той потръпна. — Да вземеш хубавата френска дума и да я превърнеш в… в нещо, което Коуди би казал. Calice!

— Както и да е. Той може да прави предметите нестабилни, като ги докосне; после те избухват, когато попаднат под някакво значително въздействие. Общо взето, зарежда разни камъни с енергия, мята ги по хората и те експлодират. Стандартен Епичен с кинетична енергия.

Повече ме интересуваше идеята, че технологията е разработена на основата на неговите сили. Рики беше от по-новите Епични. Не би трябвало да е действал по времето, когато някои Епични са били затваряни и с тях са правили експерименти, както ми бяха обяснили Възмездителите. Значеше ли това, че още се провеждат изследвания? И има място, където държат Епични в плен? Не бях чувал такова нещо.

— И какво за оръдието? — обърна се Ейбрахам към Диамант.

— Така, както ти казах — и той почука и записът тръгна — това е един вид гаусова пушка, само че работи с проектил, който е предварително натоварен с енергия. И когато стане експлозивен, този куршум получава огромна скорост чрез използването на малки магнити.

Мъжът на записа щракна някакво копче и намотките светнаха в зелено. Той натисна спусъка и последва взрив от енергия, макар да нямаше видим откат. От дулото на пушката плисна зелена светлина и остави диря във въздуха. Една от далечните сгради избухна и от нея се разнесе странен дъжд от зелена светлина, който сякаш обгърна всичко наоколо.

— Ние… не сме сигурни защо прави това — призна Диамант. — Дори не знаем как. Технологията превръща проектила в зареден експлозив.

Потреперих при мисълта за тензорите и за якетата — технологията, използвана от Възмездителите. Всъщност, доста от технологията, с която разполагахме, се беше появила с идването на Епичните. Колко от нея разбирахме истински?

Разчитахме на недоразбрана технология, която произлизаше от тайнствени създания, а те самите не знаеха как правят нещата, които правят. Бяхме като глухи хора, опитващи да танцуват в ритъм, който не чуват, дълго след като музиката е спряла. Или… чакай малко. Не знам какво би трябвало да означава това.

Все едно. Светлините при експлозиите от тази пушка бяха много характерни. Дори красиви. Не се виждаха много отломки, само във въздуха още се носеше зеленият дим. Едва ли не сградата беше превърната направо в енергия.

Тогава ми хрумна нещо.

— Аурора бореалис — казах и посочих с пръст. — Изглежда като илюстрациите, които съм виждал.

— Разрушителната способност ми се струва добра — рече Меган. — Сградата беше почти напълно разрушена само с един изстрел.

Ейбрахам кимна.

— Може би точно това ни е нужно. Диамант, може ли все пак да полюбопитствам за онова, което спомена по-рано? Че не работи?

— А, работи си отлично — побърза да отговори търговецът. — Само че му трябва енергиен заряд, за да стреля. Мощен енергиен заряд.

— Колко мощен?

— Петдесет и шест КС — рече Диамант и след кратко мълчание додаде. — За един изстрел.

Ейбрахам подсвирна.

— Много ли е това? — попита Меган.

— Аха — отвърнах аз удивено. — Кажи-речи няколко хиляди стандартни енергийни клетки.

— Обикновено трябва да го включиш с кабел в собствена захранваща единица — обясни Диамант. — Не можеш да зареждаш този калпазанин в контакта на стената. За изстрелите в този демонстративен запис са използвани няколко петнадесетсантиметрови кабела и собствен генератор. — Той хвърли поглед на пушката. — Купих я с надеждата да изтъргувам с определен клиент няколко високоенергийни горивни клетки и после да успея да я продам в работещо състояние.

— Кой знае за това оръжие? — попита Ейбрахам.

— Никой. Купих го направо от лабораторията, която го е създала, а мъжът, който записа видеото, беше мой служител. Никога не е излизало на пазара. Всъщност, изследователите, които го разработиха, загинаха няколко месеца по-късно — горките глупаци се самовзривиха. Но това получава човек, когато всеки ден прави оръжия, свръхзареждащи материята.

— Взимаме го — заяви Ейбрахам.

— Така ли? — изненада се Диамант, а после лицето му се разтегли в усмивка. — Е… Отличен избор! Сигурен съм, че ще останете доволни. Но нека пак да обясня, че пушката няма да стреля, докато не намерите източник на енергия. Много мощен източник, какъвто навярно няма да можете да транспортирате. Разбираш ли?

— Ще намерим — отговори Ейбрахам. — Колко?

— Дванадесет — съобщи Диамант, без да му мигне окото.

— Не можеш да я продадеш на друг — рече Ейбрахам — и не можеш да я задействаш. Ще получиш четири. Благодаря ти.

Той извади някаква кутийка, чукна по нея и я даде на търговеца.

— И освен това искаме да добавиш и една от онези писалки-взривители — хрумна ми да кажа, докато записвах с мобилния си видеото с гаусовата пушка. Само дето не поисках и мотоциклет, но прецених, че това наистина ще е пресилване.

— Много добре — отговори Диамант и повдигна кутийката. Какво имаше вътре все пак? — Случайност тук ли е? — попита той.

— Уви, не — рече Ейбрахам. — Сблъсъкът с него не ни остави време за събиране. Но има четирима други, включително Отсъствие.

Събиране ли? Това пък какво беше? Отсъствие беше Епичен, убит от Възмездителите предната година.

Диамант изсумтя. Установих, че съм много любопитен какво има в кутията.

— Ето още нещо — каза Ейбрахам и даде някакъв чип.

Диамант го взе с усмивка.

— Ти наистина знаеш как да подсладиш сделката, Ейбрахам. Така си е.

— Никой не бива да разбере, че сме го купили — каза Ейбрахам и кимна към оръдието. — Не казвай никому дори, че съществува.

— Разбира се — докачи се Диамант. Отиде и измъкна изпод тезгяха стандартна торба и почна да разглобява електромагнитното оръдие.

— С какво му платихме? — обърнах се аз съвсем тихичко към Меган.

— Когато Епичните умират, с телата им става нещо.

— Мутация на митохондриите, аха — съгласих се аз.

— И така, когато убием някой Епичен, ние събираме част от митохондриите му. Те са необходими на учените, които правят всичките тези неща. Диамант може да ги продаде на някоя секретна лаборатория.

Тихо подсвирнах.

— Охо.

— Да — отвърна тя. Явно се тревожеше за нещо. — Клетките се разлагат само за няколко минути, ако не ги замразиш, затова събирането им е трудно. Има няколко групи, които се занимават с това, със събирането на клетки. Те не убиват Епични, а измъкват кръвни проби и ги замразяват. Това се е превърнало в един вид тайна и много ценна валута.

Значи така ставало. Епичните дори не трябваше да знаят. Но когато аз го научих, се разтревожих още повече. Доколко разбирахме този процес? Какво биха си казали Епичните за продажбата на техния генетичен материал?

Никога не бях чувал за това, въпреки че изучавах Епичните. Това ми послужи за напомняне. Може и да бях разбрал едно-друго, обаче извън моите познания съществуваше цял един свят.

— Ами онзи чип, който Ейбрахам му даде? Който Диамант нарече подсладител на сделката?

— Записи на експлозии.

— Ама разбира се.

— Ти защо поиска онзи детонатор?

— Не знам. Просто ми се стори забавно. И понеже явно ще мине доста време преди да получа някой от онези мотоциклети…

— Никога няма да получиш.

— … рекох си да поискам нещо.

Тя не отговори, обаче май неумишлено я бях подразнил. Отново. Трудничко ми беше да реша какво я ядосва: очевидно си имаше собствени специални правила кое е „професионално“ и кое — не.

Диамант опакова оръдието и за мое удоволствие добави писалката-детонатор и пакет от „гумичките“, които работеха с нея. Стана ми доста приятно да получа нещо допълнително. И тогава ми замириса на чесън.

Свъсих се. Не беше точно чесън, но приличаше. Какво беше…

Чесън.

Фосфорът мирише на чесън.

— В беда сме — рекох аз веднага. — Повелителя на нощта е тук.

17.

— Невъзможно! — каза Диамант и провери телефона си. — Не би трябвало да са тук поне още час-два.

Спря и затули ухото си — имаше малко безжично устройство — а мобилният премига в ръката му.

Пребледня — вероятно момичето отвън му съобщи за нечие ранно пристигане.

— О, Боже.

— Искри — изкоментира Меган и преметна чантата на електромагнитното оръдие на рамо.

— Имаш среща със Стоманеното сърце днес? — попита Ейбрахам.

— Няма да бъде той — отвърна Диамант. — Ако беше мой клиент, никога не би дошъл лично.

— Изпраща Повелителя на нощта — казах аз и подуших въздуха. — Да, тук е. Подушвате ли го?

— Защо не ни предупреди? — обърна се Меган към Диамант.

— Не говоря за други клиенти с…

— Няма значение — намеси се Ейбрахам. — Тръгваме си.

Той посочи коридора срещу пътя, по който дойдохме ние.

— Къде води това?

— Няма изход — обясни Диамант.

— Оставил си се без път за измъкване? — недоверчиво го попитах аз.

— Никой няма да ме нападне! — отвърна Диамант. — Не и с оръжието, което имам тук. Злочестие! Предполага се, че такива неща не се случват. Клиентите ми са наясно, че не подраняват.

— Задръж го отвън — каза Ейбрахам.

— Да задържа Повелителя на нощта? — невярващо попита Диамант. — Та той е безтелесен. В името на Злочестие, та той може да преминава през стени.

— Тогава не го оставяй да върви из целия коридор — спокойно каза Ейбрахам. — Там отзад има сенки. Ние ще се скрием.

— Не… — започна Диамант.

— Няма време за разправии, приятелю — обясни Ейбрахам. — Всички се преструват, че им е все едно, че продаваш на всички страни, но се съмнявам, че Повелителя на нощта ще се отнесе добре с теб, ако ни открие тук. Ще ме разпознае; виждал ме е преди. Намери ли ме тук, всички сме мъртви. Разбираш ли?

Диамант, все още пребледнял, кимна.

— Хайде — каза Ейбрахам, нарами оръжието си и се запъти по коридора покрай задната част на магазина. Меган и аз го последвахме. Сърцето ми се блъскаше. Повелителя на нощта щял да разпознае Ейбрахам? Каква ли история ги свързваше?

В другия край на коридора имаше пирамиди от сандъци и кутии. Наистина беше без изход, но нямаше светлини. Ейбрахам ни махна да се скрием зад кутиите. Все още можехме да виждаме покритите с оръжия стени на мястото, където бяхме. Диамант стоеше там и кършеше ръце.

— Ето — каза Ейбрахам, постави картечницата си на някаква кутия и го насочи право срещу Диамант. — Дръж го, Дейвид. Не стреляй, освен ако не се налага.

— Няма да подейства срещу Повелителя на нощта — казах аз. — Той притежава Първична непобедимост — куршумите, енергийните оръжия, експлозиите просто минават през него.

Освен ако не можехме да го изкараме на слънчева светлина, при положение, че бях прав. Държах се уверено пред останалите, но истината е, че разполагах само със слухове.

Ейбрахам бръкна в джоба на работните си панталони и измъкна нещо. Един от тензорите.

Веднага ме заля прилив на облекчение. Щеше да ни проправи път към свободата.

— Значи няма да чакаме?

— Не, разбира се — спокойно каза той. — Чувствам се като плъх в капан. Меган, свържи се с Тиа. Трябва да разберем за най-близкия до този тунел. Ще прокопая път до него.

Меган кимна, коленичи и закри уста с ръка, докато шепнеше в мобилния си телефон. Ейбрахам загря тензора, а аз поставих прицела на картечницата му и преместих лостчето на автоматична стрелба. Той кимна одобрително.

Погледнах през прицела. Беше хубав, много по-хубав от моя, с означители на дистанцията, с наблюдение на скоростта и възможност за включване на компенсатори при ниска осветеност. Доста добре виждах Диамант, когато посрещна новите си клиенти с отворени ръце и широка усмивка на лицето.

Напрегнах се. Бяха осем — двама мъже и жена в костюми с четирима войници от Правоприлагането. И Повелителя на нощта. Висок азиатец, който присъстваше само наполовина. Блед, безтелесен. Носеше хубав костюм, но в дългото сако имаше нещо източно. Косата му бе къса и ходеше с ръце зад гърба.

Пръстът ми се насочи към спусъка. Тази твар беше дясната ръка на Стоманеното сърце, източникът на мрака, който изолираше Нюкаго от слънцето и звездите. Подобна тъмнина се носеше по пода около него, отиваше към сенките и се събираше там. Той можеше да убива с нея, можеше да прави пипалата на тази тъмна мъгла солидни и да прониже някого.

Това — безтелесността и манипулирането на мъглата — бяха единствените му две сили, но пък бяха невероятни. Можеше да преминава през твърдо вещество и като всички безтелесни можеше да лети с постоянна скорост. Можеше да направи затворено помещение съвсем тъмно и после да те прониже с тъмнината. Можеше и да държи цял град в постоянен мрак. Мнозина смятаха, че посвещава повечето от енергията си на това.

Което винаги ме беше притеснявало. Ако не беше толкова зает да държи града на тъмно, можеше да бъде могъщ като Стоманеното сърце. Както и да е, беше повече от достатъчен да се справи и с трима ни, както бяхме неподготвени.

Той и двама от подчинените му разговаряха с Диамант. Щеше ми се да мога да чувам какво си говорят. Колебаех се, после се дръпнах от прицела. Много от усъвършенстваните оръжия имаха…

Да. Преместих лостчето и задействах усилвателя на звука на прицела. Извадих слушалката от мобилния си телефон и я прекарах покрай чипа на прицела, за да я наглася, а после я поставих в ухото си. Наведох се напред и насочих прицела точно към групичката. Апаратът предаваше разговора.

— … този път се интересува от определени видове оръжия — обясняваше една от служителките на Повелителя на нощта. Носеше костюм с панталон; черната ѝ коса беше късо подрязана над ушите. — Нашият император е разтревожен, че частите ни твърде много разчитат на бронираните единици за тежковъоръжена подкрепа. С какво разполагате за по-мобилни военни поделения?

— Ъъ, с много неща — отговори Диамант.

Искри, изглежда нервен. Не ни поглеждаше, но не го свърташе и сякаш се потеше. За участник в нелегалната оръжейна търговия със сигурност не се оправяше добре със стреса.

Диамант премести поглед от жената към Повелителя на нощта, чиито ръце бяха сключени зад гърба. Според моите бележки рядко говореше по време на делови срещи. Предпочиташе да ползва служителите си. Това бе нещо, типично за японската култура.

Разговорът продължи и Повелителя на нощта продължи да стърчи с изпънат гръб и мълчалив. Не отидоха да гледат оръжията по стените, въпреки че Диамант намекна, че могат да го направят. Накараха го да им носи оръжията и винаги един от сътрудниците ги преглеждаше и задаваше въпросите.

Това е доста удобно, помислих си аз, а по слепоочието ми се стече капка нервна пот. Може да се съсредоточи върху Диамант — да го проучва и да мисли, без да си губи времето да поддържа разговор.

— Готово — прошепна Меган. Обърнах се и видях как върти мобилния си, а ръката ѝ закрива светлината му, за да покаже на Ейбрахам изпратената от Тиа карта. Той трябваше да се наведе много, за да различи нещо; тя бе затъмнила екрана на мобилния си телефон почти до черно.

Ейбрахам тихо изсумтя.

— Два метра право назад, няколко градуса по-ниско. Това ще отнеме няколко минути.

— Захващай се тогава — каза Меган.

— Ще ми трябва помощта ти за изгребването на праха.

Меган застана отстрани, Ейбрахам постави ръце на задната стена, близо до пода, и задейства тензора. Под него започна да се разпада широк диск стомана и да отваря тунел, през който да можем да пропълзим. Меган започна да изгребва и да отмества стоманения прах, докато Ейбрахам се концентрираше.

Върнах се към наблюдението и опитах да дишам колкото мога по-тихо. Тензорите не вдигаха много шум, просто бръмчаха леко. Надявах се, че никой няма да обърне внимание.

— … господарят смята, че това оръжие не е качествено — каза служителят и върна една картечница. — Разочаровани сме от стоката ти, търговецо.

— Е, искате тежко оръдие, но да не е установка. Това е комбинация, която е трудно изпълнима. Аз…

— Какво е имало тук на стената? — попита тих, призрачен глас. Звучеше като висок шепот, с лек акцент, и все пак пронизваше. Потръпнах от него.

Диамант настръхна. Леко преместих прицела. Повелителя на нощта стоеше до стената с оръжията. Сочеше към мястото, където от стената стърчаха куки — където беше електромагнитното оръдие.

— Тук е имало нещо, нали така? — попита Повелителя на нощта. Почти никога не говореше пряко на някого. Това не беше добър знак. — Отворил си днес. Вече си имал посетители?

— Аз… не обсъждам други клиенти — каза Диамант. — Знаете това.

Повелителя на нощта отново погледна стената. В същия момент Меган бутна някаква кутия, както пренасяше стоманена прах. Шумът не беше силен — всъщност тя не забеляза, че го е направила. Но Повелителя на нощта извърна глава към нас. Диамант последва погледа му; търговецът на оръжия изглеждаше толкова нервен, че човек можеше да направи млякото на масло, ако поставеше ръката му вътре.

— Забеляза ни — тихо казах аз.

— Какво? — попита Ейбрахам, все още концентриран.

— Просто… продължавайте — казах аз и се изправих. — И пазете тишина.

Време беше за малко импровизация.

18.

Нарамих картечницата на Ейбрахам, без да обръщам внимание на приглушените ругатни на Меган. Изтопурках иззад сандъците, преди тя да успее да ме спре, и в последната секунда се сетих да измъкна слушалката от ухото си и да я скрия.

Докато излизах от сенките, войниците на Повелителя на нощта бързо насочиха оръжията си към мен. Прониза ме тревога, изтръпнах от усещането за беззащитност. Мразя някой да насочва оръжие към мен… но май в това приличам на почти всички хора.

Продължих напред.

— Шефе — провикнах се и потупах картечницата. — Оправих я. Сега пълнителят се вади лесно.

Войниците погледнаха господаря си, сякаш искаха разрешение да стрелят. Епичният пак сключи ръце зад гърба си и се втренчи в мен с безплътните си очи. Явно не забелязваше, че лакътят му опира стената и минава през стоманата.

Разглеждаше ме, но не помръдваше. Убийците не стреляха. Добър знак.

Хайде, Диамант, мислех си аз и се мъчех да скрия нервността си. Не се дръж идиотски. Кажи нещо.

— От щифта ли беше? — попита той.

— Не, сър. Пълнителят беше леко изкривен на една страна — почтително кимнах на Повелителя на нощта и лакеите му, после окачих картечницата на стената. За щастие прилегна. Предположих, че ще се получи, понеже размерът ѝ беше почти като на гаусовата пушка.

— Е, Диамант — рече жената. — Може би ще ни разкажеш за тази нова придобивка. Изглежда тя…

— Не — тихо я прекъсна Повелителя на нощта. — Ще чуя това от момчето.

Аз замръзнах, после се обърнах притеснено.

— Сър?

— Момчето е ново — намеси се Диамант. — Не…

— Няма проблем, шефе — обадих се аз. — Това е Манчестър 451. Страхотно оръжие, дава големи възможности — петдесети калибър, с електронно компресирани пълнители. Системата за избор на огъня позволява единична стрелба, импулс и напълно автоматична стрелба. Има граватонична компенсация на отката за стрелба от рамо, има модерен мерник, включително с приемник за звук, установяване на обхвата и механизъм за стрелба от разстояние. Освен това може да се добави гранатомет. Куршумите, с които се продава, са бронебойни и запалителни, сър. Няма да намерите по-добра картечница, сър.

Повелителя на нощта кимна.

— А тази? — попита той и посочи следващото оръжие.

Дланите ми се потяха. Пъхнах ръце в джобовете си. Това беше… беше… Да, знаех.

— Браунинг М3919, сър. Не е на същата висота, но е доста добро за цената си. Също е петдесети калибър, но не разполага с компенсацията на отката, граватониците или електронната компресия. Отлично е като лично оръжие — на цевта има модерни охладители и затова може да дава по осемстотин изстрела в минута. Ефективният обхват е над два километра със забележителна точност.

В коридора стана тихо. Повелителя на нощта погледа още малко оръжието, после се обърна към подчинените си и направи рязък жест. Това ме накара едва ли не да подскоча от тревога, обаче другите явно се поотпуснаха. Очевидно бях минал изпита на Повелителя на нощта.

— Ще искаме да видим Манчестъра — каза жената. — Точно това търсим. Трябваше да споменеш по-рано.

— Аз… притеснявах се от заяждането на пълнителя — отговори Диамант. — Опасявам се, че това е познат проблем при тях. Всяка пушка си има чудатости. Чувал съм, че ако изпилиш един от горните ъгли на пълнителя, той се приплъзва много по-леко. Ето, нека пак я сваля да ви покажа…

Разговорът продължи, а мен ме забравиха. Успях да отстъпя назад, за да не се пречкам. Трябва ли да опитам да се измъкна? Щеше да изглежда подозрително, ако пак ида в дъното, нали? Искри, май се канеха да купят пушката на Ейбрахам. Надявах се той да ми прости.

Успееха ли Ейбрахам и Меган да се измъкнат през дупката, можех да остана, докато Повелителя на нощта си тръгне. Засега да си трая ми се струваше най-добрия ход.

Открих, че се взирам в гърба на Повелителя на нощта, докато служителите му продължаваха да се пазарят. Бях на колко… на три стъпки от него. Един от най-доверените хора на Стоманеното сърце. Един от най-могъщите Епични по наше време. Ето го тук. И не можех да го докосна. Е, не можех да го докосна в буквален смисъл, понеже беше безплътен, но не можех и в преносен смисъл.

Така си беше винаги, още откакто се появи Злочестие. Затова малцина се осмеляваха да се противят на Епичните. Бях виждал деца да умират пред очите на родителите си и никой да не дръзва да вдигне ръка да предотврати убийството. Защо да се мъчат? Нали ще ги убият?

До известна степен той причиняваше същото и на мен. Стоях с него, а единственото, което исках, беше да избягам. Правиш всички ни себични, казах му аз на ум. Затова те мразя. Мразя всички като тебе. А Стоманеното сърце — най-много.

— … бихме могли да използваме по-добра криминологична техника — каза служителката. — Разбирам, че това не е твой специалитет.

— Винаги нося такава апаратура в Нюкаго — отговори Диамант. — Само за вас. Ето, нека ви покажа.

Аз примигнах. Бяха приключили разговора за Манчестъра и очевидно бяха купили пушката — и бяха поръчали на Диамант да достави още триста такива. Той с удоволствие извърши продажбата, нищо че пушката не беше негова.

Криминалистика… замислих се аз. Нещо в тази връзка човъркаше паметта ми.

Диамант отиде до тезгяха си и взе да рови отдолу за някакви кутии. Забеляза ме и ме отпъди с махване на ръка.

— Момче, можеш да се върнеш в склада и да продължиш с инвентаризацията. Повече не ми трябваш тук.

Сигурно трябваше да го послушам, обаче аз направих нещо глупаво.

— Почти съм готов, шефе. Бих искал да остана, ако може. Все още много неща за криминологичната апаратура не са ми известни.

Диамант спря и се вторачи в мен, а аз се постарах да изглеждам възможно най-невинно, пъхнал ръце в джобовете на якето си. Едно гласче в главата ми мърмореше: колко си глупав, колко си глупав, колко си глупав. Кога обаче щях да получа отново подобна възможност?

Криминологичната апаратура включва онези неща, които се ползват при оглед на местопрестъпление. А аз знаех за това малко повечко, отколкото бях подсказал на Диамант. Поне бях чел.

И помнех, че можеш да откриеш ДНК и пръстови отпечатъци с ултравиолетова светлина. Ултравиолетова светлина… тъкмо тя беше слабото място на Повелителя на нощта, както се твърдеше в моите записки.

— Добре — рече Диамант и пак почна да ровичка. — Само не се мотай в краката на Великия.

Направих няколко крачки назад и останах със сведен поглед. Повелителя на нощта не ми обръщаше никакво внимание, а хората му стояха със скръстени ръце, докато Диамант вадеше и редеше кутии. Попита ги от какво имат нужда и от техните отговори скоро разбрах, че някой в Нюкаго — Повелителя на нощта или лично Стоманеното сърце — се тревожи от убийството на Случайност.

Търсеха апаратура, която да установява присъствието на Епични. Диамант не разполагаше с такава; каза, че е чувал някой да продава в Денвър, но се оказало само слух. Оказваше се, че дозерите като онези на Възмездителите са трудни за намиране дори за човек като Диамант.

Освен това искаха техника за по-точно определяне на произхода на гилзите и експлозивите. Диамант можеше да удовлетвори това искане, особено за експлозивите. Извади няколко апарата от опаковките им от стиропор и картон, после показа някакъв скенер, който определя химическия състав на даден експлозив по пепелта след изгарянето му.

Аз чаках напрегнато. Служителката взе нещо, което приличаше на метално куфарче с ключалки отстрани. Тя го отвори и вътре се видяха разни по-дребни уреди в порьозни гнезда. Изглеждаха точно като криминологичните комплекти, за които бях чел.

Отгоре беше закрепен малък чип, който почна леко да присветва с отварянето на куфарчето. Трябва да беше упътването. Служителката небрежно махна с мобилния си пред чипа и свали инструкциите. Аз се приближих и повторих действията ѝ. Тя ме изгледа сърдито, обаче скоро престана да ме забелязва и поднови огледа.

Пулсът ми се ускори, докато преглеждах съдържанието на упътването. Намерих го. Ултравиолетов скенер за пръстови отпечатъци с вградена видеокамера. Прочетох набързо инструкциите. Сега, само да можех да измъкна един от куфарчето…

Жената извади някакъв апарат и го заоглежда. Не беше скенерът, така че не обърнах внимание. Измъкнах го в мига, когато тя отклони поглед, и се престорих, че просто го мотая из ръцете си. Стараех се да изглеждам небрежно любопитен.

Междувременно го включих. Отпред светеше в синьо, а отзад имаше екран — работеше като дигитална видеокамера, но с ултравиолетова светлина. Осветяваш предметите и записваш изображенията, които се появяват. Сигурно беше удобно, ако претърсваш някое помещение за следи от ДНК — така разполагаш със запис на видяното.

Включих на запис. Това, което се канех да направя, преспокойно можеше да ме погуби. Виждал бях да убиват хора за доста по-малко. Но знаех, че на Тиа ѝ трябва по-убедително доказателство. Време беше да ѝ го набавя.

Включих ултравиолетовата светлина и я насочих към Повелителя на нощта.

19.

Повелители на нощта веднага се извъртя към мен.

Обърнах ултравиолетовата светлина настрани и държах главата си надолу, като че изследвах устройството и опитвах да разбера как работи. Исках да изглежда, че съм насочил светлината към него по случайност, докато съм си играл с нея.

Не погледнах към него. Не можех да погледна към Повелителя на нощта. Не знаех дали светлината му е повлияла, но ако беше и ако само е заподозрял, че аз съм го забелязал, щях да умра.

Аз и така можех да умра.

Мъчително беше да не знаеш какъв е бил ефектът на светлината, но устройството записваше. Извърнах се от Повелителя на нощта и с една ръка натиснах някои копчета на машинката, все едно опитвам да я накарам да проработи. С другата, с нервно разтреперани пръсти, измъкнах чипа с данните и го скрих в дланта.

Повелителя на нощта продължаваше да ме гледа. Можех да усетя очите му — като че пробиваха дупки в гърба ми. Стаята сякаш стана по-тъмна, а сенките се удължиха. Отстрани Диамант продължаваше да дрънка за качествата на уреда, който демонстрираше. Изглежда никой не бе забелязал, че съм привлякъл вниманието на Повелителя на нощта.

И аз се престорих, че не съм забелязал, при все че сърцето ми биеше още по-силно в гърдите. Поиграх си още малко с машината, а после я вдигнах, уж най-накрая съм разбрал как работи. Направих крачка и опрях палец в стената, а после направих крачка назад, за да опитам да видя отпечатъка от пръста на ултравиолетовата светлина.

Повелителя на нощта не бе помръднал. Обмисляше какво да направи. Да ме убие би го защитило, ако бях забелязал какво е направила ултравиолетовата светлина. Можеше да го стори. Можеше да заяви, че съм пристъпил в личното му пространство или съм го изгледал накриво. Искри, дори не му трябваше да се оправдава. Можеше да направи каквото иска.

Това обаче можеше да е опасно за него. Щом някой Епичен убиваше произволно или неочаквано, хората винаги се питаха дали това не е опит да прикрие слабостта си. Слугите му ме бяха видели да държа ултравиолетовия скенер. Можеха да направят връзката. Тъй че, за да бъде в безопасност, вероятно щеше да трябва да убие Диамант и войниците от Правоприлагането. Вероятно и собствените си помощници.

Сега се потях. Беше ужасно да стоя там и дори да не го гледам, докато той обмисля убийството ми. Исках да се обърна, да го погледна в очите и да го заплюя, докато ме убиваше.

Спокойно, казах сам на себе си. Без да допускам да личи неподчинение на лицето ми, насочих поглед и се престорих, че забелязвам — за пръв път — как Повелителя на нощта ме гледа втренчено. Стоеше на предишното си място, с ръце зад гърба, а в черния костюм и тънката черна вратовръзка изглеждаше целият направен от черти. Неподвижен поглед, прозирна кожа. Нямаше знак какво се е случило, ако въобще нещо се беше случило.

Щом го видях, подскочих от изненада. Не трябваше да имитирам страх; усетих как кожата ми побледнява и цветът изчезва от лицето ми. Изпуснах скенера за отпечатъци и тихо изскимтях. Скенерът изпука при удара в пода. Аз веднага изругах и приклекнах до счупения уред.

— Какво правиш, глупако!

Диамант дотърча при мен. Не изглеждаше толкова притеснен за скенера, колкото да не съм обидил някак Повелителя на нощта.

— Толкова съжалявам, Велики. Той е некадърен идиот, но е най-добрият, който успях да намеря. Това…

Диамант млъкна, когато близките сенки се удължиха, после се завихриха около себе си и се превърнаха в дебели черни шнурове. Той залитна настрани, а аз скочих на крака. Мракът обаче не ме удари, а хвана падналия скенер.

Чернотата сякаш се разля по пода и се загърчи и заусуква около себе си. Пипалата ѝ вдигнаха скенера във въздуха пред Повелителя на нощта и той го разгледа с безразлични очи. Погледна нас и после още от чернотата се надигна и заобиколи скенера. Донесе се внезапно хрус, като от счупването на сто ореха наведнъж.

Посланието беше ясно. Ядосвайте ме и ви очаква същата съдба.

Повелителя на нощта ловко прикри страха си от скенера и желанието си да го унищожи зад обикновената заплаха.

— Аз… — произнесох аз тихо. — Шефе, защо просто да не отида отзад и да продължа да работя по списъка, както каза?

— Което трябваше да сториш от началото — каза Диамант. — Разкарай се.

Обърнах се и излязох тромаво, притиснал ръка до страната, стиснал чипа с данните от ултравиолетовия скенер. Ускорих крачка и не ми пукаше как изглеждам, докато тичам. Стигнах кутиите и относителната безопасност на сенките им. Там, близо до пода, намерих завършен тунел, прокопан през задната стена.

Залитнах и спрях. Поех си дъх, застанах на ръце и крака и пропълзях в отвора. Промъкнах се през два метра стомана и излязох от другата страна.

Нещо сграбчи ръката ми и аз инстинктивно се дръпнах. Вдигнах поглед; разумът ме изостави, като си спомних как Повелителя на нощта съживи сенките, но с облекчение видях познато лице.

— Шт! — каза Ейбрахам и задържа ръката ми. — Преследват ли те?

— Не мисля — отвърнах му тихо.

— Къде ми е оръжието?

— Хмм… като че ли го продадох на Повелителя на нощта.

Ейбрахам повдигна вежда към мен, после ме издърпа настрана, където Меган ни прикриваше с пушката ми. Тя беше определението за професионалист — устните свити на черта, очите претърсваха близките тунели за опасност. Единствената светлина идваше от мобилните, които тя и Ейбрахам носеха окачени на рамо.

Ейбрахам ѝ кимна и повече нямаше разговори, докато тримата се измъквахме по коридора. На следващата пресечка на катакомбите Меган подхвърли пушката ми на Ейбрахам — не обърна внимание, че протегнах ръка за нея — и извади от кобура един от пистолетите си. Кимна му, прицели се и се завтече по стоманения тунел.

Продължихме по същия начин, мълчаливо, известно време. И преди бях безнадеждно дезориентиран, но сега бях взел толкова завои, че едва ли знаех в коя посока е нагоре.

— Окей — произнесе Ейбрахам най-накрая и вдигна ръка, за да махне на Меган да се върне. — Да поемем дъх и да видим дали не ни следи някой.

Застана в малка ниша в коридора, откъдето можеше да наблюдава участъка зад нас и да види дали някой не ни е следил. Изглежда, че разчиташе повече на ръката, която не беше простреляна в рамото.

Приклекнах до него и Меган дойде при нас.

— Ти предприе неочакван ход там горе, Дейвид — тихо и спокойно каза Ейбрахам.

— Нямах време да мисля за него — отговорих аз. — Чуха ни как работим.

— Така, така. И тогава Диамант предложи да се оттеглиш, но ти твърдиш, че си искал да останеш?

— Това… ти си го чул?

— Не бих могъл да го спомена, ако не бях.

Той продължи да гледа по коридора.

Хвърлих поглед към Меган, която ме смрази с очи.

— Непрофесионално — промърмори тя.

Бръкнах в джоба си и извадих чипа с данните. Ейбрахам го погледна, след това се намръщи. Очевидно не бе останал достатъчно дълго, за да види какво вършех с Повелителя на нощта. Поставих чипа на мобилния си и свалих три байта информация. Видеото от ултравиолетовия скенер тръгна. Ейбрахам надникна и дори Меган проточи шия, за да види какво показва.

Затаих дъх. Все още не знаех със сигурност дали съм прав за Повелителя на нощта — а дори и да бях, нямаше как да се каже дали моето припряно въртене на скенера е хванало използваеми изображения.

Видеото показа земята и мен как махам с ръка пред обектива. Тогава мина към Повелителя на нощта и сърцето ми подскочи. Чукнах по екрана и задържах образа.

— Малък умен слонце такъв — измърмори Ейбрахам. Там, на екрана, стоеше Повелителя на нощта, с половината от тялото му материално. Беше трудно да се различи, но беше там. На ултравиолетовата светлина не беше прозрачен и тялото му изглеждаше по-постоянно.

Отново чукнах по екрана, ултравиолетовата светлина изчезна и Повелителя на нощта отново стана безтелесен. Видеото беше само секунда-две, но бе достатъчно.

— Ултравиолетов полицейски скенер — обясних аз. — Мина ми през ума, че това е най-добрият ни шанс да знаем със сигурност…

— Не мога да повярвам, че си поел този риск — каза Меган. — Без да попиташ никого. Можеше да убият и трима ни.

— Но не ни убиха — намеси се Ейбрахам и измъкна чипа с данните от ръката ми. Разгледа го внимателно и имаше странно благоговеен вид. После вдигна поглед, припомняйки си сякаш, че е планирал да наблюдава коридора за знаци, че някой ни преследва.

— Трябва да занесем този чип на Проф. Веднага.

Поколеба се.

— Добра работа.

Стана да върви, а аз засиях. Тогава се обърнах към Меган, която ми прати още по-студен, по-враждебен поглед отпреди. Тя се надигна и последва Ейбрахам.

Искри, казах си аз. Какво беше нужно, за да се впечатли това момиче? Поклатих глава и се понесох след тях.

20.

Когато се върнахме, Коуди бе излязъл да поразузнава за Тиа. Тя махна към някакви дажби на задната маса в главната стая — очакваха поглъщане. Консумиране. Каквато и да е думата.

— Иди и кажи на Проф какво си открил — тихо каза Ейбрахам и отиде към складовото помещение. Меган се насочи към дажбите.

— Къде отиваш? — попитах Ейбрахам.

— Май ми трябва ново оръжие — усмихна се той и се шмугна през вратата. Не ми се скара за направеното — разбра, че съм спасил групата. Поне се надявах, че го вижда така. Все пак, в гласа му се долавяше чувство на загуба. Харесваше оръжието си. Лесно беше да се разбере защо — никога не бях притежавал толкова хубаво оръжие.

Проф не беше в главната стая и Тиа ме изгледа и вдигна вежда.

— Какво ще казваш на Проф?

— Аз ще обясня — каза Меган и седна до нея. Както обикновено, масата на Тиа бе застлана с книжа и кутийки кола. Изглежда бе получила споменатите от Коуди застрахователни документи и ги беше поставила на екрана пред себе си.

Съобразих, че ако Проф не е тук, значи е в стаята си за размишления с изобразителя. Прекрачих и почуках леко на стената; вратата бе закрита само със завеса.

— Влизай, Дейвид — прозвуча гласът на Проф отвътре.

Не се решавах. Не бях влизал в тази стая, откакто представих на групата плана си. Останалите влизаха рядко. Тя бе светилището на Проф и той обикновено излизаше — вместо да кани хората вътре — когато трябваше да говорят с него. Погледнах Тиа и Меган; и двете изглеждаха изненадани, въпреки че не казаха нищо.

Отметнах завесата и пристъпих в стаята. Представих си какво ли прави Проф със стенните изобразители — може би се възползваше от хакването на шпионската мрежа, придвижваше се из града и проучваше Стоманеното сърце и подчинените му. Не беше нищо толкова драматично.

— Черни дъски? — запитах аз.

Проф се извърна от стената, където стоеше прав и пишеше с парче тебешир. Всичките четири стени, включително таванът и подът, бяха станали сиво-черни и бяха покрити с бели драсканици.

— Знам — каза Проф и ми направи знак да вляза. — Не е много модерно, нали? Имам технология, която може да представи почти всичко, което искам, във всяка пожелана от мен форма. А аз предпочитам черни дъски.

Той поклати глава, като че ли се забавляваше от собствената си ексцентричност.

— Така мисля най-добре. Стари навици, предполагам.

Пристъпих към него. Сега можех да видя, че той всъщност не пише на стените. Нещото в ръката на Проф беше просто малко писало, оформено като парченце тебешир. Машината интерпретираше писанията му и изкарваше думите на стената, докато той ги дращи.

Завесата се бе върнала на мястото си и спря светлината от другите стаи. Едва можех да забележа Проф; единствената светлина идваше от мекия блясък на бялото писмо върху всичките шест стени. Почувствах се все едно се нося из космоса, а думите — звезди и галактики — светят към мен от далеч.

— Какво е това? — попитах аз, загледан нагоре, докато четях написаното на тавана. Проф бе заградил някои части от него, а към различни дялове сочеха стрелки и линии. Не можех да разбера кой знае колко. Беше написано на някакъв английски език. Много от думите обаче бяха твърде малки и сякаш бяха написани с някаква стенография.

— Планът — разсеяно произнесе Проф. Не носеше предпазните очила или престилката — и двете бяха захвърлени край вратата, а ръкавите на безупречната му черна риза бяха навити до лактите.

— Моят план? — попитах аз.

Усмивката на Проф беше осветена от бледия блясък на тебеширените линии.

— Вече не. Все пак има някои елементи от него.

Изпитах силно чувство на покруса.

— Но, искам да кажа…

Проф ме изгледа и постави ръка на рамото ми.

— Свърши страхотна работа, синко. Като имаме всичко предвид.

— Какво не му беше наред? — попитах аз. Бях прекарал години… всъщност, целия си живот над този план и бях доста уверен в това, което предлагах.

— Нищо, нищо — обясни Проф. — Идеите са разумни. Забележително разумни. Да убедим Стоманеното сърце, че в града има съперник, да го подмамим навън, да го ударим. Въпреки очевидно скандалния факт, че не знаеш каква е слабостта му.

— Добре, така е — признах аз.

— Тиа работи здраво по това. Ако някой може да измъкне истината, това е тя — каза Проф и спря за миг, преди да продължи. — Всъщност, не, не биваше да казвам, че това не е твоят план. Той е, и тук има повече от само елементи от него. Прегледах тетрадките ти. Премислил си нещата много добре.

— Благодаря.

— Но въображението ти е било много ограничено, синко.

Проф свали ръка от рамото ми и отиде до стената. Чукна по нея с имитацията на тебешир и текстът в стаята се завъртя. Изглежда не го забеляза, но на мен ми се зави свят, докато стените сякаш падаха върху мен и се въртяха, преди някоя нова изписана стена да изникне пред Проф.

— Нека започна с това — изрече той. — Като оставим настрана, че не знаеш слабото място на Стоманеното сърце, какъв е най-големият недостатък на твоя план?

— Аз… — намръщих се. — Може би ликвидирането на Повелителя на нощта? Но Проф, нали…

— Всъщност — отвърна ми Проф — не е това.

Намръщих се още повече. Не бях се замислял, че в плана ми има недостатък. Бях ги изчислил всичките; изглаждах ги, като мазило, което премахва пъпките от брадичката на тийнейджър.

— Хайде да разбием на части — каза Проф, вдигна ръка и разчисти отвор върху стената, все едно избърсваше мръсотията от прозорец. Думите изхрущяха настрана — не изчезнаха, но се сбутаха, като че беше издърпал ново парче хартия от ролка. Вдигна тебешира към откритото пространство и започна да пише.

— Стъпка първа, имитираме могъщ Епичен. Стъпка втора, започваме да избиваме важните епични на Стоманеното сърце, за да го разтревожим. Стъпка трета, изкарваме го. Стъпка четвърта, убиваме го. Като извършваш това, възвръщаш надеждата на света и насърчаваш хората да се съпротивляват.

Кимнах.

— Само дето има проблем — каза Проф, докато все още драскаше по стената. — Ако наистина успеем да убием Стоманеното сърце, ще сме го направили, като имитираме някой силен Епичен. Тогава всички ще предположат, че зад поражението стои някой Епичен. Какво печелим?

— След успеха можем да обявим, че са били Възмездителите.

Проф поклати глава.

— Няма да подейства. Никой няма да ни повярва, не и след всички неприятности, през които трябва да минем, за да накараме Стоманеното сърце да повярва.

— Е, има ли значение? — попитах аз. — Ще бъде мъртъв.

После добавих по-кротко:

— А и аз получавам отмъщението си.

Проф се поколеба, тебеширът му спря на стената.

— Да — каза той. — Предполагам, че ще го получиш.

— И Вие го искате мъртъв — продължих аз и застанах до него. — Знам го. Мога да го видя.

— Искам всички Епични мъртви.

— Повече от това е — казах аз. — Виждал съм го във Вас.

Той ме мерна и погледът му стана корав.

— Това няма значение. Изключително важно е хората да знаят, че ние сме били зад това. Ти сам го каза — не можем да убием всеки Епичен. Възмездителите се въртят в кръг. Единствената ни надежда, единствената надежда на човешкия род е да убедим хората, че можем да се съпротивляваме. За да стане това, Стоманеното сърце трябва да падне от човешка ръка.

— Но за да се покаже, трябва да вярва, че го заплашва някой Епичен — казах аз.

— Виждаш ли проблема?

— Аз… — Започвах да го виждам. — Значи няма да имитираме някой Епичен?

— Ние го правим — отвърна Проф. — Харесва ми идеята, искрата. Просто посочвам проблемите, които трябва да разрешим. Ако този… Светлина ще убива Стоманеното сърце, трябва ни начин да гарантираме, че след това можем да убедим хората, че наистина сме били ние. Не е невъзможно, но затова трябваше да работя още върху плана и да го развия.

— Окей — рекох аз и се отпуснах. Значи все още бяхме в движение. Фалшив Епичен… душата на моя план си оставаше.

— За съжаление, има по-сериозен проблем — продължи Проф и потропа с тебешира си по стената. — Планът ти настоява да убиваме Епични от администрацията на Стоманеното сърце, за да го заплашим и да го изкараме. Заявяваш, че трябва да го направим, за да докажем, че в града се е появил нов Епичен. Само дето това няма да проработи.

— Какво? Защо?

— Понеже е точно това, което Възмездителите биха направили — обясни Проф. — Безшумно убиваме Епични и никога не излизаме на открито? Това ще го направи подозрителен. Трябва да мислим като истински съперник. Всеки, който иска Нюкаго, ще мисли по-мащабно. Всеки Епичен може да си има град; това не е трудно. За да искаш Нюкаго, трябва да си амбициозен. Трябва да искаш да бъдеш крал. Трябва да искаш Епичните да ти играят по свирката. Затова да ги убиваш един по един няма да има смисъл. Разбираш ли?

— Ще ти трябват живи, за да вървят след теб — произнесох аз, докато проумявах бавно. — Всеки убит от теб Епичен ще намали силата ти, след като завладееш Нюкаго.

— Точно така — съгласи се Проф. — Повелителя на нощта, Зарево, може би Конфлукс… те ще трябва да бъдат премахнати. Но ще трябва много да внимаваш кого да убиеш и кого да опиташ да купиш.

— Само че ние не можем да ги купим — казах аз. — Няма да сме в състояние да ги убедим, че сме Епични, не и за дълго време.

— Ето че забелязваш още един проблем — отбеляза Проф.

Прав беше. Клюмнах, като изфирясала газирана вода, оставена в чаша през нощта. Как не бях видял тази пробойна в плана си?

— Работя върху тези два проблема — каза Проф. — Ако ще имитираме Епичен — а аз все още смятам, че трябва — трябва да можем да докажем, че сме били зад това през цялото време. По този начин истината може да залее Нюкаго и оттук да се разпространи из Разединените Щати. Не можем просто да го убием; трябва да се заснемем как го правим. И трябва в последния момент да изпратим информация за плановете си на точните хора из града, тъй че да знаят и да могат да гарантират за нас. Хора като Диамант, неепични престъпни магнати, хора с влияние, но не пряко свързани с това правителство.

— Окей. А какво става с втория проблем?

— Трябва да ударим Стоманеното сърце по някое болезнено място — каза Проф, — но не можем да се занимаваме с това твърде много време и не можем да се фокусираме върху Епични. Трябват ни един или два мощни удара, които да го обезкървят, да го накарат да ни възприема като заплаха, и трябва да го направим като съперник, който иска да заеме мястото му.

— И…

Проф чукна по стената и извъртя текста от пода пред себе си. Чукна по дял от него и част от написаното заблестя в зелено.

— Зелено? — развеселено го попитах аз. — Какво беше онова, дето сте харесвал старомодните неща?

— Можеш да пишеш с цветен тебешир на черната дъска — рязко каза той и огради две думи — канализационна система.

— Канализационна система? — повторих аз. Очаквах нещо по-величествено и по-малко… мръсно.

Проф кимна.

— Възмездителите не удрят устройства; фокусираме се само върху Епичните. Засегнем ли един от главните елементи на инфраструктурата на града, това ще принуди Стоманеното сърце да повярва, че не Възмездителите работят срещу него, а някоя друга сила. Някой, който опитва да събори властването му — или бунтовници вътре в града, или друг Епичен, навлязъл в неговата територия. Нюкаго работи на основата на два принципа — страх и стабилност. Градът притежава основната инфраструктура, която много други нямат, и това привлича хората тук. Страхът от Стоманеното сърце ги държи в подчинение.

Той отново сви думите на стените и домъкна мрежа от чертежи, направени с „тебешир“ на отсрещната стена. Приличаше на примитивен план.

— Започнем ли да нападаме инфраструктурата му, ще излезе срещу нас по-бързо, отколкото ако атакуваме неговите Епични. Стоманеното сърце е умен. Той знае защо хората идват в Нюкаго. Загуби ли основните неща — канализацията, електричеството, комуникациите — ще загуби града.

Кимнах бавно.

— Питам се защо.

— Защо? Нали току-що обясних…

Проф замлъкна и ме погледна. Смръщи се.

— Нямаш това предвид.

— Питам се защо въобще го е грижа. Защо толкова се трепе да създаде град, където хората да искат да живеят? Защо го е грижа имат ли храна, вода, електричество? Убива ги тъй жестоко и едновременно с това гледа да са задоволени.

Проф се умълча. Най-накрая поклати глава.

— Какво значи да бъдеш крал, ако няма кой да ти се подчинява?

Върнах си към онзи ден, денят, в който баща ми умря. Тези хора са мои… Докато мислех за това, осъзнах нещо за Епичните. Нещо, което — въпреки годините проучвания — не съм разбирал изцяло досега.

— Не е достатъчно — прошепна Проф. — Не е достатъчно да имаш божествени сили, да бъдеш функционално безсмъртен, да можеш да подчиняваш стихиите на волята си и да се носиш из небето. Не е достатъчно, освен ако не можеш да го използваш, за да заставиш другите да ти се подчиняват. В някакъв смисъл, без обикновените хора, Епичните не биха били нищо. Имат нужда от някого, когото да командват; имат нужда от някакъв начин да демонстрират силите си.

— Мразя го — изсъсках аз, въпреки че не бях искал да го произнасям гласно. Дори не бях усетил, че го мисля.

Проф ме изгледа.

— Какво? — продължих аз. — Ще ми кажете, че гневът ми не води до нищо добро?

В миналото хората опитваха да ми кажат това, най-вече Марта. Според нея жаждата за отмъщение щяла да ме изяде отвътре.

— Твоите емоции са си твоя работа, синко — рече Проф и се обърна. — Не ме интересува защо се биеш, докато го правиш. Може би гневът ти ще те изгори, но по-добре да изгориш, отколкото да се смачкваш под властта на Стоманеното сърце.

Той спря.

— Освен това, да ти кажа да се спреш ще е все едно — присмял се хърбав на щърбав.

Кимнах. Той го разбираше. И той го изпитваше.

— Както и да е, сега планът е променен — каза Проф. — Ще ударим по пречиствателната станция за отпадъчни води, понеже е най-слабо охраняваната. Номерът ще е да направим така, че Стоманеното сърце да свърже нападението с някой Епичен съперник, а не просто с бунтовници.

— Толкова зле ли ще бъде, ако хората си мислят, че е имало бунт?

— Първо, това няма да изкара Стоманеното сърце — обясни Проф. — А ако реши, че хората са се бунтували, ще ги накара да си платят. Няма невинни да загиват като отплата за нещо, което сме направили ние.

— Но, искам да кажа, не е ли смисълът в това? Да покажем на останалите, че можем да се борим? Всъщност, като си мисля за това, вероятно бихме могли да се установим тук, в Нюкаго, за постоянно. Победим ли, може би ще успеем да застанем начело щом…

— Спри.

Намръщих се.

— Ние убиваме Епични, синко — поде Проф, а гласът му изведнъж стана тих и напрегнат. — И сме добри в това. Но не си набивай в ума, че сме революционери, че ще унищожим порядъка наоколо и ще се установим на неговото място. В момента, в който започнем да мислим така, сме свършени. Ние искаме да накараме останалите да се сражават. Искаме да ги вдъхновим. Но не дръзваме да вземем тази власт за себе си. Това ще е краят. Ние сме убийци. Ние ще отстраним Стоманеното сърце от мястото му и ще намерим начин да изтръгнем сърцето от гърдите му. Нека след това някой друг решава какво да прави с града. Аз не искам да имам нищо общо с това.

Свирепостта на тези думи, макар и да бяха тихи, ме успокои. Не знаех как да отговоря. Все пак Проф може би имаше основание. Ставаше дума да убием Стоманеното сърце. Трябваше да останем съсредоточени.

Все пак бе странно, че не ме критикува за наклонността ми към мъст. Май беше първият човек, който не ми поднасяше някакви глупости за отмъщението.

— Чудесно — съгласих се аз. — Но смятам, че канализационната станция не е подходящото място за удар.

— Къде би отишъл ти?

— Електроцентралата.

— Твърде добре охранявана.

Проф прегледа бележките си и можах да видя, че има схема и на електроцентралата, с написано около нея. Беше го обмислял.

Развълнувах се от идеята, че и двамата сме мислили в едно и също направление.

— Ако е добре охранявана — казах аз — тогава взривяването ѝ ще е много по-впечатляващо. А можем и да откраднем от батериите на Стоманеното сърце, докато сме там. Донесохме оръдие от Диамант, но то е изтощено. Трябва му мощен източник на енергия, за да работи.

Издигнах мобилния си до стената и пуснах видеото, на което електромагнитното оръдие стреля. То се появи на стената, избута настрана някои от тебеширените записки на Проф и тръгна.

Гледаше мълчаливо и когато свърши, кимна.

— Тъй, значи нашият фалшив Епичен ще има енергийни сили.

— И затова ще унищожи електроцентралата — потвърдих аз. — Съвпада тематично.

Епичните обичаха темите и мотивите.

— Твърде е неприятно, че разрушаването на електроцентралата няма да спре Правоприлагането — изкоментира Проф. — Конфлукс ги зарежда направо. Зарежда пряко и част от града, но разузнаването ни твърди, че го прави, като зарежда складирани тук батерии.

Той придърпа нагоре схемите на електроцентралата.

— Една от тези батерии може да зареди оръдието — те са извънредно компактни и съдържат повече заряд, отколкото би трябвало да бъде физически възможно. Взривим ли станцията и останалите от батериите, това ще причини сериозни щети на града.

Той кимна.

— Харесва ми. Опасно е, но ми харесва.

— Все пак ще трябва да ударим Конфлукс — казах аз. — Има смисъл, дори и за някой съперник от Епичните. Първо ликвидира електроцентралата, после премахва и полицейските сили. Хаос. Ще бъде особено добре, ако можем да убием Конфлукс с това оръдие и направим голямо светлинно шоу.

Проф кимна.

— Ще трябва да планирам още — каза той, вдигна ръка и изтри видеото. То изчезна, все едно нарисувано с тебешир. Бутна настрана още един куп писания и вдигна подобието си на тебешир, за да заработи. Обаче се спря и ме погледна.

— Какво? — попитах аз.

Отиде до възмездителското си яке, оставено на една маса, и извади нещо изпод него. Върна се и ми го подаде. Ръкавица. Един от тензорите.

— Упражняваше ли се? — запита ме той.

— Все още не съм много добър.

— Ставай по-добър. Бързо. Не искам групата да действа под възможностите си, а не ми се струва, че Меган може да накара тензорите да работят.

Взех ръкавицата и не казах нищо, при все че исках да попитам — А защо не ти, Проф? Защо отказваш да използваш собственото си изобретение?

Предупреждението на Тиа да не се ровя много-много ме накара да си държа езика.

— Изпречих се пред Повелителя на нощта — изломотих аз и чак сега си припомних причината да дойда и да говоря с Проф.

— Моля?

— Той беше там, на мястото на Диамант. Излязох и се представих за един от помощниците на Диамант. Аз… използвах неговия ултравиолетов скенер за отпечатъци, за да потвърдя слабото място на Повелителя на нощта.

Проф ме проучи внимателно; лицето му не издаваше чувства.

— Следобедът ти е бил зает. Предполагам, че си го извършил, излагайки на голям риск цялата група?

— Аз… Да.

По-добре да го чуе от мен, отколкото от Меган, която несъмнено ще докладва — в големи подробности — как съм се отклонил от плана.

— Обещаващ си — каза Проф. — Поемаш рискове; постигаш резултат. Имаш ли доказателство за това, което твърдиш за Повелителя на нощта?

— Имам запис.

— Впечатляващо.

— Меган не бе особено щастлива от това.

— Меган харесваше стария начин — обясни Проф. — Включването на нов член в групата винаги разстройва динамиката. Освен това мисля, че се притеснява, че я засенчваш. Все още ѝ държи влага, че не можа да накара тензорите да работят.

Меган? Да се притеснява, че аз засенчвам нея? Проф сигурно не я познаваше особено добре.

— Върви си тогава — завърши той. — Искам да работиш бързо с тензора, когато ударим електроцентралата. И не се тревожи твърде много за Меган…

— Няма. Благодаря Ви.

— … притеснявай се от мен.

Замръзнах.

Проф започна да пише на дъската и не обърна гръб, докато говореше, но думите му бяха остри.

— Постигнал си резултат, рискувайки живота на моите хора. Предполагам, че никой не е пострадал, иначе досега да си го споменал. Както казах, обещаващ си. Но ако ти, Дейвид Чарлстън, необмислено причиниш смъртта на някой от хората ми, твоят проблем няма да е Меган. Аз няма да оставя от теб достатъчно, та тя да се занимава с него.

Преглътнах. Устата ми изведнъж бе пресъхнала.

— Поверявам на теб техния живот — продължи Проф, докато пишеше, — а на тях поверявам твоя. Не предавай това доверие, синко. Дръж импулсите си под контрол. Не действай, просто защото можеш; действай, понеже е правилно. Имаш ли това наум, ще бъдеш отличен.

— Да, сър — казах аз и бързо излязох през закритата със завеса врата.

21.

— Как е сигналът? — попита Проф през безжичното си устройство.

Вдигнах ръка към ухото си.

— Добре — произнесох аз. На лента на китката ми носех мобилния си — настроен на честотата на мобилните на Възмездителите и напълно обезопасен откъм шпионирането на Стоманеното сърце. Бяха ми дали и едно от якетата им. Изглеждаше като тънко спортно яке в черно и червено — но имаше кабели под цялата подплата и зашит в гърба мъничък енергиен заряд. Той щеше да разпростре конкусионно поле около мен, ако ме удареха сериозно.

Проф го бе направил лично за мен. Каза, че ще ме защити от падане от ниско или от малък взрив, но и че не бива да опитвам да скачам от скали или да оставям да ме прострелват в лицето. Не че възнамерявах да върша което и да е от двете.

Носех го с гордост. Не ми бяха съобщили официално, че съм член на групата, но тези две промени означаваха практически същото. Разбира се, и отиването на тази задача вероятно беше добър знак.

Погледнах мобилния си; показваше, че съм на линия само с Проф. Почукването по екрана можеше да ме свърже с всички от екипа, да ме свърже с отделен член или да ми позволи да избера неколцина и да говоря с тях.

— На позиция ли сте? — попита Проф.

— Да.

Стоях в тъмен тунел от чиста стомана, а единствената светлина идваше от моя мобилен и от мобилния на Меган по-нагоре. Носеше тъмни джинси и разкопчаното отпред кафяво кожено яке върху впита тениска. Оглеждаше тавана.

— Проф — започнах тихо и се извърнах, — сигурен ли сте, че не мога да съм партньор на Коуди за тая мисия?

— Коуди и Тиа са проникване — обясни Проф. — Минавали сме през това, синко.

— Тогава може би да отида с Ейбрахам. Или с Вас.

Хвърлих поглед през рамо и заговорих още по-тихо.

— Тя всъщност не ме харесва много.

— Няма да допусна двама членове на екипа ми да не се сработват — твърдо отсече Проф. — Ще се научите да работите заедно. Меган е професионалист. Ще мине добре.

Да, професионалист е, помислих си аз. Твърде много е професионалист. Но Проф не чуваше нищо от това.

Поех дълбоко дъх. Част от нервността ми, както бях наясно, идваше от работата. Измина седмица от разговора ми с Проф и останалите Възмездители се съгласиха, че ударът по електроцентралата — и представянето за Епичен-конкурент, докато го осъществяваме — е най-добрият план.

Денят беше днес. Щяхме да се промъкнем и да разрушим електроцентралата на Нюкаго. Това щеше да е първата ми истинска операция с Възмездителите. Най-накрая бях част от групата. Не исках да съм слабакът.

— Добре ли си, синко? — попита ме Проф.

— Да.

— Тръгваме. Задействай си таймера.

Настроих си мобилния за десетминутно броене. Проф и Ейбрахам щяха да проникнат първи от другата страна на централата, където бяха големите машини. Щяха да си проправят път нагоре и да поставят взривове. На десетата минута Меган и аз щяхме да влезем и да откраднем батерия, която да използваме с електромагнитното оръдие. Тиа и Коуди щяха да влязат последни, през направената от Проф и Ейбрахам дупка. Те бяха помощната група — готови да влязат и да ни помагат да извадим батерията ако трябваше, но иначе щяха да стоят отзад и да ни дават информация и указания.

Вдишах дълбоко. На ръката без мобилен носех черния кожен тензор, с блестящите зелени ивици от върховете на пръстите до дланта. Меган ме погледна, докато се изкачвах до края на тунела, прокопан от Ейбрахам вчера при една разузнавателна мисия.

Показах ѝ броенето.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — попита ме тя. В гласа се долавяше скептицизъм, въпреки че лицето ѝ беше невъзмутимо.

— Станал съм много по-добър с тензорите — отвърнах ѝ аз.

— Забравяш, че съм наблюдавала повечето от практическите ти занятия.

— Коуди нямаше нужда от тия обуща — казах аз.

Тя вдигна вежда към мен.

— Аз мога да го направя — продължих и отидох до края на тунела, където Ейбрахам беше оставил стоманен стълб да стърчи от земята. Беше достатъчно къс, за да мога да стъпя на него и да достигна ниския таван. Часовникът цъкаше. Ние не говорехме. Наум опитах няколко начина да започна разговор, но всичките замираха на устните ми щом отворех уста. Всеки път ме посрещаше стъкленият поглед на Меган. Тя не искаше да приказва. Искаше да свърши работата.

Защо ли въобще ми дреме?, помислих си аз, докато гледах тавана. Освен първия ден, не ми е показала друго освен хладина и от време на време презрение.

И все пак… около нея имаше нещо. Нещо повече от факта, че е красива, че носи малки гранати в сутиена си — което, между другото, все още намирах за страхотно.

Във Фабриката имаше момичета. Но, както всички останали, те бяха примирени. Наричаха го да си живееш живота, но се страхуваха. Страхуваха се от Правоприлагането, страхуваха се, че някой Епичен ще ги убие.

Меган не изглеждаше уплашена от каквото и да е. Никога. Не играеше игрички с мъжете, не мигаше често-често с очи, не казваше неща, които не мисли. Вършеше каквото трябваше да се свърши и беше много добра в това. Намирах го невероятно привлекателно. Искаше ми се да можех да ѝ го обясня. Да вадя думи от устата си обаче изглеждаше като да опитвам да избутам топчета за игра през ключалка.

— Аз… — подех аз.

Мобилният ми избипка.

— Давай — каза тя и погледна нагоре.

Опитах се да си кажа, че не съм облекчен от прекъсването, повдигнах ръце към тавана и затворих очи. Ставах по-добър с тензорите. Не бях добър колкото Ейбрахам, но повече не бях и пречка. Поне не през повечето време. Опрях плътно ръката си към металния таван на тунела и натиснах, като я задържах на място със започването на вибрациите.

Бръмченето наподобяваше усърдното пърпорене на току-що запалена малка спортна кола, която не е на скорост. Това бе още една от метафорите на Коуди за звука; аз бях описал усещането като от разклатена пералня, пълна със стотина епилептични шимпанзета. Бях доста горд от това сравнение.

Натиснах и удържах ръката си, като тихичко си бръмках в същия тон. Това ми помогна да се концентрирам. Другите не го правеха, но пък и не им се налагаше винаги да държат ръката си опряна в стената. Разбира се, исках да се науча да го правя като тях, но засега и това щеше да свърши работа.

Вибрациите се усилиха, но аз ги обуздавах, стисках ги в ръката си. Удържах ги, докато не ми се стори, че ноктите на ръцете ми ще се изтръгнат. Тогава отдръпнах ръка и някак си натиснах.

Представете си да държите рояк пчели в уста, после да ги изплюете и да опитате да ги насочвате в едно направление само със силата на дъха и волята си. Нещо такова е. Ръката ми се отмести и аз освободих полумузикалните вибрации право в тавана, който затрака и се разтресе с тихо жужене. Около ръката ми се понесе стоманен прах и се посипа долу, сякаш някой бе допрял ренде в корпуса на хладилник.

Меган скръсти ръце и загледа с повдигната вежда. Подготвих се за хладен, безразличен коментар. Тя кимна и каза:

— Добра работа.

— Да, знаеш, че доста се упражнявах. Блъсках на стария стеноизпаряващ фитнес.

— На какво? — тя се смръщи, докато издърпваше донесената от нас стълба.

— Няма значение — отвърнах аз, качих се по стълбата и проврях глава в сутерена на Станция Седем, електроцентралата. Разбира се, никога не бях влизал в което и да е от градските съоръжения. Приличаха на бункери, заобиколени с високи стоманени стени и огради. Стоманеното сърце обичаше да наблюдава нещата; място като това нямаше да бъде просто електроцентрала, но щеше да има и канцеларии на горните етажи. Всичките грижливо оградени, пазени и наблюдавани.

За щастие, сутеренът нямаше камери. Повечето от тях бяха в коридорите.

Меган ми подаде пушката и аз се изкачих в стаята отгоре. Намирахме се в складово помещение, тъмно, като изключим няколко от постоянните лампи, които на такива места… се оставят постоянно включени. Отидох до стената и чукнах по мобилния.

— Вътре сме — тихо произнесох аз.

— Добре — отвърна гласът на Коуди.

Изчервих се.

— Извинявай. Смятах да изпратя това на Проф.

— Ти го направи. Той ми нареди да ви наблюдавам. Включи камерата на слушалката.

Слушалката обхващаше ухото и имаше малка, стърчаща камера. Чукнах няколко пъти по екрана на мобилния и я активирах.

— Хубаво — рече Коуди. — Тиа и аз сме се настанили на входния пункт на Проф.

Проф харесваше непредвидените случаи и това обикновено значеше, че оставя един или двама души да отвличат вниманието или да задействат планове, ако главните екипи бъдат приклещени.

— Нямам много за вършене тука, — продължи Коуди; южняшкият му акцент беше силен както винаги — тъй че ще ви досаждам.

— Благодаря — отвърнах му аз и погледнах към Меган, която изпълзяваше от дупката.

— Не го споменавай, момко. И спри да гледаш блузата на Меган.

— Аз не…

— Просто се майтапя. Надявам се да продължиш да го правиш. Ще бъде забавно да гледам как те прострелва в крака, като те пипне.

Многозначително се загледах настрана. Оказа се, че за щастие Коуди не е включил и Меган точно в този разговор. Всъщност се усетих как дишам по-леко, след като знам, че Коуди ни наблюдава. Меган и аз бяхме двамата най-нови членове на групата; ако някой имаше нужда от указания, това бяхме ние.

Меган носеше на гръб раницата ни, напълнена с необходимите за инфилтрирането неща. Извади пистолет — ако бъдем честни, щеше да е по-полезен при близък бой от пушката ми.

— Готов? — попита ме тя.

Кимнах.

— За колко „импровизиране“ от теб трябва да съм готова днес? — поинтересува се Меган.

— Само за колкото е необходимо — промърморих аз и вдигнах ръка към стената. — Ако знаех кога ще има нужда, нямаше да е импровизация, нали? Щеше да бъде планиране.

Тя се захили.

— Тази концепция ти е чужда.

— Чужда? Не видя ли всички тетрадки с планове, които донесох в групата? Нали се сещаш, тези, при чието измъкване едва не загинахме всички?

Тя се обърна и не ме погледна, а стойката ѝ се вдърви.

Искрите да я вземат тая жена, помислих си аз. Веднъж опитай да разбереш нещо. Поклатих глава и поставих ръка на стената.

Една от причините градските съоръжения да се смятат за неуязвими беше охраната. Камери по всички коридори и стълбища; мислех си, че ще хакнем сигурността и ще сменим записите на камерите. Проф каза, че със сигурност ще хакнем записите, за да ги гледаме, но променянето им, за да прикриеш проникването си, рядко ставало тъй добре като по старите филми. Стоманеното сърце не наемаше глупави служители по сигурността и те щяха да забележат, ако видеото им има прескачане. Освен това по коридорите патрулираха войници.

Все пак съществуваше много по-прост начин да се гарантира, че няма да бъдем забелязани. Просто трябваше да стоим извън коридорите. В повечето зали нямаше камери, тъй като извършваните там изследвания и експерименти се пазеха в тайна, дори и от охраната на сградата. Още повече, и логично, ако следиш наистина внимателно всички коридори, можеш да залавяш нарушителите. Как иначе биха се придвижвали хората от стая в стая?

Вдигнах ръка и с малко концентрация изпарих метър и половина широка дупка в стената. Погледнах през нея, светейки си с мобилния. Бях повредил някакво компютърно оборудване на стената и трябваше да избутам от пътя си едно бюро, за да вляза, но вътре нямаше никого. В този час на нощта в голяма част от централата нямаше хора и Тиа много внимателно бе очертала пътя ни, за да намали до минимум шанса да се натъкнем на някого.

След като пропълзяхме вътре, Меган извади нещо от раницата и го постави на стената до пробитата от мен дупка. Имаше малка, зловещо примигваща червена светлинка. Трябваше да поставяме експлозиви до всяка направена от нас дупка, тъй че след детонирането на сградата да не може да се разбере за тензорите от развалините.

— Продължавай да се движиш — каза Коуди. — Всяка минута, която сте вътре, е минута в повече, в която някой може да влезе в някоя стая и да се запита откъде ли са дошли всичките тия дупки.

— Действаме — отговорих аз, плъзнах пръст по екрана на мобилния и изкарах картата на Тиа. Продължахме ли направо през стаите, щяхме да достигнем аварийно стълбище с по-малко камери. Можехме да ги избегнем, ако се промъкнем през някакви стени и се придвижим два етажа нагоре. Тогава трябваше да си пробием път до главния склад за енергийните батерии. Щяхме да поставим останалите експлозиви, да откраднем една-две батерии и да се изпаряваме.

— На себе си ли говориш? — попита Меган; гледаше вратата, държеше пистолета на нивото на гърдите, а ръката ѝ беше изпъната и готова.

— Кажи ѝ, че слушаш ушните духчета — предложи Коуди. — При мен винаги проработва.

— Коуди е на линията — обясних аз, докато работех върху следващата стена. — Предава ми прекрасни коментари на живо. И ми разказва за ушните духчета.

Това почти предизвика усмивка у нея. Кълна се, че видях една, поне за миг.

— Ушните духчета са напълно истински — каза Коуди. — Заради тях микрофони като тези работят. Те също така ти казват да изядеш последното парче от пая, когато знаеш, че Тиа го е искала. Задръж за секунда. Набутал съм се в системата за сигурност и някой идва по коридора. Задръж.

Замръзнах и после забързано укротих тензора.

— Да, влизат в стаята до вашата — обясни Коуди. — Лампите си бяха включени. Вътре може и да има още някой — не мога да ти кажа от записите. Може би сте се измъкнали на косъм от куршума. Или по-скоро, измъкнали сте се от това да се изплъзвате на доста куршуми.

— Какво да правим? — напрегнато попитах аз.

— За Коуди ли? — попита Меган и се намръщи.

— Коуди, би ли могъл просто да включиш и нея? — ядосано попитах аз.

— Наистина ли искаш да говориш за гърдите ѝ, когато е на линия? — невинно запита Коуди.

— Не! Искам да кажа. Въобще недей да говориш за това.

— Чудесно. Меган, в съседната стая има някой.

— Възможности? — спокойно запита тя.

— Можем да почакаме, но осветлението вече беше включено. Предполагам, че някоя учена нощна птица все още работи.

Меган вдигна пистолета си.

— Хм… — казах аз.

— Не, момиче — отсече Коуди. — Знаеш какво мисли Проф за това. Стреляй по охраната, ако се налага. По никой друг.

Планът предвиждаше да задействаме някоя аларма и да евакуираме сградата, преди да детонираме експлозивите си.

— Нямаше да се налага да застрелям хората в съседната стая — спокойно възрази Меган.

— А какво друго би сторила, девойче? — попита Коуди. — Нокаутираш ги, после ги оставяш за когато взривяваме постройката?

Меган се двоумеше.

— Окей — успокои ни Коуди. — Според Тиа има и друг път. Ще трябва обаче да се изкатерите по една асансьорна шахта.

— Прекрасно — отвърна Меган.

Изтичахме обратно в първата стая, през която бяхме минали. Тиа качи нова карта за мен, с обозначените тензорни точки, и аз се залових за работа. Този път бях малко по-нервен. Щяхме ли навсякъде да се натъкваме на още размотаващи се учени и работници? Какво щяхме да правим, ако някой ни изненада? Ами ако е някой невинен пазач?

За пръв път в живота си се усетих разтревожен почти толкова за това какво мога аз да върша най-накрая, колкото и за това какво някой може да ми стори. Не беше приятно положение. Вършеното от нас в общи линии си беше тероризъм.

Но ние сме добрите, казах си аз, пробих стената и оставих Меган да се промъкне първа. Разбира се, кой ли терорист не си е мислил, че той или тя е добрият? Вършехме нещо важно, но какво значение щеше да има то за семейството на случайно убита от нас чистачка? Докато бързах през съседната стая с изключени лампи — тази беше лаборатория, със стъкленици и други прибори — ми беше трудно да се освободя от тези въпроси.

И тъй, фокусирах се върху Стоманеното сърце. Този ужасен, омразен сарказъм. Застанал с взетото от баща ми оръжие, насочил цевта към по-низшия човек.

Този образ свърши работа. Можех да забравя всичко друго, докато мислех за това. Нямах всички отговори, но поне имах цел. Отмъщение. Какво значение, ако ме изяде отвътре и ме остави празен? Стига да ме кара да правя живота по-добър за всички останали. Проф разбираше това. И аз го разбирах.

Стигнахме асансьорната шахта без инциденти и влязохме в нея през един съседен склад. Изпарих голяма дупка в стената, Меган промуши глава и погледна нагоре във високата и тъмна шахта.

— Е, Коуди, не би ли трябвало да има път нагоре?

— Да. Странични дръжки. Поставят ги във всички асансьорни шахти.

— Май някой е забравил да съобщи на Стоманеното сърце за това — казах аз и погледнах след Меган. — Тези стени са съвършено гладки. Няма стълба или нещо подобно. Няма и въжета или жици.

Коуди изруга.

— Значи се връщаме към другия път? — поинтересува се Меган.

Отново разгледах стените. Чернотата сякаш се простираше навсякъде над и под нас.

— Можем да чакаме асансьора.

— Асансьорите имат камери — обясни Коуди.

— Значи ще се качим на него — продължих аз.

— И ще съобщим на хората вътре, когато сме се натоварили? — попита Меган.

— Просто чакаме за някой без хора в него — отвърнах аз. — Асансьорите са празни около половината време, нали? Отиват при повикване.

— Добре — рече Коуди. — Проф и Ейбрахам са се натъкнали на дребно препятствие — чакали са една стая да се опразни, за да могат да минат през нея. Проф казва, че имате пет минути чакане. Не стане ли нищо дотогава, зарязваме работата.

— Окей — отвърнах аз и почувствах пристъп на разочарование.

— Ще им пусна някои изображения — обясни Коуди. — За малко няма да съм на линия с вас; ако ви трябвам, потърсете ме. Ще следя асансьора. Тръгне ли, ще ви съобщя.

Линията изпука, когато Коуди смени честотите, и ние зачакахме.

И двамата седяхме тихо, напрегнати да дочуем шума на приближаващия се асансьор, въпреки че нямаше да го видим преди Коуди да го направи с видеозаписите си.

— Така… колко често става така? — попитах след няколко минути клечане до Меган, застанал в стаята до дупката, пробита от мен в стената на асансьорната шахта.

— Кое? — попита тя.

— Чакането.

— По-често, отколкото си мислиш — отвърна тя. — Това, което вършим, често е въпрос предимно на синхронизиране. Доброто синхронизиране изисква много чакане.

Тя погледна ръката ми и установих, че съм потропвал нервно по стената.

Накарах се да спра.

— Седиш — каза тя и гласът ѝ омекна — и чакаш. Все се връщаш на плана, представяш си го. После обикновено не тръгва както трябва.

Изгледах я подозрително.

— Какво? — попита ме тя.

— Това, което каза. Мисля си абсолютно същото.

— И?

— И ако обикновено нещо не върви както трябва, защо винаги ми се нахвърляш за импровизирането?

Тя стисна устни.

— Не — продължих аз. — Време е да се изясниш с мен, Меган. Не само за тази мисия, но и изобщо. Какво ти става? Защо се държиш с мен, все едно ме мразиш? В началото, когато исках да се присъединя, ти говори в моя подкрепа! Най-напред изглеждаше впечатлена от мен — Проф можеше въобще да не обърне внимание на плана ми, ако не беше казала нещата, които каза. Но оттогава се държиш, все едно съм горила на увеселението ти.

— Какво?

— Горила на увеселението ти. Знаеш… изяждам цялата храна? Ядосвам те? Нещо такова?

— Ти си много особен човек, Дейвид.

— Да, всяка сутрин вземам хапче за особеност. Виж, Меган, няма да оставя това така. През цялото време откакто съм с Възмездителите, явно върша нещо, което те дразни. Добре, какво е то? Какво те накара така да се обърнеш срещу мен?

Тя извърна поглед.

— Да не е лицето ми? — попитах аз. — Понеже това е единственото нещо, за което мога да се сетя. Искам да кажа, ти беше изцяло за мен след удара по Случайност. Може би е лицето ми. Не мисля, че е толкова зле, ако вземем предвид лицата изобщо, но понякога изглежда глупаво, когато…

— Не е лицето ти — прекъсна ме тя.

— Не мислех, че е то, но имам нужда да ми говориш. Кажи нещо.

Понеже мисля, че си страшно привлекателна и не мога да разбера какво се прецака. За щастие се въздържах да произнеса това на висок глас. Също така държах очите си точно върху главата ѝ, да не би Коуди да гледа.

Тя не каза нищо.

— Е? — подбутнах я аз.

— Петте минути свършват — каза тя и провери мобилния си.

— Няма да оставя това да свърши толкова лесно, това…

— Петте минути свършват — внезапно произнесе Коуди и се намеси. — Съжалявам, деца. Тази мисия е капут. Никой не вика асансьорите.

— Не можеш ли да задвижиш един за нас? — попитах аз.

Коуди се засмя.

— Момко, ние сме вътре в системата за сигурност, но това е съвършено различно от това да можеш да контролираш нещата в сградата. Ако Тиа можеше да ни вкара дотам, можехме да взривим постройката отвътре, като претоварим инсталацията или нещо такова.

— О.

Погледнах нагоре по хлътналата шахта. Приличаше на огромно разтегнало се нагоре гърло… по което трябваше да се изкачим… което ни правеше…

Лоша аналогия. Много лоша. Все едно, нещо ме присвиваше под лъжичката. Ненавиждах идеята за отстъпление. Нагоре отвеждаше пътят към унищожаването на Стоманеното сърце. Назад имаше още чакане, още планове. Бях правил планове с години.

— О, не — изрече Меган.

— Какво? — попитах я разсеяно аз.

— Ще импровизираш, нали?

Протегнах в шахтата ръката с тензора на нея, опрях я до стената и започнах малка вибрационна експлозия. Ейбрахам ме беше научил да произвеждам взривове с различна големина; той казваше, че един майстор на тензора може да контролира вибрациите и да отпечатва модели и дори форми в обекта си.

Натиснах здраво с ръка и усетих как ръкавицата се тресе. Но не беше само тя. Цялата ми ръка. В началото това ме объркваше. Сякаш аз създавах силата, а не ръкавицата — ръкавицата просто някак помагаше за оформянето на удара.

Не можех да се проваля в това. Направех ли го, операцията приключваше. Трябваше да се чувствам стресиран от това, но не беше така. Разбирах, че по някаква причина, когато нещата станеха наистина много напечени, се отпусках по-лесно.

Стоманеното сърце, възправил се над баща ми. Пистолетен изстрел. Няма да се откажа.

Ръкавицата вибрираше; от стената около ръката ми на малко петно падна прах. Плъзнах пръсти напред и усетих какво съм направил.

— Стъпенка — тихо произнесе Меган и освети с мобилния си.

— Вярно? — попита Коуди. — Включи си камерата, момиче.

Миг по-късно той подсвирна.

— Не си се показвал пред мен, Дейвид. Не мислех, че си толкова опитен, та да направиш нещо такова. Вероятно бих ти го предложил, ако знаех, че можеш.

Преместих ръката си настрани и направих друга стъпенка, като я поставих до първата в шахтата, точно до дупката в стената. Направих още две за краката, после излязох от дупката в асансьорната шахта и поставих ръце и крака в отворите.

Протегнах се и направих още две стъпенки отгоре. Изкачих се с провесена през рамото пушка. Не поглеждах надолу, но отворих още две дупки и продължих. Катеренето и дълбаенето с тензора въобще не бяха лесни, но успявах да придам форма на тензорните удари и да оставям ръб в предната част на всяка стъпенка, та поне ги правех лесни за хващане.

— Могат ли Проф и Ейбрахам да се забавят малко по-дълго? — попита Меган отдолу. — Дейвид май реже добре, но може да ни отнеме около петнадесет минути да се качим.

— Тиа смята — отвърна Коуди.

— Хубаво, тръгвам след Дейвид — отвърна Меган. Звучеше глухо. Погледнах през рамо; беше омотала шал около лицето си.

Прахът от дръжките; не иска да го вдишва. Умно. Беше ми трудно да го избягвам, а стоманеният прах не изглеждаше като нещо, което е умно да вдишваш. Според Ейбрахам прахът от тензорите не бил толкова опасен, колкото изглеждал, но аз продължавах да смятам, че няма да е добра идея и свивах глава и задържах дъх при всяко отваряне на нова дупка.

— Впечатлен съм — проговори един глас в ухото ми. Гласът на Проф. Почти подскочих от шок, което щеше да е много лошо. Трябва да се е включил с мобилния си в моето видеопредаване, а и можеше да следи образите от камерата в безжичното ми устройство.

— Дупките са точно и добре оформени — продължи Проф. — Продължавай така и скоро ще бъдеш добър колкото Ейбрахам. Може вече и да си надминал Коуди.

— Звучите притеснен от нещо — казах аз между две стъпенки.

— Не притеснен. Просто изненадан.

— Трябваше да се направи — продължих аз и сумтях, докато се набирах покрай още един етаж.

Проф замълча за известно време.

— Така е. Виж, не можете да се изтеглите по същия път. Ще отнеме много време, тъй че трябва да се изнесете от другаде. Тиа ще ви обясни откъде. Чакайте първата експлозия.

— Разбрано — отвърнах аз.

— И, Дейвид — добави Проф.

— Да?

— Добра работа.

Усмихнах се и се набрах отново.

Продължихме да се катерим нагоре по асансьорната шахта. Тревожех се, че в някакъв момент асансьорът ще слезе надолу, при все че в такъв случай щеше да се размине с нас на няколко сантиметра. Намирахме се от страната на шахтата, където трябваше да има стълба. Просто не бяха поставили такава.

Може би Стоманеното сърце е гледал същите филми като нас, помислих си навъсено, когато най-накрая подминахме втория етаж. Още един за изкачване.

Мобилният изцъка в ухото ми. Погледнах го на китката си — някой беше заглушил канала ни.

— Не харесвам това, което направи на групата — обади се Меган с неясен глас.

Изгледах я през рамо. Носеше раницата с екипировката ни вътре, а носът и устата ѝ бяха завити с шала. Очите ѝ ме гледаха яростно, слабо осветени от блясъка на закачения на ръката ѝ мобилен. Красиви очи, които надзъртат над покривалото на шала.

И огромната черна яма, зинала зад нея. Тпруу. Залитнах замаян.

— Слонце — продължи тя. — Бъди съсредоточен.

— Ти си тази, която каза нещо! — прошепнах аз и се обърнах. — Какво значи, че не харесваш какво съм направил на групата?

— Преди да се появиш ти, щяхме да се изнасяме от Нюкаго — каза Меган от ниското. — Да ударим Случайност и после да си тръгваме. Ти ни накара да останем.

Продължих да се катеря.

— Но…

— О, просто млъкни и поне веднъж ме остави да говоря.

Млъкнах.

— Присъединих се към Възмездителите, за да убивам Епични, които го заслужават — продължи Меган. — Нюкаго е едно от най-безопасните и най-стабилни места в целите Разединени Щати. Не смятам, че трябва да убиваме Стоманеното сърце, и не ми харесва как превзе отвътре екипа, за да водиш личната си война срещу него. Брутален е, вярно, но действа по-добре от повечето Епични. Не заслужава да умре.

Думите ме смаяха. Не мислела, че трябва да убиваме Стоманеното сърце? Той не заслужавал да умре? Това беше лудост. Устоях на импулса да погледна отново надолу.

— Сега мога ли да говоря? — попитах аз и направих още две дръжки.

— Окей, става.

— Ти луда ли си? Стоманеното сърце е чудовище.

— Да. Съгласна съм. Но той е ефективно чудовище. Виж, какво правим ние днес?

— Разрушаваме една електроцентрала.

— А колко градове все още имат електроцентрали? — попита тя. — Знаеш ли въобще?

Продължих да се катеря.

— Израснах в Портланд — обясни тя. — Знаеш ли какво стана там?

Знаех, въпреки че не казах. Не беше нещо хубаво.

— Войните за надмощие между Епичните оставиха града в развалини — продължи Меган с по-тих глас. — Нищо не остана, Дейвид. Нищо. Целият Орегон е пустош; даже дърветата са изчезнали. Няма никакви електростанции, пречиствателни станции за вода или бакалници. И Нюкаго щеше да представлява това, ако Стоманеното сърце не се беше намесил.

Продължих да се катеря, а потта ме гъделичкаше по врата. Мислех за промяната в Меган — тя охладня към мен веднага след като заговорих за премахването на Стоманеното сърце. Най-зле се беше отнасяла с мен, когато бяхме постигали напредък — когато отидохме да вземем плановете ми и когато разбрах как да убия Повелителя на нощта.

Не моето „импровизиране“ я е настроило срещу мен. Били са намеренията ми. Успехът ми да убедя групата да вземе на мушка Стоманеното сърце.

— Не искам да съм причината отново да стане нещо като Портланд — продължи Меган. — Да, Стоманеното сърце е ужасен. Но е от такъв вид, с когото хората могат да живеят.

— Защо не напусна тогава? — попитах я аз. — Защо си тук?

— Защото съм Възмездител — отговори тя. — И не е моя работа да възразявам на Проф. Ще си свърша работата, Колене. Ще я свърша добре. Този път обаче мисля, че правим грешка.

Отново използваше прякора, който ми бе дала. Всъщност, май беше добър знак, понеже явно го използваше, само когато ми е по-малко ядосана. Беше някаква проява на привързаност, нали? Само ми се щеше прякорът да не е напомняне за нещо толкова неудобно. Защо не… Свръх-Добър-Стрелец? Това направо самичко идваше на езика, нали?

Изкатерихме остатъка от пътя в тишина. Меган отново свърза аудиопредаването ни с останалия екип, което явно беше знак, че разговорът е приключил. Може би беше — аз със сигурност не знаех какво друго да кажа. Как въобще би могла да мисли, че да живееш под властта на Стоманеното сърце е нещо добро?

Мислех си за другите деца във Фабриката, за хората от долните улици. Мина ми през ума, че много от тях мислят по същия начин — дошли са тук и са знаели, че Стоманеното сърце е чудовище, но все пак смятат, че животът в Нюкаго е по-добър от този на други места.

Само че бяха примирени — а Меган бе всичко друго, но не и това. Тя бе дейна, невероятна, способна. Как можеше тя да мисли като тях? Това промени познанията ми за света — или поне каквото си мислех, че зная. Предполагаше се Възмездителите да са различни.

Ами ако е права?

— О, искрите да го отнесат дано! — внезапно изрече Коуди в ухото ми.

— Какво?

— Загазили сте го, момко. Това е…

В същия момент вратите към асансьорната шахта точно над нас — онези на третия етаж — се разтвориха. Двама униформени пазачи пристъпиха на ръба и се взряха надолу в мрака.

22.

— Казвам ти, чух нещо — каза единият от охранителите и примижа надолу. Като че ли гледаше точно в мен, обаче в асансьорната шахта бе тъмно — по-тъмно, отколкото смятах, че ще бъде при отворени врати.

— Нищо не виждам — възрази другият. Гласът му отекна тихо.

Първият откачи фенерчето си от колана.

Сърцето ми замря. О-хо.

Опрях ръка в стената; единственото нещо, което ми мина през ум да направя. Тензорът завибрира и опитах да се съсредоточа, но с тях горе беше трудно. Фенерчето изщрака.

— Видя ли? Чу ли това?

— Звучи като пещта — сухо отбеляза вторият пазач.

Ръката ми трополеше по стената и това съдържаше някакъв механичен звук. Направих гримаса, но продължих. Светлината на фенерчето заблестя в шахтата. Почти загубих контрол над вибрацията.

Нямаше начин да не ме видят с тази светлина. Твърде близо бяха.

— Там няма нищо — изсумтя пазачът.

Какво? Вдигнах поглед. Изглежда, че някак си не ме бяха видели, нищо че бяха съвсем наблизо. Намръщих се, объркан.

— Хм — рече другият пазач. — Все пак чух звук.

— Идва от… знаеш къде — настоя първият.

— О — съгласи се другият. — Вярно.

Първият охранител натъпка фенерчето обратно на мястото му на колана си. Как можа да не ме види? Насочи го точно срещу мен.

И двамата се дръпнаха от отвора и затвориха вратите.

Какво е това, в името на огньовете на Злочестие?, помислих си аз. Можеше ли наистина да са ни пропуснали в тъмнината?

Тензорът ми се изключи.

Приготвях се да изпаря джоб в стената, за да се скрием там — да се махнем от стрелбата им, ако се стигнеше дотам. Но понеже не фокусирах удара, отрязах голямо парче от стената пред себе си и дръжката ми мигновено изчезна. Хванах се за страната на отворената от мен дупка и едва намерих опора.

Над мен се изсипа прашна експлозия и падна върху Меган като проливен дъжд. Здраво стиснал ръба на дупката, погледнах надолу и я съзрях да ми хвърля кръвнишки поглед и да отмахва с мигане прах от очите си. Всъщност ръката ѝ май се движеше към пистолета ѝ.

Злочестие!, стреснато си помислих аз. Шалът и кожата ѝ бяха посребрени, а очите ѝ бяха ядосани. Не мисля, че дотогава бях виждал подобно изражение в очите на някого — поне не насочено към мен. Все едно можех да почувствам излъчващата се от нея омраза.

Ръката ѝ продължи да се промъква към оръжието на хълбока.

— М-Меган? — попитах аз.

Ръката ѝ спря. Не знаех какво съм видял, но то си бе отишло мигновено. Тя премигна и изразът ѝ омекна.

— Трябва да внимаваш какво унищожаваш, Колене — изстреля Меган и се пресегна да избърше част от праха от лицето си.

— Да — казах аз и погледнах в дупката, на която висях. — Ей, тука има стая.

Вдигнах мобилния и осветих вътре, за да имам по-добра видимост.

Беше малка стая — покрай едната стена бяха построени няколко подредени бюра с компютърни терминали и етажерки за папки. Имаше две врати — едната бе подсилена метална врата с ключалка.

— Меган, тук определено има стая. И в нея не личи да има някой. Идвай.

Набрах се и пропълзях вътре.

Щом влязох, помогнах на Меган да се надигне и да излезе от шахтата. Тя се поколеба, преди да поеме ръката ми, а после, щом се провря, мина покрай мен без да каже и дума. Изглежда отново беше станала студена към мен, може би дори малко зла.

Коленичих до дупката в асансьорната шахта. Не можех да се отърва от усещането, че току-що е станало нещо много странно. Първо охраната не ни видя, после Меган премина от отварянето към мен до пълното затваряне за броени секунди. Дали не беше променила мнението си за споделеното с мен? Дали не се притесняваше, че ще кажа на Проф, че не подкрепя убиването на Стоманеното сърце?

— Какво е това място? — попита Меган от центъра на малката стая. Таванът бе толкова нисък, че тя почти трябваше да се приведе — а аз определено трябваше да го направя. Тя разви шала си, ръсна облаче метален прах, изкриви лице и започна да изтръсква дрехите си.

— Нямам представа — отговорих ѝ аз, докато проверявах мобилния и качената от Тиа карта. — Стаята я няма на картата.

— Ниски тавани — продължи Меган. — Врата с код. Интересно.

Тя ми подхвърли раницата.

— Постави експлозив на дупката. Аз ще проверя тук.

Аз бръкнах в раницата за взрива, а тя разби вратата без устройство за електронни карти и продължи през нея. Поставих малкото устройство на отворената от мен дупка, а после забелязах кабели в долната част на стената.

Последвах ги и проучвах участък от пода, когато Меган се върна.

— Има още две стаи като тази — обясни тя. — В тях няма хора, малки са и са построени около асансьорната шахта. Най-много мога да предположа, че тук би трябвало да е оборудването за пещите и за поддръжката на асансьорите, но вместо това са скрили тези стаи тук и са ги махнали от схемата на сградата. Чудя се дали няма разстояние и между другите етажи — ако и там има скрити стаи.

— Погледни това — казах аз и посочих това, което бях открил.

Тя коленичи до мен и огледа стената и кабелите.

— Експлозиви — каза тя.

— Стаята вече е подготвена за взривяване — допълних аз. — Зловещо, а?

— Каквото и да има тук — разсъди Меган — трябва да е важно. Достатъчно важно, та да си струва разрушаването на цялата електроцентрала, за да не се допусне да бъде открито.

И двамата погледнахме компютрите.

— Какво правите вие двамата? — върна се гласът на Коуди във връзката ни.

— Открихме тази стая — обясних аз — и…

— Продължавайте — каза Коуди и ме преряза. — Проф и Ейбрахам току-що се натъкнаха на охранители и бяха принудени да ги застрелят. Пазачите са мъртви, телата им са укрити, но скоро ще ги търсят. Ако имаме късмет, ще разполагаме с няколко минути преди някой да е разбрал, че вече не патрулират.

Изругах и бръкнах в джоба си.

— Какво е това? — попита Меган.

— Една от универсалните взривни капсули, които взех от Диамант — казах аз. — Искам да видя дали работят.

Притеснено използвах електрическата лента, за да залепя малкото кръгло нещо на експлозива, който намерихме под подовата настилка. В джоба си носех детонатора му — този, който приличаше на писалка.

— Според картата, която Тиа ни даде — продължи Меган, — само две стаи ни делят от зоната с енергийните батерии, но всъщност сме малко под нея.

Спогледахме се и се разделихме, за да огледаме укритата стая. Може и да нямахме много време, но трябваше поне да опитаме да разберем каква информация съдържаше това място. Тя дръпна една етажерка и грабна наръч папки. За секунда се изправих и заотварях чекмеджета по бюрата. В едно имаше няколко чипа с данни. Хванах ги, махнах с тях към Меган и ги хвърлих в раницата ѝ. Тя пусна вътре папките, после претърси друго бюро, докато аз вдигнах ръка към дясната стена и направих отвор за нас.

Тъй като скритата стая беше между два етажа, не бях сигурен как е свързана с останалата част на сградата. Направих дупката в стената в посоката, в която искахме да вървим, но я направих близо до тавана.

Тя се отвори в стая на третия етаж, но близо до пода — значи имаше някакво застъпване между нашата прикрита стая и третия етаж. Набързо погледнах картата и можах да схвана как са скрили стаята. На схемата асансьорната шахта бе показана като малко по-голяма, отколкото бе в действителност. Тя включваше и шахта за поддържане, която не съществуваше — и която обясняваше липсата на дръжки. Строителите са предполагали, че шахтата за поддръжка ще предостави път за обслужване на асансьора, но не са знаели, че всъщност в това пространство ще се намести скритата стая.

Меган и аз се изкатерихме на третия етаж през дупката. Минахме през стаята — някаква конферентна зала — и прекосихме друга, която беше наблюдателен салон. Изпарих стената и отворих дупка в дълго складово помещение с нисък таван. Това беше целта ни — складът, където пазеха батериите.

— Вътре сме — съобщи Меган на Коуди, докато се промъквахме. Стаята бе пълна с лавици с разни електрически уреди, каквито въобще не ни трябваха.

И двамата тръгнахме в различни направления и търсехме забързано.

— Страхотно — рече Коуди. — Батериите трябва да са някъде вътре. Гледайте за цилиндри, около педя широки и високи горе-долу до под коляното.

Забелязах някакви големи шкафове на отсрещната стена, с ключалки на вратите.

— Може би е тук — казах на Меган и тръгнах към тях. Бързо разкарах ключалките с тензора и отворих вратите, когато тя застана до мен. Вътре в единия от шкафовете имаше висок куп зелени цилиндри, наредени странично един върху друг. Всеки приличаше малко на кръстоска от мъничко буренце с бира и автомобилна батерия.

— Това са батериите — каза Коуди и прозвуча облекчено. — Наполовина се притеснявах, че въобще няма да има. Хубаво, че си взех четирилистната детелинка на тази операция.

— Четирилистна детелинка? — попита Меган със сумтене, докато вадеше нещо от раницата си.

— Разбира се. От родината.

— Тя е ирландска, Коуди, а не шотландска.

— Зная — продължи Коуди без запъване. — Трябваше да убия един ирландец, за да взема моята.

Измъкнах една от батериите.

— Не са толкова тежки, колкото си мислех — обясних аз. — Сигурни ли сме, че тези ще имат достатъчно мощност, за да заредят електромагнитното оръдие? На него му трябва много енергия.

— Тези батерии са заредени от Конфлукс — произнесе Коуди в ухото ми. — По-мощни са в пъти от всичко, което бихме могли да направим или купим. Ако те не проработят, нищо няма да проработи. Вземай колкото можеш да носиш.

Може и да не бяха толкова тежки, колкото си мислех, но все пак бяха някак си обемисти. Извадихме останалото оборудване от раницата на Меган, а после извадихме по-малката торба, която бяхме натъпкали на дъното. Успях да напъхам четири от батериите вътре, докато Меган прехвърляше останалите ни неща — няколко взривни заряда, въже и амуниции — в по-малката си чанта. Имахме и лабораторни дрехи за дегизировка. Оставих ги навън — подозирах, че ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Как са Проф и Ейбрахам? — попитах аз.

— Излизат — отговори Коуди.

— Ами нашето излизане? — продължих. — Проф каза, че не бива да се връщаме по асансьорната шахта.

— Имате ли лабораторно облекло? — поинтересува се Коуди.

— Разбира се — отвърна ми Меган. — Но ако влезем в коридорите, може и да запишат лицата ни.

— Това е риск, който всички ние трябва да поемем — обясни Коуди. — Първата експлозия е след две минути.

Наметнахме лабораторните престилки, аз приклекнах и оставих Меган да ми помага да нарамя раницата с батериите. Беше тежка, но въпреки това можех да се движа доста добре. Меган облече своята лабораторна престилка. Стоеше ѝ добре, но на нея каквото и да е би ѝ стояло добре. Тя преметна по-леката си чанта на рамо и после изгледа пушката ми.

— Може да бъде разглобена — обясних аз, докато свалях приклада от оръжието, после извадих магазина и патрона от патронника. Вдигнах предпазителя за всеки случай и после поставих нещата в чантата ѝ.

На престилките беше избродирано логото на Станция Седем, а и двамата имахме фалшиви баджове, с които да се придвижваме. Дегизировката никога не би ни позволила да влезем — охраната беше твърде строга — но в ситуация на хаос щеше да ни изведе.

Постройката се разтърси със зловещ грохот — експлозия номер едно. Тя най-вече трябваше да даде повод за евакуация, а не толкова да нанася истински щети.

— Давайте! — ревна Коуди в ушите ни.

Изпарих ключалката на вратата към стаята и двамата нахлухме в коридора. От вратите надзъртаха хора — изглеждаше оживен етаж, дори и нощно време. Някои от хората бяха чистачи в сини комбинезони, но други бяха техници в лабораторни облекла.

— Експлозия! — дадох всичко от себе си, за да изглеждам паникьосан. — Някой напада сградата!

Хаосът настъпи веднага и ние скоро бяхме понесени от бягащата от станцията тълпа. Тридесетина секунди по-късно Коуди възпламени втората експлозия на един от по-горните етажи. Земята потрепери и хората около нас в коридора запищяха и взеха да гледат тавана. Някои от хората, които бяха около десет, стискаха малки компютри или чанти за книжа.

Всъщност, нямаше нищо, от което да се плашат. Началните експлозии бяха поставени в места без хора, а и нямаше да съборят зданието. Щеше да има четири ранни взрива, приготвени, за да изкарат всички цивилни вън от централата. После можеха да започнат истинските детонации.

Бягахме бързо по коридорите и стълбищата и внимавахме да вървим с наведени глави. Тук имаше нещо странно, и докато тичахме, аз разбрах какво е то. Сградата бе чиста. Подовете, стените, стаите… твърде чисти. Докато сме влизали е било твърде тъмно, за да го забележа, но на светло ми изглеждаше твърде непривично. Долните улици изобщо не бяха тъй чисти. Не беше уместно всичко да е така излизано и спретнато.

Докато търчахме, стана ясно, че мястото е достатъчно голямо и че никой служител няма да познава всички работещи тук; въпреки разузнавателните сведения, че хората от сигурността имали лицата на всички служители в папки, които сверявали с базата данни, никой не ни спря.

Повечето от охраната, и те притеснени от експлозиите като всички останали, тичаха с растящото множество, и това още повече отслаби страховете ми.

Всички ние заляхме последната стълба и се появихме във фоайето.

— Какво става? — изрева един от охранителите. Стоеше до изхода с извадено и насочено оръжие. — Някой видял ли е нещо?

— Епичен! — произнесе Меган без дъх. — Облечен в зелено. Видях го да върви през сградата и да изстрелва енергийни заряди!

Гръмна и третата експлозия и разклати сградата. Последваха я поредица по-малки взривове. Други групи хора плъпнаха от близки стълбища и от коридорите на приземния етаж.

Охранителят изруга и след това постъпи мъдро. И той побягна. Не се очакваше да се изправи срещу Епичен — даже можеше да си навлече неприятности за това, дори и Епичният да действаше срещу Стоманеното сърце. Обикновените хора не се занимаваха с Епичните и толкова. В Разединените Щати това беше най-висшият закон.

Изнесохме се от електроцентралата на площадката. Хвърлих поглед назад и видях от огромната постройка да се издигат стълбове дим. Докато гледах, следваща серия малки експлозии се задейства на една висока редица прозорци; всяка експлозия проблясваше в зелено. Проф и Ейбрахам не просто бяха поставили бомби, а светлинно шоу.

— Това е Епичен — промълви някаква жена до мен. — Кой би бил толкова глупав…

Подхвърлих една усмивка към Меган и двамата се включихме в устремилия се към портите в оградата на площадката човешки поток. Охраната опита да задържи хората вътре, но при следващия взрив се отказаха и отвориха вратите. Меган и аз последвахме останалите на тъмните улици на града и оставихме зад себе си димящото здание.

— Камерите на охраната все още работят — съобщи Коуди на всички по открития канал. — Все още евакуират сградата.

— Задръжте последните експлозии — спокойно нареди Проф. — Хвърлете листовките обаче.

Отзад дойде леко изпукване и разбрах, че от горните етажи са били изстреляни листовки, съобщаващи за идването на нов Епичен в града; сега те се носеха над града. Наричахме го Светлина — избраното от мен име. Листовката бе изпълнена с пропаганда, която призоваваше Стоманеното сърце да се покаже и твърдеше, че Светлина бил новият господар на Нюкаго.

Меган и аз бяхме в колата си преди Коуди да даде сигнала за отбой. Седнах зад волана, но Меган влезе през същата врата и ме избута на мястото на пътника.

— Мога да шофирам — заявих аз.

— Ти унищожи последната кола с каране из един квартал, Колене — каза тя и подкара машината. — Струва ми се, че събори два знака. А и май видях останките на някакви кофи за боклук, докато бягахме.

На устните ѝ се появи слаба усмивка.

— Грешката не беше моя — заявих аз, окрилен от успеха ни, докато гледах как Станция Седем стърчи в тъмното небе. — Ония боклукчийски кофи си го търсеха. Нахални слонцета.

— Взривявам големия — изрече в ухото ми Коуди.

В сградата отекна верига от взривове; предположих, че сред тях са и поставените от Меган и от мен експлозиви. Сградата потрепери и огньове погълнаха прозорците.

— Ха — сконфузено каза Коуди. — Не я събори.

— Достатъчно добре — отвърна Проф. — Следите от влизането ни са изчезнали, а и централата всеки момент ще спре да работи.

— Да — съгласи се Коуди. Можех да чуя разочарованието в гласа му. — Просто исках да бъде малко по-драматично.

Извадих детонатора-писалка от джоба си. Вероятно нямаше да свърши нищо — поставените от нас по стените взривове вероятно вече бяха задействали другите на пода. Все пак натиснах върха на писалката.

Последвалата експлозия беше около десет пъти по-силна от предишната. Колата ни се разтърси и над града се посипаха отломки, заваля прахоляк и парчета камък. Меган и аз се обърнахме в седалките навреме, за да видим как електроцентралата рухва с ужасно скърцане.

— Уха — каза Коуди. — Гледай само. Май някоя от батериите е гръмнала.

Меган погледна мен, погледна писалката, после завъртя очи. След секунди карахме по улицата срещу пожарните коли и линейките, понесли се към мястото на срещата с останалите от Възмездителите.