Сребротрън

Глава 9Лесът

На хориознта се появи група конници. Черните им силуети се откроиха на фона на почервенялото следобедно небе. Мартин ги забеляза пръв и Арута заповяда да спрат. Откакто бяха напуснали Крондор, това бе първата група пътници, очевидно не търговци, на които се натъкваха. Мартин примижа.

— Не виждам добре от толкова далече, но ми се струва, че са въоръжени. Наемници може би?

— Или разбойници — предположи Гардан.

— Или нещо друго — добави Арута. — Лаури, ти най-много си пътувал из тези краища. Има ли друг път?

Лаури се огледа, мъчейки се да си спомни. Посочи към леса оттатък тясната ивица орна земя и каза:

— На изток, на около час езда оттук, има стара просека, която води към планините Каластий. Рудничарите някога са я използвали, но сега рядко минават по нея и е запустяла. По нея може да се стигне до местния път.

— В такъв случай да я хващаме веднага — предложи Джими. — На онези там, изглежда, им омръзна да чакат да им дойдем сами.

Арута също забеляза, че далечните ездачи тръгват в тяхна посока.

— Води, Лаури.

Изоставиха главния път и поеха през многобройните каменни синори, ограждащи селските нивички.

— Вижте! — извика Лаури.

Спътниците на Арута се извърнаха. Непознатите ги настигаха, пришпорили конете си в бесен галоп. Черните им фигури се откроиха на сиво-зеления склон на хълма отзад.

Арута и другите мъже стигнаха първата ниска каменна стена плавни отскоци, но Джими за малко щеше да изхвърчи от седлото си. Успя някак да се справи, без да изостава много от другите изруга наум другите три стени, които го деляха от началото на леса. Групата начело с Арута навлизаше сред дърветата.

Когато Джими ги настигна, Лаури посочи.

— Не могат да ни настигнат, затова тръгват успоредно на нас. Надяват се да ни пресекат пътя северно оттук. — Певецът се изсмя — Просеката извива на североизток, тъй че безименните ни приятели ще трябва да пробягат една миля повече през горските храсталаци, за да ни засекат. Докато стигнат дотам, отдавна ще сме ги изпреварили. Ако изобщо намерят просеката.

— Все пак трябва да побързаме — каза Арута. — Малко светлина ни остава, а лесът не е безопасен и в спокойни времена. Колко има до този път?

— Би трябвало да го стигнем два часа след залез, може би малко по-рано.

Арута му махна с ръка да води и петимата навлязоха още по-надълбоко сред смрачаващия се лес.

От двете страни на широката просека зееха тъмни дупки. В сумрака, под смътната светлина на двете луни, процеждаща се през клоните, гъстите дървета приличаха на плътна стена. През нощта си бяха проправяли пътя през това, което Лаури пресилено бе нарекъл „просека“ и което ту изникваше на няколко стъпки пред коня му, ту се стапяше на няколко стъпки след коня на Джими. За Джими нямаше никаква разлика между това, през което яздеха, и околния пущинак, само дето криволиците, през които Лаури избираше да ги води, като че ли бяха по-малко обрасли. Момчето постоянно се озърташе през рамо за някакви следи от преследвачи.

Арута нареди да спрат.

— Дотук като че ли никой не ни следва. Навярно сме ги объркали.

Мартин скочи от седлото.

— Едва ли. Ако с тях има някой опитен следотърсач, бързо ще ни хванат дирите. Ще се движат бавно като нас, но няма да изостанат.

Арута слезе от коня и заяви:

— Ще отдъхнем малко. Джими, свали торбите с овес зад седлото на Лаури.

Джими изръмжа недоволно, но се залови да нахрани и избърше конете. Още след първата си нощ по пътя беше разбрал, че като скуайър от него се очаква да се грижи за коня на господаря си… както и за всички останали.

Мартин преметна лъка си през рамо и рече:

— Мисля да отида малко назад, да залича следите и да видя дали са наблизо. До час ще се върна. Ако нещо се случи, не ме чакайте. Ще ви намеря в ишапийското абатство утре през нощта. — И се скри в мрачината.

Арута седна на сваленото седло, а Джими и Лаури се заеха с конете. Гардан остана на пост, взирайки се в тъмните дървета наоколо.

Мина време, а Арута все така си седеше, без да помръдва, потънал в мисли. Джими го изгледа накриво. Лаури улови погледа на момчето, приближи се до него и му помогна да изтрие коня на Гардан с шепа трева.

— Тревожиш се за него — прошепна певецът.

Джими кимна в тъмното и отвърна тихо:

— Аз си нямам семейство, певецо, нито много приятели. Той ми е… важен. Да, тревожа се.

Когато привършиха, Джими се приближи до взиращия се в тъмнината Арута.

— Конете са нахранени и избърсани.

Арута като че ли се отърси от мрачните мисли.

— Добре. Сега отдъхнете малко. Тръгваме призори. — После се огледа. — Мартин къде е?

Джими погледна към просеката.

— Още не се е върнал.

После се изтегна на земята, опря глава на седлото и се загърна с одеялото. Дълго се взира в тъмнината, преди да заспи.

Нещо го разбуди. В тъмното приближаваха два силуета и Джими понечи да скочи, но видя, че са Мартин и Гардан. Сети се, че Гардан бе останал да пази. Двамата вървяха тихо и след малко стигнаха бивака.

Джими събуди останалите. Като видя брат си, Арута попита:

— Какво, преследват ли ни?

Мартин кимна.

— Няколко мили назад по просеката. Банда… човеци, моредели а и аз не знам. Огънят им беше малък и не можах да ги огледам добре. Единият поне е моредел. Освен него всички останали са с черни ризници и с дълги черни пелерини. Всички са със странни шлемове, покриващи цялата глава. Не ми трябваше много време за да се уверя, че едва ли са приятелски настроени. Прокарах фалшива следа през нашата. Би трябвало малко да ги отвлече, но е добре да потегляме веднага.

— А моределът? Каза, че не е облечен като другите.

— Не, и освен това е най-едрият проклет моредел, който съм виждал. Гол до кръста, само по кожено елече. Главата му е обръсната, само с дълъг кичур на тила, вързан като конска опашка. Видях го добре на светлината на огъня. Такъв като него досега не бях виждал, макар да са ми описвали подобни. Лаури кимна.

— Планинският им клан от Ябон.

Арута погледна певеца и той обясни:

— Като малък край Тир-Сог съм слушал да разправят за набезите на северните планински кланове. Различават се от горските си събратя. Този кичур на главата му означава, че е някакъв главатар, важна особа.

— Отдалече е дошъл — каза Гардан.

— Да, и това показва, че след Войната на разлома при тях се е установил някакъв нов ред. Знаем, че мнозина от онези, които бяха изтласкани на север от цураните, се стремяха да се присъединят към роднините си в Северните земи. Но сега, изглежда, са се върнали с част от братовчедите си.

— Или пък — вметна Арута — означава, че са под негова команда.

— За да е станало това… — почна Мартин.

— Съюз. Моределски съюз. Нещо, от което винаги сме се бояли — каза Арута. — Хайде, че след малко ще съмне.

Оседлаха конете и скоро излязоха на Горския път, главния вътрешен път в областта от Крондор на север. Малко кервани минаваха по него. Макар да беше по-кратък, повечето пътници и търговци предпочитаха обиколния, през Крондор и по крайбрежието, защото беше по-безопасен. Лаури ги увери, че сега яздят успоредно на Корабния залив, на един ден път от абатството на Ишап край Сарт. Самият град Сарт се намираше на едно полуостровче в северния край на залива. Абатството беше някъде сред хълмовете североизточно от града, тъй че бяха хванали пътя между самото абатство и града. Ако дръпнеха по-здраво, можеха да стигнат малко след залез слънце.

Сред дърветата назад не се виждаше нищо, но според Мартин водената от моредела банда със сигурност ги догонваше. Сред ранните утринни горски звуци острият му слух бе доловил смътна промяна — сигурен знак, че нещо не толкова далече минава през леса и тревожи обитателите му.

— Смятам да се върна назад да видя дали нашите приятели не ни настигат — каза Мартин.

Джими се обърна и видя сред дърветата следващите ги черни фигури.

— Много късно! Видели са ни! — извика момчето.

Групата на Арута пришпори конете и тропотът на копитата им отекна през леса. Всички се снишиха над шиите на животните. Отдалечиха се малко от черните ездачи и Джими въздъхна облекчено. След няколко минути стигнаха до едно дълбоко дефиле, което не можеше да се прескочи с коне. Прехвърляше го груб дървен мост. Препуснаха по него и от другата страна Арута спря.

— Стойте!

Извърнаха конете, защото отзад се чуваше тропотът от копитата на преследвачите им.

Арута се канеше да им нареди да се подготвят за бой, но Джими скочи от коня си, издърпа нещо от вързопа зад седлото си, изтича назад по моста и коленичи.

— Какво правиш? — извика му Арута.

— Дръпнете се!

Шумът от приближаващите се коне се усили. Мартин скочи от коня, свали дългия лък от рамото си и когато се появи първият черен конник, без да се колебае, пусна дългата един разкрач стрела. Тя полетя безпогрешно и порази конника в гърдите. Той залитна и рухна от седлото. Вторият успя да го избегне, но конят на третия се препъна в тялото на падналия и ездачът му излетя от седлото.

Арута тръгна напред да пресрещне втория ездач, който се канеше да мине по моста, но Джими извика:

— Не! Назад!

Момчето скочи и побягна. Конникът препусна по моста и когато стигна до мястото, където бе коленичил Джими, се разнесе оглушителен трясък, последван от облак гъст черен дим. Конят се подплаши, изправи се на задните си крака и воинът в черното се преметна през перилото, полетя надолу и металната му ризница задрънча по камъните. Конят се обърна и побягна назад.

Джими се затича назад към моста с малко шише в ръка, издърпа тапата му и го метна в пушека. Изведнъж отсамният край на моста избухна в пламъци. Черните ездачи дърпаха юздите и конете им зацвилиха изплашени.

Джими се дръпна от пламъците, а Гардан изруга.

— Вижте, падналият се надига!

Всички съзряха през гъстия дим и огъня как ездачът със стрелата в гърдите се олюля и тръгна към моста. Друг, също свален от Мартин, също бавно започна да се изправя.

Джими дотича до коня си и го яхна.

— Това пък какво беше? — подвикна му Арута.

— Бомбата ли? Имам навик да си нося. Много от Шегаджиите ги използват, за да прикрият бягството си и да предизвикат суматоха. Вдигат повече пушек, отколкото огън.

— Какво имаше в шишето? — попита Лаури.

— Не знам. Един алхимик в Крондор, продава такива шишенца на селяните да палят стърнищата.

— Много е опасно да го разнасяш насам-натам — каза Гардан. Винаги ли го носиш със себе си?

— Не. Но пък и не пътувам често по места, където може да срещна разни твари, дето ще се спрат само ако ги изпечеш. След онази история в къщата на курвите си помислих, че може да свършат работа. Имам още едно.

— Тогава го хвърли! — ревна Лаури. — Мостът още не е пламнал. Джими извади и другото шише, смуши коня напред и метна шишето в огъня.

Пламъците лумнаха силно, надигнаха се на десет-дванадесет стъпки и погълнаха дървения мост. От двете страни на дълбокото дефиле конете зацвилиха и се задърпаха по-надалече от пожара.

Арута погледна през моста към вражеските конници. Зад тях се приближи друга фигура — моределът без ризница, с бръснатата глава и перчема. Закова се на място и се загледа към Арута и спътниците му с безизразно лице. Арута усети как кристално сините му очи сякаш го пронизват. Усети и омразата. Сега за пръв път виждаше същинския си враг, един от онези, от които бе пострадала Анига. Мартин започна да мята стрела след стрела към черните ездачи, а моределът им даде мълчаливо знак и ги поведе назад към горите.

— Той ме познава — каза Арута. — Уж бяхме толкова умни, а те са знаели накъде съм тръгнал.

— Но как? — попита Джими. — При толкова отвличащи ходове…

— Тук действа някаква черна магия, Джими — каза Мартин. — Някакви незнайни сили.

— Да тръгваме — подкани Арута. — Това няма да ги спре. Спечелихме само малко време.

Лаури ги поведе към северния път за Сарт. Не се обърнаха повече към трещящите пламъци.

През остатъка от деня яздиха почти непрекъснато. От преследвачите им нямаше и следа, но Арута беше сигурен, че не са далече. Някъде по залез слънце въздухът се изпълни с лека мъгла и разбраха, че са приближили брега. Според Лаури малко след залез трябваше да стигнат абатството.

Арута яздеше мълчаливо и разсеяно се взираше в околните сенки.

— Спомняш ли си миналото? — попита го Мартин.

Арута замислено погледна брат си.

— По-простите времена, Мартин. Просто си припомням по-простичките времена. Ще се пръсна. Час по-скоро да свърша с тая загадка със сребротръна и да си върна Анита… — Въздъхна и гласът му омекна. — Мислех си какво ли щеше да направи татко на мое място. Мартин хвърли поглед към Гардан, а капитанът каза: — Точно това, което сега правиш ти, Арута. От момче още го познавам лорд Боррик и бих казал, че по нрав никой не прилича повече на него от теб. И тримата сте като него: Мартин по начина, по който оглежда нещата внимателно. Луам ми напомня за него, когато изпадаше в по-весело настроение, преди да загуби лейди Катерин.

— А аз? — попита Арута.

— Ти ли? — каза Мартин. — Ти мислиш също като него, малки ми братко, повече от Луам и мен. Аз съм най-големият ти брат. Но приемам заповедите ти не само защото си принц на моето херцогство. Следвам водачеството ти, защото повече от всеки друг, когото съм познавал след татко, взимаш верните решения.

Зареял поглед в далечината, Арута промълви:

— Благодаря ти. Това е висока похвала.

Лаури намираше пътя все по-трудно, така че яздеха все по-бавно.

— По-добре да продължаваме с пълзене, отколкото да спрем — каза Арута.

Гардан изостана назад с Джими. Момчето присвиваше очи да различи дали не се крие нещо зад този или онзи дънер, но съзираше само парцалива мъгла под бледите лъчи на гаснещото слънце.

И изведнъж един от храстите изпращя и от него излетя конник. Конят на момчето се завъртя в пълен кръг и воинът в черната броня го подмина. Гардан замахна със закъснение към нападателя и не улучи.

— Насам! — изрева Арута и се помъчи да подмине друг конник, профучал през пътя. Озова се лице в лице срещу ездача — моредела без броня — и видя белезите на бузите на Тъмния брат. Времето за миг като че ли спря. Усещането беше странно за Арута — виждаше пред себе си врага си в плът и кръв. Не скритите в мрака ръце на невидими убийци, нито тайнствени безтелесни сили — срещу него бе застанало същество от плът и кръв, върху което можеше да излее целия си гняв. Без звук моределът замахна право към главата на Арута и принцът се спаси само защото успя навреме да се сниши до врата на коня. После замахна с рапирата си и усети как върхът и пронизва плът. Изправи се и видя, че е улучил моредела в лицето, прорязваки го дълбоко през нашарената с белези буза. Но съществото само простена, гърлено и приглушено, и Арута разбра, че моределът е без език.

— Напред! — изрева принцът и препусна. Другите го последваха, пришпорвайки конете в бесен галоп.

За миг преследвачите им се сащисаха от внезапния им пробив, но гонитбата продължи. Арута не помнеше да е яздил някога толкова лудо — фучаха през дърветата, по път малко по-широк от козя пътечка.

Дълго препускаха така сред гъстата гора, все някак като по чудо успявайки да не се отклонят фатално от просеката. После Лаури изрева:

— Пътят за абатството!

Излязоха от гората и продължиха в галоп по утъпкания път през полето. Конете се бяха запенили. Черните ездачи не ги настигаха, но и не изоставаха.

Отминаха нивите и се заизкачваха. Пътят се виеше нагоре през заоблените хълмове. После се стесни и трябваше да яздят един след друг. Мартин остана последен.

Захладня. Хълмовете се издигаха и спускаха, нахвърляни сякаш от ръцете на безгрижни богове. След по-малко от час щяха да изкачат най-високия. Всичко бе покрито с буйна трева и храсти, но дървета нямаше — тази земя някога беше използвана за ниви.

Абатството се намираше на върха на най-високия хълм — по-скоро планина, равна отгоре като тепсия.

Докато се катереха с мъка по склона, Гардан погледна надолу и каза:

— Не бих се хванал да щурмувам това място. Човек може да опази този път с шест бабички и наръч метли… цяла вечност.

— Кажи тогава на твоите баби да дойдат и да спрат черните ездачи! — подвикна Джими.

Завиха по една издатина и пътят пое право нагоре към върха. И изведнъж пред очите им изникна сводестият вход на абатството.

Отвъд стената на фона на лунния кръг се виждаше нещо като кула. Арута заблъска по портата и извика:

— Хей! Търсим помощ!

След което всички чуха това, което очакваха — тропота на конски копита по каменистия път. Преследвачите ги настигаха. Всички извадиха оръжията си и се приготвиха за бой.

Черните конници връхлетяха върху тях и битката се разгоря отново. Нападащите сякаш бяха обладани от някакъв свръхестествен бяс. Моределът с белезите по лицето едва не стъпка коня на Джими, само и само да се добере до Арута, и единствено пренебрежението му към хлапака спаси Джими. Тъмният брат се понесе право към принца.

Изведнъж над пътя лумна светлина, сякаш ярко обедно слънце, усилено десеткратно, избухна сред мрака и ослепителният му блясък обгърна сражаващите се. Чуха се приглушени стонове и черните силуети започнаха да падат вкочанени от седлата си. Само голият до кръста моредел, заслонил очи от внезапната светлина, и трима от бронираните конници останаха на конете си. Немият ездач махна с ръка и заедно с тримата си спътници се понесе надолу по пътя. Щом се скриха, светлината започна да гасне.

Арута свали ръка от очите си и понечи да препусне след тях, но Мартин извика:

— Спри! Настигнеш ли ги, ще намериш смъртта си! Тук имаме съюзници! — Арута дръпна юздите бесен, че ще изтърве врага си. Мартин скочи от седлото, коленичи до един от падналите черни ездачи, свали шлема му и бързо отстъпи назад.

— Моредел е и така вони, сякаш е умрял преди седмица. — Посочи гърдите му. — Това е тоя, дето го убих при моста. Счупената ми стрела още е в гърдите му.

Арута се обърна към каменната сграда.

— Светлината изчезна. Невидимият ни благодетел е решил, че нямаме повече нужда от нея.

Портите бавно започнаха да се отварят. Мартин подаде шлема на Арута и принцът го огледа. Имаше странна форма, с изваян отгоре релеф на дракон, чиито спуснати надолу крила покриваха скулите. Два тесни процепа даваха възможност на носещия го да вижда, а четири малки дупки — да диша. Арута го хвърли обратно на Мартин.

— Изделие, изковано от мръсна душа. Запази го. Сега трябва да влезем в абатството.

— Ха, абатство! — подхвърли Гардан, докато влизаха. — Че то прилича повече на крепост! — И наистина, високи обковани с желязо тежки дървени порти преграждаха пътя. Висока каменна стена се виеше надясно и стигаше като че ли до другия край на планинския връх, а наляво се издигаше над стръмна, дълбока над сто стъпки пропаст. Зад стената стърчеше самотна кула. — Ако това не е древна цитадела, значи нищо не разбирам от укрепления — добави капитанът. — Не, не бих се хванал да щурмувам това абатство.