Стая

Отлъгване

На сутринта ядем овесена каша и аз отбелязвам:

— Имаш мръсно на шията.

Мам пие само малко вода, кожата й се движи, като преглъща.

Всъщност това не е мръсотия, си мисля.

Вземам си много каша, ама е гореща, изплювам я обратно на Опарена лъжица. Мисля, че Стария Ник е оставил тези белези на шията й. Опитвам се да кажа, но нищо не излиза. Пробвам отново:

— Съжалявам, че накарах Джип да падне снощи.

Ставам от моя стол, Мам ми позволява да се кача в скута й.

— Какво се опитваше да направиш? — пита тя, а гласът й е все още дрезгав.

— Да му покажа.

— Какво?

— Аз, аз, аз…

— Няма нищо, Джак. Опитай по-бавно.

— Само че Дистанционно се счупи и ти си ми много ядосана.

— Чуй ме, изобщо не ми пука за джипа.

Примигвам невярващо.

— Той ми беше подарък.

— Ядосана съм — гласът й започва да пораства и да стърже още повече — … защото го събуди.

— Джип ли?

— Стария Ник. — Накарва ме да подскоча, като го казва на глас. — Изплаши го.

— Изплашил се е от мен?

— Не знаеше, че си ти. Мислеше, че го нападам, че искам да го ударя с нещо тежко по главата.

Запушвам си устата и носа, но кикотенето се промушва.

— Не е смешно, даже напротив.

Виждам пак шията й, белезите, които й е оставил, спирам с кикотенето.

Кашата все още е прекалено гореща, така че се връщаме в Креватчо за малко гушкане.

Тази сутрин е „Дора“, ура! Тя е на лодка, която почти се блъсва в един кораб, и ние трябва да махаме с ръце и да викаме: „Внимавай!“, само дето Мам не го прави. Корабите са само в Телевизор, също и морето, освен когато пускаме нашето ако или писмата ни. Или пък те всъщност престават да бъдат истински в мига, в който пристигнат? Алиса казва, че ако се загуби в морето, може да си отиде у дома с железницата, което е стара дума за влакове. Горите са в Телевизор, също и джунглите, и пустините, улиците и небостъргачите, и колите. Животните са в Телевизор, освен мравките и Паяк, и Мишле, ама то всъщност вече си тръгна. Микробите са истински, кръвта — също. Момчетата са в Телевизор, но те малко приличат на мен, на онова мен в Огледалчо, което също не е истинско, само картина. Понякога обичам да си развързвам опашката и да си пускам всичката коса, и да провирам език, после да показвам лице и да казвам па!

Сряда е, така че мием коса, правим тюрбани от мехурчеста пяна от Сапун за чинии. Аз гледам навсякъде около шията на Мам, но не в нея.

Тя ми прави мустак, много е гъдел, та го изтривам.

— Тогава какво ще кажеш за брада?

Слага всичките мехурчета на брадичката ми като брада.

— Хо-хо-хо. Дядо Коледа великан ли е?

— А, ами май-май е доста едър — казва Мам.

Мисля, че той трябва да е истински, защото ни е донесовал милионите шоколадови бонбони в кутията с пурпурната панделка.

— Аз ще съм Джак Убиеца на Великани. Аз ще съм добър великан, ще намеря всички лоши и ще им отсека главите, фъц-шляп.

Барабаним по най-различни, като пълним стъклените буркани повече или ги наводопадваме извън. Единия го правя гигантски мегатронен трансформаторскоморски с антигравитационен лазер, който е всъщност Дървена лъжица.

Извъртам се да погледна „Импресия: Изгрев“. Има черна лодка с двамове мънички човекове и Жълтото лице на Господ, и размазана оранжева светлина върху водата, и сини неща, които май са други лодки, трудно е да се каже, защото това е изкуство.

За Физическо Мам избира Острови, което е да застана на Креватчо, а Мам да сложи възглавниците и Люлящ, и столовете, и Черга сгъната, и Маса, и Боклук на изненадващи места. Аз трябва да отида до всеки остров само веднъж. Най-труден е Люлящ, все се опитва да ме катурне. Мам плува наоколо, защото е Чудовището от Лох Нес, което се опитва да ми изяде краката.

Мой ред, избирам Бой с възглавници, но Мам казва, че всъщност дунапренът е започнала да излиза от моята, така че по-добре Карате. Винаги се покланяме, за да уважим другия. Казваме Хъ и Хия много злобно. Един път ударих прекалено силно и заболях болната китка на Мам, ама без да искам.

Тя е уморена, затова избира Разтягане на очи, защото то е да лежим един до друг на Черга с ръце до тялото, та да се поберем и двамовете. Гледаме далечни неща като Прозорче, после близки като носове, трябва да виждаме между тях бързо-бързо.

Докато Мам загрява обяд, аз разкарвам горкия Джип навсякъде, защото вече не може да върви сам. Дистанционно спира неща, замръзва Мам като робот.

— Сега включ — казвам.

Тя разбърква тенджерата пак и казва:

— Манджата е готова.

Зеленчукова супа, бляяяк. Пускам балончета, за да го направя по-смешно.

Не съм уморен за дрямка, така че свалям няколко книги. Мам си преправя гласа:

— Тоооooй е Дилън! — После спира. — Не мога да понасям Дилън.

Аз я гледам изумено.

— Той ми е приятел.

— О, Джак, просто не мога да понасям книгата, добре, недей… не казвам, че не понасям самия Дилън.

— Защо не могаш да понасяш „Дилън“ книгата?

— Чела съм я прекалено много пъти.

Ама аз като искам нещо, го искам винаги като шоколадови бонбони, никога не съм ял шоколадов бонбон прекалено много пъти.

— Можеш сам да си я четеш — казва тя.

Това е глупаво, аз всички мога сам да си чета, дори „Алиса“ с нейните старомодни думи.

— Предпочитам ти да ги четеш.

Очите й са строги и блеснали. После отваря пак книгата.

— Тоооооой е Дилън!

Защото е раздразнена, и давам да чете „Палавото зайче“, после малко „Алиса“. Моята най-обичана от песните е „Супа за вечеря“, бас ловя, че не е зеленчукова. Алиса все е в зала с много врати, едната е съвсем мъничка и като я отваря със златния ключ, там има градина с ярки цветя и прохладни водоскоци, ама тя е вечно неправилният размер. После, като най-накрая влиза в градината, се оказва, че розите са само нарисувани, не истински, и тя трябва да играе на крокет с фламинго и таралежи.

Лягаме върху Юрганчо и аз бозкам колкото ми се иска. Мисля, че Мишле може пък да се върне, ако сме много тихи, но той не се, Мам явно е натъпкала всичките дупки. Не е гадна, но понякога прави гадни неща.

Ставаме, играем Викане, аз удрям капаците на тиганите като барабани. Викане продължава безкрайно, защото всеки път, когато почна да спирам, Мам изписква още малко, гласът й почти изчезва. Белезите на шията й са, все едно когато рисувам със сок от цвекло. Мисля, че са отпечатъци от пръстите на Стария Ник.

После аз играя на Телефон с рула от тоалетна хартия, харесва ми как думите дудукат, когато говоря през едно дебело. Обикновено Мам прави всички гласове, но този следобед има нужда да полежи и почете. Избира „Шифърът на Леонардо“ с очите на онази жена, дето надничат, прилича на Мам на бебето Исус.

Обаждам се на Ботичко и Патрик, и бебето Исус, разказвам им много за новите си способности сега, като съм на пет.

— Мога да съм невидим — прошепвам в телефона, — мога да обръщам езика си наопаки и да се изстрелвам като ракета в Открития космос.

Клепачите на Мам са затворени, тогава как чете през тях?

Играя си на Клавиши, което е да стоя на стола до Врата и да натискам Клавиши бързо-бързо, без грешки. Обикновено Мам ми казва числата, но днес трябва да си ги измислям. Числата не карат Врата да се отвори, но аз обичам малките щраквания, като ги натискам.

Маскиране е тиха игра. Слагам царската корона, която е няколко парчета златно фолио и няколко парчета сребърно фолио с кутия от мляко отдолу. Измислям на Мам гривна от два завързани чорапа, от нейните, един зелен и един бял.

Свалям Кашон за игра от Лавица. Измервам с Линия, всяко парченце от Домино е почти един инч, а от Дама — половин. Правя пръстите си на свети Петър и свети Павел, покланят се един на друг, а след всеки път полетяват.

Очите на Мам пак са отворени. Нося й гривната от чорапи, казва, че е красива, и веднага си я слага.

— Може ли да играем на Гледай си работата?

— Дай ми една секунда — казва тя. Отива до Мивка и си измива лицето, не знам защо, не беше мръсно, ама може да е имало микроби.

Аз я обирам веднъж, тя мен два пъти, мразя да губя. След това Джин и Лъженка, аз печеля повечето. После просто си играем с картите, танцуваме и се бием, и такива работи. Валето каро ми е любимо, също и неговите приятели, другите валета.

— Виж — посочвам Часовник. — 05:01, може да вечеряме.

Вечерята е по един хотдог на всеки, ммм вкусно.

За Телевизор отивам в Люлящ, но Мам сяда на Креватчо с Комплект, слага обратно подгъва на кафявата рокля с малкото розово. Гледаме Медицинската планета, където доктори и сестри режат дупки в човекове, за да им вадят микробите. Човековете спят, не са умрели. Докторите не дъвчат конеца като Мам, използват суперостри ками и после пак зашиват човековете като Франкенщайн.

Когато идват рекламите, Мам ме моли да отида и да натисна без звук. Някакъв мъж с жълта каска пробива дупка в една улица, държи се за челото и прави физиономия.

— Боли ли го? — питам аз.

Тя вдига поглед от шиенето.

— Сигурно го боли глава от онази шумна машина.

Ние не чуваме машината, защото е без звук. Мъжът от Телевизор стои пред една мивка и взема хапче от шише, после се усмихва и хвърля топка с едно момче.

— Мам, Мам.

— Какво? — Прави възел.

— Това е нашето шише. Видя ли? Видя ли мъжа с главобола?

— Не.

— Шишето, дето взе хапчето, същото е като нашето, с безболяващите!

Мам гледа Телевизор, но той сега показва една кола, която върви сред планина.

— Не, преди — казвам аз. — Той наистина държеше нашето шише безболяващи.

— Ами може би е било същото като нашето, но не е нашето.

— Ааа, беше.

— Не, има много такива.

— Къде?

Мам ме поглежда, после роклята, дърпа подгъва.

— Ами нашето си е там на лавицата, а другите са…

— В Телевизор?

Тя гледа конците и ги навива около малките картончета, за да се поберат обратно в Комплект.

— Знаеш ли какво? — подскачам аз. — Знаеш ли какво означава това? Той ходи в Телевизор. — Медицинската планета се е върнала, ама аз дори не гледам. — Стария Ник — казвам аз, за да не си помисли, че говоря за мъжа с жълтата каска. — Когато не е тук, през деня, знаеш ли? Той всъщност ходи в Телевизор. Ето как е взел безболяващите от магазин и ги е донесовал тук.

— Донесъл — казва Мам и става. — Донесъл, не донесовал. Време е за лягане. — Започва да пее: „Покажи ми пътя към дома“, но аз не се присъединявам.

Не мисля, че разбира колко изумително е това. Мисля за него през цялото време, докато си слагам пижамената тениска и си мия зъбите дори докато бозкам малко в Креватчо. Освобождавам си устата и казвам:

— Как така никога не сме го виждали в Телевизор? — Мам се прозява и се изправя. — Толкова гледаме, а никога не сме го виждали, как така?

— Той не е там.

— Ама шишето, той как го е взел?

— Не знам.

Казва го едно такова, странно. Мисля, че се преструва.

— Трябва да знаеш. Ти всичко знаеш.

— Виж, наистина не е важно.

— Важно е и ми пука! — почти изкрещявам аз.

— Джак…

Какво „Джак“? Какво означава „Джак“?

Мам се обляга на възглавниците.

— Много е трудно за обясняване.

Мисля, че може да обясни, само че не иска.

— Можеш, защото вече съм на пет.

Лицето й е обърнато към Врата.

— Там, където е било нашето шише с хапчета, наистина е магазин, оттам ги е взел, после ги е донесъл за Неделно лакомство.

— Магазин в Телевизор? — Поглеждам към Лавица да проверя дали шишето си е там. — Ама безболяващите са истински.

— И магазинът е истински. — Мам разтърква око.

— Как…?

— Добре, добре, добре. — Защо крещи? — Чуй ме. Онова, което виждаме по телевизията… са картини на истински неща.

По-изумително не съм чувал.

Мам е покрила уста с ръка.

— Дора е истинска наистина?

Маха си ръката.

— Не, извинявай. Голяма част от телевизията са измислени картини… например Дора е просто рисунка… но другите хора, онези с лицата, които изглеждат като мен и теб, са истински.

— Истински човекове?

Тя кима.

— И местата са истински, например фермите, горите, самолетите и градовете…

— Ааа, не. — Защо ме лъже? — Къде ще се поберат?

— Там. Навън. — Отпуска глава назад.

— Извън Стена на Креватчо? — Гледам Стена учудено.

— Извън Стая. — Сега пък сочи в другата посока, към Стена на Печка, пръстът й прави кръг.

— Магазините и горите се въртят в Открития космос?

— Не. Остави, Джак, не трябваше да…

— Да, трябваше. — Разтърсвам силно коляното й. — Кажи ми.

— Не днес, сега не мога да намеря правилните думи, за да обясня.

Алиса казва, че не може да обясни себе си, защото тя не е тя, знае коя е била тази сутрин, но оттогава се е променяла няколко пъти.

Мам изведнъж става и взема безболяващите от Лавица, мисля, че проверява дали са същите като онези в Телевизор, но тя отваря шишето и лапа едно, после още едно.

— Утре ще намериш ли думите?

— Осем и четирийсет и пет е, Джак, защо просто не си легнеш? — Връзва торбата с боклука и я слага до Врата.

Аз лягам в Гардеробчо, но съм съвсем буден.

Днес е един от дните, в които Мам я Няма.

Няма да се събуди както трябва. Тук е, ама не съвсем. Лежи в Креватчо с възглавниците върху главата си.

Глупавият Пиш се е изправил, натъпквам го надолу.

Изяждам си стоте овесени ядки и се качвам на стола, за да измия купата и Опарена лъжица. Много е тихо, когато спирам водата. Чудя се дали Стария Ник е идвал през нощта. Не мисля, защото торбата с боклука е все още до Врата, но може и да е, просто да не я е отнесъл?

Може би Мам не просто я Няма. Може той да й е стиснал врата още по-силно и сега тя…

Отивам суперблизо и слушам, докато чуя дишането. Само на един инч съм, косата ми докосва носа на Мам и тя слага ръка върху лицето си, така че се дръпвам назад.

Не се къпя сам, само се обличам.

Минават часове и часове, сто часове.

Мам става да пишка, но без да говори, с празно лице. Вече съм сложил чаша с вода до Креватчо, но тя само се мушва под Юрганчо.

Мразя, когато я Няма, но ми харесва, че мога да гледам Телевизор цял ден. Пускам го много тихо отначало и го правя по-високо малко по малко. Прекалено много Телевизор може да ме превърне в зомби, но днес Мам е като зомби, а дори не гледа? Дават „Боб Строителя“ и „Супер любимци!“, и „Барни“. На всеки ходя и докосвам за здравей. Барни и приятелите му много се прегръщат, тичам да се шмугна между тях, но понякога закъснявам. Днес е за една фея, която се промъква през нощта и превръща старите зъби в пари. Искам Дора, но тя не идва.

Четвъртък означава пране, ама аз не мога сам да се справя, а пък Мам така или иначе още лежи върху чаршафите. Когато пак съм гладен, поглеждам Часовник, но той показва само 09:47. Анимационните свършват, така че гледам футбол и онази Планета, където човековете печелят награди. Жената с бухналата коса е на червеното си канапе и говори с мъж, който е бил голф звезда. Има и друга Планета, там пък жените държат огърлици и казват колко са прекрасни. „Глупачки“ — казва винаги Мам, като види тази Планета. Днес нищо не казва, дори не забелязва, че гледам ли гледам и мозъкът ми започва да става вмирисан.

Как е възможно Телевизор да е картини на истински неща?

Представям си как всичките се носят из Открития космос зад стените: канапето и огърлиците, и хлябът, и безболяващите, и самолетите, и всичките тя, и всичките той, боксьорите и мъжът с единия крак, и жената с бухналата коса, носят се покрай Прозорче. Помахвам им с ръка, но има и небостъргачи, а също и крави, и кораби, и камиони, претрупано е в Навън, броя всички неща, които може да се блъснат в Стая. Не мога да дишам добре, трябва да си изброя зъбите вместо това, от ляво надясно отгоре, после от дясно наляво отдолу, после обратно, всеки път двайсет, но въпреки това си мисля, че може би броя грешно.

Когато е 12:04, е време за обяд, така че отварям една консерва печен боб и внимавам. Чудя се дали Мам ще се събуди, ако се порежа и извикам за помощ. Никога не съм ял студен боб преди. Изяждам девет зрънца, после вече не съм гладен. Слагам останалите в кутия за непрахосване. Някои са залепнали за консервата на дъното, сипвам вода. Може пък Мам да стане и да я изчисти по-късно. Може да е гладна и да каже: „О, Джак, колко мило от твоя страна да ми оставиш боб в кутия“.

Измервам още неща с Линия, но ми е трудно сам да събирам числата. Карам я да се превърта надолу отново и отново, като акробат в цирк е. Играя си с Дистанционно, насочвам го към Мам и прошепвам: „Събуди се“, ама тя не. Балон съвсем е омекнал, отива горе на разходка върху Бутилка от Сливов сок, близо до Прозорче, правят светлината кафявкаво блещукаща. Страх ги е от Дистанционно заради острия му връх, така че го слагам в Гардеробчо и затварям вратите. Казвам на всички неща, че всичко е наред, защото утре Мам ще се върне. Прочитам петте книги сам-самичък и само малко от „Алиса“. Повечето просто си седя.

Не правя Викане, за да не преча на Мам. Мисля, че сигурно не е проблем да пропусна един ден. После пускам Телевизор пак и размърдвам малко Бъни, той прави Планетите не толкова размазани, а само малко. Дават състезателни коли, обичам да ги гледам как карат супербързо, но не е много интересно, след като направят овала около сто пъти. Искам да събудя Мам и да попитам за Навън с истинските човекове и всичко, дето се носи наоколо, но тя ще се ядоса. Или пък може изобщо да не се включи, дори ако я разтърся. Така че не го правя. Отивам много близо, половината й лице се показва заедно с шията. Белезите сега са лилави.

Ще ритам по Стария Ник, докато му строша задника. Ще щракна Врата да се отвори с Дистанционно и ще се шмугна в Открития космос, ще взема всичко в истинските магазини и ще го донеса на Мам.

Плача малко, но без шум.

Гледам програма с времето и една, дето враговете обсаждат замък, а добрите строят барикада, та вратата да не се отвори. Смуча си пръста, Мам не може да ми каже да спра.

Чудя се колко от мозъка ми се е размекнал вече и колко е още добре. Мисля, че май ще повърна, както когато бях на три и имах и разстроено. Ами ако повърна върху Черга, как ще я изпера сам?

Поглеждам петното й откогато съм се раждал. Коленича и го погалвам, малко е топло и стържещо, като останалата част от Черга, същото е.

Мам никога я Няма повече от един ден. Не знам какво ще правя, ако се събудя утре и нея още я Няма.

После съм гладен, изяждам един банан, нищо че е малко зелен.

Дора е рисунка в Телевизор, но е моя истинска приятелка, това е объркващо. Джип е наистина истински, докосвам го с пръсти. Супермен е само в Телевизор. Дърветата са в Телевизор, но Цвете е истинско, леле, забравих да го полея. Пренасям го от Скринчо до Мивка и веднага го правя. Питам се дали е изяло парченцето от рибата на Мам.

Скейтбордиетите са в Телевизор, също и момичетата, и момчетата, само дето Мам казва, че са истински, как да са истински, като са толкова сплескани? Аз и Мам можем да направим барикада, можем да преместим Креватчо пред Врата, та да не се отваря, как само ще го изненадаме, ха-ха. „Пуснете ме — викаше той, — или ще пухтя и трещя и ще ви издухам къщата.“ Тревата е в Телевизор, огънят — също, само че той може да влезе в Стая наистина, ако загрея боба и червеното скочи върху ръкава ми и ме изгори. Ще ми се да го видя, ама не да се случи. Въздухът е истински и водата само във Вана и Мивка, реките и езерата са в Телевизор, за морето не знам, защото ако и то се върти из Навън, ще намокри всичко. Искам да събудя Мам и да я попитам дали морето е истинско. Стая е истинска наистина, но може би Навън е също, само че е с невидимо наметало, като принц ДжакърДжак в приказката? Бебето Исус е май в Телевизор, освен на рисунката с неговата Мам и братовчед му, и баба му, но Господ е истински и гледа в Прозорче с жълтото си лице, само че не днес, има само сиво. Искам да съм в Креватчо с Мам. Вместо това седя на Черга с ръка точно върху издутото от крака й под Юрганчо. Ръката ми се изморява, така че я отпускам долу за малко, после я слагам пак. Навивам края на Черга и я оставям да се развие сама, правя го сто пъти.

Когато се стъмва, се опитвам да хапна още няколко печени бобчета, но те са отвратителни. Вместо това изяждам малко хляб с фъстъчено масло. Отварям Фризерчо и слагам вътре лице покрай пликовете с грах и спанак, и ужасен зелен фасул. Държа го там, докато ми се схванат дори клепачите. После изскачам навън, затварям вратата и разтривам бузи, за да ги стопля. Усещам ги с ръце, но не усещам как те усещат ръцете ми върху тях, странно е.

В Прозорче вече е тъмно, надявам се Господ да покаже сребърното си лице.

Обличам пижамената тениска. Чудя се дали съм мръсен, защото не съм се къпал, опитвам да се подуша. В Гардеробчо лягам в Одеялчо, но ми е студено. Днес забравих да увелича Термостатко, току-що се сетих, но вече не може, нощ е.

Много искам да бозкам, днес изобщо не съм. Дори дясната, макар че предпочитам лявата. Ако се мушна при Мам и бозна… ама тя може да ме отблъсне и това ще е по-лошо. А ако съм с нея в Креватчо и дойде Стария Ник? Не знам дали вече е девет, прекалено е тъмно да се види Часовник.

Промъквам се в Креватчо, супербавно, та Мам да не забележи. Просто си лежа близо. Ако чуя бип-бип, мога бързо-бързо да скоча обратно в Гардеробчо.

Ами ако той дойде, а Мам не се събуди, дали ще е още по-ядосан? Дали ще й направи още по-лоши белези?

Стоя буден, за да го чуя, като дойде.

Не идва, ама аз си оставам буден.

Торбата с боклука още е до Врата. Мам е станала преди мен тази сутрин и я е развързала, и е сипала малко от бобчетата, които е остъргала от консервата. Щом торбата е още там, сигурно това значи, че не е идвал, това прави две нощи, в които не е, ура.

Петък означава време за Матрак. Обръщаме го отпред назад и настрани, за да не става на буци, толкова е тежък, че трябва да използвам всичките си мускули, а когато се пльосне долу, ме бутва върху Черга. Виждам кафявото петно на Матрак откогато съм излязъл от корема на Мам за пръв път. После се състезаваме да обираме прах, прах е малки невидими частици от нашата кожа, които вече не ни трябват, защото ни порастват нови, като на змии. Мам киха много високо, като оперната звезда, която веднъж чухме в Телевизор.

Приготвяме списъка с покупките, не можем да решим какво искаме за Неделно лакомство.

— Да поискаме бонбони — казвам аз. — Дори не шоколад. Някакви бонбони, които никога досега не сме яли.

— Някакви много лепкави, та зъбите ти да станат като моите?

Не обичам, когато Мам прави сарказъм.

Сега четем изречения от книги без картинки, тази е „Колибата“ със страшна къща и много бял сняг.

— „Оттогава — чета аз — «се мотаем заедно», както казват днешните хлапета, сядаме на по чаша кафе — всъщност аз пия китайски чай, много горещ, със соя“13.

— Отлично — похвалва ме Мам, — „соя“ се римува с „тоя“.

Човековете в книгите и Телевизор все са жадни, пият бира и сок, и шампанско, и латета, и всякакви течности, понякога, когато са щастливи, си чукат чашите едни на други, ама без да ги чупят. Прочитам изречението пак, но още е объркващо.

— Кой е „него“ и кой е „с него“, деца ли са?

— Хмм — казва Мам и чете през рамото ми. — Мисля, че „децата“ означава децата по принцип.

— Какво значи „по принцип“?

— Много деца.

Опитвам се да ги видя, многото, как си играят заедно.

— Истински човекове ли?

Мам не отговаря една минута, после:

— Мда — но много тихо. Значи всичко, което каза, е вярно.

Белезите са си още на шията й, чудя се дали някога ще изчезнат.

През нощта светка, това ме буди в Креватчо. Лампа светната, броя до пет. Лампа изгасната, броя едно. Лампа светната, броя до две. Лампа изгасната, броя две. Издавам едно пъшкане.

— Само още малко. — Продължава да зяпа Прозорче, което е напълно черно.

До Врата няма торба с боклук, това означава, че сигурно е бил тук, докато съм спял.

— Моля те, Мам.

— Още една минутка.

— Боли ми очите.

Тя се привежда над Креватчо и ме целува до устата, издърпва Юрганчо върху лицето ми. Светлината пак блести, ама по-тъмно.

След малко се връща в Креватчо и ми дава да бозна малко, за да заспя.

В събота Мам ми прави три плитки за по-различно, много е странно. Въртя лице, за да си го удрям в тях.

Тази сутрин не гледам Анимационната планета. Избирам малко от градинарската, за фитнеса и новините, а за всичко, което виждам, питам: „Мам, това истинско ли е?“, а тя казва: „Аха“, освен за едно нещо в един филм с върколаци и жена, която се пръсва като балон, което било просто специални ефекти, това означава рисуване на компютър.

Обедът е консерва нахут с къри, а също и ориз.

Иска ми се да правя суперсилно Викане, но не може през уикенда.

По-голямата част от следобеда играем на Плетеница. Можем да правим Свещи и Каре, и Ясла, и Игли за плетене, упражняваме се и за Скорпион, само че пръстите на Мам накрая все се оплитат.

Вечерята е минипици, по една на всеки плюс една да си разделим. После гледаме Планета, където човекове носят много накъдрени дрехи и огромни бели коси. Мам казва, че са истински, но се преструват на човекове, които са умрели преди стотици години. Нещо като игра, но не ми звучи много забавно.

Тя изключва Телевизор и подушва във въздуха.

— Още ми мирише на къри от обеда.

— И на мен.

— Беше вкусно, но миризмата е гадна, като престои.

— Моето беше гадно и на вкус — осведомявам я аз.

Тя се смее. Белезите на шията й стават по-малки, зеленикави са и жълтеникави.

— Може ли приказка?

— Коя?

— Някоя, която не си ми разказвала преди.

Мам ми се усмихва.

— Мисля, че вече знаеш всичко, което знам и аз. „Граф Монте Кристо“?

— Нея съм я чувал милион пъти.

— „Гълиджак в страната на лилипутите?“

— Милиарди.

— „Нелсън на остров Робен“?

— „И тогава той излязъл след двайсет и седем години и се превърнал в правителството“.

— „Златокоска“?

— Много страшна.

— Мечките просто реват срещу нея — казва Мам.

— Въпреки това.

— „Принцеса Даяна“?

— … е трябвало да си сложи колана.

— Виждаш ли, знаеш ги всичките — изпъшква Мам. — Чакай малко, има една за русалка…

— „Малката русалка“.

— Не, друга. Тази русалка си седяла една вечер на скалите и си решела косата, когато изведнъж един рибар се промъкнал и я хванал в мрежата си.

— За да я изпържи за вечеря?

— Не, не, занесъл я със себе си в колибата си и тя трябвало да се омъжи за него. Той и отнел вълшебния гребен, за да не можела никога да се върне в морето. И така, след това русалката родила дете…

— Наречено ДжакърДжак — казвам й.

— Точно така. Само че винаги когато рибарят излизал да лови риба, тя се грижела за колибата и един ден намерила къде е скрил вълшебния гребен…

— Ха-ха.

— И изтичала при скалите, и се гмурнала в морето.

— Не.

Мам ме поглежда внимателно.

— Не ти ли харесва приказката?

— Не би трябвало да си отиде.

— Няма нищо. — Тя махва сълзата от окото ми с пръст. — Забравих да ти кажа, че, разбира се, е взела и детето си, ДжакърДжак, със себе си, той бил вплетен в косата й. А когато рибарят се върнал, колибата била празна и той никога повече не ги видял.

— Той удавя ли се?

— Рибарят ли?

— Не, ДжакърДжак, под водата.

— О, не се тревожи, той е наполовина русалка, нали помниш? Може да диша и въздух, и вода. — Отива да погледне Часовник, 08:27.

Лежа в Гардеробчо цяла вечност, но не ми се доспива. Пеем песни, казваме молитви.

— Само една приспивна песничка, моля? — Избирам „Къщата, която Джак построи“, защото е най-дълга.

Гласът на Мам се прозява.

— А това е пастирът ленив и дебел…

— Който често се кара с бабата строга…

— Която дои тази крава безрога…

Открадвам бързо няколко стиха:

— Която пък рита тоз котешки враг, който ръве за врата тоз котарак, който плаши и хваща крадливата птица, който…14

Бип-бип.

Затварям уста здраво.

Първото нещо, което Стария Ник казва, не го чувам.

— Ммм, извинявай за това — казва Мам, — ядохме къри. Всъщност се чудех дали няма… — Гласът й е един писклив. — Дали няма да е възможно по някое време да сложим абсорбатор, или нещо такова?

Той не казва нищо. Мисля, че седи на Креватчо.

— Съвсем малък — добавя тя.

— Ха, страхотна идея — казва Стария Ник. — Защо да не вземат съседите да се чудят защо готвя нещо пикантно в бараката си?

Мисля, че това пак е сарказъм.

— О, извинявай — казва Мам. — Не се сетих…

— Защо направо не забия светеща неонова стрелка на покрива, като така и така ще се занимавам?

Чудя се как стрелка свети.

— Наистина съжалявам — казва Мам. — Не ми хрумна, че миризмата, че тя, че един отдушник би…

— Струва ми се, че не оценяваш колко добре си се уредила тук — казва Стария Ник. — А?

Мам мълчи.

— Над земята, естествена светлина, централен въздух, цяла класа над някои места, повярвай ми. Пресни плодове, тоалетни принадлежности, какво ли още не, щракваш с пръсти и го получаваш. Много момичета биха благодарили на съдбата за такава уредба, безопасна като къща. Особено с детето…

Това аз ли съм?

— Не се налага да се тревожиш за пияни шофьори — продължава той, — дилъри на наркотици, перверзници…

Мам го прекъсва бързо:

— Не трябваше да искам отдушник, беше тъпо, всичко е наред.

— Добре тогава.

Никой нищо не казва за малко.

Броя си зъбите, все бъркам, деветнайсет, после двайсет, после пак деветнайсет. Прехапвам си езика, докато ме заболи.

— Разбира се, има и амортизация, това си е в реда на нещата. — Гласът му е преместен, мисля, че сега е близо до Вана. — Тази мазилка се рони, ще трябва да я запълня и замажа. Виж и тук, подложката се е показала.

— Много внимаваме — казва Мам тихичко.

— Не достатъчно. Коркът не е предназначен за такъв трафик. Планирах за един уседнал ползвател.

— Идваш ли в леглото? — пита Мам с онзи странен писклив глас.

— Чакай само да се събуя. — Чувам някакво сумтене, нещо пада върху Под. — Ти си тази, дето ме тормози за разни ремонти още от вратата…

Лампа изгасва.

Стария Ник скърца Креватчо, броя до деветдесет и седем, после май изпуснах едно и изгубих края. Стоя буден и слушам, дори когато вече няма какво.

В неделя има гевречета за вечеря, много хрупкави, с желе и фъстъчено масло. Мам изважда своето геврече от устата си и в него се е забило нещо остро.

— Най-сетне — казва тя.

Аз го вземам, жълтеникаво е, с тъмни кафяви петна.

— Болен зъб?

Мам кима. Опипва вътре в уста.

Толкова е шантаво.

— Може да го залепим пак там, с брашнено лепило може би.

Тя поклаща глава, усмихната.

— Радвам се, че излезе, сега вече няма да ме боли.

Преди минута беше част от нея, а сега не е. Сега е просто нещо.

— Ей, знаеш ли какво, ако го сложиш под възглавницата си, една фея ще дойде през нощта неусетно и ще го превърне в пари.

— Не и тук — казва Мам. — Съжалявам.

— Защо не?

— Феята на зъбчетата не знае за Стая. — Очите й гледат през стените. В Навън е всичко. Винаги, когато си помисля за нещо, като ски или фойерверки, или острови, или асансьори и по-йо, трябва да си спомня, че са истински, че всъщност се случват в Навън едновременно. Главата ме заболява. А също и човекове пожарникари учители крадци бебета светци футболисти и какви ли не, всички наистина са в Навън. Аз не съм там обаче, аз и Мам сме единствените, които не сме там. Тогава истински ли сме все още?

След вечеря Мам ми разказва „Хензел и Гретел“ и „Как падна Берлинската стена“, също и „Румпелщилцхен“. Харесва ми, когато царицата трябва да узнае името на човечето, иначе то ще й вземе детето.

— Приказките истински ли са?

— Кои?

— За майката русалка и Хензел и Гретел, и всичките.

— Ами — казва Мам — не буквално.

— Какво е…

— Те са вълшебни, не се разказва за истински хора, които живеят днес.

— Значи са измислени?

— Не, не, приказките са различно истински.

Лицето ми е смръщено от опитване да разбера.

— Берлинската стена истинска ли е?

— Ами имаше стена, но вече не е там.

Толкова съм изморен, че ми иде да пропадна в Под.

— Лека нощ — казва Мам и затваря вратите на Гардеробчо, — да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

Не мислех, че съм изключил, но Стария Ник е тук и вика много.

— Но витамините… — казва Мам.

— Пладнешки обир.

— Искаш да се разболеем ли?

— Това си е безочливо изнудване — казва Стария Ник. — Прочетох веднъж една статия, накрая всичките остават в тоалетната.

Кой остава в Тоалетна?

— Ами просто ако се хранехме по-добре…

— О, хайде пак. Мрън, мрън, мрън… — Виждам го през процепа, седи на ръба на Вана.

Гласът на Мам е ядосан.

— Обзалагам се, че излизаме по-евтино от едно куче. Дори обувки не ни трябват.

— Идея си нямаш какво е в днешно време. Така де, откъде мислиш, че ще продължават да идват парите?

Никой нищо не казва. После Мам:

— Какво имаш предвид? Парите по принцип или…?

— Шест месеца. — Скръстил е ръце, огромни са. — От шест месеца съм съкратен, но на теб не ти се е налагало да си тормозиш хубавата малка главица, нали?

Виждам и Мам, през процепа, тя е почти до него.

— Какво стана?

— Все едно те интересува.

— Търсиш ли си друга работа?

Гледат се.

— Задлъжнял ли си? — пита тя. — Как ще…?

— Затваряй си устата.

Не е нарочно, ама съм толкова изплашен, че ще я нарани отново, че звукът сам изригва от главата ми.

Стария Ник гледа право в мен, прави една крачка, после друга и почуква на дъските. Виждам сянката на ръката му.

— Ей, ти там, здравей.

Говори на мен. Гърдите ми тупкат бум-бум. Прегръщам колене и притискам силно зъби. Искам да се скрия под Одеялчо, но не мога, нищо не мога да направя.

— Спи. — Това е Мам.

— По цял ден ли те държи в дрешника също като през нощта?

Това „те“ съм аз. Чакам Мам да каже „не“, но тя не казва.

— Не ми изглежда нормално. — Виждам в очите му, бледи са. Той вижда ли ме, вкаменявам ли се? Ами ако отвори вратата? Мисля, че може да…

— Явно нещо не е както трябва — казва той на Мам, — така и не си ми позволила да го огледам добре, откакто се роди. Дребният изрод да не е с две глави или нещо?

Защо каза това? Почти искам да провра едната ми глава извън Гардеробчо само за да му покажа.

Мам стои пред дъските, виждам изскочилото на плешките й през тениската.

— Просто е стеснителен.

— Няма причина да е стеснителен пред мен — казва Стария Ник. — Никога не съм му посягал.

Че защо посягал би на мен?

— Купих му и хубав джип, нали? Познавам момчетата, та нали и аз съм бил. Ехооо, Джак…

Каза името ми.

— Ела да си вземеш близалката.

Близалка!

— Хайде просто да си лягаме. — Гласът на Мам е странен.

Стария Ник издава нещо като смях.

— Знам от какво имаш нужда, госпожичке.

Какво има нужда Мам? Нещо в списъка ли?

— Хайде — повтаря тя.

— Майка ти не те ли е научила на обноски?

Лампа изгасва.

Ама Мам няма майка.

Креватчо е шумно, това е, защото той ляга.

Покривам глава с Одеялчо и запушвам уши, за да не чувам. Не искам да броя скърцането, но го правя.

Будя се и съм още в Гардеробчо, и е напълно тъмно.

Чудя се дали Стария Ник е още тук. А близалката?

Правилото е: стоя в Гардеробчо, докато Мам не дойде.

Чудя се какъв цвят е близалката. В тъмното цветове има ли?

Опитвам се пак да изключа, но съм включен.

Мога да покажа глава само колкото да…

Побутвам вратите, много бавно и тихо. Чувам само жуженето на Хладилник. Изправям се, правя една крачка, две крачки, три. Настъпвам нещо остро ауууууууууууу. Вдигам го, обувка е, гигантска обувка. Поглеждам Креватчо, ето го, Стария Ник, лицето му е от камък според мен. Протягам пръст не да докосна, само почти.

Очите му светват бели. Отскачам назад, изпускам обувката. Мисля, че може да се разкрещи, но той се е ухилил с големи бели зъби и казва:

— Здравей, синко.

Не знам това какво…

Тогава Мам вика по-силно от всякога, дори от Викане:

— Махни се, махни се от него! — Тичам обратно в Гардеробчо, удрям си главата, охххххх, тя продължава да пищи: — Махни се от него!

— Млъквай — казва Стария Ник, — млъквай. — Нарича я с някакви думи, които не чувам от писъците. После гласът й става неясен. — Стига си вдигала шум!

Мам казва ммммммммм вместо думи. Аз си държа главата, където я ударих, обвивам я с двете ми ръце.

— Съвсем си откачила, знаеш ли?

— Мога да мълча — казва тя, почти шепне, чувам, че гласът й е дрезгав. — Знаеш колко тиха мога да бъда, стига да не го закачаш. Това е единственото, което съм те молила.

Стария Ник изпръхтява.

— Всеки път, като отворя вратата, молиш за нещо.

— Всичко е за Джак.

— Да, бе, не забравяй откъде го имаш.

Слушам много усилено, но Мам нищо не казва.

Звуци. Той се облича? Обувките, мисля, че си завързова обувките.

Не заспивам, като си тръгва. Включен съм цяла нощ в Гардеробчо. Чакам сто часа, но Мам не идва.

Гледам нагоре към Покрив, когато изведнъж той се вдига и небето се втурва вътре, и ракетите, и кравите, и дърветата ми падат върху главата…

Не, в Креватчо съм, Прозорче започва да пропуска светлина, сигурно е сутрин.

— Лош сън — казва Мам и ме гали по бузата.

Бозвам, но не много, вкусната лява.

После си спомням, извъртам се в Креватчо да проверя за нови белези по нея, но не виждам никакви.

— Съжалявам, че излязох от Гардеробчо през нощта.

— Знам.

Това същото като прощаването ли е? Спомням си още.

— Какво е „малък изрод“?

— О, Джак.

— Защо той каза нещо не е наред с мен?

Мам простенва.

— Нищо ти няма, целият си си наред. — Целува ме по носа.

— Ама защо го каза?

— Просто се опитва да ме подлуди.

— Защо се опи…?

— Нали знаеш ти как обичаш да играеш с карти и балони, и такива работи? Е, той обича да си играе с главата ми — потупва я тя.

Аз не знам как се играе с глави.

— А „съкратен“ нещо с крака ли е?

— Не, означава, че си е загубил работата.

Мислех, че само предмети могат да се губят, както едната от нашите шест карфици. Явно Навън всичко е различно.

— Защо каза „не забравяй откъде си ме имаш“?

— Ох, дай ми минутка почивка, а?

Броя на без глас, едно хипопотамче две хипопотамче, през всичките шейсет секунди въпросите се блъскат напред-назад в главата ми.

Мам сипва чаша мляко за нея си, за мен не сипва. Поглежда в Хладилник, не свети, това е странно. Затваря пак вратата.

Минутата изтече.

— Той защо каза „не забравяй откъде си ме имаш“? Не е ли от Рая?

Мам щрака Лампа, но тя също не се събужда.

— Имаше предвид на кого принадлежиш.

— На теб принадлежа.

Усмихва ми се леко.

— На Лампа крушката ли е свършила?

— Не мисля, че е това. — Потреперва и отива да погледне Термостатко.

— Защо той каза да не забравяш?

— Ами всъщност той е разбрал съвсем погрешно, мисли си, че принадлежиш на него.

Ха!

— Той е глупендер.

Мам се взира в Термостатко.

— Токов удар.

— Какво е това?

— Точно в момента в нищо не тече ток.

Много странен ден е това.

Изяждаме си овесените ядки, мием си зъбите и се обличаме, и поливаме Цвете. Опитваме се да напълним Вана, но водата излиза ледена, така че само се измиваме с гъби. През Прозорче става по-светло, ама не много. Телевизор също не работи, липсват ми моите приятели. Преструвам се, че идват на екрана, потупвам ги с пръсти. Мам казва да си сложим по още една риза и панталони, за да ни е топло, дори по два чорапа на всеки крак. Тичаме още и още, и още мили на Писта, за да се затоплим, после Мам ми разрешава да си сваля външните чорапи, защото пръстите ми са премачкани.

— Ушите ми болят — казвам й аз.

Тя повдига вежди.

— Много е тихо в тях.

— А, това е, защото не чуваме тихите звуци, на които сме свикнали, като например от отоплението или от жуженето на хладилника.

Играя си с Болен зъб, крия го на различни места като например под Юрганчо или в ориза, или зад Сапун за чинии. Опитвам се да забравя къде е, после много се изненадвам. Мам кълца всичкия зелен фасул от Фризерчо, защо кълца толкова много?

Точно тогава си спомням единственото хубаво от снощи.

— О, Мам, близалката.

Тя не спира да кълца:

— В боклука е.

Защо я е оставил там? Изтичвам, стъпвам на педала и капакът казва плинк, но не виждам близалката. Бъркам около обелките от портокал и ориза, и задушеното, и найлоните.

Мам ме хваща за раменете:

— Остави я.

— Тя ми е бонбоните за Неделно лакомство — обяснявам й.

— Тя е боклук.

— Не, не е.

— Струвала му е най-много петдесет цента. Присмива ти се.

— Никога не съм ял близалка. — Изтръгвам се от ръцете й.

Нищо не може да загрее на Печка, защото електричеството е ударено. Така че обяд е хлъзгав замръзнал зелен фасул, който е дори по-гаден от сготвен зелен фасул. Трябва да изядем всичкия, защото иначе ще се разтопи и ще изгние. Нямам нищо против, ама е прахосване.

— Искаш ли „Палавото зайче“? — пита Мам, след като си измиваме чиниите със студено.

— Кога токът ще се отудари?

— Не знам, съжалявам.

Лягаме в Креватчо да се стоплим. Мам издърпва всичките си дрехи и аз бозкам много, лявата, после дясната.

— Ами ако Стая стане по-студена и още повече най-студена?

— О, няма. След три дни идва април — казва тя и ме гушва на лъжичка. — Не може да е толкова студено.

Задрямваме, ама аз само малко. Изчаквам, докато Мам много натежи, после се изхлузвам и отивам да търся в Боклук пак.

Намирам близалката почти на дъното, с форма на червена топка е. Измивам си ръцете и нея, защото е в гадно.

Махам найлончето веднага и я смуча ли смуча, най-сладкото нещо, което някога съм ял. Чудя се дали такъв е вкусът на Навън.

Ако избягам, ще се превърна в стол и Мам няма да знае кой точно. Или пък ако се направя невидим и се залепя за Прозорче, тя ще гледа право през мен. Или на малка прашинка, та да й вляза в носа и тя веднага да ме изкиха.

Очите й са отворени.

Скривам близалката зад гърба си.

Затваря ги пак.

Аз продължавам да смуча часове наред, макар че ми е малко лошо. После е само лошо и я хвърлям в Боклук.

Мам се събужда и мълчи за близалката, може да си е била заспала с отворени очи. Пробва Лампа отново, но тя още е изключена. Казва, че ще я остави включена, за да разберем веднага щом токовият удар мине.

— Ами ако дойде посред нощ и ни събуди?

— Не мисля, че ще е посред нощ.

Правим Боулинг с Подскачаща топка и Топка от думи и бутаме шишета от витамини, на които сложихме различни глави, когато бях на четири, като например Дракон и Пришълец, и Принцеса, и Крокодил, аз печеля най-много. Упражнявам си събирането и изваждането, и скобите, и умножението, и делението, и записването на най-големите числа на света. Мам ми ушива две нови кукли от чорапи откогато съм бил бебе, имат усмивки от шевове и най-различни очи от копчета. Знам да шия, ама не е много забавно. Ще ми се да можех да си спомня аз като бебе какъв съм бил.

Пиша писмо на Спондж Боб с рисунка на мен и Мам отзад как танцуваме, за да се стоплим. Играем на Война и Помненка, и Лъженка, Мам иска на Шах, но от него ми се размеква мозъкът, така че тя казва „добре, тогава на Дама“.

Пръстите ми стават толкова схванати, че ги слагам в уста. Мам ме подсеща, че това разпространява микроби, кара ме да отида да ги измия със заледната вода.

Правим много мъниста от брашнено тесто за огърлица, но не можем да ги нанижем, докато не са напълно сухи и твърди. Строим космически кораб от кашони и кутии за храна, тиксото почти е свършено, но Мам казва: „О, защо пък не“, и използва последното парче.

Прозорче потъмнява.

За вечеря е сирене, което е изпотено, и топящо се броколи. Мам казва, че трябва да ям или ще ми стане още по-студено.

Взема две безболяващи и голяма глътка, за да ги изпие.

— Защо още те боли, въпреки че Болен зъб излезе?

— Сигурно сега обръщам повече внимание на другите.

Преобличаме се в пижамените тениски, но си слагаме и още дрехи отгоре. Мам запява песен:

— Другия склон на планината…

— Другия склон на планината… — пея аз.

— Другия склон на планината…

— Виждахме единствено ние.

Аз изпявам „Деветдесет и девет бутилки на стената“ чак до седемдесет.

Мам допира ръце до уши и казва:

— Моля, може ли останалите утре. Дотогава токът сигурно ще си е дошъл.

— Добреее — казвам аз.

— А и да не е, той не може да спре слънцето.

Стария Ник?

— Защо да спира слънцето?

— Казах, че не може. — Мам ме прегръща силно и казва:

Извинявай.

— Защо извиняваш?

Тя изпухтява.

— Защото аз съм виновна, аз го ядосах. — Гледам й лицето, но почти не го виждам. — Не понася, като започна да пищя, от години не съм го правила. Иска да ни накаже.

Гърдите ми тупкат силно.

— Как ще ни накаже?

— А, не, той вече ни наказва. Като е спрял тока.

— А, това не е проблем.

— Какво искаш да кажеш? — смее се Мам. — Измръзнали сме, ядем лигави зеленчуци…

— Е, да, но аз мислех, че ще накаже и нас. — Опитвам се да си представя. — Например, ако имаше две Стаи, да сложи мен в едната, а теб в другата.

— Джак, ти си прекрасен.

— Защо съм прекрасен?

— Не знам — казва Мам, — просто такъв се пръкна.

Притискаме се още по-силно в Креватчо.

— Не ми харесва да е тъмно — казвам й.

— Е, вече е време за сън, така или иначе ще е тъмно.

— Сигурно.

— Ние си се познаваме и без да се гледаме, нали?

— Аха.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

— Не трябва да ходя в Гардеробчо?

— Тази нощ не — казва Мам.

Будим се и въздухът е повече треперещ. Часовник показва 07:09, той има батерия, това е неговият си малък скрит ток вътре.

Мам само се прозява, защото е била будна през нощта.

Мен ме боли коремът, тя казва, че сигурно е заради суровите зеленчуци. Искам безболяващо от шишето, тя ми дава само половинка. Чакам ли чакам, но коремът ми не се променя.

Прозорче става по-светло.

— Радвам се, че не дойде снощи — казвам на Мам. — Обзалагам се, че повече няма да се върне, така ще е суперяко.

— Джак — малко се намръщва тя, — помисли си.

— Мисля.

— Така де, какво ще стане? Откъде идва храната ни?

Това го знам:

— От бебето Исус в полята в Навън.

— Не, кой ни я носи? О!

Мам става, казва, че това, че крановете още работят, е добър знак.

— Можеше да ни спре и водата, но не го е направил.

Не знам това за какво е знак.

Има геврек за закуска, но е студен и лепкав.

— Какво ще стане, ако не пусне тока? — питам аз.

— Сигурна съм, че ще го пусне. Може би по-късно днес.

Пробвам копчетата на Телевизор понякога. Само тъпа сива кутия, виждам си лицето, но не добре колкото в Огледалчо.

Правим всичкото Физическо, за което се сетим, за да се загреем. Карате и Остров, и Саймън казва, и Трамплин. Подскок, дето трябва да подскачаме от една коркова плочка на друга, без да пристъпваме линиите или да падаме. Мам избира Сляпа баба, връзва камуфлажните ми панталони около очите си. Аз се скривам в Подкреватчо до Яйчена змия, без да дишам дори, сплескан като страница в книга, и на нея й отиват сто часа да ме намери. Следващо избирам Катерене, Мам ми държи ръцете, а аз вървя по краката й, докато стъпалата ми са по-високо от главата, после се люлея с главата надолу, мозъкът ми идва на лицето и ме кара да се смея. Превъртам се и пак съм на правилното горе. Искам още много пъти повече, но болната й китка я боли.

После сме уморени.

Правим си мобилен телефон от дълъг спагет, също и конци, вързани с разни залепени неща, малки рисунки на мен, целия оранжев, и Мам, цялата зелена, и навито фолио, и топки тоалетна хартия. Мам закачва най-горния конец на Покрив с последното кабърче от Комплект, а спагетът се люлее с всичките малки неща, дето се развяват от него, когато стоим отдолу и духаме силно.

Гладен съм и Мам казва, че може да изям последната ябълка.

Ами ако Стария Ник не донесе повече ябълки?

— Той защо още ни наказва? — питам аз.

Мам криви уста.

— Мисли си, че сме неща, които му принадлежат, защото Стая му принадлежи.

— Как така?

— Ами той я е направил.

Странно, мислех, че Стая просто си е Стая.

— Не е ли Господ направил всичко?

Мам не казва нищо една минута, а после ме потърква по врата.

— Хубавите неща — със сигурност.

Играем на Ноев ковчег върху Маса, всички неща, като Гребенчо и Малка чинийка, и Шпатула, и книгите, и Джип, трябва да се наредят и да влязат в Кашон бързо-бързо, преди гигантския потоп. Мам всъщност не участва вече, отпуснала е лице в шепи, все едно й тежи.

Аз хрупам ябълката.

— Зъбите ти ли болят?

Тя ме поглежда през пръсти, очите й са по-огромни.

— Кои?

Мам става толкова рязко, че почти се изплашвам. Сяда на Люлящ и протяга ръце.

— Ела тук. Искам да ти разкажа приказка.

— Нова ли?

— Аха.

— Отлично.

Чака, докато се наместя в ръцете й. Огризвам втората страна на ябълката, за да трае повече.

— Нали знаеш, че Алиса не е била винаги в страната на чудесата?

Това е номер, знам отговора.

— Аха, отива в къщата на Белия заек и става толкова голяма, че трябва да си извади ръцете през прозореца, а стъпалата през комина и изритва Гущера Бил дууф, тази част е смешна.

— Не, преди това. Нали помниш, че си лежеше на тревата?

— После паднала в дупката четири хиляди мили, но не се наранила.

— Ами аз съм като Алиса — казва Мам.

— Да, бе — смея се аз. — Тя е малко момиче с огромна глава, по-голяма дори от на Дора.

Мам хапе устна, има нещо тъмно.

— Да, но аз съм от другаде, като нея. Преди много време аз…

— Отгоре от Рая.

Слага пръст на устата ми, за да замълча.

— Дойдох и бях дете като теб, живеех с моите майка и баща.

— Ама ти си майката — поклащам глава аз.

— Само че си имах моя, която наричах „мамо“. Все още имам.

Защо се преструва така, да не е някаква игра, дето не знам?

— Тя е… Ами всъщност сигурно трябва да й казваш баба.

Като абуелата на Лора. Света Ана на рисунката, на която Дева Мария й седи в скута. Изяждам огризката, вече е почти нищо. Оставям я на Маса.

— Пораснала си в корема й?

— Ами всъщност не, осиновена съм. Тя и баща ми… него трябва да наричаш дядо. Имах… всъщност имам и брат на име Пол.

Клатя глава.

— Светецът?15

— Не, друг Пол.

Как е възможно да има двамове Половци?

— На него трябва да му казваш чичо Пол.

Това са прекалено много имена, главата ми е пълна. Коремът ми е все още празен, все едно ябълката не е там.

— Какво има за обяд?

Мам не се усмихва.

— Разказвам ти за моето семейство.

Поклащам глава.

— Това, че никога не си ги срещал, не означава, че не са истински. На Земята има повече неща, отколкото можеш да си представиш.

— Останало ли е малко сирене, дето не е изпотено?

— Джак, това е важно. Живеех в къща с моите мама и татко, и Пол.

Трябва да играя, за да не се ядоса.

— Къща в Телевизор?

— Не, навън.

Това е смехотворно, Мам никога не е била Навън.

— Но изглеждаше като къщите, които виждаш по телевизията, да. Къща в края на един град, с двор отзад и с хамак.

— Какво е хамак?

Мам взема молива от Лавица и прави рисунка на две дървета, между тях има овързани заедно въжета с човек, легнал върху тях.

— Това пират ли е?

— Това съм аз, люлея се на хамака. — Разлюлява хартията насам-натам, сякаш много се радва. — Преди с Пол ходехме заедно на детската площадка и се люлеехме, и ядяхме сладолед. Баба ти и дядо ти ни водеха на разходка с колата, до зоологическата градина или до брега на океана. Аз бях тяхната дъщеря.

— Да, бе.

Мам смачква рисунката. На Маса има мокро, от него бялото й блести.

— Недей да плачеш — казвам аз.

— Не мога да се спра. — Забърсва сълзите върху лицето си.

— Защо не можеш да се спреш?

— Ще ми се да можех да го опиша по-добре. Липсва ми.

— Липсва ти хамакът?

— Всичко. Да бъда навън.

Държа я за ръката. Иска да й вярвам, така че се опитвам, но ме боли главата.

— Искаш да кажеш, че някога си живяла в Телевизор?

— Казах ти, не е телевизия. Това е истинският свят, няма да повярваш колко е голям. — Ръцете й се разтварят, сочи към стените. — Стая е само мъничка смрадлива частица от него.

— Стая не е смрадлива. — Почти ръмжа. — Смрадлива е само понякога, когато пръднеш. — Мам отново бърше очи. — Твоята пръдня смърди много повече от моята. Опитваш се просто да ме измамиш и най-добре веднага да спреш.

— Добре — казва тя и дъхът й изсвистява като балон. — Да си направим сандвич.

— Защо?

— Каза, че си гладен.

— Не съм.

Лицето й отново става строго.

— Ще направя сандвич и ти ще го изядеш. Ясно?

Само фъстъчено масло е, защото сиренето е лепкаво. Докато го ям, Мам седи до мен, но тя не яде.

— Знам, че е прекалено много наведнъж — казва тя.

Сандвичът?

За десерт си разделяме кутия мандарини, аз получавам големите парчета, защото тя предпочита малките.

— Не бих те лъгала за това — казва Мам, докато аз сърбам сока: — Не можех да ти кажа преди, защото беше много мъничък, за да разбереш. Всъщност може да се каже, че тогава съм те лъгала. Но сега си на пет, мисля, че можеш да разбереш.

Поклащам глава.

— Това, което правя сега, е обратното на лъгане. Нещо като отлъгване.

Дремваме си дълго.

Мам вече е будна, гледа ме от около два инча разстояние. Извъртам се, за да бозна малко от лявата.

— Защо не ти харесва тук? — питам я.

Тя се изправя и си придърпва тениската.

— Не бях свършил.

— Напротив, беше — казва тя, — говореше.

Изправям се и аз.

— Защо не ти харесва тук в Стая с мен?

Мам ме прегръща здраво.

— Винаги ми харесва да съм с теб.

— Ама ти каза, че е мъничка и смрадлива.

— О, Джак. — Една минута не казва нищо. — Така е, предпочитам да съм навън. Но с теб.

— На мен ми харесва тук с теб.

— Добре.

— Как я е направил?

Знае за кого говоря. Мисля, че няма да ми каже, но тогава тя казва:

— Всъщност отначало е било барака в двора. Съвсем обикновена барака дванайсет на дванайсет от стомана с винилово покритие. Той обаче добавил звукоизолирано прозорче на тавана и много дебела изолация в стените, плюс един слой олово, защото оловото поглъща всички звуци. А, също и секретна врата с код. Перчи се колко добре се е справил.

Следобедът върви бавно.

Прочитаме всичките ни книги с картинки в студа. Светло е, но Прозорче е някак различно днес. Има черно нещо като око.

— Виж, Мам.

Тя поглежда нагоре и се усмихва.

— Листо е.

— Защо?

— Вятърът сигурно го е откъснал от някое дърво и е паднало на стъклото.

— Истинско дърво в Навън?

— Да. Виждаш ли? Това е доказателство. Целият свят е там навън.

— Да поиграем на Бобово стъбло. Ще сложим столчето ми тук върху Маса… — Тя ми помага да го направя. — После Боклук върху стола. После ще се покатеря чак до горе…

— Така е опасно.

— Не е, ако застанеш на Маса и държиш Боклук така, че да не се катурна.

— Хмм — казва Мам, което си е почти „не“.

— Нека поне да опитаме, а? Моля те, моля те.

Става идеално, изобщо не падам. Заставам върху Боклук и направо успявам да хвана корковите ъгли на Покрив, където стават наклонени при Прозорче. На стъклото му има нещо, което никога преди не съм виждал.

— Восъчна пита — казвам на Мам и го погалвам.

— Това е поликарбонова мрежа — казва тя, — не може да се скъса. Някога стоях там и дълго я гледах, преди да се родиш.

— Листото е черно и има дупки.

— Мда, май е умряло, от миналата зима.

Виждам синьо около него, това е небето, с малко бяло по него, което Мам казва, че са облаци. Гледам през восъчната пита, гледам ли гледам, но виждам само небето. В него няма нищо като кораби или влакове, или коне, или момичета, или небостъргачи, които да се носят наоколо.

Когато слизам от Боклук и стола, бутам ръката на Мам.

— Джак…

Скачам на Под сам-самичък.

— Лъжа, лъжа, погледни си носа, няма никакво Навън.

Тя започва да обяснява още, но аз си мушкам пръстите в ушите и крещя:

— Ла-ла-ла-ла-ла-лааа.

Играя си само аз с Джип. Почти плача, ама се преструвам, че не.

Мам претърсва Шкаф, удря консерви, май я чувам да брои. Брои какво ни е останало.

Вече ми е суперстудено, ръцете ми са вкочанено под чорапите върху тях.

За вечеря все повтарям дали може да изядем последните овесени ядки, така че накрая Мам казва „добре“. Разсипвам малко, защото не си чувствам пръстите.

Тъмното се връща, но Мам държи всичките песнички в главата си от „Голяма книга с песнички“. Искам „Портокали и лимони“, любимата ми реплика е „Не знам, казва голямата камбана на Бам“, защото е дебело като лъв. Също и вертолетът, дето идва да ти отсече главата.

— Какво е вертолет?

— Сигурно нещо върти вятър.

— Не мисля — обяснявам й. — Това е летателно средство с перки, които се въртят много бързо и отсичат глави.

— Гадост.

Не ни се спи, но няма много за правене, като не виждаме. Седим на Креватчо и си измисляме наши песнички с рими.

— Нашият приятел Щърбел много се гърбел.

— Нашите приятели Таласъмчета носели смешни налъмчета.

— Много добра — казвам на Мам. — Нашата приятелка Грейс обичвала да пътува с рейс.

— Обичала — поправя Мам. — Нашият приятел Джул много обича фасул.

— Приятелят ни Барни живее в кучкарни.

— Мамиш.

— Добре — казвам аз. — Приятелят ни чичо Пол има лош сопол.

— Веднъж скочи от мотоциклета си.

Забравих, че е истински.

— Защо е скочил от мотоциклета си?

— Без да иска. Но линейката го закара в болницата и докторите го оправиха отново.

— Разрязаха ли го?

— Не, не, само му сложиха гипс на ръката, за да не го боли.

Значи болниците също са истински, също и мотоциклетите. Главата ми ще се пръсне от всичките нови неща, дето трябва да вярвам.

Вече всичко е черно, с изключение на Прозорче, на което има някаква тъмна светлина. Мам казва, че в градовете винаги има светлина от уличните лампи и лампите в сградите, и прочее.

— Къде е градът?

— Ей там, отвън — казва тя и сочи Стена на Креватчо.

— Погледнах през Прозорче, но не го видях.

— Ами да, затова ми се ядоса.

— Не съм ти ядосан.

Тя ми връща целувката.

— Прозорче гледа право нагоре. Повечето неща, за които ти разказвам, са на земята, така че за да ги видиш, ти трябва прозорец, който гледа настрани.

— Може да помолим за страничен прозорец за Неделно лакомство.

Мам като че ли се засмива.

Забравих, че Стария Ник повече няма да идва. Може би моята близалка беше последното Неделно лакомство завинаги.

Май ще заплача, но от мен излиза огромна прозявка.

— Лека нощ, Стая — казвам аз.

— Време ли е вече? Добре. Лека нощ — пожелава Мам.

— Лека нощ, Лампа и Балон. — Чакам Мам, но тя не казва други. — Лека нощ, Джип, и лека нощ, Дистанционно. Лека нощ, Черга, и лека нощ, Одеялчо, и лека нощ, Буболечки, и стойте далеч.

Буди ме някакъв шум отново и отново. Мам не е в Креватчо. Има малко светлина, въздухът е все още леден. Поглеждам над ръба, тя е по средата на Под и прави туп-туп-туп с ръка.

— Какво е направил Под?

Мам спира, въздиша дълго.

— Трябва да удрям нещо — казва тя, — но не искам да счупя нещо.

— Защо не?

— Всъщност много бих искала да счупя нещо. С удоволствие всичко бих счупила.

Не я харесвам такава.

— Какво има за закуска?

Мам ме поглежда. После става и отива при Шкаф, и вади един геврек, мисля, че е последният.

Тя хапва само четвърт от него, не е много гладна. Издишаме и дъхът ни е мъглив.

— Това е, защото днес е по-студено — казва Мам.

— Ти каза, че няма да стане по-студено.

— Извинявай, сгреших.

Довършвам геврека.

— Все още ли имам Баба и Дядо, и Чичо Пол?

— Да — казва Мам, усмихва се леко.

— Те в Рая ли са?

— Не, не. — Смръщва устни. — Поне не мисля. Пол е само три години по-голям от мен, той е на… иха, трябва да е на двайсет и девет.

— Всъщност той е тук — прошепвам. — Крие се.

Мам се оглежда.

— Къде?

— В Подкреватчо.

— О, трудно трябва да му е било да се побере. Освен това те са трима и са доста едри.

— Колкото хипопотами?

— Не чак толкова.

— Може би са… в Гардеробчо.

— При роклите ми?

— Ами да. Като чуваме тракане, те бутат закачалките.

Лицето на Мам е празно.

— Само се шегувам — казвам й.

Тя кима.

— Те могат ли да дойдат тук наистина?

— Щеше ми се да можеха. Толкова силно се моля за това, всяка нощ се моля.

— Не те чувам.

— Само в главата си.

Не знаех, че се моли за неща в главата си, където не мога да чуя.

— И те искат — казва тя, — но не знаят къде съм.

— Ти си в Стая с мен.

— Но те не знаят къде е, а за теб изобщо и не подозират.

Странно.

— Могат да погледнат на Картата на Дора, а като дойдат, аз мога да изскоча като изненада.

Мам почти се засмива, ама не съвсем.

— Стая я няма на никоя карта.

— Можем да им кажем по телефон, Боб Строителя има.

— Ама ние нямаме.

— Можем да поискаме за Неделно лакомство. — Спомням. — Ако Стария Ник престане да се сърди.

— Джак. Той никога няма да ни даде телефон, нито прозорец. — Мам ми взема палците и ги стиска. — Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете.

За Физическо тичаме по Писта. Трудно местим Маса и столовете с ръце, които все едно не са тук. Бягам десет по три пъти и обратно, но още не съм се затоплил, пръстите на краката ми са препъващи. Правим Трамплин и Карате, Хии-я, после отново избираме Бобово стъбло. Мам се съгласява, ако обещая да не побеснявам, когато нищо не видя. Покатервам се на Маса, после на стола и върху Боклук и дори не се заклащам. Хващам се за ръбовете, където Покрив се накланя към Прозорче, гледам към синьото толкова силно през восъчната пита, че чак ме кара да мигам. След малко Мам казва, че иска да слезем и да направи обяд.

— Без зеленчуци, моля, коремът ми не може да се справи с тях.

— Трябва да ги изядем, преди да изгният.

— Можем да си направим паста.

— Почти е свършила.

— Тогава ориз. Ами ако…? — И тогава забравям да говоря, защото го виждам през восъка, нещичко толкова малко, че ми се струва, че е просто една от онези прашинки в окото ми, ама не е. Мъничка линия, която прави дебела бяла ивица върху небето. — Мам…

— Какво?

— Самолет!

— Наистина ли?

— Наистина истински наистина. Ооо…

И се стоварвам върху Мам и после върху Черга, Боклук пада върху нас, а след него и стола. Мам казва ау-ау-ау и си разтрива китката.

— Извинявай, извинявай — казвам аз и я целувам, за да се оправи. — Видях го, беше истински самолет, само че мъничък.

— Това е, защото е много далече — усмихва се тя. — Сигурна съм, че ако го видиш отблизо, ще е огромен.

— Най-изумителното нещо, изписваше голямо едно на небето.

— Това се нарича… — Плесва се по челото. — Не мога да си спомня. Нещо като следа, това е пушекът на самолета или нещо такова.

За обяд изяждаме всичките останали седем сухара с вкискаво сирене, задържаме си въздуха, за да не му усетим вкуса.

Мам ми дава да бозкам малко под Юрганчо. Има светло от Жълтото лице на Господ, но не достатъчно за слънчеви бани. Не мога да изключа. Взирам се в Прозорче толкова силно, че очите ми започват да щипят, но повече самолети не виждам. Наистина видях един обаче, докато бях горе на Бобово стъбло, не беше сън. Видях го да лети в Навън, значи наистина има Навън, където Мам е била малко момиченце. Ставаме и играем Плетеница и Домино, и Подводница, и Куклен театър, и много други неща, но само по малко от всяко. Правим Тананик, песните са прекалено лесни за отгатване. Връщаме се в Креватчо, за да се стоплим.

— Хайде да отидем в Навън утре — казвам аз.

— О, Джак.

Лежа върху ръката на Мам, която е много дебела в два пуловера.

— Харесва ми как мирише тук.

Тя извръща глава да ме погледне.

— Когато Врата се отвори след девет и въздухът се втурне, той не е като нашия въздух.

— Забелязал си.

— Аз всички неща забелязвам.

— Да, по-свеж е. През лятото мирише на окосена ливада, защото сме в задния му двор. Понякога успявам да зърна някой храст или жив плет.

— Чий двор?

— На Стария Ник. Нали помниш, че Стая е направена от неговата барака?

Трудно е да се спомнят всичките неща, никои не звучат особено верни.

— Единствено той знае числата от кода, които да натисне на клавишите отвън.

Аз гледам Клавиши, не знаех, че има и други.

— Аз натискам числа.

— Да, само че не тайните числа, които отварят вратата… като невидим ключ. После, когато се връща в къщата, въвежда кода отново, от тази страна — посочва Клавиши тя.

— Къщата с хамака?

— Не — гласът на Мам е висок. — Стария Ник живее в Друга.

— Може ли да отидем в неговата някой ден?

Притиска уста с ръка.

— По-скоро бих отишла в къщата на твоите баба и дядо.

— Може да се люлеем в хамака.

— Може да правим каквото си искаме, ще бъдем свободни.

— Когато стана на шест?

— Някой ден със сигурност.

От лицето на Мам ми капе мокро. Подскачам, солено е.

— Добре съм — казва тя и забърсва буза, — всичко е наред. Просто съм… малко съм изплашена.

— Не може да си изплашена — почти изкрещявам аз. — Лоша идея.

— Съвсем малко. Всичко е наред, имаме основните неща.

Сега аз съм още по-изпонаплашен.

— Ами ако Стария Ник не отудари тока и не донесе повече храна никога повече?

— Ще донесе — казва тя, но все още диша с хълцане. — Почти сто процента съм сигурна, че ще го направи.

Почти сто, това е деветдесет и девет. Деветдесет и девет достатъчно ли е?

Мам се изправя и сяда, забърсва лицето си с ръката на пуловера й.

Коремът ми къркори, чудя се какво ни е останало. Пак започна да става тъмно. Не мисля, че светлината побеждава.

— Слушай, Джак, трябва да ти разкажа още една приказка.

— Истинска?

— Напълно истинска. Нали помниш как преди винаги съм била тъжна?

Тази ми харесва.

— И после аз съм се появил от Рая и съм пораснал в корема ти.

— Да, но разбираш ли, причината да съм тъжна беше… беше заради Стая — казва Мам. — Стария Ник… аз дори не го познавах, бях на деветнайсет. Той ме открадна.

Опитвам се да разбера. „Не кради, Крадльо“. Ама никога не съм чувал за крадене на човекове.

Мам ме притиска прекалено силно.

— Бях студентка. Беше рано сутринта, пресичах един паркинг, за да стигна до библиотеката на колежа, слушах… това е една малка машинка с хиляда песни в нея, която ги свири в ухото ти, аз първа от приятелите ми си я купих.

Ще ми се да имах такава машинка.

— Както и да е… някакъв мъж притича и ме помоли за помощ, кучето му получило пристъп и мислеше, че може би умира.

— Как се казваше?

— Мъжът ли?

Клатя глава.

— Кучето.

— Не, кучето беше само уловка, за да ме вкара в пикапа си, пикапа на Стария Ник.

— Какъв цвят е?

— Пикапът ли? Кафяв, още кара същия, все мърмори за него.

— Колко колела?

— Искам да се концентрираш върху важните неща — казва Мам.

Кимам. Ръцете й са прекалено стегнати, разхлабвам ги.

— Завърза ми очите…

— Като на Сляпа баба ли?

— Да, но не за игра. Кара ли кара, ужасена бях.

— Аз къде бях?

— Ти още не се беше случил, нали помниш?

Забравих.

— Кучето, и то ли беше в колата?

— Нямаше куче — Мам отново звучи раздразнена. — Трябва да ме оставиш да ти разкажа всичко.

— Може ли да си избера друга?

— Казвам ти какво се случи.

— Може ли „Джак Убиеца на Великани“?

— Чуй ме — казва Мам и слага ръка върху устата ми. — Той ме накара да изпия някакво лошо лекарство, за да заспя. После, когато се събудих, бях тук.

Вече е почти черно и изобщо не виждам лицето на Мам, обърнато е настрани, така че само чувам.

— Първия път като отвори вратата, аз изкрещях за помощ и той ме удари, повече не го направих.

Коремът ми е на голяма топка.

— Страх ме беше да заспя, за да не се върне — казва Мам, — но докато спях, беше единственото време, в което не плачех, така че спях по около шестнайсет часа на ден.

— Направи ли вада?

— Какво?

— Алиса изплаква цяла вада, защото не може да си спомни всичките стихотворения и числа, после се дави.

— Не, но главата ме болеше през цялото време, очите ми пареха. От миризмата на корка ми ставаше лошо.

Каква миризма?

— Побърквах се да си гледам часовника и да броя секундите. Предметите ме плашеха, сякаш ставаха ту по-големи, ту по-малки, докато ги гледах, и ако отместех поглед, започваха да се движат. Когато той накрая донесе телевизора, го оставях включен денонощно, даваха все глупави неща, помня, че имаше реклами за храна, от които направо ме заболяваше устата, така ми се прияждаше. Понякога чувах гласове от телевизора, които ми говореха разни неща.

— Като Дора ли?

Тя поклаща глава.

— Когато той беше на работа, аз се опитвах да избягам, всичко пробвах. Дни наред стоях на пръсти на масата и стържех около прозорчето, изпотроших си ноктите. Хвърлях по него всичко, което ми хрумнеше, но мрежата е толкова здрава, че дори не успях да напукам стъклото.

Прозорче е един квадрат от не толкова тъмно.

— Какво всичко?

— Големият тиган, столовете, кофата за боклук…

Иха, ще ми се да я бях видял как хвърля Боклук.

— Друг път пък изкопах дупка.

Объркан съм.

— Къде?

— Може да я докоснеш, искаш ли? Ще трябва да се поизкълчим… — Мам отхвърля Юрганчо настрана и издърпва Кашон от Подкреватчо, изръмжава леко, докато го прави. Аз се плъзгам до нея, близо сме до Яйчена змия, но да не я смачкаме. — Идеята ми дойде от „Голямото измъкване“. — Гласът и продължава да гърми до главата ми.

Спомням, това е онази история за нацисткия лагер, дето не е летен лагер с маршмелоу бонбони16, а е през зимата с милиони човекове, които пият супа от червеи. Съюзниците бутнаха портите и всички избягаха, мисля, че Съюзниците бяха ангели, какъвто е свети Петър.

— Подай пръстчета… — Мам ги издърпва. Усещам корка на Под. — Ето тук. — Изведнъж има една част, която е надолу с груби краища. В гърдите ми тупка бум-бум, никога не съм знавал, че има дупка. — Внимавай да не се порежеш. Направих я със зигзаговия нож — казва тя. — Отлепих корка, но дървото ми отне известно време. После оловният лист и изолацията бяха сравнително лесни, но знаеш ли какво открих след това?

— Страната на чудесата?

Мам издава толкова ядосан звук, че аз си удрям главата в Креватчо.

— Извинявай.

— Открих метална мрежа за ограда.

— Къде?

— Точно тук в дупката.

Ограда в дупка? Мушкам ръка надолу и още по-надолу.

— Нещо метално, стигна ли го?

— Аха. — Студено и гладко, хващам го с пръсти.

— Когато е преправял бараката — казва Мам, — сложил и един слой ограда под напречните греди на пода, в стените, че дори и в тавана, никога няма да ги пробием.

Вече сме се изкълчили навън. Седим с гърбове, опрени на Креватчо. Аз се задъхвам.

— Когато откри дупката — казва Мам, — изрева.

— Като вълк ли?

— Не, от смях. Боях се, че ще ме нарани, но тогава му се стори просто смешно.

Зъбите ми са стиснати здраво.

— Преди по-често се смееше — продължава Мам.

Стария Ник е смрадлив крадлив зомби обирджия.

— Може да му вдигнем бунт — предлагам аз. — Аз ще го натроша на парчета с моя гигантски мегатронен трансформобластер.

Тя ме целува отстрани до окото.

— С насилие не става. Опитах веднъж, около година и половина, след като ме доведе тук.

Това е най-изумително.

— Ти си наранявалова Стария Ник?

— Ами това, което направих, беше да сваля капака от тоалетната, взела бях и гладкия нож и една вечер малко преди девет се залепих до стената до вратата…

Объркан съм.

— Тоалетна си няма капак.

— Преди си имаше, върху чинията. Беше най-тежкото нещо в Стая.

— Креватчо е супертежко.

— Да, но няма как да го вдигна, нали? Така че, когато го чух да влиза…

— Бип-бип?

— Точно така. Стоварих капака върху главата му.

Лапнал съм палец и дъвча ли дъвча.

— Но не го направих достатъчно силно, капакът падна на пода и се строши на две, а той… Стария Ник… успя да затвори вратата.

Усещам странен вкус.

Гласът на Мам все още хълца.

— Знаех, че единственият ми шанс е да го накарам да ми даде кода. Така че притиснах ножа в гърлото му, ето така. — Забива нокът под брадата ми. Не ми харесва. — Казах: „Дай ми кода“.

— Даде ли го?

Тя изпухтява.

— Каза някакви числа и аз отидох да ги натисна.

— Кои числа?

— Не мисля, че бяха истинските. Той скочи и ми изви китката, и ми взе ножа.

— Болната ти китка?

— Е, преди това не беше болна. Не плачи — шепти Мам в косата ми, — това беше отдавна.

Опитвам се да говоря, но не излиза.

— Така че, Джак, не трябва да се опитваме да го нападаме. Когато се върна на следващата вечер, каза, първо, никога и нищо няма да го накара да ми каже кода. И, второ, ако още веднъж му погодя такъв номер, ще си отиде и аз ще гладувам все повече и повече, докато умра.

Май свърши.

Коремът ми къркори наистина силно и аз се сещам, сещам се защо Мам ми разказва ужасната приказка. Казва ми, че ние ще…

После премигвам и закривам очи, всичко е ослепително, защото Лампа отново се е светнала.