Стая

Живеене

Аз съм в къщата с хамака. Търся го през прозореца, но Баба казва, че трябва да е в задния двор, не отпред, ама така или иначе, още не е закачен, защото е само десети април. Има храсти и цветя, и тротоар, и улица, и други предни дворове, и други къщи, изброявам единайсет отделни от тях. Там живеят съседите, също като при „Гледай си работата“, дето искаш от съседа. Засмуквам, за да усетя Зъб, той е точно по средата на езика ми. Бялата кола е отвън и не мърда, возих се в нея от Клиниката, макар че нямаше столче. Доктор Клей искаше да остана за „наблюдение“ и „терапевтична изолация“, но Баба изкрещя, че той няма право да ме държи като затворник, при условие че си имам семейство. Семейството ми е Баба Додя Бронуин Чичо Пол Дийна и Дядо, само дето него го побиват тръпки от мен. Също Мам. Премествам Зъб в бузата.

— Умряла ли е?

— Не, нали все това ти повтарям. Със сигурност не е умряла. — Баба подпира главата си на дървеното около стъклото. Понякога, когато човековете казват „със сигурност“, на мен всъщност ми звучи по-малко истина.

— Да не се самопреструваш, че е жива? — питам Баба. — Защото ако тя не е, и аз не искам да съм.

Пак много сълзи й текат по лицето.

— Не… не мога да ти кажа повече от онова, което знам, миличък. Обещаха, че ще се обадят веднага щом има нещо актуално.

— Какво е „актуално“?

— Как е тя точно в този момент.

— Как е тя?

— Ами не е добре, защото е взела прекалено много от лошото лекарство, както ти обясних, но вероятно вече са й изпомпали стомаха напълно или поне до голяма степен.

— Ама защо тя…?

— Защото не е добре. В главата. Сега се грижат за нея — казва Баба, — не се тревожи.

— Защо?

— Ами защото и да се тревожиш, не помага.

Лицето на Господ е цялото червено и заседнало на един комин. Стъмва се. Зъб се е забил във венеца ми, той е лош болящ зъб.

— Не си докоснал лазанята си — казва Баба, — искаш ли чаша сок, или нещо друго?

Поклащам глава.

— Уморен ли си? Сигурно си уморен, Джак. Аз поне съм скапана. Слез долу да видиш стаята за гости.

— Защо е за гости.

— Означава, че не я използваме.

— Защо имате стая, която не използвате?

Баба свива рамене.

— Човек никога не знае кога може да му потрябва. Така, докато правя стълбите надолу по дупе, защото няма парапет да се държа. Слагам си чантата на Дора зад мен туп-туп-туп. Минаваме през стаята, дето се нарича всекидневна, не знам защо Баба и Додя живеят във всички стаи, само не в тази за гости.

Започва ужасно уааа-уааа, аз си покривам ушите.

— Най-добре да вдигна — казва Баба.

Връща се след минута и ме води в една стая.

— Готов ли си?

— За какво?

— Да си лягаш, миличък.

— Не тук.

Тя се хваща около устата, където са й малките цепнатинки.

— Знам, че мама ти липсва, но само за известно време ще трябва да спиш сам. Всичко ще е наред, аз и Додя ще сме горе. Нали не те е страх от чудовища?

Зависи от чудовището, дали е истинско, или не, и дали е там, където съм аз.

— Хм. Старата стая на майка ти е до нашата — казва Баба, — ама сме я превърнали в стая за фитнес, не знам дали ще има място да надуем…

Отивам нагоре по стълбите този път с краката си, единствено се опирам в стените, Баба ми носи чантата на Дора. Има сини меки постелки и тежести, и уред за коремни преси, каквито съм виждал в Телевизор.

— Леглото й стоеше тук, ето тук й беше люлката като бебе — казва Баба и сочи едно колело, дето е залепено за пода. — Стените бяха покрити с плакати, нали се сещаш, на групи, които харесваше, имаше също огромен вентилатор и капан за лоши сънища…

— Защо й е ловявал сънищата?

— Кое?

— Вентилаторът.

— А, не, беше просто за украса. Чувствам се наистина ужасно, задето дадох всичко за благотворителност, една от съветничките в групата за взаимопомощ ми препоръча…

Аз правя голямо прозяване, Зъб почти изпада, но го хващам в ръка.

— Какво е това? — пита Баба. — Някакво мънисто ли? Никога недей да смучеш дребни неща, не ти ли е казвала…?

Опитва се да ми отвори пръстите, за да го вземе. Моята ръка я удря силно в корема.

Тя ме гледа и не разбира.

Връщам Зъб обратно под езика и си заключвам зъбите.

— Знаеш ли какво, може да сложим един надуваем дюшек до нашето легло, само за тази вечер, докато свикнеш, а?

Дърпам си чантата на Дора. Следващата врата е, където Баба и Додя спят. Надуваемият дюшек е голямо нещо като торба, помпата все изскача от дупката в него и Баба трябва да извика Додя да помогне. После цялото нещо е пълно като балон, ама е четириъгълник и тя му слага чаршафи отгоре. Кои са й изпомпили стомаха на Мам? Къде слагат помпата? Мам няма ли да се пръсне?

— Попитах къде ти е четката за зъби, Джак?

Намирам я в чантата с Дора, дето в нея ми е всичкото. Баба ми казва да си сложа жамата, което означава пижама. Сочи надуваемото и вика:

— Хайде скачай — човековете все повтарят „скачай“ и „мушкай“, когато искат да се преструват, че нещо е забавно. Баба се навежда с протегната уста, като да целува, ама аз си мушкам главата под юргана.

— Извинявай — казва тя. — Искаш ли приказка?

— Не.

— Прекалено си изморен за приказка, а? Добре. Лека нощ.

Става изцяло тъмно. Аз сядам.

— А Буболечките?

— Чаршафите са съвсем чисти.

Не я виждам, но й познавам гласа.

— Не, Буболечките.

— Джак, едва се държа на краката си…

— Буболечките, дето да не им даваш да хапят.

— О — казва Баба, — лека нощ, да спиш в кош… Вярно, че го казвах, когато майка ти беше…

— Кажи го всичкото.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

Влиза малко светлина, вратата се отваря.

— Какво правиш? — питам Баба.

Виждам черното й очертание в дупката.

— Просто слизам долу — отговаря ми тя.

Претъркулвам се по надуваемото, то скърца.

— И аз.

— Не, аз отивам да си гледам предаването, не е за деца.

— Каза, че ти и Додя сте в леглото, а аз до вас на надуваемото.

— Това по-късно, още не сме изморени.

— Ама ти каза, че си уморена.

— Уморих се от… — почти крещи Баба. — Не ми се спи, искам само да погледам малко телевизия, без да мисля.

— Може да не мислиш тук.

— Опитай се да полежиш със затворени очи.

— Не мога, не сам.

— О — казва Баба. — Бедничкото ми то.

Защо съм бедничко й то?

Навежда се до надуваемото и ми докосва лицето.

Аз се махам.

— Исках само да ти затворя очите.

— Ти в леглото. Аз на надуваемото.

Чувам как пуфти.

— Добре. Ще полегна за малко…

Виждам й очертанието върху юргана. Нещо пада пльос, обувката й.

— Искаш ли приспивна? — прошепва тя.

— Ъ?

— Песничка?

Мам ми пее песнички, но вече няма от тях. Тя ми удари главата в масата в Стая Номер Седем. Изпи лошото лекарство, мисля, че е била прекалено уморена, за да играе повече, бързала е да иде в Рая и не е изчакала, защо не ме е изчакала?

— Плачеш ли?

Не отговарям.

— О, миличък! Нищо, по-добре да излиза, отколкото да го трупаш в теб!

Искам да бозкам, много искам да бозкам, не мога да заспивам без. Смуча Зъб, дето е Мам, или поне малко от нея, нейните клетки всичките кафяви и изгнили, и твърди. Зъб я боля много или е болял сам себе си, ама вече не. Защо е по-добре да излиза, отколкото да го трупам в мен? Мам каза, че ще сме свободни, но кое му е свободното на това?

Баба пее тихичко, знам тази песен, ама не звучи както трябва: Търкалят се на автобуса копелетата…

— Стига, не пей — казвам аз и тя престава.

Аз и Мам сме в морето, аз съм се заплел в косата й, целият съм овързан и се давя…

Лош сън. Това щеше да каже Мам, ако беше тук, ама не е.

Лежа и си броя пръстите, на тази ръка са пет, на другата пет, на този крак са пет, на другия — също, карам ги да помахват един по един. Опитвам с говоренето в главата, Мам? Мам? Мам? Не я чувам да отговаря.

Когато почва да е по-светло, дърпам юргана върху лицето си, за да го затъмня. Мисля, че нещо такова е да те Няма.

Човекове вървят наоколо и шепнат.

— Джак? — Това е Баба близо до ухото ми, та се дърпам надалеч. — Как си?

Спомням обноските.

— Днес не съм на сто процента, благодаря. — Мутолевя, защото Зъб ми се е залепил за езика.

Когато излиза, аз се изправям и си преброявам нещата в чантата с Лора, дрехите и обувките, и вертолетче, и влакче, и квадрат за рисуване, и дрънкалка, и блещукащо сърце, и крокодил, и камък, и маймунки, и кола, и шест книги, шестата е „Дилън Копача“ от магазина.

Много часове по-късно уааа-уааа означава телефонът. Баба се качва.

— Беше доктор Клей, майка ти е стабилизирана. Само колко е хубаво, нали?

Това звучи като нещо за машина.

— А също има и палачинки с боровинки за закуска.

Лежа много мирно, все едно съм скелет. Юрганът мирише на прашно.

Дзън-дзън дзън-дзън и тя пак отива долу.

Гласове под мен. Броя си пръстите първо на краката, после на ръцете, после всичките ми зъби наново. Всеки път получавам правилния брой, ама не съм сигурен.

Баба се качва пак и едва диша, казва, че Дядо е дошъл да каже довиждане.

— На мен?

— На всички, отлита обратно за Австралия. Хайде, ставай, Джак, няма да ти стане по-добре, като се въргаляш.

Не знам какво е това.

— Той иска да съм не роден.

— Кой го иска?

— Той каза, че не би трябвало аз да съм аз и така Мам нямало да трябва да е Мам.

Баба не отговаря и аз си мисля, че е отишла долу. Изваждам си лицето да видя. Тя е още тук с ръце, увити здраво около нея.

— Не му обръщай внимание на този конски гъ…

— Какво е…?

— Просто слез да изядеш една палачинка.

— Не мога.

— Погледни се — казва Баба.

Това как да го направя?

— Дишаш и ходиш, и говориш, и спиш без твоята Мам, нали? Сигурна съм, че можеш и да ядеш без нея.

Държа Зъб в бузата за по-сигурно. Много време ми отива на стълбите.

В кухнята Дядо, дето е истинският, има лилаво на устата. Палачинката му е потънала в локва сироп с още лилави, това са боровинки.

Чиниите са нормално бяло, ама чашите са с грешна форма, дето е с ъгли. Има голяма купа наденички. Не знаех, че съм гладен. Изяждам една наденичка, после още две.

Баба казва, че няма от сока без парченца, ама трябва да пийна все нещо, иначе ще се задавя с наденичките. Пия от този с микробите, дето се гърчат надолу по гърлото ми. Хладилникът е огромен и пълен с кутии и бутилки. В чекмеджетата има толкова много храни, че Баба трябва да се качи на стъпала, за да ги види всичките.

Казва, че сега е ред да си взема душ, ама аз се преструвам, че не чувам.

— Какво е „стабилизирана“? — питам Дядо.

— Стабилизирана? — От окото му излиза сълза и той я избърсва. — Ами нещо като нито по-зле, нито по-добре.

Слага си ножа и вилицата заедно в чинията.

Нито по-зле, нито по-добре от какво?

Зъб има кисел вкус на сока. Отивам пак горе да спя.

— Миличък — казва Баба, — нали няма пак да прекараш цял ден пред този сандък?

— Ъ?

Тя изключва Телевизор.

— Доктор Клей току-що се обади да говори за потребностите за развитието ти, наложи се да му кажа, че играем на дама.

Аз премигвам и си разтривам очите. Защо му е казала лъжа?

— Мам…?

— Все още е стабилна. Искаш ли да играем дама наистина?

— Твоите парчета са за великани и падат.

Тя въздиша.

— Все ти казвам, че са нормални, също и шахът, и картите. Малките магнитни комплекти, които сте имали с майка ти, са за пътуване.

Ама ние не сме пътували.

— Хайде да идем на детската площадка.

Клатя глава. Мам каза, че като сме свободни, ще отидем заедно.

— Вече си бил навън, много пъти.

— Това беше в Клиниката.

— Нали въздухът е същият? Хайде, майка ти ми разказа, че обичаш да се катериш.

— Да, катеря се на Маса и на столовете, и на Креватчо хиляди пъти.

— Не и на моята маса, господинчо.

Имах предвид в Стая.

Баба ми връзва плитката много стегнато и ми я мушка под якето, аз си я изваждам. Тя не казва нищо за лепкавото нещо и шапката ми, може би кожата не гори в тази част на света?

— Сложи си слънчевите очила, а, да, и истинските обувки, тези пантофести неща нямат подметка.

Стъпалата ми са смачкани, като ходя, дори като отлепвам велкрото. В безопасност сме, стига да стоим на тротоара, но ако без да искаме стъпим, на улицата, ще умрем. Мам не е умряла, Баба казва, че няма да ме излъже, ама излъга доктор Клей за дамата. Тротоарът все спира и ние трябва да пресичаме улицата, всичко ще е наред, стига да се държим за ръце. Не ми харесва да я докосвам, ама Баба казва кофти за мен. Въздухът духа към очите ми и слънцето е заслепяващо около краищата на очилата ми. Виждам нещо розово, дето е ластик за коса, и капачка от бутилка, и колело не от истинска кола, ами от играчка, и пакетче ядки, само че без, и кутия от сок, дето чувам още малко сок да джвака, и жълто ако. Баба казва, че не е от човек, а от някакво отвратително куче, дърпа ме за якето:

— Махни се от това.

Боклуците не трябвало да са там, освен листата, дето дървото не може да спре да пуска. Във Франция давали на кучетата да си вършат работата навсякъде, могъл съм да отида там някой ден.

— За да видя акото ли?

— Не, не — казва Баба, — Айфеловата кула. Някой ден, когато много надобрееш в качването по стълби.

— Франция в Навън ли е? — тя ме поглежда странно. — В света?

— Всичко е в света. Ето, пристигнахме!

Аз не мога да отида на площадката, защото има деца не мои приятели.

Баба извърта очи.

— Просто си играйте едновременно, така правят децата.

Гледам в оградата през диамантите от тел. Тя е като тайната ограда в стените и Под, през които Мам не е могла да мине, ама ние излязохме и аз я спасих, а после тя вече не искаше да е жива. Има голямо момиче наопаки на една люлка. Две момчета са на онова, дето не му помня името, и правят нагоре-надолу, те се удрят и се смеят, и падат май нарочно. Изброявам си зъбите до двайсет и после още веднъж. Държането на оградата ми прави бели черти по пръстите. Гледам как една жена занася бебе на катерушката и то лази през тунела, тя му прави муцунки през дупките отстрани и се преструва, че не знае къде е. Гледам голямото момиче, но тя само се люлее, понякога с коса почти в мръсотията, понякога с правилното нагоре. Момчетата се гонят и правят бум с ръце като оръжия, едното пада и плаче. Изтичва през входа и влиза в някаква къща, Баба казва, че сигурно живее там. Откъде пък знае? Прошепва ми:

— Защо сега не идеш да играеш с другото момче? — После извиква: — Здравей. — Момчето поглежда към нас, аз отивам в един храст, ама той ме боде в главата.

След малко тя казва, че е по-хладно, отколкото изглежда, и май трябва да се прибираме за обяд. Отнема ни сто часа и краката ми се чупят.

— Може другият път повече да ти хареса — предлага Баба.

— Интересно беше.

— Това ли ти е казала да казваш майка ти, когато нещо не ти харесва? — усмихва се леко. — Аз я научих на него.

— Тя умира ли вече?

— Не — почти крещи. — Лио щеше да ни се е обадил, ако има някакви новини.

Лио е Додя, объркващо е с всичките имена. Искам си само моето едно име Джак.

В къщата Баба ми показва Франция на глобуса, който е като статуя на света и все се върти. Целият този град, дето сме в него, е само малка точица и клиниката също е в точицата. Също и Стая, ама Баба казва, че няма нужда повече да мисля за онова място, да си го изкарам от главата.

За обяд изяждам много хляб и масло, френски хляб е, но на него няма ако, не мисля. Носът ми е червен и пари, също и бузите, и най-отгоре на гърдите ми, и ръцете ми, и вътрешното на ръцете ми, и глезените над чорапите.

Додя казва на Баба да не се разстройва.

— Дори не беше много слънчево — все повтаря тя и си бърше очите.

Аз питам:

— Кожата ще ми опада ли?

— Само малки парченца — отговаря Додя.

— Недей да плашиш момчето — казва Баба. — Ще се оправиш, Джак, не се притеснявай. Сложи си малко от този приятен хладен крем за след слънце, още сега…

Трудно ми е да стигна зад мен си, но не обичам пръсти на други човекове, та се справям.

Баба казва, че трябва пак да се обади в Клиниката, но точно сега няма сили.

Задето съм изпечен, ми дават да лежа на канапето и да гледам анимационни филмчета, Додя е в креслото и си чете списанието „Пътешественик“.

През нощта Зъб идва да ме хване, подскача на улицата трак-трак-трак, десет фута висок и целият гнилов, назъбени парчета падат от него и той се удря по стените. После се нося в лодка, дето е със закован капак и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

Съскане в тъмното, не го знам какво е, после е Баба.

— Джак, всичко е наред.

— Не.

— Заспивай.

Май не заспивам.

На закуска Баба взема хапче. Питам дали й е витаминът. Додя се смее. Тя му казва:

— Точно ти ли? — После на мен: — На всички ни трябва по нещичко.

Тази къща е трудна за научаване. Вратите, в които ми е разрешено да ходя по всяко време, са кухнята и всекидневната, и стаята за фитнес, и гостната, и мазето, също пред спалнята, дето се казва площадка, като за кацане на хеликоптери, само че без. Може да влизам в спалнята, освен ако вратата е затворена, тогава трябва да почукам и да чакам. Ваната и мивката, и тоалетната са в зелено, наречено авокадо, само дето седалката е дървена, та мога да сядам на нея. Трябва да вдигам седалката и да я пускам пак от уважение към дамите, това е Баба. Тоалетната има капак на казанчето като онзи, с който Мам е ударила Стария Ник по главата. Сапунът е твърда топка и аз търкам ли търкам, за да се напени. Външните не са като нас, имат милион неща и различни видове от всичките, като много шоколади и машини, и обувки. Нещата им са всичките за правене на различно, както четка за нокти и четка за зъби, и четка за метене, и четка за тоалетна, и четка за дрехи, и четка за плочки, и четка за коса. Изпускам малко пудра, наречена талк, на пода и го замитам, но Баба влиза и казва, че това е четката за тоалетна и се ядосва, че разнасям микроби.

Това е къща и на Додя, но не той определя правилата. Той е повече в неговата бърлога, което е неговата специална стая за него си.

— Хората невинаги искат да са сред хора — казва ми той. — Изморително е.

— Защо?

— Просто ми повярвай, два пъти съм се женил.

През входната врата не може да излизам, без да обясня на Баба, ама аз така или иначе няма. Седя на стълбите и смуча силно Зъб.

— Иди да си поиграеш, а? — казва Баба и се промушва край мен.

Имам много, не знам с кое. Играчките ми от откачените фенове, дето Мам мислеше, че са пет, ама аз всъщност бях взел шест. Имам тебешири все различни цветове, дето Дийна е донесовала, без да я видя, но прекалено ми нацапват пръстите. Също огромно руло хартия и четирийсет и осем флумастера в дълга невидима пластмаса. Кутия с кутийки с животни на тях, дето не знам защо Бронуин вече не използва, подреждат се на кула до над главата ми.

Вместо това си гледам обувките, мекичките са. Ако се извърна, мога почти да си видя пръстите под кожата. Мам! Извиквам го много силно в главата си. Не мисля, че е там. Нито по-зле, нито по-добре. Освен ако всички не лъжат.

Има малко кафяво нещо под килима, дето започва да е дървото на стълбите. Изстъргвам го, метал е. Монета. Има лице на мъж и думи: IN GOD WE TRUST LIBERTY 2004. Обръщам го и там е мъж, може даже да е същият, ама сочи към малка къщичка и казва: UNITED STATES OF AMERICA E PLURIBUS UNUM ONE CENT.

Баба е на най-долното стъпало и ме гледа.

Аз подскачам. Премествам Зъб отзад на венците ми.

— Има малко на испански — казвам й.

— Така ли? — мръщи се тя.

Показвам й с пръст.

— Това е латински. Е PLURIBUS UNUM. Хм, мисля, че означава „Заедно единни“ или нещо такова. Искаш ли още няколко?

— Какво?

— Чакай да проверя в портмонето…

Връща се с кръгло сплеснато нещо, дето ако го натиснеш, изведнъж се отваря като уста и вътре е пълно с различни пари. На едно сребърничко има мъж с плитка като мен и „ПЕТ ЦЕНТА“, но тя казва, че всички му казват „петаче“, по-малкото сребърничко е „десетаче“, тоест десет.

— Защо петаче е повече голямо от десетаче, след като е пет?

— Просто си е така.

Дори единият цент е по-голям от десетаче, мисля, че просто си е така е тъпо.

На най-голямото сребърно има друг мъж, не щастлив, отзад пише: New Hampshire 1788 Live Free Or Die. Баба казва, че Ню Хемпшир е друга част от Америка, не тази.

— „Живей свободно“, това означава да не ти струва нищо ли?

— А, не, не. Означава… никой да не ти е шеф.

Има друго същото отпред, ама като го обърна, се появява картинка на платноходка с малък човек в нея и чаша, и още испански: Guam Е Pluribus Unum 2009 и Guahan Itano’manchamorro. Баба стиска очи и отива да си вземе очилата.

— Това друга част от Америка ли е?

— Гуам? Не, мисля, че е другаде.

Сигурно външните така казват на Стая.

Телефонът започва да пищи в коридора и аз тичам горе да се махна.

Баба се качва, пак плаче.

— Прескочила е трапа.

Гледам я и не разбирам.

— Майка ти.

— Какъв трап?

— Оправя се, ще се оправи вероятно.

Затварям очи.

Баба ме разбужда, защото казва, че вече са минали три часа и се бои, че тази нощ няма да спя.

Трудно е да се говори със Зъб, затова го слагам в джоба. В ноктите ми още има сапун. Трябва ми нещо остро, за да го извадя, като Дистанционно.

— Липсва ли ти майка ти?

Клатя глава.

— Дистанционно.

— Трябва ти твоето… станционно?

— Дистанционно.

— За телевизора ли?

— Не, моето Дистанционно, дето караше Джип да прави дръъъм, но после се счупи в Гардеробчо.

— О — казва Баба, — сигурна съм, че можем да ти ги вземем.

Поклащам глава.

— Те са в Стая.

— Да съставим списък.

— За да го пуснем в тоалетната?

Баба изглежда объркана.

— Не, ще се обадя на полицията.

— Спешен случай ли е?

Тя клати глава.

— Ще ти донесат играчките, когато приключат с тях.

— Полицаите могат да отидат в Стая?

— Вероятно точно в момента са там — казва ми, — събират доказателства.

— Какво е „доказателства“?

— Ами неща, които показват какво се е случило, за да ги дадат на съдията. Снимки, отпечатъци.

Докато пиша в списъка, мисля за черното на Писта и дупката под Маса, за всички следи, които аз и Мам сме оставили. Как съдията гледа моята рисунка на синия октопод.

Баба казва, че е срамота да се пропилява такъв хубав пролетен ден, така че ако си облека дълга блуза и истинските обувки, и шапка, и очила, и много слънцезащитно, може да изляза в задния двор.

Изстисква слънцезащитно на ръцете си.

— Казвай ми кога да давам и да спирам, когато поискаш. Като дистанционно.

Това е доста смешно.

Започва да ми го трие на вътрешното на ръцете.

— Спри! — След минута казвам: — Давай — тя започва отново. — Давай!

Тя спира.

— Искаш да кажеш да продължавам?

— Аха.

Намазва ми лицето, не ми харесва близо до очите, но тя внимава.

— Давай!

— Ами всъщност приключихме, Джак. Готов ли си?

Баба излиза първа през двете врати, стъклената и мрежестата, маха ми с ръка да дойда, и светлината е на зигзаг. Стоим на верандата, дето е от много дърво като палуба на кораб. На нея има, малки топки пух. Баба казва, че е някакъв вид полен от дърво.

— Кое? — гледам нагоре към всичките различни.

— Боя се, че тук не мога да ти помогна.

В Стая знавахме как се казва всичко, ама в света има толкова много, човековете дори не знават имената.

Баба е в един от дървените столове и се намества в него. Има пръчки, които се чупят, като стоя върху тях, и малко дребни жълти листа и разкашкани кафяви, дето тя казва, че е помолила Лио да ги събере още през ноември.

— Додя има ли работа?

— Не, пенсионира се рано, но, разбира се, сега запасите ни се поизчерпаха…

— Какво означава това?

Тя отпуска глава назад на горното на стола, очите й са затворени.

— Нищо, не го мисли.

— Той скоро ли ще умре?

Баба отваря очи и ме гледа.

— Или ти ще си първа?

— Ако искаш да знаеш, аз съм само на петдесет и девет, млади момко.

Мам е само на двайсет и шест. Прескочила е трапа, това означава ли, че вече ще се върне?

— Никой няма да умира — казва Баба, — не си тормози главицата.

— Мам казва, че все някога всички ще умрат.

Тя стиска уста, има линии около нея като слънчеви лъчи.

— Току-що се запозна с повечето от нас, господинчо, така че не бързай да се сбогуваш.

Гледам надолу към зелената част от двора.

— Къде е хамакът?

— Предполагам, че може да го изкопаем от мазето, след като толкова много държиш — става със сумтене.

— И аз предполагам.

— Ти си седи там и се радвай на слънцето, ще се върна, преди да разбереш.

Аз обаче не седя, прав съм.

Тихо е, като я няма, само дето има писукащи звуци в дърветата, мисля, че са птици, ама не виждам. Вятърът кара листата да правят шуш-шуш. Чувам дете да вика, може би в друг двор, зад големия плет или пък е невидимо. Върху Жълтото лице на Господ има облак. Изведнъж става по-студено. Светът се сменя ярко и горещо, и звуково, никога не знам какво ще стане след минута. Облакът изглежда някак сиво-син. Чудя се дали вътре има дъжд. Ако започне да пада дъжд върху мен, ще изтичам в къщата, преди да ми удави кожата.

Нещо прави зззззз, поглеждам в цветята и е най-невероятното нещо, жива пчела, огромна с жълто и черно по нея, танцува точно вътре в цветето.

— Здравей — казвам аз. Протягам пръст да я погаля и…

Ааааааааааа, от ръката ми избухва най-лошото болящо от всякога.

— Мам — викам аз, Мам в главата ми, но тя не е в задния двор и не ми е в главата, и никъде не е, аз съм сам-самичък в бодящото в бодящото в бо…

— Какво си направи? — Баба се втурва през верандата.

— Не аз, пчелата беше.

Намазва ми специалното мазило и вече не боли чак толкова, но още е много.

Трябва да използвам другата си ръка, за да й помагам. Хамакът виси на куки, дето са на две дървета в дъното на двора, едното е малко късичко дърво, само два пъти колкото моето високо, и наведено, другото е милион пъти високо и има сребристи листа. Мрежестите въжета са намачкани от живота в мазето, налага се да дърпаме, докато дупките им станат колкото трябва големи. Също и две от въжетата са счупени, така че има допълнително дупки, в които да не сядаме.

— Сигурно са били молци — казва Баба.

Не знаех, че молците растат толкова големи, за да чупят въжета.

— Честно казано, от години не сме го окачвали. — Казва, че няма да рискува да се катери в него, пък така или иначе предпочита нещо да й придържа гърба.

Аз се протягам и запълвам целия хамак сам. Размърдвам си стъпалата в обувките, мушкам ги през дупките, също и ръцете, ама не дясната, защото тя все още агонизира от пчелата. Мисля си за малката Мам и малкия Пол, дето са се люляли в хамака, странно е, къде са сега? Големият Пол е с Дийна и Бронуин може би, казаха, че ще отидем да видим динозаврите друг ден, но мисля, че лъжеха. Голямата Мам е в клиниката и прескача трапа.

Избутвам въжетата, аз съм муха в мрежа. Или крадлив Спайдърмен заловен. Баба бута и аз се люлея, и ми се завива свят, ама по хубаво начин.

— Телефонът — Додя на верандата вика.

Баба тича по тревата, оставя ме пак сам-самичък във външното Навън. Скачам от хамака и почти падам, защото едната ми обувка се заклещва. Издърпвам си крака навън, обувката пада. Тичам след, почти съм бърз колкото нея.

В кухнята Баба говори по телефона:

— Разбира се, още утре сутрин, ето тук до мен е. Някой иска да говори с теб. — На мен го казва, подава телефона, ама аз не го вземам.

— Познай кой е?

Премигвам.

— Майка ти е.

Вярно е, ето го гласа на Мам в телефона.

— Джак?

— Здравей.

Не чувам нищо друго, така че го подавам пак на Баба.

— Пак съм аз, как си, сериозно? — пита Баба. Кима и кима, и казва: — Той се държи.

Дава ми пак телефона, слушам Мам да обяснява, че много съжалява.

— Вече не си отровена с лошото лекарство? — питам аз.

— Не, не, оправям се.

— Не си в Рая?

Баба си покрива устата.

Мам издава някакъв звук, не мога да различа дали е плач, или смях.

— Ще ми се да бях.

— Защо ти се ще да си в Рая?

— Не наистина, шегувах се.

— Не е смешна шега.

— Не е.

— Да не ти се ще.

— Добре. Тук в клиниката съм.

— Беше се изморила да играеш ли?

Нищо не чувам, май е изчезнала.

— Мам?

— Уморена бях — казва тя. — Направих грешка.

— Вече не си изморена?

Тя нищо не казва. После казва:

— Уморена съм. Но всичко е наред.

— Можеш ли да дойдеш тук да се люлееш в хамака?

— Съвсем скоро.

— Кога?

— Не знам, зависи. Всичко наред ли е с Баба?

— И с Додя.

— Да. Какво ново?

— Всичко.

Това я разсмива, не знам защо.

— Забавляваш ли се?

— Слънцето ми изгоря кожата и една пчела ме ужилова. Баба върти очи.

Мам казва нещо, което не чувам.

— Трябва да тръгвам, Джак, трябва да поспя още.

— И ще се събудиш после?

— Обещавам. Толкова… — дишането й е някакво накъсано. — Ще се чуем скоро пак, нали?

— Нали.

Повече говорене няма, така че оставям телефона. Баба пита:

— Къде ти е другата обувка?

Гледам как пламъците танцуват оранжеви под тенджерата за паста. Клечката е на плота с единия край почернял и накъдрен. Докосвам я до огъня, прави свистене и после пак голям пламък, така че го пускам на печката. Малкият пламък става почти невидим, гризе около клечката малко по малко, докато цялата е черна накрая и малък дим се вдига като сребриста панделка. Мирисът е магия. Вземам още една клечка от кутията, запалвам й края в огъня и този път я държа дори когато свисти. Това си е моят малък пламък, който мога да си нося с мен. Размахвам го в кръг, мисля, че е изчезнал, но се връща. Пламъкът става по-голям и разхвърлян по цялата клечка по цялата клечка, вече е два различни пламъка и има малка червена линия по дървото между тях…

— Ей!

Скачам, Додя е. Клечката вече не е в мен.

Той ми настъпва крака.

Аз изревавам.

— Беше ти на чорапа — показва ми клечката цяла накъдрена, разтърква ми чорапа, където има черно място.

— Майка ти не ти ли е казвала да не си играеш с огън?

— Нямаше.

— Какво нямаше.

— Огън.

Той ме гледа.

— Сигурно печката ви е била електрическа. Какво ли няма по света.

— Какво става? — Баба влиза.

— Джак просто разучава кухненските пособия — казва Додя и разбърква пастата. Вдига едно нещо и ме поглежда.

— Ренде — спомням си аз.

Баба подрежда масата.

— А това?

— Мачкало за чесън.

— Преса за чесън. Много по-брутално от мачкането — ухилва ми се. Не каза на Баба за кибрита, това е нещо като лъжене, но да не ми създава проблеми, е основателна причина. Вдига още нещо.

— Друга преса?

— Ренде за цитрусова кора. А това?

— Аха… тел за яйца.

Додя размахва дълъг спагет във въздуха и го сърба.

— Моят голям брат изсипа тенджера с ориз, когато беше на три, и ръката му си остана набръчкана като къдрав чипс.

— А, така ли, видях такъв в Телевизор.

Баба ме гледа.

— Не ми казвай, че никога не си ял чипс? — После се качва на стъпалата и мести някакви неща в един шкаф.

— Обядът е готов след две минути — казва Додя.

— Е, само няколко няма да навреди. — Баба слиза със смачкан плик и го отваря.

Чипсчета са целите на къдраво, вземам едно и му изяждам края. После казвам:

— Не, благодаря — и си го връщам в плика.

Додя се смее, не знам какво му е смешно.

— Момчето си пази мястото за талятеле карбонара.

— Може ли да видя кожата вместо това?

— Коя кожа? — пита Баба.

— На големия брат.

— О, той живее в Мексико. Той ти е, какво ти е, старият чичо.

Додя изхвърля всичката вода в мивката и тя прави голям облак мокър въздух.

— Защо е стар?

— Просто значи, че е брат на Лио. Всичките са ни роднини, сега и ти си им роднина — казва Баба.

— Всичко наше е и твое.

— Лего — казва Додя.

— Какво? — казва тя.

— Като лего. Парченца семейство, залепени заедно.

— И това го видях в Телевизор — казвам им аз.

Баба пак ме гледа и не разбира.

— Да пораснеш без лего — казва тя на Додя. — Буквално не мога да си го представя.

— Бас ловя, че има няколко милиарда деца по света, които все някак се справят — отговаря той.

— Сигурно си прав — изглежда объркана. — Ама все една кутия се търкаля нейде в мазето…

Додя чупи едно яйце с ръка и то се пльосва върху пастата.

— Вечерята е готова.

Карам много колелото, дето не мърда, мога да стигна педалите с пръсти, ако се протегна. Въртя го хиляда часа, та краката ми да станат суперсилни и да мога да избягам при Мам и пак да я спася. Лежа на сините постелки, краката ми са уморени. Вдигам гирите, ама са много тежки. Слагам една на корема си, харесва ми как ме притиска надолу, за да не мога да изпадна от въртящия свят.

Дзън-дзън, Баба крещи, защото има посетител за мен, доктор Клей е.

Сядаме на верандата, той ще ме предупреди, ако дойдат пчели. Човековете и пчелите трябва само да си помахват, без докосване. Без галене на куче, освен ако човек не е казал, че може, без тичане през улицата, без докосване на интимни части, освен моите тайно. После идват специалните случаи, като когато на полицията й е позволено да стреля с оръжие, но само по лошите. Има прекалено много правила и главата ми не може да ги побере, така че правим списък със супертежката химикалка на доктор Клей. После един списък с всичките нови неща като гирички и картофен чипс, и птици.

— Вълнуващо ли е да ги виждаш на живо, а не само по телевизията? — пита ме той.

— Аха. Само че нищо в Телевизор никога не ме е ужиловало.

— Вярно е — казва доктор Клей и кима. — „Родът човешки не понася твърде много реалност20“.

— Това пак ли е стихотворение?

— Как позна?

— Правиш странен глас — казвам му аз. — Какво е „родът човешки“?

— Човешката раса, всички ние.

— И аз ли също?

— О, разбира се, ти си един от нас.

— И Мам.

Доктор Клей кима.

— И тя е от нас.

Ама аз имах предвид, че може да съм човек, ама съм и себе си, и Мам също. Не знам дума за нас двамовете. Стайовци?

— Тя скоро ли ще дойде да ме вземе?

— Веднага щом може — казва той. — По-приятно ли ще ти бъде да си в клиниката, а не тук с баба ти?

— С Мам в Стая Номер Седем?

Той клати глава.

— Тя е в друго крило, има нужда да бъде известно време сама.

Аз мисля, че той греши, ако аз бях болен, щях да имам нужда от Мам дори повече.

— Но пък тя работи много усилено, за да се оправи — ми казва той.

Мислех си, че човековете са или болни, или по-добре, не знаех, че има и работа.

За довиждане с доктор Клей си даваме пет горе, пет долу и пет зад гърба.

Когато съм на тоалетната, го чувам на верандата с Баба. Гласът й е два пъти по-силен от неговия.

— За Бога, говорим само за леко изгаряне и ужилване от пчела — казва тя. — Отгледала съм две деца, не ми говорете за „приемлив стандарт на грижа“.

През нощта има милион малки компютри, които си говорят за мен. Мам се е качила по бобено стъбло, а аз съм долу на земята и го тръскам ли тръскам, за да падне…

Не. Това е само сънуване.

— Хрумна ми гениална идея — казва ми Баба в ухото, навела се, ама всъщност е още в леглото.

— Хайде да отидем с колата до площадката преди закуска, така че да няма други деца.

Сенките ни са много дълги и разтегливи. Размахвам си гигантските юмруци. Баба почти сяда на една пейка, ама на нея има мокро, така че вместо това се обляга на оградата. Има малко мокро на всичко, тя казва, че е роса, която изглежда като дъжд, но не е от небето, а е нещо като пот, която се е случила през нощта. Аз рисувам лице върху пързалката.

— Не е важно дали ще си намокриш дрехите, прави каквото искаш.

— Всъщност ми е студено.

Има едно място цялото с пясък, Баба казва, че мога да седна в него и да си играя.

— Какво?

— Ъ? — казва тя.

— Какво да си играя?

— Не знам, копай в него, пренасяй го с лопатка, нещо такова.

Докосвам го, но стърже, не го искам навсякъде по мен.

— Какво ще кажеш за катерушките или пък люлките? — пита Баба.

— А ти ще дойдеш ли?

Засмива се, казва, че сигурно ще счупи нещо.

— Защо ти ще…?

— А, не нарочно, просто защото съм тежка.

Аз се качвам по малките стъпала, прав съм като момче, не като маймуна. Те са метални с груби оранжеви петна, наречени ръжда, а задържанките ми правят ръцете замръзнали. В края има малка къщичка като за елфи, сядам на масата и покривът ми е точно над главата, червен е, а масата е синя.

— Ехооо.

Подскачам, Баба е, маха през прозореца. После заобикаля до другата страна и пак ми маха. Махам и аз, на нея й харесва.

В ъгъла на масата виждам нещо да се движи, паяче е. Чудя се дали Паяк е още в Стая, дали паяжината става по-голяма и още по-голяма. Потропвам си мелодии, като на Тананик, и Мам трябва да отгатне в главата ми, повечето ги познава правилно. Когато ги потропвам на пода с обувката е различно на звук, защото е метал. На стената пише нещо, което не мога да прочета, надраскано е и има рисунка, дето мисля, че е пиш, ама е голямо колкото самия човек.

— Опитай пързалката, Джак, изглежда забавна.

Това е Баба, дето ми вика. Излизам от малката къщичка и поглеждам надолу, пързалката е сребърна с няколко дребни камъчета.

— Фиууу! Хайде, аз ще те хвана долу.

— Не, благодаря.

Има стълба от въжена мрежа като на хамака, само че увиснала, прекалено е боляща за пръстите ми. Има много тръби за висене, ако бях с повече силни ръце или ако наистина бях маймуна. Има едно място, показвам го на Баба, където сигурно крадци са отнесли стъпалата.

— Не, виж там, вместо тях има пожарникарски пилон — казва тя.

— О, да, видях го в Телевизор. Ама защо те живеят тук?

— Кои?

— Пожарникарите.

— А, това не е истински пилон, този е само за игра.

Когато бях на четири, си мислех, че всичко в Телевизор е само телевизия, после станах на пет и Мам ме отлъга и каза, че много от нещата са снимки на истински и Навън е съвсем истинско. Сега съм в Навън, ама се оказва, че много от тези неща изобщо не са истински.

Връщам се в къщичката за елфи. Паячето е отишло някъде. Събувам си обувките под масата и си протягам краката.

Баба е при люлките. Двете са сплескани, но третата е кофа като от гума с две дупки за крака.

— От тази не можеш да паднеш — казва тя. — Ще се пробваш ли?

Трябва да ме вдигне, странно ми е с ръцете й, дето ме стискат под мишниците. Бута ме от задницата на кофата, но на мен не ми харесва, все се извръщам да видя, така че вместо това ме бута отпред. Люлея се по-бързо по-високо по-бързо, най-странното нещо досега.

— Отпусни глава назад.

— Защо?

— Довери ми се.

Отпускам глава и всичко подскача наопаки, небето и дърветата, и къщите, и Баба, и всичко, невероятно е.

На другата люлка има момиче, дори не съм я видял да идва. Тя се люлее в различно от мен време, тя е отзад, аз като съм отпред.

— Как се казваш? — пита тя.

Преструвам се, че не чувам.

— Това е Дж… Джейсън — отговаря Баба.

Защо ме нарича така?

— Аз съм Кора и съм на четири и половина — казва момичето. — Тя бебе ли е?

— Той е момче и всъщност е на пет — пак отговаря Баба.

— Тогава защо е в бебешката люлка?

Вече искам да изляза, но краката ми са заклещени в гумата, ритам, дърпам веригите.

— Спокойно, спокойно — успокоява ме Баба.

— Пристъп ли има? — пита момичето Кора.

Кракът ми рита Баба, без да иска.

— Престани!

— Малкото братче на моята приятелка получава пристъпи.

Баба ме издърпва под ръцете, кракът ми се завива, после съм излязъл.

Тя спира при входа и казва:

— Обувките, Джак.

Мъча се силно и си спомням.

— В малката къщичка са.

— Изтичай обратно да си ги вземеш тогава. — Чака. — Момиченцето няма да те закача.

Ама аз не мога да се катеря, тя може да гледа.

Така че Баба отива и задникът й се заклещва в къщата за елфи, ядосана е. Завелкрова ми лявата обувка прекалено стегнато, така че я свалям, също и другата. Отивам по чорапи до бялата кола. Тя казва, че ще ми се забие стъкло в стъпалото, ама не ми се.

Панталоните ми са мокри от росата и чорапите — също. Додя е в креслото си с огромна чаша, казва:

— Как мина?

— Малко по малко — отговаря Баба и се качва горе.

Той ми дава да му опитам кафето, потрепервам.

— Защо местата за ядене се наричат магазини за кафе? — питам го аз.

— Ами кафето е най-важното нещо, което продават, защото повечето от нас имат нужда от кафе, за да се движат, както на колата й трябва гориво.

Мам пие само вода и мляко, и сок също като мен, чудя се какво я задвижва.

— А за децата какво?

— О, децата са енергични като малки бобчета.

Печеният боб ме задвижва цяла нощ, но зеленият фасул ми е храната враг. Баба приготви преди няколко вечери и аз просто се преструвах, че не ги виждам на чинията. Щом вече съм в света, никога повече няма да ям зелен фасул.

Седя на стълбите и слушам дамите.

— Ммм. Знае повече математика от мен, но не може да се пусне по пързалка — казва Баба.

Това съм аз, мисля.

Те са нейният литературен клуб, но не разбирам как, защото не четат книги. Тя забравила да ги отложи, така че всички дойдоха в 03:30 с чинии с кекс и други работи. Получих три кекса на малка чиния, но не трябва да се пречкам. Баба ми даде и пет ключа на ключодържател, на който пише „Пица къщата на Позо“, чудя се дали наистина е къща, направена от пица, и няма ли да падне? Те всъщност не са ключове за нищо, но дрънчат, получих ги, задето обещах да не изваждам повече ключа от шкафчето с алкохола. Първият кекс се нарича кокос, гнусен е. Вторият е лимон, а третият е не знам какво, но най-много го харесвам.

— Сигурно си изцедена — казва една от дамите с най-пискливия глас.

— Истински герой — казва друга.

Също получих назаем камерата, не якогъзарската на Додя с гигантския кръг, а онази, дето е скрита в окото на мобилния телефон на Баба, ако звънне, трябва да я извикам и да не вдигам. Досега съм направил десет снимки: първа е на меките ми обувки, втора е на лампата на тавана във фитнес стаята, трета е на тъмното в мазето (само че снимката стана прекалено ярка), четвърта е на ръката ми отвътре с линиите, пета е на дупката до хладилника, дето се надявах, че може да е миша дупка, шеста е на коляното ми в панталони, седма е на килима във всекидневната отблизо, осма трябваше да е Дора, когато беше в Телевизор тази сутрин, но цялата е на зигзаг, девета е Додя, без да се усмихва, десета е прозорецът на спалнята, като преминава чайка, само че чайката не е на снимката. Щях да си снимам и една на мен си в огледалото, но тогава щях да съм папараци.

— Е, на снимките е като истинско ангелче — казва една от дамите.

Как ми е видяла десетте снимки? А и не изглеждам изобщо като ангел, те са огромни и с крила.

— Говориш за онзи некачествен материал пред полицейския участък ли? — пита Баба.

— О, не, за онези отблизо, докато са вземали интервюто с…

— Дъщеря ми, да. Но снимки отблизо на Джак?! — Звучи бясна.

— О, миличка, та те са навсякъде из интернет — казва друг глас.

После много говорят всички едновременно.

— Не знаеше ли?

— В днешно време всичко изтича.

— Светът е един голям казан.

— Ужасно е.

— Такива ужасии в новините всеки ден, понякога ми се ще просто да си остана в леглото със спуснати завеси.

— Още не мога да повярвам — казва дълбокият глас. — Помня как Бил ми каза преди седем години как може да се случи такова нещо на момиче, което познаваме?

— Всички мислехме, че е умряла. Разбира се, не искахме да го казваме…

— А и ти толкова се надяваше.

— Кой можеше да си представи…?

— Някой иска ли още чай? — Това е Баба.

— Ами не знам. Веднъж прекарах цяла седмица в манастир в Шотландия — казва друг глас, — толкова беше спокойно.

Кексовете ми са свършили, освен кокоса. Оставям чинията на стъпалото и се качвам в стаята, и си гледам съкровищата.

Баба е намеровала голяма кутия с легота в мазето, дето някога е била на Пол и Мам.

— Какво би искал да построиш? — пита ме тя. — Къща? Небостъргач? Може би дори град?

— Може за начало да посмалите малко? — казва Додя иззад вестника си.

Има толкова много малки парчета всякакви цветове, като супа е.

— Ами — казва Баба — давай каквото ти дойде. Аз имам да гладя.

Гледам леготата, но не пипам, за да не ги счупя.

След минута Додя оставя вестника.

— Това не съм го правил от дълго време. — Започва да взема парчета просто както и да е и ги натиска заедно, за да се залепят.

— Защо не си го…?

— Добър въпрос, Джак.

— Играл ли си лего с твоите деца?

— Нямам деца.

— Как така?

Додя свива рамене.

— Просто така и не се случи.

Гледам му ръцете, едри са, ама умни.

— Има ли дума за възрастни, когато не са родители?

Додя се смее.

— Хора с други неща за правене?

— Като какви неща?

— Работа, предполагам. Приятели. Пътуване. Хобита.

— Какво е „хобита“?

— Начини да си прекарваш уикенда. Аз например преди колекционирах монети, стари монети от целия свят, държах ги в кадифени кутии.

— Защо?

— Ами те бяха по-лесни от децата, без миризливи пелени.

Това ме разсмива.

Той подава парчетата лего, с някаква магия са се превърнали в кола. Има едно две три четири колела, дето се въртят, и покрив, и шофьор, и всичко.

— Как го направи?

— Едно по едно. Вземи сега ти едно — казва той.

— Кое?

— Което и да е.

Избирам голям червен квадрат.

Додя ми дава малко парче с колело.

— Натисни го върху него.

Слагам го така, че пъпката да е под дупката на другата пъпка и натискам силно.

Той ми дава друго парче с колело, натискам и него.

— Хубаво колело. Бръъъм!

Казва го толкова силно, че аз изпускам легото на пода и едното колелце пада.

— Съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш. Чакай да ти покажа нещо. — Слага неговата кола на пода и стъпва върху нея, храс. Цялата е на парчета. — Видя ли? — казва Додя. — Но проблемо. Хайде да я направим отначало.

Баба казва, че мириша.

— Мия се с гъбата.

— Да, ама мръсотията се крие в свивките. Така че аз ще подготвя ваната, а ти ще влезеш в нея.

Напълва водата много високо и димящо и сипва нещо за мехурчета за блестящи планини. Зеленото на ваната е почти скрито, но аз знам, че е още там.

— Събличай се, миличък. — Стои с ръце на хълбоците. — Не искаш да ме виждаш? Искаш ли да стоя пред вратата?

— Не!

— Какво има? — Тя чака. — Да не би да мислиш, че без майка ти във ваната ще се удавиш или нещо такова?

Не знаех, че човековете могат да се удавят във вана.

— Аз ще съм тук през цялото време — казва тя и потупва капака на тоалетната.

Аз клатя глава.

— Ти също във ваната.

— Аз? О, Джак, аз си вземам душ всяка сутрин. Какво ще кажеш да седя точно на ръба на ваната, ето така?

— В нея.

Баба ме гледа. После простенва и казва:

— Добре, ако само така ще стане, единствено този път… Но ще си сложа банския за плуване.

— Аз не знам да плувам.

— Не, няма да плуваме наистина, аз просто, аз предпочитам да не съм гола, ако нямаш нищо против.

— Страх ли те е?

— Не, аз просто… така предпочитам.

— Аз може ли да съм гол?

— Разбира се, ти си дете.

В Стая бяхме понякога голи, а понякога облечени, никога не ни е пукало.

— Джак, може ли само да влезем във ваната, преди да изстине?

Не е изстинала изобщо, все още се вдига пара. Започвам да си свалям дрехите. Баба казва, че ще се върне след секунда.

Статуите може да са голи, дори и да са възрастни, или може би трябва да са голи. Додя казва, че това е, защото се опитват да приличат на стари статуи, дето винаги са си били голи, понеже древните римляни са смятали тялото за най-красивото нещо на света. Облягам се на ваната, но външното й твърдо е студено на корема ми. Има една част от „Алиса“:

Пръстите ми са гмуркачи. Сапунът пада във водата и аз си играя, че е акула. Баба влиза облякла нещо, дето е като гащи и тениска залепени в едно, с дълги черти и пайети, сложила е и найлонов плик на главата, казва, че се нарича шапка за душ, макар че ние ще си вземаме вана. Аз не й се смея, само на без звук.

Тя се качва във ваната и водата се повдига, влизам и аз и вече почти се разлива. Тя е откъм гладкия край, Мам винаги седеше откъм кранчето. Старая се да не докосвам краката на Баба с моите. Удрям си главата в крана.

— Внимавай.

Защо човековете го казват след болящото?

Баба не помни никакви игри за вана, освен „Греби, греби, греби със своята лодка“, а когато опитваме, правим голямо плисване на пода.

Тя няма играчки. Играя си, че четката за нокти е подводница, която четка морското дъно, намира сапуна, който е слузеста медуза.

След като се подсушаваме, аз си почесвам носа и едно парче остава под нокътя ми. В огледалото има малки напукани кръгчета, където част от мен се бели.

Додя е дошъл за чехлите си.

— Едно време много обичах това… — Докосва ми рамото и изведнъж има цяла лента, тънка и бяла, не съм я усетил да се обелва. Подава ми я. — Иха, тази се получи добра.

— Престани — казва Баба.

Разтривам бялото нещо и то се навива, малка суха топка от мен.

— Пак — искам аз.

— Чакай да намеря дълго парче на гърба ти…

— Мъже — изпуфтява Баба и прави муцунка.

Тази сутрин кухнята е празна. Вземам ножицата от чекмеджето и си отрязвам опашката на косата. Баба влиза и гледа, и не разбира.

— Ама само малко ще те дооправя, ако може — казва тя, — а после направо вземи четката и лопатата. — Трябва всъщност да запазим една къдрица, тъй като ти е първото подстригване…

Повечето отива в боклука, но тя заделя три дълги парчета и прави плитка, която ми е гривна със зелена връзка на края.

Казва: „Иди да се погледнеш в огледалото“, ама аз първо си проверявам мускулите, силното ми още си е тук.

На най-горния вестник пише „Неделя, 17 април“, това означава, че съм бил в къщата на Баба и Додя една цяла седмица. Бях една седмица в Клиниката преди това, което прави две седмици, откакто съм в света. Все го пресмятам, за да съм сигурен, защото имам чувството, че са милион години, а Мам още не идва за мен.

Баба казва, че трябва да излезем от тази къща. Никой няма да ме познае сега, когато съм с толкова къса коса с къдрици. Казва ми да си сваля тъмните очила, защото очите ми трябва вече да са свикнали с Навън, освен това те само ще привличат внимание.

Пресичаме много пътища, хванати за ръце, без да даваме на колите да ни смачкат. Не ми харесва държането за ръце, преструвам се, че тя държи някое друго момче. После на Баба й идва добра идея, мога вместо за нея да се държа за верижката на чантата й.

Има много от всякакви видове неща в света, но всичко струва пари, дори ненужните неща. Например мъжът на опашката преди нас в супермаркета купува нещо в кутия, разкъсва я и я хвърля в боклука веднага. Малките картички с номера навсякъде се наричат лотария, идиотите си ги купуват с надеждата да се омагьосат и да станат милионери.

В пощата купуваме марки, изпращаме на Мам снимка, дето се снимах в космическа ракета.

Влизаме в един небостъргач, който е офисът на Пол, той казва, че е луднал от работа, но прави един ксерокс на ръцете ми и ми купува десертче от автомата. Докато се спускаме в асансьора с натискане на бутони, аз си играя, че съм всъщност в автомат за десертчета.

Влизаме в една част от правителството, за да вземем на Баба нова карта за социално осигуряване, защото си е загубила старата, трябва да чакаме с години. После ме води в магазин за кафе, където няма зелен фасул, избирам си курабийка, дето е по-голяма от лицето ми.

Едно бебе бозка, никога не съм виждал преди.

— Аз избирам лявата — казвам и посочвам. — И на теб ли ти харесва най-много лявата? — ама бебето не слуша.

Баба ме дърпа.

— Извинете ни.

Жената си спуска шала, така че не виждам лицето на бебето.

— Иска да я оставим сама — прошепва Баба.

Не знаех, че човековете могат да са сами в света.

Влизаме в обществена пералня само за да видим. Искам да се пъхна в една въртяща машина, но Баба казва, че ще умра.

Вървим до парка, за да нахраним патиците с Дийна и Бронуин. Бронуин хвърля всичките си трохи наведнъж, също и найлоновия плик и се налага Баба да го изважда с пръчка. Бронуин иска моите трохи, Баба казва да и дам половината, защото е малка. Дийна казва, че съжалява за динозаврите, със сигурност ще отидем до Природонаучния музей някой от следващите дни.

Има магазин само с обувки отвън, ярки и меки с дупки навсякъде и Баба ми казва да пробвам един чифт, аз избирам жълто. Нямат връзки и дори велкро, просто си слагам крака вътре. Толкова са леки, че все едно съм без тях. Влизаме и Баба плаща пет хартийки с долари за обувките, това е същото като двайсет четвъртинки, казвам й, че много ги харесвам.

Когато излизаме, една жена седи на земята със свалена шапка. Баба ми дава две четвъртинки и посочва шапката.

Аз слагам едната в шапката и тичам след Баба.

Когато ми слага колана, тя казва:

— Какво имаш в ръката?

Аз показвам втората монета.

— Тази е „НЕБРАСКА“. Ще я задържа за съкровищата си.

Тя цъка с език и си я взема.

— Трябваше да я дадеш на онази жена от улицата, както ти казах.

— Добре, ще…

— Късно е вече.

Включва колата. Виждам само задното на жълтеникавата й коса.

— Защо жената е от улицата?

— Там живее, на улицата. Няма си дори легло.

Сега ми е виновно, че не й дадох втората монета.

Баба казва, че това се нарича да имаш съвест.

В един прозорец на магазин виждам квадрати, които са като Стая, коркови плочи, Баба ми позволява да вляза да погаля едната и да я подуша, но отказва да я купи.

Отиваме в автомивка, четките ни бършат навсякъде, но водата не влиза през здраво затворените прозорци, ужасно е смешно.

В света забелязвам, че човековете почти винаги са напрегнати и нямат време. Дори Баба често го казва, ама тя и Додя нямат работи, така че не знам как човековете с работа се справят и с работата, и с всичкото живеене. В Стая аз и Мам имахме време за всичко. Сигурно времето е разпределено много на тънко като масло върху целия свят, пътищата и къщите, и детските площадки, и магазините, така че на всяко място има само малко петно време, а после всички трябва да бързат към следващото.

Освен това, където и да гледам децата, възрастните предимно изглежда не ги харесват, дори и родителите. Наричат децата прекрасни и толкова сладки, карат децата да правят едни и същи неща отново и отново, за да ги снимат, ама всъщност не искат да играят с тях, предпочитат да пият кафе и да си говорят с други възрастни. Понякога виждам как малко дете плаче и неговата мам не чува.

В библиотеката живеят милиони книги, за които не трябва да плащаме пари. Висят великански насекоми, не истински, от хартия. Баба търси в „К“ за „Алиса“ и я намира, не с правилната форма, но със същите думи и картинки, много е странно. Показвам на Баба най-страшната картинка с Херцогинята. Сядаме на канапето да ми чете „Хамелнският ловец на плъхове“, не знаех, че е и книга, освен приказка. Най-хубавата ми част е, когато родителите чуват смеха в скалата. Все викат на децата да се върнат, но децата са в прекрасна страна, мисля, че може да е Раят. Планината никога не се отваря да пусне родителите.

Едно голямо момче играе на компютър с Хари Потър, Баба казва да не стоя прекалено близо, не е мой ред.

Има и мъничък свят на една маса с релси за влак и сгради, едно дете си играе със зелен камион. Аз отивам там, вземам червен локомотив. Бутам го в камиона на детето малко, то се кикоти. Правя го по-бързо, така че камионът пада от релсите, то се смее още повече.

— Добре се справяш със споделянето, Уокър. — Това е мъж на креслото, който гледа нещо като блекбърито на Чичо Пол.

Мисля, че май детето е Уокър.

— Пак — иска то.

Този път слагам моя локомотив върху малкия камион, после вземам оранжев автобус и го удрям и в двата.

— Внимателно — казва Баба, но Уокър казва:

— Пак — и подскача нагоре-надолу.

Влиза друг мъж и целува първия, а после и Уокър.

— Кажи чао-чао на приятеля си — казва му той.

Това аз ли съм?

— Чао-чао — Уокър размахва ръка нагоре-надолу.

Мисля, че ще го гушна. Правя го прекалено бързо и го бутам, той се удря в масата с влакчето и плаче.

— Много съжалявам — повтаря Баба, — внукът ми не… тепърва научава за границите…

— Всичко е наред — казва първият мъж. Тръгват си с малкото момче и правят едно-две-трии-ииий и го люлеят между тях, то вече не плаче. Баба ги гледа, изглежда объркана.

— Запомни — обяснява тя на път към бялата кола, — не гушкаме непознати. Дори и добрите.

— Защо?

— Просто не го правим, пазим си прегръдките за хората, които обичаме.

— Аз обичам онова момче Уокър.

— Джак, никога преди не си го виждал.

Тази сутрин намазвам малко сироп върху палачинката си. Всъщност е хубаво с двете заедно.

Баба чертае около мен, казва, че няма проблем да се рисува на верандата, защото като завали, тебеширът ще се отмие. Аз гледам облаците, ако започнат да валят, ще изтичам вътре свръхзвуково бързо, преди да ме удари някоя капка.

— Недей да ме цапаш с тебешир — казвам й аз.

— О, не бъди чак такъв придирчив.

Издърпва ме да стана и на верандата има форма на дете, аз съм. Имам огромна глава, без лице, без вътрешности, разкривени ръце.

— Доставка за теб, Джак — Додя вика, какво иска да каже?

Влизаме в къщата и той реже голям кашон. Изважда нещо голямо и казва:

— Е, за начало това може да отиде на боклука.

Тя се развива.

— Черга — прегръщам я силно, — тя е нашата Черга, моята и на Мам.

Той вдига ръце и казва:

— Както искаш.

Лицето на Баба се мръщи.

— Може би да я изкараш навън и да я поотупаш, Лио…

— Не! — викам аз.

— Добре, ще използвам прахосмукачката, но дори не ми се мисли какво има в това… — потърква Черга между пръстите си.

Трябва да държа Черга върху надуваемото ми в спалнята, не може да я влача из цялата къща. Така че седя с нея над главата ми като палатка, мирише точно както си спомням, на пипане също. Там отдолу има други неща, които полицията е донесовала. Давам на Джип и Дистанционно особено големи целувки, също и на Опарена лъжица. Ще ми се Дистанционно да не беше счупено, та да накара Джип да върви. Топка от думи е по-сплескана, отколкото я помня, а Червен балон почти го няма. Космически кораб е тук, но ракетният му взривител липсва, не изглежда много добре. Няма Форт, нито Лабиринт, сигурно са били прекалено големи и не са се побрали в кашоните. Имам петте си книги, дори „Дилън“. Изваждам другия „Дилън“, дето взех от мола, защото мислех, че е моят, ама новият е много по-лъскав. Баба казва, че съществуват хиляди от всяка книга на света, така че да могат хиляди човекове да ги четат в една и съща минута, става ми лошо само като си представя. Новият Дилън казва:

— Здравей, Дилън, приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм Дилън на Джак — отговаря Старият Дилън.

— Аз съм на Джак — сега е Новият.

— Да, ама всъщност аз първи бях негов.

После Старият и Новият се удрят с ръбове, докато една страница от Новия се скъсва и аз спирам, защото скъсах книга и Мам ще се ядоса. Тя не е тук да се ядоса, дори не знае, аз плача и плача, и затварям книгите с ципа в чантата ми с Дора, за да не ги намокря. Двамовете Дилъновци се сгушват заедно вътре и се извиняват.

Намирам Зъб под надуваемото и го смуча, докато имам чувството, че е един от моите.

Прозорците правят странни шумове, това са капки дъжд. Приближавам се, не ме е страх много, стига стъклото да е по средата. Слагам си носа точно върху му, цялото е размазано от дъжда, капките се разтопяват заедно и се превръщат в дълги реки надолу-надолу по него.

Аз и Баба, и Додя, и тримата отиваме в бялата кола на пътуване изненада.

— Ама знаеш ли в коя посока? — питам аз Баба, докато кара.

Тя ми намигва в огледалото.

— Изненада е само за теб.

Гледам през прозореца за нови неща. Момиче в инвалидна количка с облегната назад глава между две меки неща. Куче души дупето на друго куче, това е смешно. Има метална кутия за изпращане на поща. Найлонов плик се духа.

Мисля, че поспивам малко, ама не съм сигурен.

— Познай! — казва Додя и посочва.

— Захар?

— Пясък — казва той. — Загря ли?

— Не, студено ми е.

— Има предвид дали се досещаш къде сме? На едно място, където аз и дядо ти някога водехме майка ти и Пол, като бяха малки?

Гледам надалече.

— Планини?

— Пясъчни дюни. А между тях — синьото нещо?

— Небе.

— Ама отдолу. По-тъмното синьо на дъното.

Очите ми болят дори през тъмните очила.

— Морето! — извиква Баба.

Вървя зад тях по дървената пътека, нося кофата. Не е каквото си мислех, вятърът все ми вкарва мънички камъчета в очите. Баба разстила голяма черга с цветя, ще стане цялата пясъчна, ама тя казва, че няма нищо, одеяло за пикник е.

— Къде е пикникът?

— Още не е дошъл сезонът за това.

Доля пита защо не отидем при водата.

Аз имам пясък в обувките, едната пада.

— Това е добра идея — казва Додя. Сваля си и двете и си мушка вътре чорапите, увисва ги на връзките.

И аз си слагам чорапите в обувките. Пясъкът е влажен и странен по краката ми, има бодливи неща. Мам никога не ми е казвала, че плажът е такъв.

— Хайде — казва Додя, затичва се към морето.

Аз оставам отзад, защото напред има огромни издигащи се неща с бяло отгоре, те реват и се разбиват. Морето все не спира да ръмжи и е прекалено голямо, не трябва да сме там.

Връщам се при Баба на одеялото за пикник. Тя си мърда голите пръсти на краката, целите са сбръчкани.

Опитваме се да построим пясъчен замък, но този пясък не е какъвто трябва, все се срутва.

Додя се връща с навити нагоре крачоли, целият мокър.

— Не ти се цамбуркаше ли?

— Има много ако.

— Къде?

— В морето. Нашето ако отива през тръбите в морето, не искам да вървя в него.

Додя се смее.

— Майка ти не знае много за водопровода, а?

Искам да го ударя.

— Мам знае за всичко.

— Има нещо като голяма фабрика, където всички тръби от тоалетните ни изтичат. — Седнал е на одеялото с пясъчни крака. — Хората там събират всичкото ако и пречистват всяка капчица вода, докато стане хубава за пиене, после я пускат обратно в тръбите и тя пак тече от кранчетата ни.

— Тогава защо ходи в морето?

Той клати глава.

— Мисля, че морето е само от дъжд и сол.

— Някога опитвал ли си сълза? — пита Баба.

— Да.

— Е, тя е същата като морето.

Аз пак не искам да ходя в него, ако е от сълзи.

Ама се връщам близо до водата с Додя, за да търся съкровища. Намираме бяла черупка като охлюв, но когато си мушвам свития пръст вътре, той си е тръгнал.

— Задръж я — казва Додя.

— А какво ще стане, като се върне у дома?

— Ами не мисля, че щеше да я остави така насред нищото, ако му трябваше.

Може да го е изяла птица. Или лъв. Слагам черупката в джоба си и една розова, и една черна, и една дълга, и опасна, наречена черупка бръснач. Позволено ми е да си ги взема у дома, защото който свари, той товари.

Обядваме в заведение, което не означава, че трябва някой да ни заведе, можем да идем когато си поискаме. Аз си вземам BLT, дето е топъл сандвич от маруля и домат с парченца бекон, скрити вътре.

Докато караме към къщата, виждам детската площадка, но нещо не й е наред, люлките са от другата страна.

— О, Джак, тази е друга — казва Баба. — Такива има във всеки град.

Много от света изглежда е повторение.

— Норийн ми казва, че си се подстригал. — Гласът на Мам е съвсем тъничък по телефона.

— Да. Но силното ми си е още тук. — Седя под Черга с телефона, само в тъмното, за да се преструвам, че Мам е с мен. — Вече се къпя във ваната сам — казвам й аз. — Ходих на люлки и познавам парите и огъня, и уличните човекове, и имам два „Дилън Копача“, и съвест, и гъбени обувки.

— Иха!

— А, да, видях и морето, в него няма ако, измамила си ме.

— Толкова много въпроси задаваше — казва Мам. — А аз нямах за всичките отговор, налагаше се някои да си измислям.

Чувам й плачещия дъх.

— Мам, можеш ли да дойдеш тук довечера?

— Още не.

— Защо не?

— Все още се опитват да ми докарат дозата, опитват се да разберат какво ми трябва.

Аз, аз й трябвам. Не може ли да го разбере?

Искам да си изям моето пад таи с Опарена лъжица, но Баба казва, че е нехигиенично.

По-късно съм във всекидневната и сърфирам по каналите, това означава да гледам всичките планети бързо като сърфист, и си чувам името, не на истинско, а в Телевизор.

— … трябва да послушат Джак.

— В известен смисъл всички ние сме Джак — казва друг мъж, седнал до голямата маса.

— Очевидно — съгласява се друг.

И те ли се казват Джак, те някои от милиона ли са?

— Детето вътре в нас, затворено в нашата лична Стая, ръководство за начинаещи — казва друг от мъжете и кима.

Не мисля, че някога съм бил в тяхната стая.

— Но пък иронията е там, че при освобождаването се оказваме сами сред множеството…

— Замаяни от сетивното претоварване на модерността — казва първият.

— Постмодерността.

Има и една жена.

— Не можем да отречем обаче, че на едно символично ниво Джак е върховната жертва — казва тя, — зазидана в основите, за да успокои духовете.

Ъ?

— Бих казал по-скоро, че по-уместният архетип в този случай е Персей — роден от зазидана девица, пуснат по водата в дървена кутия, жертвата, която се връща като герой — казва един от мъжете.

— Разбира се, както всички знаем, Каспар Хаузер21 твърди, че е бил щастлив в тъмницата си, но може би е имал предвид, че през деветнайсети век Германия е била просто една по-голяма тъмница.

— Джак поне е имал телевизия.

Друг мъж се смее:

— Културата като сянка на стената на пещерата на Платон22.

Баба влиза и веднага го изключва недоволна.

— Беше за мен — казвам й аз.

— Онези там прекалено дълго са били в колеж.

— Мам казва, че аз трябва да отида в колеж.

Баба върти очи.

— Всичко с времето си. Сега жама и зъби.

Чете ми „Палавото зайче“, но тази вечер не ми харесва. Все си мисля дали майката зайка не е избягала и не се е скрила, та малкото зайче да не е можало да я намери.

Баба ще ми купува футболна топка, много е вълнуващо. Отивам и гледам пластмасов човек с черен гумен костюм и плавници, после виждам голяма купчина куфари всякакви цветове, розово и зелено, и синьо, после ескалатор. Стъпвам само за секунда, но не мога да се върна горе, запраща ме надолу надолу надолу и е най-якото нещо, а също и страшно, то е якашно, което е дума-сандвич, на Мам щеше да й хареса. В края трябва да скоча настрани, не знам как да се върна горе при Баба. Броя си зъбите пет пъти, един път ги изкарвам деветнайсет вместо двайсет. Навсякъде има знаци и все същото пише: „Остават само три седмици до Деня на майката, нима тя не заслужава най-доброто?“. Гледам чинии и печки, и столове, после съвсем се скапвам и лягам на едно легло.

Една жена казва, че не ми е позволено, така че ставам.

— Къде е майка ти, млади човече?

— Тя е в Клиниката, защото се опита да отиде в Рая рано. — Жената ме гледа и не разбира. — Аз съм бонзай.

— Какво си?

— Бяхме заключени, сега сме рап звезди.

— О, Бо… ти си онова момче! Момчето… Лорана — вика тя, — ела тук. Няма да повярваш. Това е онова момче, Джак, онова по телевизията, от бараката.

Влиза друга жена човек и клати глава.

— Онова от бараката е по-дребно и с вързана на опашка дълга коса, също и малко прегърбено.

— То е — казва тя, — кълна се, че е то.

— Няма начин — казва другата.

— … човече — казвам аз.

Тя се смее ли смее.

— Това е нереално. Ще ми дадеш ли автограф?

— Лорана, то сигурно не знае как да се подписва.

— Ще ти дам — съгласявам се аз, — аз мога да напиша всичко.

— Ти си страхотен — казва ми тя. — Нали е страхотен? — пита другата.

Единствената хартия са стари етикети от дрехи, пиша „ДЖАК“ на много от тях, та да могат жените да дадат и на приятелките си и в този момент притичва Баба с топка под мишница, никога не съм я виждал толкова бясна. Крещи на жените за „правилник при загубено дете“, накъсва автографите ми на парчета. Дръпва ме за ръката. Излизаме бързо от магазина и на вратата прави ааааии-аааиии, Баба пуска топката за футбол на килима.

В колата не ме поглежда в огледалото. Аз питам:

— Защо ти хвърли моята топка?

— Активира алармата — казва Баба, — защото не бях платила.

— Ти крадеше ли?

— Не, Джак — вика тя. — Тичах из сградата като побъркана да те търся. — После казва по-тихо: — Можеше да се е случило какво ли не.

— Като земетресение?

Баба ме гледа в малкото огледало.

— Някой непознат може да те грабне, Джак, за това говоря.

Непознат е не приятел, ама жените ми бяха новите приятели.

— Защо?

— Защото може да иска да си има собствено малко момченце, ясно?

— Не ми звучи ясно.

— Или дори да те нарани.

— За него ли говориш? — Стария Ник, но не мога да го кажа.

— Не, той не може да излезе от затвора, но някой друг като него — казва Баба.

Не знаех, че има друг като него в света.

— Може ли вече да се върнеш и да ми вземеш топката? — питам аз.

Тя запалва двигателя и ни изкарва толкова бързо от паркинга, че гумите свирят.

В колата аз се ядосвам повече и повече.

Връщаме се в къщата и аз слагам всичко в чантата си на Дора, само дето обувките не се побират, та ги изхвърлям на боклука и навивам Черга, и я влача надолу по стълбите зад мен.

Баба влиза в коридора.

— Изми ли си ръцете?

— Връщам се в Клиниката — крещя й аз — и ти не можеш да ме спреш, защото си, защото си непознат!

— Джак — казва тя, — върни тази миризлива черга където си беше.

— Ти си миризлива — изревавам аз.

Баба си притиска гърдите.

— Лео — казва през рамо, — кълна се, не издържам вече…

Додя се качва по стълбите и ме вдига.

Изпускам Черга. Додя изритва чантата ми на Дора от пътя. Носи ме, аз пищя и го удрям, защото е позволено, случаят е специален, мога дори да го убия, убивам го пак и пак…

— Лео — реве Баба долу, — Лео…

Трам-та-та, ще ме разкъса на парчета, ще ме увие в Черга и ще ме погребе и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

Додя ме хвърля на надуваемото, ама не боли.

Сяда му накрая, така че се повдигам като от вълна. Още плача и треперя, и сополът ми се намазва на чаршафа.

Спирам да плача. Опипвам под надуваемото за Зъб, слагам го в устата и смуча силно. Той вече на нищо няма вкус.

Ръката на Додя е на чаршафа до мен, има косми на пръстите.

Очите му чакат моите.

— Всичко е наред, минало-заминало?

Аз премествам Зъб на венеца си.

— Какво?

— Искаш ли да ядем пай на канапето и да гледаме мача?

— Добре.

Вдигам клонките, паднали от дърветата, дори огромните и тежките. Аз и Баба ги връзваме на снопове с връв, за да ги вземе общината.

— Как общината ще…?

— Става дума за хората от общинската управа, онези, на които това им е работата.

Като порасна, работата ми ще е великан, не човекоядец, а такъв, дето например хваща децата, паднали в морето, и ги връща обратно на сушата.

— Тревога, глухарче! — крещя аз. Баба го изважда с лопатката, та да може тревата да расте, понеже няма място за всичко.

Когато сме вече изморени, отиваме в хамака, дори и Баба.

— Едно време седях така с майка ти, когато беше бебе.

— Давала ли си й да бозка?

— Какво да бозка?

— От гърдите ти.

Баба поклаща глава.

— Играеше си с пръстите ми и ги кривеше, докато сучеше от бутилката.

— Къде й е майката с корема?

— Ма… о, знаеш и за нея? Боя се, че нямам представа.

— Тя има ли си друго бебе?

Баба не казва нищо. После казва:

— Хубава мисъл.

Рисувам на кухненската маса със старата престилка на Баба, на която има крокодил и „Ядох алигатор при реката“. Не правя истински рисунки, само цапаници и ивици, и спирали, използвам всички цветове, дори ги смесвам в локвички. Харесва ми да направя мокро място, после да сгъна хартията, както ми показа Баба така, че като я разгъна, е пеперуда.

Мам е на прозореца.

Червеното се разлива. Опитвам се да го забърша, ама ми е по целия крак и на пода. Лицето на Мам вече не е там, тичам до прозореца, ама нея я няма. Въобразих ли си? Оставил съм червено на прозореца и на масата, и на плота.

— Бабо? — крещя. — Бабо?

После Мам е точно зад мен.

Тичам почти в нея. Тя тръгва да ме прегръща, ама аз казвам:

— Не, целият съм в боядисвано.

Тя се смее, развързва ми престилката и я хвърля на масата. Гушка ме здраво навсякъде, ама аз си държа лепкавите ръце на един фут разстояние.

— За малко да не те позная — казва ми тя в главата.

— Защо за малко да не…

— Сигурно заради косата.

— Виж, имам още малко дълга, ама е в гривна и все се закачова на разни неща.

— Ще ми я подариш ли?

— Разбира се.

Гривната се нацапва с малко боя, докато се измъква от китката ми. Мам я слага на своята. Изглежда различно, ама не знам как.

— Извинявай, че те начервих на ръката.

— Пере се — влиза Баба и казва.

— Не си му казала, че ще дойда? — пита Мам и я целува.

— Реших, че така е най-добре, в случай на нещо непредвидено.

— Няма нищо непредвидено.

— Радвам се да го чуя — Баба си бърше очите и започва да чисти боята. — Така, Джак спи на надуваем матрак в нашата спалня, но мога да ти приготвя легло на канапето…

— Всъщност най-добре да тръгваме.

Баба замръзва за секунда.

— Няма ли поне за вечеря да останете?

— Разбира се — казва Мам.

Додя прави свински пържоли с ризото, не ми харесват парчетата с кокал, но изяждам всичкия ориз и остъргвам соса с вилица. Додя си открадва малко от свинското ми.

— „Крадльо, не кради!“

Той изстенва:

— Да му се не види!

Баба ми показва тежка книга с деца, пълна с Мам и Пол като малки. Старая се да повярвам, после виждам снимка с момичето на плажа, онзи, на който Баба и Додя ме заведоха, и лицето й е точно същото на Мам. Показвам на Мам.

— Да, това съм аз — казва тя и отгръща страницата. Има една на Пол, който маха от прозорец в гигантски банан, който е всъщност статуя, също и една на двамата как ядат сладолед на фунийки с Дядо, ама той изглежда различно и Баба — също, на снимката е с тъмна коса.

— Къде има на хамака?

— През цялото време бяхме в него, така че сигурно никой не се е сетил да ни снима — се сеща Мам.

— Сигурно е ужасно да нямаш нито една — казва й Баба.

— Какво да нямаш?

— Снимки на Джак като бебе и като е прохождал. Така де, за спомен.

Лицето на Мам е цялото празно.

— Не съм забравила нито ден. — Поглежда си часовника, не знаех, че си има, той е с остри стрелки.

— По кое време те очакват в клиниката? — пита Додя.

Тя клати глава.

— Приключих с това. — Изважда нещо от джоба си и го размахва, ключ на държател. — Познай, Джак, двамата си имаме наш собствен апартамент.

Баба й казва другото име.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Идеята беше моя. Всичко е наред, мамо. Там има съветници по всяко време на денонощието.

— Но ти дори преди не си живяла извън дома…

Мам гледа Баба, гледа я и Додя. Той започва да се смее бурно.

— Не е смешно — казва Баба и го удря по гърдите. — Знае за какво говоря.

Мам ме води горе да ми събере нещата.

— Затвори очи — моля я, — има изненади. — Водя я в спалнята. — Та-дааа! — Чакам. — Това е Черга и много от нещата ни, полицията ни ги върна.

— Така изглежда — казва Мам.

— Виж, Джип и Дистанционно…

— Нека не влачим с нас счупени вещи — казва тя, — вземи само каквото наистина ти трябва и го сложи в новата си чанта на Дора.

— Всичкото ми трябва.

Мам изпуска въздух.

— Както искаш.

Как искам?

— Има кашоните, дето всичко дойде в тях.

— Казах добре.

Додя слага всичките ни неща в багажника на бялата кола.

— Трябва да си подновя шофьорската книжка — казва Мам, докато Додя кара.

— Може да се окаже, че си поизгубила форма.

— О, аз във всичко съм я поизгубила — отговаря Мам.

Аз питам:

— Защо ти си изгубила…?

— Като Тенекиения човек — казва Мам през рамо. Вдига си лакътя и изскърцва. — Хей, Джак, някой ден ще си купим ли наша кола?

— Супер. Всъщност може би хеликоптер. Супервъртящ хеликоптер, дето ще е влак, кола и подводница.

— Ето на това му викам пътуване.

Минават часове часове часове в колата.

— Защо е толкова дълго? — питам аз.

— Защото е чак в другия край на града — казва Баба. — Буквално в съседния щат.

— Мамо…

Небето става тъмно.

Додя паркира, където му казва Мам. Има голям знак. „Жилищен Комплекс За Независим Живот“. Помага ни да си пренесем всичките кашони и торби в сградата, която е направена от кафяви тухли, само аз дърпам моята Дора на колелца. Влизаме в голяма врата с мъж, който се нарича портиер и се усмихва.

— Той заключва ли ни? — прошепвам аз на Мам.

— Не, просто не пуска други да влизат.

Има три жени и мъж, които се казват Помощен персонал, ние сме повече от добре дошли да натиснем звънеца винаги когато имаме нужда от помощ с каквото и да е, звънецът е като обаждане по телефона. Има много етажи и апартаменти на всеки, този на мен и на Мам е на номер шест. Дърпам я за ръкава и шепна:

— Пет.

— Какво?

— Може ли да сме на пет?

— Съжалявам, не можем да избираме — казва тя.

Когато асансьорът се затваря, Мам потреперва.

— Добре ли си? — пита Баба.

— Просто още нещо, с което се налага да свикна.

Мам трябва да натисне тайния код, за да накара асансьорът да се затресе. Става ми странно на корема, сякаш се издига. После вратите се отварят и вече сме на шестия, летели сме, без да знаем. Има малък капак, на който пише „Изгаряне На Отпадъци“, когато слагаме боклук в него, ще пада надолу-надолу и ще се вдига пушек. На вратите не са номера, а букви, нашата е „Б“, което значи, че живеем в „Шест Б“. Шест не е лошо число като девет, всъщност му е наопаки. Мам мушва ключа в дупката, а като го завърта, прави муцунка заради болната китка. Още не е напълно оправена.

— У дома — казва тя и отваря вратата.

Как у дома, като никога не съм бил тук?

Апартамент е като къща, ама целият сплескан. Има пет стаи, което е на късмет, едната е баня с вана, така че можем да си вземаме вана, не душ.

— Може ли да си вземем сега?

— Чакай първо да се настаним — отговаря Мам.

Печката прави пламъци като на Баба. Следващото до кухнята е всекидневната, в която има канапе и ниска маса, и суперголям Телевизор.

Баба е в кухнята и разопакова един кашон.

— Мляко, кифлички, не знам дали си започнала пак да пиеш кафе… Той обича онази закуска с буквите, миналия ден написа „вулкан“.

Мам слага ръка върху Баба и не й дава да се движи за минута.

— Благодаря ти.

— Да изтичам ли да купя още нещо?

— Не, мисля, че за всичко си се погрижила. Лека нощ, мамо.

Лицето на Баба е изкривено.

— Знаеш ли…

— Какво? — чака Мам. — Какво има?

— Аз също не съм забравила нито ден с теб.

Не казват нищо, така че аз отивам да изпробвам леглата, кое подскача повече. Докато правя салта, ги чувам да говорят много. Обикалям и отварям, и затварям всичко.

След като Баба си отиде в нейната къща, Мам ми показва как да слагам резето, то е като ключ, дето само ние отвътре можем да мушкаме или измушкаме.

В леглото си спомням, вдигам й тениската.

— А — казва Мам, — мисля, че вече няма.

— Да, бе, трябва да има.

— Ами работата с гърдите е там, че ако не пиеш от тях, те си мислят: „Добре, на никого вече не му трябва мляко, така че ще престанем да го правим“.

— Глупендери. Бас ловя, че ще намеря малко…

— Не — казва Мам и слага ръка помежду. — Съжалявам. Това вече свърши. Ела тук.

Гушкаме се силно. Гърдите й правят бум-бум в ухото ми, това й е сърцето.

Аз вдигам тениската.

— Джак…

Целувам дясната и казвам:

— Чао-чао. — Целувам лявата два пъти, защото винаги беше по-гъста. Мам ми държи главата толкова стегнато, че казвам: — Не мога да дишам — и тя пуска.

Лицето на Господ се вдига цялото бледовочервено в очите ми. Премигвам и правя светлината да идва и да си отива. Чакам, докато дишането на Мам се включи.

— Колко време ще останем тук в Независимия живот?

Прозява се.

— Колкото искаме.

Протяга се цялата.

— Ще останем една седмица, после ще видим.

Накъдрям й косата като въже.

— Може да отрежа и твоята и тогава пак ще сме еднакви.

Мам клати глава.

— Мисля да оставя моята дълга.

Като разопаковаме, има голям проблем, не мога да намеря Зъб.

Проверявам във всичките ми неща, а после навсякъде, ако съм го изпуснал снощи. Опитвам се да си спомня кога ми е бил в ръката или в устата. Снощи не е, ама май предишната вечер у Баба го смучех. Минава ми ужасна мисъл, може да съм го глътнал, без да искам, в съня си.

— Какво става с нещата, които ядем, ако не са храна?

Мам прибира чорапи в чекмеджето си.

— Като например?

Не мога да й кажа, че може да съм загубил частица от нея.

— Като камъче или нещо такова.

— А, ами то просто си преминава.

Днес не слизаме долу с асансьора, дори не се обличаме. Стоим си в нашия Независим живот и разучаваме всичките части.

— Може да спим в тази стая — предлага Мам, — а ти може да играеш в другата, където влиза повече слънце.

— С теб.

— Ами да, но понякога ще правя други неща, така че може би през деня стаята ни за спане може да е моя стая.

Какви други неща?

Мам ни сипва овесени ядки, без дори да брои. Аз благодаря на бебето Исус.

— В колежа четох една книга, в която се казваше, че всеки трябва да си има собствена стая — казва тя.

— Защо?

— За да може там да си мисли.

— Аз мога да си мисля в една стая с теб — чакам. — Защо не можеш ти да мислиш в една стая с мен?

Мам прави муцунка.

— Мога, през повечето време, но би ми било приятно да си имам място, което си е само мое, понякога.

— Не съм съгласен.

Тя издиша дълго.

— Нека опитаме само днес. Можем да направим табелки с имената и да ги залепим на вратите…

— Яко.

Правим букви с всякакви различни цветове върху страници, пише „Стаята На Джак“ и „Стаята На Мам“, после ги залепваме с тиксо, използваме колкото искаме.

Трябва да акам, гледам в него, ама не виждам Зъб.

Седим на канапето и гледаме вазата върху масата, от стъкло е, но не невидимо, има много синьо и зелено.

— Стените не ми харесват — казвам на Мам.

— Какво им е?

— Прекалено са бели. Ей, знаеш ли какво, можем да купим коркови квадрати от магазина и да ги налепим навсякъде.

— Няма начин, човече. — След минута казва: — Това е ново начало, нали помниш?

Казва „помниш“, ама сама не иска да спомня за Стая.

Сещам се за Черга, изтичвам да я извадя от кашона и я влача зад себе си.

— Черга къде ще отиде, до канапето или до леглото?

Мам клати глава в несъгласие.

— Ама…

— Джак, цялата е оръфана и оцапана от седем години… оттук я надушвам. Трябваше да те гледам как се учиш да лазиш върху тази черга, как се учиш да ходиш, все се спъваше в нея. Веднъж се изака на нея, друг път разляхме супа, така и не успях да я изчистя. — Очите й са лъскави и прекалено големи.

— Да, също и съм се родил на нея, и бях умрял в нея.

— Да, ето защо много бих искала да я хвърля в пещта за горене.

— Не!

— Ако поне веднъж в живота си помислеше за мен, а не за…

— Мисля — крещя аз. — Мислех за теб винаги, докато беше да те Няма.

Мам затваря очи за секунда.

— Знаеш ли какво, може да я държиш в твоята си стая, но навита в гардероба. Става ли? Не искам да я виждам.

Отива в кухнята, чувам я да плиска водата. Вдигам вазата, хвърлям я към стената и тя става на милиард парчета.

— Джак… — Мам стои пред мен.

Аз крещя:

— Не искам да съм ти малкото зайче!

Тичам в „Стаята На Джак“ с Черга, дърпаща зад мен, тя се закача на вратата, влача я в гардероба и я издърпвам около мен, седя там часове, но Мам не идва.

Лицето ми е цялото схванато, където са засъхнали сълзите. Додя казва, че така се прави сол, хващат се вълните в малки езера, после слънцето ги изсушава.

Чувам страшен звук бзз-бзз-бзз, после слушам Мам да говори.

— Да, предполагам по-добър няма да има. — След минута я чувам пред гардероба. — Имаме гости.

Доктор Клей е и Норийн. Донесли са храна, наречена за вкъщи, което е спагетки и ориз, и хлъзгави жълти вкусни неща.

Тресчиците от вазата ги няма, сигурно Мам ги е изчезнала в боклука.

Има компютър за нас, доктор Клей го настройва, за да можем да играем игри и да изпращаме имейли. Норийн ми показва как да правя рисунки направо на екрана със стрелката, маскирана на четка. Правя една на мен и Мам в Независимия живот.

— Какво е това надрасканото бяло? — пита Норийн.

— Това е пространството.

— Откритият космос?

— Не, всичкото пространство вътре, въздухът — казвам аз.

— Е, известността е вторична травма — казва доктор Клей на Мам. — Мислили ли сте за нова идентичност?

Мам клати глава.

— Не мога да си представя… Аз съм си аз и Джак си е Джак, нали? Как да започна да го наричам Майкъл или Зейн, или нещо друго?

Защо тя ще ме нарича Майкъл или Зейн?

— Тогава поне нова фамилия — казва доктор Клей, — така че да привлича по-малко внимание, като тръгне на училище.

— Кога ще тръгна на училище?

— Когато си готов — отговаря Мам, — не се тревожи.

Не мисля, че някога ще съм готов.

Вечерта си вземаме вана и аз си лягам главата върху корема на Мам във водата почти заспал.

Упражняваме се да бъдем в двете стаи и да си викаме, ама не прекалено силно, защото и други човекове живеят в другите Независими животи, дето не са „Шест Б“. Когато съм в „Стаята На Джак“, а Мам е в „Стаята На Мам“, не е толкова зле, само като е в други стаи и аз не знам кои, тогава не ми харесва.

— Всичко е наред — казва тя, — винаги ще те чувам.

Ядем още от за вкъщи затопловано наново в микровълновата ни, това е малката печка, дето работи супербързо с невидими смъртоносни лъчи.

— Не мога да намеря Зъб — казвам на Мам.

— Моят зъб ли?

— Да, Болен зъб, дето падна и го запазих, държах го през цялото време, но сега май е загубен. Освен ако може би не съм го глътнал, но той още не преминава в акото ми.

— Не се тревожи за това.

— Ама…

— Хората навън се движат толкова много, че непрекъснато губят разни неща.

— Зъб не е просто нещо, трябва да го имам.

— Повярвай ми, не ти трябва.

— Ама…

Хваща ме за раменете.

— Чао-чао, стар гнил зъб. Точка по въпроса.

Тя почти се смее, ама аз не.

Мисля, че май наистина съм го глътнал погрешка. Може да не премине в акото ми, може би ще се крие в мен в някой ъгъл завинаги.

През нощта шепна:

— Още съм включен.

— Знам — казва Мам. — Аз също.

Спалнята ни е „Стаята На Мам“, дето е в Независимия живот, дето е в Америка, дето е залепена върху света, дето е топка със синьо и зелено с милион мили диаметър и непрекъснато се върти. Извън света е Откритият космос. Не знам защо не изпадаме. Мам казва, че е гравитацията, която е невидима сила, дето ни държи залепени на земята, ама аз не я усещам.

Жълтото лице на Господ се показва, гледаме го през прозореца.

— Забелязваш ли — казва Мам, — че всяка сутрин е малко по-рано?

Има шест прозореца в нашия Независим живот, всичките показват различни картини, ама някои на едни и същи неща. Любимата ми е в банята, защото има строеж, мога да гледам надолу към крановете и багерите. Казвам им всичките думи от „Дилън“, харесва им.

Във всекидневната си лепвам велкрото, защото ще излизаме. Виждам мястото, където беше вазата, докато не я хвърлих.

— Можем да помолим за друга за Неделно лакомство — казвам на Мам, после си спомням.

Нейните обувки имат връзки и тя ги оплита. Поглежда ме, не е ядосана.

— Нали знаеш, че никога повече няма да ти се налага да го виждаш.

— Стария Ник — казвам името, за да видя дали звучи страшно, страшно е, но не много.

— На мен ще ми се наложи само още веднъж — казва Мам, — когато отида в съда. Но това ще е след много месеци.

— Защо ще ти се наложи?

— Морис казва, че може да го направя и през видеовръзка, но аз всъщност искам да го погледна в злобните дребни очички.

Какви? Опитвам се да си спомня очите му.

— Може пък той да ни моли за Неделно лакомство, много ще е смешно.

Мам прави немного хубав смях. Гледа в огледалото, рисува си черни линии около очите и червено на устните.

— Като палячо си.

— Това е просто грим, за да изглеждам по-добре.

— Ти винаги изглеждаш по-добре — казвам й аз.

Тя ми се ухилва в огледалото. Слагам си пръстите в ушите и ги размахвам.

Държим се за ръце, ама въздухът е много топъл днес, та се хлъзгат. Гледаме в прозорците на магазините, само че не влизаме, само вървим. Мам все повтаря, че нещата са смехотворно скъпи или че са боклуци.

— Тук продават мъже и жени, и деца — казвам й аз.

— Какво? — завърта се. — О, не, виж, това е магазин за дрехи, така че, като пише „Мъже, жени, деца“, означава просто, че има дрехи за всички тези хора.

Когато трябва да пресечем улица, натискаме бутона и чакаме малкото сребърно човече, то ще ни пази. Има нещо, което прилича само на бетон, но децата са там и писукат, и скачат да се намокрят, нарича се водна площадка. Гледаме малко, ама не прекалено дълго, защото Мам казва, че може да изглеждаме странно.

Играем „Аз, шпионинът“. Купуваме сладолед, който е най-хубавото нещо на света, моят е ванилия, а на Мам — ягода. Другия път може да си вземем с различен вкус, има стотици. Голямата буца ме изстудява чак до долу и лицето ми боли, Мам ми показва как да си слагам ръката на носа и да вдишвам топъл въздух. На света съм вече три седмици и половина и пак никога не знам какво ще боли.

Имам малко монети, дето Додя ми даде, купувам на Мам шнолка за косата й с калинка отгоре, ама не истинска. Тя казва благодаря пак и пак.

— Може да я имаш завинаги, дори като си умряла — й казвам аз. — Ще си умряла преди мен ли?

— Такъв е планът.

— Защо такъв е планът?

— Ами когато ти станеш на сто, аз ще съм на сто двайсет и една и мисля, че тялото ми ще е поизносено — усмихва се. — Ще съм в Рая и ще ти приготвям стаята.

— Нашата стая.

— Добре, нашата стая.

После виждам телефонна кабина и отивам да си играя на Супермен, който се преоблича в костюма си, помахвам на Мам през стъклото. Има малки картички и усмихнати снимки, на които пише „Блондинка с бюст“ и „Филипинска жена-мъж“, те са наши, защото който свари, той товари, ама като показвам на Мам, тя казва, че са мръсни и ме кара да ги хвърля на боклука. За малко се изгубваме, после тя вижда името на улицата, където е Независимият живот, така че не сме се загубили наистина. Краката ми са уморени. Мисля си, че човековете в света трябва да са постоянно уморени.

В Независимия живот ходя бос, никога повече няма да харесвам обувки.

Човековете в „Шест В“ са една жена и две големи момичета, по-големи от мен, ама не най-големи. Жената носи тъмни очила през цялото време, дори в асансьора, и подскача на патерица, момичетата май не говорят, но аз помахах с пръсти на едното и то се усмихна.

Има нови неща всеки ден.

Баба ми донесе комплект с водни боички, има десет цвята на овали в кутия с невидим капак. Измивам малката четка след всеки, та да не се смесват, а когато водата се изцапа, просто вземам нова. Първия път държа рисунката си да покажа на Мам и тя капе, така че вече ги сушим легнали на масата.

Ходим до къщата с хамака и аз правя невероятно лего с Додя на замък и летящ автомобил.

Баба сега може да идва да ни вижда само следобед, защото сутрин има работа в магазин, където човековете купуват нова коса и гърди, като техните им опадат. Аз и Мам отиваме и надзъртаме през вратата на магазина, Баба не прилича на Баба. Мам казва, че всички имат по няколко различни лица.

Пол идва до нашия Независим живот с изненада за мен, която е футболна топка като онази, дето Баба хвърли в магазина. Слизам с него в парка без Мам, защото тя отива в един магазин за кафе да се срещне с една от старите си приятелки.

— Супер — казва той. — Дай пак.

— Не, ти — отговарям.

Пол прави огромен ритник, топката отскача от сградата и пада в едни храсти.

— Тичай след нея — вика той.

Ритам аз, топката пада в езерцето и аз плача.

Пол я изважда с един клон. Рита я далече-далече.

— Искаш ли да ми покажеш колко бързо можеш да тичаш?

— Имахме Писта около Креватчо — отговарям му аз, — правех три и обратно с шестнайсет стъпки.

— Иха. Бас ловя, че сега можеш и по-бързо.

Клатя глава.

— Ще падна.

— Не мисля — казва Пол.

— Напоследък все падам, светът е много спъващонеравен.

— Така е, но тази трева е много мека, така че и да паднеш, няма да се нараниш.

Идват Бронуин и Дийна, забелязвам ги с острия си поглед.

Всеки ден е малко по-горещо, Мам казва, че е невероятно за април.

После, вали. Тя казва, че може да е забавно да си купим два чадъра и да отидем в дъжда, който ще отскача от чадърите и няма да ни намокри изобщо, ама аз не смятам така.

На другия ден пак е сухо, та излизаме, има локви, ама не ме е страх от тях, сложил съм гъбените обувки и краката ми се наплискват през дупките, няма нищо.

С Мам сключваме сделка, ще опитаме всичко по веднъж, та да знаем какво ни харесва.

На мен вече ми харесва да ходя в парка с футболната топка и да храня патиците. Детската площадка вече много ми харесва, освен когато онова момче се пусна по пързалката след мен и ме ритна в гърба. Харесва ми Природонаучният музей, само дето динозаврите са просто умрели с кокали.

В банята чувам човекове да говорят на испански, ама Мам казва, че думата за него е китайски. Има стотици различни чужди начини да се говори, свят ми се завива.

Гледаме в друг музей, който е картини, малко като нашите шедьоври, дето идваха с овесените ядки, но много-много по-големи, също се вижда и лепкавото на боята. Харесва ми да се разхождам през цялата стая с тях, ама после има още много стаи и аз лягам на пейката, и мъжът в униформата се приближава с не приятелско лице и аз избягвам.

Додя идва в Независимия живот със суперско нещо за мен, колело, което пазели за Бронуин, но аз го получавам първи, защото съм по-голям. Има светещи лица в спиците на гумите. Трябва да нося каска и предпазители за колене и за китки, като карам в парка, ако взема да падна. Ама аз не падам, имам баланс, Додя казва, че ми е вродено. Третия път като ходим, Мам ми позволява да не нося предпазителите, а след няколко седмици ще махне и помощните колела, защото вече няма да ми трябват.

Мам намира концерт в парк, не нашия близкия парк, а един, закъдето трябва да вземем автобус. На мен ми харесва много да се возя в автобуса, гледаме върху различните космати глави на човековете по улицата. На концерта правилото е, че човековете с музиката могат да вдигат колкото шум искат, а на нас не ни е позволено да издадем нито звук, освен да пляскаме накрая.

Баба казва защо Мам не ме заведе в зоопарка, ама Мам казва, че няма да понесе решетките.

Ходим в две различни църкви. На мен ми харесва онази с разноцветните прозорци, ама органът е прекалено силен.

Ходим още и да гледаме пиеса, което е като възрастните се маскират и играят като деца, а всички други гледат. Тя е в друг парк и се нарича „Сън в лятна нощ“. Седя на тревата с пръсти в уста, за да не забравям да мълча. Няколко феи се бият за едно малко момче, казват супермного думи, дето сливат в едно. Понякога феите изчезват и човекове, целите в черно, разместват мебеловете.

— Както правехме ние в Стая — прошепвам на Мам, тя почти се разсмива.

После пък човековете около нас започват да викат „Малка фейо, де така?“ и „Всички приветствайте Титания“, аз се ядосвам и казвам шшт, после наистина им викам да мълчат. Мам ме дърпа за ръката чак докъдето са дърветата и ми казва, че това се нарича участие на публиката, че е позволено, случаят е специален.

Когато се прибираме у дома в Независимия живот, записваме всичко, което сме опитали, списъкът расте. После са нещата, които може да опитаме, когато сме по-смели:

Най-важното е да си вземем куче на име Лъки, всеки ден съм готов, ама Мам казва, че има за достатъчно неща да мисли, може би като стана на шест.

— Когато ще имам торта със свещи?

— И шест свещи — казва тя, — кълна се.

През нощта в нашето легло, дето не е Креватчо, търкам юргана, той е повече пухкавонадут от Юрганчо. Когато бях на четири, не знаех за света или мислех, че е само приказка. После Мам ми разказа за него наистина и аз си мислех, че знавах всичко. Ама сега, като съм в света през цялото време, всъщност не знам много, все съм объркан.

— Мам?

— Аха?

Тя все още си мирише на нея си, ама не гърдите й, сега те са само гърди.

— Понякога ще ли ти се да не бяхме избягвали?

Нищо не чувам. После тя казва:

— Не, никога.

— Изкривено е — казва Мам на доктор Клей, — през всичките тези години жадувах за компания. Сега обаче изглежда, че не съм съвсем готова.

Той кима, двамовете си пият димящото кафе, Мам сега го пие като възрастните, за да я държи будна. Аз още пия мляко, ама понякога е шоколадово мляко, с вкус на шоколад, ама е позволено. На пода съм и нареждам пъзел с Норийн, много е труден, с двайсет и пет парчета от един влак.

— През повечето дни… Джак ми е достатъчен.

— „Душата си избира свое общество… После — вратата захлопва23“ — това му е гласът за стихотворения.

Мам кима.

— Да, но не такава се помня.

— Трябвало е да се промените, за да оцелеете.

Норийн вдига поглед.

— Не забравяйте, че и иначе щеше да ви се наложи да се промените. Ставате на двайсет, раждате дете… нямаше да останете същата.

Мам само отпива от кафето си.

Един ден се питам дали прозорците се отварят. Опитвам онзи в банята, сещам се как работи дръжката и бутам стъклото. Страх ме е от въздуха, но съм страхмел, навеждам се и протягам ръце през него. Наполовина съм вътре, наполовина отвън, най-невероятното…

— Джак! — Мам ме издърпва целия за гърба на тениската.

— Ау!

— Това са шест етажа, ако паднеш, ще си разбиеш главата.

— Аз не падах — казвам й, — бях едновременно вътре и отвън.

— Беше едновременно и откачалка — казва тя, ама почти се усмихва.

Отивам след нея в кухнята. Тя бърка яйца в една купа за пържени филийки. Черупките са смачкани, просто ги хвърляме на боклука, чао-чао. Чудя се дали се превръщат в новите яйца.

— Ние връщаме ли се след Рая?

Мисля, че Мам не ме чува.

— Пак ли растем в кореми?

— Това се нарича прераждане. — Тя реже хляба. — Някои хора смятат, че може да се върнем като магарета или охлюви.

— Не, човекове в същите кореми. Ако аз порасна в теб пак…

Мам запалва пламъка.

— Какво точно ме питаш?

— Ще ме наречеш ли пак Джак?

Тя ме поглежда.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Винаги ще те наричам Джак.

Утре е Първи май, това означава, че идва лятото и ще има парад. Може да отидем само да погледаме.

— Само в света ли е Първи май? — питам аз.

Ядем гранола в купичките си върху канапето, без да накапваме.

— Какво искаш да кажеш? — пита Мам.

— И в Стая ли е Първи май?

— Сигурно, само че там няма кой да го празнува.

— Може ние.

Лъжицата й издрънчава по купата.

— Джак.

— Може ли?

— Наистина ли искаш да отидеш?

— Аха.

— Защо?

— Не знам — казвам й.

— Не ти ли харесва навън?

— Да. Не всичко.

— Но повечето неща да, нали? Повече от Стая ли ти харесва?

— Предимно. — Изяждам си всичката останала гранола и малко от на Мам, дето е оставила в купата. — Може ли някой път да се върнем?

— Не и да живеем там.

Клатя глава:

— Само на гости за една минута.

Мам си обляга брадичката на здравата ръка.

— Не мисля, че мога.

— Да, можеш. — Чакам. — Опасно ли е?

— Не, но самата идея, кара ме да се чувствам като…

Не казва като какво.

— Аз ще те държа за ръка.

Мам ме гледа.

— А може би да отидеш сам?

— Не.

— Искам да кажа с някого. С Норийн?

— Не.

— Или с Баба?

— С теб.

— Аз не мога…

— Аз избирам и за двама ни — казвам й.

Става, мисля, че е ядосана. Взема телефона в „Стаята На Мам“ и говори с някого.

По-късно портиерът звъни и казва, че ни чака полицейска кола.

— Ти още ли си инспектор Оу?

— Сто процента — казва инспектор Оу. — Доста време мина.

Има малки точици по стъклата на полицейската кола, мисля, че е дъжд. Мам си дъвче палеца.

— Лоша идея — казвам аз и издърпвам ръката й.

— Аха. — Взема си палеца обратно и пак го гризе. — Ще ми се да беше мъртъв — почти шепне.

Знам за кого говори.

— Само че не в Рая — допълвам.

— Не, извън него.

— Чук-чук-чук, но той не може да влезе.

— Да.

— Ха-ха.

Две пожарникарски коли ни подминават със сирени.

— Баба казва, че има повече от него.

— Какво?

— Човекове като него, в света.

— О — казва Мам.

— Вярно ли е?

— Да. Но номерът е там, че по средата има дори повече хора.

— Къде?

Мам гледа през прозореца, ама не знам какво.

— Някъде между доброто и злото — казва тя. — По малко и от двете, залепени заедно.

Точиците по стъклото се сливат в малки реки.

Когато спираме, разбирам, че сме пристигнали, защото инспектор Оу казва: „Пристигнахме“. Не помня от коя къща излезе Мам в нощта на Голямото измъкване, всички къщи имат гаражи. Нито един не прилича на кой знае каква тайна.

Инспектор Оу казва:

— Трябваше да донеса чадъри.

— Само леко ръми — казва Мам. Излиза и протяга ръка към мен.

Не си откопчавам предпазния колан.

— Дъждът ще пада върху нас…

— Джак, да приключваме с това, защото друг път няма да дойда.

Щраквам го. Навеждам глава и си стискам очите наполовина затворени, Мам ме води. Дъждът е върху мен, лицето ми се мокри и якето, малко и ръцете. Не боли, само е странно.

Когато се приближаваме до вратата на къщата, знам, че е на Стария Ник, защото има жълта панделка, на която с черни букви пише: „Полиция. Не Преминавай!“. Голям стикер със страшно лице на вълк, на който пише „Внимание, Зло Куче“. Посочвам го, но Мам казва:

— Не е истинско.

А, да, измисленото куче, дето е имало пристъп в деня, в който Мам е била на деветнайсет.

Един мъж полиция, когото не познавам, отваря вратата вътре, Мам и инспектор Оу минават под жълтата панделка, аз трябва само малко да се наведа настрани.

Къщата има много стаи с всякакви неща като дебели кресла и най-големия Телевизор, който съм виждал. Ние обаче само минаваме, има друга врата отзад и после е трева. Дъждът още пада, ама очите ми са отворени.

— Петнайсет фута жив плет от всички страни — казва инспектор Оу на Мам, — съседите изобщо не са се усъмнили. — Човекът има право на лично пространство и прочее.

Има храсти и дупка с още жълта панделка наоколо. Спомням си нещо.

— Мам. Там ли е…?

Тя стои и гледа.

— Не мисля, че мога да го направя.

Ама аз отивам при дупката. Има кафяви неща в калта.

— Това червеи ли са? — питам инспектор Оу, гърдите ми туп-туп-тупкат.

— Просто корени от дървото.

— Къде е бебето?

Мам е до мен, издава звук.

— Изровихме я — отговаря инспектор Оу.

— Не исках да остава повече тук — казва Мам, а гласът й е съвсем дрезгав. Прочиства гърло и пита инспектор Оу: — Как намерихте къде…?

— Имаме сонди за почвено сканиране.

— Ще я погребем на по-добро място — обяснява ми Мам.

— Градината на Баба?

— Знаеш ли, можем… можем да превърнем костите й в пепел и да я разпръснем под хамака.

— Тя ще порасне ли пак да ми бъде сестра?

Мам клати глава. Лицето й е цялото на мокри ивици.

Върху мен има още дъжд. Не е като душ, по-меко е.

Мам се е обърнала, гледа сив навес в ъгъла на двора.

— Ето това е — казва тя.

— Кое?

— Стая.

— Да, бе.

— Това е, Джак, просто никога не си я виждал отвън.

Последваме инспектор Оу, стъпваме върху още жълта панделка.

— Забележете как основната тръба на климатика е скрита в тези храсти — казва тя на Мам. — А входът е отзад, извън всякакво полезрение.

Виждам сребрист метал, мисля, че е Врата, но от онази страна, дето никога не съм й виждал, вече е наполовина отворена.

— Да вляза ли с вас? — казва инспектор Оу.

— Не — викам аз.

— Добре.

— Само аз и Мам.

Само че Мам ми е пуснала ръката и се е навела, прави странен звук. Има нещо на тревата, на устата й, повръщано е, надушвам го. Пак ли е отровена?

— Мам, Мам…

— Добре съм — изтрива си устата с кърпичката, дето инспектор Оу й дава.

— Ако предпочитате…? — пита инспектор Оу.

— Не — казва Мам и пак ми хваща ръката. — Хайде.

Влизаме през Врата и всичко е не както трябва. По-малко от Стая е и по-празно, и мирише странно. Под е гол, това е, защото я няма Черга, тя ми е в гардероба в нашия Независим живот, забравих, че не може да е и тук едновременно. Креватчо е тук, ама няма чаршафи или Юрганчо отгоре. Люлящ е тук и Маса, и Мивка, и Вана, и Шкаф, но без чинии и вилици, и лъжици отгоре. Тук са и Скринчо, и Телевизор, и Бъни с пурпурната панделка, и Лавица, ама без нищо на нея, и столовете ни стоят сгънати, но са съвсем различни. Нищо нищо нищо не ми говори.

— Не мисля, че е тя — прошепвам на Мам.

— Напротив, тя е.

Гласовете ни звучат не като нас.

— Смалила ли се е?

— Не, винаги си е била такава.

Мобилният от спагети го няма, също и рисунката ми на октопод и шедьоврите, и всички играчки, и Форт, и Лабиринт. Поглеждам под Маса, ама я няма паяжината.

— Станало е по-тъмно.

— Ами денят е дъждовен. Може да светнеш — Мам посочва Лампа.

Ама аз не искам да докосвам. Поглеждам по-близо, опитвам се да видя как беше. Намирам си числата от рождените дни, отбелязани до Врата, заставам до тях и си слагам ръката залепена върху главата, по-висок съм от черното 5. Върху всичко има тънко черно.

— Това прах от кожата ли ни е? — питам аз.

— Пудра за вземане на отпечатъци — казва инспектор Оу.

Навеждам се и поглеждам в Подкреватчо за Яйчена змия, нагъната, сякаш спи. Не й виждам езика, протягам ръка много внимателно, докато усетя лекото бодване на иглата.

Изправям се.

— Къде е било Цвете?

— Забрави ли вече? Ето тук — казва Мам и потупва средата на Скринчо и аз виждам кръг, който е повече цветен от останалото.

Има петното на Писта около Креватчо. Малката дупка изтъркана в Под, където ни стояха краката под Маса. Май това наистина някога е било Стая.

— Но вече не е — казвам на Мам.

— Какво?

— Сега не е Стая.

— Така ли мислиш? — подушва. — Преди миришеше на още по-застояло. Разбира се, сега вратата е отворена.

Може би е точно това.

— Може би не е Стая, ако Врата е отворена.

Мам прави малка усмивка.

— Искаш ли…? — Прочиства си гърлото. — Искаш ли да затворим вратата за малко?

— Не.

— Добре. Искам да изляза вече.

Аз отивам до Стена на Креватчо и я докосвам с един пръст, коркът не ми напомня на нищо.

— Лека нощ през деня ли е?

— Ъ?

— Можем ли да казваме лека нощ, когато не е нощ?

— Мисля, че по-скоро е сбогом.

— Сбогом, Стена на Креватчо. — После го казвам на трите други стени, после: — Сбогом, Под. — Потупвам Креватчо: — Сбогом, Креватчо. — Мушкам глава в Подкреватчо и казвам: — Сбогом, Яйчена змия. — В Гардеробчо прошепвам: — Сбогом, Гардеробчо. — В тъмното е рисунката на мен, дето Мам направи за рождения ми ден, изглеждам много малък. Помахвам й да дойде и й я показвам.

Целувам й лицето, където са сълзите, такъв е вкусът на морето.

Свалям рисунката и си я заципвам в якето. Мам е почти до Врата, аз отивам при нея.

— Вдигни ме.

— Джак…

— Моля те.

Мам ме слага да седна на хълбока, аз вдигам ръце.

— По-високо.

Тя ме държи за ребрата и ме вдига нагоре нагоре нагоре, докосвам началото на Покрив. Казвам:

— Сбогом, Покрив.

Мам ме сваля долу, туп.

— Сбогом, Стая — махам на Прозорче. — Кажи сбогом — казвам на Мам. — Сбогом, Стая.

Мам го казва, ама на без звук.

Обръщам се и поглеждам още веднъж. Като кратер е — дупка, дето нещо се е случило. После излизаме.