Сребротрън

ЕпилогОттеглянето

Моределът беснееше, но не го показваше с нищо. Изобщо не издаде гнева си пред тримата застанали пред него главатари. Бяха водачи на най-важните племенни съюзи от равнините. Знаеше какво ще кажат още преди да са го изрекли. Слушаше търпеливо, а светлината от огъня, пламтящ пред трона му, играеше по голата му гръд, създавайки илюзията, че родилният белег с дракона помръдва като жив.

Повелителю — каза главатарят по средата. — Воините ми са неспокойни. Сумтят и ръмжат. Кога най-сетне ще нахлуем в южните земи?

Пантатиецът изсъска и изплези дългия си език, но сдържащият жест на вожда го укроти. Мурмандамус се отпусна в трона и потъна в мрачен размисъл. Най-добрият му пълководец бе мъртъв и дори силите, които владееше, не можеха да го вдигнат повече. Свадливите кланове на север настояваха да се действа, докато планинските кланове се отдръпваха, смутени от гибелта на Мурад. Онези, които бяха дошли от южните лесове, си шепнеха дали да не тръгнат обратно през тесните проходи към земите на хората и джуджетата и да се опитат да се приберат в родните си земи в подножията на хълмовете край Зеленото лоно, както и по планинските ливади на Сиви кули. Само клановете от хълмистата земя и Черните кръвници си стояха здраво по местата, а те бяха твърде малка сила въпреки цялата си свирепост. Да, първата битка беше изгубена. Главатарите пред него просто очакваха някакво обещание, някаква добра вест, та да успокоят изнервените си племена преди да са избухнали нови вражди. Мурмандамус разбираше, че ако не тръгне на поход ще може да задържи пълчищата си само още няколко седмици. Толкова далече на север оставаха само още два кратки месеца топло време преди първия снеговалеж, след който лютата северна зима бързо щеше да скове всичко. Ако не започнеше война, която да им донесе плячка, воините скоро трябваше да се завърнат по домовете си. Най-сетне Мурмандамус проговори.

— О, чеда мои, пророчествата още не са съзрели. — Посочи нагоре към звездите, едва видими заради блясъка на лагерните огньове, и продължи: — Огненият кръст възвестява само началото. Но времето ни все още не е дошло. Катос казва, че четвъртият Кървав камък все още не се е подредил добре. Най-ниската звезда ще бъде в подходящо положение през лятното слънцестоене, идущата година. Не можем да накараме звездите да избързат. — Отвътре му кипеше заради Мурад, провалил го в толкова важна мисия. — Доверихме съдбата си на едного, който постъпи твърде прибързано и който може би прояви колебливост. — Главатарите се спогледаха. Всички знаеха, че Мурад бе последният, когото биха могли да укорят в нерешителност да сее гибел сред омразните човеци. Сякаш прочел умовете им, Мурмандамус рече: — Въпреки силата си Мурад подцени Господаря на Запада. Тъкмо затова трябва да се боим от този човек и тъкмо затова сме длъжни да го унищожим. След неговата смърт пътят на юг се отваря и тогава ще посеем гибел над всички, които се противопоставят на волята ни. Стана и продължи:

— Но времето още не е дошло. Ще чакаме. Отпратете воините си по домовете им. Нека се подготвят за зимата. Но разгласете: нека всички племена и кланове се съберат тук следващото лято, нека тръгнат в поход, щом слънцето поеме своя път на юг. И възвестете, че на следващото Средилетие Господарят на Запада ще загине. — Гласът му се извиси. — Изпитани бяхме пред силата на нашите предци и се разбра, че им отстъпваме. Осъдени бяхме за своята нерешителност. Никога повече няма да се провалим. — Гласът му се извиси почти до крясък. — След година само омразният ни Господар на Запада ще бъде унищожен. И тогава ще тръгнем. И не ще тръгнем сами. Ще призовем и своите слуги — таласъмите, планинските троли, крачещите по земята великани. Всички ще се стекат да ни служат. Ще навлезем в човешките земи и ще изпепелим градовете им. Ще издигна своя трон над могила от техните трупове. И тогава, о, чеда мои, ще се лее кръв.

Мурмандамус махна с ръка на главатарите да си вървят. Кампанията за тази година беше приключила. Той даде на стражите си да го придружат и профуча покрай сгърбената фигура на змиежреца. Ах, как беснееше Мурмандамус заради смъртта на Мурад и щетите, които му бе донесла тази гибел. Огненият кръст щеше да си изглежда точно като сега след година и малко повече, тъй че лъжата му за звездите щеше да хване. Но времето сега му беше враг. Зимата щеше да мине в размисли за стари неща и в градежи на нови планове, ала в тези дълги нощи щеше да се роди нов замисъл, който да донесе гибелта на Господаря на Запада — оня, що беше Губителят на мрака. А с тази гибел щеше да дойде ударът върху човешките държави и клането нямаше да спре, докато всички не паднеха ничком в нозете на моредел, както си беше редно. А моредел щяха да служат на един господар — на Мурмандамус. Той се извърна към найтверните си. Под мигащата светлина на факлите в очите му блесна лудост. Хрипливият му шепот проехтя в древните зали.

— Колко роби от хората плениха нашите щурмоваци да теглят обсадните ни машини?

— Неколкостотин, повелителю — отвърна един от вождовете.

— Избийте ги до крак. Веднага.

Вождът хукна да предаде заповедта, а Мурмандамус усети, че гневът му стихна — човешката смърт щеше да възмезди смъртта на Мурад. И изсъска:

— Сгрешихме, чада мои. Твърде скоро се събрахме да върнем онова, което по право е наше наследство. След година, когато снеговете отново почнат да се топят, пак ще се сберем, и тогава всички, които застанат на пътя ни, ще познаят ужаса. — И той закрачи през тъмната зала — смайващо могъща фигура, обкръжена от ореола на мъртвешко сияние. Магнетизмът му беше почти осезаем.

— Тръгваме — изхриптя Мурмандамус на пантатиеца. — Приготви портала.

Влечугото кимна, а Черните кръвници заеха местата си пред стените на залата. Когато всеки застана в нишата си, ги обкръжи поле от зелена енергия и всеки се вкочани като статуя, чакаща призива през идното лято.

Пантатиецът довърши дългото заклинание и сред въздуха изникна тръпнещо сребърно петно. Без повече приказки Мурмандамус и змийският жрец пристъпиха през портала, оставяйки зад себе си Сар-Саргот — отиваха на място, известно само на тях двамата. Порталът замига и се стопи.

В залата се възцари тишина. А после отвън се разнесоха писъците на избиваните пленници.