Сребротрън

Глава 8Обет

Не. Забранявам — отсече Луам. — Защо? — попита го безизразно Арута. — Защото е прекалено опасно, а и ти имаш отговорност тук. — Кралят стана от масата в личните покои на принца и се приближи до брат си. Постави леко ръка на рамото му и каза: — Познавам ти характера, Арута. Никак не обичаш да седиш и да чакаш, докато нещата вървят към своята развръзка без твоето участие. Зная, че не можеш да се примириш с мисълта, че съдбата на Анита лежи не в твоите ръце, но не мога да ти позволя да тръгнеш за Сарт.

Лицето на Арута бе все така помръкнало след вчерашния опит за покушение. Но след смъртта на Смеещия се Джак сляпата ярост го беше оставила и той сякаш бе потънал в себе си, хладен и равнодушен. Споделеното от Кълган и Тъли разкритие, че в Сарт може да се намери някакъв източник на знание, бе прочистило ума му от първоначалната лудост. Сега той имаше с какво да се заеме, нещо, което изискваше ясна преценка и способност да се разсъди разумно, хладно и без страст. Той прониза брат си с поглед и промълви:

— Не съм бил тук месеци, докато пътувах с теб по море, така че уредбата на Западните владения може да изтърпи отсъствието ми още няколко седмици. Колкото до моята безопасност — добави той с жар, — всички видяхме в каква безопасност съм в собствения дворец! — Замълча за миг, после добави: — Ще замина за Сарт.

Мартин, който досега седеше смълчан в ъгъла и слушаше спора двамата си братя, се размърда и каза: — Арута, познавам те от бебе и зная нрава ти не по-зле от своя. Смяташ, че не можеш да оставиш жизненоважни неща на грижата на други. В теб има известна надменност, малки ми братко. Една жилка, недостатък ако щеш, присъща и на трима на. Луам примигна изненадано, че включват и него.

— И на трима ни ли?

— Да, Луам — каза Мартин. — И тримата сме синове на Боррик, а при всичките качества на баща ни, арогантността не му беше чужда. Арута, по характер двамата с теб твърде си приличаме; аз просто умея да го прикривам по-добре. Едва ли нещо е в състояние да ме ядоса повече от това да седя и да чакам, докато други вършат задачи, за които съм сигурен, че мога да изпълня по-добре, но в края на краищата няма причина да заминеш точно ти. Има по-подходящи. Тъли, Кълган и Пъг могат да напишат всички въпроси, които трябва да се зададат в абатството в Сарт. А тук има хора по-подходящи да отнесат това послание бързо и безопасно през лесовете до Сарт.

Луам се навъси.

— Имаш предвид един херцог от Запада, така ли?

Мартин се усмихна с кривата си усмивка, същата като на принца.

— Дори следотърсачите на Арута не са толкова добри в лесовете, колкото човек, отраснал при елфите. Ако този Мурмандамус е пръснал своите твари по горските пътеки, никой на юг от Елвандар не ще може да се промъкне през всички тях по-добре от мен.

Луам извърна сърдито очи към тавана.

— И ти си същият като него! — Прекоси стаята и рязко отвори вратите. Арута и Мартин пристъпиха зад него. Отвън чакаше Гардан и Луам му каза: — Капитане, ако някой от двамата ни малоумни братя се опита да напусне двореда, арестувайте го и го заключете. Това е кралска заповед. Ясно?

Гардан отдаде чест.

— Слушам, ваше величество.

— Принц Арута!

Арута и Мартин спряха и се обърнаха. Кешийският посланик бързаше зад тях, следван от свитата си. Поклони се и ги поздрави:

— Ваше височество. Ваша светлост.

— Добър ден, ваше превъзходителство — отвърна малко сухо Арута. Появата на Хазара-хан му припомни за някои зарязани заради събитията задължения. Рано или късно трябваше да се върне към ежедневните грижи на управлението. Тази мисъл го подразни.

— Уведомиха ме, ваше височество, че за да напусна двореца със свитата си, е необходимо специално разрешение — каза посланикът. — Така ли е?

Раздразнението на Арута се усили, въпреки че сега то бе насочено към него самия. В бързината се бе разпоредил да се блокира дворецът, но бе пропуснал да се съобрази с трънливия донякъде проблем с дипломатическия имунитет, онази така необходима смазка в обикновено скърцащата и тромава машина на международната политика. Затова отвърна с извинителна нотка:

— Хазара хан, съжалявам много. В разгара на тези събития…

— Напълно ви разбирам, ваше височество. — Посланикът бързо се огледа и тихо добави: — Ще ми отделите ли малко време? Можем да поговорим в движение. — Арута му кимна, а Мартин изостана и се заприказва със синовете и телохранителя на Хазара-хан. — Моментът изглежда крайно неподходящ да досаждам на краля с мирните договори. Мисля, че по-уместно да навестя народа си в Джалпур. Ще се позадържа там. Ще се върна в града ви или в Риланон, когато се наложи, за да обсъдим договорите, след като… нещата се успокоят.

Арута изгледа посланика. Разузнаването на Волней бе разкрило, че императрицата е изпратила за преговорите с Кралството един от най-добрите си умове.

— Благодаря ви, че в този момент се съобразявате с чувствата ми и с тези на семейството ми, Хазара-хан.

Посланикът махна е ръка.

— Безчестно е да водиш мирни преговори с хора, засегнати от скръб и злочестина. Когато се свърши с това зло, бих желал вие с брат ви да седнете на масата за преговори с ясни умове и ще обсъдим спора за Долината на сънищата. Бих искал да спечеля отстъпки от най-доброто, което можете да предложите, ваше височество. Сега би било твърде лесно да спечеля предимства. Ще ви е нужно одобрението на Кеш за предстоящия брак на краля с принцеса Магда Ролдемска, тъй като тя е единствената дъщеря на крал Карол и ако нещо лошо сполети принц Дравос, едно дете от нея би седнало на троновете както на Островите, така и на Ролдем, а след като Ролдем от дълго време е под традиционната сфера на влияние на Кеш… е, сигурно можете да разберете нашата загриженост.

— Моите поздравления за Имперския разузнавателен корпус, ваше превъзходителство — отвърна Арута примирено.

— Такъв корпус официално не съществува, въпреки че наистина разполагаме с някои източници — хора, които искат да се запази статуквото.

— Ценя високо откровеността ви, ваше превъзходителство. В нашите обсъждания също така следва да разгледаме въпроса за новия боен флот на Кеш, който се строи в Дърбин в нарушение на Шаматския договор.

Бей Хазара-хан поклати глава и отговори сърдечно: — Е, Арута, с нетърпение ще чакам да започнем пазарлъка. Ще бъде интересно.

— Аз също. Ще наредя на стражите да позволят на групата ви да си тръгне, когато пожелаете. Само ще ви помоля да не допуснете някой, който не е от вашата свита, да се измъкне предрешен.

— Лично ще застана на портите и ще проверя всеки войник и слуга, докато излизат, ваше височество.

Арута изобщо не се усъмни, че може да го направи.

— Каквото и да ни донесе съдбата, Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, дори да се случи някой ден да се изправим един срещу друг на бойното поле, ще ви смятам за свой искрен приятел. — И той протегна ръката си.

Абдур я пое.

— Благодаря за честта, ваше височество. Докато аз говоря от името на Кеш, империята ни ще преговаря честно и ще се стреми към достоен завършек на преговорите.

Посланикът даде знак на спътниците си да го последват и след като поиска разрешение от Арута, тримата си отидоха.

— Е, засега поне ще си имаме една грижа по-малко — каза Мартин.

— Засега. Тази хитра лисица най-вероятно няма да стъпи повече в този палат и ще си избере за резиденция някой забутан хан край пристанището, където ще трябва да го посещавам.

— Тогава ще трябва Джими да ни препоръча поне някой по-добър. — На Мартин изведнъж му хрумна нещо: — Но къде е той? Не съм го виждал, откакто разпитвахме Смеещия се Джак.

— Няма го. Възложих му две-три задачки.

Мартин кимна разбиращо и двамата продължиха по коридора.

Някой влезе и Лаури рязко се обърна. Беше Карлайн. Тя затвори вратата и огледа багажа на певеца, оставен на леглото до лютнята. Огледа и старите дрехи за път, които беше навлякъл, присви очи и кимна разбиращо.

— Заминаваме за някъде? — Тонът й беше леден. — Просто си си казал: „Защо ли не взема да прескоча аз до Сарт и да задам няколко въпроса?“, нали?

Лаури вдигна умолително ръце.

— Само за малко, любима. Ще се върна бързо. Тя седна на леглото и въздъхна.

— Същият си като Арута и Мартин. Все си мислите, че никой в този дворец не може и носа си да издуха, без да му кажете как. И какво? Така че да ви отреже някой разбойник главите по пътя или… Лаури, толкова ме хваща яд понякога… — Той седна до нея и я прегърна, а тя сложи глава на рамото му. — Почти не ни остана време да сме заедно, а всичко е толкова… ужасно. — Тя се разплака. — Горкичката Анита — промълви Карлайн след малко, после сърдито изтри сълзите от очите си. — Мразя да плача.

— Но още съм ти ядосана — продължи принцесата. — Щеше да избягаш и да си отидеш, без да си кажем довиждане. Знаех го. Е, ако заминеш — не се връщай. Просто ни извести какво си научил — ако доживееш толкова, — но повече не стъпвай в този палат. Изобщо не искам да те виждам повече. — Тя стана и тръгна към вратата.

Лаури я догони, хвана я за ръката и я извърна към себе си.

— Любима, моля те… недей…

Тя му отвърна със сълзи на очите:

— Ако ме обичаше, щеше да поискаш ръката ми от Луам. Омръзна ми от сладки приказки, Лаури. Омръзнаха ми тези тревоги. Омръзна ми и ти!

Лаури усети, че го обзема паника. Беше се постарал да забрави за заканата й, че или ще приключи с него, или ще се омъжи за него преди да се върне в Риланон.

— Нямаше нищо да ти кажа преди да приключи това нещо с Анита, но… вече съм решил. Не мога да позволя да ме изхвърлиш от живота си. Искам да се оженя за теб.

Очите й изведнъж се разшириха.

— Какво?

— Казах, че искам да се оженя за…

Карлайн притисна устата си с шепа. След това го целуна и дълго от приказки нямаше нужда. После го отблъсна леко от себе си с опасна усмивка на устните, поклати глава и промълви:

— Не, не казвай нищо повече. Няма да позволя отново да замъглиш ума ми с медените си думи. — Пристъпи до вратата и я отвори рязко. — Стражи! — извика Карлайн и на прага моментално изникнаха двама гвардейци. Тя им посочи слисания Лаури и нареди: — Не го пускайте да мръдне оттук! Ако се опита да излезе, стъпете му на врата!

И изчезна по коридора, а стражите извърнаха насмешливи лица към Лаури. Певецът въздъхна и кротко седна на леглото.

След няколко минути принцесата се върна с раздразнения отец Тъли. Старецът беше по нощен халат, Луам, също така обезпокоен не навреме, крачеше след тях. Лаури изстена и падна по гръб на леглото, а Карлайн вирна брадичка и го посочи с пръст.

— Той ми каза, че иска да се ожени за мен!

Лаури се изправи стреснато, а Луам изгледа объркано сестра си.

— Добре де, да го поздравя ли, или да заповядам да го обесят? По тона ти ми е трудно да определя.

Лаури скочи, сякаш го бяха уболи с игла по задника, и пристъпи към краля.

— Ваше величество…

— Не му позволявай да казва нито дума — прекъсна го Карлайн, насочи обвинително пръст към Лаури и добави със заканителен шепот: — Той е кралят на всички лъжци и изкусител на невинните. Ще се измъкне с приказките си.

Луам поклати глава и промърмори: „Хм, невинни!“, после се навъси и прикова певеца с очи.

— Изкусител значи?

— Ваше величество, моля ви… — почна Лаури.

Карлайн скръсти ръце и затупа нетърпеливо с краче по пода.

— Такъв е. Сега ще се опита да се измъкне.

— Ваше величество, може ли? — намеси се Тъли.

— Ами опитай — каза му объркано Луам.

Тъли погледна първо Лаури, после Карлайн.

— Доколкото разбирам, ваше височество, вие искате да се омъжите за този човек?

— Да!

— А вие, господине?

Карлайн отвори уста да каже нещо, но Луам я прекъсна рязко.

— Остави го да говори!

Лаури примигна, смутен от настъпилата тишина, и сви рамене, все едно че не разбира за какво е цялата тази врява.

— Разбира се, че го искам, отче.

Почти изгубил търпение, Луам се обърна към Тъли:

— Тогава какъв е проблемът? След запрещенията… хм, някъде след седмица, да речем. След последните събития трябва да изчакаме малко. Ще вдигнем сватбата след като… нещата малко се успокоят. Ако не възразяваш, Карлайн. — Тя поклати глава и очите й се навлажниха. Луам продължи. — Някой ден, когато станеш баба с дузина внучета, ще трябва да ми обясниш всичко това. — После се обърна към Лаури. — Ти си един от най-храбрите мъже, които познавам. — Хвърли поглед към сестра си и побърза да добави: — И голям късметлия, разбира се. — Целуна Карлайн по бузата и каза: — Е, ако няма друго, ще ви оставя.

— Благодаря ти — промълви Карлайн и го прегърна. Луам напусна стаята, клатейки глава, а Тъли каза:

— Сигурно има някакво обяснение за този внезапен годеж в толкова късен час. — Вдигна ръце да спре обясненията и побърза да добави: — Не, ще изчакам да го чуя някой друг път. Сега, ако ме извините… — И изхвърча от стаята, без да даде възможност на Карлайн да каже нещо. Двамата останаха сами и Карлайн се усмихна на годеника си.

— Е, свърши се. Най-после!

Лаури се ухили широко и я прегърна през кръста.

— Да. И при това почти безболезнено.

— Безболезнено! — повтори тя възмутено и го удари с юмрук в корема. Лаури залитна и се катурна на леглото. Карлайн коленичи до него и когато той се опита да стане, го бутна отново. — Аз да не съм някоя грозна повлекана, която трябва да изтърпиш заради политическите си сметки? — Дръпна кожените връзки на туниката му. — Трябваше да те пратя в тъмницата. Безболезнено значи, чудовище такова?

Лаури я притегли към себе си и лицето му грейна в широка усмивка.

— Здравей, моя любов.

И двамата потънаха в прегръдките си. По-късно Карлайн промълви, полузадрямала:

— Щастлив ли си?

Лаури се засмя и тя надигна сънено глава от гърдите му. — Разбира се. — Погали я по косата и каза: — Защо беше всичко това с брат ти и с отец Тъли?

Тя се изкикоти.

— След като се мъча почти от година да те накарам да се ожениш за мен, не можех да ти позволя да забравиш обещанието си. Доколкото те познавам, искаше да се отървеш от мен, за да се измъкнеш и да заминеш за Сарт.

— Арута! — извика Лаури и скочи от леглото. — А аз тук… О, богове!

Карлайн се надигна на лакти.

— Значи двамата с брат ми се измъквате?

— Да… не, тоест… по дяволите… — Той навлече панталоните и се заозърта. — Къде ми е другият ботуш? Цял час съм закъснял! — Седна на ръба на леглото. — Мила, трябва да тръгвам. Арута няма да се спре пред нищо. Знаеш го.

Тя го стисна здраво за ръката.

— Знаех, че ще тръгнете и двамата. Как смятате да се измъкнете от палата?

— Джими ще ни изведе.

Тя кимна.

— През някой таен изход, който е „забравил“ да спомене на кралския архитект, нали?

— Нещо такова. Трябва да тръгвам.

Тя го задържа още малко.

— Няма да се отметнеш от обета си, нали?

— Никога. — Той се наведе и я целуна. — Без теб съм нищо.

Тя заплака тихо, от щастие и от тъга, уверена, че вече е намерила своя спътник в живота, и уплашена, че може да го загуби. Сякаш прочел мислите й, Лаури промълви:

— Ще се върна, Карлайн. Нищо вече не може да ме отдели от теб.

— Ако не се върнеш, аз ще те намеря.

Той я целуна бързо и тръгна. Карлайн се сгуши в леглото, за да задържи последните останки от топлината му колкото може по-дълго.

— Закъсня — каза Арута.

Двамата с Джими стояха под бледожълтата светлина на фенера и изглеждаха почти призрачно. Арута се беше облякъл като прост наемник: високи до коленете ботуши, вълнени панталони, тежък кожен елек върху синя туника и с рапира, окачена на колана. Над всичко това беше наметнал дебел сив плащ с качулка. Но това, което порази Лаури, бе светлината, която сякаш извираше от очите на Арута. Готов най-после да тръгне за Сарт, принцът гореше от нетърпение.

— Води, Джими.

Джими ги преведе през скритата ниско в стената вратичка. Тръгнаха бързо по древния тунел, много под равнището на дворцовата тъмница. Арута и Лаури мълчаха, въпреки че певецът от време на време кълнеше наум, щом нещо пропълзеше или изцвърчеше под краката му, и бе благодарен, че е толкова тъмно.

После поеха нагоре по груби каменни стъпала. На някаква площадка Джими натисна с рамо каменния таван и плочата се отмести със скърцане.

— Клеясала е.

Хлапакът се промъкна през тесния отвор и пое вързопите им. Основата на външната каменна стена беше умно конструирана с противотежест, така че камъкът, затварящ тайника, да се плъзга лесно, но съоръжението не бе използвано от векове и запъваше. Арута и Лаури успяха някак да се промъкнат. Принцът се огледа и попита:

— Къде сме?

— В парка на двореца. Задната порта е на стотина разкрача, ей натам — отвърна Джими. — След мен. — Преведе ги през гъстия храсталак до малка горичка, в която ги чакаха вързани три коня.

— Не съм ти поръчвал да купиш три коня — каза Арута. Джими се ухили нагло и отвърна:

— Но не сте ми и забранявали, ваше височество.

Лаури предпочете да не се намесва и започна да връзва багажа си зад седлото на единия от конете. Арута каза:

— Бързаме и нямам време за разправии. Не можеш да дойдеш с нас, Джими.

Джими пристъпи до втория кон и се метна ловко на седлото.

— Не приемам заповеди от авантюристи и скитащи наемници. Аз съм скуайър на принца на Крондор. Крал съм достатъчно коне и яздя добре. Освен това интересните неща, изглежда, стават там, където сте вие. Без вас тук ще стане много скучно. Арута погледна въпросително Лаури.

— По-добре да го вземем с нас, та да ни е под око. Ако го оставим, все едно ще тръгне по петите ни. — Арута понечи да възрази, но Лаури добави: — Не можем да извикаме дворцовите стражи да го задържат, нали?

Арута се качи на седлото, явно недоволен, и без повече приказки излязоха от парка и поеха по тъмните околни улички.

— Насам е източната порта — каза Джими. — Смятах, че ще поемем на север.

— Ще тръгнем и на север — отвърна Арута. — Ако ме види някой, че напускам града, предпочитам да се разчуе, че съм тръгнал на изток.

— Че кой може да ни види? — подхвърли Джими безгрижно, макар да знаеше много добре, че всеки конник, преминал през портите в такъв час, ще бъде забелязан.

При караулката на източната порта пазеха двама войници, но тъй като нямаше комендантски час нито тревога, само се размърдаха и погледнаха тримата минаващи покрай тях ездачи.

Отвъд стените продължиха из предградията, разраснали се, след като старата градска крепост бе престанала да побира умножаващото се население. Скоро изоставиха главния източен път и поеха в тъмното между смълчаните сгради на север.

По някое време Арута дръпна юздите и даде знак на спътниците си да спрат. Иззад ъгъла се появиха четирима конници с тежки черни наметала и Джими моментално извади рапирата си — вероятността на тази малка уличка в такъв късен час да се срещнат невинно две групи пътници беше нищожна. Лаури също посегна да извади сабята си, но Арута каза:

— Приберете оръжията.

Лаури и Джими се спогледаха озадачено.

— Добра среща — каза Гардан и спря коня си до Арута. — Всичко е готово.

— Добре — отвърна Арута, огледа спътниците на Гардан и попита: — Но защо са трима?

Гардан се засмя добродушно.

— Понеже не бях го виждал от доста време, реших, че скуайър Джеймс може да е решил да тръгне с вас, все едно дали ще му разрешите, така че взех мерки. Сгрешил ли съм?

— Не си, капитане — отвърна Арута, без да крие неудоволствието си.

— Така или иначе, Дейвид е най-ниският от охраната и ако някой се опита да ги преследва, отдалече ще прилича на момчето. — Той махна на тримата ездачи и те поеха обратно по улицата към източния път. Джими се изкиска, защото видя, че един от гвардейците е слаб и чернокос мъж, а другият — рус, брадат и с лютня на гърба.

— Стражите на портата като че ли не обърнаха много внимание — каза Арута.

— А, за това хич не се притеснявайте, ваше височество. Това са най-големите клюкари сред градската стража. Чуе ли се, че сте заминали, след час само целият град ще знае, че сте тръгнали на изток. Тези тримата ще продължат до Тъмно поле, стига да не ги безпокои никой дотам. Ако позволите, бих предложил да тръгваме веднага.

— Да „тръгваме“ ли?

— Заповеди, ваше благородие. Принцеса Карлайн ме предупреди, че ако се случи нещо лошо на вас или на барда, по-добре да не се връщам в Крондор.

— А за мен нищо ли не каза? — с престорена обида подхвърли Джими, но не му обърнаха внимание.

— Тя се беше досетила часове преди да тръгнем — каза Лаури. Гардан кимна. — Освен това може да бъде предпазлива, когато се налага. Понякога.

— Принцесата не би издала нито брат си, нито годеника си — добави Гардан.

— Годеника си? — възкликна Арута. — Каква нощ! Какво пък, ти все едно щеше или да изхвърчиш от двореца, или да се ожениш за нея. Макар че така и не можах да разбера вкуса на Карлайн към мъжете. Е, щом не мога да се отърва от никой от вас, да тръгваме.

Някъде към обед пътниците заобиколиха едно заливче и се натъкнаха на един самотник, седнал край пътя. Беше облечен като ловец, в зелени кожени дрехи. Пъстрият му жребец хрупаше трева до него, а той дялкаше някаква клечка. Като видя групата, ловецът прибра ножа, хвърли клечката и събра вещите си. Когато Арута спря до него, вече се беше наметнал с плаща и дългият му лък висеше на рамото му.

— Здравей, Мартин — поздрави го Арута.

Херцогът на Крудий се метна на седлото.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах.

— Има ли някой в Кондор, който да не знае, че принцът е тръгнал? — попита изненадано Джими.

— Не са чак толкова много — отвърна усмихнат Мартин.

Поеха отново и Мартин каза на Арута:

— Луам ми поръча да ти предам, че ще пусне колкото се може повече лъжливи следи.

— Ама и кралят ли знае? — възкликна Лаури.

— Естествено — отвърна Арута и кимна към Мартин. — Тримата го замислихме от самото начало. Гардан беше поставил повече стражи от обичайното пред вратата на кабинета ми, когато Луам ми забрани да тръгвам. Мартин добави:

— Луам избра няколко души от охраната си, които приличат на всеки от нас. Има един с изпито лице и един русоляв, почти двойници на Арута и Лаури. — Усмихна се с една от редките си усмивки. — И един едър мъжага, досущ като мен, с облекло като моето. Луам дори успя да наеме високия церемониалмайстор на кешийския посланик, онзи с гръмкия глас. Той ще се промъкне в палата, след като кешийците си отидат. Като му сложат фалшива брада, няма да го отличиш от капитана. Поне на цвят го докарва. Ще се развява насам-натам из двореца.

Гардан се разсмя.

— Значи всъщност изобщо не сте се опитвали да излезете незабелязано — каза възхитен Лаури.

— Не — отвърна Арута. — Просто се постарах заминаването ми да е загърнато в пълна мъгла. Знаем, че този, който стои зад всичко това, изпраща още убийци, или така поне каза Смеещия се Джак. Тъй че ако в Крондор има шпиони, няма да разберат поне няколко дни какво става. Когато разберат, че сме извън двореца, няма да са сигурни накъде сме тръгнали. Само малцината, които бяха с нас, когато Пъг обгради покоите на Анита с магията си, знаят, че сме тръгнали за Сарт.

Джими се разсмя.

— Страхотна заблуда. Като чуят, че сте тръгнали в една посока, после в друга, ще се чудят на кое да вярват.

— Луам и това предвиди — каза Мартин. — Има още една група, предрешена като нас, която потегля днес на юг към Звезден пристан с Кълган и семейството на Пъг. Те няма да се престарават в криеницата и ще ги забележат. — Обърна се към Арута. — Пъг каза, че ще потърси лек за Анита в библиотеката на Макрос.

Арута дръпна юздите и спря. Останалите също спряха.

— Сега сме на половин ден езда от града — каза принцът. — Ако не ни прихванат до залез слънце, можем да смятаме, че сме се отървали от преследвачи. Тогава ще можем да се безпокоим само за онова, което ни чака. — Той замълча, затруднен от това, което искаше да им каже. — Като оставим празните приказки, всички вие избрахте опасността. — Огледа спътниците си един по един. — С такива приятели смятам, че съм щастлив.

Джими като че ли най-много се смути от думите му, но се постара да го прикрие.

— Ние си имаме… имахме… една клетва сред Шегаджиите. Едва от една стара поговорка: „Не можеш да си сигурен, че котката е мъртва, докато не й одереш кожата.“ Когато предстои много труна задача и някой иска да увери другите, че ще я преследва докрай, той се заклева: „Докато й одера кожата.“ — Момчето погледна останалите и каза: — „Докато й одерем кожата.“

— Докато й одерем кожата — промълви Лаури, а Гардан и Мартин повториха с него.

— Благодаря ви на всички — каза Арута и пришпори коня си. Всички поеха след, него.

Мартин се изравни с Лаури и попита:

— Какво все пак ви забави толкова?

— Аз се забавих — отвърна певецът. — Малко е сложно. Ще се женим с Карлайн.

— Това го знам. Двамата с Гардан изчакахме Луам да се върне от стаята ти. Според мен тя можеше да го направи и по-добре. — На лицето на Лаури се изписа неудобство. Мартин се подсмихна и добави: — А може и да не е могла. — Наведе се и протегна ръка. — Е, дано да сте винаги щастливи. — След като си стиснаха ръцете, добави: — Но това все пак не обяснява забавянето ти.

— Малко е деликатно — отвърна Лаури с надежда, че бъдещият му шурей ще зареже най-после темата.

Мартин го изгледа и кимна разбиращо.

— Какво пък, едно прилично сбогуване отнема време.