Сребротрън

Глава 7Сватбата

Дими крачеше по широкия коридор.

Тронната зала беше подредена и другите млади щитоносци на принца — скуайърите — надзираваха последните шетни на пажовете и слугите. Умовете на всички бяха заети с церемонията, която трябваше да започне само след час.

Джими не можеше да се отърве от чувството, че във възбудата около предстоящото празненство малцина се сещат за опасностите, надвиснали над главата на принца. Преживените наскоро ужасии в „Дома на върбите“ сякаш бяха заровени под купищата сватбени букети и празнични украси.

Мерна кривия поглед на скуайър Джером и раздразнен направи една заплашителна крачка към него. Джером моментално реши да се дръпне от пътя му и се забърза.

Отзад се чу смях, Джими се обърна и видя ухиления скуайър Локлир, помъкнал огромен брачен венец покрай един от цуранските стражи, който го спря и опипа грижливо венеца. От всички скуайъри само Локи като че ли още проявяваше някакви приятелски чувства към него. Другите се държаха или безразлично, или открито враждебно. Джими харесваше по-малкото момче, въпреки че си беше дърдорко. „Най-малкото детенце вкъщи — помисли си Джими, — на мама скъпото чедо.“ На улицата нямаше да оцелее и пет минути, въпреки че в очите му стоеше над другите знатни хлапета, които Джими смяташе за досадна пасмина. Единственото, с което му бяха забавни, беше ужасната им ревност да подражават на светския маниер на възрастните. Не, Арута и неговите приятели бяха далеч по-интересни от скуайърите с тъпите им шеги и пикантните им приказчици за това или онова слугинче, както и с дребнавото им интригантство. Джими махна с ръка на Локи и се запъти към друга врата.

Изчака на прага да влезе един от разносвачите. От товара на слугата падна малък букет и Джими се наведе да го вдигне. Докато го подаваше на слугата, нещо го порази. Цветята, бели хризантеми, блестяха с блед кехлибарен цвят.

Джими вдигна очи. Цели четири етажа нагоре високият сводест таван се прекъсваше от големи витражи, чиито цветове едва се забелязваха, освен когато слънцето грейнеше право зад стъклата. Познатото усещане, че „нещо не е както трябва“, отново го загложди и той огледа прозорците. И разбра. Всеки от прозорците се вдаваше към куполовидна ниша с дълбочина не по-малко от пет или шест стъпки — достатъчно място, за да се скрие в някоя от тях убиец. Но как можеше да се добере някой там? Коридорът беше така устроен, че беше нужно скеле, за да се качи някой да почисти прозорците, а през последните дни тук непрекъснато минаваха хора.

Джими бързо излезе на терасата, минаваща покрай тронната зала.

Видя двама стражи и ги спря.

— Моля ви предайте, че ще се кача да надзърна малко по покрива над тронната зала.

Двамата се спогледаха, но капитан Гардан им беше наредил да не спират странния скуайър, ако почне да се катери по покривите. Единият отдаде чест.

— Прав сте, скуайър. Ще съобщим, та стрелците по стените да не решат да ви използват за тренировъчна мишена.

Джими закрачи покрай стената на залата. Градината се намираше вляво от залата на влизане през главната врата, стига да виждаш през стената, прецени той. „Е, ако аз бях убиецът, откъде щях да се изкатеря?“ Огледа се и забеляза железните пръти на цветната арка, минаващи през външната стена на свързващия коридор. По тях до покрива на свързващия коридор нямаше да е трудно, а оттам…

Джими престана да мисли и се задейства. Изрита омразните си ботуши и огледа конструкцията на стените. Изкатери се по асмата и се затича по покрива на свързващия коридор. Оттам скочи леко върху ниския корниз, минаващ по дължината на голямата зала, и запълзя със смайваща ловкост. Когато стигна до средата, погледна нагоре. Един етаж по-горе го мамеха первазите на прозорците — изкусително близко. Но Джими съобрази, че му е нужна по-добра позиция за катерене, и продължи нагоре до последната третина на залата.

Джими се изкатери още нагоре, зави по ъгъла над задната част на подиума, застана с лице към прозореца и надникна вътре. Изтри с пръсти праха и очите му моментално се заслепиха от слънцето, проникващо през отсрещния прозорец. Изчака, докато очите му привикнат със сумрака вътре, заслонил с длан очи от слънцето. Прецени, че ще му е трудно, докато слънчевият лъч не смени ъгъла си. После усети, че стъклото се плъзга под пръстите му, и изведнъж нечии силни ръце запушиха устата му и го стиснаха за гърлото.

Силен удар по главата го зашемети и светът около него се завъртя…

Когато пред очите му се проясни, Джими видя пред себе си озъбеното лице на Смеещия се Джак. Не само че беше жив, но и в двореца, и ако се съдеше по изражението му, както и по арбалета до него, беше готов да убива.

— Копеленце малко — процеди Джак, докато тикаше парцала в устата на Джими. — Много взе да се навърташ където не ти е работа. Бих ти клъцнал гърлото веднага, но не мога да рискувам някой да види капещата долу кръв. — Джак се извърна в теснината на купола между стъклото и откритото пространство над коридора. — Но свърша ли си работата, отиваш право долу, момченце. — Мъжът посочи пода четири етажа по-долу, после овърза китките и глезените на момчето с кожени каишки и ги притегна болезнено силно. Джими се опита да извика, но гласът му се заглушаваше от хорското бръмчене долу в залата. Джак го удари още веднъж по главата и го зашемети. Преди тъмнината да го обгърне, Джими видя как Джак се обръща да огледа коридора.

Когато се съвзе, Джими чу пеенето на влизащите в залата жреци. Знаеше, че кралят, Арута и другите членове на кралския двор ще се появят веднага след като отец Тъли и останалите жреци заемат местата си.

В гърдите му се надигна паника. Тъй като го бяха освободила от задължения, в цялата възбуда покрай церемонията никой нямаше да забележи липсата му. Джими напъна мишци, но Джак бе опитен Шегаджия и знаеше как да стегне връзките така, че човек да не може да се измъкне лесно. Ако имаше малко време и желание да се лиши от малко кожа и кръв, Джими все някак щеше да се отърве от каишките, но времето в момента беше станало лукс. Докато се извиваше, успя само да се извърне така, че да може да вижда през прозореца. Забеляза, че е направен така, че едно парче от стъклото да може да се издърпва настрани. Някой беше приготвил този прозорец отдавна.

Песента долу се промени и Джими се досети, че Арута и останалите вече са заели местата си и сега Анита започва дългото си шествие по пътеката от килими по средата на залата. Момчето се огледа в паника, мъчейки се да измисли начин или да скъса връзките, или да вдигне достатъчно шум, за да предупреди онези долу. Пеенето на хора в залата беше достатъчно силно, за да заглуши я най-голямата врява, и нещо толкова дребно като трясъка на счупено с ритник стъкло само щеше да му донесе нов удар по главата от страна на Джак. Чу някакво изщракване до себе си и разбра, че Джак поставя стрела в арбалета.

Пеенето спря и Джими чу гласа на Тъли — даваше наставления на булката и младоженеца. Видя, че Джак се прицелва към подиума. Джими седеше прегънат на две в тясното пространство зад прозореца, притиснат в стъклото от коляното на Джак. Започна да се мята и Джак му хвърли бърз поглед, без да може да реши дали първо да стреля, или да го удари. Въпреки цялата си пищност, самата церемония беше кратка и убиецът трябваше да бърза преди момчето да му създаде неприятности.

Джими беше млад, здрав и опитен акробат от няколкото години катерене по покривите на Крондор. И сега се задейства, без изобщо да мисли, като присви цялото си тяло така, че то се изви нагоре, с глава и стъпала, опрени в стената на купола. Изтласка се и успя да седне с гръб към прозореца. Джак се обърна, видя го и изруга тихо. Не можеше да си позволи да не улучи с този единствен изстрел. Хвърли бърз поглед надолу, увери се, че никой не е забелязал момчето, отново надигна арбалета и се прицели.

В мига, в който Джак стреля, Джими го изрита. Смеещия се Джак залитна навън и ръцете му зашариха в паника да се хванат за корниза.

Джими усети, че става нещо странно — припяването на жреческия хор, почти в непрестанен контрапункт с брачната церемония, беше секнало. И когато Джак продължи плъзгането си в празното пространство, Джими чу виковете и писъците долу.

А после внезапно осъзна, че Джак се е хванал за единственото, което можеха да стигнат ръцете му — неговите глезени. Тежестта на Джак го повлече навън и двамата започнаха да се плъзгат надолу към сигурната смърт. Джими се задърпа назад с всички сили, изви тялото си, за да забави падането, но все едно че бяха окачили оловни тежести на краката му. Костите и мускулите му застенаха, но не можеше и на косъм да се издърпа и да се отърве от Джак. Падаха!

Джак го пусна, но за Джими вече беше все едно. Летяха към камъните… и изведнъж Джими си помисли, че си е загубил ума, защото му се стори, че падането им се забавя и забавя, сякаш някаква невидима стихия се бе разпоредила последните му мигове да се удължат. После осъзна, че наистина някаква сила задържа пропадането му. Тупна леко като перце на пода на церемониалната зала, малко зашеметен, но определено жив. Стражи и жреци го обкръжиха и няколко ръце бързо го надигнаха, докато той се озърташе, слисан от чудото. Видя, че ръцете на магьосника Пъг се въртят във въздуха в безмълвно заклинание, и чак сега усети, че странното забавяне изчезна. Стражите срязаха връзките на ръцете и краката му и двама войници го хванаха под мишниците и го изправих. Други няколко бяха притиснали Джак на пода и го претърсваха за черния пръстен с отровата или друго средство да сложи край на живота си.

Джак се огледа. Отец Тъли стоеше до Арута, а цуранските стражи бяха обкръжили краля и очите им шареха по всяко кътче. Всички останали се бяха втренчили в Анита, свита в прегръдката на Арута, който коленичи да я положи на пода. Булото и снежнобялата и рокля се бяха проснали около нея и тя сякаш спеше в прегръдката му. На гърба й обаче се разширяваше алено петно…

Джими понечи да заговори, но от устата му не излезе и звук. Бе преживял десетки пъти в ума си всеки миг от покушението, докато един от послушниците от ордена на Натан превръзваше краката му. Паметта му непрекъснато си играеше лоши шеги с него и той бе виждал лицето на Арута ту отпреди няколко дни, когато му бе казал за приятелството, ту — изведнъж как коленичи с Анита в ръце и на лицето му е изписано неразбиране и потрес. После изведнъж виждаше Анита застанала до вратата, преди да влезе да се премени в булчинската рокля, и отново — как Арута бавно я поставя на пода и тичащите към нея жреци.

Джими отново се опита да заговори и Арута вдигна глава. Очите му се проясниха и той промълви:

— Защо… Джими…

Джими усети скръбта и болката в тъмнокафявите очи на принца и нещо в него се скърши. Сълзите сами потекоха по бузите му и момчето заговори тихо.

— Аз… опитах се да… — Преглътна; някаква буца бе заседнала на гърлото му и му пречеше да вдиша. Отвори уста, но звук не излезе. Накрая прошепна: — Съжалявам. — После се срина на колене пред Арута. — Съжалявам.

Арута го изгледа за миг неразбиращо, после поклати глава, сложи ръка на рамото му и рече:

— Няма за какво. Не си виновен за нищо.

Джими захлипа. Обърканият Арута се опита да го утеши. Лаури коленичи до тях и промълви:

— Нищо повече не си могъл да направиш. Джими вдигна глава и каза:

— Но трябваше.

Карлайн нежно изтри сълзите от бузите му.

— Качил си се да провериш. Никой друг не го направи. Кой знае какво щеше да стане, ако не беше отишъл. — Не доизказа мисълта, че сега Арута сигурно щеше да лежи мъртъв, ако Джими не беше изритал Смеещия се Джак в мига, в който бе стрелял. Но това не можеше да утеши момчето.

— Трябваше да направя повече.

Луам пристъпи до тях и също коленичи.

— Синко, познавам мъже, готови с таласъми да се бият, които ще пребледнеят до смърт при мисълта да се катерят там, където беше ти. Всеки от нас си има страхове — добави той тихо. — Но когато стане нещо ужасно, всеки от нас си мисли: „Можех да направя нещо повече“. — Младият крал постави ръка върху рамото на Джими. — Току-що наредих на цуранските стражи, отговарящи за претърсването по коридора, да не се самоубиват. Добре поне, че нямаш толкова извратено чувство за чест.

Джими отвърна сериозно:

— Ако можех да си разменя мястото с принцесата, щях да го направя.

— Знам, че щеше, момчето ми. Знам.

— Джими… просто за да знаеш… ти се справи добре. Благодаря ти — промълви Арута. И се опита да се усмихне.

Джими, все още със сълзи по бузите, се сви в коленете на Арута, после изправи глава, изтри лицето си и му върна усмивката.

— Не съм плакал от нощта, в която видях мама убита. — Карлайн покри устата си с шепа и пребледня.

Вратата се отвори и влезе Натан. Беше свалил церемониалната си роба и бе останал по дълга до коленете туника. Изглеждаше изнурен и триеше ръцете си с кърпа. Арута се изправи бавно с подкрепата на Луам. Натан каза мрачно:

— Жива е. Въпреки че раната е лоша, стрелата се е отклонила и не е поразила гръбнака й. Ако я беше ударила там с цялата си сила, щяла е да издъхне веднага. Тя е млада и здрава, но…

— Но какво? — попита Луам.

— Стрелата е отровна, ваше величество. Намазана е с отрова, приготвена с черно изкуство, смес, при която е приложена зла магия. Нищо не можахме да направим, за да й противодействаме. Алхимия, магия — нищо не помага.

Арута примигна неразбиращо.

Натан го погледна скръбно.

— Съжалявам, ваше височество. Тя умира.

Тъмницата се намираше под морското равнище. Мрачно и влажно място, миришещо на мухъл и плесен. Един от стражите се отмести встрани, а другият дръпна скърцащата метална врата и Луам и Арута прекрачиха прага. Мартин ги чакаше до камерата за изтезания и говореше тихо с Вандрос и Касуми. Помещението не беше използвано отпреди времето на принц Ерланд, освен за кратко от тайната полиция на Джоко Радбърн, за да разпитват пленниците си, докато властваше дьо Батира.

Обичайните инструменти за мъчение бяха махнати, но мангалът бе върнат на предишното си място и в него се нажежаваха железа. Смеещия се Джак стоеше овързан с вериги за една каменна колона, с ръце над главата. В пълен кръг около него стояха шестима цурани — толкова близо, че помръднеше ли, се допираше до тях. Всички бяха с гръб към Джак и вдително оглеждаха помещението.

Отец Тъли се обърна към Луам.

— Изрекохме възможно най-силните защитни заклинания. — Той кимна към Джак. — Но нещо се опитва да се добере до него. Какво става с Анита?

Луам бавно поклати глава.

— Стрелата се оказа намазана с някаква незнайна отрова. Натан твърди, че времето й изтича.

— Тогава трябва бързо да разпитаме пленника — отвърна старият жрец, — Представа нямаме с какво се борим.

Луам бутна брат си настрани, даде знак на един от стражите да се отмести и изгледа крадеца в очите. Смеещия се Джак отвърна на погледа му с очи, изпълнени с ужас. Лицето му лъщеше от пот. Охкаше при всяко помръдване. Явно цураните не бяха го жалили, докато го претърсваха. Опита се да заговори, облиза устни и простена дрезгаво:

— Моля ви!… Не го оставяйте да ме вземе.

Луам пристъпи към него, протегна ръка и стисна лицето му като в менгеме. Разтърси главата му и каза през зъби:

— Каква беше отровата?

— Не знам. Кълна се!

— Ще измъкнем истината от теб. По-добре отговори веднага, иначе горко ти. — И кимна към нажежените железа.

Джак понечи да се засмее, но от устата му излезе само хъркане.

— Горко ми ли? Мислиш, че ме е страх от железа? Слушай, проклет кралю на проклетото Кралство, с радост бих се съгласил червата ми да изгориш, стига да обещаеш, че няма да му позволите да ме вземе. — В последните му думи се долавяше истерична нотка.

— Кой да те вземе?

Тъли се намеси:

— От един час реве все това: да не „му“ позволяваме да го вземе. Сключил е, изглежда, договор с тъмни сили. И сега се бои, че трябва да плаща!

Джак закима енергично, с оцъклени от ужас очи. И отвърна нещо средно между стон и смях:

— Тъй, жрецо. Както щеше да сториш и ти, ако те беше пипнал оня мрак.

Луам стисна сплъстената му коса и изви главата му назад.

— За какво говориш?

Очите на Джак се окръглиха и той прошепна:

— За Мурмандамус.

Изведнъж в камерата лъхна вледеняващ мраз и въглените в мангала и пламъците на факлите трепнаха и загаснаха.

— Той е тук! — изврещя неистово Джак.

Един от жреците подхвана заклинание и светлините лумнаха отново.

Тъли се извърна към Луам.

— Това беше… страшно. — Лицето му беше изпънато и очите — разширени. — Това нещо притежава огромна сила. Побързайте, ваше величество, но не споменавайте името му. То само служи да го привлече към неговия питомец тук.

— Каква е отровата? — настоя Луам.

Джак изхлипа.

— Не знам. Наистина. Таласъмената уста ми я даде, Тъмния брат. Кълна се.

Вратата се отвори и влезе Пъг, следван от Кълган.

— Двамата с Кълган поставихме прегради около тази част на двореца, но нещо ги прекършва — изморено каза Пъг.

Кълган, с изнурено лице, сякаш току-що бе вършил тежка работа, добави:

— Това, което се мъчи да проникне тук, е много напористо. С малко повече време, струва ми се, ще можем да разкрием нещо за естеството му, но…

— Но ще ни надвие преди да сме успели — довърши мисълта му Тъли и се обърна към Луам. — Побързайте.

— Това нещо, на което служиш… това лице, или каквото е там, кажи ни какво знаеш за него — попита Луам Джак. — Защо иска да вземе живота на брат ми?

— Сделка! — изрева Джак. — Ще ви кажа каквото знам. Всичко, само не го оставяйте да ме вземе. Луам кимна рязко.

— Ще го задържим надалече от теб.

— Вие не знаете — изкрещя Джак, след което гласът му заглъхна, задавен в хлипове. — Бях мъртъв. Разбирате ли? Онзи негодник ме простреля вместо Джими и аз бях мъртъв! Никой от вас не знае какво е. Усещах как животът ми се изплъзва. А после дойде той. Когато бях почти издъхнал. И ме заведе в онова студено и тъмно място и… той ме нарани. Показа ми… страшни неща. Каза, че мога да живея и да му служа и че той ще ми върне живота или ще… ще ме остави да умра там. Тогава не можеше да ме спаси, защото не бях негов. Но сега съм. Той е… зло.

Джулиан, жрецът на Лимс-Крагма, пристъпи и застана зад краля.

— Излъгал те е, човече. Онова студено място е било негово творение. Любовта на нашата повелителка носи утеха на всички, които я прегръщат в своя край. Показал ти е лъжа.

— Той е бащата на всички лъжци! Но сега съм негов — изхлипа Джак. — Каза, че трябва да отида в палата и да убия принца. Каза ми, че съм единственият, който е останал жив, и че другите ще дойдат твърде късно, няма да са тук с дни. Трябвало да съм аз. Казах, че ще го направя, но… Сбърках и сега той иска душата ми! — Последното беше жалък рев, молба за милост, каквато и кралят не можеше да даде.

Луам се извърна към Джулиан.

— Можем ли да направим нещо?

— Има един ритуал, но… — Джулиан погледна Джак и каза: — Ти ще умреш, знаеш го. Вече си умрял и си още тук само поради един нечестив договор. Каквото ще бъде, ще бъде. Ще умреш след час. Разбираш ли?

— Да — изхлипа Джак.

— Тогава ще отговориш ли на въпросите ни и ще ни кажеш ли всичко, което знаеш, за да освободиш душата си?

Джак стисна очи и заплака като дете, но кимна.

— Кажи ни тогава какво знаеш за Козодоите и за този заговор за покушение срещу брат ми — настоя Арута.

— Преди шест-седем месеца Дейз Златистия ми каза, че напипал нещо, което можело да ни направи много богати — заговори уличният бандит и истеричните нотки в гласа му постепенно изчезнаха. — Питам го аз дали го е изяснил с Нощния, но той ми разправя, че не било работа на Шегаджиите. На мен идеята да пипаме покрай гилдията много не ми харесва, но нали нямам нищо против да сложа някой и друг суверен в кесията си, му викам: „Що не?“ и отивам с него. Срещаме се значи с този Хаврам, дето работеше с нас преди и дето те затрупва с камара въпроси, без един отговор да ти дава, и аз решавам да я зарежа цялата тая работа, без още да знам за какво става дума, но тогава той тупва на масата цяла торба злато и ми казва, че щяло да има още.

Джак притвори очи и от гърлото му излезе задавен хлип.

— Отидох тогава със Златистия и Хаврам във „Върбите“, през канала. Едва не напълних гащите, като видях таласъмените уста в мазето — двама бяха. Имаха злато обаче, пък аз за злато съм готов на всичко. И те ми казват, че трябва да свърша това-онова и да слушам добре какво става от Праведника, от Нощния шеф, от Дневния, и да им казвам всичко. Аз им викам, че това си е жива смърт, обаче те вадят мечове и викат, че ме чака смърт, ако не го направя. Викам си: да се измъкна аз, пък ще им пусна биячите да се оправят с тях, но те ме отведоха в една друга стая във „Върбите“ и оня беше там, с дългата роба. Лицето му не можах да видя, но гласецът му беше много странен… и вонеше. Мирисал съм аз такава воня като дете и никога не бих я забравил.

— Каква? — попита Луам.

— Помирисах я веднъж в една пещера. На змия.

Тъли ахна и Луам се извърна към него.

— Пантатийски змиежрец! — Другите жреци в камерата заговориха тихо помежду си. Тъли рече: — Продължавай; времето изтича.

— После почнаха да правят едни неща… Не че съм някоя свенлива девица, дето си мисли, че животът е чист и злачен, но тия типове правеха неща, за каквито не бях и сънувал. Доведоха едно дете! Момиченце, не повече от деветгодишно. Само си мислех, че съм виждал к’во ли не. Оня с робата взе, че извади един кинжал и… — Джак преглътна, за да не повърне. — Надраскаха някакви знаци с кръвта й и положиха някаква клетва. Не че съм от онези, които си падат по разните богове, но винаги съм хвърлял по някой петак на Рутия и на Банат по големите празници. Ама сега се моля на Банат все едно, че съм обрал градската хазна посред бял ден. Не знам дали това имаше нещо общо с цялата работа, но не ме накараха да положа клетвата им… — Мъжът изхлипа отново. — И пиха от кръвта на детето! — Джак вдиша дълбоко. — Съгласих се да работя за тях. Всичко вървеше добре, докато не ме накараха да спипам Джими.

— Кои са те и какво искат? — настоя Луам.

— Таласъмската уста ми каза, че имало някакво пророчество за Господаря на Запада. Господарят на Запада трябвало да умре, след което нещо щяло да се случи.

Луам бързо погледна Арута.

— Ти спомена, че са те нарекли „Господаря на Запада“.

— Да. Два пъти.

Луам продължи разпита.

— И какво друго?

— Не знам — отвърна Джак, останал почти без сили. — Говореха повече помежду си. Не ме смятаха съвсем за свои. — Въздухът в камерата отново се вледени и пламъците на факлите потръпнаха. — Той е тук! — изпищя Джак.

Арута застана до рамото на Луам и изръмжа:

— Кажи за отровата!

— Нищо не знам — изхлипа Джак. — Таласъмската уста ми я даде. Беше… един я нарече „сребротрън“.

Арута се огледа бързо, но никой от присъстващите не реагира. А после един от жреците изведнъж промълви:

— Онова се върна.

Жреците подхванаха молитви, после спряха и един каза:

— Минало е през преградите ни. Луам се обърна към Тъли:

— В опасност ли сме?

— Тъмните сили могат да властват пряко само над онези, които доброволно са се поставили под властта им — отвърна Тъли. — Тук не сме застрашени от прекия им удар.

В камерата взе да става все по-студено, пламъците на факлите затрепераха лудо и всичко помръкна.

— Не го оставяйте да ме вземе! — изрева Джак. — Обещахте ми!

Тъли погледна Луам, който кимна, и даде знак на отец Джулиан да поеме задълженията си.

Кралят махна с ръка на цуранските стражи да отворят място за жреца на Лимс-Крагма. Жрецът застана пред Джак и го запита:

— Има ли в сърцето ти искрено желание да приемеш милостта на нашата повелителка?

От устата на ужасения Джак не можа да излезе звук. Пълните му със сълзи очи примигнаха и той успя само да кимне. Джулиан подхвана тихо монотонно заклинание и жреците от ордена му започнаха да правят бързи и резки жестове във въздуха. Тъли пристъпи до Арута и промълви:

— Стойте кротко. Сега смъртта е сред нас.

Всичко свърши бързо. Допреди миг Джак се гърчеше неудържимо в оковите, после изведнъж се отпусна и само веригите го задържаха да не падне. Джулиан се извърна към останалите.

— Сега той е спасен, в прегръдките на Господарката на смъртта. Вече нищо не може да му навреди.

Изведнъж сякаш самите стени на подземието се разтрепераха. Нечие мрачно присъствие се усети в камерата, а после се разнесе пронизителен писък, сякаш нещо нечовешки злокобно закрешя от бясна ярост, че са го лишили от жертвата му. Всички жреци, а с тях и Пъг, и Кълган, подеха древна молитва, която да отблъсне злия демон, а после изведнъж настъпи мъртва тишина.

Тъли се огледа потресен и прошепна:

— Отиде си.

Арута коленичи до ложето. Анита лежеше, косата й бе разпиляна върху бялата възглавница.

— Изглежда толкова крехка — промълви принцът.

Карлайн бе притихнала на рамото на Лаури, а Мартин, Пъг и Кълган стояха смълчани до прозореца. Очите на принца ги обходиха безмълвно един по един. Всички се взираха в Анита, освен Кълган, който сякаш бе потънал в мислите си. Бяха се събрали на предсмъртно бдение — отец Натан им бе съобщил тъжната вест, че принцесата няма да преживее повече от час. Луам бе останал в друга стая и се мъчеше да утеши майката на Анита.

Изведнъж Кълган се размърда, заобиколи леглото и с глас, който прозвуча силно заради шепота на останалите, запита Тъли:

— Ако имаш въпрос и можеш да го зададеш само веднъж, къде би отишъл да го зададеш?

Тъли примигна.

— Гатанки? — Но сбраните над месестия нос на Кълган рунтави вежди показваха ясно, че не е решил точно в този момент да опитва безвкусни шеги. — Прощавай — каза Тъли. — Чакай да помисля… — Челото му се набръчка съсредоточено. След което изгледа стария си приятел така, сякаш го бе поразила някоя очевидна истина. — Разбира се! В Сарт!

Кълган заби пръст в гърдите на стария духовник.

— Точно така. Сарт.

Чул разговора, Арута попита:

— Но защо Сарт? Та това е едно от най-незначителните пристанища във владенията.

— Защото — отвърна Тъли — недалече от него има едно абатство на Ишап, където, казват, се пази повече знание от всяко друго място в Кралството.

— И защото — добави Кълган, — ако изобщо съществува място в това Кралство, където можем да разберем естеството на този „сребротрън“ и какво може да му противодейства, то мястото е точно там.

Арута погледна безпомощно Анита.

— Но Сарт… Никой конник не може да стигне дотам и да се върне за по-малко от седмица, а…

Пъг пристъпи напред.

— Навярно ще мога да помогна. — След което се разпореди с властен тон: — Напуснете стаята. Всички освен отците Натан, Тъли и Джулиан. — Обърна се към Лаури. — Изтичай до покоите ми. Катала ще ти даде една дебела книга, подвързана с червена кожа. Веднага я донеси.

Лаури изхвърча през вратата без излишни въпроси, след което и останалите напуснаха. Пъг заговори тихо с жреците.

— Можете ли да забавите смъртта й във времето, без това да й навреди?

— Мога да направя такова заклинание — отвърна Натан. — Същото направих с ранения Тъмен брат преди да умре. Но ще ни спечели едва няколко часа. — Той сведе поглед към Анита, чието лице бе започнало леко да посинява. — Тя изстива. Гасне бързо. Да не губим време.

Тримата жреци бързо начертаха пентаграмата и запалиха свещите. След няколко минути стаята бе готова и ритуалът — извършен. Принцесата лежеше привидно заспала върху ложето, обгърнато от бледорозово сияние. Пъг изведе жреците от стаята и поиска да му донесат восък за печат. Мартин се разпореди и един от пажовете се затича. След това Пъг взе книгата, която бе поръчал на Лаури да донесе, влезе отново в стаята и закрачи из нея, като четеше на глас от дебелия том. След като приключи, излезе и поде дълъг низ от тихи заклинания, непонятни за останалите.

Накрая постави восъчен печат на стената до вратата и затвори книгата.

— Край.

Тъли пристъпи към вратата, но Пъг го задържа с ръка.

— Не пресичайте прага.

Старият жрец го изгледа въпросително. Кълган кимна разбиращо.

— Не виждаш ли какво направи момчето, Тъли? — Пъг се усмихна. Въпреки вече посребрялата си коса на слепоочията, той все още си беше момче за Кълган. — Погледни свещите!

Останалите надникнаха през рамката на вратата и след миг всички разбраха какво има предвид тумбестият магьосник. Свещите в краищата на пентаграмата горяха, макар че това беше трудно да се забележи на дневната светлина. Но като се вгледаше човек по-добре, виждаше се ясно, че пламъците не трептят.

— Времето в тази стая се движи толкова бавно, че е почти невъзможно да се долови ходът му — каза Пъг. — Стените на този дворец ще са се превърнали в прах, преди да е изгоряла и една десетина от дължината на свещите. Ако някой се опита да прекоси прага, ще се задържи в него като муха в кехлибар. Всичко това би означавало смърт, но заклинанието на отец Натан забавя опустошенията на времето в рамките на пентаграмата и предпазва принцесата.

— Колко дълго ще продължи това? — попита Кълган, възхитен от мощта на бившия си ученик.

— Докато се счупи печатът.

В очите на Арута грейна пламъче надежда.

— И тя ще живее?

— Сега тя е жива — отвърна Пъг. — Арута, тя съществува между поредните мигове и ще си остане така, вечно млада, докато не бъде отменено заклинанието. Но тогава потокът на времето отново ще я понесе и тя ще има нужда от противоотровата, ако има такава.

— Значи спечелихме това, от което най-много се нуждаехме — въздъхна Кълган. — Време.

— Да, но колко? — попита Тъли.

— Достатъчно — твърдо отвърна Арута. — Аз ще намеря лек.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Мартин. Арута погледна брат си; за пръв път през този дълъг и мъчителен ден се бе освободил от скръбта и от влудяващото отчаяние.

— Тръгвам за Сарт.