Стая

Подаръци

Днес съм на пет. Снощи, като си легнах в Гардеробчо, бях на четири, а днес, като се събудих по тъмно в Креватчо, съм станал на пет, абракадабра. Преди това бях на три, по-рано на две, на една, на нула…

— А бил ли съм на минус години?

— Ъъъ? — Мам се протяга сънено.

— Горе, в Рая. Бил ли съм на минус една, минус две, минус три…?

— Не, числата започнаха едва когато ти се изтърси тук.

— През Прозорче? И ти си била много тъжна, докато не съм се случил в корема ти?

— Точно така. — Мам се пресяга да цъкне Лампа, за да съмне. Фиииууу, става много ярко. Стискам очи точно навреме, после отварям едното мъничко, после и двете. — Плаках, докато ми свършиха сълзите — разказва ми тя. — Лежах тук и броях секундите.

— Колко секунди? — питам аз.

— Милиони, милиони.

— Ама не, колко точно?

— Загубих им бройката вече — казва Мам.

— После съм почнал да раста от една мъничка яйцеклетка и ти си станала дебела?

Тя се ухилва.

— Усещах как риташе.

— Какво съм ритал?

— Мен, разбира се.

На това място винаги се смея.

— Отвътре, „бум-бум“. — Мам повдига пижамената си тениска и прави корема си да подскача. — Казах си: „Джак е на път“. И още на сутринта ти се изхлузи на чергата с ококорени очи.

Поглеждам Черга — цялата е на червени, кафяви и черни вълни една около друга. Ето го петното, което съм разлял, без да искам, докато съм се раждал.

— Отрязала си връвта и си ме освободила? — разказвам на Мам. — После съм се превърнал в момче?

— Всъщност ти вече си беше момче. — Става от Креватчо и отива до Термостатко, за да загорещи въздуха.

Май не е идвал снощи след девет, въздухът е винаги различен, ако е идвал. Не питам, защото тя не обича да казва за него.

— Я ми кажи, господин Петгодишен, сега ли си искаш подаръка, или след закуска?

— Какъв е, какъв е?

— Знам, че се вълнуваш, но гледай да не си сдъвчеш пръста, защото в дупката ще се промъкнат микроби!

— И ще ме разболеят, както когато бях на три, с повръщано и разстроено?

— Даже по-лошо. Микробите може да те накарат да умреш.

— И да се върна в Рая по-рано?

— Продължаваш да го дъвчеш. — Дърпа ръката ми.

— Извинявай. — Сядам върху лошата ръка. — Мам, кажи ми пак „господин Петгодишен“.

— Е, господин Петгодишен, сега или по-късно?

Скачам върху Люлящ, за да погледна Часовник, на който пише 07:14. Правя се, че карам скейтборд върху Люлящ, после скачам с вик „Ууу“ върху Юрганчо и вече карам сноуборд.

— Кога е хубаво да се отворят подаръците?

— И в двата случая ще е весело. Искаш ли да реша вместо теб? — пита Мам.

— Ама нали вече съм на пет, трябва сам да реша. — Пръстът ми е пак в устата, мушкам го под мишница и го заключвам. — Избирам… сега!

Издърпва нещо изпод нейната възглавница. Май цяла нощ се е крило невидимо. Навита хартия с пурпурната панделка около нея от хилядата шоколадови бонбона, които получихме, когато беше Коледа.

— Отвори го. Внимателно.

Измислям как да разваля възела, натискам хартията да прилепне. Рисунка е, само с молив, няма цветове. Не знам какво е, после обръщам. Аз! Същият съм като на Огледалчо, само че повече — имам глава, ръце и рамене в пижамената си тениска.

— Очите на този мен защо са затворени?

— Спеше — казва Мам.

— Как си направила картина заспала?

— Не, аз бях будна. Вчера сутринта и онзи ден, и по-онзи ден пусках лампата и те рисувах. — Спира да се усмихва. — Какво има, Джак? Не ти ли харесва?

— Не… защото ти си включена по времето, когато аз съм изключен.

— Е, не можех да те рисувам, докато си буден, иначе нямаше да е изненада, нали? — Мам чака. — Мислех, че ще се зарадваш да те изненадам.

— Предпочитам да се изненадам, като знам.

Тя се смее почти.

Качвам се на Люлящ, за да взема кабърче от Лавица. Минус едно в Комплект означава, че сега ще има нула останали от всичките пет кабърчета. Преди бяха шест, но едно изчезна. Едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №3: Богородица и Младенеца със света Ана и свети Йоан Кръстител“ зад Люлящ, едно държи „Прочути шедьоври на западното изкуство №8: Импресия: Изгрев“ зад Вана, едно държи синия октопод и едно — кривата рисунка на кон, наречена „Прочути шедьоври на западното изкуство №11: Герника“. Шедьоврите дойдоха с овесените ядки, а октопода нарисувах аз, това ми е най-хубавата за март, малко се е накъдрила от парния въздух над Вана. Закачвам подаръка изненада на Мам точно на средната коркова плоча над Креватчо.

Тя поклаща глава.

— Не там.

Не иска Стария Ник да я види.

— Може пък в Гардеробчо, отвътре? — питам аз.

— Да, по-добре е там.

Гардеробчо е дървен, така че трябва да натискам кабърчето извънредно силно. Затварям тъпите му врати, все скрибуцат, дори след като сложихме царевично олио на пантите. Гледам през процепите, но е прекалено тъмно. Отварям малко да надзърна, тайната рисунка е бяла, освен малките чертички сиво. Синята рокля на Мам виси над част от спящото ми око, това ми око, дето е на рисунката, но роклята е истинска.

Подушвам Мам зад мен. Имам най-чувствителния нос в семейството.

— О, забравих да си бозна, когато се събудих.

— Нищо. Може от време на време да пропускаме, предвид че вече си на пет, а?

— Ааа, не! Дума да не става!

И тя ляга върху бялото на Юрганчо, и аз лягам и си бозвам много.

Изброявам сто овесени ядки и пускам на водопад млякото, което е почти също тъй бяло като купите, без да плискам, благодарим на Исус. Избирам Опарена лъжица с белите балончета по дръжката, които се появиха, когато Мам я допря, без да иска, до тенджерата с врящи макарони. Мам не харесва Опарена лъжица, но на мен ми е любима, защото не е еднаква.

Погалвам драскотините на Маса, за да й минат, тя е цял бял кръг, ако не броим сивото на порязаните места. Докато се храним, играем на Тананик, защото за това не трябва уста. Аз отгатвам „Макарена“ и „Тя ще слезе от планината“, за третата казвам „Ела по-ниско, небесна колесницо“, а се оказва, че е „Бурно време“. Значи имам две точки и получавам две целувки.

Идва моят ред и тананикам „Греби, греби, греби със своята лодка“, Мам отгатва веднага. После пробвам „Тъпани“, тя мръщи вежди и казва:

— Аххх, знам я, това е онази, където те бутат и ставаш отново, как се казва?

Точно накрая си спомня правилно. За третия път тананикам „Не мога да те изкарам от ума си“. Мам няма представа.

— Избрал си много трудна… По телевизията ли я чу?

— Не, по теб — започвам да пея припева, Мам се тюхка колко е глупава.

— Не си глупава. — Давам й двете й целувки.

Премествам стола си до Мивка, за да измия чиниите. С купите трябва нежно, но с лъжиците мога да дрън-дрън-тряскам. Изплезвам език в Огледалчо. Мам е зад мен, виждам своето лице, залепено върху нейното, като маската, дето направихме, когато се случиха Вси светни.

— Ще ми се рисунката да беше по-хубава — казва тя, — но поне те показва какъвто си.

— Какъвто съм?

Тя потупва Огледалчо там, където ми е челото, и пръстът й оставя кръгче.

— Като две капки вода сме.

— Защо сме като капки? — Кръгчето изчезва.

— Означава просто, че приличаш на мен. Сигурно защото си направен от мен, а пък в мен има много капки вода. Същите кафяви очи, същата голяма уста, същата остра брадичка…

В това време аз гледам нас в Огледалчо, но и нас в Огледалчо също ни гледат.

— Не е същият нос.

— Е, това е все още детският ти нос.

Хващам го.

— Ще падне и ще ми порасне възрастен?

— Не, не, само ще порасне. Същата кестенява коса…

— Ама моята стига чак до кръста, а твоята — само до раменете.

— Прав си — казва Мам и взема пастата за зъби. — Всичките ти клетки са два пъти по-живи от моите.

Не знаех, че нещата може да са наполовина живи. Поглеждам пак в отражението. Нашите пижамени тениски са различни, също и гащите ни, на нейните няма мечета.

Тя изплюва втори път, идва мой ред с четката, остъргвам всичките си зъби подред. Капките от изплютото на Мам в Мивка изобщо не приличат на мен, нито пък моите. Изплаквам ги и правя вампирска усмивка.

— Ау — покрива очи Мам. — Зъбите ти са толкова бели, че ме заслепяват.

Нейните са доста гнилови, защото не спомняла да си ги мие, сега съжалява и вече спомня, но те пак са си гнилови.

Сплесквам столовете и ги слагам до Врата срещу Скелет за сушилка. Стария Ник все мърмори и казва, че няма място, но място има много, ако Скелет за сушилка стои хубаво изправен. И аз мога да се сгъвам сплеснат, но не чак толкова, заради мускулите, задето съм жив. Врата е направена от лъскав вълшебен метал, казва бипбипбип след девет, когато трябва да съм изключен в Гардеробчо.

Жълтото лице на Господ няма да идва днес, Мам казва, че му е трудно да си пробие път през снега.

— Какъв сняг?

— Виж — казва тя и сочи нагоре.

Има малко светлина на върха на Прозорче, останалото е изцяло тъмно. В Телевизор снегът е бял, но истинският не е, странно.

— Защо не пада върху нас?

— Защото е отвън.

— Във външното Навън? Ще ми се да беше вътре, за да мога да играя с него.

— О, ама тогава щеше веднага да се стопи, защото тук е хубаво и топло. — Започва да тананика, веднага познавам, че е „Нека вали сняг“. Изпявам втория куплет. После тананикам „Зимна приказка“, а Мам се включва с по-високо.

Хиляда задачи имаме да правим всяка сутрин: да дадем на Цвете да пие вода, обаче в Мивка, за да няма разливане, после да го върнем на чинийката върху Скринчо. Преди Цвете живееше на Маса, но Жълтото лице на Господ го изгори и едно листо падна. Останаха му девет, широки колкото моята длан, целите с пухчено, както Мам казва, че са кучетата. Ама кучетата са само в Телевизор. Не ми харесва да са девет. Откривам мъничко листенце, което се показва, значи стават десет.

Паяк е истински. Два пъти го виждам. Сега го търся, но има само паяжина между крака на Маса и плоското й. Маса стои добре на един крак, което не е лесно, аз като стоя на един крак, мога много дълго, но накрая все падам. Не казвам на Мам за Паяк. Тя маха паяжините, казва, че са мръсни, но на мен ми изглеждат много яки, супертънко сребро. Мам обича животни като тези, дето обикалят насам-натам и се ядат по Планетата на дивата природа, ама истински не обича. Когато бях на четири, гледах едни мравки да вървят нагоре по Печка, а Мам изтича и ги разпръсна до една, за да не ни ядат храната. В един момент бяха живи, в следващия — пепел. Толкова плаках, че очите ми почти се стопиха. И също друг път, през нощта, имаше нещо, което правеше ззз-ззз-ззз и ме хапеше, и Мам го удари на Стена под Лавица, каза, че било комар. Петното е още там върху корка, макар тя да го изстърга, комарът крадеше моята кръв като мъничък вампир. Тогава единствен път кръвта ми е излизала от мен.

Мам си взима хапчето от сребърната опаковка с двайсет и осем летящи чинии, изважда един витамин от шишенцето с момчето, дето прави стойка на глава, и още един от голямото шише с картинка на жена, дето играе тенис. Витамините са лекарство, за да не се разболяваш и да не ходиш в Рая. Аз никога не искам да ходя, не ми харесва да умирам, ама Мам казва, че може и да не е чак толкова зле, ако си на сто години и вече не ти се играе. Взема също и едно безболяващо. Понякога взема и две, никога повече, защото някои неща са полезни, ама прекалено многото става вредно.

— Болен зъб ли? — питам. Той е отгоре, навътре до гърлото, много я боли.

Мам кима.

— Защо не вземаш две безболяващи през всичките части на деня.

Мам се мръщи.

— Защото ще стана зависима.

— Какво е…?

— Нещо като да съм увиснала на кука, защото ще се нуждая от хапчетата непрекъснато. Всъщност може дори да се нуждая от тях все повече.

— Защо е лошо да се нуждаеш?

— Сложно е.

Мам знае всичко, освен нещата, които не си спомня точно, или понякога казва, че съм прекалено малък и няма как да ми обясни.

— На болния зъб му става малко по-добре, когато спра да мисля за него — казва ми тя.

— Как така?

— Нарича се победа на разума над материята… Ако не ти пука, не е важно.

Когато някаква част от мен боли, на мен винаги ми се струва разумно. Мам ми разтрива рамото, ама то не ме боли. Нищо, пак ми харесва.

Още не съм й казал за паяжината. Странно е да има нещо, което е само мое и не е на Мам. Всичко останало е на двамовете. Да, моето тяло си е мое, също и всичко, което ми хрумне в главата, ама пък клетките ми са направени от нейните клетки, та може да се каже, че съм неин. Пък и като й кажа за какво си мисля и тя ми каже за какво си мисли, и на двамовете идеите скачат право в на другия главата, като да оцветяваш със син пастел върху жълто така, че да стане зелено.

В 08:30 натискам копчето на Телевизор и изпробвам между трите. Намирам „Дора Изследователката“, ихааа! Мам премества Бъни много, много бавно, за да поправи екрана. Веднъж, като бях на четири, Телевизор умря и аз плаках, но през нощта Стария Ник е донесовал Бъни — магически декодер с антени като уши, за да съживи Телевизор. Другите канали след тези три са много размазани, та не ги гледаме, за да не си разболяваме очите, само ако има музика, слагаме Одеялчо отгоре и просто слушаме през неговото сиво, и клатим пантофките.

Днес си слагам пръстите върху главата на Дора да я гушна и й разказвам за свръхестествените си сили, понеже съм на пет, а тя се усмихва. Тя има най-много огромната коса, голяма колкото цялата нея. Сядам в скута на Мам, за да гледам, въртя се да се наместя, за да не ми убиват острите й кокали. Няма много меки места, но пък са много меки.

Дора казва разни неща, които не са на истински език, на испански са, като ло исимос2. Винаги е с раница и всичко, дето й трябва, е вътре: стълби, космонавтски костюми, обувки за танци и за футбол, даже и маймунката й Ботичко — най-добрият й приятел. Дора все повтаря, че ще й трябва „моята“ помощ, пита дали мога да намеря някое вълшебно нещо, чака да кажа „Да“ Аз викам: „Зад палмата“, и синята стрелка посочва точно зад палмата, а Дора казва: „Благодаря ти!“. Всички други от човекове в Телевизор не слушат. На Картата всеки път има три места, трябва да отидем на първото, за да стигнем до второто и да стигнем на третото. Аз вървя с Дора и Ботичко, хващам ги за ръка, пея всичките песнички, особено с премятането през глава или пляскането на ръце, или Танца на глупавото пиле. Трябва да внимаваме за подмолния Крадльо, викаме: „Крадльо, не кради“, три пъти, така че много да го ядосаме и да каже: „О, не!“, и да избяга. Веднъж Крадльо направи пеперуда-робот с дистанционно, но тя се развали и вместо това му отмъкна маската и ръкавиците, много смешно беше. Понякога ловим звездите и ги слагаме в джоба на раницата й, аз избирам Шумната звезда, дето буди всичко, също и Променливата звезда, дето може да застава във всякакви форми.

На другите планети са най-вече човекове, които се побират по сто на екрана, само че често някой става много голям и идва близо. Вместо кожа имат дрехи, лицата им са розови или жълти, или кафяви, или на петна, или пък космати, с много червени усти и огромни очи с черни ръбове. Много викат и се смеят. Аз с удоволствие бих гледал Телевизор непрекъснато, но от него ни заболява мозъкът. Преди да сляза от Рая, Мам го оставяла пуснат по цял ден и почти щяла да стане зомби, което е нещо като призрак, само че ходи ей така, туп-туп. Така че сега тя винаги го изключва след една програма и тогава клетките пак се размножават през деня, след вечеря пак можем да гледаме една програма, та докато спим, да ни пораснат още клетки.

— Само още една, защото ми е рожденият ден, а? Моля те.

Мам отваря уста, после я затваря. После казва:

— Добре.

На рекламите пуска без звук, защото развалят мозъка дори по-бързо и може да ни изтече през ушите.

Гледам играчките, има чудесен камион и трамплин, и лего. Две момчета се бият с Трансформъри в ръце, но са приятелски, не са от лошите.

После започва програмата, „Спондж Боб Квадратни гащи“. Изтичвам да го докосна, също и Патрик Морската звезда, но не и г-н Сепия, той е страшен. Това е малко страшна история за един огромен молив, гледам иззад пръстите на Мам, които са два пъти по-дълги от моите.

Мам от нищо не се плаши. Освен може би от Стария Ник. През повечето време го нарича просто „той“, дори не му знаех името на „той“, докато не гледах едно анимационно филмче за човек, който идва през нощта и се казва Стария Ник. Наричам така истинския, защото идва нощем, но не прилича на онзи от Телевизор с брадата и рогата. Веднъж попитах Мам стар ли е, а тя каза, че е на почти два пъти колкото нейните години, което си е доста стар.

Тя отива да изключи Телевизор още щом стават надписи.

Пишкам жълто от витамините. Сядам да акам, казвам на акото:

— Чао-чао, отивай в морето.

Пускам водата и гледам как казанчето се пълни, гъл-гъл-гъл. После си търкам ръцете, докато имам чувството, че кожата ми ще се обели, така разбирам, че съм ги измил достатъчно.

— Под Маса има паяжина — казвам аз, не знаех, че ще го направя. — На Паяк е, истинска е. Видях го два пъти.

Мам се усмихва, ама не съвсем.

— Нали няма да я махнеш, моля? Защото той дори не е там, но може да се върне.

Мам е на колене и гледа под Маса. Не виждам лицето й, докато не бута коса зад ухото си.

— Знаеш ли какво? Ще я оставя, докато дойде време за чистене. Става ли?

Това е в понеделник. Значи три дни.

— Става.

— Знаеш ли и друго? — Изправя се. — Трябва да отбележим колко си висок, нали вече си на пет.

Подскачам във въздуха.

Обикновено не ми е позволено да рисувам върху никои части на Стая или на мебелове. Когато бях на две, надрасках нещо върху крака на Креватчо, онзи близо до Гардеробчо, и винаги като чистим, Мам потупва по драскулката и казва:

— Виждаш ли, трябва да живеем с това завинаги.

Моето високо на рождения ден е различно, то е мънички числа до Врата: черно 4, с черно 3 под него, и червено 2, което беше цветът на старата ни Химикалка, преди да свърши, а най-отдолу червено 1.

— Изправи се хубаво — казва Мам. Химикалка ме гъделичка отгоре по главата.

Отдалечавам се и над 4 има черно 5. Най-много обичам 5 от всички числа, имам по пет пръста на ръцете и точно толкова на краката, а също и Мам, като две капки вода сме. Девет ми е най-малко от любимите числа.

— Колко ми е високото?

— Височината ти. Ами не знам точно. Може някой път да си поискаме рулетка, за Неделно лакомство.

Аз си мислех, че рулетките са само в Телевизор.

— А, не, да поискаме шоколадови бонбони. — Слагам пръст върху четворката и заставам с лице срещу нея, пада се върху челото ми. — Не съм станал много висок този път.

— Това е нормално.

— Кое е нормално?

— Ами… — захапва устна Мам. — Означава, че всичко е наред. Но ай проблема3.

— Виж обаче колко големи мускули имам. — Хвърлям се на Креватчо, аз съм Джак Убиеца на Великани, с неговите бързоходни ботуши.

— Огромни — казва Мам.

— Гигантски.

— Масивни.

— Грамадански.

— Исполински — казва Мам.

— Грасполински — това е дума-сандвич, когато смачкаме две в едно.

— Добре казано.

— Знаеш ли какво? — казвам й аз. — Когато стана на десет, ще съм пораснал.

— Така ли?

— Ще ставам по-голям и по-голям, и по-голям, докато се превърна в човек.

— Всъщност ти вече си човек — казва Мам. — И двамата сме хора.

Мислех си, че думата за нас е „истински“. Човековете в Телевизор са направени само от цветове.

— Или искаше да кажеш жена?

— Аха — казвам аз, — жена с момче в яйце в корема ми, то също ще бъде истинско. Или ще порасна като великан, само че добър, ей дотук. — Подскачам и докосвам Табла на Креватчо много високо, почти където Покрив започва да се накланя.

— Добре звучи — казва Мам.

Лицето й е посърнало, означава, че съм казал грешно нещо, само че не знам кое.

— Ще пробия Прозорче и ще стигна до Открития космос и ще се дум-дум-дум между всичкото планети — казвам й аз. — Ще отида на гости на Дора и на Спондж Боб, и на всичките ми приятели, ще си имам куче с име Лъки.

Мам се е усмихнала, прибира Химикалка на Лавица.

Питам я:

— На колко години ще станеш на твоя рожден ден?

— Двайсет и седем.

— Уха!

Това май не я развесели.

Докато Вана се пълни, Мам изважда Лабиринт и Форт от върху Гардеробчо. Лабиринт го правим, откакто бях на две, той е целият от вътрешно на рула тоалетна хартия, които са залепени на тунели и се вият на много посоки. Подскачаща топка обича да се губи из Лабиринт и да се крие, налага се да я викам и да я разтърсвам, и да я обръщам настрани и надолу с главата, преди да се изтърколи, иххх. После изпращам други неща в Лабиринт, като например фъстък или отчупено парченце от синия пастел и къси спагети несварени. Те се преследват в тунелите и се показват, и викат „Па!“, аз не ги виждам, но слушам с ухо на картона и се досещам къде са.

Четка за зъби иска да се пробва, но й казвам, че съжалявам, много е дълга. Вместо това тя скача във Форт, за да пази една кула. Форт е направен от шишенца и кутийки от витамини, построяваме го по-голям всеки път, когато имаме празна. Той вижда на всички страни, излива врящо олио върху враговете, те не знаят за тайните му прорези с нож, ха-ха. Ще ми се да го донеса в Баня, за да бъде остров, ама Мам казва, че водата ще му направи тиксото да не лепи.

Развързваме си опашките и оставяме косите да плуват. Аз лежа върху Мам и дори не говоря, харесва ми думкането на сърцето й. Когато диша, се издигаме и после се спускаме малко. Пиш се носи във водата.

Заради рождения ми ден на мен се пада да избера какво ще облечем и двамовете. На Мам живеят във високото чекмедже на Скринчо, а моите — в ниското. Избирам любимите й дънки с червените шевове, които облича само за специални случаи, защото получават нишки на коленете. За мен взимам жълтата ми качулка, внимавам с чекмеджето, но въпреки всичко десният ъгъл се изважда и Мам трябва да го сложи обратно. Обличаме ми качулката заедно, тя пък ми изяжда лицето, но после то пак се показва.

— Какво ще кажеш да я резна съвсем малко около шията? — казва Мам.

— Няма начин, човече.

За Физическо не си слагаме чорапите, защото босите крака залепват по-добре. Днес избирам първо Писта, обръщаме Маса с краката нагоре върху Креватчо и Люлящ върху нея с Черга най-отгоре. Писта заобикаля Креватчо от Гардеробчо до Лампа, формата на Под е черно „С“.

— Ей, виж, мога да направя три и обратно с шестнайсет стъпки.

— Охо! Когато беше на четири, бяха осемнайсет стъпки, нали? — казва Мам. — Според теб колко три и обратно можеш да избягаш днес?

— Пет.

— А пет пъти по пет? Това прави любимия ти квадрат.

Броим го на пръстите, аз получавам двайсет и шест, но Мам казва „двайсет и пет“, така че аз пак броя и също получавам двайсет и пет. Тя ми следи на Часовник.

— Дванайсет — вика тя. — Седемнайсет. Много добре се справяш.

Дишам хууу-хууу-хууу.

— По-бързо…

Давам още по-бързо, както Супермен лети.

Като идва ред на Мам да тича, аз трябва да напиша в нейната тетрадка с редове числото в началото и числото, след като свърши, после ги разделям, за да видя колко бърза е била. Днес нейното е девет секунди по-голямо от моето, което значи, че печеля, така че подскачам нагоре-надолу и пърдя с уста.

— Хайде да направим състезание по едно време.

— Звучи забавно, нали — казва тя, — само че нали помниш как веднъж пробвахме и аз си ударих рамото в скрина?

Понякога, като забравя нещо, Мам ми казва и тогава го спомням.

Сваляме всичките мебелове от Креватчо и слагаме Черга обратно, където си беше, за да покрие Писта, та Стария Ник да не види мръсното „С“.

Мам избира Трамплин, само аз подскачам на Креватчо, защото Мам може да го счупи. Тя е коментаторът:

— Смело превъртане във въздуха от младия шампион на Съединените щати…

Следващо избирам Саймън казва, после Мам предлага да си обуем чорапите за Труп, което е да лежиш като морска звезда с увиснали нокти, увиснало пъпче, увиснал език, че дори и увиснал мозък. Мам я засърбява зад коляното и помръдва, и аз пак печеля.

Сега е 12:13, значи може да е обяд. Любимата ми част от молитвата е насъщният. Аз съм шефът на игрите, ама Мам е шефът на храненето, като например не ни дава да ядем овесени ядки на закуска и обяд, и вечеря, за да не се разболеем, а пък и да не свършат прекалено бързо. Когато съм бил на нула и на една, Мам е кълцала и ми е дъвчела храната, ама после съм си получил всичките двайсет зъба и сега мога да смеля всичко. Този обяд е риба тон със сухари, моята работа е да отворя капака на консервата, защото китката на Мам не може да се справи.

Малко не мога да си намеря място, затова Мам предлага да играем на Оркестър, което е да тичаме и пробваме какви звуци можем да изкараме от разни работи. Аз барабаня на Маса, а Мам прави чук-чук на краката на Креватчо, после фуп-фуп на възглавниците, аз използвам лъжица и вилица по Врата так-так, а пръстите ми правят бам върху Печка, ама любимо е стъпването върху педала на Боклук, защото така отварям капака му с едно плинк. Моят най-добър инструмент е Пинг, което е кутия от овесени ядки, накичена с различни цветове крака и обувки, и палта, и глави от стария каталог, закрепени с три разтегнати ластика през тях. Стария Ник вече не носи каталози, за да си избираме дрехите, Мам казва, че ставал по-стиснат.

Покатервам се на Люлящ, за да взема книгите от Лавица, и правя небостъргач от десет етажове върху Черга.

— Десет етажове значи — казва Мам и се смее, на мен не ми е толкова смешно.

Преди имахме девет книги, но само четири с картинки вътре:

„Моята голяма книга с песнички“

„Дилън Копача“

„Палавото зайче“

„Сгъваемо летище“

Също и пет с картинки само отпред:

„Колибата“

„Здрач“

„Пазителят“

„Горчиво-сладка любов“

„Шифърът на Леонардо“

Мам почти не чете онези без картинките, освен ако няма избор. Когато бях на четири, помолихме за повече с картинки за Неделно лакомство и дойде „Алиса в страната на чудесата“, харесвам я, но в нея има прекалено много думи и много от тях са стари.

Днес избирам „Дилън Копача“, той е близо до най-отдолу, така че предизвиква срутване на небостъргача тряяяс.

— Пак Дилън — прави муцунка Мам, после казва с най-силния си глас:

Има котка на втората картинка, на третата той е на купчина камънак. Камънакът е камъни, което значи тежко като порцелан, от каквото са направени Вана и Мивка, и Тоалетна, ама не толкова гладко. Котките и камъните са само в Телевизор. На петата картинка котката пада, но котките имат девет живота, не като мен и Мам само с по един.

Мам почти винаги избира „Палавото зайче“ заради майката зайка, дето накрая хваща малкото зайче и казва: „Хапни един морков“. Зайчетата са в Телевизор, но морковите са истински, аз им харесвам колко са шумни. На мен любимата картинка ми е с малкото зайче, когато се е превърнало в камък на планината и майката зайка трябва да се катери нагоре и още по-нагоре да го намери. Планините са прекалено големи, за да са истински, видях една в Телевизор, от нея жена висеше на въжета. Жените не са истински, както е Мам, нито пък момчетата и момичетата. Мъжете не са истински, освен Стария Ник, ама и за него всъщност не съм сигурен дали наистина е истински. Може пък наполовина? Той носи продукти и Неделно лакомство, и изчезва боклука, но не е човек като нас. Случва се само през нощта, като прилепите. Сигурно Врата го създава с няколко бип-бип и въздухът се променя. Мисля, че Мам не обича да говори за него, за да не вземе да стане по-истински.

Сега се извъртам в скута, за да погледна любимата си рисунка, на която бебето Исус си играе с Йоан Кръстител, дето му е хем приятел, хем голям братовчед едновременно. И неговата Мам Мария е там, тя е сгушена в скута на нейната си Мам, тоест бабата на бебето Исус, също като абуелата4 на Дора. Рисунката е шантава, няма никакви цветове, а някои от ръцете и краката също ги няма, Мам казва, че не е довършена. Бебето Исус започнало да расте в корема на Мария заради един ангел, който слязъл, като призрак, ама много як и с пера. Мария била изумена, казала си: „Ама как е възможно?“, а после: „Окей, така да бъде“. Когато бебето Исус дошло от прозорчето при нея на Коледа, тя го сложила в ясла, ама не кравите да го сдъвчат, ами да го топлят с дишането си, защото бил чудо.

Мам вече изключва Лампа и лягаме, първо казваме молитвата за пастира и злачните пасбища, мисля, че те са като Юрганчо, само че пухкави и зелени вместо бели и сплескани.

(Оназ препълнена чаша сигурно много е изцапала.) Бозкам малко, дясната, защото в лявата няма много. Когато бях на три, все още бозках по много по всяко време, но откакто станах на четири, съм толкова зает да правя разни работи, че бозкам малко само няколко пъти в деня и през нощта. Ще ми се да можех да говоря и да си бозкам едновременно, ама имам само една уста.

Почти изключвам, но не съвсем. Мисля, че Мам обаче изключи, заради дишането й.

След дрямката Мам казва, че се е сетила, че няма нужда да искаме рулетка, понеже можем сами да си направим линия.

Взимаме кутията от овесени ядки с Древноегипетска пирамида, за да я преработим. Мам ми показва да изрежа лента, която е колкото стъпалото й, затова се нарича фут, и слага на нея дванайсет малки линийки. Измервам носа й, два инча е. Моят е един инч и четвърт, записвам си го. Мам кара Линия да се превърта на малки салта надолу по Стена на Врата, където са ми високите, казва, че съм три фута и три инча.

— Хей — казвам аз, — хайде да измерим Стая.

— Какво, цялата ли?

— Имаме ли друго за правене?

Тя ме поглежда странно.

— Май не.

Записвам всички числа, като например високото на Стена на Врата до ъгъла, където започва Покрив, е равно на шест фута и седем инча.

— Познай — казвам на Мам, — всяка коркова плоча е почти съвсем малко по-голяма от Линия.

— Уф — плесва се по челото тя. — Трябва да са един квадрат, май съм направила линията малко по-къса. Давай тогава просто да изброим плочките, така е по-лесно.

Започвам да броя високото на Стена на Креватчо, но Мам казва, че всички стени са еднакви. Друго правило е, че широкото на стените е същото като широкото на Под, изброявам единайсет фута и в двете посоки, това означава, че Под е квадрат. Маса е кръг и се обърквам, но Мам я измерва през средата, където й е най-широкото, което е три фута и девет инча. Столът ми е три фута и два инча високо и този на Мам е точно същото, което е с един по-малко от мен самия. После на Мам малко й омръзва да мери и спираме.

Оцветявам зад числата всяко различно с нашите пет пастела, дето са син, оранжев, зелен, червен, кафяв, а като приключва, страницата прилича на Черга, само че по-откачена. Мам казва защо не я използвам за подложка на Маса на вечеря.

Тази вечер избирам спагети, има и прясно броколи, което не избирам, то просто е полезно. Накълцвам броколито на парченца със Зигзагов нож, понякога хапвам по едно, когато Мам не гледа, и тя казва: „О, не, къде отиде онова голямо парче?“, но не е ядосана наистина, защото суровите неща ни правят суперживи.

Мам се занимава със загряването на двата кръга на Печка, които почервеняват, на мен не ми е позволено да докосвам ключовете, защото работата на Мам е да се грижи у нас никога да няма пожар като в Телевизор. Ако кръговете се докоснат до нещо като чиния или кърпа, или дори дрехите ни, пламъците ще покрият всичко с оранжевите си езици и ще изгорят Стая на пепел, ние ще кашляме и ще се давим, и ще пищим от много ужасна болка.

Не ми харесва как мирише броколито, докато се вари, но не е толкова лошо, колкото зелен фасул. Всички зеленчуци са истински, а сладоледът е в Телевизор, щеше ми се и той да е истински.

— Цвете сурово ли е?

— Ами да, но не е за ядене.

— А защо вече не цъфти?

Мам свива рамене и разбърква спагетите.

— Изморило се е.

— Трябва да поспи.

— Като се събуди, пак ще е изморено. Може би пръстта в саксията няма достатъчно храна.

— Мога да й дам моето броколи.

— Не такава храна, храна за цветя — смее се Мам.

— Може да поискаме, за Неделно лакомство.

— Вече имам дълъг списък с неща, които да искаме.

— Къде?

— В главата ми — Издърпва един спагетов червей и го захапва. — Мисля, че обичат риба.

— Кой?

— Растенията, обичат гнила риба. Или пък беше рибени кости?

— Гнус.

— Може другия път, като ядем рибни пръчици, да зарием малко под Цвете.

— Не от моите.

— Добре, малко от моите.

Защото харесвам спагети най-много, избирам песента на кюфтето, пея я, докато Мам пълни чиниите.

След вечеря правим нещо невероятно, торта за рожден ден. Сигурен съм, че ще е делисиосо5 със свещи същия брой като мен и запалени, каквито никога не съм виждал наистина.

Аз съм най-добрият духач на яйца, мога да карам гъстото да прелива нонстоп. За тортата трябва да издухам три. Свалям кабърче от картината „Импресия: Изгрев“, защото мисля, че лудият кон ще се ядоса, ако сваля „Герника“, нищо че после винаги връщам кабърчето обратно. Мам смята, че „Герника“ е най-добрият шедьовър, понеже е най-много истински, ама той всъщност е напълно объркан, конят крещи с много зъби, защото в него е забито копие, плюс един бик и една жена, хванала отпуснато с главата надолу дете, и лампа като око, а най-лошото е голямото надвесено ходило в ъгъла, все си мисля, че ще ме настъпи.

Мога да оближа лъжицата, после Мам слага тортата в горещия търбух на Печка. Опитвам да жонглирам с всичките черупки от яйцата едновременно. Мам хваща една.

— Да нарисуваме малки личица върху тях?

— Мне.

— Да им направим ли гнездо от тестото? Ако размразим онова цвекло утре, може да използваме сока му да оцветим гнездото лилаво…

Поклащам глава.

— Да ги добавим към Яйчена змия.

Яйчена змия е повече дълга, отколкото Стая нацяло, правим я, откакто бях на три, живее в Подкреватчо, навита, за да ни пази. Повечето й яйца са кафяви, но тук-там има и бяло, някои имат цветове с моливи и пастели или Химикалка, или парченца, залепени с брашнено лепило, корона от фолио и колан от жълта панделка, и конци, и късчета салфетка за косми. Езикът й е една игла, вързана за червения конец, дето минава през всички яйца. Вече не вадим Яйчена змия често, защото понякога се оплита и яйцата й се напукват и дори падат и ние трябва да използваме парчетата за мозайка. Днес мушкам иглата й в една от дупките на новите яйца, трябва да я почукам, докато излезе от другата страна, доста е пипкаво. Вече е с три яйца по-дълга, аз извънредно леко я навивам отново, за да се побере цялата в Подкреватчо.

Чакането на тортата ни отнема часове наред, вдишваме прекрасния въздух. После, докато изстива, приготвяме нещо, наречено глазура, ама не защото й е на главата, то е всъщност захар, разтопена във вода. Мам я разнася по цялата торта.

— Сега можеш да сложиш шоколадовите бонбони, докато измия чиниите.

— Ама то няма.

— Аха! — казва тя и изважда малката торбичка, и я разтърсва тръс-тръс. — Запазих няколко от Неделно лакомство преди три седмици.

— Ах ти, потайна Мам. Къде?

Тя си заципва устата.

— Ами ако ми трябва скривалище друг път?

— Кажи ми!

Мам вече не се усмихва.

— От крещенето ме болят ушите.

— Кажи ми скривалището.

— Джак…

— Не ми харесва да има скрити места.

— Какво толкова?

— Зомбита.

— О!

— Или канибали, или вампири…

Тя отваря Шкаф и изважда кутията с ориз. Посочва в тъмната дупка.

— Просто ги скрих при ориза. Доволен ли си?

— Да.

— Нищо страшно не може да се побере тук. Можеш да провериш по всяко време.

В пликчето има пет бонбона: розов, син, зелен и два червени. Докато ги слагам, малко от цвета им остава по пръстите ми, аз се нацапвам с глазура и я облизвам всичката.

После идва време за свещите, само че свещи няма.

— Отново крещиш — казва Мам и запушва уши.

— Ама ти каза торта за рожден ден, не е за рожден ден, ако няма пет запалени свещи.

Тя пуфти.

— Трябваше да ти обясня по-добре. Точно затова са петте бонбона, те казват, че си на пет.

— Не я искам тази торта. — Мразя, когато Мам замълчи и чака. — Гадна торта.

— Успокой се, Джак.

— Трябваше да поискаш свещи за Неделно лакомство.

— Е, миналата седмица ни трябваха обезболяващи.

— На мен не ми трябваха, само на теб — крясвам аз.

Мам ме поглежда, сякаш имам ново лице, което никога не е виждала. После казва:

— Както и да е, не забравяй, че трябва да избираме неща, които той може лесно да вземе.

— Ама той може да вземе всичко.

— Е, да — казва тя, — ако си направи труда…

— Защо прави труд?

— Искам да кажа, че може да се наложи да отиде в два или три магазина, а това ще го раздразни. Ако пък не намери пустото нещо, накрая може изобщо да не получим Неделно лакомство.

— Ама, Мам — смея се аз. — Той не ходи в магазини. Магазините са в Телевизор.

Тя хапе устна. После поглежда тортата.

— Както и да е, съжалявам, реших, че бонбоните ще свършат работа.

— Глупава Мам.

— Идиот — плесва се по челото.

— Глупендър — казвам аз, ама не гадно. — Другата седмица, когато съм на шест, гледай да вземеш свещи.

— Другата година — казва Мам, — искаш да кажеш догодина. — Очите й са затворени. Винаги го правят понякога и тя цяла минута не казва нищо. Когато бях малък, си мислех, че батерията й е свършила, както веднъж стана с Часовник, наложи се да поискаме батерия за него за Неделно лакомство.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отваря очи тя.

Отрязва ми грамадно парче и аз прибирам всичките пет върху моето, докато не гледа, двата червени, розовия, зеления, синия, и тя казва:

— О, не, още един изчезна, как пък стана това?

— Вече никога няма да го намериш, ха-ха-ха — казвам аз като Крадльо, когато задига нещо от Дора. Вземам един от червените и го приближавам до устата на Мам, тя го премества към предните си зъби, които са по-малко гнилови, и си отхапва с усмивка.

— Виж — показвам й, — в моята торта има дупки, където бяха бонбоните допреди малко.

— Като кратери. — Слага пръст в едната.

— Какво е „кратери“?

— Дупки на мястото на нещо, което е станало. Като вулкан или експлозия…

Връщам зеления бонбон в кратера му и правя десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, бум. Той излита в Открития космос и в устата ми. Тортата за рождения ми ден е най-хубавото нещо, което някога съм ял.

На Мам не й се яде точно сега. Прозорче изсмуква вече всичката светлина, почти е черна.

— Пролетното равноденствие е — казва Мам. — Спомням си, че го казаха по телевизията на сутринта, когато се роди. Онази година също още имаше сняг.

— Какво е равноденствие?

— Означава равно, когато има еднакво количество тъмно и светло.

Много е късно за Телевизор, заради тортата, Часовник показва 08:33. Жълтата ми качулка почти ми откъсва главата, когато Мам я издърпва. Обличам си пижамената тениска и си мия зъбите, докато Мам връзва торбата с боклука и я слага до Врата заедно с нашия списък, който аз написах. Тази вечер е: „Моля, паста, леща, риба тон, сирене (ако не прекалено скъпо), порт. сок, Мерси“.

— Може ли да поискаме грозде? То е много полезно.

Най-долу Мам добавя: „Грозде, ако има как (или каквито и да е пресни или консервирани плодове)“.

— Може ли приказка?

— Кратичка. Какво ще кажеш за „Малката питка“?

Прочита я наистина бързо и смешно, Малката питка изскача от пещта и тича, и се търкаля, и тича, и се търкаля, та никой не може да я хване, нито старицата, нито старецът, нито вършачите, нито орачите. Но накрая като истински идиот оставя лисицата да я пренесе през реката и да я излапа.

Аз ако бях направен от торта, щях да се изям сам, преди някой друг да успее.

Правим бърза скоростна молитва, дето е с хванати ръце и затворени очи. Аз се моля Йоан Кръстител и бебето Исус да дойдат да си поиграят с Дора и Ботичко. Мам се моли топлината да стопи снега от Прозорче.

— Може ли малко?

— Утре рано-рано — казва Мам и си придърпва тениската надолу.

— Не, тази вечер.

Тя посочва Часовник, който показва 08:57, което е само три минути преди девет. Така че изтичвам в Гардеробчо и лягам на възглавницата, и се завивам с Одеялчо, което е изцяло сиво и рошаво с червения подгъв. Точно под рисунката на мен съм, бях забравил, че е там. Мам шмугва глава.

— Три целувки?

— Не, пет за господин Петгодишен.

Дава ми пет, после затваря скърцащата врата.

В процепите все още влиза светлина, така че виждам част от мен на рисунката — онази, дето е като на Мам, и носа, който си е само като мен. Погалвам хартията, много е копринена. Изпъвам се, така че главата ми опира в Гардеробчо, също и краката ми. Слушам как Мам се преоблича в пижамената тениска, взема безболяващите, винаги две вечер, защото казва, че болката е като водата и се разстила веднага щом легне. Изплюва паста за зъби.

— Гърбът на наш Захари много го запари — казва тя.

Аз измислям също:

— Гърбът на наш За-зах казва та-дах.

— Наш Ебенизер живее във фризер.

— Наша Дора отишла в магазинора.

— Това е нечестна рима — казва Мам.

— О, не! — простенвам аз като Крадльо. — Наш Исус обича кускус.

— А пък юфката попя на луната.

Луната е Сребърното лице на Господ, което се показва само при специални случаи.

Сядам и притискам лице към процепа, виждам ивици от Телевизор, който е изключен, Тоалетна, Вана, рисунката ми със синия октопод, която се е накъдрила, Мам, която прибира дрехите ни в Скринчо.

— Мам?

— Ммм?

— Защо съм скришом като бонбоните?

Мисля, че сяда на Креватчо. Говори тихо, едва я чувам.

— Просто не искам да те гледа. Дори като бебе винаги те завивах в одеялото, преди той да дойде.

— Ще боли ли?

— Кое ще боли ли?

— Ако ме види?

— Не, не. Заспивай вече.

— Направи Буболечките.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

Буболечките са невидими, но аз им говоря и понякога броя, последния път стигнах до 347. Чувам щракането на копчето и Лампа изгасва в същата секунда. Звуците на Мам, която се мушва под Юрганчо.

Виждал съм Стария Ник през процепите в някои нощи, но никога целия отблизо. По косата му има бяло и е по-малка от ушите му. Може би очите му ще ме превърнат в камък. Зомбитата хапят децата и ги превръщат в неумрели, вампирите ги изсмукват, докато увиснат, канибалите ги размахват за краката и ги ядат. Великаните могат да са също толкова лоши, жив или мъртъв, аз си знам, наместо хляб ще го изям6, ама Джак избяга със златната кокошка и бързо-бързо се спусна надолу по Бобовото стъбло. Великанът се спусна след него, но Джак извика на своята Мам да му даде брадвата, дето е като нашите ножове, само че по-голяма. Неговата Мам беше прекалено уплашена сама да отсече Бобовото стъбло, но когато Джак стигна до земята, го направиха заедно и Великана каза пляс и се размаза, и му се разпиляха вътрешностите, ха-ха. Тогава Джак стана Джак Убиеца на Великани.

Чудя се дали Мам вече е изключила.

В Гардеробчо винаги се опитвам да стискам силно очи и да изключа бързо, за да не чуя, като дойде Стария Ник, после се събуждам и вече е сутрин, и съм в Креватчо с Мам, и бозкам, и всичко е наред. Само че тази нощ съм още включен, тортата бълбука в корема ми. Изброявам горните си зъби с език от дясно наляво до десет, после долните от ляво надясно, после обратно по същия път, трябва всеки път да стигам до десет, а два пъти по десет е равно на двайсет, ето толкова имам.

Няма бип-бип, трябва да е много след девет. Преброявам си зъбите отново и стигам до деветнайсет, объркал съм се или един е изчезнал. Посмуквам си пръста съвсем малко и после още мъничко. Чакам часове.

— Мам? — прошепвам. — Той няма ли да идва, или да?

— Изглежда не. Ела тук.

Изскачам и отварям силно Гардеробчо, в Креватчо съм за две секунди. Под Юрганчо е супертопло, налага се да извадя стъпалата, за да не изгорят. Бозкам много, лявата, после дясната. Не искам да заспивам, защото вече няма да ми е рожденият ден.

Срещу мен просветва светлина, пронизва ми очите. Поглеждам иззад Юрганчо, но с присвити. Мам стои до Лампа и всичко е ярко, после щрак и пак тъмно. Пак светло, прави го за три секунди, после тъмно, после светло само секунда. Мам гледа нагоре към Прозорче. Пак тъмно. Прави така през нощта, мисля, че това й помага да се изключи.

Изчаквам, докато Лампа изгасне съвсем. Прошепвам в тъмното.

— Готово ли е?

— Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо.

Тя се връща в Креватчо по-студена от мен, аз я прегръщам през кръста.

Сега съм на пет и един ден.

Глупавият Пиш вечно е изправен сутрин. Натискам го надолу.

Когато си търкаме ръцете след пишкането, аз пея: „Целият свят е в ръцете му“, после се сещам за още една с ръце, но тя всъщност е за пръсти.

Двата ми пръста обикалят из Стая и почти се сблъскват насред въздуха.

— Мисля, че всъщност са ангели.

— А?

— Или не, извинявай, светци.

— Какво е светци?

— Суперсвяти хора. Като ангели без крила.

Объркан съм.

— Тогава как отлитат от стената?

— Не, това са малките птички, те си могат да летят. Искам да кажа, че са кръстени на свети Петър и свети Павел, двама от приятелите на бебето Исус.

Не знаех, че има повече приятели след Йоан Кръстител.

— Всъщност свети Петър е бил в затвора, един път…

Смея се.

— Бебетата не ходят в затвора.

— Това станало, когато вече били пораснали.

Не знаех, че бебето Исус пораства.

— Свети Петър от лошите ли е?

— Не, не, вкарали го в затвора погрешка, така де, някаква лоша полиция го вкарала там. Все едно, той се молил и молил да излезе и знаеш ли какво? Един ангел долетял и разбил вратата.

— Яко — казвам аз. Само че предпочитам, когато са бебета и си тичат насам-натам голички.

Чува се шантав тупкащ звук и хръц-хръц. Светлото идва през Прозорче, тъмният сняг почти го няма. Мам също гледа нагоре, усмихнала се е леко, мисля, че молитвата направи чудо.

— Още ли е онова равното?

— О, равноденствието ли? Не, светлината започва да печели малко по малко.

Позволява ми да ям торта на закуска, никога преди не съм го правил. Станала е хрупкава, но още е хубава.

Телевизор е „Супер любимци!“, доста са размазани, Мам непрекъснато мести Бъни, но той не ги прояснява много. Аз връзвам примка на ухото с антената с пурпурна панделка. Ще ми се да бяха „Таласъмчетата“, отдавна не съм ги виждал. Неделно лакомство още не е пристигнало, защото Стария Ник снощи не дойде, всъщност това беше най-хубавата част от рождения ми ден. Каквото поискахме, така или иначе, не е много интересно, нови панталони, защото черните ми имат дупки вместо колене. Не ми пука за дупките, но Мам казва, че ме карат да приличам на бездомен, не може да ми обясни какво е това.

След къпането играя с дрехите. Розовата пола на Мам тази сутрин е змия и се кара с белия ми чорап.

— Аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Не, аз съм най-добрият приятел на Джак.

— Пернах те.

— Фраснах те.

— Ще те бухна със скорострелната си летяща помпа.

— Да, бе, аз имам гигантски мегатронен трансформобластер…

— Ей — казва Мам, — ще играем ли на хващанка?

— Вече я няма Плажна топка — спомням й аз. Пръсна се случайно, когато я ритнах към Шкаф супербързо. Исках да поръчам друга вместо тъпите панталони.

Мам обаче казва, че можем сами да си направим, можем да смачкаме всички страници, които съм се упражнявал да пиша, и да напълним една торбичка от покупки, после да я стискаме, докато стане нещо като топка, и да нарисуваме страшно лице на нея с три очи. Топка от думи не подскача толкова високо, колкото Плажна топка, но пък всеки път като я хванем, прави силно хръц. Мам е най-добра на хващане, само понякога й нацелва болната китка, а аз пък съм най-добър на хвърляне.

Заради тортата на закуска, неделните палачинки ги ядем за обяд. Не е останала много смес, така че са тънки и се разстилат, харесват ми така. Мога да ги сгъвам, някои се късат. Няма и много сладко, така че му слагаме малко вода.

Един от моите ъгли потича, Мам забърсва Под с Гъба.

— Коркът се износва — казва тя със стиснати зъби. — Как очаква да го поддържаме чист?

— Къде?

— Ето тук, където го търкаме с крака.

Слизам долу под Маса, има дупка в Под с кафяво в нея и е по-твърдо, като го чопля с нокът.

— Не го доразваляй, Джак.

— Не го, просто гледам с пръст. — Като малък кратер е, точно под Прозорче, където е супертопло. Пея „Няма слънце“, а Мам пее „Ето, слънцето идва“, аз избирам „Ти си моето слънце“. После искам да бозкам, лявата е супергъста.

Жълтото лице на Господ ми свети червено през клепачите. Отварям, ама е прекалено ярко за гледане. Пръстите ми правят сенки на Черга, малки и сплескани.

Мам дреме.

Чувам звук и ставам, без да я будя. Оттатък при Печка, тихичък стържещ звук.

Нещо живо, животно, наистина истинско, не в Телевизор. На Под е, яде нещо, може би троха от палачинка. Има опашка, мисля, мисля, че е мишка.

Приближавам се и тррр, тя изчезва под Печка, така че почти не я виждам. Не съм знавал, че нещо може да върви толкова бързо.

— О, Мишле — казвам аз тихо, за да не го изплаша. Така трябва да се говори на мишка, както в „Алиса“, само че тя погрешка заговаря за своята котка Дайна и нейната мишка става нервна и отплува. Аз сега скръствам ръце в молитва:

— О, Мишле, върни се, моля те, моля те, моля те…

Чакам часове, но то не се връща.

Мам със сигурност спи.

Отварям Хладилник, вътре няма много. Мишките обичат сирене, но на нас не ни е останало. Изваждам хляба, отчупвам малко върху една чиния и я слагам долу, там, където беше Мишле. Клякам и се смалявам, и чакам още часове.

И тогава най-прекрасното нещо, Мишле подава нос, остър е. Почти подскачам от радост, само че не, оставам супермирно. То се приближава до трохите и души. Аз съм само на около два фута разстояние, щеше ми се Линия да беше тук, за да измеря, но тя е подредена в Кашон в Подкреватчо, а не искам да мърдам и да изплаша Мишле. Гледам ръцете му, мустаците му, много къдравата му опашка. То е живо наистина, то е най-голямото живо нещо, което някога съм виждал, милиони пъти по-голямо от мравките или Паяк.

После нещо се стоварва върху Печка, тряяяс, аз изпищявам и, без да искам, стъпвам на чинията, Мишле е изчезнало, къде е отишло? Да не би книгата да го е строшила? Тя е „Сгъваемо летище“, преглеждам всичките й страници, но то не е там. Лентата за получаване на багаж се е откъснала и вече не стои права.

Лицето на Мам е странно.

— Накара го да изчезне — крещя й аз.

Тя държи Четколопатка, помита счупените парчета чиния.

— Какво правеше това на пода? Вече сме само с две големи чинии и една малка, това е…

Готвачката в „Алиса“ хвърля чинии по бебето, а също и тиган, който почти му откъсва носа.

— На Мишле трохите му харесват.

— Джак!

— Беше истинско, видях го.

Тя издърпва Печка, има малка цепка в дъното на Стена на Врата, тя взема рулото алуминиево фолио и започва да пъха топки от него в цепнатината.

— Недей! Моля те.

— Съжалявам. Дойде ли една, ще дойдат и десет.

Това е шантаво смятане.

Мам оставя фолиото и ме стиска здраво за раменете.

— Ако й позволим да остане, скоро ще ни нападнат бебетата й. Ще крадат храната ни, ще внасят микроби върху мръсните си лапи…

— Може да ядат моята храна, не съм гладен.

Мам не ме слуша. Бута Печка обратно до Стена на Врата.

След това използваме малко тиксо, за да накараме страницата с Хангар да стои по-добре в „Сгъваемо летище“, но Лента за багаж е прекалено скъсана, за да се оправи.

Седим сгушени в Люлящ и Мам ми чете „Дилън Копача“ три пъти, това означава, че съжалява.

— Да поискаме нова книга за Неделно лакомство — предлагам аз.

Тя изкривява уста.

— Поисках преди няколко седмици. Исках да я получиш за рождения си ден, но той каза да престана да го тормозя, нали сме имали вече цяла лавица.

Поглеждам през рамото й към Лавица, тя може да побере още сто книги и още, ако сложим някои от другите неща в Подкреватчо до Яйчена змия. Или пък върху Гардеробчо… ама пък там живеят Форт и Лабиринт. Не е лесно да се измисли къде е домът на всичко, Мам понякога казва, че трябва да хвърляме разни неща на боклука, но аз обикновено им намирам място.

— Той смята, че трябва просто да гледаме телевизия през цялото време.

Това звучи забавно.

— Тогава мозъците ни ще загният като неговия — казва Мам. Протяга се да вземе „Моята голяма книга с песнички“. Чете ми по една от всяка страница, която аз си избера. Най-любими са онези с Джак, като „Дребосъчето Джак“ или „Малкият Джак Хорнър“8.

Мисля, че е искал да види дали може, без да си изгори нощницата. В Телевизор има пижами или нощнички на момичетата. Моята пижамена тениска е най-голямата ми, има дупка на рамото, дето обичам да си вкарвам пръста в нея и да се гъделичкам, докато изключвам. Има и за Джаки Уаки, само че като се научих да чета, видях, че всъщност е за Джорджи Порджи10. Мам го беше сменила, за да ми пасне, това не е лъгане, само преструване. Същото е и с „Джак, синът на тръбача“.

Всъщност в книгата пише Том, но Джак звучи по-добре. Краденето е, когато някое момче вземе нещо, което е на друго някое момче, защото в книгите и в Телевизор всички човекове си имат неща, които са си само техни, сложно е.

Сега е 05:39, така че може да вечеряме, днес са бързите спагети. Докато са в горещата вода, Мам намира трудни думи от кутията с мляко, за да ме изпита, като „питателно“, което означава храна, и „пастьоризирано“, което означава, че лазерни оръжия са изпарили микробите. Искам още торта, но Мам казва първо сочно накълцано цвекло. После ям торта, която е доста твърда вече, Мам също яде, мъничко.

Качвам се на Люлящ, за да намеря Кашон за игра в края на Лавица, тази вечер избирам Дама и ще бъда червен. Парчетата са като малки шоколадови бонбони, много пъти съм ги облизвал, ама нямат вкус на нищо. Залепнали са за дъската с магнитна магия. Мам обича шах, но мен ми боли главата.

Когато идва време за Телевизор, тя избира Планетата на дивата природа, има костенурки, които заравят яйцата си в пясъка. Когато Алиса става дълга от ядене на гъбата, Гълъбицата полудява и си мисли, че Алиса е гадна змия, която се опитва да й изяде гълъбовите яйца. Ето ги и костенурковите бебета, излизат от черупките си, само че майките им вече ги няма, много странно. Чудя се дали по някое време се срещат в морето, майките и бебетата, и дали се познават, или просто се подминават.

Дивата природа свършва прекалено бързо, така че превключвам на двамове мъже само по гащета и гуменки, и много пот.

— Ей, ей, удрянето не е позволено — казвам им аз. — Бебето Исус ще се ядоса.

Онзи в жълтите гащета прасва косматия в окото.

Мам простенва, сякаш я боли:

— Трябва ли да гледаме това?

Казвам й:

— След минутка полицията ще дойде и иуу-иуу-иуу ще затворят тези лоши човекове в затвора.

— Всъщност боксът… гаден е, но е игра, може да се каже, че е позволен, ако са с онези специални ръкавици. Стига толкова, времето изтече.

— Една игра на Папагал, добре е за речниковия запас.

— Добре. — Отива и включва на Планетата на червеното канапе, където е жената с бухналата коса. Тя е шефът и задава на другите човекове въпроси, а сто други човекове и още пляскат с ръце.

Слушам супервнимателно, тя говори на мъж с един крак. Мисля, че си е загубил другия на война.

— Папагал! — виква Мам и им спира гласа с бутона.

— Най-трогателният аспект, според мен за всички зрители, най-покъртителното в това, което сте преживели… — думите ми свършват.

— Добро произношение — казва Мам. — „Трогателен“ означава тъжен.

— Пак.

— Същата програма.

— Не, различна.

Намира една с новини, която е още по-трудна.

— Папагал! — И пак спира звука.

— А с целия труден за код дебат, който все по-упорито върви по стъпките на здравната реформа, и като се имат предвид, разбира се, частичните…

— Още? — чака Мам. — Отново добре. Само че беше „трудов закон“, а не „труден за код“.

— Каква е разликата?

— „Код“ е нещо, което се слага на етикета, да речем на доматите, а „трудов закон“…

Аз се прозявам широко.

— Както и да е — ухилва се Мам и изключва Телевизор.

Мразя, когато картините изчезнат и екранът пак става само сив. Винаги ми се доплаква, но само за секунда.

Покатервам се в скута на Мам в Люлящ и си преплитаме краката. Тя е вълшебникът, превърнат в огромна сепия, а аз съм принц ДжакърДжак и накрая успявам да избягам. Правим си гъдел и скок-подскок, и криви сенки по Стена на Креватчо.

После искам Заека ДжакърДжак, той вечно играе някакви хитри номера на онзи Брат Лисан. Ляга на пътя и се преструва на умрял, Брат Лисан го подушва и казва: „По-добре да не го нося у дома, много мирише…“. Мам ме подушва навсякъде и прави разкривени физиономии, а аз се опитвам да не се смея, за да не разбере Брат Лисан, че всъщност съм жив, но винаги се разсмивам.

За песен искам смешка и тя запява:

— Червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

— Ядат ти вкиснатите черва като пън… — пея аз.

— Ядат ти очите, ядат ти носа.

— Ядат ти и целите мръсни крака…12

Бозкам много на Креватчо, но на Мам й се спи. Пренася ме в Гардеробчо, загръща Одеялчо хубаво около шията ми, аз отново го разгръщам. Пръстите ми преминават тррр-тррр по червената линия. Бип-бип, това е Врата. Мам подскача и издава звук, мисля, че си удари главата. Притваря хубаво Гардеробчо.

Въздухът, който влиза, е леден, мисля, че е малко от Открития космос, мирише вкусно. Врата прави нейното си туп, което означава, че Стария Ник сега е вътре. Вече не ми се спи. Изправям се на колене и поглеждам през процепа, но виждам само Скринчо и Вана, и една извивка на Маса.

— Изглежда вкусно. — Гласът на Стария Ник е супердебел.

— А, просто остатъкът от тортата за рождения ден — казва Мам.

— Да ми беше напомнила, можеше да му донеса нещо. На колко стана вече, четири?

Чакам Мам да каже, но тя не.

— Пет. — Прошепвам го.

Тя обаче трябва да е чула, защото се приближава до Гардеробчо и казва „Джак“ с ядосан глас.

Стария Ник се засмива, не знаех, че може.

— То говори.

Защо казва „то“, а не „той“?

— Искаш ли да излезеш и да пробваш новите си дънки?

Това не го казва на Мам, а на мен. Гърдите ми започват да дум-дум-дум.

— Почти е заспал — казва Мам.

Не, не съм. Ще ми се да не бях прошепвал „пет“ да ме чуе, ще ми се нищо да не бях.

Нещо друго, което не чувам съвсем…

— Добре, добре — казва Стария Ник. — Може ли да хапна малко?

— Вече почти се е развалила. Ако наистина искаш…

— Не, остави, ти си шефът.

Мам нищо не казва.

— Аз съм само момчето от бакалията, изхвърлям боклука, обикалям щандовете за детски дрехи, качвам се по стълбата да ви изчистя прозорчето, на вашите услуги, мадам…

Мисля, че прави сарказъм, онова, дето казва съвсем обратното с много извъртян глас.

— Благодаря ти за това. — Мам не звучи като нея си. — Така е много по-светло.

— Ето, не беше толкова трудно, нали?

— Извинявай. Много благодаря.

— Като с ченгел понякога — казва Стария Ник.

— Благодаря и за продуктите, и за дънките.

— Пак заповядай.

— Чакай, ще ти сложа в една чиния, може по средата да не е толкова зле.

Чувам тракане, май му дава торта. Моята торта.

След минута той говори неясно.

— Да, поразвалила се е.

Устата му е пълна с моята торта.

Лампа изгасва щрак, от това подскачам. Нямам против тъмното, но не обичам да ме изненадва. Лягам под Одеялчо и чакам.

Когато Стария Ник изскърцва Креватчо, аз чакам и броя петици на пръсти, днес е 217 скърцания. Винаги трябва да броя, докато направи онзи пъшкащ звук и спре. Не знам какво би станало, ако не броя, понеже винаги броя.

Ами нощите, когато спя?

Не знам, може би Мам брои.

След 217 всичко утихва.

Чувам, че Телевизор се включва, само Планетата на новините, виждам малко с танкове през процепа, ама не е много интересно. Мушвам глава под Одеялчо. Мам и Стария Ник си говорят нещо, но аз не слушам.

Събуждам се в Креватчо и вали, това е, когато Прозорче става размазано. Мам ми дава да бозкам малко и тихичко пее: „Аз пея под дъжда“.

Дясната не е вкусна. Подскачам в Креватчо и сядам, защото си спомням:

— Защо не си казала му преди, че ми е рожденият ден?

Мам вече не се усмихва.

— Трябва да спиш, когато той е тук.

— Ама ако му беше казала, щеше да ми е донесовал нещо.

— Донесъл нещо — казва тя. — Само така си говори.

— Какво нещо? — Чакам. — Трябваше да си му спомнила.

Мам протяга ръце над глава.

— Не искам да ти носи неща.

— Ама Неделно лакомство…

— Това е различно, Джак, моля го за неща, които са ни необходими. — Посочва Скринчо, има синьо сгънато. — Между другото, това са ти новите дънки.

Отива да пишка.

— Можеше да го помолиш за подарък за мен. Никога не съм получавал подарък.

— Подаръкът ти беше от мен, не помниш ли? Беше рисунката.

— Не искам тъпата рисунка. — Заплаквам.

Мам избърсва ръце и идва да ме прегърне.

— Няма нищо.

— Можеше…

— Не те чувам. Поеми дълбоко дъх.

— Можеше…

— Кажи ми какво има.

— Можеше да е куче.

— Кое можеше да е куче?

Не мога да спра. Трябва да говоря през плаченето.

— Подаръкът. Можеше да е куче, което е станало истинско, и можеше да го наречем Лъки.

Мам забърсва очите ми с вътрешното на ръката си.

— Знаеш, че нямаме място.

— Имаме.

— Кучетата имат нужда от разходки.

— Ние се разхождаме.

— Само че едно куче…

— Ние тичаме дълго разстояние на Писта, Лъки може да тича с нас. Бас ловя, че щеше да е по-бърз от теб.

— Джак. Едно куче ще ни подлуди.

— Не, няма.

— И още как. Да не говорим за лаенето, дращенето…

— Лъки нямаше да дращи…

Мам извърта очи. Отива до Шкаф и изважда овесените ядки, сипва в купите ни, без дори да брои.

Аз правя лице на ревящ лъв:

— През нощта, докато спиш, аз ще съм буден, ще извадя фолиото от дупките, за да може Мишле да се върне.

— Не ставай глупав.

— Не съм глупав, ти си глупав глупендер.

— Виж, разбирам…

— Мишле и Лъки са мои приятели. — Пак плача.

— Лъки не съществува. — Мам говори със стиснати зъби.

— Напротив, съществува и аз го обичам. Съществува и Мишле, той е истински приятел, а ти го накара да изчезне…

— Ами да — крещи Мам, — за да не те полази по лицето през нощта и да те ухапе.

Плача толкова много, че дишането ми е нахълцано. Никога не съм знавал, че Мишле може да ме ухапе по лицето, мислех, че са само вампирите.

Мам ляга на Юрганчо и не мърда.

След една минута отивам до нея и също лягам. Вдигам тениската й да бозкам малко, трябва все да спирам, за да си бърша носа. Лявата е добре, но няма много.

По-късно изпробвам новите си дънки. Само падат.

Мам издърпва стърчащ конец.

— Недей.

— Вече си беше излязъл. Евтин бок… — Не казва какво.

— Док — казвам й аз, — от това се правят дънките. — Слагам конеца в Шкаф в Кутия за майсторене. Мам сваля Комплект, за да направи няколко шева на кръста, след това дънките не ми падат повече.

До обед сме доста заети. Първо разваляме Пиратски кораб, който направихме миналата седмица, и го превръщаме в Танк. Балон е шофьорът, преди беше голям колкото главата на Мам и розов, и дебел, но сега е малък колкото юмрука ми и само червен и сбръчкан. Надуваме един само когато е първо число на месеца, за да можем да правим на Балон сестра, докато стане април. Мам също си играе с Танк, но не толкова дълго. На нея бързо й омръзват разни неща, то е, защото е пораснала.

Понеделник е ден за пране, влизаме във Вана с чорапите, гащите, сивите ми панталони, които кетчупът изпръска, чаршафите и кърпите за чинии и изстискваме всичката мръсотия. Мам затопля Термостатко нагоре заради сушенето, взима Скелет за сушилка от до Врата и го слага отворен, а аз му казвам да бъде силен. Много бих искал да го пояздя както когато съм бил бебе, но сега съм толкова огромен, че може да му счупя гърба. Ще е суперяко да можем понякога пак да се смаляваме и понякога пак да порастваме както Алиса. Когато сме изстискали водата от всичко и сме го закачили, аз и Мам трябва да изхлузим тениските си и един след друг да се охлаждаме от топлото в отворения Хладилник.

Обяд е салата от фасул, второто ми най-нелюбимо. След дрямката правим Викане всеки ден, но не в събота или неделя. Прочистваме си гърлата и се покатерваме на Маса, за да сме по-близо до Прозорче, и се държим за ръце да не паднем. „Готови, старт“, после отваряме зъби широко и викаме крещим ревем вием пищим кряскаме колкото високо можем. Днес аз съм най-много високо силен от всякога, защото дробовете ми се разширяват, задето съм на пет.

После правим шшт с пръст на уста. Веднъж попитах Мам за какво се ослушваме и тя каза, че за всеки случай, човек никога не знае.

После аз правя търкане на една вилица и Гребенчо, и капачки на буркани, и страните на дънките ми. Хартията с редове е най-гладка за търкане, ама тоалетната хартия става за рисунка до безкрай. Ето, днес се рисувам с котка и папагал, и игуана, и миеща мечка, и Дядо Коледа, и една мравка, и Лъки, и всичките ми приятели от Телевизор в процесия, а аз съм крал Джак. Когато приключвам, я навивам обратно, за да можем да я използваме за дупетата си. Вземам чисто парче от следващото руло за писмо до Дора, трябва да наостря червения молив с Гладък нож. Стискам молива здраво, защото е толкова къс, че почти го няма, аз пиша отлично, само че понякога буквите ми вървят отзад напред. „Аз съм на пет завчера, можеш да изядеш последното парче торта, ама няма свещи, чао, обич Джак“. Скъсва се само малко на „парче“.

— Кога ще го получи?

— Ами — казва Мам — предполагам, че трябват няколко часа, за да стигне до морето, после то ще го отмие на някой бряг…

Звучи по-смешно от смученето на ледче за Болен зъб. Бреговете и морето са в Телевизор, но мисля, че като изпратим писмо, ще станат истински за малко. Акото потъва и писмата се носят по вълните.

— Кой ще го намери? Диего?

— Сигурно. И ще го занесе на братовчедка си Дора…

— Със своя сафари джип. Бръъъм-ъъъм през джунглата.

— Значи в такъв случай вероятно утре сутрин. Най-късно на обед.

Ледчето вече е по-малко издуто върху лицето на Мам.

— Да видим?

Тя го изплезва на език.

— Мисля, че и аз имам болен зъб.

— О, Джак — изстенва Мам.

— Съвсем истински наистина. Ау, ау, ау.

Лицето й се променя.

— Ако искаш да смучеш ледче, може, няма нужда да имаш зъбобол.

— Яко.

— Не ме плаши така.

Не знаех, че мога да я плаша.

— Може би ще ме боли, като съм на шест.

Тя изпухтява, докато вади ледчетата от Фризерчо.

— Лъжа, лъжа, погледни си носа!

Ама аз не лъжех, само се преструвах.

Вали цял следобед. Господ не показва никое от лицата си. Пеем „Намръщено време“ и „Валят мъже“, и онази, дето на пустинята й липсва дъждът.

Вечерята е рибни пръчици и ориз, аз изстисквам лимона, който не е истински, а пластмасов. Веднъж имахме истински, ама той се сбръчка прекалено бързо. Мам слага парченце от нейната рибна пръчица в пръстта под Цвете.

Вечер Анимационната планета не е в Телевизор, може би защото е тъмно и там нямат лампи. Днес избирам една за готвене, не е като истинска храна, нямат консерви. Онази тя и онзи той се усмихват един на друг и правят месо с пай отгоре и зелени неща около други зелени неща на връзки. После превключвам на Планетата на фитнеса, където човекове по гащи трябва да повтарят едни и същи неща на машините отново и отново, мисля, че са заключени. Това свършва скоро и идват събаряните, те строят къщите на различни форми и с милиони цветове боя, не само върху рисунка, ами и върху всичко. Къщите са нещо като много пъти Стая, залепена една до друга, човековете в Телевизор стоят в тях, а понякога влизат в тяхното отвън и времето им се случва.

— Какво ще кажеш да сложим леглото ето там? — казва Мам.

Гледам я и не разбирам, после поглеждам накъдето сочи.

— Това е Стена на Телевизор.

— Просто ние така я наричаме, но леглото сигурно ще се побере там, между тоалетната и… ще трябва да преместим малко и гардероба. Тогава скринът ще е ето тук, на мястото на леглото, а върху него — телевизорът.

Аз клатя глава много.

— Тогава няма да можем да виждаме.

— Ще можем, ще седим ето тук, в люлеещия се стол.

— Лоша идея.

— Добре, остави. — Мам кръстосва ръце силно.

Жената в Телевизор плаче, защото къщата й сега е жълта.

— Повече ли й харесваше кафява? — питам аз.

— Не — казва Мам, — толкова е щастлива, че й се плаче. Много странно.

— Това тъжно-весело да не е както когато има прекрасна музика в Телевизор?

— Не, тя е просто идиотка. Дай да изключим телевизора вече.

— Още пет минути? Моля те?

Тя клати глава.

— Ще правя Папагал, ставам още по-добър. — Слушам внимателно жената в Телевизор. Повтарям: Мечтата ми се превърна в реалност, трябва да ти кажа, Дарън, дори не съм си представяла, корнизите…

Мам натиска изключа. Искам да я попитам какво е корнизи, ама мисля, че е раздразнена заради местенето на мебеловете, много откачен план беше.

В Гардеробчо уж трябва да заспя, само че аз броя караниците. Станаха общо три за три дни: една за свещите, една за Мишле и една за Лъки. Предпочитам пак да съм на четири, ако пет означава да се караме всеки ден.

— Лека нощ, Стая — казвам тихичко. — Лека нощ, Лампа и Балон.

— Лека нощ, печка — казва Мам, — и лека нощ, маса.

Хиля се.

— Лека нощ, Топка от думи. Лека нощ, Форт. Лека нощ, Черга.

— Лека нощ, въздух.

— Лека нощ, звуци навсякъде.

— Лека нощ, Джак.

— Лека нощ, Мам. И Буболечките, не забравяй Буболечките.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

Когато се събуждам, Прозорче е синьо в стъклото си, не е останал сняг дори в ъглите. Мам седи в стола и държи лицето си в ръце, това означава, че боли. Гледа нещо върху Маса, две неща.

Скачам и грабвам.

— Това е джип. Джип с дистанционно! — Въртя го из въздуха, червен е, голям колкото ръката ми. Дистанционното е сиво и правоъгълно, когато побутвам един от лостовете с палец, гумите на джипа се завъртат: ззззззззз.

— Подарък за рождения ти ден.

Знам кой го е донесовал, Стария Ник, но тя не казва.

Не искам да си ям овесените ядки, но Мам казва, че мога пак да играя с джипа веднага след. Изяждам двайсет и девет, после не съм повече гладен. Мам казва, че това е прахосване, така че изяжда и останалите. Откривам как да местя Джип само с Дистанционно. Тънката сребърна антена мога да я правя много дълга или много къса. Единият лост кара Джип да върви напред и назад, другият — от една страна на друга. Ако движа и двата едновременно, Джип се парализира като от отровна стреличка, казва: грррррр. Мам казва, че най-добре да започне да чисти, защото е вторник.

— Внимателно — предупреждава ме, — не забравяй, че може да се счупи.

Това вече го знам. Всичко може да се счупи.

— И ако го държиш включен дълго време, батериите ще свършат, а нямаме резервни.

Мога да накарам Джип да обиколи Стая, лесно е, освен през края на Черга, тя се накъдря под колелата му. Дистанционно е шефът, командва:

— Хайде тръгвай, Джип, ти бавна каруца такава. Два пъти около онзи крак на Маса, с бясна скорост. Не спирай да се въртиш.

Понякога Джип е изморен, Дистанционно върти колелата му: рррррр. Пакостникът Джип се крие в Гардеробчо, ама Дистанционно го намира с магия и го прави да се хвърля напред-назад и да се удря в процепите.

Вторниците и четвъртъците винаги миришат на оцет. Мам търка под Маса с парцала, който преди е бил моя пелена, каквито съм носил, докато съм станал на една. Сигурен съм, че изтрива мрежата на Паяк, но не ми пука много. После взема Прахосмук, който прави супершумно и прашно ууу-ууy-ууу. Джип се промъква от Подкреватчо.

— Върни се, малък мой Джипчо — казва Дистанционно. — Ако се превърнеш на риба в реката, аз ще стана рибар и ще те хвана в мрежата си.

Ама онзи хитър Джип се спотаява, докато Дистанционно си подремва със спусната до долу антена, после се промъква зад него и му изважда батериите ха-ха-ха.

Играя си с Джип и Дистанционно цял ден, само че докато съм във Вана, те трябва да паркират на Маса, за да не ръждясат. Когато правим Викане, ги бутам много близо до Прозорче и Джип ррръмжи с колела колкото силно може.

Мам ляга и си държи зъба. Понякога прави голям дъх навън, навън, навън.

— Защо съскаш толкова дълго?

— Опитвам се да го надвия.

Аз отивам и сядам до нея, и нежно вадя косата от очите й, челото й е хлъзгаво. Тя ми хваща ръката и я стиска.

— Всичко е наред.

Не ми изглежда наред.

— Искаш ли да играеш с Джип, Дистанционно и мен? — питам.

— Може би по-късно.

— Ако играеш, няма да ти пука и няма да е важно.

Тя се усмихва малко, но следващият дъх излиза по-силно, като стенене.

В 05:57 казвам:

— Мам, почти шест е — и тя става да приготви вечеря, без да яде.

Джип и Дистанционно чакат във Вана, защото сега е суха, тя е тайната им пещера.

— Всъщност Джип умря и отиде в Рая — казвам аз, както си ям пилешките хапки много бързо.

— Така ли?

— Ама после, през нощта, докато Господ спеше, Джип се измъкна навън и се спусна по Бобовото стъбло до Стая, за да дойде при мен.

— Колко хитро само.

Изяждам три зелени фасулчета и изпивам голяма чаша мляко с още три, по три минават по-бързо. Пет щеше да е по-голямо бързо, но не мога, гърлото ми ще се затвори. Веднъж като бях на четири, Мам написа „Зелен фасул/други замр. Зел. Зеленч.“ на списъка за пазаруване и аз задрасках „зелен фасул“ с оранжевия молив, на нея й стана смешно. Накрая изяждам и мекия хляб, защото обичам да го държа в устата си като памук.

— Благодаря ти, бебе Исус, особено за пилешките хапки — казвам аз, — и моля много време да няма зелен фасул. Хей, защо благодарим на бебето Исус, а не на него?

— Него?

Кимам към Врата.

Лицето й се опъва, макар че не съм му казал името.

— Защо да му благодарим?

— Ами ти му благодари миналата вечер за продуктите и за махването на снега, и за панталоните.

— Не трябва да подслушваш. — Понякога, когато е много ядосана, устата й не се отваря наистина. — Беше фалшиво благодаря.

— Защо беше…?

— Той само носи — прекъсва ме тя. — Той не кара зърното да расте в полето.

— Кое поле?

— Не може да накара слънцето да огрее, дъждът да завали или каквото и да е.

— Ама, Мам, хлябът не идва от полето! — Тя стиска уста. — Защо ти каза…?

— Трябва вече да е станало време за телевизия — отсича бързо тя.

Дават клипове, обичам ги. Мам прави движенията с мен повечето пъти, но не днес. Скачам на Креватчо и уча Джип и Дистанционно да поклащат ботушки. Риана и Ти Ай, и Лейди Гага, и Кание Уест.

— Рапърите защо носят слънчеви очила дори нощем? — питам Мам. — Да не ги болят очните ябълки?

— Не, просто искат да изглеждат готини. И феновете да не ги зяпат в лицата през цялото време, защото са толкова известни.

Объркан съм.

— Защо са известни феновете?

— Не, звездите са известни.

— А не искат?

— Е, предполагам, че искат — казва Мам и става да изключи Телевизор, — но искат да запазят и малко само за себе си.

Когато бозкам, Мам не ми дава да взема Джип и Дистанционно в Креватчо, макар че са ми приятели. А после казва, че трябва да се качат горе на Лавица, докато спя.

— Иначе ще те стреснат през нощта.

— Не, няма, обещават.

— Слушай, нека приберем джипа ти, така може да спиш с дистанционното, защото е по-малко, стига антената да е прибрана докрай. Става?

— Става.

Когато съм в Гардеробчо, си говорим през процепите.

— Бог да благослови Джак — казва тя.

— Бог да благослови Мам и да направи магия на зъбите й за добре. Бог да благослови Джип и Дистанционно.

— Бог да благослови книгите.

— Бог да благослови всичко тук и в Открития космос, а също и Джип. Мам?

— Аха.

— Къде сме, когато спим?

Чувам да се прозява.

— Точно тук.

— Ама сънищата? — Чакам. — Те в Телевизор ли са? — Тя още не отговаря. — В Телевизор ли ходим, за да сънуваме?

— Не. Никъде не ходим, тук сме си. — Гласът й звучи много отдалече.

Аз лежа сгушен, докосвам лостчетата с пръсти, прошепвам:

— Не можете ли да спите, малки лостчета? Няма проблем, бознете си малко. — Слагам ги на зърната си, а те се редуват. Горе-долу съм заспал, ама само почти.

Бип-бип. Това е Врата.

Слушам много силно. Ето го студеният въздух. Ако главата ми беше излязла от Гардеробчо, щях да видя как Врата се отваря, бас ловя, че щях да видя направо до звездите и космическите кораби, и планетите, и извънземните, които се въртят наоколо в НЛО. Ще ми се, ще ми се, ще ми се да можех да ги видя.

Бум, това е затварянето на Врата. Стария Ник казва на Мам как е нямало от нещо си, а нещо си друго така или иначе било на безобразна цена.

Чудя се дали е погледовал нагоре към Лавица да види Джип. Да, донесовал ми го е, но никога не е играл с него, мисля си. Едва ли знае как Джип рязко тръгва, когато включа Дистанционно, бръммм.

Той и Мам тази вечер си говорят само малко. Лампа изгасва щрак и Стария Ник започва да скърца Креватчо. Понякога броя по едно вместо по пет, просто за различно. Само че започвам да бъркам бройката, та превключвам на петици за по-бързо, изброявам 378.

Всичко е тихо. Мисля, че май спи. Мам изключва ли, когато той изключи, или стои будна и го чака да си е отишъл? Може би и двамовете са изключени, а аз включен, колко странно. Мога да се изправя и да изпълзя от Гардеробчо, няма дори да разберат. Мога да нарисувам рисунка с двамовете в Креватчо или нещо такова. Чудя се дали са един до друг, или на обратни страни.

После ми хрумва ужасна идея, ами ако той си бозка? Мам би ли му позволила да бозка, или ще му каже: „Няма начин, човече, това е само за Джак“?

Ако бозне, може да започне да става повече истински.

Искам да скоча и да крещя.

Намирам копчето за пускане на Дистанционно и го правя зелено. Колко ще е смешно само ако неговите суперсили накарат колелата на Джип да тръгнат по Лавица! Стария Ник може да се събуди изненадан, ха-ха.

Пробвам лостчето за напред, нищо не става. Уф, забравих да издърпам антената. Правя я цялата дълга и опитвам отново, ама Дистанционно пак не работи. Промушвам му антената през процепа, тя е отвън, а аз съм си още вътре. Побутвам лостчето. Чувам лекичък звук, който трябва да са колелата на Джип, дето се събуждат и тогава… ТРЯЯЯЯЯЯС.

Стария Ник ревва, както не съм го чувал досега, нещо за Исус, ама то не беше бебето Исус, аз бях. Лампа е включена, светлината ме удря през процепа, стискам очи. Извъртам се обратно и издърпвам Одеялчо през глава.

Той крещи:

— Какво се опитваш да сториш?

Мам звучи малко разтреперана:

— Какво, какво? Кошмар ли сънува?

Аз хапя Одеялчо, пухкаво е като хляб в устата ми.

— Опита се да ми направиш нещо ли? А? — Гласът му отива още по на ниско. — Защото и преди съм ти казвал, в твоя вреда е, ако…

— Спях. — Мам говори с тихо смачкано гласче. — Моля те… погледни, виж, тъпият джип се търколи от лавицата.

Джип не е тъп.

— Съжалявам — казва Мам, — много съжалявам, трябваше да го сложа някъде, където да не пада. Наистина, наистина много…

— Добре.

— Чакай, нека да светна…

— Не! — казва Стария Ник. — Приключих.

Никой не продължава, аз броя едно хипопотамче две хипопотамче три хипопотамче… Бип-бип, Врата се отваря и се затваря бум. Отиде си.

Лампа щраква пак.

Опипвам по пода на Гардеробчо за Дистанционно, откривам нещо ужасно. Антената му е много къса и остра, трябва да се е счупила в процепа.

— Мам — прошепвам.

Няма отговор.

— Дистанционно се счупи.

— Заспивай. — Гласът й е толкова дрезгав и страшен, че си помислям, че не е тя.

Преброявам си зъбите пет пъти, получават се двайсет всеки път, но въпреки това трябва да го направя още веднъж. Никой от тях не боли, но може и да започнат, като стана на шест.

Трябва да съм заспал, само че не го знам, защото се събуждам.

Все още съм в Гардеробчо, всичко е тъмно. Мам още не ме е донесовала в Креватчо. Защо не ме е донесовала?

Бутам вратите и се заслушвам в дъха й. Спи, не може да е ядосана, докато спи, нали?

Промъквам се под Юрганчо. Лягам до Мам, без докосване, около нея навсякъде има топлина.