Стая

После

Инспектор Оу се вози отпред, наобратно изглежда различно. Обръща се и ми се усмихва.

— Ето го и участъка.

— Можеш ли да слезеш сам? — пита Мам. — После аз ще те нося. — Отваря вратата и бързо влиза студен въздух. Аз се смалявам. Тя ме дърпа, кара ме да се изправя и си удрям ухото в колата. Мам върви с мен на хълбок, аз се държа на раменете й. Тъмно е, но има светлинки бързи бързи като фойерверки. — Лешояди — казва инспектор Оу.

Къде?

— Никакви снимки! — крещи мъжът полиция.

Какви снимки? Не виждам никакви лешояди, виждам само човекови лица с машини, дето светкат, и черни дебели пръчки. Те викат, но аз не разбирам. Инспектор Оу се опитва да сложи одеяло върху главата ми, аз го бутам. Мам тича, аз се треса на всички страни, вътре в сграда сме и е хиляда процента по-светло, така че си слагам ръката на очите.

Подът е много лъскав и твърд, не като Под, стените са сиви и ги има повече, супер е шумно. Навсякъде има човекове, дето не са ми приятели. Виждам нещо като космически кораб, цялото осветено, и с неща вътре, дето са в малки квадратчета. Май са пликове чипс и шоколади, аз отивам и гледам, и пробвам, и докосвам, но те са заключени в стъклото. Мам ми дръпва ръката.

— Насам — казва инспектор Оу. — Не, ето тук…

Сега сме в стая, която е по-тиха. Огромен мъж казва:

— Моля да ме извините за присъствието на медиите, преминахме на магистрална система, ама те си имат скенери за ловене на новини… — Протяга ръка. Мам ме оставя долу и почва да му повдига и спуска ръката, както правят човековете в Телевизор.

— А вие, господине, чувам, че сте необикновено смел мъж.

Мен гледа. Ама той не ме познава и защо казва, че съм мъж? Мам сяда в един стол, дето не е от нашите столове, и ми дава да седна в скута й. Опитвам се да се залюлея, но той не е и Люлящ. Нищо не е както трябва.

— Така — почва широкият мъж, — знам, че е късно и синът ви има повърхностни наранявания, за които трябва да се погрижите, затова ви очакват в клиника „Къмбарланд“, много добро заведение.

— Какво заведение?

— О, психиатрично.

— Ние не сме…

Той я прекъсва.

— Те ще могат да ви осигурят необходимата грижа, а и са наистина дискретни. Но най-напред е наложително да ви взема показанията тази вечер с възможно най-много подробности.

Мам кима.

— Така, някои от въпросите ми може да бъдат неприятни, предпочитате ли инспектор Оу да присъства по време на разпита?

— Няма значение, не — казва Мам, прозява се.

— Синът ви преживя много тази вечер, може би е по-добре да изчака навън, докато обсъдим, ъъъ…

Ама ние вече сме Навън.

— Няма проблем — казва Мам и ме завива със синьото одеяло. — Не я затваряйте — казва тя много бързо на инспектор Оу, която излиза.

— Разбира се — казва тя и оставя вратата наполовина отворена.

Мам говори с огромния мъж, той я нарича с едно от другите й имена. Аз гледам стените, станали са кремавеникави като без цвят. Има рамки с много думи в тях, една е с орел, който казва: „За мен няма граници“. Някой минава покрай вратата, аз подскачам. Ще ми се да беше затворена. Много искам да бозкам.

Мам си издърпва тениската към панталоните пак.

— Не точно сега — прошепва, — говоря с капитана.

— И това се е случило… спомняте ли си датата? — пита той.

Тя поклаща глава.

— В края на януари. Минали бяха само няколко седмици от началото на семестъра…

Още съм жаден, вдигам й тениската отново, този път тя изпухтява и ми дава, сгъва ме към гърдите си.

— Ако, ъъъ, предпочитате… — пита Капитана.

— Не, давайте нататък — казва Мам. Дясната е, няма много, но не искам да слизам и да се обръщам, защото може да каже „стига толкова“, а то не стига.

Мам говори цяла вечност за Стая и Стария Ник, аз съм прекалено уморен за слушане. Един тя човек влиза и казва нещо на Капитана.

— Проблем ли има? — пита Мам.

— Не, не — отговаря Капитана.

— Тогава защо ни гледа така? — Ръката й ме прегръща силно. — Кърмя сина си, ако нямате нищо против, госпожо.

Може би в Навън не знаят за бозкането, тайна е.

Мам и Капитана говорят още много. Почти съм заспал, само че е прекалено ярко и не ми е удобно.

— Какво има? — пита ме тя.

— Наистина трябва да се върнем в Стая — прошепвам й. — Трябва ми Тоалетна.

— Няма проблем, тук също имат.

Капитана ни показва пътя покрай изумителната машина и аз докосвам стъклото почти до шоколадчетата. Ще ми се да знаех кода, за да ги освободя.

Има една две три четири тоалетни, всяка в малка стаичка в друга по-голяма стая с четири мивки и много огледала. Вярно било, тоалетните в Навън имат капаци върху чиниите, не мога да погледна вътре. Когато Мам пишка и става, се чува ужасен шум, аз плача.

— Не се плаши — успокоява ме тя и ми избърсва лицето с вътрешното на ръцете й, — това е просто автоматично казанче. Ето, тоалетната вижда с това малко око, когато си готов, и сама си пуска водата, не е ли хитро.

Не ми харесва хитра тоалетна да ни гледа дупетата.

Мам ми казва да си сваля гащите.

— Пуснах малко ако, без да искам, докато Стария Ник ме носеше — казвам й.

— Не го мисли — казва тя, после прави нещо странно, хвърля ми гащите в един боклук.

— Ама…

— Вече не ти трябват, ще ти купим нови.

— За Неделно лакомство?

— Не, за който ден си искаме.

И това е странно. Предпочитам в неделя.

Кранчето е като истинските в Стая, но с грешна форма. Мам го пуска, намокря хартия и ми избърсва краката и дупето. Слага ръцете си под една машина, която издухва горещ въздух като нашите вентилатори, само че по-горещо и по-шумно.

— Това е автомат за сушене на ръце, ето, искаш ли да опиташ. — Усмихва ми се, но аз съм прекалено уморен за усмихване. — Добре, просто си забърши ръцете в тениската. — После увива синьото одеяло около мен и пак излизаме. Искам да погледна в машината, дето всичките кутийки и пакетчета, и шоколадчета са в затвор. Ама Мам ме дърпа покрай нея към стаята, където е Капитана за още говорене.

След сто часа Мам ме изправя, аз се клатушкам. От спането не в Стая ми става зле.

Отиваме в нещо като болница, ама това не беше ли план „А“ — болен, пикап, болница? Мам има увито синьо одеяло около нея, мисля, че е същото, дето беше върху мен, ама пък то си е все още върху мен, така че нейното трябва да е друго. Полицейската кола май е същата, ама не знам, нещата в Навън са измамливи. Спъвам се на улицата и почти падам, но Мам ме хваща.

Караме. Като видя да идва кола, си стискам очите всеки път.

— Те са от другата страна — успокоява ме Мам.

— Каква друга страна?

— Виждаш ли тази линия в средата? Те винаги трябва да стоят от другата й страна, а ние стоим от тази страна, за да не се блъскаме.

Изведнъж сме спрели. Колата се отваря и един човек без лице поглежда вътре. Аз пищя.

— Джак, Джак — казва Мам.

— Това е зомби.

Притискам лице в корема й.

— Аз съм доктор Клей, добре дошли в „Къмбарланд“ — казва зомбито с най-дебелия бумтящ глас. — Маската е само за ваша безопасност. Искаш ли да погледнеш под нея? — То си дърпа бялото нагоре и мъж човек се усмихва, суперкафяво лице с мъничък триъгълник черна брада. Слага си бялото пак, пляс. Говоренето му идва през него. — Ето по една и за вас.

Мам взема маските.

— Налага ли се?

— Помислете колко неща се носят наоколо, с които синът ви вероятно никога не е бил в контакт.

— Добре. — Слага една маска на нея и една на мен с дръжки около ушите ни. Не ми харесва как притиска.

— Не виждам нищо да се носи наоколо — прошепвам на Мам.

— Микроби — казва тя.

Мислех, че са само в Стая, не знаех, че и светът е пълен с тях.

Вървим в голяма светната сграда, мисля, че пак е Участък, ама не е. Има някой на име Координатор по приемане, който чатка на… знам, това е компютър, точно както в Телевизор. Всички изглеждат като човекове на Медицинска планета, все трябва да запомням, че са истински. Виждам най-много якото нещо, огромно стъкло с ръбове, но вместо с кутийки и шоколад е пълно с живи риби, дето плуват и се крият с камъни. Дърпам ръката на Мам, но тя не иска да дойде, още говори с Координатора по приемане, която също си има име на етикета, Пилар.

— Слушай, Джак — казва доктор Клей и се навежда толкова, че краката му стават все едно е гигантска жаба, защо го прави? Главата му е почти до мен, косата му е нещо като мъх, около четвърт инч дълга. Той вече няма маска, само аз и Мам. — Трябва да погледнем майка ти в онази стая отсреща, става ли?

На мен говори. Ама не гледа ли вече към нея?

Мам клати глава.

— Джак остава с мен.

— Доктор Кендрик… тя е дежурният вътрешен… и, боя се, че ще трябва да попълни комплекта доказателствен материал веднага. Кръв, урина, коса, поднокътно съдържимо, орални намазки, вагинални, анални…

Мам го гледа изумено. Изпуска въздух.

— Аз ще съм ей там — казва ми и посочва една врата — и ще мога да те чуя, ако викнеш, нали става?

— Не става.

— Моля те. Толкова смел ДжакърДжак беше досега, само още малко, а?

Хващам я.

— Хм, може пък той да дойде, а ние да сложим платно — казва доктор Кендрик. Косата й е кремава на цвят и завъртяна на главата й.

— За да прожектират Телевизор ли? — прошепвам на Мам. — Ето там има един. — Много по-голям е от онзи в Стая, има танцуване и цветовете са много по-ярки.

— Всъщност да — казва Мам, — може ли той просто да поседи тук на рецепцията? Това ще му задържи вниманието.

Жената Пилар е зад масата и говори по телефона, усмихва ми се, ама аз се преструвам, че не виждам. Има много столове, Мам ми избира един. Гледам я как отива с докторите. Трябва да стисна стола, за да не изтичам след нея.

Планетата е сменена на игра на футбол с човекове с огромни рамене и каски. Чудя се дали наистина се случва истински, или е само картинки. Поглеждам стъклото с рибите, но е прекалено далече. Не виждам рибите, но трябва още да са там, нали не могат да ходят. Вратата, където влезе Мам, е малко отворена, мисля, че й чувам гласа. Защо й вземат кръвта и урината, и поднокътното? Още е там, нищо че не я виждам, както в Стая по време на нашето Голямо измъкване. Стария Ник се отнесе в пикапа си, сега не е в Стая и не е Навън, не го виждам в Телевизор. Главата ми е изтощена от чудене.

Не ми харесва натискането на маската, слагам си я върху главата, май има едно твърдо нещо с тел вътре. Държи ми косата да не в очите. Сега има танкове в град, който е строшен на парчета, стар човек плаче. Мам е дълго-дълго време в другата стая, боли ли я? Жената Пилар още говори по телефона. Друга Планета с говорещи мъже в гигантромна стая, всички в якета, май се бият. Говорят часове и часове.

После се сменя отново и ето я Мам, тя носи някой и това съм аз!

Скачам и тичам при екрана. Ето ме аз като в Огледалчо, само че съм мъничък. Долу се носят думи Новини От Мястото На Събитието. Един тя човек говори, но не виждам: „… самотник ерген превърнал градинската барака в модерна недостъпна тъмница. Жертвите на деспота са зловещо бледи и изглежда са почти неконтактни след дългия кошмар на затворничеството си“. Ето и когато инспектор Оу се опитва да сложи одеялото на главата ми, ама аз не й позволявам. Невидимият глас казва: „Виждате как недохраненото момче, неспособно да върви, напада един от спасителите си“.

— Мам! — викам аз.

Тя не идва. Чувам я да вика:

— Още няколко минути.

— Ние сме. Ние сме в Телевизор!

Но той изключи. Пилар е станала и сочи към него с дистанционно, и ме гледа. Доктор Клей излиза, казва нещо ядосано на Пилар.

— Пускай пак — казвам аз. — Там сме ние, искам да видя ние.

— Много, много съжалявам… — казва Пилар.

— Джак, искаш ли да дойдеш при мама вече? — Доктор Клей протяга ръка, има облечен смешен бял найлон. Аз не докосвам. — Сложи маската, нали не си забравил? — Слагам я върху носа си. Вървя отзад, не много близо.

Мам седи на малко бяло легло с рокля, направена само от хартия и разцепена на гърба й. В Навън човековете носят странни неща.

— Наложи се да ми вземат истинските дрехи. — Нейният глас е, макар че не виждам откъде идва под маската.

Покатервам се в скута й съвсем свит.

— Видях ни в Телевизор?

— И аз така разбрах. Как изглеждахме?

— Малки.

Вдигам й роклята, ама няма начин да вляза.

— Не точно сега. — Вместо това ме целува отстрани на окото, ама аз не искам целувка. — Та какво разправяше…

Нищо не разправях.

— Да, за китката ви — казва доктор Кендрик, — вероятно ще се наложи да се счупи отново по някое време.

— Не!

— Шшт, няма нищо — успокоява ме Мам.

— Тя ще е заспала, като го правим — казва доктор Кендрик, гледа мен. — Хирургът ще й сложи метална игла, за да й работи по-добре ставата.

— Като киборг?

— Какво?

— Да, малко като киборг — казва Мам и ми се усмихва широко.

— Засега обаче смятам, че зъболекарят е най-спешен — казва доктор Кендрик, — така че ще ви предпиша антибиотици веднага, както и по-силни аналгетици… — аз се прозявам широко.

— Знам — казва Мам, — времето за лягане отдавна мина.

— Ако може да хвърля един бърз поглед на Джак?

— Вече казах не.

Какво иска да ми хвърля?

— Играчка ли е? — прошепвам на Мам.

— Не е нужно — казва тя на доктор Кендрик. — Повярвайте ми.

— Просто следваме протокола за такива случаи — казва доктор Клей.

— А, сигурно много такива случаи имате тук, а? — Мам е ядосана, чувам го.

Той поклаща глава.

— Други случаи на травма, да, но да ви кажа честно, нищо подобно на вашия. Точно затова трябва да направим всичко както трябва и да ви осигурим най-доброто лечение от самото начало.

— Джак няма нужда от лечение, има нужда от сън. — Мам говори през зъби: — Никога не съм го изпускала от поглед и нищо не му се е случвало, нищо от това, което намеквате.

Докторите се споглеждат. Доктор Кендрик казва:

— Нямах предвид…

— През всичките тези години го опазих.

— По всичко личи, че е така — казва доктор Клей.

— Да, така е. — Вече текат сълзи по цялото лице на Мам, едната е цялата тъмна на ръба на маската й. Защо я карат да плаче? — А тази вечер трябва само… та той вече е заспал прав…

Не съм заспал прав.

— Разбирам много добре — казва доктор Клей. — Височина и тегло, и ще му промием раните, става ли?

След секунда Мам кимва.

Не искам доктор Кендрик да ме докосва, но нямам нищо против да стоя на машината, дето ми показва тежкото, опирам се на стената, без да искам, а Мам ме изправя. После заставам срещу числата точно както правехме до Врата, но тук има повече и линиите са по-прави.

— Справяш се отлично — казва доктор Клей.

Доктор Кендрик записва много. Насочва машини в очите ми и ушите ми, и устата ми, и казва:

— Всичко изглежда прекрасно.

— Търкаме зъби всеки път като ядем.

— Моля.

— По-бавно и по-високо — казва ми Мам.

— Мием зъби, след като ядем.

— Ще ми се всички пациенти да се грижеха така добре за себе си.

Мам ми помага да си издърпам тениската през главата. От това ми пада маската и аз си я слагам обратно. Доктор Кендрик ме кара да си движа всички части. Казва, че тазът ми е прекрасен, но един скенер на костната плътност по някое време няма да е зле, това е нещо като рентген. На вътрешното на ръцете и краката ми има остъргани белези откогато скочих от пикап. Дясното коляно е цялото със засъхнала кръв. Подскачам, когато доктор Кендрик го докосва.

— Извинявай — казва тя.

Натиснат съм в корема на Мам, хартията е на смачкано.

— В дупката ще скочат микроби и ще съм умрял.

— Не се тревожи — казва доктор Кендрик, — аз имам специална кърпичка, която ги избърсва всичките.

Щипе. Прави ми го и на отхапания пръст, на лявата ръка, където кучето ми изпи кръвта. После слага нещо на коляното ми, като тиксо е, но с лица отгоре, те са Дора и Ботичко, махат ми.

— О, о…

— Какво, боли ли?

— С такава лепенка всичко би простил — казва Мам на доктор Кендрик.

— Фен на Дора ли си? — пита доктор Клей. — И моите племенници — също. — Зъбите му се усмихват, като сняг са.

Доктор Кендрик слага още едни Дора и Ботичко на пръста ми, стегнато е.

Зъб още си е в безопасност отстрани на десния ми чорап. Когато съм си облякъл пак тениската и одеялото, докторите си говорят много тихо, после доктор Клей пита:

— Знаеш ли какво е игла, Джак?

— О, не това — простенва Мам.

— Така в лабораторията ще направят пълни кръвни изследвания рано сутринта. Маркери за инфекции, хранителен недостиг… Всичко това са приемливи доказателства, но което е по-важно, ще ни дадат възможност веднага да разберем от какво има нужда.

— Ще бъдеш ли супергерой още малко, за да може доктор Кендрик да ти убоде ръката?

— Не — скривам и двете под одеялото.

— Моля те.

Ама не, изразходих си всичкото смело.

— Трябва ми само малко — казва доктор Кендрик и вдига една тръбичка.

Това е много повече от кучето и комара, почти няма да ми остане.

— И после ще му дадете… Какво ли ще иска? — пита Мам.

— Искам да отида в Креватчо.

— Имам предвид награда — казва Мам, — като торта или нещо.

— Хм, не мисля, че имаме останала торта в момента, кухните са затворени — казва доктор Клей. — Какво ще кажеш за едно петле?

Пилар донася цял буркан, пълен с близалки, това са петлетата.

— Хайде, избери си една — казва Мам.

Само че са прекалено много, те са жълти и зелени, и червени, и сини, и оранжеви. Всичките са плоски като онази от Стария Ник, дето Мам изхвърли в Боклук, ама аз пак изядох. Мам ми избира, червена е, но аз клатя глава, защото онази от него беше червена и мисля, че пак ще се разплача. Мам избира зелена. Пилар маха найлона. Доктор Клей забива иглата в лакътя и аз пищя, и се опитвам да избягам, но Мам ме държи, слага близалката в устата ми, аз я смуча, ама това изобщо не спира боленето.

— Почти свършихме — казва тя.

— Не ми харесва.

— Ето, иглата излезе.

— Много добре — казва доктор Клей.

— Не, близалката.

— Нали си получи близалката — казва Мам.

— Не ми харесва, не ми харесва зелената.

— Няма проблем, изплюй я.

Пилар я взема.

— Пробвай оранжева, на мен оранжевите най-много ми харесват — казва тя.

Не знаех, че имам право на две. Пилар отваря една оранжева и е хубава.

Първо е топло, после става студено. Топлото беше хубаво, ама студеното е мокро студено. Аз и Мам сме в Креватчо, но то се е свило и става ледено, чаршафът под нас и чаршафът над нас — също, и Юрганчо си е загубил бялото, целият е син…

Това не е Стая.

Глупав Пиш пак е станал.

— В Навън сме — прошепвам му. — Мам…

Тя скача като електрошок.

— Пишках.

— Няма нищо.

— Не, ама всичко е намокровано. Тениската ми, дето е на корема — също.

— Не го мисли.

Опитвам се да не мисля. Гледам покрай главата й. Подът е като Черга, ама мъхест без шарка и без краища, някакво сиво, стига чак до стените, не знаех, че стените са зелени. Има рисунка на чудовище, но като погледна, е всъщност огромна вълна от море. Форма като Прозорче, само че е на стената, знам какво е, това е страничен прозорец, със сто дървени линии през него, дето между тях идва светлина.

— Още мисля — казвам на Мам.

— Разбира се. — Намира ми бузата да я целуне.

— Не мога да не го мисля, защото още съм мокър.

— А, това ли — казва тя с различен глас. — Нямах предвид, че не трябва да го мислиш, че си се напишкал в леглото, а просто да не се тревожиш за това. — Става, още е в хартиената рокля, смачкана е на топка. — Сестрите ще сменят чаршафите.

Не искам сестрите.

— Ама другите ми тениски… — Те са в Скринчо, в долното чекмедже. Бяха вчера, така че сигурно и сега са. Ама Стая още ли е там, като ние не сме в нея?

— Ще измислим нещо — казва Мам. Стои до прозореца, направила е дървените линии да се разделят повече и има много светлина.

— Как го направи? — изтичвам при нея, масата ми удря крака, бам.

Тя го потърква да се оправи.

— С тази връв, виждаш ли? Това е връвта на щората?

— Какво е…?

— Това е връвта, която отваря и затваря щората — казва тя. — Това е щора за прозорец, нарича се щора… ами сигурно защото… ами не ти дава да гледаш навън.

— Защо не ми дава да гледам?

— Не само на теб, говоря за всички.

Защо съм аз в смисъл на всички?

— Не дава на хората да гледат навътре или навън — продължава Мам.

Ама аз гледам навън, като Телевизор е. Има трева и дървета, малко от бяла сграда и три коли, синя, кафява и сребърна с нещо като ленти.

— На тревата…

— Какво?

— Това лешояд ли е?

— Мисля, че е просто врана.

— Още една.

— Това е, ъъъ, как се казваше, гълъб. Ранен стадий на алцхаймер! Добре, давай да се измием.

— Не сме закусили — казвам й аз.

— Можем да го направим после.

Поклащам глава.

— Закуската е преди банята.

— Не е задължително, Джак.

— Ама…

— Сега не трябва да правим нещата както преди — казва Мам, — можем да вършим каквото си поискаме.

— Аз искам закуска преди баня.

Тя обаче изчезва зад един от ъглите и не мога да я видя, тичам след нея. Намирам я в друга малка стая вътре в тази, подът се е превърнал в лъскави студени бели квадрати и стените също са станали бели.

Има тоалетна, която не е Тоалетна, и мивка, която е два пъти колкото Мивка, и висока невидима кутия, дето трябва да е душ като този, с който човековете от Телевизор се плискат.

— Къде се крие ваната?

— Няма вана. — Мам дърпа настрани предното на кутията, за да се отвори. Сваля хартиената си рокля и я смачква в една кошница, която мисля, че е като Боклук, но няма капак, който прави плинк.

— Да се отървем и от това мръсно нещо. — Тениската засмуква лицето ми, като я сваля. Мам я намачква и я хвърля в боклука.

— Ама…

— Това е парцал.

— Не е, това ми е тениската.

— Ще ти дам нова, много нови — почти не я чувам, защото е включила душа, дето пада шумно. — Влез тук.

— Не знам как.

— Прекрасно е, повярвай ми — Мам чака. — Добре тогава, няма да се бавя. — Влиза вътре и започва да затваря невидимата врата.

— Не.

— Трябва, иначе водата ще се излее навън.

— Не.

— Може да ме гледаш през стъклото, тук съм. — Плъзга го прас, не я виждам вече, само размазана, ама не като истинската Мам, а като призрак, който издава странни звуци.

Удрям кутията, не мога да измисля как, после измислям и я отварям силно.

— Джак…

— Не ми харесва, като ти си вътре, а аз — отвън.

Плача.

Мам ми изтрива лицето с ръце, така размазва сълзите.

— Извинявай — казва тя, — извинявай. Май прекалено бързам. — Прегръща ме и това ме намокря цял надолу. — Вече няма за какво да плачеш.

Когато съм бил бебе, съм плачел само като е имало основателна причина. Ама Мам да е в душа и да ме затваря на погрешната страна, това си е основателна причина.

Този път влизам също, заставам залепен на стъклото, но пак ме напръсква. Мам си слага лицето в шумния водопад, издава дълго стенание.

— Боли ли те? — викам аз.

— Не, просто се опитвам да се порадвам на първия си душ от седем години насам.

Има малко пакетче, на което пише „Шампоан“, Мам го отваря със зъби, изхарчва всичкото, почти нищо не остава. Мокри си косата цяла вечност и слага още от друго малко пакетче, на което пише „Балсам“, да прави копринена. Иска и моята, ама аз не искам да съм копринен, няма да си сложа лицето в силната вода. Тя ме намокря с ръце, защото я няма Гъба. Едни места на краката ми са станали лилави откъдето скочих от кафявия пикап преди цяла вечност. Раните ми болят навсякъде, особено на коляното под моята лепенка на Дора и Ботичко, която се е накъдрила. Мам казва, че това значи, че раните заздравяват, не знам защо боденето означава заздравяване.

Има супердебела бяла кърпа за всеки по една, а не една за всеки. Предпочитам една за всеки, но Мам казва, че е глупаво. Навива друга трета кърпа около главата си, така че става огромна и остра като кофичка сладолед, смеем се.

Жаден съм.

— Може ли да бозна сега?

— О, след мъничко — подава ми някакво голямо, с ръкави и колан като костюм. — Сложи този халат за момента.

— Ама той е великански.

— Ще свърши работа. — Навива ми ръкавите, докато станат по-къси и пухкави. Мирише различно, мисля, че заради балсама. Връзва халата по средата ми. Аз вдигам дългите части, за да вървя.

— Та-дааа — казва тя, — цар Джак.

Взема другия халат, който е съвсем същият, от гардероба, дето не е Гардеробчо, ама на нея й стига чак до глезените.

— Аз ще съм цар, тиру-риру, ти ще си царица — пея аз.

Мам е цялата розова и ухилена, косата й е черна от мокрото. Моята е черна на плитка, но пооплетена, защото го няма гребенчо, оставихме го в Стая.

— Трябваше да си донесовала Гребенчо — казвам й аз.

— Донесла — казва тя. — Нали помниш, че малко бързах да те видя.

— Да, ама ни трябва.

— Онзи стар пластмасов гребен с половината изпопадали зъби? Да, бе, трябва ни колкото куршум в главата — казва тя.

Намирам си чорапите до леглото, обличам ги, но Мам казва да спра, защото са много мръсни от улицата, когато тичах ли тичах, и имат дупки. Изхвърля и тях в боклука, всичко прахосва.

— Ама Зъб, забравихме го. — Изтичвам да извадя чорапите от боклука и намирам Зъб във втория.

Мам върти очи.

— Той ми е приятел — казвам аз и слагам Зъб в джоба на халата си. Ближа си зъбите, защото са малко странни. — О, не, не си измих зъбите след близалката. — Натискам ги силно с пръсти, за да не изпадат, ама не с ухапания пръст.

Мам поклаща глава.

— Не беше истинска.

— Имаше вкус на истинска.

— Не, искам да кажа, че беше без захар, правят ги с нещо като неистинска захар, която не е вредна за зъбите.

Това е объркващо. Посочвам другото легло.

— Кой спи тук?

— За теб е.

— Ама аз спя с теб.

— Е, сестрите не са знаели. — Мам гледа през прозореца. Сянката й е много дълга по мекия сив под, никога не съм виждал толкова дълга. — Това котка ли е на паркинга?

— Да видим. — Тичам да видя, но очите ми не я намират.

— Да отидем ли да разучим?

— Къде?

— Навън.

— Ние вече сме в Навън.

— Да, ама хайде да отидем на чист въздух и да потърсим котката — казва Мам.

— Яко.

Намира ни два чифта чехли, но на мен не ми стават и падам, тя казва, че може засега да стоя бос. Поглеждам пак през прозореца, нещо се носи близо до другите коли, то е микробус, на който пише Клиника „Къмбарланд“.

— Ами ако той дойде? — прошепвам аз.

— Кой?

— Стария Ник, ако дойде с пикапа си. — Почти го забравях, как може да го забравям?

— О, не може, не знае къде сме — казва Мам.

— Пак ли сме тайна?

— Да, нещо такова, но от хубавите.

До леглото има… знам какво е, телефон. Вдигам горната част, казвам „Ало“, но никой не говори, само нещо като жужене.

— А, Мам, не съм още бозкал.

— По-късно.

Всичко е наопаки днес.

Мам пробва дръжката на вратата и прави физиономия, сигурно е болната й китка. Пробва с другата ръка. Излизаме в дълга стая с жълти стени и прозорци навсякъде, и врати от другата страна. Всяка стена е различен цвят, явно това е правилото. Нашата врата е вратата, на която пише „Седем“ със златно. Мам казва, че не можем да влизаме в другите, защото са на други човекове.

— Какви други човекове?

— Още не сме ги виждали.

Тогава откъде знае?

— Можем ли да гледаме през страничните прозорци?

— О, да, те са за всички.

— Ние всички ли сме?

— Ние и всички останали — обяснява Мам.

Всички останали не са тук, значи сме само ние. Няма щора на тези прозорци, дето да не дава да гледаме. Различна Планета е, показва повече други коли, като зелена и бяла, и червена, и едно каменно място с ходещи неща, които са човекове.

— Много са малки, като горски феи.

— Ами това е само защото са далече.

— Те наистина ли са истински?

— Истински като теб и мен.

Опитвам се да го вярвам, ама е трудна работа.

Има една жена, която не е истинска, знам, защото е сива, тя е статуя и е чисто гола.

— Хайде — казва Мам, — умирам от глад.

— Аз само…

Дърпа ме за ръката. После не можем повече да вървим, защото има стълби надолу, много.

— Дръж се за парапета.

— За какво?

— Ето това тук, релсата.

Хващам се.

— Слизай едно по едно.

Ще падна. Сядам.

— Добре, може и така.

Слизам на дупе, едно стъпало, после още едно, после още едно, и великанският халат се развързва. Голям човек се втурва нагоре по стъпалата бързо-бързо, сякаш лети, ама не лети, тя е истински човек целият в бяло. Скривам лице в халата на Мам да не ме виждат.

— О — казва човекът тя, — трябваше да звъннете…

Като звънчета?

— Звънецът е точно до леглото ви.

— Справихме се — казва й Мам.

— Аз съм Норийн, чакайте да ви донеса нови маски.

— О, съжалявам, забравих — казва Мам.

— Няма нищо, да ви ги донеса ли в стаята?

— Няма нужда, ние слизаме.

— Страхотно. Джак, да повикам ли санитар да те пренесе по стълбите?

Не разбирам, пак си скривам лицето.

— Всичко е наред — казва Мам, — ще го направи по неговия си начин.

Слизам на дупе по следващите единайсет. Долу Мам ми връзва пак халата, за да сме пак царят и царицата, като „Лавандулово синьо“. Норийн ми дава друга маска, която трябва да нося, казва, че е сестра и идва от друго място, наречено Ирландия, и че харесва плитката ми. Влизаме в огромно място, цялото с маси, никога не съм виждал толкова много имат чинии и чаши, и ножове, и една от тях ме намушква в корема, една маса, искам да кажа. Чашите са невидими като нашите, но чиниите са сини, отвратително.

Като Планета в Телевизор, която е само за нас, човекове казват: „Добро утро“ и Добре дошли в „Къмбарланд“, и „Поздравления“, не знам за какво. Някои са в халати точно като нашите, а някои са в пижами, а някои в различни униформи. Повечето са огромни, но нямат дълга коса като нас, движат се бързо и изведнъж са от всичките страни, даже зад нас. Вървят близо и имат толкова много зъби и миришат не както трябва. Един той с брада навсякъде казва:

— Е, приятел, ти май си герой?

За мен говори. Не гледам.

— Харесва ли ти вече светът?

Нищо не казвам?

— Не е зле, а?

Кимам. Държа се здраво за ръката на Мам, но пръстите ми се изплъзват, намокровали са се. Тя гълта някакви хапчета, дето й дава Норийн.

Познавам една от главите над мен, има къдрава малка коса и е на доктор Клей без маска. Той разтърсва ръката на Мам с неговата найлонова и пита дали спахме добре.

— Бях прекалено изморена — отговаря Мам.

Идват и други униформови човекове, доктор Клей казва имена, но аз не ги разбирам. Едната има завъртолчеста коса, която е цялата сива, и се казва Директор на клиниката. Означава, че е шефът, но се смее и казва, не съвсем, не знам какво му е смешното.

Мам ми посочва стол да седна до нея. На чинията има най-невероятното нещо, сребърно е и синьо, и червено, мисля, че е яйце, ама не истинско, шоколадово.

— А, да, честит Великден — казва Мам, — съвсем ми изхвърча от ума.

Държа престореното яйце в ръка. Никога не съм знавал, че Заекът идва в сгради.

Мам си е свалила маската на шията, пие сок, който е шантав цвят. Слага ми моята маска горе на главата, за да опитам сока, но той е пълен с невидими парченца като микроби, дето ми влизат през гърлото, та бързо го изкашлям обратно в чашата. Има човекове прекалено близо, дето ядат на странни квадрати с други малки квадрати навсякъде и в тях къдрави бекони. Как може да позволяват на храната да ходи в сините чинии и да се боядисва така? Наистина мирише вкусно, но е прекалено много и ръцете ми се хлъзгат пак, слагам Великдена обратно в средата на чинията. Изтривам си ръцете в халата, но не и ухапания пръст. Ножовете и вилиците също не са както трябва, няма бяло на дръжката, само метал, сигурно боли.

Човековете са с огромни очи, всички имат различни форми лица, някои са с мустаци и дрънкащи бижута, и боядисани неща.

— Няма деца — прошепвам на Мам.

— Какво?

— Къде са децата?

— Май няма деца.

— Каза, че има милиони деца в Навън.

— Клиниката е само малка част от света — казва Мам. — Изпий си сока. Ей, я виж, ето там има едно момченце.

Надничам, където сочи, но той е дълъг като мъж с пирони в носа и брадата му, и над окото му. Дали не е робот?

Мам пие нещо кафяво и пускащо пара, после прави физиономия и го оставя.

— Какво би искал? — пита Мам.

Сестрата Норийн е точно до мен, подскачам.

— Има бюфет — казва тя, — можеш да си вземеш, да видим, гофрети, омлет, палачинки…

— Не — прошепвам.

— Казва се „Не, благодаря“ — казва Мам, — така е възпитано.

Човекове не мои приятели ме гледат с невидими лъчи, зззт, притискам лице в Мам.

— Какво искаш, Джак? — пита Норийн. — Наденичка, препечена филийка?

— Те гледат — казвам на Мам.

— Всички просто са мили.

Ще ми се да спрат.

Доктор Клей е също тук, навежда се близо до нас.

— Сигурно на Джак му идва малко в повече, може би и на двама ви. Май е малко прекалено за ден първи?

Какво е Ден първи?

Мам изпухтява.

— Искахме да видим градината.

Не, това беше Алиса.

— За никъде не бързаме — казва той.

— Хапни мъничко от нещо — ми казва тя. — Ще ти стане по-добре, ако поне си изпиеш сока.

Поклащам глава.

— Какво ще кажете да взема няколко чинии и да ги занеса в стаята ви? — казва Норийн.

Мам плесва маската пак на носа си.

— Добре, хайде.

Мисля, че е ядосана.

Държа се за стола.

— А Великдена?

— Какво?

Посочвам го.

Доктор Клей открадва яйцето и аз замалко да извикам.

— Ето — казва той, пуска го в джоба на халата ми.

Стълбите са повече трудни нагоре, така че Мам ме носи.

Норийн казва:

— Нека аз, може ли?

— Добре сме — казва Мам и почти крещи.

Мам затваря нашата врата Номер Седем много добре, след като Норийн си отива. Можем да свалим маските, когато сме само ние, защото имаме същите микроби. Мам се опитва да отвори прозореца, удря го, но той не иска.

— Може ли да бозна вече?

— Не си ли искаш закуската?

— После.

Така че лягаме и аз бозкам, лявата, вкусно.

Мам казва, че чиниите не са проблем, синьото не отива върху храната, кара ме да го потъркам с пръст, за да видя. Също и вилиците, и ножовете, металът е странен на пипане без бели дръжки, но всъщност не боли. Има сироп, който е за слагане върху палачинките, но аз не ги искам мокри. Хапвам малко от всичките храни и всичките е хубави, освен сосът на бърканите яйца. Шоколадовият Великден е стопен вътре. Двойно повече шоколаден е от бонбоните, които съм получавал за Неделно лакомство, най-хубавото нещо, което някога съм ял.

— О! Забравихме да кажем благодаря на бебето Исус — казвам на Мам.

— Ще кажем сега, той няма да се сърди, че сме закъснели. После аз правя голяяямо оригване.

После заспиваме пак.

Когато вратата чука, Мам пуска доктор Клей вътре, слага си пак маската и моята. Той вече не е толкова страшен.

— Как си, Джак?

— Добре.

— Дай пет?

Найлоновата му ръка е вдигната и той маха с пръсти, аз се преструвам, че не виждам. Няма да му дам пръстите си, трябват си ми.

Той и Мам говорят за неща като защо тя не може да заспи, „тахикардия“ и „повторно преживяване“.

— Опитай тези, само едно, преди лягане — казва той и написва нещо на бележника си. — А противовъзпалителни може да свършат по-добра работа за зъбобола ти…

— Може ли да си държа лекарствата при мен, моля, вместо сестрите да ми ги дават едно по едно, все едно съм болна?

— А, това не би трябвало да е проблем, стига да не ги оставяш да се търкалят из стаята.

— Джак знае, че не бива да си играе с хапчета.

— Всъщност имах предвид някои от пациентите ни, които са злоупотребявали с различни вещества. А сега за теб имам вълшебна лепенка.

— Джак, доктор Клей говори на теб — казва Мам.

Лепенката е за на ръката ми и кара част от нея да е все едно не е там. Също е донесовал и яки тъмни очила да носим, като е прекалено ярко в прозорците, моите са червени, на Мам са черни.

— Като рап звезди — казвам й аз. Стават по-тъмни, като сме извън Навън, и по-светли, ако сме вътре в Навън. Доктор Клей казва, че очите ми са суперостри, но още не са свикнали да гледат надалече, трябва да ги разтягам през прозореца. Никога не съм знавал, че в очите ми има мускули, слагам пръсти да ги натисна, но не ги усещам.

— Как е лепенката — казва доктор Клей, — усещаш ли още? — Той я отлепва и ме пипва отдолу, виждам му пръста, но не го усещам. После най-лошото нещо, той вади игли и казва, че съжалява, но ми трябват шест инжекции, за да не хвана ужасни болести, затова е лепенката, за да не ми болят иглите. Шест не е възможно, тичам в тоалетната, дето е част на стаята.

— Могат да те убият — казва Мам и ме влачи обратно при доктор Клей.

— Не!

— Говоря за микробите, не за инжекциите.

Пак е не.

Доктор Клей казва, че съм смел, ама не съм, изхарчих си смелото да изпълнявам план „Б“. Пищя и пищя. Мам ме държи на скута си, докато той забива иглите отново и отново, и те болят, защото той махна лепенката, аз плача за нея и накрая Мам ми я слага пак.

— Приключихме засега, обещавам. — Доктор Клей слага иглите в кутия на стената, наречена „Остри предмети“. Носи ми близалка в джоба си, оранжева, но аз съм ял вече много. Казва, че мога да си я запазя за друг път.

— … в много отношения той е като новородено, независимо от забележително напредналата му грамотност — казва той на Мам. Слушам силно, защото аз съм „той“. — Освен имунните проблеми е вероятно да се появят проблеми в областта на, да видим, социалната адаптация, естествено, сенюрната модулация — филтрирането и сортирането на всички стимули, които ще го залеят — плюс трудностите с пространственото възприятие…

Мам пита:

— Затова ли непрекъснато се удря в разни неща?

— Именно. Толкова добре е познавал затворената си среда, че не му се е налагало да се научи да преценява разстоянията.

Мам държи главата си в ръце.

— Мислех, че е добре. Повече или по-малко.

Не съм ли добре?

— Можете да гледате на това като…

Той спира, защото се чува чукане, когато отваря, е Норийн с нов поднос.

Аз се оригвам, коремът ми е все още пълен от закуска.

— В идеалния случай трудов терапевт за психическото здраве с квалификации в играта и художествената терапия — казва доктор Клей, — но по време на срещата ни тази сутрин беше единодушно решено, че най-важното в момента е да му помогнем да се чувства в безопасност. По-точно и на двама ви. Става дума за бавно, бавно разширяване на кръга на доверието. — Ръцете му са във въздуха и се движат на по-широко. — Тъй като имах късмета да съм вашият психиатър при приемането ви снощи…

— Късмет? — казва тя.

— Лош избор на думи — той прави нещо като крива усмивка. — Ще работя с двама ви за момента…

Какво ще работиш двамове ни? Не знаех, че децата трябва да работят.

— … с помощта, разбира се, на колегите ми от детската и юношеската психиатрия, нашия невролог, нашите психотерапевти, ще включим и диетолог, физио…

Пак почукване. Пак е Норийн с един полиция, един той, но не онзи с жълтата къса от снощи. Това прави вече трима човекове в стаята и двамове от нас, общо пет, почти е пълно с ръце и крака, и гърди. Всички казват, докато ме заболява. Престанете да казвате по едно и също време. Казвам го само на без звук. Набутвам пръсти в ушите.

— Искаш ли изненада?

Мам е говорела на мен, не знаех. Норийн си е отишла, също и полицията. Поклащам глава.

Доктор Клей казва:

— Не съм сигурен, че това е препоръчително…

— Джак, имам прекрасна новина — намесва се Мам. Държи снимки. Виждам кой е, дори без да се приближавам, Стария Ник. Същото лице като, когато надзъртах да го видя в Креватчо през нощта, той е почти шест, но не съвсем. Има снимка, където гледа настрани, и друга, където гледа към мен.

— Посред нощ полицията го е заловила и го е вкарала в затвора и там ще си остане — казва Мам.

Чудя се дали и кафявият пикап е в затвор.

— Като ги гледаш, появяват ли се някои от симптомите, за които говорехме? — пита я доктор Клей.

Тя извърта очи.

— След седем години на живо, мислите ли, че ще се срина при вида на една снимка?

— А ти, Джак, как се чувстваш, като го гледаш?

Не знам отговора.

— Ще ти задам въпрос — казва доктор Клей, — но няма нужда да отговаряш, ако не искаш. Става ли? — Поглеждам го, после пак снимките. Стария Ник е заклещен в числата и не може да излезе.

— Този мъж правил ли е нещо, което не ти е харесвало?

Кимам.

— Можеш ли да ми кажеш какво е направил?

— Удари тока и зеленчуците станаха лигави.

— Добре. А някога наранявал ли те е?

— Недей… — казва Мам.

Доктор Клей вдига ръка.

— Никой не се съмнява в думите ви — казва й той. — Но помислете си за всички нощи, в които сте спали. Не би било професионално от моя страна, ако не попитам самия Джак, нали?

Мам издиша много дълго.

— Всичко е наред — казва ми, — можеш да отговориш. Стария Ник наранявал ли те е някога?

— Да — казвам аз. — Два пъти.

И двамове ме гледат и не мигат.

— Когато правех Великото измъкване, той ме хвърли в пикапа, а също и на улицата, второто беше най-болящото.

— Добре — казва доктор Клей. Усмихва се. Не знам защо. — Ще отида в лабораторията веднага да видя дали им трябват още проби и от двама ви за ДНК — казва той на Мам.

— ДНК? — Пак е с откачения глас: — Мислите, че съм имала други посетители?

— Мисля, че така действат съдилищата, трябва да има отметка на всичко.

Мам смуче цялата си уста, та устните й са невидими.

— Всеки ден пускат по някой изверг само заради технически пропуски. — Гласът му е жесток: — Разбирате ли?

— Разбирам.

Когато си отива, аз си свалям маската и питам:

— Той ядосан ли ни е?

Мам поклаща глава.

— Ядосан е на Стария Ник.

Дори не знаех, че доктор Клей го познава, мислех, че ние сме единствените.

Отивам да погледна подноса, дето Норийн донесе. Не съм гладен, но когато питам Мам, тя казва, че минава един часа, което е даже прекалено късно за обяд, обядът трябва да е в дванайсет и нещо, ама в корема ми още няма място.

— Успокой се — казва ми Мам. — Тук всичко е различно.

— Ама какво е правилото.

— Няма правило. Можем да обядваме в десет или в един, или в три, или посред нощ.

— Не искам обяд посред нощ.

Мам пухти.

— Хайде да приемем ново правило, че ще обядваме… някъде между дванайсет и два. А ако не сме гладни, просто ще го пропуснем.

— Как го пропускаме?

— Не ядем нищо. Нула.

— Добре — нямам против да ям нула. — Ама Норийн какво ще прави с всичката храна?

— Ще я изхвърли.

— Това е прахосване.

— Да, но трябва да отиде на боклука, защото… защото все едно е мръсна.

Поглеждам храната в многото цветове върху сините чинии.

— Не изглежда мръсна.

— Всъщност не е, но никой друг тук няма да я иска, след като е била в нашите чинии. Не се тревожи.

Все го повтаря, но аз не знам как да не се тревожа.

Прозявам се толкова широко, че почти падам по гръб. Ръката ми още боли откъдето не трябваше да я чувствам. Питам дали можем пак да си легнем и Мам казва разбира се, но тя ще чете вестник. Не знам защо иска да чете вестник, вместо да спи заедно с мен.

Събуждам се, светлината е на грешно място.

— Няма нищо — казва Мам и докосва лице до моето, — всичко е наред.

Слагам си яките тъмни очила, за да гледам Жълтото лице на Господ в нашия прозорец, светлината се плъзга право по рошавия сив килим.

Влиза Норийн и носи торби.

— Да бяхте почукали — Мам почти крещи, слага ми маската и после нейната.

— Съжалявам — казва Норийн. — Почуках, но следващия път ще гледам да е по-силно.

— Не, извинете ме, аз не съм… говорех с Джак. Може да съм чула, но да не съм осъзнала, че е вратата.

— Не се притеснявайте — казва Норийн.

— Има звуци от… другите стаи, чувам разни неща и не знам дали е, къде е или какво.

— Сигурно ви е малко странно.

Мам издава нещо като смях.

— Що се отнася до този младеж — казва Норийн с блеснали очи. — Искаш ли да видиш новите си дрехи?

Това не са нашите си дрехи, тези са различни в торби и ако не ни станат или не ги харесваме, Норийн ще ги върне в магазина и ще вземе нови. Аз пробвам всичко, най-много ми харесват пижамите, рошави са и са с космонавти. Като костюм на някое от момчетата в Телевизор. Има и обувки, които се захващат с грапаво нещо, което се залепва, нарича се велкро. Харесва ми да ги отварям и затварям жжжт-жжжт. Обаче е трудно да се ходи, тежки са, все едно ще ме съборят. Предпочитам да ги нося, като съм на леглото, да размахвам крака във въздуха и обувките да се бият и пак да се сдобряват.

Мам е в дънки, които са прекалено стегнати.

— Така ги носят в днешно време — казва Норийн, — ама Бог ми е свидетел, че вашата фигура е идеална за такива.

— Кой ги носи?

— Младежите.

Мам се ухилва, не знам защо. Слага риза, ама и тя е прекалено тясна.

— Това не са ти истинските дрехи — прошепвам й.

— Вече са.

Вратата казва чук, друга сестра е в същата униформа, ама с различно лице. Казва, че трябва да си сложим пак маските, защото имаме посетител. Никога преди не съм имал посетител, не знам как се прави.

Влиза един човек, който се затичва към Мам, аз скачам с юмруци, но Мам се смее и плаче едновременно, май е тъжно-весела.

— О, мамо! — Това го казва Мам: — О, мамо!

— Малкото ми…

— Върнах се.

— Да, върна се — казва посетителят. — Когато се обадиха, бях убедена, че е поредната измама…

— Липсвах ли ти? — Мам започва да се смее, ама странно.

Жената също плаче, под очите й има черни вади, чудя се защо сълзите й текат черни. Устата й е цялата кървав цвят като жените в Телевизор. Има жълтеникава коса, къса, ама не съвсем, и големи златни топчета, забити в ушите под дупката. Все още е хванала Мам здраво в ръце, три пъти е по-кръгла от нея. Никога не съм виждал Мам да прегръща някой друг.

— Дай да те видя за секунда без това глупаво нещо.

Мам си издърпва маската, усмихната, усмихната.

Жената сега гледа мен.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам на всичко това.

— Джак — казва Мам, — това е твоята баба.

Значи наистина имам такава.

— Малко съкровище. — Жената разтваря ръце, сякаш ще маха, ама не го прави. Тръгва към мен. Аз се крия зад стола.

— Много е обичлив — казва Мам, — просто е свикнал само с мен.

— Разбира се, разбира се — Бабата се приближава малко. — О, Джак, ти си най-големият малък мъж на света, ти ми върна детенцето.

Какво детенце?

— Вдигни си маската за малко — казва ми Мам.

Вдигам, после веднага пускам.

— Взел е твоята брадичка — казва Бабата.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Само като се сетя как винаги беше луда на тема деца, сама си предлагаше услугите да ги гледаш…

Говорят ли говорят. Аз поглеждам под лепенката да видя дали още има опасност пръстът ми да падне. Червените неща сега са с корички.

Влиза въздух. На вратата има лице, лице с брада навсякъде, на бузите и на брадичката, и под носа, а на главата хич.

— Казах на сестрата, че не искаме да ни безпокоят — казва Мам.

— Всъщност това е Лио — отговаря Баба.

— Здравей — Лио размахва пръсти.

— Кой е Лио? — пита Мам, не се усмихва.

— Казах му да стои в коридора.

— Но проблемо — казва Лио, после вече го няма.

— Къде е татко? — пита Мам.

— В момента в Канбера, но е на път за насам — казва Баба. — Много неща се промениха, миличка.

— Канбера?

— О, мила, сигурно ти идва малко в повече…

Оказва се, че косматият човек Лио не е истинският ми Дядо, истинският се е върнал да живее в Австралия, след като решил, че Мам е умряла и й направил погребение. Баба му се ядосала, защото нито за миг не спряла да се надява. Непрекъснато си повтаряла, че обичното им малко момиченце трябва да си има причина, за да изчезне, и някой слънчев ден ще се обади.

Мам я гледа изумено.

— Някой слънчев ден?

— Е, не е ли слънчев? — Баба махва към прозореца.

— Какви „причини“ да…?

— Ох, блъскахме си мозъците. Един социален работник ни каза, че понякога децата на твоята възраст просто си хващат партакешите и зачезват. Възможно е да е заради наркотици, прерових стаята ти…

— Бях почти пълен отличник.

— Да, така е, ти беше нашата гордост.

— Грабнаха ме от улицата.

— Да, сега вече знам. Налепихме плакати из целия град, Пол направи уебсайт. Полицията говори с всичките ти познати от колежа и гимназията, за да разбере дали не си се движила с някого, когото ние не познаваме. Непрекъснато ми се струваше, че те виждам, много беше мъчително — казва Баба. — Спирах до разни момичета и натисках бясно клаксона, но те се оказваха непознати. За рождения ти ден винаги приготвях любимото ти, в случай че се появиш изневиделица, помниш ли моята шоколадова торта с банани?

Мам кима. По лицето й има сълзи.

— Не можех да спя без хапчета. Всичко това ме преяждаше, не беше честно спрямо брат ти. Знаеш ли… ах, откъде да знаеш? — Пол си има дъщеря, вече е почти на три и седи на гърне. Майка й е прекрасна, рентгеноложка е.

Говорят още много, ушите ми се изморяват от слушане. После влиза Норийн с хапчета за нас и чаша сок, който не е портокал, ябълка е и е най-хубавият, който съм пил.

Баба вече си отива в къщата. Чудя се дали спи в хамака.

— Да… Лио може да се покаже само да каже здрасти — казва тя, като е вече до вратата.

Мам не казва нищо. После:

— Може би другия път.

— Както искаш. Докторите казаха малко по малко.

— Малко по малко какво?

— Всичко — Баба се обръща към мен: — Е, Джак, знаеш ли думата „чао-чао“?

— Аз всъщност знам всички думи — казвам й аз.

Това я кара да се смее ли смее.

Целува си нейната ръка и я издухва към мен.

— Хващаш ли?

Мисля, че иска да се правя все едно хващам целувката, така че я хващам и тя се радва, има още сълзи.

— Тя защо се смя, че знам всички думи, като не се шегувах? — питам Мам после.

— О, няма значение, винаги е хубаво да караш хората да се смеят.

В 06:12 Норийн донася още един съвсем различен поднос, който е вечеря. Мам казва, че можем да вечеряме в пет и нещо или шест и нещо, че дори седем и нещо. Има зелено хрупаво нещо, наречено маруля, което е много силно на вкус, харесват ми картофите с хрупкави ръбчета и месцата с ивици по тях. В хляба има някакви неща, дето ми стържат на гърлото, опитвам се да ги извадя, ама пък стават дупки, Мам казва да го оставя. Има ягоди, дето са с райски вкус, откъде Мам знае какъв му е вкусът на Рая? Не можем да изядем всичко. Мам казва, че повечето човекове най-често преяждат, ние трябва да ядем каквото ни харесва, а останалото да оставяме.

Любимото ми в Навън е прозорецът. Всеки път е различен. Една птица минава точно пред него ииууу, не знам каква беше. Сенките пак са много дълги, моята маха чак отсреща върху зелената стена. Гледам как лицето на Господ пада бавно-бавно, сега е оранжево, а облаците са всякакви цветове, после има ивици и тъмното почва да идва малко по малко и преставам да го виждам.

Аз и Мам само се бутаме през нощта. На третия път като се събуждам, искам Джип и Дистанционно, но те не са тук.

Сега никой не е в Стая, само нещата ни, всичко лежи супермирно и пада прах, защото аз и Мам сме в Клиниката, а Стария Ник е в затвора. Трябва да остане завинаги затворен.

Спомням си, че съм с пижамите с космонавтите. Докосвам си крака през плата, не го чувствам като мой. Всичките ни неща, дето си бяха наши, са заключени в Стая, освен тениската ми, която Мам изхвърли на боклука тук. Вече и нея я няма, проверих преди лягане, сигурно някой чистач я е отнесъл. Мислех си, че това означава човек, който е по-чист от всички останали, но Мам казва, че е човек, който чисти. Мисля, че те са невидими като елфи. Ще ми се чистачът да си ми донесе тениската, ама Мам само ще се раздразни пак.

Трябва да сме в света, никога вече няма да се върнем в Стая, Мам казва, че така стоят нещата и аз трябва да се радвам. Не знам защо не можем да се върнем дори само за да спим. Чудя се дали завинаги трябва да останем в това място Клиниката, или можем да идем и в други в Навън, като къщата с хамака или при истинския Дядо, ама той е чак в Австралия, което е прекалено далече.

— Мам?

Тя простенва.

— Джак, тъкмо взех да заспивам…

— Колко дълго сме тук?

— Минали са само двайсет и четири часа. Просто ти се струват повече.

— Ама не… колко дълго още ще бъдем тук, след сега? Колко дни и нощи?

— Всъщност не знам.

Ама Мам винаги всичко знае.

— Кажи ми.

— Шшш.

— Ама колко дълго?

— Само малко. Сега тихо, до нас има други хора, нали помниш, пречиш им да спят.

Не виждам човекове, но те пак са си там, те са онези от столовата. В Стая никога на никого не пречех, само понякога на Мам, ако Зъб много ми болеше. Казва, че човековете са тук в „Къмбарланд“, защото са малко болни в главата, ама не много. Не могат да спят вероятно от тревожене или пък не могат да ядат, или пък си мият ръцете прекалено много, не знаех, че е възможно нещо да се мие прекалено много. Някои са си ударили главите и вече не се познават, а някои са тъжни през цялото време, дори си стържат ръцете с ножове, не знам защо. Докторите и сестрите, и Пилар, и невидимите чистачи не са болни, те са тук да им помагат. Аз и Мам също не сме болни, ние сме тук само да си починем, а и понеже не искаме папараците да ни тормозят, това са лешоядите с техните камери и микрофони. Сега сме известни, като рап звезди сме, но не сме го направили нарочно. Мам казва, че, общо взето, ни трябва малко помощ, докато оправим нещата. Не знам кои неща.

Пробвам сега под възглавница да видя дали Зъб се е превърнал в пари, ама не е. Мисля, че Феята не знае къде е Клиниката.

— Мам?

— Какво?

— Заключени ли сме?

— Не — почти го излайва. — Разбира се, че не. Защо, не ти ли харесва тук?

— Така де, трябва ли да оставаме?

— Не, не, свободни сме като птички.

Мислех си, че всичките шантави неща са се случили вчера, но днес има още много.

Трудно ми е да изкарам акото, защото коремът ми не е свикнал на толкова много храна.

Не трябва да си перем чаршафите под душа, понеже невидимите чистачи и това правят.

Мам пише в една тетрадка, която доктор Клей й даде за домашно. Аз мислех, че само децата в училище го правят, означава работа за правене вкъщи, но нали Мам каза, че Клиниката на никого не е истински дом, накрая всички си отиват у дома.

Мразя си маската, не мога да дишам през нея, ама Мам казва, че всъщност мога.

Ядем си закуската в столовата, която е стая само за ядене, човековете в свят обичат да ходят в различна стая за всяко нещо. Спомням обноски, това е, когато човековете ги е страх да не ядосат други човекове. Казвам:

— Моля, можете ли да ми дадете още палачинки?

Онази тя с престилката казва:

— Кукличка.

Не съм кукличка, но Мам прошепва, че означава, че жената ме харесва, така че трябва да я оставя да ми вика така.

Опитвам сиропа, той е суперстрашно сладък, изпивам цяла малка кутийка, преди Мам да ме спре. Казва, че е само за слагане върху палачинките, ама според мен така е гнусно.

Човекове непрекъснато идват при нея с кани кафе, тя казва не. Аз ям толкова много бекони, че обърквам бройката, когато казвам: „Благодаря ти, бебе Исус“, човековете ме гледат, защото май в Навън не го познават.

Мам казва, че когато някой се държи странно като онова дълго момче с металните неща по лицето на име Хюго, дето си тананика, или като госпожа Гарбър, дето все си чеше врата, не трябва да се смеем, освен зад лицата си, и то само ако се налага.

Никога не знам кога ще се случат разни звуци и ще ме накарат да подскоча. Много пъти не мога да видя какво ги прави, някои са тихички, като малки буболечки, но някои ми болят главата. Въпреки че всичко е винаги толкова силно, Мам все ми казва да не крещя, за да не преча на човековете. Само че често като говоря, не ме чуват.

Мам казва:

— Къде са ти обувките?

Връщаме се и ги намираме в столовата под масата, на едната има парче бекон, което изяждам.

— Микроби — казва Мам.

Нося си обувките за лентите с велкро. Тя ми казва да ги обуя.

— От тях ми болят краката.

— Не са ти по мярка ли?

— Прекалено са тежки.

— Знам, че не си свикнал, но не можеш да се разхождаш по чорапи, ами ако стъпиш върху нещо остро.

— Няма, обещавам.

Изчаква да ги обуя. В някакъв коридор сме, но не онзи горе на стълбите, Клиниката има всякакви различни части. Не мисля, че сме били тук преди, загубихме ли се?

Мам гледа навън през нов прозорец.

— Днес можем да излезем навън и да видим например дърветата и растенията.

— Не.

— Джак…

— Искам да кажа — не, благодаря.

— Свеж въздух!

На мен ми харесва въздухът в Стая Номер Седем, Норийн ни завежда обратно там. От нашия прозорец виждаме как коли паркират и отпаркират, също гълъби, а понякога и онази котка.

По-късно отиваме да си играем с доктор Клей в друга нова стая, в която има черга с дълга коса, не като Черга, която е съвсем сплескана с шарката на вълни. Чудя се дали на Черга й липсваме, дали е все още отзад в пикапа в затвора?

Мам показва на доктор Клей домашното си, говорят още за немного интересни неща като „деперсонализация“ и „жаме вю“. После аз помагам на доктор Клей да разтовари своя сандък с играчки, най-якия на света. Той говори на мобилен телефон, който не е истински.

— Радвам се да те чуя, Джак. В момента съм в клиниката. Ти къде си?

Има пластмасов банан.

— И аз — казвам аз в него.

— Какво съвпадение. Харесва ли ти тук?

— Харесва ми беконът.

Той се смее, пак не съм разбрал, че съм казал смешка.

— И на мен ми харесва беконът. Даже прекалено много.

Как може харесването да е прекалено много?

В дъното на сандъка намирам малки кукли като куче на точки и пират, и луна, и момче с изплезен език, най-любимо ми е кучето.

— Джак, той ти задава въпрос.

Премигвам към Мам.

— Е, какво не ти харесва особено тук? — пита доктор Клей.

— Човековете, дето гледат.

— Ммм?

Това го казва много често вместо думи.

— Също внезапни неща.

— Назадни неща? Кои?

— Внезапни неща — казвам му. — Дето се случват бързо-бързо.

— А, да. „Светът е по-луд, отколкото си мислим“18.

— Ъ?

— Извинявай, един стих от стихотворение. — Доктор Клей се ухилва на Мам: — Джак, можеш ли да опишеш къде беше преди клиниката?

Той никога не е ходил в Стая, така че му разказвам всичко за всичките неща в нея, какво сме правили всеки ден и такива работи, Мам ми подсказва, ако пропусна нещо. Той има пластилин, какъвто видях в Телевизор, във всякакви цветове, прави го на топки и червеи, докато си говорим. Мушвам пръст в едно жълто и ми остава малко в нокътя, а на мен не ми харесва да е жълт.

— Не си ли получавал комплект несъхнещ „Плейдоу“ за Неделно лакомство?

— Изсъхва — тук Мам се намесва. — Замисляли ли сте се? Дори с религиозна строгост да си го приберете вътре в кутията, след известно време започва да се втвърдява.

— Сигурно е така — казва доктор Клей.

— Ето защо поисках пастели и моливи, а не маркери и хартиени пелени… всичко, което може да издържи дълго, за да не се налага да поръчвам пак само след седмица.

Той продължава да кима.

— Правехме си пластилин от брашно, тоест тесто, ала то беше винаги бяло. — Мам звучи ядосано: — Мислите ли, че не бих дала на Джак друг цвят „Плейдоу“, ако можех?

Доктор Клей казва другото име на Мам.

— Никой не съди изборите и стратегията ви.

— Норийн твърди, че става по-добре, ако се смесят равни количества брашно и сол, вие знаехте ли? Аз не знаех, откъде да знам? Дори не ми е минало през ума да поискам сладкарска боя за оцветяване. Дори най-малка представа да имах…

Повтаря на доктор Клей, че е добре, но не звучи добре. Тя и той говорят за „когнитивни изкривявания“, правят упражнение с дишане, аз си играя с куклите. После времето ни свършва, защото сега той трябва да играе с Хюго.

— Той също ли е бил в барака? — питам аз.

Доктор Клей поклаща глава.

— Какво му се е случило?

— Историята на всеки е различна.

Когато се връщаме в нашата стая, аз и Мам лягаме в леглото и аз бозкам много. Тя още мирише не както трябва заради балсама, прекалено е копринена.

Дори след дрямката аз още съм уморен. Носът ми само тече, също и очите, все едно се топят отвътре. Мам казва, че съм хванал първата си настинка, това е всичко.

— Ама аз си носех маската.

— Няма значение, микробите просто се промушват. До утре сигурно и аз ще съм я хванала от теб.

Плача.

— Не сме се наиграли още.

Тя ме прегръща.

— Не искам да ходя в Рая още.

— Миличък… — Мам никога не ми е казвала така преди. — Всичко е наред, ако се разболеем, докторите ще ни оправят.

— Искам го.

— Какво искаш?

— Искам доктор Клей да ме оправи сега.

— Ами всъщност той не може да излекува настинка. — Мам хапе уста: — Но след няколко дни ще ти мине, обещавам. Хей, искаш ли да се научиш да си духаш носа?

Отнема ми само четири опита, когато изкарвам всичкото сопол в кърпичката, Мам пляска с ръце.

Норийн донася обяда, който е супи и кебапи, и ориз, който не е истински ориз, а му викат елда. За след има салата от плодове и аз ги отгатвам всичките: ябълка, портокал, а онези, които не знам, са ананас и манго, и боровинка, и киви, и диня. Това прави две верни и пет грешни, което е минус три. Няма банан.

Искам пак да видя рибите, така че слизаме в онази част, наречена Рецепция. Имат ивици.

— Болни ли са?

— На мен ми изглеждат съвсем жизнени — казва Мам. — Особено онази голямата, виж колко е важна във водораслите.

— Неее, искам да кажа в главата? Те луди риби ли са?

Тя се смее.

— Не мисля.

— Само малко си почиват ли, защото са известни?

— Тези всъщност са родени тук, в аквариума — казва жената Пилар.

Подскачам, не съм я видял да излиза от бюрото.

— Защо?

Тя ме гледа и не спира да се усмихва.

— Ами…

— Защо са тук?

— За да ги гледаме, предполагам. Не са ли красиви?

— Хайде, Джак — казва Мам, — сигурна съм, че Пилар е заета.

В Навън времето е съвсем объркано. Мам все казва „По-бавно, Джак“ и „Задръж така“, и „Свършвай вече“, и „Побързай, Джак“, казва „Джак“ по много, за да знам, че говори на мен, а не на от другите човекове. Почти никога не успявам да позная колко е часът, има часовници, ама те са със стрелки, не знам тайната, а и Часовник не е тук с неговите числа, така че се налага да питам Мам и тя се изморява от моето питане.

— Знаеш ли кое време е, време е да излезем навън.

Аз не искам, ама тя все казва:

— Хайде да опитаме, само да опитаме. Още сега, защо не?

Първо трябва пак да си сложа обувките. Също трябва да имаме и якета, и шапки, и лепкаво нещо на лицата си под маските и на ръцете си, защото слънцето може да ни изгори кожата, понеже сме от Стая. Доктор Клей и Норийн ще дойдат с нас, те нямат яки очила или каквото и да е. Изходът не е врата, а е като въздушна капсула на космически кораб. Мам не може да си спомни думата, доктор Клей казва:

— Въртяща се врата.

— А, да — казвам аз. — Знам я от Телевизор. — Харесва ми въртенето, но после сме отвън и светлината ме боли през очилата и вятърът ме удря по лицето, трябва да си вляза вътре.

— Всичко е наред — повтаря Мам.

— Не ми харесва — въртенето е заседнало, не се върти, изплюва ме навън.

— Хвани ме за ръка.

— Вятърът ще ни разкъса.

— Това е само лек бриз — казва Мам.

Светлината не е като в прозорец, идва отвсякъде около страните на яките ми очила, не беше така по време на Голямото ни измъкване. Прекалено много ужасен блестеж и свеж въздух.

— Кожата на Мам изгаря.

— Всичко е тип-топ — казва Норийн. — Големи, бавни вдишвания, браво на момчето.

Какво му е браво на момчето? Тук няма никакви вдишвания. На очилата ми има петна, гърдите ми правят бум-бум-бум и вятърът е толкова силен, че нищо не чувам.

Норийн прави нещо странно, издърпва ми маската и слага на лицето ми друга хартия. Аз я бутам с лепкавите си ръце.

Доктор Клей казва:

— Не съм сигурен, че е много до…

— Дишай в плика — казва ми Норийн.

Дишам, топло е, само правя всмукване и изсмукване.

Мам ме държи за раменете, казва:

— Хайде да се прибираме.

В Стая Номер Седем бозвам малко на леглото, още с обувките и лепкавото. По-късно идва Баба, този път й познавам лицето. Тя е донесовала книги от къщата й с хамака, три за Мам без картинки, на които много се радва, и пет за мен с картинки, Баба дори не знаеше, че пет ми е любимото число. Казва, че тези са били на Мам и на Чичо Пол, когато са били деца, не мисля, че лъже, но е трудно да вярвам, че Мам някога е била дете.

— Искаш ли да седнеш в скута на Баба да ти почета от някоя?

— Не, благодаря.

Има „Гладната гъсеница“ и „Всеотдайното дърво“, и „Давай, Куче, давай“, и „Лоракс“, и „Зайчето Питър“, разглеждам всички картинки.

— Сериозно ти говоря, с всички подробности — казва Баба на Мам много тихо, — мога да го понеса.

— Съмнявам се.

— Готова съм.

Мам продължава да клати глава.

— Какъв е смисълът, мамо? Вече свърши, вече съм от другата страна.

— Но, миличка…

— Всъщност предпочитам да не се сещаш за всички онези неща всеки път като ме погледнеш, разбираш ли?

Още сълзи се търкалят по Баба.

— Миличка — казва тя, — единственото, което си мисля, като те погледна, е алелуя.

Когато си тръгва, Мам ми чете онази за зайчето, то е Питър, ама не като свети Петър. Носи старомодни дрехи и един градинар го преследва, не знам защо си прави труда да краде зеленчуци. Краденето е лошо, но ако аз бях крадльо, щях да крада хубави неща като коли и шоколади. Не е много чудесна книга, но е чудесно да си имам толкова много нови. В Стая имах пет, но сега е плюс пет, което прави десет. Всъщност сега старите книги ги нямам, така че май имам само новите пет. Онези в Стая може би вече не са на никого.

Баба остава само малко, защото имаме друг посетител, това е нашият адвокат Морис. Не знаех, че имаме адвокат като в Планетата на съда, където човековете крещят и съдията удря с чука. Срещаме се с него в стая в не на горния етаж, има маса и мирише на сладко. Косата му е суперкъдрава. Докато той и Мам си говорят, аз упражнявам да си духам носа.

— Онзи вестник, който е отпечатал снимката ви от пети клас например — казва той, — тук бихме имали основания да претендираме за нарушаване на личното пространство.

Това „ви“ е Мам, не аз, все по-добре различавам.

— Искате да кажете като съд? В момента това изобщо не ме интересува — казва му тя. Аз й показвам кърпичката с издуханото в нея, тя вдига палци.

Морис кима много.

— Просто казвам, че трябва да помислите за бъдещето, вашето и на сина ви. — Тук аз съм синът. — Да, „Къмбарланд“ засега не искат плащане, а аз създадох фонд за вашите фенове, но трябва да ви кажа, че рано или късно ще започнат да пристигат сметки, каквито дори не сте си представяли. Рехабилитация, модерни терапии, жилище, разходи за образование и за двама ви…

Мам търка очи.

— Не искам да ви пришпорвам.

— Казахте… моите фенове?

— Ами да — казва Морис. — Потокът от дарения е непрекъснат, по един чувал на ден.

— Чувал какво?

— Какво ли не. Взех някои неща напосоки… — Вдига голяма найлонова торба от зад стола си и изважда разни пакети.

— Отворили сте ги — казва Мам и гледа в пликовете.

— Повярвайте ми, тези неща е най-добре да се проверяват. — Л-А-Й-Н-А и това е само за начало.

— Защо ни е изпратил някой ако? — питам Мам.

Морис гледа изумено.

— Знае много думи — осведомява го тя.

— А, питаш ме защо, Джак? Защото там има много откачалки.

Мислех, че откачалките са тук в Клиниката да им се помага.

— Но повечето неща, които идват, са от доброжелатели — казва той. — Шоколади, играчки, такива неща.

Шоколади!

— Реших да ви донеса първо цветята, защото асистентката ми получава главоболие от тях.

Вдига много цветя в найлоново невидимо, това било миришело.

— Какви играчки са играчките? — прошепвам аз.

— Виж, ето една — казва Мам и я изважда от един плик. Малък дървен влак. — Не дърпай така.

— Извинявай — тутукам го по масата и надолу по крака, и по пода, и нагоре по стената, която е синя в тази стая.

— Силен интерес от няколко национални телевизии — казва Морис, — може да помислите за книга по-нататък…

Устата на Мам не е дружелюбна.

— Смятате, че трябва сами да се продадем, преди да го е направил друг.

— Не бих се изразил точно така. Предполагам, че светът има много какво да научи от вас. Цялата идея за живот без разточителство, по-наболяла не може и да бъде.

Мам избухва в смях.

Морис се смее малко никакво.

— Но, разбира се, това вие си решавате. Едно по едно.

Тя чете някои от писмата.

— „Малък Джак, ти, прекрасно момче, радвай се на всеки миг, защото го заслужаваш, защото буквално си се върнал от Ада!“

— Това кой го казва? — питам аз.

Тя обръща листа.

— Не я познаваме.

— А защо казва, че съм прекрасен?

— Чула е за теб по телевизията.

Гледам в пликовете, дето са най-дебели, за още влакчета.

— Ето, тези изглеждат добре — казва Мам и подава малка кутия шоколадови бонбони.

— Има още. — Аз съм намеривал една много голяма кутия.

— Не, тези са прекалено много, ще ни стане лошо.

На мен ми е вече лошо с настинката, така че няма да имам против.

— Тези ще ги дадем на някого — казва Мам.

— На кого?

— Може би на сестрите.

— Играчките и тем подобни мога да предам на някоя детска болница — казва Морис.

— Чудесна идея. Избери си няколко за себе си — казва ми Мам.

— Колко?

— Колкото искаш. — Чете друго писмо: — „Бог да благослови вас и вашия прекрасен син-светец, моля се да откриете всички прекрасни неща на този свят, да се сбъднат всичките ви мечти и пътят в живота ви да бъде осеян с щастие и злато“. — Слага го на масата. — Откъде ще намеря време да отговоря на всичките?

Морис клати глава.

— Онзи кучи… да го наречем обвиняемия, вече ви е отнел седем от най-хубавите години от живота. Аз лично не бих губил и секунда повече.

— Откъде сте сигурен, че са щели да бъдат най-хубавите години в живота ми?

Той свива рамене.

— Просто се опитвам да кажа… били сте на деветнайсет, нали?

Има суперяки неща, кола с колела, дето правят жжжжжж, свирка с формата на прасе, надувам я.

— Ау! Това е шумничко — казва Морис.

— Прекалено шумно — казва Мам.

Правя го още веднъж.

— Джак…

Оставям я. Намирам мек кадифен крокодил колкото крака ми, дрънкалка със звънче, клоунско лице, дето като му натисна носа, казва „хахахахаха“.

— И това не, тръпки ме побиват от него — казва Мам.

Прошепвам чао-чао на клоуна и го слагам обратно в плика му. Има нещо като квадрат с вързана за него писалка, на който мога да рисувам, но е твърда пластмаса, не хартия, също и кашон с маймуни с къдрави ръце и опашки, за да се прави верига от маймуни. Има пожарна кола, мече с шапка, която не се сваля дори като дърпам силно. На етикета снимка с бебешка глава е задраскана с линия и пише „0–3“, може би това означава, че убива бебета за три секунди?

— О, хайде, Джак — казва Мам. — Не ти трябват толкова много.

— Колко ми трябват?

— Не знам…

— Само се подпишете тук, там и там — казва й Морис.

Аз си дъвча пръста под маската. Мам вече не ми казва да не го правя.

— Колко ми трябват?

Тя вдига поглед от документите, които пише:

— Избери, ох… избери пет.

Броя, колата и маймуните, и квадрата за писане, и дървения влак, и дрънкалката, и крокодила, това прави шест, не пет, но Мам и Морис говорят и говорят. Намирам голям празен плик и слагам вътре всичките шест.

— Добре — казва Мам и хвърля останалите пакети обратно в голямата торба.

— Чакай — казвам аз. — Мога да пиша на торбата, мога да напиша „Подаръци от Джак за Болните деца“.

— Морис ще се погрижи.

— Ама…

Мам пухти.

— Имаме много неща да вършим и трябва да оставим хората да правят някои вместо нас, иначе главата ми ще експлодира.

Защо главата ще й експлодира, ако аз пиша на торбата?

Изваждам пак влакчето, слагам го в ризата си, то ми е бебето и излиза, и аз го целувам навсякъде.

— Може би през януари, най-рано през октомври може да се даде ход на делото — казва Морис.

Знам делото за сладките, Гущера трябва да пише с пръст, а когато Алиса катурва преградата на съдебните заседатели, го слага с главата надолу, без да иска, хаха.

— Не, колко време ще бъде в затвора? — пита Мам.

Говори за него — Стария Ник.

— Ами прокурорът ми казва, че се надява да е двайсет и пет до доживотна, а за федерални престъпления няма помилване — казва Морис. — Имаме отвличане със сексуална цел, незаконно задържане, множество изнасилвания, цяла батарея престъпления… — Той брои на пръсти, не наум.

Мам кима.

— А бебето?

— Джак?

— Първото. Това не се ли брои за някакъв вид убийство?

Тази приказка никога не съм я чувал.

Морис извърта уста.

— Не, ако то не е родено живо.

— Тя.

Не знам кой е „тя“.

— Тя, прощавайте — казва той. — Можем да се надяваме най-много на престъпна немарливост, дори безразсъдство…

Алиса се опитват да не я допуснат в съда, задето е повече дълга от миля. Има стихотворение, което е объркващо:

Норийн е там, без да съм видял, пита дали искаме да вечеряме сами, или в столовата. Аз си нося всичките играчки в големия плик. Мам не знае, че са шест, не пет. Някои човекове помахват, когато влизаме, и им махам и аз, като момичето без коса и с татуировки на цялата шия. Нямам много против човековете, ако не ме докосват.

Жената с престилката каза, че чула, че съм излизал навън, не знам как ме е чула.

— Хареса ли ти?

— Не — казвам аз. — Искам да кажа — не, благодаря.

Уча много още обноски. Когато нещо е гадно на вкус, казваме, че е интересно, като дивия ориз, който щипе, все едно не е сварен. Когато си духам носа, сгъвам кърпичката, та никой да не вижда сопола, той е тайна. Ако искам Мам да слуша мен, а не някой човек друг, казвам „Извинете“, понякога повтарям „Извинете“ цяла вечност, а после като попита какво има, аз вече не помня.

Когато сме по пижами с махнати маски и аз бозвам на леглото, се сещам и питам:

— Кой е първото бебе?

Мам се навежда и ме гледа.

— Ти каза на Морис, че имало „тя“, която е направила убийство.

Тя клати глава.

— Имах предвид, че нея са я убили, един вид. — Лицето й е обърнато от мен.

— Аз ли съм го направил?

— Не! Нищо не си направил, беше година преди изобщо да се родиш — казва Мам. — Нали помниш как казвах, че като си дошъл първия път, на Креватчо, си бил момиче?

— Аха.

— Ето, за нея говорех.

Още повече съм объркан.

— Мисля, че тя се опитваше да бъде теб. Връвта… — Мам слага лице в ръцете си.

— Връвта на щората? — поглеждам я, в линиите идва само тъмно.

— Не, не, нали се сещаш за връвта, която ходи до пъпчето?

— Ти си я отрязала с Ножица и вече съм бил свободен.

Мам кима.

— Само че при момичето бебе се оплете, докато излизаше, и затова тя не можеше да диша.

— Не ми харесва тази приказка.

Тя притиска вежди.

— Чакай да довърша.

— Не ис…

— Той беше там, гледаше ме. — Мам почти крещи: — Не знаеше нищо за раждането на бебета, дори не си беше направил труда да провери в Гугъл. Усещах върха на главата й, беше хлъзгава, напъвах и напъвах, крещях „Помощ, не мога, помогни ми…“. А той просто стоеше там.

Чакам.

— Тя в корема ти ли остана? Момичето бебе?

Мам не казва нищо една минута.

— Излезе синя.

Синя?

— Така и не отвори очи.

— Трябваше да помолиш Стария Ник за лекарство за нея, за Неделно лакомство.

Мам клати глава.

— Връвта се беше оплела около шията й.

— Още ли беше вързана в теб?

— Докато той не я отряза.

— И после е била свободна?

На одеялото капят сълзи. Мам кима и плаче, но на без звук.

— Свърши ли вече? Приказката?

— Почти — очите й са затворени, но водата още се стича. — Той я взе и я погреба под един храст в задния двор. Искам да кажа само тялото й.

Била е синя.

— Онази част, която беше наистина „тя“, се върна директно в Рая.

— Рециклирала се е?

Мам почти се усмихва.

— Ще ми се да вярвам, че така е станало.

— Защо ще ти се да вярваш така?

— Може би наистина си бил ти и година по-късно опита отново и слезе обратно като момче.

— Този път наистина бях аз. Не се върнах горе.

— Няма начин — сълзите падат пак, тя ги забърсва. — Този път не го пуснах в Стая.

— Защо?

— Чух бипкането по вратата и изревах: „Изчезвай“. Обзалагам се, че това го е ядосало.

— Готова бях, този път исках да сме си само двамата с теб.

— Какъв цвят бях?

— Тъмнорозово.

— Отворих ли си очите?

— Роди се с отворени очи.

Правя най-огромно голямата прозявка.

— Сега може ли да спим?

— О, да — казва Мам.

През нощта бум падам на пода. Носът ми тече много, но не знам да го духам в тъмното.

— Това легло е прекалено малко за двама — казва Мам на сутринта. — По-удобно ще ти е в другото.

— Не.

— Какво ще кажеш да вземем матрака и да го сложим точно тук до моето легло, така че да можем да си държим ръцете?

Клатя глава.

— Помогни ми да го измислим, Джак.

— Да си бъдем двамовете в едно, ама да си прибираме лактите.

Мам си духа носа силно, мисля, че настинката е прескочила от мен на нея, само че и аз си я имам.

Споразумяваме се, че ще вляза с нея под душа, но ще си държа главата навън. Лепенката на пръста ми е паднала и не мога да я намеря. Мам ми реше косата, заплетеното боли.

Имаме четка за коса и две четки за зъби, и всичките ни нови дрехи, и малкото дървено влакче, и другите играчки, дето Мам още не е преброила, та не знае, че съм си взел шест, а не пет. Не знам къде трябва да отидат тези работи, някои на скрина, други на масата до леглото, някои в гардероба, все се налага да питам Мам къде ги е сложила.

Тя чете една от нейните книги без картини, ама аз вместо това й нося с картинките. „Много гладната гъсеница“ е суперпрахосник, яде дупки в ягодите и саламите, и всичко, и оставя останалото. Мога даже да си сложа наистина пръста в дупките, мислех, че някой е накъсовал книгата, ама Мам казва, че нарочно е направена така, за да е още по-забавно. Харесва ми „Давай, Куче, давай“, особено когато се бият с ракети за тенис.

Норийн чука на вратата и носи нещо много вълнуващо, първо са меки разтегливи обувки като чорапи, ама от кожа, второто е часовник само с числа, та да мога да го разпознавам както Часовник. Казвам:

— Часът е девет и петдесет и седем. — Много е малък за Мам, само за мен е, Норийн ми показва как да затегна лентата на китката си.

— Всеки ден подаръци, ще се разглези — казва Мам и си вдига маската, за да си издуха пак носа.

— Доктор Клей заръча да получава всичко, което му дава някакво чувство за контрол — казва Норийн. Като се усмихва, очите й се сбръчкват. — Сигурно вече тъгувате за дома?

— За дома? — гледа я Мам неразбиращо.

— Извинявайте, не исках да…

— Не беше дом, беше звукоизолирана килия.

— Не прозвуча както исках, извинете ме — казва Норийн.

Отива си бързо. Мам не казва нищо, само пише в тетрадката си.

Ако Стая не е била дом, това означава ли, че си нямаме?

Тази сутрин давам на доктор Клей пет, той много се радва.

— Струва ми се малко смехотворно да продължаваме да носим тези маски, при условие че вече хванахме настинка — казва Мам.

— Ами — казва той — има и по-лоши неща.

— Е, да, но така или иначе непрекъснато ги вдигаме, за да си духаме носовете…

— Вие решавате — свива рамене той.

— Сваляй маската, Джак — казва ми Мам.

— Урааа.

Слагаме ги в боклука.

Пастелите на доктор Клей живеят в кутия от картон, на която пише: „120“, точно колкото са вътре. Имат страхотни имена, написани с малки букви по страните като „Атомна мандарина“ и „Кафяво мече“, и „Зелена гъсеница“, и „Открит космос“, дето никога не съм знавал, че си има цвят, също „Планинско величие лилаво“ и „Розов тормозов“, и „Яко жълто“, и „Безкрайно небесно синьо“. Някои са написани грешно нарочно, на шега, като „Бледоморален“, на това не е много смешно си мисля аз. Доктор Клей казва, че мога да използвам колкото искам, ама аз избирам само петте, с които знам да оцветявам, като онези в Стая, син и зелен, и оранжев, и червен, и кафяв. Той пита дали мога да нарисувам Стая, ама аз вече правя космическа ракета с кафяво. Има даже бял пастел, той невидим ли ще е?

— Ами ако хартията беше черна — казва доктор Клей — или пък червена? — Намира ми черна страница да опитам и е прав, на нея виждам бялото. — Какъв е този квадрат около ракетата?

— Стени — казвам му. Там е бебето аз, дето съм момиче и маха чао-чао, и бебето Исус, и Йоан Кръстител, те нямат дрехи, защото е слънчево с Жълтото лице на Господ.

— Това на рисунката майка ти ли е?

— Тя е най-долу и си подремва.

Истинската Мам се засмива леко и си издухва носа. Това ми спомня да издухам и моя, защото капе.

— А мъжът, когото наричаш Стария Ник, той там ли е някъде?

— Добре, той може да е ей тук в този ъгъл в килията си. — Правя го зад много дебели решетки, той ги е захапал. Има десет решетки, най-силното число, дори ангел не може да ги прогори и отвори с горелката си, а Мам казва, че никой ангел така или иначе няма да си пусне горелката заради лош човек. Показвам на доктор Клей колко много броене мога чак до 1 000 029 и дори повече, ако искам.

— Познавам едно момченце, дето брои едни и същи неща отново и отново, когато е изнервено, не може да спре.

— Какви неща?

— Чертите по тротоара, копчета, такива работи.

Според мен това момче по-добре да си брои зъбите, защото те са си винаги там, освен ако не изпадат.

— Все говорите за страх от раздяла — казва Мам на доктор Клей, — но аз и Джак няма да се разделяме.

— Да, но вече не сте само двамата, нали?

Тя дъвче уста. Говорят си за социална „реинтеграция“ и „самообвинение“.

— Най-хубавото, което сте направили, е, че сте го измъкнали рано — казва доктор Клей. — На пет са все още пластични.

Не съм пластичен, аз съм истинско момче.

— … може би достатъчно малък, за да забрави — казва той, — което би било истинска благодат.

Това май е „благодаря“ на испански.

Искам да си играя още с куклата момче с изплезения език, но времето свършва, доктор Клей трябва да си играе с госпожа Гарбър. Казва, че може да заема куклата до утре, но тя пак ще си е на доктор Клей.

— Защо?

— Ами защото всичко на света си е на някого.

Като шестте ми нови играчки и новите ми пет книги, а и Зъб е мой, мисля, защото Мам вече не го искаше.

— Освен нещата, които споделяме с другите — казва доктор Клей, — като например реките и планините.

— Улицата?

— Точно така, всички можем да използваме улицата.

— Аз тичах по улицата.

— Да, когато бягаше.

— Защото не бяхме негови.

— Точно така — усмихва се доктор Клей. — Знаеш ли ти на кого си, Джак?

— Аха.

— На себе си.

Всъщност греши, аз съм на Мам.

Клиниката все има още места, като например има стая с гигантромен Телевизор и аз подскачам на място с надеждата, че може да дават „Дора“ или „Спондж Боб“, не сме се виждали отдавна, ама има само голф, а трима стари човекове, на които не им знам имената, гледат.

В коридора си спомням и питам:

— За какво е „благодат“?

— Ъ?

— Доктор Клей каза, че съм ластичен и ще забравя.

— Ааа — казва Мам. — Той смята, че скоро вече няма да помниш Стая.

— Да, бе — гледам я аз невярващо. — Трябва ли да забравя?

— Не знам.

Сега все това повтаря. Вече е далеч напред, при стълбите, трябва да тичам, за да я настигна.

След обяд Мам казва, че е време да опитаме пак да отидем в Навън.

— Ако стоим само вътре, все едно изобщо не сме правили Голямото измъкване. — Звучи раздразнено, вече си връзва обувките.

После шапката и очилата, и обувките, и лепкавото нещо, уморен съм.

Норийн ни чака до аквариума.

Мам ми дава да се завъртя на вратата пет пъти. Бута ме и излизаме.

Толкова е светло, мисля, че ще запищя. После очилата ми потъмняват и нищо не виждам. Въздухът мирише странно в разранения ми нос, а вратът ми е схванат.

— Представи си, че го гледаш по телевизията — казва ми Норийн в ухото.

— Ъ?

— Опитай. — После си преправя гласа: — „Ето едно момче на име Джак, което отива на разходка с майка си и тяхната приятелка Норийн“.

Гледам го.

— Какво има Джак на лицето?

— Яки червени очила.

— Мда, точно така. Ето, всички заедно вървят през паркинга в един приятен априлски ден.

Има четири коли — червена, зелена и черна, и кафеникавозлатна. „Печена пръст“, така му се казва пастелът. Вътре в прозорците са като къщички със седалки. Едно мече виси на стъклото в червената. Погалвам носа на колата, много е гладко и студено като ледче.

— Внимавай — казва Мам, — може да се пусне алармата.

Не знаех, прибирам си ръцете под лактите.

— Хайде да отидем на тревата. — Издърпва ме малко.

Счупвам зелените иглички под обувките си. Навеждам се и потривам, не ми режат пръстите. Онзи, дето Раджа се опита да изяде, почти се е затворил. Гледам пак тревата, има клонче и листо, дето е кафяво, и нещо друго, то пък жълто.

Жужене, поглеждам нагоре, небето е толкова голямо, че почти ме смачква.

— Мам. Още един самолет!

— Реактивна диря — посочва тя. — Току-що си спомних, така се казва онази ивица.

Стъпвам върху цвете, без да искам, има сто и дори повече, не букет, както откачалките ни изпращат по пощата, растат направо по земята, също като коса по главата ми.

— Нарциси — показва Мам, — магнолии, лалета, люляк. А това ябълков цвят ли е? — Души всичко, слага ми носа върху едно цвете, но е прекалено сладко, става ми лошо. Избира един люляк и ми го дава. Отблизо дърветата са великански великани, имат нещо като кожа, ама по-грапава, когато ги галим. Намирам триъгълниково нещо, което е голямо колкото носа ми, и Норийн казва, че е камък.

— На милиони години е — казва Мам.

Откъде пък знае? Аз поглеждам отдолуто му, няма етикет.

— Ей, виж тук — коленичи Мам.

Едно нещо пълзи. Мравка.

— Недей! — викам аз и слагам ръцете си около нея като броня.

— Какво има? — пита Норийн.

— Моля те, моля те, моля те — казвам на Мам, — недей тази.

— Всичко е наред, разбира се, че няма да я смачкам.

— Обещай.

— Обещавам.

Вдигам си ръцете, мравката я няма и аз плача.

После обаче Норийн намира друга и после още една, две носят нещо между себе си, дето е десет пъти по-голямо.

Нещо друго се върти и слиза от небето, и каца пред мен, та аз отскачам назад.

— Ехе, вертолетче.

— Защо?

— Това е семенцето на ето това кленово дърво в мъничко… ммм, нещо като перки, които му помагат да стигне надалеч.

Толкова е тънко, че виждам през сухите му линийки, в средата е по-дебело кафяво. Има и дупчица. Мам го хвърля във въздуха, то се завърта и пада отново.

Показвам й друго, дето нещо не му е наред.

— То е просто единично, загубило си е другото крилце.

Хвърлям го високо и то си лети добре, прибирам си го в джоба.

Ама най-якото нещо е, че има страхотен бръмчащ шум, поглеждам нагоре и е истински хеликоптер, много по-голям от самолета…

— Хайде да се прибираме — казва Норийн.

Мам ме грабва за ръката и ме дърпа силно.

— Чакай… — казвам аз, ама ми изчезва всичкият въздух, дърпат ме между двете, носът ми тече. Когато скачаме обратно през въртящата се врата, в главата ми е размазано. Онзи хеликоптер е бил пълен с папараци, които се опитват да откраднат снимки на мен и Мам.

След дрямката настинката още не ми се е оправила. Играя си със съкровищата си, камъка и раненото ми хеликоптерче, и люляка, който се е увиснал. Баба чука с повече посетители, но чака отвън, за да не стане голяма тарапана. Човековете са двамове, казват се Чичо, дето е Пол, който има сплескана коса точно до ушите, и Дийна, дето ми е Леля, с квадратни очила и милион черни плитки като змии.

— Имаме си дъщеря, казва се Бронуин и страхотно ще се зарадва да се запознае с теб — казва ми тя. — Дори не подозираше, че си има братовчед… е, никой от нас не подозираше за теб допреди два дни, когато баба ти се обади да ни каже новината.

— Веднага щяхме да запалим колата, ама лекарите казаха… — Пол спира да говори, слага си юмрука в очите.

— Всичко е наред, мило — казва Дийна и му потърква крака.

Той си прочиства гърлото много шумно.

— Идва ми на вълни.

Аз никакви вълни не виждам.

Мам го прегръща през рамото.

— През всичките тези години е мислел, че малката му сестра сигурно е мъртва — обяснява ми.

— Бронуин? — питам аз без глас, ама тя чува.

— Не, аз, нали си спомняш. Пол ми е брат.

— Да, знам.

— Не знаех какво да… — Гласът му пак спира, издухва си носа. Мнооого по-силно е от моето духане, като слонове.

— А къде е Бронуин? — пита Мам.

— Ами — казва Дийна — мислехме, че… — Поглежда Пол.

— С Джак може да се запознаете с нея някой от идните дни. Тя ходи в „Жабките на Ли“.

— Това какво е? — питам аз.

— Сграда, където хората си изпращат децата, когато са заети с други неща — казва Мам.

— Защо децата са заети?

— Не, когато родителите са заети.

— Всъщност Бронуин го обожава — казва Дийна.

— Учи езика на знаците и хип-хоп — казва Пол.

Иска да ни снима и да ги изпрати по имейл на Дядо в Австралия, който утре ще се качи на самолета.

— Не се тревожи, той няма да има проблем, само трябва да се запознае с него — казва Пол на Мам, а аз не знам кой е „той“ и кой е „него“. Също не знам и как да влизам в снимки, но Мам казва само да гледам в апарата, все едно ми е приятел, и да се усмихвам.

Пол ми показва после малкия екран, пита коя според мен е най-хубава, първата или втората, или третата, ама те са еднакви.

Ушите ми са изморени от всичкото говорене.

Когато си отиват, си мислех, че сме си само двамовете пак, но Баба влиза и прегръща Мам дълго и ми издухва още една целувка от съвсем близо, та усещам духането.

— Как е любимият ми внук?

— Това си ти — казва ми Мам. — Какво казваш, когато някой те попита как си?

Пак обноски.

— Благодаря.

И двете се смеят, пак съм направил смешка, без да искам.

— Много добре, тогава и аз благодаря — казва Баба.

— Много добре, тогава и аз благодаря.

— Освен ако не си добре, разбира се, тогава може да кажеш: „Днес не съм на сто процента“. — Обръща се пак към Мам: — А, между другото, Шарън, Майкъл Кийлър, Джойс как му беше името… всичките се обаждаха.

Мам кима.

— Нямат търпение да те посрещнат отново.

— Аз… лекарите казват, че още не съм съвсем готова за посещения — казва Мам.

— Да, разбира се.

Мъжът Лио е на вратата.

— Може ли да влезе само за мъничко? — пита Баба.

— Все едно — отговаря Мам.

Той ми е Доведен дядо, така че Баба казва, че може да му викам Додя, не знаех, че тя знава думи-сандвичи. Той мирише странно като пушек, зъбите му са изпоразкривени, а веждите му са на всички посоки.

— Защо всичката му коса е на лицето, а не на главата?

Той се смее, макар че аз шепна на Мам.

— И аз това питам — казва той.

— Запознахме се по време на един уикенд за индийски масаж за глава — казва Баба. — Избрах го заради най-гладката работна повърхност. — И двамовете се смеят, Мам обаче не.

— Може ли да бозна? — питам аз.

— След минутка — казва Мам, — като си отидат.

— За какво говори? — пита Баба.

— Няма значение.

— Мога да повикам сестрата.

Мам клати глава.

— Има предвид кърмене.

Баба я гледа изумено.

— Да не искаш да кажеш, че още…

— Нямаше причина да спирам.

— Да, затворени в онова място, предполагам всичко е било… ама дори така, пет години…

— Не знаеш за какво говориш.

Устата на Баба е нацупена надолу.

— Не е да не съм питала.

— Мамо…

Додя се изправя.

— Най-добре да ги оставим да си починат вече.

— Сигурно — казва Баба. — Чао-чао тогава, до утре…

Мам пак ми чете „Всеотдайното дърво“ и „Лоракс“, но тихичко, защото гърлото я боли, а също и главата. Бозвам, даже много вместо вечеря, Мам заспива по средата.

Харесва ми да й гледам лицето, когато не знае.

Намирам сгънат вестник, посетителите сигурно са го донесовали. Отпред има мост, счупен на две, чудя се дали е вярно. На другата страница има една на мен и Мам, и полицията, откогато тя ме носеше в Участък. Пише: „Надежда За Момчето Бонзай“. Отнема ми малко време да разбера думите.

Мам се е събудила, взема ми вестника от ръката.

— Какво ще кажеш за книжката със зайчето Питър?

— Ама това съм аз, Момчето Бонзай.

— Бозай какво? — поглежда вестника и си бута косата от лицето, после нещо като простенва.

— Какво е „бонзай“?

— Много мъничко дърво. Хората си гледат такива в саксии в къщите, подрязват ги всеки ден, за да са къдрави.

Мисля си за Цвете. Никога не сме го рязовали, давахме му да расте колкото си иска, а то вместо това умря.

— Аз не съм дърво, аз съм момче.

— Това е само метафора — намачква вестника в боклука.

— Пише, че съм поразителен, ама това го правят трансформерите.

— Хората от вестниците пишат много неверни неща.

Човековете от вестниците, звучи като онези в „Алиса“, които са всъщност тесте карти.

— Пише, че си красива.

Мам се смее.

Всъщност е така. Толкова много лица на човекове вече видях на истинско, а нейното е най-много красивото. Трябва пак да си духам носа, кожата се зачервява и боли. Мам си изважда безболяващите, но те не спират главобола. Не мислех, че ще я боли и в Навън. Галя й косата в тъмното. Не е съвсем черно в Стая Номер Седем, Сребърното лице на Господ е в прозореца и Мам е права, изобщо не е кръг, остро е и от двете страни.

През нощта микроби вампири се носят с маски, така че да не виждаме лицата им, има и празен ковчег, който се превръща в огромна тоалетна и казанчето отмива целия свят.

— Шшш, шшш, сънуваш. — Това е Мам.

После Аджит полудява и слага акото на Раджа в пакет, за да ни го изпрати, защото съм си взел шест играчки. Някой ми чупи костите и мушка вътре в тях игли.

Будя се разплакан и Мам ми дава да бозкам много, дясната е, но е доста гъсто.

— Взех си шест играчки, не пет — казвам й.

— Какво?

— Онези, дето откачените фенове ни изпратиха, взех си шест.

— Няма значение.

— Има, взех и шестата, не я изпратих на болните деца.

— Бяха за теб, всичките бяха твои подаръци.

— Тогава защо можеше само пет да си взема?

— Можеш да вземеш колкото искаш. Сега заспивай.

Не мога.

— Някой ми е затворил носа.

— Просто сополите се сгъстяват, означава, че скоро ще се оправиш.

— Ама не мога да се оправя, като не мога да дишам.

— Ето защо Господ ти е дал уста, през която да дишаш. План „Б“ — намигва Мам.

Когато започва да става светло, си изброяваме приятелите в света, Норийн и доктор Клей, и доктор Кендрик, и Пилар, и жената с престилката, дето не й знам името, и Аджит, и Наиша.

— Те кои са?

— Мъжът и бебето с кучето, дето извикаха полицията — казвам й.

— А, да.

— Само дето мисля, че Раджа е враг, защото ми отхапова пръста. А, също и инспектор Оу, и мъжът полиция, дето не му знам името, и Капитана. Това прави десет и един враг.

— Баба и Пол, и Дийна — казва Мам.

— Бронуин братовчедка ми, само че още не я познавам. Лио, дето е Додя.

— Той е почти на седемдесет и смърди на трева — казва Мам. — Сигурно си го е хванала за утеха.

— Какво е утеха?

Вместо да ми отговори, тя пита:

— До колко стигнахме?

— Петнайсет и един враг.

— Кучето е било изплашено, все пак причината е била основателна.

Буболечките хапят с причина. Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки, Мам вече не си спомня да го казва.

— Добре — казвам, — шестнайсет. Плюс госпожа Гарбър и момичето с татуировки, и Хюго, само че ние почти не говорим с тях, това брои ли се?

— О, да.

— Тогава стават деветнайсет. — Трябва да ида да си взема още една кърпичка, по-меки са от тоалетна хартия, но понякога се късат, като се намокроват. После съм станал и готов, така че се състезаваме по обличане, аз печеля, само дето си забравям обувките.

Вече мога да слизам по стълбите много бързо по дупе туп-туп-туп, та зъбите ми тракат. Не мисля, че съм като маймуна, както казват човековете от вестниците, ама не знам, онези на Планетата на дивата природа нямат стълби.

За закуска изяждам четири пържени филии.

— Раста ли?

Мам ме гледа от горе до долу.

— С всяка изминала минута.

Отиваме да видим доктор Клей и Мам ме кара да му разкажа за сънищата си.

Той смята, че мозъкът ми вероятно прави пролетно почистване.

Аз го гледам и не разбирам.

— Сега, когато вече си в безопасност, той събира всички онези страшни мисли, които вече не ти трябват, и ги изхвърля под формата на лоши сънища. — Ръцете му пак се разтварят настрани.

Не казвам заради обноските, но всъщност той съвсем го е объркал. В Стая бях в безопасност, в Навън е страшното.

Доктор Клей вече говори с Мам за това, как тя иска да удари шамар на Баба.

— Това не е позволено — казвам аз.

Тя премигва.

— Не искам наистина. Само понякога.

— А преди да ви отвлекат, случвало ли ви се е да искате да я ударите? — пита доктор Клей.

— О, със сигурност — Мам го поглежда, после се смее като простенване. — Супер, животът ми вече се върна към нормалното.

Намираме друга стая с две неща, дето знам какво са, компютри. Мам казва:

— Отлично, ще изпратя имейли на няколко приятели.

— На кого от деветнайсетте?

— А, всъщност те са мои стари приятели, ти още не ги познаваш.

Сяда и прави щрак-щрак върху онова с буквите известно време, аз гледам. Тя се мръщи на екрана.

— Не мога да си спомня паролата.

— Какво е…?

— Такава съм… — покрива си устата. Диша стържещо през носа. — Както и да е. Ей, Джак, хайде да ти намерим нещо забавно, а?

— Къде?

Мърда мишката малко и изведнъж има снимка на Дора. Аз се приближавам да гледам, тя ми показва неща да щракам със стрелкичка, та да мога сам да играя играта. Слагам всички парченца от вълшебната чиния заедно и Дора и Ботичко пляскат с ръце и пеят песничка за благодаря. По-хубаво е даже от Телевизор.

Мам е с другия компютър и търси някаква книга с лица, която била ново изобретение, написва имената и то й ги показва усмихнати.

— Те много ли са стари? — питам аз.

— Повечето на двайсет и шест, като мен.

— Ама ти каза, че са стари приятели.

— Това просто означава, че съм ги познавала преди много време. Изглеждат толкова различни… — Слага си очите по-близо до снимките, мърмори неща като: „Южна Корея“ или „Вече разведена, стига бе…“.

Има друг нов уебсайт, който търси и намира, ама е за видеоклипове и песни, и разни други. Мам ми показва две котки да танцуват с обувки за балет, дето е смешно. После отива в други сайтове само с думи като „насилствено затваряне“ и „трафик“, казва дали може да я оставя да почете малко, така че аз опитвам играта с Дора пак и този път печеля Променлива звезда.

Някой стои на вратата, аз скачам. Хюго е, не се усмихва.

— Аз скайпирам в два.

— Ъ? — казва Мам.

— Аз скайпирам в два.

— Извинявай, не знам за какво…

— Скайпирам на майка ми всеки ден в два следобед, сигурно вече от две минути ме чака, записано е в графика на вратата.

В стаята ни на леглото има малка машина с бележка от Пол. Мам казва, че е като онази, която слушала, когато Стария Ник я откраднал, само че на тази има картинки, които можеш да мърдаш с пръста си и не само хиляда песни, а милион. Сложила е топченцата в ушите си, кима на някаква музика, дето не чувам, и пее тихичко, че е милион различни човекове всеки ден.

— Нека аз.

— Казва се „Горчиво-сладка симфония“, когато бях на тринайсет, непрекъснато я слушах. — Слага едно топче в моето ухо.

— Прекалено силно. — Издърпвам го.

— Внимавай с него, Джак. Подарък ми е от Пол.

Не знаех, че е нейно, тоест не мое. В Стая всичко беше наше.

— Чакай, ето „Бийтълс“, ето една стара, която може да ти хареса, отпреди около петдесет години — казва тя. — „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Объркан съм.

— Човековете не се ли нуждаят от храна и такива работи?

— Е, да, но всичко това не си струва, ако нямаш и някого да обичаш — казва Мам, прекалено силно говори, продължава да преглежда имената с пръст. — Например направен е експеримент с бебета маймуни, един учен ги взел от майките им и ги държал сам-самички в клетка… и знаеш ли какво, не пораснали правилно.

— Защо не са пораснали?

— Не, станали по-големи, но били особени, защото никой не ги е гушкал?

— Как особени?

Тя щраква и изключва машинката.

— Всъщност, Джак, извинявай, не знам защо го споменах.

— Как особени?

Мам дъвче устна.

— Болни в главите.

— Като откачалките?

Тя кима:

— Хапели се и такива работи.

Хюго си реже по ръцете, но не мисля, че се хапе.

— Защо?

Мам пухти:

— Нали разбираш, ако майките им са били с тях, щяха да са гушкали бебчетата маймуни, но защото млякото е идвало само от маркучи, те… Оказва се, че любов им трябва не по-малко от мляко.

— Тази приказка е лоша.

— Извинявай. Наистина съжалявам. Не биваше да ти казвам.

— Не, биваше.

— Но…

— Не искам да има лоши приказки, не искам да ги знам.

Мам ме прегръща силно.

— Джак, малко странно се държа тази седмица, нали?

Не знам, защото всичко е странно.

— Все обърквам нещата. Знам, че имаш нужда да бъда Мам, но сега ми се налага да си спомня и как да бъда себе си и е…

Ама аз мислех, че тя и Мам са едно и също.

Искам пак да изляза Навън, но Мам е прекалено уморена.

— Какъв ден е тази сутрин?

— Четвъртък — казва Мам.

— Кога е Неделя.

— Петък, събота, неделя…

— След три, както в Стая?

— Да, навсякъде седмицата има седем дни.

— Какво ще поискаме за Неделно лакомство?

Мам клати глава.

Следобед влизаме в микробуса, на който пише Клиника „Къмбарланд“, минаваме наистина през големите порти и тръгваме към останалия свят. Аз не искам, ама трябва да отидем да покажем на зъболекаря зъбите на Мам, дето още я болят.

— Там ще има ли човекове не наши приятели?

— Само зъболекарката и една асистентка — казва Мам. — Отпратили са всички останали, това е специално посещение само за нас.

Ние сме с шапките и яките тъмни очила, но не и слънцезащитното, защото лошите лъчи отскачат от стъклото. Позволяват ми да остана с разтегливите обувки. В микробуса има шофьор с бейзболна шапка, мисля, че е на без звук. Има специално столче върху седалката, което ме прави по-висок, за да не ми строши коланът гърлото, ако натиснем спирачки внезапно. Не ми харесва стегнатото на колана. Гледам през прозореца и си духам носа, днес е по-зеленикаво.

Много тя и много той по тротоарите, никога не съм виждал толкова много, чудя се всички ли са истински наистина, или само някои.

— Някои от жените са с дълга коса като нас — казвам аз на Мам, — но мъжете не.

— Е, някои го правят, рок звездите например. Не е правило, просто норма.

— Какво е…?

— Глупав навик, който всички имат. Искаш ли да те подстрижем? — пита Мам.

— Не.

— Не боли. Аз бях с къса коса преди… когато бях на деветнайсет.

Клатя глава:

— Не искам да си загубя силното.

— Какво?

— Мускулите, като Самсон в приказката.

Това я разсмива.

— Виж, Мам, един мъж се запалва!

— Просто си пали цигарата — казва тя. — Преди и аз пушех.

Гледам я неразбиращо.

— Защо?

— Не помня вече.

— Виж, виж!

— Не викай.

Соча й, където много малки вървят по улицата.

— Децата са вързани заедно.

— Не, не мисля, че са вързани — Мам залепва лице по-близо на прозореца. — Не, просто се държат за въжето, за да не се загубят. Ето, виж, най-мъничките са в колички, по шест във всяка. Сигурно са от детска забавачка като онази, където ходи Бронуин.

— Искам да видя Бронуин. Може ли, моля, да ни отидете в детското място, където са децата и Бронуин, братовчедка ми? — питам шофьора.

Той не ме чува.

— В момента зъболекарката ни чака — казва Мам.

Зъболекарката е доктор Лопес, когато си вдига маската за малко, червилото й е пурпурно. Ще прегледа мен първи, защото и аз имам зъби. Лягам в голям стол, който се движи. Гледам нагоре с широко широко отворена уста и тя ме кара да броя каквото виждам на тавана. Има три котки и едно куче, и два папагала, и…

Изплювам металното нещо.

— Това е само малко огледалце, Джак, ето виж. Броя ти зъбите.

— Двайсет — казвам й.

— Точно така — ухилва се доктор Лопес. — Досега не съм срещала петгодишно момче, което да може само да си преброи зъбите. — Пак вкарва огледалото. — Хм, голямо разстояние, такова обичам да виждам.

— Защо такова обичаш да виждаш?

— Означава… много място за маневриране.

Мам ще стои много време в стола, докато машината извади гадното от зъбите й. Не искам да стоя в чакалнята, но Янг асистентката казва:

— Ела да видиш готините ни играчки.

Показва ми акула на пръчка, която прави трака-трак, има и стол за седене и той е с форма на зъб, не човеков зъб, а гигантски зъб само с бяло и без гнило. Поглеждам една книга за Трансформери и друга без корица за мутирали костенурки, които казват не на наркотиците. После чувам странен шум.

Янг застава на вратата.

— Мисля, че майка ти би предпочела…

Аз се мушвам под ръката й и виждам доктор Лопес да държи машина в устата на Мам, дето бръмчи.

— Остави я на мира!

— Всичко е наред — казва Мам, но все едно устата й е счупена, какво й е направила зъболекарката?

— Ако тук ще се чувства по-добре, няма проблем — казва доктор Лопес.

Янг донася зъбения стол в ъгъла и аз гледам, ужасно е, но е по-добре от да не гледам. Веднъж Мам подскача в стола и простенва, и аз ставам, но доктор Лопес казва:

— Още малко упойка? — после мушка игла и Мам пак мълчи. Така продължава сто часа. Трябва да си издухам носа, но кожата му пада, така че само натискам кърпичката на лицето си.

Когато с Мам се връщаме на паркинга, всичката светлина ме удря по главата. Шофьорът пак е там и чете вестник, излиза и ни отваря вратата.

— Блайря — казва Мам. Чудя се дали сега завинаги ще говори не както трябва. Предпочитам болни зъби, отколкото да говоря така.

През целия път обратно до Клиниката гледам как улици ни подминават, пея песента за панделка от магистрала и небе безкрай.

Зъб още ни е под възглавницата, целувам го. Трябваше да съм го вземал с мен и може би доктор Лопес щеше и него да оправи.

Вечеряме на поднос, казва се „Бьоф Строганоф“ — има парченца, дето са месо, и парченца, дето приличат на месо, ама са гъби, всичкото сложено върху пухкав ориз. Мам още не може да яде месцата, само малко от ориза, но вече почти си говори нормално. Норийн почуква да каже, че има изненада за нас, Таткото на Мам от Австралия.

Мам плаче, скача.

Аз питам:

— Може ли да си взема моя Строганоф?

— Какво ще кажете да доведа Джак след няколко минути, като приключи? — пита Норийн.

Мам дори не казва нищо, само изтичва.

— Той ни е направил погребение — обяснявам аз на Норийн, — ама ние не сме били в ковчега.

— Радвам се да го чуя.

Гоня малките оризчета.

— Това сигурно е най-уморителната седмица в живота ти — казва тя и сяда до мен.

Аз премигвам.

— Защо?

— Ами всичко е непознато, защото си като посетител от друга планета, нали?

Аз клатя глава.

— Не сме посетители, Мам казва, че трябва да останем завинаги, докато умрем.

— А, искам да кажа… като новопристигнали.

Когато приключвам, Норийн намира стаята, където Мам седи и държи ръцете на един човек с шапка с козирка. Той скача и казва на Мам:

— Казах на майка ти, че не искам…

Мам го прекъсва.

— Татко, това е Джак.

Той клати глава.

Ама аз съм Джак, той друг ли очакваше?

Гледа масата, цял се е изпотил на лицето.

— Не се обиждай.

— Как така „не се обиждай“? — Мам говори почти с викове.

— Не мога да стоя в една стая. Тръпки ме побиват от това.

— Няма никакво „това“. Той е момче. На пет години е — изгърмява тя.

— Не се изразявам правилно, аз… от часовата разлика е. Ще ти се обадя после от хотела, става ли? — Мъжът, който ми е Дядо, минава покрай мен, без да гледа, почти до вратата е.

Чувам трясък, Мам е ударила по масата с ръка.

— Не, не става!

— Добре, добре.

— Татко, седни.

Той не мърда.

— Той е всичко за мен — казва тя.

Баща й? Не, мисля, че „той“ съм аз.

— Разбира се, съвсем естествено е. — Мъжът Дядо си избърсва кожата под очите. — Само че аз мисля единствено за онзи звяр и какво е…

— О, значи предпочиташ да мислиш за мен като за умряла и погребана?

Той пак поклаща глава.

— Тогава го приеми. Върнах се…

— Това е чудо — казва той.

— Върнах се, с Джак. Това са две чудеса.

Той слага ръка на дръжката на вратата.

— Точно в момента просто не мога…

— Последен шанс — казва Мам. — Седни.

Никой нищо не прави.

После Дядо отново идва до масата и сяда. Мам посочва стола до него, така че аз се качвам, макар че не искам да съм там. Гледам си обувките, съвсем са се смачкали по краищата. Дядо си сваля шапката, гледа ме.

— Радвам се да се запознаем, Джак.

Не знам кои обноски, така че казвам:

— За нищо.

По-късно с Мам сме в леглото и аз бозкам в тъмното.

Аз питам:

— Защо не искаше той да ме види? Пак ли беше грешка, като ковчега?

— Нещо такова — изпухтява Мам. — Той мисли… мислел е, че ще ми е по-добре без теб.

— Някъде другаде?

— Не, ако не беше се раждал. Представяш ли си само?

Опитвам се, но не мога.

— Тогава щеше ли пак да си Мам?

— Ами не, нямаше. Така че идеята е много тъпа.

— Той истинският Дядо ли е?

— Боя се, че да.

— Защо се бояш?

— Искам да кажа, че да, той е.

— Твоят татко откогато си била малко момиченце в хамака?

— Още от бебе, на месец и половина — казва тя. — Тогава са ме занесли у дома от болницата.

— Защо мамата с корема те оставила там? И това ли е било грешка?

— Мисля, че е била изморена. Била е млада. — Мам се изправя и сяда да си издуха носа много шумно. — Татко скоро ще се стегне.

— Какво има да стяга?

Тя като се смее.

— Искам да кажа, че ще се държи по-добре. Повече като истински дядо.

Като Додя, само че той не е истински.

Заспивам суперлесно, но се будя разплакан.

— Няма нищо, няма нищо. — Това е Мам, целува ми главата.

— Защо не гушкат маймуните?

— Кой?

— Учените, защо те не гушкат бебетата маймуни?

— О! — След секунда казва: — Може би ги гушкат. Може би бебетата маймуни се научават да харесват човешкото гушкане.

— Не, ама ти каза, че са особени и се хапят.

Мам мълчи.

— Защо учените не върнат майките маймуни и не кажат извинявай?

— Не знам защо ти разказах за това, случило се е много отдавна, преди да се родя.

Кашлям и няма на какво да си издухам носа.

— Недей да мислиш повече за бебетата маймуни, нали? Те вече са добре.

— Не мисля, че са добре.

Мам ме прегръща толкова силно, че ме заболява вратът.

— Ау!

Тя се помества.

— Джак, на света има много неща.

— Милиарди?

— Милиарди, милиарди. Ако се опитваш да ги побереш всичките в главата си, накрая ще се пръсне.

— Ама бебетата маймуни?

Чувам как диша странно.

— Да, някои от нещата са лоши.

— Като маймуните.

— И по-лоши даже — казва Мам.

— Какви по-лоши? — Опитвам се да се сетя за нещо по-лошо.

— Не сега.

— Може би като стана на шест?

— Може би.

Тя ме гушка на лъжичка.

Слушам й дишанията, изброявам десет, после десет мои.

— Мам?

— Да.

— Мислиш ли за по-лошите неща?

— Понякога. Понякога ми се налага.

— И на мен.

— Но после ги изкарвам от главата си и заспивам.

Пак ни броя дишанията. Опитвам се да се ухапя, рамото, боли. Вместо да мисля за маймуните, мисля за всички деца в Навън, как не са в Телевизор, истински са, ядат и спят, и пишкат, и акат като мен. Ако имам нещо остро и ги убода, ще им потече кръв, ако ги погъделичкам, ще се засмеят. Ще ми се да ги видя, но свят ми се завива, дето са толкова много, а аз съм само един.

— Значи разбра? — пита Мам.

Лежа в леглото ни в Стая Номер Седем, а тя само седи на ръба.

— Аз тук си дремвам, ти в Телевизор.

— Всъщност истинското аз ще е долу в кабинета на доктор Клей и ще говори с хората от телевизията — казва тя. — Само снимката ми ще бъде във видеокамерата, а довечера вече и по телевизията.

— Защо ти искаш да говориш с лешоядите?

— Повярвай ми, изобщо не искам. Просто трябва да им отговоря на въпросите веднъж завинаги, за да престанат да питат. Ще се върна съвсем скоро, става ли? Преди да си се събудил, почти е сигурно.

— Добре.

— А утре ще имаме приключение, помниш ли къде ще ни водят Пол и Дийна, и Бронуин?

— В Природонаучния музей, за да видим динозаврите.

— Точно така. — Става.

— Една песен.

Мам сяда и пее „Слез ниско, колеснице небесна“, но е прекалено бързо, а и гласът й все още стърже от настинката. Дърпа ми ръката да погледне часовника с числата.

— Друга.

— Чакат ме…

— Искам и аз да дойда — ставам и прегръщам Мам.

— Не, не искам да те виждат — казва тя и ме слага обратно на възглавницата. — Заспивай сега.

— Сам не ми се спи.

— Ще се измориш, ако не подремнеш. Пусни ме, моля те! — Мам маха ръцете ми от нея. Аз ги заплитам по-здраво, за да не може. — Джак!

— Остани.

Увивам и крака около нея.

— Слез от мен. Вече закъснявам. — Ръцете й ми натискат раменете, но аз държа още повече. — Не си бебе. Казах да слезеш.

Мам бута толкова силно, че внезапно падам, бутането й ми удря главата в масата прааас. Тя си удря ръката в устата.

Аз пищя.

— О — казва тя, — о, Джак, о, Джак, толкова съм…

— Как върви? — главата на доктор Клей е във вратата. — Екипът е готов и те чака.

Аз плача по-силно от всякога, държа си счупената глава.

— Не мисля, че ще се получи — казва Мам, гали наморавото ми лице.

— Все още можеш да се откажеш — казва доктор Клей и се приближава.

— Не, не мога, това е за фонда за колежа на Джак.

Той мръщи уста.

— Вече говорихме дали това е основателна причина…

— Не искам да ходя в колеж — казвам аз, — искам да отида в Телевизор с теб.

Мам изпухтява дълго.

— Промяна в плана. Може да слезеш само да гледаш, ако не казваш нито дума, съгласен?

— Да.

— Нито дума.

Доктор Клей казва на Мам:

— Мислите ли, че идеята наистина е добра?

Ама аз си обувам разтегливите обувки бързо-бързо, главата ми е още замаяна.

Кабинетът му е напълно разместен и пълен с човекове и светлини, и машини. Мам ме слага на един стол в ъгъла, целува ми счупеното на главата и прошепва нещо, което не чувам. Отива при един по-голям стол и мъж човек й закачва малка черна буболечка на якето. Една жена идва с кутия бои и започва да рисува лицето на Мам.

Разпознавам Морис, нашия адвокат, той чете страници.

— Трябва да видим монтираната версия, също и суровата — казва той на някого. Гледа ме втренчено, после размахва пръсти. — Хора? — казва го по-силно: — Извинете? Момчето е в стаята, но камерата не може да го показва, без кадри, снимки за лично ползване, нищо, ясно ли е?

После всички гледат мен, аз стискам очи.

Когато ги отварям, различен човек стиска ръката на Мам, ихааа, това е жената с бухналата коса от червеното канапе. Канапето обаче не е тук. Никога преди не съм виждал истински човек от Телевизор, ще ми се да беше Дора.

— Началото е материалът ти с поглед отгоре върху бараката, да — казва й някакъв мъж, — после постепенно преминаваме към нея в близък план, после е кадърът с двамата. — Жената с бухналата коса ми се усмихва извънредно широко. Всички говорят и се движат насам-натам, аз пак си затварям очите и си натискам дупките на ушите, както каза доктор Клей, когато ми дойде в повече. Някой брои:

— Пет, четири, три, две, едно… — Ракета ли ще има?

Жената с бухналата коса си слага специален глас, хванала си е двете ръце за молитва.

— Позволете ми първо да изразя благодарността си и тази на всичките ни зрители за това, че се съгласихте да говорите с нас само шест дни след освобождаването ви. За това, че отказвате повече да мълчите.

Мам се усмихва малко.

— Бихте ли започнали, като ни кажете какво най-много ви липсваше през онези седем дълги години на пленничество? Освен семейството ви, разбира се.

— Всъщност зъболекар. — Гласът на Мам е писклив и бърз: — Което, разбира се, е ирония, защото преди дори мразех да си мия зъбите.

— Върнахте се в напълно нов свят. Икономическа криза и глобално затопляне, нов президент…

— Видяхме встъпването в длъжност по телевизията — казва Мам.

— Виж ти! Но пък сигурно много други неща са се променили.

Мам свива рамене.

— Нищо не изглежда чак толкова различно. Но аз всъщност още не съм излизала навън, само до зъболекарския кабинет.

Жената се усмихва, все едно това е шега.

— Не, наистина, всичко е някак различно, но то е защото аз съм различна.

— По-силна там, където сте били пречупена?

Разтривам си главата, дето още я усещам счупена от масата.

Мам прави физиономия.

— Преди… бях толкова обикновена. Дори не бях, така де, вегетарианка, дори не съм имала бунтарски период.

— А сега сте необикновена млада жена с необикновена история и за нас е чест, че точно ние… — жената поглежда настрани към един от човековете с машините. — Да опитаме отново. — Поглежда пак Мам и си преправя специалния глас: — И за нас е чест, че избрахте нас, за да я разкажете. Така, без задължително да става дума за Стокхолмски синдром, много от нашите зрители, да кажем, с тревога се питат дали сте се чувствали по някакъв начин… емоционално зависима от своя похитител.

Мам клати глава.

— Мразех го.

Жената кима.

— Ритах и крещях. Веднъж го ударих по главата с капака на тоалетната чиния. Не се къпех, дълго време не говорех.

— Това преди или след трагедията с мъртвороденото беше?

Мам слага ръка на устата си.

Морис се намесва, прелиства страници.

— Клауза… тя не иска да говори за това.

— О, няма да навлизаме в подробности — казва жената с бухналата коса, — но е някак си много важно, за да установим последователността…

— Не, всъщност е много важно да се придържате към договора — казва той.

Ръцете на Мам треперят, слага ги под краката си. Не гледа към мен, да не би да е забравила, че съм тук? Говоря й в главата си, но тя не чува.

— Повярвайте ми — казва жената на Мам, — ние просто се опитваме да ви помогнем да разкажете своята история на света. — Поглежда листовете в скута си. — Така. Оказахте се бременна за втори път, в онази адска дупка, където вече бяхте оставили две години от безценната си младост. Имаше ли дни, в които се чувствахте, ъъъ, принудена да понасяте този мъж…

Мам я прекъсва:

— Всъщност се почувствах спасена.

— Спасена. Това е красиво.

Мам изкривява уста.

— Мога да говоря само за себе си. Така де, направих аборт, когато бях на осемнайсет, и никога не съм съжалявала.

Жената с бухналата коса отваря малко уста. После поглежда надолу в листовете и пак към Мам.

— В онзи студен мартенски ден преди пет години сте родили здраво бебе в първобитни условия. Това беше ли най-трудното нещо, което някога сте правили?

Мам клати глава.

— Най-хубавото.

— Да, това също, разбира се. Всяка майка казва…

— Да, но за мен, нали разбирате, Джак беше всичко. Отново бях жива, значех нещо. Така че след това бях добра.

— Добра? Имате предвид с…

— Най-важното беше Джак да е в безопасност.

— Ужасно трудно ли беше да бъдете, както казвате, добра?

Мам клати глава.

— Правех всичко на автопилот, нали се сещате, Степфордска съпруга.

Жената с бухналата коса кима много.

— Разбирам, а да се научите как да го отглеждате сам-сама, без книги или професионалисти, или дори роднини, това сигурно е било ужасно трудно.

Тя свива рамене.

— Мисля, че бебетата имат най-много нужда от това майките им да са до тях. Не, просто се страхувах, че Джак ще се разболее… аз също, за него трябваше да съм добре. Така че само нещата, които помнех от уроците по хигиена като миене на ръце, термична обработка на храната…

Жената кима.

— Кърмили сте го. Всъщност това може да шокира някои от зрителите ни, но доколкото разбирам все още го правите?

Мам се смее.

Жената я гледа неразбиращо.

— В цялата тази история това е най-шокиращата подробност?

Жената пак си поглежда листовете.

— И ето ви вас и детето ви, осъдени на самотно затворничество…

Мам клати глава.

— Никой от нас нито за минута не е бил сам.

— А, да. Но, както казват в Африка, цяло село трябва, за да се отгледа едно дете.

— Ако има село. Ако няма обаче, може би трябват само двама души.

— Двама? Имате предвид вас и вашия…

Лицето на Мам замръзва.

— Имам предвид мен и Джак.

— А!

— Справихме се заедно.

— Това е прекрасно. Може ли да попитам… знам, че сте го научили да се моли на Христос. Вярата ви беше ли важна за вас?

— Беше… част от нещата, на които трябваше да го науча.

— Разбирам също и че телевизията ви е помагала да се справите с дните на отегчение?

— С Джак нито за минута не съм била отегчена — казва Мам. — Нито пък той, мисля си.

— Чудесно. Взели сте решение, което някои експерти наричат странно — да кажете на Джак, че светът е единайсет на единайсет фута, а всичко останало… всичко, което вижда по телевизията или разбира от няколкото си книжки… е просто измислица. Чувствахте ли се зле, че го заблуждавате така?

Мам не гледа дружелюбно.

— Какво трябваше да му кажа… Ей, там навън има цял свят на забавления, но на теб ти е забранен?

Жената засмуква устни.

— Така, сигурна съм, че нашите зрители са добре запознати с вълнуващите подробности около вашето спасяване…

— Бягство — казва Мам. Ухилва ми се.

Изненадан съм. Ухилвам се и аз, но тя сега не ме гледа.

— Да, бягство, също и арестуването на, ъъъ, предполагаемия виновник. Имахте ли чувството, през годините, че на този човек му пука… на някакво съвсем примитивно човешко ниво, дори изкривено… за сина му?

Очите на Мам застиват.

— Джак е само и единствено мой син.

— Това е наистина така, съвсем реално — казва жената. — Просто се питах дали, по ваше мнение, генетичната, биологичната връзка…

— Връзка нямаше — говори през зъби.

— И никога не сте установявали, че като погледнете Джак, се сещате откъде е дошъл?

Очите на Мам съвсем се стягат.

— Напомня ми само и единствено за себе си.

— Хмм — казва жената от Телевизор. — Сега, като се сетите за своя похитител, залива ли ви омраза? — Чака. — След като се изправите срещу него в съда, мислите ли, че някога ще можете да му простите?

Устата й се изкривява.

— Това не ми е приоритет — казва тя. — Мисля за него колкото се може по-малко.

— Осъзнавате ли в каква пътеводна светлина сте се превърнали?

— Пъте… не ви разбирам?

— Светлина на надеждата — казва жената и се усмихва. — Още щом обявих, че ще правим това интервю, зрителите ни започнаха да се обаждат, да изпращат имейли, есемеси, да ни казват, че сте истински ангел, символ на доброто…

Мам прави физиономия.

— Единственото, което сторих, беше да оцелея, а също се справих и доста добре с отглеждането на Джак. Достатъчно добре.

— Много сте скромна.

— Не, всъщност съм раздразнена.

Жената с бухналата коса премигва два пъти.

— Цялото това преклонение… аз не съм светица. — Гласът на Мам пак започва да се усилва: — Ще ми се хората да престанат да се отнасят с нас, сякаш сме единствените, които са преживявали нещо ужасно. Едва ли ще ми повярвате за какви неща чета в интернет.

— Други случаи като вашия?

— Ами да, но не само… искам да кажа, разбира се, че като се събудих в онази барака, си помислих, че по-лошо от моето едва ли има. Работата е там обаче, че робството не е нищо ново. А насилствено пленничество… знаехте ли, че в Америка има повече от двайсет и пет хиляди затворници в изолатори? Някои от тях — вече повече от двайсет години. — Ръката й сочи към жената с бухналата коса. — Що се отнася до децата… има места, където бебета лежат в сиропиталища по пет в една люлка, с биберони, залепени за устата, деца, изнасилвани от татковците си всяка вечер, деца в затвори и каквито други места се сетите, принудени да плетат килими, докато ослепеят…

Една минута е наистина тихо. Жената казва:

— Преживяванията ви са събудили у вас изумително състрадание към мъките на децата по света.

— Не само децата — казва Мам. — Хора биват похищавани по най-различни начини.

Жената си прочиства гърлото и поглежда листовете в скута си.

— Казахте, че сте се „справили“, че „доста добре сте се справили“ с отглеждането на Джак, макар че това далеч не е краят. Сега обаче имате помощта на цялото си семейство, както и на множество добри специалисти.

— Всъщност сега е по-трудно — Мам свежда поглед. — Когато светът ни беше единайсет квадратни фута, беше по-лесно да се контролира. В момента много неща плашат Джак до смърт. Но смятам за отвратителен начина, по който медиите го наричат изрод, или мъдрец идиот, или примитивен…

— Е, той е едно необикновено момче.

Мам свива рамене.

— Той просто прекара първите пет години от живота си на странно място, това е всичко.

— Не мислите, че той е бил променен… увреден… от това изпитание?

— За Джак не беше изпитание, за него просто така стояха нещата. И да, може би, но всеки от нещо е увреден.

— Със сигурност, изглежда прави гигантски крачки към възстановяването — казва жената с бухналата коса. — А преди малко казахте, че е било „по-лесно да се контролира“ Джак, когато сте били в плен.

— Не, да се контролират нещата.

— Сигурно изпитвате болезнена нужда… съвсем разбираема естествено… да сте преграда между сина си и света.

— Да, нарича се да бъдеш майка — Мам почти го изръмжава.

— А в някое отношение липсва ли ви да бъдете зад заключена врата?

Мам се обръща към Морис:

— Позволено ли й е да ми задава такива тъпи въпроси?

Жената с бухналата коса протяга ръка и Друг човек слага бутилка вода в нея, тя отпива.

Доктор Клей вдига ръка:

— Позволете… Мисля, че всички усещаме, че пациентката ми е на края на силите си, дори вече отвъд.

— Ако имате нужда от почивка, може да подновим записа по-късно — казва жената на Мам.

Мам клати глава.

— Да приключваме.

— Добре тогава — казва жената с още една от онези широки усмивки, дето е като на робот. — Бих искала да се върна към едно нещо, ако позволите. Когато Джак се е родил… някои от зрителите ни се питат дали ви е минавало дори за миг през ума да…

— Какво, да му затисна главата с възглавница?

Мам за мен ли говори? Ама то главите затискат възглавниците.

Жената размахва ръка насам-натам.

— Опазил Господ! Но обмисляли ли сте да кажете на похитителя си да отнесе Джак?

— Да го отнесе?

— Да речем, да го остави пред някоя болница, за да може да го осиновят. Както е станало със самата вас; имали сте щастливо детство, доколкото ми е известно.

Виждам как Мам преглъща.

— Защо бих искала да го сторя?

— Ами за да може той да е свободен.

— Свободен, далеч от мен?

— Разбира се, това би било жертва… най-голямата жертва… но ако Джак можеше да има нормално, щастливо детство със семейство, което го обича?

— Той имаше мен. — Мам изговаря думите една по една: — Имаше детство с мен, независимо дали го наричате нормално, или не.

— Но вие сте знаели от какво го лишавате — казва жената. — С всеки изминал ден той е имал нужда от по-широк свят, а единственият, който сте можели да му предложите, се е смалявал. Сигурно сте се измъчвали от спомена за всички неща, които Джак дори не е можел да поиска. Приятели, училище, паркове, плуване, въртележки по лунапарковете…

— Защо всички сте се хванали за тези лунапаркове? — Гласът на Мам е много дрезгав: — Аз като дете ги ненавиждах.

Жената се засмива леко.

Сълзи се стичат по лицето на Мам, тя вдига ръце, за да ги хване. Аз слизам от стола си и тичам към нея, нещо пада тряяяс, стигам до Мам и я прегръщам цялата, а Морис крещи:

— Момчето не може да се показва…

На сутринта се будя, а Мам я Няма.

Не знаех, че ще има такива дни и в света. Разтърсвам й ръката, но тя само простенва леко и си мушка главата под възглавницата. Толкова съм жаден, намествам се близо, за да се опитам да бозкам, но тя не иска да се обърне да ми даде. Оставам сгушен до нея сто часа.

Не знам какво да правя. В Стая, когато Мам беше да я Няма, аз можех да си стана и сам да си направя закуска, и да гледам Телевизор.

Подушвам, няма нищо в носа ми, май съм си загубил настинката.

Отивам да издърпам връвта, за да накарам щората да се отвори малко. Блести, светлината отскача от прозореца на една кола. Един гарван прелита и ме изплашва. Не мисля, че на Мам светлината й харесва, така че връщам връвта обратно. Коремът ми прави кърррррр.

После си спомням звънеца до леглото. Натискам го, нищо не се случва. Ама след минута вратата прави чук-чук.

Отварям я съвсем мъничко, Норийн е.

— Здравей, миличък, как си днес?

— Гладен. Мам я Няма — прошепвам й.

— Тогава хайде да я намерим, а? Сигурна съм, че е отскочила някъде само за минута.

— Не, тя е тук, ама не съвсем.

Лицето на Норийн става цялото объркано.

— Виж — посочвам леглото. — Днес е ден, в който няма да става.

Норийн вика Мам по име и пита дали е добре.

Аз прошепвам:

— Недей да й говориш.

Тя вика Мам още по-силно:

— Да ви донеса ли нещо?

— Оставете ме да спя. — Никога не съм чувал преди Мам да казва нищо, когато е била да я Няма, гласът й е като на чудовище.

Норийн отива до дрешника и ми изважда дрехи. Трудно е в почти тъмното, мушкам и двата си крака в един крачол и за секунда трябва да се опра на нея. Не е толкова лошо да докосвам човековете нарочно, по-лошо е, когато те ме докосват, като електрически шокове е.

— Обувки — прошепва тя. Намирам ги и ги нахлузвам, и лепвам велкрото, не са разтегливите, дето харесвам.

— Браво на момчето.

Норийн е до вратата, помахва ми, за да ме накара да отида с нея. Стягам си опашката с коса, дето се разплита. Намирам Зъб и камъка си, и вертолетчето, и ги слагам в джоба.

— Майка ти сигурно е напълно изтощена след онова интервю — казва Норийн в коридора. — Чичо ти вече от половин час е на рецепцията, чака да се събудите.

Приключението! Ама не, не можем, защото Мам я Няма.

Ето го и доктор Клей на стълбите, говори с Норийн. Държа се здраво за парапета с две ръце, правя едно падащо, после стоя на следващия крак.

— Норийн.

— Само секунда.

— Ама не, аз правя стълбите.

Тя ми се ухилва.

— Я виж ти!

— Дай лапа — казва доктор Клей.

Аз се пускам с едната ръка, за да му дам пет.

— Та още ли искаш да видиш онези динозаври?

— Без Мам?

Доктор Клей кима.

— Но пък ще си с чичо си и леля си през цялото време, ще бъдеш в пълна безопасност. Или предпочиташ да го оставиш за друг ден?

Да, ама пък не, защото друг ден динозаврите може да са си отишли.

— Днес, моля.

— Добро момче — казва Норийн. — Така майка ти ще може хубаво да си отспи, а ти ще й разкажеш всичко за динозаврите, като се върнеш.

— Хей, приятел. — Ето го Пол, моя Чичо, не знаех, че е пуснат в столовата. Мисля, че „приятел“ е „миличък“ на мъжки език.

Закусвам с Пол, седнал до мен, странно е. Говори по малкия си телефон, казва, че отсреща е Дийна. Ама отсреща е невидимата стена. Днес има сок без парченца, вкусничък е, Норийн казва, че са го поръчали специално за мен.

— Готов ли си за първото си излизане навън? — пита Пол.

— Навън съм вече шест дни — казвам му. — Бил съм във въздух три пъти, видял съм мравки и хеликоптери, и зъболекари.

— Иха!

След поничката си слагам якето и шапката, и слънцезащитното, и яките тъмни очила. Норийн ми дава кафяв плик, в случай че не мога да дишам.

— В крайна сметка — казва Пол, докато излизаме през въртящата се врата — може би е по-добре, че майка ти няма да дойде с нас днес. След онова телевизионно предаване снощи всички я познават.

— Всички в целия свят?

— Горе-долу.

На паркинга той си протяга ръката, сякаш трябва да я хвана. После отново я отпуска.

Нещо ми пада на лицето и аз пищя.

— Просто капчица дъжд — казва Пол.

Поглеждам небето, сиво е.

— Ще падне върху нас?

— Всичко е наред, Джак.

Искам да се връщам в Стая Номер Седем с Мам, дори и да я Няма.

— Стигнахме…

Зелен микробус, Дийна е на седалката с кормилото. Помахва ми с пръсти през прозореца. Виждам по-малко лице в средата. Микробусът не се отваря навън, плъзга си едно парче и аз се качвам.

— Най-сетне — казва Дийна. — Бронуин, миличка, можеш ли да кажеш здрасти на братовчед ти Джак?

Момиче е, почти голямо колкото мен, има цялата глава с плитки като Дийна, но с блестящи мъниста по краищата и слон, който е космат, и нещо, дето е с формата на жаба.

— Здавей, Джак — казва тя много пискливо.

Има столче и за мен до Бронуин. Пол ми показва да щракна колана. Третия път се справям сам и Дийна пляска с ръце, и Бронуин също. После Пол плъзга микробуса и го затваря със силен трясък. Подскачам, искам Мам, мисля, че май ще заплача, ама не.

Бронуин все повтаря: „Здавей, Джак, здавей, Джак“. Още не говори нормално, казва „Тата, пей“ и „Хубу бау-бау“, и „Мам, още гевек, мойа“, „мойа“ е думата й за „моля“. Тата означава Пол, а Мама значи Дийна, но те са им имената, дето само Бронуин може да казва, също както никой не може да казва на Мам „Мам“ освен мен.

Аз съм страхмел, ама с малко повече смел, отколкото страх, защото това не е толкова лошо, като да се преструвам, че съм умрял в Черга. Всеки път като срещу нас се появи кола, аз си казвам в главата, че трябва да си стои на нейната страна, иначе инспектор Оу ще я вкара в затвора при кафявия пикап. Картините в прозореца са като в Телевизор, само че по-размазани, виждам паркирани коли, бетонобъркачка, мотоциклет и автовоз с една две три четири пет коли отгоре, това ми е най-любимото число. В един двор дете бута количка с още повече малко дете в него, това е смешно. Едно куче пресича улица и води човек на въже, мисля, че всъщност е вързано, не като детската забавачка, дето само се държаха. Светофар се сменя на зелено и една жена с патерици подскача, огромна птица застава върху боклука, Дийна казва, че е просто чайка, могат всичко да ядат.

— Те са всеядни — казвам й аз.

— Охо, сложни думи знаеш.

Завиваме там, където има дървета. Аз казвам:

— Това пак ли е Клиниката?

— Не, не, само трябва да спрем за малко в мола да купим подарък за един рожден ден, на който Бронуин ще ходи днес следобед.

Молът означава магазини като тези, от които Стария Ник ни купуваше продукти, ама вече не.

Само Пол ще ходи в мола, но казва, че не знае какво да избере, така че вместо него ще отиде Дийна, ама пък Бронуин започва да повтаря: „Аз с Мама, аз с Мама“. Затова накрая ще ходи Дийна, която ще бута Бронуин в червената количка, а аз и Пол ще чакаме в микробуса.

Гледам червената количка.

— Може ли да опитам?

— После, в музея — казва ми Дийна.

— Знаете ли какво, аз и без това трябва спешно да намеря тоалетна — казва Пол, може би ще е най-бързо, ако всички отидем.

— Не знам…

— Не би трябвало да е прекалена лудница през седмицата.

Дийна ме поглежда, не се усмихва.

— Джак, искаш ли да дойдеш в мола в количката, само няколко минути?

— О, да!

Возя се отзад и се грижа Бронуин да не падне, защото аз съм големият братовчед, „като Йоан Кръстител“, както обяснявам на Бронуин, но тя не слуша. Когато стигаме до вратите, те правят тън и се отварят сами, аз почти падам от количката, ама Пол казва, че това са просто малки компютри, които си изпращат съобщения и да не се притеснявам.

Всичко е прекалено ярко и гигантромно, не знаех, че вътре може да е голямо колкото Навън, има дори дървета. Чувам музика, но не виждам музикантите с инструменти. Най-невероятното, чанта с Дора, клякам да й докосна лицето, тя ми се усмихва и ми танцува.

— Дора — прошепвам й.

— О, да — казва Пол, — преди Бронуин беше луда по нея, но сега предпочита Хана Монтана.

— Хана Монтана — пее Бронун, — Хана Монтана.

Чантата с Дора има презрамки, като Раница е, но отгоре вместо лицето на Раница е лицето на Дора. Има и дръжка, когато я хващам, тя се спуска, мисля, че я счупих, но после започва да се търкаля. Това е чанта с колелца и раница едновременно, истинска магия.

— Харесва ли ти? — говори ми Дийна. — Искаш ли да си държиш нещата в нея?

— Може би някоя не толкова розова — казва й Пол. — Какво ще кажеш за тази, Джак, не е ли яка, а?

Държи чанта на Спайдърмен.

Давам на Дора голяма прегръдка. Мисля, че прошепва „Ола, Джак“.

Дийна се опитва да вземе чантата с Дора, но аз не й давам.

— Няма нищо, просто трябва да платя на онази госпожа, ще ти я върна след две секунди.

Не е две секунди, трийсет и седем е.

— Ето я и тоалетната — казва Пол и избягва.

Госпожата увива чантата в хартия, така че вече не мога да виждам Дора, слага я в голяма картонена торба, после Дийна ми я дава, люлее я на връзките. Аз изваждам Дора и мушкам ръце в презрамките, нося я, наистина нося Дора.

— Какво ще кажеш? — пита Дийна.

Не знам какво ще кажа.

— Бронуин хуба чанта — казва Бронуин, размахва една с пайети и сърца, увиснали на връвчици.

— Да, милинка, но у дома имаш много хубави чанти. — Взема лъскавата чанта, Бронуин пищи и едно от сърцата пада на земята.

— Възможно ли е поне веднъж да сме влезли за повече от три минути преди първия пристъп? — пита Пол, върнал се е.

— Ако беше тук, можеше да я разсейваш — казва му Дийна.

— Бронуин хуба чааантааааааааа!

Дийна я вдига и я слага пак в количката.

— Да тръгваме.

Аз вдигам сърцето и си го слагам в джоба с другите съкровища, вървя до количката.

После си променям решението, слагам всичките си съкровища в чантата с Дора в предното малко с цип. Обувките ми болят, така че ги свалям.

— Джак! — Пол ме вика.

— Стига си ревал името му насам-натам, нали помниш? — казва Дийна.

— Да, вярно.

Виждам гигантска ябълка, направена от дърво.

— Харесва ми.

— Откачено, нали? — казва Пол. — Какво ще кажеш за това барабанче за Ширел? — казва сега на Дийна.

Тя извърта очи.

— Опасност от мозъчно сътресение. Дори не си го помисляй.

— За мен може ли ябълката, благодаря? — питам аз.

— Не мисля, че ще се побере в чантата ти — казва Пол и се ухилва.

После намирам нещо със сребърно и синьо като ракета.

— Искам това, благодаря.

— Това е кафеварка — казва Дийна и я връща на лавицата. — Вече ти купихме чанта, стига толкова за днес, нали? Искаме само да намерим подарък за приятелката на Бронуин, после се махаме оттук.

— Извинете, тези да не са на голямата ви дъщеря? — стара жена държи моите обувки. Дийна я гледа и не разбира.

— Джак, приятел, какво става? — пита Пол и сочи чорапите ми.

— Много ви благодаря — казва Дийна, взема обувките от жената и кляка. Набутва ми краката да стъпят първо в дясната, после в лявата.

— Не спираш да повтаряш името му — казва тя на Пол през зъби.

Чудя се какво не ми е наред на името.

— Съжалявам, съжалявам — отговаря Пол.

— Защо тя казала голяма дъщеря? — питам аз.

— А, заради дългата ти коса и чантата с Дора — казва Дийна.

Старата жена е изчезнала.

— Тя от лошите ли беше?

— Не, не.

— Но ако се сети, че си онзи Джак — казва Пол, — може да те снима с телефона си или нещо такова и тогава майка ти ще ни убие.

Гърдите ми тупкат.

— Защо Мам ще…?

— Искам да кажа, извинявай…

— Много ще се ядоса, това иска да каже — отговаря Дийна.

Мисля си за Мам, легнала е в тъмното и я Няма.

— Не ми харесва да е ядосана.

— Разбира се, че не.

— Може ли да ме заведете обратно в Клиниката, моля?

— Съвсем скоро.

— Сега.

— Не искаш ли да видиш музея? Ще тръгнем само след минутка. „Уебкинз“ — казва Дийна на Пол, — това би трябвало да е достатъчно безопасно. Мисля, че има магазин за играчки след храните…

Пипам си чантата през цялото време, обувките ми са велкровани прекалено стегнато. Бронуин е гладна, така че ядем пуканки, това е най-хрупкавото нещо, дето някога съм ял, залепва ми в гърлото и ме кара да кашлям. Пол взема на него и Дийна лате от магазина за кафе. Когато парченца пуканки ми падат, Дийна казва да ги оставя, защото имаме предостатъчно, а и не знаем какво е имало на този под. Изцапах, Мам ще се ядоса. Дийна ми дава мокра кърпичка да си отлепквам пръстите, слагам си я в чантата с Дора. Тук е прекалено ярко и мисля, че сме се загубили, ще ми се да бях в Стая Номер Седем.

Трябва да пишкам, Пол ме довежда в тоалетна със смешни увиснали мивки на стената. Махва с ръка към тях.

— Хайде.

— Къде е тоалетната?

— Това са специални тоалетни само за нас, мъжете.

Аз клатя глава и пак излизам.

Дийна казва, че може да отида с нея и Бронуин, дава ми да избера кабинката.

— Браво на теб, Джак, нито една пръска.

Защо да пръскам?

Когато сваля гащите на Бронуин, не е като Пиш, нито като пишата на Мам, а е дебело парче тяло, сгънато по средата без косми. Слагам пръст отгоре и натискам, мекичко е.

Дийна ми удря ръката надалеч.

Не мога да спра да пищя.

— Успокой се, Джак. Да не съм… боли ли те ръката?

От китката ми излиза кръв.

— Извинявай — казва Дийна. — Много съжалявам, сигурно е от пръстена. — Поглежда си пръстена със златните неща. — Но да знаеш, не си докосваме интимните части, това не е позволено, нали?

Аз не знам интимни части.

— Готова ли си, Бронуин? Дай мама да избърше.

Търка същата част на Броунин, дето аз пипнах, но после не се удря.

Когато си мия ръцете, кръвта ми боли повече. Дийна търси ли търси в чантата си за лепенка. Сгъва парче кафява кърпа за ръце и ми казва да го натискам върху порязаното.

— Ей, вие там, наред ли е всичко? — пита Пол отвън.

— Не питай — казва Дийна. — Може ли да се махаме вече оттук?

— А подаръкът за Ширел?

— Можем да увием нещо по-запазено от играчките на Бронуин.

— Не нещо мое — крещи Бронуин.

Спорят. Искам да съм в леглото с Мам в тъмното и тя да е цялата мека. Без невидима музика и широки човекове с червени лица да минават, и момичета да се смеят хванати за ръце, и части от тях да се показват през дрехите им. Натискам порязаното, за да спра излизането на кръвта. Затварям очи, докато вървя, удрям се в саксия с цвете, всъщност не е растение, каквото беше Цвете, преди да умре, от пластмаса е.

После виждам някой да ми се усмихва, който е Дилън! Изтичвам и го прегръщам много.

— Книга — казва Дийна, — супер, дай ми две секунди.

— Това е Дилън Копача, той ми е приятел от Стая — казвам на Пол. — Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…

— Това е прекрасно, приятел. Сега можеш ли да намериш къде му е мястото?

Аз галя корицата на Дилън, станала е гладка и лъскава, как е стигнал тук в мола?

— Внимавай да не я изцапаш с кръв. — Пол ми слага кърпичка на ръката, кафявата хартия трябва да е паднала. — Защо не си избереш друга книга, която не си имал никога?

— Мама, мама — Бронуин се опитва да откъсне бижу от корицата на една книга.

— Иди да платиш — казва Дийна и подава една книга на Пол, после тича при Бронуин.

Аз си отварям чантата с Дора, прибирам Дилън вътре и закопчавам внимателно ципа.

Когато Дийна и Бронуин се връщат, минаваме покрай фонтана, за да чуем плискането, но без да се наплискваме. Бронуин казва: „Паи, паи“, и Дийна й дава монета, и Бронуин я хвърля във водата.

— Искаш ли и ти една? — Дийна пита мен.

Това трябва да е специален боклук за пари, дето са прекалено мръсни. Вземам монетата и я хвърлям, и изкарвам мократа кърпичка, за да си избърша пръстите.

— Пожела ли си нещо?

Никога преди не съм си пожелавал нещо с боклук.

— За какво?

— За каквото най-много искаш на света — казва Дийна.

Един мъж говори с Пол, сочи моята Дора.

Пол идва и я разкопчава, и изважда Дилън.

— Джа… Приятел!

— Много съжалявам — казва Дийна.

— Нали разбирате, има си такава у дома — казва Пол, — решил е, че тази е неговата. — Подава Дилън на мъжа.

Аз тичам и си го вземам, казвам:

— Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…

— Не разбира — казва Пол.

— Виж как дълга лапа в земята провира…

— Джак, миличък, тази е на магазина. — Дийна дърпа книгата от ръката ми.

Аз пък държа още повече и го набутвам под ризата си.

— Аз съм от другаде — казвам на мъжа. — Стария Ник ни държа с Мам затворени и сега е в затвора заедно с пикапа си, но ангелът няма да го освободи, защото е лош. Ние сме известни и ако ни снимаш, ще те убием.

Мъжът премигва.

— Ох, колко струва книгата? — пита Пол.

Мъжът казва:

— Трябва да проверя с четеца…

Пол протяга ръка, аз се свивам на пода около Дилън.

— Какво ще кажете да ви донеса друго копие? — казва Пол и тича обратно в магазина.

Дийна се оглежда навсякъде и вика:

— Бронуин? Милинка? — Тича при фонтана и го оглежда целия. — Бронуин?

Всъщност Бронуин е зад един прозорец с рокли и си изкарва езика върху стъклото.

— Бронуин? — крещи Дийна.

Аз също си изкарвам езика, Бронуин се смее зад стъклото.

Почти заспивам в зеления микробус, но не съвсем.

Норийн казва, че чантата ми с Дора е прекрасна, също и лъскавото сърце, а „Дилън Копача“ изглежда много интересна книжка.

— Как бяха динозаврите?

— Нямахме време да ги видим.

— О, жалко. — Норийн ми донася лепенка за китката, но на нея няма картинки. — Майка ти цял ден си подремва, много ще се радва да те види. — Почуква и отваря вратата на Стая номер Седем.

Свалям си обувките, ама не и дрехите, най-накрая лягам при Мам. Тя е топличко мека, сгушвам се, но внимателно. Възглавницата мирише лошо.

— Ще се видим на вечеря — прошепва Норийн и затваря вратата.

Лошото е повръщано, помня от Голямото бягство.

— Събуди се — казвам на Мам, — направила си повръщано на възглавницата.

Тя не включва, не простенва, дори не се претъркулва, не мърда, като я дърпам. Толкова да я Няма никога не е била.

— Мам, Мам, Мам.

Мисля, че е зомби.

— Норийн? — викам, тичам към вратата. Не трябва да преча на човековете, ама… — Норийн! — Тя е в края на коридора, обръща се. — Мам е направила повръщано.

— Не се тревожи, ще го почистим за секунда. Чакай само да взема количката…

— Ама не, ела сега.

— Добре, добре.

Когато включва лампата и поглежда Мам, не казва „добре, добре“, а вдига телефона:

— Код синьо, стая седем, код синьо…

Не знам какво е… После виждам шишенцата за хапчета на Мам отворени на масата, изглеждат предимно празни. Никога повече от две, това е правилото, как може да са предимно празни, къде са отишли хапчетата? Норийн натиска отстрани на гърлото на Мам и казва другото й име, и: „Чувате ли ме? Чувате ли ме?“.

Само че аз не мисля, че Мам чува, не мисля, че вижда. Крещя:

— Лоша идея лоша идея лоша идея!

Много човекове тичат вътре, един ме издърпва навън в коридора. Аз викам „Мам“ колкото силно мога, но не стига, за да я събуди.