Посвещавам „Стая“ на Фин и Уна, моите най-добри произведения.
В здравия дъсчен сандък,
тласкан от бурни вълни сред морето,
майката — ето — прегърна
Персея разплакана и заговори
с трепет:
— Чедо… Как страдам…
Ти спиш. Безбурно е
твоето детско сърце
в нерадостния сал, който
те носи, и светиш
в мрака катранен на
дълбоката нощ.
Не усещаш сега напора на вятъра,
нито рева на вълните бушуващи —
те минават над твоите косички.
Спиш си на твоята алена дрешка
легнало — скъпо и мило дете.
О, ако знаеше колко е страшно —
би чуло, подало ушенце на моите думи.
Моля те, рожбо — спи.
Спете и вие, вълни.
О, да бихте заспали и вие,
мои скърби безмерни…1