Сребротрън

Глава 17Властелинът на войната

В килията миришеше на гнила слама. Пъг се размърда и разбра, че ръцете му са приковани към стената с въже от кожа на нийдра. Кожата от едрото шесткрако цуранско товарно животно беше здрава почти като стомана и беше забита здраво в каменната стена. Още го болеше главата от онова странно устройство, което бълваше магия. Но го дразнеше и нещо друго. Пъг огледа оковите и зашепна заклинание, което трябваше да ги накара да се разпаднат и да се изпарят, но нещо не стана както трябва. Имаше нещо сбъркано. Заклинанието просто не подейства. Пъг се отпусна на стената, разбрал, че килията е загърната с някакво чародейство, възпиращо всякаква друга магия. „Естествено — помисли си той. — Как иначе ще задържат един магьосник в тъмница?“

Огледа се. Килията беше тъмна и мръсна. Единствената светлина проникваше през малък процеп високо на вратата. Някаква животинка прошумоля в сламата до крака му, той изрита и гадината избяга към отсрещния ъгъл. Стените бяха влажни — значи той и приятелите му бяха натикани някъде под земята. Не можеше по нищо да прецени от колко време са тук, нито имаше представа къде са; можеше да са където и да било на Келеуан.

Мийчъм и Доминик бяха оковани на отсрещната стена, а вдясно от него бяха вързали Хочопепа и това го убеди, че Империята наистина е увиснала на ръба, щом Властелинът си беше позволил да посегне и на Хочопепа. Да пленят един отхвърлен изменник беше едно, но да затворят Велик — съвсем друго. По право един Велик трябваше да е неприкосновен за произвола на Властелина. Освен императора само Великите не му бяха подвластни. Камацу се беше оказал прав. Властелинът на войната заплиташе някакъв основен ход във Великата игра — за да плели Хочопепа, значи изпитваше пълно презрение към възможните си противници.

— Главата ми! — изстена Мийчъм.

Дръпна да види колко здраво е вързан, погледна Пъг и каза:

— И сега?

Пъг поклати глава.

— Сега ще чакаме.

Чакането се оказа дълго — поне три-четири часа. А после вратата рязко се отвори и вътре влетя магьосник в черен халат, следван от войник от Бялата императорска гвардия. Хочопепа изрева:

— Ергоран! Полудял ли си? Развържи ме веднага!

Магьосникът махна на войника да изведе Пъг и изсъска на Хочопепа:

— Правя каквото мога за Империята. А ти заговорничиш с враговете ни, дебелак такъв! Ще разкажа пред Конгрегацията за двуличието ти, но първо този лъжемагьосник трябва да си получи наказанието.

Изведоха Пъг навън и Ергоран му каза:

— Миламбер, онова твое представление на Имперските игри миналата година ти спечели голямо уважение… достатъчно, за да се погрижим да не всяваш повече суматоха. — Двама войници затегнаха тежки гривни от скъпия тук метал около китките му. — Чародейните прегради, които поставихме в тъмницата, ще спрат всяко заклинание вътре. А щом излезеш навън, гривните ще ти изцедят силиците.

Пъг прояви разум и отказа да се разправя с Ергоран. За него се знаеше, че е най-бесният от всички така наречени „любимци“ на Властелина. Беше и един от малцината магьосници, убедени, че Конгрегацията трябва да се превърне в десница на управляващия Империята Върховен съвет. Някои, които го познаваха по-отблизо, допускаха, че крайната цел на Ергоран е самата Конгрегация да стане Върховен съвет. Навремето дори се носеха слухове, че зад гърба на Алмечо всъщност стои Ергоран и той диктува политическите ходове на Военната партия.

Изкачиха се по дълго каменно стълбище и излязоха на открито. Ярката светлина след сумрака заслепи Пъг. Поведоха го нагоре по широки стъпала и докато се изкачваше, Пъг се обърна и видя достатъчно, за да разбере къде е. Зърна река Гагаджин, спускаща се от планините, наречени Високата стена, към град Джамар. Това бе главното средище по големия търговски път от север на юг, към централните провинции на Империята. Намираше се в самия Свещен град Кентосани, столицата на империята Цурануани. А по бялото облекло на воините личеше, че е в двореца на Властелина.

Минаха по дълъг коридор и стигнаха до изрисувана врата от тънки летви и кожа, която се плъзна настрани. Пъг се огледа. Властелинът на войната беше решил да разпита пленника си в залата за съвещания.

В средата на помещението стоеше друг магьосник и чакаше благоволението на мъжа, който седеше и четеше някакъв свитък. Пъг го познаваше бегло и си даде сметка, че не може да разчита на помощ от него, дори за Хочопепа, тъй като Елгахар беше брат на Ергоран. Магическата дарба, изглежда, се бе изявила силно в семейството им. За Елгахар се знаеше, че следва сляпо водачеството на брат си.

Мъжът, седнал върху куп възглавнички, изглеждаше на средна възраст и беше облечен в бяла роба, извезана около шията и по ръкавите със златна ивица. Пъг помнеше Алмечо, последния Властелин, и контрастът го порази. Този мъж, Аксантукар, беше пълната противоположност на чичо си. Докато Алмечо беше с бичи врат, здрав и набит, с поведение на воин, този по-скоро приличаше на учен или на учител и тънкото му като вейка тяло му придаваше аскетичен вид. Чертите му бяха почти нежни. А после той вдигна глава и Пъг веднага улови приликата: също като при чичо му, в очите му се таеше неутолима жажда за власт.

Властелинът бавно остави ръкописа настрана и каза:

— Миламбер, ти прояви кураж, макар и лишен от всякакво благоразумие, като се върна. Разбира се, ще бъдеш екзекутиран, но преди да заповядаме да те обесят бихме искали да разберем едно нещо: защо се върна?

— На родния ми свят се надига сила. Мрачно и зло естество, което е решило на всяка цена да постигне целта си и тази цел е пълното унищожение на нашия свят.

Властелинът го заслуша с привидно любопитство и му даде знае да продължи. Пъг разказа всичко, което знаеше, подробно и без преувеличения.

— С помощта на чародейството открих, че това нещо идва от Келеуан; по някакъв начин съдбите на двата свята отново се свързаха.

Когато свърши, Властелинът рече:

— Доста интересно. — Ергоран изглеждаше готов да отхвърли казаното от Пъг, но Елгахар се разтревожи искрено. Властелинът продължи: — Миламбер, колко жалко, че те загубихме по време на онази измяна. Ако беше останал, щяхме да ти намерим работа като талантлив разказвач. Велика сила на мрака, родена, видите ли, в някое забравено кътче на Империята. Каква чудесна приказка. — Усмивката му се стопи и той се наведе напред, опрял лакът на коляното си, и се загледа в Пъг. — Но да се върнем на фактите. Този мижав кошмар, който ми разтягаш, е само жалък опит да ме изплашиш, за да забравя истинските причини за завръщането ти. Партията на Синьото колело и нейните съюзници във Върховния съвет всеки момент ще рухнат. Точно затова си се върнал, защото онези, които преди те смятаха за свой съмишленик, са отчаяни, понеже разбират, че Военната партия скоро ще наложи пълното си господство. Ти и онзи дебелак отново се съюзихте с онези, които предадоха Военния съюз по време на нашествието в родния ти свят. Страхувате се от новия ред, който ще наложим. Само след няколко дни ще възвестя края на Върховния съвет и вие искате да предотвратите това, така ли е? Не зная какво си намислил, но ще изтръгнем истината от теб — ако не веднага, то скоро. И ти ще ни кажеш имената на онези, които са се опълчили срещу нас.

— И освен това ще разберем как си се върнал — продължи Аксантукар. — След като в Империята се въведе ред под моята власт, ще отидем чак на твоя свят и ще довършим онова, което трябваше да се свърши моят чичо.

Пъг се вгледа в лицата им и разбра. Беше се срещал и говорил с Родрик, полуделия крал. Властелинът не беше толкова луд като краля, но явно не беше и съвсем с акъла си. А зад граничещата му с безумие жажда за власт стоеше човек, който не издаваше много от себе си, но достатъчно, за да го разбере Пъг. Ергоран беше властта, будеща опасения. Той беше геният на властта на Военната партия.

Той беше човекът, надяващ се един ден да господства над Цурануани, при това може би открито.

Влезе пратеник, поклони се пред Властелина и му подаде някакъв свитък. Властелинът бързо го прочете и заяви:

— Трябва да отида на съвет. Уведомете инквизитора, че имам нужда от услугите му в четвъртия час на нощта. Стражи, върнете този човек в тъмницата. — Докато стражите извличаха окования Пъг, Властелинът каза: — Помисли все пак, Миламбер. Може да умреш бавно или бързо, но все едно ще умреш. Изборът си е твой. Все едно ще изтръгнем истината от теб.

Доминик изпадна в транс пред очите на Пъг. Той беше разказал на приятелите си за реакцията на Властелина и Хочопепа бе изпаднал в безсилна ярост, след което притихна. Като всеки друг, носещ черния халат, самата мисъл, че ще го подложат на такова унижение, се бе оказала невъобразима за дебелия маг. Такова пленничество беше нещо нечувано. Мийчъм бе проявил обичайната си сдържаност пред лицето на тежкото изпитание, монахът също остана невъзмутим.

А после Доминик се отпусна мълчаливо, отдаде се на съзерцание и изпадна в транс. Възхитеният Пъг се замисли за това. Макар и оковани в тази килия и лишени от всякаква надежда, не беше необходимо да коленичат пред страха и да се превърнат в жалки отрепки, лишени от разум. Пъг потърси покоя на духа и се гмурна в дълбините на съзнанието си, припомняйки си детството в Крудий: обезсърчителните уроци с Кълган и Тъли, които така и не можеше да усвои, когато се стремеше към постигането на магическия занаят — талант, който щеше да го споходи години по-късно. Какъв срам, помисли си той. Много неща, които бе наблюдавал и премислял в последно време на Звезден пристан, го бяха убедили, че в Мидкемия Низшето чародейство е далеч по-напреднало, отколкото на Келеуан. Сигурно защото друг вид чародейство там изобщо не бе познат.

Само за да убие времето, не заради нещо друго, Пъг реши да опита един от дребните магически фокуси, на които Кълган го беше учил като момче, един от онези, които така и не бе успял да усвои. И разбра, че достъпът до Низшия път не е засегнат. Започна да си припомня странните бариери, на които се беше натъквал в себе си като момче, и това почти го развесели. Тези опити като момче го бяха плашили, защото предвещаваха провал. Сега вече знаеше, че са само въпрос на умствена нагласа, съзвучна с Висшия път и отхвърляща реда и дисциплината, изисквана от Низшия. Все пак наличието на противомагическото заклинание го накара да подходи към проблема не толкова пряко. Той притвори очи и си представи едно-единствено нещо, което навремето се беше опитвал да постигне безброй пъти, всеки път — напразно. Самата нагласа на ума му упорстваше, сякаш се плашеше от изискванията на Низшия път, но докато съзнанието му се отместваше, за да потече в обичайната посока, странно как се оттласна от преградата на възпиращото заклинание, разгърна се и… Пъг стреснато изправи гръб и отвори широко очи. Почти се беше добрал! За най-краткия възможен миг почти го беше разбрал. Потисна възбудата си, затвори отново очи, сведе глава и отново се съсредоточи. Само да можеше отново да се докопа до онзи миг, в който бе разбрал… миг, който му бе убягнал в мига, в който се появи… В тази влажна миризлива килия се беше озовал на ръба на може би едно от най-важните открития в историята на цуранското чародейство. Само да можеше отново да улови онзи миг…

Изведнъж вратата на килията се отвори. Пъг вдигна глава и погледна, Хочопепа и Мийчъм също се надигнаха. Доминик остана потънал в транса си. Влезе Елгахар и махна с ръка на един от стражите да затвори вратата.

— Това, което разказа, е смущаващо — каза магьосникът в черния халат на Пъг.

— Още повече — защото е самата истина — отговори той.

— Може би да, а може би не, макар ти сам да вярваш, че е. Бих искал пак да чуя всичко. Пъг кимна на чародея да седне, но Елгахар отказа. Пъг сви рамене и почна разказа си. Когато стигна до частта с видението на Роджън, Елгахар видимо се обезпокои, спря го и му зададе няколко въпроса. Пъг продължи и когато свърши, магът поклати глава.

— Кажи ми, Миламбер, на твоя свят има ли много хора, които са могли да разберат какво е било казано на онзи ясновидец?

— Не. Само аз и може би още един-двама схванаха, че е на тукашна реч. Само цураните в Ламът можеха да разберат, че е на древния храмов език.

— Има една ужасяваща възможност. Искам да знам дали си я допускал.

— Коя?

Елгахар се приведе ниско и прошепна в ухото на Пъг само една дума. Лицето на Пъг пребледня. Още на Мидкемия умът му бе поел интуитивно по същия път, мъчейки се да сглоби отговора от всички налични податки. Подсъзнателно през цялото време го беше знаел. Той въздъхна тежко и промълви:

— Да, допусках го. През цялото време отказвах да призная тази възможност, но винаги си оставаше налице.

— За какво говорите? — изпъшка Хочопепа.

Пъг поклати глава.

— Не, приятелю. Още не. Иска ми се Елгахар сам да обмисли извода, до който е стигнал, без да е чул твоето или моето мнение.

Трябва да го направи сам и да преосмисли избора си на кого и на какво да служи.

— Може би. Но дори да го направя, това едва ли ще промени сегашното ви положение — каза чародеят.

Хочопепа избухна.

— Как можа да го кажеш? Какво „положение“ пред лицето на толкова престъпления от страна на Властелина? Нима си стигнал дотам да се превърнеш в покорен роб на волята на брат си?

— Хочопепа, от всички носещи черния халат ти най-добре би трябвало да си го разбрал, защото тъкмо ти и Фумита се замесихте във Великата игра толкова време на страната на Синьото колело — отвърна Елгахар. — Ставаше дума за помощта, оказана от двамата магьосници на императора в прекратяването на Войната на разлома. — За пръв път в историята на Империята положението на императора е уникално. След вероломството на мирната среща той получи пълната власт, но се лиши от авторитета си. Той не може повече да използва влиянието си и няма как да укрепи властта си. Военните вождове на цели пет клана загинаха при тази измяна, петимата най-силни претенденти за поста Властелин на войната. Много могъщи фамилии изгубиха мястото си във Върховния съвет поради тяхната смърт. Ако той отново се опита да се разпорежда с тези кланове, вероятно ще му откажат.

— Говориш за дворцов преврат и убийство — каза Пъг.

— Случвало се е и преди, Миламбер. Но това би означавало гражданска война, защото няма наследник. Небесната светлина все още е млад и тепърва предстои да му се родят синове. От императорския род засега има само три момичета. Властелинът на войната цели само да възстанови стабилността на Империята, а не да отхвърля династия, управлявала повече от две хиляди години. Не изпитвам нито привързаност, нито омраза към Властелина. Но императорът трябва да бъде принуден да разбере, че неговата роля е само духовна, и да предаде цялата реална власт в ръцете на Властелина. Едва тогава Цурануани ще навлезе в ера на възход.

Хочопепа се изсмя горчиво.

— Това, че споделяш подобни дивотии, само доказва, че пресяването в Конгрегацията не е достатъчно сурово.

Без да обръща внимание на обидата, Елгахар отвърна:

— След като редът в Империята бъде възстановен, ще можем да се заловим с възможната заплаха, за която ни известявате. Дори ако това, което твърдиш, се окаже вярно и моите опасения се окажат точни, навярно ще минат години, преди да ни се наложи да се справяме с проблема на Келеуан — предостатъчно време, за да се подготвим. Не забравяй, че ние в Конгрегацията сме се домогнали до нови висини на могъщество, немислими за нашите предтечи. Онова, което е могло да ги изплаши до смърт, за нас може би ще се окаже дреболия.

— Тази твоя самоувереност е погрешна, Елгахар. Заблуждавате се всички. И това сме обсъждали с Хочо. Увереността ви във всемогъществото ви е пълна заблуда. Не само че не сте надминали мощта на своите предтечи, а тепърва ви предстои да я достигате. Сред трудовете на Черния Макрос намерих томове, разкриващи сили, несънувани през всичките хилядолетия, откакто съществува Конгрегацията.

Това сякаш заинтригува Елгахар и той замълча дълго.

— Може би — отрони най-сетне той замислено и бавно тръгна към изхода. — Едно успя да постигнеш, Миламбер. Успя да ме убедиш, че е важно да опазим живота ти по-дълго, отколкото диктува благоволението на Властелина. В теб има знания, които трябва да извлечем. Колкото до останалото… трябва да помисля.

— Да, Елгахар, помисли добре. Помисли над една дума: онази, която сам ми прошепна.

Елгахар понечи да му отвърне нещо, но се отказа и викна на войника отвън да му отвори. Излезе, а Хочопепа изпъшка:

— Той е луд!

— Не — отвърна Пъг. — Не е луд. Просто вярва на брат си.

Всеки, който може да погледне в очите на Аксантукар и Ергоран и да си въобрази, че точно тези двамата ще донесат възход на Империята, е глупак или заблуден идеалист, но не е луд. Онзи, от когото наистина трябва да се боим, е Ергоран.

Отново се умълчаха и Пъг се замисли над онова, което му бе прошепнал Елгахар. Но смразяващата възможност, скрита в тази дума, бе твърде плашеща и той реши да се зарови отново в търсенето на онзи странен миг, в който за пръв път през живота си бе успял да зърне истинското съвършенство на Низшия път.

Мина време. Пъг не знаеше колко, но допусна, че са четири часа след залез слънце — времето, отредено от Властелина за начало на разпита. В килията влязоха стражи и свалиха оковите на Мийчъм, Доминик и Пъг. Хочопепа го оставиха на мира. Отведоха ги в помещение, пълно с инструменти за изтезания. Властелинът стоеше в средата на помещението, облечен в пищна зелена роба, извезана със злато, и говореше на магьосника Ергоран. До тях мълчаливо чакаше реда си мъж с червена качулка. Войниците овързаха пленниците на трите каменни пилона, разположени така, че да могат да се виждат един друг.

— Въпреки основанията ми, Ергоран и Елгахар ме убедиха, че ще по-разумно да те запазим жив, макар всеки от тях да изтъкна различни причини. Елгахар е склонен донякъде да повярва на версията ти, поне дотолкова, че да смята за разумно да се постараем да научим всичко, което е възможно. Ние двамата с Ергоран не сме на същото мнение, но има други неща, които искаме да научим. Ето защо ще се погрижим да изтръгнем от теб истината и само истината. — Властелинът на войната даде знак на палача, който разкъса расото на Доминик и го остави само по долна риза. После отвори една запечатана делва и бръкна в нея с пръчка. Когато я извади, тя бе покрита с някаква гъста слузеста каша. Намаза от нея по гърдите на Доминик и монахът се вкочани. Поради оскъдицата на метали цураните бяха усъвършенствали методи за мъчение, различни от тези на Мидкемия, но не по-малко ефикасни. Веществото се оказа сгъстена киселина, от която кожата на монаха веднага пламна и се покри с мехури. Доминик стисна зъби и не извика.

— Заради икономия на време решихме, че ще си по-склонен да ни признаеш истината, ако най-напред отделим внимание на приятелите ти. Според това, което знаем за вас от бившите ви съотечественици, както и след непростимото ти избухване по време на Имперските игри, твоят характер, изглежда, е твърде състрадателен, Миламбер. Е, ще ни кажеш ли истината?

— Всичко, което ви казах, е самата истина! Изтезанията на приятелите ми няма да го променят.

— Господарю! — извика палачът и Властелинът се извърна към него.

— Какво?

— Този човек… вижте.

Болката се беше махнала от лицето на Доминик. Беше увиснал на стълба с блажено изражение.

Ергоран пристъпи към монаха и го огледа.

— Изпаднал е в някакъв транс…

Двамата с Властелина се извърнаха удивени към Пъг.

— Що за хитрини прилага този лъжежрец, Миламбер?

— Той наистина не е жрец на Хантукама, но е духовник от нашия свят. Може да поставя съзнанието си в покой, независимо какво става с тялото му.

Властелинът кимна на палача, който взе от масата с инструментите остър нож, пристъпи към монаха, замахна и сряза рамото му. Доминик не помръдна. С помощта на щипци палачът взе горещ въглен от мангала и го постави в раната. Плътта запуши, но монахът пак не помръдна.

Палачът остави щипците и каза:

— Безполезно е, господарю. Умът му е блокиран. Имали сме този проблем и преди с наши жреци.

Пъг сбръчи чело. Върховният съвет обикновено се държеше предпазливо с храмовете и техните служители. Щом Властелинът на войната бе започнал да подлага на разпити жреци, значи част от храмовете бяха минали на страната на противниците на Военната партия. След като на Хочопепа този факт беше убягнал, това означаваше, че Властелинът е действал прикрито и е получил надмощие в похода си срещу опозицията. Повече от всичко досега това го убеди, че Империята е поставена пред сериозно изпитание, че почти е изправена на ръба на гражданската война. Скоро щеше да последва пряк щурм срещу привържениците на императора.

— Но този не е жрец — каза Ергоран, застана пред Мийчъм и се вгледа в лицето на високия горянин. — Този е най-обикновен роб и би трябвало да е по-податлив. — Мийчъм се изхрачи в лицето му. Ергоран, свикнал с безпрекословната боязън и почит към един Велик, се стъписа, сякаш го бяха ударили с кривак по главата. Олюля се, отстъпи, изтри храчката с опакото на ръката си и изсъска: — Току-що си заслужи бавна и ужасна смърт, жалки робе!

Мийчъм се усмихна — за първи път с такава широка усмивка, откакто Пъг го познаваше, широка и чак похотлива. Белегът на бузата му му придаде неописуемо демоничен израз.

— Но поне ще си струва, скопец нещастен.

В гнева си Мийчъм бе проговорил на езика на Кралството, но тонът, вложен в обидата, беше съвсем недвусмислен. Магьосникът сграбчи един остър нож от масата на палача, замахна и посече Мийчъм през гърдите. Горянинът се вкочани и лицето му пребледня, а от дългия прорез потече кръв. Застаналият пред него Ергоран го изгледа победоносно, но Мийчъм отново вдигна глава и го заплю.

Палачът се извърна към Властелина.

— Господарю, Великият се меси в деликатна работа. Магьосникът отстъпи назад и ножът падна от ръката му. Изтри отново слюнката от лицето си, застана до Властелина и каза с омраза:

— Не бързай много с признанието си, Миламбер. Искам тази мърша да получи един хубав урок.

Увиснал на стълба, Пъг се помъчи отново да преодолее магичното въздействие на гривните на китките си, но без успех. Палачът се залови с Мийчъм, но здравият горянин устояваше на мъченията, без да извика. Половин час упражни палачът върху тялото му кървавия си занаят, докато накрая Мийчъм не издаде приглушен стон и не изгуби свяст. Властелинът каза:

— Защо се върна, Миламбер?

Пъг, изтърпял цялото страдание на Мийчъм като свое, отвърна:

— Казах ви истината. — Обърна очи към Ергоран. — Ти знаеш, че е истина. — Разбираше, че е все едно да говори на глух, защото вбесеният магьосник искаше само да удължи мъчението на Мийчъм, без изобщо да го интересува казаното от Пъг.

Властелинът даде знак на палача, че е време да започва с Пъг. Мъжът с червената качулка разкъса робата му и оголи плътта му. Извади отново пръчката с разяждащата киселина и мацна от нея по гърдите му. Годините, преживени в изнурителен труд като роб сред блатата, бяха направили Пъг строен и мускулест, и когато болката започна, тялото му се изопна. При първото мацване не изпита нищо, но само след миг химикалът в гъстата каша започна да действа и рязката болка прониза плътта му. Пъг чу как кожата му зацвърча и след това чу гласа на Властелина.

— Защо се върна? С кого се свърза?

Пъг затвори очи. Огънят раздираше гърдите му. Той потърси убежище в носещите духовен покой упражнения, на които го беше учил Кълган като чирак. Ново мацване с лепкавата паста и нов пламък — този път по чувствителната плът от вътрешната страна на бедрото. Отново и отново се напрегна да преодолее невидимата бариера на гривните, възпираща чародейството му. В младостта си беше успявал да намери път към магичното само в мигове на силен потрес. Беше се добрал до първото си заклинание, когато се оказа застрашен от тролите. Когато се беше сбил със скуайър Роланд, неволно го бе поразил с магия. А когато бе сринал Имперската арена, беше извлякъл силата от дълбокия кладенец на гнева. Сега умът му се мяташе като побеснял звяр, блъскаше се в решетките на магическата клетка и също като животно действаше слепешком, удряше се и блъскаше отново и отново в бариерата, решен или да се освободи, или да загине.

Опряха в плътта му нажежени въглени и той изрева. Беше животински рев, изпълнен с болка и бяс, и умът му се замята диво. Мислите му се замъглиха и той сякаш се озова на някакво друго място, обкръжен от огледални повърхности, в някаква безумно въртяща се стая от огледала, и всяко от тях хвърляше към погледа му различен образ. Видя пред себе си хлапака от кухнята в Крудий, който се взря в него от една от повърхностите, след това от друга го погледна ученикът на Кълган. В третата се виждаше младият скуайър, от четвъртата заничаше робът в блатния лагер на Шинцаваи. Но в тези застъпващи се отражения, в тези огледала зад други огледала, във всяко от тях се виждаше и по нещо ново. Зад момчето от кухнята видя някакъв мъж, слуга, но нямаше никакво съмнение, че този мъж е самият той. Пъг без магиката, без обучението, стигнал до своето мъжество като най-обикновен член на слугинското домочадие в замъка, работещ в кухнята. Зад образа на младия скуайър видя кралски благородник, с принцеса Карлайн — неговата жена — под ръка. Умът му се завихри бясно, затърси отчаяно нещо друго. Вгледа се в образа на ученика на Кълган. Зад него видя отражението на възрастен маг, практикуващ майсторството на Низшия път. А после съзря източника на този образ, едно така и неосъзнавано досега възможно бъдеще, защото прищявката на съдбата бе отклонила живота му от този път. Но в променливите вероятности, по които можеше да е поел животът му, видя и онова, което търсеше. Намери изхода. Разбра го изведнъж. Беше му се отворил път и умът му се понесе по него.

Очите на Пъг се отвориха рязко и се взряха отвъд мъжа с червената качулка. Мийчъм беше увиснал на оковите и стенеше, отново върнал се в съзнание. Доминик все още беше потънал в транс.

С помощта на духовно усилие Пъг отклони съзнанието си от страданията на плътта. За миг се изправи, без да усеща никаква болка. А след това умът му се пресегна към черната фигура на Ергоран. Великият се олюля, когато погледът на Пъг се прикова в неговия. За пръв път един магьосник на Висшия път прилагаше таланта на Низшия път… и двамата с Ергоран се вплетоха в двубой на волята.

Със съкрушаваща ума сила Пъг надви магьосника. Чернодрехият чародей залитна и Пъг овладя тялото му. Затвори очи и започна да вижда с очите на Ергоран. Намести сетивата си и установи пълна власт над Великия. Десницата на Ергоран се изпъна напред, порой от пурпурни мълнии излетя от пръстите му и порази палача в гърба. Жилки енергия затанцуваха по тялото на мъжа и той се изпъна, запищя и заскача из стаята като побесняла кукла, загърчи се и зарева в агония.

— Ергоран! Що за безумие е това? — викна Властелинът и сграбчи магьосника за халата. Палачът политна, блъсна се в отсрещната стена и рухна на каменния под. В мига, в който Властелинът на войната докосна магьосника, причиняващите нетърпима болка енергии престанаха да бият палача и се насочиха към него. Аксантукар се загърчи и падна, поразен от удара им. Палачът се надигна от пода, тръсна глава и се втурна към вързаните пленници. Грабна един нож от масата и разбрал, че източникът на болката е Пъг, направи крачка към него, но Мийчъм изхвърли краката си напред и го стисна с тях за врата в ножица. Палачът замахна с ножа и разпра единия му крак, после — отново и отново, докато краката на Мийчъм не плувнаха в кръв. Мийчъм нададе зверски вик, изпъшка, изви краката си и прекърши врата на мъжа с червената качулка. Едва след като палачът се просна мъртъв, силите на горянина го напуснаха и Мийчъм увисна на пилона, задържан само от ремъците, усмихна се немощно и кимна на Пъг.

Пъг прекъсна всяващото болка заклинание и Властелинът залитна и пусна Ергоран. Пъг повели на магьосника да се приближи до него. Умът на Великия изглеждаше мек и ковък под магическия му контрол и Пъг някак успяваше да му заповядва, без в същото време да губи усет за собствените си действия.

Магьосникът започна да го освобождава от ремъците, а Властелинът се изправи. Едната ръка на Пъг вече беше свободна. Аксантукар залитна към вратата. Пъг го погледна. Ако можеше да се освободи от ремъците и след това от заклинанията, щеше да се справи с повиканите от Властелина стражи, колкото и да се окажеха, но не можеше да контролира едновременно две тела, а не смяташе, че ще задържи под властта си магьосника достатъчно дълго, за да унищожи Властелина и след това да се освободи. Или можеше? И в същия миг Пъг осъзна опасността. Тази нова магика бе трудна и способността му да разсъждава хладно започваше да му се изплъзва. Защо позволяваше на Властелина да се измъкне на свобода? Болката от изтезанията и усилията го бяха изцедили ужасно и Пъг усети, че силите му отслабват. Властелинът стигна до вратата, изрева на стражите и когато вратата се отвори, грабна копието от ръцете на първия, метна го с все сила и то прониза гърба на Ергоран. Ударът събори магьосника на колене преди да е успял да освободи другата ръка на Пъг. Болката на умиращия прониза съзнанието на Пъг и той изпищя.

Мъгла обгърна ума му. После нещо в него се пропука и мислите му се превърнаха в море от разбити огледални късчета от пръсналата се памет: трошици от стари уроци, парчета образи на близки и приятели, миризми, вкусове, звуци — всичко това се вля в съзнанието му.

В ума му затанцуваха вихрени светлини, най-напред — като пръснати прашинки от звездна светлина, отразяващи от недрата си нови и непознати гледки. Вихреха се и танцуваха в сложни плетеници, завъртаха се в кръг, в тунел, а после тунелът се превърна в път. И той се гмурна в дълбините на този път и се озова в ново пространство на съзнанието си. Нови пътеки бе изминал, до нови разбирания се беше домогнал. Пътят, разтворил се пред него през болката и ужаса, вече бе негов, подчинен единствено на волята му. Най-сетне бе овладял силите, които бяха собственото му наследство.

Погледът му се проясни и той видя пъплещите нагоре по стъпалата войници. Насочи вниманието си върху останалата на китката му гривна. Изведнъж си спомни стария урок на Кълган. Умът му леко погали твърдата кожа и тя омекна, охлаби се, той дръпна ръката си и я освободи.

Съсредоточи се за миг и възпиращите магията заклинания изчезнаха. Вдигна отново очи към стълбите и едва сега осъзна видяното. Властелинът и неговите войници бяха излезли от помещението и горе кипеше битка. До тялото на войник в имперското бяло лежеше войник в синята броня на клана Канацаваи. Пъг бързо освободи Мийчъм, положи го на земята и отпрати към Доминик настоятелния си призив: „Върни се.“ Очите на монаха моментално се отвориха и когато гривните на ръцете му се разкъсаха, Пъг му каза:

— Погрижи се за Мийчъм.

Без да иска обяснения, монахът се наведе да изцери раните на горянина.

Пъг се затече по стълбите, нахлу в килията на Хочопепа и магьосникът вдигна сепнато глава.

— Какво става? Чух някакъв шум отвън.

— Не знам. Съюзници, струва ми се. Подозирам, че от Синьото колело се опитват да ни измъкнат. — Дръпна ръцете му и ги освободи.

Хочо се изправи и се олюля.

— Да им помогнем. Сами няма да се справят. — После се замисли, осъзнал, че са го освободили, и погледна учудено ръцете си. — Миламбер, как го направи?

— И аз не знам. Струва си да го обсъдим, но по-късно. Затичаха нагоре по стъпалата. В централната галерия гъмжеше от сражаващи се войници — мъже в разноцветно снаряжение срещу бялото на имперската гвардия. Пъг огледа кървавата сцена и забеляза Аксантукар, който си пробиваше път с бой, под защитата на двама от гвардията си. Пъг затвори очи и посегна. После ги отвори и сякаш видя невидимата ръка от енергия, която бе създал. Усети я, съвсем като истинска, пресегна се и сякаш стиснал малко котенце за врата, сграбчи Властелина, надигна го и го притегли към себе си. Като видяха носещия се над главите им, ритащ във въздуха и врещящ в безсрамен ужас Властелин, войниците спряха да се бият. Пъг го притегли към себе си и Хочопепа. Неколцина от бялата гвардия се съвзеха, осъзнали, че чародеят изменник, изглежда, е виновниккът за затруднението на господаря им, изоставиха противниците си и се завтекоха да помогнат на Властелина. И изведнъж прокънтя силен глас:

— Ичиндар, деветдесет и първият император!

Всички войници в залата, все едно на чия страна се сражаваха, паднаха ничком на пода и опряха чела в мраморните плочи. Офицерите останаха прави и сведоха глави в поклон. Само Хочопепа и Пъг останаха да гледат влизащия кортеж от партията на Синьото колело. Най-отпред, в бронята, която отдавна не беше обличал, влезе Камацу, Военният вожд на клана Канацаваи. Кортежът се раздвои, за да пропусне императора. Ичиндар, върховният владетел на Империята, пристъпи в залата, сияещ в златната си броня. Закрачи към Пъг и ритащия във въздуха Властелин и огледа сцената. А после каза:

— Велики, вие, изглежда, винаги създавате трудности, когато се появите. — После погледна към Властелина. — Ако благоволите да го спуснете долу, може би ще сложим край на тази бъркотия. Пъг пусна Властелина и той рухна тежко на пода.

— Разказът ти е удивителен, Миламбер — каза Ичиндар на Пъг. Седеше на възглавничките, на които предния ден бе седял Властелинът на войната, и отпиваше от чочата му. — Най-просто би било да кажа, че ти вярвам и че всичко е простено, но безчестието, което ми нанесоха онези, които наричаш елфи и джуджета, е невъзможно да се забрави. — Около него стояха военните вождове на клановете от Синьото колело, а също и магьосникът Елгахар. — Ако ми позволи Светлината небесна… — обади се Хочопепа. — Не забравяйте, че те се оказаха само инструменти, пешки ако щете, в играта на чаха. Друг въпрос е, че този Макрос се е опитал по този начин да предотврати идването на Врага. Това, че той е отговорен за вероломството, ви освобождава от задължението да отмъщавате на когото и да е било, освен на същия Макрос. А след като се предполага, че той е мъртъв, случаят поне засега е приключен.

— Хочопепа, твоят език е шавлив като на релли — отвърна му Ичиндар. — Имаше предвид змиеподобното водно същество, известно с гъвкавостта си. — Няма да съм толкова отмъстителен без основателна причина, но също така не мога да се примиря с предишното впечатление за отстъпчивост пред Кралството.

— Ваше величество, в сегашния момент това в никакъв случай не би било разумно — заяви Пъг. Ичиндар го изгледа с любопитство и Пъг продължи: — Макар да се надявам, че един ден нашите два народа може отново да се срещнат като приятели, в този момент има по-важни неща, за които трябва да се погрижим. В близко време трябва да се приеме, че двата ни свята никога няма да се свържат отново.

— Според малкото, което разбирам от тези неща, подозирам, че си прав — каза императорът. — Да, сега трябва да се решат по-важни проблеми. Скоро трябва да взема решение, което може завинаги да промени хода на цуранската история. — Ичиндар потъна в мълчание, след което каза: — Когато Камацу и останалите дойдоха при мен да ми разправят за вашето идване и за опасенията ви от някакъв черен ужас, появил се във вашия свят и произхождащ от Келеуан, предпочетох да пренебрегна всичко това. Изобщо не ме интересуваха вашите проблеми, нито на вашите съпланетяни. Дори проявих безразличие към възможността да предприема ново нашествие във вашия свят. Побоях се да предприема каквото и да било действие, защото бях изгубил авторитета си пред Върховния съвет след нападението срещу мен на планетата ви. — За няколко мига императорът отново потъна в размисъл. — Впрочем, светът ви е красив… по малкото, което успях да видя. — Въздъхна и зелените му очи се приковаха в Пъг. — Миламбер, ако Елгахар не беше дошъл при мен да потвърди онова, което партията на Синьото колело вече ми беше съобщила, най-вероятно вече щеше да си мъртъв, а скоро след теб и аз, и Аксантукар щеше да е започнал кървавата си гражданска война. Той си спечели бялото и златото само заради гнева срещу вашето вероломство. Ти предотврати смъртта ми, а с нея вероятно и по-голямо нещастие, което щеше да сполети Империята. Смятам, че това си струва да се оцени, макар да се досещаш, че вълненията на Империята тепърва започват.

— Аз съм в достатъчна степен продукт на Империята, за да си давам сметка, че Играта на Съвета тепърва ще става все по-свирепа — отвърна Пъг.

Ичиндар погледна през прозореца — зад него вятърът полюшваше тялото на Аксантукар.

— Ще трябва да се допитам до историците ни, но ми се струва, че това е първият Властелин на войната, обесен от императора. — Обесването беше най-големият позор и наказание за един воин. — Все пак, след като той несъмнено кроеше същата съдба за мен, не допускам, че ще последва бунт, поне не тази седмица.

Събралите се вождове се спогледаха и Камацу каза:

— Светлина небесна, ако позволите. Военната партия се оттегля объркана. Предателството на Властелина ги лиши от всякакво основание за споразумение във Върховния съвет. Още в този момент, докато си говорим тук, Военната партия вече не съществува и нейните кланове и фамилии се събират да обсъдят към кои партии ще се присъединят, за да запазят последните остатъци от влиянието си. Засега управляват умерените.

Императорът поклати глава и с изненадваща твърдост заяви:

— Не, почитаеми владетелю, грешите. В Цурануани управлявам аз. — Стана и огледа хората около себе си. — Докато тези неща, които Миламбер поднесе на вниманието ни, не се решат и сигурността на Империята не бъде гарантирана или не се докаже, че заплахата е лъжлива, Върховният съвет е разпуснат. Докато аз не заповядам избор на нов съвет, нов Властелин на войната няма да има. Докато аз не постановя друго, законът съм аз.

— Ваше величество, а Конгрегацията? — намеси се Хочопепа.

— Както досега, но много внимавайте, велики, и предупредете братята си. Ако се разбере, че някой Черен халат отново се е замесил в заговор срещу моя дом, на статута на Великите над закона ще се сложи край. Дори да бъда принуден да хвърля всичките армии на Империята срещу вашата магическа мощ, няма да позволя на никого да оспорва отново върховенството на императора. Ясно ли е?

— Да, ваше императорско величество — отвърна Хочопепа. — Осъждането на Елгахар и на брат му и действията на Върховния властелин ще дадат на останалите в Конгрегацията повод за размисъл. Ще поставя въпроса пред събранието.

Императорът се обърна към Пъг.

— Велики, не мога да се разпоредя Конгрегацията да ви възстанови, нито съм преизпълнен с радост, че отново ви виждам тук. Но докато този въпрос се реши, сте свободен да идвате и да си отивате където и когато пожелаете, и за колкото време решите. Но когато решите да се върнете в своя роден свят, все пак уведомете ни за откритията си. Бихме искали да ви помогнем с каквото можем, за да предотвратите унищожението на своя свят. А сега… — той тръгна към вратата — трябва да се върна в двореца си. Цяла империя чака да я възстановя.

Пъг ги изчака да си излязат. Камацу пристъпи към него.

— Велики, изглежда, всичко свърши добре засега.

— Засега, стари приятелю. Гледай да помогнеш на Светлината небесна, защото животът му може да се скъси, щом решенията му от тази нощ се огласят утре.

Владетелят на Шинцаваи се поклони.

— Ваша воля, велики.

— Я да изведем Доминик и Мийчъм оттук, Хочо — каза Пъг на Хочопепа. — Стига са мързелували. Трябва да отидем в Конгрегацията, работа ни чака.

— Един момент, имам въпрос към Елгахар. — Дебелият маг се обърна към доскорошния любимец на Властелина на войната. — Какъв беше този внезапен обрат? Винаги съм те смятал за безгласно сечиво в ръцете на брат ти.

— Когато Миламбер изложи опасенията си за това, което става в родния му свят, се замислих — каза чародеят. — Дълго претеглях всички възможности и когато подхвърлих възможния отговор на Миламбер, той ме убеди. Рискът беше твърде голям, за да се пренебрегне. В сравнение с това всички други неща са без значение.

Хочопепа се обърна към Пъг.

— Не разбирам. За какво говори?

Пъг отпусна рамене, потиснат от умората и от още нещо — дълбоко стаен ужас.

— Страх ме е дори да го изрека. — Огледа всички. — Елгахар стигна до извод, който подозирах, но се боях да го призная дори пред себе си.

Замълча за миг — всички затаиха дъх в и после каза:

— Върнал се е Врагът.

Пъг хвърли поредния том с кожена подвързия на купчината на пода и каза:

— Отново задънена улица.

И притвори очи. С толкова много неща имаше да се справи, а времето летеше. Това, че бе открил дарбата си на магьосник от Низшия път, го беше премълчал. Беше се оказало, че в природата му се таят неподозирани досега заложби, и му се искаше да остане насаме, за да обмисли това откритие.

Хочопепа и Елгахар вдигнаха глави от четивата си. Елгахар се трудеше по-усърдно от всички, демонстрирайки желание да си изкупи греховете.

— Записките са в окаяно състояне, Миламбер — отбеляза той. Пъг се съгласи.

— Обърнах внимание на Хочо преди две години, че в своята надменност Конгрегацията е започнала да проявява немарливост. Твоето заключение е поредното доказателство за това. — Той оправи гънките на черния си халат. След като причините за връщането му станаха известни, се беше явил по искане на приятелите си, подкрепен и от Елгахар, и пълноправното му членство бе възстановено без колебания. От присъствалите членове едва неколцина се въздържаха и никой не гласува против. Всеки беше заставал на Кулата на изпитанието и беше видял яростта и мощта на Врага.

Шимоне, един от най-старите приятели на Пъг в Конгрегацията и негов бивш учител, влезе с Доминик. След сблъсъка с палача на Властелина предната нощ силите на монаха се бяха възстановили забележително бързо. Беше приложил при това магичните си церителски изкуства върху Мийчъм и Пъг. Но освен това се оказа, че притежава ценни знания, и беше дал указания на магьосниците в Конгрегацията как да приготвят отвара, която да предпази от възпаление раните и изгарянията, които сам беше изтърпял.

— Миламбер, този твой приятел е цяло чудо. Та той сподели с нас удивителни способи да опишем в каталог нашите трудове!

— Просто им казах какво правим в Сарт — поясни Доминик. Бъркотията тук е голяма, но не чак толкова, колкото изглежда на пръв поглед.

— Това, което всъщност ме тревожи, е, че тук няма почти нищо, което вече да не знаем — каза Хочопепа и се протегна. — Като че ли онова, което всички ние виждаме на кулата, е най-първият спомен за Врага, и след него не е записано нищо.

— Може да е така — каза Пъг. — Не забравяйте, че повечето истински велики магьосници са загинали на златния мост, оставяйки след себе си само чираците и низшите магове. Може да са минали години, преди да се съставят първите хроники.

Влезе Мийчъм — носеше огромен куп древни томове. Пъг му посочи място на пода до себе си и Мийчъм ги постави там. Пъг раздаде на всички по един том. Елгахар разтвори внимателно своя и тежката подвързия изпука в ръцете му.

— Богове цурански, тези трудове наистина са много древни!

— Едни от най-древните в Конгрегацията — уточни Доминик. — Цял час ни трябваше на двамата с Мийчъм само докато разберем къде се пазят, и още един, докато ги изровим.

Шимоне се зачете.

— Та това е почти на друг език, толкова е древно. Тук се срещат спрежения и склонения, за каквито не съм и чувал.

— Миламбер, чуй това! — възкликна Хочопепа. — „И когато мостът изчезна, Аварии пак настоя за съвет.“

— Златния мост ли? — попита Елгахар.

Пъг и останалите спряха другите си занимания и заслушаха четящия Хочопепа.

— „От Алстванаби оцелелите бяха едва тринадесет, сред тях Аварий, Марлий, Карон…“ — списъкът продължава — „и бяха неутешими, но Марлий им заговори с думи властни и утеши страховете им. Ние сме на този свят, създаден за нас от Чакакан“ — да не би това да е древната форма за „Чочокан“? — „и ще устоим. Онези, що бдяха казват, че сме спасени от Тъмнината.“ Тъмнината? Нима е възможно?

Пъг прочете отново пасажа.

— Но това е същото име, което използва Роджън след видението си. Сходството е твърде голямо, за да е съвпадение. Ето го нашето доказателство: Врагът по някакъв начин е замесен в опитите да бъде убит принц Арута.

— Но тук има и нещо друго — каза Доминик. Елгахар се съгласи.

— Да, кои ли са „онези, що бдяха“?

Пъг остави книгата настрана. Умората от предния ден го беше налегнала и очите му се притваряха за сън. От всички с него беше останал само Доминик. Ишапийският монах, изглежда, бе в състояние да потиска умората в себе си колкото пожелае.

Пъг притвори очи, решил да им даде отдих само за малко. Умът му в последно време беше зает е твърде много неща и твърде много беше оставил засега настрана. Сега в главата му отново проблясваха образи, но никой не се задържаше трайно.

Скоро Пъг заспа, и като заспа — засънува.

Отново стоеше на покрива на най-високата кула на Конгрегацията. Носеше сивия халат на обучаем, както по времето, когато Шимоне го беше извел по стъпалата на кулата. Разбираше, че трябва да я изкачи, отново да преживее бурята и отново да премине през изпитанието, което щеше да му донесе ранга на Велик.

Качваше се все по-нагоре и при всяка стъпка виждаше нещо — низ от примигващи и чезнещи образи. Птица, подобна на албатрос, се заби във водата да улови риба и пурпурните й криле изпляскаха между морската и небесната синева. После на порой се изсипаха още и още образи — роби, трудещи се сред зноя на джунглата, сблъсък на воини, издъхващ войник, туни, препускащи през северните тундри, млада жена, съблазняваща пазача на дома на своя съпруг, продавач на подправки зад сергията… А после погледът му се отнесе на север и той видя…

Видя заледени поля, смразени от хапещ, студ и пометени от режещ като стоманено острие вятър. Вековниятстуд удари ноздрите му. А от някаква кула от сняг и лед се показаха фигури, загърнати плътно срещу вятъра. Приличаха на хора, но по плавните им крачки личеше, че са някаква друга раса, не човешка. Бяха древни същества, носещи непостижима за хората мъдрост, и търсеха с очи някакъв небесен знак. Взираха се нагоре и гледаха. Бдяха. Бдящите.

Пъг се сепна и отвори очи.

— Какво има, Пъг? — попита Доминик.

— Доведи другите — каза той. — Разбрах.

Пъг стоеше пред тях и утринният вятър развяваше диплите на черния му халат.

— Никого ли няма да вземеш със себе си? — попита отново Хочопепа.

— Не, Хочо. Ти можеш да помогнеш, като върнеш Доминик и Мийчъм в имението ми, за да могат оттам да се завърнат на Мидкемия. Предал съм им всичко, което научих тук, за да го отнесат на Кълган и останалите, с писма до всички, които трябва да узнаят какво сме открили досега. Възможно е да се окаже, че съм тръгнал по следите на една легенда, мъчейки се да намеря тези Бдящи на север. Повече ще ми помогнеш, ако върнеш приятелите ми.

Елгахар пристъпи напред и каза:

— Ако позволиш, бих искал да придружа приятелите ти на вашия свят.

— Защо?

— Конгрегацията няма голяма нужда от човек, замесил се в деянията на Властелина, а според думите ти във вашата академия има Велики, които се нуждаят от обучение. Приеми го като знак за помирение. Ще се задържа там поне за известно време, ще помогна в обучението на учениците ви.

— Добре — каза Пъг. — Кълган ще ти обясни какво трябва да се прави. Но никога не забравяй, че рангът на Велик не значи нищо на Мидкемия. Ти ще бъдеш само един от всички в поселението. Може да се окаже трудно.

— Все ще го понеса някак — отвърна Елгахар.

— Страхотна идея — възкликна Хочопепа. — Отдавна се дивя как ли изглежда тази варварска земя, за която чух толкова хвалби, пък и ще имам повод да се махна от жена си. И аз ще ида.

— Хочо! — засмя се Пъг. — Академията е сурово място. Ще се лишиш от удобствата, с които си свикнал.

— За това не се безпокой, Миламбер. На твоя свят ще ти трябват съдружници. Думите ми може да са лековати, но приятелите ти ще имат нужда от помощ, и то скоро. Врагът е нещо, което надвишава опита на всеки от нас. Тепърва ни предстои да се борим с него. Колкото до неудобствата, ще се оправя.

— А освен това — каза Пъг — се облизваш за библиотеката на Макрос още откакто ти споменах за нея.

Мийчъм поклати глава.

— Той и Кълган. Представям си ги. Като две зърна от една шушулка грах.

— Какво е това грах? — попита Хочопепа.

— Скоро ще разбереш, приятелю. — Пъг прегърна Хочо и Шимоне, стисна ръцете на Мийчъм и Доминик и се поклони на останалите от Конгрегацията. — Следвайте указанията ми при активирането на разлома точно както съм ги описал. И не забравяйте да го затворите веднага след като преминете: Врагът ще търси разлом, за да проникне в двата свята. Аз отивам в имението на Шинцаваи — най-северната точка, до която мога да използвам шарка. Оттам ще взема кон и ще прекося тундрата на туните. Ако Бдящите все още съществуват, ще ги намеря и ще се върна на Мидкемия с онова, което те знаят за Врага. Тогава ще се срещнем отново. А дотогава, скъпи приятели, грижете се един за друг.

Пъг припя тихо заклинание, въздухът около него потръпна и той изчезна.